ОКУПИРАНЕТО НА КЮСТЕНДИЛ ПРЕЗ 1922 Г. ОТ ЧЕТИТЕ НА ВМРО, КОМАНДВАНИ ОТ КОЧАНСКИЯ ВОЙВОДА ПАНЧО МИХАЙЛОВ И ЩИПСКИЯ ВОЙВОДА ЙОВАН БЪРЛЬО

Сърбоманството е стара язва в българския политически живот. То дори се оказа по-опасно за народа ни от русофилството, германофилството и т. н. Самостоятелното управление на БЗНС след Първата световна война се оказва именно един от най-срамните периоди в българския политически живот. Преди години един от водещите български историци отбеляза, че земеделското правителство не само има неправилно отношение към разрешаването на националния въпрос, но и в интерес на добросъседските отношения със Сърбо-хърватско-словенското кралство то започва все по-често да жертва Македония. От фактите и документите се вижда, че в тази дейност знамето на предателството на националните интереси се носи от самия Александър Стамболийски и от министрите от неговото правителство Александър Димитров и Райко Даскалов. В тази срамна кохорта на челно място сред предателите са и Коста Тодоров, Александър Оббов, Христо Стоянов, инж. Георги Вълков, д-р Г. М. Димитров, Димитър Мацанкиев и редица други.

Дейците на БЗНС участват във войнишките бунтове по фронтовете и във войнишкото въстание (1918); те са от организаторите на федералисткото македонско движение; създават оранжевата гвардия и имат много заслуги в нейните изстъпления; участват в юнското и септемврийското въстания и в атентата в „Св. Неделя” (организиран от комунисти, анархисти и леви земеделци); задграничните структури на БЗНС в Югославия и Чехословакия организират въоръжени акция срещу България; участват в създаването на Зеления интернационал и в редица шпионски афери, като се спасяват от правосъдието само с бягство в чужбина.

Александър Стамболийски


Александър Димитров

През 1921 и 1922 г. Александър Димитров и Александър Стамболийски се срещат с министър-председателя на Тройното кралство Никола Пашич, пред когото поемат сериозни ангажименти за разправа с ВМРО и с четничеството. БЗНС определено е и със заслуги и за създаването на Македонската федеративна организация в двете й проявления - легалната и революционната, начело на които застават арх. Никола Юруков и д-р Филип Атанасов. Така наречената революционна организация се отдава не само на преследване на четите на ВМРО, но и на грабежи и безчинства над мирното население, като обикалят села и паланки и обират след най-жестоки инквизиции планинското население. Тези „революционни” действия са вършени с подкрепата на земеделската власт, като към четите е имало и полицейски служители, а не рядко в тяхна услуга са били и някои български военни, хранещи симпатии към земеделската власт. Тъй като четите на ВМРО са предназначени за действия във Вардарска и Егейска Македония, организираните от земеделската власт контрачети преследват революционерите във Вардарска Македония. За тази цел земеделските управници изработват и специален закон след посещението и разговорите на Ал. Димитров с Пашич. Това е „Законът за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотна безопасност в чужди държави”, който е публикуван в бр. 141 на „Държавен вестник” на 22 септември 1921 г. Една от „бележитите” реформи на правителството на БЗНС е правописната реформа, с която чрез опростяването на сложния български правопис се е целяло да се доближат двете азбуки.
През ноември 1922 г. при посещението си в Белград Ал. Стамболийски в интервю за сръбския печат казва дословно следното: „Що се отнася до македонствуващите, те са в по-голяма тежест на нас, отколкото на вас... Ние се борим енергично против тях, но нищо особено не можем да им направим, защото техният щаб е във вашата страна. Само вземете македонците, които са ни дошли до гуша, и направете, ако можете, от тях почтени и мирни граждани.” Тези думи и днес предизвикват нашето отвращение към този български политик и държавник. Само дни след изявленията на Стамболийски чети на ВМРО, предвождани от войводите Панчо Михайлов и Йован Бърльо в първите дни на декември 1922 г. превземат Кюстендил, за да накажат безчинстващите федералисти и да покажат на земеделската власт, че ВМРО няма да се примири с македонската политика на правителството. Организацията използва като повод убийствата на председателя на Дружеството на запасните подофицери и завеждащ-пункта на ВМРО в Гюешево, Кюстендилско, Велин Алайков, на Ал. Гергинчев и кавадарския войвода Ст. Иванов. Дотогава Тодор Александров и Централният комитет на ВМРО безрезултатно многократно отправят предупреждения до Александър Димитров, Райко Даскалов, Александър Стамболийски и другите министри от правителството на БЗНС и настояват да се промени политиката на правителството както към ВМРО, така и към Югославия и Гърция.


След превземането на Кюстендил от четите на ВМРО войводата Панчо Михайлов държи своята блестяща реч пред кюстендилското гражданство, която ще имате възможност да прочетете в приложенията по-долу. Докато четите са в Кюстендил, Панчо Михайлов влиза в директни преговори със земеделския военен министър Коста Томов и поставя условията на организацията. Оранжевите гвардейци от цялата страна започват да се стичат към столицата. По времето, докато трае окупацията, Ал. Стамболийски се намира в Лозана и непрекъснато е във връзка с правителството, като дава инструкции да се действа твърдо срещу ВМРО. Българските вестници и западната преса разнасят информацията за действията на четите и за безсилието на българското правителство. До сблъсък не се стига, тъй като след демонстрацията четите се изтеглят под най-строг ред зад граница. Федералистите и останалите злосторници, които съставляват контрачетите, скоро се разбягват, като едни от тях минават в Гърция, а други - в Югославия. Тези, които бягат в Югославия, продължават антибългарската си дейност, след като са назначени на сръбска служба и стават гръбнакът на Сдружението за борба срещу българските бандити (т. е. срещу ВМРО). По-късно останалите ненаказани федералисти и контрашайкаджии ще се влеят в създадената през 1925 г. във Виена ВМРО (обединена), за която пряко ще отговаря българският комунистически и коминтерновски деец Георги Димитров
Макар и стреснали се от Кюстендилската акция, земеделските управляващи скоро след това подписват Нишкото споразумение със Сърбо-хърватско-словенското кралство (1923), което е ново предателство спрямо националните интереси. И с това се опитват да задълбочат твърде неудачния обрат в традиционната българска политика по отношение на Македония.
Въпреки несъгласието си с нихилистичната политика на правителството на БЗНС, ВМРО се стреми да изглади отношенията си с него и да се върне доверието между тях. Но отношението към ВМРО остава не само враждебно, но и провокативно - преследват се и се избиват без съд и присъда изявени революционни дейци от контрачетите, в които влизат ренегати от македонското движение и които обслужват не само политиката на БЗНС, но и денационализаторската и антибългарска дейност на сръбските и гръцки власти. А след подписването на предателското Нишко споразумение правителството на БЗНС предприема открито крути мерки срещу македонските дейци с цел да угоди на сърбите.
Правителството на БЗНС, дошло на власт като спасител на България след Първата световна война, остава в историята и с антидемократичния акт по създаването на първите концлагери, в които то праща не само политическите си противници, но и най-доблестните борци за освобождението на останалите под робство българи, за да угоди на външни сили и на чужди държави.

Това отношение на БЗНС към национал-революционерите ги превръща в противници на правителството на Стамболийски, което е свалено от власт само един месец след приетото постановление... Без да участва официално в Деветоюнския преврат,ВМРО подкрепя свалянето на правителството.

Тодор Александов

Акцията в Кюстендил е замислена и наредена преди всичко от члена на ЦК на ВМРО Тодор Александров. Целите да се накажат виновниците за убийствата на дейците на ВМРО в Кюстендил са изпълнени. Същевременно организацията прави една демонстрация на силите си и за да покаже безсилието на правителството, поело в сърбоманската стръмна пътека. Задачите по ръководството и действията на четите на ВМРО по време на акцията са възложени на двама от най-добрите и изявени войводи на организацията - кочанския войвода Панчо Михайлов и щипския войвода Йован Янев Бърльо.
И двамата войводи по-късно са осъдени от организацията за неморални деяния и екзекутирани. Накратко ще ви предложа известните оскъдни биографични сведения за двамата войводи. Тъй като и двамата се ползват с огромен авторитет както в организацията, така и сред българите в Македония, са избрани от Т. Александров за изпълнители на акцията.


Йован Янев Бърльо е роден през 1877 г. в с. Горни Балван, Щипско. Още от ранни години става член на ВМОРО, като преминава в нелегалност през 1902 г. и става четник при щипския войвода Ефрем Чучков, като за известно време се движи и с четата на другия щипски войвода Стоян Мишев. Преди Хуриета Бърльо възглавява своя чета в Щипско. На него и на Кръстьо Лазаров са възлагани едни от най-сериозните задачи по противопоставянето на сръбската въоръжена пропаганда в Македония. Бърльо участва и във възстановяването на ВМРО след войните. Макар и с основно образование, след Първата световна война Т. Александров му гласува доверие и го назначава за ръководител на Щипска революционна околия. На Бърльо Т. Александров възлага задачата по убийството на земеделския министър Александър Димитров, която той изпълнява на 22 октомври 1921 г. в Конявската планина. ВМРО прави сериозен опит да възпрепятства разширяващата се сръбска колонизация в Македония. Показна наказателна акция е извършена от организацията през 1923 г. в с. Кадрафаково. Нейното изпълнение е възложено пак на Бърльо. Акцията отново е успешна, но и тя не успява да спре заселването на Македония от сърбите.
През 1925 г. на 28 август Йован Бърльо е екзекутиран от организацията по нареждане на Централния й комитет. Организацията безмилостно наказва и най-добрите си дейци, когато нарушат моралните норми, залегнали в нейните устав и правилници.


Другият ръководител на Кюстендилската акция е кочанският войвода Панчо Михайлов. И неговото име е обгърнато в легенди и често трудно може да се отсее истината от измислиците и спекулациите. Панчо Михайлов Апостолов е роден през 1891 г. в Щип. За разлика от Бърльо той е високообразован. Завършва Българското педагогическо училище в Скопие, след което за кратко време учителства. През Балканските войни (1912-1913) е доброволец в Македоно-одринското опълчение в 1-ва и 3-та рота на 7-а Кумановска дружина. П. Михайлов участва и в Първата световна война като офицер, след като завършва Школата за запасни офицери. Командва картечна рота в 53-ти пехотен полк. След демобилизацията работи като главен счетоводител в мина „Перник”. Но след възстановяването на ВМРО е определен за околийски войвода на чета в Кочанско (от 1921 г.). Проявява се като един от най-смелите и изпълнителни войводи, на които Т. Александров има пълно доверие. И той както Бърльо е на предната боева линия срещу сръбската колонизация на Вардарска Македония, като участва в редица ожесточени сражения със сръбските потери и войскови части. На него Т. Александров възлага и ръководенето на Кюстендилската акция в началото на декември 1922 г., която, както споменах и по-горе, е изведена до успешен край благодарение и на него. Той произнася голяма и прочувствена реч пред кюстендилското гражданство, която е отпечатана впоследствие в редица български вестници и в отделна брошура под заглавието „Защо дойдохме?”. Той води и преговорите с българския военен министър Коста Томов. На него Централният комитет на ВМРО възлага да се срещне и преговаря по-късно и с депутата от сръбската Скупщина Мита Димитриевич. За този случай Иван Михайлов разказва в спомените си следното: „Предусещайки, че в Македония могат да дойдат изненади, сам Пашич - създателят на Югославия - се опита да поправи някак положението. Той изпрати своя доверен човек, депутата Мита Димитриевич, да потърси връзка с македонските революционери. Александров не пожела да го срещне, но упълномощи за това войводата Панчо Михайлов. Срещата стана в Кочанско, където Димитриевич бе гост на околийската чета. Пледоарията му се бе изчерпала в кухи обещания за някакви корекции в поведението на административните органи, в изтъкване добрите намерения на властта относно стопанското повдигане на населението и други подобни тъмни, несигурни и дребни неща. Казаното от него бе излишно доказателство, че от сръбските шовинисти не може никога да се очаква нещо добро за Македония. Както любезно бе приет, така любезно бе изпратен от четата на Панчо Михайлов.”
П. Михайлов наистина увеличава неимоверно своя авторитет и поради личните си качества, образованието си и диалогичността си. Публикува свои стихове и е автор и на книгата „В страната на сълзите”. Но преди всичко трябва да отбележа и сборника, който подготвя и издава с български народни песни от Македония през 1924 г. Така той утвърждава и името си като бележит български фолклорист, последовател на делото на братя Миладинови. Сборникът му излиза от печат с голям увод от академик Михаил Арнаудов, където бележитият учен отбелязва приноса и достойнството на делото на войводата, като продължител на делото на българските възрожденци от Струга. Големият учен завършва предговора си с думите: „А сега нека пожелаем успех на тоя сборник, никнал като изпълнение на оня славен завет, който са ни оставили безсмъртните братя Миладинови и техните ученици, просветители и герои, надъхани с гореща обич към родината си.” В книгата П. Михайлов включва и свой кратък предговор, в който разказва как е събирал и обработвал българското песенно творчество от Македония. Неговия предговор ще имате възможност да прочетете по-долу и сами да прецените интелекта на този бележит български революционер и творец.
За отклонение от моралните норми на ВМРО организацията и него осъжда на смърт, като присъдата е изпълнена на 14 юни 1925 г. в София.
Така завършва животът на тези двама популярни български революционери. ВМРО отново доказва, че над личностите и над тяхната дейност има и по-висше право - морала, който тя винаги е съблюдавала.
Предлагам ви да се запознаете, освен с речта на П. Михайлов, и с предговора към неговия сборник с народни песни и с някои официални документи, излезли изпод перото на Ал. Стамболийски по отношение на Кюстендилската акция; условията, които П. Михайлов изпраща на военния министър К. Томов, комюникето на ЦК на ВМРО за екзекуцията на П. Михайлов, както и откъс от спомените на Иван Михайлов за П. Михайлов и за Ив. Бърльо.
Изводите оставам да си направите вие и да прецените накъде накланят везните, дали към сърбоманската линия на Александър Стамболийски и неговото правителство, или на страната на двамата бележити български войводи Йован Бърльо и Панчо Михайлов.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Писмо от Панчо Михайлов до военния министър Коста Томов с условията, при които четите на ВМРО, окупирали Кюстендил, ще се изтеглят от града

4 декември 1922 г.
І. Да ни се предадат всички разбойници, взели участие в грабежите в Македония и похода срещу хората на организацията, убийците на Алайков Велин, Ал. Гергинчев, Ст. Иванов - кавадарски войвода, и др., в срок от 15 дни.
ІІ. Да не се допускат никакви македонци и други в София и Кюстендил, които инспирират грабежи и убийства в Македония без разрешението на нашите пълномощници в споменатите градове.
ІІІ. Да коригира министър-председателя г. Ал. Стамболийски чрез в. „Земл[еделско] Знаме” изявленията, направени през белградската преса по македонския въпрос.
ІV. Да престане всякаква провокация към нашите хора.
НБКМ БИА, ф. 812, а. е. 88, л. 3. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Речта на войводата на ВМРО Панче Михайлов в Кюстендил

София, декември 1922 г.
ЗАЩО ДОЙДОХМЕ?
Драги кюстендилски граждани!



гр. Кюстендил

Ние идем от страната на вечните сълзи - Македония - Балканската Голгота - от бреговете на синия Охрид, от кулите на легендарния Крали Марко, от сънливите води на р. Черна, от мътния, кървав исторически Вардар, от височините гдe сянката на дивния Самуил витае, за да докажем за лишен път, че не се гаси туй, що не гасне, не умира това, що носи в себе си елементите на безсмъртието и че има една страна, ей там, зад снежния Руен, която се влачи веригите на черно робство. Ние идем, за да докажем, че няма власт, сила и закони над тия глави, които за свободата на своя роден край са готови да се откъснат от раменете, върху които се крепят, че възвишената гордост на македонеца не може никой да пречупи, въпреки терора и суетните очаквания на неговите врагове. Защото не за приказка македонецът е положил толкова кръв, кости и мъки. Всичко това той не би могъл да понесе, ако не носи в себе си неукротимата любов към своята родина.
Кюстендилски граждани,
И след толкова кръвопролитни войни Македония остана пак под робство поради политическото късогледство на български и чужди държавници, но не и по липса на български народен патриотизъм. Защото бългаpскатa армия достатъчно сложи своята дан. Няма дол, рид, поляна, планини и реки, които да не са опръскани с алената кръв на българина. Реки от кърви потекоха, могили от кости се издигнаха за свободата на Македония. Повече от 200 000 души годни за интензивен, продуктивен труд днес почиват из македонски, тракийски и добруджански бранни полета, повече от 100 000 вдовици и толкова сираци и днес още, подпрени на къщната врата, с унесен поглед в далечината при заход слънце очакват връщането на своя мил татко, за да му се хвърлят на раменете, за да увиснат на врата му, да го целунат и да кажат своето нежно „тате”, когато техният татко на веки е казал „лека нощ”. А колко майки носят черни кърпи? И всичко това, за да се даде волен политически живот на македонския роб.



Кюстендилски граждани,
Няма пример в историята на човечеството, щото известен народ да е получил без кръв своята свобода. Следвайки пътят на историята, ний днес с оръжие в ръка бродим по колибки, селца, паланки и ридове в Македония, движейки се из пътища осеяни със смъртна неизвестност, за да крепим духа на населението и да готвим македонеца за оня велик момент на разплата, когато последният като един човек ще се надигне в мощен въстанически устрем, за да разтърси веригите на робството. Обаче за този момент, за този велик замах са нужни млад дух и млада кръв. Ний принасяме своите, защото нищо не става без жертви. Свободата на Македония заслужава нашите младини. Никакви изпитания, лишения, несгоди; никакви кръвни жертви не са в състояние да откъртят в нас желанието да умрем за злочестата, но хубава родина Македония. В тая борба дивна, величава много от нас може да паднат, обаче с нашето умиране идеята, на която ний сме носители, няма да умре. Защото премахването на известни политически лица не означава унищожението на идеите, на които те са носители, тъй като идеите са безсмъртни. Те не се набучват на щикове. Исус Христос умре на кръст мъченически, неговите последователи - апостолите - имаха участта на своя учител, обаче идеята, на която те бяха носители, остана да живее в милиони човешки сърца. Левски, Хр. Ботев и др. плеяда борци паднаха за поробените, обаче днес българският народ на вълни се влачи към лобното место на Христо Ботев, за да му поднася венци и да пее песента на безсмъртието:
„Тоз, който падне в бой за свобода,
Той не умира, него жалеят:
Земя и небо, звяр и природа
И певци песни за него пеят ...”




Драги кюстендилски граждани,
Там, в Македония, ний с успех водим борба на живот и смърт с оная бясна власт, която носи мръсното име „сръбска”, с оная византийска управа, която се нарича „гръцка” и с многото други врагове на македонската свобода. Нашите позиции там са непробиваеми, защото всички населения са се наредили под знамето на ВМР Организация, която единствено ратува за свободата на Македония, защото теглото и сълзите ни са общи. Борбата за свободата на Македония ще водим дотогаз, докато зората на свободата не огрее и над тая колкото измъчена, толкова дивно красива земя. Знайте, че отчаянието никогаш в нас не е приказвало, нито пък ще приказва, защото то ще бъде най-голяма наша грешка. Катастрофите, които преживяхме, нито за момент не са ни отклонили от цялата ни работа - борба за добиване свобода на поробените. Както онези моряци, които, тласнати от бурята на някой пуст остров, издигат знаме, за да извикат на помощ мореплавателите, така и ний здраво и високо държим нашето знаме. Без да се колебаем върху средствата за борба, апелирайки непрекъснато към съзнателните обществени сили на Европа, ний готвим желязото за борба, като знаем, че при разрешаването на даден политически въпрос не се апелира към чувствата на справедливост, човещина, благородни традиции, нито пък към християнската съвест на държавите, защото политиката се ръководи от грубо егоистични интереси. Македонската кауза не може де бъде забравена. Идеалът, който ний преследваме, няма зад себе си само правото и справедливостта, той има като свидетели и гаранти всички онези, чиито къщи са обърната в пепелища и чиято земя е покрита с трупове.
Ще дойде ден, когато всеки ще узнае и разбере, че в мира, който се установи, е вмъкнат един отровен фермент и че е невъзможно постигането на каквото и да е умиротворяване на света - чрез нарушаване на правото. Нашата организация и нейните приятели, които живеят със сълзите и тъгата на народа ни, работят за идването на този ден. Ний ще наложим ревизията на договорите, защото Европа не може да бъде за дълго пленница на егоистическите интереси, които господствуваха през първите месеци след войната. Договорите не могат да имат абсолютната неприкосновеност, защото договорите са направени за хората, а не хората за договорите, и те умират или биват нарушени, ако периодически не бъдат анулирвани.
Мили граждани,
Спирам се сега на въпроса. Защо дойдохме тук?
Ний дойдохме тук не за да сваляме правителството, защото в статутите на нашата организация е легнал принципът: „Никакво вмешателство във вътрешните работи на България”. Някои може би ще ни поднесат въпроса: Ами какво търсите тук? На този въпрос ще ви отговоря.
Българския народ е господар на съдбините си. Той и само той има право да сваля и качва правителствата си. Ний дойдохме тук не да горим града, да убиваме гражданството и да го обираме, не да безчестим наши сестри и майки, защото това ще изрази нашата низка култура. Ето два дни ний сме пълни господари на града и аз моля почитаемото гражданство да каже има ли извършено насилие над някого от вас от хвъркатите наши юнаци? Ако има някъде каквато и да е проява на низост, кажете, аз съм тук и заявявам ви тържествено, че ей на онзи телеграфен стълб ще обеся злосторника. (Викове от хиляди гърла: Няма, няма! Да живеят революционерите!) Има нещо по-възвишено от това да откъснеш един живот, да ограбиш мъката, труда, сълзите на човека. Това е безсмъртието на благородната душа: Ние идем тук не за да манифестираме своето бунтовничество, защото трябва да се знае, че македонецът е миролюбив по природа и той винаги се е надявал, че ще се премахне терорът над него, а заедно с това и бацилът на междуособните свои борби. Ний знаем, че секи има нужда от мир, затова и нашето стремление постоянно е насочено към хармония между народите. Ний дойдохме тук, за да парализираме волята, която инспирира престъпни движения против хората от нашата мощна организация и отклонява, макар и за момент, нашето прямо назначение, макар този мозък да заема каквото и да е обществено положение. Ний дойдохме тук, за да очистим града от оная утайка от престъпници, която под покровителството на по-висши фактори върши убийства и грабежи над и тъй ограбения македонски роб, която граби и убива и ваши граждани, чиято вина е, че симпатизират на родното си дело, респективно на ВМР организация. Например човекът на труда Милан Атанасов, скромният шивач Алек. Гюргинчев убиха пред очите на администрацията, която от самата уста на Гюргинчев, преди той да умре, чу имената на убийците, които и досега свободно се разхождаха из Кюстендил. Пред очите на администрацията, с нейно съдействие и покровителство се уби тихият и всеобщоуважаван ваш гражданин, председател на Подоф[ицерското] д[руже]ство Велин Алайков. И сега при официалното бездействие на властта се вършат грабежи и изнудвания над ваши добри и заможни граждани. Аз питам где е оная власт, която трябва да тури всекиго на мястото си? От председателя на Еврейската община в гр. К[юстенди]л се търсят 150 000 лева пари. Ето и самото писмо:




„Ц[ентрален] Ком[итет] на Вътр[ешната] М[акедонска] Федер[ативна] Орг[анизация]
№ 60
Ноември 1922 година
Тайно
До Г-на Председателя на Еврейската община
В гр. Кюстендия
Уважаеми Г-не,
Централният Комитет на Вътр[ешната] Макед[онска] Федеративната Рев[олюционна] Организация, водейки жестоката борба за свобода на Македония, в която пъшкат с хиляди ваши сънародници евреи под политическия и икономическия гнет на гърци и сърби, обръща се към Вас с настоящата молба да внесете в касата на организацията сумата от 150 000 (сто петдесет хиляди) лева, която сума ще съберете от по-заможните членове на Вашето еврейско общество в гр. Кюстендил. Лицето, което ще Ви представи настоящето писмо, е редовно упълномощено от организацията и нему ще бъде предадена сумата, срещу която ще Ви бъде дадена и изпратената нему квитанция в срок от три дни след връчването на настоящето.
ЦК на Вътр[ешната] М[акедонска] Фед[еративна] Р[еволюционна] Организация
(п.) Филиполски
Печат: (Мак. Рев. Фед. Комитет)”
Срещу това писмо са им предали сумата 35 000 (тридесет пет хиляди) лева, за която сума притежават разписка без подпис.
Де е тая тяхна организация? Кой е този Филиполски? Къде са нейните борци? Македонският народ не познава подобен род организация. За него те са утайки от престъпници, които, намерили покровителството от престъпни фактори, вършат своите престъпления както спрямо мирното развитие на Кюстендил, тъй и върху редовете на организацията ни вътре.
Прочее нашето идване в К[юстенди]л е начало на нова ера за града. Ний сме ви дали доказателства, че ценим мъката ви и сега при пълното владение на града от нас, взели сме всички мерки никой от Вас да не пострада. Поставени са постове на всички обществени и частни банки и учреждения с цел да предотвратим изненадите за нас - в смисъл да не се опитат някои в мътна вода да ловят риба и с това да изложат престижа на ВМР Организация. Ний сме дали нареждания косъм от главата на нито един гражданин да не падне. Снощи бе извършен атентат против едного от нас, за щастие, без да пострада лицето, което е било обект за нападение, с цел да ни предизвикат и се предадем на изстъпления. Заявявам ви, че съм дал заповед да не се тормози гражданството, дори ако падна и аз убит. Ний ще дирим истинските убийци на наши другари и само тях ще съдим. Нашите почитания към родолюбивия град К[юстенди]л, който в миналото е давал прибежище на великите сенки на Даме Груев, Гоце Делчев и други наши учители, по стъпките на които ний ще следваме да вървим. Тая кръвна идейна връзка, която свързва К[юстенди]л с хората на ВМР Организация, не идваме да я разрушим, а да я засилим и да ви заявим, че от 4 декемврий 1922 г. над Кюстендил трябва да възтържествува един по-висш морал.
Нека сега да конкретизираме нашите искания. Те са:
1) Залавяне всички разбойници спрямо организацията, живеещи тук и в София.
2) Пълен неутралитет на властите в България спрямо наши разпри, невзимане страна на ред с обикновени престъпници.
3) Абсолютно забраняване влизането на подозрителни хора в Кюстендил и София, еднакви неприятели и нам, и на българските закони.
4) Корекция на изявленията чрез в. „Земл[еделско] Знаме”, направени от г. Александър Стамболийски пред белградската преса.
5) Назначаване честна администрация в покрайграничните околии на Македония.
Залавянето на разбойниците трябва да стане поради напълно основателни съображения. Тия престъпници ще тормозят и вас, и нас дотогава, докато имат покровителството на по-висши фактори. Черни са делата на тия престъпници. И днес в Щипско и Кочанско не са засъхнали сълзите на майки и деца, през чиито домове те са минали за обири и опустошения. Населението на Македония иска възмездие за тези сълзи. И организацията не би била на поста си, ако не накаже тия престъпници, забулени зад някаква идейна маска. Подгонени от организацията, те заседнаха със същата разрушителна цел в Кюстендил, дето те наистина не закъсняха да се проявят. Престъпникът е всякога престъпник и дълго ний смятахме, че те ще попаднат под ударите на българските закони. Уви, занемяха за тях и закони, и административни органи, като че всичко онова, което бе противно на Организацията ни, трябваше да се използва за борба против нея, ако ще би то да е извергът на човечеството. В тая безчестна против нас борба Кюстендил преживя мъчителни дни, той даде даже своите невинни жертви, ала нима наказанието на убийците не трябваше да дойде от законите на законната държавна власт, а трябваше да идва през снежните върхове на Султан тепе и Руен и то от една революционна власт, като нашата? Историята познава много моменти, когато над безправието на законите се явява революционният закон на морала.



Ето тоя закон идваме да ви възвестим ний в тясно ограничената за нас цел, но и не нещо повече, защото преките наши задачи лежат при бреговете на Вардар.
А когато един ден се изчерпи и това покровителство, същите тия разбойници ще компрометират и своите покровители, и държавата, като напуснат България и се продадат на сръбското правителство, което ще създаде от тях български главорези по подобие на ренегата Стойчо Добрев, бившия този чиновник на Вътрешното министерство в София. А кой ще страда от това? Нали населението в робска Македония, което стяга редовете си за нова борба? Един такъв ренегат ще коства хиляди македонски живота и реки от сълзи. Това може и трябва да се избегне!...
Преследването спрямо наши хора трябва да престане. Ако една Румъния навремето даваше своя прием на виновниците на днешната ваша свобода, колко повече тук трябва да бъде топъл приемът на македонеца ваш брат, когото свързват с вас кръвни идейни и расови връзки. Ако можеха да се търпят и ширят из България едни вулгарни бандити, отговорни и пред българските закони за убийства из София и Кюстендил, тия, които явно образуваха чети, за да ни нападнат от България, какво би трябвало да се каже за нашите хора в България, които нито са престъпници, нито провокират някого, нито трябва да изпращат чети нам, които рекрутираме само местни чети? Вместо това, обратно на обноските към тия бандити, нашите хора в България се преследват. Аз питам всички ви - защо ни преследвате и коя е нашата вина? За това ли, че приказваме на вашия кръшен език, че пеем същите песни, които и вие пеете, че в жилите ни тече също такава кръв, каквато тече и във вашите жили, че ние сме плът от вашата плът и издънка от общото българско дърво? Или за това, че проповедта си за свободата на родния край я изразяваме в живо дело и то там, в Македония? Какво престъпление крие в себе си понятието македонец? Никой не може да удуши националната гордост на македонеца, защото синовете на един народ велик в своето самопожертвувание и тъга, този народ, който е записал светли страници в своята история, като Илинденското въстание, никогаш няма да умре, въпреки изявленията на разни политици от българското обществено поле. Г-н Ал. Стамболийски, ако той наистина е говорил това, трябва да се коригира за чест на българското племе, защото той не е собственик на Македония, за да я подарява. Собственикът на всяка една страна трябва да бъде нейният народ и затова балканските политици не могат си подаряват Македония един другиму. Иде краят на тия размени! Може някой да се целува с „бугараша Пашич”, този, който винаги държи в ръката си камата, за да я забие в гърдите на българина, и в България и в Македония, за да му нанесе смъртен удар. Но ний няма да позволим гавра с костите и кръвта на нашите учители, паднали за истинската свобода на Македония? Горе главите!
Назначаването на дейна и идейна администрация, както и забраняване влизането на престъпници в Кюстендил, новите земи и София се налага от обстоятелството да се умиротворят тези краища и да престанат те да бъдат база за бандитство в Македония и създаване улики, че от България се изпращат чети, както това стана с четата на Крум Зографова и неговия другар, видния земледелец Ал. Панов.

Драги кюстендилски граждани,
Преди да напуснем града, не можем да не ви благодарим за радушния, за братския прием, който ни оказахте през двудневното ни пребивание тук. Силно вярвам, че последното ще остави дълбоки бразди не само в живота на града ви, но и в този на цяла България. Разделяйки се с вас, аз ви отправям следния апел: Повече участие в обществения живот на Родината ви, защото страна, в която жителите стават равнодушни към общите интереси, е страна, която се изражда в нравствен смисъл и която е осъдена на близка гибел. Който става червей, може ли да се оплаква кога го смажат? Вий възрастните сте длъжни да творите дивни дела, да набележите отчетливи стъпки на пясъка на сегашното пустинно време, по които стъпки ще трябва да вървят младите, да дадете на последните възможност да държат винаги високо челата си. Вам, младо поколение, отправям следния апел: Трябва да изучвате грижливо историята на своето отечество: колкото повече го познавате, толкова повече ще го обичате, а любовта дава всичко. Тя дава вяра, надежда и обръща в радост жертвите; тя учи на постоянство и воля, предизвиква съединение, приготвя сила.
Младежи, ако е сладко да умрете за отечеството, не по-малко сладко е да живеете за него, да му посветите своето време, своите сили и най-добрия дял от сърцето си. А вам, войници, драги булаирци, които снощи покосихте няколко цветя от градината на Македония, казвам следното: Вашето назначение е не да убивате юнаци като нас и със своите си щикове да крепите тук в Кюстендил едно безправие и беззаконие, защото вън от войнишкия ви дълг има и такъв на човека. Вий заедно с нас ще трябва да се борите против корупцията и разврата. Знайте, че държава, основана на користолюбиви цели и крепена чрез страх, е болна и малотрайна. Има една страна, където вашето победно „ура” ще трябва да ехти и то вече не за дележи и пазарлъци над земята ни... За тая страна на робство, на сълзи, траур и тъга, вий пазете куршумите си (от хиляди гърла: Вярно! Вярно!), а не за нас, които сме дошли тук в името на човешки дълг и светъл народен идеал.
А вам, хвъркати, мои мили комити и качаци, борци за човешки правдини, вий, които победихте снежните бури при Руен и Султан тепе, вий, които давате младост и кръв за род и родина, вие, които надраснахте себе си и излязохте победители, моите сърдечни благодарности. Втори път ви благодаря за крепката ви дисциплина и за отличното ви държане пред измъченото кюстендилско гражданство. А сега, сега напред към снежните преспи на планините, където ще построим своите бели домове с весели комитски огньове, за да чакаме изпълнението на дадената ни ,,честна дума”.
Да живее независима Македония!...
Да живее България!...
Ура!!!
(Нескончаемо „ура” отекваше се в близките дебри на горите, докато най-сетне замира в снежните далечини.)
Публ. в Речта на войводата Панче Михайлов в Кюстендил. Защо дойдохме? София, 1924, 15 с.

№ 3

Телеграма от Ал. Стамболийски до Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ) за вземане на решителни мерки срещу ВМРО в България

Лозана, 5 декември 1922 г.


Депутатът Стоян Радев в Букурещ ми разправи, че същата македонска банда и по време [на] събитията в Търново навлязла в Кюстендил. Сегашното й действие трябва да отвори очите на всички и да ги накара със смелост и непоколебимост да очистим Петричко, Софийско и Кюстендилско от всички безделници и конспиратори, като ги изловим и изпратим в Малкотърновско и Василикоско. Освен цялата смяна на чиновниците, освен подбора на полицаи и офицери, нека се прибегне и до организираната земеделска милиция, която да стане една скрита, но постоянна стража. Средствата не бива да се жалят, сгъването, бездействието и колебанията са престъпни в случая.
(п) Стамболийски
ЦДА, ф. 176 к, оп. 4, а. е. 1396, л. 135. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 4

Телеграма от Ал. Стамболийски до МВРИ за големите вреди във външната политика, предизвикани от действията на четите на ВМРО

Лозана, 5 декември 1922 г.
На № 1446. Телеграмата донесе не спокойствие, а тревога за опозорена и гнила власт. Това положение не бива да се търпи. То разруши хубавите ни позиции тук. България не може да иска нови земи, щом не е господарка на старите. Завчера Неврокоп, вчера Кюстендил, утре може би София. Докога тая броеница на държавен скандал и това самозаблуждение за въдворен ред.
(п) Стамболийски
ЦДА, ф. 176 к, оп. 4, а. е. 1396, л. 136. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 5

Телеграма от Ал. Стамболийски до Райко Даскалов и Стоян Калъчев по повод окупацията на Кюстендил от четите на ВМРО

Лозана, 6 декември 1922 г.
Ако действително има дошли в София предани земеделци пет хиляди, защо ли връщате по домовете им. Не виждате ли, че трябва здрава идейна и въоръжена оранжева сила в София, която да стабилизира положението на държавата.
Кюстендил, законът за разбойниците и камарата трябва да ви дадат мотиви и средствата за тая мярка.
Стамболийски
ЦДА, ф. 176 к, оп. 4, а. е. 1396, л. 139. Дешифриран текст.

 

№ 6

Телеграма от Ал. Стамболийски до МВРИ за недоволството му от действията на четите на ВМРО в България, рушащи онова, което той се стреми да постигне в Лозана

Лозана, 7 декември 1922 г.
Неврокопският позор се нарече идейно-автономистки. Кюстендилският как се окачестви?
Защо протестирате срещу Сърбия? Нима сериозно вярвате, че тя праща тия банди и че те са в нейна територия? Или искате да рушите това, което градя, и да опровергаете декларацията ми, че ние никога не бихме се оплаквали в подобни случаи.
Чувайте, ятаците на тия банди са в София и леговищата са в подбалканските кюстендилски села и неврокопски, никъде другаде. И редът съвсем не е възстановен. Лозанската конференция още не се занимава с милитаристичните системи, но ако чакаме разрешението за постоянна армия, че тогава да въдворяваме ред, тежко ни.
(п) Стамболийски
ЦДА, ф. 176 к, оп. 4, а. е. 1396, л. 142. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 7

Телеграма от Ал. Стамболийски до МВРИ и председателя на Народното събрание със запитване за вземане мерки срещу четите на ВМРО, заели Кюстендил на 4-5 декември

Лозана, 8 декември 1922 г.
Аз искам да зная защо министър Янев престана да ме осведомява за положението. Шифрованите речи на Даскалов могат да минават пред чужденци, а аз не съм такъв. Искам да знам изпратихте ли с нужните почести пратениците на блокадата и македонската банда и определихте ли комисия да преговаря за мир, защото сега, както се е свършила работата, това е само примирие.
(п) Стамболийски
ЦДА, ф. 176 к, оп. 4, а. е. 1396, л. 152. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 8

Телеграма от Скопие до сръбския в. „Трибуна”

Белград, 23 декември 1922 г.
Начело на българските четници, които след неуспелия опит за преврат в Кюстендил се върнаха обратно на наша територия, стои войводата Тодор Александров с още няколко свои войводи. Забелязани са в Коненския окръг и в някои околии на Брегалнишкия окръг. Тодор Александров го крият най-фанатизираните българи в нашата земя. Полицейските и военните власти вдигнаха силни потери по целия Брегалнишки окръг, но и до днес Александров не е хванат. Властта обещава сто хиляди динара за този, който убие или хване Тодор Александров.
Публ. в Ст. Райчевски, Българите в световните хроники, с. 425.

№ 9

Изложение от подполковник Владимир Ангелов, началник на Кюстендилския гарнизон за окупацията на Кюстендил от четите на ВМРО и за причините за това

Б. м., Б. д.
Кратко изложение за положението в Кюстендилско преди и след събитията на 4 декемврий 1922 г.
Поверително.
Положението преди събитията на 4 декемврий 1922 г.




Редица месеци преди заемането на гр. Кюстендил от автономистите (Македонската организация, ратуваща за автономията на целокупна Македония) положението в града и околността е било много тежко. Редицата убийства и обири, извършени в града и околността от федералистите (Македонска организация, ратуваща за федерирането на Македония с Югославия) са всели един безподобен гнет и населението е било под един непрекъснат терор, извършван от една група федералисти, от които най-активните лица са били: Григор Циклев, Яне Велинов, Мите Секулички, Сандо Пехливана, Сандо Градовски, Дане Църнилешки, Алексо Църнилешки, Пане Вошката и др. Цялата тази група пред очите на всички власти безнаказано е вилняла, като е извършила редица обири и убийства. Вследствие на този терор положението на града и околността е достигнало дотам, че със смръкването всичко живо се е изпокривало в домовете си: същото е правено и от полицейските органи и градът е оставал под охраната само на жандармерийските войници, които са били неопитни и необучени добре за носенето на тази деликатна служба. Така че федералистите са били напълно господари на положението и често пъти са се случвали сцени от следния вид: закъснял гражданин се прибира в дома си, на улицата той бива спиран с вика: „Горе ръцете”, и насочен пистолет в челото и след като бъде огледан, каже му се: „Не си ти - отивай си”. Такива случаи са десетки и това просто е ужасило мирното население.
Като по-крупни обири, извършени от федералистите, се сочат следните:
1) Към края на лятото са били обрани власите каракачани, които обитават със своите стада Осоговската планина - задигната им е една сума от 230 000 лева, от която по-голямата част в злато. Задигнато било също и голямо количество кашкавал.
2) В гр. Кюстендил са били изнудени евреите, от които е била взета сумата 150 000 лева.
3) От аптекаря в гр. Кюстендил Петков са били искани 50 000 лева, която сума не е можело да бъде взета поради събитията на 4 декемврий 1922 г.
Това са по-крупните обири, извършени от групата на федералистите.
Групата на автономистите, обратно, се е стремила по всякакъв начин да пречи на изнудванията, вършени от федералистите.
Освен тази дейност от групата на федералистите са извършени редица убийства, от които са напоследък пострадали следните лица:
1) Велин Алайков, телеграфо-пощенски чиновник, убит към 6 часа сл. пл., когато се е връщал от работа у дома си: убитият е бил председател на Дружеството на запасните подофицери.
2) Александър Гергинчев и Милан Атанасов, убити едновременно към 5 ч. сл. пл. в двора на черквата „Св. Богородица”, когато са се прибирали у дома си.
3) Стоян Ив. Ангелов, убит в къщата му към 8 ч. сл. пл., като предварително къщата му е била блокирана от федералисти и тайна полиция.
Всички тези произшествия са били извършвани много свободно и нито едно лице от убийците не е било заловено. В гражданството се е сложило убеждението, че всички тези убийства и грабежи стават под протекцията на някои лица от административните власти и само по този начин си обяснява обстоятелството, че нито един от убийците не бил хванат и даден в ръцете на правосъдието.
Всичко това е вляло голямо възбуждение и ожесточение в редовете на автономистите; това възбуждение се особено засилва след убийството на В. Алайков, който е бил пунктов началник в гр. Кюстендил на ВPM Организация, представлявана от Т. Александров.
Оттогава започват исканията на автономистите, отправени към висшите органи на административната власт, за залавянето на престъпниците и предаването им за съдене или на законната съдебна власт, или пък предаването им на автономистите за съденето им от техния революционен съд.
Във връзка с това са станали редица срещи между Окръжния управител Цонев и представителя на ВPM Организация П. Михайлов. Обаче тези срещи не са дали абсолютно никакви резултат.
Паралелно с тези преговори е било констатирано прииждането в града на македонствующи, които старателно са избягвали да манифестират своето присъствие в града. Така че на няколко дни преди окупирането на града от автономистите фактически градът е бил наводнен от автономисти и се е чакало условният знак, за да се явят всички въоръжени и започнат действие.
Окупацията на града


гр. Кюстендил

На 3-й декемврий 1922 г. към 9 ч. сл. пл. началникът на гарнизона подполковник Стоилков получава донесение от дежурния по 13-а Рилска дружина офицер, че към 9 ч. сл. пл. същия ден била забелязана група от около 100 въоръжени четници при стрелбището на дружината, с[еверо]-з[ападно] от казармата на 2 к.м., въпросната група се отправила към гарата.
Веднага началникът на гарнизона отива в казармата и разпорежда освен дежурната рота, да се съберат всички войници и офицери в казармата. Проверява сведението за появилите се четници от първоизточника един трудовак, който забелязал четниците и направил опит да донесе за това по телефона в щаба на полка и Министерството на войната; оказало се обаче, че всички връзки (телефонни и телеграфни) на гр. Кюстендил със София и околните села били прекъснати. Тогава началникът на гарнизона разпорежда за заемане за отбрана казармения район и прави опити чрез конници да изпрати донесение за положението. Конниците, изпратени за тази цел, били повърнати с огън от четнишките постове, находящи се по пътищата около града.
След този неуспешен опит началникът на гарнизона прави втори опит с предрешени войници да се свърже с Радомир или Дупница, който опит успява.
В същото време се прави нареждание до близкото по-голямо село Лозно да се явят запасните в казармата, гдето ще се въоръжат и съдействат на войската, обаче нито едно лице не се явило.
В това време обаче към 6 ч. пр.пл. се получава донесение от патрулите, изпратени към с. Жилинци, че вериги от четници настъпват по шосето и южно от него към казармения район.
Частите от гарнизона, които са били на позиция около казармения район, откриват пушечен и картечен огън срещу настъпающите четници, които също отговорили с огън. В това време от височините, между града и с. Богослов, се подали три сигнални ракети, след което като по даден знак се започнала около цялата околност на града непрекъснат пушечен и картечен огън от четниците.
Това обстоятелство дало ясно да се разбере, че целият град е блокиран от силни четнически части; оценката на силите на четниците се е определила на първо време около 2000 человека.
Този огън е ужасил цялото население на града и всичко, включая и полицейската стража, се изпокрило в къщята.
Към 7 ч. пр. пл. на 4 декемврий четниците, след като не получили отпор от никого, освен от частите около казармата, нахлуват в града от всички посоки, изключая посоката откъм с. Жилинци, която била запазена от находящите се в казармения район части. Силата на тези части била около 60 человека. Находящите се в града жандармерийски части са биле игнорирани от четниците и са продължили своята работа.
По-нататък четниците заемат в града всички държавни учреждения, поставят в них свои караули и се впускат да арестуват лицата от групата на федералистите и техните съподвижници.
По-нататък как са се развили събитията, е известно.
Положението след събитията на 4-й декемврий 1922 г.
След оттеглянето на автономистите градът е бил очистен от федералистите; почувствувано било едно облекчение от терора, който по-рано се упражнявал от федералистите. Желязната дисциплина в четниците и тяхното отлично държане спрямо войската и населението спечелило симпатиите на всички в града.
Постепенно населението от града и околността почва да се успокоява. Много зле се критикува бившата административна власт, която със своята протекция над федералистите довела туй положение.
Всички трезви граждани осъждат неуместната постъпка на автономистите, с което е уронен суверенитетът на държавната власт.
В самия град и околните села сега се намират множество идейни съмишленици на автономистите, които са се отдали на мирен труд и работа.
Самото население в града и в селата силно вярва в несъкрушима мощна ВМР Организация и се отнася с особен респект към нея.
Засега положението е спокойно, обаче автономистите имали сведения, че се готви нападение от федералистите на Кюстендил, което целило отмъщение за заловените техни хора.
Отрядът за това нападение се организирал в Пловдив и София и когато всичко бъде подготвено, отрядът щял да дойде една нощ в Кюстендил и се разправи с противниците си. Лансират се слухове също и за нападение на гарнизонния затвор, гдето е задържан намиращият се под следствие Яне Велинов (федералист), за да бъде освободен. Взети са мерки за осуетяване подобно нападение.



Александър Димитров




Райко Даскалов

Заключение
В заключение може да се каже, че печалните събития на 4-й декемврий 1922 г. в гр. Кюстендил са логическа последица на следните обстоятелства:
1) Продължителният терор от група македонствующи, които безпрепятствено са вилнели в града и околността редица месеци.
2) Слабият състав на 13 п[ехотна] Рилска дружина, която е била третирана повече като едно депо да дава подготвени и обучени хора за границата и др. служби, но не и хора за носенето на гарнизонната служба в града. Поради това в дружината винаги имало неподготвени и необучени хора, което ясно се е очертало на 4 декемврий 1922 г.
3) Липсата на каквато и да е разузнавателна служба, която да е осветлявало всеки един момент положението в самата му същина, и съобразно това да се вземат мерки.
4) Слабият състав на пограничната стража, която в никой случай не е могла да се противопостави на по-силни въоръжен групи.
5) Неохотността на населението да се притече за съдействие на властта - последица от слабия престиж на властта.
От всичко това следва, за да се избегнат в бъдеще подобни неприятни сюрпризи, да се вземат следните мерки:
1) Организиране на специална разузнавателна служба, която да се ръководи от началника на гарнизона.
2) Административните власти да бъдат попълнени с лица, ползуващи се с кредит пред населението. Полицейската стража да бъде засилена и попълнена с непокварени хора, а с такива, в които съзнанието за дълг към родината стои по-горе от партизанските им задължения.
3) Гарнизонът на града да се засили и с един планински артилерийски взвод и остави спокоен; да не се взимат никак войници нито команди за други служби.
4) Жандармерийската дружина да излезе от подчинение на окръжния управител и напълно да се подчини на началника на гарнизона.
5) Всички нареждания да стават чрез началника на гарнизона, а не както сега се практикува Вътрешното министерство си дава заповеди и разпореждания до командира на Жандармерийската дружина и Окръжния управител, без даже да съобщава за сведение нарежданията си на началника на гарнизона.
(п.) Ангелов
От Генер[алния] щаб, подполковник - началник Кюстендилския гарнизон
Вярно,
Радев
Подполковник - началник на Секция І/а, Щаба на армията
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а.е. 430, л. 18-20. Заверен препис. Машинопис.

 

№ 10

Позив от Земеделската парламентарна група за предприемане на мерки от правителството на БЗНС в Кюстендил срещу ВМРО и дружество „Илинден” след Кюстендилската акция на ВМРО

Б. м., Б. д.
Позив

Властта в България една-единствена поверена на законното правителство. Тя изхожда от всичките конституционни институти. Всяка друга власт, проявена където и да е, е противоконституционна и нелегална. Тя трябва да бъде унищожена от законното правителство с всичките средства на държавната власт. Предвид на това, че в Неврокоп по-рано, а на 4 декември в Кюстендил нелегални хора узурпираха правата на законното правителство с въоръжена сила, Земледелската парламентарна група, за да не се потрети този случай с тежки последствия в страната, препоръчва на своето правителство да вземе следните бързи
мерки
1. Да се оттегли веднага от Кюстендил целият гарнизон: войници, подофицери и офицери от войска и жандармерия, които са били там до 4 декемврий. След което веднага се дадат под съд началстващите и други лица, виновни за измяна към отечеството и нарушение клетвата.
2. Да се смени цялата администрация от разсилния до окръжния управител, както и всички чиновници по другите ведомства в този край.
3. Да се съберат 4000 души верни хора за полицаи, като 2000 хиляди се употребят в Кюстендилско, а 2000 хиляди за Петрички окръг.
4. Да се уволнят или преместят другаде от Щаба на армията полковниците Топалджиков, Манолов и Димитров.
5. Да се преместят или уволнят градоначалникът М. Тодоров и началникът на Обществената безопасност полковник Мустаков.
6. Да се претърси София и се изселят всички подозрителни безработни и нелегални от какъвто произход да са те, както и македонствующи без установено местожителство.
7. Да не се позволява никакъв конгрес на македонствующи в София.
8. Да се арестуват и преследват онези от дружество „Илинден”, които се солидаризират във вестника си с действията на нелегалните, като укриватели и съучастници.
9. Крайната мярка за излавяне на всички нелегални в новите земи след подготовка на жандармерия, войска и полиция, трябва да бъде затваряне на всички пътища в новите земи, спиране на продоволствието, поголовно претърсвание на всички населени пунктове там и обезоръжаване.
ЦДА, ф. 1909 к, оп. 2, а. е. 490, л. 41. Препис. Машинопис и ръкопис.

№ 11

Доклад от д-р Стоил К. Стоилов, управляващ Българската легация в Австрия, до абдикиралия цар Фердинанд І за външната политика на правителството на Ал. Стамболийски, за негови изявления пред сръбски журналисти срещу македонските българи, за Кюстендилската акция на ВМРО и др.

Мюнхен, 22 януари 1923 г.
Царското българско консулство
Мюнхен


ДОКЛАД ДО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАР ФЕРДИНАНД І.
22-ий януарий 1923 г.
Мюнхен.

Ваше Величество,
В изпълнение заповедта предадена ми чрез господин Хаусмаршала Е. Вайх, имам чест да донеса на Ваше Величество следното:
След сватбата на краля на Югославия - гдето бяха събрани министър-председателите на Югославия, Румъния и Гърция, министър-председателят Братияно предаде на царския пълномощен министър в Букурещ генерал Фичев една ултимативна нота от страна на трите правителства, с която се предупреждава българското правителство за последен път да престане да сформира и изпраща чети в съседните нам държави.
Царското правителство, виждайки, че въпросът може много да се разточи и да вземе неблагоприятен ход за него, реши да поиска уреждането му да се вземе от Великите сили на Съглашението - респективно Обществото на народите, чрез назначение на международна анкета или по начин, който силите намерят за добре.
По този случай се свика в края на юлий в Лондон конференция.
На тази конференция се взе решение балканските държави сами да уредят въпроса относно минаването на чети през границата им, за която цел се съставиха смесени комисии.
Не дълго след тази конференция почнаха редовните заседания на Обществото на народите в Женева.
Постоянните успехи на армията на Кемала в Мала Азия и пълната дезорганизация на гръцката армия след поражението й при Ески Шехир накараха Европа да се стресне пред новата турска опасност и да бъде загрижена за съдбата на Източна и Западна Тракия.
Министър Стамболийски, бивайки тогаз в Женева на заседанията на Обществото на народите, решава да се обърне с нота до Великите сили и да иска даването на автономия на двете Тракии, защото намерил, че това е най-износно за България и това най-лесно ще отърве Европа от загрижеността, как да се спре турската опасност.
При подаването на тази нота от Париж генерал Савов се противопоставя, като изтъква, че въпросът с Източна Тракия е вече решен и тя ще се върне обратно на турците.
Господин Симеон Радев, който беше също делегат в Женева, не се съгласява с мнението на генерал Савов и убеждава министър Стамболийски да подаде нотата, понеже бил сигурен, че Великите сили никога няма да върнат турците обратно в Европа.
След подаването на тази нота турското правителство се почувства обидено от неискреното държане на България. Така министър Стамболийски изгуби поддръжката на турската делегация.
През м[есе]ц август изтече военният договор между Франция и Югославия.
Това накара някои французки държавници да почнат да гледат на България с по-добро око. Обаче сърбите подновиха срока на договора и по този начин Франция е длъжна да поддържа Югославия в балканската й политика. Тя от всички съседи е най-ожесточена спрямо нас и е за пълното и точно прилагане на Ньойския договор. Така че правителството беше изоставено от поддръжката и на тези французки държавници.


Министър Стамболийски се убеждава след това, че най-лесно може да се постигне нещо добро за България само ако се разбере със сърби и румъни. Направи им визита, преди да отиде в Лозана. Приет беше дружелюбно и му обещаха поддръжка в конференцията.
В речта, която е държал в Белград на сръбските журналисти, той е казал изразите:
а. Че македонците не са българи.
б. Вземете македонците и ги направете честни граждани.
Туй изнесено в италианския печат е много разсърдило цялата Македонска организация, начело на която са Тодор Александров и Протогеров. Ето защо те решават да поемат ръкавицата, която Стамболийски им хвърля, и да обявят война на водачите на Земледелския съюз.
За тази цел от името на Македонската организация се изпраща в Лозана зап[асния] полковник Ив. Тантилов, който е доложил на мин[истър] Стамболийски следното:
1. Че Македонската организация му обявява война.
2. Македонската организация иска щото мин[истър] Стамболийски да съобщи официално в пресата вярно ли е, че македонците не са българи и нечестни граждани.
3. Дават на Земледелския съюз срок, в който да се предадат на организацията:
а. Всички българи или македонци, които са водители на контрашайки против хората на Т. Александров - Протогеров.
б. Министрите Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, председателят на Камарата Н. Атанасов, пълномощният министър в Белград К. Тодоров да се предадат от съюза на Македонската организация, която е свободна с тяхната съдба, а съюзът да си намери други водачи на тяхно място.
в. Мак[едонската] организация не желае гореспоменатите хора да ги осъжда на смърт, понеже смята, че за тях наказанието смърт е малко.
4. Македонската организация иска да се зачита от правителството като Македонска орган[изация] само тази на Т. Александров - Протогеров, а всички други да се преследват от самото правителство.
5. Македонската организация декларира най-тържествено, че тя няма нищо общо с останалите български буржоазни партии и че тя не действува, като тяхно оръдие.
Министър Стамболийски посреща това доста изненадан и заявил на полковник Тантилова, че той е готов да влезе в разбирателство с Т. Александров - Протогеров, но да изпълни всички негови искания му е невъзможно да го направи.
Т. Александров с цел да манифестира силата си пред земледелците в началото на м[есе]ц декемврий м. г. заповядал да се заеме градът Кюстендил от четниците.
Една голяма група от около 4000 четници, 50 конници, с 20 картечници и 2 оръдия влиза в Кюстендил и го заема, като арестува хората на властта и тези граждани, провинили се във вражда спрямо македонците.
Всички четници, участвующи в тази акция, са били милиционери от Щипско и Кочанско.
Войводата П. Михайлов се съгласява да опразни града, след като му е дадено обещание, че провинилите се граждани ще му бъдат предадени.
След 24-часово стоение в Кюстендил четниците мирно и тихо напуснали града. Те в града са се държали отлично, като не си позволили нищо, което би ги компрометирало. От тука се върнали направо в Македония. По пътя при Султан тепе ги хваща голям студ и замръзнали 12 души, които били разстреляни от своите другари, за да не ги мъчат. Там също са имали и малка схватка със сръбските погранични войски, но разбити, сърбите отстъпват, без да ги безпокоят повече.
От тази македонска акция Министерският съвет в София се е много изплашил и отначало се е помислило, че македонците идат, за да освободят от затвора арестуваните министри от блока, за което веднага всички арестувани са били преместени в Шуменския затвор.
При навлизането в Кюстендил, македонските войводи, в която среда е имало голяма част офицери, са заявили на властта, че те са верни на Негово Величество Царя и ще изпълнят само неговите заповеди. Готови са да изпразнят града само пред войски, които са изпратени лично от Негово Величество Царя, но не и пред тези изпратени от Министерския съвет.
В Парламента и по вътрешното управление на страната, земледелското правителство се подкрепва само от комунистите, всички други партии са против него.
В една част у земледелците и в младите либерали се е появило желание за разбирателство и съвместно подпомагане. Ще се постигне може би споразумение, ако земледелците дадат обещание, че ще се амнистират затворените либерални министри. По тези преговори досега няма още нищо постигнато.
Към 20 декемврий м. г. една вечер при Народното събрание бяха хвърлени две бомби по автомобила на министъра на вътрешните работи Райко Даскалов. Не бе ранен никой и автомобилът, без да пострада, си продължи пътя. Този атентат против министъра стана причина да се стекат много младежи от селските дружби в София. Те почти всичките на коне манифестираха из София, начело с министър Даскалов, също качен на бел кон.
Една нощ те запалиха и сринаха до основите, като унищожиха цялата архива на Клуба на демократите и редакцията на вестниците „Пряпорец” и „Зора”.
Хора, близки до властта, казват, че тези бомби са били хвърлени от правителствени хора с цел да предизвикат струпването на земледелска младеж в София и се нанесе удар на буржоазните партии.
В Лозана министър Стамболийски не можа да постигне големи успехи, понеже почти целата Малка Антанта бе против даването на България териториален излаз на море.
От визите в Букурещ и Белград се постигна само това, че се назначи смесена Румънско-българска и Сръбско-българска комисия, които ще уредят всички спорни въпроси между съседните страни.
Тук прилагам едно копие на нотата, която аз като управляющ Виенската легация подадох до австрийското правителство, от която нота Ваше Величество ще разбере становището на царското правителство по този въпрос.
Оставам предан на Ваше Величество
[Ст. Стоилов]
ЦДА, ф. 3 к, F 77 - 1, 6 л. Оригинал. Машинопис.

 

№ 12

Предговор от Панчо Михайлов на неговата книга „Български народни песни от Македония”

Македония, 23 октомври 1923 г.
НЯКОЛКО ДУМИ

Роден съм в гр. Щип, разсадник на образование и на крепко национално чувство в Македония. Волните юношески години минах в игри луди край кулите (хисара) на Крали Марко и бреговете скалисти на рeка Брегалница, които в самота ми напяваха легенди по безсмъртници. А вечер, приютен до милия си татко, до късно слушах разкази за борби величави на рода ни с узурпаторите на правата ни човешки. Тия нощни екскурзии из полето на героите затвърдиха в мен, още като дете, желанието да стана и аз някога техен другар.
Завърших средното си образование в гр. Скопие. В ден на скръб, кръв и сълзи за Македония, когато честта на майка и сестра беха поставени на изпитание, взех пушката и улових гората. Защото човешки зли крака газят земята ни, макар да има тя право божествено на живот. „Освободителите” ни, въоръжени със злоба сатанинска към един народ, единствената вина на който е, че търси слънце, въздух и свобода, вършат дела, чието оправдание може да се намери само в душата на човека-звер.
Има ли в света народ, на който по най-жесток начин да е отнето правото да говори, да се учи, да пее на своя майчин мил език?
Има ли некъде народ, с чиито религиозни чувства и обществен морал да са се гаврили управниците му?
Има ли некъде народ, чиито вековни усилия за просвета и национална съвест биват затрити с един варварски замах?
Где е тоя народ, който през ред поколения е имал стотици училища, черкви, учители, свещеници и ученици, и после, в „културния” XX век, остава изведнаж без помен от всичко това?
Где е тоя народ, чиито майки вечно с кърпи черни ходят, чиито заселища са обърнати на пепелища и чиято земя е обрасла с бурен и покрита с трупове?
Где е тоя народ, чийто небосклон е постоянно покрит с облаци мрачни, предвождани от гарвани зловещи?


О, има, има такъв народ! Това е българският народ, поставен в един божествен земен край, който от всички се нарича през низ векове Македония.
Тук, по силата на насилнически договори, които крият от самото начало фермента на разложението си, на нас, българите, е отнето правото да се учим и говорим на родния си език, да се наричаме българи.
Тук всеки е задължен да носи „шайкач”, за да се манифестира пред културния европеец сръбският колорит на Македония.
Аз се съмнявам, не, аз отричам магическата сила на тоя насилствено наложен „шайкач”, символ на див шовинизъм и на ниска култура. Защото сърдцето, кръвта, езикът, играта и песента на тия, които по задължение го носят, не са шайкачки, а български.
Увиснал на раменете на майка рождена, с дълбоко чувство на огорчение и с поглед пламнал, чаках душата й да запее. Тя ме прати при овчаря горски, на когото душата е по-чиста от планинския ручей; при жетваря в полето, чиито грижи са по-близки, по-тежки от летния зноен ден; при пътника клет, поел друм към далечен гурбет. Тя ме прати в цяла Македония, да чуя отблизо песента й. И в продължение на две години можах да събера предложените в настоящата книга песни. Тех съм записвал при близкото съдействие на бойните си другари: Мите Опилски, Евтим Ташев, Томе поп Захариев, Димитър П. Паликрушев и х[аджи] Григор х[аджи] Кимов, на които сърдечно изказвам благодарността си.
В нов труд, посветен на тия краища, аз ще изложа обичаи, народен календар, приказки, суеверия, игри и други приноси за характеристика на македонския народен живот.
В сборника ми има един нов отдел - революционни песни, незасегнат от никого досега. Въпреки книжното влияние, което се чувствува тук и там, аз ги поместих, за да се долови революционното настроение и непрестореното народно съзнание в краищата, където се пеят.
Поради петвековното робство тези песни са пълни с тъга, напоена с копнеж за свобода. Те отразяват стремежите на ред поколения, запазили в себе си достатъчна самонадеяност да мечтаят за по-светли дни.
Обстойна и внимателна анализа на песните ще направят хората на науката.
На край, изказвам топлата си признателност на Богдан, за положените грижи около издаването на сборника, и на Щипското Благотворително Братство - в лицето на председателя му Петър Завоев, касиера Христо х[аджи] Янев и съветниците Владимир Икономов и Диаманди Николов, загдето направиха възможно отпечатването на сборника.
Песните са записани главно в следните околии: Щипска, Скопска, Кратовска, Кочанска, Паланечка и Царевоселска-Малешевска.
Македония, 23 октомврий 1923 г.
П. Михайлов
Публ. в П. Михайлов, Български народни песни от Македония. С предговор от проф. М. Арнаудов. С., 1924, с. ХІІІ-ХV.

 

№ 13

Комюнике на ЦК на ВМРО за екзекуцията на войводата Панчо Михайлов

15 юни 1925 г.
ПАНЧО МИХАЙЛОВ ЕКЗЕКУТИРАН

В София е бил екзекутиран от органи на ВМРО бившият кочански войвода Панчо Михайлов, който преди три месеца бе изправен пред организационен съд да отговаря за редица престъпления, извършени в Македония и вън от нейните предели.
По тоя повод, за да не се допуснат погрешни тълкувания от неосведомени хора, ВМРО е издала следното комюнике:
„Преди три месеца Панчо Михайлов, кочански войвода, бе осъден на смърт за неморални деяния в Македония и превишаване на власт. Поради заслуги съдът на ВМРО замени смъртното му наказание с изключване от редовете й. Понеже оттогаз насам той, вместо да се пoправи, стана опасен за делото, Централният комитет на ВМРО е заповядал да бъде унищожен, гдето се намери.”
Публ. във в. „Свобода или смърт. Революционен лист”. Год. І, 15 юни 1925 г., бр. 12, с. 8.

 

№ 14

Из Спомените на Иван Михайлов за Панчо Михайлов и Йован Бърльо

Рим, 1967 г.
„Две домашни грижи имаме в Скопския окръг - Панчо и Бърльо.” Това бяха думи на Тодор Александров. Но и намерена в архивата му папка с бележки върху тия две грижи потвърди колко двамата споменати борци са се отклонявали от правилния път, докато широката наша публика оставаше в неведение за всичко друго, освен за шумните акции на ВМРО.
Панчо е запасен офицер от българската армия, родом от Щип. Като чиновник в мината „Перник”, влизайки в разправии с големци от управляващата земеделска партия - както бях чул навремето - забягва и се озовава четник в Македония. Александров му бе поверил войводски чин в Кочанска околия, където действуваха мнозина изпитани, по храброст и вярност, нелегални, излезли от тамошните села, но някои и от други места.
Доколко се бе показал тактичен, годен за организатор всред народа Панчо, не мога да кажа; там, впрочем, се проявяваше самият Александров наблизо, и нему, на неговата непосредствена работа или контрол, се дължи почти всичко. Но в схватки и сражения Панчо се бе държал доста добре.
Другаде посочих как той единствен взе да плаче като дете, някак дори истерично, в Пирина, когато старият борец Аргир Манасиев ни извести, че се намираме на няколко крачки пред трупа на Александрова; а бяхме уж повикани за среща с него. Легна на земята, взе да се търкаля, викайки: „Леле, леле, кой уби Тодора?” Къде е Тодор? Извиках му да се съвземе и стане, тъй като със сълзи нищо не се оправя. Мина ми в тоя момент мисъл, че може би го смущават шушуканията му с Арсени Йовков срещу Александров.
Някакво лекомислие налагаше на тоя млад човек странни постъпки, пречеше му да се самоконтролира. Това ни показва и следният случай.
При вестта, че Александров е убит, всички кюстендилци се явили на площада, където държали речи Панчо Тошев и Вл. Куртев. В спомените си Куртев пише:
„След това събрание, силно развълнуван, отидох у Ангел Узунов. Майката на Узунов ме посрещна. „Синко, синко - рече, - как може това нещо! Вътре Панчо Михайлов повика бръснар да го бричи. Нещо тананика. А пък ние всички плачеме, защото Тодор си отиде. Как му сърце дава да пее и да се бричи...”
Въздържаната и позната със своя такт майка на Христо Узунов не е могла да премълчи подобен факт.
След смъртта на Тодора започнаха да стигат до нас обвиненията на четници и войводи за постъпки на Панчо. Но към тях се прибавяха редица други чудновати донесения от кюстендилския пункт; те се отнасяха главно до поверителни оплаквания от страна на семейства, които са давали прием на Панчо, за гостуване по ден-два, по препоръка на самия наш пункт. Това се е практикувало от дълго време в този и други градове. Впрочем всякъде, където се явяваха нашите нелегални хора, те биваха приемани всред селяни или граждани. Повикът бе, че закачал съпругите, сестрите, дъщерите на домакините, изобщо жените. Постепенно в Кюстендил се създаваше едно мнение за него, което се приближаваше до възмущение. А тъкмо там бе той дочакван преди по-малко от две години най-тържествено, когато градът бе превзет от четите на ВМРО. Лесно бе да си представим каква пакост нанасяше на ВМРО, на авторитета й. Пунктовият началник заявяваше, че се отказва да му намира квартира в този град.



Започна да прескача по-често към София, където сам си намираше квартири. Но там живееше и съпругата му. Лицата, които изпълняваха роля на задгранични представители, се оплакваха, че грубо ги приел, когато го посетили; направил им бележка, че те редко се обаждат при него, а требвало по-често да го намират, за да му дават сведения върху редица въпроси. Касаеше се до едно искане, каквото никой войвода нема право да поставя; тъй като задграничните деятели са длъжни само на Централния комитет на ВМРО да докладват. Йордан Бадев, който също бе пожелал да се запознае с П. Михайлов, ми каза: „Да не би Панчо да се смета наследствен некакъв Принц на Македония?” От думите му схванах, че и пред него се е държал нескопосано, взимайки поза на предопределен разпоредител в македонското движение. А при това никой не бе го нито посочил, нито пък избрал за такъв. По ранг нему равни имаше мнозина войводи в ВМРО.
Споменатата папка с документи, която Александров бе надписал „Относно Панчо и Бърльо - за изнасяне пред конгреса”, разясняваше всъщност всичко, и даваше Тодоровата преценка за Панчо - т.е., че той подлежи на съдене от революционен съд.
Все требва да бе помирисал нещо самият той за отправяните против него обвинения. И не само поради вродена колебливост и безволие, а - може би - и поради известни съмнения, бе готов да остане при Алеко, Протогеров и подполковник Атанасов още след като слязохме от гроба на Тодора и спрехме при село Караланово в Пирина. Поприказвал той с подполковника и дойде да вземе мнението ми: „Дали да остана, казва, тук; кани ме Атанасов; имало да поговорим върху работи за Скопския окръг.” Отговорих му, че ние ще вървим там, откъдето сме дошли; и че най-логичното е и той да постъпи така; обаче е свободен сам да си решава. След малко: замисляне, реши да тръгне с нас. С него никога не бех говорил за отношенията на Тодора и тройката Протогеров-Алеко-Атанасов. И при погребението на Тодора нищо не споделих с него. Но той не можеше да не знае за вината на тези трима и относно смъртта на Тодора; и че искаха да го привлекат поради същите сметки, които имаше и Арсени Йовков.
Поканен, той се съгласи да участвува в разплатата, която требваше да донесе и спасяването на ВМРО от чужда намеса и ръководство. Целеше се да остане здраво привързан към ВМРО.
В грижливо подредената папка Александров бе запазил и едно писмо от съпругата на Панчо, което тя му е отправила в поробена Македония. Очевидно, Тодор е имал некакви подозрения, та затова писмото е паднало в негови ръце. Панчо е изпращал писма до София по свой път, заобикаляйки определения канал за организационната поща. А в писмото съпругата бе написала френски фрази, една от които казваше, че е получила изпратените й сто хиляди динари. Тия пари не можеха да бъдат от друг източник, освен от налозите, които войводата е събирал всред поробените. Но писмото имаше и друг невероятен - бих казал зловещ - по своя фалш знак: то бе несполучливо попръскано с водни капчици, за да може съпругата да представи, че това са сълзи, както го уверяваше в текста.
Тя искаше в писмото да й бъдат изпратени още сто хиляди, но да бъдели динари. Очевидно, тия фрази беха написани на френски език, за да не би некой куриер случайно да отвори писмото и прочете какво се пише.
Сам Тодор бе приложил бележка, че това писмо е попръскано с вода. А и всеко дете би схванало, че не се касае до сълзи; защото капчиците беха много на брой, едни едри, други съвсем ситни - пръскани очевидно с пръсти. Аз познавах положението на редица семейства на наши нелегални борци. Жената на Панчо имаше най-малко основания да плаче за нещо.
Въпросната папка бе задигната през 1934 година от офицери - превратаджии, при обиска им в една къща в Горна Джумая. Задигнаха и папка с писма от героинята Мара Бунева, както сме казали в глава XXI.


Тежко впечатление оставяше Панчо със своето нетърпение и неустойчивост, които се открояваха и в това, що казва, и в това, що върши. Изглеждаше все безпокоен. И непрестанно се меркаше около жени, както донасяха нашите хора. В една от предидущите глави изтъкнах, че като се върнахме от погребението на Александров, и той бе вече заангажиран да участвува в разправата с вътрешните врагове на ВМРО - настанен бе във верна къща в София. Изрично бе помолен никому да не се обажда, за да не се знае дирята му. Това изискваше успехът на цялата замисъл. На другата сутрин не исках да вервам на очите си, като го намерих в стаята му, захласнат в интимен разговор с една софийска артистка.
Него сигурно е потискало и цялото положение след смъртта на Тодора. Нямаше опора даже в хората от Кочанско; всички местни борци негодуваха срещу него. Не бе избран за делегат на Скопския окръжен конгрес на ВМРО; това означаваше, че не ще може да присъствува на общия конгрес.
Оплакванията наложиха да бъде съден от специален съд. Осъдиха го на смърт. Членът от съда Иван Караджов сетне се вайкаше: „Абе, ние сгрешихме, като дадохме мнение да бъде пуснат заради това, че се е борил. Ами сега, като е вън от редовете на ВМРО, накъде ще зайде тоя човек?” Че Панчо лесно можеше да се завее нанякъде, и то към враговете на движението, показваше и фактът, че още докато бе жив Александров, той се бе срещал - както казах - тайно с Арсени Йовков, редактора на вестник „Илинден”, който пък се бе ориентирал проболшевишки. Арсени сетне бе повикал своя съземляк, дебърския войвода Силко Цветков, и го бе увещавал да напусне Тодора и да възложи и той надеждите си на комунизма. Казал му бе, че имало и войводи от Скопската област против Тодора, като споменал изрично името на Панчо Михайлов. Последният нищо не бе известил по тия си разговори на Александрова; разкри ги Силко Цветков.
Пред съда свидетелстваха четници. Те изнесоха и ,,любезностите” на войводата спремо жени в поробена Македония. Имало е случаи, когато си е позволявал волности и с близки на четниците млади жени. Еднаж отправил любезности си и към една селянка, която се оказала сестра на едного от четниците. Тия и други прояви беха наказуеми със смърт.
Македонското движение бе спасено от угрозата на себепоклонството, на идейното клатушкане и на личните съображения, така добре въплотени в лицето на тия, които беха виновници за смъртта на Тодора. Но от същите качества бе главно изграден и Панчо Михайлов. Чрез тех той систематически подготвяше края си. Значителна прилика виждам между него и Тале Горанов, войвода през турския режим в Костурско, който е бил наказан със смърт от Методи Патчев, със знанието на Дамян Груев. И у Горанова преобладавали суета и женкарство.
Ако Панчо би бил съден от конгреса, съмнение не може да има каква присъда би предложил за него самият Т. Александров. Можем да заключим за това и от казаните в британската енциклопедия думи за Тодора, цитирани вече в глава III.
„Александров бе през години некоронованият и абсолютен господар на македонските българи, които го почти обожаваха. Той бе една много фина фигура, висок, с черна брада и строен и толкоз безмилостен, колкото и храбър. Неговите съдилища познаваха само три присъди: оправдание, сто тояги, или смърт, последната налагана за кражба, посегане на жена, или политическо предателство... Той бе един човек с лична почтеност, с фанатичен и безкористен патриотизъм.”
В брой 12 от 15 юний 1925 година на вестник „Свобода или Смърт” е поместено съобщение от ЦК на ВМРО за наказанието на Панчо Михайлов.
Излишни се явяваха поверителните донесения, че имал намерение да отиде за известно време в чужбина. ВМРО имаше вече опит с хора като Чаулев; не би могла слепешката да увеличава броя им.
И тук дължа да спомена, че най-близкият на Панчо, неговият брат Коце, до край остана верен на ВМРО и на другарите си в нея, разбирайки отлично, че участниците в македонското дело имат големи задължения и винаги отговарят за прегрешенията си.
Положителните дела на Панчо Михайлов са отбелезани и в моите спомени.
* * *


Друга грижа бе Иван Бърльо. Той бе интересен и с доброто, и с лошото му. Двадесет години поред неговата популярност в Овче-поле бе свързана с редица ловки акции срещу поробителите. Тя премина и в съседни области, а се разнесе и в България, главно с участието му в превзимането на Кюстендил през зимата на 1922 година.
Външният му изглед събуждаше респект, особено в четническа униформа. Никаква лъвска жилавост и сдържана стремителност се четеше в него. Но речеше ли да заговори, иска ви се по-дълго да го слушате; и често след това ще си спомняте приказките му. Не прикриваше и собствения си страх, нито преувеличаваше храбростта си. Стилът и речникът му бяха нещо съвсем специално. Трябваше обаче добре да разбирате диалекта му и типичния негов начин на бързо говорене. Заболявали са ме челюстите от смях, като описваше случки от собствения му живот и наблюдения над другите. Нищо не рисуваше надълго; в няколко фрази картината бе готова, и се смеете, преди да е завършил още.
С четниците си - всички смелчаци - бе колкото строг, толкова и интимен. Често се бореше с тях, както в село се борят младежите. И другаде съм загатнал, че думите му са имали тяжест пред селяните. Но още при турския режим уважението към него е било като че ли и плод на никаква боязън, а не само на почит и обич към личността му. Спремо мнозина се е отнасял грубо; позволявал си е някои своеволия.
Когато е требвало да се явява при Александров, според думите на войводи и четници, изпадал е в ученическо вълнение като пред изпит; поради страх да не би Тодор да е узнал нещо от грешките му. Уверявали са ме, че би се чувствувал много доволен, ако Александров не разпореждаше и над Овче-поле.
Подир първата голяма война насмалко не остана с разбойническата шайка на споменатия Стоян Мишев и на Славе Иванов, за която другаде се говори. Пак бързо се сепна и влезе в редовете на борбата.
Докато погрешните му стъпки все още не бяха минали всяка мярка и можеха да бъдат простени при дадени смекчающи вината обстоятелства, биваше търпен от ВМРО, за да се използува не толкова юначеството му, колкото известността му всред селяните. Но след смъртта на Александрова той очевидно сметна, че може да гази през просото.
Критиките срещу него се засилиха, като бе завързал любов с жената на кюстендилския жител Джамбазов. А жената на Бърльо, Стоя, бе крайно предана и нему, и на каузата. Тя бе същинска майка на четниците му; прала е дрехите им, гостила ги е като свои. Почитаха я всички. И тя бе селянка от неговото или съседно село, доста будна.
Мрачни подозрения паднаха върху Бърльо, като се чу, че Джамбазов е убит. А една вечер, пред прага на собствената й къща, бе застреляна Стоя, съпругата на Бърльо. Всички наши хора свързаха двете убийства и ги отдадоха нему. Целил е да се ожени за Джамбазовица. Това бе общото заключение. Никого не убеждаваха приказките му, че врагове са чакали да убият него, но случайно ударили жена му.



Престъплението ставаше още по-голямо задето бе забъркал в него трима отлични четници. Този, който бе стрелял, Йордан от с. Лезово (Кратовско), побегна и се предаде на сърбите. По средата трябва да има някоя сръбска конспирация - бързаше да се аргументира Бърльо. Забегналият бе много предан момък. Смелостта у него бушуваше като огън. Дошел бе нелегално в София по време на земеделския режим. Рошавата коса го правеше още по-млад. В страшна трагедия го бе тикнал неговият войвода.
Изпратеният за разследване на цялата тая история пълномощник от ВМРО е установил точно, че те са знаели за убийството на Стоя и че то е било заповядано от самия Бърльо. Като се усъмнили, че той може да ги избие, за да закрие следите на станалото, тримата четници решили, че е по-добре да се предадат на сърбите. Обаче само Йорданчо успял да мине в Македония. Сърбите не повярвали на неговата искреност и - като го обвинили за участие в минали сражения срещу тях - осъдили го на 14 години затвор и го изпратили в една от шумадийските тъмници.
Трябва веднага да изтъкна, че тия разкрития станаха достояние на всички четници, от щипската и други чети, след като вече Иван Бърльо беше получил наказанието си. Моралът е главната основа на освободителни народни движения като нашето. И когато по такъв чудовищен начин този морал бъде накърнен и потъпкан, не може да има място за никакви смекчающи вината обстоятелства.
За подобни дела наказания налагат - нека ги наречем отмъщения - дори частни лица, камо ли една революционна народна организация! В лабиринта на човешката душа се случва да избухнат и такива страсти - бихме могли да ги наречем и умопомрачения, - на които жертва стана Иван Бърльо. Примери се явяват така често в живота. Виждаме и големия старогръцки трагик Есхил да ни описва убийството на Агамемнон и как сетне неговият син Орест убива собствената си майка и любовника й, виновниците за смъртта на бащата.
Другарите на Бърльо, отлични селски синове, останаха докрай верни на борбата.
Владо Куртев ми разправяше, че наскоро след пропадането на Югославия, в 1941 г., у дома му го посетил един възрастен на вид човек, слаб, измъчен; препоръчал му се като стар познайник; но Владо не е могъл да го познае. Със сълзи на очи гостенинът заявил, че е Йордан от Лезово и почнал умолително да иска прошка.
Лежал четиринадесет години в сръбските затвори, освободен от българските войски, нещастният човек е сметнал за първа своя длъжност да търси нашите хора, да им разправи теглилата си. Очаквал е да получи наказанието си от ВМРО, след като животът му е бил сломен в тъмниците.
Едва изслушал тези думи, Куртев прегърнал гостенина си. Разказвайки ми това, той беше още под впечатлението на тая съвсем неочаквана и трогателна среща с Йордан, който настина будеше удивление със своята енергия и решителност някога, преди Бърльо да проиграе по такъв зловещ начин младостта му и идеализма му. Помогнал му с каквото е било възможно Куртев и го изпратил в селото му приятелски.
За да осуети едно свое заминаване в поробена Македония, Бърльо бе устроил в Осоговската планина засада за убиването на Ефтим Полски, прекрасния кочански войвода. По една случайност не загина Ефтим, нито вървящият до него Куртев. По този повод войводите от Скопския окръг бяха подписали протокол с искане Бърльо да бъде наказан примерно.
Чашата на търпението бе преляла. Доколкото за Бърльо съществуваше легенда, тя трябваше да бъде донейде запазена поне всред неговото поколение; но както бе тръгнал по надолнището, той щеше да я обърне изцяло в легенда на позора и измината. ВМРО, която го бе създала като борец, не му позволи повече да я руши.
И собствените му деца, които той бе лишил от майка им, не съжалиха за него. Всички познати искрено съчувствуваха на добрия му син Димко, който трябваше да се грижи за по-малките в семейството. Той остана винаги честен и предан на освободителната идея.
И Бърльовите положителни дела са изтъкнати в моите спомени и в други наши печатни издания.
Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. Т. ІІІ - Освободителна борба (1924-1934 г.). Лувен, 1967, с. 577-583.