СРЪБСКИТЕ ЗЛОДЕЙСТВА НАД МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ ЕСЕНТА НА 1915 Г.

В Букурещ на 28 юли 1913 г. беше узаконено разграбването на българските земи. Докато „белите якички” дипломатствуваха и заблуждаваха света с лъжливи обвинения и клевети срещу „коварната” България, из земите, населени с огромно българско население, заграбени от бившите съюзници, и румънският лешояд започна непозната кървава вакханалия спрямо народа ни.

Единственото спасение за сънародниците ни от Южна Добруджа, от двата дяла на Македония и от двете Тракии беше емиграцията. Огромни маси бягащи българи напуснаха родните си огнища, които бяха населявали от повече от 13 века, и се заселиха в границите на ограбената, но свободна българска държава. Създадоха се нови квартали в големите градове и цели села от бежанците. По ирония на съдбата дори едни от софийските гробища и до днес се наричат Малешевски, а родните краища на бежанците също бяха превърнати на гробища.



А знаете ли, че Малешевията е област, околия която и днес се намира от другата страна на границата, в полите на Малешевската планина. Неуспелите да намерят спасение в Отечеството и останали по родните си места бяха подложени на издевателства, грабежи, изнасилвания и всички жестокости, на които бяха способни комшиите ни гърци, сърби, румънци и турци. В началото на второто десетилетие на ХХ век започна нечувана денационализация и истински геноцид над народа ни. И в други статии съм ви цитирал дословно какво е геноцид, дефиниран от международните хуманитарни и червенокръстки организации. И наистина съседите на България го извършваха точка по точка, и то пред очите на чуждестранните хуманисти и нашата освободителка Русия, която беше главният подстрекател за наказването на „непослушната България”. Единствен глас в защита на истината и за установяването на злодействата по време на Балканските войни беше издигнат както през Априлското въстание (1876), отвъд океана, в Съединените щати. Резултатите от Карнегиевата анкета, макар че бяха публикувани, не направиха впечатление на готвещия се за започване на Първата световна война свят. Изкристализиралата човешка жестокост над народа ни, скрита между кориците на анкетата, остана само едно от многобройните документални свидетелства за историците и изследователите.

 


Бежанци

Малко са примерите и в художествената ни литература, където злодеянията над народа ни да бъдат описани. Само ще ви припомня, че през онези години отново патриархът на българската литература Иван Вазов написа цикъл от стихотворения, които и днес четем с трепет и страх. Едно от първите сред тях е стихотворението му „Па ща си ти?”, посветено на малкото момиче, македонско българче, Васка Зойчева. Сръбските убийци, инквизитори и развратници бяха предвождани в Българска Македония от злодея Александър Караджорджевич, престолонаследник на кървавия сръбски трон и потомък на свинарите, които основаха сръбската държава и едната от управляващите династии. Възмездието щеше да го постигне, но чак в далечната 1934 г., а дотогава той щеше да има възможност да ръководи тази кървава скотобойна над народа ни.
Наричаха и наричат и днес Балканите „барутния погреб на Европа”. Да направим едно уточнение, че така почнаха да ги наричат и заради сръбските злодейства и провокации. За да се убедите в това, което ви казвам, ще припомня само някои от случаите на сръбските агресивни планове към земите и народа ни. Още през 1844 г. в начертанието си Илия Гарашанин планира заграбването на българските земи,  а през 1867 г. Сърбия е страна в Гръцко-Румънско-Черногорското споразумение за разпределение на българските земи. По време на Руско-турската война (1877-1878) с благословията на Русия успява да присъедини българските земи в Моравско с Нишко, Пиротско и Вранско и др., което е потвърдено и на Берлинския конгрес. През 1885 г. по време Съединението Сърбия напада в гръб България с аргументите, че е нарушено равновесието на Балканския полуостров. По същия начин и със същите аргументи се готви да удари страната ни в гръб след обявяването на независимостта през 1908 г., вместо да насочи погледите си към анексираните от Австро-Унгария Босна и Херцеговина. На няколко пъти (1897, 1904 и 1912 г.) се опитва да сключи споразумение с България за разпределение на Македония, което успява с руска благословия да стори през 1912 г.
Както подчертах и по-горе, Сърбия успява да заграби цялата Вардарска Македония с Букурещкия мирен договор от 1913 г. За времето от 1913 до 1915 г. Вътрешната македоно-одринска революционна организация подготвя на основата на огромен документален материал „Македонски мартиролог”, в който са описани голяма част от сръбските и гръцките жестокости над народа ни в Македония. Библиотека „Сите българи заедно” го публикува през 2005 г. като № 2 от поредицата. От него може да се запознаете с най-достоверните сведения за геноцида над народа ни през този малък промеждутък от време. Но отново искам да ви предупредя, че това, което ще прочетете, ще ви накара да ви настръхнат косите от ужаса, който е преживял народът ни от тези „православни скотове”, които и до днес имат подкрепата на цивилизования свят, тъй като българските държавници, политици и учени предпочитат да си гледат рахатлъка, отколкото да отворят очите на сънародниците ни и на чужденците.


В книгата си „Европа без маска” в навечерието на Втората световна война американският журналист Джон Гънтър припомня за опасността да започне нова световна война именно от Балканите. За това предупреждаваше преди него и френският журналист Анри Пози в книгата си „Войната се връща”, която беше извлечение от книгата му „Черна ръка над Европа”. А „Черната ръка” беше зловеща сръбска националистическа организация, каквато беше и „Бяла ръка”. Определено трябва да кажа, че и двете бяха окървавени с българска кръв ръце, а техните наследници и правоприемници разстрелваха, колеха, палеха и изнасилваха само преди десетина години из земите на бивша Югославия.


На 15 юни 1914 г. в Сараево Гаврило Принчип уби австро-унгарския престолонаследник ерцхерцог Франц Фердинанд, заедно със съпругата му. Сараевският атентат беше поводът за избухването на Първата световна война. Самозабравилата се Сърбия, награбила се с български земи, тръгна на война, подкрепена от Русия, срещу Дунавската империя. А какво представляваше по онова време австро-унгарската войска, може да си припомните само като разгърнете страниците на една от най-великите книги на нашето време „Приключенията на храбрия войник Швейк” от Ярослав Хашек и нейното продължение от Карел Ванек.
Престъпният безумец цар Фердинанд, който вкара страната ни в първата национална катастрофа след огромен подкуп от руския император Николай ІІ, беше поел пътя за довършване на пъклените си планове, щедро надарен този път от германския кайзер Вилхелм. Още от включването на страната ни във войната беше напълно ясно, че това е пътят към втората национална катастрофа. От нея не можа да ни спаси героизмът на обикновения български войник и на достойните му командири, въпреки многобройните победи.
Включването на България във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция предопредели поражението и разпада на руското протеже Сърбия, заради, която и Русия се включи във войната.
Още в началото на войната списание „Аз знам всичко” излиза непрекъснато със съобщения и фотографии от фронтовете на бушуващата война. През късната есен на 1915 г. излиза и с извънреден брой, в който българските военни кореспонденти дават своите отчети за това, което заварват из окупираните български земи в Македония. Един от кореспондентите е големият български писател-хуморист Ненчо Илиев Сириус, който ще бъде обвинен през 1944 г. за фашистка дейност и ще бъде убит без съд и присъда. Днес той е напълно забравен, но сега ще имате възможност да прочетете ужасяющия разказ на този голям български хуморист. От включените цели текстове от списанието ще видите как са действали сръбските злодеи при оттеглянето си към албанските планини. Описано е и взимането на заложници и тяхното избиване. В разрез с всички международни конвенции за воденето на военни действия и отношение към военнопленници и заложници, избиват по най-жесток начин българските заложници и австро-унгарските военнопленници и то дори не правят опит да заличат следите си. Снимките, които ще видите, колкото и да са некачествени, поради възможностите на тогавашната фотография, едва ли ще ви дадат и миг спокойствие с потресающите примери на жестокости над избити българи и изнасилвани жени и деца. Но сръбските военнопрестъпници се оказват жестоки инквизитори и над сънародниците си. Ще имате възможност да прочетете имената на българските жертви сред мирното население, което първо посреща сръбския удар, а може би ще срещнете и имената на вашите избити близки, за които факти скопските фалшификатори мълчат. Ще видите трагедията на българите в Скопско, Битолско, Гевгелийско, Малешевско и из цяла Македония. Страховити са и разказите за сръбските затвори, които само графики-фантазии на тъмници и подземия на италианския архитект и гравьор Джовани Батиста Пиранези и офортите на испанския художник Франциско Гоя „Ужасите на войната” могат да конкурират. В заключение ще си послужа с думите на кореспондента Ненчо Илиев „Една картина, за която приблизително представление може да ни даде само ада на Данте.”
Може би ще ви направи впечатление, че си служа с едни и същи думи при описанията на гръцките, румънските и сръбските жестокости, но за това не съм виновен аз. Просто думите не стигат, за да се изрази жестокостта и омразата на съседите ни към народа ни. Слабокултурните и недостатъчно цивилизованите народи, наши съседи, явно са еднакво жестоки в престъпленията си.
Предлагам да се запознаете с по-долу публикувания текст и с приложените фотографии, за да се убедите колко меки са моите встъпителни думи.

Цочо В. Билярски

 

В МНОГОСТРАДАЛНА МАКЕДОНИЯ





ЗАТВОРНИЦИТЕ В ПРИЗРЕНСКОТО КАЛЕ


Арестуванията на македонските българи Находката в Призрен. 70-те затворници
Щаб на Първа армия, януари 1916 г.


Войната завари всички затвори в Македония препълнени от нещастни българи, цялата вина на които се състоеше само в туй, че бяха българи и такива искаха да останат до края на живота си.
Едновременно с отстъплението си сърбите прибираха от затворите из Македония и влачеха със себе си всички мъченици на своя бесен шовинизъм.
И колкото повече под железния напор на българския войник освободител се намаляваше територията на вероломна и побесняла Сърбия, толкова повече нейните жалки креатури, облечени в каква-годе власт, проявяваха по-нечувано безумие и по-чудовищна жестокост. В агонията си Сърбия поразително напомня една змия, главата на която, макар че е смазана, пак я извива и като се мъчи да ухапе, излива и последната си капка отрова. Като не бе в състояние да даде отпор срещу стихийния устрем на българската армия, тя в безсилието си с един безподобен цинизъм изля всичката си злоба и злъчка върху ония беззащитни българи, които в момента още се намираха в мръсните й лапи.
За да не бъда голословен, ще изнеса няколко факти, които навяват чрезмерен ужас и които дори в историята на най-дивите народи нямат равни на себе си. (Извлечения от рапорта на н[ачални]ка на 3-а Балканска дивизия, № 1609 от 31.ХІІ.1915 г.)
Провидението бе предопределило щото Призрен да стане гробницата на покритите с всемирна слава короновани убийци. И там, пред отворения си гроб, издихающа и подла и пред самата си смърт, Сърбия, направи всичко, за да остане вярна на вродените си зверски инстинкти.
След нанасянето на последния смъртоносен удар в Призрен, нашите войски намерили във влажните подземия на „Калето” около 70 души българи. Всички тия нещастници са представлявали една гледка толкова страшна и плачевна, че тя надминавала всяко въображение. Всички били изтощени от глад, осакатени от мъчения и болни от измръзване на ръцете и краката. Една картина, за която приблизително представление може да ни даде само ада на Данте. Между тия мъченици са лежали и разлагающите се вече трупове на четирма българи, имената на които са останали неизвестни. Но известно и очевидно е било туй, че върху мъртвешките им лица са били отпечатани следите на страшни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Тия четири трупа били погребани от свещеника на 29-й Ямболски полк. Между тях се е борил със смъртта и един турчин. Той е бил заварен в момента, когато е агонизирал от глад и измръзване на краката и ръцете. Преди да издъхне, той успял да разкаже на нашите военни власти, че в затвора е имало около 800 души, почти всички българи, между които не липсвали и деца от 12-16-годишна възраст. Отначало всички тия нещастници, събрани от всички краища на измъчена Македония, били затворени в Гевгелийския затвор. Най-голямата вина на най-големите „престъпници” се е състояла в това, че на един брат му, вместо да се яви в редовете на сръбската армия, забягнал в България; че друг на въпроса - къде е забягнал съседът му - не можал да даде отговор. Изобщо, болшинството българи са били хвърлени в затворите все за „престъпления” от тоя род.
От разказите на останалите живи мъченици се установява по най-положителен начин, че при започването на военните действия между България и Сърбия, всичките тия 800 души били разкарвани из затворите ту в Гиляне, ту в Скопие, ту в Прищина. Гладни, голи и боси, мнозина от тях още през дългото и трудно странствуване завинаги оставали по мръзналите и пусти пътища своите мъченически кости.



Дори и днес в призренската болница още лежат от измръзване на краката някои от тия нещастници. Между тях сега се намират Михаил Стайков, 46-годишен, от с. Богданци, Гевгелийско, Димитър Христов, 53-год., и Туци Очков, 46-год., от Радовиш, чиято снимка даваме. Последните двама напълно потвърждават казаното от турчина, а за себе си разказват, че на 1-й март мин[алата] год., понеже сръбските власти ги подозирали като членове на някаква българска организация, хвърлили ги в затвора, гдето били изтезавани по най-жесток начин. Често пъти нощно време те били изкарвани на разпит и чрез глад, чрез ужасни побои и всевъзможни изтезания сърбите се мъчили да узнаят нещо от тях, ала напразно, тъй като те в нищо не били виновни. След известно време тия българи били изпратени в Щипския затвор, от там - в Скопие, а после разкарвани в Качаник, Феризович, Липлян, Прищина, Щимля и най-после в Призрен, гдето пристигнали на 5-й ноември и били затворени в „Калето”.



На 10 ноември, когато сърбите почувствали приближаването на българския ураган, който ще ги помете от лицето на земята, напоена от тях с невинна българска кръв, извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково.
В подземията на затвора били оставени само 62 души, съвършено болни.



Освен двамата българи на 1-й март м. г. в Радовиш били затворени 47 души, между които имало 5 българки и 1 туркиня. Всички били изпратени към Скопие и Прищина, но мнозина от тях измрели по пътищата поради нечуваните изтезания, на които били подлагани.
Ето и имената на една част от тия 47 души нещастници, родом от Радовиш: Туше Теохаров, Коце Пуцев, Илия Зафиров (умрял из пътя за Призрен), Митю Николов (също умрял из пътя за Призрен), Васил Апостолов, Григор Димитров Лознали, Сали Бей, Фаик Бей (умрели в Радовишкия затвор), Исмаил Рифат, Хаджи Ефенди, Тодор Цветков, Григор Стоянов, Георги Христов, Ташо Андонов (още в Радовиш се хвърлил от прозореца на затвора, защото не можал да изтърпи грозните изтезания), Иванчо Тарабуна Семерджия. От с. Богданци, Гевгелийско, били затворени: Христо Дялев, Теохар Гошов, Стоян Оков и Георги Дачев. От с. Неманци, Щипско, били затворени: Милан, Тимо, Гошо, Лазо и др. От Кавадарци: Нако Данов, един от най- видните първенци, който умрял по пътя.



Всички тия нещастници са на възраст, между 50 и 70 години.
Ненчо Илиев, кореспондент при щаба на 1-а отделна армия.

Жертва на сръбската жестокост



Грабежите на сръбските войски в Битоля



Една група от намерените в „Калето” в  Призрен затворени българи


ИЗБИВАНЕТО НА АВСТРИЙСКИТЕ ПЛЕННИЦИ


Хиляди жертви на сръбското злодейство. - Страшната участ на австрийските пленници в Сърбия

Избити австрийски пленници в Ниш




През първата австрийска офанзива в Сърбия, благодарение на едно предателство, австрийската армия достигнала до Валево и Рудник, бе разбита и принудена да се оттегли от сръбските земи.
Няколко десетки хиляди австрийски войници - сърбите в своите официални комюникета изчисляваха общия брой на австрийските войници в техен плен на около 50 000 души - имаха нещастието да попаднат в ръцете на сръбската армия. И още от първия ден започна едно страшно избиване на пленниците. Появи се в Сърбия петнистият тиф. Австрийските пленници бяха оставени на произвола на съдбата си. Измираха всеки ден стотици, без най-малката медицинска помощ, без да се вземат и най-малките мерки за ограничение на опасната болест.



Най-голямото изтребление и най-страшните дни за австрийските пленници в Сърбия настъпи след започването на нашата и австро-германска офанзива. За да не бъдат освободени тия пленници от бързо настъпващите съюзнически войски в сръбска територия, сръбското Главно командване разпореди пленниците от всички лагери да бъдат изпратени бързо към Албания и от там - в Италия. Ескортирането им бе поверено на сръбски комити, на които едновременно дали заповед да убиват всеки пленник, който падне, който не може да следва отряда. И започнала една страшна безмилостна сеч. Голи, гладни, изтощени, пленниците падали един след друг. Сръбските комити ги доубивали и оставяли насред пътя. Нямало нужда да се пита за пътищата, по които са минали австрийските пленници. Те били осеяни с техните трупове. Един голям отряд пленници трябвало да премине през лагера на разбитата два дни по-рано от германците Шумадийска дивизия. Войските от тая дивизия откриват огън по пленниците и малцина от тях успели да се спасят.
Из целия свой път към Албания нарядко пленниците получавали по малко царевично брашно, което забърквали със студена вода, и с него се хранили. Най-често употребявали за храна мършата на падналия по пътя добитък.
В Албания ги очаквал още по-голям ужас. Разсвирепелите сръбски войници си доставяли удоволствие да ги избиват. Успелите да избягат и се скрият из различни пещери пленници, за да дочакат настъпващите наши войски, приличали на същински сенки, излезли от гроба. Много от тях измрели от слабост.
В градовете, отгдето поради бързото наше настъпление сърбите могли да изтеглят пленниците, ги избивали преди отстъплението си, както е случаят в Ниш, една снимка от убитите австрийски пленници в тоя град даваме по-горе.

Убит австрийски пленен офицер от сръбските войски

ИЗБИВАНЕТО НА МАКЕДОНСКИТЕ ПЪРВЕНЦИ

Прийомът на сърбите в Македония. - Система на заложници. - Избиването им.



Още при първите симптоми на близката война между България и Сърбия сърбите, за да могат да тормозят македонското българско население, прибягнали до системата на заложници. От всеки град, от всяко село те взимали като заложници най-първите хора, предупреждавайки населението, че при най-малките движения от негова страна взетите заложници ще бъдат избити. Заложниците на населението сръбските войски влачели навсякъде със себе си, за да могат веднага да пристъпят към тяхната екзекуция.



В Скопие е имало повече от 200 такива заложници българи и турци. Светкавичният поход на нашите войски и тяхното бързо появяване пред Скопие беше един страшен удар за сърбите. Принудени да опразнят града след кратък, но решителен бой, сръбските войски замъкнаха със себе си към Качаник и Прищина и взетите заложници. Последните са били принудени да ги следват, оковани във вериги. Няколко десетки от тях сръбските войници избили още край самия град. Преследващите ги наши войски, без да могат да предотвратят страшното престъпление на разсвирепелите се деморализирани от погромите сръбски пълчища, били свидетели на новото сръбско злодейство. Труповете на убитите били снети, за да останат снимките като един грозен паметник на сръбското безчовечие и отпосле погребани в присъствието на нашите власти в града и на населението. Свидетели по това сръбско злодейство са и руският консул в тоя град, както и чуждите санитарни мисии, които не последваха сръбската бягаща от Македония към Албания армия. Много от останалите заложници, които сръбските войски отвлекли със себе си, били избити по пътя на отстъплението, към Феризозич и Качаник.



ОБЕЗОБРАЗЕН СИГНАЛИСТ
1 октомври. Един артилерийски вистрел в ранни зори, понесе своето ехо от хълм на хълм, от рът на рът по сръбско-българската граница край Цариброд.
Първи полк минава в настъпление. Ротите се пръскат във вериги и пуснали пред себе си патрули минават границата.
13-а рота, командвана от капитан Горов, се движи в една рядка гора. Сърбите посрещат нашите храбреци с град от куршуми. Момчетата са огладнели и ротният праща сигналиста да иде назад и получи хляб за борците.
Ожесточеният сръбски огън следва непрекъснато. Да се остане на същото място, значи да се дават излишни и безполезни жертви.
Ротата се дръпва малко назад, за да може, посредством странични и обходни движения, да настъпи без жертви.
Сигналистът не подозира, че другарите му са напуснали позицията си, и натоварен с цял чувал хляб, свил се одве под неговата тежест, бърза за там, следвайки пътя, който току-що бе изминал и който му е добре познат. Стигнал на позицията, той изведнъж се вижда обкръжен от група сръбски войници, които го ограбват, събличат, събуват. Няколко десетки ножа се забиват в тялото на нещастника, който пада облян в кръвта си. По-късно нашите войски настъпили, намериха трупа на тоя нещастен сигналист, обезобразен, гол, с превърнато на решето тяло от безбройните щикови удари.
Изглежда, че сърбите са изпитвали острието на своите ножове и над мъртвия му труп.

МЪЧЕНИКЪТ КАВАЛЕРИСТ
Пленените от сърбите наши войници и офицери, които са имали щастието да се спасят живи и здрави от сръбски плен, разказват потресающи работи как сърбите са доубивали ранени наши войници или пък са убивали по най-зверен начин попадналите в плен.
Един поручик ни предава следния случай на ужасно сръбско зверство, проявено спрямо един български войник кавалерист:
След разбиването на сърбите по целия фронт на Българска Морава ние продължихме да ги преследваме. Нашата част настъпваше по посока на Гиляне. Тъкмо на 2 км от града, на самия път, по който настъпвахме, момчета от моята рота, с израз на ужасяване на лицето, ме повикаха да се приближа към близката кория. Но това, което видях там, не ще забравя никога. На едно дърво, обесен надолу с главата, още жив, висеше един наш войник кавалерист; ушите му бяха отрязани, очите извадени, а в устата му... (колко отвратителна трябва да е сръбската душа!) беше натикан срамния член на нещастния момък, отрязан от невидените по изобретателността на жестокостите си негови джелати. Войникът беше още жив, правеше ужасни конвулсии, придружени от хъркане, което най-ясно свидетелстваше за ужасните мъки, които изпитваше обезобразеното му тяло.
Дадох веднага заповед да се помогне на нещастния наш герой, който, отивайки с разузнавателна цел към разположението на неприятеля, беше попаднал в плен и подложен от сръбски войници изверги на инквизиция, невидяна досега. Но всички усилия да се спаси тоя мъченик за свободата на поробените братя, бяха напразни; той издъхна в ръцете ми, като изхърка продължително и силно. В последния момент - стори ми се, че отделните хрипливи звукове съставляваха: „Да живее България!”...





СТРАШНАТА НАХОДКА
Инквизиция, по-страшна от средновековната – Избитите първенци на Пехчево, Берово и Владимирово
Веднага след обявяването на нашата мобилизация сърбите арестували една нощ тайно осем души от първенците на Берово, Пехчево и Владимирово. На втория ден барабанчик бил, уведомявайки, че ако тия осем души не се явят в разстояние на 20 дни, ще бъдат осъдени на смърт. Това с цел да скрият тяхната участ от населението, на което съобщили, че те забягнали уж в България.
29 ноември. Денят на изгонването англо-френците и от последните селища на Македония. Посветените в това злодейство няколко сърбомани, виждайки, че всяка надежда сърбите да се завърнат по тия места е изгубена, за да се покажат услужливи пред нашите власти, издали извършеното от сръбските власти злодейство и посочили местата, гдето били погребани осемте първенци. Наредено било тяхното разравяне. Сърбите ги били заровили в един сипей, гдето земята постоянно се свличала и постепенно все повече и повече затрупвала техните гробове. Картината, която се открила, би накарала да настръхнат косите и на най-коравия човек. Краката на осемте нещастници били обвързани с дебели въжета. Ръцете вързани над лактите отзад. Между всяко въже, с което били вързани ръцете, вкарано по едно късо дърво. Посредством въртение на дървото, въжето, с което били пристегнати ръцете на тия нещастници, се стягало все повече и повече, докато гърдите им се разпуквали. Така, всред най-ужасни и безчеловечни мъки, били убити осемте първенци.

ГРАБЕЖИТЕ В КРАГУЕВАЦ
Редовните сръбски войски са разбити и не могат да устоят пред стремителния напор на австро-германците, които са вече пред Крагуевац. Сръбската дивизия, която защищава града, се оттегля и последният, изпълнен с хиляди бежанци от Белград и околните градове остава в ръцете на сръбските комити. Цял ден и цяла нощ, до навлизането на германците, те се предават на грабежи и плячкосване. Маса жени биват избити само за да могат да бъдат ограбени ценностите и парите, които носят със себе си. Друго не взимат, защото сами те скоро трябва да потърсят спасение в бягство, а тежки товари не могат да носят със себе си.
В една стая са намерили подслон няколко по-богати сръбкини, които отказват да дадат парите си. Един комита хвърля бомба. Труповете на избитите от тая бомба жени бидоха намерени при влизането на германците да се валят още в собствената си кръв.

ГРАБЕЖИТЕ



Система е било щото сръбските войски при своето отстъпление да ограбват всички останали магазини. Това е навсякъде, в Стара Сърбия, в Санджак, в Македония. Няма град, в който при влизането си нашите войски да не са намерили десетки магазини разграбени от отстъпающите сръбски войски. Това беше в Княжевац, в Пирот, в Ниш, Неготин, Зайчар, Битоля, Прилеп, с една дума навсякъде.

ЗВЕРСТВАТА В СТАРА СЪРБИЯ
Сърбите и крайграничното население – „Бугараши” - Кланетата в Червена река, Врагодинац и Старо село
В различни времена, използувайки сложилите се политически обстоятелства, сърбите присъединяваха към територията си чисто български области, в които навсякъде звучеше кристалният български език. Такава бе съдбата на Ниш, Лесковац, Враня, Пирот, Княжевац. И всякога първата грижа на сърбите се насочваше към посърбяването на това население. Отидоха далеч, направиха много, но все пак те чувстваха, че това не са сърби и прави сърби се наричаха ония от Шумадия, а моравчени обидно зовяха „бугараши”.
Започна се войната. Настъпающи в сръбска територия наши войски на много места срещнаха, особено между старите, запазена живата българска реч. Всички жители на областта край Морава много по-лесно можеха да се разберат с един българин, отколкото с един сърбин от Белград или из Шумадия. Те сами не скриваха от нашите, че сърбите ги презират и ги наричали бугараши.
В най-многото села, там, гдето населението не бе принудено от сръбските войски да напусне жилищата си, нашите войски срещнали от населението най-радушен прием. Цялото население на селата Врагодинац, Червена река и Старо село, разположени между Бела Паланка и Лесковац, посрещнало българските войски с цветя, бели знамена и вино. Както е известно обаче, сърбите срещу две наши бригади хвърляха тук цели пет техни дивизии. Нашите бидоха принудени временно да отстъпят и сръбските войски заеха отново селата Врагодинац, Старо село и Червена река. Злобата си сърбите били излели вече над мирното население, което посрещнало с цветя и вино българите. Селата били предадени от сърбите на плен и пожар. Не пощадили нито деца, нито жени и старци. Всичко било разграбено, всичко живо избито. Успели да избягат жители от селата, потърсили и спасение, и закрила от нашите войски. Когато два дни по-късно нашите войски отново настъпили, намерили цели касапници.
Неколко снимки от тия страшни кланета даваме по-горе.
Нека да не се мисли, че изстъпленията от сръбските войски са били вършени само над населението в пограничните на България области. Не по-малко са ужасите, извършени от сръбските войски в самото сърце на Сърбия, в Крагуевац, Тръстеник и пр. местата, в които оперираха австро-германските войски. Най-големите ужасии там се дължат на комитските отряди, образувани от сръбски четници, поставени под началството на известния сръбски майор Танкосич, името на когото стана общо достояние след Сараевския атентат, в който и той беше намесен. Комитите са разграбвали всичко пощадено от редовните сръбски войски. Избивали населението, за да могат да го ограбят. Хиляди са случаите, в които села и градове на Стара Сърбия изпращаха при нашите и съюзническите войски депутации с молба да заемат по-скоро градовете им, за да ги спасят по такъв начин от изстъпленията и грабежите, вършени от редовните сръбски войски и от комитите.

Публ. в сп. Аз знам всичко. Седмично илюстрована списание. Издател Ат. Петров. Сръбските зверства. Извънреден брой. 8 с.