ИВАН МИХАЙЛОВ ЗА ВРЕДИТЕ, НАНЕСЕНИ НА МАКЕДОНСКОТО ДВИЖЕНИЕ ОТ БЪЛГАРСКИЯ И СВЕТОВНИЯ КОМУНИЗЪМ

„Иван Михайлов заема едно от първите места между лидерите антикомунисти, които с максимална енергия са се борили срещу узурпиранията на интернационалния болшевизъм. Той спаси македонското движение от червената инфилтрация, прочиствайки го основно от елементите, които се домогваха да го унищожат.” Като че нищо повече не може да се каже към думите на Б. К. Агопян в неговия доклад пред Аржентинската академия за исторически изследвания.
Още преди да застане начело на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), Иван Михайлов, като един от най-доверените хора на Тодор Александров, е не само в течение на преговорите с представителите на Българската комунистическа партия (БКП), но и участва в тях през 1923 г. за постигане на договореност да не се вдига Септемврийското въстание в Пиринска Македония. По този повод Т. Александров в декларация на ЦК на ВМРО от 2 август 1924 г. пише: „Комунистическата партия в България чрез своя идеолог по македонските работи Димитър Хаджидимов обяви безмилостна борба срещу македонското освободително движение и срещу ВМРО и нейните водители Тодор Александров и Александър Протогеров, като с това насърчаваше разкола в редовете на организацията.

Отначалото „Работнически вестник” - орган на Комунистическата партия, се пълнеше с най-жлъчни статии и закани против Македонската организация и нейните водители. По-късно комунистите образуваха емигрантски комунистически съюз в България с орган вестник „Освобождение” - редактиран от същия х. Димов, пак с цел да цепят македонската емиграция и да спъват правилното развитие на македонското освободително движение.
Въпреки тая борба Македонската организация крепнеше и се засилваше. Това не даваше мира на комунистическите идеолози, които проповядваха, че Македония ще получи своята свобода само ако ВМРО стане комунистическа и след като се болшевизират балканските държави, Европа и светът чрез болшевишка революция. За да унищожат и отслабят „буржоазната” национална македонска революционна организация, хаджидимовци се опитаха да завземат известни райони в Македония, за която цел улесниха разбойниците Ил. Пандурски, Чочков, Георги Воденски и други да заминат с чети в Малешевско.
След като македонската организация наказа дупнишкия кмет комунист д-р Петров - един от идеолозите на тая политика и ятак на бандата на Пандурски, и след като биде разбита и пръсната тая разбойническа банда, а нейните остатъци от Пандурски, Чочков, Воденски и Хр. Умленски се предадоха на сърбите заедно с оръжието си и с болшевишката си униформа - на шапките им бе извезана емблемата на комунистите чук и сърп и станаха сръбски потераджии, българските комунисти по заповед от Москва промениха своята тактика към ВМРО. Те поискаха среща с пълномощници на организацията, защото имали нареждане от ІІІ Интернационал да помагат на всички национални организации, които се борят за своята свобода.


Иван Михайлов

Преди да стане тая среща, Централният комитет на организацията бе пратил ултимативно писмо до Централния комитет на Комунистическата партия в България, с което, като изтъкваше заловените данни за съучастничество на комунистическите водачи от Джумая, Дупница и София в опита чрез тая банда да завземат райони на организацията, искаше в известен срок: 1) да се отстранят от Джумая и Дупница комунистическите ятаци на бандата Пандурски и сие, и 2) да се разформирова емигрантският комунистически съюз и да се спре вестник „Освобождение”. До август 1923 г. комунистите не изпълниха тези искания на организацията, а ги отлагаха с разни молби.
В края на август същата година в една среща между двама от водителите на ВМРО [единият от тях е Иван Михайлов - бел. Ц.Б.] и Хр. Кабакчиев и Ив. Илиев от страна на Българската комунистическа партия последните заявиха, че са разформировали комунистическия емигрантски съюз и спрели в. „Освобождение” и поискаха ВМРО да ги остави свободно да водят борбата с правителството на Цанков.
Правилно разбрана тяхната мисъл, отговори им се от името на ВМРО в смисъл: „Македонската организация, съгласно своите наредби и традиции, не се меси във вътрешните работи на Царство България. Ако бъде предизвикана обаче, тя ще се разправя с предизвикателите, които, каквито и да са и дето и да се намират те.
Понеже Стамболийски и сие се опитаха в съгласие със сърбите да избият македонските водители и да унищожат ВМРО и понеже те водеха противомакедонска политика, Организацията води борба с тях и чрез своята отделна борба улесни морално задачата на борците от 9 юни. Организацията не се интересуваше кои лица ще заместят правителството на Стамболийски - ние може би последни узнахме състава на новия кабинет.
Що се отнася до намеренията на българските комунисти, ВМРО не одобрява приготовленията им за кървави междуособици, защото с това излага на сигурен риск съществуването на България. Даже и да се създаде работническо-селско правителство в България, съседите й Сърбия, Румъния и Гърция, па и Великите сили не ще търпят подобно правителство и ще смажат и поделят България. А ние предпочитаме да съществува независима България, даже управлявана от авантюристи като Стамболийски, отколкото да бъде окупирана от гърци и сърби, и румъни. Поради това, ако избухнат междуособици в Македония под българска власт, Организацията ще ги смаже безмилостно, а в стара България съчувствениците й определят поведението си като свободни граждани съгласно своите разбирания, без ВМРО да отговаря за делата им. Съгласно чл. З от правилника на Организацията те не се броят членове на последната.”
Иван Михайлов е в течение и на преговорите с представителите на съветското правителство и на Коминтерна. Той е и водачът, който трябваше да неутрализира и да отстрани опасността от включването на ВМРО в сферата на коминтерновските планове, началото на което беше сложено с Виенската авантюра през май 1924 г. Тогава се подписа Майският манифест, който не само тежко засегна македонското революционно и легално движение, но и завърши с убийството на Тодор Александров.


Ген. Александър Протогеров и Тодор Александров

На 20 август 1924 г. Тодор Александров и ген. Александър Протогеров ще защитят позицията на ЦК на ВМРО спрямо съветското правителство и БКП в писмо до Петър Чаулев със следните думи: „Как ти не се позамисли, когато виждаше, че главната задача на Бергмановци [съветските представители - бел. Ц.Б.] е да се свали правителството на България и не за това, че е на власт тая или оная буржоазна партия, но главно за да се даде властта в ръцете на болшевиките и то целия свят да разбере, че тая болшевишка власт се настанява в България благодарение на ВМРО. Още щом се прокламира, че ВМРО е болшевишко оръдие, навсякъде ще ни считат вън от законите и малкото симпатии, които имаме в общественото мнение в света и в официалните среди, ще ги загубим. Я прочети внимателно самичък манифеста и всички други книжа и ще видиш каква е била тенденцията на Бергмановци - нищо друго, освен разорението на организацията и на българското племе. Е, може ли ние да станем предатели на родната Македония и на племето, когато ние сме посветили живота си на тях? Манифестът направи ужасяющо впечатление в цяла България и във всички македонски среди; същото впечатление е направило и във всички обществени среди в Европа, които боравят с нашите работи. Да не се забравя, че много голяма част от общественото мнение в света, а и безусловно всички държави, освен СССР, са буржоазни или социалдемократически; че СССР няма абсолютно никакво значение при разрешение на световните проблеми, а наопаки, не само тя е изолирана, на нея се гледа на държава, която носи навсякъде разрушение. Като така помислюваш ли какво ще стане нашето дело, когато ще ни считат като разрушителен елемент на Балканите, а не като организация, която се бори за свободата на един малък народ? Помислюваш ли какво ще кажат всички балкански държави, па и цяла Европа, на които ние обявяваме война като врагове на СССР? Няма ли ние да станем причината да се окупира и раздели България поради тоя страх от болшевизма, който ще насаждаме ние? Или като апелираме към всички македонци и българи да дойде на власт в България комунистическо правителство, ти не мислиш ли още при първия признак, че комунистите ще вземат властта, веднага ще бъде окупирана България, а Петричкия окръг ще си го разделят сърби и гърци и на организацията ще турим кръст? Та СССР ли ще дойде да спасява и България, и Организацията?”
В първите дни на септември 1924 г. Иван Михайлов ръководи акцията на ВМРО по ликвидирането на комунистите и ренегатите в македонското движение. През следващото десетилетие, когато той стои начело на ВМРО, Михайлов организира не само борбата срещу окупаторите - сърби и гърци, на Македония, но и срещу вредителствата на комунистите и присъединилите се към тях протогеровисти.
Особено активно той се противопоставя на комунистическата догматика и фразеология по националния въпрос и особено по македонския във времето, когато е в емиграция след Втората световна война. Неговите книги и безброй статии удрят сериозно комунистическата идеология, която той подлага на убийствена критика. Перото му става не по-малко опасно, както в предните десетилетия беше оръжието му. Вероятно по този повод министърът на вътрешните работи, комунистът Антон Югов, ще запише в личния си бележник едно достатъчно красноречиво изречение, което не се нуждае от коментар: „Да се елиминира Иван Михайлов!”.


Иван Михайлов

Връх в неговото творчество безспорно са четирите обемисти тома с неговите спомени, които Христо Огнянов сполучливо определи като „енциклопедия на македонското освободително движение”, но те, естествено, се допълват и от книгите му „Македония - Швейцария на Балканите”, „ВМРО”, „По трънливия път на македонското освободително дело”, „Македонската освободителна борба и превратът от 19 май 1934 год.” и стотиците негови статии, публикувани главно на страниците на в. „Македонска Трибуна” и в емигрантския печат, и не малко брошури („Как се бранеше народът в Македония”, „Как пишеха нашите народни будители и герои”, „Изкористваната свещена простота”, „Относно книгата на Д. Казасов „Видяно и преживяно”, „Истинският образ на неуравновесения Кр. Мисирков”, „Професор Степан Антоляк добре се измъкна” и др.), печатани главно в САЩ от редакцията на в. „Македонска Трибуна”, в които се напомнят славни моменти от борбите на македонските българи за национална и църковна независимост.
Може би малко хора знаят, че една от ранните и сериозни критики срещу сталинистката теория по националния въпрос е не от кабинетен учен, а от Иван Михайлов и то по времето, когато този експеримент с народите от Източна Европа набираше скорост. Става дума за книгата му „Сталин и македонският въпрос”. Макар че е издавана неколкократно, тя все още остава непозната. Първоначално е печатана като поредица от статии във в. „Македонска Трибуна”, последвана в две задгранични издания (на български през 1947 г. и на английски през 1948 г.), а през последните години е публикувана и в Отечеството. В тази основна книга на Ив. Михайлов, от български национални и от общочовешки хуманни позиции, македонският революционер по най-категоричен начин громи всички принципи, които Йосиф В. Сталин застъпва още през 1913 г. в брошурата си „Марксизмът и националният въпрос”. Тук бих искал да припомня паралела, който може да се направи между двамата революционери, представители на различни идеологии. Когато Сталин пише брошурата си в началото на 1913 г. и я издава под псевдонима си Коба Сталин, е хвърлен в затвора от руските власти. Аргументираната критика срещу него Ив. Михайлов пише в нелегалност в емиграция, като я подписва с псевдонима си Македоникус. И двете книги първоначално излизат като поредица от полемични статии, а след това са отпечатани като брошури. Книгата на Ив. Михайлов е най-големият български удар срещу теорията на сталинизма по националния въпрос, превърнала се в продължение на десетилетия не само в догма, но и в действителна заплаха за потиснатите народи по света. След излизането на книгата му „Сталин и македонският въпрос” Ив. Михайлов издава брошурата си „Цола Драгойчева пише „история”...” (1972 г.), публикувана и на страниците на в. „Македонска Трибуна”, а през 1983-1984 г. в сп. „Демократически сговор” публикува статията си „Предателството на Българската комунистическа партия към българщината”. И в тях Ив. Михайлов продължава по най-аргументиран начин да отстоява истината по българския национален въпрос, служейки си с конкретни факти от дейността на ВМРО през времето след 1923 г. Ненапразно критиката му е насочена срещу първия том от спомените на висшия функционер на БКП Цола Драгойчева „Повеля на дълга”, част от която първоначално беше публикувана като брошура - „Из моите спомени. На класови интернационалистически позиции”. Спомням си как през втората половина на 70-те години на миналия век те се издаваха и преиздаваха и се изучаваха и обсъждаха на всякакви нива в рамките на тогавашната политическа просветна година, на ОФ събрания и на открити и закрити партийни събрания. След тази книга, която беше предхождана от справките на Института по история и Института за български език при Българската академия на науките по македонския въпрос, сборниците с документи за Македония и новите издания на проучванията на Васил Кънчов и на проф. Йордан Иванов интересът към македонския въпрос беше възроден и започна открито да се говори и пише по него, макар че съществуваха рамки за позволеното. Стана нещо немислимо доскоро. Издадени бяха инкриминираните и забранени изследвания и мемоари на Христо Силянов и проф. Любомир Милетич и премълчаваните книги на П. К. Яворов („Гоце Делчев. Биография” и „Хайдушки копнения”). Макар че спомените на Ц. Драгойчева бяха колективен труд на учени и партийни функционери и въпреки положителната роля, която те изиграха в България за тогавашния момент, в тях има и много неточности и левичарски внушения, резултат от „класово-интернационалистичните позиции” на мемоаристката, която теоретизира и върху важния въпрос за марксизма и националния въпрос. Именно това и неточностите накараха Ив. Михайлов да влезе в аргументиран спор с Ц. Драгойчева, нещо, което вече беше правил и към неточностите и манипулациите в Димо Казасовите и Сулцбергеровите спомени.
По-долу ще имате възможността да прочетете брошурите на Ив. Михайлов „Сталин и македонският въпрос” (1947 г.), „Цола Драгойчева пише „история”...” (1972 г.) и статията му „Предателството на Българската комунистическа партия към българщината” (1983-1984 г.) и да се убедите в качествата на големия революционер и като блестящ полемист, поставил до стената пред съда на историята една доктрина, донесла толкова злини на народа ни.



Георги Димитров

През 1963 г. на Мартенския пленум на ЦК на БКП Тодор Живков отправя за пръв път официална критика срещу извращенията и престъпленията по македонския въпрос от Георги Димитров, БКП и Коминтерна, които имахте възможност да прочетете скоро в сайта „Сите българи заедно”.
Сега ще ви предложа да се запознаете с оценката на Ив. Михайлов за злосторничествата на българския комунистически водач Георги Димитров в три свои публични изявления.
В разговор на кореспондент на в. „Македонска Трибуна” с Иван Михайлов през ноември 1978 г. му се задава въпросът: „След 1912 г., т. е. откакто турското управление биде изместено от Македония, кой прибягна до денационализация над местното население?” Ив. Михайлов отговоря следното: „Само в Пиринската част на Македония никой не е прибягвал до денационализация. Местните българи останаха такива, каквито ги завещаха вековете. За кратко време комунистът Георги Димитров заговори за македонска нация, но скоро Българската комунистическа партия се сепна, бламира по деликатен начин своя шеф Димитров. Не е напълно ясно и досега дали той толкова се е увлякъл в своя интернационализъм, та е пожелал да започне с опит над българи за националното им обезличаване; дали е искал да се стигне до независима Македония и да се даде вече на жителите политическото име македонци (както в Швейцария) и дали югославският натиск тогава го заставил да се хареса на Белград с някакви временни съображения, с точност не може да се каже. Но е факт, че такива стъпки за отричане от собствената народност, сред която лично си роден, е може би единственото явление в модерна Европа. И то, повтарям, биде обречено на забрава, но и на неодобрение дори сред чужденци.” (Вж. в. „Македонска Трибуна”, бр. 2658, 16 ноември 1978 г.)
Отново на 1 октомври 1989 г. Ив. Михайлов отговаря на зададени му на 21 септември с.г. въпроси от скопския журналист Борис Вишински. На третия въпрос на Вишински: „Историците не само в балканските земи, ами и по-нашироко, до днес спорят около това кой стои зад убийството на крал Александър Карагеоргиевич. Едни пишат, че това е дело на ВМРО, други, че е дело на Хитлерова Германия, трети загатват, че са били замесени пръстите на Съветския съюз. Неотдавна можахме да прочетем в белградското шовинистическо списание „Дуга” (2.09.1989 г.), че зад това убийство стои Димитър Влахов. Вие досега почти нищо не сте казали, а дали можете да дадете някакво обяснение по този случай?”, Ив. Михайлов отговаря следното: „Убеждението на оня, който прекъсна дните на Александър Карагеоргиевич в Марсилия, и настроението му - разбираемо е - са убеждение и настроение на цялата ВМРО. Впрочем нашият народ правилно е отговорил чрез песни откъде е дошло наказанието на престъпния коронован глава в Белград. На мене не е известно, че в наказанието на Ал. Карагеоргиевич били замесени пръстите на Хитлерова Германия и на Съветския Съюз. Нищо друго, чини ми се, не би будило толкова отвращение, колкото едно приписване на този подвиг на Димитър Влахов. Всички усилия, в която и да е посока, на Димитър Влахов са носили само полза за сръбския крал. А тяхната така наречена „ВМРО - обединена” е една долнопробна измислица на Георги Димитров. Сам Георги Димитров е казвал, че тия две думи „ВМРО - обединена” е лична негова измислица. Това е писано и в едно печатно издание на приятели на Георги Димитров от Америка, че ВМРО - обединена е негова измислица.” (Вж. сп. „Дело”, Скопие, бр. 373, 22 декември 2000 г., с. 18-23, 60-62.)


Георги Димитров

За последен път Ив. Михайлов се връща на зловещата роля, която изиграва БКП и Г. Димитров по македонския въпрос, в последното си интервю пред софийския вестник „Труд”. На въпроса: „Впрочем какви бяха отношенията Ви с БКП, след като поехте ръководството на ВМРО? В какво се състояха главните противоречия? Кое разграничаваше Вашата организация - ВМРО, от попадналата под влияние на комунистите ВМРО (обединена)? Какъв според Вас е реалният исторически принос на двете организации? Сега смятате ли за грешка, че не се ориентирахте към сътрудничество с БКП и със Съветския съюз?”, Ив. Михайлов отговаря следното: „Не съществуваха всъщност никакви отношения и никакви противоречия не е имало, след като не е имало отношения. Ние въобще не признавахме в лицето на ВМРО (обединена) никаква друга ВМРО. Всички нашенци, включени или сближени въобще с някоя партия в България, никога не признавахме за част от ВМРО. Що се отнася до Протогеров, неговото желание бе да се проявява като генерал и във ВМРО, където обикновените четници бяха и маршалите, и войниците. На мнозина сериозни хора бе станало известно до каква степен Протогеров бе ангажирал духа си със завист спрямо Тодор Александров. Това особено изразително схванах в един разговор със Симеон Радев. Но и други хора ми посочваха това явление.
В така наречените братоубийства главната роля са изиграли сръбските и комунистически фактори. Доста пари от сръбски източник се потрошиха, за да се поддържат така наречените протогеровисти. Още навремето се узнаха чуждите пипала, извори на средства, и лица, числящи се в Българската комунистическа партия, а някои и без партийни знаци. Вестник „Нова Македония” от 19 август 1949 г. изнася някои данни за ролята на Сръбското посолство в София и неговите чуждестранни съюзници, включително звенарите, във връзка с гореказаните убийства.
Историческият принос на истинската ВМРО бе в това, че тя извършва всички бойни дела срещу поробителите на Македония. А ВМРО (обединена) бе само едно партийно използване на названието ВМРО и то пак за привличане на повече членове към комунистическата партия.”
А на въпроса на журналиста от „Труд”: „Кой носи историческата вина за денационализацията на българския народ на територията на СР Македония?”, Ив. Михайлов отговоря: „Най-голямата вина за погазването на българската народност във Вардарска Македония носят белградските управници, а след тях ония, от Вардарска Македония, които имат сръбско възпитание и подпомагат белградските планове. Но тук трябва да споменем и срамотната отговорност на Георги Димитров, който заедно с комунистическата си партия караше насила нашите братя в Пиринска Македония да се декларират като отделна македонска народност, т.е., че не са българи. По този повод женевският професор Алдо Дами писа в брошурата „Фаталите бюлгар”, че не познава друг случай в историята, когато някой се заема доброволно да отрича собствената си народност.”
На следващия въпрос на журналиста: „Имате ли мнение за Тито? За Георги Димитров?”, Михайлов отговаря: „За Тито ще кажа, че сърбите могат да бъдат доволни от него. Но допускам, че и някои чужди фактори са били доволни. Мнението ми за Георги Димитров е, че той нийде не е изтъквал, че е българин от Македония. Не виждам никаква негова заслуга към българщината, за да му издига тя мавзолей.”


Иван Михайлов

С горните въпроси е свързан и следният въпрос към водача на ВМРО: „Имате ли сведения колко членове на ВМРО са осъдени от Народния съд след 9 септември 1944 г. в България, колко са убитите и репресираните? Според Вас в какво се е състояла вината им?”, Ив. Михайлов, както винаги, е безкомпромисен в отговорите си: „Не съм в състояние да дам точни сведения по тези въпроси. Вината на всички пострадали хора на ВМРО е в това, че са смятали ВМРО да е на прав път. Противниците на ВМРО, на първо място сърбите и комунистите, са се водили от убеждението, че тия хора никога не биха тръгнали по техния ум. Нашироко по България се говорело, че комунистическата власт около 1945-1946 година е предала на титовци мнозина, за да бъдат там съдени и осъждани, а някои сигурно са избити и без всякакъв съд.” (Вж. в. „Труд”, 25-28 юни 1990 г., бр.123-126.)
След това интервю и след интервюто с Иван Михайлов, което беше излъчено по Българската национална телевизия, българската комунистическа преса нададе за пореден път вой както срещу Иван Михайлов, така и срещу патриотичната  михайловистка българска организация ВМРО и който вой за пореден път намери подгласници в Скопие и в Белград.
Тези последни изявление ви цитирах, за да се убедите, че Ив. Михайлов както беше последователен в преследването на идеите и целите на българската ВМРО, така беше последователен през целия си живот и в своя антикомунизъм. И заради тази негова последователност и всеотдайност към подобряването съдбата на поробените българи, са многобройните опити за дискредитирането му след неговата смърт от наши съвременници в България и от скопските манипулатори , които опити, независимо от големите тиражи и обеми, се оказаха до един неуспешни. Това се отнася и за всички бъдещи опити, тъй като те трябва да спорят с огромното му обективно и категорично българско творчество!
В това отново ще се убедите, като прочетете поместените по-долу негови творби.

Цочо В. Билярски

 

№ 1

Македоникус (Иван Михайлов)

СТАЛИН И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС



Сталин

Близо седемдесет години вече вниманието не само на политическия свят, но и на широкото обществено мнение е привличано от македонския въпрос, като най-драматичен пункт в неспокойното положение на Балканския полуостров. Въпреки че дипломатическите канцеларии често са се занимавали с него, въпреки че международният печат постоянно е изтъквал като абсолютна необходимост справедливото му уреждане и въпреки че самото население в страната - чрез гласа на организациите, в чиито редове от десетилетия подред се бори за свободата си - е посочвало най-простите начини за уреждането му, и след Втората световна война македонският въпрос остана в старото си състояние на неуреденост.
От една неуморна централа обаче шумно се твърди, че този въпрос бил вече разрешен и уреден. Разправя се това непрестанно, особено пред народа в Македония и България, макар че тъкмо там не са потребни никакви уверения и увещания, за да повярват хората в подобно твърдение, защото те са самото място, съдят фактите и виждат, че македонският въпрос днес е повече усложнен от вчера. Най-пакостният елемент в това ново усложняване е денационализацията, която болшевишкият режим предприема в Македония и за която подробности дават следните редове.
Този нов принос към остротата и несигурността в положението на Македония най-пряко засяга цялата българска нация. Той е от съществено значение и за бъдещите отношения между Югославия и България, върху които много искат да изграждат голямата болшевишка политика и стратегия.
Ние считаме, че казаното в тези редове е от интерес не само за македонското население, за българската нация и за балканците, но и за всички, които се интересуват от работите в европейския югоизток. Достатъчно е да се прочете само изнесеното тук, за да се схване, че и занапред светът ще има да чува за усилия на Македония да лекува безсъвестно нанасяни й рани, докато окончателно получи свободата си.
Тия редове неминуемо трябваше да свържем с името на Сталин, понеже той вдъхновява болшевишката политика спрямо националностите. Тук по-специално се разглежда как болшевишкият режим е приложил в Македония схващанията, изложени в Сталиновата брошура „Марксизмът и националният въпрос”, която е била написана през 1913 г., после преиздадена и тъй често изтъквана от болшевиките. Ние имаме пред очи печатаното в Москва издание на немски език от 1945 г.
След тези пояснения минаваме към самото изложение.

Общността на езика като един от характерните белези на нацията
1. „Що е нация?”, се запитва Сталин в брошурата си (стр. 5).
И отговаря:
„Нация е преди всичко една общност, една определена общност от хора.
Тази общност не е нито расова, нито племенна. Сегашната италианска нация се създала от римляни, германци, етруски, гърци, араби и т.н. Френската нация е произлязла от гали, римляни, германци и др. Същото трябва да се каже за англичаните, германците и пр., които са се образували от хора на различни раси и племе.
Нация не е следователно някаква расова или племенна общност, а една исторически произлязла общност от хора.”
Това може да се вземе като вярно за много от днешните нации в света, т.е., че не може в жилите им да се търси само чиста кръв от един племенен произход, а обратно - че нацията най-често е съставена от смесване на разни племена. Що се отнася до българската нация, приема се, че тя се е създала главно чрез сливането на разни славянски племена, сродни едно на друго по произход и език. В състава й - доколкото историята ни сочи - е влязло цялостно само едно по-чуждо племе - старите българи, които не са били от славянски, а от турско-монголски произход.
Сталин продължава:


Сталин

„Нацията не е случаен или ефимерен конгломерат, а една стабилна общност от хора. Не всяка стабилна общност обаче прави нация. Също Австрия (б.н. - бившата Австро-Унгарска монархия) и Русия са стабилни общности, но никой няма да ги нарече нации. Чрез какво се различават националните общности от държавните общности? Между другото чрез това, че националната общност е немислима без общ език, докато за една държава не е безусловно необходимо общ език. Чешката нация в Австро-Унгария и полската в Русия биха били невъзможни без един общ език за всяка от тях, а интегритетът на Русия или Австро-Унгария не би бил засегнат от туй, че в тях съществуват различни езици. Ние имаме предвид, разбира се, езици, които народът говори, а не служебния и канцеларски език.
Следователно: общност на езика като един от характеристичните белези на нацията.”
Съгласни сме напълно с това определение. То точно отговаря на истината и относно българската нация. Никой не може да каже и не е казал досега, през дълги векове, че тя от устията на Дунава до Епир не е една стабилна общност. Тя в никой случай не е по-малко общност и по-малко стабилна, отколкото например руската национална общност.
А що се отнася до българския език, той е общ за цялата българска нация. Той е един и същ по своя строеж, по словно богатство и граматика. Само сръбската официална наука се е опитала в по-ново време да „доказва”, че езикът на македонските българи не е бил български; допреди няколкото десетилетия обаче и сред сърбите никой не се е осмелявал да твърди подобно нещо. Славянският говор в Средна и Североизточна Македония е почти съвсем еднакъв с българското наречие, което се говори в сегашната Югозападна България, т.е. в окръзите Софийски и Кюстендилски. Говорът по долината на река Места, т.е. в Източна Македония, пък е почти еднакъв с тоя, който се говори в Северна България, предимно в Търновски окръг, т.е. с наречието, което е легнало в основата на съвременния литературен български език. Говорите в Западна Македония главно по ударението си изглеждат в пръв момент като че ли различни от всички останали български говори. Това ударение е по-друго, отколкото в самата Средна и Източна Македония. Но ударението в никой случай не изменя нито словното богатство, ни духа и строежа, нито граматиката на народния говор, който си остава изцяло български. По този въпрос впрочем така са се произнесли всички учени, които са проучвали български говори. Измежду чужденците учени нека отбележим тук само тези имена: Лескин, прочутия славист Ватрослав Ягич, Флорински, Облак, Вондраг, Соболевски.


Кирил и Методий

Нека споменем, че св. св. Кирил и Методий си служеха при превеждането на светите книги с говора на македонските българи в Солунско, Воденско, Костурско и др. места. Там и до днес чертите на Кирило-Методиевия език са запазени. Редица чужди учени, в това число и много руски, са единодушни и по този въпрос - че Кирилово-Методиевият език е старобългарски език
Впрочем за всеки среден познавач на славянските езици е лесно да установи, че езикът на македонските славяни е български. Между другото той има и най-характерните белези, чрез които изобщо българският език се отличава от останалите славянски езици, а именно:
а) и в Македония всички употребяват член за съществителните имена, какъвто не притежава никой друг славянски език освен българския;
б) не съществува падежна форма;
в) в сравнителна и превъзходна степен се образува с частиците по и най;
г) не съществува инфинитив (неопределително наклонение);
д) употребява се двойно лично местоимение, например: тебе те, мене ме и пр.;
е) бъдещето време на глаголите се образува с помощ на думичката ще, ке и т.н.
И понеже езикът на македонските славяни е български, следва, според горното определение на Сталин, че македонските българи притежават най-важния белег - именно общността на езика, който ги прави част от българската нация.
Не е излишно да изтъкнем, че още в ІХ век сл. Хр. тъкмо този език на македонските българи е бил наложен от св. св. Кирил и Методий и техните ученици като църковно-книжовен език на цялото славянство, и то за дълги векове. Старобългарската книга и просвета е достигнала голям разцвет в Охрид (Македония) и Преслав все на тоя език. След покръстването на руси и сърби той е преминал и при тях. По-късно вече книжовният език и при другите славянски народи, както и при самите българи се усъвършенствува.
Ако запитате и днес народа из всяко кътче на Македония, той ще ви отговори, че приказва на български език. Другите националности там - турци, гърци, албанци, аромъни - ако ги запитате какъв е този език, ще ви отговорят също най-категорично, че това е български език. Съществува една стара турска пословица, която гласи: „Истанболун тюркчеси, Янянян угумджеси, Тиквешън булгарджеси”, което значи, че в Цариград се говори най-типично турски, в Янина - гръцки, а в Тиквеш - български. Знае се, че Тиквеш се намира точно в центъра на Македония.
Българският книжовен език в по-ново време в основата си не е много отдалечен даже от македонските западни български наречия. В неговото изграждане впрочем са взели участие македонските българи. Ако писането на книги е изобщо едно средство за все по-съвършено изграждане или затвърдяване на един книжовен език, логично е да се изтъкне, че също и видни, убедени комунисти, родени в Македония, са взели участие в изграждане на българския общонационален книжовен език, като са писали много статии и книги на него; за пример посочваме дядо Димитър Благоев, основател на Комунистическата партия в България, Димитър х. Димов, Димитър Влахов, Павел Шатев и др. комунисти. Най-големият български пролетарски поет е Христо Смирненски, македонски българин от гр. Кукуш. На български книжовен език са писали и всички македонски борци от миналото, които Комунистическата партия в България, по пресметнати свои съображения или искрено, почита. На първо място апостолът Гоце Делчев. Не може нито един ред да се посочи от него, който да е бил писан на друг език. Това показва, че всички тия хора са считали за свой майчин език този, на който са писали и говорили. И всички те, естествено, са се считали българи.
Доколко български е езикът на македонското славянско население, показва например и простият факт, че всички възвания и заповеди до народа през Илинденското въстание са писани все на български книжовен език.
Самите комунисти издаваха между двете големи войни на български книжовен език печатните си органи, предназначени за македонското общество - вестник „Освобождение”, списван в София, и вестник „Македонско дело”, издаван във Виена. През 1924 г. комунистите съчиниха във Виена един манифест „от името” на македонското освободително движение, отправен към Македония; този манифест те бяха написали все тъй на български книжовен език, считайки, че именно само на този език може да се говори с българското население в Македония. Всички тия неща идат да потвърдят изтъкнатата вече и по-горе българска същина на езика, който славяните в Македония говорят.

Общността на територията - втори характерен белег на нацията


Сталин

2) Сталин ни дава втория характерен белег за съществуването на една нация - общността на територията. Той казва (стр. 6):
„Англичаните и северноамериканците говорят един и същ език и все пак не представляват една нация. Същото се отнася и за норвежците и датчаните, за англичаните и ирландците.
Защо обаче англичаните например и северноамериканците въпреки общия им език не съставляват една нация?
Преди всичко поради това, че те живеят не заедно, а върху отделни една от друга територии. Една нация се изгражда само в резултат на едно дълго, трайно и редовно общение, в резултат на един съвместен живот на хора от поколение в поколение. Един продължителен общ живот обаче е невъзможен без обща територия. Англичаните и американците населяваха по-рано една и съща територия - Англия - и съставляваха една нация. След това една част от англичаните се пресели от Англия към една нова територия, в Америка, и създаде там, върху новата територия, в течение на времето една нова нация, северноамериканската. Различните територии доведоха до създаването на различни нации.
Следователно: общност на територията като един от характерните белези на нацията.”
Българската нация повече от 12 века живее на Балканския полуостров върху една неделима територия, включена между Дунава и Егейско море, между Черно море и Албания. В тази териториална цялост влизат областите Мизия с Добруджа, Тракия и Македония, а допреди шестдесет години - и Поморавия.
Сталин изнася примера със своите сънародници, грузинците, които са живели на обща територия, говорили един език и въпреки това, строго взето, не са съставлявали една нация, понеже различните местни княжества, на които страната дълго се била разпадала, със столетия са се борили едно против друго и са попречвали да се води един общ стопански и обществен живот. Подобно нещо с българските земи, включително Македония, не се е случвало. В течение на петстотин години, т.е. до 1912 г., Македония бе под турска власт; допреди седемдесет години под същата власт бяха и останалите български земи. Животът по цялата българска земя се е развивал по еднакъв начин за всички българи, във всяко отношение: културно, стопанско, политическо, национално. България и Македония бяха изкуствено разделени едва в 1878 г. с турско-българска граница. Но тя не само не ги отчужди, но още повече духовно и културно ги сближаваше в братския им задружен стремеж по-скоро да се извоюва политическата свобода и на Македония; в размяната на печатни книги; в непрестанното общение на поробените в Македония българи с освободените в България, което почти никога не биде затруднено от турската власт. Общо взето, може да се приеме, че петстотингодишното робство на всички българи под турска власт окончателно бе доизградило българската нация, що се отнася до нейния общ манталитет, мечти, духовни стремежи и особено по начина на живеенето. В средата на ХІХ в. тая нация показа - чрез бунта си против гръцкото духовенство и стремежа за създаване на своя българска национална черква - как решително еднакво мисли и чувствува и докъде на Балканския полуостров тя се простира. В процеса на това национално възраждане най-живо като българи се изтъкнаха тъкмо тия в Македония.
След 1918 г. се случи, щото Македония, по трасето на старата българо-турска граница, да бъде вече отделена от България чрез телени мрежи, чрез изкопаване на вълчи ями, построяване множество гранични бетонни крепости и пр.; всичко това създаваше сръбската власт, за да раздели един от други членове на една и съща нация. Но поради двадесет и три годишното (до 1941-ва) сръбско робство в Македония съвсем не може да се сметне, че българската нация се е озовавала да живее, един вид, на две територии, както ни показва примерът с англичаните и американците. Обратно, самите безбройни сръбски мерки за насилствена раздяла, терор в Македония и още повече посочиха на народа, че той е в пълно родство с братята си в България, и още повече го настройваха срещу чуждата нему сръбска власт. Ако това население не се чувствуваше българско, ако то бе някоя друга нация, естествено е, че Сърбия нямаше да издига между него и България не само духовна, но и чисто физическа китайска стена. Сърбия не издигна такива укрепени граници спрямо другите си съседи - Албания, Италия, Австрия, Унгария и Румъния.




Случвало се бе и друг път в историята, а именно в ХІV в., почти същите български области, т.е. Македония, да попаднат в границите на сръбската държава за двадесет-тридесет години. Но българската нация в своята цялост си е оставала непроменена. Има множество данни за това. Интересни са и документите, които един млад български учен, Сакъзов, бе намерил в архивите на Венеция и които потвърждават, че и тоя сръбски режим в Македония през ХІV в. с нищо не е повлиял върху българското съзнание на македонските славяни. С нашествието им в Македония турците са задигнали множество българи от тая земя и са ги продавали като роби. Намерените във Венеция документи установяват, че при всички такива продавания, вършени по гръцките острови, отвлечените там македонски славяни роби са се декларирали пред нотариусите като българи, макар турците да бяха сварили в Македония сръбска власт.
Българите в Мизия, Тракия и Македония и досега живеят върху една територия, която не е разделена нито от морета, нито от планини като Пиренеите. Случвало се е да минават и през тялото на българската нация насилствени и изкуствени граници, така, както например и през руското народно и териториално тяло са минавали военни и политически граници - шведски, полски, татарски и пр., но никога в миналото тези, които са идвали да завладяват за по-дълго или по-кратко време българска земя, не са си позволявали да наричат българската нация с други имена. Византийците я наричали българска. Латинците от Цариград, като напираха през българските земи, казваха, че имат работа с българи. И унгарците, и сърбите по-късно, когато воюваха със старото Българско царство, знаеха, а и в документи записаха, че имат разправия с българи. И турците, които до вчера владееха споменатите три български области, никога не са говорили за две или три различни славянски нации в тях, а само за една - българска.
Значи, българщината в Македония, като част от целия български народ, притежава и втория важен белег, за да се счита принадлежаща към българската нация - общност на територията, според както изисква определението на Сталин.
3) Сталин пояснява по-нататък:
Общността в стопанския живот - трети характерен белег за нацията.
„Но това не е всичко. Общността на територията не дава още една нация. За това е необходимо още една вътрешна стопанска връзка, която споява отделните части на една нация. Между Англия и Северна Америка не съществува подобна връзка. Затова те съставляват две различни нации. Но даже и северноамериканците не биха заслужили името на една отделна нация, ако отделните кътища на Северна Америка не бяха свързани един с друг стопански в едно цяло, чрез съществуващото между тях разпределение на труда, чрез развитието на пътни съобщения и пр.



Следователно: общност на стопанския живот, стопанска свързаност като една от характеристичните особености на нацията.”
Напълно сме съгласни. Относно Македония излишно е човек да се простира с много доводи, за да доказва, че тя е била не само във вътрешна стопанска връзка с другите български земи, но че и целият стопански бит на всички български земи е придобил еднакъв образ. Може да се посети всяка българска къща из тия земи, всеки селски двор или селски дом и ще се види колко силно вековете са ударили върху тях печата на едни и същи методи на труд; колко еднакво е било производството им, еднакви начините на размяната, еднаква степен на развитието в земеделието, ръчно производство и пр.; и колко - ще прибавим и тук - еднакви обичаи, еднакви обноски и начин на мислене е създало всичко туй.
Това, което българският народ е произвеждал, употребявало се е в областите, където той живял, или пък по едни и същи пътища е отивало към други страни. Еднакви стопански големи пътища, еднакви нужди на международния пазар, са повлиявали все в един и същи смисъл върху българското стопанство в Македония и в останалите български земи.
Особено през последните петстотин години, докато българските земи се намираха под турска власт, целият български стопански бит спокойно се е развивал с една и съща бързина, в една и съща посока; никакви събития, никакви войни, никакви нови граници не са повлиявали, щото из българските земи различно да настъпват нови стопански форми, да се създават тук или там заселен стопански бит. Появяването на споменатата вече граница в 1878 г. между България и Македония никак не измени това положение, защото и търговията между двете български страни не бе възпрепятствана от турската власт. А сръбско-гръцкият режим, наложен в Македония след 1912 г., няма никакво значение за изменение на националната същина на македонските славяни на стопанско основание. Сърбия и Гърция създадоха стопански прегради спрямо България, но чрез това българското съзнание в Македония бе засегнато само във вреда на страните поробителки, а не във вреда на собствената българска националност.
Може да се каже, че българският народ в неговата цялост трябва да бъде посочен като един измежду типичните примери в Европа за общност на стопанския живот и бит.
Значи, българската нация, специално и в Македония, притежава в най-голяма степен и този белег - общността на стопанския живот, на жизнените условия, за да бъде считана и от хора, които мислят като Сталин, именно за българска.

Общност в психическите свойства, които се изразяват в една общност на културата - четвърти характерен белег за нацията
4) По-нататък Сталин казва (стр. 7):




„Но и това не е всичко. Вън от всичко казано трябва да бъдат взети предвид и духовните свойства на хората, които са включени в една нация. Нациите се различават една от друга не само чрез жизнените условия, но също чрез техните духовни свойства, които се изразяват в особеностите на националната култура. Ако Англия, Северна Америка и Ирландия, които говорят един език, все пак съставляват три различни нации, то в случая немалка роля играят психическите свойства, които са се образували при тях, следствие на нееднакви условия на живот от поколение на поколение.
Сами по себе си психичните свойства, или другояче наречени „национален характер”, за наблюдателите са нещо недоловимо, но доколкото те се изразяват в самобитността на културата, която е обща на нацията, тя е доловима и не трябва да бъде пренебрегвана. Излишно е да кажа, че „националният характер” не е нещо завинаги установено, нещо повече - той се променя с житейските условия; понеже съществува във всеки даден момент, той слага отпечатък върху физиономията на нацията.
Следователно: общност на психичните свойства, които се изразяват в една общност на културата, като един от характеристичните белези на нацията. С това ние сме изчерпили всички белези на нацията.”
Всичко туй ние напълно възприемаме. Що се отнася до българите, подчертаваме, че националният характер или психичните свойства, отразени в националната култура, са за всички тях и до днес едни и същи. Такава е преценката и на всички, които по-специално са проучвали българския народ, такава е преценката и на всички съседни нему други нации.
Сталин изтъква защо Северна Америка, Англия и Ирландия, говорещи един и същ език, представляват все пак три различни нации. Към причините, които довеждат до това различие, би могло да се изтъкне и обстоятелството, че Северна Америка е отделна от Англия на около шест хиляди километра чрез един голям океан, че ирландците са например католици, докато англичаните в тяхното мнозинство са протестанти; че и Ирландия е отделен остров, на десетки километри далеч от Англия, че между ирландци и англичани е съществувала вековна борба, която не по-малко от морето е допринесла за тяхното взаимно отдалечаване.
Никакви природни стихии, никакво пространство, никакви религиозни деления или вътрешни политически борби не са никога разделяли части на българския народ една от друга. Те са живели компактно повече от хиляда години върху една и съща територия, както вече е споменато, при едни и същи стопански и изобщо жизнени условия. Така у тях са се затвърдили едни и същи народни характерни черти, едни и същи психически свойства, а оттам се изградила една и съща общобългарска култура, в която имат особено голям дял българите от Македония.
Ако някой дири общност на македонските българи с всички останали други българи, той ще я намери предимно въз основа на този психичен белег, с основание изтъкнат от Сталин като особено важен признак за определяне физиономията и самото съществуване на една нация.
Накрая Сталин дава и сбитата характеристика на нацията (стр. 8):
„… Нация е исторически създала се стабилна общност по език, територия, стопански живот и психически свойства, открояващи се в културна общност.”
Естествено, могло би и други неща да се кажат за характеристиката на една нация. Но ние нарочно не се впускаме тук в нищо друго, а ще вървим само по дефинициите на Сталина. Съгласяваме се с него и при твърдението му, че щом като липсва един от изтъкнатите белези, престава да съществува дадена нация; още повече пък щом като липсва повече от един белег. Той изтъква например, че руските, галицийските, американските и грузинските евреи, понеже живеят на различни територии, стопански са едни от други разделени, различни езици говорят - не представляват единна нация. Все пак факт е, че пръснатите в различни кътища на света евреи се чувстват като една нация, поне до наши времена днес, и то силата почти само на обстоятелството, че изповядват израилтянската религия, само религиозното чувство и мистицизмът, виждаме, е в състояние да поддържа у тях националното съзнание и дух. Но според както казахме, ние приемаме, че сме съгласни с всичко казано от Сталин. И според това, което той казва, установихме, че македонските българи имат неоспорвано всичките белези да бъдат считани за неделима част от българската нация.

В продължение на повече от 12 века македонските българи са посочвали своята националност
До момента, в който в Македония се установи болшевишкият режим, т.е. в течение на най-малко дванадесет изминали века, македонските славяни имаха ли възможност да посочат от коя националност са? Съществуват ли свидетелства и от други източници върху тяхната национална принадлежност?
Отговаряме накратко на тези въпроси.
1. Безброй данни ни показват, че славяните в Македония непрекъснато са се считали сами за българи. За да се изчерпят всички тези данни, трябвало би тук да напишем цялата история на Македония от ІХ век до днес. Бидейки това невъзможно и излишно, ще се задоволим само с беглите споменавания на някои очебиещи моменти с необорима доказателствена сила.
През средните векове народната маса, и то не само сред българите, но и сред другите нации, не е имала възможност често да изразява волята, мнението и чувствата си. Затова и славянската маса в Македония не ни е оставила много данни за своите обществени и национални проявления. И през време на турското владичество са били невъзможни за българите подобни прояви. От друга страна, твърде малко документи са запазени за българската средновековна история изобщо; те са били систематически унищожавани от гръцкото духовенство, настанило се чрез черквата в българските земи. За по-старите векове, значи, може да се изтъкне само фактът, че славянската история на Македония е отбелязана от историците и от народното предание като история на българския народ.
От ХІV в. са открити в - както вече споменахме - редица актове за продадени по гръцките острови роби, които са били задигнати от турците при идването им в Македония; всички тия заробени хора - на въпроса за националността им - до един са отговорили, че са българи. Снимки от тези документи има обнародвани в списанието „Македонски преглед” в София преди около петнадесет години.

От средата на ХVІІІ век, а особено от началото на ХІХ век, са отбелязани повече факти, говорещи, че славяните в Македония сами се посочват за българи. Нека преди всичко не забравяме големия факт, че Българското национално възраждане започна за път в Македония в 1830 г. То бе една същинска духовна и национална революция за българите. То - изрично трябва да подчертаем - между другото точно показа докъде на Балканите се простираше в началото на ХІХ в. българската нация. Всички българи по това време се намираха под турска власт. Значи нямаше налице никаква българска държава, за да кажат някои, че тя е подклаждала изкуствено някакво българско движение в Македония. На отделни моменти от това всенародно българско движение в Македония не можем да се спираме, защото те са много. Възраждането се увенча с успех, като в 1870 г. турският султан позволи на българската нация да си създаде своя национална църква, начело с екзарх в Цариград, отделяйки се от Гръцката патриаршия, под която заедно с всички останали християнски народи в Близкия изток и българската нация бе оставена още в деня, когато Византия бе завладяна от турците и Цариград бе станал турска столица.


Сталин

Твърде характерен за българския дух и съзнание на македонските славяни е моментът, в който те започват да заплашват и православна Русия, а заедно с нея и Гръцката православна патриаршия, че ще признаят духовното водачество на римския папа, ако не им се позволи да създадат българска национална църква. Не другаде, а именно в Македония, в града Кукуш, започва движението за ориентация към Рим; за да спасят националното си българско име, тамошните българи първи станаха униати, поставяйки се под водачеството на Римската църква. И този именно акт е, който най-много повлия на официална Русия, да упражни тя натиск върху турското правителство и върху Гръцката патриаршия. В 1870 г., казахме, че българите вече имат своя църква. Това се постигна, значи, осем години преди да има българска държава. Може ли да се допусне, че живеещите в Македония славяни са били повлияни отнякъде да се наричат българи и да подемат тая гигантска за времето си национална и църковна борба? Те действаха по силата на своето вековно съзнание, че са българи. Тук му е мястото да споменем, че са просто жалки твърденията на някои сърби, че Българската екзархия със своя пропаганда била създала българската нация в Македония. То е все едно да се каже, че колата тегли воловете, а не обратно. Цели четиридесет години македонските българи заедно с братята им в Мизия и Тракия водеха борбата за националното българско възраждане и за собствена църква. Както изяснихме, в резултат на тази именно борба се създаде в Цариград Българската екзархия. А сърбите - считайки, види се, света премного повърхностен или залисан със своите работи, за да не може да проверява истината - казват, че тепърва Българската екзархия е започнала да създава българска нация в Македония.



Преди Освобождението на България се водеха из българските земи революционни борби; издаваха се тук-таме в турското царство и български вестници; издавани бяха и вестници от български емигранти из Румъния, Сърбия и Русия. Във всички тия печатни издания се срещат множество дописки върху положението в Македония, писани на български език от местни българи в страната. Един измежду великите емигранти по това време е големият български поет и революционер Христо Ботев, боготворен от цялата българска нация, но твърде неоснователно присвояван от комунистите уж като техен левичарски предтеча. Ботев е един от най-големите защитници на македонската българщина по това време; във всички негови писания Македония се явява като най-скъпа, неразделна част от общото отечество на българите. Ако Ботев пишеше неверни работи върху Македония, все би се срещнало в някой български или чужд вестник някакво опровержение против него, някакво отхвърляне на твърденията му от страна на македонските славяни. Никъде не се е появило подобно нещо и не е могло да се появи.
Във връзка с революционните брожения и организации от тази епоха Апостола на българската свобода Васил Левски е отивал и в Македония да опитва почвата, да създава революционни връзки. Легендите за неговото дело, за мъченическата му смърт и пр. са се носили в Македония тъй живо, както и в останалите български земи. Би ли било тъй, би ли отивал самият Левски в Македония, ако там не е живял българският народ?
Към края на миналото столетие закипя голяма революционна борба в Македония за достигане политическа свобода и тя не е спряла. Цялата народна маса - селяни, работници, интелигенция, свещеници, ученици, мъже и жени, участва в борбата. Освен аромъните, които са изобщо малко на брой, всички участници в туй народно освободително движение бяха славяни, които се проявяваха само като българи, а след 1912 г. и турското население се бореше против новите поробителски режими в страната. Всички документи, които в безкрайно изобилие са запазени за тази революционна борба, сочат все един и същ факт - че македонските славяни се борят за своето освобождение като българи. Всички писма на малки и големи водачи, всички разпоредби във връзка с борбата; позивите за голямото въстание, избухнало на Илинден 1903 г., и пр., и пр. - всичко това, налага се и тук да бъде изтъкнато, написано е на български език и от българи от Македония.
Като доброволци в редовете на Македонската революционна организация идваха от България и жертваха живота си множество българи, предимно интелигентни хора. Между тях имаше и мнозина с напредничави убеждения, главно социалисти. Те идваха там с пълно съзнание, че отиват да помогнат на братята си българи. В запазените писма от такива доброволци, в запазените, някои вече и напечатани, техни спомени нийде не се изнасят, щото някой от славяните в Македония да им е казал, че се чувства като нещо друго освен българин?
Тъкмо защото борбата бе борба за българщината в Македония, в нейните редове не отиде нито един доброволец от Сърбия или от Гърция; не отиде никой даже измежду сръбските и гръцките левичари. Обратно, много доброволци сърби се заплетоха в борбите за освобождение на Босна изпод австрийска власт, тъй като в Босна действително живееха и сърби, имаше доброволци и от Гърция в борбата на остров Крит и Тесалия, защото там се бореше гръцко население.


Иван Михайлов

След Илинденското въстание в 1903 г. принудени бяха да се изселят в Америка няколко хиляди души измежду борците или членове на пострадали семейства. Тези хора никога не са стъпвали в България, а направо отидоха зад океана. Те и сега се намират в Америка, без да престанат да развиват там политическа и осведомителна дейност в полза на Македония. Всеки може да провери какво национално съзнание имат те, да ги пита от каква народност са. Те са такива корави българи, каквито рядко се срещат в самата свободна България. За да запазят българското си име, дух и традиции, завещани от бащите им, те отделят от залъка си, събират десетки хиляди долари и си построяват български черкви и народни домове в Америка.
Много преди Илинденското въстание, още след Освобождението на България, други хиляди македонски славяни, когато бяха принудени да напуснат родните си огнища, отиваха все в България. Само когато нямаха вече друг избор, т.е., когато границите бяха укрепени с телени мрежи, вълчи ями и въоръжени вражески стражи, а в Македония тегнеше грозно осиромашаване, принудиха се да отиват и в Белград, за да търсят препитание, и там обаче запазваха националния си облик, а не се посърбяваха.
Броят на емигрантите в България македонски българи е към петстотин хиляди души.
След като Турция въведе в 1908 г. конституционно управление и в Македония, избираше и славянското население, естествено, депутати за парламента в Цариград. Всеки може да провери в тия избори като част от коя националност се е явявало това население, а и самите избирани от него депутати като синове на коя нация са се проявявали в цариградския парламент.
Попадайки против своята воля под властта на различни държави, македонските българи биваха взимани да служат във войските им. При пръв удобен случай те, при най-голям риск, се отскубваха от редовете на чуждите войски и винаги се устремяваха към България. Така те постъпваха до 1912 г., когато напускаха турската армия с оръжие в ръка. Масово се отскубваха след 1913 г. от редовете на сръбската и гръцката войска. През 1941 г. те изоставиха югославянската армия. Има моменти, когато са предприемани безумно смели действия. Когато бяха принудени да останат в сръбската армия след 1913 г., новобранците от Македония шумно са манифестирали, че са българи. Типичен е случаят на техния бунт в Крагуевац през 1914 г., когато е трябвало да дадат клетва за вярност на сръбския крал. Няколко хиляди души едногласно са отказали да положат тая клетва, заявявайки, че те са българи. Мнозина са били подложени на жестоки изтезания, други са избягали в България, трети - хвърлени в затвор. Всичко това показва, че те не се чувстваха нито сърби, нито югославяни. Те най-смело заявяваха българските си чувства.
В България емигриралите македонци още отпреди шестдесет години се организират в свои дружества, които публично се застъпват за свободата на Македония, но покрай това имат за задача да запазят и жив спомен за родния край, песните, обичаите, народната българска носия от Македония и пр. Никой досега не е в състояние да изнесе макар едно свидетелство, което да уличава българската държава и власти в насилване на тия емигранти да се наричат българи. Обратно, множество случаи има, които да показват, че някои български правителства или обществени групировки в България са се оплаквали тъкмо от „прекалените” български прояви на тия емигранти.
В 1912 г. се почна война от страна на християнските държави срещу Турция. От страна на македонските славяни се появи един отред от 15 000 души доброволци, включени в редовете на българската армия. Нито в гръцката, нито в сръбската или черногорската не се появи доброволно каквато и да е група от македонските славяни. В полковете на българската армия имаше други десетки хиляди пръснати войници, мобилизирани от редовете на македонската емиграция в България.
Доброволчески отряд от македонски българи се би срещу сърбите още при Сливница в 1855 г. А на сръбска страна не се бори никаква група, макар от пет души македонци доброволци.
Още преди Освобождението на България в революционните чети на Филип Тотю, Стефан Караджа, а след туй и между доброволците, които се сражаваха на Шипка, се срещат имената на множество македонски българи.


Ильо войвода

Прочутият стар борец Дядо Илия Малешевски, македонец от Берово, с редица свои другари от Македония е в постоянна дружба и в неразделно борческо единство със старите български войводи отпреди 1878 г., между които минава даже за най-опитен старейшина. Един от неговите млади четници е и великият български революционен апостол Васил Левски.
В последните сто години преди Освобождението на България Македония дава редица писатели, поети, художници, народни будители, всички доброволно се изявяват като българи; писанията им или песните често пъти написани с голяма дълбочина на чувство и мисъл, са посветени все на българската народна съдба, мечтаейки за щастливо бъдеще на българщината. Те живееха във времена, когато не съществуваше никаква българска държава, нито един освободен българин; отнийде не можеха те да бъдат повлияни да се нарекат българи; по това време българите бяха икономически и политически потиснати от турците, културно и черковно грозно угнетени от гърците. Много от тия хора бяха подканвани от Гръцката патриаршия и гръцки национални агенти да се погърчат, а други - подканени от сърби да се посърбят; те отказваха да сторят това и с гордост работеха сред бедната и поробена българщина. Може ли да се оспори, че тия синове на народа не са изразявали национални чувства, съзнание и въжделения на своя български народ?
В света се знае, че съществува един македонски въпрос, т.е. въпрос за освобождението на Македония. Знае се също така, че той излезе на сцената за пръв път след 1878 г., т.е., когато се създаде българската държава, след решението на Берлинския конгрес. Македония тогава бе оставена наново под турско робство и се започна освободителната й борба, т.е. трябваше да се говори вече за отделен македонски въпрос. Дотогава обаче такъв въпрос не е съществувал; той се включваше в общия въпрос за освобождението на българската нация, в общия български народен въпрос, отнасящ се еднакво до трите големи български области - Тракия, Мизия (с Добруджа) и Македония.
Рядко едно население е жертвало толкова за националното си име, както българското население в Македония. За да не претрупваме изложението, не ще привеждаме тук статистики, за да се види какви страдания е претърпял и колко жертви е дал македонският българин само от петдесет години насам, за да се запази именно като българин. Без никакво преувеличение трябва да се каже, че българинът в Македония е толкова българин, колкото например французинът във Франция, руснакът в Русия и пр.
Какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живеещи в Македония?
2. Нека видим какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живеещи в Македония, съседните народи, преди всичко какво мислят онези, които в течение на почти цялата досегашна история са били врагове на българщината, именно гърците и сърбите.
Почваме с гърците. И най-старите техни летописци ни говорят за македонските славяни само като за българи.
В 1014 г. византийският император Василий ІІ даде последно голямо сражение срещу войската на българския цар Самуил, чиято столица бе в Македония, в Охрид. Самуил начело на западната част от Българското царство води епическа кървава борба срещу Византия в течение на четиридесет години. Византия бе успяла да си подчини източната част на Българското царство след дълги усилия и особено след като в нейна помощ се яви руският княз Светослав и бе ударил от север българите. Въпросната битка между войските на Самуила и тия на Василий ІІ стана в Струмишкото поле, край планината Беласица в Македония. Византийците спечелват сражението и в ръцете им попадат 15 000 български войници в плен. Византийският император заповядал всички те да бъдат ослепени, като на всеки сто души по един е оставил с едно око, за да могат тези полуслепи водачи да заведат нещастните пленници към българската столица Охрид. В чест и за слава на Василий ІІ византийското общество го е дарило тогава още с прозвището Българоубиец. С това си име той до ден днешен е известен, а ще остане така и в бъдеще. Поставя се въпрос: Ако войските на цар Самуила, вербувани предимно в Македония, не се състояха от българи войници; ако това славянско царство в Македония не бе считано за българско и народът там, значи за български; ако самият цар Самуил не бе считан за български цар, откъде-накъде гърците ще дадат на своя победител император титлата Българоубиец?.




След падането на източната половина на Българското царство в ХІ в. под византийска власт към западната половина се премести не само неговият военен и политически център, но и върховната управа на българската църква, т.е. Българската патриаршия. След разбиването на Самуила обаче, когато византийската власт се простира и над цяла Македония, тя остави да съществува в Охрид една архиепископия, под чието ведомство остават почти всички земи, които бяха под властта на българския цар Самуил. Тази Охридска архиепископия продължава да се титулува българска. Това се установява не само чрез средновековните гръцки писатели, но и чрез документи, които произлизат от самата тази архиепископия. Тя просъществува повече от 700 години и следствие на интригите на гръцкия патриарх в Цариград бива закрита от турските власти едва в 1767 г., което е предизвикало всеобща скръб сред българското население в Македония. Независимо че за ръководители на тая архиепископия Гръцката патриаршия от Цариград е назначавала почти изключително владици гърци, народът е бил доволен, че тая архиепископия е била именувана българска.
Като български са посочени от гръцките летописци и двете големи въстания в Македония, повдигнати срещу византийската власт в 1040 и в 1070 г.
Знае се, че гръцката нация граничи със славяни главно в южните предели на Македония - към брега на Егейско море и там, където Македония се среща с Епир. Във връзка с туй обстоятелство заслужава да изтъкнем, че има една гръцка пословица, която гласи: „Вулгарос кондрокефалос” (твърдоглав българин). Очевидно, че гърците главно към Македония са имали възможност в течение на векове да опознават българите и да ги охарактеризират с тая пословица, която и до днес твърде често те изговарят при отношенията си с македонския българин.
Може би най-излишно е да се дават свидетелства от гръцки източник за изтъкването на българщината в Македония, тъй като те са неизчерпаеми; те са известни на целия свят; никога изобщо гъркът в документи, в писани истории, в обикновения живот не е считал за друго македонските славяни, освен за българи.
Що се отнася до сърбите, изобилстват и от тяхна страна твърде много свидетелства, потвърждаващи българщината на македонските славяни. Такива свидетелства може да се посочат от по-старо и по-ново време. Нека изтъкнем първо, че и един сръбски крал, при това най-славният в сръбската история - крал Душан, ни дава неоспоримо царствено свидетелство, което потвърждава българския характер на славяните в Македония. Докато Душан не беше прострял границите на държавата си южно от Морава и от Шар планина, неговата титла бе „крал сръбски”. След като той обаче навлезе в Македония, към титлата си прибави и названието „крал Българом”; тъй като се нарече и крал гръцки, след като бе вече заел земите до гр. Серес, където се среща и гръцко население. Иначе необяснимо е защо той се нарича крал на българите. Българските земи, които бе завзел, модерните историци, по-право пропагандисти, обявяват за сръбски и населението им за сръбско. В средните векове обаче не съществуваше шовинизъм и асимилация, денационализация, както днес; затова крал Душан признава и подчертава етнографската истина относно Македония и в самото си царско название.
В 1557 г. сърбите възобновиха своята стара Печска патриаршия. Тя трая до 1776 г. Понеже под нейното ведомство са били включени няколко северномакедонски града, печските сръбски патриарси са се титулували като патриарси на сърбите и българите. Сръбският патриарх Василий Бъркич изрично нарича българи славяните от ония македонски земи, които са влезли в чертата на въпросната патриаршия.


Иван Михайлов

Говорихме вече, че българската нация води от 1830-1870 г. величава борба, известна като Българско народно възраждане. Конкретната задача на тази борба бе да се освободи българщината от духовната протекция на Гръцката патриаршия и да си създаде своя българска черква. Това се постигна с учредяването на Българската екзархия в 1870 г. През цялата тази епоха сръбският печат е давал данни за българската народна борба и нито за момент не е помислял да назове тази борба другояче, освен като борба българска. Запазени са и снимки от тогавашните сръбски писания, а също и екземпляри от самите вестници.
Към 1860 г. сръбското правителство подпомага босненеца Стефан Веркович да замине за Турция, за да направи проучвания за славяните в Македония. Там Веркович е останал около двадесет години. За проучванията си обнародвал книги, в които е дал най-подробни статистики относно броя на населението в страната, като се е спирал на всяко село и град поотделно. В нито едно населено място той не е посочил славянските жители като сърби или някаква друга славянска националност; навсякъде ги сочи само като българин. Веркович е съставил и една голяма сбирка от народни песни, събрани в различни околии. Книгата е титулувана „Песни на македонските българи”. Тази книга е печатана в Белград и Веркович я е посветил на сръбската тогавашна кралица. Книгата е издание на Сръбската академия на науките. Разбира се, никой в Белград не се е противил на това; сръбската държавна политика тогава не бе заповядала на сръбските институти да фалшифицират науката и историята относно Македония.
В ръцете на болшевишките власти в Югославия безсъмнено са попаднали всичките архиви, които сръбската власт във връзка с Македония бе изписала от 1918 г. до 1941 г. Ако болшевишките власти считат безвредно за техните политически планове да изнасят истината във връзка с народността на македонските славяни, те биха позволили на днешните руски учени слависти да понадникнат в тия архиви и въз основа на тях да изнесат публично всички свидетелства на самите сърби, че в Македония славяните са българи. Тия документи ще покажат, че всички замисли на сръбските военни, финансови, полицейски, просветни и пр. власти, т.е. всичките сръбски държавни мерки, са били насочени изключително и единствено само към борба с българския дух и съзнание на македонските славяни, към пречупване по някакъв начин на това съзнание. Тия документи биха ни изнесли, че най-видните сърби в ново време, най-големите шовинисти измежду тях, най-големите българомразци могат да бъдат посочени за свидетели, че в Македония не е имало сърби, не е имало никакви други славяни освен българи.
3. А какво е мнението на живеещите в Македония турци и албанци по интересуващия ни въпрос? Всеки случайно срещнат на улицата турчин или албанец ще ви говори в Македония само за българи. Същото ще ви потвърдят живеещите там аромъни, евреи и цигани. Ако може да се надникне пък в турските държавни архиви, още по-нагледно ще се разбере, че откак турската власт се е появила в Македония в ХІV в., тя не е престанала да отбелязва македонските славяни единствено като българи.
4. А как останалият свят, далеч от Македония, гледа на нейното славянско население? Ето за това няколко осветления.
Областите Мизия, Тракия и Македония са считани от външния свят като области български поради преобладаващия брой на българско население в тях.
Във връзка със зачестилите бунтове и въстания в българските земи, а особено поради последвалите турски жестокости и кланета след 1870 г. постепенно се засилваше в цивилизования свят симпатията към поробената българщина. Заинтересува се и дипломацията.
Шестте Велики сили решиха в 1876 г. на една конференция в Цариград, щото Турция да въведе автономен режим в областите с „преобладаващо българско население”. Предвидени бяха две такива области - едната източна със столица Търново, а другата западна със столица София. В западната област влизаха почти всичките македонски земи; те значи бяха считани като земи „с преобладаващо българско население”.

Как е гледала някога Русия на Македония и нейното население
В 1878 г. пък възкръсна българската държава впоследствие нанесеното от Русия военно поражение на Турция. Русия тогава бе с намерение да включи всички българи в една държава; но другите Велики сили, по техни съображения, провалиха този руски план. Във всеки случай логично е да запитаме: Защо Русия включваше тогава македонските славяни в границите на България, ако те не бяха българи? Тя бе дала градовете Пирот, Ниш, Враня и Лесковец на Сърбия като награда за участието, което тя взе към края на войната против турците. Ако македонските славяни бяха например сърби, колко по-логично би било те да бъдат включени в съществуващата вече отдавна начело със свой крал сръбска държава, а не да бъдат поставяни в границите на проектираната нововъзкръснала българска държава. Ако тия славяни в Македония бяха пък някаква друга славянска нация, Русия сигурно би предвидила за тях създаването на тяхна собствена държава или би предвиждала някаква тяхна автономия в пределите на България. Не е било предвидено нито едното, нито другото, а чисто и просто в границите на тъй наречена Санстефанска България се включваше цяла Македония като страна с преобладаващо българско население. Трябва да се приеме, че и Русия като останалия свят е била твърде добре осведомена за националната принадлежност на македонските славяни и затова ги е включвала в България.

Мненията на разни пътешественици и учени за населението в Македония



Пътешественици от целия свят са писали книги с многобройни сведения за македонската българщина. Измежду по-известните имена нека споменем французите Ами Буйе и Лежан - първият е пътувал през Македония към 1836 г., а вторият през 1857-1858 г. Заслужават внимание и данните, които са оставили пътешественичките англичанки Макензи и Ирби от 1862-1863 г. Могат да се приведат имена и на турски пътешественици.
Измежду многото славянски и неславянски учени, които са потвърдили, че славяните в Македония са българи, е и големият чешки историк и етнограф Шафарик; той още в 1826 г. е писал, че българският език се говори в България и Македония. На същото мнение, още по-обосновано, е и големият професор Нидерле. Впрочем съществува тъй грамадна литература - изписана от десетки учени от средата на разни европейски нации, та е невъзможно тук да изреждаме имената на всички автори и книги, които по неоспорим начин доказват българската същност на македонските славяни. Споменаваме имената още само на следните учени и пътешественици - немци, чехи, французи, англичани, руси и други:
Брайлсфорд, братята Бъкстон, Джеймс Баучер, Жюстен Годар, Жорж Десбон, полк. Ламуш, Бен Райли, Р. Х. Маркъм, Р. Дейвис, проф. Карл Щруп, проф. Милюков, Иречек, Пукевил, Вайганд и много други.
Заслужава да изтъкнем, че и в днешна болшевишка Русия има учени с известни имена, които недвусмислено изнасят в книгите си истината относно македонската българщина. Така например проф. Селищев написа между Първата и Втората световна война прекрасни книги, в които изнася сведения за живота на българщината в Северозападна Македония, особено Тетовско и Гостиварско. А проф. Державин още по-аргументирано е изнесъл в своите исторически съчинения, че историята на македонските славяни е история българска. В нея е изтъкнал точно тези истини, които отдавна се знаят за Македония като страна, населена с българи.
Съществуват безброй дипломатически актове в канцелариите на великите държави, особено от началото на ХІХ век насам. Всички тия актове установяват, че като се говори за славяните в Македония, имат се предвид българи.
В Македония живеят българи. Те се намират вън от границите на българската държава, но е ясно, че те трябва да се радват на всички права, признати за всяка нация. За извоюването на тези права те се борят от няколко десетилетия. Тази именно борба направи известен в света македонския въпрос. Досегашното развитие на въпроса сочи, че за Македония - една страна с преобладаващо българско население, най-естествено можеше да се пристъпи до едно от следните главни решения:
а) присъединяването й към българската държава;
б) оставянето й като самостоятелна държава;
в) минимално, по необходимост приемано от македонските организации решение: даване автономия на македонските части в държавите, които са ги присъединили; осигуряване на националната свобода и развитие на всички народности, в това число и българска.

Как се е изразявал някога Сталин в защита на малцинствата


Сталин и Георги Димитров

Нека тук накратко посочим как самият Сталин определи правата, които дадена нация трябва да притежава.
Той изтъква в брошурата си, че работниците са се борили и ще продължават да се борят против националното потисничество, защото то възпирало и тяхното духовно развитие. Той казва, „че социалдемокрацията от всички страни прокламира само определението на нацията”. Той повтаря още по-ясно, че „работниците се борят и ще продължават да се борят срещу политиката на потисничеството на нациите във всичките й форми - от най-рафинираните до най-бруталните”. „В своята борба - продължава той - за правото на нациите за самоопределение социалдемокрацията си поставя за цел да прекрати националното потисничество, да го направи невъзможно и с това да прекрати борбата между нациите, да я притъпи и я сведе до минимум.” (стр. 18). „Право на самоопределение, това значи: само нацията сама има правото да определя своята съдба; никой няма право да се намесва в живота на една нация със сила, да разрушава нейните училища и други институти, да накърнява нейните обичаи и нрави, да потиска езика й, да ограничава правата й.” Нацията има право свободно да определя своята съдба. Тя има право да се урежда както желае, естествено, без да уврежда правата на другите нации. Това е неоспорно (стр. 19).
По-нататък Сталин разглежда проектите на някои социалисти за създаване специални национални институти или държавни учреждения, които да се грижат за защита на националните права и свободи. Във връзка с туй казва:
„Малцинството е недоволно не защото му липсва национална организация, а защото му е запретен матерният език. Дайте му правото да си служи с матерен език, и недоволството ще изчезне.
Малцинството е недоволно не защото му липсва изкуствено сдружение, а защото му са запретени собствените му национални училища. Дайте му такива училища, и недоволството ще загуби всяка почва.
Малцинството е недоволно не защото му липсва национална организация, но защото неговата свобода, съвест и пр. му е запретена. дайте му тия свободи, и то няма да бъде вече недоволно.
В това и само в това може да съществуват истинските, а не само на книга гаранции за правата на малцинството.”
Цитираните по-горе думи на Сталин са писани от него по времето, когато той и болшевишката партия говореха като социалдемократи. По това време те и на руския народ, и на останалия свят проповядваха, обещаваха най-идеален обществен ред, най-чиста национална свобода и пр. Всички тези техни обещания се очертават направо като подмамки в оглед на всички, което болшевиките вършат в Македония.

Как сега болшевиките в Македония тъпчат националните права на македонските българи
Ето по какъв начин се „гарантираха” и „осигуриха” националните права, за които Сталин говори в предидущите цитати.
Още с установяването му в Македония болшевишкият режим обяви вън от законите българското име и нация. На всички българи се заповядва занапред да се наричат „македонци”. Живеещите в Македония албанци, турци, евреи, аромъни, цигани също така трябва да се отучат да наричат славянските си съжители българи.
В 1913 г., с установяването на сръбското владичество, в Македония бяха затворени 641 български училища, 761 черкви. Учителите, на брой 1013 души, и свещениците, на брой 833, бяха изгонени от сръбската власт. Македонската освободителна борба, която се води срещу сръбската тирания в течение на 25 години, имаше като своя голяма цел връщането правата на българската нация. Сърбия, а по-късно Югославия, беше длъжна да отвори тези български черкви и училища и да не пречи на създаването на нови. Ако болшевишкият режим би искал да мине като освободителски за македонските българи, той трябваше преди всичко да им възвърне училищата и църковната свобода заедно със свободно изповядване на националното им име, вместо наново да затвори българските училища и черкви, които временно бяха възстановени между 1941-1944 г., когато България управляваше този дял на Македония. Значи, болшевишкият режим по отношение на българщината в Македония върши без разлика същото, което вършеше сръбският режим.


Чърчил, Рузвелт и Сталин

Болшевиките се заемат да създават за македонските българи един нов книжовен език от българския диалект, който се говори в най-северозападния кът на страната, към Скопско-Тетовско-Кичевско. Примесват в този диалект безброй сръбски книжовни думи с явно предопределен план. На въпросния диалект българският народен будител Кирил Пейчинов, родом от с. Теарце, Тетовско, бе написал книга за „простия български народ” преди около 150 години. Изрично бе изтъкнал, че книгата се пише на „препростейший болгарски език”, с което именно ни показва, че говорът на славянското население в Северозападна Македония, посочено и от него за чисто българско.
За успешното постигане на определената задача - денационализация на македонските българи - болшевиките са взели и редица други мерки. Така например проповядват, че не българи, а „македонци” са всичките намиращи се в България емигранти, които в течение на десетилетия са напускали Македония във връзка с революционните борби. По-нататък обявяват за македонци и ония към двеста хиляди души българи, живеещи в Източна Македония, около планината Пирин, и намиращи се в границите на България от Балканската война насам. За да придадат на твърденията си по-голям ефект, наредили са на послушните си сателитни групици в България, като кръжока „Звено”, да говорят за македонските българи като за друга нация. Забраняват на македонската емиграция от България да има чести връзки с Македония, да прави посещения и пр. Тъй както са тръгнали, за вярване е, че болшевиките са в състояние да възобновят по сръбско-българската граница към Македония телените мрежи и вълчите ями, които Сърбия бе издигнала, за да дели духовно, културно и национално българщината.
Никаква българска книга не може да се печати в Македония, никакъв български вестник там не се издава. Няма съмнение - както сръбската власт по-рано, така и болшевишката днес ще се възпротиви там, ако някой рече например и Светото евангелие да притежава на български език. При това предприето е генерално фалшифициране на цялата вековна история на българската нация в Македония. Използва се и най-малкият случай, за да се насъсква македонското общество срещу българщината, да се отдалечава от нея и й стават враг.
Останалите националности в Македония са признати от болшевишкия режим такива, каквито си бяха и по-рано - турци, албанци и пр. Болшевишкият режим полага специални грижи, за да осъзнае в Македония и циганите като нация; устройва курсове по езика им, готов е да им отвори училища. Горко само на оногова, който пожелае да се нарече българин. А тъй очевидно е, че името македонец може да бъде и е всъщност само едно географско понятие. Че е македонец, ще ви отговори и гъркът, и аромънецът и албанецът, родени в Македония. Но толкова векове са минали и никой от тях не смята, че спада към някаква „македонска” нация. Ако в Македония попитате и турчина какъв е, и той ви отговаря също, че е македонец, което буквално преведено значи „от Македония”. Понятието македонец - „македоняли” - означава само, че лицето произлиза от Македония, а не съществува някаква македонска националност. Така с право друг българин ще ви каже, че е добруджанец, което значи, че е от Добруджа, или тракиец, което значи, че е от Тракия. Селяните в Западна България, а особено в Софийски и Кюстендилски окръзи, се наричат „шопи”, а във Видинския, донякъде и във Врачанския окръг се наричат „торлаци”. Но кой би посмял да твърди, че съществува една добруджанска или тракийска, една шопска или торлашка нация? В средата на всяка нация съществуват такива географски или провинциални наименования.
Сталин заявява (стр. 11):


Сталин

„Социалдемокрацията трябва да води сметка само за истински нации, които действат и въздействат, щото за тях да се води сметка.”
Що се отнася до българщината в Македония, тя е част от една нация, българската, която е истинска нация поне дотолкова, доколкото е истинска руската или всяка друга. В Македония тя е изпълнила своята история с българско съдържание, на което други български области с удивление са гледали и до известна степен с една нелоша братска завист.
Българите в Македония са толкова действали и толкова въздействали, че почти целият свят е обръщал върху тях внимание. Техните пориви като българи, техните дела в борбата им за свобода през последните десетилетия привличаха вниманието на общественото мнение в много случаи повече, отколкото даже някои големи нации. Ако туй е така, не могат и болшевиките да твърдят, че македонската българщина е един обект, за който човек не е трябвало да води сметка. Но вместо да водят сметка в духа на истината, вместо да се съобразяват с правдата, ето как болшевиките „водеха сметка” и как се отнасяха към Македония и нейните освободителни борби от 1918 г. насам, т.е. откак всъщност болшевизмът е на власт в Русия.
Докато македонското освободително движение започваше в 1918 година - след един период от 5-6 години, изминали на Балканите във войни - изново с всенародни усилия борбата срещу наложеното на Македония робство, комунизмът се зае веднага да разстройва кадрите на това народно дело. Той се опита предимно сред емиграцията на България да си спечелва привърженици на македонска почва; и - не с цел да се води някаква борба за Македония, а само със задача да увеличава кадрите на Българската комунистическа партия, използвайки теглата, сиромашията и разочарованията на македонските българи, които дотогава бяха кипели в 25-годишна борба за освобождение и не бяха щастливи да го получат.

Разрушителните прояви на комунистите сред македонските българи
Докато македонските организации проповядваха непартийност на македонското движение, комунистите подканваха всички емигранти да се опартизаняват, т.е. караха ги да се запишат в комунистическата партия. Безпартийността бе счетена от македонското дело като най-полезна тактика за събиране на повече македонски енергии против робството в Македония. Залисията в свободния български обществен живот би се оказала за мнозина македонски българи опасна в този смисъл, че тя откъсваше вниманието и мисълта им от напуснатото поробено отечество. Пред българина стоеше с всичкото поучение и примерът на посърбената Моравска българска област; някогашните емигранти, прибрали се от тая област в свободна България, след като в родния им край бе дошла в 1878 г. сръбска войска, се погълнаха в личен живот и кариера, не създадоха никаква организация на моравските българи, не подигнаха моравския въпрос, не подкрепиха, колкото можеха, морално и духовно братята си в родния край и така делото на поробителя биде от самите тях в грамадна степен улеснено. Тоя пример сам по себе си поучаваше македонските емигранти и им посочваше по кой път да вървят. Ако бяха се разпокъсали измежду разните български политически партии, те не биха могли да издигнат и общо политическо знаме относно освобождението на Македония; защото разните партии имаха често и различни разбирания по този въпрос.
За комунистите обаче не съществуваше никаква друга идея, освен социалната революция; те не се интересуваха от никаква тактика и от никакви грижи на македонското движение. Опартизанени до мозъка на костите си, те стремглаво действаха да разложат македонското общество и го направят инструмент за болшевишки цели на Балканите. Знаеха колко динамика бе показало то в борбите; правилно преценяваха, че може в чужбина да се прави добра спекулация с неговите високи цели; разбираха, че ще може да се извлече полза, като се манипулира и сред българската нация с моралния капитал на македонската освободителна идея. И потрошиха грамадни средства, изобилно доставени от Москва, за да разбиват македонските организации. Борбата с комунистите е коствала на македонското движение скъпи жертви, но то успешно се бранеше от нападенията им.
Те не се задоволиха само с подравяне на емиграцията в България. Такива опити направиха даже сред емиграцията ни в Америка, но безуспешно.


Сталин и Георги Димитров

Опитаха се да подравят и Македонската революционна организация - ВМРО. Изпращаха въоръжени чети откъм България, за да превземат районите, организирани от ВМРО. Когато тия чети не успяха и се озоваха безпомощни сред народа, много от техните членове се поставиха чисто и просто в услуга на сръбската поробителска власт, да тормозят и избиват по-проявилите се българи из градове и села на Македония. В пряка услуга на сръбската полиция се поставиха няколко души и направо чрез намиращата се след 1923 година болшевишка централа във Виена, начело на която стояха Димитър Влахов и Тодор Паница. Тия изпратени агенти водеха в Македония официално чети, въоръжени и издържани от сръбската власт, със задача да преследват македонското освободително движение. Чрез сръбските околийски началници те получаваха от Виена пакети с комунистическите вестници „Балканска федерация” и „Македонско дело”. Комунистите бяха във връзки и с неколцината известни ренегати в Македония, начело със Стоян Мишев. Те по едно време си позволяваха да препоръчват, щото македонското движение да се „обединяло”, като се съставел нов ръководен център на ВМРО, в който да влизали и Тодор Паница, и… Стоян Мишев. Невъзможно е тук да се дадат много подробности за характеристиката на тия двама предатели на Македония, защото с престъпните им дела трябва да се изпълни цял том. Доста е да споменем, че Паница носеше навсякъде в джоба си не само болшевишки паспорт, но и сръбски, даден му от сръбската власт, а също и друг, издаден му и от гръцката полиция. Той замисляше с гръцките полицейски и военни власти нападението над македонската част, която се намираше в България; а на сърбите беше дал в услуга свои другари, като Вянето от Неврокопско и други. Стоян Мишев, презрян от цялото население в Македония, ръководеше цяла мрежа от сръбски държавни банди, които всяваха години поред ужас по долината на река Брегалница; неописуеми са жестокостите, извършени от тях над българите в Македония: грабежи, безчестия, побоища, убиване чрез всевъзможни мъчения, включително и печене живи хора и пр. Преди да се озове при сърбите и стане оръжие на полицията им, Стоян Мишев бе тръгнал заедно с Тодор Паница начело на голяма чета през Родопите към Неврокопско, откъдето населението малко по-рано бе прогонило Паница и бандата му заради вършените от тях безчестия. Въпросната чета, имаща за цел наново да въдвори Паница като деребей в Неврокопско, биде разбита от въоръженото население и водачите й наскоро се озоваха в Сърбия. Стоян Мишев открито и шумно, а Паница по-тайно и безшумно. И двамата поведоха със себе си по няколко души ренегати. За всички потресни зверства, извършени от тези ренегати на сръбска служба, за всички измъчени хиляди поробени българи, за живо погребаните, за живо опечените на огън, за безбройните предателства моралната отговорност пада еднакво върху Стоян Мишев и Тодор Паница. Наказанието над Стоян Мишев бе почувствано от народа като Божи пръст.
Този безкрайно пропаднал човек, изменник на народа си, комунистическата централа препоръчваше на македонското движение да го приеме във върховното свое ръководство. Чрез тая препоръка комунистите за лишен път идеха да покажат колко малко те се интересуват от Македония и колко близко до себе си са чувствали - понеже е вършил полезно тям рушително дело - Стоян Мишева. А Паница бе станал покрай Димитър Влахов втората важна личност на виенската комунистическа централа, която между другото - според изнесените от български държавни органи данни и по други свидетелства - устройвала е редица конспирации и в България, а не е била без участие и в подготовката на прочутия атентат в Софийската катедрала. Тая централа приближи до себе си и интимния другар на Стоян Мишев, ренегата Славе Иванов, съчини му даже брошура - понеже той бе необразован и почти неграмотен човек - против ВМРО и го насърчаваше в деянията му срещу собственото му отечество.
От всичко туй - макар и съвсем бегло споменато тук - става ясно по какъв начин „социалдемокрацията” на Сталин е „водила” сметка за българщината в Македония, за нейното робство, страдания и идеали.


Иван Михайлов

Откак наново се появи на сцената след Първата голяма война македонското движение, то никога и нито с една дума не само не е било представено от комунистическия печат в правилно осветление, но неуморно е било клеветено, злепоставяно, изопачаван е бил целият му образ. Нито в един момент комунистите, доколкото ги имаше на македонска почва, не са работили срещу поробителя за спасяване на нацията. Те са работили само под чужди команди, за интереси, чужди на Македония. Затова са били всякога противници на македонското народно дело. И когато са се показвали привидно лоялни към него, то е било само временна тяхна тактика; чакали са само сгодния случай да му изневерят и да му забият нож откъм гърба. Типично такъв пример е въстанието в Горна Джумая и Разлога през 1923 г. Тия хора бяха дали честна дума, че ще бъдат лоялни членове на македонското движение. По заповед на далечната комунистическа централа казаното комунистическо ядро се бе дигнало с оръжие в деня, когато из цяла България избухна известното Септемврийско въстание през 1923 г. При това тия хора си бяха послужили с оръжието на македонската организация, което бяха взели от нея под клетва за вярност. Техният акт бе от естество да вкара македонското дело в конфликт с тогавашната българска военна власт, а оттук можеха да произлязат съвсем нежелателни резултати, главно проляла би се съвсем излишно доста българска кръв в селата и градовете на Петричкия окръг. ВМРО се показа великодушна и никого не наказа в Разлога. Но в Горноджумайско комунистическата група се беше противопоставила с оръжие и поради това даде известен брой жертви. Във връзка с това комунистите из целия свят бяха затръбили наново срещу ВМРО.
Проследете комунистическия печат след 1918 година във връзка с Македония и ще установите, че той е писал съвсем малко против поробителите на тая страна. Твърде много, без прекъсване, е писал той на български и чужди езици против македонското освободително движение. Това е вършил, защото целта бе да се премахне това движение или всецяло да бъде подчинено на комунизма. Премахвайки него, болшевишкият център е смятал, че ще може да влияе върху македонското население в своя дух. Пропагандата, атаката против македонското дело е водена в комунистически мащаб - чрез пилеене на грамадни средства - и с комунистически методи, преди всичко с неизменни лъжи и вечно отминаване на истината.
Например в последно време сам Димитър Влахов, стоящ начело на болшевишката власт в Македония, разправяше пред група негови слушатели в Скопие, че ВМРО е избила в малкия Петрички окръг на Македония 5000 - и словом пет хиляди - души. Най-доброто би било Влахов и неговите колеги в София, също като него болшевишки агенти, да напечатат една книга, в която едно след друго да нанесат имената на тия 5000 души, избити с указание на родните им места, занятията им и други данни. Но влаховци не се хващат на такава въдица. Те пускат лъжи където им попадне и разчитат, че мнозинството от хората са наивници и ще вярват на лъжите: а в туй време непрекъснато унищожават хора, които не мислят както тях. Когато болшевизмът си отиде от българските земи, ще може да се преброи колко десетки хиляди души е избил.
Няма съмнение, че македонската борба е много повече изопачавана от комунистите, отколкото от поробителите на Македония. Сега вече те се заеха да изопачават образа и на самата наша нация.


Сталин и Георги Димитров

Измежду най-любимите им нелепости, разпространявани по адрес на македонските организации и движение, е например тази, че те работили за разединение на балканските народи. Всъщност никой повече от тая организация не е за помиряването и обединението на Балкана. Македонските дейци, бидейки добри българи, са се отказали доброволно от присъединение към България, търсили са обособление на Македония чрез автономия или самостоятелност с цел да премахнат и враждите между балканските държави. Поради тая им позиция те неведнъж са влизали в остри конфликти с български правителства, партии или обществени течения. ВМРО води някога и известната борба срещу софийския Върховен комитет и го победи тъкмо в името на тия си разбирания. Комунистите, които потискат всички балкански народи, искат да представят своята акция и политика като акция обединителна и спасителна за Балкана. Но тази им акция не е спасителна преди всичко затуй, защото те са нищожно малцинство в средата на всеки от балканските народи, а се налагат над мнозинството. Тя е против интересите на тези народи и затова, защото ги подчинява на една чужда държава. От друга страна, тяхната политика не е полезна за Балкана поради обстоятелството, че тя цели да наложи на полуострова някакво югославско господство, когато се знае, че другите народи на полуострова - гърци, турци, албанци, румънци - наброяват толкова милиони души, колкото и всичките южни славяни, взети заедно, а с турците от самата Турция стават много повече; трябва винаги да се има наум, че Турция живо се интересува за Балкана и с единия крак тя е все пак в Европа. Едно югославско господство на полуострова носи не помирение, а разделение на народите, не мир, а война. Тия неща са били известни на македонското движение отдавна. В неговата програма никога не е съществувал идеал за югославянско господство, нито изобщо в нея се забелязва някаква югославска идея. Македонското движение се е борило за свободна Македония, приемало е, че тя може да стане член например в една балканска федерация, където всички ще имат еднакви права и отговорности. Такава федерация прави невъзможни всякакви вражески блокове, надмощия и конфликти на полуострова. По възгледа на македонското движение и в интереса на Македония е много повече за предпочитане даже една голяма Дунавска федерация, която да обхване и Македония като равноправен член, отколкото една голяма Югославия. И тук не е излишно да се изтъкне, че специално македонските българи под покрива на Югославия са били изложени само на робство и денационализация; това бе по-рано в кралска Югославия, това е и днес в болшевишка Югославия.
Любима тема на болшевиките е и обвинението, че македонското дело било „фашистко”. Уставите на македонските организации - легални и нелегални - са останали почти непроменени от 1893 година до днес. В тях няма никакви следи на фашистки разбирания. Нито една македонска организация, конгрес или ръководна личност нито устно, нито писмено до днес не са препоръчвали фашизъм. Принципът на диктатурата и водачеството не е известен и не е предвиден в македонските организации. Диктатура и водачество препоръчват комунистите. Македонското движение е много по-старо от фашизма; той се явява на сцената около 30 години след появата на македонските организации. Идеалите и целите на това движение не са имали нищо общо с конкретните цели, гонени от фашизма. Македонското движение е една народна борба за свобода, за национално запазване преди всичко; то си остава и до ден днешен същите цели - завчера срещу турската власт, вчера срещу сръбската и гръцката, днес - срещу болшевишкия режим. Смешно е да се твърди, че македонското дело е фашистко. А още по-смешно е комунистите да изкарват себе си за „демократи”.


Георги Димитров

Твърде често те разправят, че само чрез тях нашият народ щял да напредне стопански и социално. Болшевиките, както се знае, искат да убедят света, че преди тях изобщо никой друг не се е грижил за народа. Без много шум обаче македонското движение е положило големи усилия за икономическото и социалното издигане на народа в Македония. Още във времето, когато комунистическата партия бе в пелените си в България, ВМРО, макар че бе ангажирана в тежка въоръжена борба срещу турското робство, постигна големи резултати за народа в икономическо отношение. Преди всичко тя успя дотогавашните истински роби селяни да направи собственици на земята, която от векове обработваха в полза на едрите земевладелци - бегове. И много други неща македонското движение на дело прокарваше сред поробения народ. Ако Македония би била свободна един ден и уредена така, както ВМРО е мечтала, тя сигурно ще бъде земя много по-добре уредена, с народ, далеч по-задоволен, отколкото народите под болшевишкия режим. Тя не би затворила границите си за наблюдението на чужденци, както това е случаят с Русия; обратно, тя спокойно би могла да покани всекиго да погледне как се реализират въжделенията на един борчески народ. От нито една стопанска и социална мярка на ВМРО народната маса не би се отвращавала, както сега е случаят с мнозинството сред всички народи, където болшевишкият ботуш е стъпил. Селячеството и работничеството, известно в Македония под името еснаф, са били най-добрата опора на ВМРО. Защото дълбоко са били уверени, че тя застъпва истинските им интереси.

Фалшификация на македонското движение
Върши се и истинска фалшификация на македонското движение. Димитър Влахов и пет-шест души негови сателити искат да изкарат едва ли не за централна фигура в македонското дело Яне Сандански. Премълчават, че Сандански бе само обикновен окръжен войвода на един македонски революционен окръг, и то най-малкия - Серския - и че в този окръг повече от половината революционизирано население бе против него. Общият конгрес на ВМРО бе осъдил Сандански като разколник. Името му стана малко по-известно, откакто на своя глава, като разколник, за пръв път в средата на ВМРО си послужи с оръжие, за да убива нейни представители; а също и поради това, че извърши прегрешения спрямо националните интереси на българщината в Македония. Но най-много е станал известен поради жестокостта си - извършил е безброй убийства; върховистите твърдят, че само в Мелнишката област е избил към четиристотин и седемдесет души. Главно комунизираните неколцина негови привърженици като Влахов разправят, че само Яне Сандански бил за автономията на Македония. Това не е вярно. ВМРО изцяло бе за автономия. Нейният устав е изработен с изрична цел - автономия - десет години преди Сандански да се е появявал в редовете й. А Влахов, като провежда фалшификацията за сметка на македонското освободително движение, никога не е бил последователен в убежденията си. През време на Първата велика война той стана окръжен управител в гр. Прищина; назначен бе от българския министър-председател д-р Васил Радославов. Добре запознати с тогавашните работи лица често са разправяли, че Влахов по това време е подавал тайни рапорти до Радославов, в които е препоръчвал мерки за по-бързото и успешно побългаряване на косовските албанци. Днес пък провежда в Македония мерките, чрез които да се унищожи българското име на собствената му нация.
Всички тия неща показват колко комунистите са далеч от истината, колко те нямат нищо общо с македонското движение. С него впрочем те имат и множество големи идеологически основни различия.
И другаде споменахме вече, че македонското движение е преди всичко дело надпартийно, общонародно. А болшевиките са една партия, по-скоро едно партизанство в най-лошия смисъл на думата.


Иван Михайлов

Македонското движение е напълно самостойно. За защита на своята самостоятелност то е водило тежки борби и с чисто български фактори. А болшевизмът има като основна своя догма подчинението на една централа. Тая чужда централа за българските комунисти се намира отдалечена на четири хиляди километра. На македонска почва значи комунистите не са нищо друго освен нови, червени върховисти. Някогашният върховизъм бе едно движение, изходящо от София, и целеше в основата си, щото македонската освободителна борба да се направлява от София, а Македония да се присъедини един ден към България. Разгледани работите обективно и спокойно, едно такова движене се явява хиляди пъти по-логично и разбираемо, отколкото един червен върховизъм, който би искал македонското движение да се направлява от Москва и в Македония да се върши една болшевишка политика, а българската нация да се обезличава.
Македонското движение обема в редовете си целия народ - т.е. и бедни и богати, и прости и учени, и мъже и жени. То приема в редовете си хора с различни убеждения, стига те да се подчиняват на уставите и да се борят за целите на движението. Докато болшевиките са чисто класово движение; те смазват всекиго, който не мисли като тях.
Идеалът на македонското движение е една свободна и демократична Македония. Системата пък на болшевиките е диктатура, обезличаването на отделния човек, полицейското всесилие.

Основната догма на македонското дело е националната свобода за всички народности без разлика, с равни права за всички
Основна догма на македонското дело е националната свобода за всички народности без разлика, с равни права за всички тях. А болшевиките, както виждаме в Македония, са против националната свобода. Те денационализират насила нашия народ. Тук, в Македония, се компрометира по най-грозен начин широката и шумна тяхна самореклама, че националният въпрос най-добре бил разрешаван от Съветска Русия, т.е. болшевиките.
Но нека тук отново чуем какво ни казва Сталин за правата на националностите:
„Как трябва да бъде в бъдеще демократическият ред? Ще има ли нужда и при демокрацията от социални и културни институции, които да „гарантират”? (Прави алюзия за институциите, които известният австрийски социалист Бауер предлагал да се създадат в Австро-Унгария за гарантиране на националната свобода и развитие.) Как става това например в демократическа Швейцария? Има ли специални институции от рода на Шпрингеровия (Шпрингер - виден социалдемократ) национален съвет? Това там няма. Но поради това не страдат ли културните интереси например на италианците, които съставляват там едно малцинство? За подобно нещо и дума не може да става. И това е напълно понятно: демокрацията в Швейцария прави излишни каквито и да са културни институции, които трябва нещо да гарантират” (стр. 40-41).
Другаде той казва (стр. 19):
„Но да се доведе до минимум националната борба, да се изтръгне тя от корен, да се направи тя в най-висока възможна степен безвредна за пролетариата, това е възможно също и в рамките на капитализма. Това ни показват примерите на Швейцария и Америка. Нужно е за това дадена страна да бъде демократизирана, нужно е на нациите да се даде възможност на свободното развитие.”
На друго място (стр. 40) той допълня:


Сталин


„Институциите (за защита на националната свобода и развитие - б.н.) без демократическите условия в цялата държава не са никаква гаранция.” А на стр. 39 е казал: „Очевидно всичко зависи не от институциите, а от общото положение на дадена страна. Ако страната не е демократизирана, ще липсват и гаранциите за пълната свобода на културното развитие на нациите. Може със сигурност да се каже, че колкото по-демократична е дадена страна, толкова по-малко удари върху свободата на нациите ще има, толкова повече гаранция срещу посегателствата.” И изтъква например, че във Франция имало малко повече демокрация, отколкото в Германия, заключвайки с тия думи: „Да не говорим пък за Швейцария, където националностите, безразлично дали са малцинство, или мнозинство, благодарение на високото развитие на демокрацията - макар и буржоазна - водят един свободен живот.” А на страница 56 още веднъж установява Сталин, че „пълното демократизиране на страната е основно условие за решение на националния въпрос”.
Като е писал тези редове, Сталин е имал пред очи царския режим в Русия. В много по-голям размер в днешна Югославия липсва демокрацията. Ударите върху българската националност в Македония, естествено, до голяма степен се обясняват с тази липса на демокрация. Но те не могат да се обяснят само с това. Защото виждаме, че в Сърбия, Хърватско, Словения, Косовско и пр. националното име, писменият език не се преследват.
Че наистина при липса на демокрация и изобщо на свобода, без значение остават всякакви институции за защита на националността и културата, показва примерът с болшевишкия режим в България и Македония. В България имаше редица институти на македонски българи, които се грижеха за напредъка на българската култура сред емиграцията, а и сред поробеното в Македония население. Тези институти болшевишкият режим премахна, като не остави да съществуват свободно даже и институциите на местните свободни българи, доколкото те се грижеха за чисто българската национална култура, неповлияна от ничия чужда политическа намеса или култура. Всички български институции днес са преобърнати по един или друг начин на инструменти за болшевишко проникване.
Положението, което съществува в Швейцария и което сам Сталин хвали, е било идеал на македонската освободителна борба; затуй и кратката формула, в която са се обединявали всички стремежи на това движение, е гласяла относно Македония „Швейцария на Балканите”. Могат ли болшевиките да кажат, че макар с едно на сто въведеният от тях режим в Македония прилича на положението в Швейцария? Сталин е писал, че на нациите трябва да се даде възможност за свободно развитие. Но той би трябвало да даде подобна препоръка на органите си в Македония; да даде заповед да въведат там швейцарски или американски режим.
Тия хубави работи е писал Сталин не с намерение да ги прилага, а защото - както сам той казва на едно място в брошурата си - хартията е много търпелива.
Изтъквайки, че нацията свободно трябва да определя съдбата си (стр. 19), Сталин веднага си поставя въпроса: как следва нацията сама да се уреди, какви форми трябва да вземе конституцията на дадена нация, ако интересите на мнозинството от нея и преди всички на пролетариата трябва да остават меродавни?



В никоя държава до днес не е точно доказано, че интересите на пролетариата са непременно еднакви с тия на мнозинството от нацията. В повечето земи пролетариатът си остава едно силно подчертано малцинство. Справедливо и логично ли е да се изграждат теории за националната свобода, теории изобщо за нацията по този начин, както прави Сталин, т.е. вземайки преди всичко интересите на пролетариата за меродавни?
Той ни дава пример с транскавказките татари, които могли лесно да бъдат повлияни от своите бегове и ходжи, и изтъква, че едно самоопределение, внушено на тези татари от беговете и ходжите им, не било в интереса на масата от работните слоеве. В такъв случай според него трябвало социалдемокрацията да излезе със свой план и да покаже на татарските маси къде е интересът им. Това право на социалдемокрацията е напълно естествено. Не само пред транскавказките татари, но навсякъде, включително и в Македония, всеки има право да изнесе своя план пред целия народ и да покаже кои са интересите му. защо болшевишката власт забранява на всички други да развиват свои планове, които са в интереса тъкмо на мнозинството? Болшевишката система си остава и в Македония непроменена - малцинството непременно трябва да потиска мнозинството. Вън от туй никой не е доказал и не може да докаже, че в Македония интересите на нищожното малцинство от комунизираните лица е в противоречие с интереса на мнозинството от народа; нито че този интерес на неколцината македонски комунисти налага непременно македонските българи да бъдат обявени за друга нация.
Ако болшевиките биха искали да намерят „диалектическо” оправдание за новото македонско робство, твърде смешен и жалък ще е опитът им.
Сталин е съвсем щедър в обещанията спрямо нациите. Той дава право на всяка нация да се отделя от държавната общност, в която живее - щом като намери, че това е в собствения й интерес. И изтъква, че Карл Маркс бил в средата на ХІХ век за отцепване например на Полша от Русия. Но към края на същия век самите полски марксисти били против такова отцепване. Накрая Сталин идва до заключението, че от обстоятелствата, в които дадена нация живее, зависело какво решение да се даде на нейния национален въпрос. На стр. 21 той твърди, че „стопанските, политически и културни условия, в които една нация живее, са едничкият ключ за разрешаване на въпроса как нацията трябва да се уреди, какви формули да вземе нейното бъдещо устройство”. Връщайки се върху положението в Македония, ние запитваме:



а) Кои стопански, политически и културни условия диктуват, щото Македония непременно да остава в Югославия, а не например в България? Кои условия повече диктуват и налагат, щото Македония да остава в Югославия, а да не бъде самостоятелна? Никой от комунистите не се е изказал аргументирано по тези въпроси.
б) Кои променени исторически обстоятелства, т.е. културни, стопански, политически условия, диктуват, щото и Петричкият окръг да бъде откъснат от България и подаряван на Югославия, за което настояват комунистите?
в) Кои обстоятелства налагат да се денационализирва българското население в Македония, докато комунистите се хвалят с положени усилия за издигане на културния и обществения живот даже на циганите?
г) След като едно насилие се наложи и настъпи, да допуснем, евентуалната тишина като на гробищата сред един народ - трябва ли светът да приеме това като непроменими „нови исторически обстоятелства?” Трябва ли и съответният народ непременно да се съгласява с насилието?
д) Ако така се тръгне, и болшевиките би трябвало да считат правилно например онова решение на руския национален въпрос, каквото Хитлер проектираше да наложи в случай че би успял със сила да потиска Русия. Защото бихме имали налице „променени исторически обстоятелства”. Болшевиките се бориха против опита на Хитлер. Но оспорват на другите правото да се борят против насилствено налаганите им от болшевишката политика „обстоятелства”. В болшевишкия диалектически светоглед има, изглежда, и подобно решение на националните въпроси, а именно чисто и просто потъпкване на дадена народност.
Що се отнася до Македония, ние вече обстойно изтъкнахме, че никакви културни и стопански условия в нейния живот не са били дотам променени, че да се различават от тия, които са налице сред всички останали българи. А и политическите условия са й били силом наложени от 1912 г. и тъкмо против тях Македония води борба за освобождение през последните десетилетия.

Болшевишкото право на самоопределение и отцепване е само на думи
Всеки, който в Македония подигне глас за нейното отцепване от Югославия, трябва да очаква куршум от страна на болшевиките. Но Сталин все пак на стр. 18 казва: „Право на самоопределение значи: нацията трябва според собственото си мнение да се урежда. Тя има право да урежда своя живот върху началата на автономията. Тя трябва да има право да влиза с други народи във федеративни отношения. Тя има право да се отделя напълно. Нацията е суверенна, всички нации са равноправни.”
И не само в Македония не биха позволили да проговори някой за отделяне; това болшевиките искат да забранят и на всички, които живеят вън от Македония. Изкаже ли някой такова мнение, те го обявяват за „враг на народа”. Началата и обещанията, които Сталин обявява в полза на нациите, поне що се отнася до Македония, са повече лъжовни, повече мъртва буква, отколкото бяха прословутите договори за малцинствата, обещани в 1912 година, но никога неприложени на дело. Абдул Хамид някога повече прилагаше обещаните реформи и свободи.
Разбира се, в конституцията на Югославия също е предвидено това право на отделяне по болшевишки образец. Член 1 на конституцията гласи: „Федеративната народна република Югославия е съюзна народна държава с републикански облик, общност на равноправните народи, които въз основа на правата на самоопределение, включително правото на отцепване, са изразили своята воля да живеят заедно с федеративната държава.” Не е ясно тука за кое право на самоопределение става дума. Не е ясно кога и как народите под комунистическата сатрапия са изразили своята воля да живеят заедно. Чл. 9 на конституцията между другото казва: „Федеративната народна република Югославия защитава сигурността, както и обществената и политическата уредба на народните републики.” Това значи, че комунистическите обществени и политически схващания, насила наложени в Македония, ще бъдат защитавани чрез цялата държавна сила. По същия начин и сръбският крал по-рано защитаваше обществената и политическата уредба, която бе наложена в Македония.


Георги Димитров

В чл. 10 също се споменава за национална свобода на народите, но под тая „национална” свобода болшевиките разбират това, което те са си наумили, а не действителната свобода на нациите, които в Македония са оформени отпреди повече от хиляда години. Чл. 13 гласи: „Националните малцинства във Федеративната народна република Югославия се радват на права и защита на своето културно развитие и свободно употребяване на своя език”. На македонските славяни обаче е забранено да наричат езика си български, какъвто те винаги са го считали. На българщината в Македония не е позволено да съществува даже като някакво малцинство. Впрочем и като частно лице там не може да се нарича някой българин. Очевидно е, че и чл. 13 е оставен в конституцията само за украшение и за залъгване на чуждия свят.
Този член също подражава на болшевишките декларации в Русия. Ето например какво е казано в декларацията за правата на народите, издадена от Сталин на 2 ноември 1917 година от името на Руската република в качеството му на народен комисар по делата на националностите:
„… Съветът на народните комисари реши да положи в основата на своята деятелност по въпроса за националностите в Русия следните начала:
1. Равенство и суверенност на народите в Русия.
2. Право на народите в Русия за свободно самоопределение, включително до отделяне и създаване на самостоятелна държава.
3. Отмяна на всички и всякакви национални и национално-религиозни привилегии и ограничения.
4. Свободно развитие на националните малцинства и етнографски групи, населяващи територията на Русия.”
Тъй обещава на думи болшевишкият режим и в Македония. Но на дело той, вместо да отменява, затвърдява по закон ограниченията против българската нация, установени от сръбския режим и от гръцкия. Вместо свободно развитие на националните малцинства той потиска самото национално мнозинство.
Вместо свободно да бъде чуто мнението на народа, болшевишкият режим си присвоява правото той да изразява това мнение чрез декрети. Мнението на Македония може да бъде установено само при отстранение на болшевишкия режим под контрола на широко застъпени международни органи; при свободно гласуване и на македонската емиграция. Могло би допитването да се извърши и под контрола само на социалдемократическите партии на света, тъй като и сам Сталин претендира, че е социалдемократ. Следователно болшевишка Русия не може да се съмнява, че тази контрола би била „фашистка”.
В речта си, произнесена през 1936 год. по повод на новата съветска конституция, Сталин казва:
„Проектът за конституцията изхожда от това, че всички нации и раси са еднакви по право. Той изхожда от туй, че една разлика в цвета на кожата или в говора, в културното ниво или в нивото на държавното развитие, както и всяко друго различие между нациите и расите не може да послужи като да оправдае едно правно неравенство между нациите. Той тръгва от това, че всички нации и раси, независимо от тяхното минало или сегашно положение, независимо от тяхната сила или слабост, във всички сфери на стопанския, обществения, държавния и културния живот на обществото, трябва да се ползват с равни права.”
Всеки македонски българин, като знае що става в отечеството му под болшевишкия режим и прочете тези Сталинови думи, може само горчиво да се надсмее.



Сталин изрично казва в брошурата си, че националности, които нямали достатъчно развити култури и литература, не могли да се ползват с национална автономия. А в горните негови думи виждаме да обещава равни права на всички народности без разлика, било силни или слаби, било с високо или ниско културно развитие. Това е едно противоречие. Но друго противоречие още по-странно е, че дава национални права на една „нация” не само без литература, без история и без всичко, но която изобщо досега не е съществувала. Думата е за измислената „македонска” нация. А на съществуващата с векове българска нация, въпреки културата, литературата и историята й, е отнето всяко право, даже правото на етнографска група. Всичко туй е извършено в Македония по усмотрение на Москва. Но Сталин и неговите органи заявяват, че били против всяко налагане отгоре. Ето чуйте какво напр. е казал той и пред финландците, явявайки се на 14 ноември 1917 година от името на Руската революция да поздрави в Хелзингфорс конгреса на Социалдемократическата партия: „Пълна свобода за устрояване на своя живот за финландския, както и за всички други народи в Русия!… Никаква опека, никакъв надзор отгоре над финландския народ!…” Никаква опека и надзор няма - по уверенията на комунистите - и при въведения от тях режим в Македония.
Ако в Югославия би имало сянка от правдини, преди всичко Македония щеше да получи своята национална автономия. Даденото й сега право на федеративна единица има значение само като някаква административна децентрализация. Такова нещо можеше да даде на Македония и сръбската власт, без да се промени нещо в нейната асимилаторска политика; с това тя би си направила и една реклама пред широкия, незапознат с работите свят. Оставяме настрана факта, че при тази болшевишка децентрализация работите пак се развиват по диктаторски начин.
Но позволен е един местен диалект като писмен език за Македония, отговарят комунистите. Това не е никакъв знак за призната българска националност. Самият този диалект държавата не го признава за български. С явна тенденция все против българщината вмъкват се в него множество сръбски изрази и думи. Доколко при тая административна децентрализация, т.е. при македонската „федеративна единица”, съществува и едно министерство на просветата, неговата задача е чисто антибългарска и денационализаторска. Това не е институт за отстояване на националната свобода и култура, а за национално потискане.
Такава териториална децентрализация на властите можеше да представлява някаква придобивка само през турския режим, когато действително нямаше отричане на националността от страна на държавата, и то при положение, че управлението не би било деспотическо, а демократическо. Подобно положение тогава би напомняло донейде автономия.
Според югославянската конституция на новата „македонска” нация, разбира се, и на нейните местни институции изобщо не е позволено да се занимават с политически въпроси, макар за демагогия да е предвидено даже правото на отцепване. А Македония има тъкмо свои политически въпроси за разрешаване. На Белград е предоставено да промишлява за тях, според препоръките на Москва. В Скопие трябва да се занимават само със стопански въпроси и с културните; между културните пък на първо място стои унищожението на българската националност.


Сталин

Сталин е против националната автономия, защото представлявала премного националистическо решение на въпроса. Той препоръчва областната автономия, която не е никаква гаранция за национална свобода; самото нейно название няма нищо общо с нацията. И социалдемократите няма да одобрят областните автономии от рода на въведената в Македония. Позицията, взета от българската социалдемократическа партия по македонския въпрос, се явява напълно логична, в хармония с обективната истина.
Някогашният голям социалист Бауер препоръчваше национална автономия. Сталин обаче е на мнение, че тая национална автономия е „един префинен вид национализъм” (стр. 32). Във всеки случай интересен „интернационализъм” е болшевишкият. Той се заема така дръзновено да заличава от историята цели нации, както Чингис хан със своя меч не бе се опитал да ги премахва.
На стр. 32 Сталин изтъква, че националната автономия означавала напускането на класовата позиция и влизане в пътя на национализма. Излишно е и тук да обясняваме, че в Македония не е имало никакво работническо движение; човек на труда там е бил всеки от народа. Гази се там националността не на някаква буржоазна класа, а на целия народ.
На няколко места в брошурата си Сталин с ирония споменава, че Бауер искал да се води грижа за запазване на националната същност, и подхвърля въпроса: „Дали правото на отмъщение при грузинците трябва да се гарантира, за да не изчезне?”. Съвсем неубедително и несериозно е да се подбира тъкмо такъв пример, за да се атакува тезата на Бауер. Сталин тръгва от предпоставката, че нациите ще се слеят и трябва един ден да се слеят. Дали непременно тъкмо така ще стане, как и кога ще стане туй сливане - той не ни определя. Тук е уместно да припомним, че отрицателното си становище спрямо националните обичаи и традиции Сталин бе променил, когато избухна Руската революция. В противоречие на това, що бе писал в разглежданата от нас брошура, като комисар по националните въпроси той отправи послание до трудящите се мюсюлмани на Русия и Изтока - напечатано във в. „Правда” от 5 декември 1917 година. Посланието е подписано и от Ленин и в него се казва към мюсюлманите: „Вашите национални и културни учреждения се обявяват свободни и неприкосновени. Устройвате своя национален живот свободно и безпрепятствено. Вие имате право на това…” Факт е, че ако сам Сталин не беше се върнал към националното в Русия, нямаше да успее да отбрани Съветската република срещу тия, които я нападаха. На стр. 33 Сталин твърди, че „националната автономия е негодна за настоящето, а по-малко е годна за бъдещото, за социалистическото общество. Пророчеството на Бауер за разделянето на човечеството в национално разграничени общества е опровергано от цялото развитие на модерното общество. Националните разграничения не се затвърдяват, а се рушат и падат”. Във всеки случай еволюцията на Русия от 1917 година до сега оправдава Бауера. Оправдава го и развитието на целия свят. Забелязва се, че и в американския континент националните разграничения стават все по-осезателни. Самите Съединени щати се превръщат все повече в определена нация.
„Що за социалдемократи са това - се провиква Сталин, - които в епохата на най-голямото изостряне на класовата борба организират национални дружества, които обхващат всички класи?”
С право последователите на Бауер могат да питат Сталина: „Що за „социалисти” са тия, които позволяват насила да създават нови нация?” Бауеровият социализъм - по думите на Сталин - се скривал зад социалистическите фрази и затова бил по-мъчен за разбиране. Всъщност той не бе така лесен за разбиране, защото признаваше и националните права.
Издателството на брошурата е приложило към нея и цитати с думи на Сталин, които той писал през 1920 год. като предговор в едно издание на народния комисариат за националностите под название „Събрани съчинения на Сталин по националния въпрос”. В тия цитати четем:
„Две теории за нацията и съответно на това две национални програми се бореха тогава взаимно: австрийската, която бе подкрепена от „Бунд” и от меншевиките, и руската болшевишка програма. Последните събития, особено империалистическата война и разпадането на Австро-Унгарската монархия в отделни национални държави, показаха на чия бе истината. Сега, когато Шпрингер и Бауер се намират пред развалините на тяхната национална програма, не може да има никакво съмнение върху това, че историята осъди австрийската школа.”



Срещу туй може съвсем оправдано да се каже накратко следното: Австро-Унгария нямаше и по вътрешни причини да се разпадне, ако в нея националните въпроси бяха уредени при равноправие и пълна национална свобода; ако преди всичко славяните в нея бъдеха във всяко отношение, което бяха и което имаха немците и маджарите. Поначало и тук тезата на Бауер е права, а не тая на Сталин. Не защото всички права или много права се дадоха на нациите, както мисли Сталин, а защото не всички права им се дадоха, затова страдаше Австро-Унгария. Интегритетът и на Югославия ще може повече да се запази с признаване всичките национални права на нациите, а не с отричането им.
Един от доводите срещу предлаганата от Бауер национална автономия е и този, че се касаело до нации в Австро-Унгарската монархия, които не са живели компактно на една територия, а имали пръснати свои части или отделни малки групи из цялата монархия. Сталин казва, че в случая се касаело до изкуствено съставяне и организиране на нации. Сигурно е имало в Австро-Унгарската монархия разпръсване на известен брой членове от всяка нация. Имаше разпръснати например и немци - няколко стотини хиляди души в Трансилвания, други няколко стотини хиляди души в Банат и пр. Но, общо взето, всички нации в Австро-Унгария си имаха своя национална територия, върху която компактно живееха; такъв бе случаят с австрийските немци, с поляците, с маджарите, с чехите, румъните; хърватите пък, макар и по-малка нация, си бяха запазили старата народна територия с няколко милиона компактно свое население, макар че даже в Америка по това време бяха емигрирали над половин милион хървати. Така че един от най-слабите доводи на Сталин е доводът му, че Бауер искал с националната автономия изкуствено да съставя нации. А що се отнася до Македония, в нея българското население живее компактно от много векове насам.
Културна, национална автономия могла да има само нация с развита култура и литература. Според Сталин, изглежда, във време на Австро-Унгарската монархия чехите, поляците, хърватите и пр. не са били нации с развита култура и литература. Като част от българското национално цяло македонските българи имат и своя култура, и своя литература, започнала още във времената, когато в Русия помен не е имало нито от едното, нито от другото. В тази литература и култура грамаден принос имат българите от Македония. Това знаят и ще потвърдят всички, които донейде са се запознали със старата и новата българска литература, с българския фолклор, обичаи, стопански прояви, изобщо с цялата духовна физиономия на българския народ. Македонският дял от българщината съвсем не прилича на онези никому неизвестни народностни групи в Кавказ, чиито имена на самия Сталин изглеждат странни: мингрени, абхази, аджари, лезги, осети, кубулети, ингуши, ингелойци. Българското население по съзнание, култура, език, духовни богатства не стои по-долу, а доста по-горе от турците и албанците в Македония, на които заедно с политическата федеративна привилегия се признава и културна национална автономия. По писменост това население още през турския режим стоеше много по-високо от тия две националности. По писменост и училища македонските българи още до 1912 година, и по-късно, стояха по-високо и от сърбите, които вече имаха стогодишна собствена държава. Макар намиращи се под турска власт, македонските българи стояха до 1912 година в това отношение много по-високо и от русите, т.е. що се отнася до училища и писменост.
Следователно най-малкото, на което македонските българи имат пълно право, е националната автономия. Вместо туй получиха национално робство.

Болшевишките цели към Средиземно море


Чърчил, Рузвелт и Сталин

Известни са целите на болшевишката политика по посока на Средиземно море и Цариград. Най-близкият път към тези цели минава през българските земи. Но болшевишките водачи знаят, че българският народ много държи за своята свобода и самостоятелност. Ако той може да води борба за тях срещу руската политика, след като Русия бе му дарувала освобождение от петвековно турско робство, колко повече той ще държи за самостоятелността и свободата си по отношение на болшевизма, който нищо не е дал на българщината, а заплашва, толкова много да й отнеме. Ето защо в Кремъл са се замислили как по-ефикасно да намалят съпротивителната сила на българската нация, на нейния национален дух. Опитът за разкол чрез прогласяване на нова македонска народност е може би най-крупното от средствата, които болшевишката централа е пуснала досега и ще пуска занапред в ход, за да подчини всестранно на политиката си най-близкия до Русия по пътя към Средиземно море и Цариград славянски народ - българския.
Болшевиките не скриват и стремежа си да откъснат от България оня малък Македонски край, който след Балканската война остана в нейните граници. Там живеят към двеста хиляди души българи, които от комунистите предварително са обявени за „македонци” в етнографска смисъл на думата, както и няколкото стотин хиляди души македонски емигранти в България. Съмнение не може да има, че населението в този Македонски край предпочита да си остане в България и че му е противно да бъде включено в Югославия, вчерашен и днешен потисник на българщината.
Само ако би си създала напълно независима македонска държава, обемаща всички македонски земи, това население би се съгласило доброволно да излезе от границите на България, но ако преди всичко съществуват гаранции, че няма да бъде застрашено националното му съществуване.
В последно време болшевишката пропаганда се явява усърдно в защита на славянското население в Македония под гръцка власт. Тя и там обаче фалшифицира името на българите и ги нарича „македонци”. Тамошният македонски славянин знае, че когато гръцката полиция морално или физически го потиска, тя върши това против него и именно под грижите уж на някакво братско гостоприемство - той е обречен на друго денационализирване. Българската народност, както и преди 1941 год., еднакво е застрашена и в Гърция, и в Македония.
Режимът на сръбския крал Александър, след като се бе убедил, че македонските българи не може да посърби, опита се да ги направи „югославяни”. Но и в това отношение не пожъна никакъв успех. Защото югославянска нация не съществува изобщо. Южните славяни наброяват четири от векове разграничени отделни нации - българи, хървати, сърби и словенци. Този въпрос е съвсем ясен. Няма южнославянска нация, както и няма западнославянска, а имаме само поляци, чехи и словаци. Сръбският режим се надяваше чрез прогласяването на югославянска нация да заздрави конгломерата, називаем Югославия; всъщност повече го разхлаби, а засили стремежа на отделните нации към самосъхрана. Болшевишкият режим в Югославия си представлява, че като обяви македонските българи за отделна нация, ще допринесе за по-голямото закрепване на държавния конгломерат; и нещо повече - че с това „решение” на македонския въпрос ще може съвсем да сближи България и Югославия, като създаде от тях една обща държава, послушна на болшевишкия център. Всъщност чрез това ще се дойде до по-печални резултати в отношенията между южното славянство, а се внася ново усложнение и в цялото положение на Балканите.
Въпреки всевъзможните изкуствени доводи, чрез които се цели приспиването на българския народ, почти всички българи виждат, че болшевишка Русия преследва свои цели. Между другото - според заявленията на нейни авторитетни хора - необходимо й било да държи българските земи под свой надзор и по съображения на нейната сигурност. Повече по този пункт не му е тук мястото да се простираме. Ще се задоволим само да изтъкнем, че Хитлер, от своя страна, изтъкваше още по-силен мотив за оправдаване на нуждите от немско влияние върху целия Балкан и в земите на западните славяни и Русия - именно мотива за „лебенсраум”, т.е. необходимото жизнено пространство. Колкото болшевиките дават право на Хитлера по този въпрос, толкова и балканските народи, включая и населението в Македония, дават право на Русия да отнема свободите им и застрашава националното им съществуване в полза на нейната „сигурност”.
Цялата болшевишка система е най-добре характеризирана от международната социалдемокрация. По думите на най-видния съвременен социалдемократ г. Атли, произнесени през м. октомври 1946 год. в една реч пред годишния конгрес на Английските работнически синдикати, за болшевиките „свободата значи отхвърляне свободата за всички ония, които не споделят комунистическата идеология”. А бившият американски посланик в Съветска Русия г. Бълит в издадената от него през 1946 год. книга казва, че „болшевишкият режим е направил страха господстващ мотив в руския живот”. Той добавя: „Днес русите могат да държат Полша само по пътя на заглупяването. Същото е и за Естония, Летония, Литва, Румъния, Унгария, България, Югославия, Австрия, Чехословакия и Германия…”

Болшевиките не разрешиха, а усложниха Македонския въпрос


Сталин и Георги Димитров

Македонският въпрос следователно съвсем не е разрешен. Той от болшевиките е само повече усложнен и изострен. Срещу българската нация се върши грозно престъпление. Сам Сталин е предвиждал, че при подобни случаи народите се борят. И даже е насочвал какви възможности ще търсят националностите, за да победят и се освободят. Във връзка с националния въпрос някога в Царска Русия той пише: „По решението на този въпрос трябва да се вземе предвид не само вътрешното, но и външното положение. Русия лежи между Европа и Азия, между Австрия и Китай. Едно порастване на демократическото движение е неизбежно. Развитието на империализма в Европа не е случайност. В Европа става тясно на капитала и в търсене на нови пазари, на евтина работна ръка, на нови възможности втурва се той в чужди страни. Това обаче води към външнополитически заплитания. Напълно възможно е едно съвпадение на вътрешната и външната конюнктура, при което тази или онази националност в Русия ще сметне за нужно да постави въпроса за нейната независимост. И, естествено, не е работа на марксистите в такива случаи да правят пречки.” (стр. 57) Политическите конюнктури няма да престанат да се променят; за тях са водили и ще водят сметка всички потиснати народи.
Нашата теза няма нужда от повече доводи. Достатъчно е защитена от социалдемократа Сталин против болшевика и диктатора Сталин. Достатъчно е подкрепена и с изминатата до днес дванадесет века история.
Македоникус, Сталин и Македонският въпрос, Published by The Macedonian Tribune, 20 South West St. - Indianapolis, Indiana, U. S. A. (Вж. и англоезичното издание на книгата „Stalin and The Macedonian Question. By Macedonicus”. Translated and Edited by Christ Anastasoff (translated from the Bulgarian). The Pearlstone Publishing Company, St. Louis, Mo. 1948, 92 p. Към това издание са направени и следните приложения: A. Статистики за населенията на Македония (с. 67-71); B. Изказвания на сър Артър Еванс, Джеймс Баучер, лорд Джеймс Брайс, Лойд Джордж и Уинстън Чърчил за Македония (с. 72-77); C. Опис на документи за Македония (с. 78-80); D. Писмата на американските мисионери в Македония (с. 81-84); E. Статистики за населенията в Македония (с. 85-87). Вж. и следните книги на Й. В. Сталин - Националният въпрос и ленинизмът, С., 1949; Марксизмът и национално-колониалният въпрос. Сборник от избрани статии речи, С., 1950; Относно марксизма в езикознанието, С., 1950. Вж. и БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946), Т. І и ІІ, Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски, С., 1998-1999, 1371 с.

№ 2

ЦОЛА ДРАГОЙЧЕВА ПИШЕ „ИСТОРИЯ”...



Цола Драгойчева

Пише свои спомени уж като си дава вид, че разказва абсолютно верни исторически факти. Пише, както въобще българските комунисти „пишат история”. Озаглавила е книгата си „Повеля на дълга”. Обективна би била само ако беше я озаглавила „Целта оправдава средствата”. Тъй като всички лъжи и изопачения, които изпълват страниците й, служат само на партийната цел, а не на истината. Тая книга е издадена в настоящата 1972 г.
Не ще се впускаме в разглеждане на въпроси, които се отнасят до свободното (преди 1944 г.) българско общество. В чужбина има тъй много интелигенция, избягала от комунистическия режим. Някои всред нея може би ще се заинтересуват да дадат преценка по съчинението на Цола. Ние се спираме само на точки, които се отнасят до фалшификации относно македонското освободително движение.
1) На първо място подчертаваме, че и Цола е в пълно невежество по македонските работи. Допускаме да е знаела по-точни неща за негрите в Средна Африка, но по македонското движение е боса.
Тя например не знае какво означават и четирите букви ВМРО, отбелязвани стотици пъти и в чуждата преса всяка година в течение на десетилетия. Като говори за ВМРО, тя си служи с местоимението „него” - сякаш означението „Вътрешна Македонска Революционна Организация” е от мъжки род.
Тя ни разправя, че в с. Лопово, Мелнишко, през 1924 г. бил свикан конгрес на ВМРО, за да примирява някакви федералисти и автономисти. И че в конгреса станало някакво изтребление, най-голямата жертва при което е бил Тодор Александров. Цола е изсмукала всичко това от пръстите си.
В с. Лопово бе свикан конгрес само на Серския революционен окръг. В него не е поставян никакъв въпрос за примиряване на федератисти (това е групицата на комунистите във Виена по това време) и автономисти. В конгреса не са станали никакви изтребления. А Т. Александров биде убит на път от Мелник за с. Лопово.
И множество други неистини и нелепости пише Цола. До времето около Първата световна война и след нея за такива блудкави измислици, когато някой ги пише, в България се казваше, че е писал „семковщини”. Четейки редовете на Цола по македонското движение, обхваща ни смях, както когато сме чели книгата на Семков, озаглавена отгоре „Роман”, а в средата на страницата поставено заглавието й „Въздушна природа и нещастна фамилия”.
2) Цола пише за наказанието на Алеко Василев и Георги Атанасов, виновници по убийството на Т. Александров, на 12 септември 1924 г. в Горна Джумая (сега Благоевград). Но не съобщава имената, а изрежда общи фрази. Тя твърди, че там били подложени на сеч привърженици на същия Т. Александров и от тях загинали 193 души, и словом сто деветдесет и три души. А, повтаряме, в Горна Джумая бидоха наказани само споменатите двама души и опиталият се да побегне техен другар Коларов. Нито едно врабче повече не е загинало. Очевидно, Цола е сънувала за някакви избити привърженици на Т. Александров в Горна Джумая.


Тодор Александров

3) На стр. 295 в книгата си казва, че насмалко Тодор Александров щял да бъде спечелен за единодействие с комунистите, „ако не бяха кървавите погроми от август-септември 1924 г.”
Тук вече цяла се е объркала всред дати и факти, за които понятие и няма. На 31 август изменнически бе убит Т. Александров, а в същия момент и придружаващият го четник Панзо Зафиров.
В съзаклятието по това злодеяние участваха всичките (по-сетне наказани) десетина души комунистически оръдия в Пиринска Македония. Тя има предвид това наказание на виновниците от страна на ВМРО и го нарича „погроми”.
Но как тия „погроми” (станали през септември всъщност) са попречили да бъде спечелен за комунистическата кауза Т. Александров, когато той е убит още на 31 август? Това Цола не ще бъде в състояние и на себе си да обясни.
И как Т. Александров би бил спечелван за тая кауза през август-септември, когато още на 2 август публично бе известил, че отхвърля всякакви сътрудничества с комунистите и че с тях не е подписвал никакви споразумения. Такива изявления той бе направил и пред кореспондента на лондонския вестник „Таймс”, което и Цола казва.
4) На стр. 292 пише: „Дворецът се стреми с потоци кръв да пресече всякакви контакти на ВМРО с нас, за да провали единния ни фронт с него (под „него” тя разбира ВМРО!).
Тя говори, че запасният майор Янков, комунист, приказвал с македонски дейци. Но никой не му е пречил да води колко обича разговори. И никаква кръв не би се проливала, за да се попречи на това. С македонските дейци е могъл всеки да приказва най-свободно. Цола не е в състояние да посочи нито една капка кръв, пролята от когото и да било, за да пречи на разговори с комунисти. Но съвсем друг въпрос е дали македонските дейци (освен някои хаймани из софийските кафенета) са искали да правят единен фронт с комунистите. Не са искали; и затова комунистите мразят Т. Александрова и другарите му дори и след неговата смърт, за която носят голяма отговорност те, комунистите.


Цола Драгойчева

5) На стр. 470 Цола нарича ВМРО „реакционно крило на ВМРО”. С това иска да каже, че е съществувало и някакво прогресивно крило, състоящо се от неколцината събрани на издръжка във Виена бивши (отпреди 16 години, за онова време) санданисти, а някои от тях турнали си и име федератисти.
Тая групица бе в открита услуга на сръбската и гръцката полиция. Един измежду нея бе прословутият предател и обирач Тодор Паница. По това доста е написано в македонските печатни издания. Но комунистите старателно скриват тия данни пред своите партийни членове.




6) На стр. 295 четем: „Привеждайки решението на Централния комитет (на комунистическата партия - бел. наша), Коста Янков постави пред областното ръководство неотменимата задача да сторим всичко от наша страна, за да спасим от пълно унищожение честните хора във ВМРО. Същевременно ние не биваше да прекратяваме работата си за все по-дейно привличане към нашето дело на широките маси от македонски бежанци. Те трябваше да бъдат смятани за нас важен боен резерв. Резерв, какъвто бяха Добруджанската революционна организация, организацията на тракийци и единофронтовската левица на Българския земеделски народен съюз.
- Ето, който не е знаел, ще чуе от Драгойчева, че македонските народни бежански маси били нужни на Българската комунистическа партия за боен резерв. Не става дума за македонското освободително дело, но за техен резерв, та - като вземат властта - да обявят македонските българи за друга народност, а да не говорим за другите „прелести” на режима им.
Що чудно тогава, че те са в съзаклятие за убиването на Т. Александров или врагове на Иван Михайлов, на македонската родолюбива емиграция и пр.?...
- Какви „честни хора” ще спасяват те във ВМРО? Имат наум само неколцината техни агенти в редовете на македонското движение.
7) На стр. 249 споменава за нови поръчения от техния център. И казва: „Поръченията се свеждаха до засилване работата ни с тракийските и македонските бежанци, чиято организация след летните кланета се гърчеше в мъчителна криза и все още отказваше да приеме Ванчо Михайлов, кървавия приемник на наказания „бунтар”: сега бе време да окажем помощ на здравите революционни сили във ВМРО с надеждата да я изтръгнем от желязната ръка на двореца”.
Разясняваме:



а) Тя приповтаря пак баснята за някакви кланета през лятото на 1924 г., по които стана дума по-горе.
Но тук и нея подканваме: да изнесе имена на пострадалите при тия „кланета”. Това искане отправяме към българските комунисти от пет-десет години насам. Сега са на власт в България и имат всичката възможност да изнесат имената, толкоз повече, че с това ще изложат омразната на тях ВМРО. Защо не го сторят? Ясно е - защото няма какво да посочат.
б) Колко ВМРО и македонското движение изобщо се е отказало да приеме Ванчо Михайлов - Драгойчева и всичките й по-видни другари отлично знаят. Рядко някога в македонското движение е викан и приеман някой с такъв ентусиазъм, както бе приет Иван Михайлов. Напразно си е хабила езика и по тази точка Цола.
в) Михайлов бил кръвник, според Цола и другарите й, задето бидоха наказани виновниците по убийството на Т. Александров, които по всички посоки (на македонска територия, в стара България, в чужбина) едва наброяваха една дузина.
Но кое прилагателно да прилепим на Цола и нейните другари за ония хиляди избити невинни българи, които станаха жертва на комунистическия терор в България подир 9 септември 1944 г.? Тук не говорим за предизвиканите от хора като Цола множество български жертви чрез септемврийското комунистическо въстание в 1923 г., загиналите в черквата „Света Неделя" в София и пр. и пр.
Повтаряме - съгласете се, „другарке Драгойчева”, на анкетна комисия от името на Обединените народи, която да посочи и поименно жертвите в тия злодеяния; пък нека посочи и имената на наказаните от страна на ВМРО (но заедно с туй и на загиналите членове на ВМРО, и на македонската родолюбива емиграция от ръката на чужди оръдия).
г) Думите й „наказан бунтар” сигурно се отнасят до Т. Александров. Тия думи Цола не е изяснила. Но факт е, че в убийството му имат участие комунистическите оръдия.




д) С измислиците Цола си играе като децата с оловни войници. Така че, излишно е да й отговаряме във връзка с намерението й да изтръгвала - тя и другарите й - ВМРО от „ръката на двореца”.
Не дворецът, а българските комунисти се стремяха (както сами го признават и чрез редовете на Цола) да заграбват в своя ръка македонското движение и новите бежански маси в България. И днес, ако не нещо реално, заграбили са поне една сянка, едно празно название в София, което искат да представят за македонска организирана емиграция. Тая сянка и фикция са я поместили при така наричания Славянски комитет в София.
8) На стр. 238 говори, че Пловдив, Асеновград и околните села били „наводнени” от македонски бежанци. В редовете й се чувства неприятност поради тоя факт. Сигурно защото тия бежанци не са били в редовете на нейната партия.
Но едва ли се е запитала с каква тъга тези хора са напуснали вековните си огнища. Премного взискателни бихме били, ако търсим подобно родолюбие в човешки екземпляри като Цола Драгойчева.
9) На стр. 188 описва как доставяли оръжие за партията си: „Оръжие пристигаше чрез други „входни врати” - Гърция и Югославия: прекарваха го през границите нелегално наши политически емигранти и дейци на ВМРО. Разбира се, касае се до дейци от левицата на тази революционна организация, хората около легендарния Тодор Паница, които бяха запазили верността си към идеалите на Гоце и Яне и сега крачеха в борбите рамо до рамо с комунистите; на тях партията бе поверила доставките на оръжия откъм Гърция (Солун) - през долините на Места и Струма и през Пиринските усои - райони на неотдавнашния Серски революционен окръг, и през Родопите. През западната граница оръжието бе пренасяно от политически емигранти, настанени по това време в граничните райони на Югославия...”
Върху тези думи на Цола отбелязваме следното:
а) „Легендата” на Тодор Паница се изчерпва в неговото антибългарско дело, което в по-малък размер беше започнало още при младотурците. Но сетне това свое дело той уголеми в сътрудничество със сръбската и гръцката полиции в разни посоки, включително в избиване на най-добри българи всред селата на поробена Македония.
б) Що се отнася до „неотдавнашния” Серски революционен окръг, Паница и така наричащите се няколко души санданисти около него бяха напуснали редовете на ВМРО още в 1908 г., като се поставиха в служба на младотурската власт, в разрез с добре разбраните български национални интереси. Днес вече и видни деятели от някогашната младотурска партия отпечатват свои спомени в Турция и твърдят, че Сандански и Паница след 1908 година са били чисто и просто на власт в Турция, значи - в течение на четири и половина години до Балканската война. Нещо повече, видни турски деятели, като солунския валия Кязим бей, подчертават в спомените си, че хора като Паница са се компрометирали пред другарите си в национално отношение и че истински са обирали българското население чрез отстъпени от младотурците за използване гори и прочее. Значи, когато Драгойчева споменава „Серски революционен окръг” във връзка с името на Паница и някои негови някогашни другари, трябва да се разбират софийските или виенските кафенета. Що се отнася до Серския окръг, там народът, начело със съмоотвержени водачи, продължи борбата за освобождение до самата Балканска война.


Цола Драгойчева

Оръжието, което комунистите е трябвало да си доставят откъм Солун и Драма чрез прикрити единични лица към Пиринска Македония и Родопите, в никой случай не можеше да бъде доставяно без пълното съдействие на гръцките власти, с които лично Паница беше в постоянна връзка и дружба. А в същото време нелегални борци се движеха всред българското население тайно, поддържаха духа му и надеждата за освобождение. Гдето можеха, Паницовци предаваха, разбира се, тия борци било на гръцката, било на югославската полиция или водеха сражения срещу тях рамо до рамо с войските и жандарите на поробителя. На много места се отдаваха даже на бясно избиване на най-корави български селяни, считайки ги за съмишленици или участници на ВМРО, и всичко това напълно открито, както действаха обикновените сръбски държавни банди.
в) Цола признава, че се явили пречки за доставките на тяхно оръжие, та затова обърнали погледа си към другите граници на България. Буквално пише така: „През западната граница тази задача падаше върху плещите на нашата политическа емиграция, настанена по това време в Сърбия; през южната граница тази грижа пое левицата във ВМРО, и по-точно другарите на Тодор Паница...”
Тук логически идват следните въпроси:
а) Кого може Драгойчева да увери, че сръбската полиция не е знаяла за доставките на оръжия, които откъм Сърбия са изпращани тайно на комунистите в България? Нима това оръжие, ако е идвало от по-далечно място, тайно е пристигало в ръцете на българските емигранти - комунисти, които живееха на казан под контрола на сръбските власти? И сега ли трябва да се убеждаваме, че самата сръбска полиция доставяше оръжие на всички тия емигранти в Сърбия след 1923 година, защото тя знаеше, че оръжието ще бъде употребявано срещу ВМРО и срещу България. Поради такова убеждение подпомагаше подобни вноски на оръжие и гръцката полиция. За да се намира Тодор Паница като у дома си в канцелариите на сръбските и гръцките видни полицаи и генерали, причината е само тази, че той с няколко души бе изцяло на разположение на „Югославия” за насилия, дори най-безчовечни, срещу българските селяни в поробения край, за да бъдат те оттръгнати чрез огън и меч от ВМРО, на която бяха дали клетва още от времето на Груев и Делчев. Вторият мотив на поробителя беше именно споменатият - че с въпросното оръжие ще се вършат акции и против България.
б) Уместно е и тук да запитаме Цола Драгойчева: спомня ли си тя под каква сръбска тирания живееха тогава един милион българи в Македония и Западните покрайнини? И счита ли от българско и човешко гледище приемливо и морално да се прибягва до сръбското оръжие, да се поставят в негова услуга българи, за да доунищожават македонската българщина и да атакуват България?


Иван Михайлов

10) На стр. 437 тя казва: „На 13 февруари 1925 г. ючбунарската наказателна група с няколко точни револверни изстрели екзекутира видния сговорист и правителствен главорез, директор на войнстващия фашистки ежедневник „Слово”, фашистки идеолог и „интелектуален” вожд на ВМРО Никола Милев. Ефектът от екзекуцията бе поразяващ. Естествено, изборът на Центъра е бил продиктуван от грижливо премислени съображения и въпреки това мнозина от нашите не бяха предполагали силата, с която мечът на възмездието се стоварва върху врага... Освен всичките си публично известни титли, постове и отличия, Никола Милев се оказа в центъра на множество държавни и обществени институции, член на поверителни щабове, в чиито ръце фактически се намираха юздите на властта; беше председател на столичното дружество на буржоазните журналисти; беше и таен съветник в двореца; участваше в ръководния триумвират (заедно с Ванчо Михайлов и генерал Протогеров) на окончателно прочистената от демократически елементи ВМРО. Оказа се, най-сетне, че бил току-що назначен за пълномощен министър на режима в най-силната капиталистическа държава - Съединените щати, и че до деня на заминаването му оставали броени дни.”
Относно писаното от Драгойчева по убийството на Милева отбелязваме следното:
а) Чрез Драгойчева имаме публично признание, че комунистите са наредили убийството на проф. Милев, което - впрочем - веднага след убийството стана известно на ВМРО. Центърът, който тя споменава и който е дал нареждане за убийството, се намираше във Виена. От там именно Павел Шатев е изпратил бързо съобщение до самия Милев, когото добре познавал и ценил, да се пази, тъй като Виенската комунистическа централа е взела решение да бъде убит. Шатев по това време беше в средата на Виенската централа.
б) Нещо нормално е Драгойчева да нарежда цяла серия прилагателни и за Милев: главорез, сговорист, фашист, „интелектуален вожд на ВМРО” и прочее. Прилагателните, и колкото е възможно по-гадни, са може би най-важното отличие на книжовния стил, с който си служат комунистите; и затова тъй тежко, досадно се четат техните писания.
Милев никога в живота си не е бил главорез, какъвто възможно е да е Драгойчева. И сръбските вестници наричаха Милева комита, та затова известният български карикатурист Александър Божинов бе нарисувал иронична за сърбите карикатура, представляваща Милева облечен като комита; но вместо паласки с патрони беше наредил на кръста му шишета с мастило, а вместо пушка беше поставил в ръката му писалка с изострен писец. Цяла мислеща България се смееше на ума на сърбите във връзка с тая карикатура, както ние сега се смеем, на Драгойчева. Нямаше разумен човек в България, който би повярвал, че Милев бил комита или пък някакъв главорез, какъвто Драгойчева го представи, за да мине като по-смешна и глупава и от сръбските шовинисти.


Цола Драгойчева

Също тъй е измислица, че Милев бил интелектуален водач на ВМРО. Той е бил само идеален българин, който не забравяше, както Драгойчева и подобни на нея забравят, че в Македония има един милион поробени българи. Милев служеше с перото си само на българщината, но нито на фашизми, нито на комунизми от какъвто и да е сорт; и не е бил член на никакви отговорни съвети, конвенти и прочее, каквито Цола е изсмукала от пръстите си. Най-смешната измежду тези измислици е тая, че Милев влизал в някакъв триумвират заедно с Ванчо Михайлов и Протогеров.
11) На стр. 483 Драгойчева пише: „Атентатът в църквата „Света Неделя” потресе всички. Потресе и нас, нелегални и легални дейци на революционното движение; подобен акт, завършил с гибелта на невинни хора, в никой случай не можеше да получи и нашето одобрение. Нещо повече: огромното мнозинство между нас първоначално смятаха, че се касае до провокационен акт на властта, планиран като претекст да развихри тотална разправа с революционните сили. Бяхме слисани, изумени, потресени издън душа.”
По това ще кажем следното:
а) Първата фраза на Цола от горния цитат ясно признава, че целият български народ е бил потресен от това безгранично злодеяние. А във втората й фраза се говори, че уж били потресени и те, легалните и нелегални комунисти в тяхната тайна и революционна организация.
Но всеки читател на книгата й би се запитал: защо тя толкова често и с адмирация говори за запасния майор Янков, който може да се смята главен организатор на атентата в черквата „Света Неделя”? Тя посочва Янкова като много важен деец на Комунистическата партия. И защо този човек не е бил изхвърлен от редовете на тази партия, като най-малко наказание? За пример, ВМРО наказва със смърт даже за неимоверно по-малки злодеяния, извършени от неин член, особено пък ако е действал в нещо на своя глава. Сега комунистите казват тук-таме, че Янков (т.е. военната им секция) действал на своя глава при атентата в „Света Неделя”. Никой не вярва на това, с право.
б) Сетне, като груба тартюфщина звучат думите на Цола, че съжалявала за загиналите в черквата сто и петдесет души невинни хора. Ами какво ще ни каже тя за многото хиляди невинно избити в България, съвсем невинни хора, по нареждане на комунистическото ръководство след 1944 г.? Дължим този въпрос и тук да засегнем, макар и другаде да е споменат в тази статия.
в) Отбелязваме и дебело подчертаваме, че организаторът на атентата в черквата „Света Неделя” (вероятно заповядан от по-високо място) се смята от всички за организиран от запасния майор Коста Янков, когото Комунистическата партия, тоест нейното ръководство, изтъква като важен деятел на партията и го споменава в редица свои печатни издания.


Цола Драгойчева

г) За да бъде вярна на своята мисия - да провокира лъжи, на същата страница Цола не е могла да скрие всъщност задоволството си от извършения атентат. Всеки наблюдателен читател ще разкрие това задоволство в първите единадесет реда на страницата, където започва да говори за станалия на 16 април 1925 г. атентат в софийската катедрала. Съвсем прозрачно е, че на Цола, както и на тези, които са заповядали атентата, се е искало да бъдат избити в тая черква всички, които не са били с комунизма или са осъждали неговите насилия. И понеже и македонското освободително движение се зловидеше на комунистическото ръководство, Цола и днес, след четиридесет и седем години, флагрантно лъже, че в черквата били загинали хора на ВМРО. Ето как тя пише за загиналите: „Между убитите и ранените се оказаха видни членове на демократическия сговор, офицери от армията и униформената полиция, началници в „обществената безопасност”, запасни чинове, ръководни дейци на реакционно-монархическата ВМРО, висши държавни служители, граждански лица”.
Нито един член на ВМРО, камо ли пък нейни ръководни хора, не е загинал при този атентат. Но Цола пише лъжата, защото това прави удоволствие на нейните кръвожадни инстинкти.
Отбелязваме и следното: ако толкова много голям е бил броят на загиналите видни членове на управляващата тогава партия или действащи запасни офицери, или хора от полицията, нямаше самата Цола да пише, че е била потресена от гибелта на невинни хора. Ако са загинали, да приемем, тридесет души участници във властта (между тях и съвсем бедни чиновници), останалите сто и двадесет души, както и ранените, поне около сто и шестдесет души, бяха изключително невинни хора, далече стоящи от властта.
12) През 1924 г. беше пристигнал в България твърде известният белгийски социалист Емил Вандервелд, ползващ се с голям авторитет във Втория социалистически интернационал. Той беше гост на българските широки социалисти (социалдемократи). Пожелал беше чрез тях да се срещне с Тодор Александров, но беше отговорено, че Тодор се намира далече и надали би могло да стане среща, докато е в България г. Вандервелд.
В книгата на Драгойчева четем, че този виден гост на България бил освиркван по целия път от Варна до Горна Джумая (значи по цялото протежение на България) от вражески на него марксически елементи. Тук Цола очевидно пак приказва семковщини. Ние сме уверени, че нито на едно място и нито един човек в България не е освирквал госта.
Отбелязваме, че Вандервелд наскоро, като се прибра в Белгия, беше научил, че Тодор Александров е убит. И открито писа, че е убит от агенти на комунистите. Затова, види се, и „другарката” Драгойчева още не желае да прости на Вандервелд, задето е казал истината.


Цола Драгойчева

13) На стр. 227 Цола говори за някой си Благой Касабов, който бил обкръжен от многобройна полиция във Варна и паднал убит. Касае се за някакъв комунист, чието име ние за пръв път слушаме.
Но и тук Цола е намерила за нужно да каже нещо против македонското дело; и измисля лъжата, че този Касабов, освен от полицията, бил обсаден и от „бандата на Ванчо Михайлов”. Изглежда, че в просташката фантазия на Драгойчева тая „банда” е имала свои въоръжени хора във всяко село и град на България. Личи си, че тази чудновата авторка много разчита на крайната неосведоменост или евентуално на политическата плиткост на комунистическите читатели.
14) На стр. 238 тя разправя, пак за наивниците, че в дните на септемврийското въстание (1923 г.) на пловдивската гара се движели „македонствующите”, при това - по нейните думи - настръхнали и недоверчиви към всичко. И добавя, че след „по-големите кланета” в Горна Джумая, когато „били избити около двеста видни войводи и активисти от опозицията във ВМРО, начело с Т. Александров”, македонствующите имали основание да изпитват озлобление към всички, дори към военните, „до вчера смятани за техни бойни другари и доброжелатели”.
Пак трябва да запитаме Драгойчева:
а) Нима тя вярва в една буква от онова, което е написала? Нима очаква да й повярва някой, че на пловдивската гара са се движили цели патрули от комити (и то непременно с черни бради! - както тя казва)?
Допускаме, че тя е прочела някои книги, където лъжите на комунистите по отношение на македонското дело са жестоко изобличени. Та затова сега и тя полага колко голямо, толко и напразно старание да заблуждава читателите. Но истината не може да бъде променена чрез купища лъжи, така, както едно парче злато не може да бъде унищожено чрез натрупване върху него на цели кошове смет.
б) Сама си бае Цола и Бог знае дали вярва, че в Горна Джумая били избити някакви двеста души видни войводи и някакви „активисти” от ВМРО. Не може и да се разбере дали тя смята, че тия двеста души са привърженици на Т. Александров или някакви противници. За Цола е било важно да посочва някаква голяма цифра, пък останалото няма значение... Що се отнася до думата „активисти”, тя е съвършено непозната в речника на ВМРО.
15) На стр. 486, говорейки за полицейските мерки след атентата в черквата „Свети Крал” (новото име е „Света Неделя”), Драгойчева пише: „На всеоръжие бяха вдигнати всички ефективи на тайната и униформена полиция, запасните офицери и подофицери, бандите на монархореакционната ВМРО” и прочее.
Истината е, че нито един човек от македонското движение и специално от ВМРО не е бил насочван за каквато и да е акция срещу българските комунисти във връзка с атентата в софийската черква „Света Неделя”. И този път даваме възможност на комунистите от категорията на Драгойчева - да изнесат поне един конкретен случай, поне едно име на деятел от ВМРО, който да е взел участие в каквато и да е гонитба или акция срещу българските комунисти в оня момент. За човек, който нищо не знае по даден въпрос, но твърди, че знае всичко тъкмо по същия въпрос, обикновено се казва, че е безсрамник.
16) На стр. 495, във връзка с някакви проектирани мерки на българската власт срещу комунистите в Пловдив (по повод на атентата в Софийската катедрала) пише: „До зори светеха и прозорците на гражданския клуб (седалището на пловдивския Конвент), пълнеха се с всевъзможни субекти и свърталищата на Ванчо-Михайловата ВМРО. Властта използва нощта за последно уточняване и съгласуване на големия Удар.”


Иван Михайлов


Никакви свърталища на ВМРО не са съществували в Пловдив, тъй като този град е отдалечен от Македония и там не е имало никаква ВМРО. А що се отнася до атентата в софийската черква, никакъв македонски деятел не е имал нещо общо с мерките на полицията и нито е имало нужда в някакви свои свърталища да се събират по този случай” македонски деятели.
17) На стр. 438 Драгойчева наново умува: „...Продължаваше кървавото гонение срещу левите дейци на ВМРО, санданисти и федералисти - избиваха ги с нож, куршум и отрова...”
Цола пише толкова сигурно тези глупости, като да е присъствала при употребата на ножове и отрови. Като оставим на края тези празнословия, изтъкваме, че и Цола защищава някакви санданисти и федералисти. Имаме още едно доказателство, значи, че няколко души, които се кръщаваха с такива имена подир Първата световна война, не бяха нищо друго, освен обикновени оръдия на Комунистическата партия.
18) На стр. 294 тя споменава, че по „събитията” в Горна Джумая бил писал навремето статия и Георги Димитров. Но той е писал и други статии. И всичко казано от него е в духа на онова, което и Цола бръщолеви. Всичко, написано и от него, е лишено от обективност, напълно тенденциозно и много пъти съвършено отчуждено от истината.
19) На стр. 293 Драгойчева пише: „Под диктовката на двореца дясното крило на организацията, оглавено от още неизвестния третостепенен функционер - главорез Ванчо Михайлов, подпомогнат пряко от правителствени войскови части, командвани от генерал Протогеров, подлага на брутално унищожение всички „бунтари” във ВМРО”.
Наново имаме семковщина:
а) Цола дължи първо да посочи кога е бил главорез Иван Михайлов. Нека тя изреди жертвите на това му главорезство, за което плещи с толкова дълъг език.
б) В Горна Джумая Протогеров коленичеше умолително да не се посяга на живота му, когато две-три секунди преди това падна убит пред очите му Алеко Василев. Протогеров беше еднакво виновен с Алеко по убийството на Т. Александров. ВМРО имаше съображения в този момент да не го накаже, но не забрави вината му и по-късно биде наказан. Кои са тогава войските, които в момента Протогеров е командвал? Може да се говори за сълзите му, а не за войските му.
в) Алеко Василев, сляпо оръдие на комунистите, участва в убийството на Т. Александров главно поради страх, че на предстоящия общ конгрес на ВМРО ще бъде съден и осъден заради користолюбие и злоупотребена значителна сума народни пари. Този нищожник, добре следен от ВМРО, комунистите обявяват едва ли не за герой.


Цола Драгойчева


20) На стр. 292 Цола, мъчейки се да подражава на Емил Зола, пише: „Кланетата от септември 1924 г. бяха разтърсили със своята бруталност цялата общественост на страната, превърнаха се в сензация и за цяла Европа.”
Тук трябва да поясним следното:
а) Сензацията за всички мислещи хора (особено в политическите среди) на Европа се състоеше в туй, че загина Тодор Александров, който приживе още беше станал легенда и всред много чужди среди.
б) А комунистическата централа даде нареждане на всички зависещи от нея леви или други вестници по света да пишат сензационни измислици във връзка с наказаните в Горна Джумая двама души (Алеко и Атанасов), които комунистическото ръководство считаше за свои потайни оръдия в средата на ВМРО. Тия писания именно и до ден днешен - както виждаме и в книгата на Цола - говорят за някакви кланета в Горна Джумая, които изобщо не са ставали.
Що се отнася до България и до поробена Македония, там българщината беше потресена само поради известието, че Тодор Александров е загинал. Всичко останало, което тя пише по въпроса, са смешни измислици.
От гореказаното се вижда, че върху македонските работи Драгойчева пише само изопачения, измислици и нелепости. Който обича, нека вярва, че по други въпроси в книгата й тя пише другояче.
Дължим да поясним, че когато споменаваме наименованието „Българска комунистическа партия”, имаме предвид само нейните ръководства. Що се отнася до трудовия народ, с който тя обича да се идентифицирва, изтъкваме, че гръбнакът на ВМРО всякога е бил именно трудовият народ. Който има старание да проучва българските народни работи, нека хвърли поглед поне само върху списъците на избитите, изтезавани и затваряни под сръбска власт македонски българи, за да се увери, че деветдесет на сто от всички тия хиляди пострадали хора са работници, селяни, дребни еснафи. За повече от дванадесет хиляди пострадали македонски българи, поименни списъци се намират в спомените на Иван Михайлов. Но и деветдесет на сто от нелегалните борци (четници, войводи и пр.) във ВМРО са все синове на селски и работнически фамилии, в голямото си мнозинство бедни хора. Никога не смятаме, че макиавелизмът, съмнителното родолюбие, авантюрите и фантазиите на ръководството на БКП е едно и също нещо с родолюбивото чувство на българското работничество, което нееднаж братски се е проявявало в полза на македонската освободителна кауза и на поробения брат.
Д. Р. [Деянов, Радко - псевдоним на Ив. Михайлов]
Публ. във в. „Македонска трибуна”, август 1972, бр. 2346-2350. Вж. и Цола Драгойчева, „Повеля на дълга”,  „Спомени и размисли”, т. І, С., 1972, Т. ІІ, Щурмът, С., 1975, Т. ІІІ, „Победата”, С., 1979, „Из моите спомени. На класови и интернационалистически позиции”, С., 1979 и критиките на Вера Ацева и Ванчо Апостолски от Скопие от позициите на югославския македонизъм.

№ 3

ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ НА БЪЛГАРЩИНАТА



Георги Димитров

Настоящите редове може да се смятат повече като кратък разговор с отдалечени по разстояние от мене лица, които са ме запитвали за едно или друго. Нахвърлени са бегло по случай четиридесетгодишнината на политическите промени на Балканите, станали през септември 1944 година.
В Белград, Скопие и София ще се устроят тържества. И каквото там ще се каже и пише по случая, ще бъде неминуемо пак израз на едно или друго комунистическо крило, даже и при евентуални опити да се прикриват различията.
По преценка на множество наблюдатели най-популярна проява на Българската комунистическа партия по време на войната, а известно време и след нея бе така нареченият „Отечествен” фронт, чийто гръбнак бе тя. А във Вардарска Македония пък особено явление бе появата и проявата на черногореца с псевдоним Темпо (истинско име Светозар Вукманович). Колкото за учудване, толкова и за смях, той дойде там, за да дава указания как да се урежда македонският въпрос по волята на чужди сили и без знанието на нашия народ, който цели двадесет и три години бе съвсем основателно срещу всичко югославско.
Българската комунистическа партия и югославската се стараеха да вървят уж по една линия относно този класически балкански въпрос - македонския. И двете страни поддържаха уж че са за независима Македония, както някога бе решила и Югославската комунистическа партия на Третата си конференция след Първата световна война. Но скоро се явиха недоразумения помежду двете страни и започнаха да се нападат тъкмо във връзка с македонския въпрос, надвиквайки се взаимно и публично: „Вие сте взели позицията на Иван Михайлов!”.
Стигна се дотам, щото командваните от Белград комунисти да агитират, че образецът на Швейцария бил назадничав, т.е., уредбата на Швейцария била ръждясала работа, която не представлявала волята на народа; и че идеята на авантюриста и мегаломан - да не говорим за кръвник - Тито била спасителна за народа ни в Македония.
Какво излезе накрая? Излезе това, на което всички бяхме свидетели и отдавна знаем: печалбата за Белград бе тая, че успя да внесе разкол между българите, както пророкуваше преди сто години още Стоян Новакович. А за България като държава резултатът е този: никое нейно поражение (нито това, свършило с договора в Букурещ през 1913 година, нито онова, от Ньой от 1919 г.) не нанесе на българщината такъв удар, и то безсрамен, какъвто нанесе договорът след Втората световна война, сключен в Париж през 1947 година.


Сталин и Георги Димитров


Случи се най-чудноватото: българските комунистически държавни „величия” да твърдят, че българите от Македония не били българи. Това бе по-немислимо от онова, що казваше Стоян Новакович. По-немислимо, защото и на него не е идвало наум, че български комунистически държавни ръководители сами ще отрекат своята българска националност. Сам таванският герой Георги Димитров бе родом от Македония, от околията на Отец Паисия; а само той ли?
Не стигаше и това, но се започна едно - и от двете споменати комунистически крила Белград и София, които взаимно се подпомагаха - безразборно избиване на българи от Македония, което по величина е достойно само на престъплението някога на византийския император Василий Българоубиец.
Ако би се устроил поединичен правилен съдебен процес за всички тия загинали хора, положително ще се окаже, че огромната част от тях не са имали не само разпра, но и допир с Комунистическата партия или „Отечествения” фронт.
Така наречената, с откраднатото име на ВМРО, Виенска канцелария (ВМРО обединена) бе само едно обикновено крилце на Комунистическата партия и нейната акция. Димитър Влахов, ренегат на стари години - верен член на БКП, - с нескриван яд пише в своя дневник, че един ден неочаквано, тъкмо когато вестник „Македонско дело”, издаван от него, бил под печат, дошло нареждане от Георги Димитров, че „ВМРО обединена” трябва веднага да се закрие. Влахов се принудил да махне от печатната машина започнатия брой на вестника. Ето до каква степен тая „ВМРО обединена” бе само жалко клонче на БКП и оръдие на Коминтерна. Във всеки случай и чрез това всекиму става ясно колко популярно и обичано бе всред народа ни името на ВМРО, та ако не го откраднеха комунистите, не биха могли да подмамят никого всред миналото наше поколение, изцяло българско.


Георги Димитров


Че народът ни, и особено работничеството във Вардарска Македония, не отиваше с партизаните, посочва и следният факт: до 10 септември 1944 година, по признанията на осведомени лица от учреждението по труда в Скопие, абсолютно нито един работник не е отишъл с партизаните; а броят на записаните работници в това учреждение е бил над 6500 души.
Намерили база в заетите от Албания шест западни македонски околии, партизанските групички си пишеха програми и възвания само защото разчитаха на победата на съюзниците, които воюваха срещу Германия, а не защото нашият народ е бил със сърбокомунизма.
Мъчеха се някои да обяснят, че под натиск на Югославия, която едва се надигаше от получените през войната удари, агитирали и в Пиринска Македония, че нашата народност не била българска. Нима не Българската комунистическа партия, а някаква Югославия нареди, щото в дипломите на учениците в Пиринския край директорите да вписват, че народността на учениците е „македонска”, а не българска.
Доброто е все пак, че това колосално престъпление в българската история се съзнава сега от всички българи, даже и от комунистите. То не може да се заличи от историята, но поне в значителна степен признаването намалява болката на много български сърца. Тази болка ставаше особено люта за българина, когато някои комунистически вестници открито уверяваха света, че тъкмо комунизмът разрешил отлично македонския въпрос. Че нищо не е разрешил, а повече е усложнил тоя въпрос, не се впускаме да доказваме. Достатъчно е да се спомене само липсата на човешки права в нашата родина. В програмата на македонското освободително движение тези права винаги са представлявали едно измежду най-важните условия за установяване на свободата и независимостта.
Нека запомним и се съобразяваме и в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по-малка от тая в 1944 година.
Публ. в сп. „Български демократически сговор”, Берн, 1983-1984, кн. 3, с. 6.