ЗА ПРОДЪЛЖАВАЩАТА АНТИБЪЛГАРСКА КАМПАНИЯ ПО ДЕПОРТИРАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ ОТ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Свидетелствата на проф. Хана Аренд и Гидеон Аузнер

След избиването и прогонването на останалите живи българи от Егейска Македония през 1913 г. тридесет години по-късно, през 1943 г., гърците постъпиха по същия начин и с живеещите в Солун и из цяла Гърция евреи. Сътрудничеството на гръцките колаборационистки власти с нацистите е не само известно, но и публично осъдено след Втората световна война в редица публикации. Опитите на гръцката страна да прехвърли своите грехове и престъпления на България са удар в празно пространство, тъй като фактите и аргументите не подкрепят произволното боравене с тях. За сега убийствените факти, които изнесохме от спомените на солунския евреин Рафаел Камхи за гръцките и нацистките престъпления спрямо солунското еврейство, не само че не бяха опровергани, но и бяха допълнени и от нови материали, които може да прочетете в сайта „Сите българи заедно”. Изнесеното досега от Рафаел Камхи се потвърждава по най-категоричен начин и по време на процеса срещу Адолф Айхман през 1961 г. в Йерусалим, за което разказват в книгите си и Хана Аренд и Гидеон Аузнер, разполагайки с огромна документация и с показанията както на самия Айхман, така и на свидетелите. Същото се отнася и до злодействата на румънските власти с добруджанските българи, турци и евреи през 1916 г., което след четвърт век ще изпитат на гърба си отново румънските евреи. Румънските злодейства ще впечатлят дори нацистите. Но за това ще прочетете по-долу.


Преди да мина към същината на въпроса за България и нейните съседи, ще ви запозная накратко с известните факти от живота и дейността на двама бележити представители на еврейската общност със световна известност и авторитет. Тяхното творчество и дейност са пряко свързани и с нас, българите, и по-долу ще имате възможност да се убедите в това. Става дума за големия американски философ, публицист и общественик проф. Хана Аренд и видния израелски юрист, политик и държавник проф. Гидеон Аузнер. Информацията за тях в нашата страна съвсем не е голяма, но въз основа на техните книги и на отделни публикации ви предлагам следните кратки биографични бележки:

 


Хана Аренд
Хана Аренд е родена през 1906 г. в еврейско семейство в германския град Хановер. Следва в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг. През 1928 г. защитава докторска дисертация по философия в Хайделбергския университет при Карл Ясперс. След идването на националсоциалистите на власт в Германия тя емигрира през 1933 г. във Франция. Тук се омъжва за философа Хайнрих Блюхер. Във Франция Х. Аренд участва в организирането на емигрирането на еврейските бежански деца за Палестина. През 1941 г. заминава за САЩ, тъй като Франция е окупирана от Германия, но американско гражданство получава десет години по-късно (през 1950 г.). От 1944 до 1946 г. е директор по анализите и проучванията на Конференцията за връзки между евреите, а от 1946 до 1948 г. е главен редактор на „Шоукън Букс”. През следващите години е изпълнителен директор на „Еврейско културно преустройство” в Ню Йорк (1949-1952). През 1952 г. Хана Аренд получава стипендията „Гугенхайм”, а през 1954 г. спечелва годишната награда „Артс енд Летърс” на Националния институт за изкуство и литература. Кариерата й на философ започва като гост-професор в няколко американски университета - Калифорнийския, Принстънския, Колумбийския и Чикагския. Тя е и първата жена, избрана за редовен професор в Магистърския факултет на Ню Скуп в Ню Йорк (1959).

Световната си известност Хана Аренд дължи на книгата си „Тоталитаризмът” (издадена през 1951, 1958, 1966, 1969 г.). Книгата има и едно българското издание, което излиза през 1993 г., но и то вече може да бъде открито само в някои от големите български библиотеки. Тя на практика представлява заключителната част от трилогията й „Произходът на тоталитаризма”. Но книгата й донася не само световна известност, но и й създава както безброй поддръжници и последователи, така и огромен брой противници и критици, включително и клеветници. Книгата става повод за широка дискусия в университетските среди в САЩ и Западна Европа, докато в нашата страна тя стана по-широко известна едва след 4 десетилетия. От моите спомени от студентските си години мога да допълня само това, че през 1972-1973 г., когато слушах лекциите на проф. Николай Ирибаджаков в Софийския университет по критика на съвременната буржоазна философия, и дума не е ставало за Хана Аренд. В интерес на истината трябва да отбележа, че сладкодумният наш професор изнесе цикъл лекции за Карл Ясперс, за Мартин Хайдегер, за Жан Пол Сартър, Албер Камю и Симон дьо Бовоар, но за Аренд и той не посмя дори да спомене. „Тоталитаризмът” по най-категоричен начин доказва произхода и общността между двата вида тоталитаризъм през ХХ век - левия и десния, който се явява и като резултат на кризата на националните държави. Тя показва не само приликите, но и идентичността както във външните белези на тоталитаризмите, така и в управлението и пропагандните машини на тоталитарните държави. По аргументираност и убедителност, независимо от последвалите плагиатствания, книгата и до днес остава ненадмината. Може би само в художествената литература могат да се намерят толкова силни и разтърсващи произведения, но те са в резултат на фантастичните построения на авторите им. Преди всичко имам предвид „Процесът” на Франц Кафка и „1984 година” и „Животинската ферма” на Джордж Оруел.
Като мото на „Тоталитаризмът” Х. Аренд цитира думите на Давид Русе: „Нормалните хора не знаят, че всичко е възможно.” Книгата има следната структура: Глава І - Безкласово общество - І. Масите; ІІ. Временният съюз между тълпата и елита. Глава ІІ - Тоталитарното движение - І. Тоталитарна пропаганда; ІІ. Тоталитарна организация. Глава ІІІ - Тоталитаризъм на власт - І. Така наречената тоталитарна държава; ІІ. Тайната полиция; ІІІ. Тотално господство. Глава ІV - Идеология и терор - нова форма на управление.


Хана Аренд е автор и на книгите „Криза на републиката” (1972 - българското издание излиза през  2007 г. под заглавието „Насилие и политика”), „Между миналото и бъдещето: осем упражнения по политическо мислене” (1961) и „Айхман в Йерусалим - репортаж за баналността на злото” (1963) и др. Тя е и редактор на два от томовете на изследването на нейния учител от Университета в Хайделберг Карл Ясперс „Великите философи”. С голяма стойност е и нейното епистоларно наследство, сред което особено място заема кореспонденцията й (от 1925 до 1975 г.) с дългогодишния й приятел и колега - големия немски философ проф. Мартин Хайдегер (българското издание на тази кореспонденция излезе през 2003 г.). Хана Аренд е автор и на великолепна поезия, която само частично е позната в България.


Особено място в нейното творчество заема книгата репортаж „Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим”, която излиза от печат през 1963 г., и във второ допълнено издание през следващата 1964 г. И тази й книга, както и „Тоталитаризмът” предизвиква разгорещени дискусии, но тук проблемът вече съвсем не е чисто философски, а е главно екзистенциалистки. Сега дискусиите излизат извън университетските аудитории и в тях се включват политици, историци и широката общественост, като особено активни са представителите на еврейската общност, тъй като проблемът вече не е тясно свързан само с изтреблението на евреите в Европа от нацистка Германия, но се поставят и редица важни въпроси и от морален характер, и с общочовешко значение. Тази й книга е пример за всеки разследващ журналист как се събира информацията и как се борави с нея и представлява нов връх в цялостното й творчество. С оригиналността на вижданията и излагането на тезите си Хана Аренд отново се изявява като морален съдник не само на нацистките военнопрестъпници, но и на отделните водачи на еврейските общности в различните държави, спомогнали със своя колаборационизъм за изтребването на евреите през Втората световна война. 
Тази книга се ражда в резултат на продължителната командировка на Хана Аренд в Йерусалим, където е изпратена като репортер на американския вестник „Ню Йоркър” и като стипендиант на Центъра за специални изследвания в Университета „Уеслиян”. Задачата й е била да отразява с репортажи хода на започналия през 1961 г. открит процес срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман. В книгата си тя отразява не само хода на процеса, но и прави самостоятелни издирвания на базата на огромен документален доказателствен материал за изтреблението на евреите във всяка отделно взета европейска страна. Резултатите от нейните разкрития са ужасяющи, като авторката не се е ограничила в тесните рамки на възложената й задача. Тя показва и трагедията на отделните европейски народи по времето на Холокоста. Макар че всеки що-годе грамотен човек би трябвало да познава тази книга, рожба на една от най-достойните жени на ХХ век, но за нас, българите, тя е от изключително значение. Х. Аренд само на няколко страници по най-категоричен начин разкрива мястото на България в Холокоста и едва ли е необходимо друг отговор на обвиненията срещу родината ни от страна на гръцките и скопските манипулатори и фалшификатори. С голямо значение за нас са и страниците от книгата на Аренд, в които тя показва истинския лик на съседите ни - гърци, румънци и сърби. И точно тях ви предлагам по-долу да прочетете. Трудно ми е да определя Х. Аренд като безпристрастен хроникьор на описваните събития, тъй като тя е искрен, честен и правдив, но не и безпристрастен автор. Тя влага в изложението си толкова много страст и чувства, тъй като философът Аренд е и бележит представител не само на своя еврейски род, от съдбата на който силно се вълнува и интересува, но е и един от най-големите хуманисти на нашето време. Колкото и изтъркано да звучат някои думи днес, от прекалената злоупотреба с тях, но това е пример за гражданската позиция на бележития учен. Със съжаление само мога да отбележа, че тя е почти напълно неизвестна в България, макар че публично оповестява и защитава стореното от България да запази своите евреи.
Хана Аренд умира през декември 1975 г. в Ню Йорк.
Освен глава ХІ от книгата на Х. Аренд ви предлагам и откъси от книгата на тясно свързания също с процеса срещу Айхман израелски юрист, политик, държавник и учен Гидеон Аузнер. Преди да прочетете техните текстове, накратко ще ви запозная и с важните моменти и от биографията на Аузнер.

Гидеон Аузнер

Гидеон Аузнер е роден на 26 септември 1915 г. в град Лвов (Лемберг), в Галиция, намиращ се тогава в рамките на Австро-Унгария. Емигрира в Палестина през 1927 г. Завършва гимназия в Тел Авив, след което следва философия в Hebrew University в Йерусалим и право в Юридическия факултет, също в Йерусалим.
По време на Арабско-израелската война през 1947-1948 г. Аузнер служи в 6-та Йерусалимска бригада. След това е назначен за военен прокурор, а по-късно - за председател на Военния съд. Г. Аузнер е един от най-приближените хора на големия израелски политик и държавник Давид Бен Гурион. В книгата си за процеса срещу Айхман безкомпромисната Хана Аренд отбелязва категорично този факт. Тя пише: „Бен Гурион, основателно наричан архитекта на държавата, си остава невидимият режисьор на заседанията. Нито веднъж той не се появява в съда, но присъства чрез Гидеон Аузнер, главния прокурор, който прави абсолютно всичко, за да угоди на своя началник, представлявайки правителството. И ако за щастие старанието му често не успява, причината за това е, че процесът се председателства от друг, който служи на правосъдието толкова честно, колкото г-н Аузнер служи на държавата Израел.” През 1960 г. Аузнер е назначен за главен прокурор, но подава оставка през 1963 г., тъй като се включва в политиката. Членува в Независимата либерална партия и като такъв е избран за депутат в Израелския парламент (Кнесета) през 1965 г. Отново е преизбран през 1969 г. и 1973 г. През 1974 г. подава оставка от Кнесета и е назначен за министър без портфейл в кабинета на Голда Меир. През 1977 г. отново е избран като единствен член на партията си, но губи мястото си в изборите през 1981 г. Работи като адвокат и като юридически съветник в държавната администрация. Г. Аузнер е професор по търговско право в Университета в Хеброн и председател на съвета на националния мемориал на Холокоста Яд Вашем в Йерусалим.

Автор е на книгите „Правосъдие в Йерусалим. Делото „Айхман”, отпечатана през 1966 г. в Ню Йорк и претърпяла до 1977 г. четири американски издания и на „Холокоста пред съда”, отпечатана през 1988 г. в Тел Авив.
Гидеон Аузнер умира на 15 ноември 1990 г. в Йерусалим.
Преди всичко Аузнер получава световна известност с поста си на главен обвинител в процеса срещу нацисткия военнопрестъпник Адолф Айхман, който след залавянето му е съден от Районния съд в Йерусалим през 1961 г. Айхман е главният организатор и ръководител на убийствата на евреите и на екстрадиранията им в лагерите на смъртта. Той е оберщурмбанфюрер от СС и шеф на Бюрото за еврейски дела и се намира под прякото ръководство на Райнхард Хайдрих и Хайнрих Химлер. Процесът е следен с интерес в цял свят. Завършва със смъртна присъда над Айхман, която е произнесена на 15 декември 1961 г. След обжалване смъртната присъда е потвърдена от Апелативния съд на 29 май 1962 г. - смърт чрез обесване. В последната си дума престъпникът заявява: „Не съм чудовището, каквото ме правят. Аз съм жертва на една заблуда.” За него Барбара Тушман пише: „Доказателствата сочат, че този човек е следвал целите си с енергия и ентусиазъм, които често надхвърлят дадените му заповеди.” Злосторничествата, извършени от него и по негова заповед, надминават всяка човешка фантазия. За един-единствен ден през 1944 г. с „маниакалната си отдаденост” на задачата, с която се е заел, той организира и ръководи лично изселването на 400 000 унгарски евреи от Будапеща. По този повод и изобщо за цялата му дейност известният английски историк Хю Тревър-Роупър пише: „Нужен беше някакъв гений, за да се организира това по средата на войната… и при отчаяната необходимост от основни ресурси, да се транспортират, концентрират и избият милиони хора.” Два дни по-късно, на 31 май 1962 г., след като отхвърли всички молби на помилване, включително и тази на самия Айхман, президентът на Израел Ицхак Бен Цви  нарежда присъдата да бъде изпълнена. Изпълнена е още същия ден - 31 май 1962 г., четвъртък, малко преди полунощ. В книгата си „Правосъдие в Йерусалим. Делото „Айхман” Г. Аузнер проследява не само целия процес срещу Айхман и своята дейност като главен обвинител, но и излага огромен брой документални свидетелства за извършените жестокости срещу еврейския народ през Втората световна война.

Гидеон Аузнер на процеса срещу Адолф Айхман


На процеса се поставя и един важен проблем, който не е премълчан нито от Хана Аренд, нито от главния обвинител Гидеон Аузнер - „степента, в която евреите съдействат за собственото си унищожение”. Засягането на този въпрос от Х. Аренд й създава куп неприятности. 
Въпреки заслуженото наказание за Айхман, до президента Ицхак Бен Цви и до министър-председателя Давид Бен Гурион са изпратени стотици писма и телеграми за помилването му. Хана Аренд и Гидеон Аузнер посочват най-бележитите молители в книгите си. Ще ги повторя тук и аз, тъй като те кореспондират и в днешния ден с подобни акции от подобни организации и срещу България. По думите на Хана Аренд това са „по-изтъкнати членове на Централния съвет на американските равини - представителното тяло на реформисткото юдейство в САЩ, както и групата професори от Еврейския университет в Йерусалим, водена от Мартин Бубер, който беше против процеса от самото начало и който се бе заел да упражнява натиск върху Бен Гурион, за да се застъпи за помилване.” За да се отложи екзекуцията и да се протака във времето един евентуален следващ процес, професор Норман Бентуич предлагаше с писмо до вестник „Таймс” смекчаване на присъдата и депортиране на Айхман в Германия.
Но за какво ви разказвам всичко това и повтарям известни факти, които може да прочетете и сами в книгите на Хана Аренд и Гидеон Аузнер?
Колкото повече се занимавам с историята на народа ни, се убедих в една безспорна истина, която трябва да я знаят и всички наши сънародници, но и не само те. Три са народите, над които е устроен безмилостен геноцид - евреите, българите и арменците. Историческите факти го потвърждават по най-категоричен и безспорен начин. Зверствата, изтребленията и денационализацията над българите е осъществявана методически и планомерно, а не кампанийно от нашите съседи - гърци, сърби, румънци и турци, и то с цел да завладеят вековни български земи. Тези факти са установени не само от наши изследователи, но и от международни хуманитарни и червенокръстки организации и анкетни комисии.
Все още очакваме отговора на гръцката страна на обвиненията на солунския евреин Рафаел Камхи за изтребването и депортацията на солунските евреи през 1943 г. Вместо отговор последва нова атака срещу страната ни. На 9 февруари 2011 г. е сформиран Международен комитет за истината за българския Холокост и направи обръщение към българското правителство да спре да прикрива истинското си отношение към евреите по време на Холокоста, като свика пресконференция и насрочи конференция в Ню Йорк, която се състоя на 1 март 2011 г. в Сефарадския храм. Зад тази инициатива застанаха Международният комитет за истината за българския Холокост, Организацията на приятелите на гръцките евреи, Националната организация на приятелите на еврейските деца, оцелели от Холокоста, Кахал Кедоша Янина, Сефарадския храм и ръководството на Международния сефарадски съвет.
Последваха обвинения срещу народа и държавата ни от обявения за „сефарадски историк, автор и независим учен Шеломо Алфаса” и от председателя на Организацията на приятелите на гръцките евреи Марциа Хадад Икономопулос, а от Скопие на 10 март 2011 г. също последваха нови демонстрации, обвинения и манипулации срещу България, които могат да се оприличат не на панихида, а на сватба. Само се вгледайте в снимките на сияещите лица на веселите и щастливи позьори в Скопие и на техните гости от „грешната” България.
Тази организирана антибългарска кампания, която трябваше да съвпадне с годишнината от влизането на България в Тристранния пакт (1 март 1941 г.), може да я проследите в интернет пространството.
За съжаление, от българска страна никой не отговори официално на отправеното предизвикателство.
Може би някой ще се нагърби и с това - да се отговори подобаващо на лъжливите обвинения и манипулации срещу държавата и народа ни. Сега аз просто искам да ви предложа по-долу два текста от книгите на професора по философия Хана Аренд, една от най-бележитите жени на отминалия ХХ век, и на професора от Йерусалимския университет и главен прокурор на Израел Гидеон Аузнер. В тях двамата бележити учени на базата на документите и разкритията, които са направени по време на процеса срещу Адолф Айхман - единият като участник в него, а другия като репортер на в. „Ню Йоркър”, разказват за съдбата на евреите на Балканския полуостров по време на Холокоста.
От тези материали ще имате възможност да се запознаете не само със съдбата на еврейския народ на Балканите, но и да видите през погледа на Аренд и Аузнер с кой граничи нашият народ по тези земи и да се замислите и над неговата съдба.
Накрая искам да отбележа и друга една констатация. Каквито и обвинения да има срещу народа ни, еврейската общност в България винаги е мълчала и продължава да мълчи, даже често отделни нейни представители пригласят на клеветниците. От техните писания се вижда, че те дори не познават книгите на Хана Аренд и Гидеон Аузнер.
В предговора на книгата на Хана Аренд е отбелязано, че тя „не забравя и за България от онова време страната, държала се просто нормално, когато наоколо човешкият морал е агонизирал”. В това съм сигурен, че ще се убедите, като прочетете приложените откъси от книгите на Хана Аренд и Гидеон Аузнер.

Цочо В. Билярски


№ 1

Из книгата на Хана Аренд

РЕПОРТАЖ ЗА БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО. АЙХМАН В ЙЕРУСАЛИМ

София, 2004

Хана Аренд


ДЕПОРТИРАНЕ ОТ БАЛКАНИТЕ ЮГОСЛАВИЯ, БЪЛГАРИЯ, ГЪРЦИЯ, РУМЪНИЯ
За изненада на всички, заинтересували се от обвинителния акт и прочели присъдата, която пренареди обърканата „обща картина”, там не става и дума за наличието на разграничителна линия, разделяща рязко районите под нацистки контрол на изток и югоизток от системата национални държави в Централна и Западна Европа. Зоната със смесено население, която се простира от север на юг от Балтийско до Адриатическо море - целият този район, голяма част от който днес се намира отвъд Желязната завеса, по време на разглежданите събития се състои от нови държави - приемнички на разпаднали се империи, създадени от победителите през Първата световна война. Установен е нов политически ред за многобройните етнически групи, живели в продължение на столетия под господството на такива империи, като Руската - на север, Австро-Унгарската - на юг, и Турската - на югоизток. Нищо в обособилите се национални държави дори не напомня за степента на етническа хомогенност на старите европейски държави, използвани като образец за тяхното политическо устройство. В резултат всяка от тези страни притежава големи етнически групи, настроени крайно враждебно към управляващото правителство, тъй като собствените им национални аспирации са осуетени в полза на малко по-многочислената съседна държава. Ако потрябва доказателство за наличието на нестабилност в тези новосъздадени държави, Чехословакия дава чудесен пример в това отношение. Когато през март 1939 г. Хитлер нахлува в Прага, той е приветстван не само от Sudetendeutschen - германското малцинство, но също и от словаците, за които е „освободител”, обещавайки им „независима” държава. Съвсем същото се случва по-късно и в Югославия, където хърватското малцинство разглежда като враг сръбското мнозинство, доскоро управлявало страната, и се сдобива със своя собствена национална държава. Нещо повече - поради това, че населенията в тези райони са се местели, е трудно да се установят точни естествени или исторически граници, а определените граници вследствие на споразуменията от Трианон и Сен Жермен си остават доста спорни. Следователно Унгария, Румъния и България са спечелени като партньори на Оста чрез щедро разширяване на техните територии, като на заварените евреите в тези новоприсъединени области без изключение се отказва да придобият новото поданство. Така те автоматично се превръщат в категорията без гражданство, следствие на което споделят същата съдба като на бежанците в Западна Европа - неизменно са първите, които трябва да бъдат депортирани и унищожени.
През тези години се сгромолясва и сложната система от договори за малцинствата, чрез които съюзниците напразно се надяват да решат проблем, който всъщност е нерешим в политическата рамка на националните държави. Във всяка от новосъздадените държави, при това без да е оказван някакъв натиск върху тях, евреите са официално признато малцинство. Този статут е резултат от преговори и претенции, предявени от делегациите на тези страни, участващи във Версайската мирна конференция. Тази дейност бележи повратна точка в еврейската история, тъй като за първи път западните, или с други думи асимилираните евреи, не се признават като говорители на целия еврейски народ. За изненада, достигаща понякога дори смайване сред образованите на Запад еврейски „благородници”, се оказва, че голяма част от хората искат някаква степен на социална и културна, макар и не непременно политическа автономия. От правна гледна точка статутът на източноевропейските евреи е точно като на всяко от останалите малцинства, но от политическа гледна точка - и това се оказва решаващо - те са единствената етническа група в района, лишена от „родина”, т. е. без територия, в която да формират мнозинството от населението. Все пак те не живеят в същия вид разпръснатост, като своите събратя в Западна и Централна Европа, и докато там да се нарече евреинът евреин, е знак на антисемитизъм преди идването на Хитлер, източноевропейските евреи са признати едновременно и от приятели, и от врагове като отделен народ. Това има огромни последици за статута на тези евреи на изток, които са били подложени на асимилиране, което е напълно противоположен на статута на тези на Запад, където асимилацията под една или друга форма е правило. Сериозната по големина група на евреи от средната класа, тъй характерна за Западна и Централна Европа, не съществува на изток. Вместо нея откриваме малка прослойка семейства от високата средна класа, които на практика принадлежат към управляващата класа, степента на чиято асимилация с нееврейското общество - чрез пари, покръстване, смесени бракове - е безгранично по-голяма от тази на евреите на запад.


Марионетната държава в Югославия - Хърватско, със столица Загреб, е сред първите страни, в които изпълнителите на „окончателното решение” се сблъскват с тези условия. Хърватското правителство, начело с д-р Анте Павелич, доста услужливо въвежда антиеврейско законодателство три седмици след своето съставяне и когато е запитан какво да се прави с няколкото десетки евреи в Германия, той изпраща нота, че „ще оценят високо депортирането им на изток”. Райхсминистърът на вътрешните работи поставя условие страната да бъде „юденрайн” до месец февруари 1942 г. Айхман изпраща хауптщурмфюрер Франц Абромайт да работи с германското полицейско аташе в Загреб. Хърватите сами осъществяват депортиранията преди всичко на членовете на силното фашистко движение - усташите, и плащат на нацистите трийсет марки за всеки депортиран евреин. В замяна получават цялото имущество на депортираните. Всичко това се върши в пълно съгласие с официалния германски „териториален принцип”, приложим към всички страни в Европа, където държавата наследява имуществото на всеки убит евреин, живял на нейна територия, независимо от националността. (Нацистите не спазват винаги, на всяка цена „териториалния принцип”. Съществуват различни начини за неговото заобикаляне, ако се докаже, че си струва. Германските бизнесмени могат да купуват пряко от евреи, преди те да са депортирани, а Розенберг, в началото натоварен със задачата да конфискува всички книги по юдейство и ебраистика от германските антисемитски изследователски центрове, скоро след това разширява периметъра си на действие, като включва към този списък ценните мебели и произведенията на изкуството.) Оригиналният краен срок от февруари 1942 г. не може да бъде спазен, тъй като евреи успяват да избягат от Хърватия в окупираната от Италия територия, но след преврата на Бадолио Херман Крумей, служител при Айхман, пристига в Загреб и към есента на 1943 г. трийсет хиляди евреи са депортирани в центровете за избиване.
Чак тогава германците осъзнават, че страната все още не е „юденрайн”. В първоначалния вариант на антиеврейско законодателство те откриват доста странен параграф, който трансформира в „почетни арийци” всички евреи, осъществили принос към „хърватската кауза”. Естествено е да се очаква, че с течение на времето броят на тези евреи ще нарасне значително. С други думи, твърде богатите, разделили се доброволно със собствеността си, остават незасегнати. Още по-интересен е фактът, че тайната разузнавателна служба на СС (поставени под командването на щурмбанфюрер Вилхелм Хьотл, който по принцип беше поканен в Йерусалим като свидетел на защитата, но чиито писмени показания бяха използвани от обвинението), установява, че почти всеки от управляващата клика в Хърватско - от главата на правителството до последния шеф на усташите - е женен за еврейка. Хиляда и петстотинте оцелели евреи в този район - пет процента, според официалния доклад на Югославия, всички явно са били членове на тази силно асимилирана и извънредно богата еврейска група. Тъй като процентът на асимилираните евреи сред масите на изток често се изчислява тъкмо на около пет процента, човек се изкушава да направи заключението, че асимилацията на изток, ако изобщо е била възможна, предлага много повече шансове за оцеляване, отколкото асимилацията в останалата част на Европа.


Положението е съвсем различно в съседната територия на Сърбия, където на германската окупационна армия се налага още от първия ден да се сражава в особен вид партизанска война, сравнима само със случващото се в тила на германския фронт в Русия. Аз споменах за единствения инцидент, свързал Айхман с ликвидирането на евреи в Сърбия. Съдът призна, че „обичайните командни линии при работа с евреите не ни станаха особено ясни в сръбския случай”. Обяснението на този прецедент се състои във факта, че службата на Айхман не се е занимавала изобщо с тази област, тъй като от там не са депортирани никакви евреи. На място са предприемали разрешаването на „проблема”. Под претекст, че се екзекутират пленници от партизанската война, армията разстрелва еврейското мъжко население, а жените и децата предава на коменданта на полицията по сигурността, небезизвестния д-р Емануел Шефер - специално протеже на Хайдрих, който на свой ред задушавал жертвите в закрити камиони. През август 1942 г. щатсрат Харалд Турнер, оглавяващ цивилния клон на военното управление, докладва с гордост, че Сърбия е „единствената страна, в която е решен едновременно проблемът с евреите и циганите”, и връща камионите, пригодени за задушаване с газове обратно в Берлин. Около пет хиляди евреи се включват в партизанското движение, което представлява единственият изход към бягството.
След войната Шефер е заставен да застане пред германския съд. За умъртвяването с газ на 6280 жени и деца той е осъден на шест години и половина затвор. Военният губернатор на района генерал Франц Бьоме се самоубива, обаче щатсрат Турнер е предаден на югославските власти и осъден на смърт.
Все същата история се повтаря отново и отново: разминалите се по някакви причини с Нюрнбергския процес и които не са екстрадирани в страните, където са извършвали своите престъпления, или никога не застават пред съда, или намират в немските съдилища възможно най-голямо „разбиране”. Всичко това за жалост напомня за Ваймарската република, специализирала се в опрощаването на политическите убийства, стига убиецът да принадлежи към някоя от яростните антирепубликански десни групи.
България има причини да е благодарна на нацистка Германия повече от всяка друга балканска страна поради значителните териториални придобивки, получени за сметка на Румъния, Югославия и Гърция. И въпреки това България нито се показва благодарна, нито нейното правителство или народ проявяват слабостта да възприемат политиката на „безпощадна твърдост”. Това се отнася не само до еврейския въпрос. Българската монархия няма основания да се безпокои от местното фашистко движение - „Ратници", защото то е незначително по мащаб и без влияние от политическа гледна точка, докато Парламентът запазва всеобщата почит и работи в разбирателство с царя. Така те се осмеляват да обявят война на Русия и никога не пращат дори и символичен експедиционен корпус от „доброволци” на Източния фронт. Най-учудващо от всичко обаче е обстоятелството, че в пояса със смесено население, в който антисемитизмът е по принцип широкоразпространен сред всякакви етнически групи, придобил качеството на официална правителствена политика далеч преди идването на Хитлер, на българите липсва каквото и да било „разбиране по еврейския въпрос”. Вярно е, че българската армия се съгласява да се депортират около петнайсет хиляди души - всичките евреи от новоприсъединените територии под военно управление, където населението е антисемитско. Съмнително е обаче, че им е ясно какво по-точно означава на практика „преселването на изток”. Също така малко по-рано, през януари 1941 г., правителството се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо: около шест хиляди добре сложени мъже са мобилизирани за работа; всички покръстени евреи се изключват от мерките, независимо от датата на тяхното покръстване, което води до епидемичното им превръщане в християни; други пет хиляди от общо петдесет хиляди евреи получават специални привилегии; а за евреите - лекари и стопански дейци, се въвежда ограничение за практикуване на професията, но доста голяма част от тях остава на работа, тъй като пропорцията се изчислява на основата на броя на евреите спрямо градското население, а той е висок, а не спрямо цялото население на страната изобщо. Когато всички тези мерки са въведени на практика, правителствените представители в България заявяват публично, че нещата са вече стабилизирани съобразно интереса на всяка страна. Явно, че нацистите ще трябва да ги просветят не само за нуждата от „решаване на еврейския проблем”, но и да ги поучат, че правовата стабилност и тоталитарното движение не могат да бъдат съгласувани.

Вероятно германските власти хранят известно съмнение за предстоящи трудности. През януари 1942 г. Айхман пише писмо до Външното министерство, в което заявява, че „съществуват значителни възможности за приемането на евреи от България”, и предлага да се уведоми българското правителство по този въпрос, като уверява Външното министерство, че полицейският аташе в посолството в София „ще се погрижи за техническата страна по прилагане на депортирането”. (Навярно полицейският аташе също не е бил особено въодушевено за тази работа, щом скоро след това Айхман изпраща в София като „съветник” един от своите хора в Париж - Теодор Данекер.) Твърде интересно е да се отбележи, че това писмо влиза пряко в пълно противоречие с известието, което изпраща само няколко месеца по-рано в Сърбия, в което заявява, че все още липсват средства за приемане на евреи и че дори евреите от Райха не могат да бъдат депортирани. Сериозният приоритет, който се отдава на задачата по превръщане на България в „юденрайн”, може да се обясни само с факта, че Берлин е съвършено точно информиран, че трябва да се действа много бързо, ако тази задача следва изобщо да бъде осъществена. И така германското посолство се обръща към българите, но едва след цели шест месеца те правят първата крачка по посока на „радикалните” мерки - въвеждането на еврейската отличителна значка. Дори това дребно действие се превръща в голямо разочарование за нацистите. Преди всичко, както те надлежно докладват, значката е само една „твърде малка звезда”; второ, повечето евреи не я носят; и, трето, тези, които я носят, получават тутакси „толкова много изяви на съчувствие от страна на заблуденото население, че на практика те се гордеят с този знак”, както пише Валтер Шеленберг, шеф на контраразузнаването на RSHA в един доклад на СД, предаден на Външното министерство през ноември 1942 г. Тогава българското правителство отменя заповедта. Под действието на огромен германски натиск българското правителство накрая решава да изсели евреите от София в селски райони. Тази мярка обаче определено не е това, което изискват германците, тъй като евреите на практика се разпръскват, вместо да се концентрират.


Хана Аренд


Изселването практически бележи важна повратна точка в цялата ситуация, тъй като населението на София прави опит да възпрепятства евреите да стигнат до гарата, след което манифестират пред царския дворец. Германците, са под действие на илюзията, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи, затова има смисъл в това, че немски агенти от разузнаването го убиват. Но нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно Парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите. Данекер съумява да постигне споразумение с българския комисар по еврейските въпроси за депортирането на шест хиляди „изтъкнати евреи” в Треблинка, но нито един от тях не напуска когато и да е страната. Споразумението само по себе си е достойно за внимание, защото разкрива колко малко надежда са имали нацистите да вербуват еврейските водачи в името на собствените си цели. Главният равин на София е изчезнал, защото всъщност е укрит от софийския владика Стефан, който публично декларира, че „Бог е определил съдбата на евреите и затова човеците нямат право да измъчват евреи, нито да ги преследват” (Хилберг) - нещо, което е значително повече, отколкото папата някога е правил, в края на краищата в България се случва точно това, което ще се случи в Дания няколко месеца по-късно - местните германски представители стават несигурни в себе си и повече не са благонадеждни. Това е вярно както за полицейското аташе - член на СС, от когото се е очаквало да залови и арестува евреите, така и за германския посланик в София Адолф Бекерле, който обяснява на Външното министерство през юни 1943 г., че ситуацията е безнадеждна, защото „българите са живели заедно твърде дълго с народи като арменци, гърци и цигани, за да оценяват еврейския проблем” - твърдение, което, естествено, е пълна глупост, защото същото може да се каже mutatis mutandis за всичките други народи в Източна и Югоизточна Европа. Отново на Бекерле се пада честта да информира с явно раздразнен тон RSHA, че нищо повече не може да се направи. И резултатът от всичко е, че не е депортиран или умрял от неестествена смърт нито един-единствен български евреин чак до времето, когато с приближаването на Червената армия през август 1944 г. антиеврейските закони са отхвърлени.
Не знам за нито един опит да се обясни поведението на българския народ - поведение, уникално в пояса от премесени етнически групи. Но човек си припомня Георги Димитров, български комунист, комуто се случва да е в Германия по времето, когато нацистите идват на власт, когото те решават да обвинят за пожара в Райхстага - мистериозният пожар в берлинския Парламент от 27 февруари 1933 г. Той е съден от германския Върховен съд, където повежда битка с Гьоринг, когото разпитва, сякаш ръководи заседанията. Благодарение на него обвинените, с изключение на Ван дер Любе, се налага да бъдат оправдани. Неговото поведение печели възторга на целия свят, включително и на Германия. „Само един човек е останал в Германия, казват по това време хората, и той е българин!”
Окупираната от германците на север и от италианците на юг Гърция не създава особени проблеми за Райха, затова редът й да стане „юденрайн” може да почака. Двама от специалистите на Айхман - хаупщурмфюрерите Дитер Вислицени и Алос Брюнер, пристигат през февруари 1943 г., за да подготвят нужното за депортирането на евреите, концентрирани в Солун, които достигат две трети от гръцкото еврейство - около петдесет и пет хиляди. Според заповедта им за назначение, издадена от ІV-Б-4, това е според плана „в рамките на окончателното решение на еврейския проблем в Европа”. В тясно сътрудничество с известния Kriegsverwaltungsrat д-р Макс Мертен, представляващ военното управление на района, те незабавно устройват Еврейски съвет, начело с главния равин Корец. Вислицени, който застава начело на базирания в Солун Sonderkommando fuer Judenangelegenheiten, въвежда жълтата значка и оповестява веднага, че няма да се допускат никакви изключения. Д-р Мертен премества цялото еврейско население в гето, развито не случайно около гарата, откъдето те могат лесно да бъдат вдигнати. Единствената привилегирована категория са евреите с чуждестранни паспорти и както подобава, персоналът на Judenrat (Еврейския съвет) - не повече от неколкостотин души, които по-късно са извозени до обменния лагер Берген-Белзен. Никаква друга възможност за бягство не съществува, освен в южна посока, където италианците, верни на себе си като навсякъде другаде, отказват да предават евреите на германците. Сигурността в италианската зона е кратковременна. Местното гръцко население е в най-добрия случай равнодушно, а някои партизански групи дори разглеждат операциите „с одобрение”. Само за два месеца цялата общност е депортирана в Аушвиц с товарни влакове, с по две до две хиляди и петстотин евреи, заминаващи за Аушвиц едва ли не всеки ден. През есента на същата година, когато италианската армия стига до пълен провал, от Южна Гърция, включително Атина и гръцките острови, набързо са евакуирани още тринайсет хиляди евреи.
В Аушвиц мнозина от гръцките евреи са използвани в т. нар. „командо на смъртта” - персоналът на газовите камери и крематориумите. Много от тях са все още живи през 1944 г., когато биват унищожени унгарските евреи и се ликвидира гетото в Лодз. В края на лятото на същата година, когато се носят слухове, че обгазяването ще бъде спряно и ще се разрушат съответните инсталации, избухва един от много малкото бунтове в който и да било лагер. „Командо на смъртта” са сигурни, че този път унищожението ще достигне и тях. Бунтът е пълна катастрофа - оживява само един участник, за да разкаже историята.


Равнодушието на гърците към съдбата на техните евреи ще надживее тяхното освобождение. Днес непоследователният д-р Мертен - свидетел на защитата в процеса срещу Айхман - твърди едновременно, че не знаел нищо, както и че спасявал евреи от участта им, която обаче не познавал. След войната той спокойно се връща в Гърция като представител на туристическа агенция. Арестуван е, но го освобождават веднага след това и му разрешават да се върне в Германия. Делото срещу него е уникално, тъй като процесите срещу военнопрестъпниците в другите страни с изключение на Германия са завършвали с най-строго наказание. Неговите показания за защитата, дадени в Берлин в присъствието на представители както на защитата, така и на обвинението, са определено единствени по рода си. Той твърди, че Айхман е бил много услужлив при опита да се спасят около двайсет хиляди жени и деца от Солун и че цялото зло идвало от Вислицени. Той обаче направи това твърдение, преди да свидетелства, че го е потърсил братът на Айхман - адвокат от Линц, както и една германска организация - на бившите членове на СС. Самият Айхман пък отрече всичко - никога не бил в Солун и никога не се срещал с услужливия д-р Мертен.
Айхман твърдеше неведнъж, че организаторският му талант да координира евакуацията и депортирането чрез неговата служба всъщност е помагал на жертвите, като е облекчавал съдбата им. Ако всичко вършено срещу тях е трябвало да бъде вършено изобщо, то по-добре да се е случвало при добър ред и организация, заявяваше той. По време на процеса никой, включително адвокатът по защитата, не обръщаше каквото и да е внимание на такива изявления, които спадаха към същата категория, като неговото глупаво и упорито твърдение, че е спасил живота на стотици хиляди евреи чрез „принудителното емигриране”. И все пак в светлината на случилото се в Румъния човек започва да се чуди. Както другаде, така и тук нещата се преобръщат с главата надолу, но не като в Дания, където дори хората от Гестапо саботират заповедите от Берлин. Обратно, в Румъния дори СС е изненадан, а понякога дори изплашван от ужасите на примитивните спонтанни погроми от гигантски мащаб. Те нерядко се намесват да спасяват евреите от истинска касапница, за да могат убийствата да бъдат вършени, според тяхното разбиране, по цивилизован начин.
Надали е преувеличение да се каже, че Румъния представлява най-антисемитската страна в предвоенна Европа. Румънският антисемитизъм е напълно установен факт още през деветнайсети век. На Берлинския конгрес от 1878 г. Великите сили правят опит да се намесят, като накарат румънското правителство да признае живеещите в страната евреи за румънски поданици, въпреки отстъпката, че ще останат граждани втора класа. Те не успяват и към края на Първата световна война всички румънски евреи, с изключение на неколкостотин сефарадски семейства и някои евреи от германски произход, се числят към групата на пребиваващи в страната чужденци. Съюзниците използват цялата си възможна власт по време на мирните преговори, за да „убедят” румънското правителство да приеме специален договор за малцинствата, чрез който да даде на евреите статут на граждани от малцинство. Румънците се отричат от направената отстъпка през 1937 и 1938 г., когато, вярвайки в силата на Хитлерова Германия, усещат, че биха могли да рискуват и да отхвърлят договорите за малцинствата, като наложени върху техния „суверенитет”. Така неколкостотин хиляди евреи, т. е. по груби сметки една четвърт от цялото еврейско население, е лишено от гражданство през 1938 г. Две години по-късно, през август 1940 г., само няколко месеца преди влизането на Румъния във войната на страната на Хитлер, маршал Йон Антонеску - предводител на диктатурата на Желязната гвардия, е лишил всички румънски евреи от гражданство, с изключение на неколкостотин фамилии, били румънски граждани преди мирните договори. В същия този месец той въвежда и антиеврейско законодателство, което е най-жестокото в Европа, по-жестоко и от германското. Привилегированите категории - ветерани от войната и евреи в Румъния отпреди 1918 г. - съставляват не повече от 10 000 души, надали повече от 1 процент от цялото еврейско население. Хитлер също се досеща, че за Германия съществува заплаха да бъде надмината от Румъния, и в тази връзка се оплаква на Гьобелс през август 1941 г., т. е. няколко седмици след като е дал заповедта за „окончателното решение”, че „човек като Антонеску действа по тези въпроси по много радикален начин, отколкото ние до този момент”. Румъния влиза във войната през 1941 г. Румънският легион се превръща във военна сила, с която трябва да се съобразяват във връзка с предстоящото нахлуване в Русия. Само в Одеса румънските войници са отговорни за клането на 60 000 души. За разлика от правителствата на други балкански държави, от самото начало румънското правителство притежава съвсем точна информация за избиването на евреи на изток. Румънските войници се впускат в програма за кланета и депортиране, която „направи изблиците на Желязната гвардия в Букурещ да изглеждат малки” през януари 1941 г. Тези действия продължават и след като Желязната гвардия е изтласкана от правителството през лятото на същата година. Програмата няма равна по ужаса си в цялата история на зверствата (Хилберг). Депортирането в румънски стил е да се натъпчат пет хиляди души в конски вагони, след което да бъдат оставени сами да се задушават вътре, докато влакът пътува без никакъв план из цялата страна дни наред. Любима добавка към тези операции по избиването е да се изложат труповете в еврейски месарски магазини. Също така ужасите в румънските концентрационни лагери, построени и ръководени изцяло от самите румънци, по причина, че депортирането на изток е невъзможно, са по-изобретателни и по-жестоки от всичко, което е познато в Германия. Скоро след като Айхман изпраща обичайния съветник по еврейските въпроси в Букурещ - хауптщурмфюрер Густав Рихтер - получава от него доклад, че новото желание на Антонеску е да транспортира 110 000 евреи в „две гори отвъд реката Буг”, т. е. в окупираната от Германия руска територия, където те да бъдат ликвидирани. Германците се ужасяват и се намесват: армейските командири, Министерството на Розенберг на окупираните източни територии, Външното министерство в Берлин и пълномощният министър в Букурещ, фрайер Манфренд фон Килингер. Той е бивш офицер от СА, личен приятел на Рьом, поради което подозрителен в очите на СС и ето защо най-вероятно шпиониран от Рихтер, който го „съветва” по еврейските въпроси. По въпроса за румънските зверства обаче те са на едно и също мнение. Айхман умолява Външното министерство в писмо от април 1942 г. да се спрат на този етап неорганизираните и преждевременни румънски усилия „да се отърват от евреите”. Румънците трябва да бъдат накарани да разберат, че „евакуирането на германските евреи, което протича с пълна сила”, има приоритет и завършва със заплахата, че ще „вкара в действие полицията по безопасността”. Колкото и неохотно да предлагат по-висок приоритет на Румъния в прилагането на „окончателното решение”, отколкото са плановете за една балканска страна, германците все пак трябва по някакъв начин да се намесят, ако не желаят ситуацията да се влоши напълно и да се превърне в кървав хаос. Но дори и Айхман да би бил удовлетворен от използването на полицията, както се заканва да направи, спасяването на евреите не представлява тяхната най-тясна специалност. Така в средата на август Външното министерство сключва споразумение с Антонеску „за евакуирането на евреите от Румъния, което да бъде извършено от германски части”. До това време румънците са избили 300 000 евреи без каквато и да е германска помощ. Айхман предприема преговори с германските железници, за да осигури достатъчно вагони за извозването на 200 000 евреи до лагерите на смъртта в областта на Люблин. Точно сега, когато всичко е подготвено и са направени такива сериозни отстъпки, румънците изведнъж променят становището си. В Берлин пристига писмо от верния г-н Рихтер като гръм от ясно небе - маршал Антонеску е променил решението си. Както докладва посланикът Килингер, новото желание на маршала е да се отърве от евреите по най-удобния начин. Това, което германците не са взели предвид, е, че Румъния е не само страната с ненормално висок процент обикновени убийци, но и най-корумпираната държава на Балканите. Редом с кланетата е изскочил и доста процъфтяващ бизнес с продажби, освободен от данъци, в който с радост се включва всеки клон на бюрокрацията - било то национален, или местен. Правителството вече се е специализирало в налагането по случаен признак на огромни данъци върху отделни групи или цели общности от евреи. Сега обаче то открива, че могат да се продават евреи в чужбина срещу твърда валута. Така румънците се превръщат в най-пламенни поддръжници на еврейската емиграция - 1300 долара на глава. Ето как Румъния става един от малкото коридори за еврейска емиграция в Палестина по време на войната. А колкото повече наближава Червената армия, толкова Антонеску става „по-умерен”. Сега той иска да пуска евреите, без да иска компенсация.

Хана Аренд

Странен факт е, че от самото начало до края Антонеску не е „по-радикален” от нацистите (както Хитлер мисли), а просто винаги на крачка пред Германия. Той е сред първите, които лишават евреите от гражданство и поставя началото на грандиозни кланета по най-открит и безсрамен начин по време, когато нацистите са заети с първите си експерименти в това отношение. На него му проблясва идеята за продажбите повече от година преди Хитлер да предложи „кръв за камиони”, и завършва по начин, по който завършва и Химлер - със спиране на всичко, сякаш е било шега. През август 1944 г. Румъния капитулира пред Червената армия и специалистът по евакуациите Айхман е изпратен без план в района, за да спаси някои „етнически германци”, което завършва без успех. Около половината от общо 850 000 евреи в Румъния оцеляват, от които голяма част - неколкостотин хиляди души, се отправят в Израел. Никой не знае колко евреи са останали в страната днес. Румънските убийци са надлежно екзекутирани. Килингер се самоубива, преди руснаците да го пипнат. Единствено хауптщурмфюрер Рихтер никога не успя да се прояви и живя спокойно в Германия до 1961 г., когато стана жертва на процеса срещу Айхман.
Публ. в Х. Аренд, Айхман в Йерусалим, репортаж за баналността на злото. София, 2004, с. 243-258. (H. Arend, Eichman in Jerusalem, Report on the Banality of Evil. Penguin Twentieth Century Classics, Penguin Books, 1994).

№ 2

Из книгата на Гидеон Аузнер

ПРАВОСЪДИЕ В ЙЕРУСАЛИМ. ДЕЛОТО „АЙХМАН”

София, 2002

Гидеон Аузнер

В Румъния - друг съюзник в Южна Европа, нацистите срещат още повече трудности. В тази страна гоненията на евреи стават традиция. Лидерът „кондукатор” Йон Антонеску е описан от Хитлер като „по-радикален по еврейския въпрос от самите германци”. Още повече че след като се включват в антируската кампания, румънците записват най-голямото еднократно избиване на хора по време на войната, като разстрелват 60 000 евреи в района на Одеса. Но с това като че ли кръвожадността им се насища. Румънците продължават да концентрират евреи в новопревзетите територии между реките Днестър и Буг, но не ги избиват. Те изявяват желание германците да свършат тази работа, още повече че Einsatzgruppe D действа наблизо.
Нежеланието на местните да вършат мръсната работа нарушава графика на Айхман. Той иска от Външното министерство да забрани на Румъния да „транспортира незаконно евреи” или заплашва, че „ще трябва да се взимат полицейски мерки”. Предупреждението веднага е приведено в действие. „Беше очевидно - казва Айхман по-късно, - че тези евреи са незаконно концентрирани. Отговарящите за сигурността на изток уредиха въпроса по свой начин, като използваха своите налични сили.”
„Искате да кажете, че тези хора са били ликвидирани?”, попитахме го по време на предварителното производство по делото.
„Да”, бе отговорът. 28 000 евреи, мишена на обещаните от Айхман „полицейски мерки”, са избити.
Един от хората на Бюрото - Густав Рихтер, е изпратен в Букурещ като „съветник по еврейските въпроси”. Неговата работа до този момент е да напътства румънците в подготовката на операцията, да ги научи, че (за тяхно най-голямо учудване) има законни начини да се ограбват евреите. Сега Айхман настоява Рихтер да ръководи депортирането и да съблюдава то да се извършва по начина, възприет в Германия. Това означава, че евреите трябва да бъдат изпращани в лагерите в Полша. Разстрелите на Einsatzgruppen са сведени до минимум, тъй като очевидно тези действия са „незаконни”. (Това е типично германска гледна точка - един от оцелелите от лагерите ми разказа, че присъствал, докато комендантът екзекутирал група хора след проверка по списък. В същото време обаче установил, че един от застреляните не е трябвало да бъде в тази група. Според класификацията този евреин е трябвало да умре по-късно. Комендантът се обърнал към заместника си с думите: „Видя ли какво направи? Застреля невинен човек.”)
Огромна „пратка” с „легални” емигранти от Румъния е планирана за 10 септември 1942 г. Айхман съобщава на Външното министерство, че за начало ще депортира хора само за трудовите лагери. В доклада си до Хитлер обаче той споменава, че онези затворници, които не са годни за работа, ще бъдат включени в „специалните групи” на лагерите в Люблин. Това съобщение стига по някакъв начин до посланика в Букурещ Фон Килингер, който осъзнава, че му докладват само част от истината. В пристъп на ярост той пише, че „не е изненадан, че господин Айхман не е намерил за нужно да поддържа контактите си с Външното министерство, тъй като методите на господата от SS са добре познати”. Айхман намира гнева на Килингер за забавен. „Трябва да го извиним - казва той на Засен. - Той е глупав по принцип... Господин Килингер си стоеше в Букурещ и нямаше представа как се играе играта в Германия. Той не знаеше, че поне веднъж седмично един от шефовете на отдели във Външното министерство идва в моя офис и подава молба, за да се види с мен... Писмените съобщения се предават от ръка на ръка, но истинската работа, големите решения се взимаха именно по време на тези разговори... Няколко пъти Рихтер ми се оплака от голямата уста на Килингер, а аз му казах да дойде и да ме потърси лично, ако има по-сериозен проблем.”
Голямото изселване се натъква на непредвидена спънка. Датата, определена за депортирането, отминава, без нищо да се задвижи. На 11 септември от службата на Айхман в Берлин звънят по телефона, за да разберат какво става; Рихтер няма какво да докладва. Необходимите товарни влакове за транспортирането на евреите до лагера Белзец през Лвов са осигурени. Въпреки това обаче румънците не правят нищо. За тази внезапна промяна има няколко причини. Първата и най-важна от тях са парите. Корупцията на официално и неофициално ниво отдавна е неразделна част от румънския режим. Всичко и всеки си има цена. В този момент евреите дават огромни суми на влиятелни хора, за да получат отсрочка; румънските лидери осъзнават, че за тях е по-изгодно евреите да останат в страната, дори при надвисналата опасност от депортиране. Рихтер е възмутен. Той публикува статии в румънската преса срещу „робите на евреите”, но това, общо взето, е всичко, което може да направи. Блестящият лидер на румънските евреи доктор Филдерман и главният раби доктор Александър Шафран търсят помощ отвсякъде. Доктор Шафран открива потенциални помощници в лицето на православния митрополит Балан, папския нунций монсеньор Касуло и кралицата майка. Всички те се свързват с влиятелни хора и помагат за временното замразяване на статуквото. Рихтер се среща със заместник-премиера Михаил Антонеску, който е „много засрамен” и не може да обясни защо румънците първоначално са искали екстрадицията на евреите в района на Буг, а сега са толкова упорити в нежеланието си да ги пуснат за „изселване в колонията им в Генералното управление”. Германците скоро научават, че румънците като цяло не одобряват „радикалното решение” и дори обмислят да позволят на евреите да заминат за Палестина в замяна на 200 000 леи (1340 долара) - такса за всеки емигрант. Това вече е сериозно. Килингер, преглъщайки гордостта си, решава, че въпросът изисква намесата на Айхман. Той предлага Айхман да пристигне в Букурещ през януари 1943 г. „в светлината на променилите се обстоятелства”. Килингер търси повод да прехвърли отговорността и Айхман, който усеща намеренията му, пише в отговор, че е твърде зает в Берлин. В писмото се казва още, че Рихтер трябва да продължи кампанията срещу еврейската емиграция.


Новината, че 5000 еврейски деца са натоварени на борда на турски кораб и са на път да напуснат Констанца в посока Палестина, внася смут сред немците. Службата на Айхман настоява за „незабавни стъпки” от страна на Турция и останалите страни, за да бъде осуетено заминаването. Айхман е готов да направи една отстъпка: той ще пусне децата, ако срещу тях получи германци, пленени в чужбина. Размяната трябва да стане в съотношение 1 дете за четирима германци на боеспособна възраст. По-късно се стига до решението, че децата в никакъв случай не бива да напускат Румъния, тъй като „германското правителство няма да позволи храбрите и благородни араби да бъдат изтикани от родната им земя - Палестина”. А Айхман добавя мрачно предупреждение: „Преговорите трябва бързо да бъдат приключени, в противен случай скоро в източните окупирани територии 5000 еврейски деца ще напуснат Румъния. Германците все още се надяват, че съюзническа Румъния ще се възроди и ще продължи започнатата работа. Румънците обаче вече са изгубили надежда, че ще спечелят войната, и бият отбой по еврейския въпрос. Те са първите, които се включват в кампанията, и първите, които се оттеглят. Кондукаторът заповядва евреите от Трансилвания да се завърнат, а малко по-късно Михаил Антонеску подготвя докладите от една несъстояла се конференция, чиято цел е да осигури алиби, доказващо, че румънците винаги са били „за” свободната еврейска емиграция. Когато Русия превзема Румъния, в страната са останали около 400 000 оцелели евреи - близо половината от броя им преди окупацията.

* * *
Принципно България се включва като съюзник на Германия. На практика обаче либералните традиции са пуснали дълбок корен в страната и трудно могат да бъдат пренебрегнати. Евреите и тук са изгонени от работа, част от собствеността им е конфискувана и официално им е наложено да носят жълтата значка. Правилата обаче не се налагат със сила. Жълтите значки не се разпространяват от момента, в който не се захранва с електроенергия фабриката, която ги произвежда.
Основното намерение на цар Борис, който никога не е подкрепял искрено съюза, е да си върне някои територии, изгубени от България по време на балканските конфликти. Той не остава ненаграден: големи части от Тракия и Македония щедро са му отстъпени от Фюрера (завинаги). В замяна България се присъединява към войната срещу Алианса, надзирава Балканите вместо Германия и позволява територията й да бъде използвана за плацдарм към балканските й съседи. Страната обаче не обявява война на славянските си братя и не прекратява връзките си със Съветския съюз. В България се запазва и конституцията, предвиждаща управление на парламента. Германците осъзнават, че трябва да действат бавно. Външното министерство настоява за внедряването на „съветник по еврейските въпроси”. Вислицени по това време е зает в Словакия, така че IV-B-4 делегира Данекер с ранг на втори полицейски аташе.

Гидеон Аузнер на процеса срещу Адолф Айхман


Данекер започва с най-безболезнената точка - „чуждите евреи”. България разполага с такива в новопридобитите си територии и се съгласява да ги депортира, като Данекер трябва да уреди подробностите. След няколко срещи с местни политици, лично препоръчани от Айхман по телефона, той подготвя цялата схема. България е единствената страна, подписала договор „да доставя евреи на Германия”, и да плаща за тяхното транспортиране. Споразумението предвижда държавата никога и при никакви обстоятелства да не изисква връщането на евреите обратно. Датите за изселването от различните райони са определени и е одобрена система за събиране и картотекиране на хората, в която внимателно са изброени изискванията за допустим багаж и пари в брой. Евреите са транспортирани като животни. Изселването включва 20 000 души от планинските райони, където те живеят от няколко поколения. Един историк описва процеса живописно: „С шапки от агнешка кожа и шарени шалове хората се оглеждаха около вагоните, изплашени и объркани, за да приключат пътешествието си след много дни в една самотна долина в Източна Полша, където камшиците на безмилостните украински пазачи ги водеха към фаталните бани.” Преди Данекер да сложи подписа си под споразумението като „германски пълномощен министър”, Айхман звъни по телефона, за да изрази одобрението си за договора. Данекер вече му е съобщил за тайната си устна сделка с Александър Белев - фашистки и антисемитски лидер, назначен за пълномощник по еврейските дела. В новопридобитите територии живеят около 14 000 евреи и за да запълни квотата, която предвижда споразумението, Белев се задължава да достави още 6000 евреи от България. Той изготвя списък с влиятелните евреи, онези, които са богати и имат връзки във високите кръгове. Но Белев остава изненадан. Българските политически лидери, водени от говорителя на Народното събрание Пешев, подписват петиция до премиера, включваща 42-ма човека. В документа се казва „в името на доброто име и престижа на българския народ, трябва да се дистанцираме от всички мерки, които не са абсолютно необходими”. Пешев дори внася законопроект за цензура в парламента. Законопроектът е отхвърлен, а Пешев напуска поста, но въпреки това усилията му не са напразни. „По настояване от най-висше място - очевидно от царя - депортирането от България е спряно и арестуваните, които вече са натоварени за изселване, се освобождават. Българите искат да използват трудовия потенциал на евреите докрай. Повечето евреи са настанени в трудови лагери, като от София заминават 20 000 души. Бюрото на Айхман инструктира Външното министерство да уведоми българите, че това е само първата задължителна стъпка. Германците настояват, че крайната цел е евреите от България да бъдат преселени на изток. Това обаче не става. Мистериозната смърт на цар Борис непосредствено след срещата му с Хитлер на 25 август 1943 г. прави нещата още по-трудни за Германия. Нито един евреин не напуска България.
В тази страна, както навсякъде, Айхман води ожесточена кампания срещу еврейската емиграция. Всеки слух за бежанци е внимателно проверяван и емиграцията е своевременно блокирана.
В съседна Югославия нещата вървят доста по-лесно за нацистите.”
* * *

Гидеон Аузнер


След кратка съпротива през пролетта на 1941 г. Югославия е превзета и е под военна окупация, като начело е поставено марионетно правителство; на Хърватска се дава статут на независимо княжество; части от страната се присъединяват към Унгария и България; италианците също получават пай; някои територии преминават към Райха.
Следват арести на евреи. Германският пълномощен министър в Белград Бенцлер се допитва до Външното министерство в Германия какво да прави с евреите и дали може да ги премести в съседна Румъния. От там му отговарят, че не може; евреите трябва да се настанят в лагери. Бенцлер настоява, че това е невъзможно, тъй като страната е пълна с бунтовници, и задържането на евреите в лагери ще бъде много трудно. Той иска „бързо и радикално решение” и пита дали е възможно да започне депортиране към Русия.
Началникът на отдела, натоварен със случая, Радемахер се свързва с Айхман. В отговор на писмото на Бенцлер Радемахер пише: „Айхман настоява, че няма никаква възможност за приемане на депортирани в Русия и Генералното управление. Дори германските евреи не могат да бъдат настанени там. Айхман предлага разстрели. (Eichmann schlaegt Erschiessen vor)”. Това става на 13 септември 1941 г., преди да се е завъртяла машината за осъществяване на окончателното решение.
По време на Нюрнбергския процес Радемахер даде показания за този документ: „Още помня разговора си по телефона с RSHA и онова, което написах като бележки по думите на Айхман... Когато за втори път му зададох въпроса, той отговори кратко: „Убийство чрез разстрел”, и затвори телефона.”
Евреите от Белград са разстреляни на място. Двама от хората на Айхман - майорът от SS Сур и лейтенантът от SS Щушка, помагат на Радемахер. След тяхното завръщане последният изготвя подробен доклад. „Първата вълна включва „само” 4000 мъже, 3500 от които ще бъдат разстреляни до края на седмицата - се казва в доклада. - Още 20 000 евреи (жени, деца и старци) ще бъдат преместени временно на един от островите на река Дунав.”
Берлин намира официално оправдание за убийствата: наказателна мярка.
Един от шефовете във военното правителство - Турнер, описва операцията в писмо до свой приятел: „Сигурно знаеш, че дяволът вилнее тук... През последните осем дни наредих екзекуциите на 2000 евреи и цигани в съотношение 1:100 за всеки зверски убит германски войник. Още 2200, предимно евреи, ще бъдат разстреляни в следващите осем дни. Това е мръсна работа, но еврейският въпрос се разрешава най-бързо по този начин.”
Разстрелите се извършват от Einsatzgruppe под командването на полковник д-р Вилхелм Фукс. Директивите и мерките срещу евреите обаче идват от Айхман. „Освен разстрелите, бяха инсталирани и газови камери... Тези съоръжения се използваха само за евреите в съответствие с разпоредбите на полицията от Берлин”, разказа генералът от SS Аугуст Майснер по време на процеса срещу него в Белград. Сръбските евреи са почти изцяло унищожени. Тук Айхман не среща никакви трудности с депортирането. Евреите са избити отчасти на място, според неговите разпореждания, а други са преселени в лагерите на смъртта в съседна Хърватска.
Хърватска е фашистка държава, основана от Германия и Италия на част от окупираната територия на Югославия. Управлението е съсредоточено в ръцете на Анте Павелич - терорист, който години наред се крие в Италия. След въвеждането на нацисткото законодателство хърватите повеждат стотици евреи към лагерите на смъртта, за да получат обещаните им облаги. Доказателство за този процес са само ужасните истории, които се разказват сред местното население; нито един от задържаните евреи не оцелява.
Ясеновац е построен като лагер на смъртта за югославски партизани, но там намират смъртта си и близо 20 000 евреи. След като нещата тръгват по канален ред, Айхман изпраща в Загреб капитана от SS Франц Абромайт. Решено е хърватските власти да заплащат по 30 марки за всеки задържан евреин. Това е евтино; Словакия плаща по 500 марки, а България - по 350. Създадена е система за съдействие, по силата на която хърватите осигуряват полицейски ескорт на арестуваните евреи и обезпечават транспорта им до лагерите в района. Оттам нататък Абромайт се грижи те да стигнат до Германия.
В началото на 1944 г. в Берлин получават вест, че „общо взето, еврейският проблем в Хърватска е решен”. Значителен брой хора успяват да избягат в планината и да се присъединят към партизаните на Тито, който ръководи силно съпротивително движение.
* * *

Гидеон Аузнер


Гърция успява да отблъсне италианското нашествие през октомври 1940 г., но се предава пред нацистката окупация 6 месеца по-късно. Мусолини получава достъп до целия гръцки полуостров и архипелага.
България получава две големи области на изток и юг. Германия окупира тясна ивица, в посока Турция, с център Солун, който е управляван от военен режим. За евреите това означава край на древната им общност, която живее в Солун много отпреди новата ера. През 50-а г. сл. Хр. апостол Павел навестява солунските евреи в опита си да намери последователи на новата вяра. Общността преживява агонията на Византийската империя, бурните години на кръстоносците, непрекъснатите мюсюлмански нашествия, продължителната турска окупация и накрая Гръцкото възраждане. Тя е разкъсвана от войни, опустошавана от пожари и грабежи, но въпреки това е запазила корените си здрави и продуктивни. В края на Средновековието общността в Солун приема изгонените от Иберийския полуостров. През вековете евреите допринасят за разцвета на търговията в града, мястото, където са родени едни от най-големите индустриалци. Пристанището на града оставало празно в събота, когато еврейските работници не ходят на работа.
Еврейската общност в Солун, основана в античността, не успява да оцелее през четиригодишното управление на Хитлер. Тя е разбита през 1943 г. за четири месеца. Разкъсана след двете войни, Гърция гладува от първите дни на германската инвазия. Това е най-бедната страна в Европа. Евреите са подложени на допълнителни мъчения.
„Всеки ден измисляха нови - свидетелства Ицхак Нехама на процеса. - Един ден, на 11 юли 1942 г., наредиха всички мъже евреи на възраст между 18 и 45 години да се съберат на следващата сутрин, събота, на площад „Освобождение”... Около 900 души се явиха.”
Разполагахме с фотографии на тази сцена, които бяхме намерили в Германия след войната. Показахме ги на господин Нехама, който каза: „Да, това е мястото и тези са хората... Накараха ни да правим гимнастика часове наред. Стояхме под палещото слънце, облечени в празничните си дрехи. Всеки, който не изпълняваше упражнението според указанията на есесовците, бе пребиван до припадък. След това го поливаха с вода, докато дойде на себе си, и го връщаха в строя... Това продължи от 8 часа сутринта до 2,30 часа следобед. На балконите наоколо стояха германки, които правеха снимки. Всеки път когато някой евреин припаднеше, жените аплодираха.” На една от снимките свидетелят разпозна себе си. „Това съм аз - извика той възбудено. - Тук подгъвам колене след шест часа гимнастика и съм пребит... Бях болен в продължение на няколко седмици след това. Четири дни бях почти в безсъзнание... След това ни изпратиха в трудов лагер... След войната не ни бяха останали никакви сили. Хората умираха от глад, докато работеха.”


Дошло е времето Айхман да ръководи пряко нещата. През януари 1943 г. той изпраща Гюнтер в Солун като „преговарящ по еврейските въпроси”. Няколко дни по-късно Гюнтер е заменен от Дитер Вислицени, който пристига от Братислава. Инструкциите на Айхман са „да се ръководи изселването на евреите от района на Солун, като за 6-8 седмици Вислицени трябва да приключи със задачата напълно”. Депортирането на 60 000 евреи от града обаче отнема малко повече време. След един месец Вислицени докладва, че всички евреи са концентрирани в гето и са маркирани с жълта значка. Животът в гетото и в транзитния лагер „Барон Хирш”, който някога е бил приют за бедни евреи, е изключително отблъскващ. „Навсякъде беше пълно с кал и мръсотия... Когато ни казаха, че за­минаваме за Полша, за да се установим близо до Краков и да основем своя общност там, аз казах, че ще тръгнем... Дадоха ни дори полски пари в замяна на нашите гръцки драхми. Казаха ни да си вземем чадъри, тъй като там валяло като из ведро... Ако знаех какво точно ни чака, бих предпочел да умра на място... Изпратиха ни в Аушвиц.”
Депортиранията започват на 15 март 1943 г. Евреите заминават на изток почти доброволно, водени от желанието си да избягат от мизерията у дома, заблудени от разказите на германците. Самият раби д-р Корец вярва и разпространява историята за „заселването до Краков”, която са му разказали немците. През юли почти всичко приключва.
Вислицени докладва за броя на депортираните и заграбеното имущество в драхми и чуждестранна валута. Скоро след това, с падането на Мусолини, идва и краят на италианското управление в Гърция. Германците окупират Атина и островите. SS пристига на място, жадна за убийства; генерал Юрген Щруп, който тъкмо е потушил бунта във варшавското гето, се явява на сцената. Много евреи се крият на островите. От очакваните 8000, германците успяват да заловят едва 1200 души - гладни и уморени до смърт, „вероятно най-окаяните”, гласи докладът от Атина. Бегълците са преследвани от армията по всички острови и заловените са натоварени на стари яхти, предоставени от германските моряци, които оставят отводнителните клапи отворени и прибират спасителните лодки, преди да пуснат евреите в открито море.
Публ. в Г. Аузнер, Правосъдие в Йерусалим. Делото „Айхман”. София, 2002 г., с. 174-185. (Gideon Hausner, Justice in Jerusalem. New York: Harper & Row, 1966, First edition.)