ОТБЛЪСКВАНЕТО НА СРЪБСКАТА АГРЕСИЯ В БОСИЛЕГРАДСКО ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1913 Г.

В три от петте войни за национално обединение, които България води, граничният район на Босилеградско Краище става арена на непосредствени бойни действия между българи и сърби.

Най-голяма продължителност имат боевете през лятото на 1913 г. В Босилеградско по време на Междусъюзническата война - от 28 юни до 18 юли1913 г. - се водят 20-дневни жестоки боеве между части от българската и сръбската армия. Те са най-необяснени, както между впрочем и цялата война на „съюзниците разбойници” Сърбия и Гърция срещу България.

 

През лятото на 1913 г. Босилеградско Краище за пръв път изпитва ужаса на сръбска окупация. Тогава, макар и за кратко време, редовна сръбска войска нахлува на българска територия и окупира даже самия Босилеград. Налага се да се вземат спешни мерки за отблъскване на сръбския агресор. В хода на боевете се стига и до военни престъпления от сръбска страна, описани в международната Карнегиева анкета.

В тази статия се опитваме да разкажем за този малко известен епизод от историята на българите от Босилеградско, живеещи и до днес под игото на сръбския окупатор.

На 16 юни 1913 г. България започва натрапената й чрез серия провокации от Сърбия и Гърция Междусъюзническа война. Тогава Българската армия атакува сръбските и гръцките военни части, разположени в Македония. Първите действия на нашите войски са успешни. Сърби и гърци, които въобще не са изненадани и очакват с нетърпение българското нападение, понасят значителни загуби. Налага се управниците на Белград и Атина да търсят дипломатическата помощ на Русия, която своевременно е дадена и изпълнена чрез заповедта на българското русофилско правителство на Стоян Данев. Тази заповед, издадена в разгара на българското настъпление в Македония на 18 юни 1913 г., услужва много на враговете на България, защото предоставя стратегическата инициатива на нашите противници. Те на свой ред ни обявяват война и започват своята контраофанзива, чиято цел е изтриването на България от картата на Балканите и Европа. По вина на своите управници русофили България влиза в капана, подготвен от съседите й. Замислената като военна демонстрация акция прераства в истинска война на изтребление на българите, която в Македония и Тракия добива форми на геноцид.

В Междусъюзническата война България разполага с пет армии, дислоцирани само срещу Сърбия и Гърция. Не е предвиден резерв за евентуални удари от другите ни съседи - Румъния и Османска Турция. Това е сериозна стратегическа грешка, която струва на България много скъпо. Добруджа и Източна Тракия ще бъдат лесна плячка за румънци и турци.

След неуспешния опит за спиране на войната българските части в Македония (4-та и 2-ра армия) водят неравни сражения и са принудени да започнат отстъпление. 4-та армия на ген. Стилян Ковачев е притисната от сръбско-черногорските войски и се изтегля към позицията при Калиманци, която заема в края на юни 1913 г. Доста по-слабата ни 2-ра армия на ген. Никола Иванов попада в много тежко положение. След поредица от кръвопролитни боеве тя планомерно отстъпва на север пред натиска на превъзхождащите я гръцки войски.

Двете бригади от 3-та пехотна Балканска дивизия понасят тежки загуби в сраженията с гърците при Дойран и Кукуш, в резултат на което губят голяма част от боеспособността си. Набързо създадените и лошо обучени съединения (Серската и Драмската бригада) след първите неуспехи при Кукуш и Лахна на практика се разпадат като бойни единици.

В края на юни 1913 г. 2-ра армия заема за отбрана участъка от река Брегалница на запад, до Пирин планина - на изток. Тя прегражда основните комуникации, водещи на север към „Стара България”, сред които най-важните са долините на реките Струма и Места. Горна Джумая (дн. Благоевград ) и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) се оказват пряко застрашени от гръцка окупация.

По западната ни граница със Сърбия, от река Тимок до планината Осогово, в посока от север на юг, са разположени съответно Първа, Трета и Пета Българска армия. Те не са ангажирани в преки бойни действия чак до 23 юни 1913 г., когато затягането на боевете налага включването им във войната.

На границата между Пета и Трета армия Босилеградско е оставено почти незащитено. През лятото на 1913 г. в района на Босилеградско има незначителни български военни подразделения. Именно тук, в стика между двете български армии, използвайки пропуските на нашата отбрана, сърбите съсредоточават своите усилия. Стратегически погледнато, от района на Босилеградско сръбските войски могат да се нанесат удари по фланговете на двете български армии, които да разкъсат отбраната ни.

Най-опасно е евентуалното успешно проникване на сръбски войски към София. Така се губи комуникация със силите ни в Македония и се заплашва столицата на България. Друг е въпросът доколко сърбите имат възможност да развият подобна смела атака и имат ли достатъчно ресурси за нея.

Първоначалните опити за сръбско настъпление са в южна посока - към селата Горно и Долно Тлъмино, Голеш и др. Те обаче са своевременно отразени. Все пак с проникването в Босилеградско те принуждават Българската армия да съсредоточи свои съединения за запушване на фронта, които са така необходими за други позиции.

Предвиждайки евентуалното настъпление на противника, щабът на Пета армия, начело с ген. Стефан Тошев, подготвя свои сили, които трябва да разузнаят обстановката на местността в посока към Босилеград. С тази задача от Четвърта пехотна дивизия нареждат на командира на 6-и конен полк полк. Иларион Танев да стигне до с. Радичевци и да изпрати разузнавателни единици във всички посоки към границата. Целта е да влезе във връзка с Трънския отряд на Трета българска армия.

На 22 юни 1913 г. 6-и конен полк (3 ескадрона и един картечен взвод от 3-ти конен полк) е разположен в с. Радичевци, Босилеградско. Той има задача - наблюдение на границата в участъка с. Божица - вр. Голям, и държане на връзка между 3-та (щаб с. Клисура) и 5-а (щаб в Кюстендил) армия.

Тук полкът стои до 25 юни 1913 г., 7 часа, когато командирът му, вследствие значителното напредване в сръбска територия на фланговите дивизии (4-та и 12-а) от тези две армии и липсата на по-нова заповед, настъпва с полка си по своя инициатива през селата Паралово, Църнощница - Дукат за долината на р. Пчиня - с. Становци. След две нощи настъпление, към 10 часа на 27 юни 1913 г., частите на полк. Иларион Танев достигат тази линия. Действията на полка се развиват много бавно и трудно, защото местността представлява сложен лабиринт от планини, които са проходими само в известни посоки, и то по кози пътеки. По тях движението не е възможно по друг начин, освен пеша, а конете - в повод. Горещината е непоносима и главно в това се крие трудността в настъплението.

Сърбите оказват много слаба съпротива. Техните охранителни части са пометени. Сръбският кавалерийски дивизион, заемащ с. Становци, отстъпи дори без бой.

В с. Становци полкът остава в изчаквателно положение до обяд, към което време се получава заповедта по 4-та пехотна дивизия, гласяща следното: „6 к. п., след като остави в село Становци един ескадрон за охрана на десния фланг на дивизията, веднага да се върне в Босилеград и встъпи в изпълнение по-раншната си задача, като обърне особено внимание на посоките, водещи от Босилеград към в. Патарица и с. Божица. Да притегли към себе си ротата от 72-ри пехотен полк при Герловска махала.”

Ето как участници в боевете си спомнят за действията на полка, офицерите и войниците на който по стечение на обстоятелствата са принудени да влязат в ожесточен бой за Босилеград:

„В Становци се остави 1-ви ескадрон, а 2-ри и 3-ти ескадрон и картечният взвод потеглиха към 14 часа назад към Босилеград, по същата козя пътека, по която дойдоха пеша, конете в повод, под палещите лъчи на юнското слънце. Движението продължи и през нощта - трета безсънна нощ. Хората капнаха от умора по пътя. Бе минало 23 ч., когато страшно уморени ескадроните (8 офицери и 196 долни чинове) пристигнаха в Босилеград и се разположиха в тъмнината на бивак всред една сливова градина на източния му край. Макар че полкът свари целия град разтревожен от достигнали слухове за близост на сръбските части, умората наложи своето - не след повече от 1 час целият бивак спеше мъртъв сън. За охранение командирът на полка заповяда и щаб-тръбачът, заедно с един местен жител, който трябваше да покаже мястото в тъмнината, постави по един пост от 6 човека: единия при градските гробища на пътя, водещ за с. Любата, а другия в северния край на града - пътя за с. Лисина. Всички офицери се събраха на вечеря в единствения хотел в града. Тук още, към полунощ, командирът на полка получи донесение от поста Ржана, че сърбите с около 1 пехотна рота през деня заели нашия пост при село Божица. Това донесение се потвърди по-сетне от двама избягали от същия пост войници, а по-късно се допълни от избягал от Божица селянин, който донесе, че сърбите събрали в Боженица около 1 пехотен полк, 1 батарея и 2 ескадрона, които в момента, когато той тръгвал за тук (18 часа) се стягали за поход към Босилеград.

Всички тия тревожни слухове, настояването от страна на ескадронните командири дори за по-ефикасни охранителни мерки, изглежда, че не разтревожиха командира на полка, който, имайки предвид може би крайната умора у хората и малкото часове, оставащи още до разсъмване, се задоволи само да протелеграфира в щаба на 4-та дивизия първото донесение, да изпрати ординарци при обоза в с. Радичевци (щаб-тръбача) и при ротата в Герловска махала (подпоручик Милев) със заповед утре сутринта да дойдат в Босилеград и да заповяда утре в 6 часа полкът да е готов, след което в 1 часа на 28.06 освобождава офицерите, част от които отиде за нощуване в града, част в бивака. Само командирът на полка с щаба - 2 лекари, зав. прехраната поручик Стефанов, командирът на картечния взвод - поручик Минков и щаб-тръбачът остават за нощуване в хотела.

Градът ( Босилеград - б. а. ), разположен в тясна долина, командвана от всички страни от лесисти висоти, издигащи се непосредствено до него, почва полека-лека да се успокоява. Обаче всичко заспива като на тръни. Към 4 часа и 30 минути на следващия ден, когато на бивака водопоят вече беше почнал и постовете прибрали, за да се приготвят и те, приблизително откъм югозападния край на града проехтяха два-три изстрела, които не след дълго бяха последвани от множество други.

За миг цялото движение в бивака спира в недоумение, което прогресивно растеше с начеването на куршумите да свирят над самия бивак вече и да се вижда да тича разгърден, с револвер в ръка, насреща целият в кръв подпоручик Петров Енчо.

„Сърбите, сърбите са в града, господин ротмистър, раниха ме”, едва успя да извика той на пресрещналия го командир на 3-ти ескадрон ротмистър Медникаров и падна в безсъзнание сред самия бивак. Нямаше нужда обаче от това предупреждение, защото тук-таме зад плетищата започнаха да се забелязват тичащи към бивака сърби и куршумите все повече и повече зачестяваха над главите ни.

Тогава настъпи моментът от живота на полка, с когото ни Урли, ни Димотика по-рано, ни Варсаково, ни Кара-Пелит впоследствие, не биха могли да се сравнят по ужасния трагизъм, криещ в себе си сюблимния героизъм, проявен от всички строеви чинове от полка.

„Оставяй конете, взимай карабините, напред, момчета. Ура!”, се разнесоха едновременно гласовете на ескадронните командири. Полкът оставя конете, грабва карабините без всякакви ножове тогава и с мощно „ура” се втурва напред към неизвестността, решила да се разправи с дръзкия противник или скъпо да продаде живота си. Водени от своите началници, офицери и подофицери, войниците на групи заляха всички улици, водещи от бивака към югозападната окрайна на града и из тях започна страшен ръкопашен бой.

Тук подпоручик Порков, грабнал една картечница от бивака, и заедно с прислугата тича напред. На излизане на главната улица, на стотина крачки от себе си, навдигаща се насреща му, грамадна тълпа сърби, която спира за момент, учудена от дързостта на шепа храбреци, и открива по тях огън. Поставя и Порков картечницата насреща им, обаче при поставянето й мерачът пада убит, замества го помощникът му, не след дълго и той бива ранен. Заместители обаче не липсват, при картечницата сяда старши подофицер Йончо Рангелов и открива най-сетне огън. За нещастие още при първия ред неприятелски куршум ударва лентата, разкъсва я и причинява задръжка. Отдръпва се тогава картечницата и хората от групата продължават боя с карабините си само.

Там мл. подофицери Павлин Иванов - 2-ри ескадрон, и Никола Дженев - 3-ти ескадрон, гонят пред себе си група сърби; убиват петима от тях, вземат пушките им, залавят 3 пленници и всичко това водят при ескадронния командир.

В друга улица конникът от 3-ти ескадрон Георги Колев убива сръбски офицер; залепил се зад един плет, отрязва пагоните му за уверение и намира достатъчно време и спокойствие в себе си да го претършува, даже и други още самоотвержени дела на множество, изтрити от паметта ни, безименни герои.

Пред вихрения устрем на шепа смелчаци сърбите не устояват. Набърже очистват целия град и заемат височините западно и югозападно от града, откъдето откриват ужасна стрелба по бивака и срещната страна на града, заета от храбреците от 2 и 3 ескадрони.”

Така първият сръбски натиск към Босилеград е отразен от шепата български кавалеристи. Сърбите отстъпват временно. Съсредоточават нови, още по-големи сили и отново атакуват. Стига се до повторен сблъсък, в който част от офицерите на 6-и конен полк са пленени. Командването на полка проявява престъпно нехайство и носи вина за разигралата се трагедия.

Изглежда охраната е спяла и не успява своевременно да подаде сигнал за тревога. Вследствие на този пропуск сърбите атакуват, успяват да разпръснат малобройните български войници и да пленят част от командването на полка начело с командира - полк. Иларион Танев.

Как е станало пленяването на българите в Босилеградския бой? Даваме думата пак на очевидци, участвали в това сражение:

„Сърбите, това е пехотният им полк, 10-и, 2-ри призив, за когото селянинът донесе, че видял да се стягат за път предната вечер в Божица, достига, неподозиращ присъствието ни в Босилеград. Защото само така може да се обясни спасяването на полка. Иначе при едно по-умело действие от тяхна страна, което непременно би било налице, ако биха знаяли за нашето пристигане среднощ в града, те биха могли да го заградят и да унищожат целия полк. Случайно излезлият на балкона пред квартирата си да се мие подпоручик Петров вижда под себе си техния челен отряд, а зад него по улицата главата на колоната. Виждайки, че никой не подозира тяхното присъствие, решава да предупреди полка. Връща се в стаята, взема пистолета и с него дава няколко изстрела по тях, след което хуква към бивака. Бива обаче забелязан от тях и сподирен. През време на гоненето куршум пронизва гърдите му и въпреки това, с последни сили достига бивака и ни предупреждава.

Сърбите до това време, ориентирали се, заграждат хотела и залавят спящите в него офицери. При залавянето бива тежко ранен медицинският лекар на полка, санитарен капитан д-р Кусев.

Заловените, за да не бъдат освободени от надигащата се войнишка вълна от полка, биват изведени бегом от града и закарани при сръбски командир на полка. Там последният, виждайки упоритата съпротива на нашите, накарва полковник Иларион Танев да пише заповед до най-старшия след него останал офицер в полка ротмистър Веселинов да предаде полка, която заповед, по цивилен човек, изпраща адресанту. Ротмистърът Веселинов обаче с възмущение отхвърли това срамно предложение и боят продължи.

Нашето положение обаче ставаше все по-критическо. Сърбите почнаха едно планомерно ограждане на града. Конете на бивака, държани по 8-10 от човек, се бяха в по-голямата си част разбягали, подплашени от множеството куршуми, и затова към 7 часа, понеже общо ръководство в разпръснатото положение, което заемахме в града, липсваше, почна се отстъплението - едни към село Радичевци, главно 2-ри ескадрон, други към колибите Белута (3-ти ескадрон), на които места спряхме и почнахме устрояванието си. Въпреки това обаче докъм 9 часа никакъв сърбин не е посмял да влезе в града. В последния и до този час все още е имало, останали да ловят сърби, единични наши хора. В 8 1/2 часа завръщащият се от възложената му работа, неподозиращ нищо, подпор. Милев, среща в града да кара двама пленени сърби един храбрец от 2-ри ескадрон.

По този начин полкът и този път отстоя своето име. Сърбите, ако и несравнено по-многочислени от нас, бяха прогонени от града, след което само полкът, виждайки безизходното си положение, отстъпи, дал преди това обаче на противника да разбере как може да се бият шепа герои, решени да мрат, макар и изненадани.

В боя полкът даде: ранени 3 офицери - сан. капитан Кусев и подпоручик Петров Енчо - тежко, поручик Сиромахов - леко; 4 войници убити и 4 ранени.

Пленени: командирът на полка полковник Танев Иларион, зав. прехраната поручик Стефанов Станислав, поручик Минков Асен, сан. подпоручик ветеринар доктор Контев Стефан и щаб-тръбачът вахмистър Христо Владов. Загубени 35 коне.

За съдбата на пленените първоначално нищо не се знаеше, впоследствие обаче, когато след няколко дена полкът зае наново Босилеград, научихме, че били всички застреляни по заповед на командира на сръбския 10-и пехотен полк полковник М. Блазинац. Сърцата ни болно се свиваха, когато отидохме да се поклоним над техните гробове, но се пълнеха същевременно и с гордост и чувство на изпълнен дълг при вида на изровените близо до тях от нашите куршуми 33 сръбски гроба.

Това е то истината по Босилеградския бой. Тъжен, а същевременно горд за 6-и конен полк спомен. Плод на началническа нехайност, пример на героизъм.”

От всичко гореописано става ясно сръбското коварство. Сърбите, както винаги, не могат да победят нашата войска в открит сблъсък. Ядосани са, че тя им оказва сериозна съпротива. Затова решават да спечелят боя по друг начин, като използват пленените български офицери.

Сръбските офицери се стремят да принудят всички български войници да се предадат, като под заплаха от смърт принуждават пленения командир на полка да издаде подобна заповед. Този опит се проваля, защото българските части отстъпват хаотично към с. Ресен, където заемат позиция. Освен това полк. Иларион Танев не желае да се опозори, като погази военната клетва. Не е в традициите на патриотичното българско войнство да се издават такива престъпни заповеди за предаване в плен в ръцете на врага. Отказът на полк. Иларион Танев да изпълни заповедта на сърбите решава неговата и на пленените му другари съдба.

На 28 юни 1913 г. по изричната заповед на сръбския капитан Арсениевич 5 български офицери са избити с изключителна жестокост.

Престъплението е добре документирано и е описано в доклада на международната Карнегиева анкета, осъществена с подкрепата на американския милиардер от шотландски произход Андрю Карнеги. Този доклад е публикуван през 1914 г., година след края на Междусъюзническата война.

 

Андрю Карнеги през 1913 г.

Докладът на Карнегиевата комисия от 1914 г.

Интересна съдба има санитарният капитан д-р Пантелей Кусев. За това какво се случва с него разказва рапортът на Карнегиевата комисия:

„…той (б.а.) бил ранен от сръбски войник веднага след като се предал, и това обстоятелство спасило живота му. Един сръбски лекар, г-н Митрович, дошъл да го види. Той изразил стъписването и съжалението си, като го видял в такова тежко състояние, и го завел до сръбската военна болница, намираща се в кметството. Първото оттегляне на сърбите, които по необходимост изоставили и собствените си ранени, спасило този български лекар. Ние имаме неговото показание, което потвърждава фактите от цитирания протокол (документиращ убийството на останалите български офицери - б.а.)

Българското командва бързо разбира за разигралите се трагични събития в Босилеград, при които силно засегнат е 6-и конен полк.

Своевременно командващият Пета армия е уведомен и издава заповед до Четвърта дивизия и Конната дивизия да съсредоточат сили към Босилеградско и да отбият противника. Поискана е и помощ от Трета армия, но командващият ген. Рачо Петров отказва, като се позовава, че не разполага с достатъчно сили. Едва когато достига вестта, че сърбите са в с. Трекляно и проучват пътищата към гара Земен, българското Главно командване взема мерки. На местността е изпратен майор Венедиков от Генералния щаб, който установява, че противникът е стигнал до с. Извор и е поставил постове по Рудина планина. Установено е, че сърбите са от Шумадийската дивизия, предимно втори призив.

Фронтът се оформя от с. Райчеловци през с. Белут - Рудина планина, с. Извор и с. Груинци. Срещу него ген. Стефан Тошев съсредоточава пехота, конница и артилерийски части по линията Долна Любата, Райчиловци, Ресен, Горни Кортен, Уши.

Всички налични сили са поставени под командването на полк. Софрониев. Към него са придадени части от Трънския отряд на Трета армия. Така постепенно е формиран Босилеградският отряд. Той е създаден на 29 юни 1913 г. Целта му е освобождението на Босилеград, зает с изненада предния ден от сръбски войски.

Отрядът се командва от полковник Александър Танев. Той е ерудирана личност, едновременно висш български военен и юрист. Роден е на 1 септември 1863 година в град Велес, Македония. Завършва четвърти випуск на Военното училище в София през 1883 г. После учи право в престижния Хайделбергски университет в Германия. Дипломира се като юрист през 1889 г. Връща се в България и постъпва на редовна военна служба в Лейбгвардейския ескадрон. Бойното му кръщене е през Сръбско-българската война от 1885 г. Тогава Ал. Танев е командир на щандартен (знаменен - б.а.) взвод от ескадрона и ординарец на княз Александър Батенберг, но това не му пречи да участва с ескадрона си в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот.

Освободителят на Босилеград през 1913 г. велешанинът ген. Александър Танев

 

На 24 март 1886 г. Ал. Танев е произведен в чин поручик, а след две години, на 1 януари 1888-а - в чин ротмистър, равносилно на капитан, но от кавалерията. Служи като прокурор и председател на Пловдивския военен съд (1901-1902), а след това става командир на 1-ви кавалерийски дивизион. На 24 септември 1904 г. Ал. Танев е произведен в полковник. От 1903 до 1907 г. командва 3-ти конен полк, а до 1909 г. - 3-та конна бригада. От 1909 до 1913 г. полк. Ал. Танев е командир на 2-ра конна бригада, с която, като част от Кърджалийския отряд, участва в Балканската война. Бригадата води бойни действия по долината на Марица от Димотика до Дедеагач. На 14 ноември 1912 г. тя заема позиции при село Теке и след кратък артилерийски обстрел принуждава корпуса на Мехмед Явер паша да търси примирие. Полковник Ал. Танев води лично преговорите за капитулация на това голямо турско бойно съединение. На 15 ноември 1912 година (стар стил) Мехмед Явер паша с командвания от него турски корпус се предават в плен. За да разберем големите мащаби на тази българска победа, ще цитираме един документ:

,,Телеграма от началника на Македоно-одринското опълчение ген.-майор Никола Генев до щаба на армията, Дедеагач, 16 ноември 1912 г.

След четиридневно преследване на неприятеля от отряда ми на 13-ий того зае с атака с няколко роти града Фере. На 14-ий того след пладне отрядът обкръжи неприятеля от селата Османджи билюк и Кичук Вначево и Фере. Както донесох на 12-ий того, предложих на неприятеля да се предаде. През нощта на 14-ий того полковник Танев ми извести, че противникът влязъл с него в преговори да се предаде. Днес, 15-ий того, неприятелят в присъствието на Кърджалийския отряд и този на полковник Танев, се сдаде в състав: 6 сборни роти, 9 табора, 2 планински батареи, от които едната скорострелна, 2 картечници, около 9000 пушки, 1280 коне, един взвод конници, една рота пионери, една погранична дружина, 1 дружина жандармерия, полуескадрон конни стражари, всичко броящи: един генерал, 3 полковници, 242 офицери, 18 жандармерийски офицери, 13 полицейски пристави, 50 чиновници, 9363 долни чинове. Корпусният командир Явер паша ми предаде 800 лири държавни пари, които прие комисия и предаде полковнику Таневу. Количеството на бойните припаси и военните материали не е приведено още в известност. Възложих полковнику Таневу препращането на пленниците и пренасянето на оръжието и военните материали. Предаването стана при село Мерхамли. Явер паша лично ми поднесе саблята и която аз намерих за уместно да му предам обратно, като позволих и на другите офицери да носят саблите си и им взех само револверите.”

Разгромът на корпуса на Явер паша има важни последици. Цяла Западна Тракия (Беломорието) са освободени от турска власт и окончателно присъединени към България, която от 1912 до 1920 г. е беломорска държава.

В периода 1913- 1915 г. полк. Ал. Танев е инспектор на конницата. На 1 януари 1914 г. е произведен в генерал-майор. В началото на Първата световна война (октомври и ноември 1915) командва Кавалерийска дивизия, с която се сражава успешно против сърбите при родния му Велес, Прилеп и Битоля. По-късно става началник на 1-ва Софийска дивизионна област (1915-1916) и на Драмската военноинспекционна област (1918).

След края на войната излиза в запаса и се занимава с частна адвокатска практика. Умира на 16 септември 1932 г. в София. От войните ген. Ал. Танев е носител на 4 ордена - „За храброст“ III степен, 2-ри клас, IV степен, 2-ри клас, „Св. Александър“, III степен, с мечове по средата, IV степен без мечове „За военна лента“, II степен, с военни отличия и „За заслуга” на обикновена лента.

И така, ето какъв чистокръвен „македонец” от Велес през лятото на 1913 г. се заема с трудната задача по освобождението на Босилеград от сръбска окупация и изтикването на сръбските войски обратно на тяхна територия. Прогоненият от родния си край от „братята сърби” велешанин се заема да гони нахлулите в Босилеградско сръбски войски.

Време за губене няма, защото босилеградските българи имат нужда от спешна помощ. Затова командваният от полк. Ал. Танев Босилеградския отряд веднага преминава към активни действия за прогонване на агресора.

Още на 30 юни 1913 г. е предприета контраатака, като наличните части с пристигащите от Кюстендил притискат сърбите, изтласкват ги от с. Белут и ги приковават на Рудината и местността Славчето. Притиснатите сърби отстъпват и от Рудината и Славчето. Те изоставят селата Извор и Груинци и заемат отбранителна позиция на Милевската планина.

С обходни действия през връх Църноок (планината Дукат) от юг и в съдействие с Трънския отряд от север Босилеградският отряд изпълнява задачата си до 1 юли 1913 г.

От 1 до 3 юли 1913 г. българският натиск продължава. Той обаче не е много ефективен и скоро противникът изтласква частите ни на по-задни позиции. Българските подразделения се съсредоточават около село Извор. Неуспехът тези дни е подсилен от проникването на сръбски съединения към фланга на Трънския отряд и от натиска, упражняван върху нашата Четвърта армия.

За да спре възможен пробив и да прикове противника, на Босилеградския отряд е заповядано да прикрие своите позиции и да пренесе центъра на своя натиск на север. В северна посока частите му трябва да се съсредоточат и свържат с Трета армия. Целта на отряда е да превземе с. Божица и да отреже възможността за отстъпление на сърбите.

На 3 юли 1913 г. силите на полк. Ал. Танев прогонват сръбския 10-и полк от Шумадийска дивизия II призив оттатък Милевската планина. Ликвидирана е заплахата за десния фланг на българската Пета армия, прикриваща направлението през Кюстендил за София.

Между 5 и 7 юли 1913 г. Босилеградският отряд участва в неуспешната офанзива през хребетите Панжин гроб и Букова глава към долината на Българска Морава.

Ново българско настъпление започва на 7 юли 1913 г. Условията са много неблагоприятни. Въпреки летния сезон, времето е много лошо и дъждовно. Скоро сърбите отстъпват от вр. Кървави камък през вр. Плоча и Швейна чука и се установява на вр. Цветков гроб. Изоставяйки вр. Острика, те са застрашени във фланг и укрепват позициите на вр. Царица.

На 8 юли 1913 г. българската цел става превземането на вр. Цветков гроб, овладян чрез атака на 66-и пехотен полк. На други части е заповядано през с. Божица и през вр. Мечит да атакуват сърбите в Босилеград. Тази заповед не е изпълнена, защото през нощта на 9 юли 1913 г. врагът се оттегля от селището.

Преди това обаче те правят опит да разширят своя плацдарм, като се стремят да разбият останалите прикриващи части. Българският удар, нанесен в северна посока, превземането на Цветков гроб и възможността бързо да се достигне вр. Букова глава и Власина принуждават сърбите панически да отстъпят. Дългата им колона е забелязана през нощта на 8 срещу 9 юли 1913 г. от българските позиции по върховете Цветков гроб, Острика и Плоча.

Следващите усилия на армията са да изтласка противника на границата. Водят се тежки и кръвопролитни боеве в пресечена местност за с. Божица.

С изтласкването на противника по върховете Панжин гроб, Вило коло и Стрешер на държавната граница настъплението не е спряно, а се прониква и в сръбска територия.

Примирието спасява не само гърците, полуобкръжени, начело със своя крал Константин, в Кресненското дефиле, а и сърбите пред фронта на Босилеградския отряд.

Районът е прочистен от българските войски и в началото на примирието силите са разположени на държавната граница. Сключеното примирие на 18 юли 1913 г. заварва българската армия на тази позиция.

Според подписания на 28 юли 1913 г. Букурещки мирен договор България губи Междусъюзническата война. Тя отстъпва на съседите си редица територии - Източна Тракия, Вардарска и Егейска Македония и Южна Добруджа. Българският суверенитет се запазва върху Беломорието и западните краища, вкл. Босилеградско. Той е отнет през 1920 г., когато сърбите повторно окупират Босилеградско и се появява Западнопокрайненският въпрос.

Сред по-възрастното население в Кюстендилското краище, особено сред бежанците от Босилеградско още се разпространява легендата, че новата граница е поставена не където и да е, а преминава точно по линията на сръбското завоевание от 1913 г. Легенда или не, фактът остава. Доколко това е вярно, може да се прецени, като се види, че двете линии значително се доближават.

През лятото на 1913 г. в Босилеградско се разиграват кървави бойни действия, в резултат на които българите понасят човешки и материални жертви както сред военните, така и цивилното население. За около десет дни Босилеград попада под властта на сръбската армия, а около двадесет дни продължават военните сблъсъци около града. При тези бойни действия са дадени десетки и стотици убити и ранени българи. В Босилеградско се намират техните гробове.

И до днес не е известен точният брой на загиналите български бойци в района на Босилеград през лятото на 1913 г.

По непълни данни нашите жертви са: край с. Белут - 10 д., с. Бистър - 1 човек, с. Божица - 7 д., с. Караманица - 1 човек, Цветков гроб - 60 д., с. Царица - 25 д., Църноок - 1 човек, с. Дукат - 17 д., с. Извор - 23 д., Панжин гроб - 79 д., Стрешер - 175 д., с. Побиен камък - 23 д., с. Паралово - 1 човек, с. Плоча - 5 д., с. Тлъмино - 5 д., с. Топли дол - 5 д., Власина - 5 д.

Десетки са гробовете и в днешните погранични села на България - в селата Бобешино, Жеравино, Коприва, Трекляно, Горни Кортен и др. В Гюешево е изграден храм-паметник „Св. Троица”, където са събрани костите на падналите в боевете по границата български войници и офицери. Изградени са паметници на Славчето, в с. Драгойчинци и Бобешино. В Бобешино има паметник на загиналите 107 души в Балканската и Първата световна война от селата Бобешино, Гурбиновци, Жеравино, Коприва, Црешново, както и от босилеградските села Караманица и Голеш.

В село Божица има паметници на загинали български войници, един от които е полуразрушеният паметник на поручик Генчо Неделков, загинал на 11 юли 1913 г. при Панжин гроб. Той е родом от Русе и е бил командир на 16-а рота от 2-ри пехотен Искърски полк на 5-а Дунавска дивизия. Издигнат е бил за „споменъ отъ съпругата му” като ярък пример за опазване на семейна чест и национално достойнство.

Паметникът на поручик Генчо Неделков в село Божица

Паметникът на поручик Генчо Неделков в село Божица

Днес в Босилеградско споменът за войната през лятото на 1913 г. постепенно е изличен. На забвение са оставени гробовете на героите ни, загинали в жестоките боеве по върховете, полета и селата около града.

Военната практика по цял свят е на загиналите бойци да се обособяват специални гробища или да се поставят паметници на признателност, където да се изпишат имената на убитите.

В Босилеградско този процес е забавен основно по вина на сръбската власт, която системно и последователно ги унищожава. Още през 1932 г. сръбският окупатор срива войнишкия паметник в Босилеград. Тази практика продължава цели десетилетия и до днес. Изтриват се следите от всякакво българско присъствие в Западните покрайнини. Нищо не трябва да напомня, че те някога са били в България.

Съучастник в престъпната и варварска сръбска политика в Босилеградско е и българската държава, която с малки изключения счита за ненужна своя тежест задълженията си по опазване на културно-историческите и военните паметници, останали в съседните държави.

От всичко това се възползва Сърбия. Въобще не е случайно, че новите надписи на сегашните надгробни паметници в Босилеградско и в Западните покрайнини са на сръбски език с изключение на някой, все още оцелял като по чудо, изписан на български.

А следи от български паметници има. Местните българи са поели функциите на българската държава. Те са запаметили по един или друг начин местата, където са били погребани героите ни, поставяйки върху тях паметник, каменен кръст или просто някакъв белег, за да се знае, че на това място някога е имало сражение.

Възможно е да се открият имената на загиналите. Знаят се къде са някои гробища. Следователно с известни усилия може да се поправи близо вековната несправедливост и да се отдаде заслуженото на героите, паднали в защита на родната земя. Необходимо е да се възстанови споменът за тях, като се възвърнат загубените и унищожени паметни знаци.

В момента се подготвя Справочник на българските войнишки паметници и гробища в Западните покрайнини, включително с паметници и мемориали, намиращи се в крайграничните райони на България. В справочника са включени и всички издирени войнишки паметници, възпоменателни плочи и военни гробища в България, върху които са упоменати имената на западнопокрайненски българи, загинали за свободата и националните идеали на своето Отечество.

В заключение представяме важен документ, свързан с описаните събития в Босилеградско през лятото на 1913 г. Това е протокол, съставен от българска военна комисия под председателството на полк. Александър Танев, който описва убийството на петимата български офицери на 28 юни/11 юли 1913 г. Карнегиевата комисия го прилага сред документите, доказващи извършените от Сърбия многобройни престъпления през войната срещу българския народ и неговата храбра армия.

Убитите от сърбите на 28.06.1913 г.български офицери край Босилеград

 

,,Протокол на българската комисия за разследване убийствата при Босилеград’’

Комисията, назначена със заповед на командира на 5 действаща армия (№ 1764) имаше следния състав: председател - полковник Александър Танев, командир на смесената кавалерийска бригада; членове: г-н Никола Ешенков, окръжен управител на Кюстендил; д-р Петров, началник на медицинския отдел в 5 армия; отец Атанас Попзахариев, архиерейски наместник, и Сотир Илчев, член на градския съвет. Комисията се срещна днес, 2 юли 1913 г., близо до тепавицата на Димитър Дойчинов, разположена на 1 км по пътя от Босилеград към Любалите, на мястото, където на 28 юни към 9 часа сутринта са били убити и заровени от сръбската армия следните лица, които се били предали на сърбите: полковник Иларион Танев, командир на 6 кавалерийски полк; поручик Стефан Стефанов, интендант на същия полк; санитарен поручик Стефан Котев, ветеринарен лекар на същия полк; кавалерийски подофицер Христо Владев, старши тръбач; и поручик Асен Бинков от 11 полк на Нейно Имперско Височество Великата княгиня Мария Павловна. Целта на комисията бе да установи самоличността на мъртвите, да разследва обстоятелствата, при които те са били разстреляни, както и да състави необходимия акт по този въпрос. Установено бе следното, съгласно показанията на санитарния капитан Пантелей Кусев, който е бил пленен заедно с другите членове на групата, но е бил оставен в Босилеград поради сериозната рана, която получил в гърдите, на баба Елена Митрева, очевидка (когато е била в тепавицата) на разстрелването на гореспоменатите лица; на тепавичаря Сотир Божилов и на мелничаря Мице Симеонов, които погребали убитите в градината на тепавицата; както и според доклада на кавалерийския капитан Веселинов, командир на ескадрон в 6 конен полк:

Първо. При ненадейното появяване рано сутринта на 10 пехотен сръбски полк в Босилеград, гореспоменатите офицери и старшият тръбач, както и санитарният капитан Кусев са били заобиколени на улицата и пленени. Тогава един сръбски войник стрелял от разстояние около половин метър, пронизвайки гърдите на капитан Кусев. След залавянето на българските офицери сръбският командир предложил на полковник Иларион Танев да изпрати заповед на втори и трети ескадрони да се предадат. Под дулото на пистолета полковник Иларион Танев написал исканото писмо и го изпратил до старшия командир на ескадроните, капитан Веселинов. Междувременно изстрелите зачестили. Докарали картечниците на полка и открили огън от разстояние 15 метра. Тогава кавалерийските капитани Веселинов и Медникаров, които командвали двата български ескадрона, повели войниците с натъкнати щикове срещу неприятелските пехотинци, отблъснали сърбите. Сърбите отвели пленените български офицери до първата мелница по пътя, водещ към Любалите. Когато пристигнали там, отново полковник Иларион Танев получил заповед да изпрати второ нареждане на ескадроните да се предадат. Той се подчинил, но нямало никакъв резултат. В този момент българската пехота се появила на височината и принудила сърбите да напуснат града и да се оттеглят към съседните хълмове, както и да изпратят пленниците, с изключение на капитан Кусев, по пътя към Любалите.

Второ. Баба Елена Митрева казва, че била много близко до тепавицата и видяла, когато офицерите били отведени. Те ходели пред сръбските войници на малко разстояние, следвани от около десетина въоръжени сръбски войници. Когато наближили тепавицата, сръбските войници вдигнали пушките и стреляли по офицерите, които паднали мъртви на пътя. Един от тях дори се претърколил в реката. След това сръбските войници ги ограбили, задигайки също и ботушите им.

Трето. Тепавичарят Сотир Божилов и мелничарят Мице Симеонов, които са били близо до тепавицата, закарали телата на убитите в градината на гореспоменатото здание и заедно със сръбските войници изкопали общ ров, в който ги заровили. Докато се извършвало погребението, един от сръбските войници казал, че измежду мъртвите имало шваби и един турчин, така че сърбите задължили Мице Симеонов да прегледа последния и да види дали е обрязан, или не.

Четвърто. Комисията заповяда да се разкопае ровът, за да се установи самоличността на мъртвите. Лицата били черни и подути, обаче чертите им лесно могли да се разпознаят. Доказано било, че това са несъмнено телата на гореспоменатите жертви. Това се потвърждава също и от техните униформи, които все още били с пагоните.

Резултатът от прегледа на санитарния поручик Попов установява, че полковник Танев е бил улучен в слепоочието и че куршумът е излязъл от горната част на черепа, като е разпръснал мозъчната тъкан. Що се отнася до поручик Минков и старшия тръбач, те са били улучени в задната част на врата, като куршумът в първия случай минал през лявото око, а във втория случай през дясното око. Ветеринарният лекар Контев е бил улучен от три куршума. Един от тях проникнал от гърба и пробил средата на стомаха, вторият пронизал бъбрека, а третият го улучил отпред, под лявото рамо. Поручик Стефанов е бил улучен от два куршума, единият от които навлязъл в гърба и минал през целия гръден кош, а вторият минал през бъбрека.

Комисията се разпореди телата на покойниците да бъдат пренесени в гробището на църквата и да бъдат погребани там, което бе извършено същия ден.

Настоящият протокол се изготви в потвърждение на горните обстоятелства.”

Подпис: полковник Александър Танев,

Командир на двойната бригада, председател на комисията

Членове: Ешенков,

Окръжен управител на Кюстендил, д-р Петров,

Началник на медицинския отдел в пета армия, отец Атанас Попзахариев,

архиерейски наместник, Сотир Илчев, член на градския съвет

Вярно с оригинала, д-р Г. Ценов, Секретар на Министъра на войната

 

 

 

Янко Гочев, историк