ЦИНИЧНИТЕ ИЗПОВЕДИ НА КОСТУРСКИЯ МИТРОПОЛИТ, БЪЛГАРОМРАЗЕЦА ГЕРМАНОС КАРАВАНГЕЛИС

Едва ли патриотизмът е наш български патент! И другите народи обичат Отечеството си и жертват живота си за него. Така е било и така ще бъде. Примерите от историята на човечеството и на отделните народи го потвърждават. Но това е, когато става дума за борбите за освобождение от чуждо робство, защото, за да участваш в грабежа на чуждото, съвсем не е признак на патриотизъм. Нашият народ е участвал в освободителните движения на нашите съседи сърби, гърци, румънци и турци и никога не се е възползвал да заграби чужди територии. Но интересно е, че в аналите на историята не са записани имена на техни участници в борбите на народа ни. И знаете ли защо? Това не е пропуск на летописците и на историците, а просто защото такава е истината - такива няма. Те активно са участвали не в борбите за освобождение на народа ни, а в избиването или поробването му и заграбването на земите ни, а потурнаците от Скопие стигнаха до още по-голяма перфидност в това занимание - грабят историята ни, литературата ни, фолклора ни, историческото ни наследство.

Няма да се занимавам тук с „любовта” на комшиите ни към нашия народ, а специално ще се спра на изповедите на едно дяволско изчадие, родило се в южната ни съседка Гърция. Нямам намерение да насъсквам сънародниците ни, а искам да им дам възможност да се запознаят с автентичния разказ на един изверг, живял сред народа ни и издевателствал над него, ръководейки се от максимата: „Целта оправдава средствата!”.
По-долу ще прочетете спомените на Костурския гръцки митрополит Германос Каравангелис. Те бяха публикувани за първи път на гръцки език пред 1959 г. от Дружеството за македонски проучвания при Института за изучаване на Балканския полуостров в Солун. Подобен антибългарски текст едва ли е печатан в България до 2001 г., когато той излезе в един доста несъвършен превод заедно с дневника на българския войвода Васил Чекаларов и в ново, редактирано вече издание през 2009 г. като приложение на книгата на Васил Иванов „Отрязаната глава”, издадена в библиотека „Сите българи заедно”. Днес вече можем да се „похвалим” с редица още подобни книги по нашите книжарници, писани не само от чужденци, но и от българи по род, които не бих искал да споменавам, за да не увековечавам отцеругателите и богохулниците. За съществуването на тази автобиография-спомени нашата общественост отдавна беше информирана, а през 1985 г. покойният вече Коста Църнушанов коментира някои откъси от нея в печата.
Спомените на Германос Каравангелис включихме през 2001 и 2009 г. наред с останалите биографични книги и спомени за бележития български революционер Васил Чекаларов не само за да бъде прочетена, а и който би желал да направи паралел във вижданията на двамата видни противници, живели и действали по едно и също време в един и същи край. Чекаларов е сред най-изявените водачи на борците за освобождението на Македония от турския потисник, докато Каравангелис, също намиращ се в този поробен край, е не борец срещу поробителите, а техен съдружник в борбата им срещу мирното българско население, българските черкви и училища, а често и предводител на андартски и турски потери срещу четите на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и въстаналия народ през Илинденско-Преображенското въстание и след него. От неговия откровено циничен разказ читателят може да прочете за потресающите действия на този „божи служител”, на когото съвременниците още приживе транскрибират фамилното име Каравангелис като „черно евангелие”, което той оправдава с целия си живот и дейност в защита на гърцизма и в борба срещу всичко българско.
Четейки тези редове, изпълнени с откровен цинизъм, човек не може да не се запита защо е била тази омраза към всичко българско у нашите съседи, с които живеем заедно по тези земи от векове и ще останем да живеем тук с тях завинаги. Кой  и как е насаждал тази омраза в обикновения човек, ще ни дадат отговор страниците на тези спомени, на които не съм си позволил да съкратя или коригирам дори впечатляващите предговор и въведение от наши съвременници от Солунския институт, които се гордеят с принадлежността на Каравангелис към народа им.


Костурският владика Германос Каравангелис

Но кой все пак е Германос Каравангелис?
Германос Каравангелис е роден през 1866 г. в с. Стипски, на остров Лесбос, в семейството на дребен търговец. Каравангелис учи в Андрамити и в Духовната семинария на остров Халки, която завършва през 1888 г. През същата година е ръкоположен за дякон и заминава да следва философия в Лайпциг, като посещава и лекции по теология. След две години и половина следване се дипломира и е назначен за преподавател по теология в Духовната семинария на остров Халки. По това време Цариградският патриарх Антимос му възлага да отговори на писменото послание на папа Лъв за единение на източноправославната и католическата църква. Пише и трудове по църковна история. През 1896 г. е избран за хороепископ (помощник-епископ) в цариградския квартал Пера, където се проявява като ревностен и непримирим защитник на източното православие, противопоставяйки се на чуждите пропаганди. Не се полъгвайте от тези ми думи, тъй като и основната част от нашия народ е също източноправославна. За Каравангелис носители на православието са само гърците, а ние, българите, сме варвари. Като че ли времето и историята са замръзнали за този циничен подлец и разбойник-чернокапец и не са изминали 10 века от покръстването на народа ни! В продължение на 7 години - от 1900 до 1907 г., той е назначен за Костурски гръцки митрополит. През това време Каравангелис е в постоянен сблъсък с българската революционна организация - ВМОРО в Костурско и Леринско, и не крие омразата си към всичко българско. Ако за скопските измамници и манипулатори ВМОРО е македонска организация и в нея членуват македонци, то за войнстващия божи служител това са българските комитети и комити. За него всички средства в борбата срещу българите и революционните и църковните им водачи са разрешени, включително лъжата, убийството, предателството, измамничеството и подкупничеството. Той предвожда турския башибозук и гръцките андарти в погромите и палежите срещу българските села и мирно население в Костурско и Леринско, а митрополията му става ръководен център и склад за оръжие на гръцката въоръжена пропаганда в тези най-южни български краища в полите на Грамос и Вич планините. Той е не само ятак, но и ръководител на гръцките андарти, вилнеещи из българските краища. От спомените му се вижда, че главните му противници са костурските революционни ръководители Васил Чекаларов, Лазар Поптрайков, Пандо Кляшев, Митре Влаха.



А снимката на отрязаната глава на подло убития от неговите храненици гъркомани поет, учител и революционер Лазар Поптрайков ще „краси” стената на митрополитския му кабинет. Как може човек да си прекърши езика и да нарече този слуга на Дявола Божи служител. С гордост той разказва колко и как е спечелил за гръцката македонска борба продажните български души, като най-голямата му гордост е бившият войвода на ВМОРО Коте от Руля. Искам само да ви припомня, че този предател успява да оцелее благодарение именно на добротата на Гоце Делчев и Лазар Поптрайков, които го пожалват и опрощават престъпленията му. (За това може да прочетете в книгите на Христо Силянов и в спомените на Пандо Кляшев и Михаил Николов). Но за съжаление не е само Коте от Руля, който минава на страната на андартите, но това ще ви оставя да прочетете сами от разказа на това дяволско изчадие. От разказа на разбойника Каравангелис ще научите и любопитни подробности за възмездието на андартския потераджия Павлос Мелас и за героизма и хитростта на нашия смел и хитър войвода Митре Влаха. Донесенията на чуждите консули и кореспонденти разнасят славата му далеч извън границите на Балканския полуостров. След като скандалната и престъпна дейност на Костурския митрополит става известна не само в границите на Костурско и на Балканския полуостров, турските власти настояват пред Цариградската патриаршия за неговото отзоваване. От края на 1907 г., когато е отзован, след нанесени безброй злодеяния над българското население, е избран за член на Светия синод на Патриаршията, а от 1913 г. е избран за негов потирник. Скоро след това е назначен за митрополит на Амасия, но през 1917 г. е арестуван от турците. След победата на кемалистите в Мала Азия Каравангелис е осъден на смърт от тях, но успява да избяга и да се укрие в Цариград, възползвайки се от закрилата на антантските представители. За известно време е изпратен за митрополит на Янина, но и от там Цариградската патриаршия го уволнява. Световноизвестните му злодеяния попречват да бъде избран както за цариградски патриарх, така и за митрополит на Атина. От 1924 до 1935 г. е назначен за гръцки митрополит на Централна Европа със седалище във Виена. Тук той умира на 11 февруари 1935 г., където е и погребан. Родината на този войнстващ духовник, тръгнал на кръстоносен поход срещу българщината, не пожелава да прибере костите му, но писменият паметник със спомени за злодеянията му в Македония остава за поколенията.
За сведение на читателите искам да отбележа, че тези спомени бяха публикувани дословно без какъвто и да било коментар и в Скопие, като преводачът не е променил никъде думите на гръцкия злосторник и се е постарал да избягва, доколкото може, сърбизмите. От всяка страница и на това издание на спомените се вижда, че в тези южни краища на Македония живеят българи и ВМОРО е българска организацията, та дори и родоотстъпниците са българи по произход. От столицата на лъжците и измамниците - Скопие, прозвуча още един глас на истината. Дори в скопското издание има приложени и писмата на Каравангелис с цариградския патриарх, от които също от всеки ред се вижда, че произходът на хората от тези краища е български. Явно, че изненадите от Скопие и в бъдеще предстоят!
Спомените на Германос Каравангелис публикуваме в превод от гръцкия оригинал. Текстовете не са осъвременявани, като по този начин стилните особености на авторите им остават запазени.

Цочо В. Билярски

 

 

Германос Каравангелис

МАКЕДОНСКАТА БОРБА

(Спомени)

Предговор



Бързото изчерпване на спомените на незабравимия Костурски владика Германос Каравангелис, които Институтът за проучване на Балканския полуостров имаше възможността да предостави на гръцкия народ, както и на македонския, благодарение на любезността на дъщерите на Пинелопи Делта, известната писателка, която разкри тайните на блатото. Видя се колко е живо желанието на народа да се запознае с героичната Македонска борба, която не само спаси Македония от престъпленията на българските комитаджии, но и я освободи от Турция. Между тези образи особено място заема героичният владика Германос, който с дадения от Бога национален устрем и с непобедимото си мъжество и дейност успя да вдъхнови войнска смелост и сила на тероризираните от българските престъпници по територията, населена с гърци, и създаде от миролюбивите и измъчени селяни героични борци, преди свободната гръцка държава да вземе участие в борбата.
Колко живо прозвуча признателността към делото на героичния духовник в душите на гръцкия народ, показва създалото се движение не само за пренасянето на мощите му от Виена в града, където действаше той, но и оказването на почести към мъжете, които бяха негови съратници, поставяйки бюстове на местата, където се подвизаваха. Страниците от спомените вдъхнаха национален героически дух в душите на гръцкия народ за героичните борби на техните бащи, формирайки национално съзнание. Именно за това Институтът за балкански проучвания реши да пристъпи към второ издание на спомените, за да станат те достояние колкото е възможно на повече хора.
Съставителството на сегашното издание бе поверено отново на директора на Института господин Василиос Лаурдас. И в първото издание господин Лаурдас правилно приложи и други материали, отнасящи се до дейността на мемоариста. Това бе дългото изложение до Вселенския патриарх относно зверските български престъпления, негови писма до различни борци, консули, владици, както и една статия, отпечатана във вестника „Нов ден” в Триест. Тези извори не само дообясняват разказа в спомените, но и внасят по-голяма жизненост за характера и деянията на този мъж.
В настоящето издание са включени и други извори. Разбира се, този опит не изчерпва наличните архиви за борбите, които институтът с течение на времето възнамерява да групира и издаде. Приложенията са шестнадесет изложения до Вселенския патриарх Йоаким III, изпратени през годините 1905-1907, както и шест писма до капитан Вардас (Цонтос), от които първите четири са изпратени през 1905 г. С тези приложения вярваме, че образът на героичния духовник се допълва като образ на един неуморим борец, а същевременно тези данни ще дадат възможност за по-доброто проучване и разбиране на Македонските борби.

Април 1959 г.
Стилпос П. Кириакидис

Въведение

През един тих мартенски следобед на една съвсем изтрила се от паметта ми година, селото ни, Богацко, бе в голямо оживление. Очакваше трима владици. През турско време беше голямо събитие и посещението на един владика по селата. Този ден беше нещо особено. „Дотогава никога не бяха посещавали трима владици нашето село”, казваха старците и биеха камбаните на двете църкви като на Великден. Когато настъпи часът, пременени, заедно с четиримата свещеници и Евангелието, излязохме да ги посрещнем - мъже, жени и деца. По червеникавия коларски път на Кожени се видя да се изкачва почетният съпровод на владиците върху хубави коне. Те бяха съпроводени от въоръжени гавази и турски заптиета. Когато се приближиха, по-големите ученици запяха народни песни, жените се покланяха и целуваха ръцете на светите мъже, на незабравимия свещеник Пападимос, отличен духовник, учител и войн, този, който пръв съпроводи Павлос Мелас, когато той премина границата, държа реч. В чистата ни детска душа този следобед беше за нас мистичен. Когато трима архиереи, четирима свещеници и трима дякони държаха служба в църквата „Светите Апостоли”, от мястото на нашето разположение ние не сваляхме очи от тримата великолепни владици, от нашия незабравим владика Серафим на Сисания и Сятиста, отличаващ се с бялата си брада и ангелски глас, от националния мъченик Емилиян от Гревена и Костурския владика Германос Каравангелис - млади с черни бради. В нашата представа те бяха трима духовници, слезли от някоя стара икона на горната църква „Свети Хризостом”, която турците изгориха през 1912 г. и остана в развалини почти 40 години след свободата ни. От нартика ние наблюдавахме залеза на слънцето, заснежените върхове на Хасия и Грамос, през което време отекваха думите от напева „Идващи от залеза на слънцето”, единственото нещо, което ние разбирахме. Натам, от другата страна на бистрия Аякмон [Бистрица] ни казваха, че са границите на Гърция, името на която изпълваше нашите нежни души с обич и мечти.
Така видях за първи път Германос Каравангелис, който вече беше започнал да става легенда в народното съзнание. Намерих тази случка от тържественото посещение, отбелязана в историческото изложение на мъжествения духовник до Вселенския патриарх Йоаким III, която се отпечатва в настоящото издание. Посещението, което се осъществи през 1905 г., не беше случайно преминаване на тримата владици, а едно посещение, пресметнато, за да въодушеви населението на трите околии, което, откъснато и незащитено, беше заплашено от ежедневните зулуми на българските комитаджии. Страшни и диви бяха тези години, когато никоя власт не защитаваше изтезавания живот на миролюбивия народ. Държавата, отбелязваща се само на картата като Отоманска империя, беше един труп. Гладните и необуздани войски, ненаситните геги, които ни ограбваха всеки път връщайки се от продължаващото въстание в Йемен, вместо сигурност и обич, всяваха ужас. Селата ни бяха принудени да осигурят сами своята защита. Винаги бяха нащрек и всяка вечер виждахме юнаците с „Гра” на рамо да се изкачват по височините на патрул. Беше едно положение на постоянна агония и предпазливост. Всичко, което имахме, винаги беше скрито в избите и което ние, децата, никога не бяхме видели и прекарвахме по цели нощи, без да мигнем, готови да избягаме, когато се разпространяваше смъртоносният вик: „Идват българите”.



Но те никога не бяха минавали планинските върхове, които ни защитаваха като невидими пазители заедно със светците от нашите параклиси. Неизброимите и неописуеми слухове за кланета и насилия от Чекаларов, от Колес, от Каракашов и другите български убийци се разпространяваха от уста на уста. През тези години по нашите места нямаше телеграф, нито телефон, нито радиопредавател, нямаше дори и велосипед. Понякога след седмици пристигаха вестниците „Алитиас” [Истина] от Солун, „Нео логос” [Нова дума] и „Тахидромос” [Поща] от Цариград и „Неа имера” [Нов ден] - Триест. През този период на забрава и унищожаване на елинизма единственият приют и защитник ни беше Църквата. Действителната Велика църква, майка и защитник, изпращаща вдъхновение и мъжествени духовници, като този Фотиос на Корица [Корча], Емилиян в Гревена, Германос Каравангелис в Костур, Серафим - в Сятиста, националния мъченик Хризостомос в Драма, Йоаким Фуропулос в Манастири [Битоля], архимандрит Никандрос в Едеса [Негош] и толкоз други. Те блестят от страниците на героичната епоха с делата и с имената си. По-късно започнаха да се движат като сенки андартите със синкавите фустанели и черните скуфи, които не остаряха, за да вземем от тях в ръцете си тежките им пушки. Още не беше изсъхнала кръвта на Павлос Мелас, смъртта на когото беше една много дълбока рана. Неговата песен, която отекна като топовен гръм из всичките села, стана парола на смелост, преданост и издръжливост. Но всъщност само убийството на кръвожадния Чекаларов даде на народната душа удовлетворение и успокоение.
* * *
Съвременниците на Македонските борби, които преживяха тези събития, не се съмнявам, че ще се разчувстват, като четат спомените на владиката, прекрасният образ и всеобхватната душа на когото бе централен образ в тази борба. С първия миг на неговото появяване на окървавената сцена, в тази драматична борба на живот и смърт за нацията ни Германос Каравангелис стана кумир. Той се оказа съвсем сам в тази битка и се противопостави с устрема и пламъка на младостта си на инсценираното въстание на Илинден от 20 юли 1903 г. където „народът”, който въстана, беше изклан. Той беше родоначалникът, организаторът и главата на съпротивата в най-важния и най-опасен край на Македония - в Костур, чиято митрополия, нека не се забравя, включваше почти цялостната съвременна околия на Лерин и околията на Кожени.
Не беше по-лесна борбата, която трябваше да се води цели четири години - 1900-1904, за да се разчувства и привлече малкото Кралство Гърция, което не беше се съвзело от последствията на битката от 1897 г. Атиняните още от старо време имаха да решават големи проблеми. Въпреки че Каравангелис им пишеше и обясняваше, Делиянис не отговаряше. За него Македония беше много далеко, докато Българският комитет имаше център за набиране на комитаджии и информации вътре в тази Атина, в която имаше дързостта да се движи онзи кръвожаден Чекаларов. Той дори купуваше пушки от Гърция, за да коли от другата страна на границата поробените гърци. Така ни намериха неподготвени и ни изненадаха събитията от 1903 г., на които само Каравангелис се противопостави със селските чети на капитан Вангелис, на капитан Котас, Гелев, Догрис и др. Чак през 1904 г. официалната държава се размърда, благодарение на подканянията на семейство Драгумис, което поддържаше непрекъсната връзка с Македония и малкото село [Богацко], от където произхождат и където все още е запазена тяхната къща.
Каква щеше да бъде съдбата на Македония без този изпратен от Бога човек през първите години на борбата, през които гръцката държава я нямаше на сцената на събитията?
Германос Каравангелис беше надарен с всичките духовни и морални качества за един ръководител, мъжествен и смел, решителен и ентусиазиран и без да познава по никаква причина отчаянието, той бе винаги готов.
* * *

Автобиографията на този велик духовник е до 1907 г., след която година бе изпратен в Костур поради настояване на Високата порта, за да удовлетвори исканията на руския посланик Зиновиев, както разказва сам в спомените си за Македонските борби, спасени благодарение на незабравимата Пинелопи Делта. Отношението на тогавашните Велики сили към Македонската борба, без изключение, беше непрекъснато пробългарско, защото българската и руската пропаганда в чужбина работеше неуморимо и систематически. Раздаваше огромно количество злато на международния печат, благодарение на когото винаги намираше начин да оправдае всичките кланета, постъпки и деяния на българите в Македония, в Източна Румелия и Тракия. Европейците не бяха разбрали нищо от балканската действителност и не виждаха, че с тази тяхна политика те отваряха пътя на Русия за Цариград и Средноморието, която бяха спрели през Кримската война 1853 г.
Сега тя се опитваше да премине тези препятствия и човек се пита докъде щяха да са днес границите на България, ако не беше се присъединила към Централните сили, а бе на страната на победителите в Първата световна война. Щеше ли да има и за нас място под слънцето и за нашите приятели югославяните?
През 1913 г. и след смъртта на патриарха Йоаким III Германос Каравангелис бе избран за потирник на Светия синод на Вселенския трон и бе почти най-младият между владиците. Той вече се беше оказал за достоен наследник на великия патриарх, но неговото национално мисионерство в Македония бе непреодолимата пречка за възкачването му на Вселенския трон както през този период, така и по-късно.
Като потирник на Вселенския трон остана до есента на 1914 г., докато бе избран за патриарх халкидиецът Германос V.
Както показват събитията след Малоазийската катастрофа, възрастният вече духовник беше винаги готов за саможертва и никога не се стремеше да се въздигне към други достойнства, несвързани с правата вяра. Колкото беше способен да води една битка и да държи фронт, толкова по-малко този човек умееше да води задкулисни схватки. Това е общото за всички достойни души.
Не беше по-малко велико и по-малко опасно неговото дело в Понт.
Като митрополит на Амасия Германос Каравангелис продължи неотклонимо националната си дейност, като организираше общините и околиите, в които откри стотното си училище с великолепни сгради за Митрополията и гимназията за Сампсомда.
По време на варварското прогонване и унищожение на гърците и арменците в Полет, които бяха организирани от младотурците в навечерието на Първата световна война (1914-1918 г.), Германос Каравангелис показва своята изпитана способност и самозащита. Както заобича Македония, така заобича и Полет, където все още се намираха границите на гръцкия свят. През този трагичен период на изгнания и групово преселване на гърците, провеждан от Рафет и Пахаедин Саки, неустрашимият национален борец спаси своите сънародници от Амисо чрез намесата на своя стар приятел Вехип паша. За да се срещне с него в Су Сехир на Изтока, той измина пеша за осем дена цялото разстояние. Но програмата за унищожаване на гръцкия елемент не беше спряна. На 15.Х.1917 г. самият митрополит под конвой бе изведен и затворен с големите престъпници, но след настойчивото настояване на Патриаршията бе освободен.
Връщайки се в епархията си след отстъплението, направи големи човеколюбиви дела през тези дни на страдания и мъка. Организира раздаването на храна между бежанците и пое издръжката на сиропиталището, където намериха приют над 500 сираци, родителите на които бяха станали жертва на кланетата.
Революцията на Кемал Ататюрк го завари в Понт, осъществяващ събирането и съхраняването на изгнаниците. Съдът на независимостта на Анкара беше вписал в листата като враг № 1 Германос Каравангелис, защото той не беше се отказал от съмишлениците и делата си. Между съмишлениците му беше и героичният старец, протосингелът Платон Айвазидис, който го следеше вярно от Костур и пееше божествени псалми през цялото време и за което беше и той осъден на смърт. Но междувременно Каравангелис успя да избяга в Цариград, който се намираше под надзора на съюзниците. „Тази присъда увенча патриотическата дейност на националния борец”, беше писал в „Свободен печат” незабравимият Кавафаки, журналистът С. Протонотариус. Чудо, сътворено от Бог беше, че тази смъртна присъда не беше изпълнена, както е чудо и неговото запазване през седемгодишната му смела и изпълнена с опасности дейност в Македония. Тя му осигури почетното място на национален герой и го постави в пантеона на великите черковни борци на съвременна Гърция.
* * *
До Малоазийската катастрофа незабравимият духовник отсядаше в Цариград, съдействащ със службата си на воюващата Нация и Църква. След смъртта на Вселенския патриарх Германос V (края на 1921 г.) Германос Каравангелис имаше в ръцете си гласа на Светия синод, но той подкрепи кандидатурата на Мелетиос Метаксакис, пожертвайки кой знае за кой път личното си издигане. Той продължи да се жертва до края на своя живот. Защото, след като избяга в Гърция през 1923 г., той беше предложен за митрополит на Атина, но накрая не бе избран. Впоследствие на това той бе избран за Янински митрополит, но на този пост той не остана за дълго време. Принуден да се откаже, бе определен през 1924 г. за екзарх на Вселенския патриарх в Централна Европа и замина за Европа, където се намираше неговото седалище. Това място за неуязвимия национален борец беше място на изгнание и отстраняване от Атина. И с тази горчивина в душата затвори очи на 11 февруари 1935 г. във Виена, където и до днес се намират неговите свещени мощи. В дадената гласност на завета му, написан в Атина на 27 март 1933 г. и отпечатан от прокуратурата на Атина на 28. ІІ. 1935 г. (№ 1381/1935 г.), се подписва с чистото спартанско име Евротас Г. Каравангелис. Той поръчва погребението му да стане „само с един свещеник, без дякон” и придава като заключение: „Не съм длъжен на никого нито куршум. На нацията посветих каквото беше възможно като духовник на 1921 г.”
И действително, незабравимият македонски деец бе достоен духовник на тази голяма национална борба.

Д.  Цуркас

 

1.

Първите години

 

Костурският владика Германос Каравангелис


1. Родих се в село Стипси на остров Лесбос през 1866 г. И родителите ми бяха от Стипси, обаче дядо ми, на баща ми баща му, се намери в катастрофата на Псара. Помня като пушеше с лула и аз, малко дете, отивах да му запаля лулата с въгленче, което хващах с маша. Той тогава ми казваше, смеейки се: „Чакай, аз веднъж вече се изгорих в Псара”, и взимаше с ръка запаления въглен и палеше лулата си. Разказваше ми един куп истории. Но аз бях много малък и не ги помня добре. Изглежда, че той заедно беше воювал с Канарис и Мяулис.
Баща ми беше търговец; но още млад той се прехвърлил в Андрамити и отворил дюкянче. Но когато станало време за женитба, се върнал отново в Стипси и се оженил. После пак се върнал в Андрамити, но през празниците си идвал. Когато станах на две години, дойде и ни взе всички в Андрамити. Там се родиха моите шест сестри, но едната умря много малка, а последният мой брат, Еврипидис, също умря много млад.
2. В Андрамити завърших гръцко училище. Една година преди да завърша, в Андрамити дойде и взе участие в устните ми изпити приятелят на музите Ефеският митрополит Агатангелос. Когато приключиха изпитите ни, повика баща ми и му каза: „Трябва да изпратиш детето си да следва в Теологическата школа на Халки (училището на Халки имаше гимназия и университет и всичко на всичко годините на следването бяха 7 или 8). И така на следната година, през септември 1882 г., баща ми ме взе и ме заведе в тази школа. Постъпих веднага във втори гимназиален клас, т.е. прескочих един клас. Така останах 6 години и слушах разни изтъкнати професори, между които се отличаваше Леандрос Арванитакис, професор по древногръцко езикознание, както и Георгиос Лианопулос, професор по математика, и архимандрит Германос Григорас, директор на школата, който особено ме обичаше.
3. Когато умря Занис Скилицис Стефановик (дядо на госпожа Венизелос), неговият син Павлос Стефановик (вуйчо на госпожа Венизелос) дойде в Теологическата школа през Великата неделя да прекара няколко дни и да забрави болката си, защото бе приятел на архимандрит Григорас. Аз бях още младо момче, голобрадо, и пеех в църквата като четвърти псалт. Изглежда, че направих на Павлос впечатление как изглеждам и с пеенето си, защото след църквата, когато се качили в дирекцията, попитал Григорас кое е това дете. Директорът му каза каквото знаеше за мен. Това стана причина по-късно да замина в Европа да следвам. През 1888 г. завърших следването си в Халки. В деня на получаването на дипломите литургията в църквата на Теологическата школа я отслужи Патриарх Дионисиос със синода си, който ме ръкоположи за дякон. След ръкополагането ми каза, че ще ме извика в Патриаршията и че не трябва да искам място на другаде. Местата в Патриаршията бяха високо търсени, защото веднага влизаш в по-висшия клир. Обаче Григорас, който ме обичаше много и си беше взел бележка при интереса от Скилицис за мен, отишъл, без да ми каже нищо, при Скилицис, припомнил му случката в църквата, като му казал, че се нуждае от наследник в Школата, защото той е вече много стар и за такъв ме предвиждал мен. Той му казал, че трябва да замина да следвам в Европа, и му предложил да отида на негови разноски. Скилицис се съгласил веднага и Григорас, изпълнен с радост, дойде в Школата и ми съобщи новината. Обаче аз му казах, че си бях дал думата на Патриарха да отида в Патриаршията. Тогава Григорас ме попита какво предпочитам: „Патриаршията или Европа?”. Отговорих му второто. Затова Григорас отиде и се разбра с Патриарха. След това ме взе и отидохме заедно при Скилицис. Благодарих му и след малко заминах за Лайпциг, където останах две и половина години. Там се записах във Философския факултет и между другите слушах и лекциите на прочутия немски философ Вунд. През януари 1891 г. бях дипломиран като преподавател по философия. Но междувременно слушах и теологически лекции при чудесния Лутхард, който преподаваше догматическа теология, апология на християнството, тълкуванията на Новия завет и т. н. През второто шестмесечие заминах за Бон на Рейн, където слушах църковна история от професори старокатолици, протестанти и католици и направих едно синкритично изследване какво казваха тези професори по същия въпрос и стигнах до заключението, че най-просветените бяха старокатолиците, между които особено се отличаваше католикът Ланген.
4. Междувременно бях предизвестил Патриаршията за дипломирането си и към края на второто шестмесечие (т.е. през третата година на моето следване в Германия) получих телеграма от Патриарх Дионисий, с която ме канеше да се завърна, защото съм назначен за професор по църковна история и други теологически предмети в Теологическата школа в Халки. През септември 1891 година поех своите задължения в школата и преподавах там до края на 1896 г.
По решение на Синода Патриарх Антимос VI ми възложи като професор по църковна история съставянето на Патриаршеското послание като отговор на посланието на папа Лъв, който призоваваше Източните църкви към обединение. Това Патриаршеско послание беше преведено на всички европейски и славянски езици и свободно се коментираше с месеци в теологическите списания на православните църкви, в протестантските и англиканската църква, докато обратен, на огорчение беше случаят в научните среди на Ватикана.
След тази шумотевица, която се дигна, издадох и научен труд, в който с исторически факти опровергавах всичките заблуди на Римската църква. През 1895 г. издадох един отделен том с Историята на Великден и църковните празници от времето на Христа, та до наши дни. Освен отделните статии и църковните речи, които се отпечатаха или произнесоха, имам още и неиздадени писания, енциклопедия на теологията, църковна реторика и неколкостотин бележки върху църковната история.

2.

Епископ на Пера



Костурският владика Германос Каравангелис

1. През февруари 1896 г. бях избран за хороепископ на Пера. Пера беше пълна с пропагандни училища. И всичките ученици бяха гръцки деца, които учеха в тях, за да научат френски език. В тези училища се деформираше духът на учениците. Гръцкият език и гръцката история бяха неизвестни и тъй като децата се намираха в чужда и неприятелска обстановка, се обезличаваха и превръщаха в космополити, равнодушни към националните идеали и хладни към традициите си, тъй като цялото им образование имаше пропагандна цел. Даже бяха разкрити един куп унизителни скандали, особено на момичетата от отлични семейства.
Така че трябваше да се организира едно систематично противопоставяне срещу това течение. Първото мое действие като епископ на Пера беше да назнача дипломирани известни проповедници в Пера - К. Калиникос, Несторас Сепалидис, професор в Търговската школа, Зотос, Стефанос Атанасиадис, преподавател в Запион и по-късно Велик проповедник на Патриаршията, и др. С тези проповедници и с моите постоянни проповеди, се създаде една силна съпротива не само в Пера, но и във всичките центрове на Истанбул, където в църквите проповядваха светите проповедници, които споменах. След като се подготви почвата, учениците на пропагандното училище Папаз-Кюпру на pere Andre, един понеделник, сякаш по знак, напуснаха чиновете и се придвижиха към близката им гръцка църква, където ги очаквах. Сто и петдесет ученици, разделени в две редици, същия ден ги прехвърлих в обществени училища и в Зографион. През същата седмица избягаха и останалите ученици и така се затвори веднъж завинаги това гнездо и на мястото му се отвори частното училище на Мумджис. Този пример на учениците, който беше разтръбен от журналистите, се разпространи и в другите пропагандни училища, поради което се увеличиха учениците на гръцките училища в Пера и в другите енории. За момчетата беше лесно, защото имаше мъжки пансиони, където доста се преподаваше френски език, както беше лицеят на Хаджихристо и Зографион. Но за момичета нямаше гръцко-френски девически пансион и Запион, предопределен да подготвя учителки, едва разполагаше с два-три часа седмично за френски. Тогава, като видях, че средствата на общината не достигаха, основах със собствени средства Гръцко-френското девическо училище в Пера, което по-късно се преименува от народа „Девическото училище на Каравангелис”. Взех под наем една голяма къща. Снабдих я с одеяла, чинове, пиано и друго и запалих така антипропагандния светилник на момичетата, където сутринта се преподаваше на гръцки, а следобед - изключително на френски, според програмата на лицея. Тук преподаваха професорите на Великата школа на народа Афтендопулос, Мастратос, Ф. Димитриадис, Пахтикос, Калиникос и сестрите Сандоринеу и много учителки по френски. Така че Школата за съвсем кратко време имаше 450 ученички, които бяха откъснати от пропагандните училища и произхождаха из всичките обществени слоеве. Бяха, така да се каже, момичета на учени, на професори, на търговци, но и на занаятчии, както бедната ученичка Елпис Калогеропулу, чийто глас привлече вниманието на учения професор по музика Пахтикос и така той й даде първите основи на музикалното развитие на известната певица, позната с името Сперанса Кало.



2. Така по този начин с училищата и проповедите се разтърсиха сериозно основите на пропагандата. Между другото се случи и друг епизод. В затворената вече Школа на pere Andre продължаваше да съжителства с калугерите и един скитник, по име Иларион Донтис, някогашен православен свещеник, който преди години беше приел униатството. Той се стремеше чрез злоупотреби със сана си да забогатее, като извършваше венчавки на роднини помежду им или на женени и омъжени лица. Патриаршията, понеже в началото не можеше да хване вероотстъпника, го беше отлъчила преди години, но той, поддържан от силните монаси, продължаваше да носи православното расо и да търгува с него. Тогава стигнах до съглашение с г-н Д. Гянокопулос. Помолих го да отиде в къщата на лъже Илариона и да го убеди, че иска да се ожени с една госпожица от Балата, но Патриаршията не му дава разрешение поради роднински връзки. Действително Гянокопулос отиде и след като му дал няколко златни монети, постигнали съгласие. На определения час и ден отново Гянокопулос със закрит файтон отива в къщата му и го взема да отидат заедно в енорията, където щеше да се извърши венчавката. Енорията на Балата се намира от другата страна на Фанари, през където неизбежно трябваше да мине файтонът. И файтонджията, който участваше също в заговора, в момента, когато файтонът минава пред портата на Патриаршията, неочаквано спира пред портата на Григорий V. Там аз чаках заедно с двама клисари, които хванаха отстъпника и го заведоха в двора на Патриаршията. Мъдрият Патриарх Константин се разтревожи много от случилото се. Обаче аз, заедно с големия протосингел и тогавашен митрополит на Смирна, Хризостомос, светия мъченик, и той млад като мене, извикахме тайно един берберин и след като му обръсна брадата и косата, му нахлупихме на главата един фес и го оставихме да си върви като господин Илариос, същински фенерски бакалин. За съжаление Хризостомос и аз не успяхме да убедим Патриарха да го отпрати тайно в Света гора, и така господин Илариос си сложи една изкуствена брада и перука и продължи работата си. Като резултат на резила, който направих на униатския свещеник, и затварянето на пропагандната школа, бе да ме наклеветят в двора на султан Хамид, че поругах френското знаме, под чиято сянка работеше школата. Но намесата на гръцкия и руския посланик оправиха въпроса.

3.

В Костур




1. През 1900 г. почина Костурският митрополит и тронът му овдовя. Беше период, когато българите бяха започнали да нападат. Комитетът им се беше изявил веднага след 1897 г. Но след 1900 г. вече не се и криеше, особено в Костурската околия, която се смяташе за последния край на българската пропаганда, стигаща до Аякмона [Бистрица]. Убиха поп Константин от Нерет, Леринско (бивша Костурска околия), шестеовския учител Атанасиос и други първенци.
Това място, значи, ми предлагаха, обаче аз не исках да приема, защото усещах тежестта от Ставродроми да отида в Костурските планини. Идва тогава Николаос Маврокордатос, посланик на Гърция, в моята килия и ми казва: „Ще станеш епископ на Костур.” „Но още съм млад”, му отговарям. „Именно затова ще станеш - настояваше той. - Българският комитет се разпространява в страната и трябва да отиде духовник, достоен за мисията. Това е и волята на правителството.” Тогава се съгласих и станах Костурски митрополит. Обаче от създаването и поддържането на Девическото училище бях потънал в големи дългове, от дадените ми заеми от различни мои приятели. И тъй като и сега се нуждаех и от други разходи по пътуването, заложих скъпоценните си одежди при лихвари.
Преди да замина, застраховах живота си за сума, съответна на сумата на заемите, която изплатих едва когато станах Амасийски митрополит. Много от моите приятели, като Ивакис и Спиридонос, се отказаха да приемат лихвата. Но лихварите, като Н. Мецис, си получиха ипотеките, който продаде срещу дребни грошове след една година скъпата ми мантия и архиерейската митра. И така, след като се приготвих и предадох Девическото училище, което вече беше материално осигурено, на директорката Санторинеу, под името „Еликон”, аз заминах за Костур.
2. Когато пристигнах там, заварих околията в много тежко положение. Все още се чувстваше войната от 1897 г. Турците от омраза към Гърция подкрепяха екзархийските претенции, а българите, използвайки психологическото състояние, бяха станали господари на това място. Погледите на Българския комитет стигаха до Аякмона [Бистрица] и Кастанахорията [Костенарията] и затова военният център на бандите беше разположен в Корещата - Костурско, за да покажат един ден на европейската дипломация, че в Костур трябва да се очертае границата на бленуваната Велика България. В началото там се формираха две банди. Едната под водачеството на Петров от Шестеово за Корещата, а другата с Марков от село Пътели за Леринска околия. Първите кървави стълкновения станаха в Костурска епархия. Българският комитет, осъществяващ антигръцкия план, започна да срутва един след други стълбовете на елинизма в общините, за да предизвика паниката и да подчини населението под Българската екзархия. Гръцката кръв започна да се лее по земята на Македония. Славяногласните села пред наличието на граничната дилема „Екзархия или смърт” се причисляваха към Екзархията и даже с течение на времето се умножаваха бандите с появата на войводите, каквито бяха Чакаларов от Смърдеш, Коле от Мокрене, Коте от Руля, Митре Влаха от Кономлади, Костандов от Костенарията, Кършаков от Косинец, Гелев от Търсие, другият Коле от Добролища, Никола от Кономлади, Алексо от Екши Су (което на турски ще рече „Кисела вода”) [Върбени], Пандо от Баница, Лазо Поптрайков от Дъмбени, Кузо - български учител от Блаца, Христов от Старичани, полковник Янков от Загоричене, Горанов от България, Лука, който беше влах от Костур, и един куп други, които се въоръжаваха в София и изпращаха в Корещата.



Положението ставаше отчаяно, бандите свикваха през нощта селяните в църквите и след като даваха клетва пред комитета, принуждаваха ги под заплахата на оръжието да се обръщат към Екзархията и правителството, заявявайки, че преминават към Екзархията. Ония от селяните, които бяха в опасност като съмнителни за българите, побягнаха в Костур; учителите напускаха своите работни места, особено след трагичната смърт на учителя Малиганос в Сетома, прободен тридесет пъти с щик; напуснаха също и свещениците след убийството на свещениците в Нерет, Сребрено, Прекопана и Поздивища; и други побягнаха в Костур като свещениците от Жупанища, от Апоскеп, от Лабаница, от Загоричани, от Калища, от Тиолища, а други останаха в селата си, мълчейки и очаквайки часа на освобождението от тиранията на Българския комитет.
3. След като проучих положението, отидох в Консулството на Манастири [Битоля] да се споразумея с консула Пезас. Изложих му нещата и му казах, че българската пропаганда печели територия, че всеки ден се вършат убийства и насилия. Българските комитаджии казваха на нашите: „Няма да отивате в съборната църква”, и ако отиваха, ги убиваха.
Пезас ми каза, че токова е положението и тука, и на други места. Тук натискът е толкова голям, защото те искат да покажат, че България се простира до Аякмана [Бистрица]. Същевременно Пезас ми каза да направя едно изложение на правителството. Направих изложението и самият консул го изпрати до Министерството. Това, показвах аз, е невъзможно да се извърши без гръцки части. Изложението се изпрати, но остана без никаква последствия. След няколко седмици отидох отново в Консулството и консулът ми каза, че не само не ни изпращат помощ, но и ни пречат. „Не можем да направим нищо”, ми каза. „Добре, де - му отговорих, - но всеки ден се лее гръцката кръв. Всеки ден православните се отклоняват. Те убиват. Техният комитет се засилва. Ще остана ли аз така с вързани ръце. Тогава изгубена е Македония.” И той се съгласи с това.
4. Завърнах се отчаян в Костур и реших да действам сам, както мога. С разни лица от селата, свещеници и обикновени, поддържах тайна кореспонденция, уверявах ги и успокоявах, че скоро ще имат помощ от Гърция.
Сега вече измислих нещо ново. Щом като нямаше вече да очаквам помощ от Гърция, трябваше да опитам да откъсна някакъв българогласен войвода и да го убедя и привлека да стане гръцки капитан. И така се реших да се срещна с Коте от Руля. Той беше юнак и отличен стрелец. А като войвода на българите беше убил Касъм Ага. Така че беше извън закона, осъден на смърт. Обаче неговото село Руля преди години беше гръцко и той самият, преди да постъпи в комитета, беше православен. Така че щеше да ми бъде по-лесно да го привлека най-лесно от когото и да било друг. Сетне комитетът все още показваше признаци на симпатия към нашите и особено към тези, които убиваха. „Ще го намеря, значи - казах си, - и какво ще да става.”
След много опити успяхме да се споразумеем и останахме съгласни чрез писмо да се срещнем в едно село срещу Руля, в Търново. Отидох там в полунощ. Останахме заедно цялата нощ и разговаряхме. Казах му: „Вие сте гърци от времето на Александър Велики, след което минаха славяните и ви пославянчиха. Видът ви е гръцки и земята, която тъпчем, е гръцка. Това свидетелстват паметниците, които са скрити в нея. И те са гръцки, и монетите, които намираме, са гръцки, и надписите са гръцки. После, църквата ни и Патриаршията бяха винаги в първите редици на свободата, докато България не се оказа способна дори и сама да се освободи, а беше освободена от Русия. И ти чакаш сега тя да освободи Македония? И ти си представяш, че е възможно някога Европейската дипломация да изостави Македония на България и особено Лерин и Костур, които са на разстояние едва два дни от гръцката граница, докато от българската са на седем дни разстояние?” След това му говорих за убийствата и му казах, че ако действително Българският комитет работи за свободата, за такава една свещена цел, нямаше да може да прави такива престъпления, да взима насила пари от сиромасите селяни и да убива невинни хора. „От днес - му казах - ще бъдеш заедно с нас, ще бъдеш първият човек. Ще те изпратя долу да се запознаеш с гръцкия крал и кралица и децата ти ще ги изпратя в Гърция да следват.” Той прие и се споразумяхме да поеме защитата на селата в неговата околия, а аз поех задължението да издържам чедата му. Даде ми едно писмо, че в бъдеще ще подкрепи Гръцкия комитет. След два-три дни ми изпрати децата си - две момчета, едното на 7 и другото на 12 години, които бяха питомци на Костурската българска гимназия. Задържах ги една седмица в Митрополията и след това ги изпратих на Павлос Мелас с придружителна бележка. Там ги настаниха в Лицея на Делиос, а след това във Военното училище и днес те са офицери от гръцката армия.


На Коте изпратих веднага една месечна заплата, 10 лири за него и 2 за всяко едно от децата му, т.е. за неговите юнаци.
По-късно изпратих и самия Коте на Мелас в Атина. От Костур до гръцките граници имах куриери селяни и един от тях го придружаваше дотук с двама-трима от юнаците му, за да се запознае с Гърция. Във всяко едно село имахме куриер, който трябваше да ни осведомява за всичко. Ние осведомявахме куриера, че ще дойде в еди-кой си час един отред, и да се погрижи за настаняването му. Същото правихме в друго село през следващата нощ. Пътуваха от нощ на нощ, а през деня спяха.
Там, в Атина, Коте бе приет от Мелас и след това отново се завърна в Македония. Когато се върна, започна да се противопоставя на Българския комитет, но не открито, а все още като член на комитета. Българите бяха разбрали, че той е ходил в Атина, но се страхуваха от него много. И така, продължи да действа в Корещата, в своя район, където имаше само българогласни села.
5. В началото на 1901 г. направих една голяма обиколка из всичките българогласни села в Корещата. И така селата Руля и Търново, Търси и Дреновени, Габреш и Черновища се възвърнаха в православието. Останалите села, Косинец, Смърдеш, Брезница, Поздивища и т.н. бяха смесени. В Кономлади, селото на Митре Влаха, селяните не искаха да ни дадат ключовете на църквата. Тогава аз, заедно с моя гавазин Емин, с пушките на рамо, аз с „Манлихерка”, а той с „Гра”, счупихме вратата с балтии и влязохме, без никой да се осмели да ми попречи да държа литургия. Докато продължавах обиколката си из Корещата, един ден преди да отида в Бабчор, ме известиха, че една българска банда на Чакаларов от 60 човека бяха хванали бърдата около лозята между Дреновени и Бабчор и бяха устроили засада. Тъй като все още нямах придружвачи от нашите и не исках да прекъсна обиколката си из Корещата, оповестих турския аскер, който беше се установил в Кономлади, и ми бяха изпратени 100 войници. Така пристигнах необезпокояван в Бабчор, защото Чакаларов, като видя аскера, се оттегли с дружината си и се скри в гората. И така влязох в Бабчор и държах литургия заедно с двамата гръцки свещеници - поп Коста и поп Димитри. Но когато заминах, комитаджиите, за да тероризират нашите, убиха трима мъже и една жена, онези, които ме очакваха и ме приеха в къщите си.
През Коледа на 1901 г. отидох в Загоричани. Там имахме двама наши свещеници, един учител и няколко други, но всички бяха изпоплашени. Гостувах в къщата на поп Георги, а през нощта трябваше да държим литургията. Написах на българите да ми изпратят ключовете на църквата. Пишат ми: „Първо ще отслужим ние, след това вие!” Отговарям им: „Първо аз, след това вие.” Там беше и Чакаларов с неговата чета, и Митре Влаха. Шестдесет мъже и отделно селяните. „Ще счупя - им казвам - портата!” Тогава не бяха още решили да ме убият. Беше първата година от моето отиване. Изпратиха ми комисия от селото да ме убеди, че беше по-добре да отслужат първо те. „Не! - им отговарям. - Църквата е построена с гръцки ферман от Гръцката патриаршия и аз съм неин духовен глава. Така, първо аз ще отслужа.” Тогава станаха и отидоха, без да предадат ключовете. „Емин - извиках на своя гавазин, - отиди при каймакамина да му кажеш да ни прати аскер.” Те чуха това и ми изпратиха ключовете. Така в полунощ отидох, придружен от двама наши люде, с револвер в ръце и Емин с пушката „Гра”. Винаги когато трябваше да завием по пътя, на самия завой, Емин обръщаше пушката нагоре, целеше се. В църквата сложих револвера в кожения кобур и забравих даже, спомням си, „петлето” повдигнато. Но за щастие, не се случи никаква злополука. Иззад трона се намираше един наш, който остана през цялото време с револвера в ръка. Така отслужихме и стигнахме до Светиите. Тогава обаче пристигнаха българите и започнаха да викат: „Бързо гъркоманите да привършват!” Аз обаче отслужвах, дадох анафората и така си отидох. Когато стигнахме до къщата, поп Георги си направи кръста. „Всички злосторници бяха тука”, каза. Първата литургия в Загоричани наистина беше лудост, но така се наложи.


Костурският владика Германос Каравангелис

6. Когато се завърнах в Костур от първата си обиколка, изпратих много изложения до правителството чрез консула на Битоля, излагайки каквото се случи, и търсих помощ в хора и пушки. Но за съжаление, гласът ми не бе чут. Междувременно, пишех и в атинските вестници с псевдоними, подчертавайки опасността, като възгласявах, че сега „се пославянчи страната и стана варварска”. Обаче правителството остана безучастно.
Българите имаха центрове, представителства вътре в Атина, Лариса и Катерини и оттук те придобиваха своите пушки, докато тукашните спяха. В края на 1902 г. и в началото на 1903 г. пристигна от България младият войвода Георги Чакаларов от Смърдеш, който познаваше добре местата, с една голяма парична сума - 2000 лири, за да закупи пушки и да организира нови банди. Чакаларов реши да слезе сам в Атина за покупката на пушките.
След като научих това, помислих, че бихме могли да хванем Чакаларов в Атина и така да разтурим тамошния им център. Споразумяхме се с поп Илия от Посдивища и изпратих неговия братовчед Георгиос Камос в Атина с поверителни писма, за да сполучи залавянето. Разходите по пътуването ги направих аз, защото тогава нямахме никаква помощ отникъде. По-късно, когато се основа Гръцкият комитет, той изпращаше пари на главния ръководител на комитета или на гръцкото консулство в Битоля и ги разделяха на четите. Понякога изпращаха и до мен и ги разделях между капитаните, какъвто беше случаят например с Варда, срещу разписка за получаването.



Камос познаваше Чекаларов лично и можеше да го открие и действително един ден го открил в Хавтия. Но не постъпил разумно. Преди всичко той трябваше да приготви почвата, да се споразумее с полицията да го проследят, да намерят къде се е настанил, с кого се среща и след това да го арестуват. Той обаче, щом го видял, приближил се до един полицай и започнал да го сочи с пръст отдалече, опитвайки се да го убеди, за да го арестува. Чакаларов го усетил, влязъл в едно кафе и изчезнал. И така Камос се върна с празни ръце. И Чекаларов се завърнал веднага в Македония, дори преварил Камос и го причакал. Когато Камос се завърна в Поздивища, една вечер Чакаларов влязъл в селото с четата си, съпровождан от Цильо Коте и един друг комитаджия от Габреш, хванал Камос и поп Илия и след един ужасяющ разпит ги осъдил на смърт и ги убил след страшни мъчения. Това убийство предизвика отвращение и пося паника в целия край, особено измежду нашите в Корещата. Трябваше значи веднага да се намери начин да се разпръсне насаденият страх, защото имаше опасност да ни се затвори завинаги цялата тази околия, а най-добрият начин беше да се накажат убийците на поп Илия и Камос.
7. От Коте бях научил за една сцена между Чакаларов и един друг български войвода, Гелев, за една семейна разправия. Чакаларов преследваше жената на Гелев и Гелев беше много сърдит за това. Освен това Гелев беше братовчед на поп Илия и неговото убийство не ще да го е зарадвало. И така накарах Коте да му напише писмо, в което да поиска среща с мене. Гелев се съгласи и като място на нашата среща се определи село Статица - там, където по-късно падна Мелас. Оставих едно запечатано писмо на протосингела ми, незабравимия свещеномъченик Платон, което съдържаше разпорежданията ми, в случай на смъртта ми, и напуснах Митрополията през нощта с моя гаваз Емин, един верен турко-албанец. „Къде ще отиваш?”, ми каза протосингелът ми. „Оставих ти писмо в седалището ми и ако не се върна, ще го отвориш. Там съм написал къде ще ходя.”
Когато излязох извън Костур, Емин ме попита: „Къде отиваме?” „Вън от Корещата”, му казах. „А, не, аз имам деца.” „Не се страхувай - го успокоих аз, - договорил съм се.” „Взимаш ме на тила”, ми каза Емин, но продължаваше да ходи. Имахме два здрави коня. Той със своята пушка „Гра” и аз със своята „Манлихерка” и с една черна кърпа върху главата, за да не ме разпознават лесно. „Къде отиваме?”, ме попита отново след малко. „Ще отидем в Статица.” Това село е на разстояние 6 часа път от Костур. По пътя не срещнахме никого. Когато пристигнахме, българският куриер на Гелев ни очакваше и ни поведе към една къщичка. Като отивахме, си мислех: „Гърция ни изостави, трябва, значи, да взема от тях.”
Къщичката, към която ни поведе, имаше само една стая на горния етаж. Отдолу беше добитъкът, воловете, конят и магарето. Сложиха ме да седна в тази единствена стая и зачаках. Мина полунощ, дойде един, дойде два и никой не се появява. Изведнаж, в два и половина чух псетата да лаят и след малко ми се стори, че чувам стъпки вън. Почти в същия миг една дъска от пода се подигна и от отвора се показа една българска глава. Беше войводата Гелев. След него излязоха и неговите петнадесет юнаци. Гелев се доближи до мен и пожела да ми целуне ръката, но аз го спрях. „Остави - му казах. - Нека поговорим и сетне.” Той обаче настояваше и аз го оставих.
Гелев знаеше малко гръцки и така говорихме на гръцки. Беше от Търсие, едно село близо до Лерин, и преди това беше български учител. Така започна разговорът. Казах му това, което казах и на Коте, и допълних: „Работите за свободата на Македония. Целта ви безспорно е свещена, но разрешено ли е на едно такова движение да върши такива убийства?” Гелев мълчеше. „Не ми казваш - го попитах. - Отидохте при поп Илия, прие ли ви?” „Да.” „Даде ли ви хляб?” „Да.” „Той беше добър човек.” „Да.” „Тогава защо го уби този злосторник?” „Да - ми каза, - и аз се разсърдих за това.” „Какво като си се разсърдил? Така, за един свой каприз да убие такъв човек? - и сетне придадох. - Зная всичко за Чакаларов. Двама мъже, които излизат заедно в планината, трябва да са като братя. Значи, твоята жена трябваше да му е свята. Всичко това, да знаеш, ще донесе големи злини. От България - му казах накрая - не трябва да очакваш нищо. Само когато видиш по планинските върхове на Македония гърчетата и мен с пушка в ръка, само тогава да дигаш революция.”
Накрая успях да го убедя. Толкова беше възбуден, че започна да плаче. Аз имах готово удостоверение от Костур до Делиянис и му го показах. „Какво е това?”, ми каза. „Едно удостоверение, че ще работите за Гръцкия комитет. Кога да е, ще пристигнат отдолу и гръцки дружини критяни и маняти. Ще видиш, зад всяка шумка юнак. Подписа се с българския печат: „Войвода Гелев”. От останалите, някои подписаха с ръката си, а други слагаха печата си. Тогава им казах, че ще е срамота да взимат пари от бедните селяни. Три лири на него и по една и половина за всеки един от четниците му...
Взех декларацията с подписите и си отидох, а на сутринта бях вече в Костур. След няколко дни Гелев уби двамата комитаджии, убийци на поп Илия. Това беше първият удар на отмъщение на гърците. Това се случи през 1901 г.
Когато пристигна вестта, бях в Управата, заедно с Управителния съвет. „Какво им се случи на българите, че се избиват помежду си?”, попита ме каймакаминът. „Не се ли радваш?”, му отговорих. „Нещо трябва да знаеш ти!”, настояваше. „Не зная нищо, но се радвам.”
Изпратих веднага едно изложение до Делиянис в Атина с декларацията на Гелев и му съобщавах, че откъснах още една българска банда, която преди това нанесе толкова злини на гърците и го молех да ми изпрати помощ в хора. Никакъв отговор.


Костурският владика Германос Каравангелис

След това написах същото и на Заимис: „Изпратете ми петдесет юнаци, петдесет критяни, за да ги обединя с моите. Така ще организирам двадесет чети и ще ги разделя от Аякмона [Бистрица] до Морихово и Битоля, в Лерин, в Острово, Сетина, Владово, Воден и до Караджова. Времето е подходящо за действие. Голям брой първенци, свещеници и учители са посветени в борбата и капитаните очакват помощ от Гърция. Идването на юнаците отдолу ще окуражи нашите, ще попречи на откъсването им и ще изплаши българите. Тези петдесет момчета ще ги предам на Коте, на Гелев, на капитан Вангели, на капитан Георги от Негован и други и веднага ще заповядам да убият във всяко село по един-двама български войводи и така цялото място ще стане наше.” За съжаление, гръцкото правителство все още беше уплашено от поражението през 1897 г. и не смееше по никакъв начин да излезе от това си веднага Каравангелис от Костур, защото ще направи голямо зло.”
8. Докато нашите бездействаха, българите зачестяваха със своите действия. И председателят на Българския комитет Борис Сарафов, който се намираше на север от Битоля, в планината при Смилево, когато научи за споразумението ми с Гелев и неговото отцепление (междувременно Гелев беше стигнал до въоръжен конфликт с Чакаларов), слиза с една силна дружина с над триста мъже, заобиколи Търсие, селото на Гелев, хваща го него и жена му и ги направи на парчета. Тогава, излизайки извън себе си от яд, телеграфирах на Патриаршията, че си подавам оставката, защото не мога да гледам равнодушно да се лее гръцка кръв. Патриаршията не прие моята оставка: „Имай търпение”, ми казаха. И търпях. Но ако бяха изпратили помощта, която изисквах от тях, не щеше да бъде убит Гелев. Нито той, нито толкова други.
Българският комитет имаше в Костур шпиони, които наблюдаваха кой влиза и кой излиза от Митрополията. Един ден към края на 1901 г. мисля, през месец ноември, дойде в Митрополията един старец, над 70 години, свещеник, поп Димитрис от село Сребрено. Въпреки че беше толкова стар, беше голям юнак. И покрай това, че българите му бяха заповядали да не идва в Митрополията, той дойде и така научих много за комитета и намеренията на българите. „И мен - ми каза накрая - ме гонят страшно, защото не се отцепих.”
Отиде си от Митрополията и в разстояние от един-два часа го убиха. Можете да си представете колко лошо ми стана от това. През този период българите убиваха поповете и назначаваха български попове. Убиваха учителя и слагаха български учител. Кой да им попречи?
Щом като научих за смъртта на поп Димитрис, поканих сина му, едно момче на 20 години, ръкоположих го за свещеник на селото, на мястото на баща му, и го прекръстих на поп Димитри.
Но поп Димитрис имаше и един племенник, Вангел, истински гигант по ръст и по душа. Поканих, значи, и него в Митрополията заедно със сина на поп Димитрис и с други роднини и след като им изложих каква болка предизвиква в мен престъплението и какви престъпници са българите, им казах, че трябва да вземат пушките и да бранят селото си. И обръщайки се към Вангел, му заявих, че няма да бъде достоен за своето юначество, ако не си отмъсти за убийството на своя вуйчо. Но когато аз дойдох в началото в Костур, намерих само двама български войводи, войводите Марков и Петров, които кръстосваха из околията с бандите си. Този Марков, значи, беше ходил в Сребрено и беше заклел селяните в Българския комитет заедно с Вангел. Той ми каза това, но аз го успокоих: „Аз ще те освободя от твоята клетва - му казах. - Те убиха вуйчо ти. Убиват ежедневно нашите приятели и роднини.” И след като го освободих от принудителната клетва, го заклех върху Библията за Гръцкия комитет и му дадох пушки и муниции и всички, заедно с младия свещеник, ги изпратих в Сребрено, където се създаде първата гръцка чета в началото на 1901 г. с 12 юнаци, под водачеството на Вангел. Между тези беше неговият племенник Григор и един Христо, които по-късно и те бяха провъзгласени за войводи и когато загина Мелас, хванаха ги и ги хвърлиха в затвора.
Една вечер българите заобиколиха къщата на Вангел, но той заедно с Григор, с Христо и някои други издържаха, като се сражаваха до сутринта, и така се спасиха. Вангел ми направи големи услуги, още преди да се появи Мелас. Само когато убиха Гелев, Вангел и другите се събудиха и тука.
Съща такава организация направих и в другите села. В Неред на мястото на убития поп Константин ръкоположих неговия син Димитър и го прекръстих и него като поп Константин. Младият свещеник, заедно с брат му Нико, чичо му Яни и други роднини и приятели, се показаха като една значителна сила, която се бореше дълго време с хиляда опасности.
По същия начин горе-долу преорганизирах съпротивата и в другите села, в българогласното, обаче най-гръцко село Желево, във влахогласното село Псодери, в Богацко, в Клисура, в Лехово. Въоръжих селяните и те от къщите си започнаха да бият българите всеки път когато те искаха да влязат. А в Негован сложих за войвода, капитан Никола от същото село, Негован, племенник на капитан Георги.
9. Всичко това изложих пред консула в Битоля, с когото поддържах кореспонденция, както и с министерството в Гърция. Но лека-полека започна да се събужда интересът и на общественото мнение в Гърция. От една страна, моите изложения, от друга страна, безогледните убийства на гърци от край до край в Македония, предизвикаха едно живо патриотическо движение, въпреки че всичко това беше частно, в което имаха първенство доста храбри офицери, каквито бяха Данглис, Мелас, Ексадактилос, Мазаракис, Цонтос и други и преди всичко семейството на македонеца Стефанос, Драгумис и маркизата Луиза Рианкур. Тогава Павлос Мелас, четейки моите изложения, започна да кореспондира с мен. В писмата си аз се подписвах с псевдонима Костас Георгиу, т.е. Костурски Германос. Мелас ме поздравяваше за борбата ми, опитваше се да ме окуражи, казвайки, че много патриоти в Атина споделят и действат смело около правителството и че той самият се поставя на негово разположение. В едно свое писмо той се вижда отчаян от безразличието на правителството и ми пишеше: „Прочетох изложението ти в министерството, но тук спят. Какво да направя аз за тебе?” Отговорих му: „Изпрати ми 100 пушки „Гра” с патроните им и толкова гуни.” Написа ми веднага: „Изпратих ги в Каламбака и се погрижи да ги получиш от лекаря Рамо и Анагностопулос.”
Тогава изпратих една малка чета на границата в Каламбака, която получи пушките и ги донесе в Костур. Това за мене беше едно голямо улеснение. Тогава за пръв и последен път ми изпрати, без да поискам аз, една парична помощ - 200 лири, от Рианкур. Тези пари ги похарчих да изплатя заплатите на Котевата чета.
Но борбата ми беше неравна, защото Българският комитет беше организирал съвършена мрежа из цяла Македония с много и опитни войводи, с достатъчни извори на средства, докато ние се крепяхме само на нашите сиромашки възможности. Ако гръцкото правителство беше решило още тогава да се вслуша в моите съвети, които изпращах чрез консула господин Пезас от 1901 г. и след това чрез наследници му, всичките планове на Българския комитет щяха да пропаднат. Докато то се реши да изпрати хора от Гърция, беше станало вече много късно, защото Българският комитет беше избил най-важните представители на елинизма в цяла Македония и беше много трудно гръцките части да влязат и действат вътре в териториите, намиращи се под влиянието на Българския комитет. И когато това стана след 1904 г. и по-нататък, гръцките части, успявайки да влязат в територията на Българския комитет, като постигнаха това с много големи жертви.



10. През този период нашето съживено национално движение в Костур обезпокои българските среди на София и като отглас на това комитетът реши да бъда убит и изпрати за тази цел в Македония чета със специално поръчение. Откакто взеха това свещено решение, Турското посолство в София осведоми турското правителство и то - Патриаршията, и от там ми писаха и забраниха да излизам на обиколки, обръщайки ми същевременно внимание да взема предпазителни мерки. По същото време бандата беше пристигнала в Корещата, но когато видя, че е невъзможно да постигне целта си, защото аз бях взел предпазителни мерки и внимавах, решиха в Черновища да изпрати един свой член и да ме убие в самия Костур. Хвърленият жребий се паднал на един младеж от Костур, на име Лука, който беше син на един влах. Тогава идва един мой доверен човек от Черновища, Мито, който уби близо до Кономлади подвойводата на Митре - Никола, и ме предупреди, че една българска банда е изпратила свой член в Костур, за да ме убие. И да взема предпазителни мерки, особено в часа, когато отивам от Митрополията в съда.
И действително, един ден усетихме с Емин, че се навърта на ъгъла съмнително лице, съвсем непознато и на мен, и на него. Веднага заповядах на Емин и той го хвана, слязох аз от коня и заедно го доведохме в Митрополията. Там го вкарахме в мазето, претърсихме го и намерихме в него голям пищов и нож. След като го заплашихме с бой, призна си всичко, особено като видя, че зная всичко. Само предаде, че след като му се е паднало жребието на него, той е бил принуден да дойде в Костур, дори и да е нямал намерение да извърши убийството. И с разни други глупости се опита да ни подхване с добро, за да се спаси, казвайки, че след като ме е видял отдалеко „един юнак, толкова млад красив и смел”, толкова се е съжалил, че се е отказал да изпълни заповедта на комитета. Аз осведомих каймакамина и той дойде заедно с началника на жандармерията и поразпитаха Лука, който си призна всичко, както беше признал всичко и на мен.
Началството на жандармерията го изпрати в Битолския затвор, откъдето излезе след Българското въстание, когато турското правителство обяви обща амнистия. Тогава се върна в Корещата и стана главатар на банда. От тази длъжност той ми написа едно писмо, в което ми казваше, че сега ще се срещнем и ще си разчистим старите сметки. Обаче след няколко дена под село Шестеово неочаквано попадна на турски аскер и бе убит в сражението, той и двама от неговата банда.
11. Същевременно бяха убити и първите войводи на Българския комитет, Петров от Шестеово и Марков от Пътели, и положението започна да вдъхва някаква определена надежда, но нашите все още не възнамеряваха да се събудят. И скоро комитетът отново се върна и се активизира. Изпратиха от София Делчев, инспектор на бандите. Изпрати още Гуранов, Давидов и други с план за унищожаване на всеки гъркоман, който би се противопоставил на плановете им. Отново започнаха още по-страшни убийства из цяла Македония. Тогава писах на Мелас: „Изпрати ми оттам няколко момци”, и Мелас ми изпрати съвсем по собствена инициатива десет млади критяни през юни 1903 г. и ми писа: „След като разучат добре местността, да ги направиш войводи.” И наистина, всички бяха юнаци. Но помощта дойде много късно. След 20 дни се прогласи Българското въстание.
Между десеттях бяха Евтимиос Каудис и Георгиос Диконимос или Макрис, които се отличиха с юначеството си и станаха скоро войводи, както и Сейменис, Георгиос Перакис и други.
12. На 29 юни в навечерието на Светите Апостоли, трябваше според обичая да отслужа в Лехово и оттам да продължа обиколката си по селата. Така че писах на критяните, че ще се срещнем в Лехово. Преди да тръгна от Костур, каймакаминът ми каза: „Къде отиваш? Ще те убият. Да ти дам гавази?”. И ми даде като придружители - 25 войници с един офицер, албанеца Рустем Бей. В навечерието на Светите Апостоли се намерих в Лехово. След като пристигнах и слязох от коня, критяните пристигнаха, без да се крият, представиха ми се и ме поздравиха: „Ваше Преосвещенство, покланяме се!”. Всички бяха въоръжени и носеха ботуши и критски каскети. Изненадан, Рустем Бей ме попита: „Кои са тези?” Понеже му казах: „Българският комитет готви въстание и ще минем през няколко български села, написах и ми изпратиха няколко момчета.” Албанецът отговори: „Добре си постъпил!”. След малко пристигнаха и момчетата на Вангел със самия него. (Капитан Вангелис идваше в Митрополията съвсем открито и казваше, че ми е телохранител.) Така се събраха около петдесетина човека, гърци, турци и албанци. 25 на Рустем Бей, 15 на Вангел и 10 критяни.
Вечерта на Светите Апостоли стана голям гуляй с печено месо и много вино. Людете, които ме съпровождаха, се изпонапиха и започнаха да се целуват помежду си. Такова беше побратимяването им, че не се страхувахме повече от предателството на турците.

Костурският владика Германос Каравангелис

13. От Лехово отидохме в Сребрено, славяногласното село на капитан Вангелис, сетне в Невеска и от там се спуснахме към българските села. „Къде ще ходим сега?”, ме питат. „В Зеленичево.” „Но това е българско село?”, каза Вангел. „Няма вече българи”, му отговорих. Двадесет и пет години не беше стъпил патриаршески архиерей в Зеленичево, село с 350 семейства. Селото имаше четирима български свещеници, значи екзархисти, от които един дори беше грък от Пелопонес, побългарен. Патриаршески свещеник беше само един, поп Димитри, който заедно с 15 семейства, особено Граменопулите и роднините им, останаха верни на елинизма. Те за църква използваха една малка църквичка в гробищата, един параклис, който им бяха дали турците. Докато другите, които бяха станали лека-полека българи през 20-те години, бяха превзели централната църква и не допускаха в селото влизането на гръцки архиерей. Преди да влезем в селото, започнахме да стреляме. Българите се побъркаха. „Владиката идва”, казваха. Настанихме се в къщата на поп Димитри. Казвам му на поп Димитри: „Утре ще отслужим в голямата църква.” Осведомих българите да дойдат да ме видят и да ми донесат ключовете. Тоест, коджабашията и свещениците. Пристигнаха българите, но ми казват, че селото им е българско и че те не предават ключовете си. „Оставете шегите - им казвам, - ще си отслужа литургията. Имам войска. Избрани юнаци. Само офицери. Мина времето, което познавате. Ще ви прекарам всички под ножа. Кажете на вашите главатари Чакаларов, Митре Влао, Кършаков, Кузо и другите да се скрият, защото свършиха лъжите. Не можете да се спасите!” Изслушаха ме изплашени. „Да попитаме и селото”, казват. Отидоха си, върнаха се, но нищо. „Не предават - казват - ключовете.” Скочи тогава Каудис, хвана коджабашията за шията, за да го заколи. За щастие съумях да му попреча. „Какво ще правя аз бре, момчета - им казвам, - ако го заколите?” „Ела с нас в планината”, ми отговориха. „Добре, аз ще дойда, но какво ще стане с Патриаршията?” Каудис, както го държеше на земята, му счупи зъбите с тока на ботуша си. И така, накрая даде ключовете. „Ще ви изгорят селото”, им казах, показвайки им критяните. И съм на мнение, че тази случка ускори прогласяването на Българското въстание. Защото българите, в лицето на критяните виждаха предходниците на Гръцкия комитет. Така отслужихме в голямата църква и на него дойдоха доста българи, защото се бяха изпоплашили. Но трима от тях избягаха и отидоха в Битоля да се оплачат на руския, английския и австрийския консул, които, беше известно, че са добронамерени към техния комитет.
14. От там заминах за село Айтос. Преди да отида, минах през Айтоския манастир. Игуменът, който беше грък, дойде и хвана юздата на коня ми: „Не продължавай нататък, защото там има български чети и ще те ударят”, ми каза. Но аз продължих, стигнах в Айтос и изнесох литургия. От там тръгнахме за друго едно село, Негован, отстоящо на 2 1/2 часа път. Когато излязохме от Айтос (Айтос е в долината на една планина и ние трябваше да се изкачим и преминем върха), Каудис ми каза: „Слез от коня, защото местността е опасна!”
В Невеска имах един влах, член на Българския комитет, на когото плащах по две лири на месец и ми съобщаваше за всичките действия на българите. Във всяко село имахме свои хора, и ако вдигаха глава, ги убиваха. Значи, открито бяха с Българския комитет, но тайно бяха предани на нас. В селата, особено които бяха под влияние на комитета, нашите агенти никога не се откриваха. Но все пак намираха начин да ме осведомят. Докато все още бях в Айтос, пристигна до мен едно писмо от влаха в Невеска, с което ме осведомяваше, че Алексис с неговата чета е хванал Айтоския връх, откъдето щях да премина за Негован, за да ми постави засада, да ме убие и избяга в тамошната гора. Още не излязъл от Айтос, Каудис ме накара да сляза от коня и критяните се разделиха на две, отивайки пет надясно и пет наляво, за да разчистят местността. Неочаквано чух изстрел. Емин ми каза: „Скрий се зад скалата!”, като се прикри и той с пушка в ръката. Битката не продължи много. Алексо разбра, че има опасност да бъде заобиколен, и затова, след като даде няколко изстрела, за щастие, без да улучи някого от нас, отстъпи в гората и изчезна. Критяните хванаха трима българи, двамата ранени. Единият беше куриер, а двамата - ятаци на Алекси. Тях ги взехме заедно с нас и се върнахме в Айтоския манастир, където игуменът закла и опече агнета, а юнаците ядоха и пиха и се веселиха. Тримата българи ги държахме вързани за дърветата. Оттам ги изпратих в Леринския затвор като убийци и аз с моите придружители тръгнах за Негован, където организирах една чета от местните жители, начело с Никола, стар борец -харамия. Дадох му една офицерска сабя, която бях купил в Битоля, и оръжие за момчетата му и продължих обиколката си из леринските села Котори, Кучковяни и останалите.





15. Щом се върнах в Костур, случи ми се една неприятна случка. Турското правителство, поради обвиненията на Руското посолство, изпратило шифрована телеграма до костурския каймакамин, от когото искаше информация за гюнанлиите (така се наричаха гърците от свободна Гърция), които съпровождаха Митрополита. Село Зеленичево административно се числеше към Лерин и само църковно се подчиняваше на Костур. Нормално беше правителството да се обърне до леринския каймакамин. За щастие то направи грешка, и смятайки, че то принадлежи и административно към Костур, телеграфира на костурския каймакамин. Той с писмена заповед възложи на началника на жандармерията да проучи и разреши въпроса. И началникът, който ми беше приятел, дойде бедният посред нощ в Митрополията и възбуден ми показа телеграмата. Помислихме малко и се договорихме да отговори на каймакамина, че след като видях българските банди да ми приготвят опит за убийство, взех със себе си по обиколката някои от телохранителите ми, всичките местни, за по-голяма сигурност и без знанието на администрацията. Така и стана. И случаят привърши без други последици.
16. Един-два дни след моето завръщане в Костур започна Българското въстание. Неочаквано една сутрин се събудихме и виждаме наоколо планините почернели. Въстанието се разпростираше от река Бистрица и стигаше до българските граници, обхващайки Тракия и Македония. Сарафов им беше заповядал да излязат всички в планината. И така определения ден на 20 юли 1903 година всичките български села, някои доброволно и някои със сила, излязоха „с все жени и деца” в планината.
Ние се оказахме затворени в Костур. Турската войска беше напуснала. В българските села имаше убити аскери. Тогава критянчетата дойдоха при мен в Митрополията, както и Вангел с неговите момчета. Само един от критяните, Сейменис, поради болест, беше останал в Лехово и там го намерил и убил Чакаларов. Кот беше останал горе в планините. Беше ги страх от него и не го закачаха, но той се видя принуден да вземе участие във въстанието им.
Вътре в Митрополията имах деветте критяни и Вангел с неговите петнадесет момчета, значи общо двадесет и пет души. „Стойте тука! - им казах. - Но стойте мирно!” Но те къде да мируват? Цял ден играеха. Бореха се, викаха и се биеха. Така ги усетиха турците и бяха принудени да си отидат в Гърция. Само Каудис остана. „Аз - каза - няма да си ходя!”


Костурският владика Германос Каравангелис заедно с турски офицери и артилерия – 1903 г.

Комендант на гръцко-турските граници беше моят приятел Хюсеин Хюсни Паша. Той дойде в Костур с войска да смаже въстанието. Но българите бяха господари на положението и така чакаше един месец в Костур, докато получи достатъчно подкрепление. След като насъбра десет до петнадесет хиляди войска, излезе да ги удари. Изкачи се на един хълм, за да се ориентира. Българите го видяха и се спуснаха да го ударят там. И го удариха. Но войската беше сега силна. Само мъжествени албанци. Разпръсна ги веднага, изгори околните села и потуши въстанието. От там потегли за Корещата, изгори селата й и се върна триумфално като победител. Хюсеин Хюсни Паша по моя молба и указание не изгори смесените села, нито гръцките, но само чисто българските, Бобища, Бъмбоки, Вишени, Дреновени, Българска Блаца и други някои, общо около двадесет и пет села.
Тогава около триста българогласни селяни потърсиха закрила в Митрополията, заедно с децата и жените си. Пристигаха с лодките през Костурското езеро в Костур и право в Митрополията. Скоро всичките станаха българогласни гърци. Обаче заедно с тях дойдоха някои роднини на българеещите се и ми поискаха прошка, казвайки, че българите ги биле излъгали, и ме молеха да ги спася. Други пък българи ми пишеха заедно с нашите от Загоричене, на Светите Анаргири [Бедняци], като ме молеха: „Спаси ни!”. Тогава намерих възможност и ги сложих да ми декларират, че се връщат в православието и че вече принадлежат на Патриаршията. От всичките българеещи се дотогава села вкупом пристигаха съобщения до правителството и Митрополията: „А, бре, хора - им казвах, - какво е това? Правят ли се въстания без план? Видяхте ли да пристигат офицери от Гърция? Видяхте ли мен да изляза в планината с пушка в ръка?”
Тогава и правителството изпрати свой представител, Йоанис Кафтанджоглу от Трикала, да разпредели паричната помощ на нашите пострадали. Една малка, разбира се, помощ. Раздели я със собствените си ръце и веднага си замина.
17. В Костур от двадесет и повече години съществуваше Българската гимназия под ръководството на архикомитаджията, Лазо Поптрайков, въпреки че в Костур нямаше български семейства. Но Поптрайков събираше ученици-стипендианти от всичките села за Костурската гимназия, които се хранеха и учеха с пари на българската държава. Парите ги изпращаше Българското консулство в Битоля. В Битоля тогава нямаше нито един сърбин. От тази гимназия излязоха най-изтъкнатите и най-фанатичните членове на Българския комитет, които нанесоха най-голямото зло на елинизма, защото, както бяха фанатизирани от учението им в гимназията, беше естествено да фанатизират и роднините, и познатите си в селото и да ги карат да преминат от Патриаршията в Българската екзархия.
Много пъти се опитвах да затворя това гнездо, изтъквайки на турското правителство опасностите, които то създаваше. Но то се оказа невъзможно. Вече беше вкоренено, след като действаше над двадесет години.
Но сега, след Българското въстание, използвах омразата на турците, влязох в гимназията и изхвърлих каквото намерих: легла, покривки, чинове, предмети за обучение, карти, библиотеки и портрети на Екзарх Йосиф. Толкова голяма беше катастрофата на това училище, че оттогава никога повече не се отвори. Но и училищата по селата бяха изгорени.
Тогава убихме и главния ръководител на Българския комитет в Костурско и Леринско, Лазо Поптрайков. Той беше от село Косинец и беше син на поп Трайко. Завършвайки Българската костурска гимназия, стана най-страшният неприятел на елинизма. Гореше гръцките книги в църквите и в нашите училища и фанатизираше селяните в полза на българската идея с проповедите си в църквите, където влизаше и проповядваше с четата си, без той самият да е поп. В нашата околия той беше най-важният фактор на Българския комитет. Изглежда в някакво сражение с турците Поптрайков беше ранен във врата и беше отишъл някъде, в някоя планина на лечение. В планината го намериха трима желевци (Желево беше акрополът на елинизма в Корещата и седалище на Коте). Наум, Трайко и Павел Киров, които по-късно се издигнаха до войводи, му отрязаха главата и я донесоха в Митрополията.



За да се противопоставя на Българската костурска гимназия, аз основах близо до Митрополията едно сиропиталище за децата на войводите и на ръководителите, които бяха убити от Българския комитет. Децата ядяха и спяха там, а през деня се учеха в гръцките училища на Костур. Там взех децата на Далипис, на Вангел, на поп Илия, на Ковача от Смърдеш, когото убиха сред Биглища, и други. Завършилите ги изпращах в Гърция и се образоваха в лицея на Делиос. Тук (в Атина) плащаше за тях Центърът на Гръцкия комитет, на когото пишех и той пое децата. От училището на Делиос ги изпращаха или във Военното училище, какъвто бе случаят с децата на Коте, на Далипис, на апостолите от Апоскеп и други, или в Университета, както сина на Василиос Цаманис от Косинец, който днес е добър лекар в Костур. Други пък деца изпращах в Солунското сиропиталище, както Сотир, сина на покойния поп Илия. В Костурското сиропиталище прибрах около 70 сирачета на гръцки патриоти и борци, които падаха от български куршум (от двамата синове на Далипис, които станаха офицери, единият загина, воювайки в Сангарис).
18. Докато Българското въстание завърши така безславно и на практика това беше една единствена възможност за Гърция да сложи основите на едно ново национално движение в Македония и да постигне това, което от години беше оставено да се изгуби, умуванията, нерешимостта и отлаганията на гръцкото правителство, оставиха да отмине неизползван този голям шанс. Така Българският комитет намери време да се прегрупира и да започне още по-решителна от всякога унищожителна дейност за елинизма.


Борис Сарафов

Българският комитет беше разпокъсан на две парчета. Централистите, начело със Сарафов, който целеше обединението на Македония с България, и върховистите под председателството на Михайловски и полковник Янков от Загоричени, които искаха автономията на Македония като първа стъпка към обединението, т. е. както това, което стана с Източна Румелия. От двамата водачи, Сарафов беше посетил всички столици на Европа, държеше речи в полза на Българския комитет и подкупи една голяма част от европейското новинарство. А в самия Лондон създаде Балканския комитет, който беше чисто български комитет. Публично станаха ясни българските стремежи. Този Балкански комитет го ръководеха братята Бъкстон, подкрепени от Брайсфорд, един Райс и кореспондента на „Таймс” - Баучер. Балканският комитет изпращаше за смелост и подкрепа на българите на различни места из Македония свои английски представители и се намираше с тях в постоянен контакт, чрез местните английски консули, поради което, благодарение на неговото голямо влияние върху английското правителство, успяваше винаги да назначава българофили. Така и сега веднага след Българското въстание изпрати в Костур една комисия от мъже и жени, между които се отличаваше г-ца Томсън, да раздаде дрехи и пари на пострадалите българи и да им вдъхне смелост в борбата. Членовете на комисията отседнаха в една гръцка къща и така аз съумях да проследя всичките им постъпки. Научавах например, че през нощите мъжете и Томсън имаха разговори с българските войводи и ги поощряваха, даваха им напътствия и съвети, а това беше много опасно за гръцките интереси. В следенето на предвижването на англичаните ни помагаше тяхната хазайка, гъркинята, и особено нейните роднини, с които поддържах връзка, за да не се усъмнят в нея. С тяхна помощ в ръцете ми попадна едно писмо на английския консул в Битоля до англичаните от Балканския комитет, които се намираха тогава в Костур, на които им пишеше по някакъв въпрос (не си спомням за какво точно), неблагоприятен за българите и казваше, че зад него вижда „пръста на Костурския митрополит”, и ги съветваше да внимават. Оригиналното писмо изпратих на гръцкия консул в Битоля. Така и не разбрах как моето писмо стана известно на английския консул, нещо, което предизвика отвращението и омразата му към мен.
Оттогава Балканският комитет на Лондон започна да пише срещу мен един куп лъжи и истини. Самият Брайсфорд и Брайс, които публикуваха кореспонденции в полза на българските претенции, пишеха с най-черни краски името ми, както и кореспондентът на „Таймс”, който обикаляше Македония и след това отсядаше в София, на която се беше превърнал на сляп и глух инструмент. Същото отношение взимаше към мен и „Новое время” на Петроград, посвещавайки цели статии срещу мен, на които аз се противопоставях, подписвайки се с един кръст на вестник „Неа имера” („Нов ден”) в Триест. Но това, което надминаваше всичко, беше българският печат. И секретарят на Българската екзархия с псевдонима Боян и със заглавието „Comment le Patriarchat traite les Bulgares” [Как Патриархът третира българите] издаде една книжка, пълна с лъжи, като показваше една фотография на Управителния съвет на Костур, на който аз бях член, съгласно с прерогативите на нашата Църква. Под снимката беше влязло заглавието „Le Metropolite de Castorie et ses Adjutant” [Митрополитът на Костур и неговите адютанти]. В цялата тази книжка една глава беше посветена на мен, наричайки ме Нерон, чието име ще се предава с проклятия от поколение на поколение.
В къщата, в която отседнаха англичаните, често идваха водачите на българите и даже непознати лица. Представителите на турското правителство в Костур или от безпомощност, или от страх от Англия, не наблюдаваха това движение на българите и връзките им с англичаните.
Един ден дойдоха и ме посетиха двама англичани, съпроводени от един непознат, когото представиха уж като англичанин. В разговора ни, в който аз им преразказах патилата, които понасяха гърците от българите, неизвестният взе живо участие, отричайки твърденията ми, изразявайки горещите си чувства към българите. Когато напуснаха Митрополията, дойде един роднина на хазайката на англичаните и изрази съмнението, че неизвестният ще да е българин, защото говореше отлично български с българите, които посещаваха англичаните. И допълни, че е или някой от войводите на българските комитаджии, или самият Сарафов. Тогава му показах различни снимки на българските войводи и между тях снимката на Сарафов, той намери пълно съвпадение между снимката на Сарафов и непознатия, който ме беше посетил. В същото бях убеден и аз. Тогава отидох веднага при каймакамина, осведомих го за тази историйка и го посъветвах веднага да пристъпи към залавянето на непознатия. Обаче той ми отговори: „И да го хванем Сарафов, те имат хиляди като Сарафов да сложат на неговото място.” Разбрах, че се страхуваше от англичаните и не искаше да предприеме никакви действия. И така Сарафов си отиде необезпокояван от Костур в неизвестна посока. Човекът, който изрази това подозрение за Сарафов, се казва Тодорос Папамандзарис.


Борис Сарафов

19. Целият този журналистически шум на българите и на Балканския комитет, който оказа сериозно влияние върху европейската дипломация, като резултат имаше отстъплението на турското правителство пред искането на Великите сили на повече права за християнското население в Македония. И така, преди Македония да бъде разделена на вилаети, сега тя получи като главен администратор Хилми Паша, който беше и представител на Султана с европейски съветници и международна жандармерия. В Западна Македония бяха назначени италиански офицери за организатори на жандармерията, които имаха и политическа мисия и много пъти по скандален начин се намесваха и в административната работа в полза на българите. В Серес бяха французите, а в Солун - англичаните. И всички бяха на страната на българите, никой с нас.
20. Освен с реформите, даде се и обща амнистия. Бяха масово освободени от затворите всичките осъдени или обвинени по политически причини и заедно с тях всичките българи комитаджии и войводи, които през различни години бяха хванати и затворени. Така българите започнаха повторно да възправят глава, връщаха се техните войводи и бандите слязоха от скривалищата си. Тогава и Българският митрополит в Битоля можа да получи разрешение от Хилми Паша и пристигна в Костур с много пари и дрехи, цяло едно състояние. Целта му беше да си създаде база в Костур и от една страна да се сработи с комитета, за да преодолеят селяните страха, и от друга страна да възстанови Българската гимназия в Костур. И ако успееше да остане там няколко месеца, сигурно престоят му в Костур ще да има много неприятни последици за елинизма. Когато научих това, бях на обиколка в Корча. Моят протосингел Платон ми писа: „Идва българският митрополит.” Веднага тръгнах за Костур, където влязох в същия час, в който влизаше и българинът. Направихме заседание на Съвета на старейшините и решихме да го изгоним. „Но как?”, ме попитаха. Казвам им: „Ще дойдете утре всички рано сутринта в Митрополията и от там ще потеглим за управлението, аз напред върху коня, а след мене народът. Докато аз протестирам вътре, вие ще протестирате от двора гласно.” И така, станах рано-рано, обръчът около двора на Митрополията беше пълен. Оттам потеглихме за управлението. Отпред аз, върху кон, а отзад - народът. „Каква работа има той тук?”, рекох на каймакамина. „Но той дойде с разрешението на правителството”, ми отговори. И докато аз протестирах, народът отвън, разгневен, викаше: „Вън Чекаларов!”, „Вън комитаджията!” Каймакаминът, който беше и страхлив, щом като видя тълпата и чу гласовете, ми поиска разрешение и време да телеграфира на Хилми Паша.


Костурският владика Германос Каравангелис с турски офицери

„Аз - му казвам - не си тръгвам, докато не наредиш изгонването му.” Но той настояваше: „Ще ти покажа телеграмата, която ще изпратя на Хилми, и той ще го изгони.” И действително изпрати. Тогава разтурих множеството и се върнах в Митрополията. И от там ние изпратихме друга телеграма на Хилми. „Или ще си отиде този комитаджия от Костур, или ние. И тогава ни дайте място къде да живеем.” Но отговор не получихме. Тогава, на другия ден, поръчах да дойдат в Митрополията всички жени на Костур и казах на една, най-буйната между тях, да ме дръпне силно за расото, така, че да го разкъса, за да ме принуди уж да се кача на коня. Осведомих жандармерията, и дойде началникът им. Тя ме дръпна за расото и започна да ме тегли и да крещи: „Или ще си отиде той, или да си отидеш и ти!” Тогава хвърлих калимявката си и казвам: „Такъв живот не желая!” Яхвам коня и потеглям към Управлението. След мен идваха около хиляда жени. Бях ги фанатизирал. „Какво да правим?”, питам каймакамина. „Аз те питам какво да правим”, ми отговори той. „Нямам отговор. Или ще си отиде българинът, или ще паднем всичките.” Отивайки към управлението, бяхме минали с гласове и закани пред къщата на българския митрополит, която се охраняваше от цяла чета с щикове на пушката. Тъкмо това и навлизането на протестиращите жени в управлението направи голямо впечатление на каймакамина и той не знаеше какво да стори. За щастие изпратените една след друга телеграми на каймакамина и моята донесоха своя резултат, като пристигна заповедта да се изгони българинът. Нашето, значи, беше едно мирно въстание. Когато отидоха и казаха на българина да си отиде, той се престори, че не може, защото е болен. „Добре - му казаха, - преспи тази нощ и утре да си отидеш.” И поради това, че и на другия ден не се виждаше разположен да си отиде, каймакаминът, който виждаше народа на крак, изпрати жандармерията, която го вдигна, качи го на един кон и той си замина. Каймакаминът ме бе помолил да не му направят нашите някой „резил”. Обаче народът, и особено децата, го изпратиха с викове и газени тенекии от едно баирче.
21. Комитетът, както казах, се възстанови и започна още по-активна дейност. Но новите безогледни убийства на изтъкнати гърци, постоянните мои изложения и действията на офицерите в Атина и особено на Мелас, разбудиха в края на краищата правителството от престъпния му сън и то реши да изпрати на място четирима офицери, да разпитат и проучат дали е истина това, което съм писал. И ги изпрати Мелас, Папулас, Колокотронис и Кондулис. Четиримата офицери пристигнаха с търговски паспорти.
Когато наближиха Костурското езеро, Мелас ми писа: „Искаме да се споразумеем. Изпращаме Кондулис.” Изпратих каиче да го вземе от манастира в Чурилово и през езерото дойде в Костур, където го настаних в къщата на Менелаос Батринос, край самото езеро. Там се срещнахме тайно, защото царуваше терор, и се договорихме за по-нататъшната им обиколка и дейност. Обясних му добре цялото положение и след това го помолих да проучат и те добре всичко и да направят подробно изложение. След това съобщих на Коте и той отиде да ги прибере всичките заедно от Костараци, където се намираха, и ги съпровождаше през цялата им обиколка из славяногласната част на Корещата и Леринско. Води ги във всичките села, дори и в най-лошите. Взимаше ги през нощта тайно с четата си. Коте беше силен и не се осмеляваха да го ударят дори и когато се съмняваха в него.



22. Когато офицерите се върнаха в Гърция, направиха изложение до Министерството. Но, за съжаление, мненията им се различаваха и тяхното разногласие завърши с дуел между Мелас и Колокотранис. Колокотранис и Папулас настояваха, че е трудно функционирането на Гръцкия комитет. Мелас и Кондулис твърдяха пък противоположното. „Имаме - казваха - центрове и войводи и средства за съпротива и населението е наше.” Но поради тяхното разногласие отново не стана нищо, а комитетът продължаваше, без да бъде обезпокояван, унищожаването на македонския елинизъм. Капитан Вангелис от Сребрено беше станал истинско страшилище за българите и затова те решиха да го унищожат. Това стана през 1904 г., преди да се появи Мелас с четата си. Вангел беше отишъл в Битоля заедно с четири свои момчета, които по-късно станаха войводите Григор, Христо, Стерио и още един, и поп Димитри, син на сребренския свещеник, когото бяха убили българите. Беше празникът Петдесетница, денят след Великден, когато житата в Македония са много високи, по-високи от човешки ръст. Българите, като научиха, че Вангел се намира в Битоля, и знаеха, че връщайки се за селото, щеше да мине през едно място през житата. Изпратили техен агент в Суровичево да чака кога ще се върне Вангел (дотам щеше да пътува с железницата) и да съобщи за това на намиращата се наблизо българска чета. Там наоколо се намираха две банди - на Алексо и на Пандо. И наистина, още щом пристигнал Вангел в Суровичево, бандите, които се намираха близо до Айтос, били известени и те се скрили покрай пътя, където трябвало да мине през житата. Един от тях се покатерил на едно дърво и с бинокъл наблюдавал наближаването на Вангел. Комитаджиите се приготвили и в момента, когато Вангел, без да се досеща, минавал край тях, един залп го проснал мъртъв. Така умря героичният младеж, славяногласен по езика, но грък по душа, който за четири цели години работи със саможертва и ентусиазъм и извърши неоценими услуги на Родината. Неговите момчета се разпръснаха и се скриха в Сребрено. А него го взехме от пътя, където беше убит, и го закопахме в Сребрено.
23. Накрая гръцкото правителство реши да изпрати своя пръв официален ръководител в Костурско - Павлос Мелас. Тогава получих от него писмо, в което ми пишеше, че скоро ще премине гръцката граница с четата си, за да дойде в Костур, и че трябваше да подсилим четата му с местни мъже.
В Македония от години действаше като главатар на разбойническа банда Караливанос, родом от Тесалия, някогашен подофицер, избягал от Гърция, защото бе гонен за някакво престъпление. През 1899 или 1900 година беше отвлякъл за откуп един много богат гръко-влах от Клисура, господин Симотис, който днес не е жив. Зетят на Симотис се противопоставил и се захванал с Караливанос и той, в стремежа си да се освободи от него, го заклал. Но той освободи Симотис, след като получи откупа, и го мъкнеше със себе си из всичките планини на Македония. Беше направил и други подобни престъпления, но Хамидовото правителство го амнистира и го назначи на служба при коменданта на гръцко-турската граница Несад Паша, който го използваше срещу бандите и другите разбойници. Един ден го извиках в Митрополията през 1901 г. и му се доверих. Оттогава той допринесе с големи заслуги на родината си. Изпращах го из българските села, където ходеше от името на Несад Паша, особено в Бобища, която буквално съвсем я беше подплашил. И по време на Българското въстание спасих много гръцки села от опожаряване. Българите се опитаха по всякакъв начин да го отстранят. Но Несад, въпреки всичките им действия, го задържа. Така че, щом като Мелас мина границата, Караливанос веднага се присъедини към четата му, защото като познавач на местността щеше да му бъде много ценен. И когато пристигна в Костур, поставих под негово разпореждане някои от момците на убития Вангел, между които и по-сетнешните войводи Григор и Христо от Сребрено. По това време в Корещата се намираше и критянинът войвода Евтимиос Каудис, войводата Павлос Киру от Желево, Мито от Черновища, Трайко от Брезница, Васил от Дреновени, Христо от Шестеово и други в разни села, в Клисура, Невеска, Бел Камен, Костенарията и други.
Но организацията на Българския комитет беше толкова съвършена, че навлизането в териториите, които той владееше, беше нещо много трудно. Затова всеки път, когато някоя българска чета се намираше в опасност, било от турски аскер или от гръцка чета, комитетът, с помощта на селяните, се събираше с невероятна бързина, може да се каже автоматично, там и я спасяваше.
Мелас имаше указания от Гърция да не се сблъсква с турската войска, нещо, което беше много облекчително за нашите чети. И аз го бях предупредил многократно да не навлиза веднага в Корещата, а да започне да покорява територията лека-полека. Мелас обаче беше неудържим в патриотичния си ентусиазъм. Посети веднага няколко български села и с деликатността и уважението си, които проявяваше, проповядваше сред селяните и работеше много систематично и резултатно. Влезе и в Прекопана, където наказа публично убийците на поп Христо. От там отиде в Сребрено, Лехово, Невеска и Бел Камен.



За съжаление след известно време му беше писано да стане жертва в следния инцидент. Докато се намирал в Бел Камен, един ден научил, че в Нерет се намира Митре Влао с четата си. Спуска се веднага в Нерет и заобиколил къщата, в която се намирал българинът. Започнала битка, при която или щял да убие, или щял да го изгори жив в къщата Митре Влао, ако не била пристигнала турска войска от Лерин. Мелас напразно молил със сигнали турците да спрат за малко и да го оставят да се удари с българите, но те настъпили срещу него и започват да стрелят и тогава е убит един от неговите хора, Модис, аптекар от Битоля. В убития турците намерили бележка от Калергис, гръцкия консул в Битоля, който молел Мелас да приеме приносителя на бележката, като твърдял, че той е от нашите хора, верен и изпитан. Това стана причина турското правителство да поиска преместването на Калергис, който беше принуден да замине. По-късно той стана министър на външните работи и посланик на Гърция в Рим.
Мелас, като вижда, че се намира между два огъня и че може да бъде заобиколен, се видял принуден да отстъпи и така Митре Влао успял да избяга в Кономлади. Мелас потеглил за славяногласното село Желево, но след борбите на учителя Никола, Наум, Трайко, Павел Киру и на други, беше станало акрополът на елинизма в Корещата. Беше отишъл там да се срещне с Каусис и Павел Киру. Желево се намира на пътя Билища-Лерин и границата на Костурската, Преспанската и Леринската околии.
Над Желево върху висока планина е влахогласното село Псодери, чийто свещеник поп Ставри, влахогласен и той, обаче ентусиазиран грък и аз го бях използвал през цялото това време като посредник в моите контакти със селата в Преспата, Леринско и Битолско и сигурно щеше да окаже безценни услуги на Мелас, с информацията, която имаше за територията и хората. За съжаление, не беше писано Мелас да се срещне с тези светли патриоти, с които щеше да постигне чудеса. Мелас загина по пътя, а след две години паднаха и Павел Киру, и поп Ставри, убити от българите.



Мелас, под пороен дъжд (беше месец ноември) и непрогледна нощ, след като преминал през високите планини на Търсие, пристигнал в Корещата и се видял принуден да отседне в смесеното село Статица, за да си починат малко и се изсушат момчетата му, преди да продължат пътя за Желево. Тогава обаче Митре Влао, който изглежда беше подробно информиран за всички движения на Мелас, изпраща в Кономлади едно писмо, написано на гръцки, до офицера на тамошната турска войска, в което посочваше мястото, в което беше отседнал Мелас. Писмото го беше написал някой си Константин, по нареждане на Митре Влао, и вътре в него осведомяваше турците, че уж в Статица, в еди-коя си къща се намира скрит Митре Влао, за чието убийство турското правителство беше обещало голяма награда, поради многото и страшни престъпления. И неговият трик сполучи. Турският капитан побързал веднага и още същата нощ заобиколил Статица и къщата, в която бил Мелас. От лая на кучетата Мелас разбрал, че нещо става. И тук направил голяма грешка. С револвер в ръката той поискал да излезе и да огледа. Но в момента, когато излизал от портата, един залп на войската го проснал. След малко бил вече мъртъв от раната си в корема. Седемте му четници, които били заедно с него в същата къща, прибрали тялото му вътре и след като затворили портата, продължили още малко съпротивата. Но накрая се принудиха да се предадат, след като преди това скрили тялото на войводата си. Турците замъкнали триумфално със себе си седмината, без да знаят, че е загинал Мелас. Това били Георгис Воланис, славният критянин, който по-късно се прояви като четнически командир в борбата, и роднините на Вангел - Григор и Христо. Изпратиха ги в Костурския затвор. Караливанос с другите четници, които били отседнали в други къщи, успяха да избегнат опасността.
Като научих за трагичното събитие, веднага съобщих на заловените в затвора да запазят в тайна името на войводата си с мисълта, че ще остане в тайна смъртта на Мелас. Същевременно изпратих един младеж по име Дине от Статица да отиде и прекара в Костур, срещу богато възнаграждение, тялото на Мелас, за да го погребем. Обаче министерството и семейството му бяха осведомени телеграфически от консулството за нещастието и атиняни бяха покрусени.

 



Костурският владика Германос Каравангелис с турски офицери

Турското правителство научи от телеграми от Атина, че е загинал Мелас, зетят на Драгумис (беше се вдигнал голям шум в печата) и нареди телеграфически властите да проучат по-добре мястото на събитието и да намерят тялото на убития. Мравуняк от аскер пристигна в Статица през същото време, през което беше пристигнал Дине. И така, той като нямал възможност да пренесе цялото тяло, отсякъл главата и така я пренесе в Псодери, където я погребаха в църквата. Войската откри обезглавеното тяло и го пренесла в Костур. Докара го в управлението точно когато заседаваше управителният съвет. От прозореца видях аскера да носи тялото и попитах каймакамина. Той ми каза, че навярно е тялото на Митре Влаха. След като слезе на двора, прибра каквито писма се намираха в него и ги донесе в Съвета. Писмата се адресираха до господин Тзедзас, псевдоним на Мелас, и между тях имаше много мои, с псевдонима ми Костас, написани с шифър с латински букви. Всичко показваше, че беше някакъв главатар Тзедзас, но нищо не личеше, че беше Мелас. Тогава каймакаминът ме попита кой е убитият. Отговорих му: „Казва се Тзедзас и не зная нищо повече.” Той пак ме попита: „Кое е истинското му име?” И му отговорих отново, че смятам, че истинското му име е Тзедзас. За да ме принуди да кажа истинското име, защото и правителството, и дворецът очакваха с нетърпение да научат резултата, каймакаминът заяви, че убитият е българин и ще доведе от Апоскеп български свещеник, за да го погребат българите в българско село. Отговорих му, че името му е гръцко, а писмата, макар че са шифровани, но между тях има и няколко, писани на гръцки и то анонимни, но няма нито едно българско. Следователно, убитият беше грък и трябваше да ми го предаде да изпълня последните си задължения към него. Но той настояваше докрай да предаде тялото на българите. Тогава, виждайки неговата настойчивост, осведомих тайно костурските младежи да се съберат бързо пред управлението и с викове да поискат тялото на гръцкия войвода, за да го погребат. Веднага пристигнаха няколко стотин в двора на управлението и съгласно моята поръка, искаха да вземат тялото на гърка. Вдигна се голям шум, но каймакаминът си оставаше непреклонен. Тогава, аз вън от себе си от яд, излязох от управлението и отидох в къщата на Митмаз Бей, която се намираше насреща и където се бяха насъбрали всичките костурски бейове. Като им изложих мизерното държане на каймакамина, им показах разяреното множество и казах, че ще се пролее много кръв в Костур, защото гръцкият народ е разгневен съвсем основателно от оскърблението и аз, и моят народът сме решили да паднем върху трупа на Тзедзас. Но заедно с нас ще паднат и много турци, нещо, което не го искам, защото до днес гръцкият народ живя миролюбиво и приятелски с турския народ и е несправедливо сега за ината на един чужденец (каймакаминът беше от друго място), който днес е тук, а утре няма да бъде вече, да се разклатят тези приятелски отношения и да изгори един град с такава цивилизация, какъвто е Костур. Накрая отправих горещ призив към патриотичните им чувства и поисках да се намесят решително за мирното разрешение на въпроса.
Можете да си представите моето психическо състояние. Бях решен да не си отида жив от управлението, ако не взема тялото на Мелас. За щастие, беговете повярваха на думите ми и се качиха лично в управлението и заявиха на каймакамина, че трябва да ми предаде тялото или да напусне Костур. Изправен пред тази дилема, защото беговете бяха всесилни в града, по-силни от каймакамина, той се принуди да ми предаде тялото надвечер. Пренесох го в митрополитската сграда и тази нощ въобще не спахме. Оплаквахме го цялата нощ и на другия ден, рано сутринта, както бях обещал на каймакамина, го погребах с малко от моите доверени хора, за да избягна други размирици и събирания на народа. Погребах го в гробищата срещу Митрополията. По същото време и тук, в Атина, се правеше панихида и голям траур, нещо, което аз още не знаех.
Набързо му направих малък надгробен паметник, но костурските гърци още не знаят на кого е, а паметникът и до днес зная къде се съхранява.
Скоро госпожа Наталия Мелас ми съобщи, че желае да дойде в Костур да се поклони на гроба му. Разбрахме се да дойде, разбира се, не като съпруга на Мелас, а като обикновена гъркиня, понеже много гърци от Македония я познаваха, както и българи, които бяха ходили в Гърция. Затова от страх да не бъде арестувана от турците или убита от българите, между Костур и Суровичево (там свършваше пътуването с железницата за Костур), аз отидох в Солун да я посрещна и дочаквах кораба, с който ме беше известила, че ще пристигне. Заведох я в къщата на сестра ми Клеоники и след това тримата заедно потеглихме за Костур. Госпожа Мелас носеше псевдонима Мария Йоану и я водех уж като учителка в село Хрупища, ако случайно я разкриеха властите. Беше облечена обикновено в черно, но без воала, след като потеглихме от Солун. От Суровичево, за да не влезем в българските села - заобиколихме за Кожани, където останахме през нощта в едно роднинско семейство, и на следващия ден за Богацко, селото, откъдето е родом Драгумис, пристигнахме в Костур, минавайки все през гръцки села. Не можах да разбера как се научи новината в Костур. Изглежда, че костурчани, които живееха в Атина, бяха осведомили роднините си, че идва госпожа Мелас, и така, когато стигнахме Дупяк, крайезерно костурско село, видях много народ, който чакаше да поздрави госпожа Мелас. Опитах се да ги измамя по всякакъв начин, че не е тя, обаче не ми повярваха. И понеже вестта се беше разпространила, стигна и до турците.



Отседнахме в Митрополията, където живееше и голямата ми сестра Афродита, която я съжали горката вдовица и се опита, колкото може, да я утеши. Но след малко пристигна в Митрополията началникът на жандармерията и поиска да научи коя е чуждата госпожа. Отговорих, че е госпожа Мария Йоану и че я доведох от Солун като учителка за Хрупища. Не повярва и поиска да я види. Но и тя му отговори същото, както я бях подготвил. Отиде си тогава за управлението и се завърна след малко, искайки, след заповед на властта, веднага да си отиде госпожа Мелас от Костур. Отговорих му, че това не е възможно, защото госпожата е преуморена от дългото пътуване, болна и затова не може да си отиде веднага. През нощта, към полунощ, излязохме от Митрополията госпожа Мелас, двете ми сестри и аз и отидохме на гроба, който се намираше в гробищата насреща. Там, може да си представите сърцераздирателните сцени, които се развиха. С хиляди трудности и подкупи успях да направя да остане още няколко дни, като през нощта посещаваше гроба на съпруга си.
Разбрахме се с каймакамина и решихме тя да си замине направо за Суровичево, заедно със сестра ми Клеоники, като дотам бъде съпроводена от войскова част. Когато идвахме от Суровичево за Костур, нямахме никакви придружители, защото нямаше опасност от гръцките села, така че отидохме с каиче до крайезерното село Маврово, където чакахме до свечеряване да пристигне войската. Като видяхме обаче, че войската не пристига, повторно се върнахме в Костур и тогава реших да я изпратя за по-голяма сигурност на север от Костур, до Верия [Бер], с кон и съпроводени от мои момчета, ако и че пътят беше чисто гръцки. Това стана към края на 1904 или в началото на 1905 година. След три години получавам едно писмо на баща й Стефанос Драгумис, в което ми пишеше, че дъщеря му ще дойде на панихида на съпруга си, не с псевдоним, а с името си, като госпожа Мелас, след като самият той се беше споразумял с Централното турско управление за това. И така, пристигнаха в Митрополията вдовицата Мелас, братът на убития - Кокос Мелас, Йонис Драгумис (Йон), струва ми се битолски консул, не си спомням много добре, и други, съпроводени от турски офицери. Определи се денят на помена, което извърших аз със свещениците, и произнесох възпоменателна реч.
Госпожа Мелас поиска да донесат главата му, която беше погребана в Псодери. Така че изпратих през Лерин в Псодери верния ми Зисиядис с калъфа за митрата ми, да сложи в нея главата и да я донесе в Митрополията. Но понеже Зисиядис беше се сторил съмнителен на турците, те го хванаха в Лерин и го хвърлиха в затвора.
Тогава по негова поръчка, секретарят на Леринската митрополия отиде в Псодери, взе главата и я донесе в Костур. Но госпожа Мелас от скръб не искаше да види главата, въпреки че се съмняваше, че тази глава е действително на съпруга й. За да се убеди, тя направи следното. Каза на сестра ми Афродита, че Мелас имал един златен зъб, и я помоли нея да види дали черепът има такъв. Сестра ми отиде, погледна, видя, че има три златни зъба и й каза истината. Тогава вече се увери, че главата беше на Мелас, защото действително имаше три златни зъба, а не един, и изпадна в ридание. Ексхумацията беше извършена в едно сандъче, където сложихме костите с главата и още пръст от семейния му гроб, заедно с разни дарове на децата му и от нея, които госпожа Мелас беше донесла със себе си.
Поменът беше всенароден и на него присъствуваше и турски офицер. Денят беше много тъжен. Госпожа Мелас се държа храбро в църквата и само когато се върна в Митрополията, изпадна в ридание. През нощта на погребението отворих един квадратен гроб пред Свещената трапеза и положихме свещените мощи. След това го похлупих с една четвъртита плоча и го запечатах с цимент. Те останаха там, очаквайки деня на освобождението на Македония, който за щастие не закъсня да дойде и мисля, че се намират и днес още там, в близост до мястото на неговата героическа смърт.
24. След смъртта на Мелас, пристигна Катехакис, тогава подпоручик, с псевдонима Рувас, обаче остана малко време, защото го заболя апандиситът и замина в Атина на лечение. С него, след предварителна уговорка, се срещнах и разговаряхме през нощта в село Слимница. И щеше да работи много резултатно и мъжествено, ако не беше му се случило това нещастие. От Атина после отиде като войвода във Верия [Бер].
25. След Катахакис, главен ръководител на комитета в Западна Македония, на мястото на Мелас и Катахакис, изпратен бе Георгиос Цонтос, капитан или поручик, с псевдонима Вардас. Вардас работи най-дълго от всичките други ръководители, систематически и мъжествено и постигна много неща. Вардас влиза многократно в Корещата, сражава се с български чети, разори много български села и показа юначество, достойно на критските борби.
26. Борбата вече се водеше от държавата, която изпрати консулите - Коромилас в Солун, Калергис в Битоля, Сахтурис в Серес, Маврудис в Кавала, Йонас Драгумис в Дедеагач, с когото, докато беше секретар в Битолското консулство, си сътрудничехме братски. За секретари в консулствата бяха изпратени офицери, каквито бяха Мазаракис в Солун, Констандинополос в Битоля и много други. Съпротивата се консолидира в цяла Македония. Председател на Комитета за Западна Македония стана Колопотакис и гръцките чети една след друга пристигаха в Костурско и от там се изпращаха по на север в Леринско, Битолско и Мориховско.
27. Селата в Костенарията бяха ограбвани от страшния комитаджия Костандов, който трябваше да бъде ликвидиран по всякакъв начин. Вардас отиде в гръцкото село Виделуща, заедно с братовчед си Никос Вардас с доста силна чета, като заедно с тях бяха и поп Дракос и някогашния разбойник Караливанос, а по-късно доверен човек на Несад Паша. Поп Дракос сега живее и е свещеник на Първо гробище в Атина. Неговото име е поп Хризостомос. Беше ми ученик в Теологическата школа в Халки. Аз не помнех, че ми е бил ученик, докато един ден получавам от него писмо: „Аз съм твой стар ученик Хризостомос, но сега се казвам поп Дракос. След като дочух за патриотичната ти дейност в Костурско, не можех да остана безучастен в борбата и да оставя добрия си учител да се бори сам и така от днес се поставям на твоите заповеди.” Поп Дракос преди това беше свещеник в едно голямо градче отвъд Дарданелите.
Беше известно, че Костандов веднаж в седмицата отиваше в Либишово, в къщата на своята любовница, българка. От Виделуща, където отсядаше Вардас (от Виделуща е отдалечено на един час път от Либишово), той научил кога точно ще пристигне Костандов и осведомил поп Стерьо от село Либишово, който беше един от моите тайни привърженици. Когато идваше в Митрополията да ми съобщи нещо, горкият трепереше. Именно той оповести Вардас, чрез свое доверено лице. Вардас веднага пристигнал в Либишово и обсадил къщата, в която се намираше Костандов. Предложил му да се предаде. Но той не се съгласил и започнал да стреля отвътре. Тогава нашите счупиха портата и се качили горе пред собата, където се били затворили българите. Обаче един куршум пронизал дланта на Никос Вардас и така те се принудили да отстъпят и да излязат. Тогава Караливанос се качил върху покрива на къщата и започнал да стреля отгоре. Обаче и Костандов почнал да стреля срещу него отдолу и така Караливанос се принуди да слезе. Тогава решили да запалят къщата. Събрали газта от всички дюкяни и запалили къщата. Костандов продължил да стреля, но скоро изстрелите замлъкнали. Изгорели всички вътре. Българите разпръснаха слуха, че Костандов е избягал. Но мене ме уведомиха от самото село, като изпратих за това човек, че всички са изгорели там. Под оджака на кухнята имаше една голяма четвъртита плоча, върху която готвеха. Но когато и да се появят някакви турци да ги хванат, те махаха плочата, под която имаше скривалище, което събираше много хора. Там влизал Костандов с четата си, а стопанката слагала пак плочата отгоре им, а върху плочата - пепел, и готвела, докато си заминат турците. В това скривалище се били приютили сега всички с надеждата, че ще се спасят. Но изгоряха или вероятно са умрели от задушаване там всички заедно, т.е. Костандов, четата му и годеницата му.


Костурският владика Германос Каравангелис заедно с турски офицери и артилерия – 1903 г.

28. Бяха изминали няколко дни от унищожаването на тази банда, когато пристигна в Митрополията да ме посети генерал Хюсеин Хюсни Паша, който замести Несад Паша, който като главнокомандващ Управлението на гръцко-турската граница имаше седалище в Населица. Докато ядяхме на масата ми каза, смеейки се: „Какво направиха пак твоите в Либишово?”. Отговорих му: „Моите изгориха Костандов с цялата му чета в Либишово, нещо, което не можа да направи до днес твоята войска. Следователно, мисля, трябва да бъдеш благодарен за това, което направиха моите, щом ги смяташ за мои.” Тогава ми каза: „За съжаление, Костандов избяга и не можаха да го изгорят. Избяга от селото.” А аз му отговорих: „Лъжат те българите, паша.” „Как така? - ми казва. - След като изпратих войска и намериха всичко изгорено, овъглено, но никакъв скелет. Ще рече, че са избягали.” Тогава му казах, че Костандов с четата му се намира в еди-кое си място под плочата и добавих: „Изпрати, ако искаш, войска и ще видиш, че българите те лъжат.” Аз го бях научил това от поп Стерьо на Либишово, който от страх се правеше българин, но беше голям патриот и винаги чрез свой човек ме осведомяваше тайно за движението на българите. Хюсеин действително изпрати войска, която отиде и ги намери всичките там проснати като тъпани. Бяха пукнали от дима.
29. Една българска чета отишла и запалила Чуриловския манастир, игумен на който, архимандрит Григориос, беше голям патриот и юнак, въпреки че беше старец, на седемдесет и пет години и славяногласен, много пъти беше приютявал Мелас, Вардас и всичките гръцки чети, които минаваха оттам. За щастие, когато българите запалиха манастира, той не беше вътре и така се спаси от сигурна смърт. След няколко дни българите запалиха и друг манастир, Сливнишкия, и убиха монаха, който беше вътре. Понеже в тези нападения бяха взели участие и много български селяни от Загоричани, Вардас реши да ги накаже. Загоричани беше едно село с около 600 къщи - български и гръцки.


Костурският владика Германос Каравангелис

В църквата една неделя служеха българите и една - гърците. Накрая останаха нашите 60 къщи само, но и те започнаха да живеят в страх. Тук бяха най-лошите българи в моята епархия. Когато Вардас реши да ги накаже, писа ми и аз му изпратих имената на нашите хора, за да не ги пипа. И така в навечерието на 25 март 1905 година той се скрил в отсрещната гора на селото с около 300 борци, между които бяха капитаните Каудис, Макрис, Булакас, разбойникът Гудас със сина си и много други. Рано сутринта влизат в селото и започват изстрелите. Онези, които се противопоставиха, ги убиваха и запалваха къщите им. В този ден бяха убити 79 българи и за съжаление няколко наши, обаче славяногласни, но безценни люде. Наши не се убиха много, понеже, освен че бях дал списък с имената им на Вардас, а и те самите бяха се скрили, докато българите се биеха страховито. В голяма бъркотия не беше лесно да се различат гърците от българите.
Междувременно пристигна войска от Костур и след малко от Клисура. След като наближиха доста, извикаха на андартите: „Теслим” („Предайте се”). Но нашите обаче, които бяха хванали височините, удариха един залп и турците веднага избягаха. Същото стана и с войската от Клисура. Така нашите свободно се придвижваха и избиваха цял ден из селото. След като консулите на Великите сили в Битоля научиха, веднага побързаха да пристигнат в Загоричани. Там Българският комитет беше дал указание да казват, че цялата катастрофа съм я докарал аз и че чули Вардас да вика: „Убивайте българите! Митрополитът ни е платил за това!”. Консулите се впечатлиха, защото бяха убити много и жени, за което писмено се обърнали към посланиците в Цариград, че причината за цялата тази катастрофа е Костурският митрополит, и те направиха веднага постъпки пред султана да ме премести от там. Тогава Патриарх Йоаким III се видя принуден да ми пише да отида в Солун, и че там ще намеря негови писма. Действително намерих негово писмо, в което ми пишеше: „В това и това те обвиняват и затова ти написах да дойдеш, за да науча какво става, защото правителството ме натиска да те преместя.” Тогава написах едно грубо писмо до Патриарха и му обясних как се случи това и че причина беше в изгарянето на двата манастира в Сливени и Чурилово и убийството на Сливенския игумен и че гръцките чети отидоха да си отмъстят.
„Направиха лошо, разбира се, но аз - добавих - нямах сила да им попреча. Значи, ако господата консули могат да докажат това, което казват, тогава наказанието за мен е смъртта, бесилката. Но ако не могат, понеже не съм виновен, тогава те трябва да понесат наказанието, което щях да понеса аз. И съжалявам много, че са консули на Великите сили и не мога да ги обвиня като клеветници. Ако се организираше международен съд, щях да ги обвиня и сигурно ще ги осъдя.” И накрая Патриархът ми писа: „Остани още малко в Солун.” Останах още месец и половина. Тогава отново му писах: „Връщам се.” Отговори ми: „Още недей.” Аз обаче си отидох.
30. В Солун имах възможност много пъти да се срещна с Хилми Паша, като успях да му изложа историята на въпроса и да му обясня, че причината за катастрофата в Загоричани е била опожаряването на манастирите и убийството на игумена и други духовници и го убедих, че това дело на гръцките андарти, което аз самият не споделям, е естествен резултат на големите и безкрайни злосторничества на българите, които аз нито предвидих, нито имах възможността да ги спра.
Когато напусках Костур, българите с радост ме изпращаха, защото бяха уверени, че вече няма да се завърна. Когато ме видяха, че се връщам, бяха разочаровани.
31. Вардас с юначеството си и с настойчивостта си беше навлязъл в Корещата с помощта на желевци и с други фактори и навсякъде заработи с успех и се наложи. Обаче неочаквано се появи нуждата да слезе в Гърция, за разговор с комитета. През ноември 1905 година ми писа от село Желево в Корещата да му изпратя на дадено място на север от езерото два каика, за да мине с четата си на южната страна на езерото и оттам да замине за Гърция. Понеже сметнах, че мястото е много опасно, защото от север и изток бяха българските села и българските чети, а от запад Костур, където имаше много турска войска, и от страх, че лодкарите няма да дочакат докрай Вардас и ще си заминат, и тогава щеше да бъде сигурно унищожаването на четата, ако беше осъмнала на това място между езерото, българските села и аскера, реших самият аз да отида и да ги посрещна. Без да ме види някой, аз се намерих рано на определеното място около 8 часа вечерта, след час и половина пътуване. На лодкарите казах, че ще ходим да ловим риба, но след като се отдалечихме достатъчно, им казах истината, че отиваме да посрещнем една чета. Когато пристигнахме на определеното място, влязохме в големи и високи тръстики и ги зачакахме без някой да ни види. Минаха обаче много часове, но никой не се появи. Както ми каза след това Вардас, те бяха загубили пътя и се лутали няколко часа из Корещата. Лодкарите обаче започнаха да се безпокоят и имаха право, защото от влагата се бяха намокрили съвсем. След това, те имаха и своята работа, да ловят риба, а беше минало полунощ. Започнаха да негодуват и да искат да се върнем. За щастие, успях да ги успокоя, кого с обещания, кого със заплахи: „Колко риби хващате? - им казвам. - Аз ще ви платя!”. Бях съвсем сам с лодкарите, но имах със себе си „Манлихерката” и револвера ми.
Накрая, между 3 и 4 часа сутринта, след голямото притеснение за съдбата на четата, дочухме лаенето на кучетата от село Апоскеп и след малко да се приближават стъпки. Когато наближиха достатъчно близко, извикаха паролата: „Крит”, и аз им отговорих: „Македония”. И пробивайки си път през тръстиковия гъсталак, стигнахме на брега и посрещнахме четата с лодките. Четата се състоеше от 25 души, между които бяха и войводата Далипис, Ат. Склавунос и др.
Аз носех със себе си месо, плодове и вино за момчетата и те ги изядоха с голям апетит. И когато пред нас се простираше вече цялото езеро, прозвуча песента „Черна е нощта над планините”, националният ни химн и други патриотични песни. След час и половина пристигнахме в южната част на езерото, където ни чакаше куриерът Василис от село Зрелци, на когото бях съобщил да дойде и посрещне четата. Така завърши тази хубава екскурзия. Там аз се разделих с андартите и се върнах в Костур, където пристигнах по изгрев слънце.
Те с куриера потеглиха за Зрелци, село, което беше на разстояние половин час от езерото и след като спаха там през целия ден и си отпочинаха, вечерта потеглиха за Гърция по пътя през Гревена.
Скоро Вардас се завърна от Атина и продължи патриотичната си дейност.


Костурският владика Германос Каравангелис

32. Гръцките чети постоянно нарастваха. Доста местни хора бяха въздигнати за войводи, а Българският комитет се ужаси. Освен Вардас, който доминираше в Корещата, в Леринска и Костурска околии героично действаха критските войводи Воланис, Макрис, Каравитис, Каудис, Клидис, Булакас, Барба Андреас и други, които навлязоха и достигнаха Пелистер и Мариово. Също така капитан Далипис от Габреш и Павлос Киру от Желево, които паднаха жертва убити от българите. Догрис в Богацко, Григориос и Христос Папаставрос от Сребрено действаха в Маврово, Илияс и Христос от Блаца, Павлос от Раково, Симос от Арменско, Мавроматис и Лицас в Костенарията, Фуфас в Корещата и Костур, капитан Вергас (Петрос Манос) в гръцките села: Малиос, Сулиос, капитан Закас (Григориос Фалиреас), Гермас, който падна близо до Костараци, Цорис, Келаменопулос, капитан Рембелос и други. Всички те се разпределиха из цялата територия, обхващаща Анаселица, Корча, Костур, Лерин и Битоля. Същото стана в Централна и Източна Македония и гръцките чети прогониха българските банди и напреднаха от река Бистрица и от Егея до българската граница. Костур, както и Битоля станаха център за всяко национално движение в Западна Македония. С всички тези войводи се намирах в постоянна кореспонденция, както и с консулството в Битоля и митрополитите на Сисания, Гревена, Кожени, Лерин, Корча и Битоля. Всеки ден в Митрополията пристигаха купища писма от войводите, а моите куриери търчаха към тях с писма и пари за войводите, с указания и информации за движението на турската войска и българските банди. С всички тези главатари съм се срещал и лично, за да ги запозная и да ги информирам за положението в Западна Македония и да им дам, колкото можех, напътствия. Със Закас например се срещнах, след като за това се бяхме договорили, в гората край Костурското езеро, близо до село Дупяк, където отидох с корабче от Костур. С Фуфас се срещах много пъти в село Костарци. С Лицас също в село Либишово. И с други там или на друго място.
33. Както казах и преди, когато гръцкото правителство реши да поеме под своя закрила борбата, беше вече доста късно, защото в цяла Македония бяха убити от Българския комитет, скоро всичките големи гръцки патриоти, стълбовете, така да кажем, във всяко място на елинизма и православието. Само в моята околия бяха убити Гелев и моят Коте и Вангелис, които бяха голяма подкрепа за гръцките чети. Беше убит поп Константин от Неред, поп Димитри от Сребрено, поп Илия и племенникът му Георгиос Гамос от Посдивища, попът на Зеленичево, поп Христо от Прекопана, учителят Атанасиос от Шестеово, четирима от Бабчор в една нощ, също и тримата мъже и жената, които ми бяха домакини по време на обиколката ми през 1901 година, учителят от Сетома, някои от Айтос, Илия Ковачи от Смърдеш, Зисо от Апоскеп, три жени от Жупанища, на които им разпраха коремите и ги обесиха за краката, Аргир от Куманичево, Лазар от Смърдеш и много стотици други крепители на елинизма. Лазар от Смърдеш го убиха, защото предния ден дойде при мене, за да ми съобщи мястото, където Чакаларов с четата си се намирал в планината над Смърдеш. Това беше през 1902 г. преди Българското въстание. Веднага съобщих на турската войска и тя отиде на мястото, обаче, по поради некадърност на командващия офицер, Чакаларов буквално им се измъкна от ръцете.


34. Но и гръцките чети не пострадаха по-малко от безразличието и бавността на гръцкото правителство да се намеси в борбата, защото страната толкова беше побългарена, че с големи жертви на чети и войводи, сполучиха андартите да навлязат в територията на Българския комитет и да освободят гръцкото население от терора, което полека-полека започна да се връща към своя ентусиазъм и православието. След като Мелас загина в Статица, в Палеохор падна Фуфас с почти цялата си чета. Загина Лисас в Осничани, Цорис в Лехово, Гермас близо до Костараци, Ламбринос Вранас в Бел Камен, Павлос от Желево в Желево, Далипис от Габреш в една планина на Корещата.
35. Истинското име на Фуфас мисля, че беше Захариас, един от най-смелите подпоручици от гръцката войска. Той много пъти се опитваше да навлезе в Корещата. Влизаше, наказваше и щеше да продължи да действа много резултатно, ако не беше паднал жертва на предателство. Опита се да влезе в Палиохор, но планът му беше предаден на българите и в момента, когато влизал в Палиохор, залп на българите покоси и него, и някои негови другари от четата му. Друг от смелите ни офицери, от юнаците от Македонската борба, беше Лицас (истинското му име, мисля, беше Влахакис). Той навлезе в Костенарията, в село Осинчани (Костенарията е район, който се намира западно от Бистрица). Българските комитаджии бяха заели силна позиция в една каменна къща и започнаха оттам битката. За съжаление, Лицас беше отишъл сам да сложи една бомба в къщата и там го убиха, него, Петропулакис и над десет борци от неговата чета. Петропулакис беше студент по право и произхождаше от аристократично семейство от Пелопонес. Лицас, неговите четници и Петропулакис бяха погребани във Видилуща и аз самият извърших панихидата на гроба им.
36. Леонидас Цорис от Тесалия, мисля, че беше от Тесалия, не беше офицер. Той влезе в албаногласното, но с чисти гръцки чувства село Лехово. Докато се намирал в селото, е предаден от българите, които не можеха да влязат в селото, на турската войска, която беше обсадила и стегнала като в обръч Лехово от всички страни. Тя призова Цорис да се предаде, но той беше решил да се бори докрай. Но след като турците поставиха топовете си около селото и съобщиха, че ако не се предаде, ще запалят цялото село, молбите на селяните го убедиха да се предаде. И той се предаде, но след като уби турския офицер, той обърна револвера към себе си и се рани смъртоносно в главата. Турската войска ги затворила в Костурския затвор. От там горкият ми пишеше, като в едно писмо ме молеше да му изпратя един револвер да се убие, понеже куршумът приближавал до мозъка му и страдал от ужасни болки, защото турците, разбира се, му бяха взели неговия и беше оставен без лекар. Изтичах веднага при каймакамина и го помолих да разреши посещението на един лекар. Но каймакаминът не се съгласи по никакъв начин. Беше неумолим: „Нека издъхне кучето”, казваше. Тогава написах писмо до английския консул в Битоля от името на самия Цорис и дори го подписах с неговия подпис и пишех, че гръцкият елемент в Македония днес представлява английската политика срещу панславизма и че ние, гърците, излязохме, за да браниме гръцките интереси, но и че борбата на елинизма е борба и за интересите на Англия, на която ние имаме пълно доверие, и само от нея очакваме поддръжка на правата на елинизма, които съвпадат напълно с интересите на Англия. Накрая му разказваше как е паднал в ръцете на турците и го молеше да се застъпи пред битолския валия да нареди на костурския каймакамин да разреши намесата на лекар-хирург, за да извади куршума от черепа му.
Междувременно, разбира се, не престанах и аз да действам пред каймакамина, казвайки, че е несправедливо да се измъчва така един борец, който вече е пленник в ръцете на държавата. Но каймакаминът остана непреклонен. Не знам какво направи английският консул, но след 13 дни Цорис умря от ужасни болки, след което го погребах близко до гроба на Мелас.
37. Закас (Григориос Фалиреас, който сега е генерал) и Гермас (Николаос Цатакос от село Герма от околия Итилу в Лакония, тогава подпоручик) предвождаха по една доста добра чета, като се бореха мъжествено и систематически. Закас дори беше влязъл в Олища, в Кладороби и в други села и беше наказал някои от българите, които вършеха престъпления. Тези двама войводи се бяха обединили и действаха около Костараци, Лошница и други села. Един ден, когато цялата им чета, от около 25 мъже, която се намирала на рида между двете села, Лошница и Костараци (аз ги бях предупредил навреме, че ще отиде турска войска, и да вземат съответните мерки), неочаквано се оказаха заобиколени от турска войска и в битката, която последва, загинаха Гермас и други, а Закас едва се спаси, скачайки от планинската пропаст с риск да се убие. Гермас беше погребан от селяните от Лошница, като след освобождението на Македония селото беше преименувано в негова чест на Герма.
38. Четата на Каломенопулос беше най-добре обучената чета, от тези, които бяха изпратени от Гърция. Тя броеше повече от 100 души, като сред тях беше и Рембелос (мисля, че името му беше Цолакопулос), и един добър юнак, критянинът Ламбринос Вранас, един от десетте критяни, които беше изпратил Мелас. Четата пристигна право на Бел Камен на Великата неделя. Но на Великия петък присъства на службата публично, като властите и българите от Бел Камен я предадоха на турския аскер в Лерин, който веднага обсади селото и поиска от андартите да се предадат.
Андартите, които имаха указание от Гърция да не се бият с турския аскер, поставиха Каломентопулос пред избора или да се сблъска, или да се предаде. Той предпочете второто. Рембелос обаче с 60 от неговите четници и с критянина Вранас не се съгласиха да се предадат и решиха да си пробият път. При пробива загина Лабринос Вранас. Рембелос, ранен в крака, се спаси с другите и се прехвърлиха в Мариово (което се намираше недалеч от Битоля), където работи дълго. За да стигнат в Мориово, бяха минали през Негован и Горничево. Каломенопулос, с другата половина от четата бяха заловени и изпратени в Битолския затвор. Каломенопулос и до днес е жив и е генерал.
39. Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево, беше един от нашите най-добри агенти, заедно с учителя Никола, също от Желево, и Наум и Трайко. Напоследък беше провъзгласен за войвода. Но българите, след като научиха това, побесняха и го предадоха на Българския комитет и един ден, когато излизал от селото, една тяхна банда го уби.
40. Далипис, славяногласен, и той беше убит по същия начин. Далипис първоначално бе четник на Мелас.
Но най-голямата дейност от всички войводи разви критянинът Воланис. Той беше заловен след убийството на Мелас и изпратен заедно с шестимата си другари в Битолския затвор. Когато обаче се даде и втората амнистия, беше освободен от затвора и излезе отново в планината с четата си. Беше от най-храбрите четници на Мелас и заработи смело от Битоля до Костур.
Един друг храбър войвода, който действаше с голям успех, беше капитан Макрис. В една битка с турската войска, близо до Битоля, той загуби палеца си.
И Каравитис действаше смело в Лерин, а Каудис в района на Корещата и др.
41. Друг войвода беше Йоанис Булакас, също критянин, който действаше в Бел Камен и в полето на Хрупища. Близо до Бел Камен беше село Негован, в което имаше двама попа, единият румънеещ се, другият албанеещ се. Един тежък зимен ден, когато валеше голям сняг, Булакас отиде в Негован, влезе в къщите им и ги обезглави. И когато се върна в Бел Камен и го видяха селяните, окървавен, съвсем се ужасиха от страх. Той също имаше своя чета. Но един ден, излязъл от Костараци сам, без никакъв другар, в полето на Хрупища, облечен като калугер, търсейки българи, и стигна почти до Костур, с риск да бъде заловен (той се движеше пеша). Това го посочвам като доказателство за неговата смелост. Когато се върна в Атина, го бяха хванали Манятите и докато играл карти, го убили. Страшна работа.
42. Покойният Константинос Манос, преди Българското въстание, след като научил, че в Костур се започва една патриотична дейност, дойде с паспорт с трима други съмишленици право в Костур, уж като търговец. Но след като престоя само няколко дена, този незабравен и от национално значение човек събуди подозрението на турските власти, които го заловиха и хвърлиха в затвора, като му конфискуваха и пищова. Аз се застъпих веднага пред каймакамина за освобождението му и след хиляди трудности и лични парични пожертвувания успях да го освободя с другарите му. Но незабравимият не възнамеряваше да си отиде без револвера, защото смяташе това за обида. Помолих каймакамина да му го върне и му обещах да му дам друг пищов, но каймакаминът не се съгласи. Виждайки настойчивостта и на двамата, откупих доста скъпо пищова от каймакамина, дадох го на Манос и той си отиде.
43. Един друг храбрец войвода беше критянинът бай Андреас, четатата на който се състоеше всичко на всичко от две момчета. В една голяма битка, която стана в планината над Лехово, между гръцката чета и турската войска, той изгуби едното си око от рикоширал камък, върху който беше ударил куршумът. Оттогава турската войска, когато ги гонеше, казваше: „Търсим трима души с пет очи.” Но понеже четата беше малочленна, никога не го хванаха и продължи да действа в Лехово и околността.

Костурският владика Германос Каравангелис

44. През 1905 г. в Зеленичево имаше българска сватба. След като научила за това, четата на Каудис влязла в къщата и понеже била угасена светлината, хвърлили в тъмнината една бомба и уби 15 или 16 българи. Но невестата и зетят не били убити. Това го направили, за да изплашат българите, защото мислели, че на сватбата присъстват и членове на българските банди.
45. През 1904 година се намирах в Солун и там срещнах поп Константинос от Самос, поп юначен патриот, и го взех със себе си. Понеже игуменът на манастира „Светите Анаргири”, който се намираше над Олища и който беше важен център по местоположението си, беше хем стар, хем страхливец, с една дума простак, манастирът по негово време беше осъден на бездействие (името му бе Даниил). Назначих за игумен на манастира поп Константин, въпреки че беше женен и имаше деца, той го превърна веднага в национален център. Затова Българският комитет реши унищожаването му и още повече, защото смяташе, че под расото на игумен се криеше Вардас. Чух, че поп Константин излизал на лов в манастирските планини. Веднага тогава го поканих и му казвам, че му забранявам да излиза на лов, защото предвиждах опасността. За съжаление не ме послуша и един ден, когато излязъл отново на лов и обикалял по планините с няколко момчета, слуги в манастира, Митре Влаха му поставил засада на един хълм и когато преминал, стреляли по него и го ранили смъртоносно. Тогава Митре, който го сметнал за Вардас, заповядал на най-първия си юнак Илко да отиде и да му вземе главата. Поп Константин обаче, въпреки че бил ранен, взел защитна позиция и докато Митревият юнак се приближил, стреля и го остави на място. Така се спасил и след като българите си заминали, манастирските хора, които се били разпръснали и изпокрили наоколо, отишли, взели го и го пренесли в манастира. От там ми писа писмо, в което казваше, че ако умре от раните си, да зная поне, че е отмъстил за смъртта си, убивайки един български комита. След няколко дни умря и го погребаха в манастира.



Тогава написах на игумена на Самос, Каратеодори, и го помолих да дадат пенсия на вдовицата попадия и на децата му. И действително им дадоха.
46. През 1905 г. представител на Гръцкия комитет в Лерин бе Василиос Балкос от Превеза, бивш мой ученик от училището в Халки. Учениците на Халки и след като завършат училището, ония от тях, които искат, запазват облеклото си, което е като на ония от училището в Ризарион, но с по-висока капа. Балкос я беше задържал, въпреки че не беше духовник, аз го бях назначил в леринските села, които бяха в моята власт на Костурски митрополит за архиерейски епитроп. Архиерейският епитроп дава разрешенията за сватба, разглежда споровете на селяните и други подобни неща. Но Балкос обаче го използвах особено за националните работи. От Лерин той беше в постоянна кореспонденция с мен и с Консулството в Битоля. Така един ден му писах да вземе от Консулството и да донесе в Лерин револвери, за да ги дам на момчетата. Отидох сам в Лерин да ги приема и докато ги разглеждахме в къщата на Балкос, където в този момент се намираше и господин Ресос, револверът, който държеше Балкос, гръмна и куршумът мина през расото ми и продупчи пода, който беше дъсчен, и мина и през него. Без малко щях да бъда убит. И мислихме след това каква радост щеше да бъде това за българите.
47. През 1906 година, след като се договорих с Калопотакис, изпратих едно писмо, което подписах с псевдоним, на известния злодей и войвода Митре Влаха от Кономлади, в което му обещавах, с цел да спася областта от безчинствата му, да го изпратя в Гърция, като му дам първоначално пари и му обещавах десет лири доживотна заплата, да осигурим обучението на децата му в Гърция и да станат офицери, ако се съгласи да се откаже от борбата срещу гърците, с които, впрочем, той нямаше нищо, след като беше влах, и да се усмири. Писах му също, че той досега не е видял никаква подкрепа от българите и че и той самият не е българин и т.н. Тогава той ми отговори, че пушката си я взел от българския цар Фердинанд и само на него ще я предаде. Той ме съветваше да оставя да не преча на комитета, иначе ще ме убие и ще изпрати кожата ми в Костур. Отговорих му, че „или той, или аз и да си вземе съответните мерки”. Като виждах, че беше невъзможно гръцките чети да го хванат или убият, намислих да го унищожа по друг начин. Само на турския аскер не можех да имам доверие, тъй като дотогава беше показал крайна некадърност при разгонването на комитаджиите. Няколко месеца преди Българското въстание, в Смърдеш се бе събрал целият Български комитет: Сарафов, Чакаларов, Митре Влаха, Кършаков, Коле, над триста човека. Научавам аз. Какво да правя? Тичам до каймакамина и му казвам: „Предавам ти тази вечер Българския комитет.” „Сигурен ли си?”, ми казва. „Да. Предупреди ме едно момче.” Веднага каймакаминът осведоми войската в Битоля, в Корча и на някой друг гарнизон и така 800 души с оръдия и обсадиха Смърдеш на разсъмване. Начело на цялата войска беше един полковник албанец от Корча, Мухтар Ага. За него казваха, че бил рушветчия. Дали заради рушвет, или от некадърност, комитетът му се изплъзна от ръцете. Значи българите, дойдоха да преговарят. Турците, както винаги, им предложили да се предадат. Поискаха малко време да си помислят, но това било хитрост. Изпратили хора до всички села да осведомят да дойдат всички въоръжени. Пристигат те, удрят турците отвън, а другите отвътре, разкъсват обръча и избягват, пеейки българския химн.



Един ден, значи, когато ми съобщиха, че в Жупанища влязъл Митре Влаха с четата си, като имах предвид примера от Смърдеш, изпратих мои верни хора да повикат да дойде при мен Христо от Шестеово, който беше братовчед на шестеовския учител Атанасиос, когото бяха убили българите, и го помолих да съпроводи тази вечер една потеря от турската войска и да блокира всички изходи от село Жупанища. След това отидох до каймакамина (той не беше сега същият, тъй като се сменяваха) и го убедих да изпрати през нощта войска, която ще се съпроводи от Христо и да се подчиняват на неговите заповеди.
Войската, под ръководството на Христо, пристигна в Жупанища в полунощ. Христо, който познаваше околността, обгради всички пътеки около селото, така че излазът на Митре бе невъзможен. На разсъмване, от лая на кучетата Митре Влаха разбра, че е дошла войска, и според навика си, нападна. При първия опит избяга, влезе в престрелка с войската и отстъпи. Нападна тогава в друго направление. И там същото, като падна убит един от неговите хора. Тогава се насочи в нова посока, но там беше убит и той, и по-голямата част от четата му.
Така се спаси този район от един звяр и на гръцките чети им олекна от един от най-големите си неприятели.
Телата на избитите българи бяха докарани в Костур, а от там ги взеха българите и ги погребаха в село Апоскеп. Всички бяха много наплашени и моралът им, особено в Корещата, падна особено след смъртта на Митре Влаха.



Преди да стане войвода, Митре Влаха беше овчар в Кономлади. След като стана войвода, остави косата си да расте и да виси до раменете му. Изглеждаше ужасно. Бе с кръгло сипаничаво лице и след косите му, които падаха безразборно по лицето му, и черната гъста брада едва се забелязваха неговите очи, които светеха диво. Поради страшния му вид и убийствата, които извършваше, където и да отидеше, всяваше страх и никой не се осмеляваше да го погледне в очите, без да го обземеше ужас. И така бе станал всесилен, страхът и ужасът владееха в цялата тази околия.
48. Почти по същия начин бе убит и войводата Кузо, бивш български учител в Черешница, Кършаков в Косинец, Коле в Добролища и други - другаде. Когато, обикаляйки, отидох за пръв път в село Черешница, Кузо, който все още беше учител, дойде в църквата и започна да пее на български. Насила го изхвърлиха. Но когато тръгнах да ходя от там за село Българска Блаца, откъдето беше родом, по пътя, по който трябваше да премина, той заедно с другарите си бяха налягали насред пътя, за да покаже презрението си към гръцкия митрополит. Аз бях на коня си. Като минах покрай него, го изпсувах и след като извадих калимявката си, го проклех, за да направи това впечатление на народа, и си отидох. По-късно Кузо стана войвода и неговите подвизи започнаха да конкурират с тези на другите български комитаджии. Тогава го убихме по същия начин, като наши хора предвождаха пак турската войска.
49. Когато гръцките чети нахлуваха в българско село, ръководителите на селото, т.е. органите на комитета, или по-точно казано, ръководното тяло на комитета в селото, на които им викаха началници, тези, които тероризираха селото и не го оставяха да покаже истинските си чувства, забягваха или се скриваха и в сражения убиваха другите, често пъти невинни хора, или жени и деца.
Трябваше, значи, да се намери друг начин да им се премахнат главатарите, след като не беше възможно гръцките чети да го направят. Намерих и начина: В целия Корещенски район, състоящ се от 35 села, като в центъра му имаше само едно турско село, Жервени, което беше си изпатило много от българите. С жервенските турци се намираше в най-тесни, тайни връзки, Мито от Черновища, който беше един от най-доверените ми хора. Така че чрез него успях да се договоря с две турчета от Жервени, които бяха 25-30-годишни, чиито антибългарски чувства познавах. Моят представител Мито (защото аз не се появих никъде, за да не се изложа пред турците и да стане някое предателство и за което до днес никой не знае, освен Мито, който още е жив в Костур или в Черновища) им даде списък на осмина българи, като им обеща по 5 златни лири за всяка паднала глава. И така, един ден вечерта, докато българските селяни се връщали в селата, след като ходили на Костурския пазар, двамата турци им устроили засада на един час път далеч от Костур, до един хълм на самия път, скрити зад една скала и когато селяните приближили, стреляли и убили двама от списъка от Българска Блаца. На другия ден им се броиха десетте лири. Убийството се приписа на Гръцкия комитет и направи страшно впечатление. „... Бре, вътре в самата Кореща гръцка чета убива!…”, след като по това време гръцка чета беше невъзможно да се задържи цял ден между Костур и Корещата. Нито пък познаваше предвидените за убиване лица. Докато двамата турци познаваха лично всичките българи. Това се случи и с ръководителите от другите села, нещо, което изпонаплаши българите и вля вяра в тайните ни привърженици. Двамата турци стреляха от засада, убиваха и бягаха в къщите си, без да знае никой кой извършва убийствата. Но всичките се приписваха на гръцките чети. По този начин бяха убити повечето български ръководители.



50. В Костур имаше двама братя - бегове, Дервиш Бей и Селим Бей, синове на всесилния Казим Бей, който беше почитател на Али Паша Янински в Костур, значи управител-тиранин на град Костур. Децата му бяха навикнали с грабежите и безчинствата на баща си и бяха прострели властта си върху гръцките села, между които и Зрелца, с което ходеха по съдилища и особено с представителя на селото Аргирис, човек неуморим и патриот, на когото съм бил гостенин в къщата. Задържа ме един цял ден и много се забавлявахме, дори и със стрелба по мишена. Няколко дни по-късно Аргирис бе убит пред портата на къщата му от албанци, хора на Селим Бей, и то негово присъствие. Извърши се следствие, но правителството подкрепяше силния бей и прикри престъплението. Тогава вдигнах селото и надойдоха всичките жени и децата, с коли и волове в управлението на Костур и искаха с викове да се накажат убийците или да бъдат прогонени. Направих това, защото се страхувах, че ще убият и други, между които и Василис, моят куриер (този, който ни чакаше на Костурското езеро и посрещна Вардас, като го скри в селото с цялата му чета). Двамата бегове, освен всичко останало, се намираха в много приятелски отношения с българите и ги защитаваха много. Този протест на селяните от Зрелца се проведе, когато в Костур се намираше моят приятел, комендантът на гръцко-турската граница, Хюсеин Хюсни Паша, който видя цялото положение. След това му изложих подробно всичко и му разказах специално и за приятелските отношения между беговете и българите, като накрая го помолих да освободи района от тези хора и да ги изпрати в Битолския затвор. Това беше най-трудното нещо, което можеше да се направи срещу бегове и то толкова могъщи. Благодарение обаче на приятелството ми с Хюсеин и влиянието, което имах върху него, успях. Хюсеин беше човек на султан Хамид и се ползваше с пълното му доверие, следователно беше всесилен. Не беше нужно нищо, освен да заповяда и без съд, без нищо, двамата бегове се намериха в затвора. По-младият обаче, Селим Бей, успя да прокопае стената на затвора и да избяга и след като насъбра албанска банда, която предвождаше, започна да обикаля около село Четирок, което беше негов чифлик. Скоро беше дадена амнистия и така излезе от затвора и другият брат. Разтури Селим бандата си и се върна в Костур. Двамата братя побързаха да ме посетят, като искаха уж да опровергаят обвинението срещу Селим, че е убил Аргирис. Накрая обаче разбрах коя им беше целта. Поискаха ми писмо до Вардас, в което да казвам да не пипа чифлиците им, т.е. да не ги изгорят. А то бе, за да употребят писмото ми като доказателство на моите връзки с гръцките андарти и да ме изгонят. Отговорих им, че нямам никакви връзки с Вардас, но ако искат да се спасят, трябва да престанат да подкрепят българите, нещо, което ще го научи и Вардас и няма да пипне имотите им.
„Аз - им казах - ще оповестя на селяните каквото говорихме тук и Вардас ще научи от тях.” Оттогава станахме първи приятели, може би за това, че Дервиш Бей беше зет, т.е. съпруга му беше дъщерята на албанския Далия Бей от Кевзе, Колонийско, намиращо се в Северен Ипир, който беше най-силен в Албания и голям мой приятел. Винаги когато правех своите обиколки в Албания, ми даваше за пазвантин свой човек, заради когото никой не се осмеляваше да ме докосне, защото в Албания всеки трепереше от Далия Бей. След тази наша среща двамата бегове престанаха да подкрепят българите. И прекратиха всяко едно деяние срещу с. Зрелца, което и така се укроти. От това тяхно посещение помня и една характерен случай за турския манталитет при приключването на тази случка. В момента, когато пристигнаха двамата братя, пишех едно писмо и понеже нямах попивателна хартия, хвърлих върху него пепел. Дервиш Бей скочи, духна пепелта и ми каза друг път да не го правя това, защото носи нещастие.
51. Към 1903 година, преди Българското въстание, бях отишъл в Сятиста, за да обсъдим с тамошната Митрополия националните проблеми. Там получих писмо от консула да отида в Битоля. И така, връщам се в Костур и на другия ден през Лехово стигнах в Екши Су. Обаче влакът беше заминал преди пет минути. Какво да правя? Екши Су беше гнездо на комитаджиите, а нощта наближаваше. Реших тогава да мина през нощта проходите между българските села Черновища и Баница, където бяха техните скривалища и не беше възможно да се усъмнят, и към полунощ пристигнах на кон в Леринската митрополия, а на другия ден с гаваза ми достигнахме Битоля след четиридневно пътуване на кон. Още по-опасно бе връщането. Трябваше от Битоля да отида по железницата до Суровичево.
Понеже бях останал в Битоля по-дълго време и българите следяха всяка моя стъпка, страхувах се, че до Суровичево ще ми направят засада, за да ме убият, както убиха Вангел от Сребрено. Прецених, че българите никога няма да допуснат, че ще пътувам от Лерин до Костур през Корещата. И така, рано сутринта, без никой да знае, тръгнах и минах през всичките български села и то най-опасните само с две пушки, моята и на Емин. Изкачихме Вич планина и стигнахме село Лагино и от там прехвърлихме се през върха на планината. Там направих една лудория. Намирахме се в една голяма и гъста гора. За да изпитам верността на Емин и да видя какво щеше да прави, ако бъда застрашен, заповядах му да отиде малко напред под претекст, че имам нужда да сляза от коня. Когато се отдалечи така, че да не го виждам, изстрелях 5 куршума с „Манлихерката” си, за да видя какво ще прави Емин. И го виждам скрито, мислеше, че ме бяха убили българите, да се оглежда наоколо с пушката в ръце, готов да стреля. Не беше избягал, нито се беше скрил. Тогава го извиках и когато дойде близо до мен ме запита: „Какво ти се случи?” „Исках да те изпробвам какъв юнак си...” „Но това е лудост... В самото гнездо на комитите.” И имаше право. Изплашен, ми каза да яхна бързо коня и веднага да потеглим, защото мястото е много опасно. От там слязохме в българското село Бабчор и без да се спираме, продължихме, докато стигнем в селото Вишени, и то българско. Но за щастие българите не ни усетиха. От там през Тиолища стигнахме в Костур. Това пътуване беше много опасно и от години по този горски път не се осмеляваше да мине гръцка душа. Все пак обаче то беше по-сигурно от пътуването през Суровичево, защото никой не можеше да си помисли, че ще мина сред Корещата по време, когато Българският комитет беше всесилен и ме гонеше да ме убие.
52. Един друг път, в началото на 1904 година, когато пак бях в Битоля, от там трябваше да отида в Корча, за да се разбера с нейния митрополит по националните проблеми. Пътят беше по-кратък, отколкото пътят от Лерин за Корча; но беше много по-опасен заради Българския комитет. Понеже никой не знаеше какъв е моят план, предприех друго, по-смело пътуване. Отидох в Псодери, което беше гръцко и влашко село, и от там, без да се спирам, слязох в корещенското Желево, като продължих обаче не по стария път, а малко по на запад. От Желево влязох в околността на Мала Преспа, като исках да достигна албанската линия през селата Оровник и Буковик. Близо до Буковик, но след като го отминахме, без да минаваме през селото, а покрай него, изглежда, че ме усетиха шестима въоръжени лица, след като се отдалечихме на двадесетина минути, излязоха от селото, тичайки след нас по пътя. Веднага слязохме от конете си, заехме позиция зад скалите, Емин и аз, и стреляхме няколко пъти по тях. Не знам дали някой бе убит, или ранен, но се оттеглиха. Разбира се, не за да си отидат, а да вземат друго направление и да се появят другаде.


Костурският владика Германос Каравангелис

Ние обаче не останахме там нито за миг. Качихме се толкоз бързо на конете си и поехме. Яздехме толкова бързо, че не можаха да ни стигнат. Конете ни бяха отлични и препускаха като мълнии. По равнините през цялото време препускахме само в галоп. Между Оровник и Буковик беше поле, но след Буковик беше хълмисто и пътят беше тежък. Те опитаха да заобиколят планината и да ни пресрещнат надругаде, защото, ако ни нападнеха директно, щяха да загинат всички. Но маневрата им се оказа много голяма и така междувременно ние успяхме да се отдалечим. Пристигнахме в албанското село Дреново и от там продължихме за Корча.
53. Тук помолих владиката да ми обясни как ставаше така да минава през толкова български села, без да го разбират, без да се усъмнят кой е и да излязат да го гонят както и в Буковик. Той ми обясни, смеейки се: „Па и аз вземах мерки. Първо, имах два чудесни коня в Митрополията. Сетне, когато предприемах тези опасни пътувания, се обличах някак си по-различно. Хвърлях отгоре си едно черно английско наметало, обувах високи ботуши до колената, вдигах расото и краищата му ги мушках в джобовете, а върху калимявката хвърлях една черна кърпа. На рамото ми висеше моята пушка „Манлихерка”, а на гърдите ми, под наметалото се кръстосваха патрондаши с фишеците. На кръста носех широк кожен пояс, на който от едната ми страна висеше кобурът на револвера ми, който беше голям и при нужда ставаше и за пушка (не си спомняше да ми каже марката му), а от другата ми страна висеше един нож в ножницата си. Така всички ме вземаха за военен или жандарин.”
Питам владиката дали се е упражнявал в мишена и ми отговаря: „Да, често - и придаде. - Не си спомням къде ти казах, че в Зрелца, при Аргир, когато му бях на гости, почти цял ден се забавлявахме, стреляйки в мишена.” И повтори отново разказа си: „Бях казал много пъти в консулството на г-жа Пезас и на протосингела ми, както и на други доверени лица, че ако бях застрашен да падна в ръцете на българите, и се намерих убит, да не смятат, че съм убит от български куршум, защото имах намерение, когато ми привършат патроните, да запазя последния, за да се самоубия. И бях поръчал да погледнат в устата ми, за да намерят белега от куршума.”
54. На 6 август 1906 година, празникът на Преображение, по стар обичай на костурските митрополити трябваше да посетя Нестрам, седалище на българи фанатици, да проведа литургия с гръцката партия и от там, като мина през някои български села, да обиколя албанските села в епархията ми, които се намираха в Колония (център на Колония беше Ерсека) и да стигна до селата Пещани, Салеси, Фрасари, Люпища, Премет и други. Пътуването от Костур до Нестрам беше много опасно, защото българите знаеха, че на 6 август трябва да отида в Нестрам. Преди няколко месеца в тази паланка беше влязла многочленна българска банда, завзе двора на къщата на един от борците на елинизма, Марко Папатерпу, старец на 70 години, и обсади къщата му. Но Марко от бойниците стреляше сигурно по комитаджиите и след като уби един от бандитите, другите избягаха изпоплашени. Маркос и някои други от нашите ми написаха да не ходя тази година на празника, защото по пътя ще да ме убият. Комитаджиите бяха заели позиции своевременно на две места и чакаха и бяха толкова сигурни, че ще мина и дори съобщих в Нестрам да ми изпратят коне, да ми вземат постелките за кревати и моите хора. Аз и Емин имахме коне, но се нуждаех от още един за моите вещи и за моите двама човека, един секретар и един слуга. Разбира се, че усещах опасността, на която бях изложен. Ако обаче не отидех, това щеше да се смята за уплаха и поражение за гръцката община в Нестрам (Нестрам имаше две общини - гръцка и българска), нашите щяха да загубят смелостта си, а българите щяха да станат по-арогантни. След като размислих добре, реших, че трябва да отида. Когато научиха решението ми в Митрополията, се стреснаха. Протосингелът ми, незабравимият Платон, се опитваше да ме отклони от пътуването и когато се убеди в моята упоритост, се обърнал към баща ми да ме спре. Татко ми започна да плаче и да ме моли да не го правя това зло в неговите старини; защото, както разбрал, съм отивал на сигурна смърт. Аз го успокоих колкото можах, като му казах да не се страхува, защото съм взел съответните предпазителни мерки и ще се върна назад жив и здрав, и след това тръгнах с Емин и другите двама мои хора. Прибягнах обаче до следната хитрост: вместо да отида направо в Нестрам през Желино и други български села, като направих един голям полукръг между Костур и Нестрам и отидох през езерото в Дупяк, а от там за Хрупища и от там през планините, откъдето никой не очакваше, че ще мина, и пристигнах неочаквано в Нестрам, след десетчасово пътуване, вместо за шест часа. Нашите в Нестрам бяха ужасени и се изненадаха, след като ме видяха жив. На другия ден държах литургия, говорих в църквата и им дадох смелост и след това останах още няколко дни и се погрижих за училищата и църковните проблеми. От там трябваше да замина на моята редовна обиколка през планината Грамос.
В Нестрам през тези дни, когато бях там, дойде един овчар и каза, че миналата нощ разбойници му откраднали няколко овце. Когато го попитахме какви хора бяха, той ни отговори, че говорили български. Селяните ми обясниха, че е била бандата, която ме причаквала и която след като видяла, че съм успял да премина, дошла в Нестрам и е откраднала овцете, за да се нахрани.
55. От Нестрам, по моя план, трябваше да отида в Калевища и след това идваше ред на албаногласните села в Северен Епир. Понеже се страхувах от завардването на пътя между Нестрам и Калевища, смених маршрута си, като изоставих Калевища и минах през други села. За да заблудя дори комитета, написах писмо на отсрещното село, чието име не мога да се сетя, да ми изпратят коне, за да отида вероятно там. Българите разбраха, че вечерта ще отида в селото им, и сигурно ме чакаха. Когато обаче яхнахме конете, без да кажа нищо на никого, взех друга посока и влязох направо в албанската земя, където се чувствах сигурен. Това, че заобиколих Калевища, нямаше голямо значение. Важното бе да отида в Нестрам, което беше околийски център и седалище на мюдюрин. След като посетих албанските села Кютеза и Дарда (Дарда е албаногласна паланка, но съвсем гръцко), пристигнах в Корча и гостувах на Митрополията. Митрополит беше моят приятел и съученик Фотиос, човек образован и миролюбив, който ме молеше да прекъсна опасните обиколки, да не търча наляво и надясно, защото ще ме убият българите и сътрудничещите с тях туркоалбанци. В Корча останах няколко дни, като сдобрих двамата местни ръководители Вимблис и Храстакис Никос. Съставих програма за национално действие, която връчих на протосингела поп Петрос, който днес е интерниран от Албания и служи в Керкиря. След като прекъснах временно моята обиколка из Северен Ипир, където беше сигурно и безопасно, върнах се бързо в Костур, където беше нужно моето присъствие поне за 10 дни. Възнамерявах да продължа по-късно пътуването си в Северен Ипир. Българите, междувременно, изгубиха следите ми. Знаеха, че съм в Корча, и мислеха, че ще продължа надолу. Пристигнах неочаквано в Корча след дванадесетчасово яздене на кон. През този ден в Жупанища българите бяха убили три или четири жени и ги бяха обесили за краката, след като им разпрали коремите.



56. Не минаха и три дни, откакто се върнах в Костур, получавам телеграма, че е убит Фотиос недалеч от едно село, на два часа път от Корча, където бил по обиколка. Същевременно получих телеграфическа заповед от Патриаршията да отида веднага в Корча и да извърша погребението на покойника. Веднага отидох в Корча. За щастие, българите не можаха да ме проследят и в ненадейните ми обиколки, както сега, ако не знаяха от предишните, затова този път потеглих направо. Там намерих народа подплашен и трябваше да им вдъхна смелост. Погребението извърших заедно с Драчкия митрополит, по-късно Прокопиос Йонийски. Аз произнесох надгробното слово за незабравимия Фотиос. Качих се на амвона и започнах с пророческа сентенция: „Не изчезва архонта от Юда и игумена от бедрата свои, докато не дойде онзи, когото очакват народите.” И същевременно с ръката си посочих към Гърция. Словото ми бе импровизирано, но всички се фанатизираха и плачеха. Казах им, че не трябва да се отчайват, че на мястото на убития ще изпратим по-добър и ако убият и него, ще изпратим още по-добър. И повторих: „Не изчезва архонта от Юда…” Това им казах, че съдбата на гръцкия народ е да работи със своята кръв за освобождението си. И им повтарях, не изчезва архонта от Юда и игумена на бедрата свои, докато не дойде онзи, когото очакват народите, гърците, албаногласните, славяногласните и куцовласите, които всички са истински деца на гръцкия род.
Ентусиазмът на изплашения дотогава народ, който беше препълнил църквата и църковния двор, мълчалив и намръщен, не може да се опише. Гласове, клетви, възгласи отекваха наоколо. Толкова, че след като завърших речта си, мютесарифът (окръжен управител) на Корча, който мразеше извънредно много гърците, питаше настойчиво муавина си (помощника си) какво съм казал в словото си. Муавинът беше грък и мой приятел. Казал му, че съм говорил на много стар гръцки и не е разбрал добре какво съм казал. Но казал, че говоря религиозно и други подобни неща.
След погребението разпитах и се уверих, че Митре Влаха беше дошъл в едно корчанско село и се беше споразумял с албанците за съвместна акция. В Корча имаше един албанец по име Костурис, на когото се приписваше убийството. Това обаче не можех да уточня. Убил го на едно пусто място, докато отивал в едно село с бандата. Като писах до Патриаршията, приписах престъплението на заговора на албанофила корчански мютесариф с Костурис и на банда грабители, за да издействам преместването на мютесарифа.
Когато скоро след това бях в Янина, янинският депутат Калгос, който по онова време бил съветник на мютесарифа на Превеза, фанатик албанец, ми каза, че след като се чуло за убийството на Фотиос, мютесарифът му казал, че е станала грешка, защото е трябвало да убият Каравангелис, и че без основание си отишъл човекът.


Костурският владика Германос Каравангелис

57. Обаче междувременно турското правителство, под натиска на Руското и Английско посолство, най-напред ме изключи от Костурския градски Управителен съвет, в който участвах като митрополит, съгласно нашите привилегии. След известно време съвсем ми забраниха да излизам от Костур и да правя обиколките си. Това беше в началото на 1907 година и накрая на същата година великият везир Ферит Паша поиска, настояваше многократно от Патриарха да ме отзове. Патриарх Йоаким III се опитваше да го разубеди, но след като везирът му постави срок за отзоваването ми със заканата, че в противен случай ще заповяда да ме отзоват със сила чрез жандармерията, Патриархът, виждайки, че е изправен пред ултиматум и за да опази и моето достойнство, ме назначи за член на Светия синод и ме покани в Истанбул. Аз междувременно, благодарение на личната си кореспонденция с Истанбул, след като разбрах за тежкото положение, в което е изпаднал Патриархът, се съгласих с назначението си. Пък и нашата борба вече беше към своя края. Скоро се прогласи Конституцията и гръцките, и българските чети слязоха в градовете, помириха се с турските бунтовници и се разформираха.
И така аз предадох поста си на протосингела си Платон и след като извърших литургия за последен път и се разделих с ентусиазирана реч с моето паство, напуснах Костур за голяма радост на българите и отчаяние на гърците, които ме съпроводиха с жените си и децата си като на митинг от града с благослов и ръкопляскания. И през цялото ми пътуване до Суровичево селата излизаха на пътя, за да ме поздравят. Така си заминах от Костур, където бях в продължение на седем години, от 1900 до 1907 година, борейки се с цялата си душа за моето паство и отечеството.