ЗНАМЕНА ОТ ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ И ВЪСТАНИЯТА В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКА ТРАКИЯ

Берлинският договор от лятото на 1878 г. ликвидира Сан - Стефанска България. На нейно място “Европейският оркестър” създава васалното на Османската империя Княжество България, обхващащо територията на север от Балкана и бившия Софийски Санджак, без Северна Добруджа, управляваната от Високата порта Източна Румелия и оставащите под турския ятаган Македония и Южна Тракия. Българското население в тези области въпреки организираните и спонтанни протести е подложено на постоянен гнет и нито за миг не се примирява с робската си участ.

Борбата за национална освобождение, често пъти експлоатирана и от чужди интереси, “придобива организиран характер след 1893 г. когато в Солун е основана Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). След конгреса в Солун през 1896 г. ВМОРО започва широка дейност за изграждане на революционна мрежа, организационно- масова работа и въоръжаване на българите за борба. Активизира се дейността на четите. Създаденият Централен комитет, окръжни, околийски и местни комитети постепенно се превръщат в ръководни органи на своеобразната българска власт в оставените под робство български земи.
През 1899 г. се създава четническият институт на революционната организация, нейните въоръжени сили. През следващите години той все повече започва да играе ролята на националноосвободителна армия, която, макар и нередовна и нелегална, с успех осъществява политиката на ВМОРО срещу турската власт с въоръжени средства и по същество представлява армия на оставеното в робство българско и друго християнско население в Македония и Одринска Тракия. През октомври същата година ВМОРО излиза с окръжно, с което препоръчва да се създават организационно-агитационни чети.
В самото начало на 20.в. броят на районните чети е нараснал значително. В много от районите действат и местни чети. Организацията на работата се подобрява след като Гоце Делчев предприема продължителна обиколка из окръзите. Той на място се запознава с организацията и проблемите на борбата и заедно с Гьорче Петров внасят известни корекции в действащия дотогава Правилник за въстаническите чети и Въстаническият Дисциплинарен устав. Подготовката за въстание добива реални измерения. В нея осезателно личат символиката на борбата и една от най- важните й части- знамената. На тях в Правилника и Устава е отделено подобаващо място.

 

Снимка 1. Бойно знаме на Македония и Одринско (авторът се обръща към читателите, ако имат информация за историята на това знаме да му се обадят).

Знаменосецът и “постоянните асистенти” носят пряка отговорност не само за целостта и външния вид на знамето, но и за съхраняването и опазването му от външни посегателства и при участие в акции и битки. То “се носи само при усилен състав на четата”. В Глава ІІ, § 6 на Устава категорично са определени задълженията на въстаника: “...докато е жив, да пази знамето и всеки е длъжен да му направи скъпа постеля от собственото тяло, та тогава да се повали. Виновните се наказват със смърт”. Влиянието на Дисциплинарният правилник на войската на Княжество България е очевидно. При загубване на знамето наказанието е също смърт. “Наедно с четата” смърт очаква и войводата, допуснал загуба на знамето, пише в § 8, буква “п”.
“Наличието на знаме като символ на войнска чест, изразява идеята за единство, обединява личния състав на четата към идеята на борбата и показва нейната принадлежност към въстаническите въоръжени сили на българите в Македония и Одринска Тракия”.
Както и при другите въстания против турската робия и за национално освобождение и в подготовката на Илинденско - Преображенското въстание знамена се шият от “покръстени” в революционните работи жени и мъже, предимно из средите на интелигенцията и по поръчение на ръководните органи и дейци на ВМОРО. В много редки случаи по инициатива на самите местни революционни дейци.
Символиката на знамената е своеобразно продължение и осъвременяване на тази от знамената на Априлското въстание (1876). Но тя носи и някои съществени отлики, характерни за природните особености, традициите, обичаите и манталитета на хората от Македония и Одринска Тракия. Основен символ на повечето знамена е изправеният коронован, въоръжен лъв “въплътил в себе си мъжеството, славата и величието на българския народ през вековете, свободолюбивия и непокорен дух на българина в неговото героично минало”. Обикновено той е стъпил върху поваления турски държавен флаг с полумесеца и разкъсани вериги и символизира неизбежното освобождение на останалите в робство българи. На много от знамената е изобразена млада жена, развяваща трицветното знаме на майка България, стъпила върху разкъсаните вериги на робството. Това изображение е взето от квитанционните разписки на ВМОРО и очевидно му е придаден събирателен образ на все още намиращите се под турска власт Македония и Одринска Тракия.
Изработката на знамената става ръчно или с помощта на шевна машина при най-строга конспирация. В тяхното проектиране и украса е вложен родолюбивият и емоционално-творчески потенциал на мъже и жени, предимно учителки, пожертвали свобода, време, талант, сигурност, собствени средства и здраве дори, в полза на святото дело. Обикновено средства се отпускат от революционните комитети, както и през април 1876 г., но неведнъж жените сами отделят от скромните си парични средства, дори от моминските си чеизи, за да закупят платовете и другите материали за ушиване на знамената. Показателна е изключителната добросъвестност и отчетност при изразходването на средствата.
Надписите са другата особеност на знамената за Илинденско- Преображенското въстание. Написани са на езика и диалектните особености на преобладаващото в тези области българско население, като е спазван до детайли тогавашният правопис в Княжество България. Текстовете на надписите и девизите дават обилна и много точна информация за революционния окръг, околия и селището, за чието въстаническо формирование е предназначено знамето. Основният девиз обикновено е този от национално-освободителните борби на българите през втората половина на 19. в.- “Свобода или смърть”. На много знамена срещаме и крилатият стих на Христо Ботев: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят”. На този куплет, превърнат в девиз, би трябвало да обърнат особено внимание ония българи в Македония и особено в Пиринския край, които под чуждо влияние или пряк натиск приемат македонизма като идеология и действия.
Знамената са постоянен атрибут в ритуалите на революционната организация. “За по-голяма тържественост на клетвения обред понякога при провеждането му се включва и местното знаме.” По време на самото въстание въстаниците полагат клетва ”публично пред революционните знамена в присъствието на цялото население”, може би под влияние на ритуалите в българската войска в Княжество България и опита от Априлското въстание (1876). В повечето случаи полагането на клетва се предшества от освещаване на въстаническите знамена.
От ръководните документи на ВМОРО, публикациите и спомените от и за Илинденско-Преображенското въстание (1903) се разбира, че са изработени голям брой знамена. Те стават основен уставен атрибут на въоръжената борба заедно с въоръжението, снаряжението и останалите компоненти на въоръжената борба, на подготовката за въстание. До наши дни обаче са останали твърде малко знамена за мащабите на революционната борба по онова време. Още по-малко са документите и спомените свързани с изработката им. Причините трябва да се търсят в изключителната конспиративност в подготовката на Илинденско -Преображенското въстание, в това число и знамената му, снаряжението и въоръжението, опасността от репресии, за живота и физическото оцеляване на борците. Предшестващите въстанието и последвалите борби на населението в Македония и Одринска Тракия за национално освобождение от турския и други гнет, много често са завършвали със смъртта на участниците в тези бунтове и революционни изяви. Сред тях освен турските издевателства и репресии са непрекъснатите и масирани действия на сръбската и гръцка политическа, идеологическа и въоръжена пропаганда и целенасочените и непрекъснати опити за денацификация на българското население и физическото и етническо заличаване на българския елемент и душевност в Македония и Тракия. Непопадналите в турски ръце и неунищожени от въстаниците и сърбоманите след поражението на въстанието знамена са пренесени заедно с огромния емигрантски поток в пределите на Княжество България. Свидетелствата на професор Матковски говорят, че в днешна Република Македония няма запазени знамена. А как да има, като сърби и сърбомани, гърци и гъркомани, десетилетия наред потискат, гонят, инквизират, ликвидират българщината в исконно българските райони на Македония и Тракия. Възможно е знамена и други материали да се намират в българската емиграция от тези области в чужбина. Ако се пазят, то е заради спомена за роден, бащин кът, който никой не е в състояние да изличи. За съжаление възможностите да се доберем до такива предмети, материали и източници все още е трудно, да не кажем невъзможно. Според нас дълг на онези българи в чужбина, които имат запазени реликви, документи и спомени от техни близки и роднини участвали в борбите за освобождение от турски, сръбски или гръцки гнет е да ги предоставят на българските научни институти, историческите държавни или регионални музеи, за да се попълнят онези бели полета от родната българска история, касаещи тези борби.

Знаме от четническата акция в Мелнишко(1895).

 

През лятото на 1986 г. при ремонт на помещенията на Македонските културно-просветни дружества в София (днес централа на ВМРО), в едно от тях, при разместване на мебели се открива вграден стенен шкаф, в който строителите намират запечатана с парафин метална кутия от бисквити. В нея намират скатано оригинално рисувано знаме, за съжаление без каквито и да било данни за предназначението или символиката му.


Снимка 2. Бойно знаме от Мелнишкото въстание - 1895 г.

Добре запазено, то се различава от всички познати ни знамена от борбите за национално освобождение на българите от Македония и Одринска Тракия. Знамето е копринено, с две лица, рисувано, с размери 92х62 см.
На едната му страна върху зеления плат е поставен революционният девиз: “Свобода или смърть”, изписан със златисто жълти букви. Под девиза - “1895 г.”. Над него е изобразен патриаршеският осмоконечен кръст. До тук знамето прилича в известна степен на някои от познатите ни образци.
Но другата страна съдържа елементи и символи, които го доближават до бойните знамена на българската войска. Комбинация от червени и бели трапеци формира изображението на военния орден “За храброст”. В средата на плата е поставен своеобразен герб, срещан върху предмети и вещи подарявани на българския монарх княз Фердинанд І. Той представлява кръгъл венец поставен върху зелен фон. От двете страни венецът съдържа житни класове, лаврови клонки и рози. Житните класове символизират Мизия, розите- Тракия, а лавъра- Македония, т.е. териториите населени с българи събрани в неразривно единство. Освен това те символизират и растежа и плодородието, живота и смъртта, почестите и славата. В средата на венеца върху зелен фон е изобразен изправен коронован въоръжен лъв обърнат към развяващия се край на знамето. В четирите ъгли върху белите трапеци вместо вензел е поставено геометрично, художествено изображение на буквата “М” (Македония). От двете страни на плата по ръбовете, без този до дръжката на знамето трите свободни страни на плата са окантовани с жълти триъгълници с върховете навътре. През тях преминават черти с черен цвят. Известно е, че триъгълниците с върховете нагоре (в случая навътре) са царствен символ. Срещат се в щандартите на Кобурготската династия в Българя. Това ни дава основание да допускаме, че знамето е правено по височайша поръчка или благословия, тъй като годината 1895 ни подсказва, че е участвало в четническата акция в района на Мелник и Пиринска Македония през същата година. Според нас неправилно този символ е представен като знаме на четата на генерал –майор Иван Цончев.
Знамето се пази във Фонда на НВИМ.
Следват спасени и запазени бойни знамена от Илинденско-Преображенското въстание (1903). За тяхното спасяване и опазване са се погрижили участниците във въстанието, техни съратници и близки. За тези, за които няма данни в спомени и документи ще съобщим само това, до което сме се добрали в нашите търсения.


Бойно знаме на въстаниците от Охрид.

Предназначено за въстаниците от Илинденското въстание от 1903 г. Изработено е от двоен червен копринен плат с размери 94х78 см. От трите страни заобиколено с ресни, които завършват с паети.
На лицевата му страна е изобразен изправен коронован въоръжен лъв, който тъпче знамето с полумесеца. Около него в кръг е изписано ”Съ Нами Богъ. Напред момчета! Победата е наша. Охрид, 1903 г.” В ляво и дясно от лъва е извезан с тартър Ботевият куплет: “Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира; Него жалеятъ земя и небо, звяръ и природа и певци песни за него пеятъ.”


Снимка 3. Бойно знаме на въстаниците от Охрид - 1903 г.

На обратната страна на плата е извезана фигурата на чернокоса млада жена в цял ръст, която държи в дясната си ръка меч, а в лявата българското трицветно знаме с девиза: “Свобода или смърть”. В краката й разкъсани робски вериги и алебарди. Стъпила е на дръжката на повалено на земята турско държавно знаме с полумесеца и звездата. До нея изправен въоръжен лъв с предните си лапи захванал дръжката на българското национално знаме, а със задните е стъпил върху турското знаме. Около тази композиция е извезан текст: “Македония, ІІ-ий окръгъ, VІ-та околия”. Прави впечатление, че в текстовете няма никакви македонизми или диалектни думи, а е спазен тогавашният и днешен българският правопис.
Знамето е изработено от охридските учителки Поликсена Мосинова, Василка Рамзова, Клия Самаржиева и Костадинка Бояджиева. Осветено е от поп Васил Попангелов, деец и организатор на въстанието в с Долна Дебърца, пред около 600 души въстаници и селяни на 23 юли 1903 г. (ст.ст.) в местността Вишеслоец близо до с. Куратица, Охридско. Участват четите от Куратица, Брежане, Плаке и Олейница. Ритуалът по освещаването завършва като всички чети преминават под знамето със свалени шапки и го целуват. Накрая районният горски началник Христо Узунов и членът на горското началство Антон Кецкаров произнасят вълнуващи речи. Там знамето е връчено на Узунов и той го носи и пази през всички акции и действия на четата в Охридско, Дебърско и Стружко.
От 1946 г. бойното знаме на охридчани се пази във фонда на НВИМ.

Бойното знаме на въстаниците от гр. Струга

е предадено в НВИМ на 27 април 1982 г. от потомците на Братя Миладинови Йорданка Миладинова-Чернова и нейния син инж. Климент Чернов. В тяхното семейство знамето е пазено като най-скъпа реликва от родния край повече от 40 години.
Направено е от червен копринен плат, от трите страни заобиколен с ресни със същия цвят. На едната му страна е извезана фигурата на жена в цял ръст с носия от Стружко. Косите й са естествени (единствен случай в българската знамена традиция), черни, взети от главите на жените везали знамето. В лявата си ръка държи меч, а в дясната развят българският трицвет със заветния девиз: “Свобода или смърть”. В краката й са разпръснати разкъсани вериги и части от турско бойно снаряжение и проснато на земята турското държавно знаме с полумесеца и звездата. До жената е извезан изправен гологлав въоръжен лъв, който с предните си лапи държи дръжката на българското знаме, а със задните е стъпил върху плата на турското знаме. В долния десен ъгъл заедно с малко венче е извезано “Струга”.
На обратната страна също е извезан гологлав лъв тъпчещ турския държавен символ.


Снимка 4. Бойно знаме на въстаниците от гр. Струга - 1903 г.

Местни революционни дейци събират средства за направа на сребърен кръст за върха на дръжката на знамето, поставен върху метална сфера. Изработен от майстор Насте Кортуков заедно със сгъваема на две дръжка, снабдена с метален шиш за закрепване на плата към дръжката, за по-удобно и безопасно носене по време на поход и в бой.
Както и на другите места, ръководителите на революционния комитет в Струга възлагат на учителките Славка, Анастасия и Милица Чакърови и Царева и Константина Деребанови ушиването на знамето. Според Ангел Узунов, брат на районния горски началник, в ушиването участват и Костадина Гълъбова, Катерина Нестерова, Костадинка Вангелова и Анастасия Милушева.
Със свои средства избраните стружанки тайно купуват плата и останалите необходими материали и с много любов и майсторство изпълняват революционната поръчка. Знамето се работи тайно в дома на Апостол Чакъров, на смени и на светлината на запалени свещи. В навечерието на новата 1903 г стружката светиня е готова. Това знаме е неповторимо, единствено по рода си, шедьовър от времето на Илинденско- Преображенското въстание и от подобните пряпорци, готвени за борба и бран против турските поробители в различните епохи.
На 23 юли 1903 г. знамето е връчено на знаменосеца Милан Гагов и същия ден потегля с градските чети на Кръстю Калайджиев и Милан Танчев от с. Вехчани, където е посрещнато от войводите Лука Групчев, Яким Алулов и Марко Повлов.
Въстанието в с. Вехчани е обявено на 2-ри август 1903 г., след като се виждат запалените огньове откъм р. Дрин. Развълнуван Лука Групчев прочита възванието на Главния щаб. Знаменосецът Гагов развява знамето. Според плана стружката чета е трябвало да се съедини с въстаниците от Охридско, като премине р. Дрин в посока на с. Ташморуница. По пътя прекъсват телеграфните връзки и разрушават мостовете. Влизат в бой със седемнадесет пъти по-многочислен противник. Близо седмица остават в обкръжение. С решителен щурм излизат и с помощта на жени - куриери тръгват за изпълнение на следващи задачи към планината Караорман. Там охридчани посрещат стружани с ентусиазъм. Тук на 9-ти август 1903 г. става тържествено освещаване на бойното знаме от Струга.
Начело със знамето си въстаниците водят битки с редовна войска и башибозук при Луково, Долни Дримкал, Малесията, Локва и Забже. В тези битки загубват сребърния кръст на знамето.
Въпреки ентусиазма и високият боен дух на въстаниците, въстанието е потушено с цялата омраза, азиатска жестокост и кръвопролития, на които са способни турските власти. Но знамето е спасено. Знаменосецът го прибира в Струга. Там го предава на един от потомците на рода Миладинови- Георги Чакъров. През 1917 г. той емигрира в България и се заселва в София. С него стружкото знаме е спасено не само за историята, но и за поколенията българи от двете страни на граничната линия.
През юли 1985г. в експозицията на Националния военноисторически музей гостува гражданка на СФРЮ, родена и живееща в гр. Струга, заедно  със свои роднини, на които гостува в София. От тях научава, че през 1982 г. в музея е постъпило знамето на участниците в Илинденското въстание през 1903 г. от родния й град и околностите му. Тя настоя да й го покажем. С разрешение на ръководството на музея разстлахме реставрираната и консервирана светиня върху масата в отдел „Фондове”. Българката от този стар български град проля щастливи сълзи, че е имала възможност не само да види, но и да разцелува въстаническият български флаг. След като се успокои от естественото си вълнение, на сянка в двора на музея, до чешмичката, тя разказа, че косите втъкани върху плата на знамето са на нейната майка, участвала в ушиването на знамето. Вера, нека така да наречем нашата гостенка от този исторически български град, призна че сега се чувства още повече българка, защото се е докоснала до тази запазена от българи българска светиня. Посъветва ни да не спираме да разказваме за това знаме, а тя ще говори за него на всички свои клиентки, посетили магазина й в Струга. Изрази истинско съжаление, че синът и е не български, а македонски поет!!!

В една от залите на Националния исторически музей в София е експонирано

Бойното знаме на въстаниците от Кратово.

През 1980 г. то е прието от фонда на Музея за история на гр. София, където е постъпило на съхранение през 1950 г. По време на Илинденското въстание е начело на четата на Йордан Спасов. Повече данни за бойния път и спасителите на знамето не са оставени.
Знамето е с размери 84х84 см. Лицевата му страна е направена от червена коприна, крепърна сплитка, а обратната от червена сплитка (“лито”). Подплатено е с два пласта тънка канава от памучна материя, върху която за по-голяма твърдост и устойчивост е нанесен грунд.
Двете страни на знамето са ушити еднакво от пет машинно съединени копринени парчета. Централният елемент е квадратен с размери 48х48 см., а останалите с форма на равностранен трапец. Квадратът е окантуван с тънък шнур от преплетени сърмени конци. Със същия шнур са очертани шевовете, съединяващи другите копринени парчета. Върху лицевата и обратната страна  на знамето трите му страни са окантувани с червена копринена панделка, прегъната на две. Откъм дръжката на знамето е пришит плетен галон с гайки за окачване на плата.
Върху лицевия квадрат с бронзова боя е изобразен лъв, допълнително довършен с темперни бои и тониран. В горния трапец над лъва също с бронзова боя е поставен надпис: “Кратово”, а в долния- “1903”.
Върху черния квадрат на обратната страна с маслени бои са нарисувани череп и кръстосани кости. Тази емблема символизира готовността за борба и смърт в името на свободата и е често срещан символ върху знамена, печати и документи от времето на Илинденско-Преображенското въстание (1903).
Знамето е реставрирано и консервирано в ателиетата на НИМ.
Също в НИМ е експонирано още едно знаме, свързано с Илинденско-Преображенското въстание (1903). То също е получено от Музей за история на гр. София през 1950 г.
Знамето е трицветно с червена, зелена и бяла ивици, разположени хоризонтално, обратно на разположението на същите ивици на националното знаме на България. (По време на войните за национално обединение на българския народ в началото на 20. в. националното знаме е обръщано обратно, с червената ивица отгоре. За съжаление документ или решение за това “военно” правило не сме открили). Размерите на знамето са 90х115 см.
От трите страни е заобиколено със сърмени ресни. Върху зелената ивица е изработен с релефна везба изправен, коронован и въоръжен лъв, зад който също с везмо е поставен надпис: “Правдина се добива съ кръвнина”. Под надписа са извезани лаврови клонки и оръжейни елементи. (Текст със същото съдържание откриваме върху знамето на чирпанската чета, участвала в защита на Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г.).
Знамето е реставрирано и консервирано в ателиетата на НИМ.

В НВИМ се пази

Бойното знаме на четата на генерал Иван Цончев.

То е двуслойно, изработено от копринен плат. В средата на лицевата му част върху зелен фон с бронзова боя е изобразен изправен коронован въоръжен лъв, заобиколен от венец. Около зеленото поле се редуват червени и жълти полета, които образуват кръст. На обратната страна на плата върху зеленото поле със златисти букви е поставен девизът: “Свобода или смърть. 1895 г.”.
Знамето е създадено през 1895 г., когато в столицата на Княжество България, София, е създаден Върховният македоно-одрински комитет. Предназначено било за Никола Мутафов и Петър Начев. Когато през лятото на същата година с благословията на правителството на Константин Стоилов върховистите организират въоръжената акция в Мелнишко за да привлекат вниманието върху положението на българите на останалата под властта на турския султан Македония, знамето е връчено на четата на Стою войвода, като за знаменосец е определен унтерофицер от Сливен с прозвище Челкаша, а за негов асистент –четникът Никола Иванов.
През 1902 г., когато генерал Цончев вече е напуснал войската (1901) за да се отдаде на освободителното движение в Македония и Одринска Тракия, начело със знамето чета в състав около 80 души взема участие в Горноджумайското въстание (1902). Тя води тежки боеве с турските войски при с. Бистрица и връх Чатал.
По време на Илинденското въстание съгласно плана за бойните действия в Серския революционен окръг, четата на генерал Цончев начело със знамето си на 14 и 15 септември 1903 г. води боеве в Разложкия район при с. Белица (дн. град) на 18 септември. След други тежки битки тя се прехвърля на територията на Княжество България.
Знамето е запазено от знаменосеца на четата Никола Винаров от Русе. През 1970 г. неговият син Жельо Винаров го предава за вечно съхранение в НВИМ.
Реставрирано и консервирано в реставрационно - консервационното ателие на музея.

Много интересно за историческата наука е

Знамето от с. Загоричане, Костурско

(дн. в Република Гърция). За съжаление то не е запазено. Направено било от зелен копринен плат, окантуван от всички страни с ширит в цветовете на българското национално знаме. В четирите му ъгъла били апликирани фигурите на бял полумесец и завършвали с пискюли от същия цвят.
В средата на лицевата му част, гледано на публикувана снимка, се вижда изправен разярен лъв, държащ в предната си дясна лапа ятаган, а в лявата пушка. Изображение сходно с някои образци от борбите против турското робство от втората половина на 19. в. Над лъва под формата на дъга е изписан девизът: “Свобода или смърть”. Долу в ляво-“20 юли 1903 г.”, а в средата “Загоричени”.87
Когато на 2 август 1903 г. в Костурския край е прогласено въстанието, многобройните чети се явяват със бойните си знамена. Едно от тях е и знамето от с. Загоричени. След разгрома на въстанието по неизвестни пътища то е пренесено в пределите на Княжеството. Дълги години е стояло скатано върху саркофага на Гоце Делчев в Илинденския дом (днес централа на ВМРО). Доскоро се предполагаше, че е пренесено заедно с тленните останки на Гоце Делчев и други материали, свързани с неговото дело в Скопие. Професор Матковски обаче твърди, че знамето не е пренесено. Ако би било в Скопие, местните “историци” и промакедонска пропаганда щяха да го нарекат македонско знаме. Остава да се мисли, че тази светиня все още се намира в столицата на България или ако е пренесена, е унищожена като пряко свидетелство за българския характер на въстанието, каквато е истината за това историческо събитие.
Белите полумесеци на знамето като част от символиката и на други знамена и свидетелстват за всеобщия характер на въстанието, обхванало различни етнически групи от населението на Македония, включително и бедни мюсюлмани. Без съмнение в борбата с тиранията преобладават българите, т.е. въстанието е българско.

Интерес представлява

Знамето на Разградското македоно-одринско дружество,

което води четата на Атанас Мурджев по време на въстанието.
То е с размери 142х87 см с две лица. Лицевата страна е изработена от червен атлаз. В средата е апликиран изправен коронован въоръжен лъв от жълт копринен плат, обърнат към дръжката на знамето. Гривата и контурите на лъва са бродирани с бяла сърма. Лъвът е стъпил с дясната си задна лапа върху полумесеца. Над неговата фигура със същия вид сърма е извезан надпис: “Разградско Македоно -Одринско дружество”.
Другата страна на знамето е от червен памучен плат. Бродерията е с разноцветни ленени конци. В лявата страна са пришити череп и кръстосани кости от бяла копринена материя. Под фигурата е поставен девиза: “Свобода или смърть”, а под нея абревиатурата: “Ц.М.О.Р.К” (Централен Македоно-Одрински революционен комитет). Трите страни на плата са окантувани с шнур от червени копринени конци и сърма. На двата външни ъгли на плата са пришити по един пискюл.
По време на въстанието четата на Атанас Мурджев действа в Скопския революционен окръг. На 2 септември 1903 г. знамето е осветено в Руен планина, след което четата заминава за Кратовско. Заедно с Велешката чета на Никола Дечев са обкръжени в района на с. Луково. Начело със знамето 152 въстаници водят неравен бой с многохилядна турска войска и башибозук. Боят започва около обед и продължава до вечерта, когато въстаниците правят пробив и се измъкват със своята светиня. Със смъртта на храбрите на бойното поле остават войводата Никола Дечев с още 8 въстаници.
По-късно Мурджев с други чети формират отряд от близо 450 въстаници, който под общото командване на поручик Сотир Атанасов води боеве с противника в района на Крива паланка и с. Долна Любата.
След потушаването на въстанието, войводата Мурджев пази знамето в собствения си дом, а през 1943 г. го предава на Главния военен музей (дн. НВИМ).

Във въстанието участва и

Знамето на четата на Кольо Лефтеров от Варна.

Участниците в нея са предимно от Варна и Варненско. Бойното й знаме е поръчано от хлебарския еснаф в града и изработено с негови средства от Олга Христова Шотова, дъщеря на преселника от с. Загоричани, Костурско, Христо Шотов.
Освен във въстаническите акции по време на Илинденското въстание и след него, чак до Балканските войни 1912-1913 г., то участва и като знаме №2 на 10- та Прилепска дружина на Македоно-Одринското опълчение в двете войни за национално обединение през 1912-1913 г.
Представлява двоен копринен плат с размери 114х101 см. Лицевата му страна е направена от 4 еднакви по размери триъгълници. Червени отдолу и отгоре и зелени ляв и десен. По този начин тази страна наподобява кръста на знака на ордена “За храброст”. Бродирано е със сърмени конци.
В средата на зелено поле заобиколено с венец от цветя и житни класове, е извезан изправен коронован въоръжен лъв обърнат на лява херадичическа страна, т.е. към развяващия се край на знамето. Над венеца корона. В ъглите вместо вензели са извезани по два кръстосани ножа, заобиколени също с цветя. В горния край на плата е написано: “НАПРЕДЪ, БРАТИЯ // СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ”, а над надписа –корона. В долния край на плата е бродирано: “НА ВАРНЕНСКАТА МАКЕДОНСКА ДРУЖ.” В ляво, успоредно на дръжката “Завещано от Варненското хлебарско// съсловие”, а в дясно “1-й СЕПТЕМВРИЙ 1901 г.”.
Обратната страна на плата е като лицевата.
От всички страни платът е заобиколен с трицветен шнур, с цветовете на българското национално знаме, като на двата развяващи се ъгъла са пришити по един пискюл, направен от сърма и конци.
Дръжката на знамето е дървена и на върха си завършва с пика. Под плата е прикована метална гривна с надпис: “10-та Прилепска дружина. Знаме №2”.

Главно знаме на Битолския революционен окръг.

В този революционен окръг подготовката за Илинденското въстание е на най- високо равнище. За подготовката на знамената в окръга сведения черпим от участничката в това дело Фотинка Петрова. Заедно със своите колеги учителките Василка Стефанова Попхристова, Анета Спирова Олчева, Аспасия Димова Якимова и Василка Поппетрова-Наранжова са заклети от местния революционен комитет като им е възложено да ушият Главното знаме на Битолския революционен окръг. Проектът изработват абитуриентите от Битолската гимназия Драган Зографов и Арсени Йовков по поръка на члена на Главния щаб Анастас Лозанчев. Даме Груев им го дава след завръщането си от заточение. Учителките купуват материалите със средства отделени от скромните си заплати.


Снимка 5. Учителки, ушили Главното знаме и още 8 знамена на Битолския революционен окръг - 1903 г.


Три дни преди да избухне въстанието касиерът на Битолския революционен окръг Аце Дорев ги задължава да ушият още 8 знамена за четите в окръга. За съжаление за кои чети или населени места са били предназначени тези знамена все още не е известно. За целта са привлечени в ушиването им и посветените в делото Василка Лозева Лъджева, Параскева Ацева и др. Пари за тях вземат от учителската каса.
Според Ф. Петрова Главното знаме изглеждало по следния начин: “На едната страна на горния ръб извезахме с големи букви “СВОБОДА”, в средата “ИЛИ” и долу в права линия “СМЪРТЬ”. През всяка от буквите преплетохме: “Втори Мак. Одрин. Револ. Окръгъ: Битоля, Прилепъ, Леринъ, Костуръ, Крушово, Кичево, Дебъръ, Демиръ-Хисаръ”. От другата страна, която беше червена, извезахме заветното: “Дерзай, народе. Богъ е с насъ!” В средата извезахме емблемата на християнството –Кръстъ.”
За пръв път Главното знаме на Битолския революционен окръг се развява при обявяване на въстанието в района на с. Смилево, където при подготовката му се намира Главния щаб. Въстаниците полагат клетва пред Главното знаме, целуват го и под разветите му дипли атакуват Смилево и го превземат. После го окачат пред къщата където се намира Главния щаб като символ на изгрялата свобода над Македония.
След това под развятото знаме е сформирана районна чета, командвана от Борис Сарафов, която обикаля селищата, като оказва помощ на въстаналото население. След разгрома на въстанието четата, заедно със знамето, се оттегля в планината Бигла. По-сетнешната му съдба все още е неизвестна.
В освобождението на Крушово участват 8 отряда.

Знамето на Крушовската чета

е начело на 3- ти отряд под командването на войводата Пито Гули и знаменосец Георги Гинов. В местността Гумня овободеният народ му се покланя. Направено било от червен копринен плат и обшито с жълта сърма. В средата над палмов венец със златисто жълта коприна били извезани две ръкуващи се ръце–символ на единството, а над тях запален факел. Около символиката бил извезан девизът: “Свобода или смърть” и надпис: “Знаме на Крушовската чета”. Съдбата на знамето остава неизвестна.

Със сформирането на

 

Кукушката чета

и нейното стъкмяване започва и изработване на знамето й. Проектира го Мицо Измирлиев, баща на Христо Смирненски. Плат за него купуват от Солун. Ушива го Кукушката учителка Ана Малашевска с помощта на нейната колежка Райна Измирлиева.
Знамето било двуслойно. Върху червения атлаз се виждала девойка, развяваща знаме с девиз: “Свобода или смърть”, а от другата страна върху зеления атлаз бил извезан лъв тъпчещ полумесеца и лозунга: “Долу тиранина!”
Лично Ана дава знамето на войводата Кръстю Асенов, братов син на войводата Хаджи Димитър Асенов от Сливен. Освещаването му става в малката черквичка на с. Корнишор, Кукушко, след което тържествено е връчено на Ана Малашевска, назначена за знаменоска. След смъртта на войводата Асенов, четата се рои на няколко части. В защита на знамето загиват четирима знаменосци, включително и Ана Малашевска. Знамето е пленено от турската войска и отнесено в Солун. Подвигът на войводата и знаменоската Ана е възпят от народа в песен. Ето част от нея
Писмо пише Ана Малашевска,
писмо пише до Кръстю Асенов:
“Ела либе, знаме да си вземеш,
че е знаме отдавна готово.
Ела либе, много ти се моля
за байрактар мене да ме вземеш,
да развявам този свилен байрак
из Кукушко мило, равно поле.

В Пиринския край

въстанието избухва на Кръстовден (14 септември 1903 г. ст.ст.). За въстаниците в Банско знаме ушиват учителките Елисавета Ушева и битолчанката Спаска Георгиева по проект (рисунка) на учителя Васил Теофилов от с. Белица, Разложко. На знамето била изобразена девойка, стъпила върху разкъсана верига. В ръцете й копие с хоругва, на която имало надпис “Свобода или смърть”.
След потушаването на въстанието знамето било запазено. През 1912 г. то отново е развято, този път над главите на борците от четите на Христо Чернопеев, Пейо Яворов, Лазар Колчагов и Иван Вапцаров, които освобождават Банско преди в него да влязат дружините на българската войска. Знамето е осветено в храма “Св. Богородица” и носено от стария знаменосец Миле Колчагов.

В Мехомия (дн. Разлог)

знаме е ушито от учителките Райна Н. Каназирева и Елена Калайджиева. Изработено е от вишнево- червен копринен плат. С бели конци в полукръг е извезан девиза : “Свобода или смърть”, а по средата девойка с разкъсани вериги на ръцете и на краката. Знамето не е развявано по време на въстаническите действия.
По време на въстанието в Македония са развети много знамена. За част от тях съобщихме по-горе. На многобройните снимки, публикувани в печата и в научните трудове от различни автори, свързани с революционните борби в Македония се виждат много знамена. Почти не се среща снимка на чета без знаме. Част от тях, както споменахме са унищожени за да не попаднат във вражески ръце. Някои са пленени от турските войски. Не е изключено във военноисторическите музеи в съседната ни Република Турция да се открият такива. Липсва обаче инициатива от институциите и лицата, които могат да направят това, въпреки затоплянето на отношенията ни и поради общото ни членство в НАТО! Възможно е някои да се пазят като семеен спомен у нас или в емигрантски среди в чужбина. Други да се намират в регионални музеи у нас и да не сме успели да надникнем в тях. Длъжни сме не само да ги опазим, но и да ги направим достояние на българите за да допринасят за историческото образование на гражданите и носят патриотичен заряд за всички, които тачат българското, родното.

На 18 срещу 19 август (Преображение) въстанието обхваща и Одринска Тракия. В предварителната подготовка тя също е разделена на революционни окръзи и участъци. Подготовката за въстание не е по-различна от тази в Македония. Тук има едно обстоятелство, което не бива да се подминава и подценява. Това е близостта до столицата на Османска Турция- Истанбул, до централната власт със всичките й възможности не само за репресия, а и за потискане, съдене и санкциониране с всички други възможни средства не само на заклетите революционери, но и на обикновените граждани. Това оказва съществено влияние на подготовката на въстанието, в повечето случаи отрицателно.

В VІІІ –ми Стоиловски ревлюционен участък

(селата Стоилово, Заберново и Калово, Малко Търновско) се развява знаме. При подготовката на въстанието участъковият войвода Дико Джелебов възлага на войводата на Смъртната дружина в с. Заберново, Петър Горов да организира ушиването на знаме за стоиловският революционен участък. За кратко време той осигурява плата и другите материали и ги предава на Джелебов, който изработва знамето. Символиката и надписите са рисувани от четника Йордан Мешков от Малко Търново, завършил гимназията в Одрин, на който се отдавало рисуването.
Знамето е направено от двоен памучен червен плат заобиколен от три страни с ивица от светло червена памучна материя. То е с едно лице и е рисувано със златиста бронзова боя. В горния му десен ъгъл е изобразен изправен на задните си крака въоръжен лъв без корона, под който по диагонал е изписан девиза: “Свобода или смърть”. В левия долен ъгъл ботевия куплет: “Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяръ и природа и певци за него пеятъ”. До него в дясно: “1903 г. с. Заберново”.
Освещаването на бойното знаме става на 18 август 1903 г. край р. Велека от свещеник Васил Праматаров от с. Граматиково, Малко Търновско, след което е поето от знаменосеца Георги Стефанов от с. Стоилово. Начело със знамето войводата Джелебов повежда чета от близо 200 въстаници срещу турския гарнизон в Стоилово. След ожесточен и продължителен бой селото е превзето и освободено, а противникът отстъпва към Малко Търново.
На 22 срещу 23 август четата атакува с. Калово. Превзема го заедно с казармите и складовете с продоволствие, след което се завръща в Стоилово. За кратко време са освободени всички селища в революционния участък, а знамето се развява побито в средата на селото.
На 27 август над Странджанската република надвисва смъртна опасност. Към Стоилово приближава около полк редовна турска войска с 60 кавалеристи и 4 оръдия. Силите на въстаниците са неравни с тези на приближаващия противник. 60 от тях отстъпват към местността Иванчова чука край с. Заберново. По всичко личи, че това ще е последният бой, в който ще се развява знамето им, защото на знаменосеца е разпоредено да го прибере в пояса си.
След потушаването на въстанието въстаници и население се изтеглят на територията на Княжеството в с. Алан Кайряк (дн. Ясна поляна, Бургаско). Тук знаменосецът предава знамето на войводата Петър Горов.
През пролетта на 1904 г  Високата порта амнистира участниците във въстанието и разрешава на изселниците да се завърнат по родните си места. Петър Горов се завръща в родното си село. С него е и знамето, което той укрива в специално скривалище. По време на Балканските войни (1912-1913) възниква опасност от опожаряване на селото. Войводата увива въстаническата светиня в мушама и я скрива в хралупата на едно дърво в местността Дълбоката падина в землището на с. Заберново. На 19 август 1928 г. в местността Петрова нива странджанци честват 25- та годишнина от въстанието. За всеобща изненада на всички, Горов развява бойното знаме на Стоиловския Революционния участък. През 1938 г. го предава на вечно съхранение в Главния военен музей в София.
Подготвя се и

Знаме на ХІІ –ти Лозенградски революционен участък.

По разпореждане на войводата Лазар Маджаров, член на Главното ръководно боево тяло, е направено богато украсено знаме, рисувано от секретаря на архиерейското наместничество Георги Попкиров, учител в Лозенград.


Снимка 6. Бойно знаме на въстаниците от Лозенград – 1903 г.

Размерите на знамето с 140х100 см. Върху лицевата му страна е нарисувана жена, облечена в розова дреха и наметната със сив плащ. В дясната си ръка държи знаме с девиза “Свобода или смърть”, а в лявата- лъвче. В дясно от него е изписан Ботевият стих: “Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира...”. Под краката на жената са нарисувани повален турчин и разкъсани вериги. В далечината в дясно било нарисувано горящо турско село. На обратната страна имало надпис: “Македонска революционна организация”, а в средата, череп с кръстосани кости.
Горов описва това знаме по друг начин. Според него знамето е копринено, червено и извезано с червени копринени конци. Над него работили местните учителки Рада Бояджиева, Невяна Аргирова, Милка Николова, Русия Найденова и Мария Попстоянова.
През май 1903 г. в Лозенград се разпространява мълва, че от местни учителки е извезано знаме. Пред страха от провал с всички произтичащи от това обстоятелства, с разрешение на главния учител Тодор Петков, инициатор за направа на знамето, то е изгорено от неговите създателки.
След обявяване на въстанието отрядът на войводата Лазар Маджаров развява обикновено знаме, изработено пак от лозенградските учителки. То е направено от оранжево червен копринен плат. Размер 82х72 см. На лицевата му страна със сърмени конци е извезан текст: “Лозенград 1903 г.”, около който в полукръг е извезано: “Македоно-Одрински революционенъ комитетъ”. На обратната страна е поставен девизът “Свобода или смърть”, а около него призивът: “Дерзай народе, Богъ е съ тебе!”. Знамето е окантовано от четирите страни с тъмночервена лента.
Под това знаме въстаниците от Лозенградско водят тежки боеве в района на Х-ти Дерекьоски революционен участък. След разгрома на въстанието бойното знаме е запазено и по-късно предадено в Пловдивския исторически музей, а през1943 г. в Главния военен музей в София, където е реставрирано и консервирано и по този начин запазено за поколенията.
Подготовка за въстание се провежда и в Родопите. От Смолянският край в НВИМ се пази т.н. Ахъчелебийско знаме. Предназначено било за Смолянският (Ахъчелебийски) район. Направено е от двоен копринен плат с размери 54х47 см.


Снимка 7. Бойно знаме на въстаниците от Смолянско – 1903 г.

На лицевата му страна е извезан изправен коронован въоръжен лъв, стъпил върху полумесеца Над лъва в полукръг е поставен революционният девиз: ”Свобода или смърть”, а под него абревиатурата: “М.К.Р.А”, което вероятно означава: “Местен Комитет Родопи Ахъчелебийски”. На обратната страна в полукръг е извезан надпис: “Централни Родопи”. От трите страни знамето е заобиколено с ресни направени от сребърна сърма.
Бойното знаме на родопчани е ушито през 1898 г. от учителките Тота Дончева, Стана Велева и Жека Кефилска. През 1903 г. Дора Тодорова Шишманова и Мария Стоилова Шишкова допълват с везмо “1903 г.”
За знаменосец е определен Никола Пеев Шишманов от с. Славейно (бивше Карлуково, Ахъчелебийско (Смолянско). По време на въстанието районът е разделен на 5 бойни участъка, всеки със своя чета, които заемат изчакватело изходно положение, тъй като бойното тяло на района трябвало да реши кога да пристъпят към действие. Това трябвало да стане само ако дислоцираната в района турска войска предприеме “гонения и палежи”. Независимо от това към края на въстанието чрез успешни маньоври четата задържа действията на противника за подавяне и смазване на въстанието. След разгрома му четата остава в района на Хайдушки поляни, Смолянско.
По време на антифашистката съпротива знамето става бойно знаме на сформирания през юни 1944 г. в Смолянско партизански отряд на името на загиналия през 1903 г. знаменосец Никола Шишманов. След Втората световна война то се пази в Съюза на тракийските културно-просветни дружества. През 1965 г. е предадено за вечно пазене в НВИМ. Консервирано след реставрация, то се пази във Фонда на музея.

Бойно знаме е имал и

ХІ- ти паспалевски революционен участък.

То е поръчано от Малко търновския революционен комитет с ръководител Димо Янков, а след арестуването му от турците неговото място заема Райко Петров. Знамето е ушито от учителките Милка Атанасова Загорчева от Малко Търново и Милка Иванова от Лозенград.
Направено е от черен атлаз с размери 150х100 см. В средата на лицевата му страна е пришит червен атлаз, на който е извезан надпис: “Вътрешна Македоно-Одринска Революционна организация “Странджа”. За конспирация “Странджа” е позивното (тайното) име на Малко Търново. На обратната страна е извезан девиз: “Свобода и човешки правдини”.
Знамето е предадено на войводата Стоян Добрев, ръководител на Смъртната дружина в с. Маркушово (дн. в Република Турция). Малкотърновският отряд е командван от войводата Георги Кондолов. Споменатата Смъртна дружина е в неговия състав.
На 18 и 19 август 1903 г. отрядът атакува турския гарнизон в с. Паспалево. За нещастие в боя загива войводата Кондолов. Атаката е неуспешна. Въстаниците водят още няколко битки с турските войски.
След потушаването на въстанието знамето е предадено на председателя на Македоно-одринското дружество в с. Алан Кайряк Стамо Грудов. По нататъшната му съдба е неизвестна.
В заключение трябва да се направи изводът, че изработването на бойните знамена за въстаническите формирования по време на подготовката на Илинденско- Преображенското въстание в Македония и Одринска Тракия е една от основните задачи пред ръководители и въстаници. Сред знамената има изключителни образци на везбарското изкуство. Направени са с високо чувство за отговорност пред възложената работа и с вложени любов и високо качество при изработката им. Не всички знамена са идентифицирани поради високата степен на конспирация по време на подготовката и самото въстание, както и след потушаването му, а и поради загубена документация или омаловажаване сред написалите спомени за борбата. Но и оцелелите знамена говорят за продължена традиция от въстанията против турското робство в останалите български земи във втората половина на 19. в. Запазена и продължена е българската национална знамена традиция.

Кратка библиография:
1. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т.ІІ. С., 1984.
2. Иванов,И. Български бойни знамена и флагове.С., 1998.
3. Иванов, И. Знамена на българската бойна слава.С.,2010.
4. Петров Т. Нелегалната армия на ВМОРО в Македония и Одринско (1899-1908). С., 1993.