ЖИВИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА СРЪБСКИТЕ И ГРЪЦКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ В МАКЕДОНИЯ (ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ И МЕМОАРИТЕ НА ВМОРО)

Меморандумът на ЦК на ВМРО от август 1924 г. до Обществото на народите

Издаването и разпространението на мемоарите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация е важна и отговорна външнополитическа задача, за която отговаряло преди всичко Задграничното й представителство в София. Целта била не само да се информира българската и чуждата общественост за борбата на българите в Македония и Одринско за свобода и автономия, но и да се пропагандират идеите на организацията.

 

Първият голям и най-популярен мемоар, който публикува ВМОРО, е отпечатаният след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Веднага след въстанието Задграничното представителство събира сведения от всички революционни окръзи и райони в Македония и Одринско за революционното движение в тях. С тази задача на 3 октомври 1903 г. д-р Христо Татарчев натоварва Велко Думев.


Д-р Христо Татарчев

От получените сведения и от изнесените в печата материали Никола Наумов съставя мемоара на Вътрешната организация, който излиза на български и френски език през септември 1904 г. Екземпляр от мемоара на френски език е връчен през втората половина на октомври 1904 г. от задграничните представители на дипломатите на Великите сили в София. Целите, които преследва Задграничното представителство с издаването на мемоара, са „да се разпръснат съществуващите заблуждения по македоно-одринския въпрос, който стои открит във всичката си грозота, като с данни, неподлежащи на оспорване, само се илюстрира истинското положение в Македония и Одринско и кървавите перипетии, през които е минало движението”.Освен пълната информация за революционните действия и постигналите организацията афери и разкрития за времето от 1893 до потушаването на въстанието през есента на 1903 г. са дадени и статистическите сведения за турските зверства и опустошения над българските селища и население. Според мемоара в Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает „пострадаха повече или по-малко 16 околии, в които: 201 села бяха изцяло или отчасти опожарени, 12 440 къщи в тия села бяха изпепелени, 4694 души бяха избити, изклани и живи изгорени, 3122 жени и моми бяха обезчестени, 176 жени и моми бяха пленени, 70 835 души бяха обездомени, 30 000 души избягаха в България”.


Крушево след Илинденското  въстание

След провала на Младотурската революция в края на 1910 и началото на 1911 г., когато Вътрешната организация започва активно да работи за своето възстановяване, мемоарите на организацията се оказват не само един от най-използваните й ходове, а и един от най-ефективните нейни външнополитически акции за периода до 1924 г. Това е времето, през което Тодор Александров стои начело на ЦК на ВМОРО и приносът му за тяхното създаване и популяризиране е безспорен.
Един от първите документи, с които организацията оповестява своето възстановяване и възобновяването на активната си революционна дейност, е мемоарът на ЦК от октомври 1911 г. до консулите на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин. Той същевременно е отпечатан и в българските вестници. В него се отбелязва, че организацията възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите 3 години, че „политико-икономическите условия”в Турция не дават възможност за нормален политически живот. В мемоара се декларира, че ВМОРО „за напред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел автономията на Македония”. При съставянето на този мемоар Т. Александров получава писменото съгласие на другите двама членове на ЦК Петър Чаулев и Христо Чернопеев. Трябва да се отбележи, че при изработването на почти всички мемоари на организацията Т. Александров е имал възможността да разчита на сътрудничеството на такива учени като проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Никола Милев, както и на Григор Василев, Кирил Пърличев, Наум Томалевски, Георги Баждаров, Йордан Бадев. За съставянето на мемоарите особено големи са заслугите както на теоретика на Вътрешната организация Христо Матов, така и на Симеон Радев, на П. К. Яворов и на д-р Хр. Татарчев.
Развитието на военните действия по време на Балканската война и окупирането на по-голямата част от Македония от сърби и гърци създава нова опасност за българите. Във връзка с това ЦК на ВМОРО изпраща от Солун два мемоара - през декември 1912 г. до цар Фердинанд и през януари 1913 г. до председателя на Министерския съвет Иван Ев. Гешов. Като член на ръководството на Скопския революционен окръг през януари 1913 г. Т. Александров изпраща и мемоар от името на окръга до министър-председателя. В тези три мемоара се изразяват опасенията от развитието на военните действия, от неспазването на споразумението със съюзниците за „спорната зона” и от новата опасност, която е възникнала пред македонските българи – опасността да се смени един поробител с друг.


Тодор Александров

На 16 май 1913 г. Т. Александров от името на ЦК на ВМОРО пише нова мемоар-декларация, в която бие тревога за голямата опасност от нарастващите апетити на бившите съюзници в Балканската война, които се стремят да заграбят нови части българска земя и да попречат на обединението на българския народ и земи. Той завършва мемоара с думите: „Ето защо Вътрешната организация, познатата изразителка на чувствата и интересите на това борещо се население, като счита неговата самоопределяща се воля за върховна воля и поради това, като не признава спорни земи, а само български земи в границите на Македония, дължи да заяви своевременно и категорично, че ако македонският въпрос не се реши така, както тя желае, не ще прекрати своята революционна дейност и че във вихъра на борбата не ще се подвоуми да си послужи със сички възможни средства, с които би могла да разполага, без да се води сметка ни за Женевска, ни за други международни конвенции.”


Проф. Любомир Милетич

След катастрофалния завършек на Междусъюзническата война ЦК на ВМОРО изпраща като свои делегати в Европа проф. Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Димитър Михалчев, проф. Никола Милев, Григор Василев, Тодор Павлов и др., които да изложат пред съответните правителства положението на българите в Македония. Излагайки пълномощията на делегатите, в писмо от 1 август 1913 г. Т. Александров пише каква позиция да заемат те в Англия, Франция и Русия: „С дявола биха отишли македонците, само да не останат под гърци и сърби, които рамо да рамо се биха с турците против българските революционери.” А в Австро-Унгария и Германия да се изтъква, че „македонците предпочитат да влезе Македония като автономна област в независима Албания - дуализъм; или поне Битолският вилает, или най-малко съседните околии (Костурско. Охридско, Дебърско, Тетовско и др.).”
Дни след подписването на Букурещкия грабителски мир (28 юли 1913 г.) ВМОРО излиза с нова декларация, в която, връщайки се отново на принципа за автономията, категорично заявява: „Македонската вътрешна революционна организация посрещна с велико огорчение жестокото дело на Балканската конференция в Букурещ... И Революционната организация, която в един момент на суетна надежда беше сложила своите изпитани оръжия, ги подема отново и застава на всегдашната си и неизменна позиция: автономията. Тя високо заявява пред света, че за достигането на своя идеал ще си послужи с всички средства, които интересите на правата кауза и перипетиите на борбата ще й наложат.”
През Първата световна война голяма част от Македония е освободена и влиза в рамките на България, но активността на Т. Александров за пълно разрешаване на българския национален въпрос не престава. Като български патриот той действа и за разрешаването на Добруджанския и Беломорския въпрос, както и за усмиряването на сръбските и сърбомански разбойници в Моравско и на арнаутските изстъпления в Дебърско. На 27 декември 1917 г. Т. Александров организира изпращането на протеста на македонските българи, съставен от него, до Холандско-скандинавския комитет, който свиква международна социалистическа конференция по балканските въпроси в Стокхолм.
Вътрешната македонска революционна организация започнала своето възстановяване веднага след пробива на Добро поле през септември 1918 г. В нейния нов Централен комитет влезли предишните му членове Т. Александров и П. Чаулев, а на мястото на загиналия Хр. Чернопеев, още в началото на Първата световна война влязъл ген. Александър Протогеров.
Организацията не пропускала възможността и след войната да се обръща с мемоари със своите искания до новосъздаденото Общество на народите и до заседаващите международни конференции.
В края на Парижката мирна конференция през 1919 г. било създадено Обществото на народите (ОН) със седалище в Женева. То било реализация на мирната програма на американския президент Удро Уилсън от 8 януари 1918 г., която той представил на Парижката мирна конференция.
Според Р. М. Илюхина Обществото на народите било замислено „като координационен център, като тактическо средство за мирно урегулиране в рамките на империалистическата стратегия на мира”. ОН възникнало след войната и макар че се занимавало с икономически и социални въпроси, проблемите за войната и мира, безопасността и разоръжаването се явявали основни. Главната функция на ОН била запазването на статуквото, наложено на света с Версайската договорна система, създадена по време на Мирната конференция. Въпреки че се нагърбило с големи задачи, то се явило „своего рода несполучлив политически експеримент”.
България била сред най-жестоко наказаните на Парижката мирна конференция. От нея били откъснати големи части, населени с многобройно и компактно българско население, и предадени на съседите, съюзници на страните победителки в Първата световна война. На България били наложени тежки репарации и редица ограничения. На страната ни останала възможността да отправя от време на време протестите си за закрила на българските малцинства в съседните държави, основавайки се на договорите за защита на малцинствата. Но тя, за да се хареса на съседите и на страните победителки, почти не се възползвала и от това си право. Българските малцинства били подложени на тежък режим на национално потисничество и натиск за денационализация, преселвания и физическо унищожение. Станало опасно да се наричаш българин извън България.
След Първата световна война се възстановили старите и се създали нови революционни организации на потиснатите българи от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Възобновила дейността си и Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Успоредно с революционната си дейност тези организации отправяли и мемоари до ОН за покровителство на българските малцинства в поробените земи.
Първа нейна акция била изпращането на 1 март 1919 г. мемоар до председателя на Парижката мирна конференция, подписан от Т. Александров и ген. Ал. Протогеров, за допускане представителите на македонските българи да участват в конференцията и да изложат исканията си. С тази задача те натоварили Димитър Наумов, като му издали пълномощно да представлява ВМРО на конференцията, а Т. Александров му изпратил и инструкции чрез представителя на организацията в Цариград д-р Георги Николов как да действа в Цариград и Париж. През това време членовете на ЦК изчакват решенията на конференцията, за да започнат активна революционна борба в останалите под сръбска и гръцка власт части от Македония.


Александър Протогеров и Тодор Александров


Петър Чаулев

В окръжно № 321 на ЦК на ВМРО от 15 октомври 1922 г. се съобщава, че Централният комитет е изпратил меморандум, подписан от ген. Ал. Протогеров, Т. Александров и П. Чаулев, до откриващата се на 16 октомври 1922 г. Конференция по източните въпроси във Венеция, като се подчертава, че „няма да мине много време и борческа Македония ще извоюва своята независимост”.
Меморандум, подписан от тримата членове на ЦК, бил изпратен и до Конференцията по близкоизточните въпроси, която се открила в Лозана на 20 ноември 1922 г. В него се подчертавало, че организацията „иска да се създаде от цяла Македония една независима държава, за да не се проливат кърви”. Организацията предупреждавала, че „ако не бъде чута, ще почне вече своите динамитни и др. атентати и акции, за да извоюва свободата на поробената Родина”. В „Известията на ЦК на ВМРО” от 30 декември 1922 г. се съобщава, че предаването на меморандума от специалния пратеник на организацията „е произвело силно впечатление сред конференцията”. Но както става ясно, меморандумът не бил обсъждан на конференцията, а е „бил живо разискван в частните срещи”.
Организацията възлагала подобни задачи и на Македонската парламентарна група, която се създала в Народното събрание и която трябвало да прави постъпки до ОН „за прилагане на договорите за покровителство на малцинствата в Македония под сръбско и гръцко робство, дето населението живее под ужасни инквизиторски режими”, да съдействува за завръщането на бежанците по родните им места под гаранцията на ОН и за даване амнистия на всички политически затворници.
А желанието на ВМРО да се организира международна анкета, която да установи истинското положение в Македония, било изразено в писмо на Т. Александров от януари 1924 г. до Ноел Бъкстон, министър на земеделието в лейбъристкия кабинет на Рамзей Макдоналд и президент на Изпълнителния комитет на Балканския комитет.
Изпадналото в международна изолация българско правителство, възглавявано от проф. Александър Цанков, по всякакъв начин се стремяло да спре или поне да отклони революционните акции на ВМРО във Вардарска и Егейска Македония. Под силен правителствен натиск Т. Александров от името на ЦК на ВМРО публично заявил в окръжно от 15 март 1924 г., че „ВМРО още не е привършила организирането на сички революционни окръзи, не е приключила споразумениетМеморандумът бил връчен от делегатитео с другите недоволни поробени народности и области в Сърбия и Гърция, па и политическото положение в Европа и света не позволява сега да се предприемат крупни революционни акции и атентати”. Тази декларация на Т. Александров била всъщност под внушението на английската дипломация, която защитавала установеното статукво, за да не се нарушават мирът и спокойствието на Балканите. Ръководителят на ВМРО бил информиран от българското правителство за настояването на английската дипломация да се създаде на Балканите мирна и спокойна обстановка като условие за реализиране на автономията на Македония. По същото време на директора на секцията за малцинствата при ОН Ерик Колбан било възложено да събере на място информация за сръбско-българските отношения. На практика той бил в услуга на английската дипломация по македонския въпрос. Преди да отпътува за София и Белград, Колбан посетил Лондон. Той се ангажирал да внесе в Тричленния комитет за покровителство на малцинствата при ОН получените петиции в София, но резултатът от повдигането на въпроса за автономия на Македония в Белград пред министъра на външните работи Момчило Нинчич бил отрицателен.
ВМРО установило контакти и с Българската комунистическа партия, правителството на Съветска Русия и Комунистическия интернационал. В резултат на тях след продължителни срещи и преговори ръководителите на организацията ген. Ал. Протогеров и П. Чаулев (с изключение на Т. Александров, но с негово знание и пълномощие) подписват Майския манифест във Виена на 6 май 1924 г. В интерес на истината трябва да отбележа, че останалите подготвителни документи, предхождащи манифеста, са подписани и от тримата членове на ЦК. Но подписването на манифеста се оказва голяма грешка на ръководителите на ВМРО, въпреки че на практика те го възприели и представили като тактически ход на ЦК на организацията по посока на левите сили в движението и международния политически живот. Още повече че както Коминтернът, така и съветското правителство си служили умело с политическата демагогия и фразеология и отстоявали най-категорично, но само на думи, разрешаването на националния въпрос и преди всичко правото на народите на самоопределение.


Тодор Александров

Въпреки настояването на Т. Александров да не се бърза с публикуването на Майския манифест, тъй като представителите на левицата и съветската страна били поели известни ангажименти, които не бързали да изпълнят, Димитър Влахов, Никола Харлаков и П. Чаулев го публикували на страниците на първия брой на започналия да излиза на 15 юли 1924 г. във Виена вестник „Балканска федерация”. Манифестът бил посрещнат с радост от Арсени Йовков, Георги Занков и др. от ръководството на олевяващата Илинденска организация и бил препечатан в нейния орган в. „Илинден”. Вестникът бил конфискуван от полицията и Илинденската организация излязла с нов брой, който бил повторение на конфискувания, с тази разлика, че на мястото на манифеста е отпечатан изработеният от Христо Матов през 1903 г. „Общ план и цел на Илинденско-Преображенското въстание”.
Въпреки че, както се подчерта, Майският манифест вероятно е бил замислен само като тактически ход от ръководителите на ВМРО, той след неговото публикуване поставя в неудобно положение организацията пред възглавяваното от проф. Ал. Цанков Сговористко правителство. Същевременно манифестът представлявал и едно отклонение от страна на ВМРО от поетия път на решаване на македонския въпрос чрез ОН със съдействието на Италия и Великобритания. Спечеленото английско доверие ВМРО бързо загубило, след като бил публикуван манифестът, което наложило своевременно излизане на Т. Александров и ген. Ал. Протогеров с декларация № 772 на ЦК на ВМРО от 1 август 1924 г., с която се отказвали от него и го обявявали за „мистификация”. В декларацията те отхвърляли каквато и да е връзка на ЦК с отпечатания във в. „Балканска федерация” манифест. Между другото Т. Александров и ген. Ал. Протогеров декларират в посочения документ, че „Вътрешната Македонска Революционна Организация не може да слугува на никоя държава и на никоя партия в която и да е държава. Тя разчита на помощта и съдействието на всички държави и на партиите на разните държави в борбата й против угнетителите на Македония и против враговете на македонската свобода. За тази цел тя влиза във връзки с всички големи и малки политически фактори в света. Без съмнение Централният Комитет не си прави илюзията, че ще може някога да спечели всички сили за справедливата македонска кауза, но той се стреми по възможност да направи повече доброжелателите на изнемогващото в неравната борба македонско население. Всяка помощ, отгдето и да изхожда тя, се приема, ала при непременното условие Вътрешната Организация да запази пълната си самостоятелност и свобода в своите действия. Трябва много слабо да са познати съставът на ВМРО, нейните традиции, нейните цели и нейните методи, за да може да си помисли някой, че тя може да служи на една партия или на една класа. ВМРО е по същество организация национална. Тя се бори за лични човешки и граждански права, свободно културно самоопределение на народите и политическо самоопределение на Македония. Борейки се за националните права, във всичката тяхна пълнота, на народите в Македония, ВМРО се бори, само по себе следва, и за по-голяма социална правда, защото националното робство в завладените страни се покрива с политическото и социално робство. Когато всички класи и съсловия от един народ се чувствуват потиснати, макар и в различна мярка, те биха напакостили на себе си, ако дават преднина на частните си интереси, преди да се доберат с общи усилия до тези елементарни права и свободи, без които е невъзможен какъвто и да е политически, икономически и културен напредък.”
Тази декларация била разпространена по най-бързия начин както в България, така и в организационната територия и пред света и всъщност е резултат от натиска на българското правителство и от вероятното ангажиране на дейци на английското правителство да действат по посока даване автономия на Македония по време на пътуването на Т. Александров в Лондон през май.
За да разсеят опасенията на английските политически среди, че ВМРО е направила отстъпки наляво, Т. Александров се срещнал през август 1924 г. с кореспондента на английския вестник „Таймс” и дал интервю, което се отпечатало след неговата смърт във вестника на 16 септември 1924 г. В това интервю Т. Александров за първи път съобщава публично, че организацията ще представи на ОН през септември меморандум, от който „Европа ще може да се убеди, че сръбският и гръцкият режим са по-лоши от турския. Защото сръбският и гръцкият режим по своята жестокост, беззаконие и насилия надминават всичко, което може да си представи човек”. По-нататък Т. Александров излага исканията, след изпълнението на които ВМРО се задължава да прекрати своята въоръжена борба и които са всъщност част от програмата на организацията за разрешаването на македонския въпрос. В нейната разработка освен Т. Александров участвали и ген. Ал. Протогеров, Георги Баждаров, Кирил Пърличев, Наум Томалевски и др., които били и членове на Великата масонска ложа на България. Тези искания така, както ги е изложил Т. Александров в интервюто, са: разпускане поддържаните от сръбските власти чети на Стоян Мишев, Григор Циклев и др., прилагане клаузите на мирния договор за защита правата на националните малцинства под контрола на ОН, амнистия на всички затворени македонци и позволение за завръщане на бежанците по родните им места под контрола на ОН, свобода за изборите за скупщина и даване право на македонците да образуват легални политически партии. Той декларирал също така в тон с английското разбиране по разрешаването на македонския въпрос, че ВМРО не иска „разпадането на Югославия”, а „да стане една федерална свободна и силна държава”.
Една от най-значителните дипломатически акции на ВМРО след Първата световна война било изработването през август 1924 г. и връчването през септември на меморандума на ВМРО до Петата асамблея на OH. Т. Александров и ген. Ал. Протогеров започнали подготовката му веднага след завръщането си в България след подписването на Майския манифест. Той бил готов в първите дни на септември, но Т. Александров бил убит на 31 август 1924 г. Меморандумът, чието съдържание Т. Александров познавал, трябвало да бъде подписан от него и ген. Ал. Протогеров. По това време ген. Ал. Протогеров се намирал в лагера на организаторите на убийството на Т. Александров Алеко Василев и подполковник Георги Атанасов. Организацията по подписването и връчването му в Обществото на народите била поета от Иван Михайлов. В лагера на заговорниците Михайлов изпратил Кирил Дрангов, за да занесе меморандума за подпис от ген. Протогеров и да разузнае какво е положението там. Меморандумът бил подписан от Протогеров, а Т. Александров бил подписан от Гьошо Гочев, който „много сполучливо имитирал подписа му”.


Иван Михайлов

Меморандумът бил връчен от делегатите на ВМРО в Европа Наум Томалевски и Тома Карайовов на 22 септември 1924 г. на секретариата на ОН, на председателя на комисията, швейцарския съветник Мота и на всички делегати. Връчването на меморандума на ВМРО си има своята предистория. На едно от заседанията на ОН унгарският делегат граф Апони критикувал ОН, че съветът и секретариатът на ОН пренебрегват жалбите на представителите на малцинствата, така че те не могат да разчитат на ОН за защита на своите права. Като резултат от речта на граф Апони делегациите на малцинствата били приети от председателя на общите събрания Мота и от председателя на съвета Химанс, както и от шефовете на отделните делегации. А някои представители на малцинствата имали и продължителни беседи със завеждащия Секцията на малцинствата в секретариата Колбан. По време на заседанията срещу меморандума се изказал сърбохърватският министър на външните работи Воислав Маринкович, като дори оскърбил ОН.
Как гледало ОН на меморандума на ВМРО, проличава от изказванията на Колбан на 19 и 22 октомври 1924 г. по време на посещението му в Атина. Той заявява, че „Обществото на народите не третира с малцинствата. То третира с правителствата”. По-нататък той заявява: „Ще се възрази, че Обществото на народите е установило правото на заявления, с които малцинствата могат да му отправят направо оплакванията си. Обаче тази процедура биде възприета само за осведомителни цели. Обществото на народите отхвърля всяко заявление, редактирано с остър език или засягащо суверенитета на държавата, към която се числи малцинството. Едно искане за независимост е неприемливо. Зачитането на договорите съставлява границите, които никому не е позволено да преминава. Първото условие, за да бъде някой изслушан, е да се държи като лоялен поданик на държавата, към която се числи. След това Обществото на народите предава заявленията до правителствата. То получава техните забележки и разисква с тях. Защитата на малцинствата фактически се извършва чрез посредството на правителствата”.
Единственият резултат от меморандума на ВМРО била мисията на Колбан като началник на Секцията за малцинствата при ОН в Белград и Атина, където той разговарял с външните министри Маринкович в Белград и Георгиос Русос в Атина. От външния министър на Гърция Колбан поискал да се започне прилагането на протокола за защита на малцинствата, който бил подписан в Женева, но той го контрирал, че Гърция ще стори това, след като Югославия извърши същото.
Съхраняваният в Централния държавен архив екземпляр от меморандума се съпровожда от придружително писмо на ЦК на ВМРО с № 788 от август 1924 г., адресирано до българския министър-председател проф. Ал. Цанков. Самият меморандум представлява XI + 78 печатни страници и една карта на Македония в нейните географски граници. Писмото и меморандумът са написани на френски език. Преди години този мемоар беше известен само по частта, която Иван Михайлов включва в своите спомени.
Меморандумът на ВМРО е обвинителен акт срещу политиката на сръбските и гръцки пороби­тели на българското население от Македония. Това е един документ, изпълнен със сведения за тяхната жестокост над българите във Вардарска и Егейска Македония. Едва ли може да се намери човек, който да може да чете спокойно този низ от жестокости над поробените българи, целящи да сломят желанието им за съпротива и да ги денационализират.
В меморандума се прави исторически преглед на борбите на българите от Македония от възникването на организираното националноосвободително движение през 1893 г. до 1924 г., като се показва неговият български характер. Отчита се приносът на македонските българи в Българското възраждане. Излагат се причините за оформянето на идеята за автономия, като се сочат противниците на тази идея - Сърбия и Гърция, които се страхуват от крайния резултат на автономията - присъединяването й към България. Този въпрос плаши и редица учени, политици, държавници и журналисти от антантските страни и с него посрещат представителя на ВМРО в Европа Наум Томалевски при всичките му срещи: „Вие български патриоти ли сте, или сте за автономна Македония?”. По тази причина авторите на меморандума подсилват нюансите, като подчертават, че „днес идеята за автономия е дълбоко вкоренена в душите на хората, в нея вярват всички македонци”, надявайки се, че след тази декларация ОН ще наложи създаването на автономна Македония.
ВМРО настоява да се проведе под ръководството на ОН специална анкета във Вардарска Македония за установяване жестокостите на сръбските власти, включително и за нейната дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тя иска да се възстановят националните институции на българите и другите малцинства във Вардарска Македония, както и връщането на бежанците по родните им места, гарантирането на политическите права на всички малцинства в рамките на конституцията и еволюция „на югославската държава към децентрализация и към федерация”. Организацията декларира своята готовност след осъществяването на тези мерки да участва „като легална партия” за заздравяването и развитието на една федерална югославска държава, с оглед конфедерирането на всички балкански народи, в които Македония ще се включи като предан член”.
Този документ е последната външнополитическа изява на Т. Александров, с която се съдействало за правилното информиране на външния свят за българоизтребната политика на Гърция и Сърбо-хърватско-словенското кралство и за исканията и борбите на ВМРО. Той, както и всички останали мемоари на организацията са неоспоримо свидетелство за положението на поробените българи в Македония и първостепенен извор за историята.
Въпреки че е използван или споменаван в историческите изследвания, меморандумът досега е останал почти неизвестен за по-широки кръгове от обществеността. Тук го предлагаме дословно без каквато и да било намеса в текста му, а за удобство на читателите след текста на мемоара са приложени и кратки номерирани обяснителни бележки.

 

Той ще даде възможност на читателите не само да се запознаят с едно от последните действия на големия български революционер Тодор Александров за информиране на Западния свят и Обществото на народите за жестокостите над сънародниците ни в двата дяла на Македония, но и да се запознаят с автентични сведения за причините, които доведоха до отродяването и денационализацията на една голяма част от народа ни.

Цочо Билярски

 

Писмо № 788 от ЦК на ВМРО до министър-председателя проф. Александър Цанков, с което му изпращат меморандума на ВМРО до Петата асамблея на Обществото на народите и всички правителства по света

Македония, август 1924 г.

Господин Министър-председател,
Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация има честта да Ви изпрати тук приложения меморандум с доклад, отразяващ гледната точка на Организацията по македонския въпрос, и доклад за сегашното положение в Македония. Тъй като положението там е изключително усложнено и опасно за мира, централният комитет счита за свой дълг да привлече Вашето благосклонно внимание върху него.
Приемете, господин Министър-председател, нашите уверения в най-дълбокото ни уважение.
Приложение: меморандум.
Членове на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация:
А. Протогеров, Т. Александров.
[Печат: „Вътрешна М. - О. Р. Организация. Централен комитет.”]
ЦДА, ф. 176 к, оп. 5, а. е. 233, л. 1. Оригинал на френски език. Печатно.

* * *

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС И ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ


МЕМОРАНДУМ

представен от Вътрешната революционна македонска организация пред петата Асамблея на Обществото на народите и правителствата на всички страни(1)

Македония, август 1924 г.

МАКЕДОНСКИТЕ ИСКАНИЯ
Исторически преглед - Сегашно състояние
На конференцията в Лозана(2), която трябваше да нанесе промени в териториалния статут на Близкия изток, предвидени чрез Севърския договор(3), останал без приложение поради настъпилите събития, Централният комитет на ВМРО привлече вниманието на Великите сили върху несправедливото и несигурно разрешение на един въпрос, който от 20 години е в основата на усложненията в Изтока, оказали се така фатални за Европа.
Този въпрос е македонският въпрос.
Свикването на петата Асамблея на Обществото на народите събужда много надежди за действителното омиротворяване на света, а за Комитета е подходящ случай да привлече още веднъж вниманието на отделните правителство и на общественото мнение върху положението в Македония и начините за решаване на криза, чиято продължителност би могла един ден да предизвика сериозни грижи на международните отношения и да изложи мира на сериозна опасност. Приложеният към настоящето изказване доклад представлява в този смисъл красноречиво предупреждение за всички трезвомислещи хора.
Македонският въпрос бе поставен на вниманието на Великите сили преди повече от четвърт век(4): авторът на девиза „Македония за македонците”, който е и девиз на Организацията и на цялото македонско движение е самият Уилям Гладстоун, починал през 1898 г. Първата намеса на Великите сили в Турция в полза на Македония бе извършена през 1895 г. Ето защо на пръв поглед изглежда излишно да я припомняме. Но събитията от 1912–1913 г., както и възпламеняването на Европа до голяма степен объркаха нещата и за ясното поставяне на въпроса е необходимо да бъдат изяснени очертанията му. Такава е целта на настоящия документ.
Според член 23 от Берлинския договор(5) султанът се задължава да въведе реформи в европейските си провинции. Това не бе сторено. Населението, което чака достатъчно дълго, започна да се вълнува. Вместо обещаните реформи започнаха преследвания. Положението се усложни и от спонтанно движението се превърна в организирано. През 1894 г.(6) бе основана Вътрешната македонска организация. Политическата й програма се състоеше в искането на автономия за Македония под контрола на Великите сили, намесата на които бе считана за необходима за осигуряване прилагането на реформи. На практика дейността на Вътрешната организация значително подрони авторитета на султана в трите вилаета - Солунски, Манастирски (Битолски) и Скопски, съставящи с малки изменения географската, историческа и етническа Македония. Намесата на Великите сили, първоначално плаха, започна да става постепенно все по-действена. След голямото народно въстание от 1903 г.(7), което застраши мира на Балканите, Англия, Франция, Италия, Русия и Австро-Унгария, постигайки съгласие, вкараха в тези три вилаета международна контролна комисия(8), съставена от двама цивилни - руснак и австриец, подкрепени от международна жандармерия, командувана от италиански генерал(9). Македония бе разделена на пет сектора и всеки един от тях - поверен на някоя чужда мисия. През 1905 и 1906 г. контролът бе разширен. Проведени бяха финансови, а след това и правни реформи. Самоуправлението на Македония бавно се организираше. Скелето на автономна Македония бе построено. Македонската организация, като поддръжница на автономията, работеше за нея с пълни сили, и от друга страна, воюваше с бандите, изпращани от гръцкото правителство или подкрепяни от сръбската пропаганда. Консулската и дипломатическа преписка от този период, публикувана в „Синята книга”, „Жълтата книга”(10), е най-доброто доказателство за враждебното отношение на сръбското и гръцкото правителство към автономисткото македонско движение.
Да се обясни подобно отношение, не е никак трудно.
Нито Сърбия, нито Гърция не искаха да бъде създадена автономна свободна Македония, тъй като това би сложило край на техния стремеж към териториална експанзия. Всъщност те искаха разделянето на страната. И Сърбия, и Гърция твърдяха, че даването на автономия на Македония ще доведе до присъединяването й към България. По този начин те признаваха негласно, че македонското население в своето мнозинство е българско по чувства и произход, тъй като само мнозинството може да провъзгласи и осъществи анексия.
Действително славянското население в Македония е по произход и дух българско. То взе активно участие, дори преобладаващо, в борбата на българския народ за еманципация от духовното потисничество на гръцката църква към средата на XIX в. То представлява и мнозинството в страната (в навечерието на 1912 г. възлиза на 1 095 355 души, тоест на 48 %)(11). Но националното самосъзнание на българите в Македония не ще им попречи да се стремят към политически режим, независим от България, защото те отчитаха усложненията и опасността от разделяне, които биха могли да възникнат при всяка една анексионистка политика. Днес идеята за автономия е дълбоко вкоренена в душите на хората, в нея вярват всички македонци.
След българите най-многобройният елемент от македонското население са турците - те са 541 615 души, тоест 23%. Турците, а и по принцип всички мюсюлмани поддържат султана, който им осигурява привилегировано положение. И тъй като разширяването на реформената база щеше логично да доведе до ограничаването на неговата власт и до обособяване на автономна Македония, то турците започнаха да се бунтуват. Само няколко седмици след историческата среща в Ревал, на която крал Едуард VII и император Николай постигнаха съгласие по проекта за македонска автономия, младотурците провъзгласиха на 23 юли 1908 г. в Монастир (град в Македония) конституция, обещаваща да гарантира свобода и равноправие на всички народностни елементи без разлика от националност и религия.
Вътрешната организация, която се бе борила за режим на гражданско равноправие и конституционни свободи, сложи оръжието и искрено се присъедини към новия режим. Много скоро обаче младотурците започнаха да провеждат политика на насилствена колонизация и брутална денационализация, която отблъсна от тях нетурското население. Организацията, която винаги е била еманация на духа и закрилница на народните стремления, през 1910 г. възобнови своята дейност. Младотурската политика за възстановяване на османството се бе превърнала в заплаха не само за народите подчинени на султана, но и за всички балкански държави. Пред опасността те прекратиха съперничеството помежду си и се съюзиха за борба срещу Турция. Сръбско -българският съюз, сключен през март 1912 г., подготви почвата за общото съглашение, към което се присъединиха Гърция и Черна гора.
За нещастие Македония бе тази, която заплати цената за този съюз. Сръбско-българският договор предвиждаше, разбира се, и автономията като вариант за разрешаване на въпроса, но същевременно предвиждаше прикрито разделяне на македонската територия. То произтича от чл. 2 на тайното приложение към съюзния договор, според който по-голямата част от Македония се дава на България, а съдбата на зоната между Шар планина и въображаемата права от сръбско-българската граница до северния бряг на Охридското езеро остава в ръцете на руския император в качеството му на арбитър. Конвенцията с Гърция не съдържаше териториални клаузи.
Балканската война, в която четите на Македонската организация участваха в услуга на армиите и на трите страни, завърши с победа на съюзниците.(12) Но тази победа още не бе окончателна, мирът бе далеч, когато сръбското правителство се опита да се изплъзне от поетите задължения. През февруари 1913 г. г-н Пашич, министър-председател, поиска ревизия на териториалните клаузи в полза на Сърбия. Това бе кълнът на войната между съюзниците, тъй като българското правителство не можеше по никакъв начин да оправдае пред общественото мнение разделянето на Македония. Сръбското правителство, предвиждайки конфликта, си бе подсигурило тайно подкрепата на Гърция, признавайки за нейни онези македонски територии, които бяха окупирани от войските й, границата между двете страни бе определена на принципа на „ефективната окупация”, както се казва в чл. 3 от тайния сръбско-гръцки договор от 2 юни 1913 г.(13) Националните съображения не бяха от никакво значение за двете договарящи се страни, които си поделяха завзетата територия и чуждото население, като основното им съображение бе да си запазят онова, което случайността по време на военните действия бе поставила под тяхна власт.
Поражението на България по време на Междусъюзническата война позволи на двете държави да осъществят делението, което бе узаконено от Букурещкия договор на 10 август 1913 г.(14) Македонската организация изрази протест срещу тази завоевателна политика и направи постъпки пред правителствата на Великите сили, за да предизвика обрат в събитията и да ги насочи към автономията, единственото възможно решение, което би успокоило враждите и би сложило край на балканските амбиции.(15) Но съперничеството между някои сили доведе до крах идеята за ревизия на Букурещкия договор, Македония остана разделена между Сърбия, Гърция и България, която, от своя страна, успя да запази само долината по средното течение на Струма и горното течение на Места.
Новите господари на Македония въведоха режим, който в някои места караше населението да си спомня със съжаление за турското робство. Гърция изсели по островите си духовниците, учителите и всички по-видни българи; островчето Трикери се превърна в тяхно гробище. Правителството в Белград публикува на 3 октомври 1913 г.(16) Правилник за обществена сигурност в присъединените земи, текста на който е цялостно възпроизведен в Отчета на анкетната комисия, изпратена на Балканите от Карнегиевата дотация за мир, като документ, доказващ, че Белград гледа на Македония като на „вид покорена колония, която завоевателите могат да управляват както им е угодно”. Тази международна комисия, съставена от видни личности, под ръководството на барон д'Естурнел дьо Констан, включваше сред членовете си и г-н Жюстен Годар, понастоящем член на кабинета Ерио.
Двете правителства се нахвърлиха със завидно усърдие върху духовното наследство на българите, останали в техните предели. Българските училища, огнища на просветата, достигнали до голям разцвет, бяха затворени; учителите прогонени; българските владици изхвърлени, а поповете принудени или да се подчинят на чужда църковна власт, или да напуснат страната; българските книги бяха изгорени, да се говори на български език, се считаше за държавна измяна. В областите, присъединени към Гърция през 1912 г. (тоест преди присъединяването) имаше 378 български църкви, обслужвани от 300 попове, и 340 основни и първоначални български училища с 750 преподаватели и 19 000 ученици. В областите, присъединени към Сърбия, тогава имаше 761 български църкви, 6 владици и 833 попове, 641 български училища с 1013 учители и 37 000 ученици.
И от двете страни на границата, определена по принципа „на ефективна окупация”, се провеждаше насилствено обезличаване на народностното съзнание.
Ето защо броят на македонските бежанци в България нарасна и достигна забележителни цифри и защо Македония не се примири с новото чуждо робство.
* * *
Избухването на Европейската война завари балканските народи разделени, а Македония в очакване. За всички трезвомислещи хора бе ясно, че от несигурно положението, създадено от Букурещкия договор, се бе превърнало в опасно. Въпреки това никакви енергични мерки не бяха предприети, а усложненията, които последваха, показаха пред очите на всички каква грешка е била допусната през 1913 г. с разделянето на Македония.
Междувременно договорите, които сложиха край на войната, която бе водена за възтържествуването на справедливостта, се докоснаха до тази грешка само колкото да я задълбочат фатално. Сърбия и Гърция се възползваха от статута си на съюзнички на страните победителки, за да запазят и дори да закръглят териториалните си придобивки в Македония. Плебисцитът, предвиден в толкова много други области и изискван от македонците, им бе отказан. А ако въобще имаше страна, в която принципите, провъзгласени от съюзниците, можеха да намерят неопровержимо и безспорно приложение - то това бе най-вече Македония. В разгара на събитията, когато Сърбия бе екзалтирана от смелостта и страданията й, благородни и справедливи умове - учени, публицисти и политици - в Париж, Лондон и Рим доказваха публично правото на Македония да бъде свободна. Едва ли може да бъде по-искрена и красноречива защита на исканията на един народ. Цяла Македония и Вътрешната организация, която въплъщава нерушимата й вяра в победата на справедливостта, се гордеят с тази защита като с неоспоримо доказателство.
Македонският въпрос е бил повдиган, по наши сведения, и на съюзническите преговори в Париж, през пролетта и лятото на 1919 г. Ако тогава бяха взели решение, което да отговаря на повелята на справедливостта и желанията на населението, то днес нямаше да съществува опасност от усложнения на Балканите и от криза в Югославия. Но тогава решение не бе взето. Македония получи като единствено удовлетворение обещанията, включени в договорите за защита на малцинствата.
Вече изминаха пет години от края на войната, а няма ни най-малкия признак, че сръбското и гръцкото правителство смятат да приложат тези договори. Гърция признава съществуването на „българофони” и дори на българи в Македония, след като принуди България да подпише заедно с Ньойския договор и конвенция за доброволно взаимно изселване на етническите малцинства в двете страни, но не търпи никакви църкви и български училища, никаква благотворителна или културна дейност от страна на хора от български произход. Тя прилага абсолютно същата политика и по отношение на останалите етнически малцинства в Македония - куцовласи (арумъни), албанци и други. Колкото до Сърбия, тя твърдо отказва да признае, че в Македония има българи. Нещо повече, често може човек да чуе някой сръбски политик, както наскоро г-н Нинчич, министър на външните работи в кабинета на г-н Пашич, да твърди, че не съществува нито македонски въпрос, нито Македония, заличавайки с един замах едно минало, изпълнено с героични битки и със страдания, които развълнуваха съвестта на Европа.
При такива самонадеяни изказвания политиката на Белград в присъединените македонски територии не може да изненада никого.
Това е режим на обезличаване на народностното съзнание чрез всички възможни средства. В разрез с договора за малцинствата в Сръбска Македония няма нито едно българско, албанско, арумънско или друго училище. Дори училищата на американските мисии бяха затворени, защото в тях се преподаваше на български език, а протестантските пастори бяха принудени да преустановят проповедите си на български. През юни 1922 г. в Тетово - областен град (околийски център) бяха арестувани няколко български жители и осъдени на по няколко месеца затвор за това, че по време на празник пели български песни. На учащата се младеж в Охрид бе отказано да сформира клон на Международната асоциация на християнската младеж. В началото на годината в Битоля властите хвърлиха в затвора няколко жители, обвинени, че били създали дружество за опазване на българския език!
И отгоре на всичко, осъществяването на тази линия, ревностно възобновена веднага след повторната окупация на страната от сръбските войски (през октомври 1918 г.), бе поверено на корумпирана и некадърна администрация, която бе обрисувана дори от сръбската преса по не особено ласкав начин. Успоредно с насилственото заличаване на националното съзнание сръбското правителство провежда, подобно на младотурците през 1908-1912 г., колонизация, за да унищожи местното (коренно) население. По този начин в Македония бяха заселени 758 сръбски семейства; през следващата година - 1926 семейства, през 1921 г. - 1062 семейства, и т.н.
Естествено, населението, закалено в борбите, превратностите и страданията на три войни, които се разиграха на територията на Македония между 1912 и 1918 г., не можа де се приспособи към това положение. В своето разочарование то веднага се обърна към Вътрешната организация, която в продължение на четвърт век е била негова закрилница срещу административния произвол и социалния гнет, олицетворение на надеждата му за по-добри дни.
Ръководителите на организацията без трудности възстановиха мрежата от комитети и подкомитети такава, каквато беше преди войните. Те не предприеха нито едно враждебно действие срещу властите или обществените институции. Тъй като македонските искания бяха общоизвестни, а и държавите, поделили Македония, се бяха ангажирали с обещанието да спазват правата на малцинствата, Централният комитет не губеше надежда, че Великите сили, които помогнаха на Сърбия и Гърция да разширят територията си, и Обществото на народите, което следи прилагането на каузите за малцинствата, не ще оставят да потънат в забрава едните за сметка на другите. Централният комитет вярваше, че с превръщането на Сърбия, която държи по-голямата част от Македония, в Югославия, агресивният дух на сръбския национализъм ще претърпи еволюция към по-широките форми на югославския федерализъм.
Получи се точно обратното. В Сърбия нетърпимостта нарастваше успоредно с утвърждаването на индивидуалността на несръбските националности в държавата. Сърбохърватският конфликт, чието развитие Европа следи вече близо пет години, е резултат от това състояние. Той би могъл да послужи за нагледен пример на всеки, който не познава македонския въпрос и който е склонен да приеме обясненията на Белград.
Белград твърди, че македонското движение се дължи само на преминаването в Сърбия на банди от България. Централният комитет държи да опровергае това твърдение, което е толкова абсурдно, колкото и невярно. Македонското движение е национално движение, чиито корени се крият в самото положение в Македония и което черпи цялата си сила от местното население, без значение от неговата раса.
Ако сръбските и гръцките власти уважаваха националното съзнание на различните етнически елементи, ако им осигуряваха справедлив режим и истинска свобода, македонският въпрос нямаше да съществува. Често е било повтаряно, дори от трибуната на Обществото на народите, че сръбската конституция гарантира свобода за всички поданици на кралството. Всяко народно допитване в Македония е съпроводено със засилване на мерките за контрол, така бе през ноември 1920 г. по време на изборите за Скупщина, така бе и през пролетта на 1923 г. по време на изборите, проведени от г-н Пашич за налагане на тесен сръбски национализъм в триединната държава.
Поради изброените причини, както и поради други, които са твърде много, за да бъдат изброени тук, духът на съпротива у населението нараства от 1920 г. насам. Насилието и жестокостите от всякакъв вид на органите на обществената власт и бандите на тяхна служба, тъй като Сърбия, която е най-голямата военна сила в Югоизточна Европа, поддържа платени престъпници, които свирепо безчинстват сред населението, само подклаждат съпротивата. Така се роди и закали в страданията силният и бистър македонски дух, който е нерушимата основа на организацията. Всъщност видяхме как се появява един процес, забелязан при всички режими за национално потисничество. Изпитанията са най-тежки за селското население, което е оставено на произвола. Селяните са принудени да изхранват и войсковите поделения, и бандите в служба на държавата. Когато някъде се стигне до конфликт с четите на организацията, къщите им са опожарявани, жените - изнасилвани. Великият жупан на Брегалница - Добрица Маткович, придоби печална известност благодарение на този вид мерки. По негова заповед през февруари 1920 г. бяха разстреляни 28 невинни селяни от с. Гарван (Радовишко). В Скопие специален трибунал осъди за революционна дейност през юни 1922 г. 185 жители на различни градове и села. Като повод за това преследване послужи залавянето на една прокламация на турски език, отправена от Организацията до мюсюлманското население. Вината на обвинените не бе доказана, като изключим тримата приносители на прокламацията, но независимо от това бяха издадени 84 различни присъди - от една година затвор до смъртно наказание.(17)
По време на процеса ексцесиите излязоха наяве. Сръбските вестници сравниха режима в Македония с положението в сибирските каторги. От тогава, вместо да се подобри, то все повече се влошава. Фактите, изнесени във втората част на настоящия документ, са само бледа илюстрация на действителността. Само специална анкета би могла да установи всичко, което е изстрадало македонското население от 1918 г. насам от сръбската администрация(18). Колкото до Гръцка Македония, неотдавнашното клане на 14-имата селяни от Търлис, установено от смесената гръцко-българска комисия, е достатъчно доказателство за положението там.(19)
Централният комитет на Вътрешната организация, на която Белград и Атина приписват престъпленията и извращенията, които лежат на собствената им съвест, заявява категорично, че ще се подложи доброволно на всякаква анкета, проведена от международна организация с цел установяването на истината в Македония.
* * *
Подобна анкета би стигнала неминуемо до извода, че са необходими спешни мерки, за да бъдат предотвратени по-нататъшните усложнения и за да бъде изпълнен хуманният ни дълг.
Тези мерки трябва да бъдат преди всичко честното и законосъобразно прилагане на клаузите за защита на малцинствата, под контрола на Обществото на народите, или с други думи, възстановяването на църквите, училищата, имуществото и другите институции на българи, власи, албанци и др., право на обучение на родния им език, право на сдружение и свобода на печата, връщане на всички владици, учители, попове, лекари и др. и като цяло на всички македонски емигранти, които искат да се върнат по родните места и да служат на отечеството си с таланта, знанията и работата; в амнистиране на всички политически провинения; в установяването на законен режим, гарантиращ политически права на представителите на различни етнически малцинства и възможност за създаване на национални институции. Накратко, създаване на условия, при които да се осъществи, в рамките на конституционните права, еволюцията на югославската държава към децентрализация и към федерация.
През превратностите, които разтърсиха Балканите, историческата мисия на ВМРО от четвърт век насам е била да защитава македонското население и да се бори за мир и свободно развитие, ето защо тя ще е първата, която ще приветства обрата във вътрешната политика на Югославия по отношение на Македония, ще бъде щастлива да съдейства като легална партия за заздравяването и развитието на една федерална югославска държава с оглед конфедерирането на всички балкански народи, в което Македония ще се включи като предан член. Удовлетворяването на тези скромни искания, което би трябвало да интересува Обществото на народите, и особено страните, към които Сърбия е поела морални задължения, би било достатъчно за възвръщането на спокойствието в Македония и на Балканите. Но ако Белград и Атина продължават да задълбочават грешките си и откажат на македонците елементарните права, които им се полагат по договорите, Вътрешната организация, след като е уведомила правителството и общественото мнение на всички демократични страни, ще продължи с удвоени сили и с всички средства своите усилия за победата на своя благороден идеал за мир, свобода и разбирателство на Балканите, който не е изоставяла и в най-критични мигове, като предупреждава, че няма да носи отговорност за усложненията, които могат да настъпят на Балканите вследствие на незачитането на правата на Македония.
Централен комитет
на Вътрешната македонска революционна организация

ПРИЛОЖЕНИЯ
Данни за положението в Македония под сръбско и гръцко владичество, отнасящи се предимно до някои области в Източна Македония за периода (1919-1924 г.)


Приложение № 1
УБИЙСТВА
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО В ГАРВАН
На 3 март 1923 г. сръбска войскова част, начело със сръбския жупан Добрица Маткович, влиза в с. Гарван (Радовишко), за да търси комитаджии. След като не намерили, жупанът решил насила да принуди селяните да признаят, че укриват комитаджии. Но те не казват нищо и по негова заповед 28 невинни селяни били завързани и покосени от изстрелите на трите картечници, насочени срещу тях. След това същият жупан заповядал на артилерията да стреля по селото, което било разрушено до основи сред писъците на жени и деца. На същото място наредили 19 селяни от Брест с намерението да разстрелят и тях. Един полковник, хърватин по народност, застанал редом до тях и с вдигната глава казал: „Аз ще бъда двадесетият. Стреляйте, какво чакате? Зверове! Треперите пред комитаджиите и не можете открито да се биете с тях. Затова грабите и безчинствувате над мирното население на страната. Срам за Вас, големия сановник, който заповядва да се вършат такива ужаси.”.
Победен от смелостта и саможертвата на хърватския полковник, жупанът заповядал да освободят 19-те селяни от Брест. Ето и разказа на очевидец:
„Великият жупан на Щип Добрица Маткович дойде в селото начело на войскова част и заповяда да се събере населението, мъже, жени, деца и старци, за да му съобщи нарежданията си.
Беше по време на кърската работа и много от хората, които бяха на полето, не можаха да се явят. Това вероятно ядоса сърбите. Мъжете и жените, които се бяха подчинили на заповедта на великия жупан, бяха бити.
После отделиха няколко млади жени и ги отведоха. Мъжете вързаха здраво и ги откараха на около 2 км от селото.
Жупанът се обърна към тях и ги попита къде са комитаджиите, като заяви, че ако не кажат истината, ще бъдат убити. Селяните отвърнаха, че не са виждали комитаджии и затова не могат нищо да кажат.
Разярен, Добрица Маткович накара селяните да застанат срещу трите картечници, които по негова заповед откриха огън. Всичките - 28 на брой, сред които и няколко невръстни деца, бяха подкосени и труповете им паднаха като снопи. В продължение на шест дни никой не посмя да се приближи до това страшно място. Осмели се само една жена, но при вида на страшната гледка припадна и повече не дойде в съзнание.”
Ето един от подвизите на „конституционния” режим, въведен от сърбите в Македония. Невъоръжени хора, без да са извършили каквото и да е престъпление, са били убити само защото са заподозрени, че са укривали комитаджии.
Това жестоко престъпление показва, че сърбите не отдават никакво значение на живота на македонците, за които твърдят, че са сърби и че за тяхното освобождение са се били в продължение на три войни.
Ето поименния списък на нещастните жертви, разстреляни в Гарван през март 1923 г.: 1. Тане Иванов - 50 год. 2. Петруш Иванов - 47 год. 3. Христоман Поцев - 57 год. 4. Тасе Евтимов - 52 год. 5. Яне Поцев - 59 год. 6. Деметри Иванов - 41 год. 7. Стефко Троянов - 39 год. 8. Георги Милев - 33 год. 9. Петруш А. Велянов - 35 год. 10. Стое Коцев - 34 год. 11. Пане Коцев - 28 год. 12. Стоян Филипов - 25 год. 13. Константин Цветков - 31 год. 14. Доне Василев - 29 год. 15. Иван Василев - 35 год. 16. Димитри Колев - 37 год. 17. Петре Георгиев - 40 год. 18. Васил Симеонов - 27 год. 19. Богатин Георгиев - 23 год. 20. Георги Донев - 31 год. 21. Петруш Атанасов - 21 год. 22. Ефрем Траянов - 30 год. 23. Първан Тасев - 23 год. 24. Ефтим Петрушев - 20 год. 25. Мите Здравев - 19 год. 26. Константин Здравев - 18 год. 27. Атанас Колев - 13 год. 29. Моне Василев - 12 год.
65-годишната Цвета Томева при гледката на труповете е починала от ужас на самото място.
ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО В ТЪРЛИС
Призори на 27 юли 1924 г. по нареждане на Кабалос, комендант на 8-ми гръцки граничен батальон, първенците на Ловча (4 души), от Каракьой (13 души) и от Търлис (също 13 души) -Драмска околия били разбудени, завързани здраво и принудени да тръгнат към Горно-Броди с охрана, водена от лейтенант. По пътя нещастниците получили заповед да се отдалечат малко от шосето, за да отпочинат. Те поседнали на една поляна недалеч от пътя. Изведнъж съпровождащата ги гръцка милиция открила огън по тях. Внезапният залп посял смърт в редиците на нещастните селяни.
Ето имената на жертвите: Васил Жингаров - 45 год. Оставя възрастни родители, жена и четири невръстни деца. Константин Миндаров - 24 год., Константин Хаджи Янакиев - 40 год., Никола Бакаров - 50 год., Петър Хаджинеделчев - 30 год., Петър Босаков - 50 год., Петър Линдев - 35 год., Константин Линдев - 40 год., Петър Дамов - 38 год., Георги Дамов - 35 год., Ангел Коченеев - 40 год.
Първенците от Търлис са били убити до един. Както бе казано по-горе, те са били 13 на брой. Засега са известни следните имена: Нашко Гемиев, Георги Донев, Константин Клисаров, Иван Д. Шуманов, Стоян Шимов, Кара Тодор Ладухов, Радой Спахиев, Васил Спахиев и Ангел Илиев Хаджиев.
На 28 юли, късно през нощта, първенците на Старчища били също завързани и докарани под конвой към Горно-Броди. Бе установено, че тези нещастници не са стигнали до Горно-Броди. Предполага се, че са били убити по пътя. Ето техните имена: Иван Паскалев - 55 год. (оставя жена и две деца), Иван Гавалугов - 60 год. (оставя жена и балдъза с три деца), Георги Гавалугов - 40 год. (оставя жена, 8 деца и стара майка), Спасе Месов - 48 год. (оставя жена и б деца), Атанас Варадев - 65 год. (оставя 4 деца и жена), Никола Шопов (оставя жена и две деца).
От с. Горно-Броди са били също отвлечени от домовете им Д. Бакалина и др., чиято съдба остава неизвестна.
На 11 юли е бил убит недалеч от с. Горни-Броди овчарят Христо Бацалов. От него са откраднати 70 000 драхми.

КАК СА БИЛИ УБИТИ БЪЛГАРИТЕ ОТ ТЪРЛИС
Разказ на една от жертвите, успяла да се спаси.
Една от жертвите се е спасила от жестокостите на гърците в Търлис (в околностите на Сяр). Понастоящем тя се намира на лечение в болницата в Дупница и току-що разказа за своите страдания:
В събота вечерта на 6 юли постовият офицер на 8-ми граничен батальон Калбатис изпрати жандармерист от Каракьой в нашето село, който да каже на мен, на Никола Ив. Бакаров и на още 10 мъже от селото да се явим при него в с. Търлис.
Казах на жандармериста, че е вече много късно и че ако е възможно, можем да отидем утре. Той отхвърли предложението ми. Прибави, че ако не се подчиним, ще намери начин да ни принуди. Беше към 8 ч. и половина вечерта. Обясниха ни, че сме извикани, за да ни раздадат пари.
Отидохме в кръчмата на Ангел Мальов, там бяха командирът на полка, двама лейтенанти и лекарят на щаба. Също и кметът на селото - Васил Фармакис.
Затвориха ни всички в една стая. Малко по-късно дойде командирът на полка и ме обвини, че съм злословил срещу Гърция и съм съветвал приятелите си да избягаме заедно в България. След казаното заповяда да арестуват всички повече или по-малко съмнителни лица от селата Ловче, Каракьой и Търлис. Докараха при нас още 50-60 души. Командирът на полка и кметовете на горепосочените села влязоха при нас и започнаха да ни подбират.
Казаха, че не можем всички да бъдем изпратени на разпит. Накрая останахме 26 мъже - всичките, които бяхме подписали молба за изселване. Донесоха въжета и ни завързаха ръцете двама по двама.
После дойдоха докторът и един младши лейтенант и се опитаха да ни успокоят, уверяваха ни, че няма да ни се случи нищо лошо. Закараха ни на площадчето и ни завързаха един за друг с дебело въже, което минаваше през всеки двама, така че да не можем да мърдаме. До Горно Броди трябваше да ни заведе един лейтенант от азиатската милиция. Като излязохме от селото забелязахме, че тръгваме в друга посока и веднага съобщихме на лейтенанта. Той отговори, че е избрал по-закътан и по-малко опасен път, по другия имало комити.
След продължително ходене из Балкана, стигнахме до местността, наречена Торищата. Като тръгнахме по пътеката, лейтенантът ни заповяда да седнем на земята. Обърнах се и видях, че офицерът и милицията се готвят да стрелят.
В същия миг откриха огън, първите четири двойки зад м паднаха. Бях ранен в лявото бедро. В отчаянието си успях да скъсам въжето и да се претърколя надолу по склона, преструвайки се на умрял. Така изминах около 100 метра, после се осмелих да стана и започнах да тичам. Чувах изстрелите, с които доубиваха другарите ми.
Бяха забелязали, че ме няма, някой ме бе видял да тичам и няколко милиционери се втурнаха да ме гонят, като непрекъснато стреляха по мен.
Не успяха да ме настигнат, нагазих в рекичката и така заличих следите от кръв и избягах от палачите си. След като изкарах два дни в планината, преминах границата.

РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ МЕЖДУНАРОДНАТА АНКЕТА ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО В ТЪРЛИС
Българската телеграфна агенция разпространи в чужбина следната телеграма:
„Международната комисия, натоварена да проведе анкета за убийството на българите в Търлис, съставена от: г-н д Роувер - председател, белгийски делегат; полковник Корф - английски представител, и двамата делегати в Обществото на народите; майор Сандерс - англичанин, председател 1 подкомисията за гръцко-българска емиграция в Солун; г-н Лагранж - белгиец, генерален секретар на смесената комисия, министърът Чорбаджи - гръцки представител, и г-н Робев - български представител в гореказаната комисия; след задълбочена проверка на място, приключи своята работа на 16 то месец.
Ето заключенията, направени единодушно от комисията, с изключение на гръцкия представител:
„В селата Търлис, Каракьой и Ловча, разположени в покрайнините на гръцка Западна Македония, в долина, обградена от планини и отворена към българската граница, живеят 750 български семейства - с коренно население и 50 семейства гръцки заселници.
Не са били регистрирани никакви действия на комити поне за последните две години. Мирното население е живяло в разбирателство с местните власти.
В събота, 26 юли, надвечер, няколко офицери, сред които командирът на 8-и граничен батальон, придружен от цивилни лица, гърци и българи, се намирали на едно площадче в Търлис, на няколко метра от изкоп с отвесни стени и дълбочина един човешки бой. От него били изстреляни няколко изстрела с пушка и хвърлени 6-7 ръчни гранати. Попаденията били близо до мястото, където се намирали офицерите, но никой не бил засегнат, а веднага след изстрелите площадът се опразнил.
Командирът обвинил българските комити за атентата и арестувал като подозрителни 60-70 българи от трите села.
В неделя сутринта изпратил 27 от тях към село Вронду (Горно-Броди) под конвой от 10 цивилни пазачи, въоръжени с пушки, начело с лейтенант Доксакис, бивш главатар на шайка, произведен офицер от преди 3 месеца.
Задържаните били завързани двама по двама за ръцете. Освен това Доксакис наредил да ги завържат с въже и по дължина. Избягвайки пътя, той подкарал така завързания конвой по малко използувана пътека, трудно проходима и за отделен пешеходец.
Върнал се 5 или 6 часа по-късно, като докладвал, че е бил нападнат от комити, и тъй като пленниците се опитали да избягат по време на битката, той наредил да стрелят по тях, 17 били убити, другите избягали. Нито комитаджиите, нито конвоят не дали жертви.
Смесената комисия със съгласието на двете правителства направи на място задълбочена проверка и стигна до следните изводи:
1. Комисията не счита, че атентатът в събота, 26 юли, е бил сериозен, и че имал за цел убийство. Въпреки това допуска, че присъствуващите са могли да помислят, че атаката е опасна.
2. Комисията не откри никакво сериозно доказателство, че съботният атентат, на 26 юли, е дело на комитите или на българите. От друга страна няма доказателство, че е извършен от гръцки провокатори.
3. Комисията счита за установено, че конвоят от задържани, на 27 юли, изобщо не е бил нападан от който и да било, че стрелбата по задържаните от страна на офицера и конвоя е с нищо непредизвикано и напълно необяснимо убийство.
4. Комисията е успяла да идентифицира само една част от труповете и счита, че е установила съдбата на 27-те задържани, както следва:
13 са починали на място.
1 ранен се е предал на властите, три дни след случая, и в последствие е починал от раните си.
2 са се предали на властите и са все още задържани.
10, между които двама ранени, са се добрали до България.
1, който да този момент е бил считан за умрял, се е представил пред смесената комисия, която му е помогнала да емигрира непосредствено след разпита.
5. Комисията счита за отговорни нe само непосредствените участници в самото клане, но и местните власти, които са допуснали непростима небрежност и след събитието не е била оказана никаква помощ на ранените, семействата им не са били уведомени, било им е забранено да се приближат до мястото, където били жертвите, мъртвите не са били идентифицирани, труповете са оставени без погребение, други са били лошо заровени, не е направено добросъвестно разследване на случая, друг конвой от заподозрени българи е бил впоследствие воден вързан по същия жесток ненужен начин.
6. Комисията установи, че вследствие на случилото се на 26 и 27 юли, местното българско малцинство живее в ужас, не може да се успокои, че тези събития са предизвикали страх сред по-голямата част от малцинствата в двете страни, прякото следствие е желанието масово и веднага да емигрират.
7. Комисията счита, че гръцкото правителство, с чието съгласие е проведена анкетата, е извън подозрение, още повече, че то е направило всичко възможно, за да улесни следствието и е поело задължението да накаже виновниците за назидание с нужната строгост.
Във връзка с последната част от съобщението, Българската телеграфна агенция е длъжна да съобщи, че двамата българи, спасили се от клането, се намират още в затвора, въпреки намесата на Международната комисия, и че нито един от виновниците до този момент не е бил задържан. Българското население от околността продължава да живее в непрестанен страх.

Приложение № 2
ОБИДИ И ЖЕСТОКОСТИ
Голям брой селяни от с. Панталей, Кочанско, са били подложени на мъчения. Най-изстрадалият от тях - Стойко Ангелов, е бил горен с нажежено желязо. Тази инквизиторска мярка е наложена по заповед на самия заместник-префект на полицията.
Селянинът Стойко Алексов, родом от с. Дурачка Река, в областта на Паланка, е бил държан обесен с главата надолу цели 24 часа.
През януари 1919 г. само в затвора в Гумендже са били задържани 500 българи от околните села. Всички те са били измъчвани. Някои са бити, на други им са премазани пръстите между пирони, на трети им изливали вряло олио върху ръцете, на други им слагали горещи яйца под мишниците.
През октомври 1920 г. гръцки жандармеристи арестували в с. Тушин, Воденско, 8 жени и 9 мъже и ги хвърлили в затвора в Солун. Сред задържаните имало бременна жена - Велика Иванова, която пострадала по пътя. Родила в затвора, но поради причинените й страдания от страна на гръцките власти се намира в тежко здравословно състояние.
Бандата на разбойниците Кр. Търговишки и Дончо Църцорски задържали на 16 декември 1920 година цялото мъжко население в околностите на Злетово и го подложило на побой. На дядо Елмаз, 70-годишен старец, била разбита челюстта и счупени зъбите. На Кузман Туралевски му било извадено едното око. Причината за това мъчение е, че населението не било гласувало по време на изборите за правителствената листа.
Сръбска жандармерийска част, състояща се от няколко души, отишла в края на декември 1920 г. в с. Истибане, Кочанско. Там спрели в дома на Миленко Костадинов, където прекарали нощта и изнасилили бременната жена на домакина си, вследствие на това тя починала след няколко дни.
На 2 януари 1921 г. сержант и четирима полицаи от участъка в Кнежево отишли в с. Койково, Кратовско, и били жестоко Роска Димитрова. След ударите голите части на тялото й били обгорени. Измъчвана е за това, че подала оплакване до заместник-префекта срещу своеволията на същия този сержант.
Войводата-разбойник Църцорски е подложил на изтезание на 17 януари 1921 г. 70-годишния старец Китан Арсов от с. Куново, Кратовско. После го завел в с. Койково в местността Харамийска чешма и му запалил косата и брадата, след това го убил с нож. Тялото на стареца било оставено там няколко дни без погребение.
Разбойници и сръбски войници, към 80 души, придружени от сръбски лейтенант, отишли на 22 януари 1921 г. в с. Калище, Кратовско, където свикали кметовете на околните села. Веднага щом те пристигнали, започнали да ги бият, защото жителите от околността не били гласували за партиите, които са на власт. Кметовете ги били един след друг. Ръката на Гюре от с. Стобол е била счупена.
Същите лица са били и кмета на с. Шлегогово - Алекси Монев, горския Яким Яначков и други селяни, сред които М. Плачков, който е бил отнесен на носилка до затвора. По заповед на лейтенанта са бити общо 111 души, един от които - Методи Мичев, е починал вследствие на мъченията.
На 18 февруари 1921 г. е бит в с. Трънак, Кочанско, Мито Минов, след което му горили мустаците, носа и други части на тялото за това, че гласувал по време на изборите за републиканската партия.
През март 1921 г. сръбска банда била жестоко, а после и ограбила следните жители на с. Конопища, Паланско: Кръстю Цанков - 70 год., Стоян Денчов - 60 год. и др. селяни. Стоян Якимов получил 70 удара с тояга на голо. Димитър Медьов бил съблечен и бит, докато кръвта не започне да шурти от тялото му.
На 14 юли 1921 г. войводата-разбойник Дончо Църцорски отишъл с трима души в с. Нейлово, Кратовско. Там запрели жените на избягалите в България Лазар Станишков и Яне Алексов и той ги изнасилил. После измъчвали Стоя Лазарова и Коцана Ланева, за да ги принудят да кажат къде са мъжете им. За да проговорят, дори им рязали живо месо от пръстите и дланите на ръцете.
На 25 ноември 1921 г. сръбският разбойник Дончо Църцорски бил мъже и жени от с. Емирица, Кратовско, за да ги принуди да кажат къде са избягали група техни съселяни. Наум Михайлов е бил обесен с главата надолу.
Водачът на сръбска банда Кръстю, след като опожарил един краварник и три кошари, собственост на 65-годишния Стойко Ангелов от с. Панталей, Кочанско, го подложил на изтезания. Горили му пръстите на краката за това, че бил гласувал по време на изборите за опозицията.
На 1 януари 1922 г. по заповед на заместник-префекта на Кратово, в с. Близенци, Кратовско, полицаите били почти всички селяни. Най-много пострадал Стефан Митов, който е бил овързан, намушкан с нож и обесен с главата надолу, вследствие на което получил кръвоизлив.
Разбойникът Максим Страцински, платен от сърбите, измъчвал на 5 март 1922 г. селяни от с. Муйково, Кратовско. Най-много пострадали Доне Митев, Коле Тонев и Петър Донев от с. Нейлово. Овързали им краката с мокри въжета, мушкали ги с щикове и т.н. Жертвите били отведени на кон полумъртви по домовете си от своите близки. На същите мъчения били подложени на 6 март 1922 г. Ампо Мялков и Илия Иванов от с. Луково.
На 11 март 1922 г. Максим Страцински, сръбски войвода, наредил на трима от бандитите си да отидат в с. Райчани, Кратовско, и да доведат всичките жители. Щом те пристигнали, ги завързали и измъчвали цели 24 часа. Причината била, че уж някаква чета минала през селото и селяните не я издали. Най-много пострадали Йован Тимчев и Тоне Манасиев, които дори трябвало да платят откуп от 1500 динара, за да ги освободят.
На 23 март 1922 г. сръбска част от 23 души от общината Тарлияни, Царевоселска област направили обиск в Белчева комуна. Сред многобройните селяни, които измъчвали и връзвали с главата надолу, била Яна Митрева, у която намерили пистолета на зет й.
Същите лица били през този ден съпругата на Йован Цеков от с. Бигла, Царевоселска околия, която била бременна в осмия месец.
Злодеяния са вършени в селата около Скопие през март 1922 г.
Вследствие на най-обикновен донос са били безмилостно измъчвани от сръбски жандарми Коле Инев, Зафир Стоянов, Манас Костов, Иле Георгиев, Иван Тасев и Доне Смилев от с. Сушица. Всеки един от тях е заплатил откуп от 3000 динара, за да бъде освободен.
Нечувана и невиждана жестокост е проявена към деца и жени, които, след като са били измъчвани, са били полети с бензин и запалени! Такъв е случаят с жените Райна Нацева, Йовка Цонева, Кристана Начева, Мияна Панева, Виктория Андреева, Султана Москова, Васа Митрева и Райна Андреева. Още по-варварски е било постъпено с деца, които са били потапяни в казани с вряща вода, и с момиченца на по-малко от 15 год., които са били изнасилвани. Много хора са избягали след преживения ужас.
В с. Крушица, Скопско, са били арестувани и измъчвани много селяни, които са платили откуп от по 3000 динара на човек, за да бъдат освободени.
Жените на избягали селяни: Магда Насева, Вида Миланова, Лефтера Панова, Софка Донева и Ленка Тенева са бити, съблечени и полети с бензин, горили са им части от тялото.
На 11 април 1922 година двамата разбойници - Угрубрийски и Търговишки били селяните от селата Кундино и Грезиловци, Кратовско, нечувана жестокост е проявена към Стоян Колев от с. Грезиловци, на когото притискали тестисите с конопен канап.
На 25 май 1922 г. по заповед на сръбския околийски секретар Вуйч са бити жителите на с. Ездик, област Свети-Никола, сред тях са кметът Доне Илов - 50-годишен, Наце Станев, Доне Апостолов и др. Коле Пиров е бил бит и заровен жив. На Ефрем Илов са му били счупени ръцете и краката и отскубнати мустаците. Христо Орцев е бил горен с нажежено желязо.
На 9 юни 1922 г. официални сръбски банди, общо 80 души, начело със Стойче Добрев и Максим Страцински, са били селяни от с. Припотанци, Кратовско.
Мите Захаров, Андон Николов, Стоян Митев и др. са били овързани с мокри въжета, които да се впият по-силно в краката им. Палачите им са пробождали с игли посинялото им месо.
На 15 юни 1922 г. сръбски жандарми са се гаврили с попа на Кавадарци - Иван Иванов. Под звуците на барабана му отрязали косата и му обръснали брадата.
На 9 август 1922 г. дванадесет сръбски полицаи начело със сержант Тошич от Прешово отишли в с. Винци, Кумановско, и изтезавали Борис Манев, за да направи признания. Завързвали му ръцете зад гърба и ги стягали, докато не потекло кръв от носа и устата му. Тази сцена била наблюдавана от много селяни - Гено Николов Настев, Атганас Марков, Тасо Станчев, Ефрем Насков и т.н.
На 10 февруари 1923 г. банда от 30 души начело с Мичо Станков, оръдие на сърбите, влязла в с. Койково, Кратовско. Задържали Кръстана Киприянова и я обесили с главата надолу, за да я принудят да признае къде е мъжът й, който по това време бил в България. 19-годишният Китан Зарков бил намушкан с нож, същото сполетяло по-големия му брат и майка му. Трябвало да кажат къде се намира баща им, респективно съпругът й.
На 27 февруари 1923 г. М. Страцински, сръбски разбойник, бил Киро Янков, Тасе Йосеф, братята Маре и Салтир Миялков, Тино Монев, Глигор Ристов, Доне Донев, Йордан Миялков и стариците Мара Иванова, която по време на побоя загубила едното си око, и Мария Тенева - всичките от с. Куново, Кратовско.
През 1923 г. Евтим Атанасов от с. Качаник, Щипско, е бил разпънат на кръст и бит до смърт от група сръбски разбойници, оръдия на властта. Манаси Антов от същото село е бил подложен на невиждани изтезания, забивали са му игли под ноктите.
През май 1924 г. бандата на Мине Станков, продажник на сръбска служба, влязла в с. Емирица, Кратовско, и заловила Ангелина Митанова. След като я били, я завързали с главата надолу на едно дърво и забранили на селяните да я свалят от там. Нещастницата умряла в страшни мъки.
Сръбският шпионин Яни Ампов заедно с разбойниците на М. Станков, сръбски лакей, влезли в дома на Сотир Ананиев от с. Кнежево, Кратовско, който бил емигрирал в България, и изтезавали съпругата му Теодора и майка му. Двете нещастници били обесени с главата надолу и разбойниците ги удряли с тояги на голо.
В Щип сърбите били жестоко Мария Трайкова, за да я принудят да признае къде е синът й Георги. Вследствие на побоя тя починала.
Сърбите са малтретирали съпругата на Таче Атанасов от с. Добрево, Кратовско, която била бременна. Три дни след това тя починала вследствие на ударите.
Около двадесетина селяни от Бистрица, Велешко, са бити от сръбски полицейски агенти. Част от тях са починали вследствие на побоя.
В затвора в Скопие бият жестоко затворниците, някои дори всяка вечер. От побой е починал затворникът Атанас Стоянов.
Стотици български селяни са бити от Кръстю Търговишки в селата Крилатица, Талошманци, Филиповци, Приковци, Горно - Кратово, Луково, Куново и др., Кратовско, за това, че жителите по време на изборите гласували за левите партии. Васил от с. Куново и Наум Йосифов от Близенци са били горени по устата, носа и очите със снопчета запалена слама.
Дионисий Ефтимов от с. Църновци, Кочанско, бил изтезаван от сръбските власти. Стягали главата му с железен обръч.
Иван Константинов е бит по гърдите, вследствие на което получил кръвоизлив.
Серафим Лазаров от Ластровска махала, близо до с. Градче, Кочанско, е бит жестоко от сръбска банда и от полицаи през октомври 1920 г. Жертвата била изтезавана, като притягали с въжета дърва към тялото й.
На 30 октомври 1923 г. банда сръбски разбойници разпънали на кръст Евтим Атанасов от Качанишка махала до с. Полак, Кочанско. Били го по главата, стомаха и краката. Бит е и Манаси Антов от същото село, на когото забивали игли под ноктите.

Приложение № 3
ИЗНАСИЛВАНИЯ
С влизането си в с. Танарци, Щипско, сръбски войници изнасилили девойките Гюргена Митева и Митра Георгиева. Двете са бити по толкова жесток начин, че починали от нанесените им удари.
На 3 януари 1919 г. сръбски войници изнасили Коцана Стойкова и Васа Василева от с. Горни Балван, Щипско. Последната починала вследствие на изнасилването.
На 27 февруари 1919 г. на свечеряване гръцки войници извикали Буда Аргиров от с. Райковски и Вангелия Николова от с. Наджиов чифлик, Демир-Хисарско, и ги завели при офицера, който ги чакал в граничната застава. Офицерът и войниците изнасилили жената и през цялата нощ изтезавали Буда Аргиров.
Жените на Павле Миков и Панчо Панчелиев, както и майката на последния, всичките от с. Черешово, са били изнасилени на полето от гръцки войници.
Жените на Васил Тоциев и Петре Тодоров и внучките на Атанас Николов - Костадинка Георгиева и Велика Илиева са били изнасилени от гръцки жандарми на 25 март 1919 г.
На 6 април 1919 г. в 10 ч. вечерта, 12 гръцки войници влезли в дома на Васил Гиргизов от с. Ливадища, извели жена му Гина и я изнасилили.
На 12 май 1919 г. сръбски бандити били изнасилили дъщерята и снахата на Христо Пешов от с. Койково, Кратовско.
Йорданка Тодорова, чийто съпруг е в затвора, е била изнасилена от 6 сръбски войници, които й нанесли побой.
През декември 1919 г. сръбският войвода Дончо, след като дълго измъчвал Спасена Петрова, я изнасилил и чак след това я освободил.
Сръбски жандарми и секретарят на кметството на Каменица, Кочанско, отишли в с. Цера да арестуват Васил Домазетов. Тъй като не го намерили, задържали съпругата му - Санда и след жесток побой секретарят на кметството я изнасилил в дома на Иванчо Требенски.
На 25 септември 1920 г. сержантът от Кулата, близо до Кнежево, Кратовско, придружен от жандармите Цвео и Елмаз, отишли в дома на Марин Симеонов от Кукувишка махала с намерението да изнасилят жена му Малина. Тъй като жертвата оказала съпротива, я били. Със същите животински намерения този сержант влязъл в къщата на Алтина Донева от с. Дренак, близко до Паланка, но тя била спасена от съседите, които чули пронизителните й писъци.
На 19 декември 1920 г. сръбски граничари проникнали през нощта в дома на Петре Костовски от с. Паничарево, Малешевско. Отвлекли дъщеря му, изнасилили я и я отвели в заставата Тупровец, за да продължат да се гаврят с нея.
През март 1921 г. в с. Мартеница, Паланка, бил нанесен побой на 70-годишния старец Тодор Димитров, сръбските разбойници изнасилили всичките жени от семейството му: старата му жена Ваца - 65-годишна, снахите му Гена Андонова и Мара Славова и дъщеричката му Софиянка Тодора - 14-годишна.
На 4 юни 1921 г. в 4 ч. сутринта сръбска банда от 50 души влязла в с. Бунеч, Кратовско, и отвлякла три жени: Савета Миланова, Стоянка Петрушева и Парашка Стоянова. Трите жени били отведени в сградата на бившето училище, където агентите на сръбската власт се гаврили с тях по най-грубия начин.
През юни 1921 г. трима сръбски жандарми от общината Каменица в областта на Царево-Село: Маткович, Косто и Кузман, отишли при вдовицата Маца Йованчова от с. Луковиц и в продължение на няколко часа се гаврили с нея в присъствие на трите й деца.
На 14 юли 1921 г. сръбският войвода-разбойник Дончо Църцорски с още трима души изнасилил в с. Нейково, Кратовско, съпругите на избягалите в България Лазар Стаменков и Яне Алексов.
Сръбски войници откраднали на 15 ноември 1921 г. от Сирма Панделева 36 златни турски лири и 2000 динара и я изнасилили.
На 1 януари 1922 г. сержантът от селската община в Лесново, Кратовско, заедно с 9 жандарми, направил обиск в с. Куново. Затворили Стойна Велинова в една плевня и я изнасилили.
На 14 февруари 1922 г. секретарят-сърбин на Царево-Село отишъл заедно с 4 жандарми в с. Цера, Царево-Селска околия, и влязъл с взлом в дома на Никола и Яне Велинови, единият в затвора, а другият - емигрант в България. Въпреки съпротивата на жените им, сръбският функционер останал през нощта и ги изнасилил.
На 25 март 1922 г. жандармът Тозо от Кулата близо до с. Кнежево, Кратовско, се опитал да изнасили невръстното момиченце Козена Стоянова от с. Старо-Мушково и след нея Ангина Ампова, но двете момиченца избягали. Вбесен, той се нахвърлил със същите животински намерения върху Наца Д. Йованчова, 75-годишна, която викала за помощ и била спасена от дотичалите съседи.
Хората на разбойника Страцински, платен сръбски агент, през март 1922 г. изнасилили след жесток побой следните жени в с. Буниш: Стоянка Петрушева, Савета Стаева, Пелагия Григорова и Руса Митрева.
През май 1922г. сръбският писар Сава от заместник-префектурата (подпрефектурата) в Радовиш, придружен от 5 полицаи, отишъл в дома на Димитър Маренковски. Нанесли побой на жена му и изнасилили 12-годишната Аника Поп Илиева от Радовиш.
През октомври 1923 г. жената на Ефтим Деянов от с. Ястремник, Кочанско, била изнасилена от сръбските войници, които обезглавили мъжа й.
Двама пияни сръбски жандарми от Кулата, близо до Кнежево, Кратовско, начело със сержанта си отишли в махалата Мало-Горе в дома на баба Елена и се опитали да изнасилят снаха й Цвета, която избягала, като викала за помощ. На 500 крачки от къщата Цвета била настигната от сержанта, който започнал да я мушка с щика си, но дотичалите на помощ селяни я спасили. Свекървата на Цвета, баба Елена, се прибрала полумъртва и цялата в кръв след побоя.
Сръбският пъдар Коле Аначков от с. Ветренско, поискал насила да се ожени за българката Родна Иванова Костова. Опитал се да я отвлече със свои приятели. Сърбите стреляли по бащата и брата на момичето и ранили Яне Галев и Зара Колева. Момичето било завлечено в гората и изнасилено от двама сърби.
Изнасилени и бити от сръбски жандарми и разбойници са: Стоянка Илиева, Данка Григорова, Йорданка Ангелова и Фимка Митева, всичките от с. Станци, област Паланка.
Общинският секретар - сърбин на с. Никоман, Щипско, Милутин отвлякъл младата Коцка Сандова и я изнасилил. Бащата на жертвата бил хвърлен в затвора за това, че се осмелил да подаде оплакване до префекта в Щип, приятел на секретаря Милутин.
Спасена Евтимова, Стоимена Костадинова, Витка Георгиева от с. Ястремник, Щипско, са изнасилени и бити безмилостно от сръбските власти през октомври 1923 г.
През април 1924 г. трима разбойници на сръбска служба влезли в с. Дулица, Старо-Селско, в къщата на 70-годишната Вакла, където изнасилили двете й снахи, преди това изгонили петте й внучета от къщата.
Представители на сръбските власти изнасилили 60-годишната майка на кмета на с. Пагулево, Радовишко.
Сръбски капрал, прикрепен към сръбска войскова част за преследване на комити в Скопска област, е изнасилил 15-годишно момиче - Занка от с. Дивлия, Скопско.
Представители на сръбските власти и платени от сърбите разбойници малтретирали жената на Санде Калнишки от с. Калнище, Кратовско. Жертвата била бременна. Разбойниците, които я изнасилили, я заплашвали, че ще убият детето й, щом се роди. Нещастната жена починала от аборта, предизвикан от грубостите, на които била подложена.

Приложение № 4
ПОЖАРИ
На 13 август 1920 г. банда сръбски разбойници, водени от Бабунски, след като изтезавали жителите на с. Полаки и Равно-Броди, Кочанско, подпалили къщата и кошарите на Стойко Велков.
Сръбските комитаджии на Църцорски подпалили през нощта на 23 септември 1920 г. къщата на Янко Симеонов от с. Кнежево, Кратовско; на Тодор Стоянов от с. Койково и на Теодоси Хаджиев от с. Емирица. На съседите, които се опитали до потушат пожара, бил нанесен побой. Къщите били подпалени късно през нощта явно с цел да изгорят с жителите си.
На 13 септември 1920 г. сръбската банда на К. Търговищки отишла в с. Горно-Кратово, Кратовско, и подпалила къщата на Стоян Леков, която изгоряла до основи.
На 21 декември 1920 г. банда сръбски разбойници подпалила къщите на Лазар Станишков и Яне Алексов от с. Нежилово, Кратовско, за наказание на избягалите в планината жители. Изгорили всички къщи и кошари в околността. На същия ден подпалили къщата на емигриралия Димитър Салтиров от с. Муйково.
На 23 декември 1920 г. същата банда подпалила воденицата на Теодоси Михайлов.
Сръбски банди подпалила къщите на Лазо-Яне и Димитър от с. Нежилово, Кратовско, както и на бившия кмет на с. Койково - Коце.
На 18 януари 1921 г. сръбският войвода Търговишки, придружен от 40 жандарми, запалил плевните и кошарите в околностите на селата Добрево, Маричино, Лесново и Древено, Кратовско.
Разбойниците на сръбска служба Търговишки и Църцорски по заповед на заместник-префекта на полицията в Кратово и Кочани запалили всички кошари и колиби в околностите на селата Злетово, Ямища, Емирица, Радковица, Щалковица и Бунеш. Пожарите са извършени в периода от 20 до 25 януари 1921 г.
Злодеите подпалили двете къщи на Божил Богданов от с. Емирица, 80-годишен, заедно с покъщнината и житото му. Потърпевшият е бит до смърт.
Покрай пожарите са бити десетки селяни: мъже и жени, сред които Мите Божинов, Мите Стоянов, Спаско Алексов от с. Емирица; Димитър Арсенов, Мито Атанасов, Ирина Митова, Поце Тонев от с. Койково и др.
Кр. Търговишки заедно с 50 войници от сръбския гарнизон запалил на 20 януари 1921 г. всички кошари и плевни на с. Ямища, Радковица и Щалковица, Кратовско.
На 23 януари 1921 г. сръбският разбойник Църцорски запалил къщата на Никола Кютука - бедняк, който живеел от подаяния в с. Кнежево, Кратовско.
На 23 януари 1921 г. разбойникът Д. Църцорски запалил къщата на Серафим Велков и още 14 други постройки (кошари, колиби, плевни, житници) в с. Ямища, Кратовско.
В с. Койково изгоряла къщата на Поце Тонев заедно с кошарата и колибата му.
На 20 януари 1921 г. са подпалени къщите на Алтина и на Пано Стойков.
Запалени са къщите на Вожил Богданов от с. Емирица (последният е бит жестоко преди това) и на Мито Божинов, който е бил отвлечен неизвестно къде от сърбите.
През пролетта на 1921 г. са запалени кошарите и др. постройки на Борис Апостолов от с. Панталей, Кочанско; на Владимир Димитров, Величко Митов, Санде Богданов, Яне Стоилов, Дамян Стоилов, Серафим Янакиев, Гаврил Божилов, Ангел Димитриев, Блажо Конев, Мано Каранфилов, Санде Иванов, Георги Иванов, Коце Златанов, Русе Янев, Петре Митов, Мите Станков, Санде Стоянов, Георги Антов и Блаже Коцев.
Всички те са бити от сръбски чети. Блаже Коцев е получил 75 удара с тояга и е бил обесен с главата надолу. Коце Златанов е със счупена ръка, Русе Янев със счупени дясна ръка и ляв крак.
На 3, 4 и 9 юни 1921 г. банди сърби, платени от сръбската държава, запалили къщите на Насте Кръстев от с. Емирица, Кратовско; на Ангел Симеонов и Малин Симеонов от с. Кнежево; на Иван Займишки и Стоян Давидков от с. Дренак, до Паланка, и на Милан Николов от с. Бунеш, Кратовско.
Сръбски банди подпалили къщите на Коле Досев от с. Дренево, Кратовско.
Сърбинът Вучич, секретар в Свети Никола, наредил да бъдат запалени колибите и кошарите в околностите на Свети Никола и да бъдат отвлечени неизвестно къде братята Георги и Константин Панови.
На 28 май 1922 г. сръбска чета за преследване на комити, ръководена пак от секретар от сръбски произход, запалила 15 кошари в околностите на с. Мечкуево.
На 8 декември 1923 г. 16 сръбски разбойници начело със сръбския командир Мите Суджукаро влезли в с. Райчани, Кратовско и след като измъчвали селяните и ограбили къщите им, ги опожарили сред отчаяните писъци на жени, деца и старци, които се пръснали из съседните села да търсят там убежище. Изгорели всички къщи с изключение на две. Разбойниците подпалили селото, тъй като жителите не могли да съберат 600 турски лири и да си платят откупа.
На 16 ноември 1923 г. банда разбойници начело с Мите Суджукаро и Григор Циклев и двамата подкупени от гръцките власти подпалила в с. Пресека, Кочанско, къщите на Велине, Смилко, Петре Георгиев, Пане Механджийски и на баба Стоя.
През нощта на 20 ноември 1923 г. същата банда нападнала с. Спанчево, Кочанско, и запалила къщите на Спиро Митков, Петруш Митков, Стойко Гаврилов, Георги Минов, Йордан Серафимов и Нако Марков.
На 20 януари 1920 г. сръбска жандармерийска част начело със заместник-префекта на полицията влязла в с. Цера, Царевоселска област, и запалила къщите на Пешо Терзиянов и на Манаси Крушката.
Банда комитаджии на сръбска служба запалила в края на март 1924 г. в с. Русиново, Царевоселска околия, къщите на Л. Балчов, Стоян Цървенков, Пано Габерски, Мито Трънков, Мите Кусев, Тасе Шарков, Лесо Гуджов, Илия Зафуков, Григор Танчов, Мите Велчев, Коле и Иван Доцин.

Приложение № 5
ЗЛОДЕЯНИЯ
Примери на жестоко отношение
На 22 март сръбски полицаи били жестоко селяните от с. Липов дол, Щипско, Илия Карастоянов и Ване Топузов починали същата вечер от понесените удари. Андон Конев от с. Никоман, Щипско, е починал вследствие на нечовешки побой.
Гръцки власти - войници и жандармерия, са били, за да ограбят, всички селяни от с. Просечени, Височени, Карлуково и Плевна, Драмско и от с. Кучкор, Църневско.
Стамен Темелков от Радовиш, бивш борец за национално освобождение от турското робство, е бит само защото е българин.
Константин Мазнейков, Костаки Гацов и Евда Спасова, която е била бременна, са бити жестоко от сръбските власти през април 1918 г.
Сръбският полицай Адам Маджарович придружен от няколко жандарми наредил да бъдат бити всички жители на с. Куково до Свети Никола.
Сръбският разбойник Бабунски е бил до смърт дядо Божко Плевенски, 80-годишен, от с. Теово, Велешко.
В Щип сръбските власти арестували и измъчвали: Санде Джамбазов, Тасе Тейнов, Сандо Панов, Пано Георгиев, Мише Вуйнов, Стоян Станойков, Гюре Боцков, Ване Джамбазов, Мане Стоянов - всички бивши борци за национално освобождение от турско робство; както и Сандо Семерджиев, сина му Благой и Арсо Лазаров, Мане Ефремов, Дане Алексов, Доне Иванов и др.
След като не успели да заловят братята Николчо и Ангел Постолови от с. Дулица, Царево-Селско, сръбските полицаи арестували техните жени и ги били пред децата им. Едното се поболяло от страх. После ги завели в кметството на селото, където били подложени на още по-големи изтезания.
На 24 ноември 1918 г. сърбите арестували и измъчвали в затвора 70-годишната Гина Вучева, за да признае къде е синът й Стоимен, който по време на българската окупация бил полицай и след това емигрирал в България.
Началникът на сръбската полиция в Кратова малтретирал 55-годишната съпруга на Ванче Тасев. Съблякъл внучката й и заповядал в този си вид да се върне до тях.
Сръбските власти арестували цялото семейство на Филип Павлов от с. Бучища, Кратовско. Едно от децата починало вследствие от побоя, всичките били бити. Сръбски полицаи били и влачели за косата Мара Поцева от Кратово.
Серафим Арсов бил бит, докато припадне. Сърбите неколкократно го топили в реката, която минава при зам[естник]-префектурата, за да дойде в съзнание и да подновят мъченията.
На 24 юни 1919 г. 12 жители на с. Конопище били арестувани и бити до смърт от сръбските власти.
Пеце Шуматакав, 45-годишен, от градчето Екши-Су, български първенец, бил хвърлен в солунския затвор от гръцките власти и след неописуеми мъчения бил заровен жив.
На 15 ноември 1918 г. сръбският разбойник Иван Бабунски влязъл с бандата си в с. Суровичево, Леринско. Там били Стоян Вачов, Стефан Вачов, Траян Траянов, Кръсте Иванов, Григор Милачев, Ставро Киров, Мавро Тинев, Лазо Траянов. Голяма част от тях починали, тези, които оцелели, са инвалиди за цял живот.
Серафим Велков от с. Янища, Кратовско, и съгражданите му Георги Иванов, К. Тодоров, Яне Атанасов и Георги Ячев били жестоко изтезавани от сръбския войвода Стоян на 26 ноември 1919 г. Най-жестоко изтезавали Серафим Велков, неколкократно го намушкали с щик. Палачите му го освободили едва след като платил откуп от 50 турски лири.
В с. Койково, Кратовско, сръбският разбойник Стоян бил жестоко жената на 3. Велков - Роса. Палачите й я пуснали полумъртва.
На 2 декември 1919 г. банда сръбски разбойници малтретирали всички жители на с. Бунеш, Кратовско.
На 17 септември 1920 г. главатарят на сръбска банда - палачът Кр. Търговишки изтезавал жестоко жителите на с. Железница, Кратовско: Диме Трайчев - 68-годишен, Д. Стаменов и др. Сред тях има и две жени: Цена Маркова - 40-годишна, и Милка Митева - 70-годишна. Най-много пострадал Диме Трайчев, изхвърлили го полужив от затвора и го зарязали в безсъзнание на улицата.
Същото мъчение било наложено на Кръстю Цветков и Таше Стойков от с. Талошманци.
На 17 септември 1920 г. същата банда провела акция срещу селяни от с. Опила, Кратовско. Дена Стаменова е бита до припадък. Пребити са Савета Йосифова - 60-годишна, Наста Йосифова - 40-годишна. Сръбският разбойник взел 1000 динара откуп от Максим Митов, когото също бил.
Сръбската банда на Дончо Църцорски малтретирала на 18 септември 1920 г. по-голямата част от жителите на с. Нежилово, Кратовско. Сред тях има и жени: Фимка Младенова - 65-годишна, Васа Димитрова, Коцана Янева, която бандитите искали да изнасилят.
В с. Муйково на 19 септември 1920 г. същата банда нанесла побой над някои жители. На Яким Салтиров разкъсали лицето, а 14-годишният Илия Яначков били, докато не загуби съзнание.
В селата Кнежево и Емирица, Кратовско, сръбски разбойници са били през септември 1920 г. всички жители - мъже и жени, пребити до смърт били братята Йовче и Гюро Илиеви, Георги Илиев и Мите Ангелов от Кнежево; Чана Симеонова - 70-годишна, Лена Филорова - 60-годишна, и Цвета Димитрова от с. Емирица и др.
Бити са всички жители на с. Крилатица, Кратовско. Най-пострадали са Иван Георов, Лоне Лазаров и Алексо Попков.
На 10 декември 1920 г. сръбска банда начело с Барутник - сръбския секретар на подпрефектурата в Скопие, влязла в с. Кожле, Скопско, и арестували и били попа на селото Тодор Андреев. Петре Китановски след побоя бил хвърлен в реката.
Неколкократно са бити през зимата на 1921 г. голям брой селяни от Дурачка-Река, околността Паланка. Стойко Алексов е държан 24 часа обесен с главата надолу. Бити са почти всички жители на селата Станци и Дренак, околността Паланка, както и повечето от жителите на гр. Крива Паланка. На Стефан Йосифов му били изтръгнати мустаците. По нареждане на сръбския разбойник Кр. Търговишки в началото на февруари 1921 г. са бити 32 души от Дурашката община.
Сръбската банда нанесла побой на жителите на с. Маричино, Кратовско. Най-много пострадала жената на Нане Тасев.
В първите дни на януари 1922 г. сръбски полицаи от Кулата, близо до с. Костиндол, Кочанско, изтезавали дядо Атанас от с. Михино - 68-годишен, и дядо Митко - 62-годишен от Лясково, за да кажат къде било скривалището на някаква чета, за която те нищо не знаели. По време на побоя счупили главата на дядо Митко и ръката на дядо Атанас.
Сръбски полицейски агенти изтезавали почти всички жители на с. Нежилово. Раде Митов загубил дясното си око, а Яне Арсов едното си ухо.
На 10 август сръбският разбойник Максим Страцински бил жестоко Стоянка Серафимова от с. Бунеш, Кратовско, която неведнъж се била спасявала от попълзновенията му. Жертвата била със счупена глава и по цялото си тяло имала рани от удари.
Сръбска част за преследване на комити била жителите на с. Винци, Кумановско.
На 5 април 1922 г. войводата-разбойник Страцински бил и измъчвал жителите на с. Върбица, Кратовско. Същата участ постигнала населението на с. Опила: бити са 60 души.
На 7 април Кр. Търговишки и Дончо Църцорски заедно с 80 разбойници на сръбска служба и един капитан от жандармерията били всички жители на с. Калнище, които били над 15-годишна възраст. На мнозина от тях стягали краката с мокри въжета, докато не загубят съзнание.
Сръбските власти арестували Никола Стиниклията от Дражево, Струмишко, били и го отвели вързан до с. Смоларе, където бил отново измъчван. Като не могъл да издържи на страданията и като мислел, че мъките му никога няма да секнат, Никола се хвърлил през прозореца на сградата, в която бил задържан, за да се самоубие. Успял само тежко да се рани.
На 17 февруари 1923 г. Максим Страцински, платен от сърбите разбойник, влязъл в с. Емирица, Кратовско, били бити всички жители. На следващия ден същото се повторило с жителите на с. Ямище, които били принудени да заплатят по 1 турска лира откуп. По същия начин постъпили и с жителите на селата Рашковица, Зелени-Град, Горно-Кратово и Луково, които заплашвал с още по-страшни мъчения, ако не гласуват за радикалите.
На 22, 23, 27 и 28 февруари 1923 г. сърбинът Бранко-Барабаш - началник на Кочанска околия, заедно с 30 жандарми отишъл в селата Кучичино, Соколарци, Чечиново, Спанчево, Облешево, Чифлика, Баня, Тракание, Подлоките, всичките в Кочанско, и заповядал да бият кметовете, докато им потрошат костите. Заплашвал да ги убие, ако не гласуват за радикалите.
На 14 януари 1923 г. сръбска чета, след като зверствувала в Дивлие, Скопско, отишла в с. Крушица, същата околия. Там били до смърт 12-годишния Санде Илиев и 70-годишния Стоян Илиев.
На 8 юни 1923 г. секретарят на околийско управление (подпрефектура) в Кратово - Митрович отишъл в с. Луково. По негово нареждане били подложени на нечовешки мъки Мите Монев и Тасе Георгиев, за да разкрият къде са комитите и кой ги снабдява с храна, припаси и т.н.
Сръбска част за преследване влязла на 4 юли 1923 г. в с. Лезово, област Свети Никола. Много селяни били бити. На следващия ден същото сполетяло с. Корково. На 6 август 1923 г. в с. Крушица, област Свети Никола, са били безмилостно Дане Иванов, Тимо Трайчев, Миле Гьорев, Сандо Минев, Коле Панов, Стоян Тасов и пъдарят на селото Пано.
Същото отделение нанесло масов побой на селяните от Троло, област Свети Никола, за това, че не могли да кажат къде е македонският войвода Бърлю. Голяма част от битите са починали от раните си, други са останали сакати за цял живот. В с. Горно Трегерци същите хора били до смърт снахата на Трайче Филипов и двамата му синове. Единият от тях - Йордан бил жестоко измъчван и стяган с преса (менгеме).
На 6 септември 1923 г. по заповед на сръбския жупан Добрица Маткович група жандарми отишла в с. Ястремник, Кочанско, за да арестува комитаджии. Истинската им цел била да бият, крадат и изнасилват. До смърт са измъчвани: Костадин Дамянов, Иван Ангелов и Георги Стойчев, както и Илинка Иванчева, Мита Димитриева, Кипра Зафирова и Мирса Велинова. Последната била разсъблечена и изнасилена пред всички.
През септември 1923 г. група сръбски жандарми, изпратени от сръбския жупан в Щип да преследват комити, влязла в селата Дулица, Цера, Таса, Каменица, Млашица, Косевица и др., Царевоселска област. Всички мъже, които били намерени, са бити. Повече от сто души избягали в планината, приблизително толкова били хвърлени в затвора в Царево-Село.
Бандата на Църцорски затворила 45 селяни от Кнежево в едно мазе. Там ги били и за да им спестят другите мъчения, им поискали 5000 динара откуп.
По същия начин са бити селяните от Кървачко, от които взели 3500 динара откуп.
На 27 януари 1921 г. в с. Мушково били бити всички на възраст от 10 до 70 години. Взели им 10000 динара откуп.
Мино Станков, на сръбска служба, влязъл с още 20 души в с. Добрево, Кратовско, и измъчвал жените на избягалите селяни Таче и Санде. Нещастните жени били наполовина заровени с камъни. До смърт са бити арестуваните селяни: Мирчо Арсов, Тръне Арсов и Стоян Динов от с. Тристеник, Кумановско; Стоян Николов от с. Сопот, Скопско и Илия Бабавелин от с. Преод.
В с. Дулица, Староселско, е починал вследствие на изтърпяното Янче Мичов. Смъртта е настъпила вследствие на усложнения, възникнали след хвърлянето му в затвора от сръбските власти.
Алекси Митев - 96-годишен от с. Безиково, Царевоселско, е бил жестоко измъчван от сръбските власти. Вследствие на това през целия ноември 1923 г. е бил в много тежко здравословно състояние. 12-годишният му внук Стоимир Стоичков е също бит. Три деца от това село са загубили разсъдъка си от ужас.
На 19 февруари 1923 г. сръбският заместник-префект на Царево-Село и неговият секретар, придружени от 60 разбойници, влезли в с. Каменица, Царево-Селско, ограбили няколко къщи и измъчвали толкова жестоко баба Фиданка Димитрова, че тя не могла да стане от леглото. Бита е Фирма Стоянова, за да каже къде е мъжът й, Иорданка Димитрова е влачена за косите и измъчвана с нож на гърлото, за да каже къде има скрити пушки. На същите мъчения е била подложена и 19-годишната Димитрина Димитрова, за да каже къде има комити и скрито оръжие.
Във Велешко сръбските власти сформирали отряд за преследване на комити от 16 души. През май 1924 г. той обкръжил с. Бистрица, Велешко, над изровения труп на български революционер измъчвали до смърт следните селяни: Никола Алексов, Цветан Стоянов, Стоян Ангелов, Недялко Кунев, Станко Цоцков, Яне Чакрев, Апостол Симеонов, Коце Танев, Неда Панчева, Андре Николов, Апостол Андреев. Изровеният труп бил натоварен на каруца и закаран във Велес. Съпровождали го под заплахата на щиковете 38 завързани селяни.
На 23 и 24 април 1824 г. група сръбски войници, около 80 души, отишла в с. Дулица и изтезавала до смърт 28 мъже и 40 жени. Голяма част от тях са на легло вследствие на страданията, други са загубили разсъдъка. Сред битите е имало и деца, напр. Стоян Иванов - 19-годишен, Станой Стоименов - 12-годишен, Васил Колев - 15-годишен и старци: Атанас Цветков - 90-годишен и Атанас Стоименов - 80-годишен.
Сръбска военна част, оглавена от зам[местник]-префекта на Велес, насилвала мирното население от Велешко. 60 души, мъже, жени и деца били затворени в с. Бистрица, където ги измъчвали. В с. Ново-Село, Велешко, са бити жестоко Ангел Ставрев, Кънчо Станчев и Гюрчо Гюров.

Приложение № 6
ГРАБЕЖИ И ИЗЗЕМВАНИЯ
Представители на гръцките власти са ограбили следните села в Драмско, на които жителите са били прогонени: Просечени с 93 семейства, Карлуково със 70 семейства, Плевна с 30 семейства, Височени с 30 семейства.
Гръцки войници са заплашвали Атанас Стоянов от с. Трънка-Чифлик, Демир-Хисарско, че ще то убият, ако не им даде 20 жълтици.
Гръцки войници са ограбили българската църква „Света Богородица” в с. Крушово, Демир-Хисарско.
След като били Апостол Гоцев от с. Голема махала, Демир-Хисарско, гърците му взели 45 златни турски лири, 2 крави и един кон. От Илия Кудузов от с. Бурсул откраднали 500 златни турски лири и цялото му имущество, от Васил Вангелов от с. Пурлида - 40 златни турски лири и от Георги Каравангелов от същото село - 30 златни турски лири.
Представители на сръбските власти са иззели насилствено 13 000 динара от Апостол Чачевски от с. Галичник.
Представители на сръбските власти са взели насилствено 100 турски лири от бившия кмет на с. Тетово - Никола Бунов, след което го арестували.
Сръбски чиновници са налагали глоби от по 400, 600 и 1000 динара на някои жители на гр. Радовиш, по поводи, които нямат нищо общо със законите на страната.
Сръбският жандарм Васил Сърбин заплашвал със затвор и интерниране Калиопа Николова Пенева, вследствие на което последната загубила разсъдъка си. Властите я арестували и й взели 350 динара.
Сръбски данъчни агенти са облагали определени жители на Радовиш с данъци на стойност повече от 100 000 динара. Заплашвали ги с интерниране, ако не заплатят въпросните суми, с които били начетени.
Сръбска шайка, оглавена от Бабунски, задигнала цялото имущество на бай Ацев от с. Теово, Велешко, възлизащо на стойност 200 000 динара.
Бабунски изисквал от Панчо Саздов 10 000 динара, за да го освободи. Последният продал имуществото си за 8000 динара и му ги дал. Той обаче не се задоволил с тази сума и ограбил къщата.
Сърби заловили двамата братя Павел и Георги Костадинови от с. Богомила, Велешко, и им взели повече от 100 000 динара.
Главатарят на сръбска банда Бабунски заграбил 10 000 динара от жителите на с. Согле, Велешко, за да пусне добитъка им под предлог, че принадлежал на държавата.
Началникът на сръбската полиция взел 500 турски златни турски лири от български войници от Щип, задържани след изтеглянето на българската войска от Македония. Обещал им да ги освободи срещу този откуп, но не го сторил.
Сърби откраднали 14 вола, 12 крави, 45 свине, 130 овце, 50000 оки жито, 13000 оки царевица, 1100 оки ориз и 1000 оки тютюн, както и цялата покъщнина на Иван Янев от с. Уларци.
По време на обиск в дома на Максим Митов и Стефан Василев от Кратово сръбският жандарм Ст. Кесич откраднал 20 000 динара.
Сръбски бандити били до смърт Арсо Танев от с. Стоименци, област Свети Никола, взели му насилствено 40 000 динара откуп.
В с. Неокази, Кратовско, от дядо Кралю са били взети 1000 златни турски лири.
В Скопие и околните села сръбските обществени власти и банди са провели за своя сметка през зимата на 1922 г. масови арести, обири и изземвания от българите. По този повод са били арестувани двамата граждани на Скопие Андрей Тодоров и Атанас Ничев, от които са взети по 5000 динара от всеки; от двамата задържани от с. Драгево - Спас Шиндер и Томче Жежов, са взети по 4000 динара от всеки; от 16 души от с. Па-котинци - по 2000 динара от всеки; от 10 души от с. Добри-Дол по 1500 динара от всеки; от Яшар Буша, Елмаз Небяов, Бекташов и Вели Незиров - по 2000 динара от всеки; от Кузе Николов, Томе Петров, Илия Гюров, Богоя Гюров и Кузо Наумов от с. Айватовци по 2000 динара на човек; от Стойче Трайчев, Спас и Пенчо Трайчеви, Никола Димитриев, Търпе Корабчия, Стоян Янев и Никола Трайчев от с. Кадийно Село от всеки по 2500 динара; от Зафир Янев, Богоя Зафирова и др. от с. Кайли - по 2000 динара на човек; от Стойче и Павел Цветкови, Стоян Петрушев, Мице Зелеников и Димче Ращаков от с. Ибраимово по 2500 динара; от Айдин Азманов от с. Долно Коняре - 300 лири.
През същата тази зима полицейски агенти и бандити са арестували, за да оберат 27 жители на с. Дивле, Скопско. Всички задържани са били бити и от всеки са взети по 2500 динара. Като пример могат да бъдат назовани: Манаси Кралев, Михаил Ристов, Гичо Нацев, Димчо Филипов.
В с. Гидимирци, Скопско, са били задържани 9 души, сред които: Милан Саздев, Ристо Митев, Салтир Блажев и др. От всеки един от тях са изкопчили по 3000 динара. От арестуваните от с. Граманци, Скопско, взели по 4000 динара.
На 21 февруари 1922 г. през нощта гръцки жандарми от с. Крушово, Демир-Хисарско, направили обиск в дома на Георги Бокшилев. По време на който полицията му взела 100 драхми.
Под предлог че търсят комитаджии, сръбска полиция и банди извършили следните злодеяния през януари 1922 г.: в с. Орашец, Кумановско, арестували 8 души, от които взели 2000 динара откуп; от с. Колицко - 9 души, от които взели по 2500 динара на човек; от с. Биля - 6 души, от които взели по 3000 динара от всеки; в с. Живинье - 4 души, от всеки по 2500 динара откуп; от с. Вакъв - 6 селяни срещу 2500 динара от всеки; от Божил Пенин и Динко Величков от с. Студена Бара разбойниците взели по 2100 динара; от Пане Кузев от с. Ново Село - 1000 динара; от пет селяни от с. Думановци - по 2000 динара на човек; от 6 селяни от с. Агино село - по 3000 динара на човек; от Денко Спасов и Младен Стоянов от с. Бучинци - по 2400 динара на човек; от Косто Митов и от още трима селяни от с. Делярдовци - по 2000 динара на човек; от Гиго Кузев и Миле Василев от с. Нов Чифлик - по 2500 динара от всеки; от 9 души от с. Винци - по 3000 динара от всеки.
През април 1922 г. е бил арестуван без каквато и да е причина от сръбските власти Пено Санев от Скопие. Оковали са го и са му взели 10 000 динара. Иван Каркалев от с. Ращак, Скопско, е платил откуп от 3000 динара, Димитър Стоянов от с. Арачиново - 5000 динара; Йордан Арсов от с. Сушица - 3000 динара. Всички тези хора са били измъчвани, а сумите определени в последствие.
На 6 септември 1922 г. са хвърлени в затвора в Скопие 11 селяни от с. Любанци, от които са взети по 3000 динара за освобождаването им. От секретаря на общината е нанесен жесток побой над Стойко Д. Пендов и Трайко Ив. Янков, а жителите на с. Ращак, Скопско, - Боне Бонев, Геле Дервенски, Злате Богданов и Митре Велков са платили по 3000 динара, за да бъдат освободени от затвора в Скопие, където били хвърлени без повод. При същите условия са взети по 2000 динара на с. Арачиново и от няколко други от с. Айватовци.
На 29 септември 1923 г. началникът на сръбско поделение, разположено в с. Злетово, Кратовско, отишъл с войниците си в с. Бунеш и освен голямото количество хранителни запаси, взел и по 150 динара от къща, за да плати на войниците си. По подобен начин постъпил и в с. Трипатанци.
На 19 октомври 1923 г. отделение милиция, оглавено от зам[естник] префекта на полицията в Кочани, ограбило с. Ястремник, под предлог че издирват комитаджии.
На 9 ноември 1923 г. сръбска банда, подпомогната от сръбски жандарми, ограбила къщите в с. Мородвис и Полаки, Кочанско.
Селата Колицко, Павлешенци, Градище, Сушица - всичките в Кумановско, са били принудени да плащат по 5000 динара седмично за издръжката на сръбските банди, с които сръбската власт си служи за борба с революционерите.
Село Младо Нагоричино, Кумановско, е било принудено да издържа 40 войници и 15 сръбски жандарми. Дори е заплатило 100 000 динара за издръжка на групите за преследване.

Приложение № 7
УБИЙСТВА
На 20 юли 1922 г. в с. Долани, Кавадарско, бил убит от сърби Коце Митров, родом от с. Селце. Макар че сръбските власти знаели кои са убийците, срещу тях не било предприето нищо.
Иванчо Консото от с. Сучево, Струмишко, умрял в струмишкия затвор след нанесения му побой.
Шайката на Максим Страцински обесила без съд и присъда и без каквото и да е доказателство за вина Мите Алексов от с. Куково, Кратовско.
През април 1921 г. сърби застреляли Георги Атанасов, 25-годишен, слепец. Той се намирал в двора на къщата си, било към 6 ч. вечерта. Минаващият патрул го видял и стрелял по него без предупреждение. Виновниците не са наказани.
Селяните от с. Дервент са били тормозени от 8 гръцки разбойници от с. Рамна, Демир-Хисарско, и от войниците, разположени на лагер в с. Ветрен. Вследствие на това е починал Христо Арабаджиев. Същите разбойници откраднали от Бхтериана Аврамова 400 жълтици, а от Стоян Киров от с. Голема Махала - 70 жълтици.
Сръбският разбойник Стойчо Добрев убил пред очите на всички Герасим Ангелов в с. Соколарци, Кочанско. Бандата подпалила и къщата му.
На 7 май 1921 г. сръбският терорист Васил убил 23-годишния Йордан Манасиев от с. Небояно, Кочанско, под предлог, че жертвата не била отбила военната си служба.
На 13 март 1921 г. сръбските комитаджии Лиман и Мехмед Алезов отишли в с. Дулица, Пехчевско, в дома на Стоимир. След като богато яли и пили на трапезата му, на тръгване застреляли 7-годишната му дъщеря - Мирка Миленкова и я промушили с щик. Жената на Стоимир - Цвета, 56-годишна, била също ранена с куршум и намушкана. Третият изстрел поразил стопанина Стоимир Стойков - 77-годишен. Убийците ранили сина му и намушкали снаха му с щик. Така приключил кървавият пир на сръбските убийци.
Максешов, кмет на с. Шипховица, Радовишко, когото сърбите били арестували, бил убит по пътя от Щип към Кочани от жандармерист от конвоя под предлог, че се опитвал да избяга.
Мите Чукчук бил смазан от бой и починал от раните си на 11 февруари 1921 г. в Паланка.
Сръбски жандармеристи преследвали в студените зимни дни Георгица Михайлова от с. Главовица, Царево-Селско. По време на бягството си в планината тя изгубила 6-месечното си дете и то умряло от студ.
В Струмица на 2 март 1921 г. сърбите разстреляли българите от с. Фурка, Дойранско, Христо Танчев и Иван Караиванов.
През декември 1920 г. сърби убили Мите Попиванов от с. Владимирово и откарали стадото му.
Представители на сръбските власти разстреляли Траян Стоилов, 56-годишен от с. Прешево и Трайко Цветков, 60-годишен, от с. Булачани, Скопско, под предлог че последните агитирали съселяните си да не ходят войници.
Гръцки войници, подкрепяни от властта, изтезавали на 15 ноември 1919 г. Ангел Ураданов от с. Крушово, Демир-Хисарско, който починал от мъките си.
На 5 май 1920 г. Тако Д. Ташов, куцовлах от Кочани, който пътувал с брат си от Виница за Кочани, бил засегнат от двата куршума, изстреляни по тях. Той паднал до Исталанската чешма, където бил застигнат и пронизан с щик. Брат му успял да избяга.
Траян Тошев от с. Любанци, Скопско, бил хвърлен в затвора в Гиляне, където бил подложен на нечовешки мъчения и накрая - отровен.
По заповед на командира в Битоля (Монастир) бил публично екзекутиран българинът Карамфил. Убит е и синът на битолския гражданин Ицо Камбура, който не искал да служи в сръбската армия.
През февруари 1920 г. във Велес били разстреляни четирима затворници, между които Драган Иньов от Велес и един турчин от с. Иванковци, Велешко.
През 1919 г. сръбският разбойник Бабунски убил в с. Дебрище, Тиквешко, свещеника - Ивче и Павле Тосковски от с. Крайнци, Велешко. Освен горепосочените жертви е бил убит и Петре Танев от с. Полесе, Велешко. Същият този Бабунски е убил 6 души от с. Мързен - Ореховец, разположено близо до Ясенова ливада.
Към средата на декември 1919 г. сръбски жандармеристи конвоирали българи, осъдени на доживотен затвор от военния съд в Щип: Сава Стоянов от с. Соколарци и Серафим Арсов от с. Кучичино, Кочанско. Двамата задържани били убити от охраната си по пътя към Щип, между селата Чифлик и Чеклиново.
Сръбският престъпник Иван Бабунски и хората му убили на 15 ноември 1918 г. по най-варварски начин следните жители на с. Суровичево, Леринско: Гога Митрединев, Кръста Митрединев, Васил Гешев, Никола Петроманев и Григор Милачев.
Дядо Мите - от с. Омлено, Малешевско, 60-годишен, бил убит от сръбски войници.
Сърби заклали на брега на Слетовската река, близо до с. Улярци, Кочанско, Илия Георгиев от с. Саса, Юрдан Мишков и Христо Хаджиандонов от Кочани.
Банда наемници на сръбската власт убили в с. Виница, Кочанско, Георги Денев и зет му Лазо.
На 14 януари 1919 г. бил арестуван Лазко Колев от с. Пробищип, Кратовско. Мъчителите му - един чиновник от подпрефектурата в Кратово и други сърби му извадили очите, а после го убили извън града (Кратово).
На 4 януари 1919 г. са били намерени в новото гробище в Щип обезобразените трупове на Пане Георгиев от Щип, на Саро Иванов и на Рандо Джамбазов от с. Судик.
Гичо Арабаджиев и още един гражданин са били убити от сърбите близо до големия мост до Велес.
На 25 септември 1918 г. сръбски войници разстреляли кмета и помощник-кмета на с. Уланци, Щипско.
Жителите на Радовиш: Христо Вълков, Христо Коцев и Пано Брестошанец починали от раните, които им били нанесени по нареждане на представители на сръбските власти.
Сръбският престъпник Бабунски и бандата му убили свещеника на с. Ореше, Велешко - поп Андрей и други жители от същото село, сред които Петре Христов и Христо Неделков.
Представители на сръбските власти арестували поп Исачев, Янко Янакиев, Русе Михайлов, Евгени Гаврилов и Никола Гардановски от Галичник и ги откарали в неизвестно направление. Няколко дни по-късно бил намерен трупът на Евгени Гаврилов затрупан с камъни недалеч от града.
Гръцки войници убили българския учител в с. Сенгелево - Панчо. Преди да го убият, го развеждали гол и овързан през селото, за да сплашат селяните.
Гръцки войници изкарали от домовете им Никола Мушанов и Атанас Димитров от с. Трънка-Чифлик, Демирхисарско, под предлог, че трябва да се явят пред офицера им. Селяните били убити.
На 10 февруари 1919 г. гръцки войници убили Алексо Балджиев от с. Трънка, Демир-Хисарско.
По заповед на своя капитан гръцки войници от поделение, разположено в с. Райковци, Демирхисарско, арестували на 3 март 1919 г. Аргир Китанов от същото село. Като го извеждали от затвора, го ранили с щик на три места, за да го убият. С нечовешки усилия и целия окървавен той почти отнел пушката на един от войниците и избягал. Лекувал е раните си в лазарета в с. Елешница.
Гръцки войници, разквартирувани в с. Мачуково, през март 1919 г. обесили младежа Дельо Лилов от с. Сехово, Гевгелийско.
От гърци бил убит Георги Ванев от с. Старчево през февруари 1919 г.
Сръбска войскова част от 200-300 души, водена от платените сръбски престъпници Григор Циклев, Йорде Търдовски и Нако, извършила многобройни изстъпления в областта Кочанско Черногорие. Убити били: Стоян Кучичански от с. Кучичани; Стойчо Велков, Теодоси Кръстев, Яким Донев от с. Кечани; Ахмед Али от с. Истакан и Йордан Георгиев от с. Ястремник.
През октомври 1923 г. сръбски войници откарали Евтим Деянов в Кочани. Там го обезглавили пред специално събраните за случая жители и се гаврили с трупа му.
На 16 ноември 1923 г. бандата на Мите Суджукаро и Григор Циклев - и двамата сръбски агенти - влязла в с. Пресека, Кочанско, и изкарала Велин, Стойко и Петре Георгиеви, Тодор Георгиев, Паше Механджийски и баба Стоя. Разбойниците подпалили къщите им и отвели всички, които се били подчинили на заповедта да се явят. През нощта нещастниците били изтезавани по най-зверския начин, дори палили някои от тях. Преди зазоряване ги убили.
През ноември 1923 г. представител на сръбските власти обесил насред село без съд и присъда Тиме Иванов Механджийски от Троботивиче, Царевоселско.
През зимата на 1924 г. в с. Разловци, Царевоселско, бил убит Лесо Тасев.
На 15 януари 1924 г. 70-годишният Иван Калпаков от с. Русиново, Царевоселско, след като бил принуден да даде на бандата на Пандурски, платен от сърбите престъпник, 60 златни турски лири и 15 000 динара, бил хвърлен в запалената си къща.
Сръбските разбойници на Мито Суджукаро убили през март 1924 г. Пано Лазаров от с. Драгобраще, Кочанско.
Сръбски комитаджии и полицаи убили 40-годишния Кръстю Големшийски от с. Татомир, Кратовско.
Мара Данева, 95-годишна, от с. Дренак, Кратовско, починала вследствие на наложения от сръбски разбойници тормоз.

Приложение № 8
ОПИТИ ЗА УБИЙСТВА
В с. Бурсул, Демир-Хисарско, била намушкана с нож съпругата на Илия Кудузов, от която гърците откраднали 500 златни турски лири. Нямаме сведения дали жертвата е оживяла.
Сръбски войници се опитали да изнасилят балдъзата на Тале Зурев от с. Кундино, Кратовско. Докато бягала, била смъртоносно ранена.
На 13 декември 1918 г. сръбският комитаджия Пано стрелял по кочанския гражданин Йордан Беганов Шапков и го ранил тежко. Стрелял и по Ангел Стойков, но не го улучил.
На 4 януари 1919 г. сръбски комитаджии влезли в с. Конопища, до Паланка, за да арестуват стария войвода - българския революционер Мите Симеонов. Той оказал съпротива и сърбите открили огън по него. Бил тежко ранен.
На 1 ноември 1920 г. пиян сръбски жандармерист от махалата Кулата, Кратовско, стрелял по сватбари в с. Муйково и тежко ранил Иван Геров и Антон Илиев.
На 8 януари 1921 г. сръбски учител стрелял по Александър Гюргинов от Кратово, но не го улучил.
През май 1921 г. бандата на сръбския разбойник Кръстю Търговишки изстреляла 5 куршума по младежа Божил Миладинов от с. Оряховица, Кочанско, но не успяла да го убие.
Бандитите на Търговишки измъчвали 8-годишния Стоян Донев, Рязали му дясната ръка, за да издаде избягалия в чужбина свой вуйчо.
На 17 юни 1922 г. сръбските разбойници Кръстю, Дончо и още около 70 души били жителите на с. Зеленград, Кратовско. Опитали се да изнасилят жената на Борис Митов. Недалеч от с. Яница било ранено овчарчето Яким Иванов, счупили му крак.
На 18 април 1922 г. сръбският сержант от Мечкувския пост, до Свети-Никола, разпоредил да разстрелят Димко Коцев, но само го ранили в крака.
На 28 март 1922 г. сръбският писар Бабич, начело на група за преследване, стрелял по Киро Панев от Мечкуевац, област Свети-Никола. Последният се спасил чрез бягство.
На 3 март 1923 г. сръбският жупан Добрица Маткович наредил да бъдат разстреляни 28 селяни от с. Гарван. По негова заповед била доведена група от 19 души от с. Брест за разстрел. За щастие полковникът-артилерист, хърватин, на когото било заповядано да открие огън с картечниците, отказал да се подчини и нещастниците били спасени по чудо.

Приложение № 9
БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ
Димитър Бадев от с. Старчища бил задържан от гръцките власти. За него няма никакви сведения, изчезнал е безследно.
Изчезнали са безследно: Нако Арсов, Лазо Ефремов и Доне Иванов от с. Горно - Трегерци и Васил Манов от с. Горни Балван, Щипско. Най-вероятно е те да са били убити.
Георги Минев от с. Винци бил задържан и на път към затвора в Куманово отвлечен от сръбски жандармеристи. За него нищо повече не се е чуло.
Към вътрешността на Сърбия били изпратени затворниците Наце Мулев, Диме Намичев и Миле Думановски от Куманово. Оттогава никой нищо не знае за тях.
В един от декемврийските си броеве от 1919 г. сръбският вестник „Радничке новине” пише за белия сръбски терор и споменава, че шайката на Бабунски отвлякла, прикривайки следите си: Йован Даскалов от с. Бенище; Петър Константинов от с. Ресава; Йованчо Паразов от с. Грибовец; поп Христо Митев от с. Чемерен; Петър Антовски от с. Мързен - Ореховец; Спиро Гелов, Нико Милошев и др.
Сръбски войници, разквартирувани в с. Любанци, Скопско, през 1920 г. арестували през нощта Илия Петров. Оттогава той не е дал признаци за живот.
Сръбско отделение арестувало в с. Драчево, Скопско, 10 селяни, които оттогава са безследно изчезнали.
През ноември 1923 г. били отвлечени от сръбските власти: Ангел Илиев Белогагски и Атанас Илиев Марковски от с. Трабатовище; Христо Хиндев от с. Вирче и Атанас и Вано Дончев от с. Истевник, Царевоселско.

Приложение № 10
ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ СПОРЕД СРЪБСКИ, ГРЪЦКИ И РУМЪНСКИ САМОПРИЗНАНИЯ
(Извадки от сръбската, гръцката и румънската преса)
Положението в Македония според сръбски самопризнания
В. „Радничке новине” на 17 ноември 1919 г. публикува статия, озаглавена „Обири в Македония”, в която пише:
„В Македония е възстановена сръбската конституция. Какво смятате, че се е променило в положението? Нищо. Насилията и произволът продължават. В Македония не съществува обществено мнение. Населението живее в терор, не се чува нито един протестен глас. Никой не смее и да помисли за политически права, нито за защита от закона. Човек често може да чуе разкази за милиони случаи на неправда и оплаквания и остава потресен от презрението и ненавистта към режима, които обаче никой не изказва гласно.”
Белградският вестник „Прогрес” публикува на 24 септември 1920 г. впечатленията на висш сръбски офицер от Македония. Редакцията не посочва името на кореспондента, който между другото пише:
„От политическа гледна точка положението в Македония е много тежко. Гражданските и военните власти държат властта в ръцете си и упражняват пълна диктатура. Всички представители на властта са продажни и диви. Техните тъмни дела и беззакония ще излязат наяве, когато преминем през тези смутни времена. В Македония е обявено обсадно положение, населението е призвано в името на родината да стои мирно, да не протестира и да се подчинява безпрекословно. Ако бъде проведена мобилизация, неминуемо ще се натъкнем на стари революционни дейци. В Македония армията осигурява продоволствията си единствено с насилие. Жителите работят принудително. Няма организирана поща. Вестниците, които не се харесват на правителството, са спрени, пощенските станции - разрушени. Въпреки привидното си примирение, Македония е настроена революционно.
В кореспонденция от Македония белградският вестник „Югославянски народ” пише на 24 септември 1920 г.:
„Нашето селско население ще храни и пази както досега българските разбойнически банди, защото е загубило вяра в мързеливите ни власти, които са некадърни и продажни. Имаме данни, че дори наши префекти на полицията и техни заместници са подпомагали организирането на банди комитаджии, укривали са български комитаджии, чиято цел е разрушаването на нашата държава. Независимо от подкрепленията, изпратени на жандармерията, от групите за преследване сформирани, за да им противодействуват, комитаджиите се движат свободно където си поискат и когато си поискат и в Сърбия няма сила, която да им противодействува. Мерките, които взимахме срещу тях, ги взимаше и Турция, видяхме какъв е резултатът.”
Белградският вестник „Политика” в статията „Вик от Юг”, публикувана на 5 ноември 1920 г., описва по следния начин положението в Македония:
„Анархия и безпорядък са днес имената на онази от нашите провинции, която, преди да бъде освободена, се наричаше Стара Сърбия. Там хората умират под ножа, от куршум или огън и няма кой да им се притече на помощ.”
Г-н Богданович, който е пътувал през Македония, характеризира по следния начин положението в тази провинция на страниците на сръбския вестник „Република” от 26 ноември 1920 г.:
„Македония е Сибир на XX век. Там очите оглеждат с ледено недоверие и ако у вас е останала поне капчица гражданска съвест, ще се изчервите пред тези студени погледи. Всяко неподчинение на македонеца на политическите партии на власт се тълкува като противодържавно дело. В своето мнозинство югославските македонци хранят повече симпатии към по-прогресивните партии. Наблюдавах как нашите власти се отнасят към македонското население, по този нечовешки начин в цивилизованите страни не се отнасят и към животните. Бичът и прикладът имат неограничен периметър на действие ... С цел да „сърбизират” Македония, представителите на властта извършват насилия. Сръбските „банди комитаджии”, които с терор внедряваха сърбизма, сега са заменени с „летящи чети от агенти и полицаи”, терорът продължава да властвува.”
По повод на Македония сръбският вестник „Стара Сърбия” от 4 септември 1920 г. пише следното:
„Нашите надежди рухнаха, най-вече в южните покрайнини, където основателно очаквахме подкрепа от страна на населението, за чието освобождение дадохме големи жертви. Ние сгрешихме. Местните жители, подмамени от враговете на нашата държава, поеха пътя на разтрогване на държавата, пътят, който води към нейното разрушаване.”
Сръбският вестник „Радничке новине” в статия, озаглавена „Земя на насилия”, от декември 1920 г. описва по следния начин положението в Ускуб:
„В Ускубска околия селяните от десет общини са принудени да бягат ужасени от насилията, на които са изложени от страна на държавните комитаджии. В с. Коже са извършени неописуеми насилия. Селяните са бити до смърт. Един от тях бил хвърлен в реката, откъдето го извадили полумъртъв и премръзнал от студ. Народът е обречен на отчаяние. Ще застане ли държавата на страната на престъпници, които вършат кървавото си дело под нейна закрила? Ще накаже ли без отлагане бандите комитаджии и разбойници? Иска ли тя мир в Македония? Ще продължи ли да потиска непрестанно македонското население с насилие и терор?”
Сръбският вестник „Република” през март 1924 г. пише следното за положението в Македония:
„От цяла Южна Сърбия пристигат ужасяващи новини. Ограбени и опожарени са цели села, населението е масово избивано. Еничарите, които безчинствуват в провинцията, са самите наши местни власти. Те се държат безпощадно с нашите тамошни съграждани, кръвта се лее като река. За да прочисти Южна Сърбия от бунтовните елементи, появили се в резултат на нашата ръждива администрация, министърът на вътрешните работи е издал заповед, с която цялото местно население е оставено на произвола на полицейските власти. Последният пъдар може да безчинствува и да убива, без никой да му държи сметка за това.”
Така описва състоянието в Македония белградският вестник „Балкан” от 2 септември 1921 г.:
„Вече 3 години нещастното, изстрадало население на горката Южна Сърбия е подложено на унищожение. Слънцето на свободата не го топли и не го огрява. Там царят студ и мрак, навсякъде се лее кръв, има жертви и пожари. Всичко е както по време на турското робство.”
В своя брой от 8 февруари 1922 г. сръбският вестник „Епоха”, приближен на министъра на полицията в Белград, определяйки положението в Македония, добавя:
„Жителите на Македония се надяваха, че с връщането на сръбските войски ще настъпи нова ера на културно и икономическо развитие. Каква ирония! В продължение на три години жителите на Македония очакваха подобрение на съдбата си. Те установиха, че административният апарат ги малтретира системно морално и материално. Тъй като загубиха търпение, започнаха да протестират, но напразно, дори не бе направена анкета. Колкото до покрайнините на коловозите на администрацията, то там тя със своята анемичност, цинизъм, недобронамереност и продажност е създала за градското и селското население условия на живот като в Сибир по време на руския абсолютизъм. В повечето околии населението е настроено песимистично и е загубило вяра в авторитета на една власт, която ненавижда. Вече четири години се следват внушенията на шовинисти, които подготвят подходяща почва за сепаратизъм. Властите работят с всичка сила за разрушаването на държавата. В Македония административният апарат е този, който подкопава основите на държавата. С поведението си администрацията печели непрекъснато нови врагове на държавата. Време е правителството да се отърси от летаргията си, да проведе анкета и да проучи адското състояние на въведения там режим. В противен случай имаме пълното основание да се опасяваме, че единството на държавата ще бъде разклатено и македонецът ще бъде сложен на подсъдимата скамейка за държавна измяна.”
Белградският вестник „Прогрес”, орган на републиканската младеж, публикува в първия си брой на 1 май 1922 г. статия за положението в Македония. След разкритията, че правителството в Белград не желае да признае съществуването на хърватски въпрос, който независимо от това съществува и очаква разрешение, авторът на статията засяга по следния начин македонския въпрос:
„В този режим на изключения, Македония има нещастието да бъде изключение. Съдбата й е тежка, и то много повече, отколкото на останалите провинции. Като че някакво страшно проклятие тегне над тази прекрасна, романтична страна, населена с добри и надарени хора. Тъй като Македония е колония на Югославия, тя е земя, обречена да посреща чиновници и да пълни държавната хазна. Македония е истинско Елдорадо за безскрупулни и продажни служители, които отиват там да търсят турски лири. Македония е страна на полицейския надзор, на извънредните полицейски мерки, на корупцията в администрацията, на нечовешките изтезания. Това е страна на недомлъвки и на страх. Там не се прилагат законите, свободата е непозната, робството цари до ден днешен. Правата и свободата се купуват със злато. Македония е обгърната от тягостната и задушлива атмосфера на реакцията, която я убива. Не се оставяйте да Ви заблуждава този или онзи югославски министър, който заявява от трибуната на Скупщината, че не съществува македонски въпрос. Отидете в Македония и попитайте кой и да е македонец и ще разберете дали министърът казва истината.
Без да бъдат попитани македонците, не може да бъде решен македонският въпрос. Ако не им се гарантира свобода, участието им в обществения живот е невъзможно. Докато в Македония се провежда империалистическа политика и докато от жителите се иска насилствено и с мъчения да станат истински сърби, македонският въпрос няма да бъде решен. Насилието убива, но и предизвиква ненавист и огорчение. А ние искаме с насилие да ги привържем към нашата родина.
Трябва да се позволи на македонците да бъдат македонци, да си бъдат господари в общата ни родина. Да искаме от тях да бъдат сърби, е прекалено и излишно.
От всичко казано следва, че на Македония трябва да бъде дадена автономия.”
По този повод сръбският вестник „Прогрес” пише през юни 1922 г.:
„Всеки, който попадне в ръцете на полицията, е бит. Независимо, че господа министрите на полицията - от покойния Драшкович до Грибичевич и В. Маринкович - имат наглостта да заявяват, че полицията не върши насилия.
По техните думи няма по-добра полиция от сръбската, която била добросъвестна и като цяло хуманна. В действителност това не е вярно, тъй като полицията върши жестокости и насилия по всякакъв повод.”
Като пример вестникът посочва фрапантен случай за полицейски скандал в Белград.
Белградският вестник „Самоуправа” в рубриката „Преглед на сръбския печат“ преразказва уводната статия на „Стара Сърбия”, бр. от 22 юни 1922 г., репортаж от Скопие, в който са изложени злодеянията на полицията в Македония - „полиция, която извършва посегателства над личната и политическа свобода”. В подкрепа са приведени конкретни факти, касаещи заместник-префекта и областния управител.
Сръбският вестник „Видело” на 2 юли 1922 г. публикува уводна статия по македонския въпрос и за македонците:
„Вместо на тези хора, които в продължение на столетия са били под робство, да се даде възможно най-голяма свобода и автономия и да им се вдъхне любов и привързаност, при тях е обявено обсадно положение и цари полицейски терор. Жандармеристите искат с камшик и приклад да привържат към родината нашите освободени братя. Ето защо македонското население бързо се разочарова от Сърбия, още повече че там бяха изпратени най-изгладнелите и корумпирани служители. Като връх привържениците на либералната партия а lа Пашич, Поп Минич, Яков, Чорбич и др. нахлуха в Македония като хиени и заграбиха чифлиците, вместо да раздадат земите им на селските труженици. В самото начало, след 1919 г. независимо от лошия административен персонал и от неправилното решение на аграрния въпрос, населението все пак се включваше (участвуваше) в политика - това бе видно на изборите на 22 август 1920 г. и на 27 ноември. Тогава нямаше нито банди, нито недоволство, защото бе провъзгласена политическа и гражданска свобода. Веднага след това бе възстановено царството на беззаконието, произвола и терора.
Няма съмнение, че самото правителство е този, който чрез агентите си, които прогонват хората в планините, създава хаоса в Македония.
Като че ли в момента анархията в Македония е достигнала кулминационната си точка. Определящ фактор са бандите, гражданските власти не играят почти никаква роля. Населението е във война с обществените власти. Хиляди хора са хвърлени в затвора, преследвани, съдени, убивани. Правителството, което доведе нещата до това положение, не може да се справи с населението, дори с насилие. То пося в Македония вятър, сега жъне бури. Последиците от тази насилствена политика струват твърде скъпо. Пресата непрекъснато и единодушно препоръчва на правителството да вземе мерки в Македония, а то вместо да признае грешките си, гледа да се оправдае и да прехвърли вината на някой друг.
То смята, че винаги ще има наивници, които ще вярват, че хаосът в Македония е причинен от България, която улеснявала формирането на чети и преминаването им у нас. В глупостта си правителството е стигнало дотам, че твърди, чрез пресата и говорителите си, че Македония се е превърнала в гнездо на български комити и че населението на този край не скрива симпатиите си към България. Процесите в Куманово, Прилеп и Скопие бяха измислени, за да покажат пред света, че българските чети мътят водата в Македония. Като че ли никой не си дава сметка каква лудост е да се представя това население за българско. Висш служител - началник на отдел в Министерството на вътрешните работи - Лазич заявява открито, че цялото духовенство в Македония е българско. Трябва да го изберат за член на македонския комитет. Не знаем дали правителството няма да го награди за тези му заслуги. Присъствието на такива служители не трябва да се толерира в обществените служби.”
Белградският вестник „Демокрация” пише на 13 август 1922 г. следното за положението в „Южна Сърбия”:
„В интерес на истината трябва да признаем, че положението в Южна Сърбия е много тежко, на места дори непоносимо. Скъпотията и несигурността, както за имуществото, така и за живота, плашат нашите служители. Всеки от тях приема назначението си в Южна Сърбия като наказание. Единствено служителите без морал намират, че животът там е удобен.”
В една кореспонденция от Скопие белградският вестник „Време” публикува следното за положението в Македония през август 1922 г.:
„Жителите на Скопие живеят в непрестанен страх за утрешния ден. Заспиват и се събуждат в несигурност, лягат и стават със страх. Всичко е както по времето на турското робство. Населението е свикнало с този начин на живот. За тези, които са познали опасността отвън и отвътре, несигурността не е нещо ново.”
Под заглавие „Горката Македония” сръбският вестник „Видело” публикува на 17 септември 1922 г. статия, в която четем следното:
„В Македония се ширят две големи бедствия - корупцията и очевадната липса на сигурност.
Подобно положение е било установено и в други краища на страната, но некадърността на нашите служители в Македония е още по-голяма, а несигурността води до непредвидими последствия.
За да си извън закона, е достатъчно някой да те определи за „бугараш“.
Хвърлят в затворите и измъчват българите със същата безотговорност, с която се отнасяха и отнасят до ден днешен с комунистите във Войводина и Сърбия. Дори може да се твърди, че българите са преследвани повече от комунистите.
В своята некадърност някои служители в Македония са отишли още по-далеч. Всеки - от обикновения сержант до самия префект - преследва българите и ограбва имуществото им. Тези нещастници са принудени да дадат и последните си средства по адвокати и длъжностни лица, за да избегнат тази участ.
Поведението на властта и политиката спрямо жителите на Юга принудиха много хора да избягат в планината и да станат комитаджии, защото, макар и обикновен, македонецът има своя гордост. Несправедливостите ще го подтикнат към съпротива, както беше с дедите ни през турско робство, а преди това и в старата сръбска държава, които ставаха „хайдуци” (вж. народната песен „Дядо Новак и принц Богосов”). Естествено е при това положение „хайдукът” да нападне не само този, който е причинил това положение, но и тези, които по един или друг начин са в негова служба. Ето защо обществената несигурност в Македония расте с всеки изминат ден. От друга страна, българските националистически кръгове не стоят със скръстени ръце и не пропускат възможността да се възползуват от тези настроения.
Следователно не бива да мислим, че „хайдуците” или комитаджиите са дошли от България. Преобладаващата част са наши поданици, прогонени в планината от лошото отношение на сръбските власти.”
В брой 79 от 1922 г., сръбският вестник „Организовани радник” пише следното за положението в Македония:
„Цялото нещастие не е в лошите служители. Те наистина са продажни, безсъвестни и мързеливи, крадат, грабят, убиват и изнасилват жени и девойки. Злоупотребите са достигнали изумителни размери. Честните чиновници са рядкост в Македония. Политически свободи няма изобщо. Камшикът и прикладът заместват конституцията и законите; с чудовищни присъди се изпращат на каторга стотици невинни - това е резултатът от нашия режим в южните покрайнини.”
Др. Д. Иконич публикува в белградския вестник „Политика” на 28 март 1923 г. Статия, озаглавена „В страната на плача и страданието”, в която между другото се казва:
„Единственото занимание на представителите на властта в Македония са грабежите. От тях са проплакали и страдат цели села, никой не може да ги накара да спазват законите. И най-дребните услуги се правят срещу заплащане. Заповедите на великия жупан са незаконни и противоконституционни. Всичко се върши в името на една известна държава, съществуването на която не се усеща.”
Белградският вестник „Република” публикува на 27 септември 1923 г. кореспонденция от Скопие, в която се казва:
„Македонецът не може да не бъде недоволен, защото ние не му даваме възможност да живее материално и икономически. По-зле потискаме го и го ограбваме, облагаме го с данъци както намерим за добре, наказваме го, принуждаваме го да работи безплатно, по време на акциите на нашите чети срещу комитаджиите го убиваме безмилостно, изтезаваме го, за да каже къде са бунтовниците. За това носят отговорност всички служители. Начело на администрацията стоят най-обикновени хора от бившата Сърбия, които нямат никакво понятие от финансови въпроси. Властта е в услуга на банди разбойници. Жителите са системно ограбвани. Време е да дойдем на себе си и да осигурим материална и морална подкрепа на това население, за да се почувствува то свободно. Трябва ли да чакаме да се роди друг Тодор Александров, за да предприемем някакви действия. Тъй като, както вече се убедихме, македонците правят това, което са решили.”
Известният сръбски публицист и писател, г-н П. С. Талетов, описва по следния начин положението в Македония на страниците на сръбския вестник „Трибуна”, бр. 222 от 2 октомври 1922 г.:
„След Букурещкия договор от 1913 г., който даде Македония на Стара Сърбия, ние установихме там режим, който по безсилие и корупция няма равен на себе си. Общинският управител, зам[естник]-префектът, касиерът, писарят и адвокатът експлоатират безмилостно местното население, като че се състои от диваци или неприятели, които имат право да живеят само дотолкова, доколкото са обект на печалби и експлоатация. Люлката на Стара Сърбия, която трябваше да бъде и нейна основа, днес е превърната в ад, в огнище на интриги, анархия и корупция.”
Вестник „Радник” от 10 май 1924 г. пише за положението в Югославия:
„Пропагандата на великосърбизма, която днешните управници водят така неуморно, започва да става опасна за режима. Зад всеки министър стои извънреден закон, целящ да оправдае и узакони терора. В Македония и Черна гора даже и от това няма нищо. Щиковете и уредите за изтезания продължават да действуват. Населението е удавено в кръв.”
Белградският вестник „Политика” публикува на 14 юли 1924 г. статия, озаглавена „Организация срещу комитаджиите в Брегалница”, подписана от г-н Милослав Елич, в която между другото пише:
„Когато преди година от това място писах за македонското движение и за дейността на четите, подчертах, че то не може да бъде сломено единствено с подобно противодействие. Никоя македонска чета не би могла да остане повече от два дни някъде, където няма „Канали” и където ще бъде застрашена от чета на организацията, срещу която се бори. Ако въпреки всичко това стане, то ще рече, че бойната организация не е изградена на подходящи основи. От различни страни изказаха съмнението, че можем да бъдем предадени.
Многобройни са тези, които гледат на тази организация с подозрение. Действително вероятността от предателство на по-високо равнище не е изключена. Все пак нищо в момента не сочи, че е неминуема. Не бива да се забравя, че организация от този вид, която разполага с оръжие, не е идеал на една модерна държава, тъй като няма нормален човек, който да желае премахването на обществените власти. Кой може да си позволи да остави в ръцете на подобна организация грижата за уреждането на недоразуменията между частни лица? Ще може ли тя да събира такси и да издава паспорти? Не е разумно да се затварят очите пред насилия като тези, извършени във Велес, където жителите бяха принудени насила да се запишат в една подобна асоциация? До каква степен са накърнени принципите на демокрацията като свобода на мисълта, организацията и пресата в район като Брегалнишкия (на левия бряг на Вардар), където въоръжени привърженици на една партия действуват по свое усмотрение в ущърб на беззащитното население?
Всеки, който изповядва идеи различни от защитаваните от тези хора, може да бъде обявен за предател. Когато някъде се въоръжават хора под какъвто и да е предлог, е ясно, че прилагането на гражданските свободи е немислимо. Ако това положение продължава, опасностите, които то крие, могат да се обърнат срещу обществения ред, който системата уж гарантира.”
По същия повод „Правда” от 24 юли пише за положението в Прилеп:
„Така наречените членове на бойна група срещу Революционната организация, тъй като това е наименованието, което самите те с гордост носят, наводнили града в чест на някакъв празник! Вървейки по улиците, те не пропуснали да предизвикат минувачите и се отдали на изстъпления. Привържениците на опозиционните на г-н Пашич партии са заплашени със смърт. Ние молим за Вашето съдействие, за да издигнем протестен глас срещу действията на тези лица.”
Неведнъж сме имали възможността да разкрием, че сръбските „антиорганизации”, чиято привидна цел е да се борят срещу четите на Революционната организация в Македония, са съставени от престъпници и разбойници от утайката на обществото, които подлагат на неистови изпитания изстрадалото население с благословията на официалните власти. Безбройните злодейства на хора извън закона и без какъвто и да е морал, тормозят селските жители и те живеят в непрестанен ужас. Тези събития, макар и омекотено, са отразени и от сръбската преса.
Ето какво пише белградският „Република” на 27 юли 1924 г.:
„Ако отидете във Велес, ще видите на всеки ъгъл тъжни лица, които от чиста предпазливост отбягват погледа Ви. Обстановката е толкова тягостна, че човек осезателно чувствува товар върху плещите си и враждебно обкръжение около себе си. Наоколо витае духът на подозрението и хората избягват срещата с Вас. Никой не смее да застане насреща Ви, защото Ви смята за шпионин или полицай, не можете да намерите някой, който да Ви разведе из града. В самия му център стават убийства. През последните дни населението бе изненадано от едно доста странно събитие. Внезапно улиците се изпълниха с въоръжени от главата до петите хора, които носеха надписи „За Царя и Отечеството”. Целта бе да се организира населението за борба срещу четите на Революционната организация! Хората гледаха с ужас изстъпленията, които вършеха тези лица посред бял ден и необезпокоявани от властите. Населението, с обичайната си добродушност, разпозна сред тях известни престъпници от времето на турското робство. От този факт опасенията му са още по-големи. Тези известни престъпници гледат да прикрият престъпленията си зад някаква официална организация, за да могат да продължават необезпокоявани дейността си посред бял ден в името на Царя и Отечеството.”

ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ СПОРЕД ГРЪЦКИ САМОПРИЗНАНИЯ
За да разберем истинските намерения на гърците по отношение на емигрантите, е достатъчно да цитираме написаното по този повод в гръцкия вестник „Протевуса” на 12 октомври 1922 г.: „Абсолютно наложително е да се построят колкото се може по-скоро дървени къщи из цялата страна и особено в селата и градовете в Западна Тракия и Македония, където елементът от друга раса и език там съставлява мнозинство. Не бива да пропускаме особено благоприятната възможност, която ни се представя днес, да променим националния облик на тези две провинции - Западна Тракия и Македония, защото такива възможности твърде рядко възникват в историята на народите.”
Републиканският венизеловски вестник, излизащ в Атина, „Елефтерос типос” публикува на 4 юли 1923 г. кореспонденция от Солун за положението в Македония под гръцко владичество. Авторът посочва: „Македонското население, което се намира под гръцко владичество, е напълно отчаяно от държавата. Гръцките власти не успяват да установят поносим режим. Хората започват открито да се бунтуват. За неграмотния селянин гръцката власт това са адвокатите, които го притискат, данъчните агенти, които го ограбват с данъци, полицаите, които го бият и арестуват. Населението е тероризирано.”
Г-н Филип Драгумис, бивш депутат в гръцката Камара, пише във в. „Полития”:
„Психологията на македонския народ като цяло се е променила из основи. Впечатлението, което добива пътникът, след като обходи Македония, е мъчително. Той остава изненадан от красотата и нравствените и физически сили на тази страна, които се прахосват с лека ръка, и не може да не изпита симпатия към работливото, покорно и достойно за по-добра участ население. Който посети онази част от Македония, която е под гръцка власт, не може да не установи, че населението е обхванато от възмущение и тревога вследствие на безгрижието на властта, на противната експлоатация, на която е подложено, на заострянето на партийните и лични интереси.
Трябва да отбележим, добавя г-н Драгумис, че откакто Македония се намира в ръцете на гърците, тя е лошо управлявана, до 1915 г. се заблуждавахме, че нещо може да се направи. До този момент законодателната власт действително беше на висота. В момента състоянието на администрацията е по-лошо от всякога. Като че ли е достигната кулминацията на нейното разложение, след внедряването на „военните фактори”. Пристигането на хиляди бежанци в страната вся пълен безпорядък, подстрекавани от властите, новодошлите се държат като завоеватели спрямо местното население.
Г-н И. Ж. Илиякис, бивш генерал-губернатор на Западна (Егейска) Македония, под гръцко владичество, публикува книга за администрацията на Македония. Разглеждайки политиката, която гръцкото правителство трябва да провежда, той каза следното:
„Партизанщината в Македония е най-пагубното нещо за националните ни интереси. Ето защо всички партии трябва да се обединят в една обща национална програма, която да се прилага поне в продължение на едно поколение, системно и според предварително приготвен план.
Програмата трябва да бъде защитена от политически превратности, иначе няма да бъдем подсигурени от тази страна. Това е единственият начин да се асимилира страната, да останем защитени от изненади и да осигурим владението си над тази провинция. Такава трябва да бъде нашата програма за действие в продължение на поне едно поколение.
За да добием правото да управляваме Македония, провеждахме в миналото жестока и в много отношения груба политика. Сега, когато стъпихме там, благодарение на националната ни политика, трябва вече да се откажем от нея, макар тя да е продиктувана от необходимостта да се дари страната с една от най-развитите цивилизации, и да не е жестока, тъй като иначе ще загубим почвата, на която базираме правата си над тази област.”

ПОЛОЖЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ СПОРЕД РУМЪНСКИ ПРИЗНАНИЯ
Румънският вестник „Деминеата” публикува в един от броевете си от март 1921 г. следното за положението в Македония:
„От всички румънци, останали извън Румъния, най-зле са румънците в Македония. За нещастие Сърбия и Гърция, между които е разделена Македония, са много шовинистично настроени. Шовинизмът при тях наподобява жестокостта. Страданията, на които са подложени румънците, са невероятни. В същото плачевно състояние се намират българи, турци и албанци в Македония.
Румънският вестник „Адеверул”, Букурещ, публикува на 28 февруари 1924 г. следното за положението в Македония:
„Причината да се върнем отново на този важен въпрос, чието значение за румънските интереси е неоспоримо, е публикуваното през последните дни в пресата комюнике, в което се казва, че било постигнато споразумение между Букурещ и Белград за румънските училища и църкви в сръбски Банат.
Подробностите около това споразумение не ни интересуват, но не можем да не отбележим, че то не съдържа нищо за сродните институции в останалите югославски провинции, населени с наши сънародници. Не можем да не окачествим като варварски фактът, че това споразумение не съдържа нито ред за училищата и църквите, които власите, понастоящем в Югославия, притежаваха свободно по време на турското робство.
Трябва да подчертаем, че под Югославски провинции, населени с власи, ние разбираме, освен сръбския Банат, и долината на Тимок, и Македония.
Власите в сръбска Македония имаха училища и църкви по време на турското робство, но щом сърбите станаха господари на тази област, те счетоха за свой първостепенен дълг да затворят тези учреждения и да разрушат националните просветно-културни огнища.
Новите господари на Македония действуват противно на всякаква справедливост и етика, и в разрез с категоричното споразумение на правителството в Белград спрямо Румъния.
Вече близо 10 год. откакто нашите училища и църкви затвориха вратите си, без да са се провинили, затварянето им бе предопределено от факта, че са румънски...”
„Деминеата” от Букурещ пише на 14 март 1924 г.:
„Не само за Балканския полуостров, но и за цяла Европа, проблемът в Македония представлява голяма опасност. Можем да се опасяваме от избухване на пожар, чиито размери са непредвидими. Ние, румънците, които сме преки гаранти за Сърбия и непреки за Гърция, що се отнася до администрацията на Македония, ще пострадаме първи, ако там избухне пожар. Английското правителство, макар и в лицето на само един свой член, повдигна въпроса за даване на друг статут на Македония. Каквото и да е благоразположението на съюзниците ни в Белград, чувството за елементарна справедливост изисква да признаем, че сърбите не направиха всичко възможно, за да заличат македонския въпрос, а напротив, правят всичко, за да разчовъркат рана, която кърви. Достатъчно е в тази връзка да припомним положението на румънските училища и църкви в Южна Сърбия.
Направени са грешки, които не биваше да бъдат допуснати, и които нашите съюзници имат интерес да поправят. Малко добро желание, частица щедрост и сянка от свобода ще бъдат достатъчни, за да може българските комити да сложат оръжието. А ако последните решат да упорствуват и да продължават провокационното си поведение, то това оръжие ще се обърне срещу тях, ако може да се докаже на Европа, че във всички части на Македония към различните елементи се отнасят еднакво. В противен случай въпросът може задълго да остане на дневен ред и един ден може да предизвика, един господ знае, каква страшна катастрофа. В известен смисъл от сръбското правителство зависи да отдалечи този ден.
„Пенинсула Балканика” посвещава статия на положението в Македония в своя брой от юни 1924 г. Четем следните редове:
През октомври 1923 г. арумънските студенти поставиха въпроса за убийството на арумънеца Адру в пресата и за смъртта на Капрали, който загина от раните, нанесени му по време на побой, и най-накрая за изхвърлянето на арумънски семейства от собствените им домове, както и за изстъпленията на гръцките власти в Македония. Г-н Скаси, тогава министър, опроверга твърденията на студентите. В опровержението си последният каза, че не знае за наличието на подобни престъпления, без да отрече твърденията на арумънските студенти. Започна полемика в румънската преса, която бе поискала от г-н Скасис категорично опровержение. Вестник „Калотис” дори обвини г-н Скасис, че е направил лоша услуга на Гърция с уклончивия си отговор. Оттогава изминаха девет месеца, цяла есен, зима и пролет. От монархия Гърция стана република. Бе създадена въздушна поща, Пангалос стана министър, но арумънските студенти все още не са получили отговор на въпроса си. Сега, след като румънският консул и управляващият румънските училища съобщава за нови преследвания в областта Мъглен, новият министър на Гърция г-н Сакеларопулос, с цел да отклони интереса, дава интервюта и прави опровержения на предишните обвинения, твърдейки, че овчарят не бил убит, а починал от артериосклероза, докато другият станал случайна жертва. Защо подобни грешки не са регистрирани в Румъния? Гръцкият министър твърди, че не е имал време да се осведоми за преследванията на арумъните в Мъгленска област. Г-н министърът лъже, тъй като този въпрос му е бил поставен преди два месеца. Всъщност той има интерес да забравя. Един-единствен път гърците счетоха за необходимо да отговорят категорично и без да губят време - при случая с г-н Гора. Гръцкият министър ни стресна по този повод, без да пожела да си отбележи, че това е доказателство, тъй като е единственият случай на опровержение от гръцка страна.
Колкото до 700 убийства на арумънци, до хилядите атентати, обири, пожари и т.н. мълчанието, зад което се прикриват, е красноречиво. Същото сполетя румънските църкви и училища, които бяха затворени; с несигурността на живота и имуществото. Задоволяват се с мълчание.
Всичко това може да се определи като лицемерие, злоупотреба с гостоприемността, некоректност, с една дума - всичко, което пожелаеш, но така или иначе достоен отговор на гръцко-румънската дружба.
Представители на Гърция, вместо да сложат край на тези варварски издевателства, се опитват със скандални софизми да задушат негодуванието, което зрее в сърцата на съвестните румънци.
Да се надяваме, че румънската преса ще хвърли в коша гръцкото дебелоочие и ще се пази занапред от него като от огън.
ЦДА, ф. 176 к, оп. 5, а. е. 233, л. 2-48. Печатно на френски език.

БЕЛЕЖКИ:
1. Меморандумът е приложен към предходното писмо на ЦК на ВМРО до българския министър-председател проф. Ал. Цанков и се съхранява в архива на Министерството на външните работи и изповеданията.
2. Лозанската конференция (22. XI. 1922 - 24. VI. 1923) била свикана по инициатива на Великобритания, Франция и Италия за подготовка на мирния договор с Турция и определяне режима на Черноморските проливи.
3. Севърският мирен договор е един от договорите на т. нар. Версайска система, сключен на 10.VІІІ. 1920 г. в Севър, близо до Париж, между „главните съюзни държави” - Великобритания, Франция, Италия, Япония, Дашнакска Армения, Белгия, Гърция, Полша, Португалия, Румъния, СХС кралство, Хиджаз и Чехословакия, от една страна, и Турция, от друга. С договора се определяли условията за окупацията от войските на Антантата на редица важни райони в Турция, в т. ч. Константинопол, зоната на Черноморските проливи, Смирна и др.
4. Македонският въпрос е поставен за обсъждане от Великите сили след Четническата акция на ВМОК през 1895 г.
5. Чл. 23 от Берлинския договор гласи: „Високата порта се задължава по най-несъмнен начин да въведе органическия устав от 1860 г. в остров Крит, след като внесе в него изисканите справедливи изменения. Подобни устави, приравнени на местните нужди, с изключение на онова освобождение от известни даждия, което се е дарувало на Крит, ще се въведат и в други части от Европейска Турция, за които не е предвидено особено устройство чрез настоящия договор. Високата порта ще възложи на особени комисии, в които туземното население ще се представлява достатъчно, изработването на подробностите на тези нови устави за всяка провинция. Проектите за организация, които ще се изработят от тези комисии, ще се представят на разглеждане на Високата порта, която, преди да издаде потребните разпореждания за туряне в действие на тези проекти, ще поиска мнението на Европейската комисия в Източна Румелия. Вж. Протоколите на Берлинския конгрес, С., 1885, с. 235.
6. ВМОРО е основана не през 1894 г., а на 23 октомври 1893 г.
7. Става дума за Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г., в което са участвали и българите от Одринския вилает.
8. Тази международна контролна комисия е назначена в изпълнение на Мюрцщегската реформена програма от 1903 г.
9. Руският цивилен агент е Демерик, австро-унгарският е Хайнрих Мюлер, а италианският генерал е Ди Джорджис.
10. Това са сборниците с дипломатически документи на Англия и Франция.
11. Използваните статистически данни в меморандума са от статистиката на акад. Йордан Иванов, поместени в книгата му „Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика”, С., 1917, с. 104-105. За тази статистика Т. Александров пише на 14 март 1923 г. в окръжно № 387 на ЦК на ВМРО по повод определянето на числото на делегатите за общия конгрес на ВМРО, че „в случая ще си послужим със статистиката на професор Йордан Иванов от 1912 г., защото друга нова, по-точна от тая пълна статистика за Македония нямаме”.
12. В Балканските войни участва и Македоно-одринското опълчение, а четите на ВМОРО често пъти действали като авангард на съюзническите войски.
13. Чл. 3 от „Съюзния договор между Кралство Сърбия и Кралство Гърция”, подписан в Солун на 19 май 1913 г., вж. в Българска военна история. Подбрани извори и документи, т. 2, С., 1984, с. 625.
14. Текста на Букурещкия мирен договор вж. в Българска военна история. Подбрани извори и документи, с. 690-694.
15. В декларацията на Задграничното представителство на ВМОРО до българското правителство и до представителите на Великите сили от 5/18 юни 1913 г. се подчертава, че ако „македонският въпрос получи противно разрешение на желанията на населението, организацията не ще преустанови своята революционна дейност и увлечена в борбата, не ще се поколебае да си послужи с всички средства, с които разполага, без да държи сметка нито за Женевската, нито за каквато и да е друга международна конвенция”.
16. Правилникът за обществената сигурност в присъединените земи, подписан от сръбския крал Петър в Белград на 21 септември 1913 г., вж. в Саrnegie Endowment for International Peace. Report of the International Commision. To incuire into the Causes and Conduct of the Balcan wars. February 1914, 160-162.
17. За престъплението в Гарван вж. Гарванската голгота (2 март 1923 г.). Издание на НК на Съюза на македонските емигранти, С., 1924, 16 с. Македонските братства свикват протестна манифестация в София на 15 април 1923 г., на която се приема резолюция, която се изпраща до по-важните европейски вестници и до кореспондентите им в София, до правителствата на Великите сили, до секретаря на ОН и до други институти на мира в целия свят, вж. с. 15.
18. Със същото предложение Т. Александров се обръща още през януари 1924 г. към Ноел Бъкстон, тогава министър на земеделието в правителството на Лейбъристката партия, възглавявана от Рамзей Макдоналд. В писмото се казва, че „една безпристрастна анкета е много желана от Македонската организация, за да може да се заклеймят от общественото мнение всички ония, които от политически интерес променят истината”.
19. Вследствие извършената анкета за убийствата в Търлис на 2 март 1925 г. в Съвета на ОН Де Ровер и Кроф представят следния доклад - Rарроrt du соmmаndant Маrсеl dе Rооvеr еt du Lt.. Соlоnеl А. С. Соrfе, mеmbres dе lа соmmission miхtе nоmmеs раr lе Соnsеil dе lа Sоciеtе dеs Nаtion, relative a l`enquete dе la Соmmission mixtе d`emigrationh greco - bulgare sur les evenements de 26 еt 27 juillet 1924 dаns lа rеgiоn dе Таrlis - 1924, вж. и Veritas, Македония под иго 1919-1929. Документи и свидетелства, С., 1931, CLV-CLX.