НАЙ-ПОСЛЕ СКОПСКО ПРИЗНАНИЕ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ

Бележки за излязлата в Скопие книга „Амнистираните илинденци во 1904 година”. Превод и коментар магистър Драги Горгиев. Издание на Държавен архив на Република Македония и Институт за национална история, Скопие, 2003, 413 с.

За нас, българите, след Априлското въстание от 1876 г. Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е втори връх в националната ни революция. То избухна на десетгодишнината от създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Преждевременното избухване на недостатъчно подготвеното въстание беше поради нетърпимото положение на българите от Македония и Одринско. Турските злодейства през 1903 г. бяха повторение на тия от 1876 г. и за пореден път светът отново беше смаян от азиатската жестокост на поробителя, който показваше бабаитлъка си отново над беззащитните жени, деца и старци.

Въстанието раздвижи видимо както дипломацията на Великите сили, така и пряко заинтересованите Русия и Австро-Унгария. Големите световни телеграфни агенции и вестници бяха командировали в Македония и Тракия най-добрите си кореспонденти, за да отразяват героизма на въстаналия народ. Всяващите ужас фотографии и кадрите, заснети от прохождащото кино, запечатаха и разнесоха трагедията на българите по цялото Земно кълбо.
През 1904 г. Вътрешната македоно-одринска революционна организация, след почти едногодишно събиране на информация за революционното десетилетие на македонските и тракийските българи, публикува своя мемоар на български и френски език. Освен пълната информация за революционните действия и постигналите организацията афери и разкрития за времето от 1893 г. до потушаването на въстанието през есента на 1903 г., са дадени и статистическите сведения за турските зверства и опустошения над българските селища и население. Според мемоара в Битолския, Солунския, Скопския и Одринския вилает, „пострадаха повече или по-малко 16 околии, в които: 201 села бяха изцяло или отчасти опожарени, 12 440 къщи в тия села бяха изпепелени, 4694 души бяха избити, изклани и живи изгорени, 3122 жени и моми бяха обезчестени, 176 жени и моми бяха пленени, 70 835 души бяха обездомени, 30 000 души избягаха в България”.

 

Както през 1876 г. беше свикана Цариградската конференция, която трябваше да спре жестокостите на турските власти и да принуди империята да се реформира, така и в края на 1903 г. Австро-Унгария и Русия наложиха на Високата порта Мюрцщегските реформи, с които се целеше умиротворяването на европейските вилаети, смятайки, че това може да се постигне чрез реформи в администрацията и жандармерията.
Веднага след въстанието ВМОРО влиза в тайни преговори с Високата порта с цел да се избегнат бъдещи кръвопролития и да се реши македонският и тракийският въпрос по мирен път в рамките на Османската империя. Макар че откритата документация по този въпрос не е голяма по обем, нейното значение за проучването му е голямо. Инициатор за започването на тези преговори е турската страна, но предложението за преговорите веднага е прието от водачите на ВМОРО, които дори изработват поискания от султан Абдул Хамид проект за реформи. Първата точка в проекта за реформи, който Задграничното представителство на ВМОРО връчва на Високата порта, гласи: „Генерална амнистия на всички политически и криминални политически престъпници в Турция и вън от нея и на всички оръженци, избягали от Турция; да се пуснат всички заточеници и затворници, а така също да се настанят бежанците от смесени, комисии на държавни разноски.” Тези преговори започват да се водят не по установените българо-турски дипломатически канали и по дипломатическия протокол, а като се използват специално упълномощени представители. Турският комисар в София и българският дипломатически агент в Цариград не са включени в тях. В преговорите турската страна използва освен свои висши чиновници, и живеещия в Цариград и много ценен информатор и пратеник, българина Антон Давидов, ползващ се с доверие както пред двете правителства, така и пред задграничните представители на ВМОРО в София д-р Христо Татарчев и Христо Матов. Турските пратеници се срещат освен с ръководителите на ВМОРО, и с българския министър-председател и министър на външните работи генерал Рачо Петров, стоящ начело на правителство, съставено от привърженици на Народнолибералната (Стамболовистка) партия, ратуваща за добросъседски и приятелски отношения между двете страни. За преговорите е информиран и българският княз Фердинанд. Въпреки че тези преговори завършват без резултат, те поставят една сериозна база за развитието на отношенията през следващите години. Те са водени успоредно с официалните българо-турски преговори за амнистиране на участниците във въстанието от 1903 г. Въпреки че тези преговори завършват без успех, за тях споменавам, понеже след едно десетилетие установените контакти ще послужат за основа за бъдещи съвместни българо-турски действия срещу сръбските и гръцките окупатори в Македония и Тракия.


Григор Начович

За разлика от тях, благодарение на такта и уменията на големия български политик, държавник и дипломат Григор Начович, официалните преговори завършват успешно, въпреки нарочното бавене и разтакането от турска страна. Още повече че над Турската империя тегнат и наложените Мюрцщегски реформи. Колкото и да се стараят в Скопие да премълчават воденето на тези преговори и постигнатия успех, те на практика до голяма степен смекчават удара, който е нанесен върху българското население в Македония и Одринско по време на въстанието. Тези преговори са едно безспорно и очевидно доказателство от страна на турския поробител не само за характера на живеещото население в двете области, но и че въстанието, което вдигна ВМОРО, беше въстание на останалия под робство български народ и именно с българското правителство се водеха преговори за македонските и тракийските революционери и бежанци. За пръв път империята официално признаваше правото на българското правителство да се застъпи за своите сънародници в Турция.
Определено трябва да отбележим и дебело да подчертаем, че в историята на българската дипломация Българо-турското споразумение от 1904 г., редом със Съединението (1885 г.), Независимостта на България (1908 г.) и Крайовската спогодба (1940 г.), е успешен неин ход. С неговото подписване младата българска дипломация показа признаци на зрялост във воденето на двустранните преговори с дипломацията на огромната все още Османска империя. В резултат на спогодбата са освободени над 4000 затворници и заточеници от Солунския, Скопския, Одринския и Битолския затвор, от анадолските, малоазиатските и африканските затвори и крепости, а десетки хиляди бежанци, намерили убежище в Княжество България, се завръщат по родните си места в Македония и Одринско.
Рядко сме спестявали обвиненията си срещу ненаучната и антибългарска по характер книжнина, която се фабрикува и публикува от скопските историци, което съвсем не е проблем за всеки що-годе запознат с македонския въпрос, тъй като тамошното огромно творчество е в ярко противоречие с истината и в разрез със съществуващата документация. Тамошните изследвания се характеризират със своята преднамереност, непознаване на историческите факти и документи или грубо фалшифициране на българската история. Тук ще отбележим един малко по-особен случай, който също е дело на скопската историография и който заслужава нашето внимание.

През юбилейната 2003 г., когато беше отбелязана 100-годишнина от Илинденско-Преображенското въстание, в Скопие беше публикуван обемист том със списъците на амнистираните участници във въстанието. Читателят не бива да се подвежда от заглавието, че тук са включени всички амнистирани. След като се преброят изредените имена, се вижда, че включените списъци съдържат само имената на 1301 освободени, което е само една четвърт от всичките амнистирани. При пресмятанията, които е направил в предговора Драги Горгиев, е дал грешната обща бройка 1278 лица, невключвайки в сметката 23-мата допълнително освободени от Битолския вилает.
Книгата се състои от четири раздела и е изградена въз основа на оригиналните турски тефтери (дефтери), в които са записвани имената на освободените затворници от затворите в Диарбекир и в Битолския, Солунския и Косовския вилает. Тези списъци се съхраняват в Османския архив при Генералната дирекция на турските държавни архиви в Истанбул, във фонд „Rumeli mufetisligi defteri (TFR 1, № 202, 203, 206, 205).
В първия раздел е включен тефтерът, „който описва имената, видът на престъплението и времетраенето на присъдата на лицата - българи, които са затворени в Диарбекир и които са удостоени с височайша амнистия за освобождаването им”. Това са имената на 204 души. Успоредно с описанието на всеки затворник е приложена и снимката му, направена от затворническата администрация. Списъкът в тефтера е подписан от директора на затвора на 23 април 1904 г. и подпечатан от писаря. Преди да бъдат интернирани по родните им места, в Солун е направена проверка по списъка при пристигането им от Диарбекир на 11 юни 1904 г.
Тефтерът с освободените от Битолския централен затвор 389 лица е включен във втория раздел на книгата. Този втори тефтер-списък е изработен на 9 май 1904 г. и е подписан от полицейския комисар, коменданта на жандармерията, публичния обвинител, председателя на Наказателния апелативен съд и помощника на валията. В него не са приложени фотографии, но е приложен допълнителен списък на 23 амнистирани затворници, от № 74 до № 96, съставен на 4 юни 1904 г. Той е извлечен от тефтера на Висшия инспекторат. Съставителят дава допълнителни обяснения защо е пропуснал останалите два тефтера за Битолски вилает - единият с имената на 117 затворници, а другият - с 96 затворници. От тях той е включил само имената на 23-мата души, също без портрети. Останалите, невключени затворници в списъка, които амнистията не обхваща, са извършители на „обичайни” престъпления - „разни убийства поради нерешени имотно-правни въпроси”.

В третия раздел е включен тефтер с два списъка на освободените 88 и на неамнистираните 4 затворници от Скопския централен затвор, съставени на 10 май 1904 г. Списъците са подписани и заверени от директора на вилаетската полиция, апелативния публичен обвинител, председателя на Апелативния наказателен съд и заместника на валията на Косовския вилает. Отбелязано е, че комендантът на жандармерията не се е подписал, тъй като по това време се е намирал в Янина. Тук амнистираните са снимани по групово, с изключение на двама. В списъка са се прокраднали, вероятно по недоглеждане от съставителя, и имената на двама българи от Княжеството. Единият е Димитър Ганчев от Русчук (Русе), учител в Скопие, осъден на доживотен затвор, поради това, че се е присъединил към българските бунтовници и за бунтовническа дейност и употреба на оръжие против жандармерията. А вторият е българинът Георги Спасов от Варна, осъден на 15 години каторга за това, че като четник в четата на Славчо Ковачев е употребил оръжие в сражение със султанската войска. Тъй като те са „български поданици”, допълнително е отбелязано след списъка, че ще бъдат изпратени към българската граница след пристигането на височайша султанска заповед, докато българите от вилаета вече са изпратени по родните им места. Администрацията е отбелязала, че са „амнистирани само ония, които са участвали директно в бунта в Румелийските султански вилаети, ония, които са осъдени или обвинени заради разбойнически действия и за политически престъпления, както и ония, които са прогонени на различни места, с изключение на ония, които са осъдени за употреба на динамит против държавните институции, мостове, железници и параходи”. Тази бележка повтаря почти дословно текста от т. 2 от Българо-турската спогодба, който гласи: „Уговорените помежду Турция, Австро-Унгария и Русия реформи за вилаетите: Солунски, Битолски и Косовски ще бъдат прилагани от Императорското отоманско правителство. Следователно, общата амнистия, която в своята Висока милост Негово Императорско Величество Султанът, е благоволил да дари, ще получи също пълна сила. Вследствие на това, всички ония, които са задържани или заточени, обвинени или под следствие, задето са се отдали право или косвено на революционни действия, както и всички политически осъдени, ще бъдат пуснати на свобода и препратени в техните страни, с изключение обаче на осъдените престъпници за динамитните атентати срещу кораби, железници, мостове и държавни учреждения.” Тази точка е съгласувана с анекса към изработената от руския и австро-унгарския външни министри Мюрцщегската реформена програма. Тя гласи: „Двете сили си запазват правото да поискат за всички, които са взели участие във въстанието, но не са извършили престъпления, наказуеми със смърт, амнистия, която ще бъде обявена скоро, щом обстоятелствата позволят, и която ще се прилага под надзора на агентите, назначени от Хилми паша, както и на консулите на Русия и Австро-Унгария.”


Тодор Александров

 

От особено значение за историческата наука и за биографията на водача на ВМОРО и член на Централния комитет е и информацията, която се съдържа в списъците за Тодор Александров. В тефтера за него е отбелязано: „Пореден номер: 53. Личност на осъдения: Учител Тодор, син на Александър. Място на живеене: Роден в Щип, пребивава в град Кочани. Народност и вяра: Българин, православна. Престъпление: Замесен в тайната преписка на българските бунтовнически разбойници и в ръководенето на бунтовническите работи. Дата на арестуването: 27 март 1903 година. Основание и тежест на наказанието: Пет години крепостен затвор съгласно приложението към член 63, точка първа, от наказателния закон.” Към текста за Т. Александров е дадена и негова снимка. По такъв начин, благодарение на турската педантичност при администрирането, разполагаме с една от най-ранните снимки на големия революционер. Снимката, на която той е заснет, е групова и на нея той е заедно с амнистираните българи поп Наум Трайков от с. Мечкуевци, Щипско, Моне Павлев от с. Гуйновци, Щипско, Неделко Кръстев от с. Софилар, Щипско, Захари Митев от с. Судик, Щипско, Стоян Зафиров от с. Судик, Щипско. Тази информация ми дава възможността да отбележа и един особено интересен момент, който е свързан с биографията на Т. Александров. Той същевременно е доказателство, че глупаци и неграмотници има не само в Скопие, но и в София, и то и в Македонския научен институт. Преди години, когато се отбелязваше годишнината от Илинденско-Преображенското въстание, в едно популярно телевизионно предаване гостуваше един бивш научен сътрудник от АОНСУ. Водещият го представи като един от най-добрите познавачи на историята на ВМОРО и на Илинденско-Преображенското въстание. И интересното последва, след като зрителите започнаха да задават въпроси. Един от въпросите беше къде и как Тодор Александров е участвал във въстанието. Ученият, без дори да се замисли, заяви, че Александров е бил един от водачите на въстанието. Макар че от автобиографията на големия революционер се знаеше, че той е арестуван още през март 1903 г. след предателство от кочанските власи и е освободен от Скопския затвор след близо 13 месеца, през април 1904 г., „следствие голямата политическа амнистия, наречена Начевичева”. По-нататък Александров допълва в автобиографията си, че „последният я издействал като специален пратеник на българското правителство в Цариград след Илинденското въстание за водене преговори с турците”. Както виждате, от скопската публикация може да се получи още по-точна информация за този период от живота на Александров. Та да доуточня, че както се вижда от автобиографията на революционера и от турските дефтери, става напълно ясно, че по време на въстанието той се намира в затвора и че самият той знае, че е освободен в резултат на действията на Григор Начевич. Да се надяваме, че и родният наш учен, както и скопските недоучени ще си изяснят това, което е написано дори черно на бяло. Какво повече да кажа по въпроса? Останалото е мълчание и… резил!

 

 

Четвъртият раздел включва 4 тефтера със списъците на затворници от Солунския централен затвор и от Серския и Драмския затвор. Списъкът с освободените от Солунския затвор, който е препис, направен на 24 януари 1906 г. от тефтер от 23 април 1904 г., наброява 597 българи. В приложеното тук писмо на солунския валия до великия везир от 29 декември 1904 г. е даден списък на 32 българи затворници, като са посочени и причините, поради които те не могат да бъдат амнистирани. Сред тях са и „няколко лица, свързани с акцията, извършена на реката Ангиста, за които не се отнася амнистията”. От историята е известно, че атентатът срещу моста на река Ангиста се ръководи от Гоце Делчев. Явно това са арестуваните и осъдени дейци от четата на Гоце и от съседните български села. Тъй като за читателите би било интересно, ще цитирам последното писмо на Гоце от 25 март 1903 г. до големия български поет и революционер Пейо К. Яворов, в което той пише за този атентат. По това време Яворов издава организационния вестник „Свобода или смърт”. Писмото има следното съдържание:


Гоце Делчев

„Брате Пейо, Разрушихме при Анжиста железопътния мост и близкия при него тунел; скъсахме на едно място релсите и на две места телеграфните жици. Всичко се извърши тъй сполучливо, че и най-добрият военен инженер би ни завидел. От страна на турците и досега няма никакви движения. Като пишеш във вестника по извършеното, недей го отдава на чета, ами на оная сила изобщо, която се намира из цялата страна под името Тайна революционна организация. Утре-други ден ще замина сам за Х. (Солун), дето ще се срещна с тебе известните и с най-любимия ми другар Груев, който неотдавна бил пристигнал там от Подрум. В Х. ще се бавя най-много десетина дни и ще гледам да се установим на общо гледище по оня въпрос.” (Вж. П. К. Яворов, Гоце Делчев, С., 1972, с. 113-114.)


Пейо Яворов

Но да се върна отново към книгата за амнистираните илинденци. Следващите два списъка, които са без снимки и без дата, са на 16 българи затворници от Серския затвор и 9 българи затворници от Драмския затвор, за които не се отнася амнистията.

Турските административни и полицейски власти в кратките биографични бележки за всеки революционер са отбелязвали, че е българин. Съставителят Др. Горгиев, който е и преводач на книгата, се е опитал да обясни защо всички амнистирани революционери са българи по народност. Смехотворното му обяснение е, че причината турската власт да ги определя като българи е, че те принадлежали към Българската екзархия и „националното им конституиране все още било недовършено”. Аргументите на скопския историк са в противоречие с историческата истина и са още един неумел опит за поредно фалшифициране на българската история. Смехотворни са и опасенията на съставителя от появата на „някои спекулативни виждания”. Но тези виждания би трябвало той да ги търси у колегите си около Вардара. По този повод той се презастрахова, че „употребата на такава терминология не бива и не може да бъде причина за отказа от публикуването на тези извори.” Едва ли трябва много да гадаем, за да се сетим, че него го плаши преди всичко думата „българин”, пък и малко по-долу той публично признава страховете си: „Във всеки случай, присъствието на българското име на македонска почва изисква по-сериозен анализ и много повече време и място.” Дори и да изложи обясненията си в книга, голяма колкото свещената Библия, едва ли е в състояние да се оправи, а най-много да се орезили още повече. И затова определено трябва да посоча, че неговата книга, колкото и да има празноти, може да се каже, че е едно от най-големите постижения на македонската историография, която трудно би могла да открие подобен пример. Може би само издаването на „Българските народни песни” на братя Миладинови да е друго такова постижение. Нищо, че и там издателят е носил от девет кладенци вода, за да се оправдава пред глашатаите на нискочелия македонизъм.”
Не бих искал да търся какви са причините, поради които Др. Горгиев в увода си не е дори отбелязал, че революционерите са амнистирани в резултат на Начевичевата Турско-българската спогодба, а е търсел основание за амнистията като „резултат на натиска на международния фактор при прилагането на известните Мюрцщегски реформи от октомври 1903 година”. По-долу ще ви дам възможност да се запознаете с пълния текст на Начевичевата спогодба и сами да се убедите в това, което ви разказах дотук.

Тефтерите със списъците на амнистираните българи от Одринския вилает Др. Горгиев не са включени в книгата и то не защото няма такива, а за да отстоява лъжливата си теза, че въстанието е само македонско, а не и тракийско. Оповестена от Валентин Китанов налична документация, свързана с амнистията, сред която са и нотите, и списъците, които българското правителство връчва на Високата порта и настоява за амнистиране на българите затворници и заточеници от Македония и Одринско, сриват из основи „научните аргументи” на скопския историк. (Вж. В. Китанов, Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо-турското споразумение от 1904 г. С., 2004, 543 с.) Още повече че от съхраняваните в българските и турските архиви документи може да се види, че основните списъци на заточениците, затворниците и бежанците са както от Македония, така и от Одринска Тракия. Амнистирането и интернирането за родните места е придружено с изработването на списъци, фотографиране и клетвен отказ пред свещеник от по-нататъшна революционна дейност. То не е ставало изведнъж, а поетапно и често пъти по месторождение, за един продължителен, траещ повече от една година период, за което свидетелства съхранената документация. Др. Горгиев е включил в своята публикация само няколко отделно взети тефтера, за да се предпази от това да не включи българи и от Одринско, което ще отхвърли автоматично тезата му за македонско, а не общобългарско въстание на македонци и тракийци. По такъв начин той вкарва в заблуда читателите, пропускайки амнистираните одринци и представяйки въстанието само като Илинденско, а не като Илинденско-Преображенско. Робувайки на ненаучната и лъжлива македонистка теза, изключвайки одринци и осъдените българи от Княжеството и от Бесарабия, съставителят е включил в списъците и имената на затворници мюсюлмани, които са вършили обири от домовете и дворовете на „християнското българско население по време на бунта”, което може да се обясни само с недоглеждане.
Тази книга може да се допълни с отпечатания вече от одринския революционен деец Христо Караманджуков списък и на част от освободените българи от Одринския затвор през 1904 г. след подписването на Григор-Начевичевата спогодба. Списъкът на Христо Караманджуков е съставен въз основа на сведенията, получени от бившите затворници в Одринския затвор - свещеника Петър Д. Киприлов от с. Пирок, Лозенградско, и учителя Стефан Добрев. Той наброява 132 българи затворници от западния район на Одринския революционен окръг. (Вж. Хр. Ив. Караманджуков, Родопи през Илинденско-Преображенското въстание. Спомени и документи. С., 1986, с. 88-93.)

Въпреки многото недостатъци, които могат да се установят дори и от недотам подготвения читател, книгата на Др. Горгиев има и едно голямо достойнство. За турската администрация и държава населението, което живее в Македония и което вдигна въстанието през 1903 г., е безспорно българско. Този сборник заедно с публикуваните преди, също в Македония турски документи за убийството на Гоце Делчев и други два сборника също за въстанието, подготвени от д-р Александър Стояновски, доказват по безспорен начин истината за българите в Македония. Едва ли Ал. Стояновски и Др. Горгиев са си давали сметката колко силно звучи признанието за българския характер на ВМОРО и на населението в Македония, когато то е направено в Скопие. Тях можем да наредим, разбира се, с известни уговорки, до публикуваните през 30-те години на миналия век два тома с документи за историята на българския народ от турските архиви и за революционните борби в Костурско от македонския българин - дипломата и турколога Панчо Дорев. Там едва ли са разбрали какви издания са подготвили тези двама турколози, тъй като там вече почти никой не чете книги, защото е известно на целия свят, че около Вардара историците лъжат.
В заключение бих посъветвал не само македонските, но и тукашните наши читатели да прочетат тези книги и сами да преценят колко струва скопската истина, когато насреща й стоят фактите и документите.
Настоящият преглед е направен въз основа на публикациите на проф. Туше Влахов, В. Китанов и Ц. Билярски. Вж. Т. Влахов, Криза в българо-турските отношения (1895-1908). С., 1977; В. Китанов, Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо-турското споразумение от 1904 г. С., 2004, 543 с.; Ц. Билярски, 100 години от подписването на българо-турското споразумение. ИДА, кн. 87, 2004, с. 297-301; В. Китанов, Един скромен принос по пътя на разкриването на истината. ИДА, кн. 88, 2004, с. 320-325; В. Китанов, Аспекти на политическите отношения на ВМОРО с Турция (1903-1914 г.). Благоевград, 2009, 387 с.; Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. С., 2009, 783 с. и др. 
Като приложения давам автентичния текст на Българо-турската (Григор-Начевичева) спогодба за амнистиране на българите, участници в българското Илинденско-Преображенско въстание от 1903 г. Този текст не само допълва книгата на Др. Горгиев, но и прави необходимите уточнения, които съставителят не е посмял, или да допуснем, че не е знаел, за да ги изрече.

Цочо В. Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

Спогодба, сключена помежду Високата порта, от една страна, и Княжество България, от друга.
Подписана в Цариград на 26 март/8 април 1904 година.
Отоманското Императорско правителство и Княжество България се съгласяват върху следните точки:
1-о. Българското княжество се задължава да възпрепятствува на своя територия, както и в Източна Румелия, образуването на революционни комитети и на въоръжени чети, а също и всички действия, целящи да внесат смут в Империята и да наказват с всичката строгост на законите ония от своите поданици, които са извършили в съседните провинции действия от естество да нарушат публичния ред и са се приютили, било в България, или в Източна Румелия;
2-о. Княжеството ще вземе необходимите мерки, за да възпрепятствува внасянето в съседните вилаети на всякакви взривни или отровителни материали, както и на всички вредни за общественото здраве продукти;
3-о. Уговорените помежду Турция, Австро-Унгария и Русия реформи за вилаетите: Солунски, Битолски и Косовски ще бъдат прилагани от Императорското Отоманско правителство. Следователно, общата амнистия, която в своята Висока милост Негово Императорско Величество Султана е благоволил да дари, ще получи също пълна сила. Вследствие на това, всички ония, които са задържани или заточени, обвинени или под следствие, за дето са се отдали право или косвено на революционни действия, както и всички политически осъдени ще бъдат пуснати на свобода и препратени в техните страни, с изключение обаче на осъдените престъпници за динамитните атентати срещу кораби, железници, мостове и държавни учреждения.
4-о. Жителите на Румелийските провинции, които вследствие на метежи са дошли от две години в България или в Източна Румелия или които останали в страната, са им били разрушени къщите, при възвръщането си ще намерят от страна на императорските власти подкрепа за възстановяване на жилищата им и възвръщане на земите.
5-о. Една специална спогодба ще се сключи за взаимното предаване на престъпници и дезертьори, които биха избягали от столицата или другите провинции на империята в Княжеството и Източна Румелия или от тия последните в другите части на Империята. За да се възпрепятствува минаването през демаркационната линия на комитаджии и чети, ще се съставят смесени граждански и военни части от императорското правителство и Княжеството на казаната линия, чрез едно частно споразумение за това.
Една смесена комисия ще бъде съставена за изследване и регулиране останалите висящи въпроси от едната и другата страна, която ще трябва да бъде турена в действие незабавно.
6-о. Изключителните митнически мерки, приложени в последно време за произведенията от България и Източна Румелия, ще бъдат премахнати и ще се мине отново към същите формалности и улеснения, както в миналото. Ще бъдат взети от едната и другата страна ефикасни мерки за обезпечаване сигурността на демаркационната линия.
7-о. Железно-пътните влакове ще циркулират свободно и безпрепятствено за българите, снабдени с редовни книжа, идещи по работа от Княжеството или от Източна Румелия.
8-о. Гражданските и съдебни служби ще продължават да бъдат достояние за българите, притежаващи изискуемите се качества, както се приемат всички поданици на Империята, без разлика на обществена служба, според способностите им. В удостоверение на което т[урският] пр[едставител] Саид паша, председател на Държавния съвет и Зеки паша, адютант на Н. И. В. Султана и Главен началник на артилерията, от страна на Императорското отоманско правителство и г. Начевич, специален делегат за случая на Българското правителство - подписаха и подпечатиха настоящия акт.
(Следват подписите)

Протокол

Императорското Отоманско правителство и Княжество България ще направят специални спогодби:
1-о. За мерките, които ще трябва да се вземат от едната и от другата страна за обезпечаване сигурността на демаркационната линия;
2-о. За регламентацията на пощенската и телеграфна служби, както и за позволителните за пътуване;
3-о. За взаимно предаване на престъпниците и дезертьорите, с техните оръжия и муниции;
4-о. Върху условията за подлежащите на военна служба местни жители;
5-о. Върху атрибутите на респективните търговски агенти;
6-о. За бъдещото свързване на железните пътища съобразно интересите на двете страни.
Подписали: Саид  - Зеки  - Гр. Начович.
Публ. в Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), С., 1925, с. 22-24; Освободителната борба на българите в Македония и Одринско (1902-1904). Дипломатически документи. С., 1978, с. 554-557; В. Китанов, Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо-турското споразумение от 1904 г. С., 2004, с. 126-127; Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. С., 2009, с. 24-25.