ИСТОРИЯТА НА „БЕСНИЯ СТРАЖИНСКИ” ПОЛК, ИЛИ ДЕВЕТИ ПЕХОТЕН ПЛОВДИВСКИ НА Н.Ц.В. КНЯГИНЯ КЛЕМЕНТИНА ПОЛК

 

Пловдивският пехотен полк е създаден с Указ № 61 на българския княз Александър І от 23 декември 1885 г. Ние, историците, обикновено казваме, че е наследник на славните бойни традиции на Първа и Втора дружини на Източнорумелийската милиция. Но всъщност неговото начало откриваме в първите дни на възраждането на българската армия през пролетта на 1877 г. при създаването на Българското опълчение. След пет века турско робство и липса на българска държава и войска, руските офицери се отнасят скептично и даже подигравателно към довчерашните хъшове и комити. Веднага след обявяването на Руско-турската война прокудените от българските земи синове на Родината постъпват като доброволци и формират първите шест дружини. След сраженията при Стара Загора, Шипка и Шейново даже старите генерали като Столетов прекланят глава пред техния подвиг и признават, че те се бият по-добре от руските воини. От времето на Руско-турската война датират понятията „българска атака” и „българска контраатака”. След войната на база опълченските дружини на 8 юли 1878 г. се създава Българската земска войска. Героичната четвърта дружина се установява в Пловдив и се преименува в 20-а Пловдивска дружина. Малко по-късно от нейния кадър се формира и нова - 21-ва дружина. След разпокъсването на българските земи и създаването на Източна Румелия двете дружини получават нови наименования - 1-ва и 2-ра Пловдивски дружини на Източнорумелийската милиция.

 

Постепенно се създават традициите в живота на пловдивското войнство. Новобранците идват с готовност в казармите всяка година на 1 октомври. Кръшни хора, предвождани от ротните командири, под звуците на гайди, кавали и гъдулки огласяват двора на казармите. Единичната подготовка продължава до 1 май на следващата година, след което започват взводните, ротните и дружинните учения и се завършва с есенните маневри. В първите години бойните задачи са свързани с преследване на разбойници, които благодарение на твърдата ръка на правителството и армията са ликвидирани за година-две, за разлика от Княжеството, където разбойничеството продължава до Стамболово време в края на 80-те години на ХІХ век.

Свидетелство за онова възвишено съзнание за дълг, към което са приучвани войниците от Източнорумелийската милиция, е подвигът на Гюро Михайлов, който на 25 декември 1880 г. загива при пожар в сградата на щаба на Източнорумелийската милиция по време на караулна служба в охрана на ковчега с паричните средства на войската. При опит да спасят своя другар заедно с него изгарят и другарите му Никола Костадинов, Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Кръстев. Тези млади войници, довчерашни ратаи от тракийските села, загиват като жертви на честно и добросъвестно изпълнен служебен дълг. И днес паметникът им се намира на Централния площад в Пловдив, за да напомня за времената, когато се създава новата българска армия.

Втора Пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция остава в историята с обявяването на Съединението на България. Нейният командир - майор Данаил Николаев, е привлечен към делото още през месец август 1885 г. Дружината е на лагер извън Пловдив и на 6 септември в 3 часа през нощта е вдигната по тревога. Командирът провъзгласява Съединението и всички войници и офицери полагат клетва пред обединеното Отечество. След час дружината е пред конака на областния управител Гаврил Кръстевич. Към нея се присъединяват охраняващите го роти на Първа Пловдивска дружина и народните чети от Голямо Конаре и Пловдив. На разсъмване областният управител е свален и арестуван, а създаденото Временно правителство известява княз Александър І за Съединението и обявяването му за княз на Северна и Южна България.

През следващите дни Първа и Втора пловдивски дружини са дислоцирани на турската граница в очакване Империята да нападне България и възстанови нарушеното статукво. Неочаквано на 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България и започва военни действия срещу слабите погранични части на западната ни граница. Надвисва опасност за столицата София и при Сливница предстои решителното сражение между двете армии. Както по-късно един съвременник ще каже: „Здравите крака на южнобългарските войници спасиха България.” Първа пловдивска дружина за три денонощия изминава пътя от турската граница до Сливница и в разгара на сраженията се включва в атаката срещу висотата Мека цръв. Устремът е толкова силен, че сърбите не издържат и отстъпват с големи загуби. Следват атаките с пеене на народния химн „Шуми Марица” на върховете Три уши и Петров кръст. Командващият десния участък на боевете при Сливница капитан Бендерев лично изказва благодарност на Пловдивци за техния героизъм. Да края на войната те продължават своя марш до Цариброд и Пирот.

Втора Пловдивска дружина е прехвърлена към западната граница след края на сраженията при Сливница и участва в боевете при завземането на Цариброд и Пирот и върха Кел таш. Заедно с другата пловдивска дружина по-късно участват в охраната на границата.

След победоносния край на Сръбско-българската война започва реорганизацията на обединената армия на Княжеството. Така се стига до издаването на Указ № 61 от 23 декември 1885 г. на българския княз Александър І за създаването от войските на Южнобългарската милиция на четири пехотни полка - Пловдивски, Шейновски, Сливенски и Шипченски. Със Заповед № 24 от 24 януари 1886 г. на Военното ведомство Пловдивският е наименуван Девети пехотен Пловдивски полк. Формирането на полка става след сключването на мира със Сърбия през месец март 1886г. Едва на 28 март четирите дружини на 9-и пехотен полк се събират в Пловдив. Така Първа пловдивска дружина на Източнорумелийската милиция образува І дружина на полка, Втора пловдивска дружина образува ІІ дружина на полка, а Трета Пазарджишка и Четвърта Пещерска дружина образуват съответно ІІІ и ІV дружина. Всяка една дружина се състои от четири роти с обща номерация от 1 до 16. На 31 август 1886 г. полкът получава първото си бойно знаме.

 

Строеният полк с бойното знаме

На 13 февруари 1888 г. полкът се кръщава на името на Н.Ц.В. Княгиня Клементина - майката на българския княз Фердинанд І. Това е изключително признание за пловдивския полк, защото всички съвременници изтъкват огромното уважение и преклонение на княза към своята майка и нейното място в неговия живот. Самият княз Фердинанд І също е зачислен като офицер в полка. Граф дьо Бурболон описва това паметно събитие в писмо до майка си: „Вчера присъствах на една от ония внушителни церемонии, които ви карат да се „превъзнасяте” на каквато и ширина да се намирате. Князът назначи майка си за командващ 9-и Пловдивски пехотен полк и княгинята официално прие командването на полка, който ще носи името й, цветовете й (синьото на Франция) и монограма й... Князът, след като прие проверката на безупречно строения полк, отдаде чест на майка си... Тези неща ви връщат в друг век...”

На церемонията княгинята поздравява тържествено своя полк, пожелава му щастие и заявява, че дарява на полка 30 000 френски франка за разноски по смяната на униформите, които до този момент се шият по образец на пехотния български мундир от 1879 г. Княгинята дарява на полка си сребърни съдове - подноси, чинии, чаши и други, украсени с нейния вензел. Те се използват от офицерите при тържествени случаи - балове, обеди и вечери по повод църковни и военни празници. В писмо до английската кралица Виктория княгинята споделя: „Аз говорих на български за здравето на полка.” Княгинята получава правото при тържествени случаи да носи униформата на полка. Този мундир е двуреден, с дъговидно изрязване около врата и е ушит от синьо английско сукно с копринена подплата. Копчетата са позлатени, украсени с гравиран коронован лъв, произведени в Санкт Петербург във фабрика „Копейкин”. Яката му е права, от приборно сукно, с извезан кант от сребърно шитьо, отпред се образуват два кръга - кръгът в случая е универсален символ за цялост, сила и приемственост. Пагоните са от златно генералско шитьо със сребърна цифра „9”. Златото и среброто символизират Слънцето и Луната - божествената сила и просветлението. Цветовете - тъмно- и светлосиньо, са символи на вярност и постоянство - девизът на Кобургската династия. Любопитното при този мундир е, че в полите му са пришити 4 елипсовидни муски (срещу зли уроки и зли очи). Те показват вярата на княгинята в езотеризма. Княгинята е дете на ХІХ век – столетие, характерно с увлеченията по окултните науки. От хилядите мундири, които се съхраняват в Националния военноисторически музей, само този има такива муски.

Оттук насетне на пагоните на воините от полка се поставя вензел с буквата „К” с коронка, а на копчетата са изобразени лъвчета, както на всички шефски полкове в българската армия. На околожката на шапката, дъното на парадния калпак, вратника на мундира, всички кантове и петелници на шинела се определя сукно с ясносин цвят. Воините от полка вече са наричани „Пловдивци” и „Клементинци”.

 

Княгиня Клементина

 

Униформа на княгиня Клементина

През 1889 г. е извършена нова реорганизация на българската армия. Съществуващите 12 пехотни полка с по 4-дружинен състав се развръщат в 24 полка с по 2-дружинен състав. От Девети пехотен полк се отделят 3-та и 4-та дружина и формират 21-ви пехотен Средногорски полк. През 1891 г. Девети пехотен полк влиза в състава на създадената Втора пехотна тракийска дивизия и се превъоръжава с новата магазинна пушка, система „Манлихер”.

Първата сграда от казармите на полка е изградена през 1884-1886 г. по проект на италианския архитект Пиетро Монтани. Той е завършил архитектура в Париж и работи дълги години в столицата на Османската империя като придворен архитект на султана. След Освобождението и разделянето на българските земи на Княжество България и Източна Румелия, през 1879 г. д-р Георги Вълкович като министър на търговията и общите сгради в правителството в Пловдив кани архитект Монтани за главен архитект на областта. Гордият и изключително способен италианец бързо се адаптира със семейството си в Пловдив и остава тук дори и след Съединението на България като архитект на свободна практика. Именно по това време той проектира първата сграда от казармения комплекс на полка в западната част на квартал Кършияка. Всъщност тогава това са свободни полета между левия бряг на река Марица и Пазарджишкото шосе, удобни за плацове и тренировъчни полигони. Комплексът е завършен през 90-те години на ХІХ век, когато командир на полка е полковник Васил Делов. Той е роден в Котел и завършва първия випуск на Военното училище. По време на Сръбско-българската война е командир на дружина, а от началото на 90-те години на ХІХ век е командир на 9-и пехотен полк.

В началото на ХХ век казармите на полка се превръщат в една от емблемите на Пловдив. Няма парад, тържествена заря, патриотично честване в града, в което да не взема участие 9-и полк с музиката и командира си. Офицерите и войниците участват във всяка изява на обществения живот на града и с новите си униформи предизвикват не един завистлив поглед на младите момичета. Тогава се раждат и първите вицове за полка и сравненията на задните части на по-закръглените дами с големия тъпан на музиката на Девети пехотен полк. Стари времена, в които нравите и обичаите са били по-различни.


Девети пехотен полк, 1900 г.


Подофицерите в полка, 1900 г.

 


Офицерите на 9-и пехотен полк, 1900 г.

 


Полковник Васил Делов

В продължение на повече от две десетилетия воините от Девети пехотен полк се обучават на полигоните и в тактически учения на българската армия за постигане на националния идеал - освобождението на поробените братя от Тракия и Македония и обединението на българските земи. След като пожарищата и жертвите на Илинденско-Преображенското въстание оставят Европа безучастна към страданията на българите, войната се оказва единствената възможност. За 27 години през казармите на полка преминават всички новобранци, чиято служба през този период е двегодишна, но неколкократно по за няколко месеца преминават и всички запасни офицери, подофицери и войници, които се числят по списъците на запаса на полка. Полкът се рекрутира от Пловдив и Горнотракийската низина с районите на днешните градове Брезово, Раковски, Калояново, Съединение, Хисаря, Стрелча, Панагюрище, Стамболийски, Перущица, Асеновград. През тези години се коват основите на ония бляскави победи, които полкът постига по време на последвалите войни.


Обучение на полигон на полка, 1900 г.

През Балканската война Девети пехотен полк под командването на полковник Бошнаков (в боен състав 57 офицери, 5 лекари, 305 подофицери и 4540 ефрейтори и войници, формиращи 4 дружини, картечна рота, телефонна, музикална и санитарна команда и парков взвод) е включен в Родопския отряд. Обявяването на войната на 5 октомври 1912 г. заварва полка в Батак, от където започва походът за освобождението на Родопите. В непрекъснати сражения с редовни и нередовни турски войски - башибозук и въоръжени помаци от околните села, са освободени последователно Девин, Доспат, Неврокоп (Гоце Делчев). След като разгромява турските войски при селата Просечен и Плевня, на 23 октомври 1912 г. полкът освобождава град Драма, а на 28 октомври влиза в град Серес.


Изпращане на пловдивски военни поделения за участие в Балканската война, 1912 г.

В началото на ноември 1912 г. полкът настъпва по долината на река Места и освобождава голямото българско село Еникьой и град Ксанти, а на 13 ноември влиза в Дедеагач. През месец декември полкът в състава на новосформираната ІV армия е дислоциран в Източна Тракия в района на град Шаркьой. Тук през януари 1913 г. Пловдивци участват в тежки сражения с дебаркиралите турски войски и успяват да ги отблъснат отново в морето. До края на Балканската война полкът е на позиции при Булаир.

По време на кратката, но кръвопролитна Междусъюзническа война през юни 1913 г. Девети пехотен полк в състава на Втора пехотна тракийска дивизия участва в епичните боеве в Македония. На 16 юни полкът е разположен в района на град Радовиш и получава заповед да настъпи и завладее билото на Серка планина, след което да настъпи към железопътната станция Криволак, на брега на река Вардар. Сраженията с довчерашните сръбски съюзници са изключително ожесточени и кръвопролитни. Само в първия бой при Серка планина на 17 юни полкът дава 12 убити и 90 ранени войници. На 20 и 21 юни 1913 г. се разгаря битката за станция Криволак. С нощна атака „на нож” призори на 21 юни 9-и пехотен полк сломява съпротивата на противника, а общо частите на 2-ра пехотна тракийска дивизия разгромяват и обръщат в паническо бягство цялата Тимошка сръбска дивизия. Тази победа на тракийската дивизия е най-блестящата в нейната история, защото Тимошката дивизия е напълно унищожена и губи цялата си артилерия и обоз. В този бой вземат участие всички чинове от 9-и полк и въпреки загиналите 2 офицери и 30 войници и ранените 4 офицери и 167 войници, със своя устрем, безстрашие и самопожертвувателност допринасят за общата победа. За да завещаят на потомството бойната си прослава, Клементинци и Тракийци избират за свой боен празник 21 юни - деня на Криволашкия бой.

В края на юни 9-и пехотен полк е насочен към град Кочани и участва в кръвопролитни сражения за спиране настъплението на сърбите по река Брегалница. На 13 юли полкът е преместен с фронт на юг към Голак планина срещу настъпващата гръцка армия. На 15 юли Пловдивци атакуват кота „1450” и обръщат в бягство гръцките части. Цялата долина на град Пехчево почернява от бягащите в безпорядък гръцки войници, покосявани от българския пушечен и картечен огън. Когато полкът стига до село Робово, войниците са потресени от тичащите насреща им обезчестени български жени, които молят да бъдат спасени отвлечените от гърците техни мъже, братя и синове. През следващите дни 9-и полк отново е насочен за спиране настъплението на сърбите.

Във всички сражения - и във войната срещу турците, и във войната срещу съюзниците, Пловдивци излизат победители, но духът на войниците е поставен на изпитание от случаите на заболявания от холера и слуховете за настъплението на румънската армия в Северна България и реокупацията на Източна Тракия от турските войски. Така, притисната отвсякъде, предадена от своите бивши съюзници, въпреки героизма на армията, България е изправена пред първата си национална катастрофа. Тъга обзема душите на войниците и офицерите, защото виждат, че идеалът, за който се бориха и за който дадоха толкова жертви, е напълно пропаднал. Те разбират, че мирът, който предстои да се случи, няма да донесе нищо добро на Отечеството.

Войниците завинаги напускат тези свещени български места, за които проливат кръвта си. Утрото на 29 юли 1913 г. заварва воините от 9-и пехотен полк на височините западно от град Пехчево. Предстои да тръгнат за Пловдив и за последен път обгръщат с поглед пространните бойни полета на Македония, дето оставят да почиват вечно много от своите другари. Те завинаги напускат тези свещени български места, за които проливат кръвта си и които, според злата орисница на съдбата, остават под властта на враговете на България. В душите им отеква клетвата, че един ден жестоко ще отмъстят за коварството на тия, които стават причина да се пролее излишна кръв само и само за да ни ограбят.

На 9 август 1913 г. 9-и пехотен полк, заедно с всички части на Втора тракийска дивизия, е посрещнат тържествено в Пловдив. Колоната, начело с воините от 9-и полк, достига триумфалната арка с надпис „Добре дошли” на площада пред градината „Цар Симеон”. На приветствието на кмета на града отговаря началникът на дивизията генерал-майор Гешев. След преминаване в церемониален марш полкът се отправя към казармите си. В тях не се завръщат 206 убити и починали през войните 1912-1913 г. офицери и войници от полка.


Посрещане на пловдивските полкове след Междусъюзническата война, 9 август 1913 г.

През есента на 1914 г. започва нова война вече с участието на всички Велики сили, която нейните съвременници ще нарекат Европейска, а ние наричаме Първа световна. След едногодишно изчакване през септември 1915 г. България се включва във войната с надеждата за реванш и връщане на отнетите през 1913 г. български земи. Девети пехотен полк, в състав от 4 дружини, картечна рота, нестроева рота, телефонна команда, музикален взвод, парков взвод и полкови лазарет (54 офицери, 4 лекари, 349 подофицери, 4674 редници и 518 коня) е дислоциран в района на селата Чепино, Каменица и Лъджене (днешния Велинград) в Родопите. Тук на 10 октомври 1915 г. командирът на полка - полковник Димо Христов, прочита манифеста за обявяване на войната срещу Сърбия. Полкът в състава на Втора тракийска дивизия получава задача да се прехвърли в района на град Пехчево в Македония и да се включи в боевете срещу настъпващите по долината на река Вардар френски и английски войски от корпуса на Антантата, дебаркирал в град Солун. Първото сражение на полка започва на 3 ноември 1915 г. при височините край село Чепели.


Офицери от полка на чешмата паметник на капитан Ханджиев

Най-кръвопролитните сражения се разгарят на 24, 25 и 26 ноември при връх Голаш. Втора дружина в нощна атака „на нож” превзема укрепените позиции на французите при височината Висок камък. При контраатаката на неколкократно по-многобройни сили на противника се разгаря близо половинчасов ръкопашен бой, при който загива с разкъсани от бомба гърди командирът на дружината майор Никола Ханджиев. Общата атака на връх Голаш заедно с 14-ти пехотен Македонски полк сломява съпротивата на французите и те отстъпват към Дойран. В тридневните боеве полкът дава големи загуби - убити са 4 офицери и 170 долни чинове и ранени 12 офицери и 690 долни чинове. Храбростта, твърдостта и самоотвержеността на войниците и офицерите от полка е оценена и на 27 ноември сутринта на позициите, за да изкаже благодарност, се явява лично престолонаследникът княз Борис Търновски.

На 27 ноември полкът продължава преследването на отстъпващите панически френски и английски части, които изоставят обози, оръдия, снаряди, автомобили. В този момент българското командване прави голяма грешка, като под немски диктат зачита гръцкия неутралитет и забранява на българските полкове да преследват френските и английските войски отвъд гръцката граница. Само това спасява съглашенската армия от погром и прогонването й от Балканския полуостров. Така отново са жертвани българските национални интереси в името на съюзническа солидарност с неясни последствия. Вместо разгром, френските дивизии се укрепяват в лагер, близо до Солун, и през пролетта на 1916 г. се връщат на гръцката граница, като изграждат добре укрепена линия на високия и удобен планински гребен между река Вардар на запад и Дойранското езеро на изток. Така противникът си осигурява добра база за бъдещо настъпление срещу българската армия.

През месец юли 1916 г. 9-и пехотен полк заема участък от българската отбранителна линия при Дойранското езеро, южно от връх Кала тепе. Той е с дължина три километра и се състои от една линия окопи с дълбочина до два метра, изкопани в твърда каменлива почва и снабдени с достатъчно скривалища за запазване на защитниците от неприятелски огън. Пред основната отбранителна линия са изградени застави, наречени „Пепиниерата” и „Пловдив”, а зад нея три отбранителни пункта, които трябва да се отстояват на всяка цена. Недостатък на позицията на 9-и полк е липсата на солидни закрития за войниците, което ги прави особено уязвими срещу барабанния огън на противниковата артилерия.

От началото на август противникът започва стоварването на артилерия и боеприпаси в Солунското пристанище и подвозването им до Дойранската позиция, което показва намеренията за организиране на настъпателна операция. Артилерийската подготовка се провежда от 9 до 15 август, а настъпателните действия на пехотата започват на 16 август. Срещу 9-и пехотен полк е разположена цялата 17-а френска колониална дивизия. На 17 и 18 август дружините на полка продължават да отблъскват непрекъснатите атаки на французите, които настъпват в четири последователни вериги. Прикрити в укритията, Клементинци дочакват френските вериги на 30-40 м от окопите си и с атаки „на нож” ги отблъскват, като им нанасят огромни загуби. Въпреки че срещу 9-и пехотен полк и 27-и пехотен Чепински полк французите вкарват в бой двете си най-боеспособни дивизии, въпреки че имат огромно предимство в артилерия, те загубват тази първа битка на фронта при Дойран. Стоманените гърди на изпитания в битки български войник печелят победата в отбраната на Дойран.

В края на октомври 1916 г. 9-и пехотен полк, вече под командването на полковник Аврамов, е прехвърлен на Битолския фронт, където нашата І армия през септември провежда неуспешно настъпление и по-късно се укрепява на линията река Черна - село Кенали. Полкът пристига в района на Кенали в разгара на най-ожесточените сражения при завоя на река Черна. Няколко сръбски дивизии, подпомагани от разнокалибрена артилерия, опитват да пробият фронта с цел овладяване на град Битоля. Българските и немските части са поставени под ръководството на командващия ХІ германска армия генерал фон Винклер и изнемогват в непрекъснати боеве. В тези дни дружините на 9-и пехотен полк, които пристигат последователно в района на Битоля, са изпращани поотделно на най-горещите точки на отбранителните сражения. На 18 ноември българските войски са принудени да изоставят град Битоля, за чието превземане са дадени толкоз много жертви. Кръвопролитните боеве продължават. Само на 20 ноември 1916 г. полкът губи 112 убити офицери и войници и 400 ранени. На следващия ден Клементинци контраатакуват, но дават нови 35 жертви и 149 ранени. Командирът на полка е тежко ранен и попада в плен.

С настъпването на зимата на 1916/1917 г. фронтът се стабилизира и 9-и пехотен полк заема позиции за отбрана при село Арматус. Построени са по-здрави скривалища и дълбоки окопи, постепенно се нормализира и снабдяването с храна и фураж за добитъка. Едва през март 1917 г. четирите дружини на полка се събират при село Арматус, което дава възможност за укрепяване на целия полкови участък за отбрана. На 18 март 1917 г. за командир на полка е назначен легендарният подполковник Борис Дрангов. Той е роден в обикновено българско семейство в Скопие, завършва Военното училище в София и Генералщабна академия в Санкт Петербург. Започва кариерата си в Пловдив, а по-късно е преподавател във Военното училище. Участник в Илинденско-Преображенското въстание. През Балканската война е началник-щаб на бригада и участва в боевете при Гечкенли и Чаталджа. Любим командир на войниците, но мразен от генералитета на армията заради своите безспорни качества, честност и прямота.


Подполковник Борис Дрангов

Когато приема полка, той заявява пред строя на войниците: „Юнаци, нека твърдо да вярваме, че за да победим, от смърт не трябва да се боим. Две смърти няма, без една не бива!” През следващите седмици са изградени два реда стрелкови окопи с дълбочина до 1.5 метра, пред които е изградена два реда телена мрежа. Построени са дълбоки 3-4 метра укрития за войниците, укрепени с железни релси и покрити с желязна ламарина землянки. Създадени са наблюдателници и гнезда за картечниците и бомбохвъргачките. Поради липса на време са изградени само 35 бетонирани скривалища и галерии, в които около 1600 от бойците да се запазят от гаубичните снаряди, а по това време полкът наброява 2712 войници. Командирът разпорежда три пъти на ден войниците и офицерите да получават топла храна, а кухните, които дотогава са били на 6 километра разстояние, да се преместят в долчинките зад окопите на ротите. Тези грижи за войниците превръщат Дрангов в любим командир и на Клементинци. Така полкът е подготвен за започналите през месец май 1917 г. боеве с намиращия се срещу него 61-ви пехотен полк от италианската бригада „Сицилия”. Дотогава италианците обстрелват българските позиции денонощно с т. нар. „обезпокояващ артилерийски огън”. На 5 май сутринта започва ожесточена артилерийска подготовка, която разрушава част от българските окопи и укрития. И така до 10 май, през деня съоръженията са разрушавани от артилерийския огън, а през нощта българите ги възстановяват. Всички опити за атака на италианската пехота са отбити от картечния и артилерийския огън на българите и те се отказват да атакуват този участък. Продължават само артилерийските престрелки. За жалост, тяхна жертва става командирът на полка подполковник Борис Дрангов. На 26 май 1917 г., при беседа с млади офицери пред землянката, италиански снаряд разкъсва тялото на легендарния командир и същата вечер той издъхва във Военната болница. Произведен е в чин полковник и погребан с военни почести в двора на църквата „Свети Димитър” в Скопие. Войниците му го изпращат така, както се изпраща роден баща.

През следващите месеци на 1917 и първата половина на 1918 г. продължава „позиционната война” - в артилерийски престрелки, разузнавателни акции, патрулни нападения, създаване на нови и бетониране на старите отбранителни съоръжения. Появяват се самолети, които непрекъснато кръжат денем над българските позиции и са обстрелвани с оръдия и картечници. Започват обучения за борба с новите бойни отровни газове. Но и непрекъсната борба с въшките - паразити, неизбежни спътници на всяка война. Осигурява се почивка на бойците от по няколко от ротите в близкото българско село Добрушево, а покрай това и домашен отпуск в България. Войната продължава вече трета година, а войниците имат семейства, деца, имот за обработване.

В началото на месец септември 1918 г. става ясно, че съглашенската армия на Балканите готви решителна офанзива. На 14 септември на разсъмване започва артилерийска подготовка по цялото протежение на Битолския фронт. Зловещо бучене от идващите един след друг снаряди наподобява шума на развълнувано море. Облаци от прах и дим обгръщат позициите. Ожесточеният огън продължава до 19 септември със същата настойчивост и сила. На 20 септември командирът на полка полковник Киселов получава заповед, че вследствие на постигнатия разгром на българските войски при Добро поле, западно от позициите на 9-и полк, и направения пробив в дълбочина от 25 километра започва отстъпление на цялата армия. Това всява смут в душите на Клементинци. Недостойни ли са българите да спечелят военната победа? Нима войниците, които спряха настъплението на същите съглашенски армии през 1915 и 1916 г. при Дойран и завоя на река Черна, днес не могат да отбраняват позициите си? Та нима усилията и жертвите ще останат отново напразни? Днес от позицията на времето можем да кажем, че българските войници не са били по-недостойни през септември 1918 г. Причините за пробива на Добро поле трябва да търсим в компромисите на българското висше военно и политическо ръководство, което отстъпва от българските национални идеали и предоставя ръководството на войските изцяло в германски ръце, въпреки че Германия отдавна е изтеглила войските си от Македонския фронт и 11-а германска армия е представяна само от нейното командване. Тези грешки и действията на нелоялните ни съюзници деморализират страната и подкопават духа на народа в тила и на войниците на фронта. В дните, когато става ясно предстоящото настъпление на противника, германските щабове изтеглят и последните си части от Македонския фронт. Причините трябва да търсим и в това, което става в същите тези дни на тежки боеве в София, където са посрещнати с тържествени приеми и балове гостуващите на цар Фердинанд крале на Бавария и Саксония. По този случай са изтеглени от фронта, даже от Добро поле, български генерали и офицери, за да направят шпалир на високите гости. Ето това е голямото раздвоение между българските офицери и войници, които достойно защитават националния идеал и този „пир по време на чума”, по същото време в София, дело на висшия политически и военен елит на страната. Българските офицери и войници достойно посрещат врага, удържат позициите в продължение на три денонощия, но сега предимството на съглашенската армия в жива сила, картечници, артилерия, боеприпаси е от 3 до 5 пъти.

Девети пехотен полк започва отстъпление, при това в непрекъснати боеве с полковете от 17-а френска колониална дивизия. Всяка нощ небесният свод почервенява от запалените хиляди купи сено и множество складове в тила, пълни с хранителни и бойни припаси. Непрекъснатите гърмежи от експлозията на складираните патрони, снаряди, мини и бомби превръщат Прилепското поле в ад. С тъга Клементинци напускат тия чисто български покрайнини, чиито селяни надникват плахо през отворените врати и питат: На кого ни оставяте?

На 30 септември командирът на полка в района на град Кичево в Западна Македония получава известие за сключеното примирие. България трябва да опразни всички територии, които преди започването на войната принадлежат на Сърбия и Гърция, и ще демобилизира цялата си армия с изключение на три пехотни дивизии и четири конни полка. Според едно от най-унизителните условия, всички български войски, намиращи се западно от Скопския меридиан, остават в плен, като сдадат оръжието си. Само офицерите запазваха своето. Такава е съдбата и на 9-и пехотен полк. На 2 октомври е получена заповед за унищожаването на архивите и излишните банкноти, след като се раздаде заплатата на войниците. Нарежда се да се вземат мерки за спасяване на полковите знамена. Опасността за попадане в плен на полковото знаме, архивите и паричния ковчег е избягната благодарение съобразителността на командира на нестроевата рота - младия и енергичен поручик Пенчо Рибаров. Още в края на септември при отстъплението на полка от град Прилеп, вместо с дружините на полка, които отстъпват към Кичево, поручик Рибаров с част от войниците си се отправя към град Велес. При неимоверни трудности по задръстените от обозите на отстъпващите части пътища на 2 октомври те достигат град Скопие и научават за сдаването на всички български части на десния бряг на река Вардар. Оценявайки важността на момента, по свой почин поручик Рибаров решава на всяка цена да продължи пътя си за България с цел да спаси полковото знаме от попадането му в плен. С риск за живота си, охраняван от въоръжените войници, през Враня, Сурдулица, Трънска клисура, Врабча, Цариброд и София, на 8 октомври 1918 г. той пристига в Пловдив.

В същите тези дни, на 3 октомври 1918 г., победителите при Струмица, Дойран и Битоля, покрили челата си с неувяхваща слава по бойните полета на Тракия и Македония - офицерите и войниците от Девети пехотен полк, преклоняват глава пред злата орисница и се предават в плен. Герои до вчера, от които трепери същият този враг, те трябва да изпият до дъно горчивата чаша, що им е определило провидението. Хиляди проклятия се изтръгват от покрусената душа на всички чинове от полка по адрес на тия, които не са изпълнили с чест войнишкия си отечествен дълг и станали причина да ги сполети тази зла участ. Останали без оръжие, конвоирани от стража - черни войници от френските колонии, те посрещат дните на страданието, което им предстои. В град Прилеп Клементинци са посрещнати от жителите на града, които искат да видят обичните си войници. Но множеството от жени, деца и старци е разгонено с бой от освирепелите сръбски войници и е принудено да се изпокрие в къщите си. Пленниците са разположени в района на градовете Прилеп и Битоля и изпратени на тежка работа по пътища, гари и складове. Използвайки липсата на стриктна охрана, първата група от 4 офицери и около 30 войници организира бягство. С тази група стига до България и бъдещият командир на полка Иван Бонев. Следват нови групи винаги начело с по 2-3 офицери. Мнозина намират смъртта си по време на бягството или от глад и лишения по македонските планини, но стотици стигат до България. През пролетта на 1919 г. офицерите и войниците са преместени в големия пленнически лагер в Шамли близо до Солун. От тук през лятото започва връщането им на групи за България. Последните отпътуват през януари 1920 г. Не се завръщат само тия, които паради тежкия живот на пленничеството не могат да издържат лишенията. През Първата световна война загиват в сражения и умират от болести над 840 офицери и войници от Девети пехотен полк.

Втората национална катастрофа е огромно изпитание за България. Войската остава символична. Полковете, включително и 9-и пехотен, са сведени до дружини с непълен състав. Но верни на своя дълг, офицери започват упорита работа за възраждане на българската армия. Във втората половина на 30-те години е възстановена полковата организация на българската армия и през 1938 г. на 9-и пехотен полк е връчено второто му бойно знаме. На него е пришито парче от спасеното през 1918 г. първо знаме на полка. През тези години отново 9-и пехотен полк заема своето място при чествания, паради и другите изяви в обществения живот на града.


Второто бойно знаме на 9-и пехотен полк от 1938 г.


Парад на полка в Пловдив по време на Втората световна война

По време на Втората световна война полкът е дислоциран в Пловдив, а след бомбардировките в началото на 1944 г. е евакуиран в околните села, а щабът е разположен в село Клементиново (Труд). В началото на септември 1944 г. в България назряват съдбоносни събития. На 5 септември 9-и полк под командването на полковник Иван Бонев получава заповед с придадени артилерийски и бронеизтребителни поделения да се изнесе в района на град Кюстендил, като прегради пътя за Крива паланка в участъка село Бобешано - връх Руен и не позволи на немски части да преминат старата граница. На 8 септември поделенията на самостоятелния отряд са съсредоточени в указания район. На 11 септември по шосето към Деве баир започват настъпление противникови мотоциклетисти, оръдия и бойни коли. Отделни групи бойци достигат на 50 крачки от нашите позиции, но са отблъснати. След първите сражения от заловени немски войници се разбира, че те са от 162-ри гренадирски полк на елитната дивизия „Принц Ойген” и имат задача да преминат границата и овладеят София. На 12 септември ято самолети „Щука” с български опознавателни знаци на три пъти нападат позициите на 9-и полк. Българското командване не е вярвало, че полкът ще спре немските части, и било уверено, че Деве баир е в немски ръце. На 13 септември е отбита нова нощна атака на германците. На 14 септември следват нови две атаки и германците излизат във фланг на разположението на дружините на полка. Командирът на четвърта рота поручик Никола Гечков повежда контраатака, която увлича целия полк и противникът отстъпва в безпорядък.

Командващият българската армия генерал Владимир Стойчев на място изказва благодарност на командира и всички чинове за блестящо проведената операция „Деве баир”. Полковник Иван Бонев е награден с Орден за храброст - ІV степен, първи клас. Делегация от кюстендилци, водена от кмета д-р Ливадински, го провъзгласява за Почетен гражданин на Кюстендил.


Полковник Иван Бонев

Победата при Деве баир осигурява следващите успешни операции на българската армия в Македония през първата фаза на войната. От жизнено значение за немското командване е да задължи оперативното направление Кюстендил - Крива паланка - Куманово - Скопие, за да осигури време на частите си от Гърция и островите да се изтеглят по долината на река Вардар. Следващият рубеж, на който се укрепяват немците, са височините Варовище и Киселица източно от Крива паланка. На 3 октомври 9-и полк атакува и превзема Варовище, а 24-ти полк превзема Киселица. На 5 октомври към полка е предадена гвардейска дружина от партизани и по разпореждане на командира тя остава като четвърта дружина. На 8 октомври след петдневни боеве е превзет град Крива паланка.

В операцията при Стражин 9-и полк участва в състава на Втора българска армия. Тази висота е вратата към Страцин и на 14 октомври полкът получава заповед да подготви атаката на противниковата позиция при Стражин по целия фронт. На 17 октомври към 9-и полк е предадена елитната за българската армия парашутна дружина, командвана от майор Ноев. На 18 октомври в 5 часа след артилерийска подготовка започва настъплението, но германците оказват отчаяна съпротива. В 13 часа на командния пункт на полка идва командирът на дивизията със заповед Стражин да бъде превзет до вечерта, независимо от дадените жертви. Въпреки преградния минохвъргачен огън на противника, в стремителна атака парашутната дружина достига и овладява ключовата височина Цицката, но в тази героична атака понася повече от 50% жертви. Днес с право ги считаме за първите български командоси. Парашутистът Никола Паскалев Николов с откъсната ръка сам се взривява пред амбразурата на противниковия бункер. Към 21 часа последната съпротива е сломена от дружините на 9-и полк и бойното поле е осеяно с труповете на германските офицери и войници. Приносът на полка в овладяването на Стражин е безспорен. Командването взема решение да му се даде името „Стражински”. Лично командирът на Първа армия генерал Владимир Стойчев приема парада на полка, целува знамето и заявява: „В тези дни, когато аз поех командването на армията, само 9-и полк единствен от цялата армия беше на позиция на западната граница и твърдо като скала отстояваше бесните пристъпи на противника. Цели 40 дни поред без отдих срещу най-върлия враг, който Отечеството е имало някога, вие победихте. Аз не мога да намеря думи да изразя своя възторг, както и възторга на целия български народ от вашите подвизи. Много от вас сложиха костите си по тези чукари, много от вас проляха кръвта си след тежки люти рани. Тези юнаци, които загинаха, и тези, които бяха ранени, с кръвта си запечатаха своя подвиг за вечни времена в скрижалите на българската история. Юнаци, любовта и признателността на народа ще ви съпътства за вечни времена. Това е вашата единствена награда... От днес нататък 9-и полк ще носи името „Стражински”. В някои пленени германски документи заради превземането на Стражинската позиция 9-и пехотен полк е наречен „бесния полк”. Последните бойни действия на полка са при овладяването на противниковите позиции при река Пчиня. На 3 ноември командирът на 6-а пехотна рота поручик Тахтаджиев, изпълнявайки докрай клетвата, обкръжен, води до последен дъх бой и умира със смъртта на храбрите. Три дни по-късно в сражение загива и героят от Деве баир - командирът на 4-а пехотна рота поручик Никола Гечков. Победите през Втората световна война са спечелени с цената на скъпи жертви - 85 убити и 272 ранени.


Посрещане на 9-и пехотен полк и техния командир полковник Иван Бонев в Пловдив, 30 ноември 1944 г.

След края на първата фаза на войната полкът тръгва за родината и на 30 ноември 1944 г. е посрещнат тържествено в Пловдив. Цялото гражданство с цветя и подаръци очаква героите по улица „Иван Вазов” и на Централния площад. Всеки иска да види своите родни синове и братя, които от Деве баир през Крива паланка, Стражин, Страцин, Куманово и Скопие записват неповторими страници в родната ни история. А те, изморени, изгорели от бури и битки, с потъмнели лица се усмихват и бодро посрещат бурния изблик на всенародната радост.

Но този път времената са други. Само месец след тържественото посрещане командирът на полка полковник Иван Бонев е арестуван и осъден по недоказани обвинения на 15 години затвор, глоба от 3 милиона лева, лишаване от права за 20 години и присъждане в полза на държавното съкровище на всичкото му движимо и недвижимо имущество. Година по-късно полковник Бонев е реабилитиран, но след отказа му да се намеси в политическия живот и застане на страната на новата власт, отново е арестуван и изпратен в лагера „Росица”. Това, което не успяват да сторят немските куршуми, прави репресивната машина. На 10 ноември 1946 г. на 50-годишна възраст полковник Бонев умира. Тихо, скромно, без военни почести, каквито полковник Бонев заслужава много повече от плеяда други, чествани за щяло-нещяло, е погребан в Пловдив един герой.

Днес на мястото на казармите на 9-и пехотен Пловдивски полк в квартал Кършияка има хотел, градина и нови жилищни кооперации. Само имената на близките улици „Гюро Михайлов”, „Полковник Сава Муткуров”, „Полковник Борис Дрангов” и паметникът на загиналия легендарен командир на 9-и пехотен полк полковник Борис Дрангов, открит през 2007 г., напомнят за миналото. Историята на Девети пехотен полк олицетворява историята на пловдивското войнство, на тези славни наши деди, които дадоха своя живот през войните за обединение на българския народ. Но тя е история и за техните потомци. Днес живеем в друго време, в което си мислим, че не ни е нужна армия. Но не бива да забравяме поуките на отминалия ХХ век, а и на предишните столетия. Народната мъдрост гласи, че мъж, който има красива жена, трябва да има много пари, за да я задържи. Народ, който има плодородна и богата земя, трябва да има силна и добре въоръжена армия, за да я опази. Това помним от миналото ние, българите, които живеем повече от тринадесет века на тази благословена тракийска земя. И нека да живеем поне още толкова!

СТЕФАН ШИВАЧЕВ