ОГРАБВАНЕТО И УНИЩОЖЕНИЕТО НА СОЛУНСКИТЕ ЕВРЕИ ОТ ГЪРЦИ И ГЕРМАНЦИ ПРЕЗ 1943 ГОДИНА

РАФАЕЛ КАМХИ - ДОСТОЕН СИН НА ДВА НАРОДА

През пролетта на 1943 г. в България се разиграват драматичните събития по спасяването на 50 000 български евреи. Само четири месеца преди загадъчната смърт на цар Борис II, той вложи сили и сърце да спаси още един човешки живот, този на солунския евреин Рафаел Камхи. Кой беше този човек и защо неговата съдба беше така скъпа за най-широки кръгове в българската общественост, независимо от политическите пристрастия - за висши военни, бивши революционери и лично за българския монарх. И днес ние, българите, сме длъжници към този героичен и достоен син на еврейския народ, живял и се борил за свободата на поробените българи от Македония и Одринско в продължение на десетилетия. Той умря в Тел Авив с гордостта, че е син на две родини - България и Израел. Направеното за увековечаването на делото и паметта му е толкова скромно, че днес едва ли някой от българските и еврейските му сънародници си спомнят за него. А той, революционерът Рафаел Камхи, успя да преживее турските, гръцките и немските затвори, депортации и издевателства и доживя до сто години в Израел, неразривно свързан и с първото си Отечество - България. Векове наред по цялата българска земя българи и евреи са живели като добри съграждани и съседи, споделяли еднакво болките и успехите на народа и държавата. Примерите за това съжителство са многобройни и на него са посветени десетки хиляди страници и от българи, и от евреи. Дори разсекретената през последните години нацистка документация дава потвърждение за тази здрава връзка, градена със столетия.
Благодарение на Ели Ешкенази и проф. Борис Яновски днес имаме възможност да разгърнем неговите спомени, размисли и писма, в които престарелият вече революционер излива душата си на архаичния си език и отгръща още една непрочетена и непозната страница за съвместния живот и борби в години на изпитания.


Рафаел Моше Камхи е роден в Битоля на 15 декември 1870 г. Той е потомък на известен сефарадски род, заселил се на Балканите след прогонването на евреите от Испания в края на XV век. Предците му са едни от големите общественици, търговци, банкери и собственици на кораби в Османската империя. Баща му включва в широката си търговска дейност и доставки за турската армия. Образованието си Рафаел Камхи получава в родната Битоля. Страниците в спомените му от това време са изпъстрени с любопитни подробности за бита на битолските евреи, за образованието в еврейското училище и за отношенията между живеещите там българи, евреи, гърци и турци. За разгорелите се църковно-училищни борби между българи и гърци той пише: „Аз бях винаги на страната на българите, защото в Македония най-много има българи.” За настояването си в училището на Алианс Израелит да се изучава и български език е изключен заедно с директора му Нахмияс.


На 23 октомври 1893 г. в Солун шестима млади и образовани българи създават Македонската революционна организация с председател д-р Христо Татарчев и секретар-касиер Дамян Груев. Целта на организацията е „автономия на Македония с предимство на българския елемент”, тъй като по думите на д-р Татарчев не могли да възприемат гледището „пряко присъединение па Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция”. През следващата 1894 г. и младият Камхи е привлечен за член на Революционната организация лично от Д. Груев. По време на ремонта на къщата на Камхи в Битоля по предложение на Д. Груев в нея е направено специално скривалище за организационните дейци, архива и касата на организацията. В него отсядат през следващите години Гоце Делчев, Гьорче Петров, Христо Матов, Пере Тошев, Борис Сарафов и др.
През 1896 г. в Солун е проведен Първи общ конгрес на революционната организация, на който, според спомените на Р. Камхи, присъства и той като битолски делегат. На този конгрес организацията започва да се нарича Български македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). Целта на комитетите била „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като били „длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население”, а „член на БМОРК можел да бъде всеки българин без разлика на пол”. Независимо от тези постановки в устава на организацията един евреин става неин член, като е заклет официално непосредствено преди самия конгрес от ръководителите й. Тук не само е определена структурата на Вътрешната организация, но се вземат и редица важни решения, като едно от тях е създаването на Задгранично представителство в София. За първи задгранични представители са избрани Гоце Делчев и Гьорче Петров, които отговаряли за поддържане на връзка с наскоро учредения Върховен македонски комитет (ВМК) (1895 г.) и с българските правителства, политически партии и дворец. На Р. Камхи е поверена една от най-важните и отговорни задачи - да пътува между Солунския Централен комитет, Битолския Окръжен комитет и Задграничното представителство. Тази задача Р. Камхи изпълнява успешно, без да събуди подозрението на турските власти поради еврейския си произход.
Първите акции и афери на Вътрешната организация са тясно свързани отново с Р. Камхи. Разкриването на бомбите в еврейската махала в Битоля, които Доне Стоянов трябвало да донесе в скривалището в неговата къща, не довежда до разширяване на аферата благодарение на твърдостта на коравия българин.
След взетото решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание от Солунския общ конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г., провеждането на Софийските съвещания от зимата на 1902-1903 г. и Смилевския организационен конгрес от април 1903 г. Камхи е в постоянна връзка между ЗП, българските политици и вътрешността на Македония. Но тези му непрекъснати пътувания, в някои от които участва и брат му Ментеш, са усетени от турските власти и братята са арестувани и депортирани в Дебър „поради връзките на двамата с бунтовниците и осведомяването на последните чрез периодично отиване и връщане в България”. Следствието установило също, че „от известно време са се свързали с българите и тези връзки се разширили и върху арестуваните и затворените, и че те посредничели при осведомяването на бунтовниците по време на смутовете, а и че преди две години са дали пари на няколко българи”. Тези сведения, които бяха наскоро открити в турските архиви, съвпадат със спомените на Р. Камхи, който, освен за депортирането си, разказва и за участието си по същото време във въстанието в Дебърско като войвода на чета с прякора Скендер Бей. Това участие на депортирания Камхи във въстанието става възможно поради подкупността и тромавостта на турската администрация. Практически през този период в Дебър той е напълно свободен в действията си. На 13 септември 1903 г. турските съдебни власти разрешават на братята Камхи да се завърнат в Битоля, но само след дни Рафе, както го наричат другарите му, отново поема по тайните канали на ВМОРО за България, за да настоява за ефективна подкрепа за въстаналия народ.
Неповторим остава разказът за срещите му с български политици, кръвно свързани с Македония, и с княз Фердинанд I. Тогава Камхи за пръв път се среща и с малкия престолонаследник, по-късно български цар Борис III. Създалата се емоционална връзка 40 години по-късно може би ще се окаже решаваща за спасяването на бившия български революционер.
След въстанието за децата на пострадалите дейци са отпуснати средства от българското правителство, благотворителни дружества и обществени организации, а така също и от чужбина. Учителката Захария Шумлянска с тези средства организира в Битоля сиропиталище. По този повод тя разказва: „Евреинът Камхи ни е дал може би до десет хиляди лева, като отпусна платове, хасета, американи и одеяла. Въобще евреите се показаха много щедри.”
Освен благотворителната Р. Камхи продължава и революционната си дейност. След въстанието той застава на позициите на приятеля си Борис Сарафов, като изказва в спомените си своето възхищение от него. За опита да бъде наложен Б. Сарафов в изборната листа на Битолския окръжен комитет за делегат на общия конгрес на ВМОРО през 1906 г. поп Тома Николов разказва: „За тази листа аз знаех предварително от еврейчето Рафаrл Камхи, близък на Сарафов, който преди конгреса беше дошъл от София, нарочно изпратен от Сарафова за агитация в негова полза. Рафаел Камхи работеше в България и ми беше близък приятел, понеже взимаше живо участие в организацията. Като надушил, че съм дошъл в Битоля и че ще има конгрес, дойде при мене в хотела и ми донесе много здраве от Сарафова с поръка да изберем за делегати негови съмишленици, като ми представи имената на кандидатитеq начело със Сарафов. Срещу тази услуга той обещал да ни даде 500 наполеона и муниции: да позволим на същия Сарафов да дойде в Битоля от Воденско, където тогава беше дошъл за агитация, а Даме - в Солунско. Това предложение на Рафаила мен просто ме възмути и аз му казах да му пише много здраве от мене, че ние знаем кого да изберем и няма нужда това да се посочва отгоре и че не сме стигнали още дотам да се продаваме за пари и муниции.” Въпреки възмущението на поп Тома Окръжният конгрес избира за делегати освен Д. Груев, П. Тошев, Г. Петров и Б. Сарафов.
През следващия период Р. Камхи поддържа най-тесни връзки с дейците от левицата на македонското освободително движение Гьорче Петров и Димо Хаджидимов, като не скрива антипатиите си към други от революционните дейци. В края на Първата световна война е в средите на създаденото от левицата Временно представителство на обединената бивша ВМРО, която поддържа противоположна линия на възстановената и ръководена от Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев ВМРО. Като член на комитета на Временното представителство в гр. Ксанти неговото име стои редом с имената на останалите български революционери и общественици под приетите комитетски документи. През есента на 1919 г. той идва в София, за да участва в заседанията на Представителството. Но скоро заплахата от новата национална катастрофа, подготвяна на Парижката мирна конференция, се очертава като предстояща реалност. На среща с тогавашния министър-председател Теодор Теодоров, състояла се с посредничеството на Андрей Ляпчев, е предложено от Д. Хаджидимов и Г. Петров Рафаел Камхи като евреин да замине за Солун, за да отстоява, доколкото е възможно, интересите на българщината там. Това, както преценява Р. Камхи, би било по силите само на евреин. В Солун живеят над 100 000 евреи и е най-големият еврейски център на Балканите. И наистина с разрешението на френския генерал Шарпи той се установява и остава да живее там до трагичната пролет на 1943 г. За този период от живота си Р. Камхи е много пестелив в спомените си. Мимоходом само споменава за антиеврейските репресии, предприети от гърците през 1926 г., когато е запален един еврейски квартал и са нанесени сериозни щети на много евреи. След избиването и прогонването на българите през 1913 и 1918 г., а после, което е останало живо, и с изселническите спогодби идва ред и на гоненията срещу евреите.
След започването на Втората световна война последва Италиано-гръцката война. На помощ на Италия се притича Германия и след поражението на Гърция е установено германско и италианско управление в разделената на две зони държава - италианска и германска. Назначено е и колаборационистко гръцко правителство, което най-активно продължава започналите отпреди войната антиеврейски гонения и погроми. Нещо, много добре познато на нас, българите. След геноцида над българите започва и геноцидът срещу евреите, които някои гръцки, сръбски и македонски среди вече десетилетия правят опити да ги прехвърлят на България, тъй като през войната тя е съюзник на страните от оста Рим-Берлин-и Токио.
По време на Втората световна война някои от прогонените от Егейска Македония и Западна Тракия българи се завръщат по родните си места и правят опит да се организират. Камхи също се включва в тази дейност и участва в създаването на Българския клуб в Солун. През пролетта на 1943 г. Р. Камхи изживява трагичните дни на Холокоста, когато е подложен на преследванията на нацистите и гръцките колаборационалисти. Едва ли другаде съдбата на солунските евреи е описана така разтърсващо и покъртително, както в спомените на Рафаел Камхи, един от малкото оцелели от този ад. Освен това те са и изключително достоверно историческо свидетелство, в което са посочени както имената на главните виновници за изселването и унищожението на 56 000 солунски евреи, така също и много сведения за съдбата на изчезналите днес еврейски старинни ценности от испанския период, прибрани от местни гърци и немци.
Р. Камхи също е сред арестуваните и очаква да бъде откаран с влаковете на смъртта за Полша. Вестта за надвисналата опасност над бившия революционер достига до София. Светкавично е проведена и осъществена акция за неговото спасяване, в която участват Македонският научен институт, Илинденската организация, Националният комитет на македонските братства, политици, общественици, сред които се открояват имената на генерал Коста Николов, Лука Джеров, Анастас Лозанчев, поп Тома Николов и др. За него се застъпва лично и цар Борис III, който изпраща офицера за свръзка при немските военни власти в Солун и скоро Р. Камхи е освободен и идва в София.


След края на войната по настояване на Македонския научен институт и Еврейския научен институт той започва да работи над спомените си, които завършва през 50-те години след изселването си в Израел (1949 г.). От Тел Авив води продължителна кореспонденция с Ели Ешкенази, председател на Еврейския научен институт, проф. Борис Яновски, с Македонския научен институт. От изпращаните спомени и писма от Израел лъха носталгията на престарелия вече революционер към родната България.
Оригиналите на спомените на Рафаел Камхи и неговите писма се съхраняват в Централния държавен архив в т. нар. Еврейска колекция от старопечатни книги и документи (ф. 1568, an. 1, а.е. 8806 и оп. 2, а.е. 198 и 200, част от спомените се съхраняват и във фонд № 1932).
Веднага след Илинденско-Преображенското въстание проф. Любомир Милетич настоява да запише спомените за революционната дейност на Рафаел Камхи, но той тогава отказва. Работи върху тях до края на живота си, като така и не успява да ги довърши. Те в много отношения допълват и преосмислят издадените преди това „Материали за историята на македонското освободително движение”, издадени от проф. Любомир Милетич, и Христо-Силяновите „Освободителни борби на Македония”.
Част от спомените са писани на български език, докато е още в България, а след изселването си в Израел продължава да ги изпраща под формата на писма в Еврейския научен институт, написани на „ладино” (шпаньолски еврейски език), които са преведени още тогава на български. Преводите не винаги са на ниво, а и българската част е написана на доста архаичен език.
Искам да направя едно уточнение. Тези спомени бяха публикувани през 2000 г. в много малък тираж, който се изчерпа на мига, а тази част от тиража, която беше спонсорирана от ИЦ „Шалом”, където и беше прибрана, така и не видя бял свят. Спомените бяха преведени и на английски, но и те така и не стигнаха до читателите. По тази причина останаха неизвестни както за българската, така и за израелската общественост. Частта от спомените, която се отнася до трагедията на солунските евреи, беше публикувана преди това в списание „Български месечник”. По съвета на мой приятел от Тел Авив се обърнахме към солунските евреи да подпомогнат издаването на спомените, като приложихме и копие от тази част. Писмено ни отговориха, че те въпреки че са евреи, са гръцки патриоти и не могат да се ангажират с такова издание. И наистина те се оказаха гръцки патриоти, което пролича от следния случай: Тогавашният български президент Петър Стоянов участва в една среща в памет на загиналите и пострадалите от Холокоста в Северна Европа. Той трябваше да държи слово за приноса на България за спасяването на българските евреи от германските концлагери, но по ирония на съдбата именно представителите на тези солунски евреи-патриоти свалиха българския президент от трибуната, а той, въпреки че имаше в себе си екземпляри от публикацията в „Български месечник”, осигурено му от нас чрез Нери Терзиева, не съумя да защити честта на България, тъй като просто не беше прочел спомените на солунския евреин Рафаел Камхи. Последва и заличаването на името на българския цар Борис ІІІ и свалянето на благодарствената плоча в Израел след умело проведена акция този път и с българско участие. Наистина българският народ и православната ни църква, заедно с видни български политици, но и преди всичко с решаващата роля на цар Борис ІІІ спасиха българските евреи от унищожение. Да си припомним и какво стана с тези, които се бяха застъпили от депутатите от десницата в българския парламент в защита на нашите евреи - част от тях бяха избити от Народния съд, а други бяха хвърлени в затвори и концлагери. Истината винаги беше препятствана да стигне до хората.
Тук прилагам само три откъса, без каквито и да било съкращения, от спомените на революционера за трагедията на нашите сънародници евреи в Солунския ад през 1943 г., нещо, което беше вече се случвало на българите през Междусъюзническата война и след Първата световна война.
Предлагам сами да прочетете тези изпълнени с ужас редове и сами да отсъдите кой е виновен за трагедията на солунските евреи - един малък щрих към трагедията на нашите сънародници евреи.

Цочо Билярски


СПОМЕНИ И РАЗМИСЛИ


Именувам се Рафаел Моше Камхи от Битоля, [роден съм на] 15.ІІ.1870 г.
Биографични бележки за нашето семейство останаха у нашия племенник Я. Рафаел Камхи, при когото имахме доста много семейни предмети от изселването ни от Испания: един Сефер-Тора, тежащ 60 кгр., сега в Солунската синагога на Битолчани, Стари Парохет, Римонин, Кефарим и др. Сребърните предмети на синагогата са били заровени на известно нам место от Шамаша.
Ели Мосот, който живее сега в Солун като ръководител на днешната община, ми съобщи, че всички тия неща днес още съществуват. Сеферимите са били намерени в един обущарски дюкян, откъдето са били прибрани от ръководящите общината лица.
Тия предмети ги взехме от синагогата Арагон на Битолчаните в Солун и ги пренесохме в синагогата на Битолчаните, а именно: Исак Ароети, сега в Тел Авив, ул. „Рехов Левантин” № 21, Рафаел Камхи и Ели Масот - Солун.
Сефера Кол-Нидре имаше привилегията да прави агбаа през деня на Кипур. Тежи 60 кгр., голям шрифт колкото десет... всяка буква, кафен цвят.
Аз притежавам в Солун една голяма библиотека от много стари книги, наследени от прадедите ми, донесени още от Испания. Има такива напечатани върху пергамент или писани на ръка. Тази библиотека е във владение на гърка Яни Лапса, който живее в моята къща и там държи дюкян, ул. „Птоломей” № 16 - аперитив.
Моя племенник Жозеф Камхи го очаквам тези дни и него можем да го пратим в Солун.
Въпрос: Какво знаете за евреите от Ксанти?
Отговор: Италия е обявила войната на Гърция на 28.Х.1940 г. през Албания. Мнозина евреи са взели участие като добри патриоти на страната на гърците, които са имали големи успехи, почти половината от Албания е била завзета. Това е траело до края на април 1941 год., когато и Германия се намесила и обявила и тя война на гърците. На 9 април 1942 год. вече са били в Солун и гръцкият генерал Чолакоглу тогава се видял принуден да поиска примирие.
В Солун съществуваше едно гръцко дружество с инициали Е.Е.Е. - „Гръцко Национално Единство” - „Еленики Етники [Етерия]”, най-силната антисемитска организация. Щилянос Ганатос, който още е жив, сега е губернатор на Тесалия.
През 1926 год. е бил изгорен еврейският квартал [Камбил], гдето са живели около 300 еврейски семейства.
Тогава великите сили се намесиха. Венизелос е бил в Брис. Повикал е при себе си една еврейска комисия, която накарал да признае, че това е било извършено от пияни евреи.
Същото това гръцко дружество излязло да посреща германските войски с големи почести и голям шум. Същия ден Е.Е.Е. е обявило с обяви по всички кафенета, ресторанти, дюкяни и по трамваите следното: „Забранено е за евреите.” Имаше квартални кафенета, които се посещават само от евреи. Те се оплакали на генерал Лист, който отговорил, че това не е негова работа, когато същевременно дружеството Е.Е.Е. казвало, че това е дело на германците. Собствениците на тия локали махнали тия плакати и така това нареждане пропаднало. Обаче същото дружество започнало с още по-голяма енергия да работи през 1926 година и да обявява с памфлети да не купуват от евреи.
Това е траяло до май 1942 год., след което започнали да събират трудоваци евреи за принудителна работа по заповед на германците, от 18 до 45-годишна възраст.
Много гръцки бежанци от Тракия и Македония настаняваха в нашите еврейски къщи, откъдето ни изхвърляха нас. Взимаха ни пари, уж за да не бъдат иззети къщите ни и въпреки това пак настаниха гръцки бежанци.
Отправихме един апел до германците. Те ни поискаха 5 милиарда драхми обезщетение, за да не вземат евреи трудоваци. Нашите се съгласиха на 2,5 милиарда драхми, които бяха разпределени между нас като араха.
Аз бях обложен с 300 000, други с още по-големи суми. Който не внасяше тия суми, биваше интерниран от германците в затвора „Павло-Мелас”.
От този момент започна труден живот за нас. Поставиха високоговорители по улиците, от които през деня слушахме тия думи: „Смърт на евреите.”
На края на януарий 1943 год. една сутрин ни дигнаха и всички еврейски гробища бяха [разровени и] пълни със скелети, ограбени, въпреки че тия места бяха откупени веднъж от турците и втори път от гърците. Гърците настоявали, че им трябвали места, за да настанят бежанците си и да им строят къщи. Така са били унищожени еврейските гробища, съществували от повече от триста години.
Градът бе твърде голям. От него умираха по 30-40 души, които нямаше къде да погребем. Поискахме място за това и ни посочиха едно такова в с. Симитли на 15 км от Солун, песъчливо място, в което всяко погребение ни струваше много пари за пренасяне на умрелите и за данъци. По-богатите плащаха разноските за погребение на бедните.
На 10/17 януарий 1943 год. в еврейския квартал „Барон Хирш” започнаха да строят 8 врати, за да се образува едно гето.
На 1 февруарий с.г. главният равин Цеви Корес издаде едно напечатано обявление, с което нареждаше щото всеки евреин в тридневен срок трябва да даде една подробна декларация, за да бъдем зарегистрирани, без да се каже за каква цел. Това гръцкото правителство не можеше да го направи даже за една година.
На 10 февруарий с.г. всички евреи, живущи извън еврейския квартал, бяха принудени да се нанесат в еврейски къщи на 3 определени квартали, които даже са били обградени с голями врати, за да бъдем разпознати, въпреки че магазините ни бяха извън тоя квартал.
Поставиха ни едни 17 сантиметрови ленти - 1 шадай и номерът на всеки евреин, даже и на 2-годишните деца. Останахме без никаква храна. Гърците ни носеха такава и ни я продаваха на баснословни цени.
На 20 февруарий почна изнасянето на евреите от квартал „Барон Хирш” с вагони на всеки два дена, със 70 души във всеки вагон, по-лошо даже от добитъците, и веднага биваха настанявани там от други квартали евреи и от там ги товареха по вагоните.
Виновниците за това са били д-р Корес и двама други евреи, които са знаели добре немски.
Опразнените къщи веднага биваха завзети от гърци.
Германците задигнаха всичко онова, което бе по-ценно, а останалото биваше ограбвано от самите гърци.
До края на май 1943 год. почти не бяха останали никакви евреи в Солун. Мнозина евреи даваха огромни суми на гърците, за да се спасят, обаче гърците им взимаха парите и пак ги предаваха на германците.
Братята Либалах малтретираха евреите, за да кажат къде са оставили богатствата си и всичко да декларират. Накрая тия братя Либалах си заминали с германците като германски офицери с еполети.
Д-р Корес, когато поел поста главен равин [бе полски поданик], станал гръцки поданик и дал големи обещания на гърците.
Първото нещо, което той е направил, е това, че всички книги, на които е имало надпис: „У [...] на злите гърци”, всички книги напечатани.
Второто нещо, което е вършил, бе да организира и да държи сказки всяка събота и неделя, с които възхваляваше гърците, и пропагандираше в гръцките вестници за правителството. Той не познаваше нито гръцки, нито испански езици, френски твърде малко. Знаеше немски и полски жаргони.
Скоро бе обявена войната. Някои атински професори правели пропаганда против Германия и Италия. Д-р Корес в една своя реч нападнал германците и италианците, като ги нарекъл „варвари”, което прозвище са заслужавали.
Още от първия ден на идването на германците, 1.IV.1941 година, те са потърсили д-р Корес и са му поискали обяснение защо не е излязъл да ги посрещне. Два дена по-рано д-р Корес забягнал в Атина, като оставил семейството си и 2-годишното си дете.
Обаче изминали 1-2 месеца, докато германската войска да стигне в Атина. Когато са навлезли в Атина, взели го и го изпратили, но къде именно не знаем. По неговите думи било е във Виена. След 8 месеца отсъствие германците го довели в Солун с големи почести. Неговото довеждане бе, за да подготви „гетото” и всички ограничения против евреите.
Той е имал на разположение един автомобил заедно с братята Либалах, всецяло предани на германците, като жертвуваха еврейските интереси в полза на германците.
Въпреки това, след като са били взети всички евреи за изгнание, били са взети семействата на главния равин и на братята Либалах и пренесени не знаем къде. Но чух и научих после, че братята Либалах и жената и детето на д-р Корес са в Солун, а самият той не знаем къде е.

* * *

 

ЗА КОЛИЧЕСТВОТО НА ЕВРЕИТЕ, ИЗСЕЛЕНИ ОТ СОЛУН В 1943 ГОДИНА ОТ НАЦИСТИТЕ

Разказва очевидец: РАФАЕЛ КАМХИ

В Солун имаше четири еврейски големи квартала - населени почти изключително еврейски. Тия квартали бяха:
І квартал 151 - живееха работници, по-бедни евреи.
ІІ квартал - „Керим Ефенди”, на испански „Лас кампанас”- живееха изключително богати хора.
ІІІ квартал - „Колобмо” - смесено богати и еснафи.
ІV квартал - „Реджи Вардар” и „Барон Хирш” - работници, еснафи и най-бедни.
Най-напред започна изселването от четвъртия квартал, понеже гарата беше насреща. Тия къщи на „Барон Хирш” станаха лагер, който беше обкръжен с телени мрежи. Имаше една голяма врата. Това беше улицата - самата врата.
Всеки влак имаше 40 товарни вагона, като на всеки вагон имаше по 70 души. Значи всеки влак взимаше 2800 души. Всеки два дена тръгваше по един влак. Влакът тръгваше сутринта. През деня докарваха нови хора и на другия ден ги товареха и ги изпращаха.
Започваха най-напред с най-бедните, които си взимаха само по едно преобличане. Имаше отворени, имаше и затворени вагони.
В лагера в зимниците на къщите на „Барон Хирш” направиха затвор. Там викаха заможните, след като ги обискирваха и ги биеха, за да признаят къде са скрили златото и скъпоценностите.
Това правеха Албалах (двама братя) и Хасон, двама гърци и германците. Това беше една банда за обири и крадене на скъпоценностите.
Най-напред главният равин Цеви Корис и общинарите - пак бяха горните. Им казваха, че те отиват в Полша да работят и затова ги съветваха да си оставят парите и ще им дадат чекове в злоти. Много евреи си оставяха парите и им даваха чекове.
Шест месеца преди изселването германците и гърците запечатаха всичките касетки в банките, принадлежащи на евреи. И изпращаха известия да се явят в банката. И там комисия от гърци и германци взимаха бижутата и златото, и валути, а дребни книжни драхми не взимаха.
След „Реджи Вардар” изселиха квартала „Коломбо”. Той е на главната чаршия.
След това изселиха квартала на богатите „Лас Кампанас” и най-накрая - последния квартал 151.
И тъй почнаха на 25 март 1943 година и свършиха на 4 май 1943 година.
Аз смятам, че са били изселени всичко около 56 000 евреи от Солун. Обяснението ми е следното: 1) Всички евреи в Солун носехме номера. Аз носех № 41 367, а живеех във втория квартал „Коломбо”, а последният изселен квартал е I квартал - в който е имало още около 12 000 евреи.
А също понеже изселването е траяло 40 дена, а на всяки два дена е имало по един влак по 2800 души. Значи е имало всичко към 56 000 души евреи изселени.
От квартала на „Барон Хирш”, понеже беше беден квартал, дадоха го на гърците заедно с мебелите и те взеха всичко, а там настаниха бежанци от Серес.
А от другите квартали предметите от голям лукс взеха германците, а останалото го взеха гърците и го разграбиха, като само някои работи даваха на бежанците от Тракия.
Дойдоха германски професори, които четеха и разбираха еврейски език. След като прегледаха старите сеферторот и старите книги и ръкописи на библиотеката, ги взеха и опаковаха в сандъци и ги дигнаха за Германия. Това стана в синагогата, в която аз бях габай, синагогата се казваше „Кал кадош Монастирьоти” („Рю Сенгрю”) - тая синагога беше много стара и там имаше много старини и ръкописи, донесени от Испания. Имаше 14 сефарим, сефаримите германците ги оставиха, също и сребърните работи и пердета не взеха, а само книгите и манускриптите 6-7 сандъка. При завръщането намерихме само 5 сефарим у един грък обущар, който е използувал кожите за обувки. Какво е станало с другите „гета”, с библиотеки какво е станало, не зная, защото бяхме затворени в квартала и не можехме да излизаме и отидем в друг квартал.
За изселването блокираха квартала в полунощ, и то гръцката полиция, и в 2 часа след полунощ ни извеждаха от къщи. Взимаха нашите евреи само малко бельо и малко за ядене, а другото оставяха в къщи. Понеже аз и Саул Мезан бяхме освободени, видяхме всичко това, което описах по-горе и което се е случило с нашите братя евреи.
По тоя начин ги събираха. И под строй ги закарваха към гарата. Прекарваха ги по главните улици, гърците биеха тенекета и викаха по нас, а високоговорителите викаха: „Смърт на евреите!”. Закарваха ги в гетото на „Барон Хирш” по 60 души в стая на крака [прави], без прозорци, и оттам ги качваха на вагоните.
Имаше гърци, които за пари обещаваха на някои евреи да ги спасят, обаче взимаха [парите] и ги предаваха на германците, които пък ги избиваха. Някои се качваха на лодки и бягаха, но много от тях самите лодкари ги предадоха на германците, които веднага ги застрелваха. Имаше обаче и доста, които побягнаха като партизани и се биха по планините.
Според сведения, които впоследствие получих, всичките персийски килими и свещници изчезнаха, кой ги е взел и до днес не е известно.
До последния момент нашите евреи са водили преговори с германеца майор д-р Мертанс за спасение. Той е взел много пари и злато, обаче пак изпълни пъклените си разпореждания за изселване. От него зависеше нашата съдба, дали беше майор или генерал-майор не зная точно.


* * *

Допълнителни спомени на Рафаел Камхи за преследването на евреите в Солун през време на германската окупация

ТРАГЕДИЯТА НА ЕВРЕИТЕ В СОЛУН

На 28 ноември 1940 година Италия обяви война на Гърция, като я нападна откъм Албания - Билища и Корча, и откъм Епир. Същия ден Гърция обяви обща мобилизация.
На заповедта за мобилизация всички евреи с готовност побързаха да се явят в редовете на войската и се отзоваха с голям ентусиазъм.
Заповедта за мобилизацията засягаше хората от 19 до 45 години, обаче евреите, за да докажат своя патриотизъм, взеха участие всички, от 18 до 55 години, като доброволци. Евреите от квартала „Кимбил”, който през 1926 год. е бил изгорен, всички масово се записаха доброволци във войската, за да докажат грешката, която е била направена с изгарянето на този квартал.
Цифрата на евреите, явили се във войската между войници и доброволци, надминаваше 5000.
Всички ученички от 12 до 25 години постъпиха доброволно в болниците като милосърдни сестри. Всички жени еврейки превърнаха къщите си на шивачници за горни и долни дрехи за войската.
Всички еврейски благотворителни дружества, мъжки и женски, с голяма готовност побързаха да събират от сънародниците си фланели, вълнени чорапи и други за войската, а така също и големи парични суми.
Гръцката войска успя да отблъсне италианските войски, взе офанзивата, така че половината албанска земя бе окупирана от гръцките войски.
Жертвите, дадени от евреите - убити, ранени, изчезнали и замръзнали от студа, възлизаха на 1800 души, защото евреите бяха поставени на първите боеви линии.
С това доказателство на патриотизъм евреите помислиха, че антисемитизмът ще изчезне напълно в Гърция, обаче за голямо съжаление всичко се забрави още с първата седмица.
През първите дни на месец април 1941 год. германците обявиха война на Гърция, и на 8 април вечерта Солун капитулира. Гръцкият генерал Чолакоглу сключи примирие за предаването на града на 9 април сутринта. На 8 април гръцките войски и намиращите се там английски войски евакуираха града, като запалиха складовете с храни, петрол и всичко онова, което не можеха да отнесат при евакуацията.
Когато привършиха евакуацията на войските, на пристанището имаше 15 парахода за тази цел и 10 влака по 20 вагона, които всеки 40 минути тръгваха.
Сутринта на 9 април стана предаването на града на германците с голяма тържественост. Солунчани със знамена и букети и владиката начело излязоха на три километра навън, за да посрещнат германския генерал Лист, който бе начело на германските войски. Нито един евреин не бе поканен на това посрещане.
В 9 часа генерал Лист начело на войските си мина през главните улици на Солун, посрещнат от гърците и акламиран с букети. Всички гърци бяха в празнично настроение и се поздравяваха като на Великден с „Христос възкресе”. Евреите, обратно, бяха много умислени и загрижени, не знаейки каква ще бъде утрешната им съдба.
През същия ден 9 април никой евреин нямаше куража да излезе навън от къщата си. На 10 април сутринта по всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява.
Това от същите ония, които преди три-четири месеца викаха, че няма никаква разлика между евреи и гърци и ще живеят като братя.
За голямо съжаление твърде бързо бяха забравени всички дадени жертви в хора, всичката поддръжка морална и материална, дадени от евреите за този народ, който пое кривия път на антисемитизма, запазен в техните сърца.
На третия ден поставиха афиши във всички еврейски дукяни, за да не влизат гърците в дукяните на чифутите.
Обаче въпреки това германците влизаха в тях и си купуваха каквото им трябваше, като заплащаха покупката с окупационни марки. Имаше кафенета и сладкарници, гдето клиентелата им бе изключително еврейска, и като видяха, че интересите им пострадаха, те протестираха пред гръцкото правителство, което отговори, че тази заповед е била дадена от германския генерал Лист. Тогава се представиха пред него и той им отговори, че подобна заповед не е била дадена. „Вие можете да скъсате тия афиши и ако ви накажат за това, можете да ми телефонирате”, като им даде номера на неговия телефон.
Веднага кафеджии и сладкари махнаха тези афиши. Гръцката полиция заедно със своите тайни агенти се явиха с голяма бързина и искаха да им положат за това наказание, обаче кафеджиите телефонираха на генерал Лист, който от своя страна направи нужното посредничество пред шефа на гръцката полиция.
По такъв начин тази заповед бе унищожена и всички локали махнаха тия проклети афиши. Но с това антисемитизмът не изчезна, а наопаки, почнаха да го прилагат с още по-голяма сила. Преди окупацията на Солун гръцкото правителство и неговите приятели професори поканиха главния равин д-р Цеви Кориц да говори по радиото на немски език. Равинът в своята реч отправи много нападки към германското правителство, наричайки го „варварско управление” и др. подобни нападки.
Германците, още в първият ден на своята окупация в Солун, първата им грижа бе да потърсят равина Кориц. Потърсиха го в къщата му, обаче не го намериха. Жена му, която познава добре немски език, им каза, че преди три дни заминал за Атина. На края на месец май германците окупираха Атина и още първия ден на окупацията първата им грижа бе да потърсят равина Кориц. Същия ден неговите приятели и правителството предадоха равина на генерал Лист. Ако искаха, неговите приятели и гръцкото правителство можеха да го укрият, а германците никога не можеха да го намерят в Атина.
Но за гръцкото правителство бе радост да предадат един евреин в ръцете на неговите палачи.
И така равинът Кориц изчезна, без никой да може да узнае постигналата го съдба.
Солунските евреи бяха много наскърбени от тази загуба и ден през ден всички дамски благотворителни и други дружества посещаваха жена му, за да я утешат и успокоят за постигната участ, за който никой повече не можа да узнае какво е станало с него.
Осем месеца след това на месец февруари 1942 год. главният равин д-р Цеви Кориц се яви в Солун радостен и горд и настоятелството заедно с всички евреи бяха твърде доволни да видят своя равин след осеммесечно отсъствие да се завърне жив и здрав. Всички се надпреварваха да го посещават. Равинът сам определи ден и час за посещение на многобройните делегации. В продължение на 15 дни голяма част от енориашите и нотабилите се представиха пред своя равин.
На въпроса на многобройните си посетители равинът отговорил така:
„Аз съм много доволен от германското правителство. Искрено и от все сърдце съжалявам, че съм го нападал, и за грешката, която сторих с това. Те скоро ще спечелят войната. Те имат добро мнение и са с отлични впечатления за нас, евреите, и в най-скоро време ще окупират Палестина и ще я дадат на евреите.”
На зададения му въпрос къде е прекарал 8-те месеца главният равин отговори:
„Бях във Виена, тамошните евреи, а така също евреите от Варшава, са добре поставени и напълно свободни.
Те дават своята материална и морална подкрепа на германското правителство, за да спечели войната.
По такъв начин ние ще завладеем Палестина. Ето защо и солунските евреи трябва да направят същото, за да спечелят симпатиите на германското правителство.”
Това бяха отговорите и съветите, които даваше главният равин, настанен да живее в луксозния палат на Елиа Бенозио.
След като се изминаха 15 дни в почивка и в ресепции, главният равин зае поста си в общината. Първата му работа бе да се отнесе към народа, за да му кажат дали са доволни от него. Всички единодушно му отговориха, че са твърде доволни от неговата личност, и му гласуваха доверие. На второ място той поиска да му се дадат пълни и неограничени права и власт, за да ръководи общината по негови разбирания. И това искане бе изпълнено!
Малко време след това той поиска щото Общинският съвет начело с председателя доктор Рафаел Алеви да си сложи мандата под предлог, че било излишно да има настоятелство в такъв състав от 10 души, работата на което можело да се извършва от трима души, които много по-бързо ще решават всички общински въпроси. Според него тия трима души трябвало да познават добре немския език.
За такива той посочи двамата братя Албалах и някой си Хасон. След време се узна, че тия трима господа са дошли в Солун с главния равин.
Така бе съставено първото комунално настоятелство под председателството на главния равин д-р Цеви Кориц.
Луксозното помещение на еврейската община се превърна в едно еврейско Гестапо и така започнаха нещастията за евреите в Солун.
Първата работа на тия господа Албалах и Хасон бе да се нахвърлят в еврейските търговски магазини.
Под форма на една комисия заедно с двама-трима гърци почнаха да реквизират големи партиди много ценни стоки.
Взимаха стоките и даваха на собствениците едни бележки до германското Гестапо, откъдето да си получат парите. Ако някой се осмеляваше да отиде там, повече не се връщаше.
След като опразниха дукяните, почнаха с къщите. Същата комисия, съставена от Албалах и Хасон с гърците, почнаха да посещават подред къщите на евреите и да задигат луксозната и ценна мебел. Идваха с държавни камиони и задигаха най-ценните работи.
Няколко дни по-късно дойде редът и на касетките по банките, в които евреите в по-голямата си част държаха накитите на жените си, златото и чуждестранни валути. Всичко бе иззето. Изчислено е, че това възлизаше на много милиони златни франкове.
След това решиха и започнаха да събират трудоваци евреи от 18 до 45-годишна възраст.
На тези, които не искаха да идат трудоваци, им се определяха голями суми за откупуването им. Трудоваците бяха поставени на много тежка работа и почти 75% от тях заболяха от тежки болести и умряха.
И така, фамозният главен равин с братята Албалах и Хасон определиха, че евреите трябва да платят към 2 1/2 милиарда драхми за ония трудоваци, бедни и богати, които не можеха да вършат тази работа.
Тази грамадна сума бе разпределена между по-заможните, разделени по категории. Който не изплащаше веднага определената му араха [такса] от фамозната 3-членна комисия, биваше веднага изпращан в затвора „Павлос Мелас” - затвор специално за тази акция, - робство на злобния и коварен грък.
Малко време след това всички евреи бяха събрани в определени за тях квартали, а именно квартал „Барон Хирш”, „Реджи Вардар”, „Коломбо”, „Гилан Мермери”, „Керим Ефенди” и квартал 151. Всички евреи, които живееха в други квартали, бедни и богати, бяха съсредоточени в тези пет района.
Първата партида от квартала „Барон Хирш” бе изпратена в Полша 5 дни преди Пурим 5703 год. Тогава нотабилите и богатите евреи от Солун чрез фамозния равин и неговите другари започнаха преговори, за да ги оставят и не ги изпратят в Полша. Постигна се съгласие чрез майора д-р Мартенс да ги оставят срещу пет милиарда драхми, или срещу 500 000 турски лири ефектив, при условие че те няма да останат в Солун, а ще ги настанят по гръцките острови.
Това бе първата вечер на Пурим. Радостта на евреите бе неописуема за това, че са спасени. За голямо съжаление обаче тази радост бе за кратко време и скоро се обърна в траур, защото гръцкото правителство отказа категорично да приеме в своите „свещени” острови тия нечисти евреи. С всичка сила се противопостави и се обяви за смъртта на чифутите.
И така нещастието и гневът Божи се изсипа върху солунските евреи и след два дни започнаха изпращанията за Полша.
След тази сцена „уважаемият” равин заедно със своите съдружници Албалах и Хасон свикали по-заможните и нотабилите в общината и им казали:
„Вие сами видяхте, че въпреки нашите усилия не можахме да успеем да ви задържим тук, понеже гръцкото правителство не се съгласи да ви настани по островите.
Донесете тия петстотин хиляди лири и ние ще издадем чекове за тях срещу еврейската община във Варшава и по този начин ще си получите парите в полска валута и ще можете там да вършите всякаква търговия. Полските евреи ще ви приемат твърде благосклонно и с голяма симпатия. Ние ще ви дадем препоръчителни писма.”
По-голямата част от евреите повярваха на техните думи. Веднага са били отпечатани фалшиви чекове и по този начин заграбиха от народа грамадни суми. А за ония, които не повярваха на техните думи и не се поддадоха на лъжите им, те си взеха бележка, за да им отмъстят по друг начин и случай.
Това бе една банда от явни убийци. Албалаховци и Хасоновци направиха съюз с гърците; мнозина гърци отиваха при заможните евреи с обещание да ги укрият в техните къщи срещу големи парични суми. Взимаха им парите и в полунощ Албалах, Хасон с гърците и германците ги убиваха. Така направиха с големия манифактурист Нисим Соломон Камхи, взеха му грамадни суми в злато и после го застреляха.
Същата участ последва ония евреи, които се доверяваха на гърците варкаджии [лодкари]. Взимаха им предварително парите и след това ги предаваха на тази черна банда, съставена от Албалаховци, Хасоновци и гърци.
Последната „Макат Бехарот” направиха в лагера „Барон Хирш”. Набелязаните лица, които не бяха се доверили на фалшивите чекове, вкарваха ги в зимниците, биеха ги немилостиво, за да кажат къде са скрили парите и на кого са ги дали. Мнозина признаваха и веднага със затворени таксита, каквито те имаха на разположение, ги закарваха до мястото, където бяха заровени съкровищата, изземваха ги и веднага ги изпращаха в Полша.
Трагедията на солунските евреи бе ужасна и не се поддава на описание с перо.
Според информациите, които имаме, братя Албалах и Хасон през 1944 год., когато стана руската офанзива, се представили пред руската армия като евреи-затворници и по този начин минали в Албания с четири куфара, пълни със злато и скъпоценности, крадени от солунските евреи. От Албания те преминали в Италия и оттам се завърнали в Солун и заедно с техните съдружници гърци продължили своята нещастна работа да изравят заровените съкровища по еврейските къщи, за които те имаха точни сведения.
Обаче след като изпълнили своето злокобно дело, техните съдружници гърци се нахвърлили върху тях, иззели им всичко, което бяха крали, и след това ги застреляли.

10.VI.1948 г.