МОЖЕ ЛИ ЯНЕ САНДАНСКИ ДА БЪДЕ ЗНАМЕ НА МАКЕДОНИСТКАТА БАНДА ОМО „ИЛИНДЕН”?

В детството ми, когато се заговореше за Македония то в повечето случаи се споменаваха две магически имена – Гоце и Яне. Минаха десетилетия и наши историци започнаха да „отварят” очите на обществеността, че името на Гоце не трябва да стои редом до това на Яне. Закичиха там името на Даме. Дойде демокрацията, появиха се нови имена за незнаещите – Тодор и Ванчо. Постепенно имената на първите бяха отдадени на забрава. А нима първите Гоце, Даме и Яне не са били това, за което народът мълви легенди и пее песни. Дори някои текстове на народните ни песни бяха променени – че „на вечерята не бил дошъл Яне Сандански”, а бил „дошъл Тодор”. После се оказа, че дори не бил „дошъл Тодор”, а най-ми „бил дошъл Ванчо Михайлов”. А бе, песента за тази склерозирала баба, която отдавна е забравила, а може би е и в отвъдното не казва истината. Това трябва да се знае, защото конюктурата и калпавата пропаганда променяше дори текстовете на т.нар. автентичен фолклор. И да си го кажем, че това не привлича, а отблъсква българина. А водачът на Серската група във фракционните борби във ВМОРО, мелнишкият войвода Яне Сандански е пазел като скъпа реликва, един обемист тефтер именно с български народни песни, и то не само от Македония, а от цяла България, като вътре са и стиховете на нашите революционери, които бяха тръба на националната ни революция през Възраждането. Яне се е подписвал върху този тефтер многократно от всяка страна на листовете. Фолклористи изказаха съмнение дали тефтера е негов, или той се е подписал на чужд тефтер. Но, уважаеми, графолозите дори и да докажат, а те все още не са доказали, че ръкописът е на други, то подписът на Яне е авторизирал скритите вътре текстове. А казват, че Яне е и пеел хубаво. Та дори и като песнопойка да го е използвал, това също значи много. Пък ако не възразявате бих ви посъветвал да прочетете само първите страници на неговите спомени, където той изрично отбелязва, че „след като свърших училището, заех се с четене революционни книги. Биографията на Левски ми направи най-силно впечатление. Четох „Записките” на Захарий Стоянов, „Под игото” на Вазова и др. Обичах да чета и сетне по македонското дело.” Но бъдете сигурни, че не е чел спомените на Димитър Влахов, Лазар Колишевски, Вера Ацева и Киро Григоров!? Да пофантазираме, ами ако ги беше прочел, независимо от другото време, когато са се писали, едва ли пак щеше да стане македонец. Яне има място в българския национален пантеон, което е извоювал с дейността си, а че е бъркал и дори е престъпвал законите на невидимата армия, наречена ВМОРО и това е истина. Това той го е изкупил с живота си. А истината, както казва правото е свята, а за обикновените хора е и мила. Започвахме да премълчаваме името на Яне Сандански и антибългарската пропаганда го взе за свое знаме. Слава Богу, все още и той не е щръкнал на кон край Вардара, като събратята си Гоце и Даме, но и то скоро ще стане. Определено още в началото трябва да повторя и да подчертая, че мястото на Сандански е безспорно в българската история, въпреки наличието на доста големи петна в неговата биография. Макар и млад този революционер, беше наричан от другарите му “Старика” поради зрелостта и авторитета си, а така се подписваше и той под писмата си. Да си припомним от историята, че и младият Тодор Александров беше назоваван също с името „Старио”. Това вероятно значи нещо за народа ни от Македония!? “Жестокият” Сандански, както го наричат противниците му, а дори и биографът му проф. Любомир Милетич, отвлечената американска мисионерка мис Елен Стоун в спомените си го нарича “Добрия човек”. Този рано озрял революционер, възпитавал се сам, четейки българската историческа и революционна книжнина и прекланящ се пред делото на българските революционери, обичащ родния фолклор, израства с идеите на революционерите-демократи от епохата на Българското възраждане.

Яне Иванов Сандански се ражда на 18 май 1872 г. в българското село Влахи, Мелнишко, но скоро след Кресненско-Разложкото въстание семейството му се преселва в Горна Джумая, а след това в Дупница. В Дупница завършва втори гимназиален клас. Служи в българската армия в 13 Кюстендилски полк, а след това учи занаят – първоначално обущарство, а след това работи като прошбописец в кантората на вуйчо си, авторитетния дупнишки адвокат Спас Харизанов. Вероятно от тук му остава красивия почерк. Яне полага грижи и за читалищната библиотека в Дупница.

Изявявайки се като един от най-големите противници на върховизма след 1901 г. Яне Сандански започва революционната си кариера именно като върховист. Той участва в първата акция на току-що създадения през 1895 г. Върховен македонски комитет (първоначално наименуван като Македонски комитет). Четническата акция на Върховния комитет трае съвсем кратко, тъй като населението в Македония и Тракия не е подготвено за въстание и не се вдига, а тя не е и имала такава цел. Четите превземат Мелник и Доспат. Сандански, като четник в четата на Стойо войвода, участва в една от двете успешни акции на комитета – превземането и подпалването на голямото помашко село Доспат. Спомените на участниците в тази акция свидетелствуват, че погромът над това българо-мохамеданско село било отмъщение за участието на селяните му, като башибозук, по време на потушаването на Априлското въстание (1876 г.) и по-специално в Баташкото клане. Втори път Яне влиза с чета в Македония, отново по инициатива на Върховния комитет и на офицерите през 1897 г., за да се възползват от предизвиканата ситуация от Гръко-турската война, но този път акцията е напълно безславна. Сандански участва и в работата на конгресите на Върховния македоно-одрински комитет в София, като делегат от Дупнишкото македоно-одринско дружество, на което е председател. Неговото име често може да се срещне в протоколите с изказванията на ораторите и в резолюциите на конгресите.

От времето, когато започва противопоставянето на двете македоно-одрински организации – легалната и революционната, Сандански твърдо застава на страната на Вътрешната организация и влиза отново с чета в Македония през 1901 г. От този момент неговата известност преминава границите на България и на поробените български земи – Македония и Тракия. Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМОРО) започва да изпитва глад за оръжие и бойно снаряжение, тъй като кризата в отношенията между ВМОРО и ВМОК се засилва и тя вече не може да разчита на доставките и помощта на Комитета. Поради тази причина Организацията предприема няколко отвличания, с цел да се получи паричен откуп при връщането на отвлечените пленници. Първата такава замислена и неосъществена акция е отвличането на едно от децата на един от най-богатите българи – бъдещия министър-председател Иван Ев. Гешов. Втората акция, ръководена от самия Гоце Делчев, в четата на който влизат и анархистът Петър Манджуков и офицерът войвода Антон Бозуков е отвличането на детето на богат струмишки бей. Акцията е успешна, бегчето е отвлечено, но в последния момент когато трябва да се изплати откупа, пленникът избягва и акцията пропада. При третата акция, ръководена от анархистите Славчо Мерджанов и Петър Соколов, заедно с арменски революционери, успяват да отвлекат синът на един одрински бей и да поискат паричен откуп. Но беят отказва всякакво споразумение с цената на живота на сина си, който е екзекутиран от революционерите пред очите на бащата и доведената турска войска. Акцията завършва с пълен крах, като част от четниците са избити на място от редовната турска войска, а заловените българи и арменци са съдени по бързата процедура и обесени едновременно в четирите посоки на Одрин, т. е. на кръст, понеже са християни. Едва четвъртата акция, от ръководената от Яне Сандански сборна чета, в която влизат едни от най-добрите войводи на ВМОРО – Христо Чернопеев, Кръстьо Асенов, Сава Михайлов, Андон Кьосето, Петър Юруков, Александър Дърводелски, Лазар Томов, Стефан Мандалов и Кара Васил, успяват да заловят американската протестантска мисионерка Елена Стоун и нейната спътничка, също мисионерка, българката Екатерина Стефанова Цилка. Ек. Цилка е женена за албанеца Григор Цилка, революционер и участник в изграждането на свободна Албания след Балканските войни. Тази акция, единствена е успешна от замислените и подготвени акции на ВМОРО и то благодарение на желязната дисциплина, твърдостта и предвидливостта на ръководителя й Яне Сандански, а не на неговата жестокост, както пише проф. Любомир Милетич. Нима другите неуспешни акции бяха по-малко жестоки и те ръководени също от едни от най-авторитетните водачи и войводи на ВМОРО. Организацията и в Солун, и във Велес, и в Кукуш, и в Битоля предприемаше такива акции по отвличания и по насилствено събиране на пари, за да се снабди с оръжие за предстоящото въстание, за което непрекъснато сигнализират българските търговски и дипломатически агенти в Турция. Не бива да забравяме и за Попставревата афера в Битоля, ръководена от самия Даме Груев; същото се отнася и за винишката афера и за тракийските афери. По време на управлението на правителството на д-р Константин Стоилов (1898) дори се достига да криза в отношенията между Централния комитет на Организацията и българското правителство и неговите представители в Македония. В защита на Сандански и на организацията, както и на поробените българи от Македония и Одринско се застъпва “жертвата“ – Ел. Стоун, след завръщането си в Съединените щати, като не пропуска никога възможността да застане публично на страната на поробените българи и на тяхната революционна организация, и започва да нарича в спомените си, което се потвърждава и от спомените на Ек. Цилка, и както посочихме и по-горе войводата Сандански с прозвището “Добрия човек”. Човекът и революционерът, който не успя да създаде свое семейство и деца с такава обич и грижа трепери над чуждото дете, което ражда по време на отвличането Ек. Цилка и започва да го нарича с най-мили думи и го обявява за “късметчето” на четата. От спомените на двете отвлечени жени проличават най-добрите качества на българина, въплотени в образа на революционера Сандански и то в най-екстремната ситуация, в която би могъл да попадне не просто един човек, но и един войвода и да излезе не само с успех, но и с чест. Тази акция прави популярна ВМОРО, теглата на българите в Македония и Одринско и самия Сандански и далеч зад океана. Акция, изпълнена блестящо и по възможния най-хуманен начин и нямаща нищо общо със съвременния тероризъм. Поглеждайки назад в нашата история, комбинацията от героизъм и хуманизъм можем да намерим с хиляди в борбите на българите в освободителното им движение.

Решението за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание от 2–4 януари 1903 г. заварва неподготвени, както Сандански, така и редица други ръководители на ВМОРО, тъй като тяхното мнение не е поискано от конгресистите, а не са поискани и делегати от техните окръзи. Макар и с неохота и поради слабо въоръжения Серски окръг, Сандански участва във въстанието и то съвместно с четите на Върховния комитет, с когото Организацията сключва споразумение. На практика въстанието в Серски окръг е трети етап от планираното въстание, тъй като Общия план на въстанието дава тази възможност, всеки окръг сам да прецени кога да започне въстанието. Битолският окръг въстава на Илинден – 20 юли, Одринският окръг – на Преображение – 5 август, а Серският – на Кръстовден – 14 септември 1903 г. Съвместно с довчерашните си противници-върховистите Сандански дава едни от най-сериозните сражения през въстанието, тъй като в него участват офицери и войници от редовната българска армия. Но поради липсата на оръжие и достатъчно муниции, снаряжение и храна и в Серския окръг въстанието е прекратено скоро и обединените чети на Организацията и Комитета подпомагат изтеглянето на бежанците от Пиринския район в свободна България, след което и те се прибират в Княжеството. Сандански е един от последните които се изтеглят. Тук в столицата на Княжеството през зимата на 1903–1904 г. се провеждат известните Софийски съвещания на ръководителите на въстанието от различните окръзи. Сандански също участва в тях и е един от основните критици на героичното, но преждевременно и недостатъчно подготвено въстание. Той и неговите привърженици първи се окопитват от поражението и изготвят в първите дни на януари 1904 г. Директива за бъдещата дейност на Вътрешната организация и упътване за прилагането й. Тя в действителност е първия документ, който ще бъде сигнал, че в средите на ВМОРО започват известни процеси, които не след дълго ще доведат до оформянето на отделна фракция в нея – Серската. По време на Софийските съвещания Яне Сандански на няколко пъти през януари 1904 г. се среща с професор Любомир Милетич и разказва спомените си, които стават един от най-важните извори за живота и дейността на този български революционер, обхващащи времето до края на въстанието. Тези спомени, заедно със спомените и на другите ръководители на ВМОРО стават неразделна част от този своеобразен архив на македоно-одринското революционно движение, като проф. Милетич ще ги публикува за пръв път чак през 1927 г. в книга 7 от библиотеката “Материали за историята на македонското освободително движение” и макар, че претърпяват след половин век още едно издание, те и до днес са недостатъчно познати за широкия кръг читатели.

След завръщането си във вътрешността Сандански твърдо отстоява независимостта на Серския окръг, противопоставяйки се с оръжие на четите на Върховния комитет, които се опитват да създадат своя база в крайграничните райони. От тази въоръжена борба на българи срещу българи печелят единствено поробителите и активизиралите се и сменили тактиката си сръбска и гръцка пропаганди, които от културно-просветни стават вече въоръжени. Очертаващото се разцепление в редовете на Организацията временно е преодоляно, поради уменията и действията на Даме Груев по време на Първият общ Рилски конгрес през септември–октомври 1905 г.

Малко преди провеждането на Втория общ Рилски конгрес Даме загива и вече като че ли няма никой, който да успее да успокои страстите на противопоставящите се групи в Организацията. Въпреки споровете около мястото на провеждането на конгреса делегатите от шестте революционни окръга пристигат в София и на 13 декември провеждат първото предварително заседание на конгреса. Тук този спор избухва с нова сила. Той продължава и на следващите две заседания, вследствие на което се стига до компромисното решение конгресът да се състои в Рилския манастир. Но не мястото на конгреса обаче е най-важният въпрос, който вълнува делегатите на шестте революционни окръга. Същността на разногласията са обособяващите се идейни различия, опиращи до такива важни въпроси от живота на Организацията, каквито са въпросите за бъдещата й дейност, за нейната материална издръжка, за отношението й към България, както и за управлението и за основните й програмни документи - устава и правилниците на ВМОРО. Един случайно възникнал инцидент по време на пътуването на серските революционери за манастира им дава повод да преминат границата и да не вземат участие в работата на конгреса. В отчета си пред ІІІ Редовен окръжен конгрес на Серския революционен окръг, изнесен на 22 август 1907 г. Я. Сандански най-искрено говори за причините, поради които той и неговите привърженици са провалили провеждането на Втория Рилски общ конгрес. Становището на Сандански е намерило място в приетата резолюция от 2 септември 1907 г. от конгреса, който одобрява действията на серските делегати по провалянето на общия конгрес с думите: “Конгресът одобри поведението на делегатите. Тия последните със своето държане са отстранили възможността да се узакони един не в духа на Революционната организация и нейната независимост път. Вменява в дълг и на бъдещите свои пълномощници да бъдат по-категорични и да ценят високо самостойността и чистота на Организацията.”

С проваленият Втори Рилски общ конгрес всъщност се слага началото на разцеплението във ВМОРО. От Организацията се отцепват серските дейци, част от струмишките и солунските, а кризата в Одринския революционен окръг, създава опасността и възможността от ново прегрупиране.

Групата около Я. Сандански поема пътя на разцеплението и по нейно нареждане на 28 ноември 1907 г. драмския войвода Тодор Паница убива двамата задгранични представители Борис Сарафов и Иван Гарванов, като излиза публично с две отворени писма, в които декларира позициите си и оправдава убийството на представителите. Оформен е и протокол от това злополучно заседание на Серския окръг на 10 октомври 1907 г.

Още преди Младотурската революция от юли 1908 г. започва организирането на новата фракция в рамките на македоно-одринското революционно движение, която трябва да носи наименованието Македоно-Одринската революционна организация (МОРО). До създаването на МОРО повечето от нейните дейци принадлежат към “Серската група”. След отделянето на “Серската група” и разцеплението във Вътрешната организация, МОРО се създава до голяма степен с цел да й се противопостави.

Причините за разцеплението във Вътрешната организация се коренят в търсенето на различни пътища за разрешаване на българския национален въпрос, дължащо се преди всичко на идеологическите различия между дейците от двете крила на Вътрешната организация. МОРО възниква в резултат на настъпилото разцепление във ВМОРО и като етап за продължаване на борбата с легални средства след провъзгласяването на Младотурската революция. Новата организация е свързана главно с личността и делото на Я. Сандански през 1907 и 1908 г.

На 8 август 1908 г. в Солун е публикувана брошура с проектопрограмата на МОРО. С нея се потвърждава, че дейците от т. нар. “левица”, т. е. серчани, не смятат населението за “македонска нация”, а говорят от името на своята “българска нация”, което е изрично подчертано. Тук трябва да отбележа, че документите са най-доброто свидетелство, че нито разцеплението, нито принципните разногласия между дейците на ВМОРО не възникват на антибългарска основа. И не въпросът за българския характер на движението е спорен. Този въпрос никога не е поставян на обсъждане нито на конгресите на Организацията, нито в нейните издания, нито в програмните й документи. Разногласията и разцеплението в организацията се дължат на различните виждания на нейните дейци за пътищата и средствата за водене на борбата.

В проектопрограмата са формулирани главната задача на МОРО и исканията, които си поставя тя в своята дейност - борбата срещу всяка политическа и икономическа експлоатация, за създаване на необходимите условия за свободно политическо и културно развитие на народа и гарантиране благосъстоянието му.

Проектопрограмата и декларацията са съставени от Я. Сандански, Димо Хаджидимов, Димитър Миразчиев, Никола Харлаков, Ангел Томов и Павел Делирадев, които се събрали на няколко заседания в началото на август 1908 г. в Солун в хотел “Енглетер”, а окончателната редакция е направена от Сандански и Хаджидимов.

Дейците на МОРО се пръснали из цяла Македония и Одринско с цел да агитират за участие в проектирания учредителен общ конгрес, но свикването му е осуетено, тъй като Сандански е тежко ранен в Солун по време на устроен атентат от войводата Таню Николов. По такъв начин учредителният конгрес на МОРО не се провежда и тя на практика съществува нерегламентирано до януари 1909 г., когато двете групи – на Сандански и на Христо Чернопеев, около вестниците “Конституционна заря” и “Единство” се споразумяват да се обединят в Народна федеративна партия (българска секция), а вестниците престават да излизат, като на тяхно място започва да излиза в. “Народна воля”, представляващ орган на БНФП. МОРО слиза от сцената на политическия живот в Турция, но принципите от нейната проектопрограма залягат в основата на програмните документи (устав, програма, резолюции) на Българската народна федеративна партия. Базата на БНФП е по-ограничена от тази на възникналата също след Младотурската революция друга българска партия в Турция - Съюза на българските конституционни клубове (СБКК), тъй като в нея членуват преди всичко дейците на Серската група и редица интелигенти с леви убеждения. СБКК не претърпява разцепление, а бива разтурен принудително от младотурците по закона за партиите, докато БНФП не само че се разцепва на две големи групи, едната поддържаща Сандански, а другата – Димитър Влахов, но само няколко месеца след Учредителния й конгрес от нея се откъсва една трета група, начело с Хр. Чернопеев. Чернопеевата група поставя основата на нова българска организация, която носи името Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО) и обхваща главно територията на Струмишкия революционен окръг, но има амбицията да включи в себе си и части от другите окръзи, но и от свободното Българско княжество.

Развихрилите се страсти в редовете на БНФП спомагат в много отношения за нейното самоликвидиране, а водачите й се оказват сами, по думите на Сандански “като генерали, без армия”. Виждайки това положение на нещата, Сандански възкликва в едно писмо до Александър Буйнов, че “ако така ние продължаваме да стоим разединени и развлечени всеки в своите работи, сигурно един недалечен ден събитията ще ни изпреварят и ние ще останем за смях на хората”. Сандански пише, че се налага свикване на среща на серчани, на която да се обсъди създалото се положение, тъй като “ние сме тясно свързани с това движение и не така лесно можем да се откажем от него”.

В следващия период, когато започват Балканските войни, Я. Сандански, като български патриот и революционер участва във войната като предоставя храна и всичко, което е необходимо за частите на 7 Рилска дивизия, която воюва на Македонския фронт. Той се намира в челните редици на тази прославена българска дивизия, а в списъците на Македоно-Одринското опълчение е отбелязано, че е войвода на чета по време на Балканската война, числяща се към Щаба на 15 Щипска дружина.

По време на Междусъюзническата война Я. Сандански успява да премине в гръб на гръцката армия, да я откъсне от основните гръцки части и има възможност да плени обградената армия, заедно с гръцкия крал, но предложението му за това към върховното българско командване и към цар Фердинанд, получава решителен отказ. А не бива да забравяме, че лошото водене на тази война от Фердинанд и неговото обкръжение от продажни политици, военни и лакеи доведе до обезбългаряването и изтребването на народа ни в Егейска Македония от развилнялите се гръцки пълчища. Акцията на Сандански, ако беше разрешена даваше възможност за по-друг завършък на тази неподготвена война и би смекчила ударите от Букурещкия погром от 28 юли 1913 г. Но в историята, думата „ако” не съществува.

Тук искам да припомня един малко известен епизод от живота на революционера. След първият погром на отечеството Яне Сандански заедно с войводата Михаил Герджиков тръгват да търсят съмишленици за да убият главния виновник за погрома над България – цар Фердиданд. И впечатляващоот е, че всички Фердинандови лакий се измъкват от тази история като мокри въжета. Единствен благославя акцията големия българин Българският екзарх Йосиф І. Но акцията така и остава неосъществена.

В следващия период, когато страната ни се готви за участие в Първата световна война, за да възвърне заграбените български територии от Сърбия, Гърция и Румъния Я. Сандански е изпратен с мисия от Българското военно командване в Албания да търси подкрепата на албанската страна, която също има да освобождава свои земи, заграбени от Сърбия и Гърция. И което е най-впечатляващото Сандански не само, че успява в тази си мисия, но и среща най-радушен прием в средите, около Григор Цилка, чиято жена той отвлича преди десетина години.

Я. Сандански така и не успява да участва в Първата световна война, тъй като на 22 април 1915 г. е убит в Пирин планина. Макар и със закъснение изпълнението на произнесената срещу него смъртна присъда на Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО (март 1908 г.) го застига в родния Пирин. През следващите десет години всички подписали протокола със смъртните присъди на Б. Сарафов, Ив. Гарванов и М. Даиев са наказани от ВМОРО, а самият атентатор, изпълнил двойното убийство насред София, Тодор Паница е екзекутиран публично във Виенския Бургтеатър от бъдещата съпруга на члена на ЦК на ВМРО Иван Михайлов, Менча Кърничева. Макар и възтържествувала правдата, от нея ние българите нищо не спечелихме, а продължавахме да губим най-смелите чеда на общото ни Отечество.

Само може да съжаляваме, че Яневият племенник, големият български писател Симитър Димов, не успява да напише замислената биография на революционера. Но читателите могат да прочетата написаното от братовчеда му Иван Харизанов и от съратниците му Павел Делирадев и Христо Константинов, както и от писателката и сценаристката Свобода Бъчварова. Написаното от Константин Кюлюмов и от Славе Македонски може и да не четете – те на много места се разминават с правдата.

Яневите спомени и документи, както и редица още мемоари на негови съратници може да прочетете в излезлите книжки за него, но тук като илюстрация за народностната му принадлежност прилагам няколко документа, които сами говорят за това.

Цочо В. Билярски


№ 1

Речи на Яне Сандански в Неврокоп

Неврокоп, 17 юли 1908 г.


Речта на г-н Сандански към народа от балкона на Неврокопското правителство.

Ей, ти, нещастни народе! Ти, който си тъпчен от 500 години насам под краката на тиранията, а днес добрите синове на отечеството я премахнаха и създадоха щастие в живота на всекиго, което щастие не ще има край. Вий днес живеете под знамето на равенството, братството и свободата. Султанът и неговите кръвопийни оръдия, които бяха откраднали свободата на нещастния народ, днес той я иска и за всичко им търси сметка. Ей братя! Които сме живели с българското име, от днес нататък всички сме равни под блестящия братски байрак.

Днес всички ний – турци, българи, гърци, арнаути, евреи и др. дадохме клетва, че ще работим за милото ни отечество и ще бъдем неразделни и всички ще се жертваме за него и ако стане нужда, даже и кръвта си ще пролеем. Просвещението най-здраво гарантира положението на отечеството, затуй отваряйте училища! И просвещавайте се! И това, което трябва за подобрението на населението положението ще го искаме от Султана, и ако не ни удовлетвори със сила ще го искаме и ще винем всички с един глас “Долу Султана! Долу Султана! Долу Султана!”

* * *

Речта на нашия патриот г-н Сандански, казана на обеда в салона на Неврокопското училище.

Народе! Събрани днес на обеда, изказвам благодарността си, загдето ний всички, без разлика на вяра и народност, си пададохме ръка и прегърнахме, за да разпръснем тъмнината, която е обхванала нашите очи, а днес тържествено я гледаме с презрение, нещо, което до днес не е било. Днес всеки искрен патриот тържествува, тъй като досегашната нетърпима тирания я провалихме и отсега нататък щастливо ще живеем. Да живее народът! Да живее отечеството! Долу тиранията!

Исторически музей – Велинград – Инв. кн. № 806.


№ 2

Кореспонденция от специалния пратеник на в. „Дневник” в Солун за отношението на Яне Сандански към Българската екзархия

Солун, 8 август 1909 г.


Късно вечерта снощи, когато конгресът на федератистите разискваше чл. 32 от партийната програма, в който се третира материята за учебното дело, един от дегелатите заговори против Екзархията, че не си изпълнява добре дългът и пречи на учебното дело в Македония. Възбуждението бе общо.

В този момент Сандански, който председателствуваше конгреса, стана и с разтреперан енергичен тон заяви: „Не засягайте Екзархията! Положението в Турция още не е затвърдено.” Подигна се шум. Даде се отдих. През време на антракта Сандански отиде при делегата, който повдигна въпроса за Екзархията, и му заяви: „Ти не знаеш нищо. Ако стане нужда да се не удовлетворяват българите в Македония, аз ще защищавам Екзархията с оръжие в ръка…”

Това произведе дълбоко впечатление на присъствующите. По-нататък в разскванията не се говори нищо против Екзархията.

Публ. във в. „Дневник”, бр. 2522, С., 11 август 1909 г.