МАГИЯТА НА СЕЛО СВЕЖЕН

Много са легендите за създаването на село Свежен, което някога се е наричало Аджар. По-точно това е арабската дума Хаджар, което значи камък. Това тълкование ни е оставил роденият тук народен художник Христо Станчев. Неговите пейзажи от селото не са нищо друго, освен пресъздадени голи и гладни късчета земя. Но има и друго тълкование – корави, непокорни българи, които следвали неоклонно своя път в живота. Местните хора „преглъщат” Х-то в началото на всяка дума започваща с тази буква. Така вместо хляб казват ляб, вместо хоро – оро, а от Хаджар е станало на Аджар.


Общото на всички легенди за произхода на селото е, че насочват към времето на падането на българските земи под турско робство. Дали от разбитите войски на Цар Иван Шишман или от прогонените търновски боляри в годината на падането на града, които заедно с Патриарх Евтимий се насочват някъде на юг... Най-красиво е преданието, че Аджар е основан от български войници, съпровождали сестрата на Иван Шишман Мара до предаването и на хората на султан Мурад. Не могли да преживеят този срам и се заселили в дебрите на Средна гора. Така или иначе, селото е създадено преди повече от 600 години от българи, потърсили спасение от турския ятаган, на това скътано място високо в Средна гора.

През седемнадесети век селото става важен книжовен център. Неин израз е ръкописната книга като плод на книжовното и художествено творчество. Връх на илюстраторското изкуство през ХVІІ век се достига именно в Аджарско-Карловска книжовна школа. Духа, славата и традициите на миналото стават щит за народно самосъхранение, предпоставка за отпор срещу усилията за помохамеданчване. Коравият български народностен дух намира израз в църковно-религиозния и книжовен живот на селото.

В следващите векове тук процъфтяват животновъдството и обработката на вълна. Планината предлагала обилна паша, а овцете осигурявали мляко, масло, сирене, месо, вълна, кожи. Това отбелязва и иконом Константин през 1819г.: „Повечето жители се занимават с овчарство, а останалите със земеделие”. Селото е отбелязвано в хрониките като важен център на абаджийството, което в своя разцвет в началото на ХІХ век обхваща почти цялото негово население. Търговците на шаяци и аби достигат до Цариград и Анадола, а на обратния път доставят вълна, която раздават за преработка на местното население. В семействата вълната се пере, суши се по дворовете, , влачи се, преде се, тъче се. Създават се много бояджийски работилници. Аджар става важен център на голям брой занаяти – папукчийство, кафтанджийство, кундурджийство, мелничарство, тепавичарство, кафеджийство, кръчмарство.

Когато човек днес гледа изоставените ниви по баирите около Свежен, се чуди как тук се е развило производството на маслодайни рози и розово масло. Аджарските търговци на розово масло и аби имат своя улица в столицата на империята. Обикновено явление е било от всяка къща да имат свой човек в Цариград. Те се връщат само по веднъж в годината, колкото „да оправят гюла” / розовите градини / или да подсигурят финансово семействата си. Тези търговци са имали свои въоръжени дружини за охрана по пътищата и самочувствието на богати и независими българи. Цели аджарски фамилии превръщат гурбетчийството в Цариград и Анадола в трайна семейна традиция. Още през 17 век населението на Свежен надхвърля три хиляди души, а в края на 19 век надминава 4000 души.

Икономическото замогване на аджарци през 17-18-19 век стои в основата на широкото обществено и частно строителство. Живеещите трайно в Цариград абаджии и търговци донасят традицията за строене на чешми, започва изграждане на канализация, над която стръмните улици са застилани с кардаръм. Първите обществени сгради са двете църкви и училището.

Но магията на село Свежен е най-вече в неговите къщи. Тяхното великолепие е израз на материалното благосъстояние на населението на селото, но и свидетелство за естетическите вкусове на времето. Жилищната архитектура разграничава няколко групи къщи. По главната улица те са големи дървени домове с просторен дюкян на долния кат, с тежки дъбови врати от към пътя, които се отварят рано сутрин и се затварят късно вечер. В много от тях пеел дървен чакрък или тупал домашен стан, носел се звън на бакърджийски чук, глухо покашлювали приведени над малките масички-тезгяхчета кундурджии и папукчии. В малко по-големи помещения въртели дребната си търговия бакали, кръчмари, кажеджии. Така тези помещения са едновременно и домашна работилница и търговски дюкян.

Център на селото било пазарището, където е ханът за другоселците, които докарват зърно, брашно, фураж, а от тук си купуват шаечни платове, обувки, какви ли не занаятчийски стоки. Някъде през 18 век Аджар е обявен за касаба и център на Караджадагската нахия и това дава силен тласък на търговията. Но големите кервани на аджарските търговци се отправят към Цариград и Анадола. Живеещите там търговци строят по традиция разкошни къщи в родното си село. Така постепенно на основата на местната традиция и външните заемки се създава прочутата аджарска дървена къща.

Тези великолепни сгради се характеризират най-напред с разкошните открити одъри, с великолепни асмалъци над тях. Първият етаж е изграден от камък, но вторият кат винаги е от дърво. Здравият дъб, който расте на воля в околните гори. Тук на открития одър, живее семейството през летните месеци, с тихите летни нощи са свързани и най-ярките спомени от детството. А семействата наистина са били многолюдни – с по шест, седем, осем деца. Малките, но китни дворчета, покрити с калдаръм, едва побират многобройната челяд. Вътрешните одаи са богато обзаведени, някъде и с вносна покъшнина, с мендерлъци и отрупани със сахани. Стаи с разкошни камини и водници, спални помещения с изкусно изработени тавани, долапи и мосандри за постелките и завивките.

Великолепни образци на това архитуктурно-историческо богатство са Серафимовата, Чокшевата, Джевизовата, Мушевата, чорбаджи Вълковата, Конярската, двете Чолчеви къщи. Старата свеженска къща се родее по архитуктурен стил и и функционалност с дървените къщи от другите региони на страната, но си има и нещо свое, специфично, оригинално. В нея е вложено много майсторство, вкус и въображение.

За съжаление голяма част от това неоценимо богатство освирепелите турски пълчища предали на огъня и го превърнали в пепелища през страшното лято на 1877 година. Необмисленото навлизане в Южна България на отряда на генерал Гурко и оттеглянето му след битката при Стара Загора, довеждат до отмъщението на турските пълчища. Изгорени са Калофер, Карлово, Сопот. Башибозукът достига и до дебрите на Средна гора. Най-напред са убити свещеника, учителя, видните занаятчии и търговци. После всичко е подвластно на огъня. Надживели пожара и по-късните отделни разрушения, запазени с висока степен на автентична съхраненост, съществуващите сега над 15 дървени свеженски къщи от ранния строителен период показват забележителна строителна и жилищна култура. Като отделни, изолирани представители на масова за времето си застройка, характеризираща се с различни теренни дадености и с различно местоположение в селищния организъм, те се отличават една от друга със своята архитуктурно-художествена индивидуалност. Обединява ги строителният материал / дървото /, общите похвати на конструктивното им изграждане и традиционното им жилищно ядро „къщи – соба”, достъпно от широко открит чардак. В предната част на двуетажната сграда се появява малка стаичка – одаичка. Красивият декоративен детайл е характерен за богатите къщи – както за ранните, така и за строените през първите десетилетия на ХХ век. Хубави дървени ламперии, покриващи стените на представителните помещения, масова употреба дори в най-скромните къщи на „асма”, тавани от светло дърво, запазени и досега в естествения си цвят, обковани с профилирани шинди тъмни гредореди над чердаците и помещенията „къщи” в ранните образци, долапи в няколко реда, полици, таблени врати в по-късните и красиво оформени полукръгли горни прагове над вратите в старите свеженски къщи, стълбищни парапети със специално украсени „стърчишки”, алафранги, мивници и много други по-значителни и дребни елементи на домашния бит са свидетелство за естетическите изисквания и високия жилищен стандарт в историческото развитие на селището. Запазените днес повече от сто стари къщи в село Свежен са обявени в Държавен вестник , брой 96 от 11 ноември 1987 година за групов паметник на културата и са под защитата на закона. Това богатство оформя чуден архитектурно-исторически резерват.

Ако Ви се случи да пътувате с кола в този дивен край на България между земите на община Брезово на юг и землището на община Карлово на север, спрете в Свежен. Зиме тук остават да живеят 70-80 възрастни хора, на лятос селото оживява от живеещите постоянно свеженци в Карлово, Пловдив, София, от техните деца и внуци. Обикаляйки по кривите и стръмни улички ще откриете дълбоките корени на българщината в Средногорието. Планината е съхранила българите в най-страшните векове от нашата история. Те са се отблагодарили с тези чудни къщи, в които е вложено майсторство, естетически вкус и вдъхновение. За да пребъде завинаги българския дух.

 

СТЕФАН ШИВАЧЕВ

с. Свежен с. Свежен с. Свежен
с. Свежен с. Свежен с. Свежен
с. Свежен с. Свежен с. Свежен
с. Свежен с. Свежен с. Свежен
с. Свежен с. Свежен