ПАНЕ БИЧЕВ – КОШМАРЪТ НА ЧЕРВЕНИТЕ ТЕРОРИСТИ

“Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство.
Бомба, отрова, разстрел
– ето нашата нова психология.”
Васил Коларов (14 декември 1925 г.)

“И аз сега казвам, недостойно бе за мен и за мнозина, които мислиха като мен, да се подчиняват безпрекословно на едно безумие. Човек, който като краен садист решава да обезглавява стотици и стотици ценни живота, който забравя след това, че за неговия престъпен порок ще плаща цяла класа, не може да бъде комунист.”
Цола Драгойчева (1925 г.)


Два месеца след 9 септември 1944 г. наскоро сформираната Народна милиция арестува още един човек, който заедно с хиляди още е включен в числото на безследно изчезналите.
За кого става дума?


Изчезналият е Пане Бичев, дългогодишен шеф на Обществената безопасност. Макар и останал в сянката на далеч по-известния Никола Гешев, дължащо се донякъде и на пресъздадения негов художествен образ от писатели, мемоаристи, сценаристи и режисьори, името на Пане Бичев се свързва с разкриването на анархистката организация “Червените братя”, на атентата в Софийското казино, на атентата в театър “Одеон”, на подготовката на Септемврийското въстание (1923 г.), на нелегалната младежка комунистическа конспирация, на атентата в храма “Света Неделя” и др. По думите на един от неговите биографи по онова време не е имало човек в България, който да не е знаел кой е Пане Бичев.
На 19 декември 1931 г. по инициатива на Граждански комитет под председателството на генерал Велизар Лазаров е отбелязана 20-годишнината от полицейската служба на Пане Бичев. През същата година е публикувана и неговата книга “Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925 год.” с подзаглавие “Разкриване нелегалните апарати на комунистите”. Богато документираното си изложение авторът не подписва с името си, а го отпечатва като девет отделни брошурки от името на “Бивш полицай”. И наистина той от 8 февруари 1932 г. минава в пенсия, след 20 годишна полицейска служба. Само между другото ще отбележа, че когато Пане Бичев минава в пенсия, тогава изгрява звездата на няколко големи български полицаи Петър Амзел, Павел Павлов и възвеличавания от комунистите, левите земеделци и анархистите Никола Гешев. Питаме се  - с какво Н. Гешев надмина по популярност дори най-големият български полицай Пане Бичев? А от биографичните очерци за Н. Гешев е известно, че той след известни лутания и опипвания около политиката и по-точно около крайно почервенялата БКП след 1919 г. когато казват, че тя се „болшевизирала”, той едва през кървавата 1923 г. влиза в структурите на българската полиция. За предния период от живота му слуховете разказват, че Гешев дори се е навъртал и около Коминтерновските канцеларии в Москва, но защо не се е задържал там, историята мълчи. Популярността му се налага на българската общественост след големите разкрития на служещите на чужди държави шпионски групи, които Държавна сигурност, съвместно с РО 2 /военното  разузнаване/ прави  след 1941 г. Тогава (1941 г.) Гешев е назначен за началник на Оперативния център за борба с централните ръководни органи на БКП. Но да се върнем пак на Пане Бичев – в дните, когато му е предстояло пенсионирането, го запитали колко пари и какви средства е спастрил за старините си. Той само посочил впечатляващия куп от ордени, ленти и отличия и добавил, че това му е печалбата и разклатеното му здраве, което кърпи „само с непоколебимата си воля, която единствено ми е помагала в тежката служба”.
Пане (Спас) Иванов Бичев е роден на 5 октомври 1885 г. в Ихтиман. От 1910 г. е назначен за секретар в наскоро създадената Обществена безопасност. По време на Балканските войни (1912–1913 г.) е повишен в длъжност първи пристав на Обществената безопасност, която длъжност го прави и пръв помощник на директора на службата. През Първата световна война (1915–1918) е пратен в освободената Македония, като е назначен за началник на Полската тайна полиция и за шеф на Полицейската секция при Щаба на Действующата армия. Тази си трудна служба той изпълнява и като си сътрудничи с дейците на ВМОРО и по-специално с тези около кръга на Тодор Александров и генерал Александър Протогеров. Тук той успява да се прояви като достоен и най-добър ученик на другият забравен днес голям български полицай – Пано Чуклев. След изтеглянето от Македония на българската армия и администрация, след Солунското споразумение от 29 септември 1919 г., в навечерието на втората национална катастрофа той е назначен за главен инспектор при Обществената безопасност в София.
Въпреки, че се пенсионира през 1932 г. Пане Бичев продължава да сътрудничи на Главна дирекция на полицията и създава частната детективска агенция “Детектив”. Популярността на детективската му агенция се разпростира и далеч извън границите на България. Това се потвърждава и от писмото на американската детективска агенция до министъра на вътрешните работи, с което се иска повече информация за Пане Бичев и за неговата агенция с цел тя да бъде включена в списъка на световните детективски агенции. По-нататък до арестуването му и до безследното му изчезване той продължава дейността си като частен детектив, като неговото бюро се занимава със събиране на информация, издирвания, анкети и наблюдения. След 9.ІХ.1944 г. името му завинаги е заличено, дори и от спомените на разкритите от него атентатори и терористи, а книгата му е иззета и унищожена, а останалите екземпляри от нея са засекретени в спецфондовете на народните библиотеки. Делото на този голям български полицай, спрял по най-категоричен начин развитието на предизвиканата от Коминтерна и неговата секция в България политическа криза, която можеше да се превърне в още по-голяма трагедия,  е оставено на естествена забрава. Не успяхме да преодолеем и друга една трудност при събирането на информация за него. Не открихме никъде специалния брой на списание „Полицай”, посветено на честването на 20-годишния му юбилей през декември 1931 г. Оказа се че то е иззето и унищожено от „народната” власт от всички наши библиотеки, в които го потърсихме и че дори не е запазено и в тайните им спецфондове. Явно, че и след ликвидирането на Пане Бичев е имало защо да се страхуват от него, а вероятно е имало и да се заличават още срамни и зловещи следи. За да се убедите в думите ми, само сравнете показанията на Цола Драгойчева в книгата на Пане Бичев „Надвечерието на атентата - Велики четвъртък 1925 год. (Разкриване нелегалните апарати на комунистите)” със спомените й за тези събития в трите й тома „Повеля на дълга” или разказа на полицая Бичев за „геройствата” на Атанас Премянов с неговите спомени „Орлите на Странджа”. Сигурен съм, че ще се убедите, че става дума не за „орли”, а за лешояди. Любопитно ще бъде да се види и какво е останало от полицейското му досие след половинвековното баберкуване и мишкуване из Архива на МВР, но бъдещето ще покаже. Може би някой да се е сетил да запази нещо, за да се съхрани паметта на този голям българин, името на когото винаги е било синоним на почтеност и висок професионализъм. Както отбелязва един негов биограф за българската общественост,  Пане Бичев винаги е бил полицаят на мълчаливата, тихата и особено резултатната работа.
Полицаят Пане Бичев е един от най-големите и сериозни противници на нелегалните терористични действия на Единния фронт от 20-те години на миналия век и на левицата в македонското движение, която също сътрудничи с БКП, Коминтерна и съветските тайни служби. Последвалите разкрития на тази мрежа води до набелязването на Пане Бичев да бъде убит от бойните групи на БКП и от Тодор Паница, агент на сръбските и гръцките тайни служби и деец на левицата в македонското движение, завербуван през 20-те години на ХХ век във Виена и като агент на КГБ. В том 3 на спомените си водачът на ВМРО Иван Михайлов помества свидетелствата на съпругата си, революционерката Менча Кърничева, че Т. Паница е набелязал между бъдещите си жертви Пане Бичев и него самия. М. Кърничева разказва: “Около 20 март с. г. (1925) в Белград е станала конференция на българските емигранти в присъствието на Паница. Водачите на емигрантите, Оббов и Коста Тодоров, със своите привърженици се изказали за по-широка акция против правителството на Ал. Цанков в България, като изтъквали, че Сърбия е обещала въоръжена помощ за тази цел срещу отстъпването на мината Перник и унищожението на македонските организации. Друго крило, обаче, начело с бившите министри Н. Атанасов и Хр. Стоянов, искало да се поддържа в България четничеството и да се предприемат повече терористични акции. Паница лавирал между едните и другите, но близките му го представяха повече като сътрудник на комунистите. … Отправяха се постоянни закани към видни лица в България и македонци; не оставаше съмнение, че те са в течение за всички терористични замисли. Останали са в паметта ми заканите към македонците: И. Михайлов, Йордан Бадев, Наум Томалевски, Ал. Протогеров, Баждаров, Пърличев, Монев; също помня имената Гр. Василев и Пане Бичев. В хотел “Мариахилф” пред мене и семейството си Паница каза: “Когато веднаж се установи селско-работническо правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, че и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се наричат македонци.”
Колкото и да е известна на просветената българска общественост напоената с кръв българска история след Първата световна война, когато най-добре се проявява полицаят Пане Бичев, ще припомня някои важни моменти от тогавашната обстановка в страната и опитите на Коминтерна, БКП, левите земеделци и съдружниците им анархисти не само да дестабилизират страната, но и да започнат следващия етап от световната комунистическа революция след провала в Унгария и Германия. Въпреки огромното количество пролята българска кръв и този опит се оказва неуспешен, и то благодарение на българския полицай Пане Бичев. За обстановката, в която трябваше да работи Пане Бичев и за неговите безименни и останали неизвестни днес другари от българската полиция, отдали живота си в защита на българската държавност и демокрация, ще прочетете в следващите редове.
В тази история, изпъстрена с много кръв, с подготвяне и изпълнение на много убийства, заговори и атентати,  много от довчерашните бойни другари по фронтовете на трите войни (Балканска – 1912–1913 г., Междусъюзническа – 1913 г. и Първа световна война – 1915-1918 г.), завършили с две национални катастрофи, се изправят едни срещу други в името на две взаимноизключващи се идеи – световната социалистическа революция и отстояването на неукрепналата българска буржоазна демокрация.
Едва ли издържа на каквато и да било критика твърдението, че превратът на 9 юни 1923 г. възстанови демокрацията, потъпкана при управлението на правителството на БЗНС начело с Александър Стамболийски. Наистина големите преврати и революции в световната история често са били началото на редица демократични процеси, както и на смяната на един обществен строй с друг. Но станалото в България на 9 юни беше значително по-различно от световните процеси, макар че малка България също беше станала част от разгръщащия се световен революционен процес и ІІІ Комунистически интернационал я беше включил в своите планове като поредното критично място, откъдето можеше да започне световната социалистическа революция след като разпаленото огнище в Германия беше бързо загасено. В Москва бяха решили новият й център да се премести на изток, в България, тъй като анализаторите в Коминтерна успяха да съзрат назряващата революционна ситуация в резултат на възникналата политическа криза на 9 юни 1923 г.
Партията на болшевиките успява да вземе в свои ръце властта в Русия в края на октомври 1917 г. и да установи съветска власт. Оповестените декрети на правителството на съветите спонтанно са възприети от българските социалисти, като БРСДП (т. с.) излиза с възвание, в което се декларира, че ще върви по пътя на руските си братя.
През 1919 г., от 2 до 6 март се учредява Комунистическият интернационал (Коминтерна) по идея на Владимир Илич Ленин. Тъй като в работата на Първия конгрес на Коминтерна участва и българинът Кръстю Раковски, БРСДП (т.с.) на практика става съоснователка на тази нова пролетарска международна организация, продължител на Първия и Втория Интернационал. По своя замисъл Коминтернът е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. По думите на един съвременник тя се оказва “Министерство на съветското правителство за провеждане на световната революция”. Освен единна световна организация Коминтернът представлява от друга страна и съюз на отделните национални комунистически партии, които стават негови секции, както и на регионалните им обединения, каквото е например Балканската комунистическа федерация. Най-характерните черти на Коминтерна са строгата централизация, желязната дисциплина и пълната липса на самостоятелност на отделните национални партии, за която цел се създават задгранични отделения и спомагателни бюра на Изпълнителния му комитет и негови представители се прикрепят към отделните партии. Ръководната роля, идейно политическата, организационната и материална, в това число и финансовата, в Коминтерна се осъществява от Руската комунистическа партия (болшевики) и респективно от съветската държава, което го поставя в пълна зависимост от партийните и държавни ръководители на Съветска Русия. За осъществяване конспиративната дейност на Коминтерна са ангажирани и всички специални служби като ЧК, ГПУ, КГБ, НКВД и ГРУ. В преследването на основните си цели Коминтернът се стреми да привлече като съюзници най-широки кръгове от демократичните и националноосвободителните движения в цял свят, каквито са българските Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО), Вътрешна тракийска революционна организация (ВТРО), Вътрешна добруджанска революционна организация (ВДРО) и др.
От 25 до 27 май 1919 г. в София се провежда ХХІІ конгрес на БРСДП (т. с.), който става І конгрес на БКП и тя се обявява за секция на Коминтерна. Конгресът приема програмна декларация, с която утвърждава преминаването на партията на идейните и тактически позиции на болшевизма. От тук насетне пред партията стои задачата да промени досегашния си курс на действие – парламентарният, и да започне създаването и на нови нелегални структури, чрез които по насилствен път, по пътя на революцията да се добере до властта. Спазвайки точно инструкциите, предначертани от Коминтерна през времето от падането на правителството на Ал. Стамболийски на 9 юни 1923 г. до атентата в софийския храм “Св. Неделя”, БКП ще вкара страната в най-сериозната политическа криза в борбата си по пътя към властта, с всички позволени и главно непозволени средства. След две десетилетия заговорниците ще отбележат, че Септемврийското въстание от 1923 г. е било генералната репетиция за Деветосептемврийското. Тази дейност ще доведе до противопоставянето на “червения” комунистически терор на “белия”, зад който стоят деветоюнските правителствени среди. Жертвите и от двете страни са многобройни. Становището на БКП по това време е – “за един убит наш учител ще убиваме професор, а за един убит наш депутат ще убиваме министър”. Опитите на ръководителите на БКП да се разграничат публично на своите конференции, конгреси и срещи от станалите атентати и терористични актове не успяват да убедят никого, тъй като в дълбоко критите протоколи от тайните си съвещания те не се срамуват да признаят между себе си заслугите си за тези злодейства и да се упрекват в недостатъчна решителност и ефективност в тероризма. Нехуманният им и античовешки образ проличава в техните протоколи от заговорническите им конференции.
От 30 юли до 15 август 1925 г. в Москва се провежда т. н. Московската конференция, станала известна като Московското съвещание на БКП, на което се прави разбор на свършеното от БКП и Единния фронт през периода от 1923 до 1925 г. Заседанията на конференцията са председателствани от Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов. В дневния ред е прието от името на ЦК да докладва Станке Димитров, от Задграничното представителство – Иван Генчев, от името на Коминтерна – неговият представител Васил Коларов, от страната: от София – Димитър Златарев, от Пловдив – Йонко Панов, от Сливен – Аргир Димитров, от Видинско и Врачанско – Гаврил Генов, представляващ емиграцията в Югославия, от Младежкото движение и антимилитаризма - Никола Кофарджиев, от легалния печат – Петър Георгиев и от МОПР и Женското движение – Стефана Бакалова. На конференцията присъства и Тодор Луканов, от който се иска да даде обяснения за позицията си по време на преврата.
В заседанията от 1 и 3 август 1925 г. за подготовката и изпълнението на атентата дава подробности Димитър Златарев като член на Софийската партийна организация, които са протоколирани в протоколи 5 и 6. В неговото изказване се съдържат важни сведения за пътя, който извървява БКП от 9 юни 1923 г. до атентата от 1925 г., до редица от които Пане Бичев не е успял да се добере. Въпреки че протоколи № 7 и 8 липсват, но разполагаме с протокол № 22 от последното предиобедно заседание на конференцията на 15 август 1925 г., който е особено интересен и ценен със съдържащата се в него информация. Тези документи досега са останали непубликувани, макар че те в много отношения допълват и доизясняват с нови подробности редица моменти от книгата на Пане Бичев. Досега бяха публикувани само части от резолюциите на съвещанието в многотомната документална поредица “БКП в резолюции и решения”, които ни удавят с думи и лозунги, но без каквато и да е сериозна информация. Известни са и решенията и резолюциите на конгресите и пленумите на Коминтерна, които само на думи променят започнатото зловещо дело. Не бива да се изпуска от внимание, че представителите на БКП на Априлския пленум на Изпълнителния комитет на Коминтерна (1925 г.) са приели новата директива, но решението на Коминтерна, дали случайно или нарочно, се оказва закъсняло – фитилът на примесения с киселина динамит вече е запален. Д. Златарев в изложението смело ще заяви пред водачите на комунистическата партия: “С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм.” Няма и капка съжаление, и покаяние за невинните жертви.
На тази конференция Димитър Златарев изнася данните за резултатите от атентата, които са потресаващи: “Жертвите са 240. Деца 2 – 3, жени 8, двама – трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи.”
Ако има някакви изразени съжаления за станалата трагедия, те са единствено, че поради бързите действия на Обществена безопасност, полиция, жандармерия и армия е прекъснат по-нататъшният революционен процес и БКП е изхвърлена зад борда на парламентарния живот. В протоколите изобщо не се оспорва, че атентатът, четническото движение и терористичните акции не са дело на БКП, а напротив - такъв въпрос не се поставя, тъй като всичките тези акции са нейно дело, осъществени под прякото ръководство на Коминтерна. По-късно партията официално и публично ще се разграничи от Военната организация и от атентаторите и терористите, като ще използва умело Лениновата формула за взелото връх “левичарство” в партийните среди, тъй като организаторите вече са мъртви – едни са избити из софийските улици, други са обесени или без следствие и съд избити и живи изгорени в Дирекция на полицията и казармите. Останалите живи ще бъдат подложени на репресии в СССР като левичари, искристи, троцкисти, анархисти и какви ли не още, но ще бъдат принудени да замълчат завинаги, тъй като по думите на поета “Партията е права и дори когато съгреши”. За този зловещ акт в центъра на българската столица днес само ще ни говорят пожълтелите снимки от тогавашните вестници и запазените документи в архивите. Но на червения терор властта ще отвърне с още по-голям терор. Българи ще избиват българи още в продължение на десетилетия за чужди, не за български интереси. Този зловещ акт ще продължи да взима все нови и нови жертви и през следващите години. Думите на Георги Димитров и Васил Коларов от отвореното им писмо до работниците и селяните в България (27 октомври 1923 г.) след никому ненужното Септемврийско въстание ще се окажат пророчески за българското утре – прокараната кървава бразда трудно ще се запълни.
Едва ли някое друго четиво може така да завладее читателя с динамиката и сюжета си както изложението на блестящия български полицай Пане Бичев и протоколите на Московската конференция, които тук се публикуват за първи път. На тази конференция ЦК на БКП дава “най-високата оценка” на Пане Бичев. В информацията, която членът на Военната организация и ръководител на терористическа група в София Петър Абаджиев дава пред конференцията се казва: “Първа задача се даде да бъдат убити нач[алника на] Общ[ествената] безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха др. Васко. Др. Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев, ние не можем да направим нищо, понеже той е най-опитният полицай.
И наистина за тази висока оценка за Пане Бичев дошлите на власт на 9 септември 1944 г. ще се сетят веднага и той ще изчезне безследно.
Интерес представлява и една характеристика на Пане Бичев, направена от не безизвестния анархист и руски и съветски шпионин Антон Прудкин, столичен градоначалник по време на правителството на Ал. Стамболийски. Разказвайки за трудното пътуване по море от Съветска Русия до Варна А. Прудкин пише: “Както вече споменах, освен официалните власти, и варненски граждани видяха в какъв жалък вид и с риск на живота си пристигна моята сестра Настя със сина си Иван. Това не попречи на полиция Пано Бичев, този знаменит шантажист, впоследствие да твърди и разпространява мерзки слухове, че сестра ми пристигнала от Съветска Русия с милиони рубли, дадени й от Москва за пропаганда на болшевизма в България. Същият Пано Бичев твърдеше, че от тия милиони съм взел за лични потребности, като съм купил автомобил от братя Рунтеви. Така нашите “гениални” полицаи изопачават не само фактите, но и съчиняват такива легенди, от които честните хора не могат да не се възмущават. Докога българското общество ще бъде подвеждано от такива шантажисти като Пано Бичев и нему подобни бездарни полицайчета, бивши кръчмари и сводници?!” Този образ, нарисуван от обесения по-късно съветски шпионин и самоук художник-наивист Прудкин не се вписва към истинския портрет на полицая, но читателите би трябвало сами да преценят на кого да вярват.
Досега за събитията от 1923 до 1925 г. са излезли огромен брой спомени и документи. За спомените определено трябва да се каже, че не само са субективни, но и показват истината по един неверен и извратен начин, а публикуваните досега документи са отпечатани след сериозно пресяване. Такива са спомените на Цола Драгойчева, Вълко Червенков, Атанас Премянов, Йордан Панов, Васил Коларов и др.
Едва през последните години станаха известни редица документи, съхранявани в нашите и чуждите архиви, включително и от недостъпните до скоро бивш Архив на БКП и Архивът на Коминтерна.
На читателите най-горещо препоръчвам да прочетат тази книга, не само за да научат толкова много премълчани истини, все още не намерили правдивата оценка в науката, но и като едно поучително четиво, за всички, които искрено обичат демокрацията. Нейното запазване и отстояване не бива да бъде дело само на полицията и на политиците-еднодневки, за които утре няма и да си спомняме, а на цялото наше общество. Тези изкуствени скокове в историята, към които се стремеше Коминтернът и неговите сателити по света, не можаха да бъдат двигател за развитието на “освободените от капитала” големи части от земното кълбо, а точно обратното. И днес, толкова години след рухването на Берлинската стена все още личи докъде се простираха териториите на двата противостоящи си свята от двете страни на Желязната завеса.
Винаги съм се отнасял с предубеждение към моралистите, особено пък и ако са полицаи, но в този  конкретен случай смятам, че можем да му се доверим. Още повече, че той е и добър разказвач - свидетелство за още един негов талант, несвързан с професията му на полицай.
Накрая бихме посъветвали всички българи, които милеят за истината да разгърнат страниците на книгата на Пане Бичев „Надвечерието на атентата - Велики четвъртък 1925 год. (Разкриване нелегалните апарати на комунистите)”, която издателство „Анико” издаде през 2006 г. като № 8 от поредицата „Сите българи заедно”, а така също и документалната книга „Кървавият Велики четвъртък. Атентатът в Храма „Света Неделя”.  Делото Фридман - Задгорски – Коев – Грънчаров – Петрини – Косовски и други (По стенографски бележки) (1925). Четете и спомените и книжките на терористите, за да можете сами да прецените къде е истината.
Като една красноречива илюстрация тук прилагам едно кратко откъсче от книгата на големия полицай Пане Бичев и протокол № 22 от заседанието на Московската конференция на БК от 15 август 1925 г., а ако искате да научите не само повече, но цялата истина, потърсете тази книга:
* * *


…„В началото на м. февруари 1925 година от Сърбия бяха изпратени в България разбойниците-емигранти, Коста Петров, Жеко Киров и Страти Стефанов, които да се поставят в разпореждание на Централния комитет, за да вършат атентати и убийства на видни политически лица в София. От разпита им, както и от по-раншните данни се установи че първите двама – Коста Петров и Жеко Киров са от четата на Г. Янчев и Тодор Грудев, в която чета са взели активно участие в нейните действия от деня на сформирането й.
Тая чета бе образувана през м. април 1924 год. по нареждане на Централния комитет, който през м. март същата година с едно предписание до Бургаския окръжен комитет заповяда сформирането на две нелегални чети – едната за Малкотърновско, а другата за Анхиалска околия. На 10 март Бургаския окръжен комитет в едно тайно събрание обсъжда въпроса и взима решение да се образува само една чета, която да действува в Малкотърновската околия. Сформиране на четата се възлага на Теохар Димитров, член на окръжния нелегален комитет в Бургас. За най-подходяще лице, като водач на четата се избира Тодор Грудев, който току що е бил излязал от окръжния затвор. През м. април Тодор Грудов посещава разбойническата банда на Георги Янчев и Карнайопина, действуваща в Малкотърновските гори, и взима тяхното съгласие за образуването на една политическа чета под воеводството на Т. Грудов. След Великден 1924 г., четата е вече образувана в състав от 19 человека, а именно: Тодор Грудов (воевода), Г. Янчев (пом[ощник] воевода), касиер Дремсизов, а негов помощник, Н. Игнатов, четници: Коста Петров, Жеко Киров, Желязко Янев, Георги Пряменов, Панайот Богданов, Теофил Теофилов, Георги Начаков, Георги Иванов, Ив. Суменски, Николай Лазаров и Васил Илиев. Този състав четата имаше до 23 август 1924 година, след която дата съставът на четата постоянно се мени, като понякога достигаше и до 150 человека. Връзки на четата бяха Жеко Киров, Керез Грудов, Коста Николов, Димитър Сурчев и Васил Иванов Кехлибаров. На 12 септември към четата се присъединява и Атанас Пряменов, известен под името “Главореза”, изпратен от Централния комитет като негов представител. Познати са грабежите и престъпленията на тази политическа чета, която Централният комитет създаде със задачата да се създаде тормоз и несигурност в страната.
Според показанията на заловените Коста Петров и Жеко Киров, на 13 септември с. г. четата влиза в с. Турски Алагюн, задигат оръжието, находящо се в общината, като взимат от нещастното население 100000 лева контрибуция.
На 17 септември четата напада трудовашката група в местността “Падалото” - в момента, когато групата е била вече готова да отиде на работа. Тук бива убит капитан Багрянов по най-отвратителен и зверски начин. Ранен и заловен, Багрянов бива докаран при Т. Грудов, който дава заповед на разбойниците Коста Петров и Атанас Премянов да го бият с прикладите. С пронизано рамо, пробита глава, облян в кърви, Багрянов изгубва силите си и пада в безсъзнание. Свестяват го и наново започват безмилостни удари с прикладите. Под страх на разстрел дава се заповед всеки трудовак да удари с по едно дърво своя началник. Изнемощял, облян в кърви, Багрянов изгубва сили и пада в безсъзнание. В това положение Коста Петров и Желязко Янев опитват ножовете си в гърдите на нещастния Багрянов. Тежките охкания и стенания, изтръгнати от разкъсаните гърди на умирающия, не трогват главорезите. И още не издъхнал, започва се оная страшна и зверска операция, която би отвратила и най-коравото сърце. Ръцете и краката на Багрянова биват отрязани и закачени по дърветата, а червата извадени и разхвърляни по продължение на лагерната ограда.
Тук садизмът взема най-голямо проявление, като надминава и най-кръвожадния звяр. И нека се знае че Багрянов цели 3 години устояваше на фронта своя дълг и трябваше да бъде убит по най-зверски начин в своята Родина и то от ръцете на едни озверели разбойници.
На 18 септември четата влиза в село Кърк харман, където Атанас Премянов отрязва главата на селянина Георги Багрев и то всред селския площад, тъй както касапите ежедневно режат главите на безпомощните агнета. От това село четата взима 40000 лева контрибуция все в името на революцията.
На 26 септември четата влиза в село Мехмеч Кьой, като взима контрибуция от 25000 лева, а от село Урум Кьой се вземат 18000 лева.
На 27 септември четата влиза в село Дюлгерлии тежко раняват кмета и след маса безчестия взима 42000 лева контрибуция.
На 2 октомври четата влиза в село Сазлъ Кьой където най-вулгарният разбойник Хасан Хаджиолу отрязва главата на българина Желю Добринов, като взимат и 48000 лева контрибуция.
През октомври четата влиза в село Черан Кьой, убива невинния свещеник и взема 100000 лева обезщетение. В с. Коджа Бук четата убива кмета, помощника, един полицай и един войник, които са биле случайно в селото. В с. Дингизово, Атанас Прямянов отрязва главите на един селянин и един митнически стражар, поради това, че същите лица са молили четата да не налага контрибуция на селото, поради това че е бедно.
На края на октомври четата влиза в село Ялагюн и взима 61000 лева обезщетение, а от село Скеф 40000 лева. Събраната сума от контрибуция се изпраща в Бургаския окръжен комитет, а последният я препраща в Централния комитет за революционни нужди и пр., и пр.
По-нататък в показанията си те обясняват: “когато бяхме прогонени от България минахме в Турция, а от там в Гърция. От Гърция минахме явно в Сърбия и се установихме в гр. Ниш. След пристигането ни в Ниш нас ни зачислиха като земледелци и ни разпръснаха по квартири. Неделчо Атанасов и Коста Тодоров идваха при нас и се срещнаха с Тодор Грудов, когото взеха с автомобил и отведоха в Белград. Нашата група дойде по-рано, а тази на Георги Янчев по късно. Щом Г. Янчев дойде в Ниш при него се яви Димитър Илиев и го заведе в Белград при Христо Стоянов и Неделчо Атанасов.”
“На 9 февруари бяхме повикани в квартирата на Гаврил Генов, представителя на ІІІ. Интернационал в гр. Ниш, дето ни се възложи задачата да дойдем в София и останем в разположение на Централния комитет. За водач ни назначиха Страти Стефанов, земледелец.”
“Между другото Гаврил Генов ни каза че щом стигнем до София Страти Стефанов и Жеко Киров да останат край града, а аз (Коста Петров) да отида до Централната поща, дето била книжарницата на Петко Напетов, който бил предизвестен за нашето отиване. Като вляза в книжарницата и се уверя по чертите че е той, да поискам един молив, “Хартмурт” и когато ми го подаде,  да му кажа тихо “аз съм Филип, търся Кольо”, а след това той щял да ме свърже с един голям човек и да върша всичко каквото ми каже тоя човек. Гаврил Генов ни каза, че с нас ще тръгне и Атанас Пряменов, главореза.
На 10 срещу 11 февруари вечерта тръгнахме за Цариброд – без Атанас Пряменов, който по една случайност пропусна влака. В Цариброд отидохме при Никола Попов, земледелец, бивш околийски началник в Берковица, който заедно с някой си Спас ни заведоха до граничната линия и ние преминахме в България, но бяхме заловени в с. Владиславци.”
След дълги съвещания Държав[на] сигурност реши да се възползува от тия разкрития на двамата разбойници и с дадената им парола да се стигне до “големия човек”. За тая цел трябваше да се намери подходящ агент, който да играе ролята на Коста Петров.
След прецизния избор началникът на Държавната сигурност се спря на агента X., който след дълги репетиции трябваше да замести разбойника Коста Петров. Задачата бе рискована, трудна и изискваща голям такт и умение. На 16 февруари агентът се облича в дрехите на Коста Петров и в 11 часа се явява в книжарницата на Петко Напетов. Няколко тайни агенти наблюдават най-зорко всяко движение в книжарницата и около нея, като всеки с трескаво напрежение очаква развръзката. Агентът X. въоръжава своите нерви и спокойно влиза в книжарницата, където същевременно започва да разглежда разни картини, картички и пр. Купувачите, един след други, си излизат и остава агентът, който спокойно се приближава до Напетова и умело заприказва с него. Разговорът се води около един молив № 3 “Хартмурт”. Купувачът-агент тъй тактично използува разговора, че скоро и неусетно се дохожда до паролата. Агентът, въртящ молива в ръцете си, тихичко казва на П. Напетов: “Аз съм Филип, търся Кольо?” Напетов наостря уши и най-внимателно разглежда отдавна очаквания купувач и отговаря със същата парола. Започва се предпазлив разговор около предстоящата дейност. В края на разговора Петко Напетов съобщава на мнимия Коста Петров, че утре сутринта ще го представи на “големия човек”. Агентът X. си излиза и направи своя обстоен доклад. На другия ден, 17 февруари, към 11 часа мнимият Коста Петров, отново се намира в книжарницата, където разбира че “големият човек” знае за неговото пристигане и в тоя момент го очаква. В тоя момент в книжарницата влиза Н. Клисаров, който съобщава че всичко е готово. Нарежда се Н. Клисаров да върви напред, а мнимият Коста Петров на 50 крачки зад него, като зад тях на едно разстояние също от 50 крачки ще се движи П. Напетов. Водачът Н. Клисаров преминава по ул. “Гурко”, площад “Народното събрание”, като на ъгъла на ул. “Ц[ар] Шишман” и площада при паметника Петко Напетов се спира и наблюдава какво ще стане впоследствие. Няколко добри полицейски агенти най-внимателно следят трите лица. Водачът Н. Клисаров и мнимият Коста Петров продължават пътя си към градината до Народното събрание, където е определена срещата. Водачът Н. Клисаров и мнимият Коста Петров се изгубват зад Народното събрание. Един от агентите се приближава до П. Напетов, когото веднага арестува, тъй като присъствието на Петко Напетов е ненужно вече. В градината водачът спира до едно лице слабо, високо, с изпъкнали под очите ябълки. Съгласно уговорката с Петко Напетов мнимият Коста Петров трябва да се приближи и спре до “големия човек”. Разменят се няколко думи. “Големият човек” тръгва с мнимия Коста Петров към ул. “Московска” и след дълги обиколки стигат до паметника на Васил Левски. Водачът Н. Клисаров се отделя и връщайки се назад, бива присрещнат от агентите, арестуван и отведен в Безопасността. По-голямата част от задачата е вече изпълнена, обаче предстои залавянето на “големия човек”. С бавни крачки тоя човек и мнимият Коста Петров преминават по улица “Регенгска” и завиват по ул “Кракра”. От време на време двамата се запират, разговарят тихо и пак продължават пътя си. Разговорът е привършен и “големия човек” дава на мнимия Коста Петров 7000 лева за разноски на първо време, определя се нова среща за другия ден и се сбогуват. “Големият човек” в миг бива обграден от няколко полицаи, които го арестуват и отвеждат в Безопасността. Този “голям човек” беше Никола Желязков, заведующ връзките между отделните секции при Военния център. При обиска му се намериха 28000 лева и едно шифровано писмо зашито в кемера на панталона му, със следното съдържание:
“Солун 493, 12. ІІ. 1925 година.
Др. Анасто,
Бай Т. се завърна вчера. Сръбското правителство е дало съгласието си до гръцкото, щото последното да ни разреши работата и ни отпусне материали.
Бай Т. днес замина за Атина за окончателно уреждане на въпроса. Надеждата за положително разрешение на въпроса е голяма, ако някакви нови събития не променят обещанията на гърците.
От Гаврил Генов получих 6000 динари за лични разходи. Тези дни ще замина за 3 - 4 дни в Белград, за да се снабдя със сръбски паспорт и веднага ще се завърна, като сръбски поданик.
В Горноджумайско четата на Пандурски е влязла и убила един джумайски войвода автономист.
Друго за сега няма.
С революционен привет
Богданин.”
Това писмо Никола Желязков е получил в деня на залавянето му, за да го предаде на Анасто (Коста Янков).
Богданин е псевдонимът на Боню Димитров, който е бил изпратен в Гърция да урежда канала по прехвърляне на оръжие в България.
Бай Т. е Тодор Паница.
Два дни след залавянето на Никола Желязков, при казармите на 1-ва пех[отна] дружина бе убит часовоят Балджиев. Разкритията установиха, че убиецът е бил Атанас Премянов Главореза, който, както се спомена по-горе е трябвало да бъде в София с Коста Петров и Жеко Киров, но изпуснал влака и дошъл след един ден по канала. Когато дошъл,  заведен е бил у г-жа Гичева. Там стоял до вечерта и Гичева го изпратила с момичето Радка Бабинова, за да го заведе при Никола Желязков, без да знае, че последният е вече арестуван. По пътя те минават край казармите, гдето часовоят поискал, да ги спре, но Премянов извадил револвера си, стрелял и го убил. След това пак по канала избягва в Сърбия, без да може да се свърже с Централния комитет поради арестуването на Никола Желязков.
Тук е мястото да се отбележи, че проявената ловкост, такт и умение след задържанието на разбойниците Коста Петров и Жеко Киров, което доведе полицията до залавянето на Никола Желязков е не само един ценен актив за нея, но е и актив с грамадни заслуги към обществото, защото иначе, ако те бяха успели да се свържат с Централния комитет всеки може да си представи какви страхотии щеше да преживее София, като се има пред вид тяхното минало и потресающите зверства, които са извършили, когато са били в четата на Г. Янчев и Т. Грудов.
Наскоро след залавянето на Никола Желязков органите на властта попаднаха на квартирата на ул. “Русалка” № 3, дето се заловиха Иван Ц. Колев, втората връзка на Военния център и терориста Асен Христов Павлов.
Същата вечер при престрелката на ъгъла на улица “Сан Стефано” и “Оборище” падна убит Яко Доросиев, член на Военния център и заведующ терористическата дейност при Центъра, а Марко Фридман, след като стреля и убива случайно намиращия се на местопроизшествието подпоручик Ковачев, успява, макар и ранен в двата крака да избяга по улица “Кракра” и се укрива при Иван Перчемлиев, който го завежда на квартира у Адела Николова, дето, след атентата в Катедралата, биде заловен.
При обиска в квартирата на улица “Русалка”  № 3 се намериха един часовник (будилник), пригоден за адска машина, разни проявители и в скривалището на една маса разни книжа и няколко екземпляра от оперативен план в 3-а Революционна област.”

 


* * *

Протокол № 22
15 август 1925 г., предиобедно заседание
Г. Димитров: Заседаваме вече 16 дни. Изслушани са 14 доклада. Бюрото прави предложение времето по дебатите да се ограничи.
Г. Михайлов: Времето да бъде един час.
В. Коларов: Да се даде думата на П. Абаджиев без ограничение на времето.
Г. Попов: Да не се ограничава времето. Пред нас стоят важни въпроси за разрешение и всеки от нас ще има съзнание да не злоупотребява с времето.
Коларов: Първо да се говори ½ час, а после ¼.
Подложено на гласуване приема се да се говори 1 час първи път и допълнително по ¼.
П. Абаджиев: Др. Златарев е дал подробни обяснения, но аз трябва да кажа, че работите вземаха от начало една посока, а после тръгнаха по погрешен път. За юни и септември не мога да говоря, защото тогава не бях в България.
В началото на 1924 г. постъпих в печатницата на “Р[аботнически] в[естник]”, а след това – през м. ноември поех младежка работа. По-късно ме взеха от там и ми възложиха да образувам терористическа група. Аз се свързах с Минков, а така също говорих и с Яко Доросиев. Другарите ми съобщиха, че трябва да направим нещо за да обезглавим тази хидра Обществ[ената] безопасност, която вземаше най-добрите наши другари.
Първа задача се даде да бъдат убити нач[алника на] Общ[ествената] безопасност Начев и двамата негови помощници. Ние тогава още нямахме група и първо ми предадоха др. Васко. Др. Минков искаше да бъдат убити всичките изведнаж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той. В началото на декември един другар ми каза, че докато не унищожим Пане Бичев, ние не можем да направим нищо, понеже той е най-опитният полицай. През това време ме свързаха с двама другари, които трябваше да влязат в терористическата група. По-късно се разбра, че те са вулгарни убийци и те ме предадоха, но понеже не ми знаеха името,  не можаха да ме заловят. През това време прокурорът Димчев се беше проявил и дадоха нареждане да бъде убит. Също мислехме да убием и Начев и на неговото погребение да извършим атентата, та по този начин да обезглавим Общ[ествената] безопасност. Прокурорът Димчев биде убит и аз отидох на погребението му. Там бяха Митрето и Д. Златарев и аз им казах какво готвя, че ще им устроя атентат на гробищата. Тогава Митрето се сети, че това може да стане в “Св. Крал” гдето имал познат клисар, с когото ме свърза. Проучването на Бичев беше трудно. Дадоха нареждане да бъде убит Дацов – подначалник на обществената, понеже държал в ръцете си възела на някакво важно следствие. Тогава ми казаха, че трябва да бъде убит един другар. Него ми го доведе Рашеев. Казаха ми, че той трябва да бъде убит и да не живее нито един момент, защото знаел много наши работи и да няма време да издава. Той се пазеше много и все държеше револвера си в ръката и аз не смеех да действувам срещу него. Друг един другар си предложи услугите и сам той уби Кузинчев.
Каза се, че трябва да бъде убит един от екзекуторите – поручик Радев. За Пане Бичев се поотложи работата и както виждате, първо щяхме да убиваме агенти, а после тръгнахме в друга посока. В това време почнаха да нанасят удари върху нашата организация. Дадоха нареждане за убийството на Милев, което не беше като отмъщение за В. Иванов, а беше замислено от по-рано. После бидоха убити нашите Страшимиров и Стоянов. И тогава масата казваше, че за един учител е убит един професор, а за нашите депутати трябва да бъде убит министър.
Понеже нямахме пари тогава, замислихме и обрахме митницата.
През това време аз работех и за атентата, като внасях взрив вътре в черквата. Клисарят не беше наемник, а вършеше съзнателно работата си, като пари му давахме ние. Узнаха много хора, времето течеше, станаха много провали. От начало в Младежкия съюз, а после и в Партията. Ние искахме да стане атентата и се даде такова нареждане.
Реши се да бъде убит Вл. Начев и ние три вечери го вардихме, но той беше много предпазлив и беше непрестъпно около него. Трябваше да участвуват 5 души. Убийството трябваше да стане пред банята. Там автомобилът на Начев вървеше бавно и смятахме един да се хвърли пред автомобила и когато спре другите да се хвърлят и да застрелят всичките в него. В това време станаха разкритията в “Русалка” и един от другарите, които участвуваше в подготовката на Начев беше хванат и той или Ив. Ценов разкриха всичко. Той е бил в Русия и от там дойде за тая работа, той даже разкри и другите терористи. Трябваше да очистим Начев, за да събере той всички в черквата при погребението му и да стане атентата.
Коларов: Кога се даде нареждането за атентата?
Абаджиев: Нареждането се даде много преди атентата. Събрахме се с Минков и отидохме при Д. Златарев и там се даде заповедта за атентата. Това беше на 15 март. Ако Начев беше убит, атентатът щеше да стане веднага. Преди “Русалка” беше убит Симеонов, най-добрият другар от групата. После се даде нареждането за убийството на Славейко Василев. Но и той беше много добре охраняван от македонците. Аз можех да го убия в “Славянска беседа”, но с това пропадаше атентата, а друг нямаше. По това време съобщиха, че се откриват нови отдели и Д. Златарев ще завежда разузнавателния апарат и че той ще ми дава нарежданията. Ив. Ценов казал в Обществената имената на всички, които чул в “Русалка” и които сме се готвели да убиваме. Славейко Василев се скри, а така също и всички други и навсякъде охраната им се стегна. Даде се зор да се намери друг. Даде се нареждането да бъде убит К. Георгиев и той биде убит. Срещнах се с Д. Златарев и той ми каза да се пали фитила. Аз му казах, че нападението на царя не хармонира с нашата работа. На другия ден запалихме фитила и направихме атентата. В началото аз смятах, че трябва да убиваме хората на Обществената, главорезите, хората, които разкриваха нашата дейност. Но в последствие виждате как нашата дейност се насочи в убиването на висши политически лица.
Атентатът трябваше да стане и той не можеше другояче да стане. Всички наши другари бяха разкрити. Организациите бяха разсипани от всекидневни провали и убийства. И трябваше като един умиращ кон, поне да ритнем преди да умрем. И ние ритнахме. Основната наша грешка е, че ние трябваше да убиваме агенти и началниците на Обществената, а отидохме в съвсем друга посока. Ако бихме избили хора на Обществената, ние нямаше да дойдем до това положение. Ние също се отклонихме от да избиваме другарите-предатели.
Когато бях в печатницата на “Р[аботнически] в[естник]”, аз вмъкнах нещо в статиите, а друго пък изваждах. Там аз поместих нещо, което изказах моето мнение по тероризма.
Др. К. Янков прокарваше директивите на Интернационала. Ние работехме за раб[отническо]-сел[ско] правителство, по-късно говорихме за народна власт като бяхме готови да дадем властта на земледелците, а ние ще бъдем в периферията, за да вземем оръжие и се организираме. За да смъкне Цанковия режим, трябваше да помогне царя, който беше вече недоволен от Цанков. Тогава са ставали и преговорите с Жеков. Аз питам защо тогава стана атентатът, а не почакахме да видим резултатите от тях. Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, а не мислехме, че ще има военно положение, полицейски час 7 ½ и че ще има всеобщи арести. Ние замислихме да избиваме обществената, а после казаха, че трябва да избиваме и военните. Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Минков и Янков. Гледах в черквата да се постави взрива в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той каза, че зарядът трябва да бъде съсредоточен. Аз виждах, че там ще се събере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Понеже искахме да ги избием с детонация, аз казах да се даде отровен газ и да ги изтровим. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие отравянето. Как се реши атентатът? Комисията, която решаваше тия работи, е от трима души. Знаяха доста хора и въпроса се повдигаше често. Доросиев, една вечер като го запитвах, ми каза: добре, че един от комиисята е за, един против, а третият се колебаел. После и третият се присъединил към първия. Заповедта за атентата е била дадена преди убийството на Яко и аз не зная бил ли е той съгласен. Аз и сега вярвам, че въпросът не е бил разглеждан от ЦК.
Д. Златарев: Вярно е, че на 15 март се събрахме и тогава се даде заповедта. Защо се измести нашата терористична дейност. Това беше защото нямахме хора, а Петър и малкия ги държахме за атентата.
Вж. П. Бичев „Надвечерието на атентата - Велики четвъртък 1925 год. (Разкриване нелегалните апарати на комунистите)”, № 8 от поредицата на „Сите българи”. С., 2006, с. 99-107, 201-205.

Цочо Билярски