ДОКОГА ЧУЖДИ АГЕНТИ, НАЦИОНАЛНИ ПРЕДАТЕЛИ, ПЛАТЕНИ ТЕРОРИСТИ И УБИЙЦИ ЩЕ БЪДАТ ПРЕДСТАВЯНИ КАТО БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛНИ ГЕРОИ?

В последно време у нас зачестиха опитите някои национални предатели, чужди агенти, обикновени криминални престъпници, пладнешки обирджии, платени терористи и убийци да бъдат представени в най-различни печатни издания като национални герои. Даже и започнаха да се отпечатват книги в тяхна памет, като връх на цинизма е героизирането на анархиста Георги Шейтанов – един от организаторите на злокобния и кървав атентат в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г. Атентат, при който бяха избити над 150 видни българи – прочути генерали, учени, политици и над 500 невинни граждани са ранени.

Такава наглост никога не съм допускал – платен терорист, обирджия, жесток и безскрупулен убиец да се представя за национален герой, а когато той получава заслуженото възмездие - едва ли не за невинна жертва. Какво падение! Човекът, който се хвали, че е убил един прочут наш беззащитен учен – проф. Никола Милев - с цел да се убият още други стотици невинни българи, да бъде възхваляван едва ли не като борец за свобода. Това може да го направи само абсолютно неграмотен човек или добре платена от враговете на България нашенска подлога.
Но и това не е всичко. Все още продължават отчаяните опити на разни лъжеисторици, малоумници и чужди сръбскокоминтерновски мекерета да бъдат очернени големият българин Иван Михайлов и неговите съратници. Да бъдат очернени тези, които са се борили за свободата и човешките правдини на поробените и днес българи от псевдохристиянските Сърбия и Гърция.
Затова сега поместваме в нашия сайт краткия разказ на Цочо Билярски по зададени от мен въпроси относно житието-битието на терориста-убиец Георги Шейтанов, превъзнасян от някои меко казано некомпетентни хора като български национален герой.

Никола Григоров


 

Докога чужди агенти, национални предатели, платени терористи и убийци ще бъдат представяни като български национални герои?


Няма да се спирам на въпроси от историята на световния и българския анархизъм, въпреки че те заслужават да бъдат изследвани подробно. Доскоро това, което се пишеше за българския анархизъм, беше неточно и непълно. Разглеждаше се главно от класово-партийни позиции. (Вж. Д. Даскалов, Анархизмът в България, 2 издания) А написаното от анархистките среди идеализираше анархизма, което по тази причина също съдържа много неточности. (Вж. книгите на Г. Хаджиев и Г. Константинов) До 1989 г. цензурата не позволяваше да се говори за анархизма, а се използваше за него понятието крайно ляво движение. Анархизмът официално възниква с раждането на социалдемократическото движение по време на създаването на Първия интернационал, но се отделя от него още със самото си възникване. По-късно руските анархисти си сътрудничат с болшевиките по време на Октомврийската революция и при установяването на новата власт. Това сътрудничество завършва катастрофално за руския анархизъм, тъй като анархистите са преследвани и повечето от тях дори са безцеремонно ликвидирани. Георги Шейтанов, един от видните български анархисти, пребивава за известно време в Съветска Русия и публикува в съветските вестници свои статии. Времето, когато Шейтанов е в Съветска Русия, е от март до октомври 1918 г. Тогава все още болшевиките и анархистите са съмишленици и съвместно установяват диктатурата на пролетариата, под което име се крие болшевишкия тоталитарен режим. След завръщането си в България Шейтанов участва в организирането на обири на банки, т.н. ексове (думата идва от експроприация) и в създаването на анархистки чети, които през периода 1923-1925 г. действат съвместно с българските комунисти. Заедно с българските комунисти и левите земеделци анархистите участват в създаването на Единния фронт. Едно от най-зловещите им проявления, останало по броя на жертвите си на първо място в света до 70-те години на 20-ти век, е атентатът в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г. За да съберат на едно място повечето най-висши български държавни и политически дейци, е било необходимо да бъде убита видна личност, която на погребението си би събрала на едно място този елит заедно с българския монарх – цар Борис ІІІ. За такава фигура след сериозно обмисляне е избран видният университетски професор по Балканска история Никола Милев. Н. Милев е ученик на проф. Васил Златарски, проф. Константин Иречек, проф. Ханс Юберсбергер и проф. Иван Шишманов. По това времето, когато е набелязан да бъде убит, Никола Милев е директор на в. „Слово”, орган на Дружеството на столичните журналисти и народен представител от Демократическия сговор. Той току-що е получил и потвърждение за назначението си като български пълномощен министър във Вашингтон. Н. Милев е член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, а по-късно ВМРО) още от 1898 г. и за известно време ръководи Цариградския революционен комитет като ученик-стипендиант в Галатасарайския лицей. Остава свързан с ВМРО до края на живота си в ролята си на съветник към Централния й комитет. Той е един от най-авторитетните съветници към българските правителства в продължение на едно десетилетие и участва и в ансамблеите на Обществото на народите в Женева. След убийството на Тодор Александров на 31 август 1924 г. убийството на Милев е другият най-тежък удар върху ВМРО. Атентатът срещу Н. Милев се оказва прибързан за организаторите на кръвопролитието в църквата „Света Неделя”, тъй като бомбаджиите в храма още не са готови да запалят фитила. Начинът на представяне на атентата срещу Н. Милев като убийство по идеологически причини и различие в убежденията с терористите е абсолютно невярно. Причината е тази, която посочих по-горе, т.е. че е свързана с атентата в храма, защото по-късно, когато са готови атентаторите с динамита, ще бъде убит пак по същия повод на 15 април 1925 г. запасният генерал Константин Георгиев. Погребението на генерала ще събере елита на държавата в храма и тъй като атентаторите вече са готови, фитилът е запален. Убийството на генерала ще бъде извършено след неуспешния атентат срещу цар Борис ІІІ в Арабаконашкия проход, също от анархистка чета. Такива анархистки разбойнически чети действат предимно в Стара планина и в Средна гора. Това, че са съдружници на комунистите, не ги спасява и по време на емиграцията им в Съветска Русия. Там те са подложени на репресии от Сталиновия репресивен апарат и единици са тези, които оцеляват. Цола Драгойчева пише, че разбойническите анархистки чети (на Митьо Ганев, на Нешо Тумангелов, на Васил Героя и Тинко Симов, на Кискинов и др.) са привлечени към идеите на Единния фронт и заедно с чисто комунистическите чети започват да се назовават „политически чети”. Не смеейки да поеме отговорност за кървавото престъпление – атентатът в „Света Неделя”, БКП го определя като „акт на отчаяние” на Първото си разширено Московско съвещание, а в резолюцията си, предназначена за печата, отбелязва, че „тоя атентат, както и атентатът срещу цар Борис, не е дело на БКП”. Тук искам да внеса още една допълнителна яснота. За подготовката на атентата срещу професор Милев научава анархистът Павел Шатев, който е присъствал във Виена, когато е вземано решението, и който праща съобщение до Иван Михайлов, че Н. Милев ще бъде убит и да се вземат мерки да се укрие. Проф. Милев наистина се укрива известно време в една от софийските казарми, но един път, когато посещава редакцията на в. „Слово”, е причакан от убийците и застрелян на улица „Дондуков”. Не е имал никакво оръжие и никога не е държал такова в ръцете си. Единственото, с което се е опитал да се предпази, е била папката му с материалите за вестника.
В зараждането си българският анархизъм е свързан с борбата на българите от Македония и Тракия за освобождение. В много отношения световният и главно руският анархизъм са учители на българските революционери. На анархистите в македоно-одринското движение принадлежат Солунските атентати от 1903 г., предизвикали преждевременното избухване на недостатъчно подготвеното Илинденско-Преображенско въстание. След Младотурската революция (1908 г.) българските анархисти си сътрудничат с турските анархисти, т.н. „Червени братя”, които убиват един от бележитите ръководители на ВМОРО – Пере Тошев. Резултат от тяхната съвместна дейност е известният атентат в Софийското казино, който е приписан на анархиста Викенти Попанастасов и на видния политически деец д-р Никола Генадиев. В атентата в казиното участва и анархистът от Кукуш Милан Манолев. Именно той ще бъде охранителят на убийците на проф. Н. Милев и него ще успеят да заловят хората на Иван Михайлов. Бъдещата съпруга на Михайлов, революционерката Мелпомена (Менча) Кърничева ще разкрие, че Манолев е един от организаторите на атентата срещу професора. Тя ще проникне в кръга на Тодор Паница във Виена с цел да изпълни смъртната му присъда от ВМРО за убийството на революционерите Иван Гарванов и Борис Сарафов (1907 г.) и за фракционната му дейност в македонското движение. След Младотурската революция той тероризира населението в Драмско и извършва редица убийства, както от средите на ВМОРО, тъй и сред мирното население. (Вж. Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция видяна от специалния кореспондент на „Дневник”. София, 1998.) Симеон Радев прави анкета за извършените убийства и злодейства от Паница в Драмско и ги публикува, за което е заплашен от Паница, че ще бъде убит. С. Радев е спасен от бъдещия турски военен министър и водач на Младотурската революция Енвер Паша. Когато М. Кърничева е изпратена от ВМРО да изпълни смъртната му присъда, Тодор Паница вече е успял да вземе пари от сръбските и гръцките служби за организирането на убийството на Тодор Александров. След 9-юнския преврат той подпомага също така и земеделската и комунистическата емиграция в Югославия, Чехословакия и Австрия, като поддържа връзки и с представителите на Коминтерна във Виена. Запазено е негово писмо-изповед до Васил Коларов, който по това време е генерален секретар на Комунистическия интернационал. (Вж. П. Бичев, Надвечерието на атентата – Велики четвъртък 1925. София, 2006, с. 105-106.). По времето, когато Паница е във Виена, той  участва в създаването на нова фракционна антибългарска организация, учредена под егидата на Комунистическия интернационал и с активното участие на Георги Димитров – ВМРО (обединена). „Благодетелят” на Менча Кърничева, както го нарича един неизвестен  автор, е сътрудник на Военния отдел на БКП, а от 1923 г. е свързан със съветското разузнаване. (Вж. Разведка и контрразведка в лицах. Москва, 2002, с. 375.) Видният  ръководител на българския анархизъм Михаил Герджиков пък е свързан със съветските тайни служби и разузнаване още от началото на 20-те години на ХХ век, когато пребивава в Цариград. (Вж. БКП, Коминтернът и македонския въпрос. София, Т. І и ІІ, 1998-1999.). Един от останалите живи солунски атентатори Павел Шатев, участник в македоно-одринското революционно движение, е свързан със съветските тайни служби още от самото и възникване и пътува многократно в Съветска Русия. Той е един от организаторите на най-голямата провокация от страна на Коминтерна в македонското движение – Майският манифест от 1924 г. През време на Втората световна война, П. Шатев заедно с Александър Пеев (Боевой) е ръководител на съветското военно разузнаване в България (ГРУ). (Вж. А. Колпакиди, Д. Прохоров, Империята ГРУ. София, 2001, с. 192 – тук е поместено и негово донесение.) Арестуван е с радиостанцията си като съветски разузнавач в дома на международния аферист и шпионин Лазар Поповски на ул. „Казбек” в София. Шатев действа заедно с т.н. група „Алюр”. Осъден е на смърт за шпионаж в полза на чужда държава, но по застъпничеството на Симеон Радев пред цар Борис ІІІ смъртната му присъда е заменена със затвор, която излежава в Кюстендилския затвор до 9.ІХ.1944 г. След 1944 г. е министър на правосъдието в македонските правителства на Лазар Колишевски. Друг виден български анархист, също съветски шпионин, е бившият столичен градоначалник и корабен командир, съратникът на Александър Стамболийски Антон Прудкин. Заловен е с радиостанцията си, осъден на смърт и обесен във Варненския затвор по време на Втората световна война.
Но да се върна към уточненията. М. Кърничева съобщава на бъдещия си съпруг, че М. Манолев е изпратен от Виена да организира убийството на проф. Милев. /Тук ще внеса едно уточнение – Виена е една от задграничните централи както на БКП, така и на Коминтерна/. След убийството на проф. Милев Милан Манолев е заловен от хората на ВМРО, разпитан и след като разкрива, че убийците на Милев са анархистите Георги Шейтанов и Желю Грозев е екзекутиран на 16 април 1925 г. на лобното място на проф. Милев, като на гърдите му е поставена табела с надпис „Така ще завършат всички убийци”. Само няколко часа по-късно след екзекуцията на Манолев избухва взривът в храма „Света Неделя”, който взема стотици жертви.
Междувременно единият от убийците на професора Ж. Грозев се спасява,  като бяга в Съветска Русия, а Г. Шейтанов се укрива известно време в България, но след започналите арести след атентата в храма, неговите съмишленици го предават, той е заловен и екзекутиран.
За съпругата на Иван Михайлов Менча Кърничева искам да направя още едно уточнение. След като екзекутира убиеца и агента на чужди разузнавания Тодор Паница Менча се предава на австрийската полиция, без да прави опит да избяга. Съдена е от австрийския съд и въпреки големия натиск е оправдана и се завръща в България. В паметта на народа тя остава с името, което и дават още преживе българските вестникари – българската Шарлота Корде.
Колкото и да се прекланяме пред делата на водачите на световния анархизъм като Елизе Рекльо, Михаил Бакунин, Пьотър Кропоткин, Сергей Степняк Кравчински и Жан Грав с прискърбие трябва да отбележим, че българските анархисти не успяват да надскочат ръста си на обикновени разбойници, треторазрядни терористи, платени убийци и руски и съветски шпиони на Азиатския департамент и на КГБ. С тяхното превъзнасяне в пресата и в книжнината едва ли ще им се създаде ореолът на големите. Единствената тяхна  заслуга към българския народ е участието им в ранния период на националноосвободителните  борби на българите в Македония и Тракия. Излизайки от борбите на поробените българи, те се поставиха за пари изцяло в услуга на чужди на българите идеологии против българските национални интереси.

София, 23 октомври 2010 г.                          Цочо В. Билярски