ИСТОРИЯТА НА ОХРИДСКАТА БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ ОТ АКАД. ИВАН СНЕГАРОВ

100 ГОДИНИ ОТ ПУБЛИКУВАНЕТО НА ТРУДА НА АКАД. ИВАН СНЕГАРОВ

Акад. Иван Снегаров (18 октомври 1883, Охрид – 1 март 1971, София) е най-големият световно признат български църковен историк. Огромно е неговото творчество както върху църковната история на народа ни, така и върху неговата културно-просветна история.

Темите, с които се свързва неговото име и творчество са толкова много на брой и обем, че е трудно да бъдат изброени в такъв малък материал. Може би едно от най-добрите изследвания върху неговото творчество е специалният юбилеен брой, който Институтът за история към Българската академия на науките издава. Неговото име може да срещнете и във всяка българска енциклопедия. Издателството на БАН преди години ни поднесе една неочаквана изненада. Посмъртно беше издадена книгата на акад. Снегаров за пътеписите на чуждите пътешественици, минали през българските земи.

Научният му интерес е насочен както към историята на родния му град, една от столиците на България, която той назовава с преклонение като Българският Йерусалим, така и върху историята на Охридската българска патриаршия (архиепископия). Неговият интерес към историята на Охридската патриаршия датира от студентските му години. От 1908 до 1912 г. Ив. Снегаров следва в Киевската духовна академия. Тук той започва работата си върху дисертационния труд „История на Охридската архиепископия“, който защитава през 1912 г. като получава научната степен „кандидат на богословските науки“.

В края на Първата световна война, по инициатива на Тодор Александров започва да излизат редица стойностни научни изследвания върху историята на Македония, които са поредни книги в Библиотека „Балкански въпроси“. Като № 11 през 1919 г. от тази библиотечна поредица излиза книгата на Ив. Снегаров „Охридската патриаршия (Нейният произход, граници и епархии)“, като издателството в кратка бележка съобщава, че това „е само един дял от съчиненията на Ив. Снегаров „История на Охридската архиепископия“, която ще бъде издадена по-късно“. И наистина през 1924 и 1931 г. последователно тя излиза от печат в два обемисти тома. Докато работи върху историята, акад. Снегаров издава и десетки по-малки приноси, както и автентични документи за историята на тази българска светиня.

Сега нашите читатели ще имат възможността на два пъти да се запознаят с пълния текст на издадената точно преди 100 години история на Охридската българска патриаршия (архиепископия). Ученият дебело подчертава, че през всичките осем столетия, през които съществува патриаршията тя винаги е запазвала своя български характер, дори и във вековете на византийско и турско робство. Тя е създадена като продължение на Българската патриаршия в Преслав и Дръстър. Дори нещо повече. Даже във времената когато начело на нея застават най-висши византийски духовници, те продължават да се титулуват като български патриарси и архиепископи.

С голяма стойност са страниците където авторът прави преглед на изследванията за историята на патриаршията от наши и чуждестранни учени. Авторът демонстрира и дълбоко и всестранно познаване на историческите извори, към които той подхожда критично при тяхната оценка. Запомнящи се са и страниците посветени на царуването на българския цар Самуил и на неговите наследници, по време на които и югозападните български земи попадат под византийско робство. Книгата е разделена на шест глави, а на края са приложени и три карти, показващи диоцезът на тази вековна българска патриаршия, ръководела през вековете успоредно с Цариградската патриаршия повече от половината от Балканския полуостров. Акад. Снегаров е разделил книгата си на следните глави - Първа глава - Произход на Охридската архиепископия; Втора глава - Разбор на теорията за тъждествеността на Охридската архиепископия с Архиепископията на Първа Юстинияна; Трета глава - Диоцез и епархии при цар Самуила; Четвърта глава - Охридската архиепископия при императора Васили II (1018–1025); Глава пета - Граници и епархии на Охридския диоцез от 1018 до падането на Охрид под турците и Шеста глава - Граници и епархии на Охридския диоцез през време на турското владичество.

За удобство на читателите книгата ви я предлагам на два пъти, като първият път ще имате възможност да се запознаете с първите три глави, а втория с останалите четвърта, пета и шеста глави.

Текстът ви се предлага изцяло, без каквито и да било съкращения, корекции и допълнения. Единствено на читателите могат да направят впечатления някои неволно допуснати грешки при предаването на гръцките текстове.

Запазваме си правото и по-нататък да ви предлагаме други текстове, отнасящи се до историята на тази българска светиня, която е на път да се превърне скоро от Българска в македонска от фалшификаторите на българската история, подвизаващи се в Скопие и във Вселенската патриаршия.

Цочо В. Билярски

 

ИВАН СНЕГАРОВ
ОХРИДСКАТА ПАТРИАРШИЯ

(НЕЙНИЯТ ПРОИЗХОД, ГРАНИЦИ И ЕПАРХИИ)

 

ПЪРВА ГЛАВА.

ПРОИЗХОД НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ.

Както е известно, в 864 год. сл. Хр. българският народ приел християнството от Византия. Цели 16 години след това събитие неговият религиозен живот не могъл да влезне в определена норма. Княз Борис решил да направи своята държава християнска главно, защото виждал в християнството сила, която можела да пробуди и развие дремещите сили на неговия млад народ и да създаде самобитен български живот. Поради това след приемането на християнството първата му грижа била да организира новия религиозен живот на народа на национални начала, като устрои независима българска църква. След дълги дипломатически маневри ту с Рим, ту с Византия, най-после, в 870 г. княз Борис сполучил да образува отделна българска църква с архиепископ на чело. (1) Новообразуваната с благословението на цариградския патриарх българска или – по името на архиепископското седалище – Преславска архиепископия не била автокефална, а представлявала от себе си един вид екзархат на цариградския патриарх. Българският архиепископ се ползувал с автономия само във вътрешното управление на подведомствената си църква, а в своите външни отношения той напълно е зависел от цариградския патриарх, който и го ръкополагал. По таблицата на чиновете на Цариградската църква той е заемал първо място след патриарха в църковните събрания и тържества. (2) Наистина, според понятията на Източната църква, неавтокефалният архиепископ стоел по-долу от митрополитите и завискп пряко и непосредно от патриарха. (3) В по-сетнешно време в Гърция имало много такива архиепископи(4). Обаче не може да се допусне, че преславският архиепископ е имал степен по-долна от оная на митрополитите, тъй като в тоя случай от една страна в Цариград не би го считали за първо лице след патриарха, а от друга страна архиепископите, които стоели по степен по-доле от митрополитите, са били началници само на една епархия от патриаршеския диоцез, както и митрополитите; българският пък архиепископ е имал под своето ведомство цяла държава, която представлявала отделен грамаден диоцез, разделен на отделни епархии (епископии). Но също тъй не може да се твърди, че първият български архипастир стоел по-високо от митрополитите, т.е., че бил автокефален. Остава да се приеме обяснението на проф. Голубински, че българският архиепископ бил обикновен подчинен на цариградския патриарх митрополит, който получил архиепископски титул само заради туй, че непосредно преди да се устрои Българската църква българите са водили преговори с папата, за да им даде архиепископ в смисъл на независим духовен началник; на Запад пък под „архиепископ“ са разбирали митрополит, тъй като там името „архиепископ“ се употребявало вместо митрополит. И когато българите почнали да водят преговори с Византия, то те искали и от тях също такъв архиепископ, какъвто и от папата; но гърците в същност им дали митрополит с име архиепископ в западен смисъл.(5) Туй, що княз Борис не успял да стори за пълното административно освобождение на Българската църква, е направил неговият велик син Симеон. Тази титанична натура, която въпреки своето високо византийско образование оставала неизменна носителка на чистия славянобългарски дух, била обхваната от три главни органично свързани по между си идеи: 1) идеята за пълна национализация на духовния живот на българския народ и на Българската църква; 2) идеята за обединение на всичките славянски племена на Балканския полуостров в една национално-културна сила посредством общ църковен език и обща литература и 3) идеята за пославянчването на Босфора и Византийската империя изобщо. По силата на тези си стремежи, Симеон очистил България от гръцкото духовенство, и на место него от ден на ден почнало да се засилва народното духовенство, от което под влиянието на Симеона са излезнали първите народни писатели, като Св. Климент Велички, Йоан Екзарх, епископ Константин. Едновременно със своята културно-просветна дейност Симеон се стремил да утвърди своята власт в Цариград. Неговата надежда за завладяване на Византийската империя особено пораснала след знаменитата Ахелойска битка на 20-й август 917 г.(6) След като Константин Багренородни се оженил за дъщерята на Романа Лакапина наместо за дъщерята на Симеона, последният изгубил надежда по околен път да наложи своя протекторат над Византия. Тогава той направо заявил за своето решение да завладее византийския престол и се съгласил да прекрати войната, за което го е молил цариградския патриарх Николай Мистик, само под условието той да бъде признат за император от гръцкия народ и византийските власти.(7) Вероятно, около това време той се провъзгласил за „цар на българите и ромеите.“ (8)

Едновременно с това крупно политическо събитие Българската църква напълно се освободила от властта на цариградския патриарх, и българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. Тази църковна промяна се извършила по силата на византийския възглед, че царство или империя не може да има без патриаршия.(9) Ние нямаме съвременни известия за този факт. Съвременните византийски писатели и цариградският патриарх Николай Мистик продължавали да наричат българския духовен началник архиепископ, което, по всяка вероятност, се дължело на това, че във времето на Симеона във Византия не било възможно да наричат иначе самозвания от византийско гледище български патриарх. За възвеждането на Преславската архиепископия в патриаршия при Симеона намираме указания само в документи от ХIII-й век, именно в преписката между Калояна и папа Инокенти III-й от 1199 година до 1204 год. Своята молба за императорска корона и за патриаршеско достойнство на търновския архиепископ Калоян е мотивирал с туй, че тези атрибути са имали старите български царе Петр, Самуил и техните предшественици, както това било написано в българските летописи (10). А в своето писмо от 1204 год. Калоян явно е указвал, че Симеон е имал царско достойнство и патриаршеско благословение, което по дипломатически съображения Калоян е представлявал като че било получено от папата. „Аз изследвах писанията на книгите (scripturas et libros) – писал той на папата –, а тъй също и законите (leges) на блаженопочиналите императори, нашите предшественици, от където са получили българско царство и утвърждение, императорски корона на своята глава и патриаршеско благословение; старателно търсейки, ние намерихме в техните писания, че тези блаженопочинали императори на българите и власите Симеон, Петр и Самуил, наши предшественици, са получили своята царска корона и патриаршеско благословение от светейшата Божия римска църква и апостолския престол, от княза на апостолите.“(11) Както ще видим по-доле, твърдението на Калояна, че споменатите български царе биле коронясани от папата, е измислено; обаче своята основна мисъл за царското достойнство на предишните български владетели и за българската патриаршия той почерпил, несъмнено, от живата народна памет и писмените паметници. Съобщението на Калояна се потвърждава от синодика на цар Борила от 1211 год., гдето намираме имена на четирма преславски патриарси Леонтия, Димитрия, Сергия и Григория, които са били едни от най-раншните български архипастири в Х-й век(12) и именно при Симеона, понеже при цар Петра патриарх бил Дамян. Освен туй, в съобщението на Дюканжевия каталог за доростолския патриарх Дамяна ясно се прокарва мисълта, че Българската патриаршия е съществувала преди още да бъде призната от цариградския синклит при цар Петра. В този паметник са употребени глаголите τετίμηναι и άνηγορεύ'ϑη, които означават признание и провъзгласяване на учреждение, което по-напред е съществувало. (13) Въз основа на тези официални, макар и сетнешни, сведения ние можем да признаем, че Българската архиепископия била провъзгласена за патриаршия от цар Симеона без съгласието на цариградския император. По такъв начин приблизително от 919 год. Българската църква почнала да живee напълно независимо.

Възникналата по волята на цар Симеона Българска патриаршия не била признавана от цариградския патриарх, макар че Симеон усилено се стараел да добие това признание кога с дипломатически средства, кога със сила. Дринов пък твърди, че Симеон учредил Българската патриаршия с разрешението и благословението на папата. (14) Неговия възглед споделя и Цухлев. (15) Дринов се основава на споменатата преписка между Калояна и папата Инокентия III и на известието за сключване на мир между хърватите и българите в 925 год. при съдействието на папата. Обаче по-приемливо е мнението на Голубински, който отрича всякакво сношение на Симеона с Рим по въпроса за признаване каноничността на Българската патриарщия предвид на туй, че в папската архива няма нито един документ за обръщането на Симеона към Рим, гдето старателно са се пазели подобни документи. (16) Възражението на Дринова, че тези документи могли да се изгубят, не ни освобождава от недоумението, как се запазила преписката на Бориса, а се изгубила преписката на неговите знаменити приемници Симеона, Петра и Самуила. Съмнение в достоверността на Калояновото съобщение за сношенията на Симеона с папата възбужда и обстоятелството, че Калоян счита, какво царете Петр и Самуил са получили царска корона и патриаршеско благословение от папата. За сношения на цар Петра, тоя горещ гъркофил, с папата и дума не може да става толкоз повече, че той бил признат за цар (заедно с него и българският патриарх) скоро след своето възшествие на престола. (17) Самуил пък не се нуждаел да влезне в преговори с папата за царска корона и патриаршеско достойнство, защото, той си имал каноничен патриарх, който могъл да му даде царска корона. При това самият текст на писмото на папа Инокентия III от месец декември 1202 год. показва, че в папската архива е нямало документи за получаване на царска корона от царетe Петр и Самуил от Рим. След грижлива справка, във Ватиканската архива се намерили само документите, които, действително, се намирали там, именно за сношенията на княз Бориса с папитe и само, тези документи са дали на папата смелостьта да твърди, че в земята на Калояна „multi reges fuerint coronati“. Благодарение на липсата на фактически сведения, папата се отвръща с общи фрази от въпроса за коронацията на българските владетели, който съставлява темата на писмото му. Ако папата, наистина, имал на ръцe някакви писма на Петра и Самуила, то темата и логическият ход на мислите са изисквали, щото, след общата бележка „за мнозина короновани крале“, той да говори за техните сношения с папата с такива подробности, с каквито говори за сношенията на Бориса в същото писмо. В заявлението на Калояна за съществуването на старобългарско свидетелство относно сношенията на Симеона, Петра и Самуила с папата трябва да виждаме един дипломатически аргумент на Калояна, само с цел да разположи Ватикана към себе си, без да държи сметка за историческата истина. Със същата цел и Инокенти III малко се интересувал от историческата истина, когато писал на Калояна, че последният и неговите прадеди са били от римски произход. (18) Дипломатическата игра с историческите факти в тази преписка се вижда от туй, че Калоян и търновският архиепископ Васили охотно повтарят твърдението на папата за роднинството на Асеновци с римляните.(19) Що се отнася до сключването на мир между хърватите и българите по папско ходатайство, то това свидетелствува, както и Голубински мисли, (20) само за политическите сношения на Симеона с папата, но не и за църковната зависимост на България от папата.

4–5 месеца след смъртта на Симеона (927 г.), при неговия син Петра, бил подписан договор между България и Византия, по силата на който цариградският патриарх и императорският синклит (сенат), по заповед на императора Романа Лакапина, признали Българската патриаршия за канонична.(21) Във времето на Симеона и в първите години на Петра резиденция на българския патриарх бил Велики Преслав (сега селото Ески Стамбул), столицата на България. Но когато руският княз Светослав в 967 год. завладял тоя град и постоял там няколко време, патриаршията била пренесена от Преслав в крайдунавския град Дръстр или Доростол (сега Силистра). Доростол се споменва като патриаршеска столица в Дюканжевия каталог на българските архиепископи, гдето между другото се чете следното: Δαμιανός έν Δοροστόλω τή νύν Δρήστρα έφ’ ον και ή Βουλγαρία τετίμηται αυτοκέφαλος. Οϋτος πατριάρχης άνηγορεύϋη παρά τής βασιλικής συγκλήτου κελεύσει του β ασιλέως Ρωμανού τον Λακαπηνοϋ ύστερον όέ καϋΐ)ρέϋη παρά Ίωάννον του Τζιμισχή(22). (Дамян в Доростол, сега Дръстър, при когото и България биде призната за автокефална. Този биде провъзгласен за патриарх от царския синклит по заповед на императора Роман Лакапин, а по-сетне биде свален от Йоана Цимисхи).

За съществуването на законна патриаршия в Доростол се говори и във втория хрисовул на импер. Василия българоубиец: “κελεύομεν έχε tv τον Δρίστρας επίσκοπον είς τά κάστρα τής ενορίας αύτοϋ καί τά λοιπέι κάστρα τά περί αυτήν κληρικούς 40 καί παροίκονς 40. επί Πέτρον γάρ βασιλεύσαντος έν Βουλγαρία αυτή μεν τω τής αρχιεπισκοπής άξιώματι έλαμπρννετοβ)(23) (Заповядваме, дръстърският епископ да има в градовете на епархията си и другите градове около нея 40 клирици и 40 парици, тъй като в царуването на Петра в България тя блестеше с достойнство на архиепископия).

При наследника на цар Петра, Бориса II, в 970 год. киевският княз Светослав втори път се втурнал в България и завладял Източна България, като пленил даже самия цар Бориса.(24) Но в 971 год. византийският император Иоан Цимисхи изгонил Светослава от България с помощта на самите българи, в очите на които отначало той се стараел да играе ролята на техен освободител от руското иго.(25) Обаче, след изпъждането на русите, той подчинил на Византия завладяната източна половина на българското царство(26) и заедно с туй, по горепоменатото свидетелство в Дюканжевия каталог, той свалил българския доростолски патриарх Дамяна и поставил в Доростол на место него митрополит, пряко подчинен на цариградския патриарх.(27)

Със свалянето на българския патриарх в Доростол Българската патриаршия не изчезнала. За да се разберат по-ясно условията, при които се извършил тоя твърде важен факт за бъднината на българския народ, необходимо е да се направи кратък преглед на политическите събития в това време. Още при княз Бориса българската държава се разделяла на две големи провинции – източна с Мизия и Тракия и западна с Македония и Илирия(28). По силата на туй, че западната провинция била далече от Византия и била просветена от самите ученици на Св. Солунски братя, тя по-малко се е поддавала на византийското влияние, което усилено прониквало в българския държавен живот при цар Петра, и повече реагирала на гръцката политика на последния. Държавният разпад, който произлизал от политиката на цар Петра, особено болестно се отразявал на войнственото славянобългарско племе бързяци, което населявало сегашна Западна Македония. Недоволството на западнобългарското население от политиката на цар Петра и било причината(29) на това, че според свидетелството на Скилица-Кедрина след смъртта на цар Петра в 969 год. четирмата синове на западно-българския комит (областен управител) по име Никола – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил са въстанали против преславското правителство и образували друго българско царство от западните български провинции(30). Границите между това царство и източното били Доспатските планини, откъдето границата вървела на север по билото на тези планини, минавала Средна Гора и излизала на Етрополския Балкан.

Именно това българско царство е спасило Българската патриаршия. След като Цимисхи подчинил Източното българско царство, ние виждаме български патриарх в Западното българско царство, в неговата столица Средец (Триадица). Българския патриарх в Средец можел да се яви по два начина: или доростолският патриарх Дамян, след като бил свален от Цимисхи, успял да избяга в Западното българско царство и тука избрал за своя резиденция г. Средец; или пък, ако Цимисхи го бил задържал като пленник, духовенството на Западното българско царство, след като узнало за унищожението на Българската патриаршия в Доростол, от което е зависело, избрало съборно нов патриарх, като приемник на сваления патр. Дамян. Последното предположение приема Цухлев, който обаче не го подкрепва с нищо. Първото предположение намира основание във втория хрисовул на импер. Василия II, гдето направо се говори, че българския патриаршески (в хрисовула е казано архиепископски) престол бил пренесен от Дръстър в Триадица (Средец), при което това пренасяне както в Средец, тъй и в другите градове се извършило чрез скитане на патриарсите... „από τόπον εις τόπον μεταβαινόντων των άρχιεπισκόπων τον μεν είς Τριάόιτζαν...“(31). Към тоя възглед ни разполага и Дюканжевият каталог, гдето триадицки патриарх не се споменува и непосредният приемник на Дамяна, Герман, се явява не в Средец, а във Воден и Преспа. Ако би бил съборно избран в Средец друг патриарх наместо Дамяна, то в каталога той трябваше да бъде споменат, тъй като авторът на каталога е знаел за местенето на българския патриаршески престол и имал за цел, като споменува за новите архиепископи, да отбелязва и градовете, където се премествал патриаршеският престол. В Средец българският патриаршески престол останал малко време. Вследствие постоянните военни действия, западнобългарските царе били принудени, по стратегични съображения, често да меняват своята столица, заедно с която се премествало и седалището на българския патриарх. От Средец българската патриаршия била пренесена в Воден, Мъглен(32), около 980 год. в Преспа(33), докато най-после, около 990 год. (34) тя се утвърдила в Охрид, гдето, благодарение стратегичното местоположение на този град, цар Самуил окончателно устроил своята столица. За това скитане на българския патриаршески престол свидетелствува вторият хрисовул на импер. Василия II: „έπί Πέτρον γάρ βασιλεύσαντος έν Βουλγαρία αυτή μέν τώ τής αρχιεπισκοπής άζιώματι έλαμπρύνετο μετά όέ τούτο ιmb τόπου εις τόπον μεταβαινόντων των αρχιεπισκόπων, τον μεν εις Τριάδιτζαν, του όέ έν τοϊς Βοδηνοΐς και έν τοίς Μογλαίνοις, εϊϋ' οντω έν τή Άχρίδу του νυν εύρομεν αρχιεπίσκοπον ...

(Тъй като в царуването на Петра в България тази епископия е блестяла с достойнството на архиепископия, а след това архиепископите са преминавали от едно място в друго, един в Триадица, друг във Воден и Мъглен, сетнe ние намерихме сегашния архиепископ в Охрид“.) (35) Както виждаме, тоя хрисовул явно подчертава прякото приемство и историческата връзка между Охридската и Дръстърската патриаршии. Тази приемственост се прокарва и в каталога на Дюканжа, гдего непосреден приемник на Дръстърския патриарх Дамяна се споменува Герман или Гавриил, който е имал своята резиденция във Воден и Преспа.(36)

В 1018 год. Самуиловото царство е паднало, обаче Българската патриаршия в Охрид е запазила своята автокефалия, като е изгубила само титула патриаршия и получила името „архиепископия“. Под туй ново име тя била духовен център на целия православен запад на Балканския полуостров почти в продължение на осем векове, макар че по-сетне във време на турското владичество нейните предстоятели самоволно си присвоявали и титул „патриарх“.

От тоя кратък преглед на историята на Българската църква през време на Първото българско царство се установява тази историческа истина, че Охридската архиепископия не била нищо друго, освен пряко продължение на Българската патриаршия, учредена от цар Симеона и призната за канонична от Цариградската църква при българския цар Петър и византийския император Роман Лакапин.(37)

 

ВТОРА ГЛАВА

РАЗБОР НА ТЕОРИЯТА ЗА ТЪЖДЕСТВЕНОСТТА НА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ С АРХИЕПИСКОПИЯТА НА ПЪРВА ЮСТИНИЯНА.

Въпреки явния български произход на Охридската архиепископия, някои нейни историци търсят корените й още по-нататък и я считат за една и съща с древната архиепископия на Първа Юстинияна, основана от императора Юстинияна в 535 г. в неговото родно место Таврезия, гдето той построил голям град с името „Първа Юстиниана“. Тоя възглед е господствувал в историографията на Охридската архиепископия главно през времето на гръцко-българската разпря, когато охридчани са издигвали идеята за възстановяването на Охридската архиепископия като котва, за която българските дейци се държели срещу отрицателното отношение на Цариградската патриаршия към освободителното българско църковно движение. Убедени защитници на тоя възглед били погърченият охридчанец Μ. Г. Димица и видният български обществен деец Гавриил Кръстович. Димица е развил тази теория в своето изследване „Τα περί τής αύτοκεφάλον, αρχιεπισκοπής τής πρώτης Ίουατινιανής Άχρίδος καί Βουλγαρίας, Αϑήναι, 1859“, гдето първият каноничен български патриарх се смята за архиепископ на Първа Юстинияна. Гавр. Кръстович в своето съчинение „Тα κατά τάς άρχιεπιοκοπάς 'Αχριδών καί Πεκίον“ приема тъждествеността на Охридската архиепископия с архиепископията на Първа Юстинияна за историческа аксиома, на която той смело строи своята апология за автокефалията на Българската църква. Апологията на Кръстовича се движи в следния силогизъм:

I. Архиепископията на Първа Юстинияна и Охридската или Българската архиепископия са едно и също.

II. Архиепископията на Първа Юстинияна била основана с разрешението на Вселенската църква, изразено в V вселенски събор (553).

III. Следователно, унищожението на Охридската архиепископия било антиканонично и тя трябва да бъде възстановена.

По-ясна представа за историческата приемственност на тези две архиепископии се опитал да даде руският славист архим. Леонти в своята брошюра „Архиепископия Первой Юстинианы Охридская, 1867 г.“ Като разделя историята на Охридската архиепископия на периоди, той счита за нейн първ период времето от учредяването на независима архиепископия в град Първа Юстиниана в VI век до пренасянето на тая катедра в Охрид в X. век (стр. 2). Според него, диоцеза на архиепископията на Първа Юстиниана съставлявала Илирийската префектура, която се състояла от два диоцеза: Дакия и Македония с Гърция и Крит. Столица на тая префектура отначало бил гр. Срем (Sirmium) на Дунава, гдето са живеели сремският префект и митрополит, но в 442 г. хуните са завладели Срем и разрушили Ниш и София, вследствие на което от това време гражданската и църковна столица на Илирийската префектура била пренесена в Солун, гдето останала 93 години, до 535 год. В тази година Юстиниан Велики със съгласието на римския папа Вигили, от когото Илирия е зависела в църковно отношение, е дал на Илирийската префектура независим архиепископ, като определил за столица на гражданското и църковно управление своя роден град Първа Юстиниана. Първият автокефален архиепископ на Илирия или Първа Юстиниана бил Кастелиан, на името на когото Юстиниан е издал две новели (XI и CXXXI), с които е узаконил автокефалията на архиепископията. На тоя архиепископ били подчинени Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Първа Мизия, Дардания, Превалитания, Втора Македония и част от Втора Панония (Баценският окръг). Според 131 новела, издадена на 17 март 541 год., архиепископът бил избиран и ръкополаган от своя синод и в подвластните си епархии той бил считан за наместник на апостолския престол. Архиепископията на Първа Юстиниана е просъществувала до 679 год., когато езическата българска орда на Аспаруха е завладяла предбалканската област и, наверно, в туй време градът Първа Юстиниана е пострадал. По-нататъшната история на архиепископията (от 604 г.) за архим. Леонида е покрита с мрак. Според него, само „в X век тя отново се явява на сцената на историческия мир и при това като съсредоточие на християнската просвета за заддунавските славяни – българи - и сърби“ (стр. 13). В туй време нейн представител бил моравският архиепископ Агатон, седалището на когото бил гр. Морава. В 874 год. Агатон е заминал за Германия като пратеник на византийския император Васили I с мисия да помири франкския крал Людовика с българския княз Бориса и великоморавския княз Светополка. В 878 год. той сам поставил в Белград епископа Сергия, а в 879 год. е присъствувал на Фотиевския събор в Цариград с двама български архиепископи – с подведомствения нему охридски Гавриил и с подведомствения на преславския архиепископ дебелтски Симеон. Съществуванието на архиепископията в областта на Българска Морава до кръщението на българите архим. Леонид обяснява с това, че в тази област се намирала Първа Юстиниана. След устройството на Българската църква, архиепископията на Първа Юстиниана е продължавала да съществува в България наред с преславския архиепископ, подире патриарх, като запазила своята автокефалия. Преславският диоцез се състоял от Червенската (Русенската, Ловечката, Средечката, Овечката (Провадийската), Дръстърската епархии); епархиите пък на Западна България се намирали под ведомството на архиепископа на Първа Юстиниана, (стр. 30.) Диоцезите на Преславската патриаршия и Първоюстинианската архиепископия се разделяли със същата граница, която в VI в. е отделяла Долна Мизия от съпределните й области в Илирийската префектура – Прибрежна и Средиземна Дакия (ibid). Между архиепископа на Първа Юстиниана и преславския патриарх е имало дружеско църковно общение, свойствено на двама равни по права и независими един от другиго йерарси, свързани помежду си със съюз на единоверие и единоплеменност (ibid). Архимандриг Леонид не може да каже точно, кога имено архепископската катедра била преместена от Първа Юстинияна в Охрид и по какви причини. Той само предполага, че туй е станало не по-рано от 916 г., датата на смъртта на св. Климент и било извършено от цар Симеона, с цел да даде по-голямо значение на гр. Охрид, прославен чрез апостолството на ученика на св. Методия и да поддържа в него делото, почнато от св. Климент (стр. 36). Според него, туй било възможно да се случи в 923–927 г., след войната на Симеона със сърбите или след смъртта на архиепископа на Първа Юстиниана в Морава. Въстанието на българите в 976 г. намерило гр. Охрид като катедрален град на архиепископа на Първа Юстиниана. В царуването на Самуила архиепископът на Първа Юстиниана в Охрид е почнал да се титулува „архиепископ на цяла България“, защото целият негов диоцез даже с излишек е влизал в царството на Самуила. Тогава, навярно, той е приел патриаршески титул с позволението на Самуила и благословението на папата (стр. 37).

Теорията на архимандрит Леонида е остроумно построена, но без исторически основания. Последен помен за Първа Юстиниана се намира в писмата на папа Григория от първите години на VII век до архиепископа на Първа Юстиниана. Отсъствието на всяко известие за този град през следните векове дава да предполагаме, че гр. Първа Юстиниана безвъзвратно е погинал в първата половина на VII в. във времето на нападенията на аварите върху византийските владения.(38) Особено след 679 г., когато езическата българска орда на Аcпapyxa завладяла северната половина на Балканския полуостров, трябва да са изчезнали и последните остатъци на архиепископията на Първа Юстиниана. Волжките българи са проявявали голяма нетърпимост към християнството и в своите налитания те са унищожавали и изгонвали християните, разрушавали църквите и християнските градове. (39) Силните военни организации на българските родове са станали стълпове на езичеството в центъра на полуострова. С една реч, в края на VII в. в епархиите на Първа Юстиниана езичеството е добило господстено положение, което почнало да се колебае едвам при българските князе Маломира и Пресиана, докато при Бориса християнството пак е възтържествувало в Мизия и диоцеза на бивша Първа Юстиниана. Поради този политико-национален преврат населението е огрубяло не само в източната, а и в югозападната част на Балканския полуостров, гдето архиепископията на Първа Юстиниана е имала най-много епархии. Това се вижда от факта, че Борис е изпратил учениците на св. братя Климента и Наума в Югозападна България, гдето, несъмнено, било необходимо да се проповядва евангелието. Ако архиепископията на Първа Юстиниана е съществувала в туй време, то княз Борис не би чувствувал нужда да изпраща християнски мисионери в нейните епархии, и Климент би намерил в Кутмичевица – областта, която влизала в диоцеза на бившата архиепископия на Първа Юстиниана – просветено християнско население и многобройно духовенство.

Още по-малко може да се приеме тъждествеността на Охрид с Първа Юстиниана. Против тоя възглед, който настойчиво бил поддържан от охридските архиепископи и сега съществува между охридските българи(40), решително говори XI новела на императора Юстиниана, според която Първа Юстиниана се намира в Средиземна Дакия. За да оправдае основаването на Илирийската архиепископия в град Първа Юстиниана, а не в Сирмия, император Юстиниан говори: „ necessarium duximus ipsam glorissimam praefecturam quae in Pannonia erat, in nostra foelicissima patria collocare, cum nihil quidem magni distat a Dacia Mediterranea, secunda Pannonia“(41). Топографската връзка между Първа Юстиниана и Средиземна Дакия е очевидна. А областта, в която гр. Охрид се намирал, в старо време се наричала Нов Епир, отделян от Средиземна Дакия чрез Средиземна Превалитания и Дардания. При туй до и след основаването на архиепископията на Първа Юстиниана Охрид се е наричал Лихнида (Λυχνις, Λνχνίδος) (42). Освен туй, както Кондаков забелязва, името Лихнида трябвало да бъде отлично известно поне на Прокопия, а между това той говори за Таврезия и Ведериана, като за родни места на Юстиниана (43). Кондаков не вижда в Охрид никакви остатъци на големи обществени сгради, нито на някакви фонтани, които е построил Юстиниан в Първа Юстиниана. Цитаделът на гр. Охрид, според Кондакова, по-скоро може да се отнесе към XII и XIII век, отколкото към времето на Юстиниана и планът на Първа Юстиниана е пригоден изключително за град, разположен в долина, а не на хълмове, както е разхвърлен Охрид (44).

Теорията за тъждествеността на Охридската архиепископия с Първоюстинианската се появила в историческата наука вследствие факта, че във византийско време Българската архиепископия официално била наричана архиепископия на Първа Юстиниана. Тази трансформация на Охридската архиепископия била подкрепена с преправянето на XI Юстинианова новела в смисъл, че правата и привилегиите на архиепископията на Първа Юстиниана се пренасяли на Охридската архиепископия. В историята на Охридската архиепископия тази новела е играла също такава роль, каквато са имали папските лъжедекреталии в теорията за папското върховенство. Тя е давала на архиепископите смелост да се противопоставят на претенциите на цариградския патриарх и да мечтаят за духовно главенство по целия православен запад.

Считаме за неизлишно да приведем в превод фалшифицираната XI новела, като отбележим в скоби прибавките, а под редовете изпуснатите или заменените думи в гръцкия оригинал, както туй е направил издательт й Ставраки бей Аристархи(45):

(Копие от първообразния) хрисовул(46) (на императора Юстиниана) относно (епархиите и) привилегиите (на архиепископията на Охрид)(47).

„Император (Цезар Флави Юстиниан) аламански, готски, франкски, германски, антски, алански, вандалски, африкански, благочестивият, щастливият, на всякъде славният победител, триумфатор, всякога баща на бащите (Август) за вечна памет на този акт.

На блаженейшия мъж (и отец) Кастилиан, (нашия)(48) архиепископ (спасение)(49).

Желаейки с много и различни средства да възвисим нашето отечество, в което Бог ни е удостоил пръв път да видим тоя създаден от Него свят, ние искаме и в духовно отношение да го снабдим с много почести, за да се нарича (50) свещенейшият епископ на нашето отечество Първа Юстиниана (който е приел катедрата на престола) да се почита и се признава във всичко (не само митрополит, но и архиепископ и) с наше императорско подтвърждение (да бъдат под негова власт) намиращите се в тази земя(51) епархии, а именно Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Втора Мизия, Дардания, Превалитания с Македония(52), (Горна Албания и Тесалия с остров Еврип), Епир и Ливадия, част от Втора Панония, която е окръг на Бация (53). В старо време била учредена префектура в Сирмия, гдето е тържествувало (εϋ'ρτάμβενεν) (54) илирийското управление, както гражданското, тъй и епископското. Подире, когато във времето на Атила всичките тези места били опустошени, префектът на Сирмийската Претория е избягал в Тесалия(55) и заедно с това към тази префектура е преминало свещеното достойнство, и солунският епископ по силата на своята власт и под покровителството на префектурата (τής ηγεμονίας) се удостоил с някои привилегии. Но тъй като сега по Божието провидение нашето царство тъй се е увеличило (и се е разширило), че двата брега на Дунава са покрити, както Виминаци, тъй и Рекодия (56) и Литерата, намиращи се на оная страна на Дунава, отново паднаха под нашата власт –, то ние счетохме за необходимо тази толкоз славна (περίφημον)(57) префектура, която се намираше в Панония, да съединим (и да съгласим) с нашето щастливо отечество, понеже Втора Панония не отстоява много от Средиземна Дакия, а много е отдалечена Македония от Втора Панония. И тъй като смятаме за неполезно за нашето царство, занимаващите се с военни дела да ходят в Македония (58) при такъво разтояние и при толкоз трудности, показа ни се необходимо да пренесем тази префектура в по-горна местност, за да се облекчат сношенията с нея. Вследствие на туй Твое Блаженство и всичките свещени началници (έπιστάται), архиепископи на споменатата Първа Юстинияна, да имат преимуществото, и привилегията, и всяка (пълна) свобода, сила и (власт), която предоставяме на тебе и на твоите приемници да разполагаш и предстоятелствуваш във всичките гореозначени епархии (градове и места), да имаш държавнейша (и височайша) власт, върховно свещеноначалие, величайте почитание, (и) от тебе да бъдат поставяни всичките епископи и само (тебе) да признават за архиепископ (владика и господар), и на солунския епископ не се оставя никакво право (да ръкополага) тях, но ти (сам) и всичките (величайши) архиереи (твоите приемници) на Първа Юстиниана да бъдат негови съдии; при всеки спор (недомислие) и договор с тази епархия никой от епископите да не се обръща да се съди към никого другиго, и само тебе да признават за свой истински архиепископ (истински владика и господар) всичките указани (страни, градове местности и) епархии.

Освен това изпращаните от тебе или с твое съизволение (и с твоя власт) клирици да имат всяка власт и църковна чест(59). Еднакво и в Аква, която е епархия на Прибрежна Дакия, определяме от настоящия момент и по-нататък, нейния епископ да получава ръкоположение от Твоя Светост и съвсем да не се подчинява на месемврийския епископ. Месемврийският пък епископ да остане в Месемврия и съвсем да няма сношение с акв. епископа Аквенският пък епископ да има посочената епархия и всичките принадлежащи ней крепости, земи и църкви, за да може той (да укроти, подчини и) да изгони всичките привърженици на ереста на Воноса или да ги обърне в православната вяра.

(Освен всичко туй, държавата на царство ми дарява на Твое Блаженство висша чесг и достойнство в светските дела, те определяме и те наричаме крантор и династ(60) на нашето двойно римско царство, комит на нашата свещена палата, като заповядваме за всякога ти да проявяваш с величайша сила и твърдина всяка светска власт, за да произвеждаш в санове и достойнство, да правиш комити(61), конници, патриции, благородни, законници, ритори, законоведци (νομοόικαανάς) с право да съдят, с ромфеите (62) на съда, да пресъждат и осъждат на живот и смърт. Освен това (ти даваме) и право да ковеш златни и сребърни монети и да ги отбелязваш със съответния и приличен титул. Освен това, както подобава крантору, те удостояваме с величайте архиерейско достойнство, определяме, установяваме и утвърждаваме, щото в ръкописните послания, грамоти, укази всичките бъдещи архиепископи на нашето отечество, Юстиниана, да бъдат удостойвани с всичките привилегии, като крантори на моето царство, и да се наричат светлейши (γαληνότατοι), на никого неподлежащи и неподчинени, като самовластни и самоуправни господари. Още определяме и заповядваме, щото ти и бъдещите архиепископи на нашето отечество, Първа Юстиниана, да бъдат изравнени с подчинените на нашето царство риги (от чех., крале, заб.н.) и крантори и в добавка на това Ви украсяваме и даряваме копринена порфирна дреха, бял хитон и копринен архиерейски каймаврон, бели сандали, кранторска митра със златен царски венец; да имате право във всичките църковни и граждански събрания да се ползувате от тези и всички останали привилегии, отличия и почести, които принадлежат на ритите и кранторите. С една реч, заповядваме, както тези се ползуват от всичко, се радват, се наслаждават, тъй и Твое Блаженство и твоите приемници непрекъснато (όιηνεκώς) да се ползувате от всичко, да се радвате и наслаждавате).

За да бъде, блаженейши отец, узната в цялата вселена нашата любов (към вас), ние изпратихме настоящия закон към твоя превъзходнейши пресгол и църквата на нашето отечество (която наричаме римска) да има за векове този дар (привилегия и величие, подтвърждаване и подкрепяване) за слава на светия(63) Бог и за безсмъртна памет на нашето име. А когато предстоятелят на тоя престол,(64) (архиепископът) се пресели от тоя живот, определяме и заповядваме бъдещият архиепископ(65) да се избира според каноните и да се гласува (ψηφίζεού'αι) от свещения събор на митрополитите и епископите на твоя диоцез, на архимандритите, игумените и целия синклит и презвитериум без участието на солунския епископ.

[Когато това ще се случи, новоръкоположеният или възведеният архиепископ и крантор трябва безпрекословно да изпрати своя легат с подобаваща тържественност до царство ми и след мене до моите приемници и литератори, за да получи царските вули, знакове, символи и кранторски венец за подтвърждение и гаранция на неговите права, за да владее той, да господствува и управлява в горепосочените градове, местности и епархии в всичките църковни и граждански дела.

Вън от това определяме, да ти бъде позволено да употребяваш в своята преписка печат, който да има седем разпределби: в средата той да бъде златен и да има там черен двуглав орел, означаващ царския герб, двете глави на които да бъдат венчани с царска порфирна диадема, а на дясната гръдна страна да има червена кула за означение държавата на двете Дакии; на лявата пък страна – тъмна плоскост и на нея двоен златен кръст, означаващ Втора Панония, и на дясната страна – също тъмна плоскост и на нея от двете страни три бели везни, а в средата златни везни, означаващи Горна Албания. На лявата страна още червена плоскост и на нея образ на пръч, означаващ Македония и пак на дясната страна бяла плоскост с лъв, означаващ Епир, на лявата пък страна зелена плоскост и на нея две ръце, държащи златен венец със седем маргаритарии, означаващи Тесалия. Над всичките тия да има кръст с три образа; на дясната страна меч, означаващ държавата и всякаква светска гражданска власт, на лявата пък страна пастирски жезъл, означаващ църковната власт. Кръстът пък се покрива с кранторска диадема и над тях червено, навезано със златни шевици, покривало, с което ти покриваш главата си, когато отиваш да присъствуваш в църква. Като свършваме всичко туй, определяме, ако архиепископът на тоя престол и крантор на нашето отечество на Първа Юстиниана и неговия приемник, поради некакво обстоятелство, падне в ерес или отстъпи, престъпи или се отдалечи от божествените и свещени закони и догмати на съборната апостолска църква, то такъв трябва да бъде съден и осъждан безпрекословно от светейшия апостолски престол на Новия Рим във Византия.]

Прочее и Твое Блаженство по-скоро да приведе в изпълнение всичко, що ние разпоредихме по отношение към тебе (и всичко това, що се намира в настоящия наш свещен диплом без какъвто и да е предлог и противоречие.

Издадена във Византия(66) (в годината φξς, месец август, инд. 14).

Велизари (славният дукс и) консул(67).

В тази новела се прокарват две идеи: 1) основата на Охридската архиепископия се заключава не в правоспособността на господствуващия етничен елемент в нейния диоцез, а в свещеното достойнство на гр. Охрид, като идентичен с Първа Юстиниана; 2) властта и авторитетът на архиепископа изтича не от неговото положение като пастир началник на отделна църковно самоуправлявана нация, а от него самия, като върховен духовен и светски управител на известни провинции, без оглед към етничния характер на живущето в тях население, по образеца на духовните князе в Германската империя. С една реч, главната тенденция на автора на преправения законодателен акт се състояла да даде на гр. Охрид във Вселенската църква такова каноническо положение, каквото имат другите църковни центрове Рим, Цариград, Антиохия, Йерусалим и Александрия, които не са свързани канонически с никаква народност. Обаче не можело съвсем да се пренебрегват националната основа на Охридската архиепископия и актовете на Василия Българоубиец, които са я узаконявали като българска архиепископия. Затова император Михаил Палеолог в своя исторически увод от 1272 г. към грамотите на Васили II, отъждествил именно българската Охридска архиепископия с архиепископията на Първа Юстиниана, като представил, че делото на Василия Българоубиец относно Българската архиепископия било продължение и закрепване на делото на Юстиниана относно архиепископията на Първа Юстиниана(68).

С историческия увод на императора Михаила Палеолога идеята за тъждеството на Охридската архиепископия с Първоюстинианската е добила по законодателен път вид на историческа истина, която тя е запазила до унищожението на архиепископията. Съзнанието на охридските архиепископи за тъждествеността на тяхната архиепископия с Първоюстинианската се изразявала в прибавката към техния титул „τής πρώτης Ίονσνινιανής“. И другите църкви са приемали тази фикция без всякакви възражения, защото пределите на бившата архиепископия на Първа Юстиниана достатъчно много са съвпадали с пределите на Охридската архиепископия. Само кипърският архиепископ протестирал, когато охридският архиепископ Йоан Комнин се подписал в съборния акт на Цариградската патриаршия от 1156 г. като архиепископ на Първа Юстиниана, понеже до тоя момент само Кипърската църква се считала за учреждение на Юстиниана. Обаче поради високия държавен сан на охридския архиепископ Йоан той е отстъпил, надявайки се, че това няма да бъде прецедент за бъдещи подобни случаи. „Макар и да се подписах – говори той в споменатия съборен акт пред своя подпис – след блаженейшия архиепископ на България предвид божествеността и необходимостта на църковния принцип, обаче моят подпис никак не умалява достойнството на кипърския пр^стол, който, както аз казвам, държи по-високо место, имайки различни права“.(69) Сякаш, желаейки да покаже нескромността на претенциите на българския архиепископ, той се подписал: „δ μονάχος ελάχιστος και έλέφ Θεοϋ αρχιεπίσκοπος Κύπρον Ιωάννης“ (най-малък монах и по Божия милост архиепископ на Кипър Йоан)(70), по подражение на папа Лев I, който в противовес на вселенския титул на цариградския патриарх се подписвал „раб на рабите“.

Въз основана историческия увод трябва да се мисли, че още в началото тъждествеността на двете архиепископии била представена във вид на непрекъсната историческа приемственост, а не в смисъл, че архиепископията на Първа Юстиниана била унищожена след императора Юстиниана и подире възстановена от гръцките императори. В тоя увод ясно е казано, че Юстиниан е удостоявал с предимства (έσέμνυνε προτερήμασι) архиепископията на България, която той е нарекъл по своето име Юстиниана, а Васили Българоубиец е прибавил по-големи почести и права (τά αλλα πλεϊατον πρός το νπερέχον τιμής σννεβάλετο), т.е. единият е създал, а другият е допълнил нейните права. Идеята за такава приемственост е изтъкнал още архиеп. Хоматиан, казвайки, че непосредно след цариградския патриарх Юстиниан говори в своята 131 новела за българския архиепископски престол, който нарича Юстиниана.(71)

Идеята за тъждествеността на Охридската архиепископия с Първоюстинианската не е съществувала в XI век и първата половина на ХII в. Предположението на В. Григоровича(72), че гр. Охрид бил наречен Първа Юстиниана още в IX в., не издържа критика. В хрисовулитe си импер. Васили Българоубиец нарича охридския архиепископ само архиепископ на България, Охридската архиепископия – архиепископия на България (Αρχιεπισκοπή Βουλγαρίας), подведомствените на охридския архиепископ – епископи (έπιοκοπαι Βουλγαρίας), диоцеза на Охридската архиепископия – българска област (Βουλγαρική ενορία). Охридските архиепископи от XI в., които са ни оставили съчинения, Лев и Теофилакт, не знаят друг титул, освен αρχιεπίσκοπος τής Βουλγαρίας(73). Също и съвременните на тях писатели наричат охридските архиепископи само български архиепископи. Даже Хоматиан, когато говори за Теофилакта, го нарича само архиепископ на България.(74) Теофилакт, когато защищава правата на архиепископията си от посегателствата на цариградския патриарх, се опира не на произхода й от императора Юстиниана, както в XIII в. прави Хоматиан по същия повод, а на нейния български характер.(75) Ако идеята за тъждеството на Охридската архиепископия с Първоюстинианската е съществувала във времето на Теофилакта, то той би я използувал за своята апология, тъй като авторитетът на Юстиниана несравнено по-силно би подействувал на патриарха, отколкото идеята за църковните права на българската нация. Също и архимандрит Нил Доксопатър в своето съчинение Τάξις των πατριαρχικών ϑρόνων, написано в 1143 или 1144 г., знае Охридската архиепископия само като архиепископия на България. Обяснявайки произхода на автокефалната българска архиепископия, той прави историческа справка, че страната, наричана в негово време България, която била оставена от императора Васили II църковно автокефална, не се наричала България, а получила това име след нейното завладяване от българите.(76) Ако във времето на Нил Доксопатр е съществувала идеята за тъждеството на Охридската архиепископия с Първоюстинианската, той би обяснил, че българската Охридска архиепископия по-рано била архиепископия на Първа Юстиниана, но след завладяването на Охрид от българите тя получила названието архиепископия на България. – За тъждествеността на Охридската архиепископия с Първоюстинианската не е знаел и съставителят на Дюкянжевия каталог на българските архиепископи, който Захари Лингентал отнася към началото на XII в., а Голубински и Гелцер – към половината на същия век при архиепископа Йоана Комнина.

По запазените известия Българската архиепископия се явява пръв път с името Първа Юстиниана в 1156 г., когато охридският архиепископ Йоан Комнин, синът на севастократора Исаака и племеник на императора Алексия II Комнина, се подписал на цариградския съборен акт от тая година против еретика Сотериха Пантевгена: ο ταπεινός μοναχός Ιωάννης κα'ιέλέφ Θεού αρχιεπίσκοπος πρώτηςΊονατινιανης και πάοης Βουλγαρίας ο Κομνηνός όρίοας νπέγραγα (Смиреният монах и по милост Божия архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България Комнин, като определих, подписах.)(77)

По такъв начин трябва да се смята, че отъждествението на Охридската и Първоюстинианската архиепископии е станало при архиепископа Комнина. Този акт е подхождал на този архиепископ от царска кръв толкоз повече, задето, както твърди Гелцер, характерна черта на Комниновата династия била да създава различни чинове в администрацията и заедно с тях и съответните им титли. На същия архиепископ приписва тоя акт и г. Баласчев.(78) Голубински обаче, счита подписа на архиепископа Йоана Комнина сетнешна прибавка, понеже в Дюкянжевия каталог, който свършва с архиепископа Йоана Комнина, не се отъждествяват още Охрид и Първа Юстиниана. Той подозира, че само архиепископ Димитър Хоматиан, като юрист и като човек с високо мнение за своите права, пръв могъл да дойде до мисълта за отъждествение на Охрид с Първа Юстиниана. Наистина, Дюканжевият каталог бил съставен при архиепископа Йоана Комнина, обаче до 1156 г. Също така не може да се оправдае и подозрението му върху Хоматиана, понеже охридската фикция е съществувала още до Хоматиана. Сам Голубински твърди, че от времето на архиепископ Йоана Комнина, предшественика на Хоматиана, охридските архиепископи са почнали да се именуват архиепископи на Първа Юстиниана.(79) Също той знае, че още Валсамон, който е живял преди Хоматиана, е отъждествил Охридската архиепископия с Първоюстинианската. „Σημείωσαι άπό τής παρούσης ’Ιουστινιάνειου νεαρας – забелязва Валсамон – τά προνόμια τον αρχιεπίσκοπον Βουλγαρίας ούτος γάρ έστίν αρχιεπίσκοπος τής ά Ίουστινιανής τής πατρίόος τοϋ βασιλέως 'Ιουστινιανόν. Και ή μεν Βουλγαρία όιά τόϋτο καλείται Ίουστινιανή όιά το τον βασιλέα Ιουστινιανόν άποκαταστήσαι τή βασιλεία τών Ρωμαίων τήν τοιαύτην χώραν. (Отбележи от настоящата Юстиниановска новела прономиите на архиепископа на България, защото този е архиепископ на Първа Юстиниана, отечеството на импер. Юстиниана. И България заради туй се нарича Юстиниана, че император Юстиниан е подчинил тази страна на царството на ромеите). (80) На друго място той ясно посочва произхода на Българската архиепископия от Юстиниана: „εί όέ και έτέρας εκκλησίας αυτοκέφαλους ευρίσκεις ώς την Βουλγαρίας, την Κύπρον, την Ίβηρίας μη ϋαυμάσης. Τον μεν άρχιί επίσκοπον Βουλγαρίας ετίμησεν ό βασιλεύς Ιουστινιανός. Καάναγνώϋη την ρλα νεαράν αυτού κειμένην εν βιβλίω των βασιλικών έ, τίτλιρ γ', κεφ ά«. (Аκο пък намираш и други автокефални църкви като Българската, Кипърската, Иверската, не се удивлявай. Защото архиепископа на България е удостоил с почести император Юстиниан. И прочети неговата 131 новела, положена в V книга на базиликите, III титул, глава 1) (81). Мнението на Голубински се опровергава още от свидетелството на Вилхелма Тирски от 1168 г. Като описва кръстоносните походи, той съобщава: „post multiplices viarum la- bores in provincia Pelagonia, in civitate, quae vulgo Butella, occurimus, juxta illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis ftugusti patriam domini Justiniani civitatem, videlicet Justinianam primam, quae vulgo liodie dicitur ftcreda.“ (След дълги трудни пътешествия, ние пристигнахме в провинцията Пелагония, в града, наричан от простия народ Бутела (Битоля), близко до оня древен град и отечеството на най-щастливия и най-непобедимия господар и мъдрия Август, градът на господаря Юстиниана, т.е. градът наречен Първа Юстинияна, който сега въобще от простия народ се казва Охрид.)(82)

Истина е, че Хоматиан пръв е теоретизирал юстиниановския произход на Охридската архиепископия. В ответното си писмо до никейския патриарх Герман II той посочва 131. Юстинианова новела като юридическо основание на Българската архиепископия и твърди, че Юстиниан е дал на архиепископа на България трето място, след римския папа и цариградския патриарх, и нарекъл града на българския архиепископ Юстиниана.(83) Това писмо, както и честата употреба на титула „архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България“ от страна на Хоматиана показват, че за Хоматиана тъждеството на Българската (Охридската) архиепископия с Първоюстинианската било безспорен исторически факт. Така решително той не би се изказвал, ако той пръв е пуснал тази идея. Трябва да се приеме, че Хоматиан само по-енергично от своите предходници е прокарвал по историкоканоничен път съществувалия преди него възглед и по-настойчиво е употребявал новия титул, който по никога се усвоявал и от неговите предходници. Проф. И. С. Палмов е наклонен да отнесе оформяването на титула към времето на архиепископа Йоана Каматира, като споменва някакъв негов подпис с титул „архиепископ на Първа Юстиниана“ и нарича тоя подпис, известен, без да го привежда (84). В действителност, известен е само един подпис на Йоана Каматира в писмото на цариградския патриарх и синод от м. октомври 1213 г. до арменския крал по въпроса за женитбата на дъщерята на последния за византийския император Теодор Ласкарис. Подписът му гласи: „Ιωάννης ελεώ Θεοΰ αρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας“.(85) Също и в текста на писмото архиепископът сам се нарича само архиепископ на България: „έγώ ό άρχιεπίσκοπος Βουλγαρίας“.(86)

Оформен при архиепископа Йоан Комнин, новият титул до Хоматиана не е могъл още да изтика древния по-кратък и напълно съответен на действителностьта титул „архиепископ на цяла България.“ Освен това идеята за тъждеството на Охридската архиепископия с Първоюстинианската не е могла изведнаж да се примири с идеята за нейния български произход. С това се обяснява, че Йоан Каматир в официалното писмо е представил себе си просто като архиепископ на България.

Също неоснователно е предположението, че мисълта за отъждествението на Охрид с Първа Юстиниана можела да се яви по повод възстановлението на Второто българско царство (в 1185 г.) и учредяването на българска архиепископия в Търново (87). Тези събития не са подкопали националното основание на Охридската архиепископия. Това се вижда: от посочения подпис на архиепископа Йоана Каматира, който е действувал във време на българското владичество в Охрид; също и от писмото на Хоматиана до сръбския архиепископ Сава, гдето доказва неканоничността на автокефалията на Сръбската църква с факта, че тя била подведомствена „от старо време на престола на България“(88) и че рашкият епископ се ръкополагал от българския архипископ (89); особено пък от писмото на същия до Германа II, в което упорито прокарва възгледа, че само охридският престол е истински престол на България и че Търново съставлява част от Охридския диоцез.(90)

С въпроса за времето на появата на охридската фикция тясно е свързан въпросът за фалшификатора на XI. Юстинианова новела. Голубински подозира Хоматиана по същите доводи, по които той е наклонен да го признае за създател на идеята за тъждеството на Охридската архиепископия с Юстинианската. Той е предполагал да намери основание за това в писмата на Хоматиана, които тогава му били известни по описа на Гардта, и особено се надявал да дойде до някакви положителни заключения при сравнението на Хоматиановия акт Σιγίλλιον πρωνοηαπαδικόν (протопопски сигили) с описанието на архиепископския печат в новелата. Обаче, ако Голубински доживееше да види Хоматиановите трудове, то той би се разочаровал, тъй като в Σιγίλλιον πρωτοπαπαδικδν(91) не се говори за никакъв печат и тоя акт представлява просто назначително, в което се излагат правата и задълженията на прилепския протопресвитер.(92) Също и в другите Хоматианови документи ние не намерихме мечтания за светска власт. Напротив, Хоматиан бил настоящ цезарепапист: той смятал царя за Божи помазаник, който има всички архиерейски права, освен правото да свещенодействува (93). Тоя чисто византийски възглед толкоз не се харесал на издателя на Хоматиановите трудове, католика Питра, че въпреки своето високо уважение към българския архиепископ той не е могъл да не възкликне с презрение: „Heu! piget pro decore graecorum non plura variari, sed de sequentibus magis pudendum“ (Уви! срам за благоприличието на гърците, но още по-срамно за последователите)(94). Ние ще изложим цезарепапистичния възглед на Хоматиана подробно, когато ще говорим за неговата литературна дейност; тук само ще прибавим, че всичките писма на Хоматиана до владетелите (епирския и сръбския) са проникнати от съзнаване върховенството на светската власт и от високо почитание към нея. Тъй, в своите писма до сръбския велик жупан Стефана(95) и до един неизвестен деспот(96) той запрещава браковете, които те са били намислили да направят като неканонични, обаче предоставя на тяхната воля да изпълнят това негово решение или не(97). Верноподаническите чувства на Хоматиана особено силно са изразени в неговите писма до епирскит владетели, под чиято власт се намирал неговият диоцез. Към тях той се обръща с епитети, свойствени само на езика на един подвластен: δέσποτα μου άγιε(98), κράτιστε αντοκράτωϱ(99), Αγιε μου αύϋέννα κράτιστε και ϋεοκνβέρνυτε Κομνηνέ(100), καλώς έδοξε τφ κραταιφ και άγιοι ημών αύϋέντι τώ μεγάλοι Κομνηνφ(101). (Свети мой владико, силнейши самодержец, свети мой силнейши владетелю и Богонаправляеми Комнине –, добре се показа на нашия силен и всесвет владетел великия Комнин). Себе си той нарича молитствовател на господаря(102). Тоя скромен език едва ли би държал Хоматиан, ако е живеел с мечта да стане феодален княз, както това се прокарва в новелата. При туй не би била възможна оная хармония, която е съществувала в отношенията между епирския цар Теодор и Хоматиана, ако последният проявявал феодални тенденции и ги подкрепял с фалшифицираната Юстинианова новела, понеже такива тенденции са отричали властта на Теодора Комнина над много области от неговото царство.

Също и издателите на фалшифицираната новела Рали, Потли и Ставраки бей Аристархи предполагат, че тя е дело на XIII век. Даже Аристархи я фиксира в 1223 год., когато Теодор Епирски, след като покорил Албания, Тесалия и Македония, е завладял Солун, гдето се провъзгласил за цар и бил коронясан от Димитрия Хоматияна. Основание той намира в съдържанието на самата новела. Названието „Αχϱιδών“, според него, почнало да се употребява едвам от 1001 год. Също и епархиите Горна Албания, Тесалия, Епир, Ливадия, Еврип се явили не по-рано от XI век. Сетне двойната власт, която се предава на охридския архиепископ с право да осъжда на живот и смърт, дават да се знае, че в Охридския диоцез са били запознати с държавния строй на Запад, а такъво запознанство е почнало само от XIII век. Изречението „τής άμφοτέρας ήμετέρας 'Ρωμαϊκής βασιλείας“, според Аристархи, изразява характерната черта на XIII век, когато след превзимането на Цариград от латините Византийската империя се разделила на две части. Аристархи не посочва автора на фалшивата новела, но се разбира, че, ако тя се появила в епохата на Теодора Комнина, то в нейната преправка е участвувал Хоматиан.

Напълно е вярно, че новелата била преправена след XI век, когато притурените топографски названия в новелата са били в употреба и когато Изток се запознал по-близко с латинския свят. Обаче не може да се твърди, че изразът за двойната Римска империя указва на съвременна политическа действителности. Тази черта е неприложима към Епирското царство, понеже в новелата двете половини на Римската империя се смятат свещени, като обединени под върховната власт на един император, когато при Теодора Комнина двете половини са представлявали две съвсем отделни държави, които смъртно са враждували по между си. Несъмнено е, че под „свещена двойна Римска империя“ се разбира империята на Юстиниана с нейните части – източна и западна. Фалшификаторът е втикнал в новелата тази мисъл заедно с други некои чърти от държавния строй при Юстинияна, за да даде на своето произведение изглед на автентичен акт. Притурен архаизъм е и правото, което новелата предоставя на цариградския патриарх да съди архиепископа на Първа Юстинияна, когато последният падне в ерес. Тази черта съвсем не подхожда на епохата на Теодора Комнина, когато йерарсите на Епирското царство са водели силна борба с цариградския патриарх в Никея. Дори и да приемем, че фалшификаторът е взел тази черта от своето време, преправката на новелата не може да се отнесе по-късно от падането на Цариград под латините.

Цухлев приписва фалшивата Юстинианова новела на византийския император Исаак Ангел (1185–1195,1200–1204), който уж се стремел да въздигне всемирна империя и е виждал в Охридската архиепископия важен помощен фактор за тая цел.

Ако император Исаак Ангел, наистина, е живеел с подобна утопия, недопустимо е, че за осъществението й той намерил за необходимо да създаде в собствената си държава папство, към което се стреми фалшификаторът на XI новела. Всеки запознат с византийската история знае, че във Византия съвсем не била търпима клерикократия. Византийските императори добре са съзнавали, че създаването на духовно кесарство в пределите на тяхната империя би било по-опасно за тяхната власт, отколкото провинциалните стратези, които често се бунтували против централната власт. Коренното различие между Изток и Запад в средните векове се състои именно в това, че в Новия Рим е господствувал деспотизмът на светската власт (цезарепапизъм), а в Стария Рим – деспотизмът на духовната власт. Във Византийската империя Църквата била слугиня на държавата и за своите услуги е получавала облаги от държавата. Ако допуснем, че император Исаак Янгел е виждал спасението на империята в децентрализацията чрез снабдяване на провинциалните йерарси със светска власт, то, освен охридския архиепископ – с цел да удържи западните български провинции от увлечение след търновските възстаници Петр и Асен –, той трябвало да даде светска власт и на висшите йерарси в Азия, за да си осигурял тамошните владения, обезпокоявани от сарацините и турските племена.

Исторически факт е, че никой охридски архиепископ не е получил светска власт от някой византийски или друг господар. Кичейки се като архиепископи на Първа Юстиниана, те никога не са упражнявали права на светски владетели, макар че в турско време някои от тях са правели безуспешни опити за добиване светска власт. Те не са сполучили дори да прострат духовната си власт над всички провинции, изброени във фалшивата новела: Тесалия, Ливадия, и Еврип всякога са били вън от тяхната власт. Този факт ясно показва, че фалшивата XI новела била работа не на светската законодателна власт, а на лице живо заинтересовано от съдбата на Охридската архиепископия. Такъво лице могъл да бъде, разбира се, само някой охридски архиепископ, който в същото време е имал влияние във византийския двор. Подобен архиепископ бил принц Йоан Комнин, който, както видяхме, пръв е отъждествил официално Охридската архиепископия с Първоюстинианската. Архиепископ Йоан Комнин най-успешно е могъл да преправи XI новела на Юстинияна поради своята близост с дворцовата канцелярия и понеже на него било присъщо да я преправи в такъв папистичен дух: като член на царското семейство и бивш светски управител, той, естествено, бил наклонен към светска власт и хегемония.(103)

Византийският император не е узаконил акта на архиепископ Йоана Комнина, а, навярно, само вежливо се отнесъл към него, като към pia desideria на своя роднина – прелат. Също и сам Йоан Комнин не се стремил и не допускал възможността да се даде на една провинциална архиепископия такъво изключително устройство, каквото се очертава в новелата.

Изниква питане: какви са били мотивите за отъждествението на Охридската архиепископия с Юстиниянската? Нашият историк Баласчев вижда в това акт, насочен срещу самите българи, а не срещу цариградския патриарх(104), срещу когото притурката „Първа Юстиниана“ е почнала да служи само от времето на Хоматиана.(105) Основание за такъво мнение му дава стремежът във византийската литература през XII век да се заменяват негръцките имена на градове и области в империята с класични. Наистина, това, може би, е способствувало за отъждествението на Охрид с Първа Юстиниана; при все туй то не може още да се счита за причина на отъждествението, понеже се явява въпрос: защо името Охрид не било заменено с класичното и много поетичното име Лихнида, а със забравеното име Първа Юстиниана?

Охридската архиепископия била отъждествена с Първоюстинианската, не с цел да бъде превърната в гръцка, а за да се оправдае съществуванието й, освен с нейното национално право, и с историкоканонично основание – с авторитета на великия държавен и църковен законодател, на който се опирали всички древни автокефални църкви. Причина за това било, че в средата на XII век, когато българският народ бил силно угнетен и не давал признаци, че може да брани своите права и когато във Византия се стремели да изхвърлят съвсем имената „България“ и „българи“ от литературата, само едно право на българския народ да има автокефална църква не било достатъчна гаранция за трайното й съществувание и за отбиване домогванията на цариградските патриарси. Съчетавайки в титула си с израза „Πρώτης ’Ιονατινιανής καί πάσης Βουλγαρίας“ указание както за Юстиниановския, така и за българския произход на архиепископията, Йоан Комнин, както и другите архиепископи, са искали да изразят мисълта, че Българската, а не някаква гръцка архиепископия е тъждествена с архиепископията на Първа Юстиниана. Тази мисъл ясно изказва Хоматиан в своето ответно писмо до цариградския патриарх, гдето направо казва, че Юстиниан нарекъл Българската архиепископия Юстиниана и че неговата 131 новела определя привилегиите на българския престол(106). Целта, която частно архиепископ Йоан Комнин е преследвал с фалшифицирането на XI новела, била да възвеличи чрез хиперболи българския престол и да го приравни по достойнство с патриаршеските църкви. И в Цариград, наричайки Охридската архиепископия Първоюстинианска, не са замълчавали факта, че тя е била архиепископия на България. Това се вижда ясно от разясненията на Валсамона, който подобно на Хоматиана (този собствено му подражава) твърди, че архиепископията на България е съществувала до императора Юстиниана в самостойно българско царство, и Юстиниан, като подчинил България, не само не закачил архиепископията й, но и я наградил с привилегии, изложени в XI и CXXXI новели, т.е. Валсамон приписва на Юстиниана този акт, който е извършил Васили II. Логически мисълта на Валсамона се движи в следния силогизъм:

I. Юстиниан е присъединил България към Римската империя и е удостоил нейния архиепископ с привилегии.

II. Поради това нейният главен град се нарича Първа Юстиниана.

III. Оттук архиепископията на България и архиепископията на Първа Юстиниана са едно и също нещо.

Именно това заключение Валсамон е искал да изтъкне пред своите четци, без тенденция да ги убеждава в гръцката същност на Охридската архиепископия. Същата мисъл е изказана и в историческия увод на императ. Михаил Палеолог(107). Отъждествението с архиепископията на Първа Юстиниана не е превръщала Охридската архинпископия в гръцка още поради туй, че диоцезът на архиепископията на Първа Юстиниана не бил гръцки нито по подведомственост до своето създаване, нито по етничен състав и култура. До обособлението си в църковно и културно отношение той се намирал в сферата на римското влияние, но по етничен състав бил славянски. Ако в Цариград или в Охрид заинтересувани лица са имали намерение чрез отъждествението на Охрид с Първа Юстиниана да денационализират Охридската архиепископия, то те щели да изхвърлят за винаги думите „τής πάσης Βουλγαρίας“ от титула на охридския архиепископ, понеже тези думи ярко са свидетелствували за българския произход и характер на архиепископията. С архиепископията на Първа Юстиниана била отъждествявана и Ипекската архиепископия. Напр. ипекският архиепископ Арсени Черноевич се титулувал „Арсеније Чернојевиh источне прве, Јустинијанове цркве архијепископ и патријарх“(108). Обаче никой не може да твърди, че с това ипекският архиепископ е искал да изрази, че неговата архиепископия е била гръцка. Има белези, че дори софийският католишки архиепископ, след унищожението на Охридската архиепископия, се наричал архиепископ на Първа Юстиниана(109).

Според сръбския историк Прокич, Охридската архиепископия била отъждествена с Първоюстинианската, защото българското название на Охридската архиепископия не отговаряло на националния характер на охридското паство, което, по теорията на Прокича, в по-голямата си част се състояло от небългарски племена (110). А причината, по която охридските архиепископи са притуряли в титула си и израза „на цяла България“ била тая, че в диоцеза на Охридската архиепископия влизал и един твърде малък къс чиста българска земя(111) и защото охридските архиепископи не са желаели да се подчинят на вселенския патриарх(112).

Казаното против възгледа на Прокича за народността на македонските славяни има значение и на това място. Охридските архиепископи се наричали и български архиепископи не, задето под тяхната власт се намирал малък къс българска земя, а защото те са управлявали в духовно отношение по-голямата част от българската земя и били архиепископи на древната столица на България, което им давало пълно основание да предявяват претенция за юрисдикция над цялата българска земя. Съвсем е непонятно, защо охридските архиепископи трябвало да се наричат и български архиепископи, при това и на цяла България, ако те са имали под свое ведомство само малка част от българската земя и ако, „они су сматряли Бугаре као мреке варваре, а њихова имена као одвратна варварска имена, која прљају чак и списе, у којима се она поминьу“ (113). Ако за малък къс българска земя охридските архиепископи се наричали архиепископи на цяла България, то те трябвало по-скоро да се наричат по името на най-многобройното племе в своя диоцез, което, според Прокича, е било от сръбска народност, т.е. да се наричат, ако не сръбски, то поне славянски, словенски или архиепископи на цяла Словиния. После, непонятно е под „малък български къс“ Прокич коя област разбира. Ако той разбира западната част на сегашното българско царство (Видин, София, Кюстендил), то как той ще обясни притурката „της πάσης Βουλγαρίας“ в титула на охридските архиепископи в XIII и XIV век, както и във втората половина на XVI, XVII и XVIII век, когато тази част българска земя не била под ведомството на Охридската архиепископия. Акo пък разбира и Струмишко, Щипско, т.е. македонската област зад десния бряг на р. Вардар, то на какво основание той ще докаже, че славяните по двата бряга на р. Вардар не са от една и съща народност и че във времето на цар Самуила между тях е имало национална разлика?

 

ТРЕТА ГЛАВА.

ДИОЦЕЗ И ЕПАРХИИ ПРИ ЦАР САМУИЛА.

В зависимост от резултата на войните на западните български царе с Византия и с славянските племена, границите на диоцеза на Българската патриаршия ту се разширявали, ту се стеснявали.

До 995 година в българското царство са влизали Македония, Албания с Драч, Епир, Етолия, Акарнания (Никопол до гр. Превеза на Артския залив и Навпакт), Тесалия (Лариса) (от 986 год.), цяла Дунавска България до Черно море (София, Ниш, Велики Преслав, Белград, Видин и Преславец), сръбските земи (Раса, Босна, Диоклея). Прокич е наклонен да допустне, че до 996 г. Самуил е владял и Средна Гърция. Той се основава на факта, че в 996 година станала голяма битка на Сперхия при Термопилите между Самуила, който се е връщал от Пелопонес, и византийския пълководец Никифор Уран. По такъв начин от 990–995/996 г. границата на Охридския диоцез започвала на север от устието на р. Върбаса – притока на р. Сава, вървяла по течението на последната, обхващала Сремската област и продължавала по Дунава към Черно море. Оттук границата се спускала на юг към Стара планина през Дели Орман и Ихтиманския проход към Родопите и, вървейки по техните западни склонове, минавала близо до г. Серес, който оставал под гърците, завивала на югозапад до р. Бистрица, като обхващала гр. Верия, откъдето се спускала в Тесалия и, завивайки на запад, вървяла до Йоническото море, на юг от устието на р. Калама. От тук тя вървяла по бреговете на Йоническото и Адриатическото морета до устието на р. Цетина в сегашна Черна гора и на североизток до р. Върбаса, като обхващала Босна(114). Охридската патриаршия-архиепископия, както и Прокич отбелязва(115), никога втори път не е имала диоцез с такъв грамаден обем и изобщо Българската патриаршия никога не е видяла толкоз обширен диоцез нито до Самуила, нито след него.

Ние имаме само едно съвременно известие за епархиите на Българската патриаршия в откъслечните надписи в построената от Самуила „велика църква“ на остров Ахил в Преспанското езеро. В тях се изчисляват 14 „тронове“ или епархии на Българската патриаршия, когато столицата на Самуила била в Преспа. Π. Н. Милюков и Т. И. Успенски се опитаха да реставрират тези надписи. Първият откри 7 епархии – Видинската, Скопската, Сардикийската, Софийската и Селасфорската (Деволската)(116). XII. ϑρόνος Πεδϱον Милюков предполага да е епархията на Петра във втория хрисовул на Василия Българоубиец(117). Успенски прочел още две епархии: Пелийска (Πελλων) и Призренска(118). Милюков твърди, че в тоя списък размерите на Българската патриаршия се представляват такива, каквито те са били в момента на най-широкото й разпространение при Петра и Самуила – до войната на последния с Василия Българоубиец(119). Обаче в него не виждаме всичките епархии в Югозападна и Източна Македония (Костурската, Мъгленската и Струмишката), епархиите в Албания, Епир, Тесалия и Сърбия. Трябва да се предполага, че в Преспанската „велика“ църква първоначално са били означени всичките епархии, но не всичките, надписи са оцелели. Под кръстчето II на колоните с надписи в рисунката № 12, очевидно, имало надпис на епархия, както и под другите колони наред с ϑϱόνος’α под № 14. Също и Успенски предполага, че в олтара на Преспанската „велика църква“ били устроени катедри за всичките епископи на българското царство: в центъра три, които били по-високи и по-широки от другите; от двете страни на централните катедри били наредени в полукръг по-малките, от които се запазили 9 от едната страна и 5 от другата. Предполагайки, че в началото е имало симетрия в разположението на катедрите, той допуска, че е имало по 9 катедри от едната и другата страни на трите централни катедри. По такъв начин Успенски наброява 21 епархии(120). Твърде е възможно, че с тази цифра се изразява числото на по-постояните епархии на Българската църква при Самуила. Предстоятелите на временните епархии в Епир, Етолия, Дкарнания и Тесалия едва ли са имали престоли в патриаршеската църква.

От тези надписи ние узнаваме положително само за 7 епархии: 1) Видинската, 2) Софийската, 3) Скопската, 4) Пелагонийската, 5) Деволската, 6) Главинишката и 7) Верийската. За останалите епархии на Българската патриаршия до 995 година можем да съдим само въз основа на хрисовулите на Василия Българоубиец. Обаче не можем с увереност да твърдим, че диоцезът на Българската патриаршия имал такъво епархиално разделение, каквото ни се представя в хрисовулите на императора Василия Българоубиец. В последната, епархиална единица се явява епископията, а през Самуиловото царуване, гдето върховното църковно учреждение се наричало патриаршия, такъва единица, несъмнено, била митрополията с подведомствени епископии, по образеца на епархиалното устройство на Цариградския патриаршески диоцез. Тъй като хрисовулите на Василия Българоубиец били съставени въз основа на охридски епархиални каталози, то следва да се заключи, че всичките представени в тях епархии са съществували и до падането на Самуиловото царство с тая разлика, че всичките онези епархии, които в Самуиловото царство са били съставни части на по-големи епархии-митрополии, в хрисовулите са отделяни като самостойни. При това може да се смята за вероятно мнението на Прокича (121), че хрисовулите на Василия Българоубиец не дават пълния списък на епархиите на Българската патриаршия около 990 г., понеже в тях император Васили не означил всичките нейни епархии, както се вижда от втория хрисовул, с който императорът постановява да бъдат под властта на охридския архиепископ и всички тия епархии, които по забрава не са споменати в хрисовулите. Подведомствени на митрополиите епископии, навярно, са били следните: 1) Орейска, 2) Пернишка, 3) Химарска, 4) Дринополска, 5) Ботротска, б) Янинска, 7) Козилска, 8) Сервийска, 9) Стажка и 10) Янинска. В зависимост от своето географско положение, Орейската и Пернишката епископии трябвало да принадлежат на Дирахийската митрополия, Химарската и Дринополската – на Главенишката, Ботротската и Янинската – на Артско-навпатската, Козилската, Сервийската и Петърската – на Верийската; Стажката – на Лариската. Дирахийската, Лариската и Навпатската митрополии са влизали в диоцеза на Българската патриаршия, понеже се намирали под властта на българите (122). В първия хрисовул не се споменва Деволската епархия: град Девол и неговата околност са били подчинени на Костурската епископия. Между това Деволската епископия била една от най-древните български епархии. В славянското житие на Св. Наум Охридски има ясно свидетелство за съществуванието на Деволската епископия в 30-те години на X в., когато нейн предстоятел бил ученикът на Климента Охридски, Марко.(123) Тази епархия съществувала и при Самуила, както се удостоверява от надписите в Преспанската „велика църква“ поне до пренасянието на патриаршията от Преспа в Охрид. Девол бил подчинен на костурския епископ или в последните години на българското царство или в момента, когато бил издаден хрисовулът на императора Васили. Ние сме наклонни да допуснем, че Деволската епархия била закрита от императора Васили, защото не може да се допусне, че някой от българските патриарси би имал някоя законна и основателна подбуда да лиши гр. Девол, свързан със свещените спомени за дейността на св. Климента и Наума, от честта на катедрален град. В желанието си да възвиси Костур, император Васили преместил катедрата на Деволската епархия в Костур, който до тогава влизал в тази епархия, и я преименувал Костурска. Тъй че, когато император Васили говори в своя хрисовул за миналото на Костурската епархия именно, че по-рано имала повече клирици и парици, то той собствено има предвид Деволската епархия, която като една от първостепенните български епархии била богата. От тук трябва да се заключи, че Косгурската епархия не съществувала във времето на Самуила.

Въз основа на изложеното, до 995 год. в диоцеза на Българската патриаршия можем да наброим 23 епархии заедно с патриаршеската: 1) Преспанска, (която обхващала и Охридската област), 2) Деволска, 3) Главинишка, 4) Пелагонийска, 5) Морозвидска, 6) Мъгленска, 7) Струмишка, 8) Верийска, 9) Лариска, 10) Навпактска, 11) Дирахийска, 12) Скопска, 13) Липенийска, 14) Призренска, 15) Рашка, 16) Сремска, 17) Белградска, 18) Браничевска, 19) Видинска, 20) Триадишка, 21) Нишка, 22) Велбуждска и 23) Преславска. Нашият брой се отличава от броя на Успенски с две епархии. Ако изключим Лариската, Навпатската и Дирахийската епархии, като нови, то предположението на Успенски за 21 тронове в Преспанската „велика църква“ изглежда вероятно.

От 995 г. гърците постепенно почнали да отнимат българските градове и местности и са ги подчинявали в църковно отношение на цариградския патриарх. Затова в тоя промеждутък време диоцезът на българския патриарх постепенно се намалявал. В 995 г. са отпаднали от неговата духовна юрисдикция Лариса, Навпакт, Никопол (124) и Драч(125) В 1000 г. са били отнети Велики Преслав, Плиска, Преславец (126); в 1001 г. Верия и Сервия (127); в 1002 год. – Видин и Скопие (128); в 1005 г. маджарският крал Стефан завладял Сремската област (129); в 1001 г. – Мъгленската епархия се лишила от гр. Воден (130), а в 1015 г. от катедралния град Мъглен и крепостта Нотия(131), но за кратко време; същата година, по силата на договора на импер. Василия с новия български цар Иван Владислав, тези градове били върнати на България(132). В момента на падането на Самуиловото царство (1018 г.) Българската патриаршия имала всичко 15 епархии: 1) Охридска (която обхващала и Преспа), 2) Главенишка, 3) Дяволска, 4) Мъгленска, 5) Пелагонийска, 6) Струмишка, 7) Морозвидска, 8) Велбуждска, 9) Средечка, 10) Рашка, 11) Нишка, 12) Браничевска, 13) Белградска, 14) Призренска, 15) Липенийска. Голубински изброява 17 епархии, като изпуска Рашката и присъединява Сервийската, Скопската и Сремската, които Българската църква е загубила, както видяхме, още в началото на XI в.

Публ. в Иван Снегаров, Охридската патриаршия (нейният произход, граници и епархии). Библиотека „Балкански въпроси“ № 11. Книгоиздателство „Ал. Паскалев“ и Сие. София, 1919 г., с. 1-45.