АКАДЕМИК ИВАН СНЕГАРОВ ЗА ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

ПЪРВА ЧАСТ)

Успоредно с политическата, културната и военната история на нашия народ особено важен е въпросът за появата и разпространението на християнството по нашите земи. Преди време в този сайт имахте възможност да се запознаете с пълния текст на изследването на Ловчанския митрополит Антим (д-р Никола С. Шивачев) „Християнството на Балканския полуостров. Поява и разпространение през първите пет века и в България до Св. Цар Бориса (принос към най-старата история на християнската църква в Балканския полуостров)“, която той публикува през 1929 г.

Сега в две части ще имате възможност да се запознаете с едно нейно своеобразно продължение, дело на акад. Иван Снегаров (18 октомври 1883, Охрид – 1 март 1971, София). Книгата на акад. Снегаров „1100 години от покръстването на българския народ“ е съкратен вариант на неговия цикъл лекции пред студентите в Богословския факултет. Той е автор и на тритомен труд за историята на източноправосвланите поместни църкви, където още по-подробно разглежда историята на разпространието на християнството по българските земи и приемането му от нашия народ.

Първите две глави от тази не голяма по обем книга, но представляваща рядкост са посветени на появата на християнството в Римската империя и на разпространението му във Византия и сред славяните. Тях ще можете да прочетете в публикуваната по-долу първа част от нея. Втората част включва трета и четвърта глава от книгата - Разпространение на християнството между прабългарите, покръстването на княз Бориса и основаване на Българската православна църква.

Книгата е изградена на богата изворова база, както публикувана, така и малко известна сред широкия кръг читатели. Огромна е и литературата, с която борави ученият, още повече че пред него не стои езиковата бариера, тъй като поради сериозната си езикова подготовка той има възможност да работи и с огромен брой чуждестранни изследвания.

Въпреки, че книгата е писана в годините когата пред църковните историци стоят редица прегради от политико-идеологически характер той все пак успява да изрече редица истини за нашия хилядолетен православен народ, останал верен на вярата си през дългите години на робство – византийско и турско.

Макар, че книгата е посветена на точно определен юбилей 1100 годиин от покръстването по времето на княз Борис – Михаил акад. Снегаров заделя значително място и на появата и разпространението на християнството още от най-ранни години показвайки, че държавното покръстване през 9 век е върху съществуващи християнски традиции, наличието на християнски храмове още от началото на 4 век. Официализираното покръстване на народа ни заварва по българските земи значителни на брой вече хора, които са приели християнството по различни пътища.

Акад. Снегаров се позовава непрекъснато не само на писмените извори, но и на откритията на архелозите по нашите земи до времето когато пише книгата си. Достатъчно е и днес нашите читатели да посетят античните Никополис ад Иструм, Нове и т.нт., за да се убедят в думите на акад. Снегаров.

От приложените към всяка отделна глава бележки, читателите могат да се насочат и към други изследвания на бележития наш църковен историк и бивш ръководител на българските архиви.

Неговите изследвания и днес могат да послужат, както като важна база за по-нататъшни проучвания, така и като пример за морала на поколението учени, родени в различните краища на общото ни отечество.

Разчитам на снизхождението на нашите читатели при възпроизвеждането на гръцките и старобългарски текстове, срещащи се в книгата, тъй като може да има допуснати грешки, поради трудността при тяхното ново набиране.

Цочо В. Билярски

ПРОФ. ИВАН СНЕГАРОВ 
1100 ГОДИНИ ОТ ПОКРЪСТВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

 

ПРЕДГОВОР

Целта на настоящия очерк е да даде на читателя обща представа 1) за историческите условия, които подготвяли и подтиквали нашите прадеди – езичници, да приемат христянството и които довели до учредяването на Българската църква; 2) за резултатите и духовните ценности, създадени от християнизацията на първата българска държава. Тези въпроси авторът е разглеждал подробно в своите лекции по българска и обща църковна история, четени в Богословския факултет при Софийския университет и в Духовната академия «Св. Климент Охридски» от 1926 до 1956 година. Тук той дава, може да се каже, сбито извлечение от тях и от някои свои напечатани изследвания с допълнителни обяснения. В този вид очеркът разкрива, че проникването и утвърждаването на християнството в България било закономерен исторически, процес и че то било прогресивен фактор за културното развитие на българския народ, негова мощна защитна сила, която му спомогнала да запази той своята национална самобитност и да бъде творец на висока култура и бдителен страж на мира на Балканите.

София 1965 г.

 

I.

РИМСКАТА ИМПЕРИЯ И ХРИСТИЯНСТВОТО

Един от големите празници на всички християнски народи е Нова година (1 януари). Тя е празник и на техните държави, също и на Обществото на обединените нации (ООН), в което членуват над 100 държави от всички континенти и с различен обществен строй. Посрещаме я с радост и взаимни благопожелания. Сега сме в 1965 г., ще настъпи 1966 г. Несъмнено всеки разбира, че толкова години са изминали и ще изминат от н.е., сир. от «нашата ера». Тя е и ера от Р.Хр. (Рождество Христово)(1). Това значи, че нашето летоброене е свързано с едно велико историческо събитие, което е направило прелом в историята на човечеството: създало е нов свят, ново човечество, образувала се нова всемирна култура. Това събитие е появата на християнството. От Йерусалим, в борба с иудейството и езичеството, то се разпространявало сравнително бързо по цялата «вселена», както била считана тогавашната Римска империя, която се простирала от Атлантически океан до р. Ефрат и от Дунав до Етиопия и близо до Сахара с повърхност около 33 000 000 кв. клм и с около 120 000 000 души население. Тя обхващала множество народи в Европа, Азия и Африка. Палестина, люлката на християнството, била покорена вече от знаменития римски военачалник Помпей в 63 г. пр. Хр. В Римската империя влизали още областите в Западна Европа: Италия, Испания, Галия, Германия западно от Рейн, Белгия, Британия; областите по Средни Дунав: Панония, Винделиция, Реция, Норик; също целият Балкански полуостров (Илирик, Македония, Ахаия, Мизия, Скития), Дакия (от 107–271 г.); в Азия: Мала Азия, т.н. Малка Армения, Киликия, Сирия, Месопотамия, част от Северна Арабия; в Африка: Египет, Северна Либия, Киренайка или Пентапол, Картагенската област, наричана provincia Afrika, Нумидия и Мавритания. В Римската империя живеели трите тогава най-културни народи – гърци, римляни (латинци) и евреи, всеки със своя книжнина, а също и големи народи, които нямали още своя писменост: келти, някои германски племена, илири, траки, даки. На север съседи на Римската империя били германците, разделени на племенни групи (алемани, готи, лангобарди, сакси, франки и др.), които често извършвали нашествия в римската територия. Особено готите, които заседнали при Дунав, силно безпокоили империята и в 271 г. й отнели Дакия (днешно Влашко и Молдавия). В Азия римската държава граничела на изток с Партия или Персия, с която имала чести войни, на юг – с Арабия и Етиопия.

След като завладели Македония и Ахаия (Гърция), римляните се подавали още повече на влиянието на високата гръцка култура. Поради това се говори, че те покорили Гърция политически, но Гърция ги покорила културно. При все това римската държава разпространявала и своята култура, най-вече латинския език, който се ширел главно сред покорените народи: гали (в днешна Франция), в Испания и в Балканския полуостров сред илирийци и траки. За тази цел Рим е извършвал планомерна колонизация. Образували се цели градове – римски колонии(2). Обаче латинският език, ако и да бил държавен, не могъл да изтика гръцкия език. Той съединявал не само образованите среди, но и търговските слоеве в целия Изток. Гръцкият език бил разпространен и в Палестина, а особено между евреите, които живеели вън от нея, сред тъй наречените «евреи на разсеянието» (oi έν ттј δίασπορα). Мнозина говорели на гръцки език и от тях излизали учени, които пишели съчиненията си на гръцки (философ Филон, историк Йосиф Флавий, 70-те преводачи на Ветхия Завет).(3)

Християнството се появило в определено историческо време (във времето на първия римски император Октавиан Август) и в епоха на висока култура – гръцка на Изток и римска на Запад. Римската империя била и двигател на културното развитие на народите, които живеели в нея. С това тя ги сближавала и съчетавала в една културна общност. Това, което Александър Велики (336–323) не е можал да постигне чрез елинистичната образованост, постигнали го до известна степен римските императори. Рим – чрез своите легиони, административно и обществено устройство, чрез провежданата в провинциите урбанизация и гражданственост, обединявал все повече различните по нрави, обичаи и вярвания народи. Затова той бил считан за urbs orbis, всемирен град. Римската империя ставала притегателна сила и за народите вън от границите й, за т.н. свят на варварите. Всички църковни историци изтъкват този процес като благоприятно условие за разпространението на християнството в Римската империя и в съседните с нея страни, защото международният гръцки език несъмнено бил удобно средство, чрез което християнското учение могло да се разпространи във всички културни средища на империята(4). Това се потвърждава от факта, че с изключение на ап. Матей, който написал евангелието на еврейски език, всички други апостоли и техни сътрудници са проповядвали и писали все на гръцки език. Дори в Рим епископите дълго време си служили с гръцкия език.(5)

Изтъква се още като благоприятно условие за разпространението на християнството идеологическата подготовка на образованото и изобщо културното общество в Римската империя. Наред с поетичната, но митологическа гръцка и римска религия, отдавна преди Рождество Христово съществувала високо развита философия в много системи, които макар и да били различни в своите подробности, по своята същност отричали политеизма. Образованите кръгове се обхващали все повече от съмнение в съществуването на много богове, увеличавали се привържениците на философията на скептицизма (такъв бил напр. Пилат Понтийски) (6). Разпространявана била и еклектическата философия, чийто представител бил знаменитият римски държавник и оратор Цицерон (умрял в 43 г. пр.н.е.). Под влияние на старите философски системи, особено на платонизма, от I в. почнали да се появяват и религиозно-философски учения, които се опитвали да примирят Моисеевото учение с платонизма (Филон Александрийски) или да осмислят чрез философията упадналите вече езически религии (неопитагоризъм, неоплатонизъм).

Съществен елемент на иудейския светоглед била идеята за Месия. Тя лежала в основата на проповедта на ветхозаветните пророци. Поради римското потисничество още повече се усилвала тази надежда на еврейския народ, но сега той си представял Месия преди всичко като национален вожд и избавител от римското владичество. Затова всеки от водителите на еврейските въстания (в 66 г., в 135 г. – Бар Кохба) се обявявал за Месия. Обаче имало и набожни евреи, които очаквали Месия като нов велик пророк, който ще просвети целия еврейски народ и ще го въздигне духовно(7). Тази вяра са споделяли и т.н. прозелити, т.е. иноплеменници, едни от които напълно приели иудейската религия (с обрезанието) и били наричани прозелити на вратата, «боещи се от Бога» или «почитащи Бога». Между тях проповедта на апостолите намирала голям отклик(8).

Християнството обаче още в 1 в. било приемано много повече от други обществени среди. Апостол Павел имал най-голям успех в големите градове сред езичниците вън от Палестина – в Антиохия, Ефес, Колоси, Филипи, Солун, Атина, Коринт, Кипър, Крит, Рим. Още към 50–51 г. християните – бивши езичници били толкова много в Сирия, че Апостолският събор, свикан в Йерусалим, се вслушал в тяхната молба да не се обременяват с изпълнението на Моисеевия закон (обрезание и обреди), за което настоявали проповедниците-иудеохристияни. Това решение способствувало все повече езичници да приемат християнството, докато най-после с разрушението на Йерусалим в 70 и 135 г. иудеохристияните съвсем намалели и през II в. християнската църква се състояла почти само от бивши езичници или от потомци на бивши езичници.

За това широко разпространение на християнството сред езическото общество имало и важни социални причини. Робовладелческият строй бил укрепен в Римската държава. Нейната управляваща класа (членове на римския сенат, военачалници, администратори) се опирали на тоя обществено-икономически строй, при който нисшите обществени слоеве и производителните маси (роби, селяни) били подложени на произволна експлоатация. Еврейският народ в Палестина ненавиждал Римската държава не само като чужда политическа и иноверна власт, но и поради нейния икономически гнет. Римската власт правела от време на време преброяване на населението в Палестина във връзка с данъчното облагане. Това предизвиквало голямо недоволство в народа(9), който и вдигал въстания(10).

Християнството се родило в среда на трудови люде. Иисус Христос израснал в Назарет в семейството на стария дърводелец Йосиф (Мат. 13, 55), който по всяка вероятност го учил на тоя свой занаят. Първите ученици на Иисуса били работници – рибари от Капернаум и околността при Генисаретското езеро (братята Андрей и Петър, Яков и Йоан Зеведееви, Мат. 4, 18–24). Голяма част от народа в Галилея, който вървял след Иисуса и слушал словото Му, била бедна класа, мислела за насъщния си хляб(11). Имало и безработни(12). Народът се хранел с ечемичен хляб(13) и искал от Иисуса, в Когото виждал свой Избавител, да му осигури постоянен хляб, каќто неговите отци под водителстото на Моисея се хранели в пустинята с манна (Йоан. 6, 31–35). Слушателите на Иисуса били трудещи се хора: земеделци, пастири, занаятчии. Затова в своите притчи Той си служел все с образи от селскостопанския живот и от живота на обикновения домакин(14), също и от робовладелческия строй(15). Сам Иисус се считал за пълен бездомник(16). Богатството (или по-точно скъперничеството, сребролюбието) обявявал за голяма пречка за духовното развитие на човека. Затова казал Той, че «по-лесно е да мине камила през иглени уши, а не богат да влезе в Царството Божие» (Мат. 19, 24). Отхвърлял висшата класа на еврейския народ – фарисеите и книжниците, които държали народните маси в невежество, за да използуват за себе си плодовете на техния труд. Вменявал в дълг имотните да се грижат за бедните(17). Иисус не учел народа да води въоръжена борба срещу римското иго, но и не е оправдавал произволите на римската власт в Палестина – отечеството на еврейския народ(18).

В основата на своето учение Иисус Христос поставил ново, висше, нечуто до тогава правило на живота: «Обичай враговете си, благославяй проклинащите те, прави Добро на ненавиждащите те» (Мат. 5,44). Това не е правило за несъпротивление срещу злото, а правило за победа над злото чрез добротворство, чрез миролюбиви средства. То целяло да преобрази от корен човешкото общество и преди всичко обществения живот в Римската империя върху принципите, недопускани нито от Моиееевйя закон, нито от римските закони: равенство и братство между всички хора. Всеки човек да вижда в ближния си свой брат и да е проникнат от такава любов, че да е готов да положи душата си за него (Йоан. 15, 13). Нито народността и расата, нито общественото положение не трябва да бъдат пречка за проява на самоотвержена любов, защото «няма вече иудеин, нито елин; няма роб, нито свободен; няма мъжки пол, ни женски», но всички са едно в Христа (Гал, 3, 28); «няма разлика между иудеина и езичника» (Рим. 10, 12), всички кръстени в Христа са живо единство, едно тяло : «и иудеи и елини, и роби, и свободни» (1 Кор. 12, 13), и варвари, и скити (Колос. 3, 11). Всички християни съставляват равноправни членове на едно ново общество, в което не трябва да има господство на князе и големци, а всеки, който иска да бъде пръв, сир. ръководител, трябва да бъде слуга на другите (Мат. 20, 26–27). Създало се общество, в което отначало никой дори не считал своя имот за негова собственост, а всичко било общо и нямало нито един беден, всекиму се давали средства според нуждите му (Деян. 4, 32–37). Тези първоначални християнски общини били подчинени на основен трудов закон, изразен от ап. Павел с правилото «Който не иска да работи, не трябва да яде» (2 Сол. 3, 10), всеки да работи със своите ръце (1 Сол. 4, 11), «за да има да раздава и на този, който има нужда» (Ефес. 4, 28). С тоя социално-икономически принцип, който лежи и в основата на днешната социалистическа общност, християнството се стремяло да измени социално-икономическата основа на гръцко-римското общество и на самата Римска империя чрез нравствено преобразяване на всяка личност отделно. Поставяйки взаимната любов между хората като регулатор на всички техни взаимни отношения, християнството отричало насилието и враждата, стремяло се да установи мир на земята, да създаде «Царство Божие», всемирно царство на мира и добрата воля на човеците. «Блажени са миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии» (Мат. 5, 10). Християнинът бил длъжен да бъде носител и деятел на мира в частните и обществените си отношения.

Отрудените слоеве мечтаели и копнеели за такъв щастлив живот и се откликвали със жива вяра в благия призив на Иисуса: «Елате при мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя (Мат. 11, 28). Копнежът ща народните маси за тоя висш пленителен идеал е обхващал и римски служители, очевидно отвратени от голямата нравствена развала на гръцко-римската аристокрация, напр. митарите Матей(19) и Закхей, стотникът Корнилий в Кесария Палестинска (Деян. 10, 1–48), проконсулът на о. Кипър, Сергий Павел (Деян. 13, 7–13), Дионисий Ареопагит, член на Ареопага в Атина и жена му Дамара (Деян. 17, 34). Християнството приемали и други учени и философи; през II в. Юстин Философ, неговият ученик Тациан, Атинагора, Аристид, Кодрат (в Атина), Пантен (в Александрия), ритор Милтиад; през III в. философ Климент Александрийски, ритори-адвокати Минуций Феликс в Рим и Тертулиан в Картаген, ритор и богат гражданин Киприан в Картаген, латинските писатели Комедиан, Арнобий.

 

***

Още във времето на апостолите били създадени значителни християнски общини, наричани на гръцки έκκλψίαα (църкви), ръководени от епископи, в много провинции на Римската империя: в Палестина, Сирия, Мала Азия, Македония, Ахаия, Кипър, Крит, Рим. От Коринт, Атина, Солун и Филипи са излизали проповедници, които разпространявали християнството във вътрешните области на Балканския полуостров. С мисионерска ревност се отличавали особено солунските християни. Апостол Павел ги хвали високо за тази дейност: те станали нему подобни, пример за всички верующи в Македония и Ахаия; от тях се понесло «словото Господне не само в Македония и Ахаия, но и на всяко място» (1 Сол. 1, 6–8). Затова той ги считал за своя «слава и радост», за свое «упование и венец на похвала» (1Сол. 2, 20; 2, 19). Ревностни били и филипийските християни, които много се грижели за.материалната издръжка на своя първоучител ап. Павел; изпращали му средства в Солун, после в Рим, гдето той лежал в затвора в окови (Филип. 4, 15–17). Трогнат от тяхната братска любов, той им изпратил от римския затвор послание, в което ги нарича «свои братя възлюблени и въжделени», своя радост и венец (Филип 4, 1). Също и от християнската община в македонския град Верия (бълг. Бер) ще да са отивали усърдни проповедници в съседната западна провинция Илирик (днешна Албания)(20). Наверно християнска община била устроена и в епирския град Никопол (ап. Павел извикал там своя сътрудник Тит от о. Крит, понеже мислел да презимува тук) (Тит. 3, 12–13). Тит е действувал и в Далмация (2Тим. 4, 10).

През II в. християнски епископи се явяват в Дебелт (близо до. днешния гр. Бургас) и в Анхиало (днес Поморие)(21), а в началото на IV в. (при император Диокле- тиан) здрави християнски общини имало дори в крайдунавските градове Sirmium (днес Сремска Митровица), Durostorum (ст. бълг. Дръстър, днес Силистра)(22); също и в гр. Улпиана (днес Липлян в Косово поле). Огнища на християнството станали и крайадриатическите градове Epidamnus (после Дирахиум, бълг. Драч) и Salona (главен град в Далмация), Scodra ( = Шкодра)(23).

През първата половина на IV в. християнски крепости вече били градовете Византион (преименуван в Константинопол, бълг. Цариград), Сердика (днес София) и Филипопол (днес Пловдив). Вероятно християнски общини се образували там още преди Миланския едикт от 313 г., както гласят и църковни предания.

В Азия християнски църкви били основани от самите апостоли (главно ап. Павел) в много градове. Ревностни разпространители на християнството били апостолските църкви на Йерусалим(24), Кесария (главен римски град на Палестина), Антиохия (главен град на Сирия), Ефес (главен град на римската провинция Азия = крайморска Мала Азия). Още през II в. значителен християнски център била Смирна чрез своя знаменит епископ Поликарп, комуто се приписва едно послание до християните в град Филипи (в Южна Македония). През първата половина на III в. имало епископ в гр. Босра (в Арабия под римска власт), а около половината на III в. виждаме християни и в римска Армения (около 258 г. александрийският епископ Дионисий Велики е отправил послание до тях). Люлка на християнството в Източна Африка още през II в. била Александрия, главен град на Египет и втори град на Римската империя по големина и като център на тогавашната наука и култура(25), а люлка на християнството в Средна и Западна Европа бил Рим(26); също и в Северозападна Африка (провинция Африка, Нумидия и Мавритания), гдето през II в. е развивала широка дейност Картагенската църква. В края на III в. и в началото на IV в. (при император Диоклетиан) се споменават християнски мъченици в среднодунавските земи(27). В Южна Галия (в днешна Франция) още през II в. имало много християни, които издържали страшното гонение при император Марк Аврелий (161–186 г.). Прочути били християнските общини във Vienna u Lugdunum (днес Лион) със знаменитите епископи-малоазийски гърци Потин, загинал мъченически в 177 г. на 90 г. възраст, и Ириней (умрял в 202 г.). През III в. християнските общини в Галия доста се увеличили. В 314 г. в гр. Арелат бил свикан поместен събор с много епископи от Галия. В края на III в. и в началото на IV в. се явяват християнски църкви в днешна Германия (по левия бряг на Рейн) – в градовете Colonia Agrippina (днес Кьолн) и Augusta Tre verorum (= Триер)(28).

В Южна Испания християнството се разпространило също от Рим. В 306 г. в гр. Илиберис (Елвира) бил свикан поместен събор с 19 епископи от тази област. В началото на IV в. епископи имало и в Британия, в градовете Ebоracum (Йорк), Londinum (Лондон), Lindum colonia (Линколн).

Също и вън от пределите на Римската империя, в Азия и Африка, християнството сравнително рано проникнало. В т.н. Западна Индия (южна Арабия) около 190 г. е проповядвал Пантен, основател на катихизическата школа в Александрия през II в. После в първата половина на III в. в Арабия е отишъл знаменитият александрийски учен Ориген, който запознал с християнското учение един арабски княз и народа му. Също и Осроинската държава със столица Едеса (в Месопотамия) през II в. християнството, изглежда, намирало добра почва: едеският цар Авгар VIII Вар Маану (179–216) бил християнин и християнството се утвърдило дотолкова, че в 226 г. в Едеса се издигал хубав християнски храм. Вероятно в независима Армения действували християни. Знае се, че арменският цар Тиридат III отначало бил техен голям гонител (гонел и големия проповедник Григорий Просветител), но в 302 г. той приел християнството и поради тази промяна в 311 г. римският (източен) император Максимин Даза отворил война на Армения.

При нашествията си по море от днешна Южна Русия в Мала Азия готите отвличали много пленници-християни; който разпространявали своята вяра между тях, и така в началото на IV в. се образувала Готска църква в днешния Кримски полуостров. Нейният епископ Теофил присъствувал в I вселенски събор, свикан в 325 г. в гр. Никея.

Това сравнително голямо разпространение на християнството в Римската империя и дори вън от нея през I - III в., въпреки нападките на езическите философи и писатели и лютите гонения на римските императори (вж. по-долу, стр. 15) се забелязвало с удивление от съвременни писатели-езичници и християни. В началото на II в. (около 112 г.) Плиний Младий, проконсул на Витиния (днешна Брусенска област в Турция), писал на император Траян (98–117), че «новото суеверие» (=християнството) е обхванало всички слоеве на населението в тази провинция – и стари и млади, мъже и жени, градове и села, и питал императора какво да прави с тях: Да ги гони ли и за каква вина. Юстин Мъченик (II в.), смятал, че нямало вече нито един народ, от който да не се слави Бог чрез името Христово. Ириней Лионски дава сведения за християнската църква в Иберия (Испания), Германия, у келтите (= в Галия и Британия), в Египет, Либия, в Изток (= Сирия) и в «средата на света» (= Италия, Гърция и Мала Азия). Също и Тертулиан (в края на III в.) в полемика с езически учени им доказва, че християнството превъзхожда езичеството с твърдението: «Ние сега напълнихме всичко, което беше ваше, и ви оставихме само храмовете». Той съобщава поименно страните, в които се разпространило християнството: Палестина, Египет, Либия, Африка (= Картагенската област), Сирия, Мала Азия, Македония, Гърция, също в Гетулия, Мавритания, Испания, Галия, Британия, Германия, Дакия, Сарматия, Скития и в земите далече от римляните. Арнобий (в началото на IV в.), съобщава, че християни имало у алеманите (независимите германци), персите и скитите(29).

И така, Римската империя като една политическа общност, чрез своите културни центрове, обширна търговия и добри за своето време пътни съобщения (по суша друмове, по морета корабоплаване), е станала неволен посредник между тогавашния културен свят и Християнството(30). Тази роля, наложена от историческите условия, тя е изпълнявала без да съзнава близу три века. Тя е водела с пълно съзнание яростна борба против новото религиозно-социално движение, излязло от незначителния Назарет, което отричало решително не само социално-икономическата основа на Римската империя, но и нейната религиозно-политическа основа: култа към римския император като бог(31). Християните били поставени вън от римските закони, християнското общество (= християнската църква) било включвано в collegiaillicitа (непозволени сдружения). Броят се десет гонения против християните, но в действителност те са повече. При гонението на Нерон, Траян, Марк Аврелий, Септимий Север, Декий Траян, Диоклетиан и други императори загинали много християни, измъчвани по най-жесток начин (горене на клада, хвърляне на зверовете в цирковете, разпъване на кръст), но християните не само не намалявали, а все повече се увеличавали. Очевидно християнските идеи ставали още по-привлекателни в тази неравна борба. Проливаната от беззащитните християни – мъже и жени кръв сякаш ставала семе, както се изразил Тертулиан, за израстването на нови герои на вярата: Semen est sanguis Christanorum. Срещу християнството се опълчили езически философи(32), нападали и осмивали неговия Основател и учението Му не по-малко свирепо от еврейските равини в Талмуда. Но тази идейна борба давала потик да се развива бърже християнската мисъл и книжнина на философска основа, да се разкрива християнското учение като съвършено знание (γτωαίς) и да се смята християнинът като най-просветен човек (теория на Климент Александрийски). Другият александрийски умозрителен учен – Ориген подложил на съкрушителна критика съчинението на езическия философ Целз „Λόγος άληϑης“ (Истинско слово); Минуций Феликс е разкритикувал учението на Фронтон, Юстин Мъченик и неговият ученик Тациан – Кресцента; Евсевий Кесарийски (умр. 340 г.) – Филострата и Иерокла; Методий Олимпийски (умр. 311 г.) и Евсевий Кесарийски – неоплатоника Порфирий.

В началото на IV в. стояли една срещу друга световната империя и християнската църква, наричана χαϑαλικη като единна, целостна и всеобща (= вселенска) духовна и роциална сила. След няколкогодишното гонение на Диоклетиана от 294–305 г. източният император («протоавгуст») Галерий искал още веднаж християните да бъдат подложени на изтребление, но паднал тежко болен и, изглежда, болестта намалила неговия гняв. Той размислил върху резултатите от кръвопролитните гонения срещу поданиците християни и се убедил, че цялата тази борба била не само безплодна, но изтощила силите на империята. В 311 г. той прекратил гонението. Това съзнавал по-рано и западният римски владетел («август») Констанций Хлор (управлявал Галия, Испания и Британия) и затова не прилагал едиктите на Диоклетиана против християните. Същата толерантна политика водил и неговият син и приемник (от 306 г). Константин, който и обявил победата на християнството със знаменития едикт, издаден в гр. Медиолан (= Милано) в 313 г. От тогава Римската империя (с малки уклони на Максимин Даза, Ликиний и Юлиан Отстъпник)(33) се превърнала в усърден сътрудник на християнската църква, постепенно все повече се свързвала с нея и станала открит враг на езичеството, не само в своята територия, а и вън от нея. По-рано тя считала за своя основа римската религия, а сега – християнството, за разпространението и утвърждаването на което нейните императори били длъжни да проявяват ревност. Под нейната закрила се развивала и благоустройвала християнската църква чрез теоретическата и практическата дейност на църковните събори (поместни и вселенски). Съчетанието между държавата и църквата е станало толкова тясно, че още първият император-християнин Константин Велики, по чието нареждане се свикал Първият вселенски събор (325 г.), се назовал пред тоя събор «епископ» (надзорник, попечител) на християнската църква в нейните външни дела(34), а по-късно императорите се смятали за свещени лица, с което подчертавали своята длъжност да се грижат за разширението на християнството, та църквата да обхване всички народи и да бъде действителна καϑολική, вселенска. От времето на император Йовиан християнството е станало държавна религия завинаги. Теодосий Велики явно е гонел езичеството, заплашвал със смъртно наказание ония, които извършвали езически култ, затворил всички езически храмове, които още съществували в някои места, и позволил да бъде разрушен прочутия Серапион (храм на египетския бог Серапис в Александрия). Юстиниан I пък затворил неоплатоническата философска школа в Атина.

През IV–VII в. Римската империя била много безпокоена от т.н. варварски народи: германци (готи, вандали, алемани), хуни, авари, тюркобългари и славяни. В 323 г. Константин Велики победил своя съвладетел Ликиний, който преследвал християните на Изток, и станал самовластен император на цялата държава и в 330 г. преместил столицата си от Рим във Византион, наречен Нови Рим и после по негово име Константинопол – Κωνσταντινούπολισ. В това положение той можал да обърне по-голямо внимание на северната граница по р. Дунав, откъдето заплашвали империята готите, настанени в Дакия в 271 г.(35) Но преди смъртта си (337 г.) той разделил империята между своите трима сина Констанций, Констант и Константин (първият получил източната половина, другите – западната половина на империята.) След смъртта на двамата си братя (Константин в 340 г., Констант в 350 г.) Констанций управлявал самовластно цялата империя до смъртта си в 361 г. Също и неговите приемници Юлиан Отстъпник (361–363) и Йовиан (363–364) поддържали единството на империята, но Йовиан подобно на Константин Велики, преди смъртта си разделил империята между двамата си сина Валентиниан I (364–375) на Запад (със столица Медиолан) и Валент (364–378) на Изток. Единството на империята възстановил Теодосий Велики (378–395), но и той преди смъртта ги разделил държавата между синовете си Аркадий (395–408) на Изток и Хонорий (395–423) на Запад. Оттогава (395 г.) Римската държава останала разделена на две империи: Източноримска, наричана в историята Византийска (по името на столицата й Βυζάντιον) и Западноримска. Първата съществувала до 1453 г., а втората в 476 г. паднала под ударите на Одоакър (вожд на германските племена херули и ругийци) и в 493 г. (след загиването на Одоакър) – под властта на източните готи, начело с крал Теодорих Велики (умр. в 526 г.) със столица гр. Равена (в Италия). Византийският император Ютиниан I, наричан Велики (527–565), успял да завземе в 534 г. провинция Африка (Картагенска област), Италия В 536–555 г. и Южна Испания в 554 г. В Италия той създал прочутия Равенски екзархат. Но след смъртта на Юстиниана Византия почнала да губи тези области (в 568 г. лангобардите отнели голяма част от Италия, а западните готи – Южна Испания в 624 г.). За да защити държавните граници срещу нападенията на варварските народи откъм Дунав, Юстиниан се принудил да построи много крепости и да възстанови укрепени селища по цялото долно течение на Дунав и във вътрешността на Балканския полуостров (в провинциите Мизия, Дардания), но тези мерки не могли да спрат нашествията на варварите.

Византийските императори се стремили да добият влияние сред съседните независими народи и да ги усмирят също и по мирен път: чрез разпространение на християнството между тях. Тази политика започнал да води още Константин Велики. Той изпратил антиохийския епископ Евстатий в Иверия (= Грузия) по молба на нейния владетел Мирей или Мириан, който се покръстил в 326 г., и Евстатий устроил там поместна църква начело с епископ. През VI в. християнството било утвърдено и у съседните народи (албани = азербейджанци, лази, абазги и др.) по грижите на императорите Юстин I (518–527) и Юстиниан I. Християнството се разпространило още повече отколкото преди в Южна Месопотамия, гдето проповядвал низибийският епископ Яков (умр. в 338 г.)(36). Константин Велики поддържал приятелски отношения с персийския цар Сапор II (309–379), и християните в Персия тогава се ползували с религиозна свобода. След смъртта на Константин Велики в Персия (с главен център Селевкия или Ктезифон) положението на християните се влошило. Поради враждебните отношения на император Констанций, персийският цар Сапор в 343 г. повдигнал голямо гонение срещу християните, понеже ги смятал за съюзници на Римската империя. Едвам в 378 г. той с указ спрял гонението на християните. През V в. в Персия намирали убежище несторианите, гонени като еретици от византийските императори, но затова пък се повдигнало гонение против православните християни. Персийският цар Хозрой II, също поради войните си с византийския император Ираклий (610-641), страшно ненавиждал християнството. След като превзел Йерусалим в 614 г., той го опустошил, разграбил храма «Възкресение» и задигнал Голготския кръст. Едва в 628 г. император Ираклий разбил персите и освободил Йерусалим, персите върнали пленниците и Кръста(37).

Поради търговските връзки между Римската империя и Хомеритската държава в Южна Арабия (в днешния Йемен) съществували добри отношения, поради които християните там се увеличавали. Насърчен от това в 350 г. император Констанций I предложил на хомеритския владетел да приеме християнството и изпратил за мисионер епископ Теофил от о. Diu. Царят и народът се покръстили. Но в Хомеритската държава имало и много евреи. През първата четвърт на VI в. те толкова се засилили, че заел престола техният сънародник Йосиф Дунаан който веднага почнал силно гонение против християните (съобщава се, че били убити до 20 000 души). В 523 г. на помощ на християните се отзовал етиопският цар Елесвой. Те били избавени от игото на Йосиф Дунаан, след когото владетелите на хомеритите били все християни до налагането на мохамеданството в тази страна.

Също и между Етиопия и Византия съществували добри политически отношения. Двама образовани младежи от гр. Тир (в Сирия) Фрументий и Едесий, пътувайки по Червено море с римски кораб с научна цел, попаднали в Етиопия. Те придобили голямо влияние в двора на етиопския цар и разпространявали християнството в тази обширна държава. В 328 г. александрийският епископ Атанасий поставил Фрументий за епископ на Етиопия. Етиопският народ много почитал своя първопросветител под името Абу Салама (баща на мира) и Александрийската църква за своя майка(38). През втората половина на VI в. под въздействие на император Юстиниан I и приемниците му Юстин II и Тиверий II, приели християнството малките народи в областта между Египет и Етиопия (нубийци, блемени, набатеи и алодеи, на които после арабите наложили мохамеданството).

В Европа християнството се ширело все повече между германските народи. Със съдействието на Константин Велики голяма част от западните готи станали християни, После те били просвещавани от своя епископ Улфила. Поради гонението на готския крал Атанарих (споменават се мъченици Никита и Сава), в 350 г. той се преселил с християните готи в Тракия, а в 376 г. по негова молба император Валент позволил на всички западни готи да се преселят в Мизия и Тракия с условие да станат християни. От западните готи ще да са приели християнството и източните готи, които в края на V в, когато се настанили в Италия под водителството на Теодорих, били християни (ариани). Вандалите били християни (ариани) в 409 г., когато се заселили в Испания, също и бургундите в 417 г. В края на V в. приели християнството (ортодоксално) франките. След като надвил във война алеманите, крал Хлодвиг се покръстил заедно с 3000 франки в гр. Реймс от реймския епископ Ремигий(39). За насаждането на християнството сред лангобардите положила грижи тяхната кралица Теодолинда – християнка (589 около 623) и римският епископ Григорий Велики (590 600).

Понеже Теодолинда била баварска княгиня, може да се предполага, че през втората половина на VI в. владетелят на Бавария и неговият дом били християни. В областта Норик (област в днешна Австрия), гдето имало християни и езичници (германци), е проповядвал Северин (умр. в 482 г.), а в днешна Швейцария между алеманите – ирландският монах Колумбан (610-612) и неговият ученик Гал, името на когото носи манастирът „Saint Gallen“.

За разпространението на християнството в Келтска Британия много се потрудил римският епископ Целестин: в 431 г. той изпратил в Ирландия римския клирик Паладий, когото поставил за епископ на ирландците, а след смъртта му в 432 г. в Ирландия дошъл монах Патриций с 24 свои сътрудници и като епископ утвърдил християнството в тази страна, поради което се счита за апостол на ирландците. Там се образували много манастири, чиито монаси (особено монах Колумб) разпространил християнството и в съседната област Каледония или Шотландия.

Трите келтски народи в Британските острови – брити, ирци (= ирландци) и скоти (= шотландци) между 445 и 449 г. паднали под властта на англосаксите, които били езичници и гонели християните. Римската църква се постарала да привлече и тях. В края на VI в. келтският крал Етелберт (владетел на една от седемте англосаксонски държави в Британия) се оженил за франкската княгиня Берта – християнка. В 496 г. папа Григорий Велики изпратил там 40 мисионери и монаси начело с абат Августин, които с подкрепата на кралица Берта успели да обърнат към християнската вяра крал Етелберт и народа.

* * *

Мохамеданството, което още самият му основател Мохамед (умр. в 632 г.) разпространявал с огън и меч. нанесло големи загуби на християнската църква в Азия и Африка. В цели области (Сирия, Палестина, Египет, Северозападна крайморска Африка), които паднали под властта на арабите, добило господство мохамеданството. Арабите (маврите) нахлули от Африка в Испания и заплашвали Западна Европа.

Но в това време в Европа се развили силни държави (Франция и Англия), които били крепости на християнството. Франкският военачалник (майордом) Карл Мартел нанесъл в 732 г. съкрушителен удар на арабите при гр. Тур и спрял завинаги тяхното настъпление на север. От края на VIII в. Франкската държава играела ролята на велика сила. С коронясването на Карл Велики в 800 г. за римски император от римския папа Лъв III Франкската империя се свързвала органично с Римската църква и се представяла за възстановена римска империя. Карл Велики (764–814), подобно на християнските римски императори, се проявявал като ревнител на християнството и го наложил на саксите (германско племе между Рейн и Елба) и на съседните славянски племена (в Панония, Моравия, Далмация, Хърватско), които били принудени да признаят неговата върховна власт и за християнизирането на които се грижели и преди това римски папи и епископи на близки градове (Аквилея, Салцбург, Пасау, Регенсбург).

Франкският император Людовик Благочестиви (814–840), син на Карл Велики, се стараел да привлече към християнството датския крал Харолд, под чието покровителство развивал успешна дейност франкският мисионер Ансгар (826–865), наречен апостол на Севера. В същата насока е действувал спрямо западните славянски народи германският император Отон I (936–979), които, както Карл Велики, се коронясал за римски император(40): в 950 г. принудил чешкия княз Болеслав Грозни, гонител на християнството, да признае неговата върховна власт и да обяви християнството за държавна религия в Чехия(41); в 968 г. основал архиепископия в Магдебург, за да разпространи християнството между вендите (славяни) в областта между реките Елба и Одер.

Голяма мисионерска дейност развивал англосаксонският монах Винфрид, после наречен Бонифаций, между независимите северни немски племена. В 716 г. той проповядвал между фризите (източно от устието на р. Рейн). В 719 г. папа Григорий II го назначил за мисионер, а в 723 г. за епископ в Германия и поради постигнатите от него успехи папа Григорий II в 733 г. го поставил за архиепископ. Бонифаций е устроил поместна църква в Германия с повече от 10 епископии, но в 755 г. той загинал мъченически през време на мисионерската си дейност между фризите, между които още имало ревностни езичници.

В 711 г. Испания в по-голямата си част била завладяна от маврите (африкански араби), които в 755 г. основали известния Кордовски халифат, но християните устояли на натиска на мохамеданството. Дори толедският архиепископ Евлогий разпространявал християнството между арабите и покръстил няколко мохамедани, но бил наказан със смърт в 859 г.

Изводът от тоя исторически преглед е, че Западната римска империя, макар и да паднала в 476 г., продължавала да упражнява своята роля на разпространителка на християнството в Западна Европа чрез новите християнски държави, родени, така да се каже, от нейната утроба и възприели мирогледа на нейните владетели.

В Източна Европа на север от Дунав и Черно море още много народи оставали езичници (авари, славянски племена, тюркобългари, хазари, маджари, печенези). При все това в Европа бил твърдо установен просторен християнси свят, в който Източноримската или Византийската империя продължавала да бъде разпространителка на християнската цивилизация в Източна Европа и в Западна Азия. При това и споменатите езически народи неминуемо трябвало да влязат в европейската християнска общност, ако искали да запазят своето битие или да загинат, ако се противели на тоя процес.

Изобщо през тривековната ожесточена борба срещу християнството и особено след като го приела за своя вяра, Римската империя била по историческа необходимост постоянен деятел за християнизирането на народите. Не е преувеличение, ако се каже, че не би съществувала християнска Европа, ако Римската империя не станала разсадник на християнската просвета и култура.

БЕЛЕЖКИ

(1) Точната година, в която се родил Иисус Христос, не е известна. Тя се установява приблизително по хронологическите сведения в Евангелията на Матей и Лука. Иисус Христос се родил във Витлеем във времето на иудейския цар Ирод, наречен Велики (37 г. пр.н.е. и 4 г.н.е.), подвластен на римския император Октавиан Август (31 пр.н.е. и 14 н.е.) (Мат. 2,1; Лук. 2,1–3); през времето, когато Квириний, легат (управител) на Сирия, по заповед на римския император, произвел в Палестина първото преброяване на населението й. В 15-та година от управлението на император Тиверий (14–37 г.), при Пилат Понтийски – прокуратор (=управител) на Иудея, Самария и Идумея (26–36) и при тетрарха Ирод Антипа, васален владетел на Галилея, Йоан кръщавал на р. Йордан, кръстил и Исуса, който тогава бил на около 30 години (Лук. 3,1–2,23). Най-здрави указания са преброяването (първо) на Квириний в Палестина и съобщението, че когато Иисус се кръстил в р. Йордан, бил на около 30 години. Не се знае обаче точно в коя година било извършено първото преброяване на Квириний, нито пък е известно дали 15 години от управлението на Тиверий се изчисляват от годината, когато Октавиан Август го взел за съвладетел в 764–765 г. ab urbe condita (от основаването на Рим), или от 767 г., когато император Август умрял и Тиверий станал самостоен владетел. Също не се знае Йоан колко време е бил проповядвал на р. Йордан преди да отиде Иисус при него, и дали в 15-та година от управлението на Тиверий се явил Йисус на р. Йордан. Ако приемем, че Иисус се кръстил в 15-та година от самостоятелното управление на Тиверий, сир. в 767+15 = 782 ав.и.с., то Иисус се родил около 752 г. (=782-30). Тази година обаче не може да се поддържа, понеже в 50 г. иудейският цар Ирод вече не бил жив (умрял в март или април същата година), а Иисус се родил в негово време. Ако пък приемем, че Иисус се кръстил в 15-та година от съвместното владичество на Тиверий с Октавиан Август, сир. в 764–765+15 = 779–780 г., Исус се родил в 749–750 г. ав.п.с. Но това не е точно, защото не изглежда Ирод да е умрял в същата година, когато се родил Христос и избил витлеемските младенци.

Има още едно хронологическо указание. В първата година от общественото Си служение Иисус отишел в Йерусалим за празника Пасха и изгонил търговците от храма. На въпроса на иудеите «на какво основание върши това», Той им отговорил, че ако разорят храма, Той в три дни ще го възстанови. Иудеите му възразили, че има 46 години, от когато бил построен този храм (Йоан. 2,20). Иерусалимският храм бил зидан от Ирод в 735 г. ав.и.с., сир. първата година от обществената дейност на Иисуса се падала на 781 г. ав urbe condita. Ще рече, Той се родил в 750 г., ако тогава бил на 31 години. Но или иудеите не направили точно изчисление на годините от съграждането на храма, или пък изразът, че при кръщението си Иисус бил на около 30 години, трябва да се разбира в смисъл 30–31 години. И в такъв случай обаче датата 750 г. не може да се поддържа поради изтъкнатата причина.

Хронологическо указание е и появата на необикновената Витлеемска звезда, която упътвала източните влъхви. Великият астроном Кеплер (умр. в 1630 г.) се опитал да изчисли датата на това явление, започнало в 747 г. ав.и.с. и продължило в 748 г. ав.и.с. Но и тук не се знае, дали звездата, която са видели влъхвите, била съединение на две звезди, което, според Кеплер, е станало по това време. Древните християнски писатели Ириней Лионски, Климент Александрийски, Евсевий Кесарийски и др. нямали едно мнение за рожденната година на Иисуса Христа и я поставяли след 750 г. (в 753, 752, 751 г. ав.и.с.). Римският абат Дионисий Малки (в началото на VI в.), който създал новото летоброение от Рождество Христово, е поставил рождението на Иисуса Христа в 754 г. ав.и.с. Поради това, ако се приеме, че Иисус се родил в 750 г. ав.и.с., се смята,че християнската ера е закъсняла с 4 години при предположение, че Ирод умрял в същата година, и с повече години при предположение, че той умрял по-късно. При все това летоброението на Дионисий Малки влязло в сила в Западна Европа като християнска ера и от там била приета и в християнския Изток. Срв. по тоя въпрос Јевс. Поповиh, Oпha црквена историја, 1, Сремски Карловци, 1912, стр. 111–113).

(2) За град Филипи (сега развалини близо до град Кавала) съобщава Деян. ап., 16, 17: Ап. Павел дошъл във «Филипи, който е първи град на онази част от Македония и поселение римско».

(3) Както е известно от Деян. ап. 6,1 те се делили по говорим език на евреи и елинисти.

(4) По-късно такава роля изпълнявал и латинският език в поримчените провинции в Западна и Югоизточна Европа.

(5) Иполит, римски епископ (III в.), писал съчинения на гръцки; също и Секст Юлий Африканец (Africanus) (умр. около 240 г.), роден в провинция Африка. Изобщо влиянието на елинизма се увеличавало и разпространявало в Римската империя през първите два века. Центрове на класическото образование били освен Рим, Антиохия, Александрия и Картаген, също и провинциални градове Madaure в Африка, Autun и Бордо в Галия, Кордова в Испания др. Срв. Christopher Dawson, Le moyen age et les origines de l`Europe, p. 70–71 (превод от английски). Вж. там, стр. 29–33 за разпространяваната от Рим гражданственост. За значението на римската юриспруденция срв. И. А. Машкин, История древнего Рима, 1949, издание на АНССР, стр. 390, гдето привежда и оценката на римското частно право от Карл Маркс.

(6) «Що е истина?“ – запитал той Иисуса, когато Го разследвал в своята Претория (Йоан. 18,38).

(7) Тоя възглед изказала самарянката в разговора си с Иисуса (Йоан. 4,25). Такава надежда имали Симеон, Ана/Лук. 2,25 – 39), фарисеят Никодим (Йоан. 3,1–2).

(8) На Петдесетница повярвали 3000 души от тези, които са слушали вдъхновената проповед на ап. Петър, а след няколко дни християните в Йерусалим се увеличили до 5000 души (Деян. 2,41 – 42; 4,4–5).

(9) Фарисеите използували това недоволство на народа и питали Иисуса с умисъл «да Го впримчат в дума»: «Учителю, знаем, че ти си прав... Кажи ни прочее Ти как мислиш? Право ли е да даваме данък на кесаря или не? (Мат. 22:16–17) На гръцки εξεσπν δοΰναι κήνσον Καίσαρι ή οΰ; на църковно-славянски: «Достойно ли есть дати кинсон Кесареви, или ни».

(10) Юда Галилеянин вдигнал въстание през време на такова преброяване и увлякал много хора след себе си (Деян. 5,37). Вероятно и Тевда с 400 души въстанал преди Юда Галилеянина (Деян. 5,36) поради икономическото разорение на Палестина през римското владичество.

(11) В Капернаум народът, слушайки словото на Иисуса за храна, която дава «вечен живот», искал от него да му осигури постоянен хляб, както Мойсей е дал на техните отци мана в пустинята (Йоан. 6,31–35). В молитвата «Отче наш» е казано: «Хляба наш насъщний дай ни днес». (Мат. 6,11).

(12) Ясно указание е дадено в притчата за собственика на лозе и наемни работници. След като спазарил неколцина и ги изпратил да работят в лозето му, собственикът излязал към три часа (=около 9 ч. пр.об.) и видял други работници да стоят на пазара празни, т.е. чакали някой да ги наеме. Също и към 6, 9 и 11 часа той намирал все такива безработни. «Защо стоите тука цял ден празни ((άργα:)?– питал ги той, когато излязъл около 11 часа. «Защото никой не ни наел» (οτι οΰδείς ήμας έμισϑώσατο) – отговорили те (Мат. 20, 1–7).

(18) Когато Иисус отишъл отвъд Генисаретското езеро, след него тръгнал много народ и се погрижил за неговото нахранване. Попитал ученика си Филип, откъде да се купи хляб за толкова хора. Филип отговорил, че за 200 динарии хляб не ще стигне, за да вземе всеки от тях по малко. Другият ученик Андрей, брат на Симон-Петър, съобщил, че тук едно момче имало «пет ечемичени хляба» (πέντε δρτοος κριϑiνoυς) и две риби (Йоан. 6,5–9).

(11) Светилник, спуд, игла, иглени уши, брашно, квас, хляб, сбл, житници, елей, ново вино в нови мехове, одър, ризи; пояси, в който носели злато, сребро, мед, сватба, младоженец, воденичен камък, въдица, мрежа, търговия, сеяч, жътва голяма, малко работници, свини, овци, пастири, псета, риба, птици небесни, гълъби, крин полски, плодно дърво, синапено зърно, безплодна смоковница, работникът е достоен за своята плата (Мат. 10,9–11, надница на работник в лозе по един пенез (=1 динарий) (Мат. 20,2).

(15) Богат, който се обличал в багреница и висон и всеки ден се веселил, и сиромах Лазар, който лежал пред вратата му и чакал да се нахрани от трохите на трапезата му (Лук. 16. 19–21); богаташ, негов иконом и длъжници; никой слуга (οίκέτης) не може да слугува на двама господари (δυσΐ κυρίοις δουλεύει) (Лук. 16,13); роб (δούλον), който оре чужда нива или пасе чуждо стадо; след като се върне от полето, господарят няма да му каже «седни да ядеш», а ще му каже: «приготви нещо за вечеря и стегни се да ми прислужваш (διακόνει μοι), докато ям и пия, и след това ще ядеш и пиеш ти». Не се надявай, че господарят ще му благодари, «загдето е свършил всичко, каквото му е поръчал». Също и учениците на Иисуса не трябва да очакват благодарност, а когато извършат всичко, що им е заповядал, да казват; «ние сме роби нищожни», (δούλοί άχρείοι), това, което бяхме длъжни да направим, направихме» (Лук. 17,7–10). Царят или господарят може да продаде длъжника си за роб заедно със жената и децата му и всичко, което има (Мат. 19,21). Домовладелец имал лозе, което дал на земеделци (γεωργοίς) и роби (δούλοι) (Мат. 21,33–37). Цар женил своя син и изпратил своите роби да повикат поканените, които обаче не отишли (Мат. 22,1–13).

(16) Лук. 9. 58.

(17) Който има две ризи, да даде на оня, който няма; който проси от тебе, дай му; който иска от тебе заем, не го връщай (Мат. 5,43).

(18) Такава мисъл може да се види в разговора на Иисуса със Своя ученик Петър по искането на бирниците в Капернаум да плати една дидрахма (=две драхми): царете вземат данъци от чуждите хора, а не от синовете си. Следователно синовете са свободни (Мат. 17,24–27).

(19) Още при първия призив на Иисуса той оставил митницата при Генисаретското езеро и тръгнал след Него (Мат. 9,9–10).

(20) В Солун Павел и Сила били преследвани от иудеите. Затова местните християни ги изпратили във Верия, гдето евреите били «по-благородни от живущите в Солун» и приели учението на ап. Павел с всичкото си усърдие. Повярвали мнозина от тях, и от «благородните» елински жени и не малко мъже (Деян. 17.11–12).

(21) Дебелтският епмскоп Елий Публий Юлии (около 190 г.) и анхиалският епископ Сотас се борили против монтанизма (срв. моя труд Кратка история на съвременните православни църкви, 1, София 1944, стр. 362).

(22) При Диоклетиановото гонение загинали сирмийският епископ Ириней; според едно известие в Сирмиум пострадали и т.н. Quattuor coronati («четирима увенчани») – четирима братя каменоделци, които отказвали да правят идоли; в Дуросторум –епископ Дасий и шест римски войници. По стари предания епископи имало в Одисос (= Варна), Филипопол (= Пловдив) и други градове в Тракия (вж. пос. мой труд, стр. 361–363; Јевс. Поповиh, пос. съч, стр. 240).

(23) К. Јиречек, Историја Срба, кн. II. Београд, 1922, стр. 32.

(24) Преди да бъде обсаден Йерусалим от римския пълководец Тит, през войната срещу въстаналите евреи в 66–70 г., иерусалимските християни се преселили в гр. Пела (отвъд р. Йордан) и тук се създало ново селище на иудействуващите християни (=евреи християни, които изпълнявали Моисеевия закон). Иерусалимската църква изгубила своето ръководно значение, особено след смъртта на нейния пръв епископ Яков–«брат Господен».

(25) По църковно предание от II в. Александрийската църква била основана от евангелист Марко.

(26) В Рим имало християни още преди да пристигне там ап. Павел като арестант (около 61–62.г ). Следователно Римската църква била основана от обикновени християни, дошли от източни градове, а не от ап. Петър, както вярва Католическата църква. В посланието си към римляните (от 58 г.) ап. Павел представя римските християни като прочути в целия свят със своята жива вяра: «защото вашата вяра – им пише той – се възвестява по целия рвят» (Рим. 1,8). По тоя въпрос вж. Јевс. Поповиh, пос. съч., I, стр. 225–234.

(27) Максимилиан от Laureacum (днес Лорх), пострадал в гр. Сеleia или Cilia; Викториан, епископ в Petavium (=Pettau, Птуй); Квирин, епископ в Siscia (=Сисак в Хърватско); римският стотник Флориан в Лорх, Афра в Аугсбург и други мъченици в същия град, в Constantia (=Констанц) и Brigantium (Брегенц) (срв. Јевс. Поповиh, пос. съч., 1, стр. 239–240).

(28) По германско предание Кресцент, ученик на ап. Павел, основал християнска община (=църква) в гр. Magantiacum (= Майнц), а учениците на ап. Петър – Матерн, Валерий и Евхарий – в Кьолн, Тонгерн (Tungri) и Триер. В действителност се споменават епископи на тези градове с имена Матерн, Валерий и Евхарий, но дали те са били основатели на християнските общини, това не се знае.

(29) Срв. за горните сведения пос. мой труд, 1, стр. 7, 209, 210, 264; Поповиh, пос. съч., I, стр. 235–239.

(30) Не само мирът, който установил император Август в обширната тогава Римска империя, но вероятно и тази нейна служба в борбата с християнсктвото е дала основание на Данте Алигиери да счита, че Римската империя имала божествен произход, предопределена била от Бога «като политическа рамка на християнското човечество в миналото и като образец за подражание в настоящето» (вж. д-р Хр. Гандев, За политическия романтизъм на Данте в Моnarchia, Годишник на Историко-филологическия факултет, т. XLII. София, 1949, стр. 4).

(31) Смята се, че император Домициан (81–96 г.) повдигнал гонение срещу християните и поради това, че те отказвали да го почитат за бог, както той искал. Култът към императора бил въведен от Октавиан Август, който и се наричал «божествен син» (divi filius). Има статуя, на която той е изобразен в поза на Юпитер (вж. Машкин, пос. съч., стр. 394 и 436 – снимка от тази статуя).

(32) Във времето на император Марк Аврелий (161–180) подлагали на критика християнството Фронтон, Кресцент и особено Целз и Лукиан Самосатски; в началото на III в. –Филострат Стари, през втората половина на III в. – неоплатоникът Порфирий, в началото на IV в. – Иерокъл.

(33) В 311 г. Максимин Даза подигнал гонение срещу християните в Сирия и Мала Азия, от 316 г. Ликиний и от 361 г. Юлиан Отстъпник – пак в източната половина на Римската империя.

(34) т.е. попечител за нейното разширение, благоустройство и утвърждаване в империята и в други страни.

(35) Тогава император Аврелиан (270–275 г.) се принудил да тегли римските легиони от Дакия и да ги установи в Западна Мизия, която била наречена Аврелианова Дакия (приблизително днешна Северозападна България).

(36) Град Низибия се намирал в Северна Месопотамия, която била римска провинция.

(37) Срв. моя труд Кратка история на съвременните православни църкви, I, стр. 45.

(38) След Халкидонския (IV вселенски) събор в 451 г., голяма част от монофизитите се отделила от Православната църква и повлякла след себе си и етиопците, които до недавна признавали духовната власт на коптския (монофизитски) патриарх в Александрия.

(39) В 486 г. когато завзели северната част на Галия, те били езичници. Според местно сказание, франкският крал Хлодвиг се оженил за християнка–бургундската княгиня Клотилда и през време на битката в 496 г. с алеманите при Zulpich той обещал, че ще приеме християнството с целия си народ, ако християнският Бог му помогне да победи. Ако се съди по този разказ, Хлодвиг ще да бил предразположен към това дело, вероятно под влияние на неговата жена.

(40) Неговата държава се считала наследница на основаната от Карл Велики Франкска, наричана Римска империя (Das romische Kaiserreich), и в историята се нарича римско-немска империя или Римска империя на немския народ (Das romische Kaiserreich Deutschen Nation). Срв. Поповиh, пос. съч., 1, стр. 697, 707

(41) Отон I използувал християнството, за да налага своята власт над тези славянски народи, а също и немското културно влияние. В 973 г. била учредена в Прага архиепископия, възглавявана от Дитмар, немец, който заменил славянския език с латинския и източния правословен обред с римски. Ревностен продължител на неговото денационализаторско дело бил приемникът му Адалберт (983–997), чех по народност на име Войтех.

 

II

ВИЗАНТИЯ И СЛАВЯНИТЕ

Приема се, че прародината на славяните се намирала на север от Карпатите в областта на горното течение на р. Висла, Днестър и Буг(1). Техни съседи били германците на запад, литовците на север, фините на североизток и даките на юг. От там те се разширили на изток отвъд Днепър и на запад по долината на р. Елба (днес Саксония), гдето и сега живее малък славянски народ сорби или полабски сърби. При преселението на народите се раздвижили и славяните на юг от Карпатите и населили масово просторната Дакия навярно, след като я напуснали източните готи през втората половина на V в. Има известие, че през VI в. в Дакия се намирали 25 славянски племена и поради това днешно Влашко било наричано Σκλχυινίχ (Славиния). Но и тук славяните не останали дълго. Земите на Балканския полуостров ги привличали със своите богатства. Още в началото на VI в. славянски групи от Дакия започнали често да преминават Дунава и навлизали в близките и по-далечните византийски области, с цел не само да ги ограбят, както по-рано правели готи и хуни, а да се заселят трайно в тях. Намирайки по-плодородни земи, те чувствували, че там ще могат да осигурят своето народностно съществувание и да развият свободно своите производтелни сили. Затова те близо 150 години водели борба с Византия, макар че нейните императори Юстиниан I (527–565), Маврикий (582–602) и Ираклий (610–641) са взимали сериозни военни мерки, за да спрат буйния славянски поток от Дакия. Те се спускали масово по всички посоки на Балканския полуостров, стигнали чак до нос Матапан (Пелопонес) и към половината на VII в. те заемали почти целия полуостров. В някои западни области (Албания, Епир, Тесалия, Пелопонес) отдавна вече няма славянско население, но то е оставило спомен за своето съществувание в тамошната топонимия(2).

Дакийските славяни били многочислен народ(3), но не толкова по тези причини те могли да си създадат нови постоянни селища във византийска територия. Готите, хуните и аварите също били големи народи и нахлували в Балканския полуостров, но не са заседнали твърдо там, както славяните; тяхната главна цел била да ограбват страната и под натиска на византийската войска те се оттегляли-едните чак в Италия, другите отвъд Дунав(4). Очевидно славяните се отличавали от тези народи по обществен живот. Според сведенията на византийските писатели (Прокопий Кесарийски, Менандър) славяните в Дакия стояли на по-висока степен на културно състояние, отколкото посочените народи (хуните и аварите били номади). Те ще да се намирали в досег с римските колонисти в Дакия (от 101–272 г.), още, когато живеели отвъд Карпатите. През Висленско-Днестърската област минавал търговският път от римските владения при северните брегове на Черно море (Кримски полуостров) за Балтийско море и може да се допусне, че славяните са имали търговски връзки със съседните римски провинции(5). Тези връзки ще да се усилили, след като славяните слезли при Дунав в Дакия и р. Днестър (днешна Бесарабия)(6). Трябва да се отбележи, че преди въоръжените нашествия отсам Дунава, те прониквали във византийските области по мирен път и служели във византийската войска като наемни войници, които естествено усвоявали византийското военно изкуство, а вероятно научавали гръцкия език и приемали християнството, защото езичниците не били търпени във византийската войска(7). През този мирен период дакийските славяни общували с населението в крайдунавските области (Скития, Горна Мизия, Долна Мизия) и са възприели някои техни идеи.и термини гръцки и латински (от простонародния латински език или романски език), напр.: грък (също ромънски и албански grek) вместо официалното название ромей (ρωμαίος) или римлянин, както се наричали сами византийците(8); цѣсарь от лат. Caesar, после цъсарь или съкратено цар. От тогава ще да произхождат и първите славянски названия за християнски понятия(9).

Преди да се заселят окончателно, при своите нашествия дакийските славяни извършвали, както германците, грабежи и вземали пленници от градове и села, дори избивали местни жители(10) от омраза към Византийската империя и за отмъщение заради пакостите, които им вършела нейната войска, когато навлизала в техните селища в Дакия. Войни избухвали и между отделни славянски племена, но иначе славяните в Дакия били производителен народ, стремили се да си изкарват поминъка със своя труд. Главното им занятие били земеделието и скотовъдството. Сеели просо и жито. Отглеждали необходимите за едно селско стопанство домашни животни (коне, крави, овци, свини). Поради това авторът на «Стратегикон» съобщава, че славяните притежавали множество различен добитък и зърнени храни.(11) Славянските селища били разположени покрай реки, езера, блата и в гори. Това подбуждало славяните да се занимават с риболовство и с лов на дивеч и птици. От дивите пчели умеели да добиват мед. Познати им били някои занаяти, свързани с нуждите на селското стопанство: грънчарство, железарство, тъкачество, сами си шиели облекло от плат или кожа. Те поддържали търговски връзки с градовете по северното крайбрежие на Черно море (изнасяли жито, кожи)(12). Между крайдунавските славяни в Дакия имало изкусни строители на лодки еднодръвки (издълбани от едно стъбло – μονόξυλα). Теофилакт Симокат съобщава, че местни славяни правели на аварите ладии, за да преминават р. Сава при Сирмиум (днес Сремска Митровица)(13). Дакийските славяни били опитни плаватели по реките чрез еднодръвките си и водели сражения срещу византийската дунавска флота, която ги нападала(14). След като се установили в Балканския полуостров, те проявили това изкуство и по море. От крайморските си селища в Македония те предприемали смели походи по Егейско и Мраморно море срещу Цариград и други крайбрежни византийски градове. Голяма плавателна опитност те проявили при обсадата на Цариград в 626 г. заедно с авари и араби. Изобщо според Йоан Ефески (584 г.) славяните се научили да воюват дори по-добре от ромеите(15) (=византийците).

Материалната култура и военната техника на славяните се развивали все повече след окончателното им заселване в Балканския полуостров. Те може да са заели нещо, както допускат някои историци, от културата на старите жители траки, обаче най-вече им въздействувала византийската култура, която им била необходима, за да устоят на завоевателните пристъпи на Византия.

В «Земеделски закон» (Νόμος γεωργικός), издаден вероятно от император Лъв Исавриец (717–741 г.), е отразен битът на славянското население във византийските области. Също и в новите си селища славяните се занимавали със земеделие и скотовъдство, но тяхната агротехника била по-развита, отколкото в Дакия. Орали с чифт волове. В Плиска, славянско селище, са открити железни ралници, мотики, сърпове(16). Славяните насаждали лозя(17).

Военната техника на славяните също била по-усъвършенствувана. От византийския паметник «Чудесата на св. Димитър» (Солунски) се вижда, че при своите обсади в Солун през VII в. славяните в Македония употребявали сложни съоръжения: обсадни машини и каменометни оръдия, т.н. «костенурки». Те нападали солунските стени от суша и море(17а). Благодарение на своето военно изкуство славянските племена в Македония отстоявали дълго време своята независимост в просторната област, наричана от византийците Славиния (от Родопите към Солун и нататък на Запад).

Развитието на материалната култура у дакийските славяни, показва, че те били изобщо културоспособен народ, със заложби за умствен напредък. Техният езически мироглед бил свързан с обожаване на природата, но съдържал основна монотеистична идея. Както съобщава Прокопий Кесарийски (VI в.), славяните в Дакия вярвали, че само един бог е владетел на всичко, той е творец на мълнията (сир. творецът на най-силната светлина). Нему принасяли в жертва волове, извършвали и други обреди. Когато се намирали в опасност, славяните давали обет, че ще принесат жертва, ако се избавят от нея. Тоя бог, по-късно известен под името Перун у киевските славяни, а вероятно и у българските славяни(18), бил по-възвишен от Зевс-гърмовержец на древните гърци (Юпитер на римляните), който бил само главен бог сред множеството други богове и богини, олицетворения на природните сили. Славяните вярвали в богове на реките, в нимфи и други божества, принасяли и на тях жертви, чрез които правели гадания(19). Тук Прокопий ще да имал предвид вярата на сларянйте във вили (самовили, самодиви), които се явяват като свърхестествени същества в народните песни. Те са вечно млади деви, облечени в лека бяла премяна, с дълги разпуснати коси, пеят омайни песни, ноще вият хора по поляни и върхове на планини. Много обичат да дружат с млади юнаци, но са ревниви и ако някой ги обиди, те го прострелят и пр.(20). Дакийските славяни нямали идоли, каквито през X в. имали русите в Киев, изобщо те не употребявали култови изображения. Вярванията на славяните може да се характеризират като «типично първобитна религия на земеделско население»(21). Но това просто езичество(22), като не се развило в идолопоклонство, по-малко пречело на умственото развитие на славяните, отколкото грубият антропоморфизъм. Дори може да се каже, че вярата на дакийските славяни със своя първобитен характер изразявала дълбоко жизнерадостен мироглед, който е ярко изразен в нашите митични народни песни (напр. песните за женитба на слънцето и месеца). Поради своята голяма жизнерадост и жизнена активност славяните не вярвали в съдбата, в предопределението(25), сир. не са били фаталисти. Затова те били предприемчиви, решителни и безстрашни в сражения (сражавали се само с щит и копие в ръце, без горна дреха, почти полуголи). Изобщо те високо ценели храбростта, юначеството, самообладанието. Южните славяни много почитали орлите, соколите, лебедите(24), символи на тези нравствени качества. Постоянната борба за самозащита или за по-добър живот ги възпитавала на издръжливост. Те били високи и яки люде(25), понасяли лесно жега, студ и проливни дъждове, голотата и недостиг в храната, изобщо повече устоявали на такива лишения, отколкото франките, лангобардите и други «руси народи». Жизнерадостта на славяните в Дакия била толкова голям а, че тя правела силно впечатление на византийците. Теофилакт Симокат разказва, че трима славяни, пратеници на аварския хаган, пътували без оръжие, но носели музикални инструменти (κλάρας), свирели на лира, понеже не умеели да свирят с бойните тръби(29).

Славяните (в собствен смисъл) и антите, според византийските извори, били народ със силно чувство на народностно достойнство и твърде свободолюбив. Менандър разказва, че пратениците на антите при аварския каган се държали гордо и предизвикателно, а веднаж славянските вождове в Дакия се отнесли с пълно пренебрежение към аварските пратеници, които им предложили да се подчинят на аварския каган и да му плащат данък. «Кой от хората, които слънчевите зари огряват, е създаден така, че да може да подчини нашата мощ? Ние сме свикнали да владеем над другите, а не други да владеят над нас»(27).

На славяните била присъща и друга обществена добродетел: гостолюбие. Те изпращали чужденците приятелски от едно място на друго. Домакинът ги пазел от случайни опасности, от отмъщение на злодееца съобразно с обичая на кръвна мъст. Гостолюбието им се отразявало и в личните имена като Радогост, Пирогост и др. подобни.

Славяните не държали дълго време пленниците в робство. Пленените могли по избор да се върнат по домовете си срещу откуп или да останат да живеят при славяните като свободни жители и техни приятели(28).

Славяните в Дакия стояли по-горе от другите т.н. варварски народи по общественото устройство. През VI в. те имали демократическо управление. Според Прокопий над тях не владеел един човек, но от старо време живеели в демокрация. По-важните въпроси се съвещавали общо(29), т.е. в народно събрание, наричано «вече». Също и според Псевдокесарий (VI в.) славяните отвъд Дунав били автономни и без вожд, т.е. без самовластен началник(30). Те се делели на многобройни племена, сред които по-късно (поради войните с Византия) се явяват наследствени военачалници, наричани от византийците άρχοντες (князе) или ρήγες (крале, от лат. rex). С това от първобитнообщинния строй се развило класово общество – военна демокрация. Князете не живеели в сговор, избухвали войни между сродни славянски племена. При все това след заселването си в Балканския полуостров, за да запазят придобитите си земи, славяните почнали да проявяват държавотворна способност, сключвали военни съюзи помежду си за обща завоевателна цел(31), създавали племенни политически обединения: Славиния в Македония и «Седемте племена» (έπτάγενεαί) в Мизия (между Дунав и Стара планина). Второто обединение било в същност първата славянска държава в Балканския полуостров и тя станала жизнена основа на Аспаруховата прабългарска държава (от 680 г.). През втората половина на VII в. славяно-българско политическо обединение създал Кубер, прабългарин, в Керамисийското поле (днес Прилепско-Битолско поле), но то не било трайно. Освен «Седемте племена» голяма роля играло в прабългарската държава славянското племе севери. Настанено по Източна Стара планина, то било пограничен щит срещу Византия (вж. тук, гл. III).

Дълго време водили независим политически живот, славянските племена, които влезли в българската държава, са участвували дейно в нейното развитие. Техни вождове били близки съветници на княз Крум. Велможата Драгомир бил негов доверен сътрудник, опитен дипломат(32). Славяните стояли по-високо от прабългарите по обществено-икономическото си и културно развитие. Поради това те постепенно ги асимилирали, в българската държава славянският език станал господствуващ и през X в. в нея се явява оформена славянска народност българска по име (по името на държавата, наричана Блъгарскаа землиа).

Държавни и обществени деятели във Византийската империя излизали и из средата на нейното многочислено славянско население. Споменават се Дабрагез, ант по произход, воювал като «таксиарх» (командир на войсково отделение) против персите; славянинът Сварун в Кавказ. При император Маврикий (в края на VI в.) е действувал славянинът Татимир като командир на византийски отред при Дунав. Във времето на Константин Копроним станал цариградски патриарх Никита, славянин по народност (766–780), иконоборец. Може да се допусне, че имало и епархийски владици славяни, а също свещеници и монаси(33). В Панонското житие на св. Методий, славянския апостол, се съобщава, че византийското правителство му предложило да стане архиепископ на една значителна епархия, но Методий предпочел монашеския живот(34). Тома славянинът въстанал в Мала Азия срещу император Михаил II начело на недоволни трудещи се маси, но българският княз Омуртаг се притекъл на помощ на Византия и това антифеодално въстание било потушено (823 г.)(35). Има известия, че през VII в. славяните (византийски) масово били включвани във византийската войска, но копнеейки за своята политическа независимост, те, изглежда, ненавиждали тази принудителна служба, и преминавали в редовете на византийските неприятели(36).

Славяните не са разрушили Византийската империя, както германските племена съдействували за падането на Западната римска империя (476 г.) или както по-късно сторили османските турци. Напротив те вливали в нея нови възродителни сили, които благоприятствували за развитието на нейния обществено-икономически живот. Те се заселили във византийските предели през периода, когато робовладелческият строй в нея се разпадал. Славянските маси ускорили тоя процес, за да се развие по-горна обществено-икономическа формация – феодализъм. Новите производствени отношения през VIII в. принудили византийското правителство да издаде специален «Земеделски закон». От тоя закон се вижда, че свободната селска община била през VIII в. доста разпространена във Византийската империя. За това обществено-икономическо изменение благоприятствувал общинният строй на славянските племена, които гъсто населили и пославянчили почти целия Балкански полуостров(37). Свободни селяни, членове на селската община, постепенно ставали собственици на дадения им от общинската земя дял за обработване и плодоползуване. Вследствие на това се зараждало класово разслоение в селото (богати и бедни), което водило към образуване на земевладелческа класа, сир. към зараждане и развитие на феодални отношения. Така славянското население станало фактор за прогресивното развитие на икономиката на Византийската империя и частно на балканските земи(38).

На тази степен на общественото си развитие славяните проявявали стремеж към културно творчество. Назоваването на лица, предмети и местности е логически процес, който е показател на степента на умственото развитие. Личните имена на славяните са по състав подобни на гръцките, германските и иранските: сложни с две основи и кратки с основа и наставка. Миклошич посочи лични имена, които точно отговарят на древногръцки имена: Доброслав – Άγαϑοκλης, Владислав – Αρχιϰλής, Воислав – Στρατοκληβ, Всевлад (руски Всеволод) – ΙΙάνταρχηε. Славяните обичали да употребяват лични имена, които указват на техния копнеж за мирен обществен живот: Владимир, Властимир, Добромир, Драгомир, Мирослава, Моймир, Татимир, Тихомир. Те умеели да творят местни имена, съдържателни по смисъл и ясно указващи на техния произход: от имена на лица (основатели на селища, родови старейшини), от имена на растения, реки, от вида на терена, цвета на землището, от външния вид на градове и местности, планински масиви, реки, езера и морета. Колко голямо било топонимното творчество на славяните, това се вижда от факта, че те са покрили с нови славянски имена селища, планини, реки, езера, местности в областите, в които те се заселили в Дакия и в Балканския полуостров(39). Тези имена съществуваха до недавна в Епир и в същинска Гърция, макар да е изчезнало славянското им население. Славяните са заели и стари местни названия (Рила, Верила, Родопи), но повечето такива имена те са изменили според свойствата на своя език, като дали на някои заемки свой смисъл (Дунав, Искър, Огоста, Осъм, Тимок, Морава, Струма, Дрим, Места, Дръстър, Бдин, Средец, Ниш, Скопие, Охрид, Костур, Солун, Одрин). Това езиково богатство е свидетелство за способността на славяните да създават своя култура.

Славяните били разделени на много големи или малки племена с разни названия(40). При все това те винаги са имали съзнание, че са един народ, наричали се общо CЛOBЕHE, РОДЪ СЛОВЕНСКЪ(41). Това име ще да произлиза от думата СЛОВО. Вероятно славяните считали, че те са общителен народ, говорят ясно и красноречиво (в противоположност на съседите им немци, немечьский родъ – мълчалив и тежък в разговор народ). По общото си народностно име те наричали языкъ словенскъ езика, на който говорели във Великоморавия, Панония, България, Сърбия, Русия. За това благоприятствувало и обстоятелството, че през VI–IX в. диалектните различия у славяните били по-малко, отколкото после. Името СЛОВЕНЕ им било толкова обично, че някои небалкански племена, които се оформили като отделни народи, са го запазили като свое народностно име: словници, словенци или словаци. Новгородските славяни (в Северна Русия) дълго време се наричали словени.

***

 

След заселването на славяните в Балканския полуостров тук намалели значително християнските средища(42). Няма никакви сведения за дейност на християнски мисионери в славянските области под византийска власт (напр. в Тракия, Македония, Тесалия). Има стари списъци на епархии, подчинени на цариградския патриарх, но те са съставени по-късно и не може да се смята, че отразяват епархийското устройство на християнската църква в Балканския полуостров през VII–VIII век.(43) Все пак при взаимните обществени и икономически отношения, както и сетнешни факти показват, че християнството постепенно прониквало между новите жители езичници от съседните византийски градове, както и от християнското население, което е останало в заетата от славяните територия. С това се усилвало и културното влияние на Византия върху тях. Най-много са им въздействували византийските градове в Македония, особено Солун, гдето към средата на IX в. имало многобройно славянско население, та затова по думите на византийския император Михаил III всички солунци чисто славянски говорели(44). За християнското славянско население Византия открила отделни църковни епархии: в Егейска Македония Смолянска, Великийска, Драговитийска (в Солунското поле); в Тесалия Езеритска (= Езерска), Радовищска. Гръцкият език, на който се извършвало богослужението в тези и други славянски епархии, откривало пътя за постепенно погърчване на славянското население, но то не губело сили за народностно самосъхранение, оказвало силно противодействие. Усвоявайки гръцката грамотност, славяните пишели на своя език с гръцки или латински букви. В това ни уверява Черноризец Храбър в своя труд «О писменехъ». Може да се допусне, че свещениците славяни проповядвали и поучавали народа на славянски, като си служели с думи οт своя майчин език за християнски понятия. Така била подготвена почвата за поява на славянска писменост. Доказано е вече, че солунските братя Кирил и Методий са превели църковните книги на солунското наречие, което и станало общ книжовен славянски език. От книжовните творби на Кирила и Методия и техните ученици, мнозина от които произхождали от византийските области, се вижда, че това наречие имало свойствата на високо развит език. Това е несъмнено свидетелство за нарастналата културотворна способност на българските славяни през IX в. Изобщо християнизирането на българските славяни, сир. славянските племена, от които се образувал българският народ, бил дълъг исторически процес, който започнал след тяхното окончателно заселване в Балканския полуостров и с постепенно създавания симбиоз между тях и завареното християнско население (гръцко, романско(45) и полупоримчени трако-илири) (46). Тоя процес подготвил почвата, върху която по-късно била основана нова поместна народностна църква – Българската. Ясен показател на близко общение между славя-ните и старите жители християни са езиковите заемки.(47) В старобългарския език има не малко думи от гръцки и латински произход, а в албанския и ромънския език - много славянобългарски думи. Трите народа имат и общи поверия(48).

По-горе се изтъкна, че Солун е въздействувал най-много върху славяните в Македония. От тук може да се извади заключението, че християнството се разпространило най-рано всред славянското население в крайморските области на Балканския полуостров, гдето и се запазили християнски центрове. За това спомагало и обстоятелството, че през втората половина на VII в. Византия, вероятно и за да възстанови или осигури движението между Цариград и Солун по стария път Via Egnatia, се стремила да подчини славянските племена в Егейска Македония. Точно кога Византия е покорила Славиния, не е известно, но в началото на VIII в. Сердика, главен град на провинцията Средиземна Дакия, била византийско владение до 809 г., когато българският княз Крум я завладял. Византийското владичество се придружавало с налагане на християнството над езическото население, тъй като във Византийската империя, считана за «свещено царство»(49), не се търпял политеизмът още от времето на Теодосий Велики. По същата причина славяните, които били на служба във византийската войска, трябвало да изповядват християнската вяра(50). Трябва да се има предвид и обстоятелството, че славяните, поданици на Византийската империя, живеели в градовете (напр. Солун) съвместно с християнско население и стопански и други нужди ги подбуждали да се намират с него в по-тесни връзки, да желаят да се изравнят по граждански права и да участвуват в обществения живот на общото селище. Пътя за такова сближение и съчетание тогава била християнската вяра(51).

Християнството вероятно прониквало и между полунезависимите славянски племена. Негови разпространители могли да бъдат техните поданици християни (особено духовните лица)(52), също и пленниците християни, които славяните вземали във войните с Византия и оставали да живеят при тях(53), както и пленниците славяни, които след дълговременно пребивание във византийска среда приемали християнството и се връщали в своята родина(54). Отглас на мисионерска дейност в Македония е даден в Солунската легенда «Слово Кирила Философа како увери Боугаре». Тук неизвестният автор е смесил славянския учител Кирил с един ревностен проповедник от Кападокия на име Кирил. От Дамаск той отишъл в Александрия, гдето в олтаря на църквата на патриаршията чул глас да отиде при славянския народ българи, да ги приведе в християнската вяра «и да им даде закон». Кирил дошъл в Солун. Тук изнамерил българска азбука от 32 букви и отишъл в гр. Равен на р. Брегалница, гдето малко време учил българите, и те сами се потрудили да усвоят неговото учение(55). Известно е още, че вероятно под влияние на солунските християни се покръстил един славянин-техник, който направил обсадна машина при: обсада на Солун от македонските славяни.

Важно е да се знае през какви етапи е минавало християнизирането на българските славяни, кога във всяка славянска област било окончателно утвърдено християнството. Константин Багренородни, който съобщава за покръстване на сърбите и хърватите във време на император Ираклий, не дава никакви сведения за разпространение на християнството между македонските и другите български славяни. Единственото много общо и късно известие е заявата на пратениците на българския княз Борис в Цариградския събор от 869–870 г., че когато българите завладели от гърците сегашното си отечество, те заварили тук гръцки свещеници (вж. тук по-доле, гл. IV). Под свое сегашно отечество българските делегати разбирали преди всичко първите провинции, които Аспарух със своята дружина завзел в 680 г.: Малка Скития и Долна Мизия (днешна Добруджа и Дунавска България). Би следвало да заключим, че в тези области прабългарите заварили християнско население с духовенство – не само свещеници (енорийски), но и епископи (епархийски). Тогава в Долна Мизия живеели осем славянски племена: севери в източната част на провинцията и «Седем племена» в западната й част. Логично би било заключението, че тези славянски племена, които се заселили на византийска територия и към 680 г. били под византийска власт, са приели християнството както всички други славяни – византийски поданици.

В един каменен гръцки надпис, намерен в развалините на античния град Филипи (близо до гр. Кавала) и поставен във времето на българския княз Пресиан (баща на княз Борис), се хвърля упрек върху християните (във Византия), че са били забравили добрините на българите, «но Бог вижда» – заключава обвинителят. В друг гръцки надпис пак намерен в развалините на гр. Филипи, се говори, че Пресиан изпратил кавхана Исбул начело на «много българи» против смоляните (επί тобѕ Σμολεάνους) Двата надписа(56) са свързани с едно събитие: завземането на Смолянската област. В тази връзка под «християни», които забравили добрините на българите, трябва да се разбират не изобщо византийците, а съседните християни, жителите на тази област – славяни и др. народности. Така тълкувайки тези свидетелства, може да се мисли, че към половината на IX в. смоляните под византийска власт били християни, поради което и била открита в тяхната област Смолянска епископия, подчинена на филипийския митрополит. Несъмнено по това време християнството било укрепено и в славянската област, на която славянският апостол Методий, преди да стане монах, бил управител.(57)

От българските славянски племена най-късно били подчинени от Византия войнствените милинги (Μιληγγοΐ) и езерити (έζερίταί) в Пелопонес. При императрица Теодора, настойница на малолетния си син Михаил III (842–867), византийският пълководец Теоктист предприел поход срещу тях и ги подчинил на Византия, като им наложил да плащат данък и да приемат християнството. Но те не били утвърдени напълно в новата вяра, та през втората половина на X. в. проповядвал между милингите подвижникът св. Никон (умр. 998 г.).

От тези откъслечни сведения не можем да си съставим ясна представа за етапите в разпространението на християнството между нашите прадеди българските славяни. Имаме обаче свидетелство на старобългарският писател Черноризец Храбър от времето на цар Симеон (893–927), въз основа на което можем да твърдим, че към половината на IX в. голяма част от българските славяни (между Егейско море и Дунав) вече били християни. Той пише: «Прежде оубо Словене не имеха книгъ писменъ, на чрьтанми и резанми чьтеха и гадаха, еще съще погани. Крестивше же са наждаха са римскыми и грьчьскыми писмени писати словенска речь, безь оустроениа. На како можеть са писати добре грьчьскими писмени Бгь, или животъ или ѕело или црковь, или широта, или щедрость, или юность, или иади, или езикъ, или иадь, и инна подобнаа симъ. И тако беша многа лета». Най-после Константин Философ, наричан Кирил, им създал 38 букви, едни според гръцките, други пък «по словенстеи речи»(58).

Кога била създадена славянската писменост, съществува спор между изследователите слависти. Черноризец Храбър посочва точна дата 6363 г. от с.м. във времето на византийския император Михаил III, българския княз Борис, моравския княз Ростислав и панонския княз Коцел. Според едни тази година е дадена по Александрийската ера (= 5500 г. до Р. Хр.) и съответствува на 863 г., а според други – по Цариградската ера (= 5508 г. до Р. Хр.) и 6363 г. се пада на 855 г. В действителност Черноризец Храбър се основал само на разказа в Панонското жите на Кирила за дейността му в Моравия и сметнал, че Кирил е изнамерил славянската азбука във връзка с тази мисия, както се разказва в това житие, сир. в 863 г., преди да заминат за Моравия. Обаче създаването на славянска писменост - било трудно дело. необходимо било достатъчно време, за да се състави нова азбука, съобразена със славянската реч, и да се преведат за пръв път на славянски Изборно евангелие и други богослужебни книги(59). Кирил сигурно е мислил повече време, за да изпълни тази голяма задача и не поради нуждите на Моравия, които случайно се узнали във Византия в 863 г., а поради нуждите на византийските славяни и предимно на македонските славяни, на чийто език и превел църковните книги. Ето защо трябва да се допусне, че той изнамерил славянската писменост няколко години преди Моравската си мисия по свой почин или по внушение на византийски държавни мъже (напр. патриарх Фотий, негов учител в придворното виеше училище) .

Като приемем, че Кирил и Методий изнамерили славянската азбука (глаголица) няколко години преди да заминат за Моравия, трябва да смятаме за начало на нов период в културното развитие на славяните християни въвеждането на славянската писменост в обществения живот на славяните – най-напред в Моравия в 863 г. и после от 886 г. в България. Черноризец Храбър, по всяка вероятност български славянин (= българин), имал предвид именно просветната дейност на Кирила и Методия в Моравия. Следователно периодът, през който славяните християни употребявали гръцко или латинско писмо, завършвал, когато Кирил и Методий започвали това свое дело.

Не може да се определи точно от кога славяните в една или друга византийска област били християни, но все трябвало да са минали няколко десетилетия(51), през които те са си служели с гръцки букви и слушали богослужението на гръцки език. Ако след похода на император Константин Копроним в 759 г. срещу Славяния, тази обширна област, както се изтъкна по-горе, все още не била напълно подчинена на Византия, то през втората половина на IX в. християнството ще да е било вече въведено в нея заедно с византийската власт, под която се намирала в средата на IX в. Солун бил гръцко-славянски град. Несъмнено неговите жители славяни били християни (православни), с които се сродявали дори държавни сановници, както например солунският друнгарий Лъв, баща на: двамата славянски апостоли(62). Християнско ще да е било и славянското население в Солунката околност. Някои славяни в Солун и други градове може да добивали гръцко образование(63), но славянските маси оставали непросветени. Чуждият език, на който се извършвало благослужението, представлявал голяма пречка за тяхното духовно развитие. Енорийските им свещеници вероятно изпитвали най-вече трудности за просвещаването на славянското си паство. Възможно е предимно свещеници-славяни по народност да са пишели на славянски език с гръцки букви молитви, поучения и пр. (64). Тези именно книжовни опити са уверили двамата образовани солунски братя Кирил и Методий, колко е необходимо да се създаде славянска писменост за правилното културно развитие на славяните и за тяхното тясно съединение с християнската църква. За да извършат това възвишено дело, те се насърчавали от примера на други народи, които след като приемали християнството, придобивали писменост на своя език със съдействието на самите ръководители на християнската църква(65).

Що се касае до славянските племена в Мизия, у тях християнството наверно е прониквало много по-рано, когато били под властта на Византия (VII в.)(66), но не е известно, след като земята им била завладяна от прабългарите, доколко те са запазили християнската си вяра (вж. тук по-доле, гл. III).

БЕЛЕЖКИ

(1) Срв. Любор Нидерле, Быт и культура древних славян, Прага 1924, стр. 13–14; Ст. Романски, Славянската прародина, в Българска историческа библиотека, II, 1929 г. стр. 64.

(2) Вж. А. М. Селищев, Славянское население в Албании, София, 1931.

(3) Латинският писател Iordanes (VI в.), различава два клона славяни: анти (=източни славяни) и Sclaveni (=западни славяни) Той представя, че славяните се простирали от града Novietunum и Мурзианското езеро до р. Висла и Днепър (Monumenta Germaniae historica, t. V, 1, Iordanes, Romana et Getica, p. 6315).

(4) Хуните и аварите се застояли за известно време в Панония (днешна Унгария). Както се знае, след смъртта на Атила (453 г.) Хунската държава се разпаднала, а Аварската – в началото на IX в. Византийските императори Юстиниан 1, Маврикий и Ираклий са вземали военни отбранителни и настъпателни мерки, за да спрат масовите настъпления на славяните от Дакия. Съставено било и специално ръководство на гръцки език «Стратегикон» как да се води войната със славяните. Тези факти показват, че в тоя момент дакийските славяни се намирали на такава степен на общественото си развитие, че им било необходимо да отворят нови пътища на своето историческо движение, като използуват природните богатства и социалните борби във Византийската империя (разпадането на робовладелческня строи и зараждането на нови, феодални производствени отношения).

(5) За пътищата по р. Висла, за Балтийско море вж. В. И. Пичета, Образование Польского государства в Славянский сборник, М. Л. 1947, стр. 47. Срв. История Болгарни, I, издание АНСССР, Москва 1954, стр. 39.

(6) Според Iordanes през VI в. славяните живеели на запад от р. Днестър, а антите – от р. Днестър до р. Днепър. Нашествията на антите през Дунав показват, че те заемали и места в днешна Бесарабия (между р. Днестър и Прут). Вж. повече м. тр. Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X–XV в.), София, 1950, стр. 5–6, бел. 7.

(7) В похода на пълководеца Велизарий в Италия участували около 300 д. анти опитни бойци (вж. и други примери у К. Iиречек, Историја Срба, I, Београд, 1922, стр. 56).

(8) Съответно на това название се явява Rim, Urum у персите, арабите и после у турците.

(9) Това приема и К. Иречек (пос. съч., стр. 56).

(10) Вж. описание на славянските нашествия с. там, стр. 58–79.

(11) Гръцки извори за българската история, II, стр. 281–282.

(12) Срв. История Болгарии, I, стр. 35 (дадена е и литературата по тоя въпрос).

(14) По притоците на Дунав в Дакия славяните често държали до 150 ладии еднодръвки (срв. Јиречек, пос. съч., I, стр. 55).

(15) Срв. там, I, стр. 62; История Болгарии, I, стр. 42.

(16) Вж. Известия Русского археологическото инстута в Константинополе, X, София, 1905, стр. 310–311; срв. История Болгарии, 1, стр. 47–48 (влияние на траките), 50 (находки в Плиска).

(17) На това указва легендата, съобщавана от византийския лексикограф Свидас, че българският княз Крум заповядал да се изкоренят лозята, за да се прекрати пиянството. Нидерле заключава общо, че през първото хилядолетие у славяните, които отдавна завеждали селско стопанство, земеделското стопанство добило «напълно рационален вид» (пос. соч., стр. 62).

(17а) Гръцки извори за българската история, III, стр. 136, 137, 147.

(18) За него напомня името на цветето перуника, също и името на планина Перин или Пирин. Срв. К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор. София, 1939, стр. 31–32. Според руската «Повесть временных лет» пред княжеския дворец в Киев се издигал внушителен идол на бог Перун със сребърна глава и златни вежди.

(19) Procopii, De bello Gothico, ed. Haury, II, стр. 357–358(15-25).

(20) Срв. K. Iиречек, Историја Срба, I, стр. 117–118.

(21) История Болгарии, I, стр. 37.

(22) Такава била религията на римляните в най-старо време (срв. К. Iиречек, пос. съч., I, стр. 54).

(23) Procopii, пос. съч., II, стр. 357(18).

(24) Срв. К. Iиречек, пос. съч., I, стр. 121.

(25) Procopii, пос. съч., стр. 368(28–29). Посочените сведения на Прокопай вж. и в Гръцки извори за българската история, II, стр. 124.

(26) Гръцки извори за българската история, II, стр. 281 (според Стратегикона), 315–316 (според Теофилакт Симокат). Iиречек, Пос. Съч., 1, стр. 53.

(27) Ex historii Menandri Protectoris excerpta de legaticmibus barbarorum ad Romanos, ed Bonnae, стр. 4 0 61-20. Имайки предвид характера на славяните, авторът на «Стратегикон» съветва, че е безполезно да се сключват договори, тъй като човек не може да ги склони да се подчинят, а може да се усмирят по-скоро със заплахи отколкото с дарове (Гръцки извори за българската история, стр. 283).

(28) Пос. издание, II, стр. 281 (според Стратегикона).

(29) Procopii, пос. съч., II, стр. 357(9-11).

(39) Вж. К. Иречек, История на българите. Поправки и добавки, стр. 21 (цитат от съчинение на Псевдокесарий).

(31) Напр. славянските племена в Македония стримонци, ринхини, драговити и сагудати, също и велегезити в Тесалия се съюзявали за превземането на Солун.

(32) Срв. В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове, I, София, 1918, стр. 262.

(33) К. Иречек също допуска това (Историја Срба, I, стр. 127).

(34) А. Т. Балан, Кирил и Методи, София, 1920, стр. 87(12-20). По-рано византийското правителство го назначило за управител на една славянска област, сякаш, за да изучи нравите на славяните, както казва неговият житеписец. Може да се предполага, че епархията, която му била предлагана, имала славянско население.

(35) В. Н. Златарски, пос. съч., I, стр. 308–311.

(36) В 664 г. 5000 славяни в Мала Азия минали на страната на арабите. Също недоволни били и славяните, преселени от Юстиниан II Ринотмет (685–695) от Струмската област във Витиния. През войната с арабите при Севастопол в Киликия в 692 г. взел от тях 30 000 воини, но 20 000 д. заедно с военачалника си Небул се предали на арабите. Юстининан II, разгневен, безмилостно наказал останалото във Витиния славянско население: мъже, жени, деца били събрани при залива на Никомидия и ги изклали или удавили в Мраморно море (срв. Charles Diehl, Choses et gens de Byzance, Paris, 1926, p. 181).

(37) Тази етнична промяна признава византийският император Константин Багренородни относно Елада, като със скръб се провиква: Πασα ή χώρα έσλαβώϑη καί βάρβαρος (Цялата страна се пославянчи и стана варварска) (Constantini Porphyrogenetis, De thematibus, III, ed. Bonnae, p. 53).

(38) Тази роля е изяснена достатъчно от съветски византинисти. Докато при Юстиниан I земевладението на императорите и сенаторите се дължало на принудителния труд, на робите и колоните, също и църковните земи били обработвани от колони и роби, през VII в. робовладението и колонатът изгубили господствено положение, явило се свободно селско население след ожесточена борба с експлоататорите. Много помогнал военният разгром, нанесен на империята от арабите и славяните, особено славянската колонизация. Вж. М. В. Левченко, Церковные имущества V–VII вв. в Восточной римской империи, Византийский Временник, II (XXVII), 1949, издание АНСССР, стр. 30–31, 325–326. С тоя въпрос се занимала и М. Э. Липшиц, в студиите си «Славянския община и ея роль в формировании византийското феодализма, Византийски Временник, I; Византийское крестьянство и славянская колонизация. Византийский сборник, М. –Л. 1945.

(39) Белград, Велбъжд, Воден, Главеница, Дебър, Мелник, Мъглен, Острово, Струга, Търново, Червен, Мокра, Преспа, Бабуна, Беласица, Витоша, Мрамор, Плачковица, Средна гора, Стара планина, Шар планина; Брегалница, Велика (=Вардар), Нишава, Росица, Черна, Бяло езеро (=Охридско езеро), Бяло море, Черно море и др. Срв. Iиречек, Историја Срба, I, стр. 44–45, 104.

(40) В Мизия: севери, «Седем рода», ободрити, тимочани; в Македония: берзити (=бърсяци?), стримонци, ринхини, смоляни, драговити, сагудати; в Тесалия и Епир велегезити (=велегости?), (вайонити (=войничи?); в Пелопонес: милинги и езерити (езерци).

(41) В Панонското житие на Кирила, пос. изд., стр. 60, гл. XVI: Како ты еси сьтвориль ныние Словеномь книги; в Панонското житие на Методия, пос. изд., стр. 88: Ростиславь кназь словенскъ. Методиевият ученик Константин се обръща към славяните: тем’же оуслышите Словени вси; слышите словен’скь народь весь (Йорд, Иванов, Български старини из Македония, II изд. София, 1931, стр. 339, 340).

(42) Престанала да съществува основаната от Юстиниан I в 535 г. автокефална архиепископия на Първа Юстинияна, която заемала по-голямата част от западната половина на Балканския полуостров, именно провинциите, в които гъсто се заселили славяните: Прибрежна Дакия, Средиземна Дакия, Горна Мизия, част от Панония, Превалитания, Дардания, Втора Македония, Нови Епир. От 602 г. няма никакво известие за нея. Вероятно поради голямото намаление на християнското население в Превалитания (днешна Северна Албания и Черна Гора), в 592 г. папа Григорий I е дал на епископа на гр. Lissus (днес Алесио или Леш) друга епархия в Италия. Епископиите на Скодра и Диоклея се споменават за последен път в 602 г. (срв. Historia е shqiperise (История на Албания), I, Tirane, 1959, стр. 145). Константин Багренородни съобщава, че сърбите и хърватите пръв път се покръстили във времето на император Ираклий. По негова молба папата изпратил в Сърбия свещеници, които обърнали към християнството двата народа. Обаче това не ще да е верно. В Далмация славяните (=хървати) са били още езичници във времето на папа Йоан IV (640–642), родом от Далмация: той изпратил там абата Мартин да откупи от езичниците разграбените християнски предмети и да събере реликвите от запустелите църкви (срв. Iиречек, пос. съч., 1, стр. 66–75 и 126). Фактът, че сърбите се покръстили чак към 879 г. под въздействие на император Василий I, говори, че или император Ираклий не е направил опит за християнизирането на сърби и хървати, или опитът му не бил сполучлив.

(43) Вж. м. ст. Епархийски списъци като исторически извори за християнизацията на балканските славяни, в Известия на института за българска история, VI, София, 1956, стр. 647–654. Списъкът на 15 епископии под дирахийския митрополит (в днешна Северна Албания и Черна гора, вж. Iиречек, пос. съч., I, стр., 124– 125) не може да бъде свидетелство за славянския период на тези области.

(44) Панонско житие на Методия, пос. изд., стр. 88(12-13): Вы бо еста Селоунiанина, да селоунiане вьси чисто словенскъi беседоуютъ. Авторите на панонските жития не съобщават от каква народност били Кирил и Методий, защото щом били солунци и радетели за славянския род, се подразбирало, че те били славяни.

(45) Потомци на романското население са власите, а на полупоримченнте трако-илири – албанците.

(46) Вярвания във вампири или вукодлаки у южните славяни, ромъните, албанците и гърците, у които вампирите са известни със славянското име вукодлаки (βοολχολάκι); приказки за заграждане на жив човек в крепости и мостове: сръбска приказка за Шкодренската крепост и за моста при Вишеград, у българите – за Лъджа Хисар при Пловдив и Кадиин мост на р. Струма, у гърците – за моста в Арта, у ромъните – за църквата в Куртея де Арджеш; приказка за Траян с овчи уши у гърците в Траянопол и у сърбите – за «Троян», приказки за еднооки чудовища(=циклопи) у българи, хървати и словенци (Iиречек, пос. съч., I, стр. 122 –124 по Karl Dietrich, Die Volksdichtung der Balkanlander in ihren eemeinsamen Elementen). Взаимното влияние на славяни и албанци «в по-лето на обществената култура» през средновековието се изтъква и в Historia е Shqiperise; 1, стр. 154.

(47) Срв. Iиречек, пос. съч., 1, стр. 77.

(48) В 658 г. император Констанс II предприел поход в областта Славиния и се върнал от там с много пленници. В 688 г. Юстиниан II Ринотмет прекосил тази област, стигнал в Солун и преселил много хиляди славяни във Витиния, около Опсикион. В 758 г. Константин V Копроним нападнал същата област. Явно е, че Славиния дотогава още не е била споена с Византийската империя, следователно и с християнството. В VII вселенски събор (787 г.), в който участвували 350 епископи от Изток и от областите на Балканския полуостров, нямало епископи от Славиния, нито от вътрешните градове на Източен Илирик (западната половина на Балканския полуостров) – от Скупи (днес Скопие), Лихнида (= Охрид), Наисус (=Ннш), Сердика (=Средец, София), Пауталия (= Велбъжд, Кюстендил). Погрешно е твърдението, че участвувалият в тоя събор ίτρατηγιος Δαρδάνων имал катедра в Дардания (=Скопско) (Е. Голубинский, Краткий очерк истории православных церквей Болгарской Сербской Молдо-Волашской или Румънской, Москва, 1871, стр. 549, 16). Евтимий Σάρδεων, който също участвувал в тоя събор бил епископ на гр. Сарди в Мала Азия, а не на Сердика. В VII вселенски събор нямало представител и от Филипопол, а се явили много епископи от Тракия: Одрин, Δέρκων, Ρηγίον (сега Кючук чекмедже), Визия (=Виза), Дризипара, Кипсала Цуролон (=Чорлу), Созопол, Месемрия и др. От Източния Илирик в събора били само епископите от крайморските градове Солун, Никопол в Епир и Дирахиум (днес Драч). От тук може да се заключи, че християнско било населението в Одринска Тракия, край Черно море до Месемврия включително, в посочените места на Източния Илирик, т.е. в тази част на Балканския полуостров, която била под византийска власт. Естествено християни са били и заселените там славяни. В останалата част на Балканския полуостров – Западна Тракия, без Траянопол, Македония без Солун, Епир и други провинции, гъсто населени от славяни независими или полунезависими от Византия, християнството не е било утвърдено, поради което не виждаме там епархийска организация. Изглежда, че положението се променило в края на VIII в. или в началото на IX в.: Византия успяла да завладее Северна Тракия, Славиния и други съседни области. В 807 г. се явява митрополит във Филипопол, Сердика до 809 г., както се каза, била византийски град (вж. повече м. ст. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), Годишник на Духовната академия, София, т. V, стр. 201–202, 216.

(49) Основателно е мнението на Chr. Dawson, че «Светата римска империя – Sancta respublica romana – била създадена не от Карл Велики, а от Константин и Теодосий. В V в. тя е станала една истинска държава-църква...» (пос. съч., стр. 127).

(50) Византийският таксиарх Дабрагез, ант по народност, участвувал във войната с персите в 549–556 г., имал син с християнско име Леонтий (срв. Iиречек, пос. съч., I, стр. 56). По тази причина през X в. варяжките (киево-руски) отреди, които служели в Цариград, се състояли само от християни, както уверява Константин Багренородни (De ceremoniis aulae byzantinae, ed. Bonnae, p. 579).

(51) Срв. м. тр. Кратка история на съвременните православни църкви, II, София, 1946, стр. 17.

(52) Няма известие, че тези славяни не са били веротърпими. Византийските писатели не съобщават за гонение на християни в Славиния, Берзития или в други славянски области. Не може да се поддържа, че в тези области не е останала част от старото християнско население – гръцко или романско.

(53) В Дакия славяните се отнасяли към пленниците до известна степен хуманно. Ония, които оставали при тях, се ползували от тяхното гостоприемство и ги запознавали със своя мироглед.

(54) Ако византийските войници-славяни, «като се връщали в родните си села, трябвало да разпространяват християнството в своите семейства» (Голубинский, пос. съч., стр. 18), то същото задължение могли да чувствуват и пленниците славяни, покръстени през време на своето пребивание във Византийската държава.

(55) Азь ихъ мало учахь; а они сами много преобритаху» (Йорд. Иванов, пос. сб., II изд., стр. 282–283).

(56) Вж. тези надписи също там, стр. 11.

(57) Панонско житие на Методий, пос. изд., стр. 86–87: цьсарь... княжение iемоу дасть дьржати словенско... да би прооучиль са вьсемъ обичаемъ словеньскимъ и обыкль я по малоу. Тази славянска област може да се намирала или в Македония или в Тесалия (А. Теодоров-Балан. пос. изд., стр. 92).

(58) «Сказание како състави сты и Кирил Словеном писмена противу iазнкоу» (Йор. Иванов, пос. сб., стр. 442–443).

(59) Вж. Панонското му житие, пос. изд., стр. 58(10) и 59(5-7).

(60) Константин-Кирил бил отличен мисионер. Византийското правителство му възложило една след друга три мисии: у сарацините, хазарите и в Моравия. За втората мисия той се подготвил в Херсон, гдето научил или по-вероятно усъвършенствувал познанията си по еврейски език, за да се бори с иудейските пропагандатори в Хазария. След като се върнал от сарацините в Цариград, той се уединил в някой манастир и после отишъл при брата си Методий в планината Олимп (около днешна Бруса), която като монашески център заменял сетнешния Атон. Тук той «беседвал с книги» – казва се в Панонското му житие (пос. изд., стр. 40–41). В тия свои занимания по всяка вероятност Кирил размишлявал и за просвещаването на любимия му славянски народ.

(61) Черноризец Храбър казва, че така е било в течение на «много години» (вж. по-горе цитат).

(62) Спор се води за народностния им произход, понеже в техните Панонски жития не е означена народността им. Тяхната самоотвержена любов към славянския род е свидетелство в полза на мнението, че те не са били чисти гърци. Вероятно тяхното семейство било двуезично (гръцко-славянско). А. Т. Балан поддържа това мнение (пос. изд., стр. 69). В. Погорелов счита, че Кирил и Методий били славяни (вж. рецензия на Ст. Романски, „Македонски преглед“, г. XXVI кн. 9 и 10 (за негова статия в «.Casopis Ucene Spolecnosti Safarikovy, Братислава, г. I, т. II, 1927). В едно кратко житие на Кирила се казва, че той бил «Блъгаринь» (Йор. Иванов, пос. сб., 63. Срв. по-горе за царигр. патриарх Никита (766–780), който преди това бил свещеник в цариградския храм «Св. Апостола», и на длъжност «началник на манастирите» при Цариградската патриаршия.

(64) Това явление се повтаря през Възраждането, когато свещеници, учители, търговци пишели на български (на своето родно наречие) с гръцко писмо.

(65) Св. писание било преведено през II в. на латински език (т.н. превод Вулгата), през III в. на сирийски (т.н. превод Пешито), през IV в. Улфила го превел на готски език. Фрументий – на етиопски през V в Месроб - на арменски. Коптите (в Египет), арабите християни, грузинците също са имали богослужебни книги на своя роден език. Св. писание било преведено дори на хунски език от един епископ - проповедник у племето сабири при Каспийско море (срв. Iиречек, Историја Срба, I, стр. 126).

(66) Същото мнение е изказал видният руски църковен историк Голубински. Вземайки предвид факта, че славянските плмена, които заели Мизия, «доста дълго време... се намирали в зависимост от гърците», той заключава: «На това основание трябва да се мисли, че първото разпространение на християнството между славяните в Мизия, сетнешна България, имало място още в периода от време, който предшествувал идването на българите (=прабългарите) в нея» (пос. Съч., стр. 17). Той е наклонен да приеме че у мизийските славяни имало храмове и свещеници, макар вероятно в «твърде ограничено число», както в X в. киевските християни при княз Игор, въпреки че били сравнително малочислени и много трудно могли да получават свещеници, имали и храмове и свещеници (там, стр. 18).

Публ. в Проф. Иван Снегаров, 1100 години от покръстването на българския народ. София, 1966, с. 3-50.