БЪЛГАРСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ ЗА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ

Малко преди да почине Българският патриарх Кирил (3 януари 1901, София – 7 март 1971, София) довършва в ръкопис книгата си „Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията“, която е отпечатана посмъртно. В нея макар и накратко той се спира и на историята на Охридската българска архиепископия.

Тъй като наскоро Вселенският патриарх Вартоломей обяви, че е предстоящо решаването на въпроса за узаконяването на македонската православна църква под името Охридска сметнах, че е належащо да се чуе мнението на най-видния български патриарх, с произход от Македония, който беше същевременно и учен с международна известност и авторитет. Животът, дейността и творчеството на Патриарх Кирил го нареждат редом с най-бележитите български църковни водачи, каквито бяха Патриарх Евтимий и Екзарх Йосиф.

На въпроса за Охридската архиепископия се спирам още повече тъй като е известно от публичните изяви на сегашния Вселенски патриарх, че той е един от видните фалшификатори на българската история, но и не само на нея. В архивите на Цариградската вселенска патриаршия би трябвало да се крият и сега документите за Охридската патриаршия (архиепископия), но до тях не се допускат българи. (Между другото оригиналите на кодексите на Охридската патриаршия днес се пазят в Държавния архив в Тирана, вероятно озовали се там след краткотрайната албано-италианска окупация на Охрид в началото на Втората световна война.) Охридската патриаршия (архиепископия) се утвърждава като продължител на Преславската българска патриаршия, като нейните права като българска са запазени и при падането на България под византийска власт, а в последствие и по време на турското робство, като продължава съществуването си до 1767 г. През 1767 г. тя е ликвидирана от турските власти в резултат на интригите на Цариградската патриаршия. Парадоксалното в случая е, че днес именно тази патриаршия се кани да я възстанови, но вече не като българска, каквато тя е била в продължение на близо едно хилядолетие, а като македонска, а не българска. Сегашният Вселенски патриарх стана популярен с това, че за него историческата правда няма никаква стойност.

Но за съжаление патриарх Вартоломей не е сам в пропагандирането и налагането на лъжата. По същия начин с лъжата си послужи и настоящия Римски папа Бенедикт, който публично изрече не по-малки лъжи при посещението си в бившата Вардарска бановина. В случая главата на Римокатолическата църква можеше да потърси предварителна информация от подчинените му историци, архивисти и библиотекари от Ватикана да му изяснят не само македонския въпрос но и историята на Охридската патриаршия. Още повече, че и той освен българското мляко с което е закърмен в далечна Аржентина, една ли има и елементарни познания върху българската история и българския църковен въпрос.

И двамата църковни водачи бяха единодушни и най-после постигнаха помирението и обединението между Източната и Западната християнски църкви и то на базата на фалшифицирането на българската история. Може би тази лъжа, изричана от двамата църковни водачи ще бъде един от първите успехи на икуменическото движение?!

С по-долу публикувания текст нашите съвременници ще имат възможност да се запознаят с мнението на Българския патриарх Кирил, който освен че е по рождение македонски българин, но е и един от най-добрите църковни историци, какъвто остава и до днес.

Тъй като в нашия сайт малко сме се спирали върху неговата дейност сега ви предлагам да се запознаете и с един ранен очерк от друг бележит български църковен историк, какъвто е Васил Киселков. В него авторът се спира само на дейността и най-ранното книжовно творчество на патриарха.

Скоро ще имате възможност да се запознаете и с други важни текстове за историята на Охридската патриаршия, също дело на известен наш историк и той македонски българин. Не съм сигурен, че това ще повлияе върху решението на патриарх Вартоломей, но все пак нашата четяща и образована аудитория ще има по-голяма информация как се краде и фалшифицира нашата история, още повече че нашата църква все още мълчи по този важен въпрос.

Цочо В. Билярски

 

Съвместна служба на патриарх Вартоломей и папа Бенедикт

 

* * *

Катедралната църква „Света София“ в Охрид

Манастирът „Свети Наум“ в Охрид

 

БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ КИРИЛ
ЗА ОХРИДСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ

 

Църковно-народните дейци бяха възкресили спомена за Охридската архиепископия, за да дадат историческа обосновка на искането за българска църковна независимост. Твърде настойчиви в тая насока са били самите охридчани отначало по време на борбата им за назначаване (от Патриаршията) на български владика, а подrре за независима българска църква. Ние вече засегнахме въпроса за историческите изследвания през средата на XIX в. за произхода и народностния характер на Охридската архиепископия, която бе смесвана с Първа Юстинияна. Това гледище имало видима вероятност, тъй като пределите на Първа Юстинияна в голяма мярка съвпадали с тия на Охридската архиепископия, поради което то било приемано без възражение.

Охридската архиепископия бе продължение на българската църква (патриаршия при цар Симеона) от Първата българска държава. Седалището й от Велики Преслав (столицата) бе преместено в Дръстър (Силистра), когато киевският княз Светослав навлезе в България и спря настъплението на византийския император Йоан Цимисхи. Но в 972 г. Източна България бе завладяна от византийците и българското патриаршеско седалище се премествало постепенно все по на запад, в свободните български земи. От Средец стига до Воден, Мъглен, Преспа, Охрид – в Самуиловата (или Западната) българска държава. Но и след нейното покоряване от Василий Българоубиец в 1018 г., Българската патриаршия (сега вече архиепископия) продължава да съществува като автокефална църква, правата на която все повече са били стеснявани.

След въстанието на Асеновци и създаването на Втората българска държава възстановява автокефалната си и Българската църква (1186 г.) със седалище в столицата Търново. В 1235 г. тя бе призната на събора на източните патриарси в Лампсак за патриаршия. Така през един период от 207 години едновременно са съществували две независими български църква – Търновската и Охридската. В 1393 г. Търново бе завладяно от турците, с което се тури за няколко века край на българската държава и на Търновската църква (патриаршия). Оставаше като българска, главно по име, Охридска архиепископия.(1)

Споменът за независимата Охридска архиепископия не е бил заличен от народната памет особено в Македония, макар да е бил доста избледнял. Периодът от премахването на тая с голямо историческо минало българска църква (1767) до народностното възраждане на македонските епархии не бил така дълъг, та да потъне тя в забрава. За това свидетелствува зографско- манастирското предание, което в 1860 г. съобщава о. Натанаил Зографски, автор на едно от първите исторически изследвания за Охридската архиепископия.(2)

Как Руският синод и Азиатският департамент са схващали въпроса за народностния характер на Охридската архиепископия? Един от учените йерарси на Руската църква, мненията на когото по въпросите на Източната църква са били търсени и взаимни под внимание от руското правителство, Филарет Московски, още на 11 май 1860 г. бил на мнение, че на българите трябва да се даде известна църковна автономия при определена църковна област. Руският посланик в Цариград Лобанов бе предприел постъпки пред Патриаршията в тоя дух. Той изтъкнал мисълта за възстановяване на Охридската, Търновската и Ипекската патриаршии, като предстоятелите на тия църковни области се нарекат митрополити. Лобанов е схващал възстановяването на Българската църква като архиепископия. Разбира се, от тия негови предложения, правени по време на непримиримия патриарх Йоаким II, нищо не излязло. Това Филарет Московски най-добре разбрал и се бе убедил, както се е знаело в Азиатския департамент, че споразумение между двете спорещи страни не може да се очаква.(3)

Η. П. Игнатиев още откак заел посланическия пост в Цариград (1864) е бил на мнение, че Българската църква, след като бъдат възстановени древните престоли в Търново и Охрид трябва да бъде представена в един постоянен патриаршески синод в Цариград заедно с другите автокефални църкви, Руската. Гръцката, Румънската и Сръбската.(4)

През 1867 г., когато цариградските българи бяха настояли пред турското правителство (м. март) да се отделят от Патриаршията и да устроят независима църква,(5) а подире отхвърлиха изцяло проекта на Григорий VI и предявиха искане да се възстанови Охридската архиепископия като Българска църква, Η. П. Игнатиев намерил, че това българско искане за определяне на Охрид като български църковен център би могло да се брани, ако би било предявено по-рано. Но при напредналия ход на преговорите то се било явявало закъсняло.(6)

Руският синод в послание до Цариградския патриарх Григорий VI от 2 март 1871 г. са бе произнесъл по гръцко-българския църковен спор. В това послание се изтъква, че двата проекта на турското правителство за уреждане на спора (3 октомври 1868), както и проектът на Григорий VI си приличали. Патриаршията отхвърлила и двата и изпратила на Портата опровержение (16 ноември 1868)?(7)

Разликата между двата проекта, по преценка на Руския синод, е била незначителна, тъй че не било оправдано Цариградският патриарх Антим VI и свиканият от него събор през септември 1872 г. да отхвърлят всички проекти и да обявят българите за схизматици. При това българите са се стремели да имат това, което са имали в продължение на няколко века до 1767 г., когато Охридската архиепископия е била подчинена на Цариградската патриаршия. Те са имали още по-рано и Търновската своя независима църква.(8)

И по-късно, в хода на развилото се българско църковно- народно освободително движение, руската дипломация се е връщала към идеята за обособяването на Българската (създадена вече) екзархия като църква на българския народ със седалище в Пловдив или Охрид, та да се била постигнела по-лесно спогодба с Патриаршията. Тая мисъл внушавал на Екзарх Йосиф през втората половина на 1878 г. драгоманът при Руското посолство в Цариград Михаил Ону. Кузман Шапкарев в писмо от Охрид, 17 август 1879 г., до архимандрит Методий Кусев в Пловдив му съобщава за слуха, който е узнал в Цариград на 1 септември 1878 г., а именно Екзархията да измести седалището си от Цариград. От приятели в Пловдив Шапкарев узнал, че се кроело Екзархията да се нарича Охридска архиепископия, а екзархът да запази седалището си в Цариград, но два пъти в годината да отива в Пловдив и Охрид, та по тоя начин да се запази единството на Българската църква. Сам Шапкарев одобрява тая идея „за да се опази правото ни и да оцелее народността ни в нашите страни“. Бои се обаче да не би тоя слух да се разпространява, за да се приспиват македонците.(9)

Гледището за възстановяване на Охридската архиепископия като Българска независима църква е било поддържано от всички български църковно-народни дейци и особено от македонските епархии. То бе силно доказателство и за екзарх Йосиф в по-късните фази на църковно-народното освободително движение.

На 5 ноември 1883 г. екзархът бе посетил английския посланик в Цариград лорд Дъфферин, за да му говори по екзархийския въпрос и за правата на българите. Той му бе оставил и мемоар на английски език, в който правел исторически преглед на българския църковно-народен въпрос откак България падна под турско иго, като особено се спира на унищожението на Охридската архиепископия в 1767 г. и присъединяването на българските епархии към Цариградската патриаршия. С това се наченало и погърчването на българския народ.(10)

През ноември 1883 г. при разговор между Нелидов и екзарха за евентуална спогодба между Патриаршията и Екзархията, екзархът дал да се разбере, че би могло да се измести седалището на Екзархията от Цариград (съгласно искането на Руското цариградско посолство), но той държи безусловно да бъдат зачетени народностните права на българското население в Македония. Екзархът не омаловажава и факта, че македонските епархии, искайки да им се изпратят екзархийски владици, всъщност държели за възстановяване на Охридската архиепископия.(11)

Македония имаше своя църковна организация в Екзархията.(12) Екзархията се явяваше продължителна на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия, защото и едната и другата бяха български църкви. Но ако са се позовавали било охридчани, или други българи, а даже самият екзарх на Охридската архиепископия, за да отстояват правото на македонските епархии да имат независимо от Патриаршията съществуване, то е представлявало всъщност позоваване на едно историческо право на тия епархии да бъдат независими от Патриаршията.

Съвсем произволно и превзето е твърдението на някои новейши историци, че в Македония съществувало антиекзархийско движение на македонска „народностна почва“ и то е поставяло искането за възстановяване на Охридската архиепископия.(13)

-----------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) По тоя въпрос и изобщо за историческата съдба на Охридската архиепископия гл. Ив. Снегаров, История на Охридската архиепископия, I и II.

(2) Натанаил, „Български книжици“, ч. II, кн. I, юли 1860, с. 138 сл.. „Истинно събитие в живо предание“.

(3) Собрание мнений и отзывов филарета, VI, с. 198 сл., 225–311; Записка по греко-болгарскому церковному вопросу составленная в Азиатском департаменте, 1 декември 1868, с. 15, 21.

(4) Записки граф Η. П. Игнатьева, с. 66.

(5) „Македония“, I, бр. 18, 1 април 1867.

(6) Кирил, Патриарх Български, Граф Η. П. Игнатиев и българският църковен въпрос. София, 1958, Документи, док. 26, тел. на Игнатиева, № 253, Буюкдере, 19 септември– 1 октомври 1867. Разбира се, Игнатиев не бе взел под внимание, че единствените изразители на българските тежнения не бяха цариградските дейци от 1867 г., а целият български народ и особено от македонските епархии. Въпросът за възстановяване на Охридската архиепископия бе отколе поставен (с. 247).

(7) Док. бълг. ист., I, № 409, Игнатиев до Геров, 18 юли 1868; в. „Македония“, II, бр. 41–49 от 4 ноември и бр. 50 от 22 ноември 1868; гл. + Кирил, Патриарх Български, Екзарх Антим (1816-1888). София, 1956, с. 268.

(8) ЦГИАЛ, ф. 797, оп. 48, арх. ед. 156, л. л. 35–42, Извлечение от определението на Св. Синод, 22 февруари – 12 март 1879 г., № 358. Гл. + Кирил, Патриарх Български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война ..., т. I, кн. I, с. 35 и 11, бел. 53.

(9) + Кирил, Патриарх Български, Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война, т. 1, кн. I, с. 50, 112–113.

(10) Дн. Е. Й., II, 5 ноември 1883, с. 40; Из частната архива на екзарха Йосифа, „Църковен архив“, кн. I–II, София, 1925, с. 164–167.

(11) Дн. Е. Й., II, 1 декември 1883, с. 84.

(12) + Кирил, Патриарх Български, Българската екзархия в ..., т. I, кн. I, с. 631, бел. 378.

(13) Гл. Славко Димевски, Македонското национално освобождение и Екзархијата (1839–1912), Скопје, 1963, с. 10 сл.

Публ. в Акад. Кирил, Патриарх български, Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, 1971, с. 69-72, 93-94.

 

Църквата „Свети Климент“ в Охрид

 

* * *

Д-Р ВАСИЛ СЛ. КИСЕЛКОВ
ПАТРИАРХ КИРИЛ КАТО КНИЖОВНИК

 

Откак покръстилият се в 865 година княз Борис успял да създаде автономна българска църква след няколкогодишни дипломатически преговори ту с патриаршеския Цариград, ту с папския Рим, животът наложил на първите ни църковни служители от славянска народност да се заемат да създадат богослужебна и религиозно-поучителна книжнина на родната си бащина и майчина реч. Без наличността на такава книжнина нито те са могли да изпълняват дълга си като свещеници и разпространители на християнския мироглед и тогавашната наука сред непокръстените си сънародници, нито пък Борис и Симеон щяха да успеят така бързо да превърнат езическа България с полуфеодален и полуродовообщинен строй в истински християнска и напълно монархичнофеодална държава, каквато е била съседната Византийска империя. Благодарение на това обстоятелство първите ни църковни служители станали и основатели на българската книжнина изобщо. Отсетне, по силата на създадените традиции и на редица причини от битов, икономически и социален характер, техните приемници от X до XVIII век се превърнали в единствени книжовни работници у нас.

От многобройните ни църковници през миналите векове малцина са онези, които са оставили незаличима бразда в нашата литературна нива и са обезсмъртили имената си в литературната ни история. Към тия щастливци спадат само онези църковни дейци, които притежавали будно национално и социално чувство, ясен възглед ва живота, твърди знания, дълбока мисъл, критичен ум, наблюдателно око и любвеобилно българско и човешко сърце. Духовници, които са преписвали само Евангелието, богослужебните книги и някои чужди съчинения, само защото се нуждаели от тях или само защото искали да си ги прочитат в часове на религиозен екстаз или на копнеж за вечно блаженство, без да ги дават на други да почерпят от тях знания и поука, се самообричали на забрава. В страниците на литературната история и в съзнанието на народите вечно греят само имената и образите на писателите, които са създали творби, за да потикнат прогреса на своите народи или на цялото човечество поне една крачка напред, без да бленуват нито за слава, богатство и кариера на земята, нито за безсмъртие и собствено блаженство на небето.

От старобългарските писатели, които са увековечили имената си в културната ни история, защото в църковната и книжовната си дейност винаги се вдъхновявали от големите национални или общочовешки идеали, трябва да споменем преди всичко следните църковни деятели: братята свети Кирил и Методий, които създали за покръстените славяни нова азбука, за да изхвърлят от употреба глаголическата азбука и глаголическата църковна книжнина, неосветена нито от патриарх, нито от папа; св. Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър и Иван Екзарх, които заедно с цар Симеона са наложили кирилицата за църковна, държавна и народна азбука и са заздравили основите на църковния и културен живот в средновековна България с оглед на тогавашните условия; презвитер Козма, който използувал проповедническия си дар и полемическото си перо, за да запази народа ни от религиозно раздвоение, но не и от византийско владичество; патриарх Евтимий, който ратувал за общобългарски правопис и бил готов да се пожертвува за църковната и политическа независимост на нашия народ; Григорий Цамблак и Константин Костенечки, които по неволя проявили активна църковна и книжовна дейност в чужбина, но с нескрита и дълбока тъга по родния си край; софийските църковни служители поп Пейо и Матей Граматик, които подклаждали религиозния и националния ентусиазъм на своите софийски сънародници през XVI век; Партений Павлов и Христофор Жефаров, които от ненавист към турската власт забягнали и умрели в чужбина през XVIII век с вярата, че само братска Русия може да извоюва свободата на българския народ; Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели и Неофит Рилски, които, след като доловили прогресивните идеи на своето време и прозрели нуждите и мечтите на съвременните си сънародници, се заловили с вдъхновено слово и остро перо да сеят семената на просветата и революцията и да подготвят път на най-големите и най-активни водачи на българската обществена мисъл през XIX век – Раковски, Каравелов, Левски и Ботев.

След като била създадена Българската екзархия в Цариград въз основа на султанския ферман от 28 февруари 1870 година, от средата на българското духовенство престанали да се излъчват именити книжовници с голям писателски талант и със силно влияние както върху литературния ни развой, така и върху обществената ни и научна мисъл. Изключение прави само Васил Друмев, сиреч Климент Търновски, който наистина притежавал несъмнено писателски дар, ала рано се отказал от него, за да се посвети всецяло на активна дейност сред българската емиграция в Румъния, а по-сетне – като строител на Третата българска държава и като организатор на религиозния и църковно-просветния живот в Търновската епархия. Причината, загдето след освобождението ни от турската власт от страна на храброто руско войнство в 1877–1878 не израсна из средата на нашето духовенство нито един писател от ранга на ний-големите ни средновековни писатели, каквито са Климент Охридски, Константин Преславски, Иван Екзарх, патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, както и Паисий Хилендарски, Софроний Врачански и Неофит Бозаели, трябва да се търси не у самите писатели, а в новите житейски условия, в новите обществени и политически борби в страната. Новото време, динамично, устремно и революционна наложи на българските монаси и свещеници да се отдадат изключително на своята пряка задача като религиозни мислители и църковни деятели, а необработеното ни обширно литературно и научно поле да предоставят на творческата мисъл и перото на светските люде. Разбира се, това не значи, че на расоносците, които имали силно развито социално чувство, широки познания, дълбока мисъл и писателски талант, вроден или придобит чрез наука, труд и воля, някой е пречел да използуват перото си като художници на словото, за да се домогнат до слънчевите върхове на прехваления Парнас, или като научни работници – да придвижат колата на българската наука и култура няколко стъпки напред.

Току що изказаната мисъл за съвременните ни църковни деятели се потвърдява от факта,  че върху хоризонта на българското книжовно небе изгря щастливо в наши дни звездата на Българския патриарх Кирил – далечен, но същевременно и пряк приемник както на трона, така и на грижите на последния патриарх Евтимий.

* * *

Първите си стъпки върху нашата книжовна нива Светейшият патриарх Кирил направи в църковния и светския периодичен печат още като млад иеродякюн, архимандрит и епископ. Било с монашеското си име, било с мирското си име д-р Кирил Марков, той публикува редица статии, независими една от друга и с най-различен характер. Ала поради краткостта и не еднаквото си съдържание те не даваха достатъчно основание да се предполага, че тогавашният тих и скромен расоносец ще се прояви като плодовит, оригинален и забележителен църковен мислител и есеист и като голям български църковен историк, макар че той никога не е живял с претенциите на професионалните философи, историци и писатели. Но когато, като приемник на Пловдивския митрополит Максим, напечата в 1940 книгата си „Излезе сеяч“, едва тогава читателите му, та дори и собствените му познайници, можаха да доловят, че той притежава неподозиран талант, който току-що е почнал да цъфти, да върже тежки плодове и да обогатява нашата книжнина с ценни творби.

Действително, скритите догатки и надежди на страничните наблюдатели на развоя на църковната мисъл и църковния печат у нас напълно се сбъднаха и преоправдаха. Краткият период от 1942 до 1953, въпреки ежедневните си грижи като титулярен пловдивски митрополит, като временно управляващ Неврокопската и Софийската епархия, като член на Св. Синод и като общобългарски църковен предстоятел, патриарх Кирил успя да завърши и да отпечата цяла серия от обемисти книги. Новите му книжовни трудове, подобно на книгата му „Излезе сеяч“, приличат на сочни, зрели и тежки, плодове. Те галят и увличат непредубедения читател така, както радват и услаждат погледа ни червените кехлибарени гроздове, увиснали по грижливо окапаните лозени стволове.

Без да подреждаме по годините на отпечатването им, всичките книжовни трудове на патриарх Кирил, с оглед на тяхното съдържание, можем да разделим на три групи: проповеднически, исторически и пътеписи. Към първата група спадат религиозно-поучителните сборници: „Излезе Сеяч“ (1940), „Човекът и неговия труд“ (1942 и 1947), „При извора“, чиито три тома се явиха на свят последователно в 1943, 1945 и 1946, както и „Слово на живота“, само част първа (1953). Втората група съставят трите обемисти исторически монографии: „Паисий, митрополит пловдивски“ (1948), „Панарет, митрополит пловдивски“ (1950) и „Натанаил, митрополит охридски и пловдивски“ (1952). Към третата група спада само пътеписът „Гости на Руската църква“.

Всичките гореизброени трудове на патриарх Кирила наброяват около 3000 печатни страници! Цял подвиг – особено за нашенските условия. Взети изцяло, те будят почуда у всеки читател и свидетелствуват красноречиво за неизчерпаемата енергия, голямата работоспособност и редките умствени дарования на техния автор.

Както по-рано отпечатаните книги „Излезе сеяч“, „Човекът и неговия труд“ и „При извора“, така и най-новата книга „Слово на живота“ представлява солиден том от бисерни статии с религиозно-нравствен и обществен характер. Познавайки основно смисъла на всеки разказ и дори на всеки стих от Евангелието и изхождайки от християнско, обществено и психологическо гледище, във всяка статия, беседа или есе той задълбочено разсъждава върху човешките прояви и смисъла на човешкия живот. Като човек с високо съзнание за обществен дълг, чрез светлината на евангелските текстове, той умело и основно разяснява християнското гледище за доброто и злото, за истината и лъжата, за възвишеното и ниското; крайната му цел обаче е да застави хората чрез християнските добродетели да се преродят, да се обновят и да достигнат до съвършена „духовна зрялост“, като използуват разума, волята и енергията си за собственото си благо и за благото на човека изобщо.

Трудовете на патриарх Кирил имат особен чар, резултат от общото въздействие върху читателя от страна на сърдечния тон, кристалната мисъл, широкия поглед и китната и оригинална реч на автора. Понякога всеизвестните и общопризнати истини той предава по свой маниер или пи осветява, е лъчи, пречупени от собствената му призма. Например, в противовес на средновековните моралисти, мистици и анкети, които искат от хората да се отричат от всяко житейско благо, та дори и от живота си, за да влязат в „царството Божие“ след смъртта си, той иска, от тях нещо друго: да живеят така, че още докато съществуват на земята да се чувствуват като граждани в „Божието царство“. Фактът, че книгата „Човекът и неговия труд“ се появи във второ издание още през 1947 и то само пет години след първото й отпечатване, показва, че наистина патриарх Кирил пише в духа на новото време. При все че не излиза от рамката на Евангелието, той върви по свой път като общественик и книжовник, защото се е домогнал до своята „духовна зрялост“ благодарение на „човешкия труд“, на вечно бистрите струи на „извора“ и на „словото на живота“.

* * *

Излезлите досега от печат исторически трудове на Негово Светейшество патриарх Кирил са споменатите три обемисти, съдържателни, напълно научни и добросъвестно написани монографии, посветени на живота и на делото на пловдивските митрополити Паисий (+ 1872), Панарет (+ 1883) и Натанаил, по-преди охридски митрополит (+ 1906).

На мнозинството от младите поколения от днешния век тримата църковни деятели и организатори на Пловдивската митрополия под българска власт са почти съвсем непознати, макар че имената им отдавна са влезли в историята на българското възраждане и борбата на нашия народ за независима национална църква. Паисий произхождал от погърчен албански род или от Аргирокастро, или от Яница; Панарет бил издънка от бележития в Битоля Мишайковски род от малкото село Пътеле, разположено на брега на Петровското езеро, в Македония; Натанаил пък се родил в скопското село Кучевища, в областта Църногория. А тъкмо тия трима пловдивски митрополити не трябва да бъдат забравяни от просветените българи, които ценят хората не по произхода и празните им слова, а по техните дела! Тримата са били борчески и волеви натури; тримата самоволно се отказали от спокойния си живот и от бъдещата си бляскава кариера като служители на Цариградската патриаршия; тримата заедно с целия български народ воювали срещу последната за успешния край на многогодишната борба за българска църковна независимост, защото се вдъхновявали само от съзнанието, че трябва да служат на истината, правдата и доброто.

Преценявайки правилно големите заслуги на тримата пловдивски митрополити като борци за тържеството на справедливата кауза на българите от миналия век да се сдобият с национална църква; желаейки да хвърли изобилна светлина върху техния живот и да запълни отдавна чувствуваната голяма празнота в историческата ни книжнина; най-сетне, потикван и от съзнанието, че им дължи почит като на свои велики предходници, днешният Български патриарх и Пловдивски митрополит Кирил се потрудил с рядка вещина, достопохвална ревност да им напише по една пълна биография – разбира се, доколкото е позволено да се говори за пълнота на подобни трудове, обмислени и съставени при нашенски условия, при невъзможността на автора да открие нови и да използува всички стари, но още непубликувани архивни материали. И той завършил трите книги със завиден успех!

Навярно, с изпълнението на благородната си и благодарна задача патриарх Кирил се заел още първата година, откак беше избран за пловдивски митрополит. Само в светлината на това предположение може да се проумее лесно фактът, гдето в разстояние само на 4 години, от 1948 до 1952, той е смогнал да довърши, да отпечата и да поднесе на любителите на българското историческо четиво трите си великолепни монографии. Преценени безпристрастно, трите исторически съчинения представляват живо и необоримо свидетелство не само за голямата научна работоспособност, но и за широкия исторически поглед и за спокойната, трезва, обективна и критична мисъл на автора. Както сборниците със словата, беседите или религиозно-социалните есета, така и тези монографии потвърждават убеждението ни, че патриарх Кирил притежава в голям размер дарбата да разказва ясно и увлекателно, да се изразява с лека, подвижна и изразителна българска реч. Нему е съвсем чужда тежката немска периодична реч, на която робуват мнозина наши книжовници, добили образование в немски университети, въпреки че и самият той някога, е бил и немски възпитаник. Той пише по френски маниер. Неговите исторически монографии са паметник и на велико търпение и неуморно трудолюбие и творческа воля: защото монографията, посветена на Паисия, брои 320 страници, тази на Панарета – 456, а най-новата – 600 страници!

Предговорът към монографията си, посветена на Панарета, патриарх Кирил, тогава само пловдивски митрополит, завършва със следните характерни редове: „Ние вярваме, че нашите два биографични очерка – за Паисия Пловдивски и тоя нa Панарета Пловдивски – ще послужат само като едно скромна начало (к.н.) за бъдни успешно продължени научно-исторически и биографични изследования, които ще разкрият изпод пластовете на забравата цялостния образ на тия двама църковно-народни труженици. Така и епохата, на която те принадлежат, ще бъде по-вярно разбрана, а зигзаговидвият ход на църковно-народната борба ще бъде по-точно изяснен във всички отделни моменти“. А в предговора на книгата си „Натанаил“ авторът пише: „Тая книга е пръв принос към изучаване личността, живота и дейността на Натанаила. Тя е и малък принос към изучаване на църковно-народната борба и на новата история на пловдивската митрополитска катедра“.

Струва ни се, че авторът съвсем неоснователно подценява своите извънредно ценни църковно-исторически трудове, които той счита за „скромно начало“ за бъдни успешни биографични издирвания. Според нас, обратното е истината. След появата на неговите три капитални съчинения, едва ли ще се реши някой добросъвестен учен да пише нови монографии за същите пловдивски митрополити. Па има ли и смисъл, когато днешният им далечен приемник е съумял така успешно да очертае подробно и правдиво величавите образи на Пансия, Панарета и Натанаила, като майсторски е използувал широкия фон на цялата ни стопанска, културна, църковна и политическа действителност през възрожденския XIX век? Само откритието на нови, неизвестни изворни и архивни материали би оправдало появата на други книжовни трудове – и то колкото да запълнят една или друга празнота в трудовете на патриарх Кирила, допусната; не по негова вина.

Може би, някои суетни читатели, в желанието си да се представят за по-учени и по-даровити от всеки автор, под своята увеличителна лупа с радост ще открият някакъв недостатък на разгледваните църковно-исторически трудове. Например, един може да забележи, че големият обем на монографиите не съответствува на ролята, която Паисий, Панарет и Натанаил са играли в нашата история през XIX век; друг може да долови някаква неволна грешка, непълнота, неточност или някакво незадоволително обяснение на някой факт; трети – да опре поглед върху стилна грапавина, що случайно само той е доловил; ще се намерят и такива читатели, които ще запитат защо авторът, като е проучил грижливо и критично множество документи и чужди трудове, не е проучил и тази или онази книга или статия или пък защо не е посочил под линия името и на този или онзи автор. Обаче, струва ни се, че всички укори и бележки от този характер съвсем не са в състояние да ни възпрат да признаем, че трите труда на патриарх Кирила са извънредно ценни и навременни приноси в оскъдната ни църковно-историческа литература. Те поставят своя автор наравно с най-добрите ни изследователи на възрожденската епоха – Шишманов, Златарски, Ников, Арнаудов и други. Много години наред трудовете на патриарх Кирил за Паисия, Панарета и Натанаила ще бъдат едничките и най-важни справочни книги за всеки изследовател на борбата на българския народ за политическа и църковна независимост и свобода през XIX век. Те трябва да бъдат прочетени от всеки българин, който обича историческото четиво и гледа на историята като на велика учителка на народите.

* * *

През лятото на 1948 година патриарх Кирил, тогава пловдивски митрополит, бил щастлив да посети Москва като представител на Българската църква по случай 500-годишиината от основаването на руската църковна автокефалия. Същевременно там той взел участие и във всеправославното съвещание. След като била привършена официалната работа на делегатите на православните църкви, заедно с някои от гостите той посетил както Ленинград, така и грузинския град Гори, гдето се е родил великият Сталин.

Непосредствено след завръщането си от Москва, под напора на пресните си впечатления от видяното и преживяното през време на пътуването и пребиваването си в необятна Русия, патриарх Кирил написал книгата „Гости на Руската църква“. Тя е излязла от печат в 1949 година в Пловдив. Тази книга е пътепис с културно-исторически характер и човек не би сгрешил, ако я причисли към църковно-историческите трудове на автора й. Който я зачете, той мъчно ще се откъсне от нея, докато очите му не стигнат до последния ред. Защо? Защото е написана на съвършено безикуствена, но извънредно увлекателна и сочна реч – както пишат големите майстори на художествената проза. От нея читателят малко научава за сърцето и необятната земя на Русия, ала много жали, загдето наблюдателният и сладкодумен автор е изложил впечатленията си само в 140 страници!

* * *

С отпечатаните си досега книжовни трудове патриарх Кирил вече съвършено ясно се очерта и непринудено и заслужено се наложи: първо, като дълбок познавач и вещ тълкувател на евангелските текстове и евангелското учение; второ, като отличен изследовател на сложния и бурен обществено-политически, културен и църковен живот на народа ни през XIX век; трето, като самобитен, добросъвестен и проникновен биограф на пловдивските митрополити Паисий, Панарет и Натанаил; четвърто, като родолюбив съвременен български общественик и църковник, който дири идейната връзка между мъртвите и живите поколения, за да създаде трайно звено или вечен мост между миналото и бъдещето, и, пето, като сладкоречив беседник и темпераментен и увлекателен писател.

Като имаме предвид многобройните проявени положителни качества на патриарх Кирила като богослов, църковен историк, общественик и книжовник, вярваме, че и занапред, въпреки не малкото си грижи като предстоятел на Българската църква, той ще продължава да оре книжовната ни нива и да сее плодоносни семена на добра почва, за да помогне на народа ни да достигне до духовна зрялост и да създаде своето „Божие царство“ тук, на земята.

Публ. във в. „Църковен вестник“, год. 55, бр. 19, София, 15 май 1954, с. 3-6.