АКАДЕМИК ХРИСТО ХРИСТОВ ЗА ПОЯВАТА НА МАКЕДОНИЗМА

Точно преди 40 години един от най-големите български историци акад. Христо Христов (9 януари 1915, Харманли – 4 февруари 1992, София) публикува на страниците на сп. „Исторически преглед“ статията си „Македонизмът като политическа концепция в края на ХІХ и началото на ХХ век“. Въпреки, че тя беше последвана от редица други публикации и до днес тя не е остаряла и е най-доброто писано по въпроса. Тогавашния директор на Института за история към БАН пише статията си да отговори на набиращия скорост македонизъм като своеобразна държавна идеология в Социалистическа република Македония в рамките на Югославия. Тя е изградена на богата изворова и литературна база от домашен и чуждестранен произход.

Акад. Христов разкрива активната роля на сръбската и руската дипломация и по-специално ролята на Стоян Новакович, Александър Ростковски, Милош Милоевич, Йован Цвиич, Йован Ристич, Пантелия Сречкович, Спиридон Гопчевич за създаването и утвърждаването на македонизма като антибългарска политическа концепция през последните десетилетия на XIX век. Акад. Христов се спира подробно и на антибългарската и ренегатската дейност на Коста Групчев, Наум Евров, Стефан Дедов, Д. Мишайков и Кръсте Мисирков.

Особено място ученият е заделил на Кр. Мисирков, като анализира и книгата му „За македонцките работи“ (1903). По отношение на Мисирков искам да отбележа, че той се самореабилитира, няколко години по-късно, а и през последните десетилетия, когато открихме и публикувахме и неговия дневник, където той се изявява като български патриот, сериозно наранен от първата национална катастрофа. Ако в ранната си дейност Мисирков се проявява като сръбски и руски агент и пропагандатор на антибългарската концепция – македонизма, то в своя дневник той подлага на убийствена критика руската и сръбската политика срещу българския народ за отродяване на македонските българи.

В статията на акад. Хр. Христов има и редица други моменти, които могат да бъдат коригирани, тъй като през последните години бяха открити и публикувани важни документи, свързани с възникването и разпространението на македонизма.

Статията ви предлагаме с тази нейна нова публикация, тъй като би могла да бъде полезна за антибългарската общественост там около Вардара, включително и на участниците в българо-македонската историческа комисия. От нея много лесно могат да  се направят изводите, че там около Вардара тия не са наследници на Гоце Делчев и на революционерите от българската ВМОРО, а са на Групчевич, Еврович, Дедов и Мишайков. Така също крайно време е на тях, както и на сръбските и руските дипломати, създатели на македонизма да се издигнат подобаващи монументи в Скопския Дисниленд, тъй като за сега там има такъв само на Димитър Чуповски, което е недостатъчно. Все пак скопските потурнаци са наследници на тези създатели на македонизма, а не на борците срещу него и сърбизма каквито бяха Гоце и неговите другари от ВМОРО, ВМОК, БТРБ, СБКК, БНФП, ВМРО, Илинденската организация, МПО, ВМРО (Обединена) и т.н. Това кощунство и клептомания с българската история е крайно време да престане. Ние нямаме обща история и общи празници с македонистите, както нямаме обща история със сърби, гърци, турци и румънци. Срещу техните антибългарски пропаганди се бореше българската ВМОРО през целия период на своето съществуване (от 1893 до 1934 г.). Това съглашателство със скопските македонисти е непростимо кощунство към паметта на Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Христо Матов, Гьорче Петров, Иван Гарванов, Иван Хаджиниколов, Трайко Китанчев, Петър Попарсов, Христо Батанджиев, Андон Димитров, Христо Чернопеев, Борис Сарафов, Яне Сандански, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Екатерина Симидчиева, Менча Кърничева, Мара Бунева, Васка Зойчева, Тодор Александров, Иван Михайлов, Владо Черноземски, Йордан Цицонков, Димчо Стефанов, Солунските атентатори и всички останали наши водачи. Те водиха кървава битка срещу македонизма, сърбоманството и гъркоманството.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

АКАД. ХРИСТО ХРИСТОВ
МАКЕДОНИЗМЪТ КАТО ПОЛИТИЧЕСКА КОНЦЕПЦИЯ В КРАЯ НА ХІХ И НАЧАЛОТО НА ХХ ВЕК

 

Известно е, че през Възраждането славянското население в Македония се определя от всички учени, дипломати, пътешественици и др. като българско. То самото се чувствува българско и спонтанно изявява своята българска национална принадлежност. Като българско го определят турските политически власти и народностите, живеещи между него или в близко съседство — албанци, власи, гърци и сърби.

Съзнанието за единство на славянското население в Македония с останалия български народ е изразено в редица произведения, написани от български възрожденски дейци, мнозина от които са от Македония: Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, братя Миладинови, Йордан Джинот, Георги Динков, Райко Жинзифов и редица други. В произведенията на тези дейци се разкрива българският възрожденски процес в неговата цялост и всеобхватност на земите, където живее българско население.

Единството на българския възрожденски процес се определя от общите условия на социално-икономически, политически и културен живот и от общите задачи, които стоят за разрешение пред българския народ през епохата на Възраждането — унищожаване на османската феодална система и премахване на османското политическо господство. Към тези две основни задачи се прибавя и борбата за освобождение на българския народ от властта на Цариградската патриаршия и за създаване на българска национална църква. На много места, в това число и в Македония, възрожденският процес започва с борба против властта на Патриаршията, която е една от главните пречки за формирането на българската нация.

Поради причини от обективен характер Българското Възраждане и борбите на българския народ за национално освобождение започват по-късно в сравнение със съседния гръцки и сръбски народ. Още в началото на XIX в. в резултат на въоръжено въстание се създава самостоятелна сръбска държава. Малко по-късно след продължителна националноосвободителна борба се създава и самостоятелно гръцко кралство. Тези две държави обаче не обхващат в своите граници цялото сръбско и гръцко население. Значителни части от него продължават да се намират под османска власт. Оттук и естественият стремеж да се продължи борбата за национално освобождение и обединение на тези народи.

В своята освободителна борба сърбите и гърците се стремят да получат подкрепата не само на своите сънародници, но и на останалото поробено балканско население. Заедно с това се пораждат тенденции за включване в границите на Сърбия и Гърция на чуждо — несръбско и негръцко — население. Това намира израз във великодържавните планове на гръцката и сръбската буржоазия, в т. нар. „Мегали идея“ и „Начертанието“ на Илия Гарашанин от 1844 г. По-късно, през 60-те години на XIX в., идват и първите споразумения за подялбата на Балканския полуостров на сфери на владение между Сърбия и Гърция (Първият балкански съюз). Тези споразумения отричат правото на българския и албанския народ за самостоятелно развитие и за образуване на самостоятелни държави. Сръбските управляващи среди мечтаят за обединяване на всички южни славяни под скиптъра на сръбските монарси, като се увличат от идеята Сърбия да изиграе ролята на Балкански Пиемонт.

До 60-те години сръбските управляващи среди и сръбската буржоазна интелигенция не поставят под съмнение българската принадлежност на славянското население в Македония. Дори в Белград се издават книги, които разкриват българския характер и принадлежност на славянското население в Македония. Такава е книгата на Ст. Веркович „Народни песма македонских бугара“ (Београд, 1860 г.).

Създаването на организирано и независимо българско националноосвободително движение през 60-те и 70-те години на XIX в. поражда промяна във вижданията и политиката на сръбските управляващи среди спрямо българския възрожденски процес. Създава се определен стремеж да се задържи развитието на този процес и започва дейност за изменение на националното съзнание на българското население в Македония и Западните български земи. Тази дейност се засилва след учредяването на Българската екзархия в 1870 г. Изразител на тези нови тенденции е сръбският шовинист М. Милоевич, който развива „теорията“ за сръбския характер на населението в почти всички български земи без най-крайните източни територии.

Против „теорията“ на М. Милоевич, както и против първите опити на сръбските управляващи среди да изменят националното съзнание на българите в Западна България и Македония остро реагират българските революционни демократи Г. С. Раковски, В. Левски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и др. Против тях се обявява решително и сръбският революционен демократ Светозар Маркович. Развитието на събитията в края на 70-те години на XIX в. е неблагоприятно за осъществяване на националното освобождение и обединение на българския народ. Въпреки признаването на българския характер на мнозинството от населението в Северна, Южна и Югозападна България от Цариградската посланическа конференция западните сили, настроени враждебно спрямо Русия, отказват да признаят резултатите от Освободителната руско-турска война в 1877—1878 г. Постигнатото национално обединение на българския народ по силата на Санстефанския договор е разрушено от постановленията на Берлинския конгрес. Южна България е обявена за административно-автономна област, а Македония остава под пряка турска власт.

На Берлинския конгрес сръбската делегация начело с Й. Ристич представя меморандум против Санстефанския договор и изявява териториални претенции спрямо България. Тя иска да бъдат включени в границите на сръбската държава западните български земи с градовете Видин, Белоградчик, Пирот, Трън, Брезник, Кюстендил и др. до р. Струма и цяла Северна Македония. В приложената карта към меморандума населението в цяла Македония е означено като сръбско. (1)

В отговор на постановленията на Берлинския конгрес през есента на 1878 г. в поречието на реките Струма и Места избухва националноосвободително въстание (Кресненско-Разложкото), което е продължение на българската националната революция през 70-те години на XIX в. То обаче завършва с неуспех и в Македония се запазва турската власт.

В първите години след Освобождението в Княжество България, Източна Румелия и Макeдония се води агитация и се създават организации за пълно освобождаване и обединяване на българския народ. Тази борба е продължение на делото на българските революционери от епохата на Възраждането. През 1885 г. тя довежда до съединение на Северна и Южна България. Под предлог, че е нарушено равновесието на силите на Балканите, и подтикван от австро-унгарското правителство, сръбският крал Милан обявява война на България. Войната завършва с победа за България и укрепва надеждите на поробеното население в Македония и Одринско за национално освобождение.

След Сръбско-българската война сръбските управляващи среди засилват дейността си сред българското население в Македония. През август 1886 г. се създава специална организация „Св. Сава“ за водене на сръбска национална пропаганда в Южна Сърбия и Македония. Организацията се стреми да открива сръбски училища и да привлича на обучение в Сърбия деца от двете области. Тази дейност намира подкрепа в лицето на руските консули в Македония и на самото руско правителство. Руските консули в противоречие с предишните си твърдения започват да отричат българския характер и принадлежност на славянското население в Македония. Тази промяна се дължи на разрива, който настъпва в българо-руските отношения през управлението на Регентството и т. нар. Стамболов режим (1887—1894 г.).

Сръбското правителство ловко се възползува от противоруската политика на българската буржоазия, ръководена от Стефан Стамболов. От 80-те години на XIX в. Сърбия се стреми да се освободи от австро-унгарска опека, като търси подкрепата на Русия. Нейните интереси са близки с интересите на Русия за преграждане пътя на Австро-Унгария и Германия на изток и за освобождаване на намиращите се под австро-унгарска власт славянски земи. В края на XIX и началото на XX в. Германия и Австро-Унгария се превръщат окончателно от съюзници в главни врагове на Русия, които заплашват нейните интереси в Европа и на Балканите. Оттук и сближението на Русия с Франция и подкрепата на Сърбия, гледана като преден пост в борбата на Русия и на славянството против Австро-Унгария и против експанзията на германизма.

За да се освободи от икономическата и политическата опека на Австро-Унгария, Сърбия се нуждае от излаз на море. На запад нейният път е препречен от Австро-Унгария, която владее Далматинското крайбрежие, Босна и Херцеговина и има влияние сред католишкото население в Северна Албания. При това положение ръководните кръгове на Сърбия си поставят за цел да търсят излаз на море на юг през Македония. Този факт лежи до голяма степен е в основата на изкуствено създадения „македонски въпрос“ и на сръбско-българските отношения от края на XIX в. Той стои в основата и на македонизма като политическа концепция.

Първоначално сръбските териториални претенции се ограничават само за Северна Македония, чието население се обявява за сръбско. След това те обхващат Централна и Западна Македония с предложение за дележ на македонските земи между България и Сърбия. Когато България губи Междусъюзническата война, такъв дележ се осъществява между Сърбия и Гърция, като цялото славянско население във Вардарска Македония се обявява за сръбско.

Сръбската политика спрямо Македония в началото на XX в. най-ясно е разкрита от Нови Мирмидов в „Македонска зора“: „На Сърбия й трябва излаз на море, а него сега може да го търси само през Македония. Македония й е нужна на Сърбия, за да може да съществува и да живее — ако не цялата Македония, то поне западната й половина. Да няма ни един сърбин там, Сърбия пак ще се бори на живот и на смърт с всички и с всеки, който би й се изпречил на пътя.“ (2)

В тези думи се съдържа истината за сръбската политика спрямо Македония в края на XIX и през XX в. Те разкриват корените на изкуствено насаждания отвъд македонизъм като опит да се откъсне българското население в Македония от неговата българска национална общност и да се подчини на сръбската буржоазна политика.

* * *

Македонизмът като политическа концепция минава през няколко етапа на развитие. Негов основател е сръбският учен и политически деец Стоян Новакович.

Първоначално Новакович се обявява против шовинистичните теории на М. Милоевич, П. Сречкович, Сп. Гопчевич и др., които се силят да докажат че славянското население в Македония е сръбско. В „Прва спрска читанка за ниже гимназие и реалке“ той пише: „Освен Сърбия, из която преди малко години бидоха изчистени турците, още трае тяхното лошо, произволно управление в Босна, Стара Сърбия и Херцеговина, земи, в които живеят сърби, и в България и Македония, земи, в които живеят наши едноверци, родни по-език и кръв, българите.“ (3)

В доклад пред Сръбското научно дружество на 1 февруари 1873 г. заедно с Куюнджич Новакович се обявава против несъстоятелната теза на М. Милоевич за сръбския характер на славянското население в Македония. „Това е съвсем небратска и неполитична постъпка спрямо най-близкото нам племе на изток. Малко беше дето такива работи и завоевателна политика в средните векове ни хвърлиха под турско робство, ами с такова поведение спрямо българите, с каквото се отличава Милоевич, ще повторим стари злини в днешно време.“ (4)

По-късно обаче Новакович променя тези свои разбирания, като се поставя изцяло в услуга на сръбската държавна политика. Нещо повече, той става един от вдъхновителите на тази политика. През 1887 г. Новакович е дипломатически агент на Сърбия в Цариград. При настъпилия разрив между България и Русия той подкрепя засилването на сръбската пропаганда в Македония с помощта на К. Групчевич и Н. Еврович, двама платени агенти от там. С тях той подготвя издаването в Цариград на в. „Македонски лист“, който има за цел да осъществи политиката на сръбското правителство, изразена в една програма, приета през 1886 г. В нея се изтъква, че „за да се унищожи българското влияние в Македония и да се създаде сръбско и за да се запази народността на сърбо-македонския народ, трябва да се основе в Цариград дружество на сърбо-македонци“. Това дружество ще организира издаването на вестник, който ще влива сръбски дух в „македонския народ“, ще доказва, че македонците не са българи, и ще развива най-енергична дейност „за изгонването на българските владици и учители от Македония и на техните места да се довеждат владици и учители, родом от Македония и възпитани в сръбски дух“. В програмата се предвижда да се пише на „македонски език“, но тъй като той не е „обработен“, да се изхвърля всеки български израз и да се въвежда сръбски, да се вземе сръбската азбука като най-подходяща и да се следва сръбската граматика. Редакцията на вестника „ще напише на македонски език книжки за основните училища и в срок от една година ще ги отпечата в Цариград. Ръкописите в тези книжки ще се предават на сръбския пратеник в Цариград (Новакович — б.а., Хр. Хр.) за преглед и одобрение. Тези книжки ще се печатат за сметка на сръбската държава.“ (5)

На 8 юни с.г. К. Групчевич и Н. Еврович подават молба до великия везир да им се разреши да издават в. „Македонски лист“, като разкриват и основните положения от програмата на вестника. В нея между другото се заявява, че вестникът ще обявява пред обществеността, че Македония няма нищо общо с българите, нито пък с другите балкански държавици. По-късно двамата изпращат меморандум до посланиците на великите сили в Цариград, в който твърдят, че македонското население е отделен народ, с отделна история, нрави и обичаи. Тези мисли удивително съвпадат с идеите на Новакович, развити в един негов доклад до сръбския министър на просветата от края на 1887 г. „Тъй като българската идея, както е известно, е пуснала дълбоки корени в Македония — пише Новакович, — аз мисля, че е почти невъзможно да се разколебае тя напълно, ако противопоставим само сръбската идея. Тая идея, опасявам се, не би била в състояние като чисто и голо противопоставяне да потисне българската идея и затова сръбската идея би имала полза от някакъв съюзник, който би бил рязко против българизма и който би имал в себе си елементите, които биха могли да привлекат към себе си народа и народните чувства, като ги отцепят от българизма. Този съюзник аз виждам в македонизма.“ (6)

Така наред с официалната теза на сръбската пропаганда в Македония, че населението в нея е сръбско или сърбо-македонско, Новакович формулира друга паралелна теза за съществуването на отделна македонска народност, различна от българската и сръбската, която трябва да бъде подпомогната в процеса на своето самоутвърждаване, за да се постигнат целите на сръбската политика.

Тезата на Новакович се посреща добре от някои руски дипломатически и консулски представители в Турция. „Между тях (македонските славяни — б. а., Хр. Хр.) — пише руският генерален консул в Солун Ястребов до посланика в Цариград на 19 ноември 1887 г. — има и такива, които мислят не само за свой македонски екзарх независимо от българския, но и за независимостта на Македония от България, за отделянето й от сферата на интересите на българското правителство. Тези мисли се появиха в напредничавите хора на Македония във времето, когато в България нямаше живот за порядъчните хора от Македония, когато оттам ги гонеха и преследваха, когато в България всичко се обърна с главата надолу. Аз лично познавам хора, които са замислили вестник за Македония на свое македонско наречие, а не на български език. В този вестник се проектира да се запознават читателите на техния роден език с историята на Македония, с нейните народности и за необходимостта да се държат по-далече от България. Издаването на вестник „Македония“ (в същност „Македонски лист“) не бе разрешено от правителството и с това приключиха намеренията на всички тези хора.“ (7)

Тези хора, които възнамерявали да издават вестник, са Групчевич и Еврович, агенти на сръбското правителство в осъществяване на изработената от него през 1886 г. програма. Отказът на Високата порта да разреши издаването на вестника осуетил замисъла да се разлагат духовно българите в Македония чрез пропагандиране на македонизма. Тогава К. Групчевич, един от „идеолозите“ на македонизма, се показал в истинския си лик на чужд агент. Той станал сътрудник на сръбското дипломатическо представителство в Цариград, а по-късно организирал издаването на в. „Цариградски гласник“ на сръбски език.

Една от задачите на сръбската пропаганда в Македония била да се изпращат деца и младежи за обучение на държавни разноски в Сърбия. Там те били подлагани на системна обработка в духа на сръбската политика и ставали проводници на тази политика. На други внушавали идеите на македонизма, които обективно водели към същия резултат — откъсване на македонските българи от българската национална общност и подчиняването им по косвен път на сръбските държавни интереси. Такъв .характер има дейността на т. нар. „Македонски клуб“, създаден по инициатива на сръбските възпитаници Ст. Дедов и Д. Мишайков в Белград. Този клуб организирал в 1902 г. издаването на в. „Балкански гласник“, в който се „обосновават“ идеите за „национален сепаратизъм“ сред македонските българи.

Необходимо е да се отбележи, че съществува дълбока принципна разлика между идеята на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за автономия и идеята на дейците от „Македонски клуб“ за национален сепаратизъм. Първата идея приема македонските славяни за българи и издига лозунг за освобождаване на Македония от турска власт чрез масовата революционна борба. ВМОРО е за организиране на отделна политическа единица — автономна република Македония в състава на една Балканска федерация, без да се изменя националното съзнание на македонските българи, без откъсване от Екзархията и без да се образува отделен македонски литературен език.

Дейците от „Македонски клуб“ стоят на други позиции. Те приемат, че македонските славяни са уж отделен народ, различен от българите. Те развиват „теорията“, че този народ бил подложен в продължение на дълго време на претопяване от чуждите пропаганди — българска, гръцка и сръбска. Въз основа на това свое твърдение издигат лозунга за борба не само против турската власт, но и против чуждите пропаганди.

Тази постановка на „Македонския въпрос“ била напълно в духа на идеите на Новакович. Дейците на „Македонски клуб“ не били привърженици на революционната освободителна борба, което било в съгласие с тогавашната руска политика. Те свързвали освобождението на Македония с това на Южна Сърбия и изтъквали необходимостта от създаване на македонски литературен език въз основа на някои от местните български наречия. Изказвали се благоприятно за назначаването на сръбски владика в Скопие и се обявявали против дейността на Българската екзархия в Македония.

Тези разбирания на дейците от „Македонски клуб“ обаче не се покривали с тогавашната официална сръбска политика. За официална Сърбия славянското население в Македония се смятало за сръбско. Тезата на Новакович, че то не е нито българско, нито сръбско, а „македонско“, макар да се ползувала със симпатия сред някои по-умерени среди на сръбската интелигенция, не получавала официална подкрепа. Затова дейността на „Македонски клуб“ и издаването на „Балкански гласник“ били прекратени. Ст. Дедов и Д. Мишайков трябвало да търсят покровителство другаде. Такова покровителство те намерили временно в Петербург където пристигнали през есента на 1902 г.

Нежеланите в Белград „македонисти“ били взети под защита от руския пълномощен министър в Белград П. Менсуров. Той не само им помогнал да заминат за Русия, но им дал и специално препоръчително писмо лично „до началника на I Азиатския департамент Хартвиг. (8)

Очевидно дейността на Дедов и Мишайков допадала на някои от ръководителите на балканската политика на Русия. Затова говори и самият Дедов при една своя среща с Eвтим Спространов на 2.ІІ.1903 г. след пристигането си от Петроград в София. (9)

Сръбското правителство не позволявало да се води пропаганда от „македонистите“ в Сърбия, но неговата политика вън от страната била друга. В доклад от 22 ноември 1902 г. Новакович, който вече бил сръбски дипломатически представител в Петроград, уведомява за пристигането на Дедов и Мишайков в града и за явяването при него. На срещата те обяснили целите на своята мисия, като заявили, че са против Сърбия и политиката й в нейната цялост, защото „пътят на македонския сепаратизъм е единственото средство да се разбие Екзархията и връзката й с българите и българските стремежи“.

В споменатия вече доклад от Петербург Ст. Новакович съобщава, че Дедов и Мишайков първи донесли сред тамошната българска и сръбска студентска младеж идеята за македонски сепаратизъм. По-нататък той предава основните положения на тази идея: „В случай, че Македония добие някакви автономни права, те (сепаратистите — б. а., Хр. Хр.) мислят, че това трябва да се придружава с отцепване на църквата от Българската екзархия в Цариград, с организиране на отделна църковна управа под закрилата на Цариградската църква... и с издигане на македонския диалект за държавна и литературна употреба, с фонетичен (подобен на сръбския) правопис, за да се избегне употребата на българския език. Върху тези три основи: отделна църква, отделен език и отделна автономна организация под защитата на султана, според техните мисли, би се основавала бъдещата автономна организация на Македония. За да се подготви това, те започват агитация в тази насока между македонците.“

След това Новакович излага свои съображения в подкрепа на „македонистите“, като предлага да им се отпусне материална помощ от страна на сръбското правителство. „Понеже наистина в близко бъдеще — пише той — не можем да очакваме нито разделяне на Турция, нито разделяне на Македония и понеже мъчно ще могат да се осуетят реформите в Македония и да се отложат за по-дълго време, защото и днес цял свят ги иска, сръбската политика също така трябва да има за цел да търси средства, които могат да освободят или отслабят връзките на македонците с България, които днес са все още здрави със старата екзархийска организация.“

„Ако с реформите в Македония — продължава Новакович — се постигне някаква автономия, без съмнение и безспорно най-голяма опасност за сръбските интереси би бил и би останал стремежът на българската партия в Македония да извърши присъединяване към България по примера на Източна Румелия, която се споменава така често. Заради това и мен ми се струва, г-н министре, че дейността на тези млади засега ни най-малко не противоречи на интересите на Сърбия и че би имало основание да се помогне и с материална помощ, ако е възможно.“ (10)

Какви били тези „македонисти“ и кому служели с идеята за национален сепаратизъм на македонците, се вижда още по-добре от един друг доклад на Новакович с дата 19 декември 1902 г. „В пратеничеството (сръбското дипломатическо агентство — б. а., Хр. Хр.) се явиха завършилите своето образование юристи, възпитаници на (сръбското) министерство на външните работи г. Стефан Якимов (Дедов), македонец, родом от Охрид, и Д. Трпкович (Мишайков), родом от Битоля, и помолиха занапред помощта да им се изплаща в злато в Петербург, където искат да изучат руския език и да слушат в Университета два-три семестъра правните предмети.“ (11)

В действителност пребиваването на Дедов и Мишайков в Петербург не е имало нищо общо с усъвършенствуването на руския език и със слушането на лекции по правни науки в университета. Там двамата отиват с материалната подкрепа на сръбското правителство, за да пропагандират сред руската общественост идеята за национално отделяне на „македонците“ от българската народност. Това най-добре се вижда от меморандума, изпратен от Стефан Дедов до руското правителство на 12 ноември 1902 г. В него се обосновава тази идея, като се съобразява тя и с политиката на руското правителство, насочена против подготовката на въоръжено въстание в Македония от Вътрешнатата македоно-одринска революционна организация.

Меморандумът не е запазен изцяло, но и това, което е налице, дава основание той да бъде преценен като реформистки акт, съставен в дух на национално отстъпничество и враждебност спрямо идеите на организацията. „От всичко досега казано (относно „съществуването“ на отделен македонски народ и създаването на отделен македонски литературен език и отделна македонска църква — 6. а., Хр. Хр.) е ясно — се казва в меморандума, — че за подобряване положението на християнското население в Македония като първа стъпка трябва да послужи обединяването на славянското население като най-значително в Македония. Това обединяване трябва да бъде както национално, така и духовно. Затова не са потребни никакви революции; достатъчно би било руското обществено мнение заедно с руската дипломация да въздействува над балканските държави да се откажат от завоевателната си политика и да изтеглят от Македония пропагандите си... Всичко това, както казахме, може да се направи тихо и мирно, по еволюционен път, без нарушаване на мира и унищожаване на славянския елемент, а дотогава, докогато албанският въпрос не съзрее политически и национално, дотогава, докогато не се реши въпросът, кой ще завладее Дарданелите, Македония по необходимост трябва да бъде съставна част от Отоманската империя, защото всякакви въстания не могат да дадат никакви други резултати освен изтреблението на славянското население... Единствените подобрения, които могат засега да се направят и за които трябва да се съгласят и балканските държави, се свеждат, според нашето мислене, към следното:

1. Признаване на македонските славяни от страна на Турция като отделен народ с отделен литературен език, който наравно с турския става официален в трите вилаета на Македония — Косовски, Битолски и Солунски, и признаване на самостоятелна (македонска) църква.

2. Назначаване на един генерал-губернатор и един негов помощник за тази провинция от споменатите три вилаета. Генерал-губернаторът може да бъде турски поданик от господствуващата националност в тази провинция, а неговият помощник от по-малко господствуващата националност.

3. Местно изборно народно събрание и даруване на Македония на органически статут от негово императорско величество султана.

4. Осъществяването на правата, дадени от негово величество султана на Македония, се гарантира от европейските велики сили.“ (12)

Както се вижда, тези искания са в противоречие с революционната програма на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Те са реформистки, съглашателски, контрареволюционни. Поради това Дедов и Мишайков били гледани от прогресивните кръгове в Русия не като защитници на интересите на македонското население в борбата му за освобождение, а като проводници на чужди, сръбски интереси. Дейността на македонистите „национални сепаратисти“ се преценявала като дейност, инспирирана от Белград и главно от Новакович.

Дедов и Мишайков не били посрещнати добре и от преобладаващата част на руската общественост, която не искала да къса връзките си с България, с освободения от турска власт с помощта на Русия български народ. Поради това в началото на 1903 г. Дедов напуснал Петербург на път за България, а Мишайков се озовал в Битоля, където сръбският консул Ристич ходатайствувал пред сръбското правителство да му се отпусне месечна издръжка от 80 динара, „за да не бъде изгубен за нас (сърбите — б. а., Хр. Хр.) поради оскъдицата“. (13)

Неправилно се смята обаче, че Дедов и Мишайков били единствените последователи на Групчевич и Еврович в националното отстъпничество и в обосноваването на идеята за национално отделяне на славянското население в Македония от българската народност. Изострянето на националноосвободителната борба в Македония в края на XIX и началото на XX в., съпроводено с голямо материално разорение и даване на скъпи жертви от страна на българското население, руската политика на запазване статуквото на Балканите и засилването на сръбската пропаганда подтиквали и други представители на македонската интелигенция да възприемат идеите на сепаратистите. Такива били Кр. Мисирков и П. Чуповски, членове на създаденото в Петербург македонско студентско дружество и на Тайния македоно-одрински комитет. Те двамата, както Дедов и Мишайков, били сръбски възпитаници, а заедно с това и сръбски агенти в осъществяването на противобългарската политика на сръбското правителство в Македония.

Дейността на македонистите „национални сепаратисти“ се осъществявала не в Македония, а вън от нея, вън от борбата за освобождение от поробителя в лицето на турската феодална държава. „Националните сепаратисти“ нямали никаква връзка с населението в Македония и с национално-революционното движение, те били негови врагове. Поради това напълно основателно може да се твърди, че македонизмът на „националните сепаратисти“ бил лишен от социални основи и опора вътре в Македония. Той бил креатура на сръбската политика по македонския въпрос, по-точно на едно течение в сръбската политика по този въпрос, обосновано и инспирирано от Ст. Новакович.

Идеологията на „националните сепаратисти“ не изразявала интересите на македонското население. Тя била плод на компромиси с тези интереси в полза на отоманската власт и на сръбските пропагандни цели. Поради това не могла да си спечели никаква популярност сред населението в Македония и сред многобройната македонска емиграция. Вътрешната македоно-одринска революционна организация гледала на „националните сепаратисти“ като на национални предатели. Стоян Новакович, духовният баща на „националните сепаратисти“, нямал друго мнение за тях, освен че са платени оръдия на сръбската власт в борбата й против българското национално съзнание на населението в Македония, което тази власт се стремяла да унищожи.

В 1889 г. Ст. Новакович обнародва „изследване“ върху македонските диалекти, в което се стреми да докаже, че те уж стоят по-близо до сръбския език. (14) Това изследване се посрещна критично от всички най-известни слависти. Н. С. Державин, занимавал се дълго с македонския въпрос и българо-сръбските отношения, пише следното: „В интерес на пълнотата на предложената работа аз лично прегледах грижливо македонските текстове на Новакович и намерих в тях цялостна система на български език с всички фонетични и морфологични особености, характерни само за този език.“ (15)

В заключителната част на „изследването“ си Ст. Новакович разглежда заселването на славяните на Балканския полуостров. Той твърди, че славяните, заселили се в Македония, нямат един и същ произход и не са дошли от едно и също място със славяните, заели Северна и Южна България. Процесът на образуване на българската народност според него не е обхванал славянските племена в Македония и българското владичество там не е оставило трайни следи. Той твърди също, че още в средните векове македонските славяни се колебаели между двата центъра на славянството на Балканския полуостров — сръбската и българската държава. От политическия напредък и от успехите на тези държави зависело дали македонските славянски племена щели да бъдат сърби или българи. Според Новакович процесът на формиране на македонските славяни в определена народност още не бил завършен. „Задача на нашето време — пише той — е това формиране да се завърши със средствата на съвременната просвета, книжовност и държавен живот.“

Оттук идва идеята, че от македонското славянско население може да се направят и сърби, и българи в зависимост от това, към коя държава ще се присъединят. Преди да стане това, според теорията на Ст. Новакович, македонците не са нито сърби, нито българи, а аморфна маса, която той определя само като славяни. (16)

Разбира се, тезата на Новакович противоречи на всички исторически извори за средновековната българска държава и за историята на славянското население в Македония, което от втората половина на X в. насам винаги се е изявявало и е било представяно като българско. Тази теза е в пълно противоречие и със самото обективно развитие на историческия процес, защото още през средните векове славяните, в това число и балканските славяни, престават да бъдат въобще славяни, а се оформят като българи, руси, чехи, хървати, поляци, сърби и пр.

По-късно тезата за неопределеността на македонските славяни е възприета и „подкрепена“ с нови аргументи от Й. Цвиич. В 1906 г. той отпечатва в сп. „Дело“ статия върху етнографията на македонските славяни, която след това излиза като брошура на сръбски, френски, английски, немски и руски език.

В тази статия Цвиич се старае да „докаже“, че македонските славяни не са нито сърби, нито българи, а близка до тях аморфна маса, без определено народностно съзнание, от която могат да се направят и сърби, и българи. В миналото в зависимост от политическото развитие на Сърбия и България и от други фактори те са преминавали ту към сърбите, ту към българите и са приемали последователно името на едните и на другите. През Средновековието сръбското име било по-разпространено, но по време на турското владичество то се изгубило и било изместено от името българи. Затова съдействувала най-много Българската екзархия.

Понеже македонските славяни според Цвиич нямат определено национално съзнание, името българи, с което те се наричат, не е народно име и не означава принадлежност към определена националност. В устата на местните хора името българин означавало прост, потиснат човек, който говори славянски. Същия смисъл то имало за гърците и турците, както и за европейците, които посещават Македония и пишат за нейното население. Оттук изводът на Цвиич, че описанията на европейските учени и картите за народностния състав на населението на Македония, които те издават, нямат научна стойност, не са достоверни извори за историческата наука.(17)

Лесно е да се види, че македонистите от групите на Групчевич и Еврович, на Дедов и Мишайков възприемат концепциите на Ст. Новакович за неопределеността на славянското население в Македония, като го определят само като славянско. Това население те наричат македонски славяни или македонски народ, стремейки се да заличат проявите на неговото българско народностно и национално самосъзнание през вековете. По същия път вървят и съвременните македонисти, които заменят името българи във всички документални материали и писмени сведения с името „македонци“ и се силят да представят това като израз на някаква си научност.

За съжаление ненаучните концепции на Новакович и Цвиич, както и на техните незаконородени духовни чеда —македонистите от групите на Групчевич и Еврович, на Дедов, на Мишайков, а по-късно и на Кр. Мисирков — се посрещали с одобрение от някои представители на руската общественост и на руските дипломатически и консулски представители в Европейска Турция. Причините за това били чисто политически. За тях беше споменато преди това. Руските консули в Македония по време на Стамболовия режим започнали да подкрепят сръбската пропаганда. Някои от тях дори отричали българската принадлежност на славянското население и се стремели да го представят или като сръбско, или като народностно неопределено — славяни. „Македонската българщина е едно грозно заблуждение, историческо и етническо, и аз ще изкореня това заблуждение“ — заявил веднъж руският консул Ястребов, според свидетелството на Ст. Михайловски. Когато няколко български учители го запитали защо действува така, той отговорил: „Вие сте чудни хора! Нима вие си въобразявате, че аз работя по свои частни побуждения! Аз съм проводник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват свише — туй върша.“ (18) През 1890 г. в Петербург излиза етнографска карта на Македония, издадена от Славянското благотворително общество под редакцията на Комаров и Зарянко. Последователно излизат два варианта на картата — един, в който Македония е означена като българска, населена с българи, и друг, в който на тяхно място се поставят „македонски славяни“". Това становище, че в Македония живеят „македонски славяни“, без национален облик, поддържал и руският генерален консул в Солун Иларионов. (19)

* * *

Както вече бе отбелязано, представител на македонизма, вдъхновяван от сръбските му идеолози и покровителствуван от някои руски дипломати, бил и Кръстьо Петков Мисирков. Той е роден в с. Постол, Ениджевардарско, в 1874 г. Селото било чифлишко, патриаршистко. Баща му бил селски кмет, но рано починал и децата му останали сираци. През 1899 г. Кръстьо под името „Крста Петкович“ е ученик в Белград — питомец на дружеството „Св. Сава“. В началото на следващата година заедно с други 34 питомци на същото дружество избягва в София, за да се върне след 10-месечен престой отново в Сърбия. Там става стипендиант на Министерството на външните работи и учи в различни учебни заведения. През 1895 г. завършва Учителската школа в Белград. Същата година Ст. Новакович, тогава министър на външните работи, решава да го изпрати на разположение на сръбския консул в Прищина. Но вместо в Прищина Мисирков се отправя за Русия и постъпва в Полтавската духовна академия. След завършването й отива в Петербург, където следва в Историко-филологическия факултет на С.-Петербургския университет. През 1902 г. се дипломира с права на гимназиален учител по история.

Като студент в Петербург Кр. Мисирков членува в българското студентско дружество. Той е един от основателите на Тайния македоно-одрински кръжок на българските студенти в Петербург. На 28 ноември 1900 г. кръжокът уведомява Върховния македоно-одрински комитет в София за своето основаване с молба да бъде причислен към подчинените му македоно-одрински дружества. Молбата е подписана и от „Кръсте П. Мисирков, студ. III к., Ист. ф. ф., псевд. „Секъль“. На 28 септември 1902 г. Мисирков е избран за председател на кръжока и работи в него до заминаването си в края на 1902 г. за Битоля, където е назначен за български екзархийски учител. (20)

Кръсте Мисирков пристига в Битоля в разгара на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Той обаче е чужд на идеологията и революционната дейност на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Освен това в Битоля Мисирков се сближава с руския консул А. А. Ростковски, който се обявява решително против подготовката на въстанието и дейността на Вътрешната организация. Мисирков е частен учител на децата на Ростковски и често го придружава по време на неговите обиколки в околностите на града. При завръщането си от една такава обиколка на 26 юли 1903 г. Ростковски е убит в Битоля от турски войник и Мисирков е единственият свидетел на това убийство. Основателно обезпокоен за своя живот при разпаления фанатизъм на турците след избухването на Илинденско-Преображенското въстание, заедно със семейството на Ростковски Мисирков се завръща в Русия, като се установява отначало в Одеса, а след това в Петербург.

В Петербург Кръсте Мисирков развива активна дейност, но не като български патриот, като защитник на борбите за освобождение на Македония и Тракия от османското владичество, а като противник на Илинденско-Преображенското въстание. Там той е един от основателите на „Славяно-македонското научно-литературно другарство „Свети Климент“, в събрания на което изнася беседи за обосноваване на национален сепаратизъм в Македония.

Разбира се, Кр. Мисирков не стига изведнъж до идеите на националния сепаратизъм. Дълго време преди това, като ученик в Сърбия, той е обработван от сръбската пропаганда в противобългарски дух. В Петербург Мисирков поддържа връзки с бившите дейци на „Македонски клуб“, за които се застъпва при пристигането им в града. В Русия Мисирков следи развитието на обществената мисъл по отношение на т. нар. македонски въпрос. Той вижда ясно, че официална Русия е против подготовката на въоръжено въстание в Македония и Тракия и против евентуална военна намеса на България. Върху него оказва силно въздействие и враждебното отношение на Ростковски към Вътрешната македоно-одринска революционна организация и нейната дейност в Македония. Повратна точка в идейното развитие на Кр. Мисирков обаче е потресът, който настъпва в него при потушаване на Илинденско-Преображенското въстание. Неуспехът на въстанието затвърждава убеждението на Мисирков, че не по пътя на въоръжената борба и не с подкрепата на българската държава населението в Македония ще получи своето освобождение от турска власт.

През ноември 1903 г. Кр. Мисирков пристига в София с намерение да основе „книжовен кръжок“ за разпространяване идеите на македонския „национален сепаратизъм“. Такъв кръжок той не можал да създаде, но успял да подготви и да даде за печат своята книга „За македонските работи“. Веднага след излизането й 50 броя от нея били закупени от сръбското дипломатическо агентство и изпратени в Белград. Там побързал да се озове и самият Мисирков, като се срещнал със своя бивш благодетел Ст. Новакович, теоретик и основоположник на македонизма като политическа концепция.

В началото на 1904 г. Кр. Мисирков се завръща в Русия и става учител в Бердянск, а после в Одеса. Там той продължава да развива дейност в защита на македонския национален сепаратизъм, но през 1907 г. най-неочаквано минава на противоположни позиции. Той се отказва от своите схващания и се изявява като български патриот и като защитник на интересите на македонските българи в борбата им против сръбската пропаганда. Но това не било за дълго. След избухването на Първата световна война Кр. Мисирков се връща отново към старите си идейни позиции и дейност. Преди войната той се премества от Одеса в Кишинев. След победата на Великата октомврийска социалистическа революция се установява в България, където завършва живота си в 1926 г.

В Русия Мисирков ту се обявява в защита на македонистките си схващания, ту решително ги осъжда, като се прехвърля от една позиция на друга. Най-важна роля в това играе промяната в развитието на българо-руските отношения. Когато тези отношения са добри, когато България се ползува от подкрепата на Русия, Кр. Мисирков е български патриот. Когато обаче българо-руските отношения се помрачават и България се ориентира към съюза с Централните сили, Мисирков престава да се изявява като български патриот; той отново става македонист.

Това непрекъснато премятане от позиция на позиция е лична трагедия на Кр. Мисирков. Това е трагедия на един откъснал се от народа деец, лишен от здрав смисъл и задълбоченост при изучаването на обществените явления. Това е трагедията на един човек, който иска да нагоди развитието на историческия процес към една чужда политика — политика на сръбската власт и на сръбската шовинистична буржоазия.

„За македонцките работи“ е най-значителното съчинение на Кр. Мисирков, в което той излага схващанията си за македонския национален сепаратизъм. Това съчинение, както и неговият автор в продължение на няколко десетилетия били напълно забравени. След Втората световна война обаче и книгата, и Мисирков добиват изкуствено широка популярност. В Социалистическа република Македония Мисирков се изтъква за македонския Вук Караджич, за духовен баща на македонската нация. Това налага книгата да бъде по-подробно разгледана.

В предговора към книгата (написана на българско-прилепско-битолско наречие) Кр. Мисирков обяснява защо е необходимо македонските славяни да се отцепят от българите при положение, „кога ние досега сме се велеле бугари и соединението, а не разцепуването праит силата“. Той обяснява това разцепление с необходимостта да се обединят всички македонски славяни, цялото македонско славянско население в едно цяло.

Кр. Мисирков отхвърля твърденията, които според него били на мода в България, че главни неприятели на балканските славяни били русите и австро-унгарците, които искали чрез македонския въпрос да подклаждат борбата между сърбите и българите и по този начин да постигнат завоевателните си цели на Балканите. Той смята, че не Русия и Австро-Унгария, а България, Сърбия и Гърция са врагове на Македония. След това, като се обявява против „революцията“ (Илинденско-Преображенското въстание), Мисирков твърди, че свободата на македонското население ще дойде по пътя на еволюцията и в борба с чуждите пропаганди — българска, сръбска и гръцка. Той дава висока оценка на Мюрцщегските реформи, които щели да бъдат разширени според нуждите, които щели да се покажат след време.

Кр. Мисирков смята, че населението в Македония трябва да бъде лоялно спрямо „Н. Ц. Султана“. По този начин турското правителство и турският народ щели да разберат, че интересите на тяхната държава в Европа съвпадат с интересите на македонското население, и затова те първи трябва да докажат искреното си желание за мир, за да заслужат по този начин неговата (на македонското население) поддръжка. Ако те не направят това, македонското население трябва да се обърне към Европа, за да се прокарат реформи в Македония.

Като отбелязва, че мнозина щели да се отнесат с насмешка към надеждите му за европейски реформи в Македония, Мисирков пише: „Проектите за реформи и усилията те да бъдат въведени в действие не са, както мислят мнозина, само игра на минаване на време и да остане всичко, както си е било. Проектите за реформи на Русия и Австро-Унгария са международни актове, неизпълнението на които от Турция е насмешка и оскърбление на реформаторските държави и им дава пълно право за репресалии.“ Проектите за реформи не могат да бъдат закопани, както е закопан Берлинският договор с неговия член 23-и за Македония. „Берлинският договор — пише Мисирков — наистина е закопан, но не от Европа, а от България, която извърши съединението с Източна Румелия чрез насилствен преврат и без съгласието на държавите, подписали Берлинския трактат.“ (21)

Революционната борба в Македония трябва да бъде прекратена, за да се даде възможност на Турция да прокара реформите. Не нежеланието на турското правителство, а избухването на Илинденско-Преображенското въстание е причина за неосъществяване на замислените от Русия и Австро-Унгария реформи.

Както се вижда от кратко предаденото съдържание на предговора, Кр. Мисирков е привърженик на еволюционизма, на съглашателството с турската власт, за да се подобри положението на населението в Македония. Той осъжда революционните действия на Вътрешната македоно-одринска организация, която води освободителната борба от името не само на българското, но и на останалото потиснато и експлоатирано население в Македония.

Що се отнася до реформите, историята показва, че Мисирков напразно е разчитал на тях като път за подобряване положението на народа. В предговора той защищава реформената политика на Русия и Австро-Унгария, която завършва с неуспех. Мисирков дава оценка за нарушаването на Берлинския конгрес и за съединението на Северна и Южна България от позициите на сръбската държавна политика, а не от позициите на историческия прогрес и на правото на българския народ да се бори за своето национално обединение.

След предговора следва „Какво направихме и какво трябва да правим занапред?“ Това е доклад, изнесен от Мисирков на заседание на Македонското научно-литературно дружество „Свети Климент“ в Петербург. Доклади са и другите части на книгата.

Още в началото на първия доклад Мисирков се нахвърля с обвинения и упреци към дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация заради дейността й по подготовката, обявяването и хода на Илинденско-Преображенското въстание. Според него това въстание е претърпяло „пълно фиаско“. „По резултатите, които ще се добият от сегашното въстание — пише Мисирков, — последното може да се нарече едно от най-големите, ако не и най-голямото нещастие за нашия народ.“ По-нататък следва обосноваване на руската политика по македонския въпрос и ново осъждане на дейността на Вътрешната организация, която не се вслушала в добрите руски съвети. „Революционните комитети (на Вътрешната организация) — пише Мисирков — искат да създадат „Българска Македония“, а Русия, на която са близки интересите и на другите християнски народности в Македония, не може да пожертвува техните интереси заради българите.“ (28)

Кои са тези „други народности“, се вижда от следващото изложение на Мисирков. Това са сърбите, които след Берлинския конгрес (дотогава според Мисирков всички казвали, че македонците са българи) успели да създадат в европейското обществено мнение убеждението, че в Македония има и сърби. Макар селското население в Македония да говори на един славянски език, в градовете наред с българските училища били създадени и сръбски. До Руско-турската война имало само една теория за народността на македонците. Сега имало две. Към тях се прибавя и трета, според която македонците са нещо средно между сърбите и българите.

Вместо да протестира против денационализаторската политика на сръбското правителство сред македонските българи, Мисирков намира в нея основание да се противопостави на дейността на Вътрешната организация, която според, него била тясно свързана с България. Организаторите на революционното движение „в повечето случаи — пише Мисирков — бяха екзархийски чиновници“.

След това следва твърдението, че в революционните комитети не била застъпена „най-силната македонска народност — словените“, а „сърбоманствуващата и гръкоманствуващата македонска словенцка интелигенция“ не била на страната на комитета, „па и враждебна“. Ако автономията на Македония бъде резултат от въстанието, македонският въпрос щял да се реши не в полза на македонците, а в полза на българите, защото комитетът работел под „българска фирма“. Кои са тези „македонци“, се вижда от разсъжденията на Мисирков за „българизирането“ на северномакедонските говори, против което се обявявала Сърбия. А зад нея стояла Русия, която имала морално право да защищава наред с българските и сръбските интереси. (23)

Мисирков изтъква, че задача на македонската интелигенция е „да отдели интересите на .македонските от интересите на другите балкански държави и народи“. Тази интелигенция трябва да говори помежду си на централното македонско наречие (прилепско-битолско), което да стане литературен език на македонците. След това се обосновава необходимостта от създаване на „единна и съборна“ македонска църква, независима от българската, сръбската и гръцката. На македонците е потребно не съединяване с България, Сърбия или Гърция, а запазване целостта на турската държава, в която те се ползували с права на гражданство. „Ние имаме лица и право да се надяваме — пише Мисирков — да добием от нашия великодушен господар пълна автономия в църковното и училищно дело и пълна равноправност пред закона и в местното самоуправление в Македония.“

Като изразява съмнение във възможността македонският въпрос да бъде разрешен от една европейска конференция, Мисирков заключава: „Не, братя! Никаква конференция не ни спасява. Много по-хубаво ще бъде да се доверим на най-много заинтересованите в нашите работи държави, особено на православна Русия, която знае хубаво нашите нужди, а не да се надяваме на сами себе си и на някакви си конференции“.

Казаното е повече от ясно, но то може да бъде подсилено и от още един цитат: „Последното въстание ни показа, че този път, по който ходехме, сега е погрешен и опасен. Той изискваше много жертви, а даваше малко полза. Революцията ни компрометира пред нашето правителство и не ни представи в добра светлина пред европейския свят.“

Следващият доклад, включен в книгата „За македонцките работи“, е „Има ли нужда от македонски научно-литературни другарства?“ Той от начало и до край е пропит с национално отстъпничество и хули спрямо България и българския народ. България — според Мисирков — е едно „недоносче“ на руската политика. Това „недоносче“ било предадено от Стамболов в ръцете на държавите от Тройния съюз, които го направили оръдие на своята противоруска политика. (Тук впрочем Мисирков не греши!) След падането на Стамболов българите пак станали русофили, но не от чисто сърце, а за да направят руското правителство оръдие на своите интереси. Но в тези си намерения те не успели. Русия не се отказала да поддържа в Македония и сърбите. Това най-добре проличало при решаването на т. нар. Фирмилианов въпрос.

Това дало основание на българите да твърдят, че Русия се страхувала от една голяма България и била против автономията на Македония. Такива твърдения според Мисирков били клевета на „един освободен робски народ, който още не е освободен от своите робски инстинкти“. Следват обвинения, че България повдигнала въстанието в Македония, но след това се отказала да го подкрепи. България искала Русия „да си остави своите работи“ и да дойде да воюва на Балканите, „за да я повикат после в Берлин и да загуби Манджурия и влиянието си в Персия“. Това било „престъпно поведение“ на официална България. (25)

Мисирков твърди, че българите нямат способни консули в Македония като „прекрасния представител, който се ползува с пълно уважение сред консулите (в Битоля)..., г-н. Ристич“. Те нямат дипломати като Пашич, Груич и Ст. Новакович. Русия помага и съчувствува на сърбите, понеже сръбските посланици в Петербург били „логични“ и „добре защищавали“ сръбските интереси. Българите като народ са лишени от добродетели. България добива своето освобождение тогава, когато българите нямали „народни идеали“, когато „и сами не знаели какво искат“. Те добиват своето освобождение с най-малки жертви и усилия; Свободата им я подаряват русите. България се явява на света като „историческо недоносче“. За българите няма никакво значение национализмът. Те са интернационалисти. „Те са най-напред хора, а след това ако им остане време, са българи.“ Българската младеж в Петербург употребява всички свои сили и средства да се покаже напредничава, т. е. „социалистична“. Сърбите не са интернационалисти. Те знаят, че са първо сърби, а след това хора. Сърбите са националисти. Сръбският шовинизъм стои много по-високо от българския национален индиферентизъм, затова сърбите печелят победи над българите във всяко отношение. Социализма насаждала в Македония Вътрешната революционна организация. (24)

Както се вижда, Кр. Мисирков е надъхан с дълбока омраза и ненавист към българския народ. Това е обяснимо, като се има предвид, че той е питомец на сръбската шовинистична организация „Св. Сава“ и на сръбското Министерство на външните работи. В такива черни краски рисуват българите сръбските националисти от епохата на Възраждането до края на Втората световна война.

Укорите на Мисирков към българския народ обаче добиват обратна сила, когато той говори за интернационализма на българите и за това, че българските младежи в Петербург и дейците на Вътрешната организация пропагандирали и насаждали идеите на социализма.

Във връзка с това възниква законният въпрос, може ли един човек, скъсал връзки със собствения си народ, обявил се против подготовката и воденето на народоосвободителната революционна борба в Македония и Тракия, чужд храненик, реакционер и враг на идеите на социализма, и то в началото на XX в., да бъде представян като „основоположник“ на едно „прогресивно“ движение, за каквото се представя македонизмът? И какво е това движение, ако неговият „основоположник“ има убежденията на сръбски шовинист, руски октябрист и „македонски“ реакционер?

В следващите три доклада, поместени в книгата, се разглеждат въпросите за националния сепаратизъм на македонците, за възможността да образуват отделна политическа и етнографска единица и се казват няколко думи за македонския литературен език. Съдържанието на тези три доклада до голяма степен повтаря казаното в предговора и в първите две глави. Поради това тук не е необходимо да бъдат разглеждани, още повече че в тях се повтарят и някои от положенията, развити преди това от Дедов в неговия меморандум и в други материали.

Заслужава обаче да се отбележат някои пасажи от трите последни доклада на Мисирков, за да се види още по-добре чии интереси той защищавал чрез обнародването на своята книга.

Живеенето на млади македонци в Сърбия, твърди Мисирков, всеки път оказвало много добро влияние върху интересите на Македония. Изкуствеността на сръбските интереси в Македония била ясна за всички. „Но също така македонците съзнават, че Сърбия е държава, която разполага с войска, дипломация, един народ и една интелигенция, които ще защищават сръбските интереси в Македония с примерна преданост и краен фанатизъм. Борбата със сръбските интереси в Македония е непосилна не само за македонците, които не разполагат с държава и държавен бюджет, войска, дипломация и пр., но и за свободна България. Затова македонците в Сърбия се отрекоха от една явна борба със сърбите, но с това те не се отказаха от интересите на тяхната татковина.“ (27)

Сръбски възпитаници според Мисирков създават и националния сепаратизъм сред македонците. Неговото съществуване стои в пряка връзка със сръбската пропаганда в Македония. (28) Македонското „национално възраждане“ се дължи главно на конкурентната борба между България и Сърбия по македонския въпрос. (29)

Мисирков приема, че в миналото не е имало отделна македонска народност, но това не значи, че такава сега не може да се създаде. Българският народ е загубил земите по р. Морава и в Източна Сърбия и сега там живеят само сърби. Той се е примирил с тази загуба. „Защо той да не може да се примири — пише Мисирков — и с мисълта за загубването на Македония, когато това загубване е също такава необходимост, каквато е била неминуемото загубване на Сърбия? Берлинският договор е направил Македония да бъде загубена за българите, първом в политическо отношение, а след това и в национално.“ (30)

Когато решава да се откаже от своите „македонистки“ схващания, прокарани в книгата „За македонцките работи“, и написва труда си „Бележки по южно-славянската филология и история“, обнародван в сп. „Македоно-одрински преглед“ и „Българска сбирка“, Кр. Мисирков заявява: „Читателите на тая статия ще бъдат вероятно изненадани от грамадното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова, което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми „За македонцките работи“. За отгатването на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там (се) изтъкнах като импровизиран политик ... Мислите ми... и всичкото съдържание на брошурата дотолкова далеч стояха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудобно да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци...“ (31)

На 13 май 1913 г., по време на изострянето на сръбско-българския спор за Македония, когато Сърбия отказва да изпълни задълженията си по договора от 1912 г., Кр. Мисирков изпраща от Кишинев писмо до Ст. Бобчев в Петербург. В него той заявява, че България е извършила „голям грях“ пред „българското национално дело“, като се е съгласила да признае тая територия (Спорната зона — б. а., Хр. Хр.) за „неутрална“. „Тя е чисто българска... населението на Скопие и на Скопско е чисто българско...“ (32)

Наистина учудваща непоследователност. Тя може да се обясни само с това, че Кр. Мисирков бил не само агент на сръбската буржоазна политика спрямо България и българското население в Македония, но и че бил жертва на тази политика.

* * *

Македонизмът като идейно-политическо схващане възникна в края на XIX и началото на XX в. вън от Македония и без връзка с освободителните борби на тамошното население. Той беше дело на великосръбската пропаганда, по-точно на част от проводниците на тази пропаганда, която имаше за цел да улесни проникването на сръбската буржоазна държава в долината на р. Вардар, и чрез нея да се добере до излаз на Бяло море при гр. Солун. В лицето на Кръсте Мисирков тази пропаганда намери един от своите най-изявени, но заедно с това и най-непоследователни застъпници, тъй като той на няколко пъти се отказа от своето схващане, и от книгата си „За македонцките работи“. Македонистите се стремяха да разколебаят българското национално съзнание на славянското население в Македония и по този начин придобият културно и териториално разширение на юг.

Македонизмът беше замислен като опит за денационализиране на българското население в Македония, но завърши с неуспех. Вътре в Македония до навечерието на Втората световна война не се намериха последователи на Кръсте Мисирков, а официалната сръбска политика до тази война третираше славянското население в Македония не като македонско (в национален смисъл), а още по-малко като българско, но като сръбско. Това намери политически израз при завземането на Вардарска Македония от сръбските войски през Балканската война. Тогава управляващата сръбска буржоазия обяви завзетите земи за „Южна Сърбия“, а населението за „прави сърби“. По-късно при изработването на мирните договори в Париж през 1919 г. „миротворците“ от Съглашението, Япония и САЩ приеха великосръбската теза, макар в Егейска Македония, завзета от войските на буржоазна Гърция, да признаха, че има не македонско (в национален смисъл) и не сръбско, а българско население, част от което беше прогонена чрез спогодбата за „доброволно“ изселване.

Втори основен извод, който се налага при разглеждане на въпроса за възникването на македонизма като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в., е обстоятелството, че по своя характер той беше реакционно идейно-политическо схващане, което се противопоставяше на масовата революционна националноосвободителна и антифеодална борба в Македония и Одринско, водена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Кръсте Мисирков се обяви против Илинденско-Преображенското въстание и с това доказа, че е враг на освободителните борби на поробеното население в Македония и Одринско.

Но въпросът за възникването и характера на македонизма като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в. трябва да се разглежда в по-широки не само балкански, но и европейски рамки. Той трябва да се разглежда върху основата на бъдгаро-руските взаимоотношения през управлението Стефан Стамболов, когато освободена с руска кръв България премина в лагера на враговете на Русия. Тогава по западните граници на Русия нарастваше заплахата от германския ,дранг нах остен“ и се изграждаше траен политически и военен съюз между Германия и Австро-Унгария, насочен против славянството и Русия. От друга страна, в Далечния Изток се изостряха противоречията с Япония и зрееше Руско-японската война. При това положение руската дипломация се обяви против нарушаването на мира на Балканите и гледаше на Сърбия като на съюзник в една бъдеща война с Австро-Унгария и Германия. А България беше минала или минаваше на тяхна страна.

При това положение трябва да се изтъкне, че не само сръбската пропаганда, но и антируската политика на Стамболовия режим създадоха условия за възникването на македонизма като политическа концепция в края на XIX и началото на XX в. По своите резултати тази политика беше насочена против коренните интереси на българския народ и против освободителното дело в Македония и Одринско.

---------------

(1) Препис от Меморандума с приложена към него карта се намира в Архив внешней политики России, ф. канцелария, 1878, д. 28, л. 117—138; вж. също Al. Novotny, Quellen und Studien zur Geschichte des Berliner Kongresses 1878, Bund II, 1957, S. 94, 95.

(2) Бл. Ристовски, Крсте Мисирков, Скопие, 1966, с. 286—287.

(3) Ст. Новакович, Прва српска читанка заниже гимназиjе и реалке, Београд, 1870, с. 138.

(4) Гласник Српског ученог друштва, кн. 38, с. 347.

(5) К. Джамбазовски, Културно-општествените врски на македонците со Србиjа во текот на XIX в., Скопjе, 1960, с. 163—164.

(6) К. Джамбазовски, пос. съч., с. 178.

(7) Архив внешней политики России, ф. Политархив, 1887, д. II, 30, л. 97 и сл. л.

(8) Бл. Ристовски, пос. съч., с. 224.

(9) Пак там, с, 762.

(10) Бл. Ристовски, пос. съч., с. 234—235.

(11) Пак там, с. 242.

(12) Бл. Ристовски, пос. съч., с. 239—240.

(13) Пак там, с. 250.

(14) Н. С. Державин, Болгаро-сербския взаимоотношения и македонский вопрос, С. Петербург, 1914, с. 84.

(15) Пак там.

(16) Ст. Новакович, Ђ и Ћ у македонским народним диалектима. — В Српска кралевска академиjа. Глас XII, Београд, 1889, с. 47—51.

(17) J. Цвиjич, Проматраньа о етнографии македонски словена, Београд, 1906, с. 9, 24—26, 39—40.

(18) Ст. Михайловски, Ив. Цончев, Ст. Николов, Македонското дело. Мемоар, Русе, 1901, с. 24.

(19) ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а. е. 1383, л. 27—31.

(20) Н. Велев, Из политико-обществената дейност на Кръстю Мисирков, С., 1969, с. 7—8.

(21) Кр. Мисирков, За македонцките работи, Скопие, 1953, с. VIII.

(22) Пак там, с. 1—4.

(23) Кр. Мисирков, пос. съч., с. 12—13.

(24) Пак там, с. 38.

(25) Кр. Мисирков, пос. съч., с. 52—55.

(26) Пак там, с. 60-67.

(27) Кр. Мисирков, пос. съч., с. 89.

(28) Пак там, с. 93—94.

(29) Пак там, с. 99.

(30) Пак там, с. 104.

(31) Сп. „Македоно-одрински преглед“, 1907, кн. 35—36, с. 553.

(32) Н. Велев, пос. съч., с. 19.

Публ. в Акад. Христо Христов, Македонизмът като политическа концепция в края на ХІХ и началото на ХХ век, сп. „Исторически преглед“, 1979, кн.3, стр. 23-40