ТОДОР ИКОНОМОВ В СПОМЕНИТЕ НА ПЕТЪР КАРАПЕТРОВ

Въпреки, че спомените на Тодор Икономов и част от неговите трудове са публикувани той все още остава сред най-малко познатите строители на „съвременна България“. Преди години беше публикувана и една не до там пълна негова биография, като на неговата дейност е заделено място и в популярната книга на Тончо Жечев за „страстите български“ по време на Българския Великден. И като че ли всичко се изчерпва в основни линии с тези издания.

Тодор Икономов (10 септември 1835, Жеравна – 9 ноември 1892, Шумен) е сред най-близките съратници на Драган Цанков по време на униятското движение през 60-те години на 19 век. Но когато става дума за интересите на Отечеството, той е сред тези които ще се изправят срещу Цанков в Учредителното събрание и то като един от водачите на Консервативната партия и създателите на консервативния проект за българска конституция.

Но освен църковен деец, политик и държавник Тодор Икономов е и виден български възрожденски книжовник, учител, философ и читалищен деец.

Петър П. Карапетров в продължение на десетилетия поддържа тесни връзки с Тодор Икономов, като те са особено близки по време на пребиваването и на двамата в Цариград в разгара на църковните борби. Тогава Т. Икономов е един от водещите дейци в униятското движение, а впоследствие е сред изявените привърженици на Българската екзархия.

Този спомен на П. Карапетров в много отношение е свързан с неговите спомени за унията и за униятското движение и със спомена му за Драган Цанков, който вече сте имали възможност да прочетете. От него читателят ще забележи преклонението на Т. Икономов пред величието на нашия народ и пред неговата хилядолетна история. П. Карапетров се спира и на плановете на Т. Икономов да напише по-голямо изследване върху Богомилството и за личността на поп Богомил.

Това, което нашите читатели трябва да знаят е, че след смъртта на Икономов П. Карапетров ще развие неговите идеи в една своя значителна по обем студия „Българската вяра – Богомилството“, която е намерила място в неговата „Сбирка от статии“ (1898 г.).

По-нататък нашите читатели ще имат възможност да се запознаят и с други важни текстове от тази забележителна книга на П. Карапетров, която днес е напълно забравена и непозната.

Цочо В. Билярски

 

 

* * *

ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ТЕОДОРА ИКОНОМОВ В ЦАРИГРАД.

В статията си „Из цариградските ми спомени“, обнародвана в книжки I, II и III (год. II) на "Българска Сбирка", моя съвременник и очевидец г-н Ст. С. Бобчев, като разправя надълго и нашироко за статията „Една стъпка напред“, която Теодор Икономов написа и обнародва в повременното списание "Читалище", приказва накратко и като какъв човек е бил Т. Икономов. Понеже и моето име се споменува в статията на г-на Бобчев, па и че съм познавал Икономова, ща кажа и аз няколко думи за тоя последния.

Теодор Икономов, роден в селото Жеравна, пристигна в Цариград в началото на 1861 год., от гдето мислеше да върви за чужбина да се учи. Той се познавал с Др. Цанков, на когото бил дописник, — изпращал му статии и дописки за вестника "България". Случило се, та най-напред Т. Икономов да се срещне с Цанкова, комуто обадил що кроил, що си мислил. А Цанков обичаше всичките благоразумни и свободомислящи младежи, какъвто беше и Икономов. Икономов мислил да отиде да се учи в Русия, с надежда, че ще си издействува стипендия. И имаше, надежда да си издействува стипендия, защото тогава в Руското посолство в Цариград имаше един чиновник, негов съселянин. А тоя чиновник беше бивший средецки главен учител Савва Филаретов (138). Като русомразец, Цанков не остави Икономова да отиде в Русия. Въртял, сукал, Цанков убедил Икономова да не отива в Русия да се учи, ами да остане за учител в българското униятско училище и да бъде псалт (черковен певец) в униятския храм, па когато се понаредят работите на българо-униятите, ще се погрижи да намери средства да го изпрати на учение в Западна Европа. Като се минало доста време, а обещанията на руското посолство се не изпълнили и като захванали да го подпитват за вероизповедните му убеждения, Икономов се отрекъл да чака изпращането си в Русия и се съгласил та останал за учител и певец на българо-униятите. Няма съмняване, че Икономов знаеше що е уния, па знаеше и с каква цел някои българи бяха се съединили с Римо-Католическата черкова.

Аз се запознах с бае Теодора; с него често си хоратехми за разните вероизповедания, за догмите, за обредите — та тогава нямаше и за какво друго да се говори. Българский печат се не занимаваше с друго нещо, ами само с българо-гръцката черковна разпря, с гръцкия Цариградски патриарх и с латинския Римски папа, а пък хората се надпреваряха да казват и да разправят коя вяра била добра и коя лошава. Икономов никак не обичаше романите, стихотворенията и театрата; той се присмиваше на всичките черковни наредби, а понякога и всичките вери осъждаше; той много мразеше и духовенството; покрай него, в някои отношения, и аз почти станах такъв. Икономов говореше тежко, лениво, като че някой насила го кара да хорати, ала речта му беше убедителна и внушителна. Когато хоратехми за верите, той много споменуваше за ученията на някой си български поп Богумил и на някой си френски философ Волтер, за когото аз наскоро бях чел в една гръцка книга, а пък от гърка Каири, на когото в училището (на остров Андрос) бяха се учили някои българи, се възхищаваше. Аз до това време с възхищение четях съчиненията на Савва С. Раковски и дори изуст бях изучил неговия "Горский Пътник". Обаче Икономов никак не съчувствуваше на Раковски, та дори негодуваше и когато виждаше, че някой чете вестника му — "Дунавский Лебед". Той наричаше Раковски чорбаджия, аристократ, тунеядец и още нещо повече; причините, съображенията си за това, Икономов показваше.

Икономов се запозна и с учения лазарист отец Февериал, който съчиняваше на френски обнародваните във вестник "България" богословски статии, а други хора ги превождаха на български. Отец Фавериал беше захванал да се учи български, та яко обичаше да дири хора да си хорати с тях български. Откак се запознах с Икономов, тоя последния в свободното си време беше все при Фавериала, за да се учи пък той от него френски. В продължение на два-три месеци, Икономов беше веке доста усвоил френския език — та и по-преди той поразбирваше френски, а гръцка книга добре знаеше; изпърво с Фавериала все гръцки хоратеха. Той учи Фавериала български, а Фавериал учи Икономова френски. Макар и много учен естественик (физик) ала, като свещеник и още повече мисионерин (пратен да проповядва известна вяра), разговорите на Фавериала се въртели все около католическата вяра, а пък това било най-тежко Икономову да слуша. Икономов стана още по-близен с Фавериала, додето беше Цанков в Рим с дяда Йосиф за ръкополагането на тоя последния, та Димитър Константинов (от Шумен, йоще жив уреждаше вестник "България", а Хр. Д. Ваклидов и Т. Икономов му помагаха.

Откак се върна дядо Йосиф от Рим, гдето папа Пий IX го ръкоположи за архиепископ на българите унияти, аз се почудих, когато по едно време Икономов ми каза, че намислил да става дякон. И той се покалугери. Подир няколко дни дядо Йосиф го ръкоположи за дякон и го преименува на името си Йосиф. Но, макар веке и духовно лице, дякон Йосиф с мене си хоратеше свободно за всичко, както и по-преди. Преди да се задякони, Икономов мислеше, че ще отиде да се учи в Загреб, Прага, Лвов или Краков, а сега веке захвана да говори за Париж и чакаше есента. Обаче надеждите му се не сбъднаха. В първите дни на месец юния 1861 год., Петко Р. Славейков отведе униятския архиепископ в Русия, а след това и всичкото духовенство, освен двама свещеници и един дякон, остави униятската община; остави я и дякон Йосиф. Той хвърли калимавката и черните поповски дрехи, па стана пак Теодор Икономов. Подир няколко дни, със съдействието на Савва Филаретова, според едни, а според други, с това на Александър С. Б. Екзарх, руский посланик в Цариград княз Лобанов изпрати Икономова да се учи в Киевската семинария (в Русия); по-късно се разчу, че постъпил в Киевската духовна академия. Оттеглюването на Икономова от униятската община направи много, лошаво впечатление между лазаристите в "Сан Бенедето", а най-веке между поляците (139).

* * *

Учил се що се учил в Русия, Икономов се върнал в Турско и се задомил в града Тулча. Но едно време, зарад някакви си домашни причини, Икономов оставил Тулча и пристигнал в Цариград. Той се установил в една скромна, сиромашка стая. Икономов ме намери; десетина години не бяхме се виждали. Той боледуваше от силна треска. Облеклото му беше вехто, нечисто и почти дрипаво, но той се увиваше в един от тъмнозелено сукно някогашен кожух, подплатен с вълчи или лисичи кожи, на които повечето от космите окапали. Наложил на главата си един вехт дълбок фес, който дори веждите му покриваше, а пък от треската до толкова беше отслабнал, та само едни вежди, въси и несчесана брада бяха останали на лицето му. Икономов бе в същите тия дрехи, когато на 23-й януарий 1872 год. 2-3 хиляди души българи, между които бе и той, се отправиха на Високата порта да молят правителството да върне заточените български владици; в същото облекло, в същото си положение той се представи заедно със Славейкова пред първия министър, за да му разправят що искат хората (140). Макар и да им беше известен, поради статиите си във вестниците (особено "Турция" и "Македония") и списанията, макар и да имаше доста познайници между интелигентните цариградски българи, Икономов йоще се не познаваше яко добре с всичките. — Разговорите ни бяха повече за народно-черковните работи; понякога повърхностно и от политика закачахме. Ала за бунтувания, за въстания, ние не хоратехме. Говорехме по какъв мирен начин бих могли да се изскубнат от Високата порта какви-годе граждански и политически правдини за българския народ, като се възхищавахме от австро-маджарския дуализъм. Тоя дуализъм беше обаял мнозина млади българи, той беше оживял на сърцата им; никому на ум не дохождаше, че положението на маджарите в австрийската държава беше съвършено различно от онова на българите в турското царство; па дори имаше някои, които и за повече нещо мислех, бленувах, а пък на турците нито през ум минуваше за отстъпване граждански и политически правдини на българите. Както д-р Ст. Чомаков, Π. Р. Славейков и още мнозина други бяха русомразци, такъв беше и Т. Икономов. Той не беше и турколюбец, ала Икономов всякога говореше и проповядваше, че нашето спасение, нашето съществувание като народ зависи от добрите ни отношения с турците; на никакви чужди внушения да се не вдаваме. Тогава повечето хора така мислех. Мисълта, разпространена от поляците, че Русия тъкми да си присвои Цариград и да завладее Старо-планинския полуостров, беше намерила добра почва между интелигентните българи в Цариград. Икономов много ненавиждаше и руский посланик Игнатиев, поради намесването му в българо-гръцката черковна разпра.

От една страна болнав, а от друга — сиромашия до шия, без работа, без никакви средства за живеене, положението на Икономова беше много лошаво. Като го поостави треската, Икономов захвана да пописва в някои вестници, а пък някои млади българчета му даваха да поправя преведените им от френски или от гръцки книжки, та му плащаха по някоя пара. Полегка-легка Икономов оздравя, ала йоще нямаше някоя работа, от която да може да поминува, както трябва; а той беше честолюбив човек; от глад да мреше, от никого нищо не поискваше, никому глава не клатеше. В такова положение се намираше той, когато еднажд, между други разговори, хоратехме и за „българската вяра“ и основателят й — за богумилството и за поп Богумил. Като споменах Икономову за това щото е писал М. Дринов за богумилството в съчинението си „Исторически преглед на Българската черкова от самото й начало до днес“ (Виена, 1869 год.), аз му напомних какво приказваше той някога си за поп Богумил, па му предложих — дето ще седи без работа, ако му е възможно, да напише или да преведе нещо за Богумил, па и за Иван Хус, и за Мартин Лютер. За работата Българското печатарско дружество "Промишление" ще му заплати; то ще и трудът му да напечати и да издаде. Икономов отговори, че за двамата последни е лесно, ала за богумилството работата не е лесна, защото йоще не било точно изследвано дали богумилите и някогашните преселени от Азия павликяни са едни и същите, или пък богумилството е било особна ерес. Той предполагаше, че богумилството било преобразувано павликянство, според тогавашните стремения на българския народ. Няколко пъти му хоратих за тая работа, та по едно време Икономов се врече да напише нещо за богумилството и за поп Богумил. „Добре е, рече той, да се напише нещо за тоя велик българин, ами не зная как ще народът да посрещне такава книга и да ли щат да се намерят за нея купувачи, когато, напротив, трябва да има такива. По-напред за Богумила трябва да знаем нещо, па тогава за Хуса или за Лютера. Мойсей и Мохамед са били разрушители, с огън и нож са отмъстявали на противниците си. Лютер бил горделив, злобен, ядовит и с всякакви непростими средства си служил срещу своите противници; проповядвал робството, считал за престъпление неповиновението към мъчителите князове и големци, както и стремлението към свободата. Богумил е радил за благосъстоянието, свободата и равенството на сънародниците си, заробени, угнетени, онеправдани, оголени от болярите, от духовенството и от правителството в онова време, когато едни разкошествували и се пресищали, а другите гладували ...“ Като ми каза така, аз се зарадвах, че Икономов ще да пише книга за „българската вяра“ и за „великия българин“, та се всекиму хвалех и мнозина с нетърпение чакаха да излезе книгата му на бял свят. Тука ще кажа още, че, както мнозина така и Икономов мислеше, че ако сме имали някаква си особна вяра, както арменците, или поне богумилската да е била затвърдена, не сме щели да имаме никаква разпра с Гръцката патриархия за черковни правдини, нито пък, поради еднаквостта на вярата, с хиляди българи щяха да забравят народността си и да се слеят със съседните нам едноверни народи, а най-веке с гърците, сърбите и румъните. И Т. Икономов се опита да прокара тия своя взглядове, та напокон в такава смисъл писа нещо в някои тогавашни български вестници, издавани в Цариград. У Икономова веке беше се вкоренила мисълта за една нова българска вяра, като едно от най-главните условия за запазването на българската народност.

Икономов наскоро стана сътрудник на вестник "Турция", а подир малко захвана да пише почти и във всичките български вестници, на напокон му възложиха и уредничеството на списанието "Читалище", издавано от българското читалище в Цариград. Икономов беше много работен, трудолюбив човек, но вънкашно той представляваше един същински ленивец; който го не знае, като го гледа, ще си помисли, че Икономов е много мързелив.

Но додето очаквахме Икономов да ни предаде за издаване труда си - за поп Богумил, богумилството и за богумилите, — появи се в повременното списание "Читалище" статията му „Една стъпка напред (141). Поради виковете и крясъците, които се повдигнаха против тая статия не само от Екзархията, ами и от някои учители в областите, не става веке дума нито за поп Богумил, нито за „българска вяра“, както я наричаше Стефан С. Бобчев, нито за Иван Хус, нито пък за Мартин Лютер... Както казах в началото, г. Бобчев е описал що се случи напокон зарад тая статия. Ами ако Икономов беше написал нещо за Богумил и за богумилството така, както той мислеше и както надълго и нашироко го разправяше, то кой знае що щеше да се случи!

Когато, след освобождението на страната, Икономов беше се заселил да живее в Средец, аз му пак отварях дума за богумилството; той беше на същото си мнение; въобще, убежденията му бяха същите; той сега веке казваше, че богумилството не било само някаква си фанатическа вероизповедна, ами и социално-политическа работа. Икономов ми показа и някои писатели, които писали за богумилството. Ако, по независящи от Икономова причини, той не можа да напише нещо, както трябва, за богумилството и за Богумила, то други някои наши писатели, от които най-напред г. Р. Каролев, писаха по нещо за богумилството, писах и аз нещо в списанието "Дума", ала йоще не може да се каже, че ни е станало всичко известно за Богумила, „великия българин", както Икономов го нарича.

Панагюрище, 27-й юлий, 1894 год.

(Обнародвана през 1895 год. в издаваемото се в Пловдив списание "Българска Сбирка", Год. II, Кн. IV).

Публ. в Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898, с. 204-212.

----------------

БЕЛЕЖКИ:

(138) По предначинанието на бившия главен учител в Средец, Савва Филаретов от Жеравна, който се намираше на служба при Руското посолство в Цариград, цариградските интелигентни българи мислеха как да се приготви празнуването на хилядогодишнината от кръщаването на българите (по-право: на царя Борис и някои боляри, защото, както се знае, голяма част от народа отдавна беше се похристиенчил), тъй като Борис се похристиенчил през 861 год., или, според други, през 864 год., а на 21-й май, вместо на римо-византийците Константин и Елена, българите да захванат да славят паметта на царя Борис-Михайл, или пък в същия ден да се празнуват и едните и другите. Трябва да кажа йоще, че, същевременно, по настояването на дякона Григория (сега русенски владика), ставаше дума да се почне празнуването и на Седмочислениците, български учители и просветители, на 27-й юлия, ден, в който е починал най-личния от тях — Климент (през 916 год.,). Както православните, така и съединените (униятите) българи споделяха тия хубави кроежи и намерения, ала не можаха да се осъществят, защото и двете страни постигнаха нещастия: Гръцката патриархия заточи българските (православни) владици Иларион, Авксентий и Паисий, а пък униятский архиепископ Йосиф биде отведен в Русия. И така предложението на Филаретова за празнуванието на хилядогодишнината и славенето паметта на царя Борис, както и онова на дякона Григорий за празнуването на Седмочислениците, не можаха да се осъществят. Савва Филаретов беше много родолюбив българин; той пишеше и във всичките български вестници и повременни списания, а през 1862 год. около два месеци урежда повременното списание "Български Книжици", макар и да се подписваше друго лице за уредник. Савва Филаретов се помина в Кайро (у Египет) през 1863 год., гдето беше отишъл да живее по причина на болестта си. Той беше станал в Цариград много известен, та дори улицата, в която живееше, зад Руското консулство, биде наречена "Софиал Сокак" (улица на софиянеца.) Благодарство на паричните помощи, които бяха изпратени до него, чрез Руското посолство, от някои руски добросторни общества за бедни български храмове и за напечатваме учебници, които да се подаряват на сиромаси ученици българчета, Филаретов се готвеше да захване печатането на ред учебници и дори с мнозина учители беше се споразумял да му изпратят за напечатване някои преведени или от тях съставени такива. Но, освен службата за Методия и Кирила, която Филаретов състави и напечати през 1861 год., та я изпрати подарък на всичките български храмове, както и на българо-униятските, той никакви други книги не издава; види се смъртта го превари. Но какво стана подир смъртта му с парите, които бяха около, 20 хиляди рубли, това знаят наследниците на Филаретова. ...

(189) Живеящите в Цариград поляци, политически бежанци (емигранти), поддържаха унията не поради вероизповедни убеждения, защото те бяха хора, които знаеха що е вяра, ами от омраза към Русия. Тия хора бяха повече военни, ала мнозина от тях занимаваха и високи граждански служби на Високата порта; турците ги много вярваха за всичко; нямаше в Цариград бежанец поляк, който да е без каква-годе държавна служба; на мнозина бяха дадени служби и в областите. Не само в казашките, ами и в турските полкове бяха дадени служби на военните, а пък някои от тях бяха преподаватели и във Военното училище. От тях имаше 5-6 паши, които веке си имаха жени туркини, както си имаше и Садък паша (Михайл Чайковски), а миралае (полковници), каймаками (подполковници) и бинбашии (майори) бяха мнозина. В казашките полкове, на които главен заповедник беше Садък паша, всичките офицери от чина капитан на горе, бяха изключително поляци. Тия полкове, които Садък паша образували още във време на Кримската война (1853 год.), бяха два: единът се наричаше казашки, а другий се наричаше драгунски. И двата полкове бяха конни. Облеклото на войниците беше почти също като онова на руските редовни войници казаци и драгуни; дрехите си държаха много чисто, та не бяха нечисти, като турските войници. Повечето от половината войници бяха българи, между които имаше и доста интелигентни момчета, а останалите бяха смес от казаци, поляци и малко маджари; имаше по един-двама и от всякакви други народности и вероизповедания, освен мохамедани. В един от тия полкове и Христо Ботйов е служил малко време. И в двата полкове званичний език беше руский; военните заповеди (командата) на тоя език се даваха. От чина капитан надолу имаше и българи офицери, а баш-чауши (фелдфебели), чауши (унтерофицери) и онбашие (десетници) мнозина нашенци имаше. Днес в Средец живеещите поп Иван Бенчев (роден в Сопот) беше подпоручик, а Димитър Георгйов Домусчийски, наречен казак (роден в Панагюрище), беше фелдфебел. В султановата свита; в свитата на първия министър, както и в тая на министъра на войската, имаше все по четворица българи — офицери или фелдфебели, от казаните два полкове (виж забележка 37). Навсякъде, гдето се появяваха размирици между мохамеданските населения, турското правителство пращаше двата тия полкове да въдворяват тишината. Но най-големи свирепства те извършили в Сирия през 1860 год., гдето мохамеданите в Либан бяха въстанали против тамошните християни и бяха ги избили. Тия казаци са нахлъзвали на маждраците си малки живи мохамедански деца и са ги подхвърляли; жени, старци, болни не са щадили; хората пропишели от казаците, ала веке не смеяха да се повдигнат да колят христиените. По-сетне казаците така са чинели и в Албания, па и прасета си пекли в мохамеданските пещи (фурни). Те не останали по-долни в това отношение и във време на Средногорското въстание (1875 г.), ала тогава полковете бяха се веке почти потурчили. Садък паша беше си дал оставката, а с него заедно и всичките по-добри офицери поляци, та бяха заместени с турци офицери и главний заповедник (командант) на полковете беше турчин, па и повечето офицери бяха турци; званичний език веке беше турския. — Във времето на Садък паша, всякой един от полковете имаше по около 1000-2000 души.

(140). Виж стр. 79.

(141) Виж стр. 87.