ДРАГАН ЦАНКОВ В СПОМЕНИТЕ НА ПЕТЪР КАРАПЕТРОВ

За видния политически и държавен деец Драган Цанков (9 ноември 1928, Свищов – 24 март 1911, София) сме се връщали не веднъж на страниците на сайта Сите българи заедно, но то е било главно за неговата дейност след Освобождението и за участието му заедно с Марко Балабанов в мисията до европейските държави след зверското потушаване на Априлското въстание (1976 г.).

Той е един рядък случай, може би в световната история, когато след като е осъден и интерниран във Враца и то след официалното му обявяване за луд е освободен и назначен за министър-председател. Великият Стефан Стамболов, негов съратник по това време, пише възторжено стихотворение, посветено на Драган Цанков, а неповторимият Алеко Константинов ще го използва като прототип в своя шедьовър „Бай Ганю“.

Драган Цанков е една от най-видните фигури в развитието на българския църковен въпрос и главен деец в униятското движение и като такъв попада под стрелите на Г. С. Раковски и П. Р. Славейков.

Той е един от главните герои и в Симеон-Радевите „Строители на съвременна България“, като деец на Либералната партия, а по-късно като създател на Прогресивно-либералната партия.

Независимо от сериозните критики срещу неговата политическа дейност, когато се лута от крайното русофобство до крайното русофилство, мястото му в новата българска история е безспорно.

През 1894 г. видният книжовник, публицист, историк и краевед Петър П. Карапетров публикува обширна статия, в която включва и своите спомени за Драган Цанков. От същата статия П. Карапетров прави съкратен вариант, който е отпечатан четири години по-късно през 1898 г. в неговата книга „Сбирка от статии“. П. Карапетров пише за Драган Цанков не само като за свой бележит съвременник, с когото се познава както от Цариград, така и от времето след възстановяването на българската държава. Неговите спомени обхващат продължително време от бурния живот на книжовника, църковния деец, политика, учителя, преводача и държавника Драган Цанков. Той е една от водещите фигури в Либералната партия по време на Учредителното събрание, а в последствие няколкократно е министър, министър-председател и председател на Народното събрание. Сериозно място в тях е заделено за дейността му около униятското движение, в което той заема водещо място в 60-те години на 19 век.

Тези спомени на П. Карапетров за Др. Цанков днес са малко познати и съм сигурен, че ще върнат спомена за този бележит строител на Третата българска държава, на когото и днес един от големите софийски булеварди носи неговото име.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ
ИЗ ЖИВОТА НА ДРАГАНА ЦАНКОВ

Както се знае, наскоро след обнародването на известния Хатихумаюн през 1856 год., цариградските българи бяха подали султану и на първия му министър молби, с които искали някакви граждански и черковни правдини за българския народ, обаче нищо ги неогреяло; молбите не били вземени във внимание. Но цариградските българи се не отчайвали; те постоянно радили за освобождението на българския народ от гръцката черковна власт. В това време пристигнал и младия Драган Цанков в Цариград; той дошъл тука да се моли на турското правителство да му позволи да отвори българска книгопечатница в родния си град Свищов, гдето веке с брата си Стамата донесли всичките й потреби и принадлежности. Цанков се запознал с всичките родолюбиви и интелигентни българи в Цариград. Но турското правителство не позволило Цанкову да отваря печатница в Свищов, та той пренесъл всичко в Цариград и останал в тоя град, гдето и отворил печатницата, заедно, с Боян Мирков от Татар Пазарджик, който знаеше печатарския занаят. По първоначинание на Д. Цанкова и на други още някои млади българи в Цариград се основало едно общество под название "Българска Книжнина"; това общество издаде два месецослови - за 1857 и 1859 г., па захвана да издава и повременното списание "Български Книжици". Това списание се печаташе в книгопечатницата на Д. Цанков и Б. Мирков; тая печатница се намираше под храма на католическия монастир "Сан Бенедето" на Галата, гдето по-преди тука била печатницата на лазаристите. А Цанков се запознал с лазаристите, понеже, додето се бавил в Цариград да чака позволение за псчатницата, той бил повикан за преподавач на българския език във френското училище на Бабек, село на хубаво местоположение на десния бряг на Въспора; това училище бяха основали лазаристите, които го и управляваха; след Кримската война много българчета бяха надошли в него да се учат.

Около Цанкова се натрупали всичките млади интелигентни българи; той бе откровен, свободомислящ, свободолюбив, качества, които в онова време рядко някои хора имаха. И старите, и младите, тежките търговци и банкери го тачеха и уважаваха, — Цанков всякога говореше пламенно, убедително и искрено; па и реченното му беше речено, и думата му беше дума; той бе дързостен и решителен, а пък никому и пред никого глава не клатете. Българите диреха средства да се освободят от гръцката духовна власт, а католическите мисионери (проповедници) чакаха в мътна вода риба да ловят. Те помислиха, че чрез Цанкова щат могат да пъхнат българите в пазухата на Католическата черкова, а Цанков — че под тяхното покровителство ще може явно да излезе да ратува за черковните правдини на народа си. И едните и другия, като че се лъжеха. Както лазаристите очакваха облага от Цанкова, така и той, чрез тях, се стараеше да принесе полза народу си.

Както се рече по-горе, обществото "Българска Книжнина" издаде два месецослови; и двата бяха с доста патриотическо съдържание: в единия (за 1857 год.) беше поместена една кратка българска история, в която се твърде често споменуваше за Западната Католическа Черкова, а в другия (за 1859 год.) се обнародваха и някакви си „документи по българската черковна история“, ала, щом се узна, че тия документи не са верни, всичките листове, на които бяха те напечатани, бидоха отрязани. Обществото възложило Цанкову да състави и уреди и двата тия месецослови, а той като поканил българчетата ученици от училището на Бебек да напишат по нещо за тях, тия последните, по препоръка от учителите си, превели някакви си папски изопачени и подправени писма за някогашните сношения на българските царйове с папите. Д. Цанков е поместил тия документи в месецослова повече от патриотически съображения, тъй като до тогава по българската история малко беше писано. Па в Турско, пред очите на гръцкия патриарх, духовен и граждански началник на българите, не можеше току всичко да се печати, особено работи, които напомнюват на българския народ неговото минало. Не ли е щял да пострада и Велко Р. Королеов, когато през 1853 год. в календара си е казал, че българите трябва да празнуват 11-й майя за спомен на Методия и Кирила? (Виж по нататък статията "Бележки за някои стари дейци и дела".).

По такива съображения, за да може да се пише по българската история, без да се правят спънки от Гръцката патриархия, Цанков е бил принуден да отстъпя, в повечето случаи, на лазаристите. Освен това, както Цанков, така и преводачите на документите не са знаяли, че те не са верни, както не са знаяли това и другите тогавашни интелигентни българи в Цари град, освен Константин Райнов, който и открил, че те са подправени, а това откриване било удостоверено и потвърдено само от Гаврила Кръстйович.

През месец марта на 1859 год. Драган Цанков захвана да издава вестник "България". Българите с голямо възхищение посрещнаха тоя вестник. Уредниците, писачите, сътрудниците на в. "България" имаха за главна цел избавлението на българския народ от гръцката духовна власт; да се припознае българския народ за народ отделен от гръцкия и да си има природен българин за духовен началник, а пък това много значеше, защото в Турско духовните началници на немохамеданите са и граждански, политически главатари и представители на народите си. Ала турското правителство никак и на ум си не туряше да даде черковни правдини на българите. Поради сплетните на някои от посланиците на големите европейски държави при Високата порта, мохамеданското турско правителство не се решаваше да се намеси в черковно управителните работи на христиенските султанови поданици. По тия причини, повечето от цариградските българи и мнозина от областите, особено учителите и младежите, захванаха да мислят за съединение с Римо-Католическата черкова, само и само да се избави българския народ от гръцката духовна власт. Па и самото турско правителство радеше щото да се отделят българите от Православната черкова и така да се премахне руското влияние между тях; Русия да не намира причини да се намесва във вътрешните работи на Турция, като покровителка на едноверците си. За това и в. "България" всякога беше враждебен на Русия и на Руската черкова; Цанков беше повече русомразец и от самите поляци, на които много съчувствуваше; той много обичаше и маджарите. Цанков се познаваше с всичките по-лични в Цариград бежанци поляци и маджари; те му бяха близки приятели.

Вестник "България" разпространяваше мисълта за унията и съединението с Римо Католическата черкова стана; Цанков постигна целта си, защото турското правителство припозна българите унияти зa народ отделен от гръцкия. Но това съединение трая малко време; то не можа да успее; униятската община скоро се почти разтури и сега за унията, може да се рече, имами само спомен. Един по един всичките водители на тая община се оттеглиха; оттегли се и главния виновник Драган Цанков, който отиде в Русе. Правителството назначи Цанкова за муавинин (помощник) на мютесарифина (окръжен управител) в Видин, а напокон го премести на същата длъжност в Ниш, но защото залягал да се уредят българскитe училища, на по някъде изпъдил и някои учители, които учили децата на сръбска книга, той бил уволнен от длъжността си. Тогава Цанков се прибрал в Русе и захванал да се занимава с адвокатство и учителство, додето биде набеден като размирник и, по искането на правителството, доведен в Цариград в края на 1872 год., както по-сетне щем да видим. Тука трябва да се каже още, че, откак остави униятската община, на която беше стълбът, Цанков всякога пак радеше за народа си. Когато през 1866 год. главний управител на Дунавската област, Мидхад паша, искаше да потурчи българските училища, освен Теодор Ст. Бурмов, който най-напред с вестника си "Време" въстана против тоя кроеж, и Драган Цанков постоянно изпращаше статии и дописки против проекта на Мидхат паша във френския вестник "Курие д`Ориан" издаван в Цариград, а пък Теодор Икономов пишеше във в. "Македония", та, с обнародването им, много се помогна за нетурянето в действие на проекта, при всичко че и Мидхат паша скоро биде повикан в Цариград. (Виж по-нататък статията „Няколко думи за Мидхат паша“.)

Додето издаваше вестник "България", Цанков не е получавал пари от никого; само през 1862 год. се определиха, така да се рече, от униятската община по няколко гроша за издаването на тоя вестник, който беше спрял, а пък тая община трябваше да си има един вестник, и това беше само за една година до априлия 1868 год., когато Цанков наскоро напусна Цариград. Додето издаваше вестник "България", Цанков потъна в дългове до шия (както напокон и Славейков със своя вестник "Македония" задлъжня), без да се смятат парите на брата му Стамата, около 50 хиляди гроша, които тоя последния, не можа веке да прибере и остана без хляб. Тогавашните безпристрастни съвременници, които познават Д. Цанкова от близо, знаят, че много пъти той нямаше пет пари да мине моста, па и много пъти гладен е остаял; човек, който се подкупува — понеже някои си казват, че Цанков бил подкупен от католическата пропаганда, - той не щеше да бъде в такова състояние, йоще повече като Цанков не беше нито разкошен, нито разточителен човек, но само че беше решителен и инатин. — Такова беше горе-долу положението на Др. Цанков, когото мнозина корят, че някога си бил католик, че католишките попове го подкупували, че вярата на народа си продавал, а пък не погледват, не научват обстоятелствата, при които той е работил за доброто на народа си. Цанков постоянно нападаше гръцкото духовенство, някои чорбаджии, които бяха съдружници с гръцкитe владици, Русия и политиката й, ала всичко това той вършеше като истински българин, който милее за народа си. Ако беше Цанков от ония, които се подкупуват, ако беше лаком за пари, той можеше сега да бъде милионите. Цанков никога не е бил богат, ами всякога той е бил сиромах. И чудно е, и смешно е, сега в последнята половина на деветнадесетия век да се говори, че хора като Цанков, Миркович, Ваклидов и пр., и пр. не само че вярата си променували, ами се и подкупували, та да карат и други хора да променуват вярата си. Времето на верите се мина, но под булото на вярата хората друго нещо са дирили и дирят, а това всякой знае.

Подир прогласяването на схизмата, в града Русе стана едно спречкване между живеящитe в тоя град няколко гърци и българското население. Това беше къде края на 1872 год. Гърцитe бяха виновни, ала правителството намери българите за такива и, по искането на Високата порта, главний управител на Дунавската област изпрати няколко от русенските български първенци в Цариград. Между тия хора беше и Драган Цанков, когото правителството не пусна да се върне в Русе, понеже уж той подсторвал българите да не допущат гърците да си извършват по гръцки богуслужението в един параклис. Като го задържа в Цариград, правителството даде на Цанкова служба: назначи го ва милязъм (кандидат за член със заплата) на държавния съвет. Но тая длъжност му се не даде, та след няколко време биде назначен за преподавател на българския език в султанския лицей на Галата Сарай и по-сетне, вместо Никола Генович, — службаш в Писалището за Печата. През месец декемврий 1873 год. Др. Цанков биде избран за член на екзархийския съвет. Той беше от страната на младите или червените, свободолюбивите, на която на чело беше д-р Ст. Чомаков; известно е, че на страната на старите или белите, умерените, за главатар минуваше Гаврийл Кръстйович.

Откак правителството го доведе в Цариград, Др. Цанков постоянно се занимаваше и с българската книжнина. Той пишеше в българските вестници и списания, па много пъти и във френския вестник "Kypие д'Opuaн" по българските народно-черковни работи. Цанков участвуваше и в повременното списание "Читалище", издавано от Българското читалище в Цариград, а по едно време и сам го урежда. В това списание, в особен отдел, той писа и за забавачниците. Преди Цанкова никой друг у нас не беше писал нищо за забавачницитe; дори и названието на тия възпитателни заведения не беше известно в Българско; така щото Др. Цанков е основателят на тия заведения у нас. През това, време Др. Цанков преведе и хубавата книга на Силвио Пеллико — "Тъмниците ми", която Бълг. Печ. Дружество същевременно издаде (1874 г ). Цанков като че е предвиждал какво и него ще постигне участта на италианеца Силвио Пеллико, както го и постигна след 7-8 години, когато го вдигнаха от Средец, заточиха и затвориха във Враца. Както единий, така и другий са теглили за правдините, за свободата на народа си. — Като службаш в Писалището за Печата, Цанков всякога покриваше и не обаждаше, когато българските вестници пишеха някои остри статии против правителството, или съобщаваха за злоупотребленията на властитe в областите, нещо недопустимо в Турско. Цанков си остана все такъв, додето през месец август 1876 год. Българский екзарх Антим го изпрати с Марко Д. Балабанов в Западна Европа да се оплачат на тамошните правителства за турските злосторства върху българите. Известни са веке сетнените.

(Горното е извлечение от статията ми, със същото заглавие — „Из живота на Драгана Цанков“, обнародвана в подлистник, в брой 19 на вестник "Съгласие" от 14-й октомврия 1894 год., издаван в Средец. Аз препечатваме само някои откъслеци от статията, тъй като за Др. Цанкова е доста казвано в другите статии и особено; в статията „Спомени за унията", станала на 18-й декемврия 1860 год.“).

Публ. в Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898, с. 198-203.