ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ ЗА ДЕЙНОСТТА НА БРЦК

В предишния материал имахте възможност да се запознаете със статията на Петър Карапетров за сръбската политика към народа ни от средата на 19 век до Сръбско-българската война (1885 г.).

Сега ще имате възможност да прочетете една негова изключително интересна статия, която отново вземам от същата негова книга (Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898). Тук панагюрският изследовател се спира накратко на историята и дейността на Българския революционен комитет (БРЦК), започвайки от годината на неговото учреждаване и достигайки до Априлското въстание (1876 г.).

 

Авторът се спира не само на дейността, но и на революционерите стояли начело на него – Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев. Особено интересни са страниците, които авторът посвещава на създаването, заседанието и саморазтурянето на Гюргевския комитет, който взел решението за въстание. Карапетров се спира и на районирането на българските земи на революционни окръзи и определянето на отделните революционни водители като апостоли в тях.

Любен Каравелов

По времето когато П. Карапетров пише тази си статия, която е една от първите, са вече публикувани Захарий-Стояновите „Записки по българските въстания“, биографиите на Васил Левски и Христо Ботев, и отделните спомени и биографии, написани от Стоян Заимов, сред които най-голямо значение имат тези от „Миналото“. На страниците на Сборник за народни умотворения, наука и книжнина също започват да се печатат документи за Васил Левски и БРЦК.

Васил Левски

Христо Ботев

Към статията на П. Карапетров може да се отправят не една забележки и да се направят допълнения въз основа на постиженията на историографията, но независимо от това, тя заслужава нашето внимание като една от най-ранните за БРЦК и за неговите дейци.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ
БЪЛГАРСКИЙ ЦЕНТРАЛЕН РЕВОЛЮЦИОНЕН КОМИТЕТ.

В края на статията „Адрес и мемоар до Султана (1866- 1867 год.)“, споменах повърхностно за Българския Централен Революционен Комитет. Тука ще кажа няколко думи за тоя Комитет, както и за неговите действия, според сведенията, черпени от доста за вярване хора, участвущи в работата, както и въз основание на обнародвани писмени данни.

Известно е, че откак през 1868 год. се заселил в Букурещ, Любен Каравелов захвана да издава бунтовнишкия вестник "Свобода", а пък Васил Левски обиколил почти цяла България за да съставя бунтовнишки общества (комитети) и да приготвюва хората за въстание. През пролетта на 1869 год. се събрали в Букурещ: Любен Каравелов, Васил Левски, Димитър Общий, Ангел Кънчев, Димитър Ценович и Панайот Хитов, та съставили Българский Централен Революционен Комитет. За председател на комитета бил избран Л. Каравелов, за касиер Д. Ценович, а за деловодител — Олимпий Панов. За постоянни членове на комитета били избрани: Любен Каравелов, Васил Левски, А. Кънчев, Дим. Общий, П. Хитов и Христо Иванов (Големий). Същевременно били назначени: Левски, за главен апостол и представител на частните комитети в Турско пред Бълг. Ц. В. Комитет; Ан. Кънчев, за негов помощник-апостол; Дим. Общий, за началник на тайната полиция; Хр. Иванов, за началник на тайната поща; Никола Обретенов, за надзирател по изпращането на тайната преписка (кореспонденция) в Турско и Пан. Хитов, за главен военачалник, когато се провъзгласи въстанието. (Види се, че, защото е бил назначен за главен военачалник, Панайот Хитов отказал да поведе през 1876 год. събраната в Румъния чета (за която съм споменал в 81-та забележка) и да замине с нея в Турско, ами я повел Христо Ботйов, и то откак бил канен и Филип Тотйо, който, след като сполучил да вземе 60 наполеондори от Никола Обретенов и Георги Апостолов, изгубил се. За това свидетелствуват Никола Обретенов, Стоян Заимов и още други някои от тогавашните дейци-революционери. — На Панайота и и Филипа българската държава днеска дава пенсия, само за това, че през 1867 год. с две чети преминали Дунава, и то безцелно, както съм казал на друго място. От участието им в сръбските движения против турците, никаква облага не е имало за българския народ.) След това, В. Левски, Кънчев и Д. Общий заминали в Турско да устрояват комитети, а Хитов — в Сърбия, между тамошните българи. В онова време Панайот живял в Белград, защото сръбското правителство му било определило по 150 лева месечна пенсия за до живот. Каравелов и Ценович се захванали да устрояват комитети в Румъния.

В края на същата (1869) година членовете на комитета пак се събрали в Букурещ; дошли представители и от другите комитети в Турция и Румъния, ала в Сърбия никакъв комитет се не съставил. Събраните одобрили приготвения устав на Българския Централен Революционен Комитет; на комитета се дала власт като на привременно правителство, а местонахождението му е всякъде и никъде. За постигание на целта си, централний комитет съставлява и частни български революционни комитети, които да се устрояват и управляват също като централния. Целта на комитета е: да разпространява между българския народ мисълта за въстание чрез комитети, вестници, книги и други такива; да приготвюва всичко щото е потребно за въстанието; да назначи войводи и да приготвюва всичко щото е потребно за войната. Както централний, така и частните комитети се състоят от председател, подпредседател, касиер, деловодител и неопределен брой членове, които щат разподелят длъжностите помежду си, съобразно със способностите на всякого. Събралите се постановили и в края на устава притурили и следующите три точки: 1) Само Българский Централен Революционен Комитет има право да провъзглася общенародно въстание, а никой друг няма право да издава бунтовнишки проглашения и да бунтува народа без знаянието на тоя комитет; 2) никой от българските войводи или първенци няма право да представлява българския народ пред другите народности, или да се сговаря с тях, без знаянието на Бълг. Ц. Р. Комитет; 3) никой в Българско не може да съставя какъвто и да е бунтовнишкн комитет, без знанието на централния комитет.

По-късно, през месец марта 1872 год., Ангел Кънчев се уби сам в града Русе, за да го не хване турската полиция, която беше го подирила, та го замести Атанас Цветков Узунов. Поради арабаконашката случка, през същата година — обирането пощата с държавни пари под Арабаконак, идяща от Орхание за Средец, Димитър Общий биде хванат и обесен в тоя последния град (януарий 1873 г.); покрай хващането на Димитър Общий, властите хванаха и Васил Левски, когото тоже в Средец обесиха (февруарий 1873 год.). По причина на хасковското събитие — опитване за убиването на Хаджи Ставри, — биде хванат и Атанас Узунов, когото през същата година властите заточиха в Малка Азия. Но загиналите Ан. Кънчев, Дим. Общий, В. Левски и заточений А. Узунов бидоха заместени от Стефана Стамболов, който продължаваше да устроява български бунтовнишки комитети в Турско, а по-сетне заедно с него и: Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Иван Хаджи Димитров и Матей Преображенски (калугерин, наречен Миткалото), който и по-преди миткал с Левски. Тия проповедници (апостоли) за въстанието кръстосваха низ българските области в Турско до Старо-Загорското въстание (септемврий 1875 г.), което турците жестоко потушиха.

Средище на революционните комитети в Румъния бил Бълг. Центр. Рев. Комитет в Букурещ, който се представлявал от Л. Каравелов, а на революционните комитети в Турция бил средище Ловечский комитет, представляван от Вас. Левски. Революционний комитет, в Ловеч се състоял от: поп Кръсто Никифоров, председател; Димитър Пъшков, подпредседател; Тодор Хинов, касиер; Иван Драсов, деловодител; Гечо Сирков, началник на тайната поща и на тайната полиция; Марин Поплуканов, Лукан Цачев, Петър Иванов, Иван Колев, Станю Драгнев и Анастас Ц. Хитров, членове. (Погрешно казват някои, че поп Кръсто бил касиер; той е бил председател, а Марин Поплуканов не е бивал председател; когато са хванати Д. Общий и В. Левски и когато властите открили комитета, случайно у поп Кръсто е имало 16-17 хиляди гроша комитетски пари, които сполучил да скрие и с които напокон си купил къща. Касиерът Т. Хинов и Цвятко X. Павлов, който бил по-сетне в комитета, както щем да видим по-нататък, били убити през 1877 год., когато турците повторно превзели Ловеч.) Когато били хванати Д. Общий и В. Левски, властите открили и комитетите в Ловеч, Плевен, Тетевен, Орхание и Средец. Някои от членовете на тия комитети сполучили да побягнат, а хванатите бидоха осъдени на затвор и заточение; имаше и някои оправдани; всичките тия комитети се разтурили. По-късно, те пак били съставени в някои места, ала веке не така устроени, както по-преди. Действующите в Ловеч, като комитет, били: братята поп Луканови, Цвятко Вълчов, Димитър Маринов, Цвятко X. Павлов, Христо И. Пушкаров, Атанас Ц. Хитров, Станйо Ц. Златаров, Васил Радославов и още други някои. Те били нещо такова като настоятелство, което пак било средище на другите български комитети в Турско, и се представлявало от Илия Луканов, ала веке за малко време.

До 1874 год. Българский Централен Революционен Комитет в Букурещ е бил под председателството на Любен Каравелов; но, поради някакви си доноси и сплетни, когато се скарали — от една страна Христо Ботйов и Стефан Стамболов, а от друга Любен Каравелов, тоя последния се оттеглил; с Каравелова се оттеглил и касиерът Димитър Ценович. Ботйов дори подсторвал Гаврийл Хълтов (известний сетне Георги Бенковски) да убие Каравелова. И така, през 1875 г. председател на комитета в Букурещ станал, почти натрапено и насилствено, Христо Ботйов; Иван Драсов — секретар; Димитър Шопов — касиер; Иван Кавалджиев и Петър Енчев — членове. Ала това не било за дълго време. Подир Старо-загорското въстание, някои от главатарите му, които успели да побягнат в Румъния, събрали се през месец декемврия, същата (1875) година, в крайдунавския градец Гюргево с други още политически бежанци българи, живущи в тая страна, та съставили друг Български централен революционен комитет, или привременно правителство. Членове на тоя комитет, или на новото привременно правителство, били: Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Стоян Заимов, Иларион Драгостинов, Панайот Волов (именуем и Петър Ванков), Христо Караминков, Георги Апостолов и Иван Хаджидимитров.

И така, Гюргевский комитет замести Букурещския, който се и разтури; той престана да съществува, ала името му беше останало. Но и Гюргевский комитет, или привременно правителство, трая до края на годината, или до първите дни на 1876 год. Щом членовете му разпределили България (собствено Мизия и част от Тракия) на пет революционни окръжия: Търновско, Сливенско, Врачанско, Панагюрско и Среденско, тоя комитет почти престанал да съществува, макар и да се представлявал още до пет-шест месеци от Димитър Горов и Иван Хаджидимитров, защото повечето от членовете му отишли в казаните окръжия да приготвюват въстанието. Те отишли: Стамболов в Търновското; Драгостинов, в Сливенското; Заимов във Врачанското; Волов в Панагюрското и Обретенов в Средецското. Те имали и помощници, които им назначил комитета, или сами си ги назначавали. Но Обретенов не успял в Средецското окръжие, та, заедно с Георги Апостолов, който бил във Враца при Заимова, още в първите дни на априлия (1870 г.) се върнали в Гюргево при Горова и Хаджидимитрова. По тая причина, може да се каже, че революционните окръжия са били четири, а не пет, защото в Средецското нищо не е ставало.

Известно е, че след пристигането на гореказаните четворица апостоли-революционери в окръжията Търновско, Сливенско, Врачанско и Панагюрско, Гюргевский комитет си постигна целта. Благодарство на приготвенитe веке български революционни комитети в Турско, през 1876 год. избухнаха въстания и в четирите революционни окръжия; особено забележително беше въстанието в Панагюрското революционно окръжие, в което беше главен апостол Панайот Волов, но на когото напокон помощникът му Георги Бенковски отне правата и властта. - Сетнените от тия въстания са известни.

От всичко казано до тука, както и в статията "Адрес и Мемоар до Султана (1866-1867 год.)", се установи, че никакви чужди комитети не са подстрекавали българите за въстание и че каквито комитети и да са съставяни, те са съставяни от българи — в Румъния от политически бежанци и други родолюбиви хора, а в Турция от местните жители, особено от младите и интелигентни българи. В тия комитети не са имали никаква намеса нито сърби, нито руси; дори представителите на Русия в Румъния и Турция са били против всяко опитване на българите за въстание…

Панагюрище, 30-й декемврий 1894 год.

Публ. в Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898, с. 284-288.