ПЕТЪР П. КАРАПЕТРОВ ЗА КОВАРНАТА СРЪБСКА ПОЛИТИКА СРЕЩУ НАРОДА НИ

През 1898 г. излиза една значителна по обем книга (391 с.), носеща скромното заглавие „Сбирка от статии“. Неин автор е известният книжовник, вестникар и читалищен деец историографът на Панагюрище Петър Карапетров (17 юни 1845, Панагюрище – 3 март 1903, София). Тя днес е библиографска рядкост и е трудно да бъде намерена, а нейната стойност за българската история е огромна. В нея П. П. Карапетров представя един половинвековен период от нашата история от времето на Възраждането до 90-те години на 19 век. 

Много бих искал някой издател днес да обърне внимание на тази книга и да я преиздаде, тъй като тя съдържа изключително ценностен и не достатъчно познат материал за този важен етап от историята на народа ни.

Книгата, макар че в заглавието се акцентира на това, че тя представлява „сбирка от статии“ в действителност включва и значителна част от спомените на автора, както за революционното движение през последните десетилетия преди Освобождението, така и на развитието на църковния въпрос и борбата на българите срещу фанариотите и униятите.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с краткия исторически преглед на българо-сръбските отношения като се започне от 40-те години на 19 век, та включително и до откритата военна агресия на Сърбия през 1885 г. Особено място е заделено на българските въстания в Северозападна България и подлата и нехуманна роля, която играе Сърбия спрямо въстаналите българи.

Заслужават внимание и частите от тази статия отнасящи се да ролята на Г. С. Раковски в отношенията между българите и сръбската държава, като е представена и неговата роля за създаването и дейността на Първата българска легия. Авторът не отминава без внимание и руско-турското  споразумение за преселването на българите от Северна България в Крим и Южна Русия, както и акцията на Раковски срещу тази антибългарска политика, на страниците на издавания в Белград в. „Дунавски лебед“.

В статията читателите лесно могат да забележат и позицията на автора към вековната антибългарска агресивна политика на западната ни съседка, която в продължение на един век успява да откъсне огромни български територии.

И днес не бива да забравяме думите на този бележит българин, които се отнасят до Сърбия – „нека да не забравяме, че, както до тая война (1885 г.) сърбите не са ни били доброжелатели и приятели, така и след нея те още повече ни станаха зложелатели и неприятели“.

Не бива да отминаваме без внимание и неговият оптимизъм по отношение на Гърция, с която според него по-лесно може да се разберем, отколкото със Сърбия. Бъдещето ще опровергае неговият оптимизъм.

Към текста прилагам и изключително важните коментарни бележки на автора, ката съм запазил и тяхната номерация, използвана в книгата му.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ПЕТР П. КАРАПЕТРОВ
СРЪБСКО-БЪЛГАРСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА ДЕЛО.

 

През 1850 год. във Видинската област избухнало прочутото Видинско въстание, което били приготвили баш кнезовете (главните кметове) в Белоградчишката, Видинската и Ломската околии: Цоло Тодоров, Петко Маринов и Иван Кулин. Преди да се провъзгласи въстанието, тия кметове и други по-първи хора от областта се събрали в Раковския монастир та написали писмо, на което приложили и печатите си, па го изпратили на сръбското правителство да го питат дали ще им помогне с оръжие. Тогава Александър Карагеоргиевич бил сръбски княз. Отговорено им било, че ако въстане всичкото население, Сърбия може да помогне тайно с пушки и с барут. Събравшите се избрали изпомежду си един вид съвет, който да направлява въстанието; определили и троица войводи, които щат да предводителствуват въстаниците против Белоградчик, Видин и Лом. Решено било щото въстанието да избухне едновременно навсякъде — на 1-й юни 1850 год. След това всичките се заклели, че не щат нищо да обаждат и че щат да турят в действие решениетο си. Ала наскоро, преди да избухне въстанието, турците открили съзаклятието; мнозина от съзаклятниците били хванати и заклани в Белоградчик (185). Въстаниците, които щели да нападнат на Лом, тръгнали на 1-й и на 4-й юни пристигнали до селото Хасанова махала. Те били около 900 души, ала само 15 души от тях били въоръжени; сръбското правителство било строго забранило да се не изнасят пушки и барут за във Видин. Една тълпа, конници турци, посрещнала въстаниците и ги разбила. От българите паднали 60 души убити, между които и войводата им. Останалите от въстаниците се върнали и прибрали в домовете си. — В същия ден (1-й юни) се събрали на три определени места в три отделения и въстаниците, които щели да нападнат на Видин; те били около 5000 души. Около 300 души турци нападнали на едното отделение, което било до 2000 души, въоръжени с брадви и коси, а с пушки имало само 40-50 души, и захванала се битката, която траяла близо до два часа. Турците убили повече от двеста души българи, а останалите се разпръснали. Другите две отделения, всяко едно по 1500 души, като чули за участта на първото, разпръснали се и някои от бунтовниците се прибрали в селата си, а други побягнали към сръбските предели. Тоже на 1-й юни, около 10-12 хиляди души въстаници, под предводителството на Петко Спасов Ковачът от всякъде заобиколили Белоградчик. От тях само до 200 души имали пушки, а другите били въоръжени с коси и секири (брадви). Белоградчик бил осем дни заобиколен (обсаден). В това време въстаниците пратили за помощ в Сърбия, ала им било отказано; никаква помощ не им била дадена. Сръбското правителство дори заповядало на пограничните власти да предават на турските власти всичките българи, които биха се опитали да побягнат в Сърбия! Откак разпръснали въстаниците в Ломско и Видинско, турците тръгнали към Белоградчик и на 9-й юни нападнали на обсадителите му, от които убили близо 60 души, а другите се разпръснали и избягали край сръбската граница. Победителите турци влезли в града и спрели грабежът и клането, вършени от някои местни турци върху съгражданите им българи. — Така се потушило прочутото Видинско въстание през 1850 год., приготвювано по предначинанието на белоградчишкия баш кнез (главен кмет) Цоло Тодоров (186).

За приготвюването на това въстание, сръбското правителство обадило на турските власти, като им предало и писмото, което баш кнезовете му изпратили от Раковския монастир подпечатано с печатите им.

* * *

През 1862 год., когато сърбите тъкмили да въстанат за да изпъдят турските войски из белградската крепост, Савва С. Раковски съставил един полк от българи доброволци. Назначениетο на тоя полк, съставен със знанието и одобрението или по-право, по молбата на сръбското правителство, — било да участвува във въстанието против турците, с условие, че, и сърбите, откак изгонят турците из крепостта, щат да помогнат на българите, които тоже да въстанат против турците. Като повярвал сръбското правителство, С. С. Раковски се разпоредил, та се съставил в Търново един въстанически комитет. Председателят нa тоя комитет, Христаки Хаджиниколов, ходил и в Белград, гдето Раковски го представил на първия министър Илия Гарашанин. Тоя последния се обещал на Хаджиниколова, че Сърбия ще помогне на българите, ала да не въстават додето им не съобщи за това сръбското правителство чрез Раковски. Два-три дни преди да избухне сръбското въстание, по заповед на Гарашанина, Раковски изпратил вест в Търново до председателя на комитета, за да се съберат съзаклятниците и да въстанат. Бунтовниците се събрали в Капиновския монастир, от гдето щял да провъзгласят въстанието, тъй, като сърбите и българските доброволци, които уж С. Раковски щял да предвожда, навлезли в Турско. Обаче, предизвестени от сръбското правителство, турците нападнали в гората и разбили бунтовниците, откак побягнал войводата им Хаджи Ставре. Някои от бунтовниците побягнали (187), други били убити на мястото, а хванатите, турците затворили или заточили. Това събитие тогава даде повод на гръцките вестници да клеветят българите, като неверни на Високата порта, да ги наричат панслависти и да убеждават турското правителство да не взема във внимание молбите им за черковно самоуправление.

Българските доброволци взели живо участие в сръбското въстание против турците в белградската крепост. Българите се били юнашки; но, благодарство на намесването на английския, френския и руския консули, след един ден турците престанали да бомбардират града. Когато след примирието, тогавашния сръбски княз Михайл посетил болниците, видял, че много от убитите и ранените били българи, а рядко имало сърби; той захвалил на българите и ги наградил, а на някои от войводите дори и пенсия определил. Освен Раковски, в тоя полк са били Иван Кулин, Стефан Караджа, Илия Марков и още някои по-лични българи.

Откак сърбите си свършили работата, Раковски познал, че сръбското правителство го измамило, а най-веке с вестта, която изпратил в Търново, ала веке било късно. Сръбското правителство не само че не помогнало на българите, не само че предало търновските заговорници, ами не пуснало веке и доброволците да минат в Турско; то разтурило българския полк, па за мнозина от по-интелегентните измежду българите доброволци, които успели да се върнат в Турско, било предизвестило на турските власти та ги хванали и затворили, други от доброволците отишли в Румъния. Тоя полк, или легия, както обикновено го наричат, си имал особно знаме; той се е състоял повече от хайдуци, и някои политически бежанци, които, гонени от турските власти, бягали в Сърбия; имало е и доста интелигентни българи от разни места на българската земя, нарочно отишли да се запишат в полка, който щял да навлезе в Турско да възбунтува българите против турците; полкът се състоял от около 800 души. Около 80-40 души българи отидоха и от Цариград. Тях ги изпратиха Стоил Попов и Стоян Бунов (188), и двамата в Калофер родени.

* * *

Известно е, че през пролетта на 1867 год., наскоро след изпращането мемоара („принапомнюванието“) до султана от Българския таен централен комитет в Букурещ, от Румъния минъха и две чети, които навлязоха в Турско при Тутракан и при Свищов, па и третя щяла да дойде из Сърбия за да се срещне и съедини с тях. Навлезването на тия чети, не може да се каже, че е било до толкова с бунтовнишка цел, ами уж да се постресне турското правителство, та да подобри положението на българския народ и да вземе във внимание искането на българите за черковно самоуправление. Известно е, че предводителите на тия чети бяха: Панайот Хитов, роден в Сливен, Филип Тотйо (същинското му име и презиме е Тодор Тодоров), роден в село Килифарево (Търновска околия), и Иеремий Петров Българов, роден в Лом. Турското правителство било предизвестено за преминуването на тия чети, та своевременно се разпоредило да ги не допусне да влязат във вътрешността. Турците съвършенно разбили при Свищов четата на Филип Тотйо, който едва сполучил да се избави с троица-четворица от момчетата си. Панайот Хитов запазил четата си. След много скитания низ горите и планините, той успял да побегне с нея в Сърбия. Към Панайота се присъединил някъде в планината и Филип Тотйо, заедно с останалите му другари (189).

Тοκο щом щяла да премине сръбските предели, турска войска посрещнала четата на Иеремия Петров и захванала да пушка срещу нея; четата се бранила цял ден. Ала на другия ден, когато се опитала да премине през друго място, тя се намерила между двама неприятели: турци и сърби. Турците захванали да пушкат за да отблъснат четата назад, а пък сръбските войскари я посрещнали с щикове и викали на българите да се предадат. Иеремий Петров разбрал, че сръбското правителство е предизвестило турските власти за минуването на четата, та последен път се опитал да си пробие път за в планината, ала сега и сръбските войскари захванали да пушкат против четата, която и разбили. Сърбите хванали войводата Иеремия Петров, както и останалите от момчетата му, които закарали в Зайчар. От четата били убити десетина души и около 35 души ранени.

Четата на Иеремия Петров Българов била събрана и устроена от живеещите в Сърбия българи преселенци и политически бежанци, които и със свои собствени пари я въоръжили. Тая чета която се състояла от около 150-160 души, била съставена по първоначинанието на известния ни веке Иван Кулин, някогашен баш кнез в Ломската околия, който след въстанието през 1850 г. побягнал в Сърбия и се заселил в Зайчар. Откак, със знанието на сръбското правителство, доброволците се събрали, Иван Кулин помолил министъра на войската полковник Блазнавац, да му покаже някой способен човек, който да стане войвода на четата. За войвода на четата сам Блазнавац назначил българина Иеремия Петров, който до скоро бил на служба в сръбската войска. Като чули, че от Румъния щат да минуват български чети през Дунава за освобождението на отечеството, то живеещите в Сърбия българи се решили да помогнат, та, според силите си, съставили една чета. Но видяхми по-горе каква участ постигнала тая чета, на която за съставянето е било известно сръбското правителство и на която предводителят назначил сам сръбския министър на войската. Обаче не стигало на четата, дето турците заедно със сърбите я разбили, ами и войводата й, и устроителят й, и всичките хванати били осъдени: дядо Иван Кулин на осем месеци затвор в окови, защото си позволил да образува в Сърбия бунтовншшка чета; Иеремий Петров Българов на шест месеци затвор в окови, защото предвождал тая чета; останалите доброволци българи, от които се състояла четата, били изпратени във вътрешността на Сърбия и държани доста вpеме под полицейски надзор. Откак претърпял наказаниетο си, Иеремий Петров Българов отишъл в Хаджи-Димитровата чета и загинал с нея на Бузлуджа.

* **

Известно е, че през лятото на 1867 г. от Панайотовата чета, от много преследвани българи, които сполучили да побегнат от Свищов и други някои места из Турско, а така също и от българи, повикани от Румъния, — за която цел бидоха изпращани там Никола Войводов (българин от Вратца) и Цвятко Павлович (сърбин от Белград) та, по предателство от шпиони (190), турската полиция ги уби при Русе в австро-маджарския параход Германия, — в Белград се състави един бъл гарски полк, който се поддържаше от сръбското правителство. Доброволците щяха така да се приготвюват и обучават, щото на първа заповед да навлязат в Турско, понеже сърбите щели да обявят война на турците, които навлезли в южните страни на княжеството и завзели някои села и местности. Повод за навлезвание на турската войска в Сръбското княжество, беше дало самото сръбско правителство, поради някакви си пасища. Сръбското правителство се доста уплашило, а княз Михаил повикал Савва Раковски и Любен Каравелов, на които предложил да съставят един полк от живеящите в Сърбия и Румъния българи, политически бежанци. За началник на полка щял да бъде назначен Раковски, а Каравелов — за негов помощник. Ламтящий за слава и за големство Раковски се съгласил на предложението на княза Михаил. Макар и да виждал, че това е празна работа и никаква облага не ще да има за българския народ, Каравелов бил принуден неволно да се съгласи. Каравелов е знаял и познавал, че с две, три или четири хайдушки чети царство се не превзема, но че народът сам трябва да въстане, а за да въстане, той трябва да се приготви. Както и да е, полкът се съставил; той се състоял от около 800-900 души, които били облечени с войнишко облекло; полкът имал и някакво си знаме. В съставянето на полка взели участие и Григорий Д. Начевич, Васил Д. Стоянов и Васил Друмев (сегашний търновски владика Климент). Савва С. Раковски и княз Михаил се сговорили щото, преди Сърбия да обяви война на Турция, полкът да премине сръбските предали и да се отправи за българските области на турската държава. Па дори имало в сговора и това, че ако се случи щото сърби и българи да надвият на турците, Сърбия да не завладява от българската земя! Както и да е, доброволците се приготвили и чакали заповед да тръгват за Стара планина, а сръбското правителство ги не пущало. По едно време сърбите уредили работата си по дипломатически начин и турците изпразнили завзетите им села и местности. Първий министър Ристич казал на Раковски, че, макар и да са изпразнили турците завзетите сръбски места, но все пак идущата пролет Сърбия ще обяви война на Турция за поправяне южните предели на княжеството. Раковски и Каравелов познали, че са били измамени, ала нямало що да сторят. Полкът бил разтурен, а повечето от добровоците били насилствено изпъдени из Сърбия, през месец септемврия (1867 г.); наскоро сръбското правителство изгонило и Раковски. Останалите доброволци чакали идущата пролет (1868 г.,) ала и тогава сърбите не обявили война на турцитe, та доброволците се възбунтували. Затова, откак ги обезоръжили и съблекли, сръбските власти ги изкарали на румънския бряг през Дунава. Известно е, че повечето от тия момчета съставяха четата на Хаджи Димитра Асенов (роден в Сливен) и Стефан Тодоров Караджа (роден в Тулча), която чета, състояща се от 120 до 130 души, през същата (1868) година премина от Румъния в Турция (191). В това време сърбите убиха и княза си Михаила (през месец май 1868 г.). Любен Каравелов бил набеден като съучастник в убийството, ала той сполучи да побегне през Дунава в Австрия. Но австрийското правителство го хванало и запряло. Подир три-четири месеци Каравелов бил признат за невиновен и освободен; той дошъл в Румъния, у Букурещ.

* * *

 

Откак през 1870 год. турците потушиха българските въстания, мнозина от бунтовниците сполучиха да побягнат в Сърбия, гдето през месец юния, същата година, когато се захвана Сръбско-турската война, влязоха в редовете на сръбската войска; освен побягналите из Турско, в Сърбия надошли и от Румъния повече от 300 души българи доброволци. Всеизвестно е, че през тая война, българските доброволци, които са били близо 2500 души, се биха със самоотвержение, юнашки (192), а пък след свършването й, сърбите се показаха към всичките тия доблестни ратници, които дойдоха до Чипоровския монастир, наблизо до Берковица, не само непризнателни, но и безчовечни. Щом през месец февруария (1877 г.) войната престана, всичките българи доброволци — гладни, голи, болни, захванаха да напущат Сърбия и да тръгват към Румъния, с горест на сърцата си. Освен българските доброволци, в Сърбия бяха дошли доста руски доброволци, с няколко офицери, да бранят славянството, ала, при всичките усилия на руския генерал Черняев, на руските офицери, на руските и български доброволци, сърбите не можаха да ратуват, не можаха колко-годе да противостоят на турците, против които необмислено бяха обявили войната. Сърбите нямаха никаква военна дисциплина, па се не показаха колко-годе войнишки, боеви хора, за каквито всякога са се препоръчали, ами се показаха военни некадърници и за нищо негодни. Сръбските войници бягали от редовете си, та офицерите им се принуждавали да ги пушкат; турците скоро им дадоха да разберат с кого имат работа. Турците отдавна бяха навлезли в Сърбия, превзели бяха важни места и градове, та дори отиваха за Белград, в който без никакво противение щяха да влязат, ако през месец октомврия (1876 г.) не бе им извикал от Въспора руский посланик в Цариград генерал Игнатиев да се спрат, както през месец ноемврия (1885 г.) австро-маджарский посланик в Белград, Кевенхюлер, извика на българската войска да спре, когато тя гонеше сърбите към Ниш. Дори и покойний руски цар Александър 2-й на връщане от Ливадия (в Крим), както съм казал и на друго място, като се спрял в Москва, казал пред московците, че макар между редовете на сръбските войници и да имало мнозина руси доброволци, от които повечето си пролели кръвта за словенското дело, сърбите се не показали военни и юнаци хора, каквито се показали черногорците. Знае се, че в това време и черногорците се биеха с турците. Най-сетне, откак сърбите подписаха сговора за мир с турците (февруарий 1877 г.), с едно сухо, голо и без съдържание проглашение сръбский княз Милан обяви за това народу си. Той кани сърбите да бъдат признателни на русите за помощта им във време на войната, както и на всичките благородни народи и човеколюбиви дружества и хора, които им съчувствували и които помагали на ранените им, ала за българските доброволци ни дума не спомена (193), макар те да са били всякога предна стража и да са стояли пред устатата на турските топове, макар те да са се били юнашки, без да бягат като безстрахливите и преучените сръбски юнаци, които, както се рече, главатарите им ги убиваха за това бягание, и макар, подир всичко това, посред зима българските доброволци да останаха голи, боси, болни и гладни!

* * *

Тая статия, съставена от спомени, разни записки и приказвания на доста верни очевидци и дейци, написах по повод на днешния ден, Вторий Ноемврий, като ми дойде на ум за ултиматума, който сърбите ни изпратиха преди десет години, на 2 ноемврия 1885 година, и с който ненадейно ни обявиха война за това, че на 6-й септемврия, същата година, се провъзгласи Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Сетнините от тая война са известни. Във всякой случай, нека да не забравяме, че, както до тая война сърбите не са ни били доброжелатели и приятели, така и след нея те още повече ни станаха зложелатели и неприятели. Може някой да ми се смеят, ала аз ща си кажа, че с гърците по-бихме могли да се спогодим, но със сърбите никога! ...

Панагюрище, 2-й ноемврий 1895 год.

(Обнародвана през 1896 год. в "Българска Сбирка", Год. III, Кн. I).

------------------------------

БЕЛЕЖКИ:

(185) Тая статия беше обнародвана, когато през 1897 год. намерих следущата записка, която дядо ми Карапетър записал на един месецослов. „Лето 1850 (писано с турски цифри) на света петдесетница са побуниха на среща царщината шопете по видинско та турците ги исклаха като ярци чи сарбина (тука се разбира Сърбия, сърбското правителство) им не помогна и турците заклаха много хора за божа правина...“ Може да се предполага, че понеже е от движимите, празникът Петдесетница да е бил на 1-й юни през 1850 год.

(186) Българите във Видинската област, които няколко пъти бяха въставали против турската власт и въстанията им всякога по най-жесток начин са били потушавани, като видели, че и след Кримската война нищо се не свършило за да се подобри положението им, през 1860 год. мнозина от тях решили да се преселят в Русия, като че малцина българи бяха се преселили в тая земя през първата половина на тоя век — в руско-турските войни през 1808, 1828 и 1853 г. от Варненско, Шуменско, Сливенско, Ямболско и Силистренско. Това преселяване стана при следующите обстоятелства: руското и турското правителство се съгласили щото Русия да пусне татари и черкези да се заселят в Турско, а Турция да пусне българи да се заселят в Русия. И съглашението се турило в действие. В Турция захванаха да пристигат татари и черкези, които правителството заселяваше в българските области; на тия преселенци българското население съгради къщи, то се грижеше за прехраната им додето да се настанат, то дори им изора и посея нивите, без да му заплати правителството нито пара; на тия преселенци правителството даде най-добрите земи, гори и пасища, повечето отнети от земищата на българските села. Кротките, мирни и трудолюбиви татари захванаха да си работят и да си поминуват, а черкезите не можаха да живеят мирен живот; техните занятия бяха: кражби и разбойничества. При такова положение на работите, както се рече, мнозина българи във Видинската област послушали известни проповедници, които ходили явно да им казват, че Русия не може да им помогне, ами ако не щат веке да теглят от турците, то да се преселят в Русия, и те се наготвили да се изселяват из Турско. Те не слушаха съотечествениците си, които ги съветваха да се не преселяват в Русия. Речено и свършено. През лятото на 1860 год., като оставили всичките си недвижими имоти, а движимите си продали за твърде нищожни цени, те се натоварили на руски параходи, които ги отнели и стоварили някъде в един черноморски град в Южна Русия. Не се минало много време и те захванали да се каят за постъпката си; поискали да се върнат! Така и стана. Турското правителство изпрати параходи, на които се натоварили преселенците и се върнаха пак в родното си място, от гдето бяха излезли преди два-три месеци. Преселенците в тоя случай спечелиха, наопаки, това, че от 16 хиляди души се върнаха само 12 хил. души, — 4 хиляди души измрели по отиването и връщането! А пък дето бяха оставили нивите си си неожънати и дето изпродадоха добитъка си и другите си движими имоти с най-нищожни цени, то е на панагон!

(187) Едва подир десетина години бидоха амнистирани побягналите, ала те веке се не върнаха в Турско, защото се боеха; върна се в Търново само Пантели Кисимов, един от най-родолюбивите тогавашни българи и обществени дейци. Освен дето е издал доста учебници и други български книги със свои разноски, П. Кисимов беше постоянен дописник на тогавашните български вестници по разпрата ни с гърците за черковно самоуправление. През 1860 год. П. Кисимов донесе в Търново и българска печатница, обаче, благодарство на сплетните на търновския гръцки владика, правителството не позволи Кисимову да отвори печатницата, макар че през 1861 год. той дохожда и в Цариград да ходатайствува за това. Г-н П. Кисимов е играл важна роля в движенията за освобождението ни; желателно би било да обнародва записките си, които щат да са доста ценни.

(188) Стоил Попов беше настоятел и дописник отъ Цариград на вестник "Дунавски Лебед", който Раковски издаваше в Белград, а Стоян Бунов разпространяваше книгата му "Горский Пътник". След изпращане на хората и сам Стоил Попов отиде в Белград. Но той бил подказан от някого, та на връщане турските власти го хванали във Видин и вързан го изпратили в Цариград. Същевременно в Цариград хванаха и Стоян Бунов, както и още някои българчета, които затвориха Стоил умея да се не изказва и знаеше как да говори, та скоро се избави от затвора; по-сетне пуснаха и другите затворници, а Стоян лежа около една година в главния затвор у Цариград. И Стоян и Стоил бяха писари (секретари) на търговски кантори в Балкапан Хан. Подир две-три години, и откак става капукехая на българите унияти, Стоил се пресели и задоми в Русе, гдето стана преводач в уредничеството на званичния вестник на Дунавската област — "Дунав", издаван в тоя град. Макар и да беше турски службаш, Стоил Попов имал сношение с Васил Левски, който ходил и в дома му. След освобождението, Ст. Попов занимава високи длъжности по съдебното ведомство, а по-сетне му бе възложено да прегледна библиотеката на Пазвантоглу, пренесена от Видин в Средец. Стоил Попов Димитров се помина в Средец преди няколко години; той е по-стар брат на сегашния врачански владика Константин.

(189) Откак комитетът изпратил мемоара до султана, някои живеещи в Румъния българи намислили да изпратят и няколко чети в Турция, уж да посплашат турското правителство. Това било повече работа на Савва С. Раковски, който, щом се научил, че в Букурещ се съставил комитет и изпратил мемоар султану, дошъл от Одеса в Румъния. Раковски проповядвал, че с изпратения до султана мемоар нищо не ще да стане, защото турците не разбират от добра дума. Така той намерил някои съмишленици и нагласил една чета от 70-80 души, която да мине в Турско. За главатар на тая чета бил назначен Панайот Хитов, когото Раковски познавал още от Белград. Така е съставена и четата на Филип Тотйо, която била доста по-малка от тая на Панайота. И двете тия чети били въоръжени с пожертвуванията от живеещите в Румъния заможни българи от които и мнозина млади участвували в тях. Подир разбиването четата на Филип Тотйо, някои от хванатите момчета, които не могли да търпят и да понасят тежките мъки и изтезавания οт турските власти, обадили, че в Свищов имало комитет, та турците го откриха. Hякои от съзаклятниците сполучили да побягнат, а повечето от хванатите бидоха заточени в Мала Азия и десетина души турците обесиха в Свищов и в други някои градове; между обесените имало някои и от живи хванатите от разбитата чета на Филип Тотйо. Между свищовските съзаклятници, които докараха в Цариград, от гдето щяха да ги заточат, имаше и един момък, който се именуваше Юрдан Гиргицов; той беше шивач на дрехи. Властите само него не заточиха, ами го оставиха под полицейски надзор, та си шиеше в Балкапап Хан. Някои говореха, че уж той бил издал комитета. Свищовският комитет, основан в началото на 1867 год., когато през май, същата година, бил открит от властите, имал около 400 души членове. Властите затворили стотина души свищовски граждани. Председател на комитета бил Григорий Д. Начевич, подпредседател — Димитър Г. Анев и касиер-деловодител — Петър В. Кръстйович.

(190) Поради Критското въстание, поради изпращането мемоара до султана от Тайния централен български комитет, поради преминуването четите на Панайота, Филипа и Иеремия, за които турците мислеха, че са изпратени от Тайния комитет, и поради откриването на Свищовския комитет, турските власти захванаха навсякъде да преследват българите; навсякъде беше пълно с шпиони. Тердмуман Калеми (писалище, или бюро за преводи) в Министерството на вънкашните работи и изповеданията, като че се преобрази на едно полицейско-шпионско отделение. Началникът на това отделение беше един поляк — чини ми се, че беше потурчен, а другите службаши бяха тоже поляци и левантинци, двама арменци, двама гърци, а по- сетне биде назначен и един българин. Един от левантинците се именуваше Шнайдер; в тяхната къща в селото Свети Стефан, край Мраморно море, близо до Цариград, на 19 февруария 1878 год. се подписа първоначалния (прелиминарния) сговор между Русия и Турция; на Шнайдер баща му е австрийски еврейн, а майка му гъркиня от католическо изповедание. Във време на Критското въстание (1866 г.), Високата порта беше изпратила Шнайдера в Атина с едного от гърците, службаши на казаното писалище, именуем Леонидис, за да следят движениетο на бунтовниците. Те са били постоянно в течението на работите и за всичко съобщавали на турския посланик в Атина. Може да се каже, че, благодарение на тяхното съгледателство, улесни се задачата на турския адмирал Хобарт паша (ингелизин) за хващане елинските параходи, които донасяха храна и оръжие на въстаниците в Крит, както и хора, и така по-скоро се потъпка въстанието. Шнайдер е ходил дори и в острова, гдето се срещал с някои от предводителите на въстаниците. Много помагал на турските съгледатели и критский митрополит Дионисий, когото султанът награди с орден Меджидие, откак, по-сетне, Патриархията го вдигна от Крит и го назначи за митрополит в Одрин. Напокон тоя Дионисий стана и цариградски патриарх. Хората в Одрин още помнят, че като, след последната Руско-турска война (1877-1878 год.), голяма част от Одринската област пак остана в Турция, селяни гърци, арнаути и сургучи нападнаха на Дионисия в Одрин и едва го оставиха жив. За тая случка приказвам на друго място. — След изпращането на мемоара до султана и преминаването на известните български чети, някои от службашите на казаното писалище бидоха изпращани с особни поръчки в Русе, Свищов, Лом, Видин и други някои крайдунавски градове, както и в Ибраила, Букурещ и във Виена. Изпращаните бяха гърци, поляци и българинът, който ходи и във Виена, под предлог да се лекува. В Турско нищо тайно не можеше да се държи, та и тия работи бяха всеизвестни, както са известни на цариградските пунгаши (ян-кеседжии) и разбойници полицейските шпиони, с които заедно ядат, пият и краденото делят. Шнайдер имаше пристъп във всичките по-знатни домородства в Цариград, в обществата на търговците, които са повечето гърци, та много хора, особено гърци, са пострадали от него и то такива хора, с каквито се е намирал в най-близки приятелски отношения. Ако беше жив, покойний Атанасаки Стоянович можеше да разкаже някои работи за Шнайдера, който се опитал и нему да напакости, ала му се не удало, защото макар и родолюбив българин, Стоянович беше руски поданик. — А пък българинът службаш се именуваше Манол Иванов; той беше от Стара Загора; някога си богат, състоятелен човек, ала в това време беше доста изпаднал. Той беше препоръчан от поляците, с които беше се запознал още през 1861 година, във време на униятското движение. Знае се, че поляците поддържаха съединението с Римокатолическата черкова не по някои вероизповедни убеждения, а само за това, че уж чрез унията ще се премахне руското влияние между българите; те мислеха, че и Тайний централен български комитет е руска работа, заради това мнозина от тях неволно бяха станали шпиони на турското правителство — само от ненавист, вражда към Русия. Но Ман. Иванов никому не напакости. По едно време, когато се връщал от Виена, като се научил, че д-р Георги Миркович бил наклеветен от владиката Доротей и затворени във Видин (вижда забележка 51), като се спрял парахода при видинското пристанище, Манол Иванов поискал да се срещне с Др. Цанков да поговорят дали ще може да се помогне някак на доктора. Ала защото веке било открито всичко, Цанков отказал да се срещне с Манола. В това време Драган Цанков беше муавин (помощник) на видинския мютесариф (управител). Изпитването на Мирковича ставало от един съвет, съставен само от турци. Манол се познаваше отблизо с Мирковича и Цанкова, които някога си бяха, почти, главатарите на униатите. Манол Иванов беше изпечен човек; той беше много хитър; познаваше турците всестранно и умееше да се ползува от обстоятелствата. Той получаваше добра заплата, та си живееше охолно, па дори и на мнозина изпаднали помагаше. Правителството беше му дало на разположение доста пари, които държеше в една българска търговска кантора в Балкапан Хан — ако се не лъжа, в кантората на Братя Миркович, сливенци. — Най-сетне, нека се каже още, че, както се говореше тогава, Никола Войводов и Цвятко Павлович били предадени от някой си българин В. (Шуменец), тогава полицейски службаш в Русе. Някога си в Цариград, през 1858-1859 год., Никола и тоя българин бяха съученици във Френското училище на Лазаристите на Бебек (село на десния бряг на Въспора). В. и беше богатски син и живееше много разкошно, а Никола беше сиромашко чедо. Преди десетина години В. се разболя умствено; той се помина в Александровата болница у Средец.

(191) Всеизвестно е, че същата участ постигна и тая чета, каквато участ постигна и тия на Филипа и на Иеремия — турците я разбиха съвършено на Бузлуджа. Тая е само разликата, че сега войводите бидоха убити — Хаджи Димитър на мястото, а Стефан Караджа, тежко ранен, хванат и обесен в града Русе. Спомена се по-преди, че с четата на Хаджи Димитра загина и Иеремия Петров Българов. Хаджи-Димитровата чета била съставена по предначинанието на някои хора от бившия Таен централен български комитет, а за храна на момчетата и за въоръжаването им дали пари мнозина от живеящите в Румъния българи, както и мнозина от самите тия, от които се е тя съставяла. Един момък, Йонко Балкански (от Габрово), откак изпродал стоката в магазията си в Букурещ и си пречистил сметките с хората, дал 600 турски лири и тръгнал с Хаджи Димитра. Дори и една богата румънка вдовица им дала една кесия с жълтици, като се научила защо им трябват пари. — Тука ще кажа още, че, според както съм чул от чорбаджи Вълко, аджарец, забравил съм презимето му, Хаджи Димитър не издъхнал на Бузлуджа. Той бил тежко ранен в единия крак, та след свършването на боя двоица от момчетата му ноще го донесли на гористата местност Кадравил, между селата Мръченик, Омарбас и Аджар. Около две седмици тука са го пазили двамата му другари, а някои говедари от Аджар и Мръченик ги хранили. Като познал, че не ще може да оздравее, Хаджи Димитър рекъл на другарите си да го убият да се не мъчи, па, откак умре, да одерат и кожата от ръката му, на която било написано с барут: Хаджи Димитър, за да се не познае че е той. И другарите му го послушали , те го убили с един голям камък, който турили на главата му, а откак издъхнал, одрали кожата от ръката му с речите Хаджи Димитър. Подир това другарите му хванали по Стара планина, а говедарите обадили на селяните, че убили един комита. Селските първенци написали изложение за това и го предали на властите, и Хаджи Димитър заровили на същото място, като турили въз гроба му и камъкът, с който бил убит. Haскоро след освобождението, костите му били изровени и пазени у храма в село Аджар, додето дошла майка му от Сливен да ги прибере. Майка му познала, че костите са на сина й по един счупен зъб, който имал Xаджи Димитър. — Това беше обнародвано, когато по-сетне Христо Н. Македонски, останал жив от дружината на Хаджи Димитра, обнародва своите записки. За тая случка ето що казва той на стр. 211 в книгата си: „В едно от сраженията, Хаджи-Димитровия брат Тодор Асенов беше зле ранен. Когато стана нужда да вървиме, трябваше да го оставиме, защото нямаше възможност да го носиме, едно от преследването на потерите, друго, че той беше твърде зле ранен, почти полумъртав; надежда за спасение нямаше. Тогава решихме, вместо да го оставиме в ръцете на турците, да го предадеме на някои овчари да го пазят и щом умре да го погребат; така и направихме; отнесохме нещастния Тодор при овчарите на местността Кадравил, опростихме се всички, като го цалувахме в челото и тръгнахме. От казаното става явно, че заровеното на местността Кадравил лице, е Хаджи-Димитровия брат Тодор, и че изровените последователно от там кости, са кости на Хаджи-Димитровия брат Тодор...

(192) И турците знаеха, че в сръбската войска има българи. Ето що пишеше тогава турския полузваничен вестник "Ла Тюрки": „Вчера една битка помежду сърбите и българите от една страна, и царските войски от друга, се продължи до вечерта. Сърбите и българите се разбиха. Царските войски завзеха местата им."

(193) Според казването на Симо Соколов, който е бил един от войводите на българските доброволци, тия последните били на брой около 2300 до 2500 души. Войводите им са били: Панайот Хитов (от Сливен), Иван Кулин (от Зайчар, преселенец из Ломско), Филип Тотйо (от село Килифарево, Търновско), Илйо Марков от Малешево (Кюстендилско), Найден Попов (от Лом), Симо Соколов (от Трън) и Христо Македонски (от Кукуш, в Турско). — В записките си, за които се спомена в 191-та забележка, Христо Николов Македонски казва, че е от село Горни Тодорак, Кукушко, Македония (стр. 6). Понеже е бил в дружината на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, след хващането на тоя последния, „пронизан и нашарен от куршуми, щото не можел да се бие и да върви“, и „понеже Георги Чернев (от Търново), който носил знамето на четата на Караджата, паднал убит“, то той, Христо Н. Македонски, бил определен да носи това знаме (стр. 84). На Бузлуджа Македонски „разковал знамето от дървото, сгънал го грижливо и го шопнал в чантата си; със същото това знаме той повел друга чета и се бил с турците във време на Сръбско-турската война през 1876 год.“ (стр. 93). От знамето на Ст. Караджа има две снимки в книгата на Хр. Н. Македонски. В същата книга (стр. 218 и 219), Македонски казва: „Знамето на Раковски, под което устроената в Белград „първа българска легия“, воюва против турците и спаси Белград от съсипване и изгаряне при бомбардирането му, беше поверено от Раковски на Дяда Ивана от Зайчар. В 1876 год. Дядо Иван дойде с особна своя българска чета, съставена от българи из Крайна (Зайчарско и Неготинско), на която начело се развяваше това историческо българско знаме. В едно от страженията, Дядо Иван се разболя и си отиде, а четата си заедно със знамето остави под управлението на Найден Попниколов. След убиването на последния, това знаме остана у сърбите. Нека се не забравя и това“. Тоя Дядо Иван е известний ни веке Иван Кулин.

Публ. в Петр П. Карапетров, Сбирка от статии. Средец, 1898, с. 289-303.