РЕШЕНИЯТА НА ЦАРИГРАДСКА КОНФЕРЕНЦИЯ НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИ ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО НА СЕВЕРНА С ЮЖНА БЪЛГАРИЯ от 1885-1886 ГОДИНА

Темата за Съединението на Княжество България с Източна Румелия вече повече от 13 десетилетия вълнува българите. Съединението беше един самостоятелен акт на двете български държави и нарушение на Берлинския договор. Съединената българска държава успя да защити акта от 6 септември 1885 г. и да победи сръбския агресор.

Върху Съединението и Сръбско-българската война са изписани хиляди страници. Публикувани са и най-важните документи, свързани с тези събития от българската история, като и до днес може би най-впечатляващи са публикациите от Захарий Стоянов, ген. Йордан Венедиков и Димитър Страшимиров. 

След Съединението е свикана Цариградската конференция на Европейските велики сили, подписали Берлинския договор. Нейните заседания съвпадат със Сръбско-българската война и последвалия я Букурещки мирен договор. По време на заседанията на Конференцията си дават сериозна битка Англия с Турция, подкрепена от Русия. Любопитното тук в случая е че освободителката Русия, в лицето на нейния делегат Нелидов отстоява позицията, че Княжество България трябва да се осъди като агресор и нарушител на Берлинския договор, като България бъде заставена да възстанови положението от преди Съединението като севернобългарските войски, начело с княз Александър да се изтеглят от Източна Румелия.

За втори път Англия само десет години по-късно след Априлското въстание застава на страната на българите, защитавайки техните права да съединят двете български държави.

Безспорно е че тук си казва думата не само дипломатическото противопоставяне на Англия срещу Русия, но и победния ход на младата българска войска срещу сръбските агресори.

За първи път решенията на Цариградската конференция, която е трябвало да се произнесе по настаналата международна криза вследствие на Съединението са публикувани в Английската синя книга. А на български език те са преведени и публикувани от Тодор Икономов през 1886 г. в една малка и почти недостъпна книжка.

Сега ви предлагам решенията на Конференцията, тъй наречения Топханенски акт, от 5 април 1886 г. заедно с техните коментари от видните български прависти и специалисти по международните отношения д-р Богдан Кесяков и професор Георги П. Генов, които вземам от техните публикации през 1926 и 1940 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *


СЪЕДИНЕНИЕТО НА СЕВЕРНА С ЮЖНА БЪЛГАРИЯ.
ЦАРИГРАДСКА КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА УРЕЖДАНЕ НАСТЪПИЛИТЕ МЪЧНОТИИ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ.
ГЕРМАНИЯ, АВСТРО-УНГАРИЯ, ФРАНЦИЯ, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ, ИТАЛИЯ, РУСИЯ И ТУРЦИЯ.

От 5 ноември 1885 до 5 април 1886 г. (28 Мухарем – 1 Реджеб 1303 г.) Добавка към протокол № 8 от 5 април 1886 г.

 

Силите са съгласни да приемат от сега разпорежданията на споразумението за работите на Източна Румелия така, както са формулирани по-долу, и са съгласни, те да бъдат промулгирани веднага под тази форма и турени в действие:

1. Общото управление на Източна Румелия ще бъде поверено на българския княз, съгласно чл. 17 от Берлинския договор.

2. Докато управлението на Източна Румелия и това на Българското княжество ще бъдат в ръцете на една и съща личност, мюсюлманските села от Кърджалийската околия, както и мюсюлманските села, разположени в Родопската област и останали досега вън от управлението на Източна Румелия, ще бъдат отделени от тази провинция и управлявани направо от императорското правителство и това вместо правото на Високата порта, уговорено в първата алинея на чл. 15 на Берлинския договор.

Разграничението на тази околия и на въпросните села ще бъде направено от една техническа комисия, назначена от Високата порта и от българския княз. Тя ще действува на местото, като ще държи сметка, естествено, за необходимите стратегически условия, най-вече за интересите на императорското правителство.

3. За да може да се осигури постоянно редът и спокойствието в Източна Румелия, както и напредъка на всички поданици на Н.И.В. султана, които живеят в тая провинция, една комисия, назначена от Високата порта и от българския княз, ще бъде натоварена да проучи Органическия устав и да го промени според изискванията на новото положение и местните нужди. Всички интереси на Отоманското императорско съкровище ще бъдат също така взети в съображение.

Тази комисия ще довърши, в срок от четири месеца, своите работи, които ще бъдат дадени за санкциониране на Цариградската конференция.

Докато тези изменения бъдат санкционирани, грижата за управлението на областта, според формите, изисквани от сегашните обстоятелства, ще бъде поверено на благоразумието и верността на княза.

4. Всичките други разпореждания на Берлинския договор относно Българското княжество и Източна Румелия са и остават в сила и изпълнение.

Силите ще дадат също своята формална санкция на този акт в една конференция, която ще трябва да се събере в Цариград, когато те ще могат също така да санкционират ревизирания устав на Източна Румелия.

Направен и подписан в Цариград на 5-ия ден на м. април 1886 год. в императорския дворец на Топхане.

(Подписали):

Сайд. – Сервер. – Каличе. – Радовиц. – Нелидов. – В. А. Уайт. – Галваня. – Габриел Аното.

Публ. в Г.П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език), София, 1940, с. 326-337.

 

* * *

 

КОМЕНТАР НА Д-Р Б. КЕСЯКОВ

 

Подписания Акт от 1878 г. на Берлинският конгрес не бе за дълго. Всред населението, отначало в областта Източна-Румелия, а по-късно и в Княжество България, поради национални и икономически причини се отпочна пропаганда за присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. Тя се засили към 1884 и началото на 1885 год., а на 18/6 септември с.г., тя се изрази в едно pronunciamento. Народът събори Автономното Правителство и провъзгласи съединението на двете области в едно неразделно Княжество България. Тоя акт нарушаваше Берлинския договор, вследствие на което България изпадна в опасно международно положение.

Съставеното набърже временно правителство излезе с Манифест към народа, приканвайки го към ред, а българския княз Александър преминал Балкана на 21/9 септември изпрати от столицата на областта телеграма до представителите на Великите сили и султану заявявайки, че бившето положение на Източна Румелия е престанало да съществува, че народът го е провъзгласил за негов княз, че населението на Княжеството единодушно желае да приеме това назначение и че той вземайки в съображение свещения си дълг към народа приел, че то станало без враждебност към отоманското правителство и султана, чийто суверенитет признава, че е гарантиран редът и сигурността за жителите в двете страни без разлика на вяра и народност и моли султана да покаже още един път своята безгранична доброта спрямо народите си и утвърди извършеното.

Становището на Великите сили и съседните държави не бяха благоприятни. Отначало Англия не добре осведомена поиска колективната намеса на Виенския, Берлинския и Римския кабинети, но по-късно Сен-Джемският кабинет беше спечелен за България, в която вече не виждаше повече един послушен агент на Русия и вземайки страната на България съветваше султана да се въздържа от военна намеса, като станалата промяна се ограничи с назначаването на княз Александра за доживотен генерал-губернатор на Източна-Румелия.

Австрия се задоволи да заяви, че е необходимо да се запази Македония от революционно движение и че едно нахлуване от към Румелия или едно въстание в самата Македония биха имали важни последствия и че едно нашествие там на българите не би било търпяно, още повече, че на 19 септември в Пловдив беше пуснато печатно възвание подканвайки македонците към въстание и обединение с България. Тоя интерес на Австрия към Македония се обяснява с обнародваните напоследък от проф. Pribram тайни договори между Русия и Австро-Унгария от 1881 г. от една страна и от друга – между Австро-Унгария и Сърбия. Според първия, двете държави се задължаваха да не допущат Турция да окупира Балканите, да не се противопоставят на съединението на Северна и Южна България, в замина на което Австрия има правото да си присъедини Босна и Херцеговина. Според втория, Австро-Унгария ще подкрепя династията на Обреновичите, ще брани интересите на Сърбия и ще й съдействува да придобие територията на юг без санджака Нови Пазар. Сърбия не ще допуща в територията си агитации против Австро-Унгария и специално в Босна-Херцеговина и Нови Пазар; при война на една от тях, с една друга държава, ще си правят всичките възможи улеснения.

Франция, тогава повече заангажирана с политическия живот на запад, заета от идеята за реванш, държеше за запазване мирът. Макар и убедени приятели на Турция, пълномощният й министър Ноай в Цариград заяви, че без да взема инициатива, каквато интереса на Франция по този въпрос си позволява, би се присъединила към мнозинството Велики сили, стига да изкажат мнение за признаване факта на съединението, съветвайки султана към отстъпки за запазване мира.

Италия, с нотата си от 24 септември бе за запазване статуквото по Берлинския договор. Заета главно с вътрешното си устройство и укрепване, тя нямаше определена политика по въпроса.

Германия, известна тогава с политиката си в Ориента, изразена в думите на своя канцлер, че Източният въпрос не струва за нея, нито костите дори на един неин померански войник, по-скоро посредничеше помежду съюзницата си Австро-Унгария от една страна и от друга – Русия, главните съперници на Балканския полуостров.

По особено беше поведението на Русия. Последната подозираше българския княз в измяна на руските и общославянските интереси. Това подозрение се бе усилило след отиването в Лондон на княз Александър, по случай сватбата на брат му с дъщерята на английската кралица Виктория, както и отбиването му във Виена и изявленията му Гирсу във Францесбад, че всичко в България било спокойно. Поради това, и понеже Русия се считаше още неподготвена да се намеси в събитията, които имаше да се развият по повод Съединението и щяха да засегнат главно нейните интереси, посрещна тоя Акт с явно неодобрение, най-първо с циркулярна нота го съобщи на 9 септември, а по-късно го потвърди като предписа на княз Кантакузин – министър на войната в България, да се оттегли от кабинета, а с него и всички служащи в Българската армия руски офицери. Освен това, Петроградския кабинет с нота от 12 с.м. предложи на посланиците на Великите сили в Цариград да се съберат и изработят програма за еднакви постъпки пред Турция и България за предотвратяване на евентуалните кръвопролития. (Народното събрание свикано на извънредна сесия на 23, 24 и 26 септември бе гласувало извънреден свръхсметен кредит от 5 милиона лева за мобилизацията, която бе станала и войските струпани на турската граница. Турция също бе мобилизирала на българската граница). Повечето от Силите в Конференцията приели предложението на Русия да се възстанови статуквото. Само английския и французки представители го отхвърлили. След дълги протакания и нови събирания, най-после се изработил проект, според който: един комисар ще бъде назначен от султана и изпратен привременно в Източна Румелия с правата и длъжностите на генерал-губернатор; няколко делегати ще бъдат тоже изпратени от Силите; 2) една смесена комисия ще бъде натоварена да изучи нуждите на областта, като вземе предвид в кръга на Берлинския договор, справедливите искания на населението; 3) един генерал-губернатор ще бъде по-после назначен съгласно предписанията на Берлинския договор и 4) една делегация ще бъде изпратена в Източна Румелия за да покани съществующите власти и населението да постъпят според дългът си, а от друга страна респективните агенти на Великите сили да съобщят в Областта решенията на Конференцията на властите и на народа. Поради отказа на Англия да приеме редакцията на чл. 2, а именно думите: „В кръга на Берлинския договор“, а също и по отношение чл. чл. 3 и 4, проекта за съглашението се провали и конференцията се отложи за 25 ноември 1885 год.

Помежду това, мобилизиралата още през септември наша съседка Сърбия, на 14/2 ноември обяви война на България. Българският княз, за да отклони една братоубийствена война, а също и правителството, направиха всичко възможно. Дори Александър изпрати писмо със следното съдържание до крал Милан:

„18.Х.1885 год. Твърде драги братко, българският народ започва да се безпокои от известията, които ни пристигат от Сърбия. Тези известия станаха през последните дни тъй тревожни, че аз се решавам да те уведомя за това. След като Княжеското правителство взе всички мерки против емигрантите, изпращайки ги във вътрешността на страната и арестувайки техните водители, Българският народ едва вярва всички тези слухове, които целят да разкъсат приятелските и кръвни връзки съединяващи двете братски страни. Убеден в лъжливостта на всички тези слухове и уверен в приятелството, което ти си ми засвидетелствувал винаги, аз се обръщам към теб, драги приятелю, с молба да ме упълномощиш да опровергая всички тези тревожни слухове и да мога да успокоя по един верен начин духовете в България. Чувствата на братско приятелство, които Българския народ е хранел всякога към Сръбският народ, никак не са се изменили от станалите събития в Румелия, и Съединението на двете Българин няма никакво враждебно намерение към Сърбия. Напротив, аз не съм освен тълкувател на чувствата, които въодушевяват всеки българин, като те уверявам за всичкото приятелство и братска обич, която ние всички храним към Сръбския народ и неговия крал, и г. Греков, бивш министър, когото натоварвам да ти донесе това писмо, има заповед да повтори устно всичките чувства, които ни въодушевляват към нашите братя сърби. С надежда, че ти ще желаеш да дадеш благосклонен прием на моите чувства и като те уверявам в моята неизменна преданост и моето непоколебимо приятелство аз съм...“

Под предлог, че писмото не било приподписано от министрите и др. подобни мотиви крал Милан отказа да приеме българският пратеник и започна войната против България без да я обяви, сутринта на 2 ноември, а официално се съобщи едва на обед същия ден. България, изненадана от там, от гдето най-малко очакваше, набързо се справи с положението. След епохалните дни 17 и 19 ноември, след влизането на българските войски в Пирот, напредването им бе спряно, чрез намесата на Австро-Унгария. На 9/21.XII.1885 г. победена Сърбия сключи примирие, а на 3/19.III.1886 г. се подписа в Букурещ Мирния договор, след като се изкопа ямата помежду двата братски-кръвни народи.

Поради българските успехи, които спечелиха симпатиите на Европейските сили и поради това, че последните бяха заети със събитията в Гърция, чрез посредничеството на Англия Русия започна преговори с Турция, в които взе участие и българския министр на външните работи. На 20 януари 1886 г. се сключи споразумение по отношение на Източна Румелия в смисъл: 1) Главното управление на Източна Румелия се поверява на Александър, Княз Български, върху основите на Берлинския договор. Но, докато той остане верен на България, докато той въдворява мира и обезпечава безопасността в Областта и докато работи за благосъстоянието на населението, султана се задължава да му подновява мандата всеки 5 години съгласно чл. 17 от казания договор. 2) Освен това, до когато Княжеството и Областта бъдат управлявани от едно и също лице, султанът се отказва от правото, което му дава чл. 15 от Берлинския договор, да държи свои войски по границите на Източна Румелия, а именно по Балкана; но, в замяна на това, мусюлманските села от Кърджалийския окръг и няколко родопски села ще бъдат отделени от Областта и управлявани направо от султана. 3) Една техническа комисия, назначена от княза и от султана ще извърши разграничението на тия села. 4) Между Турция и България ще съществува един военен съюз в случай на нападение на коя да е от тях от страна на друга някоя държава. 5) Най- сетне, една комисия назначена от княза и султана, като има предвид интересите на Отоманската империя, ще прегледа Органическия устав на Източна Румелия; султана ще бъде обезвреден за митническите и други приходи, които той ще изгуби по този начин; комисията ще трябва да свърши работата си в разстояние на 4 месеца и през това време управлението на Областта ще бъде оставено на мъдростта и верността на княза. Това споразумение, с което се установяваше quasi лична уния в лицето на княз Александър се одобри от представителите на всички Велики сили, освен Русия, по чието искане се махна в чл. 1 името на княз Александър, повторното назначение на княз губернатор да става с одобрение на Силите, също целия чл. 4 за военния съюз.

На 5 април 1886 г. Конференцията одобри окончателно споразумението с горните изменения и се подписа Акта на кьошка от Топхане. За подробности гл. библиографията с означените страници и цитати:

Бойчев, Г., Съединението на Южна и Северна България. София, 1910 г.; Генов, Г. П., Вмесването в Междудържавното право и пр. София, 1920 г., стр. 53; Генадиев, Н., Мемоари, т. 1; Debidour, Histoire diplom. de l Europe, 1919; Driault, La Question d’Orient. Paris, 1921, стр. 235 и след.; Данев, Д-р С., Очерк на диплом, история и пр. София, 1922 г., стр. 75 и след.; Крачунов, Кр., Дипломат. история на Сръбско-българската война. София, 1921 г., стр. 4 и след.; Кореспонденция по въпроса за Съединението от 4 септември 1885 г. до 15/27.IV.1886 г. Оф. изд., София, стр. 28; Кореспонденция по Сръбско-българската война. Оф. издание. София; Noradounghian, Gabriel Effendi, Recueil d’Actes internationaux de l Empire Ottoman, t. IV, 1878–1902. Paris, 1903; Поповилиев, Д-р Μ., Междудържавно право, ч. 1. София, 1914, стр. 161 и след.; Радев, С., Строители на съвременна България, т. 1; Сакъзов, Я., Българите в своята история. София, 1918 г., стр. 376 и след.; Choublier, Мах, La Question d’Orient depuis le traitd de Berlin. Paris, 1897, стр. 224 и след.

Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). София, 1925, с. 16-19.

 

* * *

 

КОМЕНТАР НА ПРОФ. Г. П. ГЕНОВ

 

Съединението на Източна Румелия с Княжество България беше неизбежно. От всички решения на Берлинския конгрес, отделянето на Източна Румелия от княжеството беше най-несъстоятелно. И трите предпоставки на европейската дипломация, които я подбудиха да извърши тая с нищо неоправдана жестокост към българския народ, не почиваха на никаква основа. Тези предпоставки бяха: 1) Една значителна част от населението на областта било гръцко и турско. Но още първите свободни избори за Областното събрание опровергаха това твърдение: грамадното мнозинство на избраните депутати бяха българи, а гърците и турците едва бяха представени с по 1–2 свои избраници. 2) Турция се закрепвала в материално и морално отношение, като се остави Източна Румелия под нейния суверенитет. И това беше несъстоятелен мотив, защото всички области, които бяха населени с нетурско население бяха източник на борби и на постоянна слабост за Отоманската империя. Точно подобна опасност представляваше за нея и Източна Румелия, която без малко щеше да увлече Портата във война през 1885 год. 3) Създаването на едно по-голямо Българско княжество, щяло да засили позициите на Русия на Балканите пред вратите на Цариград. По-късните събития посочиха, че Българското княжество скоро се отърси от руската опека и заживя напълно самостоятелен международен живот.

Прозорливи и безпристрастни учени предрекоха нетрайността и ненадежността на това решение на Берлинския конгрес още, когато то бе взето. Известният немски професор, Блунчли, писа, че отделянето на Източна Румелия от България е един несправедлив и противоестествен акт, който не може да разчита на дълготрайност. (Bluntschli: Le Condres е Berlin dte asportee au point de vue du droit international в „Revue de Droit International etde legislation comparee“, t. VIII, 1881, p. 580).

Идеята за Съединението обхвана умовете в Източна Румелия веднага след Берлинския конгрес. На 6/18 септември 1885 г., близо до Пловдив, който град бе избран за седалище на генерал-губернатора на областта, избухна революция всред румелийското опълчение, което, подкрепено от населението, свали губернатора и прогласи Съединението на автономната област с княжеството. Временното правителство съобщава това решение на българския княз Александър Батенберг, който приема Съединението.

На първо време схващанията в Европа бяха така объркани, че бе необходимо да мине доста време, за да се добие едно по-правилно мнение върху неочакваното събитие. Първото убеждение беше, че Съединението е направено със знанието и съгласието на Русия. Сам Батенберг заяви както на Силите, така и на Портата, че то е израз на единодушната воля на населението от двете страни на Балкана. В своята телеграма до султана, князът заявяваше, че Съединението става без всякакво враждебно намерение към Турция, чийто сюзеренитет България признава и го моли да утвърди станалото.

Високата порта, обаче, нито отговори веднага на княза, нито взе някакви мерки да застави България да се откаже от Съединението и с това да поправи извършеното нарушение на Берлинския договор. От гледище на договора, въпросът интересуваше не само Портата, а и всички Велики сили, участвували на Берлинския конгрес. Очевидно, в Цариград изчакваха да видят реакцията, която ще се прояви от страна на Европа.

Всички мислеха първоначално, че Англия, създателката на Берлинския договор, ще протестира против Съединението и ще покани Турция да възстанови със сила нарушеното от българите положение, докато за Русия, се предполагаше, че ще подкрепи делото на българския народ. Стана точно обратното: английското правителство погледна благосклонно на станалото, а руското – го осъди. Тая промяна на ролите се обяснява с факта, че Съединението в действителност бе извършено против волята и предупрежденията на Русия. Последната не беше готова за никаква акция в Близкия изток и се противеше на всякакво изменение на статуквото там. Българите не послушаха внушенията от Петерсбург и със Съединението си навлякоха недоволството на император Александра III.

Наопаки, тая проява на самостоятелност и независимост от руската воля, спечели на България симпатиите на Англия, а по-късно и на Австрия. В Лондон с изненада, а същевременно и с доволство, констатираха тази самостоятелност на младото Българско княжество.

На 16 октомври 1885 г., Силите, в колективна нота, поискаха от българското правителство да се откаже от Съединението и да възстанови Status-quo ante. Княжеското правителство отказа. То помоли Силите, вместо да искат унищожение на Съединението, да станат посредници между княза и султана и да убедят последния да признае извършеното, за да се заякчи мира на Балканите.

Високата порта предложи да се свика в Цариград европейска конференция, която да разреши спорните въпроси. Европа се съгласи. Във второто заседание на Конференцията, както турският делегат Саид паша, така и представителите на Силите, с изключение на английския представител Уайт (White), се изказват в смисъл, че кризата в Румелия трябва да се разреши, като се вземат в съображение само постановленията на Берлинския договор, правата на султана и статуквото до преврата. Руският представител Нелидов е подчертал:

„Н.В. императорът (руският) решително осъди движението. Императорското правителство се отказа от всякаква солидарност с него и взе всички мерки срещу всяка подкрепа, която би дошла от вън; то отзова руските офицери, без това, обаче, да обезсърчи българите. Най-после, той ми даде заповед да взема участие в Конференцията, чиито разисквания, според мен, могат да имат за основа само поддържане на Берлинския договор, уважаване правата на Н.И.В. султана и формалното възстановяване Status-quo ante (Noradounghian, op. cit., IV, p. 370–371).

Тези думи на Руския представител очертават ясно гледището на Русия към извършения преврат. Английският представител, обаче, заявил, че не може да се присъедини към това гледище, защото няма нужните нареждания за това от своето правителство. Той ще предаде на последното всички направени предложения и ще чака нови инструкции. Той не е съгласен с гледището на Нелидова, че Конференцията трябва да има за задача само да възстанови статуквото, а трябва още да се занимае основно и с положението в Източна Румелия „като има за задача да потърси най-сигурните средства да подобри съдбата на тези населения, да изучи техните оплаквания и с това да постави на по-здрава и по-трайна основа, институциите, които доброжеланието на Н.И.В. султана им е дало, като с това се привърже тая размирна област с по-здрави и по-твърди връзки към султанския трон“ (Ibid, р. 371).

И в следните заседания английският пълномощник продължава да заявява, че поради липса на инструкции, не може да се присъедини към направеното предложение за незабавното възстановяване на статуквото в Източна Румелия. Това позволяваше да се отлага сложеният за разрешаване от Конференцията въпрос, докато се намери някакъв друг начин за неговото разрешение без посредничеството на Конференцията.

Междувременно избухва Сръбско-българската война – 2/14 ноември 1885. Конференцията продължава своите заседания до 25 ноември с.г., когато английският представител отказал да приеме предложението, подкрепено от представителите на почти всички останали сили, най-напред, да се възстанови статуквото в Източна Румелия и след това, да се направи анкета, която да провери волята и желанието на населението там. Уайт, напротив, подържал, че анкетата трябва да стане преди да се вземе каквото и да било решение, защото резултатите от анкетата ще посочат, какви решения ще трябва да се вземат (Noradounghian, op. cit., IV, р. 402–403).

Поради това разногласие на Силите и пристигналите известия за българските победи над сърбите (6/18–8/20 ноември 1885 г.), Конференцията трябвало да отложи безсрочно своите заседания. По този начин Англия попречи да се вземе решение за възстановяване на статуквото в Източна Румелия. Оставаше тя да изиграе и втората част от своята роля: да доведе до пряко разбирателство между Турция и княжеското правителство. Уайт успя да убеди турските управници в несъмнената полза за тях от едно подобно споразумение. Преговорите, между представителите на Портата и представителя на княжеството, започнаха в Цариград във втората половина на м. януари 1886 г. Те бяха привършени в няколко дни и споразумението бе подписано на 20 януари (1 февруари) 1886 г. Основната негова идея е, че българите се отказват формално от пълното съединение на Източна Румелия с княжеството, а Турция се съгласява да остави управлението на областта в ръцете на княз Александър Батенберг, в качеството му на генерал-губернатор.

Създаваше се един вид персонална уния между областта и княжеството, като, разбира се, двете трябваше да се управляват отделно. Това би създало на практика големи мъчнотии, които, за да бъдат избягнати, Портата се съгласи да се добави една преходна клауза в споразумението в смисъл: докато се направят надлежните промени, съобразно новият ред на нещата, в устава на Източна Румелия, управлението на областта се възлага на благоразумието и верността на княза, който ще управлява според условията на момента. Това последно разпореждане позволи да се достигне до фактически пълното сливане на областта с княжеството.

Вън от това, съглашението съдържаше още две постановления: Първо, две области, населени с мохамедани, в Родопите, Кърджалии и Тъмръш, (обозначени ясно в приложената на края карта), ще бъдат извзети от Румелия и ще останат за в бъдаще под прякото управление на Високата порта, като последната, в замяна на това, се отказва от правото, което й даваше чл. 15 ал. 1 на Берлинския договор, да държи свои войски на Балкана по българо-румелийска граница. Второ, между Турция и България се сключва военен отбранителен съюз.

Постигнатото споразумение трябваше да се одобри от Силите. Русия направи известни възражения: 1) да не се поменува, че постът генерал-губернатор на областта се възлага на княз Александра, а да се каже само: на българския княз; 2) да се изхвърли клаузата за военния отбранителен съюз.

Княз Александър и българското правителство приеха руските искания. Батенберг направи лична жертва, като се съгласи, името му да не се поменува в договора, макар да знаеше, че с това предрешаваше своето положение като български владетел.

След това, съглашението бе прието от Силите, в последното заседание на Конференцията, на 5 април 1886 г., към чийто протокол, като добавка е приложено и самото съглашение.

С това въпросът за Съединението бе приключен. Заедно с него се приключи и останалия от Берлинския конгрес - Румелийски въпрос. Източна Румелия и княжеството бяха напълно обединени в общи граници и под една и съща власт. Комисията, предвидена в точка 3 на съглашението, не се събра и българските закони и власти си останаха в действие и в бившата автономна област както, впрочем, те бяха въведени още в дена на самото Съединение – 6/18 септември 1885 г.

На Балканите остана, обаче, един открит въпрос, наследие също от Берлинския конгрес, Македонския въпрос, който, както ще видим на съответното място, в течение на няколко десетилетия смущаваше живота на полуострова.

Публ. в Г.П. Генов, Международни актове и договори засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни (на френски и български език), София, 1940, с. 326-337.