МАКЕДОНСКИЯТ ДЕЕЦ ТОМА КАРАЙОВОВ ЗА ЛИЧНОСТТА И ДЕЛОТО НА Г. С. РАКОВСКИ

Делата и личностите на Георги С. Раковски, заедно с това на Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев и Георги Бенковски са били винаги за пример на новата генерация от революционери, създатели на българската Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). „Наредата“ на Васил Левски е в основата на първите програмни документи на ВМОРО, а правилникът на Г. Раковски за четите е базата върху която е изработен правилникът на четите на ВМОРО. За това свидетелстват в своите спомени учредителите на ВМОРО.

През 1937 г. българската общественост отбелязва седемдесетгодишнината от смъртта на патриарха на българската национална революция. По този повод в списание „Отец Паисий“ е отпечатана статията на стария македоно-одрински деец, дипломат и публицист Тома Карайовов. По същото време и друг македонски българин - Симеон Радев пише два големи материала, посветени на Г. С. Раковски – това са отделни глави към втория том на „Македония и Българското възраждане“ и към въведението в „Строителите на съвременна България“. В тях С. Радев заделя сериозно място на свързаността на революционера с борбите на българите от Македония.

В приложената по-долу статия Тома Карайовов дава макар и накратко един сериозен и цялостен портрет на революционера, вестникара и публициста, поета и изследователя на българското минало Г. С. Раковски.

Статията си Тома Карайовов изгражда на базата на речта на проф. Иван Шишманов по случай петдесетгодишнината от смъртта на революционера – „Раковски като политик“, отпечатана в Сборник на БАН. Т. Карайовов демонстрира и сериозно познаване не само на революционната биография на Раковски, но и на тясно свързаното с нея негово литературно творчество.

Особено внимание Т. Карайовов обръща и на свързаността на дейността на Раковски със Сърбия. Преди всичко това е времето когато революционера издава в Белград „Дунавски Лебед“ и създаването на Първата българска легия. Проследени са и най-важните моменти от героичните действия на Легията в боевете срещу турския гарнизон в Белград, ръководени от Раковски. Тук искам да вметна, че в архива на Т. Карайовов се съхраняват в ръкопис значително число негови изследвания върху историята на Сърбия и на българо-сръбските отношения, които все още са непубликувани.

Т. Карайовов проследява и отношението на Раковски към руската преселническа политика през 60-те години на XIX век, когато отпечатва поредица от статии срещу нея в „Дунавски Лебед“. В резултат на изпълнението на това руско-турско споразумение са обезбългарени български земи. А след оформянето и издаването на тези му статии в отделна брошура Раковски става нежелан в Русия.

Спазвайки строго хронологическото излагане на дейността на Раковски Т. Карайовов се спира и на пребиваването му в Цариград и Влашко, както и на времето на Кримската война, през което революционера възлага големи надежди, че ще се реши българския въпрос.

Името на Раковски е тясно свързано и с учредяването и дейността на Македонската дружина, както и с браилските бунтове.

Тази статия на видния македонски деец Т. Карайовов за Г. С. Раковски е поредното свидетелство за свързаността в борбите на целокупния български народ.

В заключение искам да повдигна и въпроса за необходимостта от издирването и публикуването на разностранното творчество на Тома Карайовов, което в своята цялост и днес остава непознато за нашата общественост.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ТОМА КАРАЙОВОВ
РАКОВСКИ КАТО ЛИЧНОСТ И ОБЩЕСТВЕН ДЕЕЦ
ПО СЛУЧАЙ СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА МУ 
- 8 ОКТОМВРИ 1867 ГОДИНА

 

Характеристиката, която Вазов дава в „Епопея на забравените“ за Раковски, е напълно вярна: мечтател и неспокоен дух.

Заслугите на Раковски са в две посоки: 1) Той даде на унизените от гърцизма българи доказателства в подкрепа на тяхната народна гордост и съдействува на борбата срещу гръцкото духовно робство. Тая борба свърши със създаването на независима българска църква. 2. Той превърна личната борба на хайдушките чети срещу турските зподейства в организирана революционна дейност с общонародна политическа цел – освобождение от турската власт и създаване на независима народна държава, С последната своя дейност Раковски е сметан за патриарх на българската революционна мисъл.

* * *

Раковски е обладавал силен и бърз ум. Благодарение на това свое качество и на високото покровителство на княз Богориди, той не можеше да не схване, че него го чака бляскаво бъдеще като турски чиновник. И отначало усърдно се готви за това поприще, както свидетелствува писмото му до Райно Попович в навечерието на бягството му от училището в Куру Чешме, в което писмо той се хвали, че учи арабски и персийски „защото така заповяда Н. Сиятелство“. Но той е не само прилежен ученик по тия езици, а и усърден словоборец с гръцките ученици – негови другари в училището; нещо повече: той мечтае за освобождението на своя народ и за роля на водач. Спомените от подвизите на дейците от гръцките и сръбски борби за освобождение са били още живи в паметта на съвременниците на Раковски. За времето, за което ние говорим, тия спомени се превъплотяват в новосъздадените критска и тесалийска революционни организации в Атина, във Велчовата завера във В. Търново и във вълненията в Нишко.

Съвокупността на тия обстоятелства е завладяла сърцето на Раковски. Презрял бляскавото бъдеще, което неговите способности и покровителството на княз Богориди му обезпечавали в служба на Турция, той е тръгнал по пътя на жертвите и на страданията.

* * *

Най-важното обстоятелство в живота на Раковски е бягството му от Куру Чешме и озоваването му в Атина и в Браила. С това той хвърля не само своя личен жребий, но и тоя на своя народ. И това се извършва от него в 19 годишна възраст, когато емоционалният елемент господствува всецяло над разума – особено у хора с темперамента на Раковски. Ние искаме да подчертаем последното обстоятелство заради извода, който искаме да направим от дейността на Раковски изобщо.

Защо е ходил Раковски в тия два града?

Нямаме преки данни, за да правим каквито и да е заключения за целта на това негово пътуване в Атина. Но можем почти безпогрешно да допуснем, че Раковски е изгорял в пламъка на своето въображение, когато научил било от писма на живеещи в гръцката столица българи, било от пътници, дошли от там, за това, което се мислело и готвело в българските и гръцки среди в Атина: учащите се българи там са основали славяно-българско дружество, крайната цел на което е била духовното освобождение на народа от Гръцката патриархия, а гърците са създали критска и тесалийска революционна организация за освобождението на тия области от турско робство. В тоя ред на мисли нека изкажем и още две предположения. Първото, че не е възможно Раковски да е научил за тъкмените в Атина революционни планове и от гръцките ученици в Куру Чешме и второто, по вероятното, че гръцките родолюбиви организации в Атина ще да са вдъхнали неусетно на нашите български ученици там мисълта за съвместна дейност с една от тия две цели: или за искрена задружна борба на двата народа срещу турците, или за използуване на нашите народни вълнения за улесение целта на тяхната борба.

Раковски напуща Цариград тайно от своя благодетел Богориди. В Атина, заедно с българските ученици, основава „Македонско дружество“, целта на което е освобождението чрез революция. „По решение на дружеството“, той заминава от там заедно с Илариона Михайловски – по-късно Макариополски – за Цариград. Макариополски е напуснал училището в Атина „по домашни причини“. Докато той обикаля България, за да изучи настроението на народа и къде какви турски гарнизони има, Раковски остава в Цариград със същата цел, но в това време избухва Критското въстание и четата, приготвена в Браила, за да мине в България, е унищожена от влашките власти. Поради тия обстоятелства двамата другари усвояват едно очаквателно поведение с обещание да бъдат в постоянна връзка: Иларион остава във В. Търново, а Раковски заминава за Браила, гдето стига в началото на август 1840 г. и се установява като учител.

Пътуването на Раковски за Браила и установяването му за учител в тоя град, сигурно, е следствие на решението, взето в Атина или само от членовете българи на „Македонското дружество“, или със знанието на водачите от двете гръцки организации. Избирането на Браила като местожителство на Раковски, не е случайно. Двата дунавски града: Браила и Галац в онова време са били населени предимно от българи и гърци. Според консулските донесения, гръцкият елемент е бил най-размирен и той е представлявал постоянна опасност за сигурността на тая част от държавата. Тук са живели водачите на гръцкото и българското революционни движения преди пристигането на Раковски. От българска страна като помагачи на Раковски се споменават Гьорги Димитров Казака в Галац и Петър Ганчев, драгоман при руската митница в Рени, а от гръцка страна са били установени в Браила – неизвестно колко време преди Раковски – Ставре Гьорги, който се върнал от Атина в Браила през ноември 1841 г. с много пари, предназначени за революционни цели и Спиро, братът на когото е бил убит като участник в четата, унищожена през лятото на 1841 г.

Раковски е живял в къщата на Спиро. След връщането на Ставре Гьорги от Атина, захванало се въоръжаването на гръцките четници, които идвали всяка вечер при Раковски с оръжието си. Макар българите и гърците да са имали отделни организации, водачите на двете движения са имали общ комитет, който ръководил задружно работите, както е случая с плана за голямата чета от 1000–2000 души, в състава на която се смятало да влиза пехота, кавалерия и артилерия и която трябвало да мине в Турция по заледения Дунав на 10 февруари 1842 г. Нека прибавим в скоби, че и тоя план е пропаднал, защото е бил изграден повече с юношеска фантазия, отколкото върху действителността. Раковски попаднал в затвора, бил е осъден на смърт и спасен по силата на капитулациите с неговия гръцки паспорт, който му е бил издаден от гръцкия консул при пристигането му в Браила. От тука последният е отправил Раковски и другите осъдени гръцки поданици през Цариград за Атина, за да излежат уж там наказанието си. Но в турската столица само Раковски бива отдалеч от останалите другари по съдба и изпратен в Марсилия от гръцкия пълномощен министър.

Защо става това отделяне?

Затова ли, че Критското въстание бе вече потушено и Гърция нямаше нужда да излага своя вътрешен и външен мир с продължаване на безредиците в Турция, приготвяни в нея? Или защото един неспокоен дух като Раковски, и при това разпален българин, не бе желан в гръцката столица? Едното и другото предположение – а може би и двете – дават отговора на поставения въпрос. Тоя отговор става още по-достоверен, като се вземат предвид показанията на Раковски пред следователя в Букурещ, в които той говори и за съучастието на Илариона в заговора, а Иларион е бил в онова време ученик в Атина – обстоятелство не неизвестно на гръцките консулски власти в Букурещ и Браила.

Явно е, че съществува несъмнена връзка между гръцките революционни организации в Атина и тая във Влашко, от една страна, и, от друга страна, между основаното от българите ученици в Атина „Македонско дружество“, отиването на Раковски в гръцката столица и това на Раковски и на Илариона в Цариград, В. Търново и Браила, както и между дейността на гръцките и български комитети във Влашко.

Това наше заключение се потвърдява още и от следните обстоятелства: 1) от изявленията на княз Богориди, основани на поверителните донесения, които турското привителство е имало по работата; 2) от пътуването заедно със Ставре Гьорги от Атина до Браила на неговия внук, студент по медица, който от там се върнал в Епир „за да уреди работите“, 3) от показанията на самия Раковски пред следователя в Букурещ, че „целта на нашето пребивание в Гърция не беше друга освен отечество“ и че той е преговарял с Ставре Гьорги като с представител на Тесало-епирското дружество, и 4) от заловените в дома на Раковски от влашките власти наставления за четите и клетва.

След присъединението на българския народ към войските на Дибича Задбалкански във войната през 1828/1829 год., това е втория случай, когато същият с почина на Раковски търси освобождението си от Турция в сътрудничество с чужда сила без много да се замисля върху въпроса: дали той ще има достатъчно сили, за да задържи инициативата на делото в свои ръце и да я използува за себе си, или неговите случайни съюзници ще използуват само за себе си българското сътрудничество. А тоя въпрос бе важен в случая – и той постоянно ще се повтаря и в бъдеще, с оглед на възможността за една българска революционна подготовка, която да обезпечи нашата цел, а също с оглед и на турски преследвания срещу нашия народ за отмъщение на несполучливия му опит.

* * *

След окончателното потушаване на всички гръцки и български приготовления във Влашко. Молдова и Бесарабия с присъдата в Букурещ, Раковски престоява 1 1/2 година в Марсилия, откъдето се връща в Цариград. Неговият революционен огън временно е изгаснал. Сега в гърдите на Раковски се запалил огъня за лично забогатяване и охолен живот. Той е адвокат в Цариград и закупувач на спахилъци и интизапи. Интизапът в Пловдив възлиза на 800 000 гроша – сума внушителна за онова време. Разбира се, че при турските нрави от тая епоха адвокатството и тоя род търговия не са били възможни без съучастието на турските висши чиновници, откупено с един тежък компромис на съвестта, както той сам признава в писмото си до Ив. С. Иванова.

В 1849 г. Раковски е еволюционист: той се радва за постройката на черквата „Св. Стефан“ в Цариград на името на българския народ. И такъв остава той до 1853 г., през която се нижат действията на Русия и на западните държави за дипломатическата подготовка на Кримската война. Професор Шишманов с право бележи, че от тая дата се захваща втория период от дейността на Раковски.

Бившият революционер, турският адвокат и интизапчия, човекът ламтящ за богатства, сега изведнаж минава в другата крайност: поставя се в разположение на главното турско командуване във войната срещу Русия с цел: с предателство спрямо Турция да улесни руската победа, от която той очаква освобождението на сзоя народ. Заговорът е разкрит. Раковски е заловен и подкаран, за да бъде осъден в Цариград. По пътя, на минаване през Балкана, той се освобождава, отива тайно в Цариград и с образувана там чета отива в Балкана и чака минаването на русите, за да се присъедини към тях. Поради нещастния изход на войната, той разпуща четата и сам минава във Влашко.

И тука случайността играе решителна роля в живота и дейността на Раковски като общественик. Какво щеше да излезе от Раковски, ако не беше избухнала войната от 1854 г. и ако той не беше принуден да бяга във Влашко след поражението на Русия?

Случайността, импулсът и личният мотив определят за до края на живота насоката в дейността на Раковски. В нея, както ще видим и по-нататък, преобладават тия елементи, а не предварителното, хладното и обективното изучване на всички благоприятни и неблагоприятни обстоятелства с оглед на обществения интерес. Поради това в дейността на Раковски липсва и зрялото решение, което да се следва неуклонно през десетилетия, ако не и през цял век, както това правят някои от съседите ни. Ако Раковски беше се ръководил от последните начала, от неговия силен ум нямаше да избегне съперничеството между Русия и западните държави, за да изчака той развитието на това съперничество през войната и да предвиди с известна вероятност нейния изход.

Нам се иска да утвърдим тука, че оценката на професор Шишманова, който, безспорно, познава дейността на Раковски добре, не ще да се отклонява от току-що изказаното наше заключение. Професор Шишманов, след като в своята реч за прослава 50-годишнината от смъртта на Раковски признава същия като прозорлив, трезвен реалист и не увличащ се от химери, заключава: „хладнокръвно преценява всички фактори със съзнание на временните интереси и препоръчва подходящи за момента средства“. (Професор Ив. Шишманов, Раковски като политик и пр. Сб. БАН., т. IX. стр. 6.) Подчертаните от нас думи не се нуждаят от тълкувание.

* * *

По време на Кримската война, Раковски вярва, че щом България въстане, всички ще й се притекат на помощ. След първия недостатък – бързина и липса на здраво измерване на съответните сили на двете борящи се страни – ето още един друг. Ние смятаме целия свят длъжен да работи за нас, защото вярваме в правотата на нашето дело. На тоя недостатък българският народ плаща и дълго ще плаща скъп данък. От него не се е отървала и сега българската душа, въпреки жестоките недавнашни уроци. През време на Кримската война Раковски пише ода в чест на Николая I, а през време на Парижкия конгрес той чака големи облаги от западните държави. Разочарован от всички, той пише след сключването на мира:

„Нест в силни человеколюбие

…………………………………

Всеки от другиго да не чека

Нека що може себе да стори“.

Малко е това: в изблика на своя импулс, той отправя тежки нападки срещу Русия и западните държави. По-късно той пише също така ода в чест и на сръбския княз Михаила Обреновича, но, както ще видим по-нататък, свършва и по отношение към него със същото разочарование. Отива в Атина с неофициална мисия от същия княз и свършва със същите резултати. След възцаряването на Карола на румънския престол, Раковски казва на Филип Тотя: „да потропаме и на неговата врата... българите трябва да изпитат всички средства“...

Тропаниците на Раковски по чужди врати не се изчерпват с изброените. Ние привеждаме най-типичните от тях, за да разберем тяхната същност и да подчертаем един двоен общ недостатък, от който те страдат. Първият е, че тия тропаници са предизвикани от исторически събития, стоящи извън нас, поради което те се лишават от предимствата на предварително обмислените планове с определена цел, тактически средства и очаквани резултати. Вторият произхожда от това, че в тия тропаници инициативата за развиващите се в последствие тактически действия не принадлежи на Раковски, а на чужденците негови съюзници.

* * *

След Кримската война Раковски напуща Румъния и се установява в Нови Сад, където, със съдействието на пречанския сърбин Медакович издава в. „Българска Дневница“. В началото той щади султана и хвърля отговорността за лошото управление на Турция върху висшите чиновници. Но под напора на импулса и на влиянието на Медаковича, който вдъхва на Раковски идеята за извоюване на югославянска държава, състояща от Сърбия и България, под водителството и с помощта на Сърбия, Раковски напуща почти веднага примирителния тон и се нахвърля срещу султана. Впрочем, и с примирителния тон Раковски лъжеше само себе си, а не и турците, защото те не можеха да не знаят, че едновременно с „Българска Дневница“ и в същата печатница се печаташе и „Горски Пътник“.

Поради изложените обстоятелства не е никак чудно, че турското правителство е поискало изгонването на Раковски от Австрия. В тоя случай Раковски с голяма мъка е измолил австрийските чиновници да не го предават на белградския паша, който непременно щял да го разстреля, а го пуснали да замине за Румъния.

В 1860 г. Раковски отива уж за кратко време в Белград. Но понеже смъртта на княз Милоша го сварила тука и тя му откривала нови изгледи за дейност в Сърбия – пак случайно обстоятелство – той остава тука, захваща да издава „Дунавски Лебед“ и става доверен човек на княз Михаила, с когото го свързва идеята за югославянска държава между сърби и българи. Нека приведем програмата на вестника, за да я съпоставим с дейността на Раковски. Тя гласи,

„Наш главни ход бище следний: имеяще под видом днешное състояние и положение българскаго народа, потрудящем ся по възможносия да му показваме път образования и развития му съобразно с обстоятелствам под коим он днес ся находи. Особенно же наше старание бище народна наша книжнина, т.е. наши драгоценни древности и старини от коих сме доста събрали и открили до сега“.

На кратко: Раковски обещава да показва на своя народ пътя на образованието и развитието и да положи особено старание за нашата народна книжнина. В съгласие с тая програма, той пише в бр. 1 на „Дунавски Лебед“:

„Българи са уверени, чи от никоя друга сила нямат помощ, нити трябва да чакат, освен от днешнаго человеколюбиваго владетеля султана и от негови благоразумни високи чиновници, кои показват делом чи ищат да въведат в турская държава желаемое преобразование и положение Хати Хумаюна. Българи знаят и са опитали, чи всяка от европейски сили работи за своя користна полза. Нихно най-голямо желание е по настоящему да им удобри високое правителство праведная им постъпка за независимо им свещенство, кое са тии имали и преди падения царства им и много още подир 1764 лета, както е доказано и знайно веки. Между българскому народу няма никакво чуздо влияние, нито ся движат от някоя си чузда сила. То е мечтание и гръцка фанариотска клевета. Българи знаят, чи в други държави има робство и бедност до най-висока степен.“

Но какво дава Раковски след това обещание и след тоя тактически ход спрямо султана и Турция?

Преди всичко, избраното място за тая дейност не се съгласява с нейния характер: Белград с княз Михаиля начело е средище на велико сръбските планове, осъществяването на които може да стане с разрушението на Турция, или най-малко със смутове в нея, които да бъдат използувани за велико-сръбските задачи. Обаче, образованието и развитието на българския народ и на неговата книжнина бяха възможни само при условие на мирни и по възможност доверени отношения между българския народ и Турция. Тоя път бяха избрали и него следваха дейците в Цариград. Раковски, макар и да признава голямата полза от тоя път със своите действия, го отрича.

Но за по-точна характеристика на Раковски важно е да се изтъкне, че пребиването му в Белград, съчетано с импулса му и със слабостта му да се увлича от големи – макар чужди и неосъществими планове, не можеше да го задържи в програмните рамки на „Дунавски Лебед“. В бр. 2 на вестника той печати ода на княз Михаиля, който е „Божия промисъл за бъдащето на сръбския народ“. Това означава круто и поради бързината му с нищо неоправдано напущане на програмата от бр. 1 на вестника. Наистина, Раковски бе още от Нови Сад закърмен с велико-сръбските планове от Медаковича. Сега те не бяха съвсем нови за него. Но това е толкова по-зле за нашия родолюбец. През изтеклите 4-5 години той имаше доста време, за да размисли върху важния въпрос: осъществими ли са тия планове само със силите на Сърбия, подпомогната от едно въстание в България?  Възможно ли бе това въстание в тоя широк размер, който да обезпечи успеха? Съвместима ли бе революционната дейност с нуждата да се извоюва по-напред църковната независимост, която и Раковски смята като въпрос за живот и за смърт на нашия народ? Отговорът на тия въпроси не може да не бъде отрицателен. И след тоя отговор ролята на Раковски става още по-странна, защото единствената държава, която можеше тогаз да се мери с Турция и имаше интерес за това поради унизителното положение, в което я постави Парижкият договор, беше Русия, а Раковски тъкмо нея обсипа с хули по повод изселването на българите.

Професор Шишманов казва: „Веднъж повярвал в политическата мисия на Сърбия, Раковски, както обикновено, с целия си жар започва да работи за нейния успех. Той е убеден, че Михаил Обренович желае не да покори българите, а да им помогне да отърсат чуждото иго и да се подготвят за будещата балканска федерация. ... Но Раковски осъжда не само панславизма, а и идеята за едно по-голямо югославянско царство, което обгръща и католиците – хървати, именно защото са католици, оръдия според него, на Рим – поп“.

На какви други данни почива вярата на Раковски в спасителната роля на Сърбия, ако не на неговия импулс, в който има и един личен елемент, който и професор Шишманов признава? За него той казва:

„Под натиска на новите идеи скоро благоприятните статии за султана в „Дунавски Лебед“ изчезват и все повече и повече се засилва смелият зов на революционера, който в тая епоха мечтае очевидно да играе ролята на българския Гарибалди“.

Подчертаните думи са от нас. За тая роля, а може би, и за друга още по-голяма, за която ще да е мечтал Раковски, има и други свидетелства. Не е ли мечтал и не се ли е готвил той да стане княз на освободена България?!...

Тръгнал по тоя път, Раковски не можеше да избегне създаването на легията, и като последствие от това увеличението на недоверието на турското правителство спрямо нашия народ.

Известно е, как свърши легията. Рззочарован от сръбското поведение след нейното разтуряне, Раковски се преселва в Румъния. Но полученият урок е недостатъчен. Ние ще видим по-нататък, че той не вярва вече на сърбите, но въпреки това подир една година връща се пак в Белград и „приема да се натовари с една важна тайна мисия, която го завежда в Атина и Черна Гора“ – казва проф. Шишманов.

Все според последния, Раковски убеждава гърците, че „при едно комбинирано действие между Сърбия, Черна Гора и Гърция против Турция, българите можели да извадят най-малко 20 000 души доброволци“. В мисията пред гърците проличава една несъобразност на Раковски. Гръцките държавници не можеха да приемат българския народ като равноправен с тях и да му обезпечат не само църковна, но и политическа свобода в желаните от него граници, тъкмо в момента, когато между двата народа се водеше борба на живот и на смърт. И когато неотстъпчивостта на Фенер по нашитe църковни искания се насърчаваше главно от Атина.

Естествено е, че при такава пълна липса на подготовка на основно познаване на всички обстоятелства, нашият родолюбец го очакваше не само политическо разочарование, но и лично: неизвестно защо, княз Михаил и сръбското правителство са оставили Раковски без средства в Атина.

В едно писмо на Раковски от Атина до черногорския княз и в разговор с мис Макензи той открито говори за своето разочарование. На мис Макензи той е казал: „Сърбитe от княжеството са наклонни да бъдат тесногръди и с това плашат съседите си вместо да ги привличат към себе си“.

В друго писмо, изпратено неизвестно до кого, Раковски казва: „Моята нужда е голяма и аз се реших днес да телеграфирам направо на Н. Светлост княза ... Вам съм изказал всичко, което се е случило с мене и министерството и от това Вие знаете как съм жертвуван немилостиво. Всичко сега имам пред очите си, когато моята чест страда“.

* * *

Окончателно разочарован от сръбската политика по отношение на българския народ и от идеята за югославянска федерация, Раковски се преселва в 1864 г. в Букурещ, където захваща да издава в. „Бъдъщност“, а след неговото спиране издава само един брой от в. „Бранител“. Сега той е за балканска федерация, изразена в девиза му: „Балканът за балканските народи“. Според Раковски оста на тая федерация трябвало да бъде румъно-българската дружба, която щяла да тури ключа на балканската политика в ржцете на двата народа. Радовски е против панславизма и против западните държави. Той предупреждава балканските народи да не се поддават на външни интриги и да не предприемат въстанически действия, ако не са преценили силите си. Той се намесва и във вътрешните работи на Румъния, като настоява да се даде земя на селяните.

В тая нова идеология на Раковски ние искаме да видим една голяма душевна трагедия за нашия родолюбец. След като окончателно се разочарова от югославянското царство на княз Михаиля, можеше ли той искрено да вярва във възможността да се създаде балканската федерация? Да се допусне това, ще рече да се нанесе едно незаслужено оскърбление на силния и бързия ум на Раковски. Ако осъществяването на по-малкото – на югославянското царство – не бе възможно, как можеше да бъде възможно по-голямото – това на балканската федерация? Ако ли Раковски под балканска федерация е разбирал една политическа общност между румъни и българи, трябва и в тоя случай да кажем, че и тоя негов план почива на фантазия, както и много други. Обаче, по-вероятно ще е да допуснем, че балканската федерация в дадения случай е един акт на опортюнизъм. И в това именно се крие душевната трагедия, която е последната в живота на нашия родолюбец.

Предупрежденията на Раковски по адрес на балканските държави срещу външните интриги са също такава фантазия за онова време, както и по-прежната му идея за югославянска държава. Слабостта на балканските държави и тяхната разединеност правеха тия държави плячка на външните интриги. Но малко е това: тия държави сами се увираха в тия интриги, защото живееха с тях и се надяваха да се разшират с тяхна помощ – както и в действителност стана – и още защото балканските държавници и до сега недораснаха до идеята за балканска федерация, а камо ли тогава.

Разочарован, Раковски напуща Румъния и отива в Русия. Преди заминаването и след връщането му в Букурещ, в Румъния се създават политически условия, които можеха да наложат на румънското правителство да възобнови опита на княз Михаиля с една нова легия като диверсия срещу Турция. Раковски се тъкми да излезе пак на първа линия и в тоя случай. Но едно защото планът се изоставя от румънското правителство, и друго, защото някои от неговите стари другари са отрекли Раковски, той се оттегля огорчен и, повален от туберкулозата, умира в околностите на Букурещ. На гроба му се събират всички българи от Букурещ и от други румънски градове, за да отдадат последна почит на великия родолюбец и страдалец.

Публ. в сп. „Отец Паисий“, г. Х, 1937, кн. 8, с. 285-295.