БЪЛГАРСКИЯТ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО

За дейността на Българския екзарх Йосиф I е писано толкова много, че едва ли е нужно да припомняме за това. Но за направеното за него може би на първо място трябва да се споменат изследванията на акад. Михаил Арнаудов, който посвещава голяма част от своя творчески живот и изследвания на този бележит църковен деец. Той не само пише огромна по обем негова биография, но и публикува значителна част от неговото документално наследство. 

Не може да не спомена и написаното за Българския екзарх Йосиф I от Симеон Радев и Христо Бръзицов. Беше отпечатан и огромен сборник със спомени от негови съвременници, а още приживе на Екзарх Йосиф I в началото на ХХ век излизат и сериозни по обем и съдържание томове с материали за неговия юбилей.

А от написаното от Българския екзарх Йосиф I на първо място трябва се спомене дебелият том с неговия изключително ценен за изследователите дневник. Бяха разкрити и отпечатани и голяма част от неговите писма от професорите Величко Георгиев и Стайко Трифонов.

От неговите дневници и документално наследство може да се проследят грижите му към българите останалите под робство македонските и тракийските българи.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се срещнат с няколко писма на Българския екзарх Йосиф I до Министерството на външните работи и изповеданията и до българския княз Фердинанд, в които изразява своите опасения за съдбата на българите в Македония и Одринско през годината на Илинденско-Преображенското въстание (1903). Тук е включено и писмото с което турските власти упражняват натиск върху Екзарха да се обърне официално към въстаналия народ и да се прекрати въстанието.

Всичките 5 документа са от архива на Министерството на външните работи и изповеданията и са безспорно свидетелство за българския характер, както на въстаналия народ в Македония и Тракия, така и за грижите на българския църковен водач по отношение на паството му в останалите под турска власт български области.

Цочо В. Билярски

 

 

ДОКУМЕНТИ:

 

№ 1

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ДО МВРИ ЗА НАСИЛИЯТА И УНИЩОЖЕНИЕТО, НА КОИТО Е ПОДЛОЖЕНО БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО

ЦАРИГРАД, 17 МАЙ 1903 Г.

 

Поверително

Господине Министре.

С дълбока душевна горест, предизвикана от развиващата се криза, идем да подирим бързото и ефикасно застъпничество и съдействие на българското правителство в тежкото положение, в което Българската църква и паството й са поставени в тая минута в Турската империя.

Църковно-училищното дело във вилаетите, до недавна цветуще и предмет на удивление и завист у съседите, е разклатено от основа. Всичко сочи, че за него са настанали дни на крушение и гибел. Устремът на крушението е стихиен и ако не се предвземе енергично и бързо, грози не само да очука и съсипе всички български културни приобретения, придобити с толкова жертви и усилия при най-корави и неподатливи условия, но и да смаже и обезличи българите, като ги разреди и доведе до степен на несъзнателна маса, която да държи последно място в империята по численост, значение, рол и право. Всички извънредни разпоредби и мерки, които подир печалните случки в Солун с трескавост се вземат, мерят една цел – да ускорят и разпространят рушението върху всички наши културни приобретения във всички точки, дето живеят българи със съзнание и дух, гонят да реализират и един отдавна познат план, който всуе властите с години опитваха да постигнат чрез пропагандите – да разпокъсат, разредят и омаломощят българите, като ги отвратят от тяхната народност, църква, право и дълг.

Вече дните на крушението са почнали. Из вътрешността на вилаетите идат най-ужасни и отчаяни вести. Повдигнато е всеобщо гонение и преследване срещу българите. На много места преследването се е проявило и следва да се проявява във форма на най-жестоко и безчовечно изтребване: цели села, като Балдево, в Неврокопско, Чуричино в Петричко, Могила в Битолско, Смърдеш в Костурско и пр., са сравнени със земята, а повечето от жителите с жени и деца са убити. Опустошението и изтребването не се ограничава само в селата и градищата: то е разпространено на цели нахии и кази, много от които още през есента и зимата са опустошени. Подир изгарянето на с. Балдево населението, особено мъжкото, в Неврокопската каза, ужасено и наплашено, напуснало жилищата, имота си, доброто си и избягало в горите и планините. Почти същото е в Мелнишката, Демирхисарската, Разложката и пр. кази.

В градищата и селата властите всецяло са вдадени да преследват, оковавават, арестуват, изтезават и изтребват българите. Всички интелигентни, имотни и работни сили без разлика на виновни и невинни, дори без разлика на възраст, се връзват или оковават във вериги  и хвърлят в затвор. В очите на властите всеки българин е престъпник.  В четирите вилаети затворите са пълни с българи, дигнати от работа. В някои вилаети затворите не могат да поберат всички подозрени  и обвинени българи и властите са принудени да обръщат казармите в затвори. Арестите и преследванията тепърва са в разгара си: всеки ден по пътищата и железниците прекарват с десетки българи, вързани или оковани във вериги. Факт неопровержим е, че днес всички българи във вилаетите са или в затвор, или под строг полицейски надзор. Голяма част от затворените са определени да бъдат заточени в Африка и дълбоко във вътрешността на Азия. До каква степен е стигнало преследванието на българите и какви размери взема крушението, може да се съди и заключава по долните факти.

1. В г. Солун членовете на българската община, учителите, учениците от горните класове на гимназията и всички търговци, занаятчии и работници българи са арестувани. Свободен е само председателят на общината Н. Всеблагоговейнство иконом Ив. Маджаров. Жертвите, с които се последваха солунските печални случки, са познати. Българските интелигентни и търговски сили са или избити, или  в затвора. Българските махали са запустели. В солунските улици рядкост е да се види българин. Арестите и преследванията продължават. Никое око не може да проникне и види какво става в затворите и в импровизирания извънреден съд.

2. В г. Сер членовете и секретарите на българската църковна община и всички граждани българи са затворени. Педагогическото, класно и начално училища по изрична заповед на мютесарифина са закрити още на 20-ий април, част от учителите арестувани, а друга част интернирани. Всички ученици от педагогическото и класно училища по изрична заповед и под натиск на полицията заминали за родните си места. Мерките да се затворят българите, да се закрият училищата и да се изгонят учениците властите мотивирали с това, че гърците и консулското тяло в г. Сер нямали доверие на българите, българските учители и ученици. За да се закрие българският параклис, apeстуван е и енорийският свещеник. В г. Сер остава свободен само председателят на общината Н. Всеблагоговейнство иконом Чешмеджиев,  но домът му е постоянно окръжен със стражари, поради което никой  не смее да се сношава с него. Затворени са и всички свещеници, учители и първенци от серските села, които припознават Екзархията. Деца стоят некръстени, мъртъвци непогребани, понеже няма кой да извършва обредите на християните.

3. В г. Демир Хисар четиримата учители и енорийският свещеник са арестувани още на 24-ий април; двама от учителите са откарани в г. Сер, дето са арестувани, а други двама и енорийският свещеник са  изпратени под строг екскорт за родните им места. Учителите, свещениците и първенците от цялата каза са хвърлени в затвор, едни в Демир Хисар, а други в Сер. Някои от тях, бити и изтезавани до смърт, са обвити в кожи и хвърлени в затвор. Гърци, придружени със стражари, са пръснали из селата в казата да увещават българите да минат под Патриаршията. Стражари и гърци казват на селяните, че ще бъдат заточени или наклани, ако не се откажат от Екзархията. На 12-ий май председателят на българската църковна община Н. Всепреподобие йеромонах Евгений е дигнат от Демир Хисар и под строг конвой е изпратен в г. Сер, дето е хвърлен в затвор. В Демир Хисар сега не остава ни един екзархист, ни един български свещеник. Българите от казата няма към кого да се обърнат.

4. В г. Петрич и селата на казата по-голямата част от първенците, жителите и свещениците са затворени, а останалата част под полицейски надзор. Село Чуричево е ограбено, част от къщите му разсипани и много от жителите му избити. Във всички села е поставен аскер, който безнаказано разполага с имота, честта и живота на населението. Всички училища са закрити. Населението е отчаяно. От с. Игуменец двама двадесетгодишни момци, бити и изтезавани до смърт, прегърнали мюсюлманството.

5. В г. Мелник учителите са затворени и интернирани, училището закрито. В казата продължават масови арестувания на първенци, учители, свещеници, поради което всички училища са закрити.

6. В г. Неврокоп на 21-ий април са арестувани най-видните първенци, общинарите и търговците от града, именно: Ламбраки Дуков, П. Иванов, Георги Тодоров, Илия Димитров Батаклиев, Илия Лазаров, член в неврокопското мехкеме, Д. Лазаров, Григор Марков, Георги Марков, Георги Черъкчи, Атанас Грозданов, Лазар Георгиев Бенин и пр. На другия и в следните дни са докарани от казата и хвърлени в затвор много първенци, учители и свещеници. Масови арестувания на селяни стават всеки ден. Неврокопската каза почти е останала без мъже: повечето от селяните или са в затвор, или пък са забегнали из горите и планините. Всички полски и поминъчни работи са напуснати, понеже, който излезе на работа в полето не се връща – бива или убит от войници и башибозуци, или пък бива връзван и затворен като бунтовник.

7. В г. Мехомия, Разложко, на 25-ий април са арестувани 40 души първенци заедно с трима свещеници. Арестувани са и маса първенци и селяни от казата, както и учителите. Всички училища в казата са закрити. На 26-ий април е арестуван главният учител в г. Мехомия и интерниран през Сер и Солун в родния си град Воден. Училищата в г. Мехомия са закрити. Арестите в казалийския град и казата продължават. Всеки ден се довеждат с десетки селяни, вързани, бити и изтезавани. Всички се хвърлят в затвора.

8. В г. Горна Джумая първенците са в затвор, а селата в казата са опустошени и разсипани. Оцелялото население се преследва жестоко. Маса селяни се хващат и арестуват. Отчаянието и мизерията на населението е стигнало сетния си предел. Арестите и преследванията продължават с най-големи жестокости. На 2-ий май посред нощ оковали във вериги трима учители и 5-ма граждани. Окованите закарали в г. Сер и хвърлили в тъмница. На 5-ий май по същия начин били откарани и затворени в г. Сер и всички първенци от града и казата, затворени по-рано в г. Джумая. Само от г. Джумая са изпратени на един път в Сер повече от 60 граждани. Числото на изпратените първенци от селата е много по-голямо.

9. В г. Кукуш на 21 април са почнали масови арести в града и казата. Учителите Д. Гълъбов, Д. Дораков, Ив. Икономов, Ант. Тошев и множество най-видни граждани, първенци, общинари, търговци били дигнати от работа и арестувани. На 8-ий май е арестуван главният учител Никола Пасхов и изпратен в г. Солун. С арестуването на главния учител се закрило класното училище. Преследванията и арестите в казата са усилени. Всички училища са затворени.

10. В г. Дойран на 20-ий април са арестувани много първенци от града и казата, също и учителите Никола X. Ташев, Янаки Илиев и Христо Митов. На 2-ий май властите дигнали председателя на българската църковна община Н. Всепреподобие йеромонах Аверкий и под строг конвой го изпратили за родното му място г. Тетово, дето бил арестуван. Арестите на учители и първенци продължават. Училищата, останали без учители, се закрили.

11. В г. Гевгелий на 21-ий април са арестувани множество първенци, свещеници и учители. Начело на арестуваните са първият в града енорийски свещеник Тома Ташов, първенците Георги Баялцалиев, X. Нако Николов, Г. Йосифов, Петър Дерменджиев и много други граждани. Трима от арестуваните учители, именно Никола Кърлев, Фироклис Антонов и Генчо Колчев, вързани, били изпратени на 4-ий того в родните им места. Училищата в града и селата са закрити, понеже учителите са или затворени, или интернирани. Всеки ден се докарват редици вързани селяни и затварят. Затворът е така натъпкан с българи, че затворниците няма де да седат.

12. В г. Воден и казата преследванията, арестите и изтезанията са хвърлили в ужас населението. На 23-ий април са грабнати и арестувани воденските първенци Иван и Зано Занешов, Иван Лъжев и множество други граждани. В същия ден са докарани и хвърлени в затвор първенците от селата Месимер, Владово, Саракиново, Цакони, Струпино, Долно Радиво и пр. Всеки ден стигат от селата селяни и първенци вързани. Всички се хвърлят в затвора, дето се оставят без храна, постилка и завивка. Затворените са натъпкани човек до човек, бедствуващи да се задушат без въздух. На някои от затворените първенци из Воден и селата е обявено, че ще бъдат заточени в африкански Триполи. Някои от определените за заточение са така стари и болни, че не могат да издържат пътя и до Солун. На 5-ий май е докаран вързан от с. Месимер архимандрит Стефан и хвърлен в тъмница при другите затворници. Още по-ужасно са преследват и изтезават учителите. На 28-ий април е вдигнат от г. Воден главният учител Вл. Трайчев и изпратен под конвой в г. Битоля, а оттам интерниран в г. Ресен, родното му място. В с. Саракиново учителят Хр. Кукурузов е изтезаван до смърт и арестуван. Учителят от с. Владово е арестуван заедно с 30 души родители на учениците от българското училище; арестуваните родители и учителят са изтезавани жестоко. Същата съдба е постигнала и учителите от Цакони, Долно Радиво, Месимер и пр. села във Воденската каза. Всички българи в казата са изложени на най-сурови гонения и изтезания и ден не минава да не докарат десетки вързани и измъчени до нямай-къде българи. В града никой българин, дори бабички и деца, не смее да се покаже на улицата. Войници без ред обикалят около града, из градините, обират овощия и зарзавати и кого срещнат, питат българин ли е. Всеки срещнат българин бедствува да бъде смазан от бой. На 3-ий май една 60-годишна жена била нападната от петима войници и обезчестена в лозята у чертата на града. На такава участ се излага всяка жена и дете, ако би излязло на работа край града в градините или лозята.

В най-работното време, отхранването на бубите, населението е принудено да стои в къщи и да се откаже от всяка работа за поминъка си.

13. Във Велеската епархия преследването на българите никога не е преставало. Напоследък и преследванието е стигнало сетния си предел. Митрополията на няколко пъти се окръжава с войска и башибозуци. В чаршията и на улицата българи се убиват, без да подири някой убийците. От 20-ий април насам затворът е пълен е българи: всички първенци, членове на епархиалния съвет, търговци, учителите, секретарят на митрополитията са затворени. В затвора са и всички селски първенци от епархията. На 9-ий май четирма от затворниците, именно Г. Георгиев, митрополитският секретар, Б. Кушев, главният учител, М. Дерменджиев, виден търговец, и Π. П. Арсов, бивш главен учител в г. Прилеп, вързани един за друг по двама за ръцете с алки, са закарани под конвой за г. Скопие. И на четиримата предварително било казано да се приготвят, защото ще бъдат изпратени в Триполи. Ни един от заточаваните, нито от масата други затворници не е бил изследван, нито пък се намерило у някого нещо компроментирано.

14. В Струмишката епархия българите са под нечут терор. Първенците българи, учителите и маса свещеници от г. Струмица, Тиквеш, Неготино, Радовиш, Пехчево и казите на поименованите градове са затворени. От три недели и повече митрополит Герасим е обсаден в митрополията с кордон стражари. Властите всеки ден го нудят да напусне Струмица, понеже Високата порта го не припознава. Митрополитът не се подчинява на принужденията, защото има категорична заповед от Екзархията да не напуска Струмица. За да го принудят да напусне града, властите не само са го изолирали строго, но и постоянно го заплашват с мерките си. През изтеклата неделя са заплашили гавазина му арнаутин: казали му, че ако не напусне митрополита, ще го вземат във войската. Гавазинът напуснал митрополията. Наедно с това властите арестували секретаря на митрополита Аристотел Дудулов, затворили учителите и интернирали главния учител. Понеже всички българи екзархисти в Струмица са арестувани, митрополит Герасим е останал в града без свой човек. Властта обявила на арестувания секретар и на няколко влиятелни първенци от селата да се приготвят, защото ще бъдат пратени на заточение в Триполи. Местният гръцки митрополит и каймакаминът работят задружно: с терор, заточение и дигането на българския владика искат да сломят духа на българското население и да го принудят да мине под Патриаршията. Заптии, чиновници и пратеници ма гръцкия владика обикалят селата и принуждават населението да подпечатва махзари против митрополит Герасим. В махзарите последният се обвинява и се иска неговото изгонване из г. Струмица.

15. В Скопската епархия, постоянен мешен на външни атаки, българското население се преследва и изтезава люто, а в някои кази българите систематично се изтребват от арнаутите. Затворите в Паланка, Кочани, Куманово, Щип, Пехчево, Тетово, Гостивар са пълни с българи първенци, свещеници и учители от градищата и селата. Само в г. Скопие числото на арестуваните българи възлиза на няколко стотини души. Едни от арестуваните ще бъдат осъдени на смърт, други ще бъдат заточени със семействата си в Азия и Африка, а една незначителна част ще бъдат освободени. Това е в мисълта на Н. Превъзходителство Хилми паша, главния инспектор по реформите. Водени от тая цел, властите с основание и без основание хващат и затварят всички интелигентни, търговски и имотни сили. От 19-ий април арестите и преследванията са усилени и вчестели. Арестувани са всички първенци в г. Скопие, между които митрополитският секретар Хр. Темчев, гражданите Томо Топалов, Диме Здравев, Зафир Машаров, Кралю X. Марков, Арсо Генов, Петър Илиев с тримата му синове, Тр. X. Бошков, учителите А. Ковачев, Кирил Стоянов, Алек. Битраков и пр. Всички класни и начални училища в градовете и селата на епархията са закрити, учителите затворени. Закрито е педагогическото училище. Положението на населението в селата е отчаяно: изтезанията и убийствата са достигнали дотам, че никой не смее да се покаже вън от къщата. Войници, башибозуци, заптии, пъдари разполагат по волята си с имота, честта, живота на населението. В повечето села всяка полска и поминъчна работа е напусната. Мизерия и глад заплашват населението.

16. В Дебърската епархия, отдето мъчно стигат писма, положението на българите е най-отчаяно. В г. Дебър на 28-ий април митрополитският дом в отсъствие на митрополита е обискиран. Нищо компрометирано не се намерило. В цялата Дебърска епархия училищата са закрити, учителите и много свещеници затворени. Затворите в Дебър и Кичево са препълнени с първенци от градовете и селата. Селяните не смеят да се подадат вън от селото. Всички работи са спрени.

17. Не по-малко отчаяно е положението на българите в Охридската епархия. Арестите и преследванията в Охридско са почнати отдавна. Затворите в Охрид и Струга са пълни с първенци, учители и свещеници. Подир печалните случки в Дебърца се почнали масови арести на селяни. В един ден се докарали вързани и хвърлени в затвора повече от 150 души селяни, между които много учители и свещеници. Всички тия подир няколко дена, все така навързани, се изпратили в Битоля, дето и сега лежат в затвора. От 20-ий април насам преследванията, обиските и арестите се усилили: всеки ден се водят селяни вързани и затварят. Селата са останали без мъже: всички са арестувани или избягали от преследване, бой и изтезаване. Училищата са закрити. В много села и църквите са затворени.

18. В Костурската каза рядко се среща мъж в селата: останали само старци и недъгави, а всички други или са затворени в Костур, Битоля, Корча и пр., или пък са принудени да се крият в горите, за да не бъдат изтезавани и погубени. На 21-ий април са арестувани 14 души българи от Хрупища, 6 д. от с. Дъмбени, 6 д. от Костур и градските костурски учители. На 24-ий април са арестувани учителят от с. Четирок Ив. Стефанов, учителят от с. Дреничево Мих. Кимов, учителят К. Пандов и директорът на костурското класно училище Ципушев. На 7-ий май са откарани през Костур–Суровичево за Битоля вързани около 40 души българи от селата Косинец, Смърдеш, Лубаница и Въмбел начело с 8 свещеника: трима от с. Косинец – свещ. Тръпко Поповски и Георги и Н. Оцеви, трима от с. Смърдеш, един от Лубаница и 1 от Въмбел. Всичките са хвърлени в битолския затвор, дето и досега лежат. Оклеветени и обвинени са от костурския гръцки владика като размирници и главни агитатори да се откажат изцяло селата Косинец, Смърдеш, Въмбел и Лубаница от Патриаршията. Арестите и преследванията трескаво следват: всички учители и свещеници от казата са затворени, училищата и църквите закрити. Село Смърдеш, което брои 300 къщи и има изглед на хубава паланка, е разсипано с топове и сравнено със земята. Повечето от хубавите костурски български села са ограбени, жителите озлочестени и хвърлени в отчаяние. Почти такава е участта и на българите, на българските училища и църкви в Леринската каза.

19. Най-ужасно и отчаяно е положението на българското население в г. Битоля и в Битолската епархия. Едно писмо от Битоля с дата 9-ий май така очертава положението на българите в епархията и във вилаета изобщо.

„... Покрай убийствата и нараняванията, които станаха посред бял ден в битолските улици и броят на които е 20 души убити и 18 ранени, покрай подобните такива, които всекидневно се повтарят из селата и по пътищата, започнаха се вече масови преследвания и арести без никакви причини на български свещеници първенци и граждани. Всеки българин се третира като бунтовник. Затворите са препълнени с много повече затворници, отколкото преди амнистията. Между многото арестувани са и членовете на епархиалния смесен съвет г. Данаил Р. Бончев и Перикъл Як. Робев, бившият член-съветник, епитроп в катедралната църква и до 1-ий март ааза в окръжния съд Тасе Иванов, търговецът Георги Попов и пр. От г. Ресен докараха първенците Н. Ляпчев и Мих. Татарчев, от г. Крушово – Матея Нешков и Дим. Секулов и архиерейския наместник в Преспа благоговейния свещ. Христо П. Димитров. В прилепския затвор са архиерейският наместник Н. Благоговейнство свещ. X. Ив. П. Адамов със сина си Михаил, първенецът и член на казалийския им смесен съвет х. Здраве X. Ангелов, градските енорийски свещеници Георги Шивачев и Димитър Биджов, 35 младежи от града и много първенци и младежи из селата. Няма да изброяваме имената на множество свещеници, първенци и учители, които пълнят централния затвор в Битоля и които са от разните градове и села из вилаета извън Битолската каза. Числото на тия клетници ежедневно, дори ежечасно расте с нови арести в Битоля и във вилаета. Училищата в махалите „Арнаут“ и „Горни баир“ в Битоля, които захващат двата края – северния и западния, на града и са в съседство с турски къщи, са затворени. В тези махали много рисковано е циркулирането на българи. Много семейства от тия махали се преселиха в центъра на града ...“

На 8-ий май е разсипано с 32 топовни гърмежи голяма част от селото Могила, отстояще два часа на изток от г. Битоля. Убити са между другите селянките Йованка Йошева и Мита Цветкова, майка и дъщеря, и ранени момите Велика и Тодора Цветкова. Скръбни произшествия като това в Могила напоследък са станали в няколко места на вилаета. Много окаяни селски семейства са останали не само без подслон и постилка, но и без кора хляб. На много места гладът е надникнал с всичкия си ужас. Има маса семейства, които още отсега по нямане зърно храна в хамбара и клас на нивата се хранят с коприва и треви. Много окаяни жени и деца, голи и без подслон, простират вече ръка за кора хляб. При това материално положение на населението и при масовите арести, разбира се, всички училища са закрити сами по себе.

20. Не по-добро е положението на българите в Одринския виляет, особено в Малкотърновско, Лозенградско, Мустафапашанско, Одринско, Гюмюрджинско. Българите в изброените кази прекарват тежки и окаяни дни. Всички първенци от градищата и селата са затворени. Обиски, преследвания, изтезания стават из всички български села. Изплашено и ужасено от жестокостите и изтезанията на властите, мъжкото население от много села в Малкотърновско хванало гората. Селата Каракоч, Кадиево, Коево, Докузюк, Яслялово, Сармашик и пр. са останали без мъже. Така е и в много други села на Лозенградско. По селата няма кой да работи земята и да гледа нивите. Посятото се изяждало от добитъка, който от никого не се вардел. На 5-ий май са арестувани множество първенци в Лозенград. Такива арести са станали и в Лозенградската каза: от с. Пирок са арестувани 10 души първенци заедно със селския свещеник Петър, от с. Корудере 7 души, от с. Раклица 10 души и пр. Много арести на първенци, свещеници и учители са станали в Одринската, Гюмюрджинската и Мустафопашанската кази. Постоянните преследвания, изтезания, арести и убийства са ужасили и хвърлили в паника българското население. За да спаси живота си, злощастното тук население на маси напуска вилаета. Факт е, че българският елемент постоянно намалява във вилаета, българските села или запустяват, или се заселяват с турци.

21. При горните следва да се наредят ежедневните масови грабежи, обезчестявания и убийства на българските челяди във всички кази и нахии във вилаетите. Поменикът на тия постоянни насилия и беди, които съставят живота на българите в Турската империя, е дълъг, грозен, ужасен. Този поменик ще бъде предмет на особена записка.

Такова е в къси черти положението на българите във вилаетите според скъдните сведения, които при неимоверни мъчнотии и риск са добити и следват да се добиват в Екзархията. Тия сведения, скромни, но достоверни, изтъкват в цялата грозота най-ужасната драма, която на тая минута се развива във вилаетите пред очите на света – изтребването на милион и половина българи, които с вяра в бога и с пълно съзнание на своето право и на своите длъжности работят повече от половин век за своето културно повдигане и за един сносен човешки живот. Изправени лице с лице пред катастрофата, предвиждана и неведнъж посочвана от нас, ние с ужас и трепет гледаме, как се ломи бъдещето на българския народ и как вратоломно се върви към разпокъсването и изтребването на народа във вилаетите. В страшните и тежки минути нас ни крепи една надежда и една вяра – надеждата ни във високия патриотизъм и вярата ни в мъдростта на българското правителство. Тая надежда и вяра се подкрепя от любовта и предаността на гинещия във вилаетите народ към идеала, въплотяван от княжеството, очертан в книжнината и вписан в сърцата на всички български патриоти. В името на патриотизма, на дълга и на бъдещето на българския народ апелираме, господин Министре, към Вашите достопочтими колеги и Ви молим най-убедително да вземете, додето още злото не е стигнало сетната си точка, бързи и енергични мерки да прекрати турското правителство масовото заточаване и изтребване на българското население, както и да се предвземе крушението на културните преобретения, та да се спаси бъдещето на народа, за което църква и правителство с еднаква преданост и съзнание работят и за което носят еднаква отговорност пред Бога и историята.

Призоваваме на Вас, господин Министре, божията благодат и оставам

Ваш

Усърден во Христе молитствовател

+ Екзарх българский Йосиф

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 1887, л. 246-256. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 2

ПИСМО ОТ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ДО КНЯЗ ФЕРДИНАНД ЗА УСЛОВИЯТА, ПРИ КОИТО ЖИВЕЕ БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ, И ЗА ЕВЕНТУАЛНИТЕ МЕРКИ НА БЪЛГАРСКОТО КНЯЖЕСТВО

ЦАРИГРАД, 4 ЮНИ 1903 Г.

 

Лично

Ваше Царско Височество,

Работите във вилаетите на Европейска Турция вземат нечакано опасно развитие. Редица фактори, импулсиращи систематично това развитие, нижат едно след друго тежки и непоносим условия за българското население, наше велевъзлюблено паство. Българската народност и българската църква във вилаетите са заплашени. Нарочени са и всички техни културни приобретения. На тая минута българската държавна мъдрост и високият български патриотизъм се намират пред най-тежката задача: предстои им да спрат с ефикасни мерки едно фатално развитие на работите и да омекотят едни корави и люти условия, като запазят ненакърнени целостта и идеалите на българския народ. Предстои им още и не само да оздравят едно бъдеще за народа и да създадат условие за развитието и наякването на неговите интелектуални, морални и материални сили, но и да издебнат в това бъдеще психологичен момент да се проявят тия сили в своята мощ и да се постигне признаванието, което има българският народ на Балканския полуостров и което той с векове, макар и с дълги прекъсвания, с постоянство преследва. Божият промисъл, който всичко устройва и който изпитва в патила и злочестини вярата и зрелостта на народите, е изпратил тежки изпитни на благочестивия български народ, ала посред тежките изпитни, макар усамотен и оставен от всички, народът стои твърдо и непоклатимо на своите идеали и тежнения. Възправен като един човек, целокупният български народ стои твърдо на своите идеали, защото чувствува най-близко до себе си и със себе си Бога, Ваше Царско Височество, негов върховен вожд, и правото си. Така твърдо и решително стои и българската църква. Духовен пастир на българите във вилаетите и княжеството, аз схващам чувствата и копнежите на целокупния български народ и надеждите му на Ваше Царско Височество, Господаря на България. В съдбоносните за отечеството и църквата минути считам за свой свещен пастирски дълг да се обърна към Ваше Царско Височество, въплотителя на българските идеали, на българската държавна мъдрост и на високия български патриотизъм, и да засегна бегло недалечното минало и потресното сегашно на църквата и народа в настоящата записка, която се осмелявам да предоставя на Вашето авгуетейше благоусмотрие.

Ваше Царско Височество,

I. Българският народ преследва от векове духовното си и политическо обединение. В дългия свой път той е срещал изкони един и същ упорит враг – гърците, полуостровът е виждал едни и същи отчаяни кървави борби – войните на гърци и българи за първенство на полуострова. Разширявано при едни български царе, стеснявано и окастряно по други, духовното и политическо обединение на българите остана една задача. През четири века турците потушиха съперничеството на гърци н българи. През миналия век съперничеството отново възкръсва и българи и гърци се хвърлят в нова борба със старите си знамена. Плод на тази борба за българския народ е Българската екзархия, която повече от четвърт век държи високо знамето на духовното обединение на българите. По-нататъшен плод е Българското княжество, извикано на живот от великия Цар Освободител Александър II-и. Народът въплоти духовното си обединение в Екзархията, а политическото – в княжеството.

2. Екзархията подир Освобождението остана в Цариград да работи за духовната автономия на неосвободените българи. Подпомагана и подкрепяна от правителствата на княжеството, тя при тежки условия и неимоверни мъчнотии успя да се закрепи в Цариград и да придобие Statusquo-то си до войната. Дните на честитото князуване на Ваше Царско Височество бяха особено плодотворни за нея: тя не само се затвърди яко на Босфора, но и разшири ведомството си и паството си и в точки, в които българското население през векове е било под влиянието на гръцката култура. В 1890, 1891, 1892, 1893 и 1894 година тя разшири областта си в четирите вилаета, доби четири катедри и извоюва автономни права за училищата и църковно-училищните си общини; в 1897 година доби берати още за три нови катедри. Ограничена на културна почва и проникната дълбоко от своето призвание, тя използува автономните училищни права: в премеждие на 8–10 години четирите вилаета се измрежиха с български училища и общини. Тези културни приобретения станаха действителни проводници на съзнание и просвета в масата. Успехите на българите във вилаетите повдигнаха завист в съседите и неприязненост в турските държавници. И едните, и другите видяха в Екзархията будителка на българите във вилаетите. За да спрат напредъка на българите, турци и гърци се подириха и се съюзиха срещу Екзархията. Редовете на тия съюзници се засилиха и с нови врагове: сърбите и румъните така също излязоха срещу духовната автономия на българите във вилаетите. Целта на последните е ясна: те искат да създадат в пределите на империята свои отделни църковно-национални общини, за да попречат на духовната и политическа автономия на българите във вилаетите. С Фирмилиана сърбите туриха един камък в основата на сръбска община отсам Шар. Румъните така също искат да имат свой митрополит, та да създадат чрез него румънска община. Сформирани еднъж и признати официално тия общини, срещу българската духовна автономия ще се възправят вътре в държавата три общини: гръцката, сръбската и румънската, както днес стоят възправени срещу политическата автономия на Македония трите съседни държави – гръцката, сръбската и румънската.

3. Българското княжество е носител на знамето за политическо обединение на българския народ. Българите във вилаетите свързват съдбата си с България. Те имат надеждите си и вярата си за своята политическа автономия на Ваше Царско Височество и на братята си в княжеството. Във Ваше Царско Височество те гледат върховен въплотител и носител на идеалите на българския народ. А политическото обединение е идеал, който пълни традициите, книжнината и сърцата на освободени и неосвободени българи. Всички българи в Македония имат очите си в България и надеждите си в Господаря на България. Тия надежди особено наякнаха и закрепнаха от 8 години насам, когато София стана средище на копнежите на македонския българин. Явиха се революционни апостоли. Най-убедителни и силни от всички апостоли бяха, са и днес два – несносното турско управление и икономическият упадък на населението. Вълненията, които стават у Македония, са преди всичко осезателен израз на едно несносно управление, което е стигнало сетния предел на деморализация, неправда и жестокост, и на един икономически упадък, който е отворил във всяка българска хижа широко вратата на революционния титан-апостол – мизерията и отчаянието. Всички други апостоли вървят подир тоя титан, проповядват на озлочестения и отчаян народ революция и му обещават политическа автономия. Тия проповеди разколебават младежта и отвръщат от духовната автономия, която е задача на Екзархията. Културните плодове се намират мъчни и мудни. Форсират се събитията и се дава предимство на революцията пред мирната културна еволюция. Блазнени от перспективата на политическа автономия и увлечени от обещанията, давани отвсякъде, мнозина прегърнаха революцията. Екзархията не се поддаде на течението и с риск се държа и държи в позициите на лоялността. Ала много от нейните органи не устояха: тероризирани и незакрилени, маса учители и духовници се повлякоха от течението. Миналата есен революцията се наложи в някои части на вилаетите, но не даде очакваните плодове: тя не постигна интервенцията на силите, но послужи за мост на известни сили да се намесят във вътрешните работи на империята, за да предвземат намесата на Великите сили и прокарването на по-широки реформи, каквито, съдещи по документите на френската жълта книга, имали идея да прокарат някои сили. Наложените на Турция реформи са изключително против българската народност. Още по-горчиви и по-ужасни са плодовете на прибързаните въстания, които почнаха сега през пролетта. Те дадоха пълен простор на българоизтребната турска политика: Битолската, Костурската, Прилепската, Леринската, Охридската, Пехчевската. Петричката, Мелнишката, Неврокопската и пр. български кази, гдето българското население е в компактна маса, са съвършено разорени и се обезлюдват. Най-хубавите, яки и заможни български села са изгорени, много от жителите им, с жени и деца, изтребени. Такава е участта и на маса интелигентни, имотни и работни сили. Ползувани от психологичния момент, турските държавници с трескавост вземат всички мерки да изтребят и разредят българското население във вилаетите. В плана на правителството е да се заемат и заселят най-добрите български села с турци. С тая цел самите власти насърчават башибозуците да нападат, грабят и разоряват българските села. За турските държавници злото е българската народност, а за силите – революционерите. За обективните наблюдатели и за любещите истината злото е несносното турско управление и мизерията на населението.

4. Турското управление е с дълбоки органически пороци. Това управление се съди и осъжда от два и повече века на Запад от държавници и писатели. През миналия век са правени ред безуспешни опити да се реформира турската държава. Гюлханският Хатишериф от 1839 г., Танзиматът от 1844 г., Хатихумаюнът от 1956 г., Конституцията на Мидхат паша, изработените от европейската комисия реформи за вилаетите в 1881 г. са конкретни доказателства, че турските държавници не могат, не искат и не знаят да реформират държавата. Реформите за тях са синоним на държавно самоубийство. Самата империя е тъй гнила, че не може да държи гвоздей. Вън от това желанията и опитите на силите да реформират турската империя са срещали и срещат канара в самата религия на турците: по начало Коранът не допуска равенство дори и в умствено отношение между мюсюлманин и християнин. В очите на всички турци, от най-горния до най-долния, християнинът е роб или рая, а мюсюлманинът – абсолютен господар на живота, имота и честта му. Българите са най-преследваните и ненавиждани християни в империята. Причините на това са явни. Като народност те са най-компактна и най-силна маса във вилаетите; поради това те са жива опасност за империята. Унищожени или смачкани всичките, премахва се и опасността за империята. Никоя друга християнска народност в империята няма нито качества, нито броя, нита жилавостта, нито пък решителността на българите. Лесно може да се схване какво ще бъде положението на турците и на турските чиновници спрямо другите християнски народности, ако един ден се въведат реформи в империята. Въпросът за реформи гневи турските държавници и ги кара да се отнасят неприязнено спрямо църковно-училищните привилегии на Екзархията. Убеден от друга страна твърдо, че турците не са способни да се реформират, аз се ограничавах да действувам за права и улеснения на културна почва и се предпазвах да повдигам въпрос за реформи, каквито нито има кой да даде, нито кой да приложи.

В Турция има кой да обещае реформи, има дори и кой да изработи и даде такива, но липсвала е и липсва сила, която да ги приложи. Никакви реформи в империята са немислими, додето Европа не даде мандат на някоя сила да дойде с флотата си да ти приложи. Конкретен пример са и последните реформи. Силите отдавна са се убедили, че Турция не може да се реформира. Наместо да искат реформи, някои сили са си усвоили една друга политика – те постепенно късат от империята областите, които искат да реформират, или пък да ни вземат под своя протекция. Пример е Босна и Херцеговина, Кипър, Крит и пр. Има и друга политика, която под вид на освобождение постепенно къса цели области от империята и ги обръща в автономни държави.

5. Печалните събития, които на тая минута се развиват във вилаетите, и ужасите, на които е подложено българското население, заплашват сериозно съществуванието на българската народност и на нейните културни институции в пределите на империята. Вън от изтребването на българската народност правителството с ред мерки гони да окастри и ако условията помогнат, да унищожи автономните черковно-училищни права, които с толкова усилия се извоюваха в 1844 година. А от каква цена и значение са тия училищни права, показва фактът, че с тях и Екзархията е успяла да открие български училища и устрои български общини дори в гръцки градове, като Сер, Мелник, Костур и пр., чиито села са чисто български изцяло или в голямата си част. Да се суспендират тия права ще рече да се посегне върху самата Екзархия и да се направи невъзможно нейното функциониране. Турските власти в преследването са стигнали сетния предел на крайностите: в гр. Сер, в гр. Демир Хисар, в Баракли Джумая и пр., параклисите са закрити, председателите на общините н свещениците затворени или заточени, всички екзархисти интернирани или затворени, християните оставени без духовни треби, мъртъвците стоят непогребани, деца некръстени. В Серско, Костурско, Одринско и пр. места гръцки духовници, подпомагани от турски чиновници, насилват българите да се отказват от Екзархията, гръцките владици влизат силом в българските църкви, късат и горят славянските и български книги, късат портретите на българските труженици-пастири. В Серско заптията разнасят по селата приготвени на турски арзухали и принуждават българите да ги подписват. Съдържанието на арзухалите е обидно за българската църква и народност: подписалите заявяват, че били измамени и заблудени от бунтовници – председатели и учители-българи, и поради това се отказват от Екзархията, че те не са българи, но гърци, говорещи български, и пр. Маса невинни хора, отказали, да подпишат поднасяните им арзухали, се хвърлят в затвор, дето със заплашване и изтезаване се принуждават да се отказват от църквата и народността си. Слабите, щом подпишат арзухалите, веднага се освобождават. С такива и тем подобни мерки се ломи духът и жилавостта на народа. Така всичко, което в четвърт век Екзархията е събирала троха по троха и зидала камък по камък, днес е атакирано и заплашено с гибел: невинни мъже, жени и деца се колят, села, пръскани с газ, се палят с топове, училища се закриват, църкви грабят и оскверняват, българи се насилват да се отказват от църквата си и да стават гръкомани, униати и турци. Повече от 200 хиляди войска и башибозуци, пръснати из българските села и паланки, грабят, безчестят, колят, разоряват безнаказано българските челяди, изкореняват българската народност, опустошават българските села. Българската църква стои пред най-ужасната и потресна картина: изтребата на българската народност във вилаетите. Тази изтреба става пред очите на света, описва се от западния печат, търпи се от силите и насърчава от равнодушието на Европа.

6. Съсипани българите във вилаетите, на Турция остава да извърши още едно нещо: да се хвърли с войските си на княжеството. За да бъде спокойна в Армения и да свърши веднъж завинаги с арменския въпрос, тя изтреби арменците. За да бъде спокойна в Епир и Месалия, тя смачка Гърция. Сега тя се готви да се хвърли на княжеството, да смачка силите му и да си осигури по този начин спокойствие поне за четвърт век. Претекст за война Турция изтъква двуличната политика на княжеството: турските държавници постоянствуват да твърдят, че България е, която подклажда смущенията и поддържа бурите във вилаетите. Те искат да унищожат злото в самия извор. България стои пред една неминуема война. Княжеството може да я избягва, но тя ще му се наложи. Една война с Турция при днешните настроения на съседи и заинтересовани сили е най-голямата злочестина на българския народ. Войната ще бъде горчива чаша дори и тогава, когато България бъде победителка: нито съседите, нито пряко заинтересованите сили в работите на Балканите ще оставят победителката да използува победата за своята национална кауза. Ни за анексия, ни за автономия, ни за реформи може да има сянка надежда: срещу присъединението и автономията ще бъдат всички, които са за status quo-то, а срещу реформите всички съседи, защото реформите идат от победоносното българско оръжие. Победена или победителка излезе от войната, България ще бъде изтощена, през четвърт век ще бъде една постоянна слабост, през четвърт век не ще може да се намеси в евентуалностите на полуострова. Една отслабена България е тъкмо мечтата на ония, които импулсират българоизтребителната политика. Първият ужасен акт на тая политика е пред очите на всички. А вече подир една война катастрофата ще бъде ужасна по потресите и сетнините си: българското население във вилаетите ще бъде изтребено и разредено така, както и арменското население в Азия; в селата ще останат само жени, деца и изтрепани или осакатени мъже; църквите разорени или предадени на гръкомани, власи, сърбомани, униати; училищата закрити; църковно-училищната автономия суспендирана, а оцелялото население предоставено на хищничеството на разни пропаганди. При такова положение Екзархията ще бъде поставена в невъзможност да съществува.

За делото на църквата и за бъдещето на целокупния народ България трябва да стои готова със своите 200 хиляди щика: додето тия щикове са обнажени, тя ще бъде внушителен фактор на полуострова, страшилище за Босфора и гаранция за българите във вилаетите България с девствени сили ще държи в респект Портата и ще я кара да респектира българската народност и българските културни институции във вилаетите. Непосветен в тайните на българската държавна мисъл, аз така гледам на предстоящата война е Турция. Но ако България има известни комбинации и си е осигурила поддръжката на някоя велика сила и ако онова, което става сега в княжеството, е отраз на държавен план, на княжеството не остава, освен да върви напред със смели стъпки. Ако пък княжеството е оставено само и се тласка от стъгдите към една война, дълг свещен и повелителен е да се премахнат час напред всички претексти, които имат характер на некоректност и могат да предизвикат война. Една такава война ще бъде катастрофа за целокупния български народ. Моментът е съдбоносен и затова мерките трябва да бъдат решителни и ефикасни. Това е моето дълбоко убеждение, което считам за свой най-свещен дълг да изкажа, преди да е настъпила катастрофата.

Ваше Царско Височество!

България е пред съдбоносни минути. Имате силите, способностите, любовта, мишците и самоотвержението на българския народ. Ако общебългарските интереси и бъдещето на България налагат да се употребят сега, употребете ги: ако ли не, запазете ги, за да бъдат страж на отечествената кауза и да се употребят тогава, когато високите отечествени интереси диктуват. Съдбините и бъдещето на България са във Вашите августейши ръце.

Възнасящ към Всевишного превизпрени молитви да низпослави върху Ваше Царско Височество своята благодат.

Имам чест да пребъда на Ваше Царско Височество топъл во Христе молитствовател.

Екзарх български Йосиф

ЦДИА, ф. 246, оп. 1, а. е. 228, л. 24–38. Чернова. Ръкопис.

 

№ 3

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ЗА ЖЕСТОКОТО ПОТУШВАНЕ НА ВЪЛНЕНИЯТА НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ ВЪВ ВИЛАЕТИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ И ЗА МЕРКИТЕ, КОИТО ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ВЗЕМА ПО ПРИМЕРА НА АРМЕНСКИТЕ КЛАНЕТА ЗА УНИЩОЖАВАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЛЕМЕНТ

ЦАРИГРАД, 23 ЮНИ 1903 Г.

 

Поверително

Господине Министре,

Недавните опити във вилаетите на Европейска Турция, почнати от организациите през пролетта и по-рано, следват с всички ужаси и злочестия за българското население и с всички отрицателни резултати за общебългарската кауза. Те наистина издигнаха високо патриотизма, доблестта и самоотвержението на българина във вилаетите, спечелиха му и респект у всички, но въпреки всички очаквания донесоха и, колко отива, носят само жестокости, ужаси, отчаяние, кръв и гибел за българите. С дълбока болка на сърце всинца гледаме как жестокостите растат, как потоци невинна кръв всуе протестира, как отчаянието обгръща цели цветущи български кази, а опустошението ръка о ръка със смъртта се носи над цели български села и махали. Ето вече месеци свирепствува ужасът, а християнската и човешка съвест, която крепеше надеждите на ратниците, съгряваше сърцата им и окриляше мишците им, като ги тласкаше към самоотвержение, не се възмути, не се обади и ако тук-там се пробуди у единични лица или общества, заинтересуваните с работите и съдбата на Балканите направиха всичко да я приспят. Истина горчива е, че никой на Запад и на Изток не възропта пред ужасите, никой не се застъпи и застъпя за десетките хиляди злочести, които посред труповете на измъчени, изнасилени и озлочестени майки, сестри, бащи, братя, деца и посред пепелищата на своите ограбени и изгорени хижи прекарват в мизерия, глад, ужаси и сълзи дните си. Редом с тая истина стои още по-горчивата, именно че Турция, отначало уплашена и отчаяна от езика на някои официални лица в камарите, днес се чувствува не само развързана, но като че ли сеща в ръцете си carte-blanche за своя ятаган. Високата порта напълно схваща важността на настаналия психологичен момент и бърза с всички сили, средства, планове, жестокости и ужаси да го използва, като изцеди от него всичко, което може да даде мощ и дни на империята в Европа. Преследван от години и дебнат с постоянство от ръководещите съдбините на империята, психологичният момент дохожда в помощ на турските държавници изневиделица да даде преднина на една идея, която от години съставя основа на турската политика и простор на всички жестокости, които ще й дадат плът. Идеята се характеризира с три думи: християните са рана, а българите – гангрена за империята. Оттук и принципът в усвоената особено през последните години турска политика: колко по-малко християни, толкова империята повече е обезпечена, а колко по-малко българи, толкова повече е гарантирано дълговечието й отсам Босфора. От този именно принцип се точат и нишките на всички мерки, които от няколко години се вземат срещу християните в империята, а предимно срещу българите и арменците. Всичко това налагаше да се форсират събитията особено пък в неподбран момент. Подир печалните опити на арменците условията станаха още по-деликатни и длъжността да се трепери за съдбата на българската народност във вилаетите още по-голяма. Преди всичко не трябваше да се забравя ни на минута, че Македония е пъп на интересите, ламтежите и амбициите на съседни и далечни държави.

Ала несносното турско управление и неговият постоянен спътник – крайният икономически упадък, отчаяха българското население и чувствата излязоха по-силни от разума. Патриотизмът и отчаянието си дадоха ръка и българското население излезе да протестира срещу нескопосното управление, като се хвърли в отчаяна борба през есента и пролетта. Почнатата борба бе тъкмо чаканият момент на Високата порта: от Армения тя се обърна към Македония, за да извърши втория етап на своята християноизтребна политика. Събитията в Армения, това трябва и може да се каже, днес речи, се повтарят в Македония. Познато е какво стана и какво става още в Армения. Ползвани от въстанието в Армения и насърчени от равнодушието на силите, от хуманизма на които озлочестените християнски народи на Изток толкова очакват, турските държавници постигнаха една степен от своята държавническа идея: част от арменското население се изкла, друга част се заточи, трета се затвори, по-яките и събудени села и паланки се ограбиха, опустошиха и изгориха, имотните и интелигенни арменци се избиха или заточиха. Срещу оцелялото пък от ятаганите на кюрдите население се взеха ред сурови мерки, които систематично и усилено още се прилагат. Арменският народ се тури извън законите. Взетите мерки, не ще дума, досвършат онова, което избягна от ятагана и куршумите: те прокудиха част от арменците в чужбина, друга част принудиха да промени вярата си и да се потурчи, трета под вид на помощ отрупаха с дългове и сега продават къщите и нивите й на турци, а четвърта обезличиха, за да се асимилира по-лесно. По този начин Високата порта постигна една политическа победа над ония, които ратуваха за автономни права на Армения. Арменското население в Мала Азия, което и тъй не се представляваше навред в компактна маса, се разреди, намали и докара до степен на малцинство. Като малцинство спрямо турския елемент то естествено губи и право за засебни автономни права. Дори и при едни евентуални реформи в бъдеще арменското население, отслабено и изнемощено, ще бедствува да бъде удавено от по-многобройния турски елемент. Така турските държавници подровиха почвата за всякакви реформи или автономни права в Армения. Додето Европа се накани да приложи предвидените в трактатите реформи, те изтребиха арменците и промениха етнографичния лик на Армения.

Еднаквите причини имат и еднакви следствия. Понеже мерките, употребени срещу арменците, се прилагат с някои ограничения днес върху българите във вилаетите, от преголям интерес е да се отбележат и знаят добре тия мерки. Това е необходимо, за да се схване смисълът на онова, което става сега с българското население, както и да се съзре отрано голямата опасност, която протакането на днешните неуредици носи за съществуването на българската народност във вилаетите.

Турските органи си служат с два вида мерки: едни, които употребяват през време на въстанието, и други, които прилагат подир потушаването на въстанието. И едните, и другите гонят да изтребят и намалят християните в империята. Първите са: 1. клане масово и по-единично и усмъртяване с бой, 2. унищожение на цели села и масови изселявания, 3. ограбване и унищожение на покъщнина, 4. затвори и заточения, 5. въдворение в родни места. Вторите мерки са: 1. ограничение на интелигентните сили и разсипване на културните институции, 2. разсипване и обедняване на търговците, промишлениците и занаятчиите, 3. задлъжняване под вид на помощ населението, разпродаване на имота му и заселване християнските села с турци, 4. събиране данъците за няколко години напред и 5. разсипване материално семействата с данък бедел.

I

1. Клане масово и поединично и усмъртяване с бой. В европейските вилаети станаха масови кланета на българи, макар и не в размери, както в Армения. Кланетата се извършиха и вършат от войници и башибозуци. Такива кланета станаха в българската махала Вардар капия у г. Солун на 19 и 20 април, в с. Балдево у Неврокопско, в с. Карбинци у Щипско, в. с. Баница у Серско, в с. Чуричино в Петричко, в с. Могила у Битолско, в с. Смърдеш у Костурско и пр. Масови изтезания и усмъртявания, както и поединични кланета на българи стават всеки ден във всички кази на вилаетите. За пример може да се посочат Неврокопската и Петричката кази. В първата в повече от двадесет села са станали множество поединични убийства и кланета, както и множество масови смъртни изтезания над невинни българи. Всички тия кланета, убийства и изтезания са извършени от войници в присъствие на каймакамина и бинбашията от г. Неврокоп. Ето селата с броя и имената на жертвите: на 1 май в с. Баничан са бити и изтезавани до смърт повече от 20 души селяни. На 3 май в с. Скребатно са бити и изтезавани 80 души селяни, млади от 15 години и стари до 80 години; Владимир Георгиев, млад момък, бил застрелян от войници. На 4 май в с. Осиково са бити и изтезавани 20 души селяни. Двама от битите, Тодор Стоилов и Коста Илиев, умрели от бой на мястото. На 5 май в с. Ковачовица са бити до смърт 16 души селяни. На 16 май в с. Фотовища са изтезавани до смърт 5 души селяни – туряли между пръстите им назъбени дръвчета и стягали ръцете им с ремик. На 11 май в с. Обидим са бити 6 души селяни. На 14 май в с. Либяхово са бити и изтезавани 20 души първенци и тримата свещеници; момъкът Георгий Поленов е застрелян от войници, а двама от свещениците, Стоян Зимбилев и Тодор Гондев, са оставени полумъртви. На 20 май в с. Лъки цялото мъжко население е бито и изтезавано. На 21 май в с. Тешово войници заклали двама селяни; главите на мъчениците, отсечени и нанизани през ушите на връв, разнасяли из село: няколко дена по-рано войници заклали други трима тешовци при с. Баница, Серско. По същия начин са бити и изтезавани селяните в селата Парил, Гайтаниново, Терлис, Каракьой, Ловча, Бело- тинци, Старчища, Гърмен, Кремен, Хисарлък, Марчево, Лешен и пр.

В Петричката каза войници са пръснати из всички български села и българите без разлика на пол и възраст са оставени безусловно на волята им. На 6 май 120 войници навлизат в с. Горна Рибница и се хвърлят да бият и изтезават беззащитните селяни. До смърт са бити и изтезавани селяните: Иван Стоилов, Серафим Стоянов, Георгий Гоцов, Георгий Констандинов, Христо Нешов, също и селянките Стана Стоянова и Василка Гьорева. Бит е и селският свещеник Димитър Иванов, защото се застъпил да защищава паството си. Свещеникът е бит от мюлезимина, който командувал войниците. На 8 май същите войници били до смърт в с. Лъки селяните Станко Иванов и Яне Николов. На 9 май друго отделение войници навлиза в с. Долна Рибница, пръска се по селото и почва да бие и изтезава селяните. На няколко селски къщи разкрило покривите и влязло в къщите, като било и изтезавало до смърт домакините. На 12 май в с. Игуменец, махала Бобово, са бити до смърт селяните: Лазар Стоилков, Стойко Пеовски, Трайко Пеков, Никола Яковов, Гоце Янков, Ангел Митрев, Яко Новаков, Стоимен Велчев, Иван Павунов, Стоилко Новков, Стоян Георгиев, Стоян Пантов, Стоян Мастора и Иван Митрев. На 17 май 300 души войници навлизат в с. Щарбаново и почнали да бият селяните, кого де сварят на работа. До смърт бити и изтезавани са селяните: Кръстю Иванов, Тасо Кръстев, Вангел Кръстев, Ангел Иванов и Кръстю Ангелов. Всички тия са взети от работа. На същото число войниците, що квартируват в с. Елешница, били до смърт селяните: Христо и Тасе Петкови, също и Сотир Колюв и Тасе Филипов, а на 21 през нощта войниците извадили извън селото богаташа Георгий Насков, когото били и изтезавали до смърт• На 14 май 130 войници навлизат в с. Стеник и цяла нощ грабили, били и изтезавали селяните по къщите. Полумъртви от бой и изтезания са оставени много селяни, между които и селският мухтарин Гроздан Стайков. На 17 май са хванати на оран в нивите и бити до смърт Конст. Стойчев и Гаврил Стойков от с. Игуменец, махала Гаговска. На 18 май в същото село е изтезаван Нако Тренчов, а жена му е обезчестена от войници, поради което се умопобъркала. На 3 юний 60 души войници навлизат в с. Никодим, разпръскат се из селото и почват да бият де кого хванат. Бити до смърт оставили селяните: Станоя Станков, Спас Алексов, Вангел Гоцев, Ив. Димов, Стою Стоилков, Ат. Николов и Велю Иванов. На 4 юний също така войници са били до смърт в с. Гореля селяните: Цоне Траянов, Атанас Николов и Константин Стоянов, на 10 същи в с. Скърт Велю Гоцев и Цветко Боделев, а на 11 същи в с. Габрени селяните Константин Гьорчев, Митре Илиев, Стоян Стойков, Стойчо Стоянов и Митре Здравков.

Поставени извън законите, българите се бият, изтезават и убиват от войници, заптиета и чиновници в самите конаци и затвори: в солунския затвор подир жестоки изтезания е промушен и убит с байонет свещ. Христо И. Трайков от с. Коритен, Солунско; в с. Неманци, Щипско, свещ. Димитри Христов, изтезаван най-немилостиво от заптиетата, е обесен в стаята, дето бил запрян. Как става биенето, мъчението и изтезанието на селяните, може да се съди от това, което е станало в с. Неманци и се свършило с обесването на злочестия свещеник Д. Христов. На 2 юний около 10 часа през деня 200 души потеря аскер с двама офицери и градския юзбашия Зекираа Дяковали със Стоян Денков, българин полицейски, отишли от г. Щип в с. Неманци да търсят оръжие. Щом потерята влязла в Неманци, хванали 5-ма селяни и почнали да ги бият да кажат де има оръжие. Трима от хванатите – Доне Костов, Глигор Миладинов и Лазар П. Янев, били закарани в къщата на Пано Костадинов и зле бити по ръцете и нозете, подир което били запрени в една конюшня. Заранта били събрани всички селяни; повикали по име 29 души от тях, като им предложили да донесат пушките, които имали. Всеки донесъл и предал по една руска капаклия пушка и всички 29 души били освободени. Поискали оръжие и от останалите селяни. Понеже нямали никакво оръжие, всички били подложени на бой и жестоки мъки: едни бити немилостиво по нозете и ръцете с тояги и камшик, били оставени да стоят на един крак и с дигнати ръце срещу слънцето; други, вързани, били бити и затворени. Едни стояли на един крак по 3 часа, други по 6 и повече. Бой, мъки, изтезания следвали едно по друго, за да принудят мъчените да изкажат и предадат оръжието си, каквото нямали. Тия мерки и изтезания се продължили безуспешно 4 дена. От всички селяни най-много е бит, мъчен и изтезаван свещеник Христов, който и мъченически издъхнал в ръцете на своите мъчители. Хванали го на 3 часа през нощта. Били го и мъчили немилостиво. Най-сетне го вързали за един дерек в хана, като го увили с въже от нозете до мишците. Така увиснат и вързан го продържали 2 дни, но без да могат да изтръгнат от устата му някакво признание. Така той бил вързан, увисван и изтезаван няколко пъти. Пуснат еднъж да иде по нужда, той побягнал към турското село Орел. Хванали го. Като го питали защо направил това, казал, че решил да отиде в селото да купи пушка, за да се спаси. Заптиите го задържали, като изпратили всички селяни по домовете си; освободили и едно момче, което било запряно под стаята, гдето бил задържан свещеникът. Останали сами, заптиите вероятно почнали отново да изтезават злочестия свещеник. Подир един час били повикани аазите, коджабашията и няколко селяни, на които заптиите съобщили, че свещеник Димитрий се самообесил.

2. Унищожение на цели села и масови изселявания. Както преди в Армения, така сега в европейските вилаети кланетата, изтезанията и грабежите се предшествуват или последват с унищожение на цели села. В Македония вече е турнато начало при тацитното насърчение на заинтересованите да се унищожават цели български села или цели махали в селата. Повечето села и махали се унищожават без всеки повод от страна на злочестите им обитатели. Конкретен пример е с. Смърдеш, едно от най-хубавите, заможни и събудени български села в Костурско. На 9 май около 8 часа вечерта 1000 души низами с топове и възпламенлив материал – газ, обикалят с. Смърдеш, попръскват го с газ и почват да го обстрелват с пушки и топове. Селото пламва от всички страни. Изненаданите селяни, обзети от внезапен ужас и паника, хукват да бягат и да се крият. Охкания, плач, вик на жени, деца, мъже стигали до небеса. Никой не знаел де да бяга и де да се крие. Сутринта на 9 май, когато селото догоряло, войската влиза в селото и нахлува из догарящите къщи. Колко живи намира скрити из горещите и оцелели от огъня къщи и хлявове, всички прекарва под нож. От 300 къщи оцелели около 40–50. Повече от 200 души мъже, жени и деца били изгорени, убити и изклани, между които и свещениците Васил и Трайко. Повече от 400 души били ранени, между които и всички учители. Войската и башибозуците опленяват покъщнината и добитъка на селото. Опленени били и запалените църква и училище. Войниците и башибозуците продавали в Костур пред очите на официалните власти ограбените дрехи, покъщнина и църковни утвари. Добитъкът на с. Смърдеш бил разграбен от башибозуците и откаран по турските села. Така са унищожени изцяло или отчасти и селата: Балдево в Неврокопската каза, Могила в Битолската, Карбинци в Щипската, Баница в Серската, Чуричино и Горна Рибница в Петричката, Чумово в Прилепската и пр.

Редом с унищожението на цели села или махали върви непрекъснато разорението и унищожението на поединични къщи. Поставени извън законите и оставени на безусловната воля на низами, заптии и башибозуци, българите в селата гледат как постоянно се горят и разсипват къщите им и се разграбва имотът им. Разсипани, озлочестени и отчаяни, те бягат на купища в горите и планините или пък на маси се изселват, като напускат и дом, и покъщнина, и добитък, и пълни хамбари с храна. Списъкът на поединичните изгорени или разорени къщи е дълъг. Такива къщи има със стотина в селата на всички кази у четирите европейски вилаета. Конкретен пресен пример представляват селата на Петричката каза. На 6 май войници навлизат в с. Горна Рибница и изгарят 20 къщи, всички на заможни селяни. На 18 май войници изгарят в с. Игуменец в махалата Геговска 5 къщи също къщата и хамбара на Нако Тренчов, къщата и колибата на Димитър Георгиев, къщата на Георгий Митрев и пр. На 15 май 100 души войници влизат в с. Добри Лъки и изгарят 13 къщи и няколко колиби. Много къщи изгорили войниците и в с. Никодим.

Турците обикновено избират по-заможните и цветущи села, а от къщите предимно ония на по-заможните селяни. Предвид на постоянното систематично опустошение и разорение на села, махали и единични къщи българското население на маси бяга в планините и горите, а оттам с риск на живота си се изселява в България. Масови изселявания са ставали и стават най-вече в пограничните кази на Серския санджак и от тия на Лозенградския и Одринския санджаци. Тия масови изселявания не само са опустошили някои села, но и чувствително- са намалили българския елемент в поименованите санджаци. Има сериозен страх, че ако следва изселяването, българският елемент ще бъде надмощен по численост от гръцкия в Лозенградския, Одринския и Гюмюрджинския санджаци, както вече от години е надмощен от турския. Не по-малка е опасността и за българския елемент в Серския санджак, в който по една осъдителна лекост и недалновидност от четвърт век насам постоянно се дават поводи на турците да унищожават българския елемент и да го намаляват по численост. От 1879 година и до днес не е минавало година да се не явят чети в някоя каза, а познато е, че подир всяка поява на такива със стотини заможни къщи са разорявани и със стотини будни българи са затваряни, заточавани и избивани.

3. Ограбване и унищожение на покъщнина. Грабежите, хроническа болест в Турция, са станали от миналата есен насам постоянен занаят на войници и башибозуци, на официални и неофициални турци. През изтеклата есен и зимата се ограби и унищожи имотът и стоката почти на всички български села в Горноджумайската каза и на повечето села от съпределните с княжеството кази. Така пострада де с по-големи и по-малки ограничения имотът и стоката на българите и в повечето вътрешни кази. Вече подир печалните случки в Солун ограбванието на българските къщи и унищожението на доброто им са станали право и дълг на всеки турчин, както това е било, е и днес в Армения. Грабежите стават в по-заможните български села и в по-заможните къщи. Конкретно доказателство е с. Ениджий в Лозенградсюо. Това е едно чисто българско село. По брой около 340 къщи. Разположено е в живописна долина. Земята му е много добра и плодородна. Населението му е пъргаво, работно, интелигентно и сравнително заможно. Ениджий по къщята си и по населението си има вид на градец. Всичко това е породило завист и омраза у турците срещу ениджийци. Тази завист и омраза избухна напоследък във всичката си грозота: възползувани от това, че войска отива в Ениджий да търси оръжие, турци от околните села заграждат с кола селото, нахлуват вътре и почват да бият, убиват и грабят. Убили 14 мъже, 1 свещеник и 2 моми. Ограбили повечето къщи и ограбеното занесли в селата си.

Поединични грабежи и унищожения на имоти са нещо обикновено. Ето няколко конкретни примера за онова, което върши самата войска в Петричката каза. На 18 май редовни войници, квартируващи в с. Игуменец, ограбили къщата на Георги Стоянов и още други 4 къщи. На същото число същите войници ограбили къщата на Нако Тренчов. Като не могли да задигнат житото и вълната от двата му хамбаря, запалили последните; в единия имало повече от 1000 овци и жито, а в другия около 500 оки вълна. На 18 май в Геговска махала войници ограбили къщата на Иван Милушов, а кошерите му с пчелите запалили. Като не могли да задигнат всичко ограбено, по-голямата част унищожили: така сиренето и маслото, което намерили в къщата му и в овчарската му колиба, изсипали в реката. Същите войници ограбили къщите на селяните Георгий Митров и Димитър Георгиев, като унищожили и изгорили всичко, което не могли да задигнат.

Грабежите се вършат и в самите градове пред очите на военни и граждански власти. На 21 май в гр. Петрич войници се втурнали в чаршията и два часа наред грабили от дюкяните каквото им попаднело. Едва подир два часа властта взела мерки и прокудила грабителите, ала те не отишли в казармите, а излезли вън от града и се пръснали по кръстопътищата. Тук спокойно пресрещали селяните, които се връщали от пазара за дома си, и ги ограбвали.

Войниците и башибозуците вършат грабежите от користни подбуди. Ако властите толерират и насърчават грабежите и унищожението на имотите, правят това от други, по-дълбоки подбуди: да остане българското население без храна и имот през настъпващата зима. Гладно голо, без подслон и без здравие, населението, оцеляло от щиковете и ятаганите, не ще оцелее от смъртната коса на мизерията, глада и съпровождащите ги епидемии. Гладът и мизерията в Армения бяха най-добрите съюзници на турските власти: те им допомогнаха да разредят и намалят арменците, те им помогнаха и да ги обременят под вид на държавни помощи с дългове, за които днес им продават нивите и къщите само на турци. В Битолската и Прилепената кази гладът е вече поел своята съюзническа рол: българското население от цели села се храни с треви и корени. Отсега може да се предвиди колко грозен ще бъде за българите този турски съюзник през зимата и какви ужасни опустошения ще направи в българските села. Част от българското население сигурно ще изгине от мизерия и глад, а на голяма част от спасеното население недвижимите имоти ще бъдат осигурени чрез заеми и задължения, да попаднат в бъдеще в ръцете на турци, арнаути и пр.

4. Затвори и заточения. Както в 1897 година затворите се напълниха с арменци, така сега затворите в Европейска Турция, в Азия и турска Африка са пълни с цвета на българските интелигенти, търговски, имотни и работни сили. Затворите са едно от средствата на турските власти: чрез тях те отнемат парите, здравието, често и живота на затворените и заточени българи. В Солун, Скопие, Битоля, Одрин, Цариград и пр. с хиляди затворници българи с месеци чакат, без да бъдат изследвани и съдени. Няколкостотин от тия злочестници са отредени от Хилми паша да бъдат заточени в Азия и Африка.

5. Въдворение в родните места. Това е една от мерките, която гони да разсипе търговците, занаятчиите, работниците, свещениците и учителите и да парализира всички поминъчни предприятия и културни институции. В 1897 год. турското правителство задигна от Цариград и изпрати в родните им места няколко хиляди арменци. Повечето от тия имаха имоти, търговия, семейства в Цариград, дето от 20 и повече години живеяха. С тази мярка маса търговци се разсипаха, а хиляди работници арменци се замениха с турци. Същото стана и вътре в Армения: никой не се остави на мястото, дето му бе работата, дето печелеше и си изкарваше прехраната. Тази мярка във всичката си ширина и с всички строгости, дори и с нарушение на формални привилегии, е приложена и следва да се прилага върху българите. В Цариград се дигнаха и изпратиха за родните им места маса търговци, занаятчии и работници, без да им се даде време да уредят сметките си и ликвидират предприятията си. Особено широко и строго се прилага тази мярка в г. Солун, дето има най-много и с най-големи капитали и предприятия българи търговци: последните, макар да живеят от 20 и повече години в Солун и да имат недвижими имоти, са изпращат в родните си места, без да им се даде време да уредят или ликвидират търговските си работи. Същото става и с търговците, занаятчиите и работниците от вътрешността. Всеки се задига и праща в селото си или града си, дето ни къща, ни работа има. Но най-строго и скрупулно се прилага тази мярка спрямо интелигентните сили – директори, учители, представители на общини и свещеници. На тая минута всички учители българи буквално са задигнати и изпратени за родните им места: едни са натирени в България, отдето са, а други, грамадното мнозинство на учителството – във вилаетите, в градовете и селата на Европейска Турция, отдето са. По тази причина училищата се затвориха и учениците се разпуснаха без време.

Не са пощадени и църковно-училищните председатели и някои енорийски свещеници. Макар председателите да се назначават въз основа на специални привилегии, дадени на Екзархията, и макар по въпроси училищни се признават за официални представители, а по чисто църковни за официозни в места, дето Екзархията няма официално ведомство, правителството дигна един по друг и изпрати в родните им места следните председатели: иконом Евтим Чешмеджиев, председател в гр. Сяр, изпрати в Скопие, йеромонах Аверкий, председател в Дойран, изпрати в гр. Тетово; йеромонах Методий, архиерейски наместник в гр. Кавадарци, изпрати в гр. Воден, а йеромонах Евгений, председател в Демир Хисар, иконом Стоян Гайгуров, председател в гр. Мелник, свещ. Димитрий Георгиев, председател в гр. Бараклии Джумая, затвори в гр. Сяр, свещеник Ив. Шишков, енорийски свещеник в гр. Демир Хисар, изпрати в гр. Костур и пр. С тия неоправдани от законите и привилегиите мерки правителството гони да постигне една по-дълбока цел: да парализира църковно-училищното дело и в поименованите градове и кази, да сплаши българското население и по този начин да го принуди да мине под Патриаршията. В този смисъл властите задружно с гръцките владици вече работят в Солун, Сяр, Мелник, Драма, Демир Хисар, Петрич, Лангаза и пр. Някои от турските чиновници отиват много далеч в ревността си да служат на гръцките владици: полицейският комисар в г. Петрич Исмаил ефенди издал заповед да не се говори по кафенетата, механите, чаршията и улицата по български, а всички да говорят по турски или по гръцки; новоназначеният мюдюрин в с. Гореме, Петричко, щом поел длъжността си, повикал първенците българи и им заповядал да се откажат от Екзархията и минат под Патриаршията. Мюдюринът казал на селяните, че всички българи екзархисти са лоши, неблагонадеждни и врагове на държавата. За да бъдат запазени и непреследвани от властта, първенците трябва заедно с цялото население да станат патриаршисти. Първенците възразили на мюдюрина, но последният почнал да работи по друг път: той вика селяните един по един, заплашва ги и ги принуждава да се подписват на един съставен от него арзухал; в арзухала подписалите заявяват, че се отказват от Екзархията и минават под Патриаршията. Гръцки архимандрити и владици, придружени от ескорт жандарми, кръстосват българските екзархийски села в Солунско, Лъгадинско, Серско, Демирхисарско и пр., влизат в църквите силом, късат и горят славянските и български книги и принуждават населението да се отказва от Екзархията. Гръцкият солунски архимандрит проповядва в присъствие на придружаващите го турски чиновници, че султанът не иска българи екзархисти в държавата, че всички екзархисти ще бъдат изтребени и пр. Така е проповядвал в Градобор, Негован, Зарово, Ново село; така проповядват и събратията му на българите в Серско, Демирхисарско, Петричко и пр.

II

Вторият вид мерки тепърва ще се прилагат: те естествено ще гонят да довършат онова, което по една или друга причина първите не са могли. Някои от тия мерки в известни точки на вилаетите вече се прилагат.

1. Ограничение на интелигентните сили и разсипване на културните институции. Всички български учители са ограничени в родните си места, някои дори и със семействата си. Никому не се позволява да напусне родното си място. Ако това остане за дълго така, немислимо е през идущата година да се отворят български училища във вилаетите. Същото може да се твърди и за българските църковно-училищни общини: ако респективните председатели останат ограничени дълго в родните си места, общините в Сяр, Демир Хисар, Мелник, Баракли Джумая, Дойран и пр. не може да функционират и българите екзархисти в ония места не само ще останат без свой законен представител, на чието име се издават позволителни за отваряне училища в града и казата, но и ще бъдат предоставени на пълната воля на разните пропаганди. Лесно може да се разбере какви сетнини ще носи мярката, за която е реч.

2. Разсипване и обедняване на търговците, промишлениците и занаятчиите. Това е най-пагубната и ужасна по сетнините си мярка, с каквато може да си служи една власт. С тази мярка в няколко години само повечето търговски и промишлени къщи в Армения, па дори и в Цариград, се опропастиха, а самите търговци и промишленици се обърнаха в слуги и просяци. Мярката се състои в това: властите не позволяват на търговците и промишлениците да излязат извън държавата да си набавят непосредно материали и стоки; повече: не им позволяват да слязат и до Цариград, па дори и да излязат извън мястото, дето са ограничени или дето са се намерили в 1897 и 1898 г. На оплакванията им, че имат да уреждат лични сметки с разни фабрики и търговски къщи и че трябва непосредно да уредят сметките и работите си с фабрикантите, властите им казват да сторят това с писма. На възраженията, че с писма не може да се свърши онова, за което е нужно лична среща, че има нужда да се направи избор на стоки и на машини в самите фабрики, властите им казват: „не може“, или пък ги съветват да се сдружат с някой мюсюлманин, когото да изпращат било в Цариград, било вън, като му открият кредит. Които фабриканти и търговци се сдружиха, в година-две видели заведенията си и кредита си минали в ръцете на мюсюлманите, а самите те останали и без кредит, и без капитали. И които приеха съдружници турци, и които не приеха, имаха една и съща участ: опропастиха се. Същото стана със занаятчиите и работниците. Ни един занаятчия, работник, па дори и жена не се пуска да излезе извън родното си място. По този начин в няколко години дюгенджиите затвориха дюгените си, занаятчии и работници останаха петимни за кора хляб. Познато е, че мизерията и гладът водят към отчаяние, а отчаянието тласка на кръстопътя, отдето се почват пътеките на крайностите. Слаби да се борят и отчаяни от мизерията, малодушните с тълпи меняват вяра и народност – едничкото нещо, на което ятаганът и властите не са могли да посегнат. Така мнозина арменци се изтурчиха, мнозина пък подириха напразно убежище в католицизма.

Вече същите мерки систематично се прилагат и срещу малцината българи – търговци и промишленици, както и срещу масата занаятчии и работници. В Цариград на единствения българин техник-промишленик Димков се забрани да излезе вън от държавата да отиде в Берлин, дето искаше да вземе участие в едно голямо железопътно предприятие. На същия не се позволи да отиде в Европа да представи едно свое техническо изобретение по железопътните релси. Кога поиска паспорт, властта обискира фабриката му, а самия него арестува и държа с месеци, т.е. дотогава, догдето търгът в Берлин стана. Същото така постъпи властта и с друг българин, който търгува със самовари. Но най-убийствени са мерките срещу търговците и занаятчиите във вътрешността. В Солун всички видни българи търговци, които правят обръщения с милиони през годината, са затворени. Които се освободят, пращат ги със семействата в родните им места, макар те да са заселени от 20 и повече години в Солун, дето имат и недвижими имоти. В Солун не се оставят дори да ликвидират и уредят търговските си работи. Така постъпя властта и с търговците, занаятчиите и работниците във вътрешността. Щом е българин, търговецът, занаятчията, работникът нямат право да се мръднат вън от селото или града, дето са ограничени и оставени под надзора на полицията. В Костурско и Битолско и пр. властта не дава паспорти на търговци, занаятчии и работници българи за Цариград, дето обикновено с десетки хиляди изкарват прехраната си. Не оставя ги да отиват и в другите вътрешни градове. Тази мярка се прилага дори и върху кираджии-полицаджиите, които редовно идват в Цариград да прибират от градинарите и млекарите пари за изплащане на царското даждие. Ала ако българите кираджии заявят, че са „рум-милети“, властите им дават паспорти и ги пускат за Цариград. Запитани защо чиновниците изнасилват с паспортите българите да се отказват от народността и църквата си, като ги принуждават да се обръщат към гръцкия владика за „илми-хабери“, че били „гърци“, властите в гр. Костур отговорили, че имало разпоредба от битолското вилаетско управление, да се не дават паспорти на българи. Чиновниците в случая не насилвали българите да меняват църквата и народността си, но просто издавали паспорти на ония, които им представят свидетелство, че са патриаршисти. Заповедта на вилаетското управление е телеграфическа с дата 23 април т.г. Тя гласи буквално: Запрещава се да се дава позволение на българите да отиват на чужбина, а особено в Цариград. Такива телеграфически заповеди са издали и другите вилаетски управления; поради това и същите спънки се правят на българите в Серския и другите санджаци.

3. Задлъжняване под вид на помощ населението, разпродаване имота му и заселяване християнските села с турци. Това е друга мярка, чрез която турското правителство постепенно и систематично вмъква в чисто християнските села турски семейства, а някои пък християнски села заселява изцяло с турци. В Армения, дето тази мярка широко се прилага, се наброяват със стотина селата, в които християните са заменени с турци. Планът е много прост. Ползвано от настаналата немотия и глад подир въстанието и кланетата в 1896 и 1897 в Армения. турското правителство раздаде под тежки условия и за определен срок помощи на гладуващото християнско население. От друга пък страна, то взема строги мерки, каквото никой работник да не отива в чужбина на работа. На срока християните не можеха да се издължат, защото им се отне всяка възможност да заработят нещо. Властта почна да продава имотите на длъжниците за дълг на хазната. Продажбата следва и до тая минута. Купувачи се явяват само турци. Щом 10-на турски семейства купят къщи и ниви в известно християнско село, те стават пълни господари и на всички останали християнски къщи и имоти. На християните в селото остава да направят едно от двете: или да напуснат селото и да се изселят, или пък да се потурчат. Едни прегръщат едното, други другото, а правителството върви сигурно към своята държавна цел: намалява броя на арменците и постепенно убива правото им като народ с болшинство сред турците.

Същите мерки, същите заеми в помощи, същите продажби, същите турци купувачи ще се повторят и в европейските вилаети. Разликата ще бъде само в народността на християни и мюсюлмани: наместо арменци християните ще бъдат българи, а наместо кюрди мюсюлманите ще бъдат турци, арнаути, помаци и пр. Условията така също се повтарят: кланета станаха и стават, въстанието продължава; гладът още отсега засиля в Битолско, Прилепско, Кичевско, Костурско, Леринско и пр. Както в Армения, правителството ще си притече с милосърдието си: ще даде помощи на гладуващите може би на още по-тежки условия. Мерките така също се повтарят: ограничени и поставени под надзора на полицията, десетки хиляди работници, които всяка година изкарват прехрана за себе си и за поддръжка на държавата в България, Румъния, Цариград и пр., не се пускат вън от селото си да заработят нещо. В Македония, това положително може да се твърди, земята лесно ще мине в ръцете на турците, българските села във вилаетите лесно ще прошерат с турски. Дори и сега българското население не навред е пълен стопанин на земята във вилаетите: в Солунския вилает от 899 села и градове, заселени с българи, 345 села са пълни чифлици и 83 смесени чифлици, в които работят българи; в Скопския вилает от 766 села и градове 221 са пълни и 94 смесени чифлици; в Битолския от 811 села и градове 169 са пълни и 106 смесени чифлици. В чифлигарското и робско положение се крие мизерията на българина във вилаетите; в тях трябва да се дири и половината, ако не и същинската причина на смутовете, които стават днес в европейските вилаети на империята. Земята и земеделието, после религията са запазили и съхранили българина през бурите и вековете. Ако се остави турското правителство да отнеме земята на повечето от българите във вилаетите и да ги изтласка из най-хубавите и плодовити лъки, това ще бъде най-голямата злочестина за целокупния български народ. Отнеме ли се земята на българина във вилаетите, отнема му се народността и религията, убива се и бъдещето му.

4. Събиране данъците за няколко години напред. Това е една мярка, всякога практикувана в Турция. В Армения тя се приложи най-широко, за да се тури в паралел продажбата на покъщнината и провизиите с тая на къщите и земите, та да се разори и унищи по-скоро арменското население. Такова събиране на данъците е почнато и в европейските вилаети: всички българи са потиснати да изплатят за две и повече години данъка си. За да съберат тия данъци, трябва да се продаде от покъщнината всичко онова, което по една или друга причина не е ограбено от войници и башибозуци.

5. Разсипване материално семействата с данъка бедел. Това е най-възмутителната и най-жестока мярка спрямо арменското население. Ползвано от това, че повечето селяни по невежество не извадили с време на децата си нофузи, т.е. не ги записали при рождението в нофузните книги, правителството дало срок от една година на всички арменци, които нямат за себе и за децата си нофузи, да побързат и се снабдят с такива. Наедно с това обявило, че които не се съобразят със заповедта, ще бъдат глобени през следващата година. Селяните побързали и си извадили нофузи. Като направило списък на всички, които си извадили нофузи, правителството едновременно разпоредило да се поиска беделът за по няколко години от всичко просрочници. Между просрочниците има с хиляди мъже на по 40–45 години, има такива по 2-ма и 3-ма в семейство. И правителството събира сега бедел от просрочниците изведнъж по за 10, 15 и дори 20 години. Понеже населението е голо, властите събират по екзекутивен начин бедела, като продават мило и драго на длъжниците. Това е хвърлило в ужас злочестите длъжници. Мнозина, за да се изплатят, принудени са да продават дори и децата си. В европейските вилаети така също има с хиляди българи, които по една или друга причина не са извадили за всички членове на семейството си нофузи. Няма съмнение, че при пръв случай правителството ще постъпи и с българите просрочници така, както прави с арменците сега.

Такива грозни са, господин Министре, мерките, част от които турците вече прилагат върху българите във вилаетите сега и част от които тепърва кроят да прилагат. Като допълняме поверителното си от 17 май т.г. под № 16, ние счетохме за свой свещен дълг да изброим по име мерките, да посочим и конкретни примери за прилагането им, както и да изтъкнем какво се гони с всяка мярка отделно и какво с всички изобщо. Ясно е, не се съмняваме, онова, което се гони; ясен е и дългът, който българското правителство и Българската църква имат да превземат с мъдри, бързи и ефикасни мерки идеята и целта на турските държавници. Не можем да предречем доколко Турция, додето на границите й стои една България с 250 хилядна щика, ще успее да достигне резултатите в Армения, т.е. да намали българското население и да го постави по численост, рол и значение последно не само между турското, но и между най-мощното по брой другородно християнско население, но ние имаме пълна вяра във високия патриотизъм на българското правителство, както и в решителността на българския народ да запази земята си, броя си, мощта си, честта си, светлосив си на ореола си и бъдещето си.

Призоваваме на Вас, господине Министре, божията благодат и оставаме Ваш усърден во Христе молитствовател:

Екзарх българский: Йосиф

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а. е. 1895, л. 91–108. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 4

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ДО MBРИ ЗА НАТИСКА НА ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР И МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ НА ТУРЦИЯ БЪЛГАРСКИЯТ ЕКЗАРХ ДА ИЗПРАТИ ОКРЪЖНО ДО ПАСТВОТО СИ С УМИРОТВОРИТЕЛНА ЦЕЛ

ЦАРИГРАД, 25 АВГУСТ 1903 Г.

 

Бързо и секретно

Господине Министре,

От един месец насам императорското правителство не престава да ни притиска с едно свое искане. На 22 юлий бидохме повикани в двореца, дето Н. В. Великият везир и Н. Високопревъзходителство министърът на външните работи, като ни съобщиха, че очакваното въстание било избухнало вече в Битолския вилает и че правителството вземало всички военни мерки за бързото му потушаване, изискаха ни от височайше име да издадем окръжно до паството си с умиротворителна цел. На 31 юлий бидохме повторно повикани в двореца. Тахсин паша, първият секретар, поднови искането за окръжно, като изтъкна, че е наш дълг към държавата да съдействуваме за възстановявание обществения порядък и че тоя дълг гръцкият и арменският патрици би изпълнили при първа покана. На 7 август с формално тескере Министерството на правосъдието и на изповеданията по везирска заповед ни съобщи, че се предписало на главния инспектор Хилми паша да издаде и пръсне навред обявления до християнското население, да не слуша заблужденията и измамите на размирническите комитети, а да се усмири и прибере по домовете си, и покани и нас да отправим същите съвети към населението. На 18 август в 11 часа през нощта нарочен султански пратеник, главният военен прокурор Решад паша, дохажда в Екзархията и по повод на слуховете по някакви атентати в Цариград през 19 август поиска ни да подействуваме за предотвратяването им чрез съвети до населението, защото инак правителството щяло да постъпи най-строго в случай на нарушение на порядъка. Настояванията на правителството в посочения смисъл достигнаха до върха си на 19 август, кога по обичая бяхме отишли в двореца да поднесем приветствията си по случай празника на царското възцаряване. Тук, преди да бъдем приети с другите духовни началници от Н. И. Величество, трябваше на два пъти да имаме свиждание с Тахсин паша. Н. В. Превъзходителство настоятелно ни изискваше да дадем енергичната си подкрепа за усмиряване на въстаниците, да излезем и явно ги осъдим с афоресване, да дадем дела, а не само думи за вярност, като забележи, че за по-нататъшните последствия ставали сме вече и ние отговорни. Н. В. султанът бил крайно огорчен от непризнателността на българите, към които особено благоволял и които толкова облагодетелствувал, а те не оценили дори и досегашното му милостиво отнасяне към въстаниците, та щял сега да постъпи най-строго с последните. Първият секретар свързваше дори въпроса за приемането ни от падишаха с даването на дума, че него ден няма нищо лошо да се случи в столицата, като да зависяше това от нас. В заключение той каза, че за нас Н. Величество трябвало да бъде всичко и нам оставало да изберем: или да слушаме съветите му и да осигурим благосъстоянието на църква и народ, или да ги отхвърлим и турим в опасност и самата Екзархия.

При всяко поискване на окръжното, за което е дума, ние не преставахме да молим да ни освободи Н. Величество от тая работа, която няма да принесе никаква полза на правителството, а нас поставя в твърде трудно положение, защото, първо и първо, не с окръжни и афоресвания се усмирява едно население, което в несносното си положение е потърсило спасение в оръжието, а правителството не прави нищо, за да разбере и по възможност удовлетвори исканията му да пренесе лек на болките му. Второ, и миналата есен при избухването на въстанието в Серския санджак и в Костурско ние на два пъти издавахме такива окръжни и по желание на двореца обещавахме на населението реформи, но резултатът бе, че цели села бидоха изгорени, съсипани или ограбени и множество хора избити, а ние като пастир не искаме да вземаме на душата си такива жертви. Трето, въстаналото население иска от нас като негов религиозен началник да издигнем гласа си в защита на човешките му правдини, а ако не сторим това, то поне да стоим неутрални. Четвърто, голяма част от екзархийските органи в провинцията – архиерейски наместници, общински председатели, свещеници и учители, са арестувани, интернирани или забегнали, така че сега няма до кого да пишем окръжно. Пето, правителството само е подкопало авторитета и престижа на Екзархията, като е усвоило системата да не удовлетворява и най-малката й просба, да подхвърля на притеснения и онеправдания паството й, да покровителствува всячески гръцката и сръбската пропаганда в усилията им за разпокъсване и обезличаване на българската народност във вилаетите. Но правителството в разискване не влиза и резони не слуша. То си стои непоколебимо на своето: изпълнете волята на Н. Величество и дълга си към държавата.

Така ние сме поставени пред дилемата: или да откажем да изпълним правителственото искане и да турим на карта всичко придобито досега и самото съществуване на Екзархията, или да го изпълним и понесем, макар по неволя, морална отговорност пред паството и съвестта си, ако населението стане жертва, както есенес, на нови и по-жестоки измами, защото никой никакви гаранции не дава ни нам, ни нему.

Както виждате, господине Министре, Екзархията не иска да се меси в работи между правителството и комитетите, в какъвто смисъл се изказвате и Вие в телеграмата си под № 343, но правителството въпреки волята й я въвлича в тях.

Понеже след 3–4 деня ще дойдат да ни искат окончателния отговор, счетохме за свой дълг да поискаме предварително мнението на княжеското правителство по тоя съдбоносен в настоящите тежки обстоятелства въпрос. Твърдо вярваме, че то, проникнато от всичката важност на въпроса и от последствията, които би имало разрешаванието му в тоя или оня смисъл, ще побърза да ни даде туй си мнение.

Призоваваме на Вас Божията благодат и оставаме Ваш усърден во Христе молитствовател

Екзарх българский Йосиф

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 1873, л. 112-113. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 5

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ ДО МВРИ С ПРИЛОЖЕНО ПИСМО ОТ ТУРСКИЯ КОМИСАР В БЪЛГАРИЯ АЛИ ФЕРУХ, СЪДЪРЖАЩО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ И ЗАКАНА СРЕЩУ ПРАВАТА И ИНСТИТУЦИИТЕ НА ЕКЗАРХИЯТА

ЦАРИГРАД, 8 ДЕКЕМВРИ 1903 Г.

 

Поверително

Господине Министре,

Отоманският комисар в г. София Негово Превъзходителство Ферух бей се е обърнал към нас с приложеното тук писмо, което Ви изпращаме поверително в превод. Макар със забележка „частно“, писмото, както ще видите, по съдържание и дух излиза извън пределите на частните: то вън от оплакванията, основател ни или не, е едно официозно предупреждение срещу Екзархията и една внушителна закана срещу нейните права и институции. Отдавна ред факти изтъкват, че Високата порта има спрямо Екзархията установен план, който в съюз с Патриаршията вече отдавна е почнала да прилага. Без да се дири отде е вдъхната идеята на писмото, т.е. дали тя е проява на действителни несправедливости, вършени от чиновниците в княжеството спрямо мюфтиите и мюсюлманското население, или тя е внушена не без тънки съображения от тук, а комисарят, за да й даде удобовидна обвивка, я туря в свръзка с несправедливостите, за които говори, намираме, че предупрежденията и заканите, излизащи особено в днешните обстоятелства из устата на едно тъй официално лице, са симптоматични и като такива не само заслужават най-сериозно внимание, но и налагат да бъдем нащрек.

Като оставаме Вам, господине Министре, да оцените доколко са оправдани оплакванията на отоманския комисар, чест имаме да Ви молим да благоволите да направите законното и възможното по оплакванията; ако би че има у тях нещо основателно, та да се парализира планът на Високата порта, като й се отнеме всеки претекст да оправдава незаконностите и насилията си спрямо Екзархията и нейните учреждения. Нашето ходатайство по оплакванията, за които е реч в частното писмо, ако има ефект, ще спомогне ако не друго, поне да се омекотят, макар и временно, неприязнените чувства в тукашните ръководещи кръгове спрямо Екзархията, която още от първия ни отказ да изпратим увещателно окръжно към населението във вилаетите виси на косъм.

Като Ви молим да имате добрината да ни уведомите, ако е възможно по-скоро, за онова, което ще благоволите да направите по нашето ходатайство, за да отговорим на Негово Превъзходителство Ферух бея, призоваваме на Вас, господине Министре, Божията благодат и оставаме Ваш усърден во Христе молитствовател

+ Екзарх българский Йосиф

 

Ваше Блаженство,

Мюфтиите в Княжеството и Източна Румелия, които изпълняват шериатските постановления, са изложени на всякакви безправни нападения от страна на чиновниците и всички старания, съвети и съобщения на комисарството относително този въпрос са останали безплодни. Дошло е вече време да се тури край на тези насилия. Княжеските и румелийски чиновници въпреки толковато милости, благоволения и покровителство на Н. И. В. султана, както и княжеството, така и за българската народност и религия изобщо, а особено за това, че остави Ваше Блаженство в Цариград и затвърди катедрата Ви там, своеволно и без всяко право уволняват и назначават мюфтиите. Додето още отоманското правителство не е прибягнало до репресалии, реших да се обърна и до Ваше Блаженство по въпроса, същността на който предварително обясних на представителите на чуждите държави тук, да Ви заявя, та да не остане ни на косъм място за оплакване, когато правителството ни по необходимост вземе същите мерки и спрямо подведомствените Ви духовни чиновници.

Смея да привлека особеното внимание на Ваше Блаженство, че вън от прискърбните работи, за които е реч, се вършат и своеволия върху мюсюлманското население, джамиите и вакуфите, като вярвам, че Вие няма да одобрите и строго ще осъдите тия незаконности и ще направите надлежни постъпки пред княжеското правителство за уреждане въпроса по добър начин. Ето същността на въпроса: комисарството представи за вакантния в г. София от няколко месеца насам мюфтийски пост две лица – шуменския и търновския мюфтии, но правителството не ги прие, първия под предлог, че при изборите работил против сегашното правителство, а втория, комуто временно бе поверено да изпълнява мюфтийската длъжност, че, напротив, не взел участие в изборите да помогне на правителството. Правителството настоява сега да се назначи друго лице. Ще оцените, че да се правят духовните лица оръдие в изборите, да се внася партизанство дори в религията и да се уволняват и назначават под разни несъстоятелни предлози мюфтиите, което е право само на Негово Височество Шейх юл ислямина, това са неща, които трябва веднага да се забранят, като се възстанови старият ред на нещата.

Известни са на Ваше Блаженство следствията, които донесе и ще донася Фермилиановият въпрос. Тези следствия се дължат на това, че постъпките, които правих по същия въпрос пред княжеското правителство и при Даневия кабинет, останаха без резултат и обстоятелствата ме осветлиха и по други работи. Ако така безполезно се протака мюфтийският въпрос, той ще донесе резултати, които ще струват не един, а няколко фермилиански въпроси.

Горното съобщавам на Ваше Блаженство като доброжелател и Ви поднасям и др. и пр.

Турски комисар в България: Али Ферих

23 ноември 1903 г.

ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 1885, л. 31. Оригинал. Ръкопис.