И ПРЕЗ 1903 Г. ЗА СРЪБСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ Е ЯСНО ЧЕ МАКЕДОНИЯ Е БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ И РЕВОЛЮЦИОННАТА Й ОРГАНИЗАЦИЯ Е СЪЩО БЪЛГАРСКА

Въпреки, че трудно могат да се кажат добри думи за скопската историография все пак има някои издания, които заслужават нашето внимание. Едно от тях е обемистият том „Извештай од 1903 година на српските консули, митрополити и училиштни инспектори во Македония“, който беше подготвен и издаден през 1954 г. от покойния Любен Лапе. Този документален сборник съдържа сръбски дипломатически документи от 1903 г., т.е. от времето преди да се активизира и започне да действа в Македония сръбската въоръжена пропаганда. До това време сръбската външна политика все още разчита да посърби Македония със средствата на културно-просветната и църковна пропаганда. Най-голямото й завоевание до този момент с тези средства е настаняването на сърбина Фирмилиян за скопски митрополит под влияние на руския натиск върху Високата порта и Цариградската патриаршия. Съществуват и други издания, в които Л. Лапе отпечатва документи, свидетелстващи за българския характер на Македония, както и на революционната организация на македонските и тракийските българи.

Въпреки, че сръбската дипломация строго се придържа към прилагането на Начертанието на Гарашанин сръбската дипломация все още отчита, че в Македония живеят българи и че ВМОРО е тяхната революционна организация. За това са свидетелство и документите, които ще имате възможност да прочетете по-долу, които са извлечени от посочения по-горе сборник. В сборника са включени и рапортите на видните сръбски дипломати, сред които са сръбските генерални консули в Битоля и Скопие Михайло Ристич и Милан П. Куртович до министъра на външните работи в Белград. Те отразяват борбата на македонските българи за свобода и за подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.

Те са и свидетелство и за трудните завоевания на сръбската пропаганда в Македония, която ще се активизира особено много след погрома на въстанието от 1903 г. и по-точно след тайната среща на сръбски държавници, политици и дипломати през 1904 г.

Но това, което е очебийно за всеки непредубеден читател, включително и за тези около Вардара е че през 1903 г. и за сръбската дипломация е ясно, че в Македония живеят българи и революционната борба, която се води там е под ръководството на българската ВМОРО.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

 

№ 1

ДОКЛАД ОТ СРЪБСКИЯ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ В БИТОЛЯ М. РИСТИЧ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ С. ЛОЗАНИЧ ЗА БЪЛГАРСКИЯ СЪСТАВ НА РЕВОЛЮЦИОННИТЕ КОМИТЕТИ В МАКЕДОНИЯ И ТЯХНАТА ДЕЙНОСТ.

БИТОЛЯ, 25 ЯНУАРИ 1903 Г.

 

Господин министър,

Настоящия доклад, както и почти всички досегашни, трябва да започна с това, че и този път ще подновя толкова пъти повтаряното известие в моите по-раншни подобни писма, а то е, че той не ще съдържа нищо друго освен известия за тежкото положение на тукашното християнско население, за убийства, палежи, насилвания, изнудвания от всякакъв вид и то така, че рядко се случва каквото и да е най-незначително събитие, а такива стават всекидневно, да не донася още по-големи беди на славянския елемент. Това бедствено положение е толкова всеобщо, така е обхванало целия вилает, че рядко ще се случи нещо, което заслужава да се отбележи и което да не носи белезите на гореспоменатите нещастия. Докладите за обстановката във вилаета стават все повече и повече само голи констатации на ония свирепства и зверства, които тези хора понасят и които им идват от все по-различни страни и все повече, така че за тези доклади отдавна вече е станало подходящо названието „доклади за нещастията и бедите на християните във вилаета“. Тогава, когато всички вестници изнасят съобщения за някакви реформи, за някакви обещани мерки за подобряване положението на християнското население в Македония, ние, консулите, всеки ден трупаме все повече данни за страданията на това население, продължаваме страница по страница своите доклади за тях, редим ги по дати, които все повече се приближават една до друга.

От масата бележки, които имам пред себе си, ще опитам да направя няколко извлечения, за да бъдат по-прегледни и за да бъде по-ясна картината на сегашното положение във вилаета.

ЗА КОМИТЕТСКАТА ДЕЙНОСТ И СТЪЛКНОВЕНИЯТА

На онзи, който не следи редовно събитията в Европейска Турция, може да му стори малко чудно да се говори за някаква дейност и за стълкновения през това зимно време и наистина би било така, ако македонският въпрос се развиваше нормално, както през миналите години. Моите по-раншни доклади не са известявали за такава активна дейност и такъв голям брой стълкновения на комитетските чети с турската войска, колкото имам сега да отбележа. Това бързане на комитетите показва, че те искат да свършат колкото се може по-скоро своята работа: не с непосредствената цел да освободят от турския ярем своите братя, не за да постигнат сами съединението на Македония с България или поне да извоюват нейната автономия, а най-после да поставят този въпрос за решаване пред Великите сили по начин, който би бил, разбира се, в полза на държавната политика на България. В последно време Европа е заинтересувана от положението в Македония повече откогато и да било и това настроение се използува от комитетите, или по-точно от ония, които ги ръководят, за да ускорят събитията, така че тя да пристъпи и към интервенция. По много поводи е повтаряно, и аз споделям това мнение, че тукашният народ не е способен поне засега, за въстание, а това навярно добре знаят и комитетите и тогава необяснима е тази тяхна толкова голяма дейност през тези месеци, ако обяснението не намерим в гореказаното. Впрочем не е възможно в извънредно близко време, до месец-два, да не бъдем изправени пред събития, които ще имат съдбоносни последици за всички балкански народи.

До преди повече от година време дейността на комитета имаше чисто български характер, те носеха българското знаме на освобождението, свои привърженици те намираха само сред ония, които са прегърнали българската народна идея. От нашите и от гръкоманите се чуждееха, даже се бояха и дори се предпазваха от тях с различни заплашвания. В последно време те издигнаха знамето за освобождение на християните въобще и изведнаж започнаха да се обръщат за помощ и сътрудничество към всички християни, от каквато и народност да са. Оттогава те въоръжават всички християнски села, разпределят по тях данък за „общото дело“, отсядат на конак свободно у тях, а те ги приемат отчасти от страх, но най-вече от общото за всички чувство, че им е все едно как ще се наричат ония, които ще ги освободят от злото и непоносимо положение. Този обрат е от голямо значение за нас и аз имам чест, господин министър, нарочно да ви обърна вниманието на него. Действувайки за „общото дело“ комитетите безспорно ще имат явните симпатии на цялото тукашно население, но не трябва да се изпуска предвид обстоятелството, че те си остават български комитети и винаги са ръководени от София. След своите различни фази и национални борби македонският въпрос получи своята последна политическа характеристика: това е идеята за освобождение. Досегашните различни настроения на населението станаха сега едно единствено и който от претендентите за тази област успее да ръководи това настроение, той ще спечели, а безспорно това ще бъде за сметка на голямата загуба на останалите. Засега то е напълно в ръцете на българите, но не е късно да се помисли за начина, по който бихме и ние направили нещо в това направление.

Най-главната работа на комитетите, откакто повече нямат нужда да печелят привърженици, след като издигнаха знамето за освобождение на всички християни, е въоръжаването на народа и събирането на парични пожертвования. Тази дейност те извършват напълно организирано: за всяко село определят колко пушки са необходими, за което от селяните взимат парите предварително, по три турски лири за пушка, като за най-бедните плащат други, които са по-имотни, или в същност цялото село. В селото се определя нещо като малка комисия, която отговаря за събирането на пожертвованията; комитетът впрочем предварително е определил кой колко трябва да даде; най-малкият принос е един грош месечно. Няма съмнение, че тази работа отначало не е вървяла леко, но сега имат все по-малко неприятности. Ето как те действуват по техните – българските – села: „Във всяко село, писа ми учителят Чакширлиевич за Охридска област, освен нашите, е установена каса, в която всеки съобразно със своето състояние внася, било в пари, било в натура. В пари, дори и от по-бедните селяни, се взима по един грош. Тези каси са създадени с цел от тях да се хранят и подпомагат ония, които са арестувани за делото. Извършен е и опис на имота и живата стока, като това е станало по следния начин. При създаването на споменатите каси, когато селяните са запитани кой колко може да внася и когато селяните не могат сами помежду си да уредят това, тогава четите, за да уредят този въпрос, питат всеки селянин колко земя, коне, говеда, овце и т.н. има; това се записва и според него се определя кой колко в пари, а кой в натура ще дава; списъкът задържали четите, с каква цел не се знае. Четите са наредили на жените да свалят от себе си всички накити. Понеже почти всички накити на селянките са направени от продупчени пари (юзлуци), висяли нанизани на конец по женските рокли, чаршията се напълни е такива пари. Нашите хора от няколко села идваха и искаха съвет какво да правят. Аз ги съветвах съобразно инструкциите на Министерството: да не приемат пушки; но разбрах, че те все пак ще трябва да приемат. В село Лисолай на три часа път от Битоля, където няма нито един бугараш комитите са идвали няколко пъти и са заставяли учителя да нареди на селяните да приемат оръжие. Напразно последният се старал да постъпи съобразно моите указания, защото селяните не са могли да го послушат. А полезно е да се припомни, че в това село има дванадесет гръкомански къщи, които също така са приели пушки. Комитите са наредили чисто нашето село Тополчани да бъде готово винаги да приеме до шестдесет техни хора. Затова са дори нареди кои къщи ще ги приемат, а това са: къщата на Мицко Божинович, Цветко Джорджевич, Пера Трайчевич и Никола Цветкович. Тези последните са задължили да събират месечни вноски от селяните. Така се опитали да работят дори в нашето село Дримкол. „На 26 ноември, пише ми учителят, нашият селянин от Боровец Петър Стоянович бил по своя работа в Ябланица, където сега през зимата пребивава дримколската чета, и същите са го повикали и му предложили да поработи да може четата да има достъп и в Боровец. На това Петър без никакви заобиколки рекъл на войводата, че четата не е заслужила да бъде подпомагана от боровчани, защото досега нищо добро не е направила, когато Рамадан (известен разбойник и зулумджия) свободно шета и изнудва селото. Вместо четата да застане на пътя на Рамадановите зулуми, тя забранява на селото да тачи своята слава, тази най-голяма сръбска светиня“. Така се бранят нашите, когато се налага да разговарят с комитите, но по всичко изглежда, че ще трябва по-другояче да се работи, защото когато веднъж бъдат изправени пред събитията, няма съмнение, че ще бъдат солидарни с въстаниците. Че такова е настроението, ето какво ми пише директорът на охридските училища:

„Комитетът в Охрид иска и ние да се въоръжаваме, с нареждане, ако не направим това, в случай на въстание ще ни считат за противници и в никакъв случай няма да ни щадят. За въоръжаването дадоха облекчение – всичко, което ни е потребно, те ще доставят, а ние само да платим стойността. По тази причина, моето мнение, господине, е било и сега е, че трябва да ни помогнете, та за всеки случай да не бъдем с празни ръце и, разбира се, само по ваше нареждане ще правя каквото трябва.“

Напълно е понятно, че нашият директор пише така; такова настроение аз съм забелязал у всички ония, които са идвали при мене за съвет какво поведение да имат по отношение на сегашната комитетска дейност. Както човек пред буря търси някакъв заслон, така и нашите хора биха желали сегашните бурни събития да не ги заварят с празни ръце. Ние им даваме съвети, които не биха могли да ги спасят от огъня и пушките. А комитетите им предлагат пушки да се бранят с тях и всеки ден им показват, че са готови да загинат за тях. Не ще бъде следователно някакво чудо, ако в извънредно кратко време нашите съвети останат само празни думи. Защото докато досега повече или по-малко комитетите трябваше да им предлагат оръжие, имаме вече примери, че то се търси и дори в пренасянето му се ангажират жените. В Охрид един младеж, Тома Ставрич 16–17 годишен се спогодил с комитета срещу три турски лири да му доставят пушка с 50 фишека. На 29 миналия месец една подир друга три жени са влезли в къщата на Тома и под роклята си са пренесли отделни части, от които Тома сглобил пушката.

Въоръжаването се върши по два начина: или селянинът сам си набавя пушка или комитетът му взема парите (три турски лири) и му я доставя по-късно. Пушките, които комитетът доставя са и система „Gras“, а за пренасянето им служат обикновено добре заплатени кираджии, които често са и мюсюлмани. От Охрид ме известиха, че през първата половина на ноември с помощта на турци са донесени девет товара пушки в Струга и пушките са раздадени на селяните от Октиси, Горна и Долна Белица. Интересно е, че последните две са населени с власи. В края на месец октомври властите са заловили Наумче Митревич и един арнаутин да пренасят оръжие. Наумче е бил горен с нажежено желязо по ръцете и устните, за да каже кому е носил оръжието, но той не е казал. И Наумче, и арнаутина са още в затвора. Че комитетите плащат и на някои турци да им помагат в намирането на оръжие или да ги известяват за потери доказва и следният случай: на първи ноември подир една чета тръгнал отряд жандарми под ръководството на мулязима и заместник на охридския тозбашия Ахмед ага. Комитите били в село Велгощи. Когато Ахмед ага приближил селото, той с изстрел дал знак, та четата се измъкнала навреме. С основание се говореше, че Ахмед ага е подкупен и властта поради тези слухове му потърси отговорност и го арестува, но след няколко дни го пусна, защото Ахмед ага дал прилична сума за това. От Охрид ми съобщават че комитетът е дал повече от 100 турски лири за оръжие в Подградец, но оръжието още не е получил поради строгото претърсване на всички товари, които излизат от Подградец.

Макар че комитите се радват на симпатиите на тукашното население, все пак налага се да го държат в страх със силни заплашвания и ужасни отмъщения за ония, в които се усъмнят, че са предатели. Така постъпват по отношение на християните, а що се касае до турците, които в мнозинството си са халваджии, бозаджии, продавачи на тютюн, за да се обезопасят от тях, постарали се да отбиват селяните от търговията с тях. Пуснали са слух, че в тютюна, бозата и халвата има отрова, която турците са приготвили за християните и за това от тях никой нищо не взима, докато турчинът сам предварително не вкуси от стоката си. Тъй като тези слухове бяха най-силни по време на Рамазана, когото мюсюлманите по цял ден нищо не ядат, не пият и не вкусват, не е чудно че селяните бързо са повярвали на тези слухове, които комитите са пуснали. Дори тука в Битоля широко е разпространено, че контрабандния тютюн е отровен и християните не трябва да го купуват.

За пример ще приведа няколко случаи на комитетско отмъщение:

В Охрид се намира някой си Ванче Шандан, бивш крояч, който е познат като шпионин, а се говореше, че е добре плащан от полицията затова, че я известява за движението на комитета. На 10 ноември този Шандан отива със спахии в село Велгощи (Корчанска каза) и тъй като е било празник на местната черква, било пълно със селяни от околните села. Шандан разпитвал между тях за комитите, а освен това се опитал да повика един селянин по нареждане на спахията. Щом излезли със селянина от къщата, последният стрелял два пъти с револвера си и ранил Шандана в рамото. Поради този случай полицията веднага още на другата сутрин арестува 25 души във Велгощи.

На 11 ноември в едно преспанско село са убити една жена и един селянин, които са били подозирани като предатели.

На 18 ноември м.г. в с. Брежани убит е Сандре Терзиян, механджия.

На 18 ноември в Ресен е ранен д-р Марко, който като общински лекар е обикалял селата по повод на някакво убийство и тука е разузнавал по нещо за комитетите от селяните и доставял сведения на полицията. Ранили го някой си Драган, каруцар, Гьоре, касапин и Тъпанджиев. Докторът този ден седял с тримата в кафенето, а вечерта, като се връщал в къщи същите трима го нападнали в двора и с ножове го ранили на няколко места в главата и в слабините. Ако докторовата слугиня не била дочула шума и викала на помощ, нападателите щели да го убият. Властта още не е намерила нападателите, макар че извършила претърсвания на много места.

На 20 ноември м.г. нашият учител Чашкирлиевич е бил очевидец, когато тукашен младеж в Битоля е стрелял по познатия турски шпионин Унче. Като не го улучил нападателят побягнал в българската църква откъдето се спасил, без полицията да е могла да го намери.

На 15 януари т.г., тъй като чули, че мухтарят Трайче ги е издал на потерята, комитите отвели от с. Лесковица (Охридско) жена му Маса, петдесет и пет годишна, дъщеря му Петка – 18-годишна, племенницата му Анджа – 27-годишна и снаха му Цвета – 25-годишна и всички четири ги избили с ножове.

Няма съмнение, че някои тук и там търпят насилия и от комитетите и понякога се чуват оплаквания напълно основателни и против тях. Така:

На 17 ноември дойде в Охрид един селянин от Средоречие (Ортакол) и се оплака как четите малтретират хората по селата и ги принуждават да дават пари и как той няма повече да се върне в село, защото комитетът му определил да даде 18 лири за 6 пушки, иначе щял да бъде убит. Селянинът няма пари да даде и не смее да се завърне в селото си.

Преди една неделя директорът на крушевското училище ми съобщи, как комитите са определили на един наш сърбин 6 наполеона, колкото той не може да даде и ме молеше да помогна на този човек да побегне в Сърбия, защото иначе комитите ще го убият.

На 5 януари т.г. една чета отишла в Лопатица и търсила от селянина Здраво 30 турски лири. Последният нямал пари, та изпратил брат си да потърси. Брат му закъснял със завръщането и комитите започнали да бият Здраво. Жената на Здраво се спуснала да брани мъжа си, а комитите убили и двамата.

Дейността си в този вилает комитите са поделили на кази и във всяка каза ходи по една чета. Как се казват войводите им досега не съм имал сведения за всички кази, но знам че в Ресенската околия шетат 6 чети под ръководството на: поп Ристе от Велгощи, Арсо, бивш учител от Щип, Бише от с. Кривени и Никола Влахът. В Ортаколската чета войводата е Ристо от Присовяни с 22 четници; в Дримкол войвода е Цветан Геров от Ябланица е 17 четници; в Дебърцакол войвода е Деян Лактинец от с. Лактинье с 13 четници. И в другите чети броят на четниците не надхвърля 20.

Вследствие на по-активната дейност и раздвижване по причините, за които споменах в по-раншните си редове, не е чудно че в последно време стават по-чести стълкновения на всички чети с войската и имам чест да Ви ги съобщя, господин министър, хронологически, както са ставали и доколкото съм ги отбелязал в своите записки.

На 7 ноември м.г., рано сутринта отседнала за почивка в с. Бобошница (Леринска каза) една чета от 32 четника и се разпоредила в осем къщи, та в случай, че потерята налети на тях, да имат повече простор за борба и за изтегляне. Селяните ги молили да не остават в селото, защото знаели какви ужасни последици ще има не битката, а само слухът, че у тях са дохождали комитите и им заявили, че в противен случай ще известят властите за тяхното присъствие. Комитите им казали, че няма да си идат и че могат да известят властите. Така и станало и потерята вече била в селото около обед на същия ден, който бил четвъртък. Щом потерята дошла 28 четника напуснали селото, а четирима се затворили в поповата къща, за да издържат борбата с войската. От четвъртък по обед до неделя сутринта траяла престрелката, през което време войниците успели да запалят къщата, където били четиримата комити и те и четиримата изгорели. От войниците паднали 5 мъртви и трима тежко ранени. В стълкновението турците убили и две жени. Наред с поповата къща изгорели още 5 къщи, в една от които и две деца. Две други къщи са силно ощетени от пожара.

На 14 декември м.г., в събота вечерта потерята попаднала на една комитска чета от 10 души в с. Брезово (Демирхисарско) и същата нощ започва бой. Комитите не пожелали да се спасяват, а приели битката. Престрелката траяла до неделя сутринта, а през това време селяните заедно със семействата си избягали в гората. Говори се, че 7 войника загинали, между които и един офицер (последният тежко ранен е докаран в Битоля, където след няколко часа издъхва). Сутринта комитите напуснали селото, като оставили двама мъртви. В неделя престрелката продължила цял ден по околните села, а в понеделник е изпратена конница на помощ. В селото изгаряли 6 къщи, които башибозуците подпалили. По повод на това тукашният руски консул отиде при валията и го помоли да изпрати един чиновник, който да провери дали къщите са подпалени от башибозука и валията приел това, дори предложил с чиновника да отиде и един християнин от Битоля. Г-н Ростковски отклонил това и било решено в Брезово да отиде адютанта на валията. След два дни Ростковски узнал, че адютанта още не е отишъл, но едновременно с това получил и известие, че полицията заставяла селяните да подпишат заявления, че къщите им не са подпалили башибозуците, а комитите и поради това напразно било да се настоява да се изпрати комисия.

На 10 т.м. една чета се сбила с потеря при с. Зашле (близо до Крушево). Говори се, че са загинали двама комити, а няколко свои ранени другари са отнесли със себе си. От войниците не са знае колко са паднали.

На 13 т.м. една чета от 18 четници под ръководството на поп Ристе от с. Велгощи се сражавала с войска при охридското село Койнско. Потерята съобщила за това на властите в Охрид и потърсила помощ и набързо се струпали около 200 души отчасти редовна войска, отчасти башибозук. След кратка схватка загиват от четата сам поп Ристе и още двамина, а един ранен бил хванат от турците и откаран в Охрид, където наскоро умрял. От жандармите трима загинали и двама били ранени, но говори се, че от останалата част от потерята са загинали още 20 души, защото от Охрид бил отнесен по пътя за Койнско един товар от хасе и платно, което се употребява за погребение на турците. След битката бил извършен обиск, при което турците са мъчили селяните, намерили 11 пушки от различен калибър и дванадесетина отвели в Охридския затвор, а селото ограбили. По-късно още двамина от селяните умрели от бой. Българският владика се оплакал с депеша в Цариград против постъпката на властите по отношение на християните. Той твърдял, че поп Ристе искал да се предаде с дружината си на потерята, но последната не искала да приеме и продължила борбата. Когато властите обадили на българския митрополит да вземе телата на двамата селяни, които умрели в затвора, последният не искал да приеме това и отново се оплакал в Цариград. След това събитие Койнско съвсем опустяло. Мнозинството от селяните били арестувани, а остатъка – 13 на брой – избягали в гората. Това събитие повлекло и арестуването на Леон Огнянов, секретар на българската митрополия в Охрид и някой си Янко, каикчия, който пренасял пушки на комитета от Подградец.

На 18 т.м. на една чета, която се намирала в една къща в с. Избища (Ресенска нахия), попада потеря от 30 войници. Веднага започнал бой, но тъй като комитите оказали голяма съпротива, изколили от къщата, застрашили позициите и причинили загуби на потерята, последната изпратила за помощ от Ресен, откъдето дошли башибозуци, но докато още помощта не била дошла една част от комитите напуща Избища и се отправя на път за с. Круше, където, говори се, пак се натъкнала на отред войска. Какво е станало там още не се знае. От комитите погинали двама, а трима са хванати живи. Говори се, че от турците има шест мъртви, но валията ми съобщи чрез своя драгоманин, че само двама жандарми са тежко ранени. Според това съобщение битката протекла по следния начин: къщата, в която били комитите, била обкръжена и когато комитите видели, че ще загинат някой си Гьорги, който дошъл от България и който предвождал четата, запалва къщата, като се провиква: „Предпочитам да изгоря жив, отколкото да се предам“ и така той и още двамина загинали, а петима били хванати живи и обезоръжени. Доколко е вярно това съобщение засега не знам още, но ми съобщават от Ресен, че са видели как властите изпратили една кола с гюмове пълни с гас и друга с муниции. На другия ден сутринта ресенските власти с депеша са търсили помощ от Битоля и от тука веднага е изпратено едно поделение от 150 войници с доктор и съдебен следовател.

Разбира се, след битката бил извършен обиск на селото и башибозуците са ограбили всичко, каквото са могли да вземат. Вчера и днес впрочем се носят слухове, че селяните от това село и от с. Круше и Лева Река избягали в гората, напущайки къщи и семейства. На 22 т.м. от тези три села са дошли 30–40 жени с деца и заедно с тях трима мъже да се оплакват на валията от постъпките на башибозука. Тукашния новоназначен каймакамин отпътува с няколко жандарми и войници за разследване в Ресен.

Преди да премина към изреждането на зулумите, които вършат разни харамии над това бедно население тук, искам да отбележа ония злини, които народът търпи от войската, от властите, от така наречените потери, против които нищо не може да се направи по редовен начин; а не ги отделям от този раздел, в който се говори за дейността и стълкновенията на комитите, затова защото тези най-нови и най-непоносими зулуми идват всички от това, че тези обществени пазачи на обществената безопасност – войската и полицията – са тръгнали между народа да търсят комитите и да го спасяват от тях. Не ги отделям още и поради това, че на основание на всичко, което досега казах за дейността на комитетите и на основание на сведенията за ужасните обиски, бих желал да направя кратко заключение за това как гледам на възможните пролетни събития.

На 15 ноември м.г. направено е претърсване в едно село в Охридска каза при някой си Шунди, Коста Каневчевич и Алексо Шнайдер. Намерен е един револвер и една двуцевка. Това претърсване е направено, защото преди това в с. Ничи (Бератска каза) са заловени повече от 40 пушки система „Gras“, а селяните казали, че са ги купували за Алексо Шнайдер, който е арестуван. На разпита нищо не признал.

На 17 ноември м.г., в неделя една чета под ръководството на някой си Блаже от е. Кривени (Ресенска нахия) останала да пренощува в с. Избища. На другия ден сутринта дошъл някой си турчин, халваджия в селото, и като видял, че има някакви съмнителни хора, изтичал в Ресен и обадил на властите. Селяните, знаейки че турчинът ще направи това, казали на комитите да се изтеглят от селото, което и последните направили, като отишли в с. Болно. Властите впрочем изпращат потеря подир четата. Потерята била съставена от заптиета и множество башибозук. Щом потерята дошла в селото веднага събрали целия народ, мъже, жени с децата и ги затворили в няколко къщи и ги държали цял ден без вода и хляб. В това време башибозуците тръгнали по къщите и търсейки оръжие, събрали и понесли със себе си всичко, що имало някаква ценност. Цял ден имало плач и писъци на нещастните селяни и особено на децата. След като потерята не намерила пушки, тръгнала към с. Болно, като понесла със себе си добра плячка. Комитите навреме узнават, че потерята иде, напущат Болно и отиват в Круша. Войската пренощува в Болно, тук се наяжда и напива добре за сметка на селяните и на другия ден се връща в Ресен.

На 19 ноември м.г. в с. Вардино, близо до Круше, се намирала една комитска чета от 18 души. Когато потерята дошла, комитите вече се изтеглили, но селото било претърсено, при което били намерени 13 пушки и 5 селяни са били откарани в затвора в Битоля. От Вардино потерята отишла в с. Слепче и там мъчила попадията и сина й да им каже къде е попът (последният не бил в селото) и да им дадат пушките. След като нищо не намерили отишли по-нататък.

На 31 декември м.г. потеря от 120 низами отишла в с. Дъмбени (Костурска каза) и извършила претърсване по всички къщи (селото има 250 къщи). Не намирайки нищо, потерята отишла в манастира „Св. Петка“ и там претърсила дори и олтара, търсейки пушки. Като не намерила нищо, избола очите на всички икони. В Дъмбени две къщи са напълно опустошени, защото низамите отнесли абсолютно всичко от тях. Когато напускали селото, накарали коджабашията да им подпише декларация, че войската платила всичката храна на селяните. На 8 т.м. селяните са подали жалба до валията и са приложили списък на окрадените вещи.

На 6 януари т.г. в с. Яворец (Кичевска област) аскери малтретирали селския кмет Миладин. Този ден сутринта дошли в неговата къща по сведение, че в нея има комити и щом потропали Миладин им отваря. Още щом отворил един аскер го удря така силно с пушката, че Миладин пада. Останалите аскери не са дали да го пребие. Като не намерили нищо, върнали се в Кичево. Миладина неговите са откарали на лечение в Кичево.

На 7 януари т.г. потеря отишла в селата Балденци и Врановци (Битолско поле) взела от двете села по пет селяни, мъчила ги да кажат къде са комитите и къде идват за храна. Тъй като последните не са знаели да кажат, били ги всичките десет по стъпалата. Като ги пущали, взели от тях писмено обещание, с което се обвързали, че до десет дни ще им посочат комитите.

На 9 януари потеря дошла в Ябланица, търсейки комитите, които вече успели да избягат. Юзбашията повел със себе си в Дебър кмета сърбина Йован Костич, настоятеля на нашето училище, двама общинари и българския поп Наум и в затвора ги мъчили да им кажат къде са комитите.

На 15 януари т.г. идваха при мене пет селяни от селата Бача, Доброяни и Живойна (Леринска каза) да се жалят от аскера, който на брой 50–100 души ходи от село на село да търси комитите. По селата проседяват по 24 часа и искат от селяните да им се даде да ядат и пият и ако им се откаже, бият и мъчат. И, което е най-тежко, тези обиколки се повтарят всеки 10–15 дена.

На 19 януари т.г. мюдирът от Струга тръгнал с 40 войници в с. Радожда да търси комити. Претърсил селото, но нищо не намерил.

Така стоят нещата с комитетската дейност в тези краища, а ето какви ужасни са последиците от тази дейност и държането на турските власти. Съдейки по бързането на комитетските кръгове, съдейки по тяхната подготовка, и не вярвайки, че за два-три месеца може да се предприеме нещо сериозно от страна на властите с оглед облекчаването положението на християните в тази страна, аз мисля, господин министре, че най-близкото бъдеще ще ни донесе събития, които ще имат голямо и съдбоносно значение за всички балкански народи, а и за нашия, и ние трябва да сме готови да дочакаме тези събития така, както изисква нашата държавно-национална политика. Палейки: селата, малтретирайки хората, взимайки им онова, което им е най-необходимо, посягайки на честта и живота им, турските власти ще довършат онова, за което комитетите би трябвало да работят още много години, а то е: да принудят този народ към отпор. Това крайно бедствие, това безизходно положение, което създават самите власти, ще го принудят да хване гората, а там ще, не ще, ще трябва да се присъедини към комитите. Ние вече имаме примери за това със селата Избища, Круше, Лева Река и то още през тези зимни месеци. Аз така гледам на възможните скорошни събития, освен ако някаква случайност не промени хода на събитията.

ЗА ЗУЛУМИТЕ

Когато окапят листата на дърветата харамиите обикновено се оттеглят в своите скривалища и мирно се радват на онова, що са оплячкосали през лятото, а тогава тукашният народ малко си отдъхва. Нему би олекнало и тази зима, ако не бяха тези най-нови зулуми от войската и жандармите, за които говорих малко по-горе. И макар че не съм отбелязал много нападения от харамии, трябва да констатирам, че войската и властта нарочно се е старала да замести горепосочените за времето, когато зулумджиите редовно се отморяват.

От Охрид имам сведения, че християните нямат мира от редифа. Последните плячкосват и насила отнемат пари и др. неща от селяните. Извън града пресрещат хората, които се връщат от пазар и им взимат до последната пара, която намерят у тях. По чаршията взимат от дюкяните каквото им трябва, без да плащат нищо. Има случаи, когато риба от ръката на човек взимат или дърва стоварени пред къща пренасят там, където те обитават. Влизат по дворищата и грабят долни дрехи, рокли и обуща и всичко друго каквото намерят, макар и с най-малка стойност. Същото прави и башибозукът. По време на Рамазана християните не смееха да излизат по улиците, защото последните ги нападаха и биеха.

На 21 октомври редифи оплячкосали къщата на Климент Каневчевич от Охрид, махала Канево.

На 27 октомври турци от Ресен убили четирима селяни от Кривени (на пътя Ресен–Охрид), затова, че комитите преди това убили двама турци от същото село. Властите са заловили четирима от убийците и ги отвели в Битоля.

На 28 октомври в с. Требенища (Ортакол) братът на прочутия хайдук Рамадан убил двама селяни, затова че не дали съгласието си той да им стане поляк, а вместо него са предпочели внука на някой си мюфтия.

На 31 октомври през нощта арнаути са отвели 230 кози на братята Спространови, касапи от Охрид. Властите изпратили в потеря подир тях някой си чауш Емин, който скоро се върнал и говорел, че не е луд да гони арнаутите чак до Дебър.

Деяр от Струга, познат злодей, имал да получава малко пари от своя чифчия Яне Гагале от с. Мишлешово. На 2 ноември Яне докарал няколко говеда в Струга да ги продава, за да изплати дълга си към Деяр. Но тъй като не могъл да ги продаде, върнал се на село и не смеел да се отзове на поканата на Деяр да дойде на посоченото му място, защото знаел, че последният ще го бие и малтретира. Деяр се разсърдил и същия ден привечер се вдига в Мишлешово, в къщата на Яне. Яне е трябвало да го пусне в къщата си като негов чифчия и Деяр немилостиво го бил и мъчил, а най-после се опитал да насили снахата на Яне. На последния притъмняло на очите, като видял че Деяр посегнал на честта на семейството му, хванал турчина за гушата и го удушил. Знаейки какво го очаква побягнал в гората при комитите заедно със сина си Яковче и внука си Александър. Заради убийството полицията затворила четирима селянина.

На 3 ноември тръгва потеря да търси убийците на Деяр и по пътя убиват двама селяни от Морунища, Коста, син на Никола Клечкар и неговия племенник Тане, които мирно са возили слама за продан в Струга.

На 5 ноември привечер арнаути са отвлекли повече от 100 овце от с. Долно Локочерей.

На 5 ноември изчезват двама турци от с. Пещани, които тръгнали за с. Елшани да си прибират дългове от селяните. И двамата са били големи зулумджии и се говори че комитите са ги убили. Затова са арестувани 16 селяни от Елшани и кмета на Пещани. За отмъщение турците на 25 ноември запалили три къщи в Елшани и ранили Аврам Трайкович (който по-късно умря в Охрид, където е отнесен за лечение), Денко Велянович и Петкан Костичев,

На 13 ноември побягнал при комитите някой си Стоян Ангелкович от с. Лабунища, който до миналото лято работи като млекар в Сърбия. Преди да побегне полицията няколко пъти го поканила да се яви, като не направил това, полицията сама отишла в селото да го върже и затвори и поискала от кмета Цветан сърбина да им предаде Стояна, с което последния се съгласил. Стоян замолил жандарма да му позволи да иде до къщи си и се приготви за затвора, което последният му разрешил, но под гаранция на кмета и общинския съветник. Стоян повече не се върнал, а жандаринът отвежда кмета и общинския съветник, след като предварително ги мъчил и бил.

В околностите на Старово (около Подградец) кръстосва прочутият разбойник Исмаил с 20 другари. Властите енергично го гонят и са определили за тази цел потеря под ръководството на Зулал бег, мюдюр от Гюкус (Елбасански санджак). На 13 ноември последният попаднал на Исмал и в с. Радожда (Охридско), влиза в бой с него, но Исмаил все пак се измъкнал.

По нечий донос, че Исмаил се намира в манастира „Св. Петка“ (на Охридското езеро) Зулал бег на 30 ноември претърсва монастира, но не намира Исмаила. Но тъй като калугерите признали, че миналата нощ Исмаил бил, там Зулал бег повежда със себе си игумена и всички слуги и ги мъчил да кажат къде е сега Исмаил.

На 15 декември е ранен селянина Андрея в с. Горенци (Ортакол) от бившия поляк, на чието място бил избран друг.

Прочутият разбойник Рамадан, родом от Боровец (Охридски Дримкол), за когото досега на няколко пъти споменавам, искал от нашия учител в Боровец да не отваря училището, докато селяните най-напред не му дадат 50 лири. Тъй като не ги получил на 16 декември, идва в нашето училище с още двама другари и чакал учителя. По щастлива случайност този ден учителят отишъл по-късно на училище, та учениците имали време да изтичат до него и да му съобщят, че Рамадан е в училището. Рамадан заплашва, че ще убие учителя и поп Матей Шуменкович.

Поради зулуми не смеят да се върнат в своето село и вече повече от 10 месеца стоят в Охрид: поп Анастас Темянов, игумен на манастира „Св. Петка“; поп Успиян Маленков, игумен на манастира „Св. Спас“; поп Бинбил от с. Велме (Дебърска област); поп Борис от Белчища (Дебърска област); попа от Върбиян (Дебърска област); поп Васил, игумен на манастира „Всях Светих“ (Дебърска област).

В моя доклад от 11 ноември м.г. Π. П. Но 546 писах ви какви мерки съм предприел срещу Хасан бег от Теке при Брод. Последният бил доведен в Битоля и известно време му било забранено връщането в къщи. Междувременно на Хасан бег властите са разрешили да се върне, но по сведенията, които имам от нашия директор на училищата в Поречието, Марко Церич, Хасан бег сега се държи по-другояче отколкото преди. Изглежда на него е повлияла и постъпката на тукашния руски консул пред валията.

ДРУГИ СЪОБЩЕНИЯ

Преди да премина към изреждането на другите съобщения, които счетох за потребно да отбележа, бих желал, господин министър, специално да обърна вниманието Ви върху изненадващия обрат в държането на бугарашката група в Прилеп по отношение на нашите училища и нашите хора и да Ви посоча някои от причините за този обрат, с които единствено той може да се обясни, след писаното от мене в доклада от 25 август м.г. Π. II. № 377, когато констатирах видимо приближаване към нас на някои бугараши в Прилеп. Тогава писах как българските учители и учителки играли с нашите хоро, как са посетили нашето училище по повод рождения ден на султана, а преди няколко дни получих съобщение от Прилеп, че бугарашите енергично са се заели да накарат ония родители, които изпращат своите деца в нашето училище да се откажат от това, забраняват на своите привърженици всяко събиране с нашите хора, техните деца пеят песни против сърбина, а на продавачите на лотарийни билети на нашите лотарии са забранили да ги продават и последните вече са върнали голямо количество от тях на главния представител г. Чомич, който се ползува с известен процент печалба за разпространяването им. Като причина за всичко това изтъкват, че Сърбия не работи за доброто на македонците. „Ето виждате – казват техните агитатори – как сръбският консул в Скопие се изразил пред комисията за въвеждане на реформи, четете сами и се уверете как същият консул обещава, че за въвеждане на реформите и сърбите ще помагат на комисията“, а набавили са и голям брой екземпляри от в. „Вести“ от 24 дек. м.г., в който е публикувано в превод заявлението на г. Куртович пред турския вестник „Икдам“ и ги разпространяват сред народа. Аз няма да приписвам само на това наистина извънредно неподходящо заявление на г. Куртович този обрат в настроението на бугарашите по отношение на нашите; между тях имаше обтегнати отношения и след въпроса за кривогащанската църква (за това има мое писмо от 20 януари т.г. Π. П. № 48); но кривогащанският конфликт трае повече от година и половина и не даваше повод за озлобяване. Това значи, че те едва са дочакали такъв сгоден случай, какъвто им е дало споменатото по-горе заявление, за да излязат открито против нас, обхванати изключително от идеята за свободата.

Дали този обрат ще се локализира само в Прилеп, където днес все пак е по-слаб, отколкото преди една неделя, засега не мога да Ви кажа, но ако противно на моите надежди – защото за това все още не виждам сериозна причина – той стана всеобщ, аз ще имам честта веднага да ви известя и да ви замоля да вземете някакви мерки против това.

Веднага след обявяване на най-новите реформи властите се постараха да привлекат кой да е християнин за жандарин. Обявите бяха разлепени навсякъде из града на турски, гръцки и български език, а така също и във вътрешността. Досега не се е чуло някой християнин да е приел такава длъжност, а преди няколко дни се чу слух, че някой си Васил Козма от Вардин (Демирхисарско) е убит (вероятно от комитите) на пътя от Лопатица за Битоля, където тръгнал да се представи на властите за жандарин. Комитетите са издали забрана и заплашват със смърт онзи, който би приел такава длъжност. В Охрид на 9 януари място на полицай е предложено на нашия директор на училище Джордже Тасич и при него специално за това е идвал един член на меджлиса Мухамед бей. След като Тасич по деликатен начин отклонил предложението, той искал това място да се приеме от някой от синовете на Гърданович, или в краен случай кой да е от нашите хора.

На 12 ноември произнесена е присъда над една комитетска група: двама са освободени, петима са осъдени на доживотен затвор, а 15 по на пет години затвор.

На 12 декември е произнесена присъда над комитетска група от 97 души: двадесет от тях са освободени, останалите са осъдени по на три години затвор.

На 18 декември пристигна в Битоля д-р Колушев, секретар на българското консулство в Солун, временно да управлява тукашното представителство, тъй като представителят Михайлов е отзован от София и оставен на разположение на правителството. Михайлов отпътува от тука на 30 декември.

Тукашният секретар на консулството Стоев е преместен на мястото на д-р Колушев в Солун и отпътува за там в началото на месеца.

На 20 декември, преди големия турски празник Байрама, от Цариград са изпратени 32 000 лири за заплати на чиновниците и войската.

На 24 декември тукашните редифи са пуснати по домовете си.

На 17 януари се чу слух, че тукашният муариф-мудир Васаф бей е уволнен от служба. По-късно се потвърди този слух, но още нищо официално не е дошло в конака. Из града се носят слухове, че уволнението е предизвикала свадата между муарифа и директора на тукашното идадие, заради което и последният е преместен оттук. Впрочем д-р Колушев ми каза, че муарифът е преместен по обвинение на тукашния български митрополит, в което аз се съмнявам. Муарифът не признавал, че за свободна работа на българските учители е достатъчно само утвърждаването на техните свидетелства от митрополита, а е искал още мазбат (удостоверение) за умение. Митрополитът спорил и се оплаквал много пъти в Цариград от муарифа, след което, мисли д-р Колушев, последният е уволнен.

На 18 януари, когато бях при валията, той ми съобщи, че край Гостивар е заловен един от злодейците, които убиха две деца от Премка, за което ви писах в моя доклад от 11 ноември м.г. Π. П. № 545.

Днес пристигна тук нов валия Риза паша, а утре Едиб паша заминава за Цариград.

Препис от този доклад съм изпратил на всички посолства (освен на посолствата в Атина и Цетина, защото не знам дали г. посланиците са там), на дипломатическото представителство в София и на генералния консул в Солун.

Чест ми е да се назова Ваш покорен,

генерален консул, Мих. Г. Ристич, с. р.

Публ. в Извештай од 1903 година на српските консули, митрополити и училиштни инспектори во Македония. Скопие, 1954, № 4.

 

№ 2

ДОКЛАД ОТ СРЪБСКИЯ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ МИЛ. КУРТОВИЧ В СКОПИЕ ДО МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ ЗА АРЕСТИ НА БЪЛГАРИ СЛЕД АТЕНТАТИТЕ В СОЛУН, СРАЖЕНИЯ МЕЖДУ ТУРСКИ ВОЙСКИ И ЧЕТНИЦИ, ЗА ИЗБИТИ БЪЛГАРИ

СКОПИЕ, 18 АПРИЛ 1903 Г.

 

Цяло Скопие се разтревожи от вестта за солунските събития. Говори се само за тази снощна нечовешка постъпка на комитета, за която вече споменах в доклада. С днешния влак стигнаха тук и много различни подробности, от които се разбира, че комитетът на много места е поставял и хвърлял бомби, но не навсякъде с успех. Според някои от тях са пострадали: сградата на Отоманската банка (най-много), освен това хотел „Коломбо“, хотел „Империал“, сградата на пощата, сградата на телеграфа, гръцката болница и гръцкия пансионат (колко деца са пострадали не се знае). Една бомба е ранила в бедрото инженера по железниците Филипс, който веднага е пренесен в Държавната болница по настояване на турските власти. Филипс по това време се е движел с още някои висши чиновници от солунската железничарска инспекция. Говори се още, че във връзка с избухването на бомбата е била пресечена главната тръба на въздушния газ, от което настъпило затъмнение, а е бил прекъснат и водопроводът и в резултат на това се намалила водата за гасене. Този, който е донесъл бомбата в пощата, е дошъл с кола, а после пеша се измъкнал. Според някои пощата не е пострадала, а е загинал само пазачът, който изнесъл навън бомбата със запаления фитил.

Всички тези сведения, несъмнено по-точни и по-пълни ще получите от моя уважаван колега от Солун. Аз ги допълням само, за да получите от тях представа за тукашните смутове.

Отидох на железопътната станция с г-н Манделщам, за да пожелаем добър път на г-н Рафаел, тукашния гръцки консул, който, както съм имал вече чест да съобщя, заминава за дълго. Там беше и г-н Недков. На последния мнозина подхвърляха остри упреци във връзка със Солунските събития, така че той беше по-объркан от всякога друг път. Особено тежки бяха за него обвиненията на господа чиновниците от местния филиал на посочената банка.

Хилми паша, по повод на това събитие казал на г. Йеен, дописник на големия датски вестник „Nationaltidinge“ – „Вижте, че в същност българите ни гонят, а не ние тях!“

Управляващият местната полиция вчера в своята канцелария каза доверително на мен и на руския драгоман, че полицейското отделение има официално съобщение от Цариград, че петима учители (трима мъже и две жени) са били миналата есен приети на служба в Скопие по искане на Българската екзархия и че Портата разбрала, че Екзархията ги е поставила под давлението на българския комитет, за което Портата обърнала внимание защо тези хора са на служба в Скопие.

Като допълнително съобщение към доклада си от миналото писмо № 613 за боевете на турската войска с четите на българския комитет, съобщавам: научих, че по време на боя при Джума Бала на 15 този месец, от турска страна са загинали 13 войника и един офицер, а от българската чета (в която е имало 52 четници, а не 60 както бях съобщил) са загинали 51 и само един е избягал. Между загиналите българи са: двама майори, 1 военен лекар и двама подпоручици.

В битката при Неврокоп на 15 този месец са загинали 17 българи и 18 са ранени.

Във връзка с атентата срещу влака близо до солунската гара на 15 този месец научавам, че от експлозията е угаснала само една лампа на локомотива и други повреди не е имало. Намерената неексплодирала бомба е съдържала една ока динамит.

Вчера са арестувани в Скопие неколцина българи, а именно:

1. Тома Топалов, обущар. У него са намерени един револвер и една кама. Камата е доста голяма. На нея няма никакъв надпис. У Топалов са намерени и някои документи във връзка със събиране на пари за българския комитет.

2. Йован Анчев, самарджия. У него не е намерено нищо съмнително. По-рано, по време на претърсването той предупреди съжителите си.

3. Зафир Машар, пекар. У него са намерени един револвер и една малка торбичка с няколко куршума и барут. Освен това полицията му е задържала и една двуцевка и два стари кобура. Комисията му върна последните два предмета. При Машар са събрани в една голяма торба доста книги и списания. Книгите и списанията още не са прегледани, но се съмняват, че в тях има някои забранени и противотурски неща.

4. Димче Здравев, търговец. У него нищо не е намерено и той снощи е пуснат на свобода.

5. Яне Жежов от Драчево. У него също нищо не е намерено и той също е пуснат на свобода.

Арестуваните Тома Топалов, Йован Анчев и Зафир Машар са от махалата Хараджи Селаедин от лявата страна на Вардар, а Димче Здравев е от Пайковата махала от дясната страна на Вардар. Учителят Никола Пашканов не можаха да хванат, тъй като е избягал по-рано.

Освен тези арести, снощи е извършено щателно претърсване на сградата, където се намира българския пансионат. Претърсването е траело цели шест часа. В двора и стаите на пансионата през това време имаше много жандарми. Всеки кът на тази сграда е претърсен. Отнесени са в полицията 6 торби, в които, както чувам, имало книги и хартии. Говори се, че е арестуван и един учител, но това не е още потвърдено.

Преди това претърсване се разбунтували учениците на пансионата против новия директор и то, както се говори, за стара храна. Бунтовниците, а те са огромно болшинство, взели своите удостоверения, напуснали сградата и отишли по къщите си. В тази сграда са останали само 17 ученика, които не посещават занятия, но все още са в пансиона.

Вчера беше и вторият ден на съдебния процес в тукашния съд над Хюсеин, съучастник и подстрекател на Ибрахим – убиецът на руския консул Шчербин. Хюсеин отричаше, че е подстрекавал Ибрахим. От Митровица е доведен Омер Зекир, кочияш, който заяви, че не познава Ибрахима и че не е присъствувал, когато Ибрахим е бил в дюкяна на Хюсеин и не знае нищо за това, което е говорил Хюсеин на Ибрахим. Хюсеин имаше за защитник адвоката Абдурахман ефенди, който със силни доказателства защищаваше Хюсеин, а именно търсеше свидетели и доказателство, което би могло да потвърди Ибрахимовите изявления, че Хюсеин го е подтикнал към убийство. По-нататък адвокатът каза, че Хюсеин и Ибрахим са се карали и затова Ибрахим обвинява Хюсеин. Държавният прокурор Абдул Латиф отклони тази негова защита и искаше съдът да обяви Хюсеин като подстрекател за злодеянието. По време на съдебния процес е прочетен мазбат на военния съд, в който се заявява, че Ибрахим е изключен от войската и осъден на смърт. Подстрекателят Хюсеин е подведен като гражданин пред Апелационния съд. Прочетен е и докладът на доктора, който е лекувал Шчербин, в който се изнася ходът на болестта и смъртта му. Когато Хюсеин бе попитан, заяви, че няма друго какво да каже, освен да отрече всички обвинения на Ибрахим. Председателят на съда Махмуд Вехби бей съобщи, че съдебния процес е приключил. Съдиите се оттеглиха в заседателната стая, за да оповестят присъдата. Там присъствуваше и г-н Манделщам – завеждащият руското консулство. Председателят на съда заяви във връзка с това, че съдът обявява Хюсеин за виновник и че неговата вина се счита за престъпление и затова окончателното обявяване на присъдата да се извърши на 19 същия месец в събота, тъй като сега няма достатъчно време, а естеството на случая е от особен характер.

Генерален консул Мил. П. Куртович

Публ. в Извештай од 1903 година на српските консули, митрополити и училиштни инспектори во Македония. Скопие, 1954, с. 182-185.

 

№ 3

ДОКЛАД ОТ СРЪБСКИЯ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ В БИТОЛЯ М. РИСТИЧ ДО УПРАВЛЯВАЩИЯ МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ Л. НОВАКОВИЧ ЗА СБЛЪСЪЦИ В БИТОЛСКИЯ ВИЛАЕТ И БЕЗПРИЧИННИ УБИЙСТВА НА БЪЛГАРИ

БИТОЛЯ, 26 АПРИЛ 1903 Г.

 

Г-н Министър,

В сряда 23 т.м. бяхме заедно ние, консулите и валията в тукашното гръцко консулство поради тържеството в чест на именния ден на Н. В. гръцкия крал. Точно в момента, в който се поднасяше шампанското - около 11 1/2 ч. преди обед, влезна и адютантът на валията и му съобщи нещо на турски език. Валията остана след това минута, две и веднага си тръгна. По впечатлението, което направи на валията съобщението, разбрахме, че има нещо сериозно. Час и половина по-късно целият град беше обкръжен с войска, чаршията беше затворена и между населението настана паника. Кой накъдето се затича, там си и остана, тъй като войската никого не пускаше. Такова беше положението до 4 1/2 ч. следобед и по това време имах чест да Ви изпратя една телеграма: „От обяд тук е паника. Градът е затворен. Войската изпълни всички улици. Ще Ви съобщя и т.н.“

След 4 1/2 ч. войската беше заменена със силен войнишки патрул, който кръстосваше навсякъде по улиците, а идваха слухове, че на много места са извършени убийства над мирното население от страна на башибозуците и войската. След един час отново настана циркулация, хората се връщаха бързо по къщите. Привечер отново всичко беше пусто. По улиците непрекъснато се движеха силни военни стражи. Нощта премина мирно, но в страх. Тропотът на конете на артилеристите, обикалящи градчето, предизвикваше сред населението страшни мисли. Оня ден, 24 т.м. сутринта, Ви известих, че „паниката престана, но цари безпокойство. Центърът и чаршията непрекъснато са затворени. Войска кръстосва града. Вчера и днес тук има улични метежи. Има мъртви и ранени. Броят им още не се знае, както и истинският повод за това. И наистина истинският повод не се знаеше; твърдяха се различни неща, но всички тези слухове бяха от такъв характер, че не можеха да обяснят всички предохранителни мерки, които в това постоянно напрегнато положение, само повече възбудиха общ страх. Преди обед отидох при валията да се осведомя за събитията и да го помоля за защита на нашите поданици и просветни увреждания. За това искане имах сериозно формално основание в лицето на присъствието на нашите поданици у тях, та можах да поставя бързо и решително искане, без да търся друга причина за него. При изпълнението на наредбата на валията във връзка с това мое искане, разбрах, че е поставена стража и около мъжката гимназия, в която нямаме нито между учителите, нито между учениците, нито един наш поданик. Веднага след завръщането си от конака имах чест да Ви изпратя следната телеграма:

„В този момент се върнах от валията; търсех сведения за събитията и по-голяма защита на нашите поданици и просветни учреждения. Последното той веднага нареди да се направи. Относно събитията ми каза, че българите ги предизвикали с нападението си върху няколко мюсюлмани и с опита си да нападнат барутния склад. По негови данни вчера са убити 11 християни, 19 са ранени, а освен тях са ранени трима мюсюлмани. Моето впечатление е, че събитието е последица на общата възбуда на духовете. Градът създава тежко впечатление. По улиците се виждат най-вече мюсюлмани. Чаршията виждам непрестанно затворена. На въпроса ми валията отговори, че във вътрешността на вилаета е оповестено с телеграма за събитието с цел омиротворяване. Вчера тук отново двама християни са убити. Вчера в Цапари имаше сблъсък. Валията ми каза, че има 11 убити, двама ранени, 74 арестувани и затворени тук.“

Дълго време ще се сещам за впечатлението, което ми направиха празните улици, през които минах, отивайки по заобиколни, а не по най-кратките и преки пътища до нашите училища и до хотел „Белград“, а също когато влизах в центъра от онази страна на Драгор, само за да имам повече впечатления и да видя по-голямата част от града. Никъде, ама никъде не срещнах нито един християнин, но на някои места видях тълпи от турци и срещах често отряди обикновено от двадесет души – топчии, яхнали коне, въоръжени с пушки, се разхождаха из града. Следите от кръвта на убитите християни, които бяха загинали същия ден все още се виждаха. Улицата на която се намираше нашата женска гимназия, също е пуста и точно когато излизах от училището, където с подходящи думи, окуражаване и шеги помогнах на онова момиченце от пансионата, на вратата на двора съгледах много хора, които веднага след моето излизане се върнаха назад и вратата се затвори.

В същност нападението на българите върху няколко мюсюлмани е било такова: Четирима българи, малко пийнали, се скарали с един турчин и в карницата стреляли срещу него, но не го убили. Други турци, като видели това, втурнали се срещу четиримата и стреляли, след което стана малко сражение. За нападение на барутния склад не става и дума. Съобщението на валията за него е проста лъжа, за да може да оправдае мерките, които бих казал е предприел не много неохотно. Ето какво се е случило: В покрайнината, където е барутният склад, но доста далеко от него, пет гръкомана се намирали сред движението. Когато тръгнали в обратна посока, били срещнати от патрул, който им казал да спрат. Един от тях, Григор кундурджия, който се занимава с лов на пойни птици, се уплашил войниците да не го бият и хукнал да бяга. Войниците стреляли и го убили. По всяка вероятност това събитие турците, според своето турско схващане за събитие, предумишлено са схванали като опит за нападение на барутния склад. Също така не е вярно нищо от това, че е имало сблъсък на войска с някаква чета в село Цапари, на два часа път от Битоля. Просто, поне според досегашните известия, войската е нападнала мирните селяни, от които един е оказал съпротива, след което войската е убила 11 от тях, 2 е ранила и 74 довела вързани в Битоля. След това цялото село избягало в гората.

Вчера, 25 т.м., имах честта да Ви изпратя телеграма със следното съдържание:

„Вчера целия ден градчето и чаршията са затворени. Башибозуците убиха на улицата 4–6 християни. Вчера минах към нашето училище, за да се уверя, че на училището и на поданиците е дадена специална стража, която снощи нарочно е удвоена. По улиците, по които минах, не срещнах жива душа освен военни. Говори се, че в околността на Битоля башибозукът е убил много мирни хора. Сутринта градчето изглежда малко по-спокойно. Само турците и евреите отвориха дюкяните си.“

Положението остана такова и вчера, както имах чест да Ви съобщя сутринта с телеграма, в която писах:

„Властите непрекъснато се опитват да отворят чаршията и градчето, обаче те продължават да бъдат затворени поради страх от мюсюлманите. Броят на ранените и загиналите изглежда е по-голям, отколкото съобщих. Състоянието е както вчера. Общото впечатление е, че българският комитет не е дал непосредствен повод за събитията повече от мюсюлманските войници.“

Днешното състояние е както вчерашното – такова, каквото се създаде от обед на Гергьовден. Чаршията още е затворена и страхът владее населението, така че въпреки всички старания от страна на властите не се знае как и дали въобще ще може да се възвърнат мирът и спокойствието.

По този начин протече, г-н министър, събитието, чиито по нататъшни последици могат да бъдат съдбоносни.

В телеграмата ми от 24 т.м. имах честта да Ви съобщя, че впечатлението ми е, че събитието е резултат на общата възбуденост на духовете. Това е последното ми становище по въпроса. Тази възбуденост на духовете се създаде отдавна в този край. Тя се увеличи след солунските събития и се носят слухове, че подобни събития щели да се случат и в Битоля и че е бил нужен малък повод, за да прерасне безпокойството в такива кървави събития. Повод за тези събития е не някаква акция на българския комитет, а просто мюсюлманският фанатизъм, от една страна, и прекалените мерки, които валията е предприел при най-малки скарвания, от друга страна. Валията, изпреварен от свои подчинени или от страх от някакви сериозни безредия, е побързал с войска да овладее града, след като цялата работа е могла да се приключи със затварянето на няколко нарушители на реда. От прекомерна предпазливост, която, както валията твърди, е поради страх от комити, вместо да спре настъпването на по-сериозни безредия с колкото се може по-бързи и по-спокойни мерки, той предприел мерки, като че ли целият град е в опасност. Има дори и видни турци, които осъждат това държание на валията. Сюлейман паша, комендант на войската, която пази влаковата линия, открито напада валията, говорейки, че за всичко той е крив. Като последица от това мюсюлманите помислиха, че трябва да се бранят от християните и започнаха да ги нападат, те пък от своя страна помислиха, че е настъпило клането, за което турците в последно време все по-често намекваха и паниката настана.

Някои хора, дори и между консулите считат, че всичко това нарочно е извършено от турска страна, но поне от това, което досега знам, мисля, че това гледище е твърде пресилено с оглед на съобщенията, които току-що направих. От това, че турците нападнаха християните, както обикновено при такива обстоятелства, в града се понесе слух, че всичко това е предизвикано едва ли не с цел да се предизвика кладе. Говори се, че тефтердарят е казал на своя готвач християнин, в навечерието на 23 т.м. на другия ден да не идва при него и че много турци същия ден съветвали свои приятели християни на другия ден да не излизат от къщите си. Тези слухове намират основание и в това (...)

В затвора недалеко от австрийското консулство войници спрели един селянин, който продавал мляко, претърсили го и в пояса му намерили малък нож (бръснач). Поради това го нападнали с прикладите на пушките и го отвели до първия войнишки караул.

В така наречената Арнаутмахала един ходжа убил двама християни. Роднините на единия от тях притичали и отнесли мъртвеца в къщата. След няколко минути дошла полицията с коли, взела от къщата мъртвеца и го отнесла в болница, а когато на другия ден роднините го потърсили за да го погребат, общината им поискала да дадат най-напред 10 гроша за това, че мъртвецът е бил отнесен от къщата до болницата! Нашият бивш учител в Добрушево Ангелко Поптрайкович излязъл на 24 т.м. да купи сол от чаршията. Някакви войници го пресрещнали и без никаква причина започнали да го блъскат. Ангелко се уплашил да не го пребият и започнал да бяга, а след него войниците стреляли и всичките се втурнали към една пекарна, където Ангелко се прикрил. Войниците дошли до пекарната и започнали да стрелят и щели да избият повече хора, ако един турчин не сметнал за нужно да ги спре. След това хванали Ангелко и ранен го отвели в болница.

Пълно е с подобни случаи. Поради това хората не смеят да изчезнат от къщи. Всякаква работа е спряла и тъй като има много хора, които припечелват хляба си, работейки на надница, то те сега са останали без работа, а семействата им гладуват. Вече се виждат жени е деца, които просят по улицата. У г-н Михайлович, писаря, работеха някакви зидари. След безредията от 23 т.м. те от 24 не смеят да излязат, тъй като се боят, че ще бъдат убити по пътя или в най-добрия случаи биха отишли до къщата си, но не биха посмели да излезнат и биха гладували. Тези хора и днес са в къщата на г-н Михайлович. Тъй като поради всичко това и чаршията е затворена, а селяните няма да посмеят да излязат на пазар, може и глад да настъпи, ако скоро не се върне спокойствието и нормалното положение.

За отношението на турците към ранените и мъртвите говорят ужаси. Аптекарят на общинската болница, където са донасяни мъртвите и ранените, говорил на г-н Щерич, драгоманът, че и едните, и другите са слагали заедно един върху друг в колата, с която се изнася боклукът от къщите. В болницата не са ги разтоварвали един по един, а отведнъж са изсипвали колата, за да изпадат на земята и чак тогава ги отбирали кой е ранен и кой мъртъв. Мъртвите отнасяли в мазето, където са чакали по два дни и две нощи да ги погребат, а един очевидец говори, че кръвта в мазето била до колене.

На 25 т.м. при валията заедно са отишли г-н Ростковски тукашният руски консул и почетният драгоман на австрийското консулство (г-н Крал – австрийският консул, беше болен) и протестирали срещу държанието на башибозука и срещу затварянето на хора, за които не се знае със сигурност, че са убийци. Валията, разбира се, обещал всичко да оправи, взел имената на онези турци, които са убивали, за да ги затвори и наредил на башибозуците по улиците да се взима оръжието. Освен това както ми каза г-н Ростковски, валията просто ги е заблуждавал с лъжи, като им говорел, че чаршията е отворена. „Той само лъже и лъже“ – ми каза г-н Ростковски.

Повтаряйки, че българските комити с нито една своя постъпка не са дали непосредствен повод за тези злощастни събития, в които се намира тукашното християнство, и че те са последица на цялостното разположение, в което се намират духовете въобще и мюсюлманския фанатизъм, искам да приключа този доклад с това, че истинската опасност за християнството започна от Гергьовден. Трябва да мине много и много време и никъде да не се случи сериозен сблъсък, та да се възвърне поне досегашната увереност, която християните са имали за своя живот, чест и име.

Искам да спомена и това, че евреите тук се сдружиха с турците. Имаше случаи, в които и те първи убиваха християни.

Препис от този доклад изпратих на всички посолства освен на Цетинското, тъй като не знам дали г-н посланикът е там, на представителството в София и в генералното консулство в Солун.

Имам чест да се нарека Вам покорен,

Генерален консул Мих. Г. Ристич.

Публ. в Извештай од 1903 година на српските консули, митрополити и училиштни инспектори во Македония. Скопие, 1954, с. 202-207.