ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ АУГУСТ ФОН МАКЕНЗЕН ЗА ВОЙНАТА В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 Г. И ЗА КАЧЕСТВАТА НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

На 5 декември 1917 г. генерал-фелдмаршал Август фон Макензен изпраща на издателя на едно от най-популярните по онова време българско списание „Илюстрация Светлина“ Юрдан Михайлов свой портрет с кратко посвещение - „Правдата ще победи. Макензен“. (Вж. „Илюстрация Светлина“, год. XXV, януари 1918 г., с. 13.) Въпросът е там, че не само че правдата не победи, но Родината ни излезе от тази война орязана, осакатена и ограбена. Но дали и в спомените на този висш германски военноначалник правдата беше водеща?

Когато през 1921 г. излизат от печат спомените на бившия оберквартирмайстер на Германската Главна квартира през Първата световна война генерал Ерик Лудендорф (Вж. Моите спомени от войната 1914-1918, Берлин, 1921) командващият Трета българска армия на Добруджанския фронт генералът от пехотата Стефан Тошев е все още жив. На обвиненията и клеветите на германския военноначалник бележитият български пълководец още същата година отговаря с книгата си „Действията на III армия в Добруджа през 1916 година“.

Но след отпечатването на спомените на командващия окупационните войски на Централните сили в Румъния генерал-фелдмаршал Аугуст Фон Макензен „Писма и записки“ (August von Mackensen, Briefe und Aufzeichnungen. Leipzig) през 1938 г. като че ли няма кой да отговори. Излизат от печат само някои отзиви в българската военна периодика. С изключение на едно малко откъсче от тях те общо взето остават непознати за българската общественост. Със значителна част от тях вече разполагаме благодарение на военния историк Людмил Петров, който ги публикува на страниците на три последователни броя на Известия на Военното историческо научно дружество (Вж. Л. Петров, Генерал-фелдмаршал Макензен и неговите „Писма и записки“, ИВИНД, т. 56, 57 и 58.).

Любопитното, свързано с името на този бележит немски военноначалник е че за него пише в своята история на Първата световна война и генералът от пехотата Андрей М. Зайончковски, който командва руските, румънските и сърбо-хърватските войски на Добруджанския фронт. (Вж. А. М. Зайончковский, Мировая война (1914-1918), Москва, 1924-І изд., 1931-ІІ изд., 1938-1919-ІІІ изд. в 3 тома.) Руският генерал, макар и победен от Трета българска армия през 1916 г. в Добруджа, пропуска този важен момент в книгите си, бележейки преди всичко в тази гигантска битка само ролята на немския пълководец. Като че ли Макензен в съзвучие с бития в Добруджа руски командир и командваните от него войски по същия начин с пренебрежение се отнася до героичния поход на Трета българска армия в Добруджа и Румъния, в която е цветът на българската армия – генералите Ст. Тошев, Тодор Кантарджиев, Иван Колев, Пантелей Киселов и т.н.

Независимо от това, че едва ли трябва да търсим обективност в спомените на този самовлюбен немски генерал-фелдмаршал все пак те заслужават вниманието на любителите на военното четиво. Още повече че в неговите спомени ще забележите и не винаги съвпадащите интереси във военните планове на немските ни съюзници с българските в бойните действия на Добруджанския фронт в кампанията през есента на 1916 г. Това разногласие ще продължи много скоро и след прогонването на русите, румънците и сърбо-хърватите от териториите на двете Добруджи, когато чак в края на войната през 1918 г. ще престанат пазарлъците за съвместното владеене на Северна Добруджа и предаването й и присъединяването й към общото Отечество България.

На читателите ще направи впечатление че в спомените си фелдмаршал Макензен пише за себе си в трето лице единствено число.

Сега ви предлагам само този кратък откъс от спомените на фелдмаршал Макензен оставайки с надеждата, че някой ден нашите читатели ще имат възможност да четат пълните текстове както на неговите спомени, така и спомените на генералите Лудендорф и Зайончковски, тъй като истината за тази война може да излезе на яве само след запознаването с документацията и с писанията както на нашите военноначалници, така и на останалите съюзници и противници.

Цочо В. Билярски

 

Фелдмаршал Макензен, цар Борис, княз Борис Търновски и български генерали през 1916 г.

* * *

Фелдмаршал Макензен, княз Борис Търновски пред почетна българска рота

 

* * *

 

ГЕНЕРАЛ-ФЕЛДМАРШАЛ АУГУСТ ФОН МАКЕНЗЕН

Из „ПИСМА И ЗАПИСКИ“ – 1938 г.

 

КАМПАНИЯТА В РУМЪНИЯ

НАСТЪПЛЕНИЕТО В ДОБРУДЖА

 

Юли 1916 г.

Това, че германското Главно командване в случай на война с Румъния още от самото начало бе отредило значителна роля на фелдмаршала, бе станало ясно на Макензен още в средата на юли от едно известие на генерал Фон Фалкенхайн, според което се планираше в случай на настъпление под командването на фелдмаршала да се обединят всички намиращи се на границата на Добруджа и на р. Дунав български сили със 101-ва немска пехотна дивизия, която трябваше да бъде привлечена с жп транспорт от Солунския фронт, и с две до три турски дивизии. От постигнатите след това на 28 юли в Плес устни споразумения между главните командвания на съюзниците следваше, че фелдмаршалът трябва да нанесе главния удар, и то колкото се може по-бързо и силно, за да може войната със сигурност да не се допусне на българска земя и да се пренесе в Румъния. В това също се виждаше най-ефикасният начин да се предпазят опасно застрашените Трансилвания и Унгария от заемане от силно превъзхождащите румънски сили. Главните сили на фелдмаршала трябваше да бъдат съсредоточени при Никопол „за преминаване през Дунав с цел настъпление срещу Букурещ“, докато за осигуряване на техния десен фланг български войскови части от добруджанската граница трябваше да нанесат удар към местата за преминаване на Дунав при Тутракан и Силистра. За да се улесни главната операция, бе планирана „една демонстративна операция“ на немски и австро-унгарски войски откъм север „с цел сковаване на големи румънски сили“.

Август 1916 г.

Във връзка с това в началото на август фелдмаршал Фон Макензен разпореди да се разузнаят чрез генералщабния капитан Бартенверфер и майора от инженерните войски Шойнеман места за преминаване на Дунав и въз основа на резултатите предложи района на Свищов като тактически и технически най-подходящ. Тъй като обаче българското Главно командване се показа малко склонно към замисъла за преминаване на Дунав и настъпление във Влахия и придаде много по-голямо значение на това да си възвърне загубената през последната война Добруджа, фелдмаршалът се обърна на 8 август към германското командване: „Щабът на армията е на мнение, че при една война с Румъния същата може да бъде ефикасно възпряна от нахлуване в Трансилвания с големи сили само когато нашите войски преминат Дунав на споменатите места, пренесат войната в Румъния, застрашат тила на съсредоточаващите се срещу Трансилвания сили и самия Букурещ. Един поход в самата Добруджа не ще постигне тази цел, тъй като Дунав предпазва същинска Румъния от това да не се постигне решение там, а и разстоянието е твърде голямо, за да се застраши сериозно операцията на румънците срещу Трансилвания.“

От отговора на генерал Фон Фалкенхайн, пристигнал на 10 август, фелдмаршалът разбра, че началникът на германския Генерален щаб напълно одобрява основния замисъл на тези предложения, но че той все пак смята за желателно преди започване на преминаването на Дунав да се нанесе кратък внезапен удар на българските части в Добруджа. Такъв удар би могъл да има успех, така че „да може да се осигури трайно флангът на една последваща операция през Дунав от турците и от второкласни български сили“. Когато след това на 27 август, след обявяването на война от Румъния на Австро-Унгария, жребият беше хвърлен, фелдмаршалът получи телеграфическо указание, от сега нататък да поеме командването на всички войски в Северна България и да предаде командването при Солун на генерал Жеков. При това генерал Фон Фалкейхайн повтори, че „един удар срещу румънските сили в Добруджа, ако е достатъчно бърз, т.е. ако може да се извърши още през следващите дни, би бил от извънредно значение за общата обстановка“. Фелдмаршалът донесе, че настъплението в Добруджа е планирано по такъв начин, че българската 4-а дивизия да заеме предмостовото укрепление Тутракан, а 1-ва – Силистра. При съгласието си за това началникът на германския Генерален щаб изрази на 28 август становището, че „настъпателните действия срещу Силистра и Тутракан трябва да се смятат само като допълнителна операция за обезпечаване на десния фланг. Главната операция трябва да си остане възможно най-бързото преминаване на Дунав с цел облекчаване на Австро-Унгария в Трансилвания “.

Това беше последното указание, което генерал Фон Фалкенхайн изпрати на фелдмаршала като началник на Генералния щаб на Действащата армия. На следващия ден генерал-фелдмаршал Фон Хинденбург и генерал Лудендорф поеха Главното командване на Действащата армия. Относно започването на кампанията те не се отклониха значително от плана на своя предшественик и на генерал-полковник Фон Конрад. При липсата на войски, способни веднага да действат, беше неизбежно съсредоточаването на немските и австро-унгарските войски в Трансилвания да отнеме доста дълго време. Можеше да се предвиди, че то би се проточило до втората половина на септември. Дотогава там можеше да има само отбиване на противникови нападения. Без едновременни енергични и настъпателни действия северно от Трансилванските Алпи преминаването на групата армии „Макензен“ през Дунав обаче изглеждаше прибързано и рисковано. Поради численото превъзходство на румънците то лесно можеше да доведе до неуспех. В противовес на това незабавното нахлуване в Добруджа обещаваше успехи, които, макар и да изглеждаше, че не могат да окажат широко въздействие в оперативно отношение, можеха да бъдат от голямо политическо и морално значение. Сега обаче на първо място беше важно това, докато Четворният съюз съсредоточи достатъчно сили, за да потърси чрез общо настъпление решаването на войната срещу румънците. Вследствие на това на 1 септември новото главно командване на Действащата армия издаде заповед на фелдмаршала да се откаже временно от преминаването на Дунав. На първо място, неговата задача е „като прикрива рубежа на Дунав чрез нахлуване в Добруджа, да привлече към себе си противниковите сили и да ги разбие“.

Късно през нощта на 29 август, първоначално съпровождан само от оперативния си отдел, фелдмаршалът напусна Скопие и през Ниш, София, Плевен се отправи за Търново, където пристигна на 31 август и установи своя щаб. Останалите части го последваха през следващите дни. Кратки, нахвърлени под натиска на тревожните събития записки, дават представа какво става в душата му, когато на 29 август пише още от Скопие: „Сега, в това военно време, повече от друг път е важно да се издържи докрай и да се победи. Моята увереност няма да стане жертва на тежестта на момента. Докато пиша това, весело пеещи български войски преминават покрай моята квартира и подканват към весело настроение.“ На следващия ден по време на пътуването с железницата той добавя: „Моето положение от вчера насам стана значително по-ясно. Аз наистина трябва да мина с по-малко войски, но това става по силата на обстоятелствата. Армиите не могат да се изкарат с тропане изпод земята. Лавровите венци не трябва да се слагат предварително... Румънският крал Фердинанд има голяма вина за удължаването на войната. Ние ще се справим също и с неговите румънци, но боевете ще костват нови и тежки кървави жертви и – време!“

На 31 август той записва: „Сериозността на военната обстановка характеризира смяната на Фалкенхайн с Хинденбург. За мен е съвсем неочаквано изпращането на Фалкенхайн на друго място. Какво ще намери, ми е неизвестно. За мен смяната, на първо място, има за последица това, че полковник Хенч наистина остава началник на тила на моята армия, но няма да бъде началник на моя щаб. Тази нощ фелдмаршал Фон Хинденбург ме помоли телеграфически да взема като такъв генерал Тапен. За него навярно е важно да устрои достойно Тапен, койтс досега беше пръв помощник на Фалкенхайн. За мен Тапен, естествено, е добре дошъл, особено ако доведе войски със себе си. Без значителното им увеличаване е невъзможно да реша моята задача. Изкуството на командването невинаги може да компенсира превъзходството на сили. Освен това се прибавя и обстоятелството, че румънската армия още не е понесла загуби от войната, а влиза в борбата със съвсем свежи сили. Тези факти потискат дори моя оптимизъм. Но въпреки това не оставям да рухне увереността ми, че нашите врагове няма да постигнат целта на своите желания.“

В своите написани след войната ретроспективни обзори Макензен свързва смяната в Главното командване на Действащата армия с някои наблюдения на Фалкенхайн и неговите приемници: „Аз никога не скривах, че бодрата, дейна и гъвкава природа на генерал Фон Фалкенхайн ми беше много симпатична. Особено ми харесваха у него набиващите се на очи истински войнишки черти на характера. Също така приветствах с благодарност, че неговите ясни, недаващи никога повод за съмнение директиви ми предоставяха винаги голяма свобода в изпълнението на поставените ми задачи. Никога не се стигна до дисхармония между нас. Писмената и устна размяна на мисли с него винаги беше стимулираща за мен във висока степен, тя почти винаги се извършваше въз основа на еднаква оценка на обстановката. При това аз, естествено, мисля само за проявилите се в нашето непосредствено сътрудничество схващания и се въздържам от цялостна оценка на воденето на война от страна на Фалкенхайн. Зеркт и аз имахме сигурното чувство, че началникът на Генералния щаб на Действащата армия има безусловно доверие в нашето командване. Възможно е това да е било и причината от началото до края да дава толкова голяма свобода на действие по отношение на моята група армии. Както е известно, не навсякъде и не спрямо всяка командна инстанция той постъпваше по този начин. Даже трудно може да се отрече, че при всичкото си лично внимание, което, когато искаше, можеше да прояви, той доста често затрудняваше и пречеше чрез неотстъпчивост, лична рязкост и остри намеци при размяната на мнение с ръководни лица от други висши командни инстанции.

От пролетта на 1916 г. аз, който стоях настрана от горещите точки на събитията и не можех да правя преценка от непосредствени наблюдения, бях обзет – повече или по-малко инстинктивно – от чувството, че нервите на Фалкенхайн сякаш вече не издържат напълно на тежащата върху му огромна задача, която се оформяше като още по-тежка през богатото на кризи лято. Той очевидно се беше претоварил с Вердюн, където нещата, както изглежда, протичаха различно, и то далеч по-малко благоприятно, отколкото искаше да си представи. Разбира се, не можех, когато се раздели със своя пост, да сдържа чисто човешкото си съжаление, че изглеждаше възможно така безшумно да изчезне в забвение. Но аз приветствах с радост и упование назначаването в Главното командване на Действащата армия на двамата мъже (Хинденбург и Лудандорф), които след досегашните си успехи имаха основание първи да претендират за това и по моя, почиваща на личен опит преценка носеха в себе си и гаранция за победата, макар че вследствие на обявяването на война от страна на Румъния общата обстановка се беше изострила извънредно много и за някои изглеждаше почти безнадеждна.

Хора, отличаващи се със способност за преценка, които сами са имали възможност да вникват в идейната лаборатория при командващия войските на Източния фронт (Хинденбург), виждаха заедно с мен в характерите и качества на новите представители на Главното командване най-добрата и най-съвършена сплав на благородни метали, от които се извайва статуята на великия пълководец.

Северното спокойствие на фелдмаршал Фон Хинденбург намери своето класическо допълнение в исполинската воля и енергия на Лудендорф. Аз обаче приветствах това и като справедливо възмездие на провидението, че на войника Фалкенхайн още веднъж беше предоставена възможност да прояви своите превъзходни командирски качества начело на 9-а армия, и особено се зарадвах, че той можа да постигне това с блестящ успех в тясно сътрудничество с мен.

Своя нов началник на щаб генерал-майор Тапен, който впрочем можа да пристигне в щаба в Търново на 4 септември, едва след започването на операциите, фелдмаршалът познаваше още от мирно време, когато дълго беше го подпомагал като началник на оперативното отделение в щаба на 17-и армейски корпус и бе спечелил неговото доверие „чрез добросъвестността си и строгата деловитост на своята работа, както и чрез своите задълбочени военни познания“. Вследствие на това още от първия момент техните служебни и лични отношения се оформиха най- благоприятно. Още на 12 септември Макензен пише за Тапен: „С него се работи отлично, още по-добре, отколкото с Хенч. Във всеки случай от всичките началници на щабове, които досега съм имал по време на войната, той е онзи, който изглежда, че ми подхожда най-добре. Това не бива да се смята като упрек към останалите, от които по значение никой не стоеше по-долу от Тапен, а Грюнтер например лично на мен ми беше много близък. Зеркт може би бе най-деловият от тях. Но в съвместната работа Тапен ми стана още по-мил. Мога само да си пожелая това да остане така, както беше досега.“

Оценката на фелдмаршала за успешното му сътрудничество с генерал Тапен си остана непроменена до края. Тя се покрива напълно с мнението, което неговият началник на щаб е изложил по този въпрос след войната. При това генерал Тапен поставя личността на своя командващ на полагащото й се място: „Бих искал да нарека нашето сътрудничество и нашето взаимно разбирателство идеални. Никога, доколкото си спомням, не е имало различия в мненията по време на съвместната ни служба. Генерал-фелдмаршал Макензен беше пример за всеки от своите подчинени. Като войник строг към себе си, решителен, веднъж взел решение, държеше на него, като хусарски генерал – бодър, смел, непознаващ трудности и опасности, като човек – с непоколебива вяра в Бога, любезен, готов да помогне и другарски настроен спрямо всички, предан, с ненарушима вярност и любов към своя кайзер и върховен главнокомандващ, истински германец – такъв стоя Макензен пред мен и такъв ще остане в историята като най-великия и най-успешния пълководец на Световната война.“

При пристигането на фелдмаршала в Търново подчинените му войски бяха групирани, както следва: 3-а българска армия на генерал Тошев, състояща се от 1-ва, 4-а пехотна дивизия, 1-ви полк от 3-а бригада на 6-а пехотна дивизия, 1-ва кавалерийска дивизия, войските от Варненския укрепен пункт, както и един смесен отряд под командването на полковник Фон Кауфман, с общ числен състав от 60 батальона, 24 ескадрона, 55 батареи, се съсредоточиха плътно по протежение на добруджанската граница. От тях немски войски отначало бяха само един батальон, 5 ескадрона и 2 батареи. Намиращата се още в процес на формиране и неекипирана за полеви бойни действия 12-а пехотна дивизия осигуря-ваше граничната охрана по протежение на Дунав. Изпитаният още ми-налата година австро-унгарски Дунавски тежък понтонен парк с при-надлежащите му инженерни подразделения беше привлечен в канала Белене – един ръкав на Дунав от горната страна на Свищов, който избягна противниковото огнево въздействие благодарение на един продълговат и горист остров, разположен пред българския бряг. Тук бяха съсредоточени също мониторите и патрулните катери на австро-унгарската дунавска флотилия, усилени с една немска речна канонерка и от немски моторни лодки. Още на 28 август те обстрелваха румънския град Гюргево, докато румънците подложиха на обстрел Русе. Бяха обещани турски войски. Тяхното извозване от Цариград бе започнало.

Според наличните сведения командването на групата армии смяташе, че противостоящите големи противникови сили – около пет румънски дивизии – са разположени плътно по протежение на границата, като по-голямата част от тях е при Тутракан и Силистра. Изглеждаше, че тяхното съсредоточаване още не е приключено. Очакваше се и скорошното пристигане на руски подкрепления. Други големи сили, около 8 румънски дивизии, би трябвало да се намират на северния бряг на Дунав при Гюргево. Тяхното настъпление през реката наистина не беше изключено, но не се смяташе за вероятно. В общи линии численият състав на противостоящия противник в момента беше малко завишен. Засега в Добруджа се намираха само 7-и румънски корпус с гарнизоните в Тутракан и Силистра, 19-а пехотна дивизия и една кавалерийска бригада, общо около 70 000 души. За прикриване на Дунав от Никопол до Гюргево бяха около 50 000 души.

Фелдмаршалът бе проникнат от необходимостта за незабавни решителни действия. Той искаше да диктува своята воля на противника, преди той да премине с руска помощ към настъпление. Но изглеждаше, сякаш пред смелата мисъл на пълководеца в момента, когато искаше да пристъпи към дела, на пътя му трябваше да се изпречат сериозни препятствия. България се бавеше с обявяването на война и искаше да го направи зависимо от откриването на враждебните действия от страна на румънците. Едва на 31 август вечерта българското Главно командване даде своето съгласие, че операциите могат да започнат. На 1 септември последва обявяването на война от страна на България. Тогава се явиха нови трудности. Макензен пише за това, хвърляйки поглед към миналото: „На минаване през Горна Оряховица, недалеч от Търново, на 31 август имах среща с генерал Тошев, командващ 3-а българска армия. България все още се колебаеше да обяви своето положение на война с Румъния, но се взе решение от цар Фердинанд обявяването да стане на следващия ден, 1 септември. Затова дадох съответни заповеди на генерала и обсъдих с него тяхното изпълнение. През нощта на 1 срещу 2 септември всички готови за действие войски, намиращи се на границата на Добруджа, трябваше да я преминат: главните сили в направление Тутракан, а войските на Варненския укрепен пункт – към Добрич.

От разговора с уважавания в България генерал останах с впечатление, че начело на 3-а българска армия стои наистина високообразован, почтен мъж с най-жив дух, но нерешителен войник, и моето мнение се потвърди, когато на следващия ден генералът помоли за отлагане на настъплението. Трябваше спешно да му изпратя с автомобил полковник Хенч и последният изрично да му повтори, че в дадения случай успехът се търси тъкмо в незабавното настъпление и всяко отлагане означава невъзвратими загуби, даже цялостно отказване от използването на момента. Едно отлагане би ни изправило пред един още по-силен противник. Отговорността за вземането на решение нося аз. Един висш общовойскови командир трябва да може да бъде оптимист, т.е. да има упование в Бога и в самия себе си, и неговите решения трябва да бъдат определяни и доминирани от собствената му воля, а не от сведенията за противника. Румънската граница трябва да се премине непременно в 12,00 часа през нощта. И рискът успя.“

От 1 до 10 септември 1916 г.

На 2 септември българите преминаха по цялата линия на границата на Добруджа с главните сили – 1-ва и 4-а дивизия, премина и отрядът „Кауфман“ – в направление към усилената с полеви укрепления крепост Тутракан. На следващия ден бяха овладени нейните предни позиции, на 5 септември бе направен пробив на главната позиция, а на 6 септември със смел удар бе завладяна самата крепост. Междувременно кавалерийската дивизия и частите на Варненския укрепен пункт, напредвайки към Добрич, прикриха десния фланг и с успешни действия отразиха многобройни противникови атаки, в които вече участваха части на изпратения в помощ на румънците 47-и руски корпус.

На 7 септември Макензен пише: „Направеното е добро начало. Да даде Бог и краят да е същият. Овладяването на Тутракан означава голям успех. Не само че превзехме дълго подготвяна, естествено силна, добре изградена позиция, на която противникът придаваше голяма важност, но обкръжихме цялата съсредоточена за нейната отбрана войска, или по-скоро я притиснахме към Дунав и я пленихме, що се отнасяше до тези, които не бяха загинали. Досега са преброени над 12 000 пленници, сред които двама командири на бригади и най-малко 300 офицери. Броят на взетите оръдия още не е точно установен, но те ще бъдат повече от 60. Първи батальон на 21-ви пехотен полк на Фон Борке под командването на майор Фон Хамерщайн на 5 септември по инициатива на Бартенверфес проникна пръв на десния фланг на фортовия пояс на Тутракан и на 6-о число, подкрепян от 1-ва българска дивизия, натика изненадания гарнизон отчасти във и през река Дунав, а по-голямата му част – в ръцете на 4-а българска дивизия. Сега сме първи. Освен това като трофеи са взети много картечници, голямо количество боеприси и войсково имущество от всякакъв вид. Всички изхождащи от Силистра опити за облекчаване бяха отбити при големи загуби на противника.

Едновременно с боевете при Тутракан българската кавалерия в Добруджа отново постигна хубави успехи, а войските, намиращи се при Добрич, блестящо отразиха многократни атаки на руски и румънски сили. Фактът, че българите биха русите, е от голямо значение. Имаше гласове, които изразяваха силно съмнение дали българите наистина биха търсили бой с тях. Последните дни доказват, че те със същото спокойствие възприеха русите и със същото въодушевление връхлитаха срещу тях, както срещу румънците. Българите са извън себе си от радост. Победата повдигна извънредно много тяхното самочувствие и засили отново доверието им в нас. Те я извоюваха срещу по-многоброен противник. Бих пожелал на смелите бойци само по-добре школувано виеше командване. На българските генерали липсва умение за единно ръководство на по-значими бойни действия. Освен това те твърде лесно се поддават на моментни впечатления, защото им липсва поглед върху нещата. Поради това от голямо значение е ролята на немските офицери за свръзка в по-висшите български щабове. Но и те страдат от технически несъвършените средства на свързочната служба, службите за събиране и доставяне на донесенията и щабната служба в българската армия. С турците, чиито първи батальони вече пристигнаха, няма да бъде много по-добре. Но трябва да се отчитат дадените обстоятелства и тогава мога да бъда напълно доволен от постигнатото досега.“

Броят на пленените при Тутракан през следващите дни се оказа значително по-голям – 28 000 души, трима генерали, над 400 офицери и над 100 оръдия паднаха в ръцете на победителите. Загубите на румънците в жива сила възлизаха на около 7000 души. Само съвсем малки части се бяха изплъзнали. Всички опити, които командващият 3-а румънска армия генерал Аслан предприе, за да деблокира крепостта, бяха осуетени. И неговата най-строга заповед, че гарнизонът не бива да капитулира при никакви обстоятелства и че в най-лошия случай трябва да си пробие път, не бе в състояние да обърне съдбата. За съюзниците това беше една пълна победа от типа на Кана. Не по-малко беше нейното морално значение. В Букурещ новината предизвика смущение. Командирът на 3-а румънска армия бе освободен от своя пост и заменен с генерал Авереску. Командирът на 47-и руски корпус генерал Зайончковски пое общото командване в Добруджа.

На 10 септември Макензен пише: „Успехът при Тутракан се разраства все повече в съкрушителен удар за участващите румънци. Аз оценявам техните загуби на 36 000 души, повече от един армейски корпус. Също и при Добрич те са ударени много чувствително. Тяхното оттегляне беше паническо. Главното значение на победата е в моралната сфера. Тя ще повдигне увереността на народа и в Германия. Но не бива да забравяме, че сме едва в началото. Бойното щастие трябва да ни остане вярно, за да победим наистина румънците.“

Блестящият първоначален успех реши хода на операцията в Добруджа. Непосредствено след превземането на Тутракан фелдмаршалът насочи 1-ва българска дивизия към крепостта Силистра, макар че на десния фланг продължаваха още силните атаки на противника. Румънците не приеха да се стигне до решителен бой при Силистра и опразниха крепостта, без да окажат заслужаваща да се спомене съпротива. Тя беше заета на 9 септември от съюзниците. „Днес е завзета също Силистра – пише Макензен – и с това е постигнат нов успех. Под впечатление на понесените поражения румънците опразниха града след кратък бой, но изоставиха при това ценна артилерийска материална част. Като крепост мястото беше без значение. Остарелите съоръжения не заслужаваха повече да бъдат въоръжавани. Моята цел сега е линията Констанца-Черна вода. Едва тогава мога да мисля за преминаване на Дунав и за настъпление към Букурещ. Че не го предприех непосредствено след падането на Тутракан – за това биха били необходими благоприятни условия, - се дължеше на недостатъчността на моите налични сили и на заплахата за Варна от насочените откъм Добрич румънски и руски дивизии. Те трябваше преди това да бъдат обезвредени. Но с това трябваше да се откажа да използвам момента на изненадата при преминаването на Дунав. С оглед на моите слаби сили това щеше да има само демонстративен характер, но все пак можеше да облекчи фронта в Трансилвания.“

От 11 до 20 септември 1916 г.

Започналото преследване съвсем не отговаряше на желанията на фелдмаршала: „Българите сега най-много биха желали да почиват на своите лаври, вместо да настъпват – записва той на 11 септември. – Последното става при тях толкова бавно, защото всичките им обози и снабдителни ешелони, даже отделни батареи, са запретнати с волове. Тук става въпрос да се превъзмогнат условия, за които у нас, в родината, никой няма представа.“

На 13 септември развиващото се на широк фронт настъпление за първи път срещна отново вражеска съпротива, която през следващия ден значително се усили. Докато центърът завърза сериозен бой, фланговете, водили по-леки боеве, напреднаха твърде енергично – на крайния ляв фланг това бе немска смесена бригада под командването на полковник Боде, на която бяха придадени новопристигналите части от101-ва пехотна дивизия. Най-после русите и румънците бяха отхвърлени отвъд рубежа Мусубей-Кара Омер.

„Противникът е в пълно отстъпление и преследването е в ход – отбелязва Макензен на 16 септември. – Надявам се, че ще успеем да го притиснем към крайбрежието на Черно море. При Констанца може да се стигне до катастрофа за противника, ако щастието остане благосклонно към нас.“ Едно писмо от 18 септември вдъхва още увереност: „Разбитият на 14-и противник зае една предварително подготвена укрепена позиция на линията на Кубадин и подкрепен от свежи войски, докарани с железницата през Черна вода, откри още веднъж фронт южно от жп линията за Констанца. Но аз се надявам, че днес той ще бъде отхвърлен от тази позиция. Началото вече е положено. Ако моят план успее – да го обхванем от запад в хода на по-нататъшното преследване, – това може да свърши за него с катастрофа, която ще ни направи господари в Добруджа. Моите мисли тогава сериозно ще могат да се занимаят с Букурещ. Още сега въздействахме облекчаващо по отношение на фронта в Трансилвания, защото сред пленниците се намират такива от полковете, които спешно са привлечени с влак от там.“

Междувременно разочарованието не закъсня. След като българите завладяха по-голямата част от територията на Добруджа, към чието възвръщане се стремяха, настъпателният порив в тяхното командване и във войската отслабна. Беше необходимо продължително енергично подпомагане от страна на командването на групата армии, за да може изобщо да се продължи настъплението след победата от 14 септември. Поради това беше загубено скъпоценно време, което бе добре дошло за противника. На 20 септември фелдмаршалът трябваше да констатира: „Моята офанзива за съжаление спря пред укрепленията, които румънците бяха изградили за защита на жп линията Констанца-Черна вода и особено на тези два крайни пункта и на важните мостове през Дунав при последното селище и които те можеха да заемат навреме. Отхвърлените от мен войски намериха прикритие в тези укрепления. Дали ще мога да ги завзема, е много съмнително. Да, ако бих имал само немски войски! Тогава сигурно щях да стигна до желаната линия, преди румънците да можеха да хвърлят там своите подкрепления, но главната маса са българи. Моето мнение за командните качества на техните генерали се понижава всеки ден. Едно царство за една немска дивизия! – бих искал да извикам. Също и турците, които пристигнаха сега, изглежда, още не са порасли в своята бойна подготовка за прилагането й при офанзивни действия. При своя дебют на 14-и те не се проявиха по най-добрия начин. Смелост не липсва на отделния боец с подготовка.“

От междувременно подвозения към групата армии 6-и турски корпус една дивизия вече взе участие през последните дни, докато другата беше в процес на съсредоточаване зад фронта. На 14 септември на път от Плес за Цариград Енвер паша посети фелдмаршала в Търново: „Вчерашното посещение на Енвер ме задоволи много. Всяка среща с бодрия, решителен мъж е наслада за мен. Пълното съгласие по всички засягащи ни въпроси, както и преди, е добро предзнаменование за сътрудничество.“

Тук е мястото да предадем оценката на Макензен за турските войници, която той е обобщил в ретроспективните си разсъждения след войната: „Още при първото си пребиваване в империята на султаните през 1898 г. опознах турския войник като безусловно послушен инструмент в ръцете на неговите командири, изпълнен с преданост и при най-големи усилия и лишения. Вярата на турчина в Германия, неговото благоприличие и почтеност ме привлякоха. Да се отплатят за немската вярност, за повечето турци е нещо повече, отколкото само повеля на халифа. Тяхното поведение в боя зависи повече, отколкото в другите армии, от офицерите. Турският войник не беше способен за всякакъв вид бойни действия. Но поставен на подходящо място, той издържаше докрай. При тази уговорка винаги изпълняваше това, което очаквах от него. Някои от войските, които Енвер изпрати на война срещу румънците, дойдоха полуобучени, без оръжие и коне и всичко необходимо за една подвижна войска и трябваше да допълним тяхната подготовка, особено в използване на картечницата. Удивително е колко бързо те се учеха и ставаха годни за бойна служба. Те доказваха заложбата на турчина да бъде войник. От техните генерали и щабни офицери, с които съм имал работа, мнозина бяха подготвени през последните три десетилетия преди войната в пруски полкове, а някои бяха бивши немски офицери. Командирът на техния корпус генерал Хилми паша беше разсъдлив командир с изискан характер. Главното командване на всички въоръжени сили в Османската империя в Цариград се въздържаше от всякаква намеса в оперативното и тактическото използване на войските, придадени на моята група армии.“

Краят на септември 1916 г.

От неблагоприятния ход, който взе операцията за преследване на противника в Добруджа, у фелдмаршала се затвърди убеждението, че без привличане на немски сили крайната цел – линията Констанца-Черна вода – не може да бъде постигната. Главното командване на Действащата армия уважи неговата молба в границите на възможното и прехвърли 217-а пехотна дивизия. Пристигна и една бомбардировъчна авиационна екскадра, състояща се от 24 самолета. Натоварената с охраната на Дунав 12-а българска дивизия трябваше да отдели една бригада като подкрепление в Добруджа. Командването на всички войски, използвани за охрана на Дунав и за подготовка за по-късно преминаване през реката, беше възложено на 52-ри корпус, начело на който стоеше изпитаният още в кампанията срещу Сърбия генерал от пехотата Кош. „Аз тепърва ще мога отново да премина в настъпление – пише Макензен на 22 септември, – ако бъда усилен с тежка артилерия и най-малкото с една немска пехотна дивизия. За съжаление мизерните тукашни жп условия са причина тяхното привличане да изисква твърде много време. Чрез моето настъпление в Добруджа не само отслабих значително русите, но се възползвах от общата обстановка и принудих румънците да изтеглят войски от Карпатите. Сега изглежда, че се обръща страницата в Трансилвания. Там армията действа съвсем близо до Дунав и по този начин се надявам, че румънците скоро ще трябва отново да опразнят Трансилвания.“

На 28 септември фелдмаршалът със своя оперативен отдел се отправи за Добрич: „Аз пътувам за Добрич, значи за Добруджа, за да съм по-близо до тамошните събития и особено да окажа непосредствено влияние върху командването на 3-а българска армия. Телефонът не замества в достатъчна степен личните контакти. Престолонаследникът княз Борис е желан от мен не само като преводач, той ми е полезен и като войник. Българските генерали имат също известен страх от поемане на отговорност, защото се чувстват доста несигурни като висши общовойскови командири. Естествено има и изключения, но те се срещат само сред по-младите генерали. Командващият в Добрич не принадлежи към тях. Имам настойчивото желание да отхвърля моя противник отвъд линията Констанца-Черна вода и ако е възможно, да овладея двете селища. Дали условията ще позволят тази операция, ще зависи от наблюдението и впечатлението, което ще добия от местността и войските. С немски войски бих рискувал веднага.“

Непосредствено след пристигането си на Добруджанския фройт фелдмаршалът използва първите дни за подробен преглед на войските и позициите и от собствено наблюдение доби представа за особеностите на този театър на военните действия. „Добруджа е своеобразна страна – така разказва той през тези дни, – плодородна, но неприветлива. Една широка и най-вече плоска вълнообразна равнина, в чиито по-дълбоки падини се крият селата, това в повечето случаи са големи селища и поради това – не много на брой. Докъдето стига погледът, често не се вижда и едно дърво. Стърнища и царевични ниви, угари и пасища не са наслада за очите при това еднообразие. Освен това липсват потоци и водни площи. Кладенци с места за водопой на добитъка до тях са единственото доказателство, че в областта изобщо има вода. Необходимата за локомотивите вода трябва да се докарва по железниците много отдалеч, например от района на Варна. За тази цел използваме големи цистерни, в които румънците в мирно време превозват нафта от Плоещ по релсов път. Богатството на страната е в плодородието на почвата по отношение на пшеница и царевица. Всички села са заобиколени от огромни плевни с неовършана пшеница и слама. При дъждовно време лепкавият камънак по малкото пътища и шосета, както и глината по селските пътища затрудняват до крайност марша на войските и движението на превозните средства.“

От 1 до 5 октомври 1916 г.

Когато на I октомври приключи инспектирането на фронта през последните дни с едно пътуване до войските от левия фланг на армията, фелдмаршалът се видя неочаквано изправен пред сериозен обрат в обстановката. Самият той разказва за това: „На 1 октомври румънците водеха артилерийски огън на фронта при Кубадин много повече от обикновено. Липсващият ефект не даваше да се разбере добре целта. Току-що бях напуснал командния пункт на 1-ва българска армия, който бе устроен на оспорвания от учените паметник на Траян от Киркилисе, и след това при предните постове на отряда „Боде“ при Полуци за първи път се наслаждавах на гледката на многократно споменавания мост при Черна вода – „чудото на немската техника“, когато престолонаследникът на България дойде при мен с новината, че между Тутракан и Русе, при Ряхово, румънците са преминали през Дунав, построили са един мост и вече са се преправили с няколко батальона. На първо време не можеше да се прецени какво трябва да означава това. Можеше да бъде опит за голямо начинание с оперативно значение в тила на 3-а българска армия, но също така и само добре разчетена за страхливи души смела и рискована демонстрация. Не се съмнявам нито за момент, че като отговорен висш командир можех да дам тълкуване на събитието само в последния смисъл, за да попреча българите да бъдат повлияни от него и да се огънат пред евентуално задаващо се настъпление на техния фронт. Престолонаследникът княз Борис беше необходимият посредник за такава предотвратяваща дейност и имаше големи заслуги при изпълнение на възложената му задача.

Независимо от това обаче незабавно трябваше да бъдат взети отбранителни мерки срещу преминаването на румънците, та опасността да се задуши по възможност в зародиш. Поради това веднага се върнах в Добрич и там научих, че и дясното крило на 3-а българска армия е нападнато от руси и румънци, което без съмнение беше във връзка с опита за преправяне при Ряхово. Оказа се вярно, че румънците, познавайки точно условията по брега и течението на Дунав и очевидно добре осведомени от агенти за групировката на нашите войски, успяха на място наистина оставено от нас не без внимание, но охранявано от съвсем слаби части, да прехвърлят значителен войскови отряд на южния бряг и да се заемат с построяването на понтонен мост. На северния бряг трябваше да се намират в бойна готовност и други големи сили. Това даваше основание да се направи заключение за голяма операция. Важното беше да се справим с изненадата и намиращите се за прикритие на Дунав войски да се съсредоточат бързо на застрашения пункт. Генерал Кош, на когото беше възложено да прикрива Дунав, вече беше събрал наличните войски и бе привлякъл на помощ подкрепления с железницата от Плевен. Сега на него подчиних и гарнизона на Тутракан. Първите железопътни транспорти на 217-а пехотна дивизия, отправени към Добруджа, бяха отклонени към Русе, а един вече разтоварен батальон бе изпратен с коли от Добрич за Тутракан. Намиращата се под командването на енергичния капитан Лудих австро-унгарска Дунавска флотилия в канала Белене получи заповед да отплава и да действа срещу построяването на мост от противника. И нашата бомбардировъчна авиационна ескадра се намеси самостоятелно с видим успех.

На 2 октомври кризата все още продължаваше. От прехваната румънска радиограма се разбира, че противникът фактически е целял обхватна операция под общото командване на генерал Авереску срещу фронта и тила на нашата армия, намираща се в Добруджа. Но всички атаки срещу нейния фронт и на 2 октомври бяха отбити. В замяна на това врагът прехвърли още сили през реката при Ряхово и изнесе напред своя плацдарм срещу Тутракан и Русе, докато Дунавската флотилия въпреки ожесточения кръстосан огън от румънските брегови батареи така успя да повреди моста, че той не можеше да се използва. Докладвах на Главното командване на Действащата армия, че като удържам Тутракан, възнамерявам да обхвана противника откъм Русе във фланг и тил. Генерал Кош получи съответната заповед. Вечерта повече не се съмнявах, че опасността на Дунав е предотвратена. Можех да спя спокойно.

На 3 октомври разрушаването на моста чрез задвижване на натоварени буксирни лодки и мини успя напълно, а в бойните действия по суша взеха участие и мониторите. От Русе и Тутракан малобройните немски и български войски, в по-голямата си част опълчение под командването на немския полковник Волф, атакуваха противника на двата му фланга. Успехът беше пълен. Според български и австрийски сведения от преминалите 16 румънски батальона само остатъци достигнаха през нощта на 4 октомври отново северния бряг. Авантюристичното начинание беше напълно осуетено.

По-късно румънски офицери ми разказваха, че на 1 и 2 октомври при Топрахисар и Кубадин са наблюдавали непрекъснато българския фронт със своите бинокли и са гледали за действия при Ряхово. Тъй като такива не са видени, на 3 и 4 октомври противникът предприе атаки на фронта, които, както всички досегашни, бяха отбити. При това наистина бяха поставени на изпитание от противниковия артилерийски огън турски войски, за каквото не всички части показаха, че са дорасли. На 5 октомври противниковите атаки приключиха с канонада, чиято безрезултатност ми направи впечатление на командния пункт на изпитания генерал Кантарджиев.“

От 6 до 18 октомври 1916 г.

След двойния отбранителен успех на Дунав и в Добруджа мисълта на фелдмаршала за настъпление отново го завладя с пълна сила. Това отговаряше на желанията на Главното командване на Действащата армия, което на 4 октомври изрази очакването, че групата армии „би могла да реши поставената й несъмнено нелека задача поради различния състав на нейните войскови части в Добруджа чрез настъпление“. Относно трудностите на настъплението фелдмаршалът не се заблуждаваше. На 7 октомври той пише: „С недостатъчно средства трябва да поведа една добре започнала операция и всекидневно да бъда изправян пред нови факти, които поставят под въпрос желаното решение. При Тутракан и Силистра внезапността беше тази, която повиши моите сили. Този фактор вече няма значение. Обещаните ми подкрепления пристигат твърде оскъдно. Отчасти те идват от твърде далеч, а останалото се дължи на недостатъчния трафик по българските жп линии. Освен това българите и турците! Щастливи са генералите, които трябва да командват войски с достатъчна численост, но и с изградени позиции. Относно трудностите, които тук непрекъснато трябва да се преодоляват, в нашето Главно командване на Действащата армия нямат истинска представа. Но моята вяра не е разколебана.“ Вследствие на забавеното пристигане на 217-а немска пехотна дивизия и на известен брой тежки батареи фелдмаршалът се видя принуден да отложи определеното първоначално за 11 октомври настъпление за 15-и и след това още веднъж за 19-и. На 18 октомври той отбелязва: „Вчера отново бях напред при войските. Последната тежка артилерия е пристигнала. Утре противникът трябва да бъде атакуван по цялата линия. Намиращите се под мое разпореждане немски войски имат пълното ми доверие, също и бойният състав е висок. Ако можех, бих си пожелал да имам една дивизия в повече от тях. Главните сили ще използвам на най-важното за решаващия удар място. Но българите, както и турците викат за „германскис“. Те искат да виждат немски войници до себе си. Но аз не мога да вмъкна навсякъде немски подразделения.“

За да си осигури пряко влияние върху воденето на операциите, фелдмаршалът предприе разделяне на 3-а българска армия на две ударни групи. Групата, действаща на десния фланг – 1-ва българска кавалерийска дивизия, 217-а немска пехотна дивизия (към която се присъедини бригадата „Боде“) и една сборна дивизия, съставена от войските на Варненския укрепен пункт и части от 6-а българска дивизия, – бе подчинена на генерал Кантарджиев. Тя трябваше да нанесе главния удар в направление на жп линията Кара Омер-Меджидия и източно от нея. Командването на групата, действаща на левия фланг – 1-ва и 4-а българска дивизия и 6-и турски корпус, – си запази генерал Тошев.

От 19 до 22 октомври 1916 г.

Противно на обичайния си навик фелдмаршалът реши да ръководи започващото сражение не от своя команден пункт, а на местността, за да може чрез своето присъствие да въздейства окуражаващо върху подчинените командири и войските и където е необходимо, лично бързо да се намесва. На 19 октомври рано сутринта той избра своя наблюдателен пункт непосредствено зад фронта на натоварения да нанесе решителния удар десен фланг на една от многобройните надгробни могили, които са характерен белег за пейзажа на Добруджа, в района северозападно от Герингеч и в непосредствена близост с генерал Кантарджиев. От там той имаше обзор върху целия фронт от морското крайбрежие до водната кула на Гара Кубадин.

Настъплението се натъкна навсякъде на силна съпротива. Особено упорита се оказа тя срещу командваната от генерал Либескинд 217-а пехотна дивизия при Топрахисар, където с голямо умение беше изградена изключително силна позиция. На следващия ден ожесточеният бой на този ключов пункт на противниковата позиция продължи. Най-напред можа да бъде взета само част от нея. Загубите на германците не бяха незначителни. В останалите участъци бяха постигнати успехи. Също и турците се биха добре в състава на българската западна група. Но едва на 21 октомври боят бе решен чрез превземането с щурм на Топрахисар. Скоро след това бе овладян и Кубадин. С това беше направен пробив в главната противникова позиция. През този ден фелдмаршалът бе изнесъл своя команден пункт още по-напред, на един хълм югоизточно от Топрахисар, и беше свидетел на боевете, разиграващи се близо до него. На 22 октомври победата бе постигната по цялата линия. Преследването беше в ход навсякъде.

В една записка от следващия ден Макензен нахвърля извънредно впечатляващо описание на своите преживявания: „Това вчера беше една неделя! Наистина една военна неделя, без мирна църковна процесия. Това, което в събота следобед вече беше ясно, а именно, че сражението при Топрахисар-Кобадин бе спечелено, вчера сутринта напълно се потвърди. Противникът беше в отстъпление, не се задържа дълго и на своята предварително подготвена позиция на Траяновите валове при Констанца и Мурфутлар, а и на север, отвъд жп линията, и по-нататък западно към Меджидия, задържа се само на предните укрепени позиции при Черна вода – тук очевидно бе подкрепян със свежи войски с понятния замисъл да спаси отвъд моста това, което още можеше да се спаси, и да застраши фланга на преследващите войски. Но и на този фланг частите продължиха да настъпват.

От моя наблюдателен пункт северно от Топрахисар през един окоп напред се озовах на нова надгробна могила, която, както изглежда, е служила на някой висш румънски щаб по време на сраженията като команден пункт. Когато я достигнах, вляво зае позиция една батарея оп преследващите части, а вдясно се зададе в тръс българската кавалерийска дивизия, с чийто изпитан командир генерал Колев наскоро бях разменил донесения и заповеди. Лека мараня се стелеше над широките поля, поради което можеше по-скоро да се предполага, отколкото да се разпознае линията на разпрострелия се според картата недалеч от нас Траянов вал. Само пред една нефтена цистерна, стърчаща над омарата, се опитваше да се разположи пехотен ариергард. Първият изстрел на батареята беше насочен към него, но улучи цистерната. Огромен пламък изскочи отвътре към небето и се разрасна в голям черен облак от дим, който като огромен флаг се удължи на изток. Противникът изчезна. Пое го широката падина, в която някога един ръкав от устието на Дунав беше следвал своето течение и в която днес железницата минава от Черна вода за Констанца. Но се виждаха части от всякакъв род войска да преследват противника. Мъглата се разнесе и пред нашите очи постепенно се разбуди като Фата Моргана, първоначално витаейки сред мъглата, Констанца с белите си минарета и сгради в различен стил. От нейното пристанище с бягство в открито море се спасяваше руският Черноморски флот. През изпаренията, които все още се стелеха над водата, се виждаше да святкат бордовите оръдия, но техните знаряди нито можеха да ни достигнат, нито да задържат преминаващите през Тузла за Констанца войски на крайния ляв фланг.

Никога няма да забравя впечатлението от тази картина. Както и това, че можах да видя боевете от изминалите дни със собствените си очи. Какво изключение за командващ армия в съвременната война, какво удовлетворение за моето войнишко чувство – война по суша и вода, всички родове войски в действие и в движение напред. Пред мен бялата, изплуваща от мъглата Констанца, над нея до самото море – черният флаг от дим. И това победно настъпление – на рождения ден на Нейно Величество императрицата! Всички войски дадоха от себе си най-доброто за победата. Също и турците се биеха добре. Беше съревнование между трите националности, докато на другата страна руси и румънци се оставиха да бъдат увлечени до степен да се бият помежду си. Аз самият например в събота видях как руската кавалерия се нахвърли върху отстъпващата румънска пехота, за да я спре.

Отправих се към командира на Източната група, след това към този на 4-а българска дивизия при Кубадин и най-после към командира на западната група, за да дам разпореждания за преследване, а след това се върнах от там след двучасово пътуване с автомобил при проливен дъжд и вследствие на това – по разкаляни пътища. Има много да се работи, защото сега вече моите мисли се насочват от Добруджа към Букурещ!“

Краят на октомври 1916 г.

След като Констанца беше завзета още на 22 октомври, на следващия ден беше овладяна Меджидия, а на 24-и – Черна вода. Малко преди това румънците бяха разрушили на няколко места тамошния мост на Дунав. Трофеите се състояха от 6600 пленници, 12 оръдия, над 50 картечници, известен брой подвижен жп състав, ценни нефтени цистерни и житните силози на Констанца.

„Черна вода е в наше владение – пише Макензен. – Цялата Добруджанска операция намери по този начин възложения ми завършек. Бягащите на север противници ще бъдат преследвани от кавалерията възможно най-далеч. С главните сили от войските ще се спра временно на най-тясното място на Добруджанския фронт. Войските се нуждаят от отдих след непрестанните боеве в последно време.“ На 26 октомври фелдмаршалът отиде още веднъж на фронта и направи обстоен оглед на моста при Черна вода, за да реши дали при сегашното му увредено състояние може да бъде използван за преминаване от войските. „Аз най-напред се удивих от предизвикващата възхищение по отношение на архитектурата грамадна конструкция. След това минах по моста до другия бряг на Дунав и се убедих, че нито нашите авиационни бомби, нито предприетите опити за взривяване от румънците при оттеглянето им са могли да причинят нещо сериозно на този шедьовър на архитектурата. Наистина за войските и железопътните ешелони засега, както и седмици напред, той е неизползваем. Поради това не може да става и въпрос да се използва за моята операция. С този резултат от разрушаването аз го напуснах и можах след това, завърнал се в Мик Биулбиу, да обсъдя обстановката с престолонаследника и с генералите и да издам заповедта, като имах предвид този резултат. Тя вече беше обмислена и ставаше въпрос само да се отдаде. Наистина най-добре щеше да бъде, ако можех веднага да премина Дунав при Черна вода, но сега ще трябва да го направя на друго място, а това изисква подготовка и време.“

По-нататъшното преследване на разбития противник в направление на Тулча бе предоставено главно на българската кавалерия. Тя страдаше значително от увеличените поради дъждовното време затруднения вследствие на глинената почва. Останалите в Добруджа части – 4-а българска и Сборната пехотна дивизия, Кавалерийската дивизия, както и един полк под командването на изпитания полковник Вобринг от 217-а немска пехотна дивизия, а зад тях в резерв турският корпус – заеха укрепена позиция на най-тясното място северно от линията Констанца-Черна вода. Противно на желанието на фелдмаршала командването запази засега генерал Тошев, но щабът на групата армии остави един от своите генералщабни офицери, майор Фон Хенинг, в неговия щаб. В началото на ноември в него бе назначен придаденият към командването на групата армии полковник с особено назначение Фон Дункер, бивш началник на щаба на Макензен при 17-и армейски корпус. Скоро след това генерал Нерезов пое командването на 3-а българска армия в Добруджа. Останалите войски – по-голямата част от 217-а пехотна дивизия и на тежката артилерия, както и на 1-ва българска дивизия – бяха прехвърлени в района южно от Свищов.

Преди самият Макензен заедно със своя оперативен отдел на 1 ноември да напусне Добрич и да се насочи отново към своята стара главна квартира в Търново, неговият върховен главнокомандващ с благодарствена телеграма му съобщи, че 129-и пехотен полк, за чийто шеф той бе назначен след приключване на кампанията срещу Сърбия, занапред ще носи неговото име. „Аз виждам в това най-високото отличие, което може да се присъди на един пруски офицер“ – пише зарадваният фелдмаршал.

Германският официален труд за войната оценява по достойнство резултатите от кампанията в Добруджа със следните думи: „С отстъпващи по численост сили – от тях съвсем малка част немски войски - на смелото и умело командване се удаде да постигне успехи със самостоятелна операция на второстепенния театър на военните действия, които напълно провалиха румънския план на войната. Изненадващият – еднакво за приятели и врагове – размер на първоначалната победа при Тутракан при това оказа решаващо въздействие. Също и успешното решаване на положително нелеката задача да се командват единно български и турски войски, при съвсем слабо участие на немски и австро- унгарски войски, заслужава да бъде изтъкнато.“

Публ. в August von Mackensen, Briefe und Aufzeichnungen. Leipzig, 1938 (Аугуст Фон Макензен, Писма и записки, ИВИНД, т. 56, 57 и 58.)