МНЕНИЯ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС И ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ – МАКЕДОНИЯ ЗА ЕДИН ПЕРИОД ОТ 20 ГОДИНИ

Макар че едва ли има некомпетентни българи, не познаващи развитието на македонския въпрос през последните десетилетия, както и отношенията между България и Македония на нашите читатели предлагаме две интервюта на един от редовните автори в сайта „Сите българи заедно“ Цочо Билярски.

Първото интервю Ц. Билярски дава пред кореспондента на скопското списание „Македонско дело“ Серьожа Неделковски в Скопие на 30 юни 1999 г. по времето на негова командировка там, заедно с Ива Бурилкова. Двадесет години по-късно през март 2019 г. към Ц. Билярски се обърна за интервю директорът на софийското списание „България Македония“ Иван Николов

Сега ще имате възможност да прочетете текстовете на двете интервюта, дадени през един период от две десетилетия, през които много неща се промениха. В интервютата се засягат важни въпроси отнасящи се до контактите както между двете страни, така и между историците от двете страни на границата. Това е един въпрос актуален и през днешния ден, когато българите отново остават разделени и не винаги се интересуват за съдбата си. Ако се върнем един век назад може да си послужим с думите на Христо Матов, който казва, че българите по-добре са информирани какво става в далечно Конго, колкото оттатък границата!

Преди половин век българска поетеса беше написала, че диваци живеят на Запад, имайки предвид капиталистическия Запад, то и днес смело можем да заявим, че и днес живеят диваци, но те не са толкова далеч на Запад, а са отвъд границата ни и докато станат нормални хора и се отърсят от сърбоманското бреме може би ще минат много десетилетия. Тук бих искал да добавя, че и в днешна България, както и отвъд границата, не липсват диваци и хора с объркани понятия. Но въпреки това нека бъдем оптимисти за бъдещето на народа ни!

Цочо В. Билярски

* * *

 

РАЗГОВОР НА СЕРЬОЖА НЕДЕЛКОВСКИ С ЦОЧО БИЛЯРСКИ, ИСТОРИК ОТ БЪЛГАРИЯ

АРХИВЪТ НА ДЕЛЧЕВ ЩЕ СЕ ОБЯВИ И НА МАКЕДОНСКИ И НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

СКОПИЕ, 30 ЮНИ 1999 Г.

 

В началото на тази седмица една от проявите на продължаването на сътрудничеството между Република Македония и Република България, беше подписването на договор между архивните институции на двете страни. Като част от тази договореност е и престоят на г-жа Ива Бурилкова и г-н Цочо Билярски в Скопие, от което се възползвахме за кратък разговор.

Иначе нашият събеседник е главен експерт в Централния държавен архив на България и бивш директор на същия. В резултат на това в продължение на повече от две десетилетия като негов професионален ангажимент са публикуваните материали от голямо значение за македонската общественост, като например от архивите на д-р Христо Татарчев, Тодор Александров и голяма част от документацията на Иван Михайлов.  Също така той е публикувал и документи за Дамян Груев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев. В момента работи по подготовката на сборник за революционера Христо Матов. В края на седмицата се очаква да излезе от печат и значителния по обем труд на г-н Билярски за документацията, която се свързва с името на Дамян Груев.

ВЪПРОС - Началото на работата ви в Скопие съвпадна с подписването на договора за сътрудничество между институциите на двете страни, занимаващи се с исторически въпроси. Какво представлява всъщност това сътрудничество?

ОТГОВОР - Да, това беше подписването на договор за съвместна работа с Архив на Македония. Аз, между другото, участвах в подписването на всички договори от 1989 г. нататък. Всъщност тогава (1989 г.) това е последният договор, който подписахме с Македония, докато тя все още беше в състава на Югославия и който също така беше подписан тук в Скопие. По-точно сега ние не подписваме нов договор, но актуализираме нашата договореност от предишните години. Всъщност съвместната работа между колегите от Архив на Македония и Главно управление на архивите в София никога не е спирала.

ВЪПРОС – Значи това е продължение на сътрудничеството. Но тъй като всеки период носи своите особености, има ли нови моменти в съвместната ви работа?

ОТГОВОР - Със сигурност има някои нови моменти в договора, но те не променят съществено същността на вече договореното.

ВЪПРОС - По каква тема работите в Архив на Македония?

ОТГОВОР - Темата, по която работим тук с моята колежка Ива Бурилкова не е точно определена. Нас ни интересуват документите за историята на България, които се съхраняват в Архив на Македония. Това са предимно полицейските архиви, както и документи за културния живот в Македония, някои документи от личните архиви на революционерите, като например тези на Никола Киров Майски. Бихме искали да видим и архива или копия от документите за Павел Шатев, които се пазят в полицейските архиви. Също така, тук разгледахме и архивните описи на племенницата на Гоце Делчев, Лика Чопова, но там не открихме нещо особено важно за нас, докато в нашата страна се пази нейната автобиография за времето, в което е живяла там.

Ние поискахме да разгледаме архивите на Страхил Гигов и на други политически дейци в Македония след 1944 г. Искахме, също така да видим и архива на Вера Ацева, но за него ни казаха, че засега няма възможност да го получим, тъй като тя е жива и е необходимо да се търси нейното съгласие. Нещо, което се случва навсякъде по света, тъй като желанието на фондообразувателя трябва да се спазва. Това, което между другото би ни било интересно, е и архива на Лазар Колишевски, но и той не ни беше предоставен понеже досега не е обработен.

Бихме искали да разгледаме и някои от документите на централната власт, на правителствата в Белград в тогавашна Югославия. Документи, които говорят за Македония, за предишните отношения между Югославия и България, отнасящи се до македонския въпрос. На всичко, което се отнася до това. Искам да отбележа, че тези събития ни интересуват, дори и от днешна гледна точка, понеже днес имахме възможност да присъстваме на представянето на книгата на Кръстьо Цървенковски (разговорът се провежда в сряда, 30 юни - бел. наша). Ние се интересуваме от тези събития, тъй като в нашия архив се съхраняват стенограмите от разговорите му с Тодор Живков в София. Нас, като историци и архивисти би ни интересувало и това, как от другата страна, тогава югославската, се е водела тази документация, дали документите, тези които са при нас и тези, които са при вас, си съвпадат. Все пак при стенографирането, често пъти са забелязват известни различия в тези разговори.

Интересуваме се и от документите на общинските управления. Вероятно ще получим и такива документи, ако нещо има връзка с нашата история. През един времеви период от историята на Македония, когато тя е част от Югославия, връзките бяха прекъснати. Знаете, тогава и границите бяха затворени и връзките между хората и семействата бяха замразени. Надяваме се, че ще бъде полезно да се проучат и тези документи.

ВЪПРОС - В този смисъл, доволни ли сте от сътрудничеството?

ОТГОВОР - Мога да кажа, че колегите в Архив на Македония ни посрещат много добре. Досега не сме имали никакви пречки от тяхна страна, има едно пълно сътрудничество, което всъщност е и отговор на нашето отношение към тях. Те в София, особено през последните години, никога не са срещали пречки, ние винаги сме гледали да им помогнем. Това, което ги интересуваше, винаги им беше на разположение, тъй като много малко от документите в България бяха засекретени. Също така, може би на вашите читатели ще им бъде особено интересно да знаят, че историците от Скопие, от Института за нацио¬нална история и специалистите от Архив на Македония вече работят в София и с полицейските архиви. И дори много документи вече са копирани от там и са донесени в Архив на Македония.

ВЪПРОС - Все пак се създава впечатлението, че началото на работата ви тук е нещо като ускоряване на сътрудничеството в съвместния културен план.

ОТГОВОР - Точно така. Ние сме взаимно заинтересовани да си помагаме в работата. Дори разполагаме с такива клаузи в договора за размяна на документални изложби и, също така, съвместно да издаваме някои сборници от документи, които представляват интерес както за историците в България, така и за историците в Македония. Още повече, че има редица личности в националноосвободителното движение, за които интересът в София и България е толкова голям, колкото и тук.

Дори и сега сме в един такъв етап на договаряне, за да подготвим и публикуваме част от архивната документация на Гоце Делчев, която ще бъде основа за нови изследвания на биографията на този велик революционер, чиято дейност е свързана, както с Македония, така и с България. Той прекарва голяма част от живота си в България, където е бил член на Задграничното представителство на организацията и като такъв е член и на Върховния македоно-одрински комитет. Притежаваме неговите изказвания в конгресите на Върховния комитет. В тази документация, за която сега ние преговаряме с колегите, има изключително важна кореспонденция с Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Солун, със Скопския, Битолския и Струмишкия революционни окръжни комитети, както и с революционери, които тогава живеят в България.

Документацията е изключително интересна, освен това е и малко позната, тъй като е писана с шифър. Тя вече е дешифрирана. Преговорите вървят в посока, сборникът да излезе едновременно на македонски и на български език. И така читателите сами да открият това, което ги интересува, без ние много да коментираме текстовете в сборника. Защото знаете, прекаленото коментиране на историята неминуемо води до влошаване на отношенията между историците, а и по-нагоре.

ВЪПРОС – Вие преди това споменахте, че вече много години се договаряте с македонските колеги. Какво най-много ги интересува когато работят във вашите архиви и какво могат да получат?

ОТГОВОР - Отношенията ни с македонските колеги са близки, дори приятелски, а в същото време и взаимно уважаваме работата си. Вярно е, че има някои различия, но различията не са основното. Има неща, които са общи, неща, които ни сближават, които са безспорни, и бихме искали те да бъдат водещи и в бъдеще, каквито са през последните няколко години, откогато имаме добри отношения с Архива на Македония. Ние можем да помагаме на колегите от Македония, тъй като в българските архиви се съхраняват голяма част от документацията, свързана с историята на Македония - в София, Пловдив, Смолян, Варна и в държавните архиви на други места. Също така голяма част от документацията, свързана с Македония, се съхранява в Българския исторически архив, в Народната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, в Научния архив на Българската академия на науките. Особено огромна е документацията в Софийските архиви.

В тази връзка бих искал да посоча на читателите някои интересни фондове, които се пазят при нас. При нас (в ЦДА) е архивът на Гоце Делчев, за който говорих преди малко. Също така тук се съхраняват архивите на Дамян Груев, на Гьорче Петров, на Христо Матов, на Тодор Александров, на генерал Александър Протогеров, на Иван Михайлов. Документите на Върховния македоно-одрински комитет представляват един изключително богат архив, който се отнася за Македония. Интересно е че специално по отношение на този архив търсенето на колегите от Македония не е толкова голямо, въпреки че това е един първостепенен извор за исторически изследвания, тъй като той всъщност е легалната организация на емиграцията от Македония и Одринско. Начело на нея стои Върховен комитет, докато начело на Вътрешната организация стои Централен комитет и от там едните се наричат върховисти, а другите централисти. В това е разликата. Иначе уставите и на двете организации са много близки, включително и техните цели. Разликите между техните основни документи, между техните програми е степента на антономия, която се иска за Македония и Одринско. Точно в този архив е документацията, която би представлявала интерес за колегите от Македония, защото там се пазят писма на Гоце Делчев и на Димитър Благоев, човек който е ръководил Българската социалдемократическа партия, и който е родом от Македония, от Костурско. Там се пазят и документи на Михаил Герджиков, чиито живот и дело са свързани от най-ранните ученически години чак до края на живота му с Македония и Одринско. Той е водач на въстанието в Одринско по времето на Илинденското въстание, а в периода преди Илинден е бил учител в Битолската гимназия заедно с Дамян Груев с когото са били близки приятели и съратници. Неговата съпруга е Янка Каневчева, която е била близка и с Гоце Делчев. Отношенията им са толкова близки, често дори интимни, изключително близки и сърдечни. Член на Върховния комитет е и един от най-големите наши поети, Пею Яворов, чиято дейност също минава през борбата за освобождение на Македония. Даже неговото предсмъртно писмо е адресирано до тогавашния член на ЦК на ВМОРО Тодор Александров. А както вече е известно на македонската общественост в този архив има документи и за дейността на Димо Хаджидимов, който също е бил член на Върховния комитет.

Интересно е че натрупаното в течение на миналите десетилетия виждане за понятието „върховизъм“ направи така, че самата дума да стане тежка и мръсна, както тука в Македония, така и в България. Като се кажеше върховист се подразбираше че става дума за човек, свързан с българските правителства, с династията на Кобургите. Просто стана мръсна дума. Смятам, че с общи усилия бихме могли, по пътя на изследванията, по пътя на съвместното публикуване на документите да покажем на обществеността тази истина.

ВЪПРОС – Като историк, в страните, които през този период излязоха от комунизма, каквито са и нашите две държави, забелязвате ли у колегите си освобождаване от идеологическото тълкуване на историята.

ОТГОВОР – Това, което забелязвам както при нас, така и у вас тука, че в това отношение има много общи черти, тъй като все пак историците, голяма част от тях бяха ангажирани с една идеология, тъй като тя се преподаваше в университетите, разработваше се в институтите, създаваше една обремененост, както на нашите така и на вашите историци. Сега се вижда, чувства се постепенно разтоварване от това бреме. За идеологемите просто няма място в историческата наука. Аз не искам да кажа, че трябва да бъдем привърженици на абсолютно чистата наука, защото там се губят емоциите, губи се дори човешкото лице на отделните исторически личности. Без емоции изследователят не би могъл да работи. Той винаги ще има своите симпатии или антипатии към този или онзи деец в историята, но те не бива да бъдат водещи.

Вчера в Скопие присъствувах на една много интересна лекция на германския историк Детлеф Щайн, който говори за края на комунизма в Източна Европа, защото той е преподавател в съответния институт в Берлин. Във връзка с нея бих искал да кажа, че ние все още не сме дали реалната оценка на това, което се случва. Често се поставя въпроса за репресиите в периода на комунизма. Но нещата трябва да се изследват. Репресиите към обикновените граждани са едни, а репресиите от комунисти над комунисти са нещо съвсем различно. При нас в България имаше и такива случаи. В редовете на Българската комунистическа партия имаше и такива хора, които не бяха съгласни с управлението на Тодор Живков. Тези хора бяха изключвани от БКП. След падането на режима на Живков се получи нещо интересно: хората, които по времето на Живков бяха изключени от редовете на партията бяха реабилитирани, но не граждански, а бяха реабилитирани от собствената им партия, която ги бе репресирала. И те отново станаха членове на БКП. Репресията над обикновения гражданин, упражнявана над инакомислещите, или както сега казваме, над дисидентите които бяха хвърляни в затвори, изселвани, не им бе позволявано да работят според образованието си или бяха изпращани да работят неквалифицирана работа. Такива случаи в България имаше много, но не съм запознат точно каква е била ситуацията и при вас в Македония. Документацията често пъти може да бъде много добро свидетелство за това, което се е случвало. В България все още има репресирани както от едната, така и от предишната власт. Тези хора политически се различават едни от други и нищо не ги свързва. Вероятно въпросът стои така и при вас. Мисля, че колегите в Института за национална история, с помощта на колегите от Архив на Македония биха могли стъпка по стъпка да отварят архивите и да проучат тези въпроси. Но, може би, тези документи, които се съхраняват в архивите в Скопие и другите по-големи градове няма да са достатъчни защото вероятно някои документи се намират в Белград.

Все пак това е един продължителен процес, още повече, че и в България и в Македония няма откъде да дойдат нови хора. Това са хората, с които трябва да живеем, с които трябва да намерим общ език, тъй като политическите противопоставяния могат да доведат до още по-големи катаклизми. Трудно е да се постигне помирение и да се избегне крайното противопоставяне между хората.

ВЪПРОС – Каква би била целта на историка, освободен от ограниченията на идеологиите.

ОТГОВОР - Нашата цел како историци и архивисти е да открием истината. В България е направено много в това отношение. Например, миналата година проучихме документацията на БКП и на Комунистическия интернационал, за тяхното отношение към маке-донския въпрос. Публикувахме един сборник в две части, на повече от 1300 страници, в който са включени над 500 документа, обхващащи периода от Октомврийската революция през 1917 го¬дина, до 1946 година, когато в България е проведен 10-я пленум на БКП и се взема решение да започне засилена дейност в Пиринския край, населението насила да се македонизира, да започ¬не да се издава вестник и книги, да се разработват въпроси от историята на населението в Пиринска Македония. Сборникът завършва с доклада на Тодор Живков, председател на Държавния съвет и първи секретар на Българската комунистическа партия, на партийния пленум през март 1963 година, на който той отбелязва, че линията поддържана от БКП в продължение на почти половин век е погрешна и в който критикува линията на Георги Димитров, и то много смело. Интересно е че този доклад не беше познат на обществеността докато ние не го публикувахме. Дори Тодор Живков, който издаде два тома със спомени, не се и сеща за този доклад, който ние определяме като положителна стъпка в неговата политическа дейност. В сборника могат да се открият и много други нови моменти.

Успоредно с нас и колегите тук в Института за национална история и с помощта на колегите от Архив на Македония, подготвиха един подобен сборник под заглавие „Македонското прашане во документите на Комунистичката интернационала“. Той обхваща периода от 1923 до 1925 година. Това, което мога да кажа за този сборник, е само да поздравя колегите за тяхната работа, защото се забелязва че и за тях няма теми табу, теми които бяха забранени, както за тукашните коле¬ги, така и за нас. Направен е опит и в двата случая да се представят колкото може повече документи, за да може всестранно да се разгледа македонския въпрос през погледа на комунистите. Трябва да подчертая, че двата сборника, въпреки че работехме независимо едни от други без да знаем кой какво прави, просто се допълват. В някои случаи някои документи ги има при нас, а другите които липсват ги има в сборника на колегите и обратно.

ВЪПРОС – Това иде да ни покаже необходимостта от съвместна работа?

ОТГОВОР - Да. Наистина, работихме самостоятелно, без да сме единомисленици, но направихме нещо което се допълва. Теми, по които би могла да се продължи съвместната работа има много. Например, с колежката Бурилкова имаме намерението да изследваме и публикуваме документите за отношението и на другите политически партии в България по македонския въпрос. За Върховния македоно-одрински комитет, за когото споменах и по-горе, трябва да се каже, че това е организация, в която са участвали най-много членове на Демократическата партия на България и на Българската социалдемократическа партия. Също така, би било интересно да се види и отношението на българския дворец към македон¬ския въпрос, и тогава би било много лесно наложените лъжи да се отхвърлят.

Публ. в сп. „Македонско дело“, Скопие, бр. 296, 2 юли 1999 г., с. 24-28.

 

* * *

ВЪПРОСИ НА ИВАН НИКОЛОВ И ОТГОВОРИ НА ЦОЧО БИЛЯРСКИ

„ЩЕ ПОВТОРЯ ПОВИКА НА РЕДИЦА СВЕТОВНИ ЛИДЕРИ ЗА ПОВЕЧЕ КУЛТУРА И ОБРАЗОВАНИЕ…“ ТВЪРДИ Г-Н ЦОЧО БИЛЯРСКИ – ИЗВЕСТЕН ИСТОРИК И АРХИВИСТ

СОФИЯ, МАРТ 2019 Г.

 

ВЪПРОС - Сборникът „Револуционерните борби во Тиквешиjта”, съвместно издание на Държавната агенция „Архиви” на Р България и Държавният архив на Р Македония, излязъл през 2001 г., с Вашето активно, участие беше първият опит за подобно издание на държавно равнище. Как беше приет тогава този сборник в Скопие?

ОТГОВОР - Българските архиви и работещи в тях специалисти поддържаха в продължение на две десетилетия добри колегиални отношения с македонски архивисти и историци от Института за национална история и университета в Скопие. В резултат на постигната договореност за съвместна работа между Главно управление на архивите в София и Държавния архив на Македония бяха издадени две документални издания, които бяха отразени в двете страни.

Първият ни опит за съвместно издание между нас и колегите ни в Македония беше не сборникът за Тиквешията, а да издадем непубликуваната част от архива на Гоце Делчев, открита и дешифрирана от покойният Дино Кьосев. В България беше направен несполучлив опит тя да се публикува още от Коста Пандев и Любчо Панайотов. Единствено от нея бяха взети отделни документи и включени в сборника „Гоце Делчев, Спомени, документи и материали“. След смъртта на К. Пандев сборника трябваше да бъде подготвен от Л. Панайотов и мен. И този път не успяхме, а между другото почина и Л. Панайотов. С подготовката му този път се заехме аз и колежката ми Ива Бурилкова, като Главно управление на архивите и Държавния архив на Македония, начело на който застана Зоран Тодоровски, започнаха разговори за съвместното издаване на сборника. Предадохме на македонските колеги ксерокопие от разчетените документи, а ние с Бурилкова бяхме командировани в Скопие. Идеята стана известна в Скопие и поради големия интерес ми бе поискано интервю от сп. „Македонско дело“. Но всичко завърши много бързо, тъй като македонските колеги се отдръпнаха, понеже явно се уплашиха от характера на документите, които бяха красноречиво свидетелство за българския характер на ВМОРО, както и за българския произход на ръководителите и членската й маса. Впоследствие през 2003 г. сборникът излезе в България, като издание на българските архиви, а върху него работихме само аз и Бурилкова.

Междувременно Зоран Тодоровски беше уволнен, но след последвалата смяна на правителството той отново застана начело на Македонския архив. Ние с Бурилкова бяхме започнали да обработваме архива на родения в Тиквешко деец на македонското движение Юрдан Анастасов, който беше издирил огромно количество от спомени и документи за революционните борби в неговия роден край. Сред тях е и запазеният архив на Тиквешкото братство. З. Тодоровски, който също е родом от Тиквешията по това време беше командирован в София и покрай нас можа да се запознае с богатия архив на Ю. Анастасов. Много бързо постигнахме договорка да издадем съвместно тази документация, както и запазените в Скопие и Кавадарци спомени за този край. Тъй като документацията се оказа значителна и по обем решихме да я издадем в два тома. За съставители бяхме определени д-р Зоран Тодоровски, директор на Архив на Македония, Петре Камчевски, директор на Историческия музей в Кавадарци, Ива Бурилкова, началник на отдел в Централния държавен архив и аз. Върху сборника работихме продължително време в София, в Охрид и Кавадарци. През 2001 г. излязоха от печат двата тома със спомени и документи под заглавие „Революционните борби в Тиквешията. Спомени и материали“. Те са двуезични на български и македонски език и са отпечатани в печатницата в Кавадарци. Книгата беше отпечатана в две издания, едното луксозно с твърди корици и второто с меки корици.

Том 1 обхваща 605 страници и съдържа 17 отделни спомена за революционните борби, 3 материали с географски и стопански характеристики на района и 1 документ, 1 географска карта портрети, снимки и факсимилета на документи.

Том 2 обхваща 588 страници и съдържа 32 спомена и статии за революционните борби, портрети, снимки и факсимилета на документи.

Същата 2001 г. изданието беше представено в Кавадарци на Трифон зарезан, а по-късно и в София. На представянето говориха Зоран Тодоровски, проф. Кирил Темков, акад. Гане Тодоровски и аз. Представянето в Кавадарци беше в големия салон на хотел „Балкан“, който беше изпълнен до край, а бяха изнесени и високоговорители и във фоайето му, тъй като салона не можа да побере всички желаещи. Думите на скопските „промотори“ бяха, че това издание е безспорно свидетелство за общите ни корени, история и съдба. На премиерата нямаше нито един, който да изкаже друго мнение, а на против едва ли някога друг път да се е състояло такова съвместно събиране, в което да се демонстрира единството ни като народ. Впоследствие разбрах, че в Скопие имало и отрицателно мнение за нашата съвместна работа, изразители на което били Блаже Ристовски и Иван Катарджиев. Между другото тук искам да вметна и нещо допълнително. Когато пристигнахме в Скопие, преди да отпътуваме за Кавадарци и Неготино, колеги от Института за история ми съобщиха, че Блаже Ристовски искал да разговаря с мен и ми определил среща в института, на което аз отговорих че ще се радвам да го видя, тъй като с него се познавахме още от 80-те години. Вероятно той беше разбрал, че в сборника неговият баща Ристо Рипата е един от споменаваните герои и то като „корав българин“. За съжаление академикът Ристовски така и не дойде на определената от него среща, макар че ние забавихме отпътуването си за Кавадарци и Неготино, а при няколкократните опити да се свържем с него по телефона, той не го вдигаше.

ВЪПРОС - През 2002 г. в Скопие, под редакцията на вече покойния  проф. Зоран Тодоровски, фототипно беше издаден на френски език  и преведен на македонската езикова норма вестникът „Le movement macedonien” редактиран от Симеон Радев, излизал в Париж от април 1902 г. до май 1903 г. Според Вас коректно ли бяха предадени и тълкувани възгледите на Симеон Радев за борбите за освобождението на Македония в предговорите на Йордан Плевнеш и Зоран Тодоровски?

ОТГОВОР - Аз познавам и имам това издание, а успях да набавя и един екземпляр и за сина на С. Радев Траян Радев. Двата вестника, които С. Радев, заедно с Вл. Робев издава в Женева и Париж „L`Effort“ (1900-1901) и „Le movement macedonien” (1902-1903) са задгранични издания на Върховния македоно-одрински комитет, с осигурени парични средства от Борис Сарафов. След напускането на ВМОК от Сарафов издаваният в Париж вестник става издание на ВМОРО и в него е отразена промяната в програмата на организацията, настъпила през 1902 г. когато тя променя името си на ТМОРО и вече в новите устав и правилници думата българин от Македония и Одринско е заменена с македонец и одринец. Целта е в организацията да бъдат привлечени и представителите на другите народности, живеещи в тези две географски области, тъй като в организацията има членуващи и известно число небългари – евреи, арменци, албанци и власи, както и българи патриаршисти, униати и протестанти. Без да отчитат тази промяна в програмата на ВМОРО, наложена от Гоце Делчев и Гьорче Петров и узаконена през есента на 1902 г. в Солун скопските издатели на вестника тълкуваха Симеон-Радевите статии като свидетелство за македонска идентичност, което се разминава напълно с истината. Ако се направи сравнение и между фототипното представяне на отделните броеве и поместените в тях материали с преведените на македонски ще се забележи с просто око че много от материалите, където се говори за българи в Македония са съкращавани. Това издание не може да бъде сериозен исторически извор, което налага ново издание и на двата вестника в оригинал и превод, още повече че техни оригинали бяха открити в архива на Симеон Радев. Тук искам още да добавя, че Гоце Делчев и Гьорче Петров, и предимно Гоце, са тези които променят съставения отново от тях през 1896 г. устав и правилници на Българските македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). Свидетелство за това са запазените печатни устав и правилници на БМОРК, върху които Гоце е нанасял с мастило корекциите в началото на 1902 г. Ако се направят сравнения между уставите и правилниците и текстовете от вестниците на С. Радев ще се види идентичността между тях. Това издание в Скопие послужи и като сигнал за македонистите, които много бързо поставиха в Париж паметна мраморна плоча върху къщата където се е помещавала редакцията, а в Скопие издигнаха една смешна статуя на С. Радев като най-големият македонски дипломат и вестникар и я поставиха на Скопското външно министерство.

ВЪПРОС - Отново по Ваша инициатива през 2008 г. излезе  неизвестният дотогава „Дневник” на Кръстьо Мисирков, съвместно издание между архивите на България и  Македония. Каква е историята на този  Дневник  и как се прие той тогава от конюнктурните историци в Скопие?

ОТГОВОР - Този дневник открих в софийско антикварно магазинче, намиращо се на улица „Цар Симеон“. Предната година през лятото бях на почивка в Шабла, когато един ден по мобилния телефон ми позвъни непознатият ми дотогава антиквар и ми каза, че при него има огромен ръкопис на руски език, подписан от Кръстю Мисирков. Разбрахме се като се прибера в София през есента да отида в магазинчето и да прегледам ръкописа. Антикварят нямайки търпение ми позвъни отново и аз го посетих. Това което видях се оказа един изключително ценен ръкопис, писан от времето между 5 юли и 30 август 1913 г., излязъл изпод перото на Кръстю Мисирков, живеещ по онова време в тогавашна Южна Русия, който на стотици места в него декларираше българския си произход и страхът от първата национална катастрофа, в резултат на която родната му Македония нямаше да се обедини с останалите български земи, а щеше да смени турския поробител със сръбски и гръцки и то със съдействието на Русия и Великите сили, сред които на водещо място е Франция.

Взех ръкописа, тъй като по това време бях и член на Централната оценителна комисия на преименуваната вече Държавна агенция „Архиви“ и го представих пред комисията с протокол. Закупихме го за Централния държавен архив за 2500 лв. Още от самото начало ръкописът стана популярен като „дневник“ на Кр. Мисирков, но от текста му се вижда, че самият Мисирков го определя като „Записки за България и руско-българските отношения“. По онова време Мисирков беше издигнат в Скопие като знаме на македонизма, а Бл. Ристовски го определяше като „татко на нацията“. А изведнъж той за изненада на македонистите се оказа един български учен и педагог, и то изключителен родолюбец. По времето когато предстоеше закупуването на ръкописа в София и той все още се намираше в стаята където аз и Бурилкова работехме, един след друг бяха командировани в архива Никола Целаковски, директор на историческия музей в Охрид и Зоран Тодоровски. Двамата почнаха да се надпреварват с предложения за съвместното му издаване, като Н. Целаковски идваше от името на Бл. Ристовски, който беше започнал да издава събраните съчинения на Мисирков. Наскоро след това ни посети и журналистът Владо Перев и поиска да му дам ксерокопие от ръкописа. Направих му копия на първата и последната страница на ръкописа, които той предал в Скопие на Бл. Ристовски, който започна да дава интервюта пред скопските медии. Същевременно ние се договорихме със З. Тодорвски да издадем ръкописа в превод на български и на македонски, като приложим и компактдиск със запис на руския оригинал, тъй като той е писан на руски език. Между другото в Скопие вече беше отпечатан един представителен том с писма на Кр. Мисирков от времето между 1911 и 1917 г., в които Мисирков също се изявяваше като български учен.

Аз, заедно с ръководството на българските архиви отпътувахме за Скопие, където предния ден преди Богоявление в залата на Института за национална история представихме ръкописа пред историци, архивисти и десетки представители на македонските медии. Представянето беше излъчено по македонските телевизионни канали и радиостанции. Ръководителите на архивите постигнаха договореност за съвместно двуезично издаване на дневника. Двамата със З. Тодоровски започнахме работа по уточняване текстовете на двата превода в София и Берово. Предпечатната подготовка беше извършена в София от МТ-Студио.

Дневникът на Кръстьо Мисирков беше отпечатан в Кочани през 2008 г. Книгата излезе в две издания – едно луксозно с твърди корици и второ с меки корици. Дневникът, който е издаден в голям формат обхваща 217 двойни страници или общо 434 с. Както бяхме планирали дневникът беше издаден на български и македонски език, като към него е приложен на диск със записа на оригинален език – руски.  В книгата са включени и факсимилета от тогавашната руска преса, отразяваща противопоставянето на бившите съюзници от Балканската война. Тук е поместен и един неизвестен до онзи момент портрет на Мисирков, предоставен ни от неговия внук. Илюстрацията върху корицата е изработена в Скопие, като идеята е взета поместена рисунка в тогавашната руска преса и показва по един карикатурен начин първата национална катастрофа за България.

Отпечатаният дневник беше представен в Скопие в Дома на армията на РМ, като на премиерата говориха Зоран Тодоровски, Боряна Бужашка, акад. Гане Тодоровски и проф. Владо Поповски. На мене, като съставител и човек открил дневника не ми беше дадена думата след смехотворни аргументи от тогавашното ръководство на българските архиви, въпреки че поканата за премиерата беше от името на З. Тодоровски и мене.

Няколко дена преди премиерата дневникът на Мисирков получи първа награда на Скопския панаир на книгата.

След премиерата на книгата в Скопие тя беше представена и в София в БТА и в сградата на българските архиви, на която премиера историците от Института за история при БАН и от Софийския университет не пожелаха да присъствуват, демонстрирайки несъгласието си със съвместната работа на българските и македонските архивисти.

В Скопие излязоха десетки материали във вестници и списания, като преобладаваха положителните отзиви, а в София събитието беше по-скромно отбелязано и с много неточности, тъй като за пореден път българските журналисти нямаха представа кой е Мисирков.

Наскоро след това Бл. Ристовски без мое и на З. Тодоровски съгласие, като съставители на дневника, го беше включил в издаваните от него съчинения на Мисирков. З. Тодоровски дойде при мен в София и предложи да го съдим двамата в македонски съд за нарушени авторски права. Дадох му писмено пълномощно да ме представлява на заведеното дело от наше име. Наскоро след като З. Тодоровски беше подал молба в съда е бил извикан във „владата“ и са му заявили недвусмислено: „Ако искаш да си жив не се захващайки с академикот!“ Повече нямам информация докъде е стигнало делото, но фактът е че вече Зоран не е сред живите, а той наистина направи не малко за съвместната ни работа. Заедно с него, с Даринка Печемска и с Ива Бурилкова бяхме започнали работа по нова книга, подобна на двутомника за Тиквешията, но този път за Малешевския край. Но поради смъртта и на двамата на практика остана само това, което издирихме и подготвихме с Бурилкова.

ВЪПРОС - През 2016 г. с Ваше участие излезе неиздаваната досега книга на Симеон Радев „Дипломатическата подготовка на Руско-Турската освободителна война”. Какви нови  идеи  и факти за това събитие откриваме в този труд?

ОТГОВОР - През 1943 г. роденият в Ресен български дипломат, вестникар и историк Симеон Радев за пръв път официално оповестява, че повече от две десетилетия работи върху нова книга и това, което е най-любопитното е, че не става дума за продължение на излезлите вече и спечелили му име далеч зад границите на страната ни „Строителите на съвременна България“ и „Македония и Българското възраждане“.

Натрупаният дългогодишен опит в дипломацията Симеон Радев успява да приложи и като изследовател на дипломатическите борби около Източния въпрос и по-специално на дипломатическата история на Освобождението на България. Години наред той събира литература и архивни материали в най-големите библиотеки и архивохранилища по света. Решаващи в случая се оказват не само неговите интереси на журналист и историк, но и владеенето говоримо и писмено на основните европейски езици, както и на турски и персийски. Най-полезни за неговите изследвания са хилядите събрани документални извори от архивите и библиотеките във Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Вашингтон, Санкт Петербург, Москва, Брюксел и Букурещ, както и получените по кореспондентски път копия на документи от различни краища на света. А празнотите запълва работейки с цветните книги на министерствата на външните работи и с публикации в периодичната преса. С голяма стойност се оказват и публикуваните дневници, спомени, документи и биографии на видни политици и държавници.

След отзоваването му като пълномощен министър в Хага от правителството на Александър Стамболийски през 1921 г. С. Радев започва работата си по това изследване, което той определя като „една дипломатическа история на Освобождението на България, Руско-турската война, Сан-Стефанския договор, Берлинския конгрес.“ За този си останал доскоро неизвестен труд С. Радев споделя двадесет години по-късно в едно интервю пред Христо Бръзицов (1943), че с него цели да хвърли „една съвсем нова и неподозирана светлина върху събитията от туй време“, като не се задоволява само с документацията от Виенските архиви, в които работи в продължение на две години. Работата си по тази история С. Радев продължава повече от две десетилетия, разработвайки я на отделни части. В тази негова дипломатическа история остават недовършени частите за Кримската война и за Руско-турската война (1877-1878). На Кримската война той се спира във включените тук биографии на английските пълномощни министри в Цариград лорд Стратфорд Канинг и на двамата лордове Странгфорд, баща и син. Тези биографични очерци, заедно с този за Стефан Богориди, са тясно свързани с дипломатическата история, а като неин завършек са тук приложените Симеон-Радеви разработки за ролята, която играе граф Н. П. Игнатиев на Цариградската конференция (1876-1877), при започването на Освободителната война и при подписването на Сан-Стефанския и Берлинския договори.

Определено искам да заявя, че тази му книга може да се приеме и като един блестящ очерк върху историята на Източния въпрос, както и на една първа по време история на балканските народи. Тя е най-яркото доказателство, че историята на балканските народи е тясно преплетена и свързана. За това свидетелстват и многобройните страници посветени на историята на двете дунавски княжества Влашко и Молдова, на освобождението на Гърция и сключването на Одринския мир, както и аргументираното излагане на сръбската история на основата на архивни документи, и всичко това в тясна връзка с историята на нашия народ.

В разказа на С. Радев става сблъсъкът между Великите сили по българския въпрос. Тук си дават среща дипломати от световна величина каквито са Метерних, Андраши и Ерентал, Неселроде, Меншиков, Орлов, Горчаков, граф Игнатиев, Гирс, Ламсдорф и „железният“ канцлер Бисмарк. Както с положителните, така и с отблъскващите им черти, С. Радев ни представя владетелите ‒  действащи фигури по време на Източния въпрос ‒ турските султани Абдул Азис и Абдул Хамид, руските императори  двамата Николаевци и тримата Александровци, австрийския император Франц Йосиф, германския кайзер Вилхелм и френския император Наполеон III.

Често пъти С. Радев прекрачва границите на ХIХ век, правейки остроумни сравнения между политически фигури от двата века. Едва ли някой друг досега се е сетил да сравни сръбския княз Милош, по времето на когото „възсиява великосръбския блян“, с Адолф Хитлер, наричайки го „тоя балкански Хитлер“. Сигурни сме, че друг освен Симеон Радев не би могъл само с един замах на перото си да повали неоправдано възвеличавания и възпяван от столетия прилепски владетел, като „хвалопръд и пияница Крал Марко, чието мнимо геройство тъй незаслужено изпъл¬ва югославянския епос“. Отново само с едно изречение нашият историк разгромява и фалшификациите на сръбските историци, изградили своите изследвания на несериозна изворова база – митове, легенди, предания и народни песни: „Защото едно е да свириш на гусла, друго е да пишеш история...“, ще отсъди този наш виден историк и дипломат, който по безспорен начин доказва, че блестящият дипломат може да бъде и блестящ историк на дипломацията. В това ще се убедите сами, когато затворите този непознат Симеон-Радев труд, който затвърждава мястото му сред водещите български историци и литератори.

От тази негова книга са запазени само черновите-ръкописи, съхраняван в личния му архив в Централния държавен архив, които представляват хиляди ръкописни страници, написани с нечетливия почерк на С. Радев.

ВЪПРОС - Вие сте съставител на няколко тома с неиздавани досега произведения на Симеон Радев. Каква е тяхната история?

ОТГОВОР - Малко преди пенсионирането ми, след смъртта на Траян Радев, сина на Симеон Радев, участвах в приемането на архива на С. Радев в Централния държавен архив. Този архив се състои от над 100 кашона и сандъци с ръкописи и книги от библиотеката на С. Радев. Там се оказаха и ръкописите от спомените на този виден наш дипломат, журналист и историк. Машинописни копия от някои техни части още приживе С. Радев е предал на съхранение в Научния архив на БАН, но оригиналните ръкописи, както и неизвестни още техни части са пазени в неговия дом и които впоследствие постъпиха в ЦДА. От 2013 до 2016 г. издателство „Захарий Стоянов“ издаде седем тома от спомените на С. Радев под заглавие „Лица и събития от моето време“ и пълното двутомно издание на посветената на Борис Сарафов  негова книга „Македония и Българското възраждане“. Спомените обхващат един значителен по време и изпълнен със събития период от най-ранните детски и ученически години, прекарани в Ресен, Охрид, Битоля и Цариград, следването му в Швейцария и Франция, работата му във вестниците „Вечерна поща“, „Воля“ и списание „Художник“ и достигат до края на 1914 г., когато е пълномощен министър в Букурещ. В много отношения тези спомени могат да се приемат и като своеобразно продължение и допълнение на „Строителите на съвременна България“, тъй като в тях той се връща към много от събитията и героите описани в „Строителите“. В тези томове са включени и други малко известни негови спомени от различни години за събития, в които е участвал и за личности от новата и най-новата българска история, негови приятели и други съвременници. В последния том от спомените му са включени и два негови труда, които можем да наредим сред най-блестящите страници от неговото творчество, останали също в ръкопис „Иван Вазов до връщането му от емигрантство. Животопис“ и „История и личности“.

А от 2015 до 2018 г. заедно с Ива Бурилкова издадохме още четири тома в издателство „Скайпринт“ под общото заглавие „Неиздавани ръкописи“ на Симеон Радев. Те също се съхраняват в ръкописи и чернови в архива на С. Радев в ЦДА, а някои от тях сме взели от труднодостъпни техни предишни издания в периодичната преса. Тези негови трудове бяха отпечатани под следните заглавия: „Строителите на съвременна България“ – книга 1 – Произходът на съвременна България и книга 2 – Руско-българският конфликт и дипломацията (1886-1887); „Дипломатическа история на освобождението на България“, „По пътеките на историята“ и „Силуети и портрети из литературата и изкуството“. Освен тези издания през 2011 г. публикувах в ИК „Синева“ книгата на С. Радев „История и личности. Политически портрети на Лоид Джордж, Джозеф, Остин и Невил Чембърлейн, Пол Думер, Аристид Бриан, Жозеф Кайо, Франческо Нити, Густав Щреземан“, която включваше и важни документи от неговата кореспонденция.

Посочените по-горе издания са в обем над 30 000 ръкописни листа, изписани със Симеон-Радевия ситен и трудночетлив почерк. Но в архива му остават още непубликувани фрагменти от негови трудове и богатият му дипломатически архив, който все още остава непознат.

ВЪПРОС - Документите, свързани с живота и дейността на личности като Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров и Иван Михайлов, които Вие непрестанно изследвате, дават ли ви основание да вярвате, че  един ден истината за тях ще възкръсне и в Скопие?

ОТГОВОР - Досега съм публикувал над 200 тома със спомени и документи, както и хиляди публикации в специализираната историческа периодика, в интернетсайтовете, за български книжовници, църковни дейци и революционери, родом от Македония или свързани с нея. Сред посочените от Вас мога да добавя още документалните ми книги за ген. Александър Протогеров, Яне Сандански, старозагорския митрополит Методий Кусевич, Георги Попхристов, Юрдан Анастасов, Кръстьо Мисирков, д-р Христо Татарчев, ген. Юрдан Венедиков, Георги Коцев, Христо Матов, Панчо Михайлов, Васил Иванов, Васил Чекаларов, П. К. Яворов, Димитър Талев, Менча Кърничева, Мара Бунева, както и многотомни сборници с основните документи на ВМОРО и ВМОК, за БКП, Коминтернът и македонския въпрос, Македонският въпрос в българо-югославските отношения, четите на ВМОРО и мн. други. А под печат сега са книги за Пере Тошев, Христо Чернопеев, Кръстю Лазаров, Владо Черноземски и др. Всичките тези дейци говорят с гордост за своя български произход и принадлежност към българския народ.

Всичките тези издания са познати на нашите колеги в Скопие, както и са отдавна притежание на най-големите световни и национални библиотеки. Не съм забелязал досега те да са повлияли на скопските изследователи, макар че не рядко са ползвани и цитирани. Но същото може да се каже и за нашите български изследователи, които не рядко демонстрират впечатляваща и срамна некомпетентност. Редица от посочените по-горе издания са отпечатани като служебни издания на Държавна агенция „Архиви“ и вместо да бъдат предоставени на членовете на смесената българо-македонска комисия, на правителството, на българските дипломати и парламент те необяснимо защо стоят скрити в складовете на архивите.

Спомням си, че в последните години от живота си Й. Б. Тито беше дал едно публично изявление, в което бележеше, че в България не трябва да очакват че в Македония ще се промени нещо след неговата смърт, тъй като той е създал в Скопие цяла школа от свои последователи, които ще продължат неговата политика. Тези близо четири десетилетия след Титовата смърт доказват правотата на неговите думи.

Моят песимизъм идва и от там, че скопските изследователи все още работят по набраната инерция на фалшификацията и лъжата, с която трудно, а може би и никога няма да се разделят.

Нормалният човек едва ли може да разбере как може да се преиначават историческите извори по отношение на произход, народност и език, още повече че историческата наука винаги е била точна наука и има факти, които изобщо не са дискусионни, а оригиналните документи не само че се пазят, но са известни, като голяма част от тях е и публикувана.

ВЪПРОС - Какво е Вашето мнение за Договора за добросъседство..., който беше подписан  между България и Р Македония преди две години?

ОТГОВОР - Този договор определено може да бъде квалифициран като аджамийска работа, сътворен от некомпетентни хора. Ако казваме, че старата наша дипломация и политици са допускали непростими грешки, то днешните извършиха престъпление спрямо българския народ – този отсам границата и онзи живеещ отвъд границата - на юг, югозапад и запад. От тези недомислици и безумни действия, както и от несъобразяването с историческите интереси на народа ни в бъдеще ще берем плодовете. Няма какво да се учудваме, че никъде по света не се чу глас в защита на българите в Македония, след като такъв не се чу и от официална България, която дори при подписването на Преспанския договор стоеше и гледаше безучастно.

Какво можем да кажем когато дори един български посланик в Скопие на въпроса на какъв език ще се разбира там, той отговори без да се замисля – на руски и малко на английски! (Интервюто му е отпечатано в нашите вестници.)

ВЪПРОС - Смятате ли, че в Р.С.Македония днес текат процеси водещи към преодоляване на налагания с десетилетия македонистичен постулат.

ОТГОВОР - Ако можем да съдим по някои случайни изяви от страна на македонски българи, то те са глас в пустиня и са самотни лястовички, които бързо биват отстреляни от умели скопски авджии. За какво преодоляване можем да говорим, когато все още в официалните преброявания в Македония не фигурира графа за българи. Около Вардара няма български вестници, списания, радио и телевизия, дори много скъпо заплащат, тези които се осмеляват да декларират българската си принадлежност, а поругаването на българските военни гробища и паметници е ежедневие и нещо нормално. За български бизнес, доколкото го има, Македония е тъмна Индия, а може би и далечна Патагония.

ВЪПРОС - Какво  горите от желание да кажете на политиците и държавниците в София и Скопие?

ОТГОВОР - Не искам да отговоря с думите на диктаторът-канибал Бокаса Първи към Хенри Кисинджър, макар че много ме сърби езика, а само ще се задоволя да повторя повикът на редица световни лидери за повече култура и образование, тъй като в образованието е скрита истината, която може да бъде открита след сериозно занимание с автентичните извори и познаване на културното наследство на нашите предци, самоопределението на които като небългари се извърши в Скопие и Белград след 1944 г.

Българо-македонската комисия не е в състояние да свърши мръсната работа по почистването на Авгиевите обори, където мръсотията се трупа вече от почти един век.

Но това с пълно право се отнася и до нашата южна съседка Гърция, където скудоумието е също национална черта, когато публично обявяват че Македония и не само гръцка, но е Гърция. Достатъчно е да разгърнат собствените си гръцки автори и то като започнат от „Филипиките“ на Демостен и различните варианти на известните „Александрии“.

БЛАГОДАРИМ ЗА ТОВА ИНТЕРВЮ И ЧЕСТИТ ЮБИЛЕЙ!

ЕКИП НА „БЪЛГАРИЯ МАКЕДОНИЯ“

Публ. в сп. „България Македония“, София, бр. 2, 1919 г., с. 8-15.