СПОМЕНИТЕ НА ВОЕННИЯ АТАШЕ ГЕНЕРАЛ ИЛИЯ КАБЛЕШКОВ ЗА БОРБИТЕ В ГЪРЦИЯ ДО ЗАПОЧВАНЕТО НА ВОЙНАТА Й С БЪЛГАРИЯ (1915-1916)

Досега сте имали възможност да прочетете не малко материали за гръцката антибългарска политика за един многовековен период. Но с малко текстове за вътрешното положение в Гърция, може би с изключение на този за Хаджи Христо, сте имали възможност да се запознаете.

Сега ще можете да разгърнете страниците на почти неизвестните и недостъпни страници от спомените на българския генерал Илия Каблешков, който през 1915 и 1916 г. е военен аташе в Атина (по това време той е с чин майор, а от 1916 г. подполковник). След излизането на Гърция от неутралитета Каблешков е отзован и след завръщането си в България е включен във военните действия като командир на бригада от 2 пехотна дивизия, както и получаването на назначение за военен аташе в Цариград в турската главна квартира, по времето когато Турция е съюзник в Първата световна война. По-късно ген. Каблешков е назначен за началник на Военното училище в София.

 

Освен, че ген. Каблешков в спомените си се изявява като защитник на българските национални интереси, той е и един компетентен наблюдател на политическия живот в Гърция след Балканските войни. Особено голямо място е заделено на противопоставянето на тогавашния гръцки крал Константин срещу видния гръцки политик и държавник Елефтериос Венизелос, както и на двете политически групировки, даващи си сериозна битка доколкото се отнася до включването на Гърция в една от двете военни групировки, тази на Съглашението и тази на Централните сили. Известно е че кралят не само е в роднински връзки с германския кайзер, но и изпитва сериозни сантименти към Германия и Централните сили.

Тук военният аташе в спомените си разсъждава и за интереса на страната ни от това противопоставяне и от победата в него на краля и привържениците му. Тук е заделено и сериозно място и на клюките и интригите, разпространявани по онова време в гръцката столица.

Освен, че ще имате възможност да се запознаете и с царящата атмосфера в дипломатическото тяло в Атина, както и изключително ценната информация за отношенията между акредитираните в гръцката столица посланици и военни аташета, така и с много точна информация за състоянието на военните сили на Гърция, но и на настанилите се там още преди започването на войната Антантски войски.

Крал Константин I

Елефтериос Венизелос

Ген. Каблешков не крие своите виждания за по-късния катастрофален изход от войната между Гърция и България за страната и народа ни, след забавянето на започването на истинските военни действия срещу относително слабите антантски сили, поради възпирането им от кайзер Вилхелм, заради роднинските му връзки с гръцката кралица, негова сестра. Ако се върнем само две-три години назад ще видим, че пак германският император отново по същите сантиментални причини предопредели и предаването на Кавала в Букурещ на Гърция.

Определено искам да посоча голямата стойност на спомените на този български генерал като исторически извор, но и като увлекателно четиво по една почти непозната за широката българска общественост тема, който особено майсторски владее и перото на разказвач.

След този текст ще можете да се запознаете и други подобни текстове, в които централни ще бъдат отново големите фигури на крал Константин и министър-председателя Елефтериос Венизелос.

Текстът на спомените на ген. Ил. Каблешков тук е предаден напълно без каквито и да било съкращения, добавки и корекции.

Прилагам и един рапорт на Ил. Каблешков от 1918 г. като военен аташе в Цариград.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИЛИЯ С. КАБЛЕШКОВ,
ГЕНЕРАЛ О. З. БИВШ ВОЕНЕН АТАШЕ В ГЪРЦИЯ И ТУРЦИЯ.

 

СПОМЕНИ И БЕЛЕЖКИ ОТ ВОЙНАТА 1915–1918 ГОД.

ЧАСТ I - ГЪРЦИЯ

 

Увод.

Злодеянието в Сараево накара Европа да настръхне от ужас за важните събития, които щяха да последват. Всеки предчувствуваше, че войната е неизбежна. Европа беше препълнена с горящ материал. Една само искра беше достатъчна, за да предизвика всеобщия пожар. Искрата беше запалена в Сараево. Това беше сигнала за всемирната катастрофа. Пожарът обхвана цяла Европа. Като барутна следа той запали всички почти европейски държави. Австро-Унгария срещу Сърбия, Германия срещу Русия и Франция; една след друга се намесиха във войната: Англия, Белгия, Турция, по-късно Италия. Войнственият бяс не остави спокойни дори далечни страни, малки и големи. Намесиха се във войната държави, които на пръв поглед не бяха засегнати от пожара. Какво търсеше например Португалия, далечната Япония? Пожарът стана всеобщ, гореше цяла Европа.

Това беше всеобщата война, за която толкова бяхме чували и за която Европа трескаво се готвеше.

Само Балканите останаха привидно спокойни. Но пожарът не беше ли запален на най-чувствителното им място? Сърбия изнемогваше под ударите на силните си противници. Нейните приятели не можеха да й помогнат. Те бяха далеч и силно ангажирани. Рано или късно тя трябваше да падне в неравната борба.

Пожарът бушуваше и по бреговете на Босфора. Той беше обхванал от две страни територията на България. Русия, заплашваше третата нейна граница, морето, Румъния и Гърция оставаха още спокойни, но готови да се хвърлят всеки момент в борбата. Можеше ли при тия условия България да не бъде засегната? И да искаше, тя не можеше да остане до края неутрална. Пожарът грозеше и нея. Рано или късно той щеше да я запали. Ударил часът на всеобщото разплащане. Висящите въпроси трябваше да се разрешат с огън и меч. Войната бе неизбежна!

При такава обстановка стана моето назначение за военен аташе в Гърция. Отивах в една неприятелска страна, с която имахме сметки да разчистваме, страна, свързана със съюзен договор с воюваща вече Сърбия. Бъдещето бе пълно с неизвестности.

За характера на мисията ми не можеше да има никакво съмнение: тя беше чисто информационна. Трябваше зорко да се следят събитията и всичко онова, което определя военната мощ на една държава, която утре можеше да бъде в числото на нашите противници.

И наистина, не беше ли Венизелос на чело на управлението? Този Венизелос, който се показа толкова ловък и фатален за България в Букурещкия мир! Гръцката армия беше под влиянието на неочакваните успехи от Междусъюзническата война, а неин върховен вожд бе крал Константин, който се гордееше със срамното иначе име „Българоубиец“, а гръцкият народ дишаше омраза към „вековния противник“.

Очевидно, войната бе неизбежна. Но стана едно чудо! Гърция остана неутрална. Тя не изпълни съюзните си задължения към Сърбия, тя не развали мирът с България. Нейният крал не искаше да се намеси в борбата, даже и тогава, когато омразният българин влезе решително във войната, печелеше славни победи, и даже прескочи прагът на гръцката държава.

Войната се пренесе на гръцка територия. Българската войска се покри с лаври и зае отдавна мечтани земи. Но кралят не мръдна от заетата позиция. Гърция остана неутрална, но не и спокойна. Това е толкова вярно, че против краля се дигнаха най-големите патриоти, първите му помощници. Гърция се раздели на кралска и на революционна, армията също. Едни останаха верни на краля, а други се присъединиха към стария революционер и твореца на нова Гърция – Венизелос. Краят е познат. Гърция, в края на краищата, пак се нареди на страната на нашите противници.

Неизвестни са може би, конвулсиите, през които мина Гърция, за да дойде до този край.

Целта на тия мои бележки е да се опишат и изяснят събитията, за да се разберат етапите, през които мина Гърция, преди да вземе участие в Голямата война, като съюзница на Съглашението.

За тази цел разполагам само с късните си спомени и със своите бележки. За жалост не разполагам нито с една черновка на многобройните си донесения, които трябваше да унищожа при напускането на Гърция. Но за това пък аз използувах запазените мои донесения в Щаба на Действующата армия, част от които намерих във Военно-Историческата комисия при Щаба на армията.

Залисан в житейски грижи, пропуснах доста време, за да напиша спомените си. Спираше ме и мисълта, че събитията са още доста пресни и че описанието им ще засегне лица, които още играят роля в политическия живот на техните страни. Това съображение ме принуди да премълча известни факти и събития.

Но времето тече, спомените се забравят. Не можах да устоя на изкушението да опиша тия мои спомени, още повече, че те се отнасят до събития от най-голяма важност, станали в един период, когато България бе ангажирана в борбата [за] своето собствено съществувание.

Тук му е мястото да забележа, че моето положение като военен аташе в една още неутрална страна, в която наши войски водят военни действия, бе съвършено изключително. Няма пример в историята, когато в тила на неприятелските войски, можеше да се движи свободно, един компетентен информационен орган, който, запазен от дипломатическа неприкосновеност, да може да събира и предава на своята страна сведения от първостепенна важност. Такъв случай едва ли е възможен и за в бъдеще. Той беше възможен в описваното време, само при необикновените условия, в които се намираше Гърция.

Развитието на събитията, обаче, наложи прекратяването на това толкова неестествено положение. Съглашението, най-после, се наложи на краля и дипломатическите мисии, на неприятелските за него държави, бяха насила отстранени.

С това свършват и моите спомени за Гърция.

Съдбата е искала, обаче, да бъда скромен труженик и в друга една съюзна държава – Турция, където бях назначен, след едно тримесечно командуване в Добруджа, за военен аташе и представител при Турската Главна квартира.

Случаят е искал и тук да свърша моята дипломатическа служба по същия непредвиден начин: да бъда военен представител в една, станала вече неприятелска страна – след нещастното Солунско примирие, което ни задължаваше да вземем участие с войските си против бившата наша съюзница, Турция.

Отново бях свидетел на събития от първостепенна важност. Неестественото положение, в което нашата легация беше в Гърция се повтори и в Турция. Краят не можеше да бъде различен: българската дипломатическа мисия трябваше и тук да напусне принудително страната, в която беше акредитирана.

И тъй, спомените ми, като военен аташе през войната 1915–1918 г. ще засегнат две държави: Гърция и Турция.

 

ЧАСТ I. ГЪРЦИЯ.

Общи бележки и характеристики.

Пристигнах в Атина към средата на м. септември 1914 г.

Пълномощен министър беше г. Пасаров, секретар г. Пулиев. Г-н Пасаров се зае да ме представи на официалните лица, на първо място – шефа на правителството г. Венизелос.

Никога няма да забравя вълнението, което изпитах при явяването си, при този велик гръцки държавник. От после аз имах случай да говоря и с други европейски знаменитости, видни дипломати, дори короновани глави, като кайзер Вилхелм II, австро-унгарския император Карл, султаните Мехмед V и Решад VI, но никой не ми направи такова силно впечатление, както Венизелос.

Тогава той беше на 50 г. и в разцвета на своята, дипломатическа дейност. Творец на нова Гърция, той беше предопределен да играе важна роля в бъдещето на Гърция. Крал Константин не можеше да има по-добър съветник от него. Двамата заедно съставляваха опората на държавата. С тях Гърция можеше да бъде сигурна за своето бъдеще.

Не е изключено, че между тях е съществувал вече зародиша на бъдещите недоразумения, но това не се забелязваше още. Конфликтът между тях се разрази, когато България взе страна във войната. Тогава именно се сложи ребром въпроса за участието на Гърция във Всеобщата война. Сърбия бе нападната от България, Гърция трябваше да изпълни съюзническия си дълг и да обяви война на България. Венизелос настояваше за това, но кралят се противопостави. Конфликтът бе неизбежен.

Венизелос не приказва много, той Ви гледа с поглед, който Ви омайва, с усмивка, която Ви завладява. В разговорите си, той се държи като истински джентълмен. Никога не си позволява обидни или гневни думи, даже когато третира с най-големите си противници. Венизелос е един голям дипломат и един голям артист. Очевидци са ми разправяли, как той се е държал при едно негово посрещане в Александрия. Разстоянието от порта до града е малко, то може да се измине за няколко само минути. Венизелос го е изминал за няколко часа. Той е изслушвал всекиго и на всекиго се е усмихвал. Усмивката не го е оставила нито за един миг и той е запазил блаженото изражение на лицето в продължение на няколко часа без да се умори, без да се отегчи.

Неговата деликатна вънкашност крие една неуморна енергия. Той пътува много, с всекиго беседва веднага е готов да държи няколко часова реч без да показва и най-малкия признак на умора.

Народът го обожаваше, той хранеше към него неограничено доверие. Големи суми му се поверяваха за общонародни цели, без да се търсеше сметка за какво са те похарчени. Никому не идваше даже и на ум да помисли за никакво злоупотребление. За голяма част от народа Венизелос и сега още е баща на Отечеството, неговия спасител. Тогава той нямаше още противници, всички го обичаха.

Коя беше най-голямата заслуга на Венизелос? Неговите заслуги са много, но оная, която го издигна до висотата на един голям държавник, беше заслугата да сключи с България, един съюзнически договор без да уговори нищо за делбата на земите, които идеха да бъдат завладяни общо от съюзниците.

Такъв беше човека, който бе поставен на чело на управлението в Гърция в момента, когато беше ударил часът на най-голямата война, която человечеството познава. Война, в която неминуемо трябваше да бъде въвлечена както България, така и Гърция. С крал Константин се познавах още от тържествата по пълнолетието на нашия престолонаследник през 1912 г. Тогава той беше още престолонаследник, а аз бях аташиран към особата му.

В паметта ми бяха пресни още спомените от простото му държание. Той се поставяше още тогава като равен между равни. Говореше прав по средата на обширния салон на къщата на Сърмаджиеви, където беше резиденцията му и поднасяше цигари на аташираните към него лица. Радваше се като дете на поднесения му голям български орден – огърлицата на Св. Кирил и Методий и показваше необикновена дружба към неговите придворни, между които полковн[ик] Левидис и военния аташе от Цариград, полковн[ик] Францис.

Константин не беше се изменил като крал. Той остана същия прям и откровен войник, какъвто беше и като престолонаследник. В честите ми срещи с него, аз никога не се почувствувах стеснен. Разговорите се водеха винаги приятелски, както това става между двама офицери. С присъщата на един истински войник откровеност, Константин излагаше без никакви обиколки убеждението за непобедимостта на германската армия и за сигурния успех на съюзните армии. Войната за него беше вече спечелена от Германия. С насмешка се произнасяше за военната стойност на Съглашението и за усилията му да спечели войната.

Кралица София беше достойна сестра на кайзера. С твърд и непреклонен характер, тя упражняваше най-голямо влияние над краля. Нейните желания бяха закон за Гърция. Тя ги упражняваше чрез краля, а този последният чрез шефа на правителството и чрез Генералния щаб.

Със същата демократичност се отличаваха и другите членове на кралската фамилия. Майката на краля, кралица Олга, не беше в Гърция. Най-големият му брат, принц Никола, женен за рускиня, поддържаше най-голям лукс. Другият му брат, принц Андрея, беше женен за французка принцеса и живееше скромно. Но най-симпатичен беше най малкия брат на краля, принц Христофор, който не заемаше никаква държавна служба, докато другите му братя бяха висши началници в армията.

Престолонаследникът, принц Георги, беше истински Хохенцолерн. Горд, с пруски маниери, обичаше буйния живот. Много по-обичан беше брат му принц Александър, артилерийски офицер. Той беше скромен, тих и много демократичен. От това време датира любовта му към една млада мома от добро атинско семейство, за която от после се ожени и която му стана морганическа съпруга при възшествието му на престола.

Простото държание на кралската фамилия правеше най-добро впечатление на всички. Тази непристорена демократичност, както и обаянието, което си беше спечелил краля като главнокомандующ, спечелиха една завидна популярност на краля. Народът го боготвореше. Кралят нямаше още противници.

Обаянието към краля се изказа най-ярко във време на неговата болест, която без малко щеше да го свали още тогава в гроба.

Константин се радваше на желязно здраве. Надарен с телосложение на истински атлет, неговото внезапно заболяване от воден плеврит хвърли народа в най-голяма тревога.

Болестта на краля се следеше ден по ден с най-голям интерес от всички. Главата на държавата страдаше, заедно с него страдаше и народа му.

Повикан бе от Виена най-знаменития хирург, професор Айзнер. Операцията не спасява краля от опасност, болестта се влошаваше. Тогава прибягнаха до последното средство: донесоха чудотворната икона на Св. Богородица от остров Тинос.

Донасянето на иконата при болния крал в Атина стана при необикновен церемониал. Цяла Атина и Пирея взеха участие в шествието на иконата. Гъст шпалир от тълпи заемаше пътя от Пирея до Атина. В катедралата народа се молеше на колене за здравето на краля. Присъствуваха и дипломатите. Гърция прекарваше един сублимен момент. Чудото стана. Кралят се почувствува изведнъж добре и скоро съвсем се съвзе. Народът ликуваше от радост. Кралят беше спасен.

Но тази радост не трая за дълго. Атинското небе се бързо променя. Непостоянно е и настроението на гръцкия народ. Събитията бърже се меняха, скоро те затъмниха атинското небе с мрачните облаци на войната.

Все пак народа остана верен на краля си в допитването, което стана скоро след това, през декември 1915 год. Поставен да избира между краля и Венизелос, между мирът и войната, народът се произнесе за краля. Венизелос се отказа от краля и образува революционното правителство в Македония и островите. Последваха го мнозина офицери и видни политици. Страната се раздели на два непримирими лагера: роялисти и венизелисти. Това разделение съществува и до ден днешен. Венизелос не беше вече за всички гърци свръхчовека, който спаси отечеството. Той имаше вече непримирими противници, които му приписваха най-големите злини, но и кралят загуби голяма част от обаянието на народа. След смъртта на краля, кралския институт бе подложен на най-голяма критика. Така се стигна до сегашната република. Републиканския институт; обаче не подхожда на Гърция, както не подхожда и на Франция. При все това Франция и Гърция с републики, както е република и Полша. Гърция плати данъка на времето. Между посредствения наследник на крал Константин и гениалния народен трибун, избора не можеше да бъде други. Венизелос, обаче, не стана председател на републиката. Той беше и е още потребен на нацията на друго, много по-активно място в държавата. Не е ли същото с Мар- шал Пилсудски, истинския владетели на Полша?

В Гърция по онова преме имаше само два важни фактора: кралят и Венизелос. Всички други политически лица бяха от второстепенна важност и бяха се подслонили под знамето на едина или другия. Партията на Гунарис се създаде от събитията, създаде я кралят. В случая събитията ни даваха един поучителен пример: когато един владетел вземе открито страната на една партия, той играе с короната си, при нещастие, народа ви-наги се обръща противи него, колкото влиятелен и да е бил той в щастливите дни.

От другите по-важни политически личности ще спомена за адмирал Кондуриотис, генерал Данглис, Заимис, Никола Политис, Щрайт, а по-късно Никола Стратос и др. Особено значение придоби отпосле щаба на армията с неговия началник генерал Виктор Дусманис и неговите сътрудници подполковниците Жан Метакса, Палис, Стратигос и Ексадактилос.

Адмирал Кондуриотис беше министър на марината. Този пост заемаше дори до конфликта между краля и Венизелос. Той беше героя от Балканската война. На неговата дръзка храброст се дължеше господството на морето през тази война. По произхождение албанец, той прояви високи качества на патриотизъм и себеотрицание.

Представих му се, когато вече бях понаучил малко гръцки. Разговорът водихме на този език. Уверяваха ме, че адмиралът знае французки, но отбягва да го говори. Направи ми комплимент за българския войник. „Ние сме от едно и също тесто, ми каза той, добри пешеходци, задоволяваме се с малко. Ние можем да живеем и се бием при условия, при които други не биха могли да действуват“.

Адмиралът не се занимаваше с висша политика; държеше се като войник. Но това не му попречи да наруши тържествено дадената на краля клетва и уверение, че ще му остане верен: един от първите той напусна поста си и се присъедини към Венизелос, когато този последния се обяви против краля. Това поведение на стария герой, направи на времето дълбоко впечатление и повлия на мнозина да последват примера му.

Генерал Данглис беше по едно време министър на войната. Той беше известен кат артилерист, който направи едно важно приспособление към планинското оръдие на Шкода, което позволи да се товари на две различни животни тялото на оръдието и с това се даде възможност да се построят планински гаубици. Привърженик на Венизелос. Не прояви особени качества и бе сменен от после като министър на войната от самия Венизелос.

Заимис минаваше за привърженик на Венизелос, но се въздържаше от активно участие в политиката. Това качество му даде напоследък възможност да бъде предпочетен като председател на републиката, след Кондуриотис.

Никола Гюлитис бе един от видните партизани на Венизелос и заемаше тогава едно от ръководните места в Министерството на външните работи.

Щрайт, бивш министър-председател, близък човек на краля и негово доверено лице по политическите въпроси. Минаваше като умерен политик, със западноевропейски маниер.

Щабът на армията се ръководеше от генерал Дусманис, който беше довереното лице на краля по военните въпроси и проводник на военната политика на краля. В Балканската война, като началник-щаба на главнокомандующия, той беше най-близкото лице на краля, тогава престолонаследник. Човек със сурова вънкашност и упорит характер.

Офицерите от Генералния щаб бяха хора напълно предани на краля. Повечето от тях бяха свършили, академията на генералния щаб в Берлин.

Но най-видната личност в Щаба на армията бе помощника н[ачални]к щаба на армията подполковник Жан Метакса. Той беше истинския дипломат в щаба на армията. Човек извънредно ловък. Той е един от сътрудниците за изработването на военната конвенция с България, за действията в Балканската война. За българския войник той ми говореше с голямо уважение. Той не веднъж ми е изказвал възхищението си от крайната упоритост на българските войници.

При отстранението на краля, той напусна Гърция, където се върна след амнистията и основа партията на Свободомислящите. За голяма изненада на всички, той не поддържаше безрезервно кралския институт, макар, че не се обяви за открит републиканец, а още по-малко за привърженик на Венизелос. Метакса е бил винаги отявлен противник на Венизелос и намираше, че последния съставлява едно нещастие за гръцкия народ.

Симпатиите на Венизелос към Съглашението, специално към Великобритания, Метакса обясняваше последния куриозен начин:

„Венизелос е един островитянин. От ранна възраст той е виждал могъществото на Англия по море, което е хипнотизирало неговия ум и го е накарало да вярва, че гдето е Англия, там е и победата“.

Събитията показаха колко е бил прав Венизелос.

След свършването на войната, през 1919 г., управляющия Северо-Американската легация г. Уокър ми изказа същите съждения за Англия.

„Не мога да разбера, ми каза той, как България се излъга да тръгне срещу Съглашението. Историята трябваше да ви научи, че във всяка война Англия е излизала винаги победителка, благодарение на неизчерпаемите, си ресурси, които тя черпи от целия свят“.

От другите висши военни заслужава да се отбележи подполковник К. Палис, един елегантен и високо интелигентен офицер, който отпосле стана началник-щаба на Действующата армия в Мало-Азиятската война,

От начало офицерите от щаба на армията се държаха с мен с известна резервираност, но събитията постепенно изгладиха това неприятно чувство и аз успях да спечеля тяхното доверие, даже тяхната симпатия.

За да довърша описанието на обстановката, при която бях поставен да работя, трябва да дам някои характерически бележки и за моите колеги, – военните аташета от другите легации в Атина.

На първо място ще спомена незабравимия полковник Танчош, австро-унгарския военен аташе. Същият отпосле с чин генерал, беше военен представител при нашата Главна квартира, а след свършването на войната стана за известно време и министър на войната в Унгария.

Това беше един стар и опитен дипломат. Постът военен аташе той заемаше непрекъснато в продължение на десетина години и беше си изработил един завиден такт. Извънредно любезен, той се държеше към мене искрено и откровено, преди още България да беше влязла в съюза на Централните държави. На този незаменим другар и колега, аз дължа първите уроци в новата си кариера.

Съвсем друг човек бе германския военен аташе; капитан Фон Фалкенхаузен. Крайно енергичен, но студен и резервиран, той не се показа достатъчно доверчив, даже когато съдбата постави България рамо до рамо с Германия. Син на генерал Фон Фалкенхаузен, командующ армия на Марна, а отпосле военен губернатор но Белгия, израснал с децата на Кайзера, той беше най-приближеното лице на кралица София и проводник на нейните желания в германската Главна квартира. Това негово изключително положение, прибавено към присъщата на прусаците надменност, го правеше горд и самонадяван в отношенията му към всичките негови колеги.

Турския военен аташе полковн[ик] Мрмтаз бей беше едно протеже на Енвер паша. Постоянно говореше за големи проекти, но никога не беше вникнал в своята много по-скромна мисия.

Но най-особен беше румънския военен аташе, майор Крайничано. Син на генерал Крайничано, по майка французин, той беше отчаян германофил. Възпитан в Германската академия на генер[алния] щаб, той беше непоколебимо уверен в крайния успех на германското оръжие. Беше в постоянен контакт с Германската легация и неразделен приятел на първия секретар граф Фон Басевиц. Устно и писмено той правеше най-усилена пропаганда за Германия и стана известен на Английската военна полиция, която обаче не можеше да му направи нищо, докато Румъния бе още неутрална. Но когато Румъния се присъедини към Антантата, първата работа на шефа на англ[ийската] военна полиция Макензи беше, да го грабне от улицата и да го закара с автомобил в Английската легация, от където беше освободен от румънския пълном[ощен] министър г. Филадор и то след дълги увещания и под личната негова гаранция.

Когато България излезе от неутралитета и се присъедини към Съюза, Крайничано ме прегърна всред ресторанта и ми каза развълнуван „завиждам ви, колега, че вие най-после отивате към страната, която ще спе-чели войната. Бих желал на мястото на България да видя моето отечество“.

Но най-интересен е трагичния край на този особен човек.

След свършването на войната научих, че Крайничано бил заловен в момента, когато се готвил да премине с командувания от него кавалерийски полк към страната на своите любими германци. Той заплатил с живота си непоколебимата си привързаност към Германия.

Крайничано често ме посещаваше и ме държеше в течение на срещите си с видни лица, с краля и кралицата. С това той принесе и нам неоценими услуги.

От другите военни аташета ще спомена бегло за германския морски аташе Де Гранси, един истински благородник, турския морски аташе Мустафа Кемал бей тих и приятен момък, с когото често дружах.

От военните аташета на Съглашението на първо място отбелязвам руския – полковник Гудим Левкович. Женен за богата ирландка, той живееше в една от най-луксозните къщи на площад „Синтагма“ и се държеше много високомерно, като голям аристократ. Всякога, когато отивах при него, той не пропущаше случая да се нахвърля с най-строги думи върху България и нейното правителство. „Моят баща, ми казваше той, се е бил за България. Хиляди руси паднаха за вашето освобождение, а вий, за благодарност, пропущате германски войници и муниции през страната си и давате възможност на Турция, да се съпротивлява против нас. Разбирам още да останете неутрални, но да помагате на нашите неприятели – това е непростително. България ще бъде жестоко наказана за това“.

След като се намесихме и ние във войната – повече не се срещнах с този сърдит господин.

Съвсем друго държание имаше италианския военен аташе полковник Монбелли и французкия полковник Браке, които бяха много любезни и внимателни с мене.

Полковник Монбелли беше преди това военен аташе в Цариград. Когато Италия влезе във войната, той дойде в Атина и веднага ме посети. „Във Вашето лице аз виждам моя приятел генерал Марков от Цариград. Идвам при Вас с горещи препоръки от него и Ви моля да ме поставите в течение на положението“.

В продължение на една седмица, аз го ориентирах в положението на гръцката армия.

След намесването ни във войната, полковник Момбелли поддържаше с мен все още коректни отношения. Отпосле той командуваше, с чин генерал, италианската дивизия на Македонския фронт и дойде с нея в София през време на окупацията. Държанието му е било винаги отлично и пропито с най-добри чуства към България.

Английският военен аташе майор Бъкингам дойде малко преди нашата намеса във войната и не беше още посветен в гръцките работи.

Отношенията ми с българския пълномощен министър г. Пасаров бяха едни от най-добрите. Давайки си сметка за важността на момента, бях се предал всецяло на трудната си задача и бях поставил, на заден план личните амбиции и въпросите за „preseance“ и за правата на „avoir le pas“, които занимаваха някои от секретарите на легацията.

 

Обявяване на мобилизацията в България.

Така мина времето до началото на септември 1915 г. Под влиянието на пропагандата на двете воюющи страни, общественото мнение и пресата бяха разделени на два лагера: германофилите искаха Гърция да остане неутрална, с тях беше кралят; франкофилите искаха Гърция да изпълни съюзническия си дълг към Сърбия – с тях беше правителството на Венизелос. Но всички бяха пропити от омраза към България. За да се изпълни „голямата идея“ на всички гърци – завладяването на Цариград и Мало-Азиятските брегове, – трябваше най-напред да се изгонят от Тракия омразните тям българи, тогаз само можеше да дойде редът на турците.

Отношенията със Сърбия бяха още най-коректни. Гърция изпращаше на Сърбия медикаменти, санитарен персонал, бойни припаси и храни. Фабриката „Алатини“ в Солун, работеше изключително за нуждите на сръбската армия. Един сръбски трен с ранени бе преминал през Солун за Битоля. Сръбския секретар Дучич ми заяви, че Сърбия е доволна от Гърция. Няколко дни преди мобилизацията, Дучич дойде при мен за да провери слуховете за едно турско-българско сближение. „България не трябва да свързва съдбата си с един жив труп, ... каза той. Не с Турция, а против нея, тя трябва да върви. ... Сърбия гарантира на България линията Енос – Мидия. България трябва да се разбере с Гърция. Сърбия никога не се е страхувала от едно гръцко-българско сближение“.

Гърция показваше вид, че не желае войната, но правителствения печат не скриваше намерението, Гърция да изпълни съюзния договор. За това още от обявяването на Общо-европейската война Гърция се готвеше усилено; частите в Македония се държаха в усилен състав; постоянно се пренасяха в Солун и Кавала оръжия, бойни припаси, санитарни материали, храни и облекло. За да се снабди страната с храни, Гърция купи от Америка храни за 30 мил. драхми. Една комисия закупваше санитарни материали от странство. Кожените материали се конфискуваха даже и от чуждестранните търговци. Фабриката за обуща в Солун работеше денонощно за армията. Флотът беше почти мобилизиран с последните 10 набора, произвеждаха се стрелби и маневри, за да се приучи персонала за действие с новите единици (Килкиш, Лемнос и новите 6 контр-торпилйори). Правителството конфискуваше въглищата на всички параходи, които спираха в гръцките пристанища.

Кралят беше още в пълно съгласие с правителството. Българската мобилизация тури началото на сериозни разногласия между краля и Венизелос; тя стана пробния камък, която определи отношенията между тия два важни фактори.

На 8 септември 1915 г. гръцкия военен аташе в София телеграфира, че България мобилизира 4 дивизии, около 100 хил. души. Веднага се свика военен съвет. Венизелос настоявал да се подкрепи Сърбия, или да се мобилизират най-малко двата корпуса в Македония. Началник-щаба на армията, обаче, съветвал да не се обявява още мобилизацията, а да се вземат само някои подготвителни мерки. Кралят възприе това мнение и се противопостави решително на мобилизацията.

На 9 септ. в щаба на армията ми заявиха, че ако България нападне сама Сърбия, Гърция ще се намеси във войната, но ако тя действува с Централните държави, Гърция ще остане неутрална, защото съюзния й до-говора със Сърбия не предвижда случая на една Общоевропейска война.

Към пладне на 10 септемри стана известно, че българската мобилизация е обща, а не частична. След обед кралят се съветвал с Венизелос и Дусманис. Сега самия Дусманис се произнесъл за обща мобилизация, но само на сухопътните войски. В 6 1/2 ч. вечерта указа за мобилизацията беше вече обявен. Народът се трупаше до късно през нощта да чете залепените по улиците заповеди. Мобилизацията почваше на 12 часа през нощта на 11 срещу 12 септември. Обяви се и обща реквизиция.

Понеже целта на мобилизацията беше запазване на въоръжен неутралитет, кралят заповяда да се оттеглят на пушечен изстрел от границата всички гръцки войски. Началник-щаба на армията ми съобщи, че заповедта за това била дадена още в 10 ч. вечерта на 10 септември и ме помоли да се вземат и у нас аналогични мерки. Кралят полагаше всички грижи, за да се отстранят нежелателни инциденти между гръцките и българските войски, които биха предизвикали войната.

Не така мислеше, обаче, Венизелос. Последния искаше да използува благоприятния случай да смаже България с помощта на Съглашението. За това той поиска една 150 хилядна армия, предвидена в съюзния договор със Сърбия и която Сърбия не можеше вече да даде. Съглашението се съгласи на това искане и обеща неограничена финансова помощ. Но Венизелос искаше да осигури и участието на Румъния. Кралят, обаче, съобщи на румънския военен аташе, чрез генерал Дусманис, че неговото желание е Румъния да запази благосклонен неутралитет към Германия.

Обявяването на мобилизацията се посрещна със спокойствие. Запасните пристигаха без ентусиазъм, всички чувствуваха, че ги карат да се бият за чужди интереси. Хората, които бяха виждали мобилизацията в Балканската война се учудваха на мълчанието, с което се явяваха запасните в частите си. Народа се беше примирил с необходимостта от нови жертви и вярвайте още в непогрешимостта на краля и Венизелос.

Това настроение, обаче, не трая за дълго. България заяви, че няма агресивни намерения против Гърция. Общественото мнение изведнъж се промени, то схващаше, че мобилизацията е излишна, чуваха се гласове за демобилизация. От щаба на армията и от двореца ме уверяваха, че Гърция ще остане неутрална и че ако Венизелос настоява за война, той ще бъде свален.

Поведението на България будеше съмнения. Против кого тя мобилизира? За да си изяснят положението и за да повлияят, до колкото това беше още възможно на нашето правителство, военните аташета на Италия и Франция ме посетиха още в първите дни след обявяването на мобилизацията.

Пръв дойде италианския военен аташе полковн[ик] Момбелли, на 13 септември. Със свойствената си войнишка откровеност, той се помъчи да ми изтъкне фаталните последствия за България, ако тя отиде с Германия.

„Макар събитията да ни правят временно противници, ми каза той, интересите на Италия и България са еднакви, и ги правят естествени съюзници против общите противници – сърби и гърци. Намесата на България ще продължи войната най-малко с 10 месеца. Войната ще продължи, може би, две и повече години, но ще свърши с победата на Съглашението. Операцията около Дарданелите изглежда изоставена. Решителната борба ще се пренесе на Балканите и България ще има работа с войските на Съглашението. Тя не може да очаква нищо от Германия, последната гледа на договорите като на къс хартия. След падането на Варшава; тя на два пъти е предлагала Цариград на Русия. Какво ви гарантира, че тя няма да предложи на сърбите това, което е обещала вам? Германия третира света грубо и егоистично, тя преследва всякъде своите лични интереси“.

В същия ден ме посети помощника на французкия военен аташе, капитан Астрод, който ми каза следните пророчески думи:

„България се излага на голяма опасност, ако нападне Сърбия, защото в помощ на последната ще се притекат огромните французки запаси. Войната ще се реши на Балканите. Гърция ще бъде принудена да се намеси“.

Но очакваната промяна на правителството се забави. Мобилизацията следваше нормалния си ход. Кралят се колебаеше.

На 15 септември се явих при генерал Дусманис. Казах му, че въпреки уверенията, какво Гърция няма да нападне България, впечатлението ми е, че тя се готви за една нападателна война против България. След като България заяви, че няма никакви агресивни намерения спрямо Гърция, ако последната наистина не иска да се намесва във войната, мобилизацията и съсредоточаването на гръцката армия стават излишни и опасни.

Генерал Дусманис ми отговори. „България е с Германия. Уверенията, че България няма да ни нападне, не убеждават никого. Все пак, господар на положението в Гърция е кралят – главнокомандующия на войските. С него е армията и народа. Без негова заповед военни действия няма да се почнат. Кралят е против войната, защото така диктуват интересите на Гърция. Ако правителството не е съгласно с него, то ще бъде сменено. За сега не е още решено какво поведение ще държи Гърция, ако България нападне Сърбия“.

Между това кралят беше подпаднал под влиянието на Венизелос. На 15-и септември румънския военен аташе Крайничано ми съобщи, че искал да се яви при краля за да го предупреди, че ако Гърция нападне България тя ще се намери сама, тъй като Сърбия не ще може да и помогне, а Румъния ще остане неутрална. Той ми заяви, ме с всички сили ще се труди да осуети конфликта между България и Гърция.

На другия ден, 16 септември, Крайничано ме покани на вечеря и ми съобщи следното:

„Понеже кралят се колебае, за да го подкрепи в борбата му с Венизелос, Германската легация предложи на кралица София да ми издействува една аудиенция. Изтъкнах на краля опасното положение на Гърция и възможността за едно стълкновение между двете мобилизирани армии. Ако Гърция излезе против България тя ще се намери сама пред готовата вече българска армия, тогаз когато помощта на Съглашението ще бъде още много далеч. Българското превъзходство е толкова голямо, че гръцката армия ще бъде неминуемо бита.

Гърция трябва да остави България да окупира сръбска Македония. Понеже Венизелос иска война, то за да се запази мирът, трябва незабавно да се смени правителството, да се постигне споразумение с България и да се демобилизира армията.

Кралят ме изслуша внимателно и се съгласи с мен по всички въпроси. Той ме увери, че никога няма да позволи Гърция първа да нападне България, но да демобилизира армията – не може. Венизелос бил съгласен с краля. Той приел измененията, които кралят направил в изявленията, които Венизелос трябваше да направи в камарата.

Съглашението, наистина, предложи съюз против България, но кралят накарал Венизелос да благодари и да откаже, защото Гърция е решила да не се намесва в Общо-европейската война. Кралят изказа голямото си задоволство от разговора. Той изглежда още болен, до толкова, че аз не вярвам да може да понесе трудностите на поста главнокомандующ. Аз също така съм доволен от резултата на мисията си; доволни с и в Германската легация“.

Между това, гръцката мобилизация продължаваше безпрепятствено. Ясно беше за всички, че докато властта се намира в ръцете на Венизелос, Гърция се приготовлява усилено за война против България, въпреки, че кралят държеше твърдо да запази неутралитета.

На 19 септември подполковник Палис ми каза: „Ние нарочно бавим съсредоточването на войските в Македония. За сега опасността от България мина на втори план, изместена от Англия, която иска да намеси Гърция в Общо-европейската война. Ако Съглашението стовари войски в Солун, Гърция ще протестира, но няма да се намеси. България трябва да чака настъплението на германските войски и в никакъв случай да не почва сама, за да не даде повод на Гърция да се намеси“.

Английския генерал Хамилтон с щаба си и с интенданството беше в Солун още от 17 септември и заедно с висши французки офицери, подготовляваше десанта на англо-френските войски.

На 19 септември французкия пълномощен министър Гилмен съобщи официално на гръцкото правителство решението на Съглашението да подкрепи Сърбия с английски и французки войски. Първа се стовари в Солун на 22 септ. една французка дивизия; други щяха да последват. Ще се дебаркират общо 150–200 хиляди души. Гръцкото правителство протестира слабо, само за форма. Изглежда, че стоварването на англо-френски войски в Солун е било предварително уговорено с Венизелос.

 

Падане на кабинета Венизелос.

При такива обстоятелства се яви Венизелос в камарата на 22 септември. Венизелос заяви, че Съглашението е приело с готовност направените му предложения и че Гърция ще изпълни съюзните си задължения към Сърбия, като се намеси в Общо-европейската война на страната на Съглашението.

Изявленията на Венизелос в камарата и присъствието на англо-френските войски в Солун направиха огромно впечатление. Сега всички виждаха, че Венизелос иска да тикне Гърция в една дълга и пълна с рис-кове война.

Обаянието, с което се ползуваше Венизелос, изчезна. Чуваха се открито гласове, че Венизелос жертвува интересите на Гърция за чужди интереси, а някои заявяваха даже, че Венизелос е подкупен. Най-добрите негови приятели го напущаха. Гласуван въпроса на доверие, Венизелос не получи предвиденото в конституцията болшинство.

Кралят схвана положението и реши да действува енергично. Той заяви на Венизелос, че изявленията му в камарата не отговарят на желанието на народа и не се споделят от Короната. Венизелос падна.

Това необикновено събитие се посрещна с истинска радост. Сега всички виждаха, че Венизелос е злоупотребил с доверието на народа. В своята радост тълпите живо акламираха краля и го наричаха „народен спасител“. Мобилизираните и облечени войници изразяваха шумно радостта си с виковете „да живее краля, да живее демобилизацията“.

Демобилизация, обаче не последва. Тя не се желаеше и от началник-щаба на армията. Гърците се страхуваха, че България ще ги нападне щом свърши със Сърбия. Метакса ми каза: „Гърция не желае войната, затова тя отблъсна предложението на Съглашението за Кипър и Тракия. Но да демобилизира, сега тя не може; България сама не трябва да иска това, защото само една мобилизирана Гърция няма да позволи на англо-френците да разширят базата си в Македония“.

Новото правителство на Заимис беше в пълно съгласие с краля. Войната с България беше избегната.

 

Как се извърши мобилизацията в Гърция.

Мобилизацията продължи и при новото правителство, но без да се бърза, спокойно и планомерно.

Ще направя едно кратко описание как стана мобилизацията, какви части се формираха и къде се те изпратиха.

Запасните се явяваха в най-близката част, където се обличаха. Но понеже разположените в Македония III и IV корпуси и в Епир V корпус, не разполагаха с достатъчно число обучени запасни, те получиха по-голямата част от своите запасни от стара Гърция. По тази причина, някои от полковете в Атина, брояха в първите дни на мобилизацията по-вече от 12 000 души, число което отпосле намаля на 3500.

Мобилизацията даде място на различни движеният пътуване на запасните до мобилизационното депо – по сухо; пренасяне на облечените запасни от стара Гърция за Македония и Епир – по море; пренасяне на V корпус от Епир за Солун – също по море.

Превозването на запасните продължи до 17 септември, включително; през това време беше преустановено превозването на пътници и стоки по железниците. На септември железниците бяха почти свободни.

Пренасянето на запасните от стара Гърция в Солун и Кавала, стана с реквизирани транспортни параходи, каквито имаше в достатъчно количество. То започна на 5-я оперативен ден (16 септември) и се свърши на 16-я ден (27 септември). Пренесоха се около 40 000 запасни.

Облеклото беше недостатъчно: само 75% от запасните получиха лятно облекло, всички не получиха шинели, но всички имаха по една вълнена покривка. Обуща имаше за всички и в добро състояние.

Първите 4 корпуси се въоръжиха с пушки „Манлихер-Шонауер“, петия корпус и пионерните части се въоръжиха с турски пушки „Маузер“, обозите получиха еднозарядни пушки „Маузер“ и старите „Гра“.

Обозът на всички части в дивизиите беше товарен. Тилните служби на корпуса имаха на половина товарен и на половина колесен обоз. Повече от колата бяха двуколесни.

Мобилизираха се 5 армейски корпуса от по 3 дивизии с по 3 п[ехотни] полка, или всичко 45 п[ехотни] полка по 3 дружини... = 135 др[ужини].

В Северния Епир, национална милиция ... 4 [дружини]

Всичко 139 др[ужини].

или около 10 000 пушки.

Във всяка пехотна дружина по 2 картечници – 270 картечници.

На всяка дивизия се предаде по 1 планинско с[коро]-с[трелни] отделение от по 2 батареи = 30 батареи, 120 пл[анински] с[коро]-с[трелни] оръдия.

Към всеки армейски корпус – 1 полски с[коро]-с[трелен] полк от по 6 батареи = 30 батареи, 120 полски с[коро]-с[трелни] оръдия.

Останаха немобилизирани 12 батареи по липса на коне и бойни припаси.

Конните части се попълниха до щатовете за военно време. Нови части не се образуваха. Всеки армейски корпус имаше по 1 конен полк, от по 2 ескадрона, с по 1 картечен ескадрон. Освен това, независимата конна бригада, имаше 2 конни полка, от по 4 ескадрона, 1 картечен ескадрон и 1 конна батарея, всичко 18 ескадрона, картечни ескадрона и 1 конна батарея.

Към всеки армейски корпус се придадоха: по 1 пион[ерен] полк от по 3 полубатал[ьона] по 2 роти = 30 пион[ерни] роти

По 1 обозен батал[ьон] от по 3 роти 15 обозни [роти]

[По] 1 санит[арни] отделения, 1 спом[агателен] отряд.

Части за цялата армия:

1 крепост[ен] артил[ерийски] полк Солун: 2 креп[остен] батал[ьон], 4 роти 1 брег[ови батальон], 2 [роти]

1 [крепостен артилерийски полк] Кавала: 2 креп[остни] батал[ьона], 4 роти, 1 брег[ови батальон], 1 [рота]

1 [крепостен] пион[ерски] полк Солун: 4 пион[ерски] и 1 брег[ова] роти

1 [крепостен пионерски полк] Кавала: 2 [пионерски] и 1 [брегови роти]

1 железопътен батальон – 3 роти

1 автомобилен [батальон] – 5 [роти], 1 работилница

1 понтонен [батальон] – 2 [роти]

1 дебаркационна рота, Пирей, 1 авиаторска рота

Резервни части не се формираха, поради недостиг на кадри и оръжие.

За едно редовно съсредоточване на армията в Македония не може и дума да става. Предвид на политическите условия, съсредоточаване за война не се извърши. Мобилизираните части останаха по местата си ; само V корпус от Епир, както и артилерията и обоза на 1 и II корпуси от Атина и Патрас се пренесоха около Солун.

Пренасянето на V корпус почна на 27 септември за първия ешалон и на 4 октомври за втория.

Прехвърлянето на артилерийските части и обоза на I и II корпуси почна на 5 октомври, и продължи 7 дни.

Към 15 октомври 1915 год., частите на гръцката армия бяха разположени както следва:

В Солун и околността – 11-а пех[отна] дивизия на III корпус, с артилерията и обоза на 1 и II корпуси и частите за цялата армия, около … 75 000 души.

На запад от Солун: 10 и 12 п[ехотна] див[изия] III кор[пус] [и] [на] изток [от Солун] IV арм[ейски] корпус … 75 000 [души]

I корпус Атина, II Патрас (без артилерията и обоза) … 70 000 [души]

Гражданска милиция в Епир ... 5000 [души]

--------------------------------------------------------

Или всичко 225 000 души, а заедно с настроевите – около 250 000 души.

Това разположение отговаряше, и на двете възможни случайности:

Война против България и Централните сили.

Война против Съглашението.

В първия случай Гърция разполагаше в Македония със 150 000 души. I и II корпуси лесно можеха да се пренесат в Македония по море.

Във втория случай Гърция имаше 75 000 души в Солун и още толкова на изток и запад от Солун, които лесно можеха да се прехвърлят в Солун по железницата Флорина–Солун и Окчилар–Солун. I и III корпуси можеха да пристигнат за 5–6 дни по обикновените пътища.

Съединителната линия Солун–Атина в участъка Гуди–Лариса се работеше усилено и щеше да бъде готова към края на февруари 1916 год.

В заключение, поради политическите условия гръцката мобилизация не можа да се извърши съгласно мобилизационния план. В първите дни, до като властта беше още в ръцете на Венизелос, мобилизацията се извърш-ваше по плана и можеше да се изпълни в предвидените срокове (6 дни за мобилизацията и 11 дни за съсредоточаването обаче). След падането на Венизелос нямаше причини да се бърза. Редовно съсредоточаване за война не се извърши. Гръцката армия се разположи на широк фронт, далеч от границата, в едно „очаквателно положение“.

Мобилизацията се извърши бавно, спокойно и в ред.

Забелязани недостатъци:

1) Голям недостиг от офицери и подофицери, пушки „Манлихер-Шондауер“, бойни припаси за пехотата и артилерията.

2) Недостиг от коне за конницата и артилерията.

3) Недостиг от облекло и храни (особено брашно). Поръчаните в Египет и Америка храни бяха спрени от Съглашението; стана нужда да се доставят от България.

4) Липса на пари. Държавата прибягна до разни краткосрочни външни и вътрешни заеми.

5) Липса на обучени хора.

В случай на война Гърция можеше да ни противопостави 150 000 пушки, 270 пехотни и 24 конни картечници, 120 полски, 120 планински и 4 конни с[коро]-с[трелни] оръдия, 2700 сабли, или всичко оперативна армия около 250 000 души. Тя разполагаше още със 100 000 души необучени хора и 40 000 опълчение. В този си вид Гърция не беше способна за една продължителна война, защото не можеше да попълва загубите с обучени войници; тя беше годна само за една непродължителна война.

 

ОБЯВЯВАНЕ НА ВОЙНАТА СРЕЩУ СЪРБИЯ.

Войната срещу Сърбия се обяви на 1 окт. 1915 год., 6 часът сутринта.

Новината за нея съобщих пръв аз на министъра на войната генерал Янакица и на офицерите от Генералния щаб; на всички тя направи голямо впечатление. Генерал Янакица остана като гръмнат и постоянно викаше: ба, ба... (съответствува на нашето я, я...). Запитан какво положение ще държи Гърция, отговори, че още не е решено, но за сега няма да се вземат никакви особени военни мерки.

Министъра на марината генерал Кондуриотис ми каза: „Вие виждате, че има голяма разлика от това което беше при Венизелос и сега“.

Подполковник Метакса ми каза:

„България и Гърция не желаят войната. Между тях трябва да съществуват добри отношения, даже съюз.

Съюза със Сърбия може да се счита, че не съществува; ние не знаем как ще се изменят границите след войната, затова търсим приятели.

България и Гърция взаимно се допълват: това, което нямаме ние, имате го вий, това което нямате вие, имаме го ний. Вие имате силна армия, ние имаме силна флота. Съюзът между Гърция и България се налага от нашите общи интереси. Ако в миналото България и Гърция са се намирали постоянно във война, това не значи, че така трябва да бъде и сега. Ние трябва да бъдем съединени, така можем само да се съпротивляваме на големите европейски държави. Моментът е много удобен, вашето правителство трябва само да започне и ще намери пълно съчувствие у нас, но за това трябва да се разсее взаимното недоверие, което ни разделя.

Вие нямате доверие в Гърция, защото тя мобилизира и нейния пръв министър Венизелос заяви в камарата, че най-напред трябва да се смаже България. Но Венизелос падна и завинаги.

Ние нямаме доверие в България, защото знаем вашите претенции за Македония, която ние спечелихме с големи жертви и от която не можем да се откажем. Страхуваме се, че след като свършите със Сърбия, ще се обърнете срещу нас, затова ще останем мобилизирани. Ако вие демобилизирате след свършването на войната със Сърбия, ще демобилизираме и ние. Можем да демобилизираме и по-рано, ако почнат преговори за сближение или съюз. Във всеки случай ние ще останем мобилизирани, защото не знаем, какво може да се случи и дали няма да стане нужда да се обърнем открито срещу войските на Съглашението в Солун.

Добро разположение има и в двете страни, но трябват и реални резултати. Ние сме военни и не се занимаваме с политика, но можем да влияем там където трябва. От страна на гръцкия Щаб на армията се прави всичко възможно, остава да направите и вие същото.“

Няколко дни по-късно, на 12 октомври 1915 год. по поръка на г. Пасаров, отидох при подполковник Метакса, за да разсея интригата от английски източник, че след като свърши със Сърбия, България ще се обърне срещу Гърция.

Метакса призна, че англичаните правят всичко възможно, за да засилят недоверието на Гърция против България.

„Ние вярваме, че България няма да ни нападне докато трае войната, но какво ще бъде след това? Вашето правителство трябва да успокои Гърция, като заяви, че се отказва завинаги от всякакви претенции над гръцки тери-тории. Само тогава ще изчезне недоверието и ние ще можем да бъдем не само приятели, но и съюзници. Гърция не се интересува какво България ще вземе от Сърбия, но тя не може да се съгласи на никакви жертви в Гръцка Македония. Вие сте победители; в момента, когато придобивате обширни земи, налага ви се да бъдете щедри. Ние не можем да вземем инициативата за преговори, защото това би означавало да излезем от неутралитета, но ако почнете вие – ние ще приемем с готовност.

За сега нищо не може да ни накара да воюваме: ние отказахме Кипър, отказахме чисто гръцки земи в Тракия, които ни се предлагат от Съглашението, само за да запазим неутралитета. След като се споразумеем вие ще бъдете първи, които ще настоявате да не демобилизираме. И сега ние се борим ежедневно със съюзниците, за да не им позволим да се разширяват, какво ще бъде ако демобилизираме?“

На края подполковникът изказа радостта си, ако му се отдаде един ден случая, да подпише отново в София новата гръцко-българска военна конвенция.

Въпреки тия успокоителни уверения, въпреки промяната на правителството, Гърция продължаваше да съсредоточава войските си на нашата граница. Нашия щаб на армията не можеше да си обясни противоречията между изявленията на гръцките военни и моите непрекъснати донесения за военните приготовления на гърците. За да се изяснят тия противоречия бях повикан на личен доклад в Главната квартира.

На минаване през Солун направи ми силно впечатление струпването на големи количества военни материали. Съюзниците строяха лагери, няколко етажни складове и се приготовляваха за една продължителна война.

Пристигнах в Кюстендил на 7 ноември и още същата вечер се явих на доклад при началник щаба на Действующата армия, генерал Жостов. Присъствуваше на доклада и помощника му, полковник Луков.

На въпроса какво поведение ще държи Гърция, отговорих:

- Гърция не се намесва във войната против България от страх пред неизвестния още край на Общо-европейската война; тя е скъсала съюза си със Сърбия и се намира без приятели. Понеже Германия й обеща неприкосновеността на нейните владения, тя остана неутрална, но не скрива страхът си от България, към която храни голямо недоверие.

При тия условия, да се иска отстъпването на Кавала и Драма, значи да се тикне Гърция в противния лагер. Германофилите, прочее, настояват България да даде същите уверения. Не се ли дадат тия уверения, Гърция ще дебне случая да се нахвърли върху нас, като си осигури съдействието и на Румъния.

Какво следва от това? Следва, че трябва веднъж за винаги да се развалят отношенията между Гърция и Румъния, като се привлече Гърция към наша страна.

За тази цел ще трябва да се дадат на Гърция най-широки уверения, че не само до като трае войната, но и дълго след това, България няма да има никакви претенции за гръцки територии, и ако гърците са съгласни, да се сключи съюз с Гърция. На това гърците ще се съгласят с готовност, както за това ме уверяват висши военни лица от щаба на гръцката армия.

Генерал Жостов ме изслуша с интерес и се съгласи с моите преценки.

Полковник Луков изказа мнение, че не само трябва да се дадат исканите от Гърция уверения, но трябва да й се направят даже териториални отстъпки, ако тя настоява за такива, като й се обещаят Дойран, Гевгели и Битоля. „Ние трябва да вземем поука от миналото, каза той, нашите национални идеали трябва да се постигнат постепенно, на етапи, а не изведнъж“.

Началникът на оперативното отделение, подполковник Коста Георгиев, обаче, беше на друго мнение; той ме залита: – „ще остане ли Гърция неутрална още 2 месеца? Тогава ние ще можем да съсредоточим войските си на гръцката граница и да диктуваме условията“. Началникът на Оперативната секция майор Бакърджиев отряза още по-късо: „никакви отстъпки, България не може да съществува без Кавала“. Успехът на оръжието беше наново затъмнил разума на някой от нашите висши военни. Подполковник Нойков, напротив, поддържаше мнението на полковник Луков.

В същия ден главнокомандующия генерал Жеков, ме повика на доклад. Предадох и нему това, което бях казал на генерал Жостов и му припомних направените ми от по-рано писмени донесения.

Главнокомандующият поиска да узнае няма ли да се намеси Гърция против нас в продължение на още 2 месеца.

Отговорих: – „Докато се произведат изборите и се свика Камарата, ще минат близо 2 м.; дотогава Гърция ще остане неутрална“.

– „Това ни трябва да знаем за сега, отговори генерал Жеков, Гърция стои мирна, не защото ни обича, но защото я е страх от Германия и защото кралицата е сестра на Кайзера.

Дайте отново уверения, че България няма нищо против Гърция и че тя иска нейното приятелство, но това трябва да направите с такт, за да не издадете признак на слабост.

Освен това трябва да бъдете крайно внимателен в отношенията си с Генералния щаб и главно с германската легация: да ги използувате за сведенията, които ви интересуват, но да не създавате никакви затруднения на краля и генерал Дусманис.

Ще останете още няколко дни в Главната квартира и преди да заминете, пак ще ми се явите. В София, може би, ще се явите и на Н. В. Царя.“

За англо-френците в Солун каза, че усилията им да помогнат на Сърбия са пропаднали; съединението им със сръбската армия е осуетено. И продължи:

„Материалите, които сте видели в Солун са необходими за една стохилядна армия. Те правят на нас впечатление, защото ние не сме свикнали на такива изобилни средства, за воюване. Но ако англо-френците се засилват, ние не сме сами; ще се засилим и ние и ще ги изтикаме от Солун. Гърците не ще могат да ни спрат: както са пуснали англо-френците, така ще пуснат и нас!

Стоенето на англо-френците в Солун е за тях въпрос на чест. Те се излъгаха, че Гърция ще ги последва и сега не са в състояние да ни направят нищо. За един десант в Дедеагач, не трябва да се страхуваме, защото против него разполагаме с достатъчно сили.

Гърция не разбира жизнените си интереси, щом настоява толкоз за Кавала, защото, даже и да се откажем от този град, договора за това няма да има по-голяма трайност от Букурещкия такъв. Ако претенциите на гърци, сърби и румъни в Букурещ бяха по-скромни, Балканския съюз щеше да остане и до сега. Ние можем да се откажем временно от Кавала, но положението на Балканите няма да бъде стабилно. Ако задържането на Кавала съставлява за Гърция въпрос на чест, заемането му съставлява, също така, въпрос на чест за България.“

На 12 ноември главнокомандующият замина за София. Кога щеше да се върне – никой не знаеше, а аз продължавах да бездействувам в Кюстендил, тогаз, когато нашите войски се биеха, а Гърция съсредоточаваше войските си на нашата граница. Ако нямаха нужда от мене в Гърция, нека поне ме пратят на фронта. В такава смисъл подадох рапорт.

Сведенията от бойното поле бяха благоприятни за нас. Сърбите бяха натикани в Албания, но все още способни за борба. Поведението на Румъния будеше безпокойствие. В Бесарабия бяха съсредоточени 250 000 руси, готови да настъпят през Добруджа за България. Какво ще прави Румъния? Сведенията гласиха, че тя ще върви с Русия против България. Какво щеше да бъде тогава положението на България, ако и Гърция се обявеше срещу нас? Ето въпрос, който трябваше да си зададат ония, които искаха Кавала, Серес и Драма.

Положението беше сериозно. Германците почнаха да изтеглят войските си от Балканите и да ги прехвърлят на север, вероятно срещу румъните.

Положението не се показваше розово, даже и за ония що искаха Кавала. Подполковник Георгиев казваше: „Сега не е време да се разсъждава, какво трябваше да се прави. Ние си турнахме главата в торбата и сега трябва да се приготвим за една дълга и отчаяна борба, както правят сърбите: от Белград до Прищина постоянно отстъпват и пак са готови да се бият“. Но бяхме ли ние способни за една продължителна борба? Не показа ли нашия войник, че той бързо се уморява? И каква отговорност бяха поели онези, които турнаха в торбата главата на България?

С такива мрачни мисли дочаках връщането на главнокомандующия на 17 ноември 1915 год.

Последният ме повика и ми каза: „Четох рапорта Ви, с който искате да заминете на фронта. Трябва да знаете обаче, че ако става нужда да се върнете в Гърция, това не го правим за черните Ви очи. Гответе се за път и имайте предвид следующите мои указания:

„Без да се разбере, че отивате нарочно, съобщете на генерал Дусманис, че България желае добри отношения с Гърция и то не само сега, но и за в бъдеще, и че тя ще приеме с готовност всяка инициатива за преговори. Почнат ли се преговори, все ще се намери база за споразумение.

Правителство, цар и главнокомандующ, уверяват Гърция, че от наша страна няма да се почнат никакви враждебни действия против Гърция. Заемането на Битоля се забави нарочно, с цел да не се дразни обществе-ното мнение в Гърция. Ще се заемат скоро Струга и Охрид; заповед за това е вече дадена. Битоля ще се заеме след 10 дни, но операции в гръцка територия няма да се водят.

Вашият разговор не трябва да издава страх от поведението на Гърция. Напротив, кажете, че нашето положение сега е най-добро, защото сме свършили с главния си противник, сърбите.

Бъдете много предпазлив и внимателен, проявете краен такт. Не манифестирайте приятелството си с гръцкия Генерален щаб, за да не възбудите подозрението на Съглашението.

Изтъкнете пред Генералния щаб неизгодното положение на българските войски, противникът, на които има възможност да се скрива безнаказано в гръцка територия. Когато съюзниците бъдат разбити, а това ще бъде скоро, ще се постави решителния въпрос за Гърция, която или трябва да ги обезоръжи, или да остави неутрална зона, в която да можем да преследваме противника.

Но ако Гърция иска да запази сегашните си територии, тя не трябва да жали кръвта на своите войници. България има храни в изобилие, тя може да осигури прехраната на Гърция, но затова Гърция трябва да се нареди рамо до рамо с нас.“

Началник-щаба на Действующата армия ми даде досущ същите наставления, от което може да се заключи, че те са били предварително обсъждани от много лица, вероятно и от правителството.

На 19 ноември, министъра на войната генерал Найденов ми каза следующето:

„С гърците трябва да бъдем много внимателни; конфликта с тях трябва да се избегне на всяка цена. Гърция и Румъния са биле всякога против нас. Трябва да скъсаме омагьосания обръч около нас; оставена сама – Румъния ще мирува.

Въпросът за Кавала трябва да остане на втор план. Ние скоро ще свършим с англо-французите и след като ги изтикаме от Солун, няма да имаме повече противници и можем да разпуснем армията. Няма да бъде така, ако се намеси и Гърция.

Най-многото, което можем да постигнем сега от гърците, е една поправка на границата, която да ни даде долината на Места. Разбира се, в началото ний ще искаме Кавала и ще отстъпим само в последния момент.

Опасно е да се допуснат турците в Тракия, защото мъчно ще бъде да ги изтикаме после от там. Те гледат на всяка цена да ни скарат с гърците, за да се намесят в Тракия. Трябва да се стараем да ги отклоним на север, ако потрябва срещу румъните.

В щаба на армията споделят тези мои взглядове, с изключение на генерал Жостов, който иска всичко изведнъж. Генерал Жеков е по-примирителен. Г-н Радославов възприе нашите взглядове и почна да мисли, че не може всичко наведнъж. Но правителството се ръководи от тесни партизански интереси и не иска партията да бъде обвинена един ден, че се е отказала от Кавала. Ние военните, обаче, успяхме да го склоним на отстъпки. Нашия народ е храбър, но не е за една продължителна война, ние трябва да свършим по-скоро с англо-френците, след което ще разпуснем армията, или по-старите набори. Ако правителството не ни слуша, този път ний, военните, ще се наложим.“

На края министъра ми поръча да се явя отново при него, за да му докладвам какво ми е казал, по този въпрос министър-председателя г. Радославов.

В изпълнение на дадената ми от Главната квартира заповед, на 20 ноември се явих при министър-председателя който ми съобщи следующето:

„Не можем да настояваме сега за Кавала, Драма и Серес, не може всичко изведнъж; по-рано трябва да осигурим това, което сигурно можем да вземем от Сърбия. Ако трябва да се почнат някакви преговори с Гърция, легацията ще получи инструкции най-малко десет дни по-рано.

Румъния ще стои мирна; сега не е време да излиза срещу Германия. Във всеки случай и да излезе, положението не е страшно, защото Германия и Турция разполагат с достатъчно свободни сили.

Ако стане нужда да потърсим помощта на Турция, нейните войски ще се употребят на север: към Варна, Шумен и Русе, – няма да ги допуснем в Тракия. В един разговор с Енвер паша, последния се изказа, че сега не е време нито за Кавала, нито за островите; трябва да оставим Гърция спокойна, турските войски за сега ще настъпят към Египет.“

Относително бъдещите придобивки, г. Радославов каза:

„Това което сме завладели е наше, няма да има нужда от никакви конференции. Битоля също ще бъде наша, не е вярно, че сме я отстъпили на Гърция.

Гърците искат да вземат Епир, без да дадат срещу това нищо. Така не може! Ние нямаме нищо против заемането на Южна Албания от гърците, но това ще стане срещу компенсации.“

 

* * *

Снабден с горните инструкции, аз се приготвих за път и на 26 ноември 1915 г. пристигнах в Ксанти.

Там узнах, че действията против англо-френците на линията Дойран – Черна са вече започнати и че съобщенията със Солун не са сигурни, понеже се чуваше, че англичаните щели да заемат железо-пътната линия за Солун.

Минаването ми по тази линия при тия условия ставаше опасно, не толкова лично за мен, колкото за поверителните книжа, главно шифъра, който носех със себе си.

След дълги колебания, на 28 ноември аз се реших да тръгна за Солун, като взех мерки за бързото унищожение на шифъра (носех готова в джеба си тенекиена кутия с парцали, натопени в петрол), а поверителните книжа оставих в Ксанти в щаба на 10 пех[отна] дивизия.

На гара Дойран забелязах голямо движение, на английски войници и офицери. Чуваше се пехотна стрелба по направление на град Дойран. Но какво търси между англичаните един български войник, при това с пушка? Не вярвах на очите си! Не се стърпях и отидох при него.

- Какво правиш тук? - го запитах предпазливо.

- Дойдох в държавата си, отговори.

- Ами коя ти е държавата?

- Гърция – аз съм от Каваклийско и съм грък.

Разбрах, че е дезертьор от българската армия и го запитах на ново:

- Ами пушката?

- Тя е без затвор!

Трена продължи за Солун. В купето се качиха няколко английски офицери. Без да проговоря ни дума с когото и да било, за да не се издам, аз бях готов при най-малката опасност да изгоря шифъра.

Из пътя забелязах следи от скорошно отстъпление: напуснати английски биваци, кола, коне се виждаха навсякъде из полето.

На смръкване пристигнах в Солун. Продавачите на вестници пронизваха въздуха с кресливите си гласове: „Голяма победа на българите; 40 000 французи в плен; голяма катастрофа на англичаните“...

Веднага отидох при нашия генерален консул г-н Недков. Той ми потвърди новината за разбиването на англо-французите при Дойран и Черна. Покани ме на вечеря в хотел „Сплендит“. С нас беше и австро-унгарския генерален консул г. Киятковски.

Във време на вечерята този последният ми каза: „Майор, вие сте предмет на жив интерес“ и ми посочи една маса, зад моя гръб. Обърнах се и изтръпнах: две дузини сиви и светещи очи ме обстреляха като в залп. Това бяха офицерите от щаба на английската Главна квартира. Как са могле да узнаят кой съм? Наистина, аз бях снабден със съпроводително писмо от гръцкия Щаб на армията, но какво значеше това в един град зает от неприятелски войски?

След като се успокоих, забелязах на една съседна маса подполковника от щаба на армията Палис. Веднага поисках среща с него. Подполковника ме прие в стаята си на същия хотел. Дошъл беше да преговаря със Сарай за отстъпките, които гръцкия Генерален щаб беше наклонен да направи на многобройните искания на англо-френците.

- Какво е положението? Запитах аз.

- Нима не четете вестниците? Англо-френците са разбити при Черна и Дойран и отстъпват към Солун. Вашите войски трябва да ги преследват по петите, те няма да срещнат никакво съпротивление. Англо-френците нямат нито един окоп около Солун, те ще се качат на параходите си и ще си отидат. Във ваши ръце ще паднат огромни материали за милиарди.

- Но какво ще правят вашите войски?

- Какво могат да направят? Гърция е неутрална: Англо-френците стовариха войски в Солун, Гърция, протестира; българските войски преследват разбития си противник и влизат в гръцка територия, ние ще протестираме, но няма да излезем от неутралитета!

– Това ли е решението на правителството и мога ли да го съобщя на нашето правителство?

- Разбира се, че можете.

Радвах се, като че ли бях спечелил едно голямо сражение. Напуснах на бързо хотела и отидох при нашия военен секретар, капитан Коста Настев и майора от Генералния щаб Павлов (Той беше в Солун като комисар за предаване на Гърция брашна от България.) и двамата сега покойници, с които в моя хотел шифрирахме една дълга телеграма до Щаба на Действующата армия в Кюстендил. Работихме почти цялата нощ. На разсъмване телеграмата беше готова. Но как да я изпратим? Друго средство нямаше: решихме да я изпратим с капитан Настев, който трябваше да замине сутринта за Ксанти. Майор Павлов го придружи до гарата и ми съобщи за благополучното отпътуване на Настев.

Отдъхнах доволен. Сега да става каквото ще с мене и с шифъра. Последния бе изпълнил вече предназначението си, добре че не го оставих в Ксанти!

(Поради особената важност на тази телеграма, предавам я дословно:

До Началник-щаба на Действующата армия – Кюстендил.

(от Солун през Ксанти, получена на 1.XII.1915 г.)

Солун, 28 ноември 1915.

Срещнах се с Палис и Стайкос. Първия от тях ми съобщи:

„За пръв път Съглашението пожела да третира с нашия Щаб на армията и поиска двама офицери. Въпросите разискваме само със Сарай и Махон. Първият е взискателен, вторият е примирителен, както въобще са и другите английски офицери.

До последния момент англо-френците вярваха, че ний ще воюваме заедно с тях, или най-малко, ще спрем българските войски. Сарай изтъкваше, че германци има малко, само армията на Кйовес, повечето войски са български, които ще ни отнемат Солун. Когато заявихме, че ний ще останем до края неутрални, Сараи почервеня от яд. След като заявих, че говоря само като военен, а не от името на правителството, аз изтъкнах безполезността от стоенето на англо-френците в Солун. Заявих, че това, което позволяваме на тях, ще позволим и на техните противници, че нашите войски няма да спират противниците им, даже ако са само българи. Исках да им повлияя да разберат, че трябва да си отидат и вярвам, че сполучих. Сарай се показа спокоен. „Българите не могат да ни атакуват с големи сили, каза той, поради трудното прехранване; те не могат да докарат тежка артилерия. За сега моето правителство ми заповядва да остана тук и се укрепя. Така говореше Сарай, но не можеше да скрие вълнението и страхът си. Военните са разколебани и ако англо-френците са още в Солун, това се дължи на Парижкото правителство, което не се решава да напусне операцията, от страх да не бъде атакувано от Клемансо, и от противниците на балканската операция.

Вижда се че (Сарай) очаква някакво решение, а между това губи напразно време.

Англо-френците мислят да се укрепят в полукръг на 15 до 30 килм. от Солун, но досега не са почнали да работят сериозно; направени са само рекогносцировки към Лангаза и Айваджик, но какво чакат, защо 40 хиляди англичани бездействуват в Солун?

Ний отказахме на всички искания на англо-френците, не им позволихме да заемат железниците, да разширят базата ся, няма да преместим нито един наш войник от Солун. Не им позволихме да се укрепят в наша територия, но ако те това направят, ний ще протестираме и ще ги оставим сами да се разправят с противниците си. Нашите войски ще отстъпят пред настъпающия, но няма да го спират, като ще бъдат винаги близо за да контролират англо-френците; обещахме им, обаче че никога няма да ги атакуваме.

Нашето желание с атаката да почне, колкото се може по-скоро, незабавно, за да не се даде времена англо-френците да се укрепят. Ние ще отдъхнем спокойно само ако англо-френците бъдат далеч от земята ни. Това постигнато, балканската експедиция е свършена, тогава вие и ние ще можем да демобилизираме. Но трябва да действувате бързо и решително, ние няма да ви пречим.“

Накрая Палис моли да се вземат ний-строги мерки, за да се ограничат незаконните действия на четите от местното население и да им се попречи да си отмъщават. Само така не ще се даде материал на партийните вестници да възбуждат против българите общественото мнение.

Палис вярва, че всички въпроси са вече изчерпани, но Сарай го помолил да остане още няколко дни в Солун.

Дълбоко съм уверен в искреността на Палис и моля да се вземат изявленията му под най-сериозно внимание“. 365.

Майор Каблешков.

 

На другия ден, пак от Солун, телеграфирах следната депеша, приета в Кюстендил чрез Битоля на 2.ХII.1915 г.

Солун, 29 ноември. Към № 365.

Солунските вестници съобщиха, че Палис заявил какво гръцкото правителство ще пусне българските войски в Солун. Органите на Антанта сипят куп нападки против гръцкото правителство. Палис ми каза, че това съобщение е дадено от Сарай, за да възбуди общественото мнение.

Гръцкият военен аташе от София ми съобщи, че гръцкото правителство е уведомило Съглашението, че Гърция няма да нападне (съглашенските) войски в Солун, но че то (правителството) няма да спре настъпающите българи и немци, с което Съглашението щяло да се убеди в безполезността на стоенето си в Солун. Изглежда, че това е последното решение на гръцкото правителство. Палис съобщава, че англо-френците не могат да се задържат в Солун, – със заемането на Карабурун, входа на пристанището се затваря. Не стана нужда да убеждавам много Палис върху нашите приятелски разположения. Палис ми каза, че гръцкото пра-вителство е напълно убедено в добрите наши намерения, за това именно действува толкоз благоприятно за нас. Палис е говорил много открито на Сарай, като му е доказал, че балканската експедиция, като въобще всички операции на Съглашението, не могат да успеят поради липса на единство в командването и противоположност на интересите.

Общото число на англо-френските войски в Солун се изчислява на 160 000 души, от които бойци само 100 000. Французи и англичани са почти наравно, по-голямата част от англичаните са нестроеви, а 40 000 стоят неупотребени в Солун.

Генерал Москопуло твърди, че балканската експедиция ще се свърши най-много след 1 месец. Той също твърди, че англо- френците не са още почнали да се укрепяват на гръцка територия, а само разузнават терена. Десния фланг щял да бъде южно от Кукуш.

Градът е пълен със сръбски бежанци, много сръбски войници и офицери. Англо-френците пренасят в Солун бойните припаси от фронта. Има много ранени. Говори се за паника.

На всички гари от Солун до Дойран има малки лагери със складове. На гара Дойран видях авиаторски парк с 3 аероплана.

Оставам в Солун докато е тук Палис, след което ще замина за Атина. 366.

Майор Каблешков.“)

 

Към обед отидохме с г. Недков на пристанището. Стоварваха военни материали за французката армия: ракли, оръдия, коне висяха на винчовете. Странно положение за един военен, да кръстосва свободно в тила на противника!

Но тази разходка из кея не беше съвсем без никаква опасност. При мен се доближи един гръцки стражар и ми каза:

„Ние знаем кой сте вий и няма да ви направим нищо. Но вие го прекалявате! Какво търсите тук? Не знаете ли, че французите могат да ви пленят и че ние не можем да направим нищо за вас?“

Този инцидент ми повлия силно. Спомних си стоманените погледи на английските генерали. Стоенето ми в Солун ставаше опасно, освен това аз трябваше да бързам за Атина, за да се намеря там преди изборите на 6 декември. Рано сутринта на другия ден, 2 декември, без да се обадя на г. Недков, аз тръгнах за гарата. Пускаха последния трен за Битоля. На обед французите окупираха линията.

На път за гарата един французки обоз задръсти улицата. Трябваше да чакам половина час, който ми се стори година! Най-после се качих на влака; когато трена потегли, почувствувах се спасен. Пренощувах в Сорович, а на другия ден германският автомобил ме отнесе в Лариса през Кожани-Сарандапорос. От Лариса взех трена и вечерта на 4-и декември пристигнах в Атина.

 

ЩЕ ВЛЯЗАТ ЛИ БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ В ГРЪЦКА ТЕРИТОРИЯ?

Този бе въпросът, който ме занимаваше още от Солун. За да го изясня, направих една анкета.

Г-н Пасаров ми каза, че германския и австрийския пълном[ощни] министри изказали мнение пред своите правителства да влязат в гръцка територия само германски и австро-унгарски войски, като българските войски се"; спрат на гръцката граница. В такава смисъл са биле дадени уверения и на гръцкото правителство.

Сам г. Пасаров настоял силно пред нашето правителство да не се допущат наши войски в гръцка територия. Кралят се намирал в трудно положение и трябвало да му се помогне.

(На 2.XII.1915 год., г. Пасаров телеграфира на министър- председателя, между другото и следното: ,,Днес получената телеграма 2189, с която се съобщава, че нашите войски са се спрели на гръцката граница, падна като гръм върху кръговете на Съглашението и Венизелос и направи отлично впечатление в правителствените и военни кръгове и цялото общество.

Тази мъдра постъпка на нашите военачалници пренесе велики услуги на нашата тук политика и отсече дясната ръка на нашите заклети врагове – Венизелос.

Хвала, чест и вечна признателност на храбрата ни войска!“

Пасаров.)

На другия ден, 5 декември, се срещнах с полковник Танчош, който ми съобщи, че австро-унгарския пълном[ощен] министър г. Силази, не само не е давал мнение на правителството си за влизането в Гърция сама на австро-германски войски, но напротив, министъра и той са убеждавали гръцкото правителство, че военните нужди налагат да се употребят в преследването всички разполагаеми войски, включително и българските. „За една такава операция, казал Танчош на Метакса, няма излишни войски.“

Същия ден се срещнах и с I секретар на Германската легация, граф Басевиц. Той ме увери, че германския пълном[ощен] министър граф Мирбах не е давал съвети на своето правителство, нито е обещал на гърците, че български войски няма да влязат в гръцка територия. „По този въпрос се водят общи разговори, ми каза той, но нищо още не е решено.“

На 7-и дойде при мен германския военен аташе капитан Фон Фалкенхаузен. От разговора с него узнах, че единствено той и нашия пълномощен министър се противопоставили на влизането на българските войски в гръцка територия и то по чисто политически причини.

„До скоро Солунските полета са биле театър на военни действия между българи и гърци. Появяването на българските войски на същите тия места ще причини такова вълнение в Гърция, че кралят не ще бъде в състояние да удържи положението. Кралят е болен, той няма физическите и морални сили да се противопостави на общото желание. Ако се противи, ще изгуби короната си, а това трябва да се избегне на всяка цена. Аз дадох мнение в Главната квартира да се усилят австро-германските войски в Македония и да се почне настъплението само с тях. Само така ще се избегнат непри-ятности с гърците. Победата над англо-френците ще ни донесе грамадни преимущества: ще пленим една 120 хилядна армия с неизброими материали, но още по-голяма ще бъде победата в политическо отношение: след неуспеха на Балканската експедиция, правителството във Франция ще бъде свалено и в страната ще се появят бунтове.

Ако настъпят и българските войски, Гърция може да се намеси във войната, тогаз работата става по-трудна. Днес очаквам отговора на Фалкенхаин, и ще Ви държа в течение.“

– Ние нямаме никакъв интерес да влизаме в Гърция, отговорих аз, и да даваме нови жертви без да постигнем някакви териториални придобивки. За нас целите на войната са постигнати, защото имаме това, което искаме. Но ние не можем да търпим присъствието в Гърция на един противник, който ни държи на щрек, за това ние сме готови да го изгоним с цената на най-големи жертви. Ако притурим към това и опасността, която представлява за нас мобилизираната гръцка армия, лесно може да се разбере защо трябва да настъпят в Гърция българските войски. Ако Гърция желае искрено нашето приятелство, тя е длъжна да ни даде сериозни доказателства за това. Нужно е да се установи едно военно сътрудничество, един съюз, придружен и от военна конвенция. Инициативата за това не трябва да излиза от нас, за да не се помисли, че ни е страх от Гърция. Не от страх, а от съзнание за нуждата от добри съседски отношения с Гърция, желаем това споразумение.

– През октомври, аз бях натоварен от Германската главна квартира с мисията да сключа военна конвенция с Гърция, т.е. да спечеля гръцката армия за нашата кауза. Мисията ми не сполучи, защото Съглашението взе съответните мерки.

Когато Гунарис напусна управлението, той остави храни за два месеца, когато падна Венизелос, храни имаше само за 4 дни. Това той направи умишлено, за да държи Гърция под натиска на Антантата. Сега Съглашението спира храните и пуща толкова, колкото е необходимо за няколко само дни. При тези условия идеята за военна конвенция трябва да се изостави. За сега трябва да се установи само политическия съюз, а военната конвенция да се изработи отпосле като анекс.

Понеже нито България, нито Гърция искат да вземат инициативата за преговорите, то най-добре ще бъде да ги почнем ний. Ще кажем в София: гърците искат да се споразумеят с вас, а в Атина: българите искат да се споразумеят с вас и така ще почнат преговорите. С тая работа се заемат аз, и още днес изговоря на Метакса.

Видях се с Крайничано. Той бил на аудиенция при краля. Съветвал краля да се допуснат австро-германците заедно с българите да навлязат в Македония, само така може да се очисти страната от англо-френците. Краля бил убеден в тази необходимост, но без участието на българските войски.

На 8 декември отидох в Щаба на армията, за да предам внушенията, които ми направи генер. Жеков. Ген. Дусманис ми каза:

„Ний си даваме сметка за трудното положение на България, която не може да търпи врагове в наша територия, но и нашето положение не е по-леко. Дохождането на англо-френците се дължи на Венизелос, който си повика. Ние трябва да ги търпим, защото страната не е още готова да се обърне против тях.

Трябва да се признае, че кралят направи твърде много, за да устои досега на всички настоявания да атакува българите. Ние искаме да избегнем войната. Да нападнем Антантата, не можем – поради нашето географическо положение, но веднъж не можем да направим това – не можем да спираме настъплението и на австро-германските войски.

Гърция е напълно спокойна за намеренията на България. Последната трябва да бъде също така спокойна за намеренията на Гърция. Ако почнат преговори, ние лесно ще можем да се споразумеем. Вярвам, че скоро ще дойдем до едно пълно споразумение.“

Подполковник Метакса ми каза:

„Гърция не ви нападна досега и няма да ви нападне и за в бъдеще. Наистина, влизането в Македония на български войски ще даде възможност на Венизелос да интригува против вас, но до война никога няма да се дойде. Гърция не е приготвена за една открита война против Англия. По-голямата част от житото ние получаваме от вън, а Англия ни дава, колкото да не умрем от глад. Това няма да бъде така за в бъдеще, защото ще приготвим страната да може да се противопостави на Антантата. Ние искаме да останем господари в Егейско море, но затова се иска време.

Ние нямаме никакви завоевателни намерения. Това което имаме ни стига, не искаме от към сушата нито педя земя. Ние сме морска държава, Гърция не съставлява даже част от Балканите и няма амбицията да държи първо място в тях. Ако това иска България, то нас не ни засяга.

Вий и ний имаме нужда от мир, за да заздравим положението си. Ние трябва да направим Егейско море наше море. Вий ще може да се ползувате от нашия флот за вашата търговия. Трябва да се споразумеем по всички въпроси, но това е работа на политиците, които вярвам, скоро ще влязат в действие.“

Така пропаднаха усилията на нашата Главна квартира да завърже преговори за приятелство и съюз с Гърция. Навярно същата участ с имали и постъпките на германския военен аташе. Изглежда, че желанията и настроението на двете правителства са биле диктувани от временните нужди да се запази мирът, но че тия желания не са биле искрени, нито в едната, нито в другата страна.

За да се обрисува по-добре положението в този важен момент, ще цитирам на кратко някои телеграми, разменени между нашия пълномощен министър в Атина и министър-председателя г. Радославов.

На 4 декем. 1915 г. Пасаров предава един разговор с гръцкия министър-председ[ател] Скулудис, който му изказал задоволствието си загдето нашите войски се спрели на границата, с което се осуетили надеждите за стълкновение между гръцките и български войски. Той уверил лично познатите нему английски министри, че Гърция няма да наруши неутралитета си. Англия била наклонна да оттегли войските си от Солун, но затрудненията идели от Париж, гдето Бриян, Вивияни и Поанкаре търсели един успех, при толкоз неуспехи на други места.

На 1 декември нашия генерален консул г. Недков телеграфира от Солун:

„Гръцките войски се оттеглят от Солун, част към Халкидика, част към Серес и Драма. В градът остана само жандармерията, полицията и 1. пех[отен] полк. При тези условия по-нататъшното ни оставяне в Солун става невъзможно. Решихме с колегите да напуснем Солун след оттеглянето на гръцките войски. Понеже съобщенията с Окчилар са несигурни, решихме да заминем през Битоля.

На 3 декември Пасаров телеграфира: „Австрийският пълномощен министър заяви на Скулудис, от името на съюзниците, че ако военно-стратегически съображения наложат, в краен случай, преследването на англо-френците в гръцка територия, щом се свършат операциите, съюзните войски ще се оттеглят зад границата, защото Централния съюз зачита неутралитета и целостта на Гърция.

Скулудис се оплаква от речта на генерал Тодоров, който казал, че след като освободихме българите от сръбското иго, сега остава да освободим другите наши съотечественици. Страхува се, че влизането на българите в гръцка територия ще възбуди общественото мнение и ще даде възможност на Венизелос да дойде отново на власт. Скулидис казал на турския пълномощен министър, че гръцкото правителство би се съгласило на влизането на българските войски, но с условие да не влизат в градовете. Ако влязат в Солун, Гърция искала като гаранция Битоля. Пасаров съветва да не се влиза в Солун, но да не се дава гаранция за Битоля.

На 12.XII.1915, по въпроса за участието на българските войски в атаката на Солун, донесох следните допълнителни сведения:

„Изказах на подполк. Палис учудването си от прекаления страх на някои от влизането на българските войски в Гърция. Отговори, че наистина общественото мнение в Гърция ще се възбуди, но че правителството взима мерки да се подготви страната и избегнат усложненията.

Англо-френците още не вярват, че ще бъдат атакувани на гръцка територия. Палис, обаче, вярва, че атаката няма да закъснее и че тя ще има бърз и несъмнен успех. Англо-френците нямат достатъчно тежка артилерия, натоварването на параходите няма да може да се извърши на време и всичките им материали ще паднат плячка, която далеч ще възнагради дадените жертви. Кралят казал на румънския военен аташе, че Гърция не мисли да спре българските войски, ако те преследват на гръцка територия. Метакса искал съдействието на Румъния. Рум[ънският] воен[ен] аташе отговорил, че ако Румъния излезе някога от неутралитета, това ще бъде с, а не против Германия.

Този постоянен опит на Гръцкия генер[ален] щаб да осигури съдействието на Румъния показва, че не може да се вярва много на неговите думи. Румъния и Гърция са постоянно на щрек, готови да се нахвърлят върху България при пръв удобен случай. Омагьосания кръг трябва да се разкъса. България трябва да си осигури на всяка цена приятелството на една от тези две страни; само така ще престанат интригите против нея и ще могат да се затвърдят постигнатите успехи.“

Щаба на Действ[ащата] армия ми поиска разположението на гръцката армия. На 12 дек. донесох:

„I и II корпуси без артилерията и обоза са в стара Гърция.

Артилерията, обоза, тилните служби на I корпус и II-а дивизия на III корп[ус] – южно от р. Бистрица, около Екатерини.

Същите на II корпус и 10-а див[изия] на III корпус – северно от Бистрица, между Воден, Караферия и Енидже Вардар.

12-а п[ехотна] див[изия] на III корпус – между Сорович, Флорини, Кожани.

11-а пех[отна] див[изия] и конната бригада – в Солун.

IV арт[илерийски] корпус, – в района Драма, Кавала, Правище

V арт[илерийски] корпус, – от Орфанския залив до Лахна. Щаба в Нигрита.

Прехраната се извършва при много трудни условия през пристанищата : Екатерини, Чайза, Кавала.“

Бездействието на гръцките войски в Македония и трудностите по прехранването; слуховете за предстоящето настъпление на българските войски възбуждаха силно духовете. Съглашението водеше неуморна дейност и разпалваше омразата към българите. Особено бе повлиян гръцкия принц Андрея и съпругата му Алис, антантофилските чувства на които бяха известни на всички. На 4 декември, едно отделение гръцки вой-ници искали да бъдат изпратени да се бият, или да бъдат разпуснати. На другия ден манифестацията била повторена от цяла една дружина, за усмиряването на която била употребена военна сила.

На 23 декември донесох:

„От няколко дни, особено след публикуването на заловените у английския военен аташе в София Найпър писма, упорито се говори за решението на Съглашението да предизвика намесата на Гърция в войната с ред принудителни средства: 1) Да не се позволи на Гърция да образува запаси от храни. 2) Революция против краля. 3) Атентати против легациите на Централния съюз. (Писмата са заловени при потопяването от подводница на парахода, с който пътувал Найпър. Те съдържаха много компроментирующи сведения. В едно писмо един английски офицер пише: „Нашите уважения към българите; те се бият, като истински войници. Колкото до гърците, те заслужават един ритник в ...“) Първата мярка е вече в изпълнение. В Малта специална комисия определя, колко жито да се даде на Гърция и колко да се задържи. Относително другите две мерки, от сигурно място узнавам, че Съглашението харчи луди пари за подкупване армията. Съществува една черна книга с имената на лицата, които требва да се заловят. Такива сведения има и нашия пълномощен министър. По негова поръка отидох при Метакса, който ми каза:

„Революция против краля е невъзможна. Всички войници са верни на краля, селяните са роялисти. Революционери могат да бъдат само бежанците, но те нямат влияние. Атентати против легациите би означавало обявяване на войната. Гърция е заявила, че няма да се намеси, но е решена да се защищава с крайни средства. Населението в Стара Гърция ще пострада, но армията на Сарай ще бъде в наши ръце. Това Съглашението знае много добре и няма да се реши да ни провокира.“

В желанието си да проверя лично сведенията на румънския военен аташе, поисках аудиенция от краля, който ме прие на 26 декември. Кралят беше много любезен и като че ли знаеше какво ще го питам; навярно Щаба на армията го държеше в течение на моите разговори. Когато му казах, че по политически причини българските войски не продължиха преследването на англо-френците в гръцка територия, той ми отговори:

„Аз никога не съм бил против влизането на българските войски в Гърция. Поведението на българските войски спрямо гръцкото население в Македония до сега е отлично; няма причини да се вярва, че няма да бъде така и за в бъдеще. Ние се страхуваме само от комитаджиите.“

Когато го уверих, че всички македонци служат като редовни войници в армията и че няма комитаджии с армията. Кралят възрази:

„При все това една чета на някой си Шишков вършеше произволи над гръцкото население около Битоля. Ваши войници влизат в гръцка територия за да крадат овце. Факта е незначителен, но се използува от печата на Венизелос. За да се ограничи това зло, аз мисля да се обяви цензура на печата, но представете си, Венизелос агитира пред съглашенските легации да се провали тази мярка. Това ми съобщи италианския пълномощен министър граф Боздари, който настоява да се наложи цензурата, за да престанат нападките против Италия.

Напълно съм уверен в добрите намерения на вашето правителство. Изгонването на англо-френците от Солун е наложително и трябва да се извърши колкото се може по-скоро. Участието на българските войски е неизбежно, то е даже полезно за бъдещите отношения между двете страни, защото доброто държание на българските войски и напускането на гръцката територия веднага след изгонването на англо-френците, ще отнеме и последното оръжие на нашите противници и ще сближи още повече двата народа. Единственото ми желание е да не се допущат четници и лични отмъщения, с това ще се облекчи твърде много и моето положение.

Военното сътрудничество на Гърция в предстоящата атака на Солун е невъзможно, защото не й позволява географическото положение.

Стоенето на англо-френците в Солун е съвършено излишно, самия Киченер признава това, но то се обяснява с две съображения:

1) Надеждата до се увлече Гърция във войната;

2) Да се държи далеч Сарай.

Първото няма да стане никога. Досега Съглашението не успя да ни увлече във войната – няма да успее и за в бъдеще. Армията и народа са предани на мен, а с принудителни мерки не може да се накара един народ да воюва.

Генерал Сарай е човек с голямо политическо влияние. В боя при Арас той се силно компрометира. Във Франция искат да го държат далеч; да го повикат сега назад е невъзможно, защото ще се изложи правителството. Натикването на Източната армия в морето ще има грамадно морално значение и военно-политически последствия.

Английската армия е сбирщина от недисциплинирани и необучени хора. Брат ми Андрея купи един, прекрасен кон за 50 драхми, други са купили мотоциклет за 12 драхми. Английски патрул е заловил войници, които са търкаляли по земята тялото на едно оръдие, за да го продават. За пиене английски войници са продавали даже панталоните си.

Френските войски се бият по-добре, но и те са недисциплинирани; между офицерите и войниците не съществува никаква разлика, такава няма и в социалното им положение.

Антантата върви винаги след събитията, инициативата е в ръцете на германците. Досега Антантата не е имала никакъв успех, няма и да го има.

Военното сътрудничество, което вие искате от Гърция, е невъзможно: България иска да обявява война на Съглашението; ако имахме вашето географическо положение, добре, но Гърция не може.

Английския пълномощен министър сър Елиот ще дойде да ме уверява, че публикуваните документи заловени у Найпър са фалшиви. Контър–адмирал Кардал (Шеф на английската морска легация в Гърция.) излезе даже с официално опровержение. Всичко това е преждевременно, защото ние притежаваме фотографиите на тия документи.

Генерал Москопуло бил на аудиенция при крал Петър в Солун, който му казал че сръбската армия в Корфу брои 50 000 души гладни, боси, болни от холера, без оръжие. Как ще я употребят за в бъдеще – не зная, но да я пренесат в Солун, аз не бих искал, защото ще пренесат и холерата. Във всеки случай, сръбските войски, докато станат способни за бой, ще минат 5–6 месеци, а дотогава всичко ще бъде свършено.

Кастелно ми каза, че се надява да ме види след 3 месеца, но аз още тогаз помислих, че ще бъде вече късно.

Съглашението е против династиите на България и Румъния, които то счита за германски; то е и против мен, макар и да не съм от германски произход.“

Кралят пожела да узнае какво положение заемат в армията генералите Фичев, Савов и привържениците на Русия. Казах му, че те не са в редовете на армията. Мен ме е страх особено от генерал Савов, продължи кралят, защото той се занимава повече с политика, отколкото с военни въпроси.“

 

ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ОТБРАНАТА НА СОЛУН.

Между това англо-френците се приготовляваха усилено, за да посрещнат атаката. В началото те почнаха да укрепяват близките до Солун височини. Спирането на нашите войски на гръцката граница ги окуражи и те почнаха да се укрепяват все по-далеч от града.

В Атина положението ставаше все по-неопределено. Циркулираха най-фантастични слухове, които не можеха, нито да се потвърдят, нито да се опровергаят. Така например, говореше се, че англо-френците искали да заемат тесалийските железници и да окупират Воло, за да си осигурят отстъпление на по-широк фронт. Предстояще беше заемането на безжичния телеграф, за да се контролират държавните депеши. Силни патрули кръстосваха града за да пазят краля.

На 31 дек., агенти на Съглашението разпространиха слухът, че във Фалер (Морски залив до Атина.) пристигнали два английски военни параходи и почнали да дебаркират войски. Новината разтревожи много легациите на Централните държави, които изгориха архивите си. Аз запазих само шифъра и дневника си, в който направих необходимите зачерквания. Указа се, че войски не са биле дебаркирани.

На 30 дек. 2 англ[ийски] баталиона с картечници и 1 пион[ерска] рота пристигнали внезапно на железо-пътния мост на Струма при Демир Хисар, заградили гръцките войници и разрушили моста. Изпратената от Серес гръцка дивизия с артилерия пристигнала късно и се върнала обратно. Скъсани с телеграфните съобщения с Източна Македония. Генерал Москопуло се оплакал на Сарай за трудностите по прехранването на гръцките войски, причинени от разрушаването на моста. Сарай отговорил, че гръцкото правителство неотдавна било заявило, че няма да се противопостави на българското настъпление; при тия условия разрушаването на моста ставало наложително, но той ще улеснява с всички разполагаеми средства прехраната на гръцките войски.

Французкото правителство обеща да дигне принудителните мерки против Гърция, главно задържането на храните, ако се смени Скулудис със Заимис.

На молебена по случай новата година кралят бе живо акламиран от армията и тълпата.

От близко стоящите до руската легация лица узнах, че Русия и Англия били против принудителните мерки; само Франция била решена на всичко. Англия, особено Русия, не давали голямо значение на гръцките войски, които те считали разделени на два враждебни лагера и негодни за война. Англия настоявала да се застави Италия да вземе участие във войната на Балканите. Руската легация имала сведения за революция на сърбите против династията на крал Петра и че Германия правила натиск върху Австро-Унгария за образуването на една нова държава от югославянските народи с цел да се възнагради Сърбия за Македония и да се отдели за винаги Италия от бреговете на Адриатическото море. От тия сведения руската легация била силно обезпокоена.

На 9 и януари 1916 год. Метакса ми каза:

„Опасността от подводните лодки принуждава англо-френските параходи да пътуват само през деня и да търсят защита в някой залив, затова Съглашението зае остров Милос. Пристигането във Фалер на двата военни параходи направи впечатление защото съвпадна със слуховете за окупацията на Пирей.

Наистина, работите бяха близко до скъсване на дипломатическите сношения, но Антантата видя безполезността от подобни действия и отстъпи. Впрочем, ние взехме необходимите мерки и няма да позволим никому да влиза в легациите.

Съглашението си служи с агенти, за жалост гърци, които го лъжат, че народа и армията ще въстанат против краля. Това е невъзможно. Армията обожава краля, който от тридесет години споделя добрата и лоша нейна участ. Възторжените акламации на народа на нова година в Атина и на Богоявление в Пирей, центъра на венизелистите, показват, че народа, също така, е с краля. Франция губи всеки ден почва, Гърция е загубена за Съглашението.

Сключването на мира с Черна Гора показва, че Съглашението губи целия Балкански полуостров, защото балканските държави виждат. че то ги изоставя на собствената си участ. Вместо да се укрепяват в Солун, англо-френците трябваше да помогнат на сърбите и черногорците. Дарданелите показаха също така безсилието на Съглашението.

Малко е вероятно Сърбия да последва примера на Черна Гора, защото правителството е пръснато и не може да вземе инициативата. Престолонаследникът е с армията, пренасянето на която среща големи затруднения.

Поведението на Румъния е загадъчно; във всеки случай тя ще се обяви по-скоро против Русия, отколкото против Централните сили, но да остане до края неутрална – не може. Гърция не се влияе от поведението на Румъния и ще остане неутрална, към която страна и да отиде Румъния. Тя не се страхува от увеличението на България, защото задоволена България ще бъде добре със съседите.“

 

АНГЛИЙСКА ВОЕННА ПОЛИЦИЯ В АТИНА И ГЕРМАНСКИ ОРГАНИ ЗА РАЗУЗНАВАНЕ И ПРОПАГАНДА

На 11 януари 1916 г. пристигна от Солун в Атина английския полковник Макензи, за да организира съглашенската военна полиция и бюро за събиране сведения, в противовес на германската информационна служба.

Полицията на Макензи вербуваше агентите си главно измежду гърците венизелисти и гърците от английските острови Малта и Кипър. Официално се съобщиха на гръцкото правителство имената на 200 души от тайната полиция. Не по-малко бяха и агентите на германците. Често пъти едина брат беше на служба на англичаните, а другия – на германците. Не бяха редки и двойните агенти, които служеха едновременно на едната и на дру-гата страна. Сведенията, които те даваха бяха често пъти фантастични и противоречиви. Не бяха редки, обаче, и добрите агенти, които даваха много добри сведения.

Главния двигател на тия хора беше парата, но не бяха изключени и случаите, когато агентите служеха от патриотизъм.

Голям шум подигна откриването на една шпионска афера в атинските телеграфи. Анкетата установи, че руския военен аташе е получавал препис от всички шифровани телеграми на легациите, приятелски и неприятелски и от тая на краля. Скандала се разкри от правителствената преса, която нарече военния аташе „corrupteur offigiel“.

Шефът на германската разузнавателна служба в Атина беше германския запасен капитан Хофман.

Той беше човек на 45 години, установен отдавна в Гърция, гдето беше и женен. Неговите агенти кръстосваха Македония, отиваха и в странство, главно в Италия. Разполагаше с огромни парични средства.

С него станах близък, особено когото му дадох пълното бойно разписание на сръбската армия, в едно време, когато липсваха каквито и да било сведения за нея.

Когато Съглашението почна да се меси по-силно във вътрешните работи на Гърция, то посегна и върху Хофман. Последния се скри в една къща под Акропола и се предаде на Макензи само тогава, когато този последния му обеща писмено, че ще бъде третиран като военнопленник. Англичаните удържаха думата си; до края на войната той бе задържан в лагера на германските пленници в Малта.

Политическата пропаганда германците упражняваха, чрез прочутия на времето барон Шенк, който държеше многочислен персонал и си служеше и с високопоставени дами. Отпосле и той беше отстранен от Съглашението и принуден да замине.

Гръцкото правителство следеше отблизо английската военна полиция; правителствените вестници съобщаваха подробности за нейната дейност, но правителството беше безсилно да се наложи.

Много от благоприятните нам вестници бяха подкупени от Съглашението и почнаха да пишат против България. Нашето бездействие се тълкуваше като признак на слабост и разногласие със съюзниците.

 

СЪБИТИЯТА ДО НАВЛИЗАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ В ГРЪЦКА МАКЕДОНИЯ

За да свали върху правителството отговорността за поддържането на мобилизацията, Съглашението оповестихме Гърция е свободна да демобилизира когато иска. Това влизаше в сметките на Съглашението, което можеше да прави с демобилизирана Гърция каквото поиска, и да разшири безпрепятствено окупацията на Македония. Опозиционният печат излагаше правителството, което поддържало мобилизацията от страх пред българите. Правителственият печат успокояваше общественото мнение като твърдеше, че гръцката армия е достатъчно силна, за да може да се наложи на изтощените български войски, ако те не напуснат Солун след атаката.

Гръцката преса, особено правителствената, стана широк източник за добиване сведения за англо-френците. Тя съобщаваше всичко, което можеше да ни интересува. Генерал Сарай заплашваше че ще обяви военно положение, ако не спрат нападките против французите.

На 23.I.1916 г. станаха разисквания в камарата по външната политика на Гърция. Правителството изказа негодувание и протести против Съглашението, което всеки ден нарушаваше неутралитета на Гърция (скоро преди това беше зает форта Кара Бурун в Солун) и искаше да я изкара от неутралитета. Правителството заяви, че то е решено да държи непокътнати народните сили и да ги употреби тогаз, когато това се наложи от върховните интереси на Гърция. Тази декларация намери общо одобрение в камарата, защото даваше да се разбере, че Гърция дебне момента да се разправи с България, ако тя бъде изоставена от своите съюзници.

На 30.I. узнах от Щаба на армията, че гръцкото правителство решило да оттегли артилерийските и административни части на 1. корупус в Атина и на II. корпус в Тесалия, за да улесни прехраната им. Тази причина изглеждаше, обаче, да е само един претекст защото тия части бяха разположени около Екатерини, а напоследък прехраната им се улесни с новата железопътна линия Лариса–Солун, която беше готова до Екатерини. Истинската причина вероятно е била желанието да се опразни местността югозападно от Солун, предвид предстоящите военни действия.

Англо-френците почнаха да излизат напред към укрепленията си около Солун и да произвеждат рекогносцировки към Воден, Караферия, Енидже Вардар и Серес, в района на разположените там гръцки войски. Подготвяше се заемането на предна позиция, край граничната линия.

На 5 февруари Метакса ми съобщи следното:

„Съглашението прави последни опити да изкара Гърция от неутралитета; неговите пълномощни министри обещават нови придобивки. Французкият пълномощен министър издействува аудиенция на Сарай при Краля. Ще има и официален банкет; много ще се говори, но малко ще се извърши.

Уверяват ни за едновременното излизане от неутралитета и на Румъния, но уверенията са неопределени, доказателствата неубедителни; ние знаем, че Румъния няма да воюва срещу Австрия и Германия.

Гърция не желае нови придобивки; земи с чуждо население съставляват слабост за държавата; няколко хиляди гърци в Тракия не оправдава излизането от неутралитета. От България не желаем нищо, искаме само нейното приятелство; за тая политика претърпяхме хиляди страдания, няма защо сега да я променяме.

За общи действия против Съглашението не може да става и дума: България не може да ни осигури прехраната и да ни достави въглища. Политическото споразумение може да се постигне само след атаката на Солун. Министър-председателят е крайно осторожен. Изгонени агло-френците от Солун, въпроса става лесен; доброто държание на българските войски към гръцкото население ще го улесни още повече.

Сарай се оплаква, че гръцкото правителство, особено Генералния щаб е в тесни връзки с Германия, на която дава всички данни за Солун.“

Метакса се оплака, че българските власти интернирали гръцкото население на Гевгели и моли интернираните да се върнат по местата им. Отговорих, че ние имаме по-голямо основание да се оплакваме, защото гръцките власти интернират българското население в островите и го предават на англичаните. Обеща да направи всичко възможно за избягване инцидентите и помоли да направим и ние същото.

На 5 февруари получих сведения, които потвърждаваха заемането на предните позиции на границата. Зад тези позиции бяха направени дековилни линии и нови шосейни пътища. Командирът на гръцкия III корпус се произнесъл, че сега Солун е непревзимаем. Офицерите на Съглашението били уверени в успеха. Очакваше се пристигането на още 2 пех[отни] дивизии. На сърбите не се възлагаха големи надежди.

Ако българите настъпят през Демир Хисар – Серес, V гръцки корпус ще се оттегли зад Панкеон, между Орфано и Кавала. Конната гръцка бригада почна да се оттеглюва по сухо в Атина.

Сарай пристигна в Атина на 8 февруари, посети Венизелос, Заимис и Сколудис. В същия ден се представи и на краля. Разговорът траял половин час. Говорил повечето Сарай, който уверил краля, че той и Съглашението са разположени най-приятелски към Гърция и че взетите неприятни за гърците мерки се налагат от военни съображения. Сарай изказал благодарността си за доброто държане на гръцките войски. Солун можал да се превземе само с грамадно превъзходство на тежка артилерия. Кралят не се показал убеден в уместността на вредните за Гърция действия на англо-френците. На обеда присъствували генералите Данглис и Дусаманис, подполковниците Метакса и Палис. Същия ден Сарай замина обратно за Солун.

Метакса ми каза, че Сарай дошъл в Атина, за да се срещне с Венизелос и лично да се запознае с разположението на гърците. Може би Сарай е имал и други намерения, които той напуснал след като се е убедил в спокойствието на народа и привързаността му към краля. С офицерите Сарай говорил академически по разни военни въпроси. Н[ачални]ка-щаба на Сарай подполк. Жаммо казал, че не вярва атаката на Солун да е пред-стояща; ако тя се забави, Сарай щял да мине в настъпление, след като пристигне от Корфу реорганизираната сръбска армия.

Вестниците напечатаха писмото на княз Николай до „Тан“, в което се казва, че Гърция не се е отказала да напусне неутралитета, когато настъпи удобния за това момент. Тя няма да воюва срещу Съглашението, а за запазване равновесието на балканските държави; за този момент Гърция пази силите си. Тия изявления поясняват изявленията на правителството пред камарата и потвърждават скритата мисъл на гърците да ни нападнат, когато се удаде благоприятния за това случай.

На 17 февруари 1916 год. румънският военен аташе ми повери, че Съглашението уверявало Румъния, какво то ще съсредоточи в Солун една 500 хилядна армия, с която ще настъпи за София. Запитан от своето правителство, той отговорил, че Солунската експедиция е най-голямата грешка на Съглашението, защото българските войски сами могат да спрат настъплението, а германците ще нанесат на друго място решителният удар.

На 11 март 1915 год. кралят натовари к[оманди]рите на III и IV арм[ейски] корпуси да прегледат укрепителните работи на Солунския укрепен лагер и Халкидика. Преминаването на Сарай в настъпление се счита за невъзможно, поради недостиг на планинска артилерия. Слаби французки пехотни и конни части се намират дори до Лерин. Всички железопътни съоръжения по линията Солун – Битоля са минирани и се охраняват от смесени французки и гръцки отряди. В Плати и Сурович французки офицери проверяват пътниците.

Обществото следи с голям интерес сражението при Вердюн. Съпротивлението на французите възбужда ентусиазъм и големи надежди.

На 19 март почна уволнението в едномесечен отпуск на 30 % от състава на частите. Това се счита като начало на демобилизацията на гръцката армия. Прави се вследствие тежкото финансово положение на страната и за да се облегчат свиканите запасни.

21 март: при предстоящите действия в гръцка Македония, населението от пограничните села ще остане по местата си, като във всяко село останат по няколко гръцки стражари. Щаба на армията моли да се предупредят нашите войски, да се отнасят приятелски с гръцкото население и стражарите, което ще улесни нашите войски и ще помогне за поддържане добри съседски отношения.

На 25 март Гърция празнува националния си празник – освобождението на Гърция. Народа акламира краля, но също и Венизелос, когото тълпата съпроводи до домът му. Конница разпръсна тълпата и арестува мнозина, между които 30 гръцки войници в униформа. На много места тълпата викаше: „Долу Турция, долу България“. Подозира се участието на Съглашението.

 

ПРЕНАСЯНЕ СРЪБСКИТЕ ВОЙСКИ ОТ КОРФУ ЗА СОЛУН

Пренасянето на сръбските войски в Македония възбуждаше големи опасения за пренасяне на холерата, която върлуваше между тях.

Още на 18 март 1916 г., около 800 сърби, в по-голямата си част офицери, пристигнаха в Солун за да приготвят мястото, гдето трябваше да се съсредоточи, на първо време, сръбската армия между Серес и Василико, източно от Солун. На 28 март английският и французкият пълномощни министри съобщиха на гръцкото правителство, че предстои дебаркиране на съюзни войски в Аргостоли, на остров Кефалония, Крит и други острови на Йоническото и Егейско море, – с цел да се осигури пренасянето на сърбите в Солун. Гръцкото правителство протестира. За същата цел те поискаха разрешение да заемат железопътната линия Патрас–Пирей–Лариса. Правителството отказа.

Пренасянето на бойните части, обаче, беше отложено за по-късно, вследствие засилването на холерата с други епидемически болести. В началото на април всички войници бяха ваксинирани. В Солун французите очакваха пристигането на планинска артилерия за французките и сръбски войски.

Искането да се заемат гръцките железници между Патрас–Пирей и Атина–Лариса държа в тревога в продължение на дълго време общественото мнение в Гърция. Гръцкото правителство не беше в състояние да се противопостави, а със заемането на железниците, Съгла-шението ставаше пълен господар в Гърция, сам кралят изпадаше в неговата власт.

Поради честото товарене и разтоваряне и поради състоянието на железопътната линия, която от Патрас до Атина е тесноколейна, а от Атина нататък – с нормална широчина, пренасянето щеше да продължи повече от месец. На полуостров Касандра се приготовляваше усилено скеля за разтоварване.

В началото на месец май 1916 г. пристигна от Корфу в Атина сръбския генерал-щабен полковник Милан Недич, лично мен познат, който трябваше да уговори с гръцкия Генерален щаб подробностите по пренася-нето на сръбските войски по гръцките железници. Съсстави се една гръцко-сръбска комисия. Сърбите настояваха да се почне пренасянето от Итея до Пирей–Атина по обикновените пътища, а от там – по железницата за Солун. С това се избягваше опасността от подводните лодки. Гръцките офицери изтъкнаха техническите неудобства при пренасянето, независимо от политическите неудобства.

Най-после, проекта да се пренесат по сухо сръбските войски се изостави и се реши пренасянето да стане по море. Сръбските войски трябваше да се употребят към Битоля. Очакваше се пристигането на зна-чителни подкрепления, за да се атакуват българските войски, останали сами след заминаването на германските и австро-унгарски части.

Пренасянето на сръбските войски от Корфу почна усилено. Пренасяха се дневно по 10–15 транспорти. Към края на май сърбите бяха вече пренесли в Солун 4 пълни дивизии; пренасяше се 5-а дивизия от необучени хора; щеше да се образува още една, 6-а дивизия. В полк 3500 души. Дивизиите не бяха още снабдени с артилерия и тилови служби.

* * *

Приготовлението на Съглашението за отбраната на Солун бяха вече привършени, но атаката все още не почваше. Всички усилия да се застави Гърция да излезе от неутралитета против Централния съюз се разбиваха в твърдата воля на Краля да остане до край неутрален. Съглашението, обаче, не се отчайваше; то беше решено на крайни мерки – детронирането на краля. Израз на това решение се считаше желанието да се заемат гръцките железници.

Но привържениците на краля бяха още многобройни. Армията и голяма част от народа поддържаше политиката на краля. Великденът на 1916 година даде нов случай да се манифестира отново привързаността на народа към своя крал. На път за черквата кралят бе силно акламиран от тълпата. В казармите войниците посрещнаха краля с викове „да живее нашия баща, нашия спасител, да живее Българоубиеца“! В някои казарми имаше надписи: „Кралю, всичко още не е свършено.“ Правителствената преса превъзнасяше краля за гдето задържал страната от опасно увлечение и казваше, че кралят търпеливо очаква удобния момент, за да завърши почнатото дело. Алюзиите бяха ясни. Търпението на гръцкия народ трябваше да се поддържа, с примамливи обещания, за окончателното уреждане смятаните с вековните неприятели.

 

АТЕНТАТА В БЪЛГАРСКАТА ЛЕГАЦИЯ

При такива настроения произлезе атентата в Българската легация, през нощта на 25 срещу 26 април 1916 година.

Тогава аз живеех в легацията, заедно със секретаря г. Баламезов. Двамата бяхме у германския секретар граф фон Басевиц, гдето бяха събрани почти всички хора от четирите съюзни легации. Беше минало полунощ. Изведнъж настана тревога измежду гостите. Някой беше съобщил, че в Българската легация избухнала бомба и че улиците, които водят към легацията били заети от кордони гръцки войски. Граф фон Басевиц ни снабди с револвери и веднага замина с нас за легацията, придружен от капитан фон Фалкенхаузен. Намерихме улиците заети от гръцки войски. Бяха поставени две бомби: едната на каменната стълба, която води за вътрешния вход на легацията, другата при желязната врата, на входа от улицата. Избухна само първата бомба, другата бе намерена още запалена. Взривът беше много силен; прозорците на всички здания, на около 200 м. от легацията, бяха на парчета. Отидох в стаята си; тя беше точно над мястото на взрива. Кревата ми беше посипан с парчета стъкла. За щастие, други повреди нямаше. Целта на атентата е била да се влошат отношенията между България и Гърция, но тази цел пропадна мизерно. Българският пълном[ощен] министър г. Пасаров веднага заяви на гръцките журналисти, че той не вижда участието на гърци в тази работа и че тя е една машинация на Съглашението.

Отначало се смяташе, че атентата е работа на французката пропаганда. Намерената бомба имаше сложно устройство и не можеше да се направи в Гърция; запалваше се при удар и съдържаше закъснител. Но от заведеното в случая дело се узна, че това е работа на английската тайна полиция. Процеса разкри, че атентаторите, двама гърци от Малта, били докарани в Пирея с английски военен параход, който ги откарал обратно в Малта, след атентата. Атентаторите останаха близо един месец неизвестни и бяха заловени от гръцката полиция по оплакване на едина от тях против другаря си, който искал да вземе по-голямата част от възнаграждението. В процеса бях викан за свидетел и аз, както и ординареца ми, Иван Лулчев. Последният показа, че към единадесет часа на 25 април, неизвестно лице питало на гръцки по телефона дали е в легацията пълномощния ни министър и военния аташе. Отговорил, че министърът е в легацията, но военният аташе се прибира обикновено към 12 ч. вечерта. Бомбата избухна към 1 ч. сл[ед] полунощ, намерената не експлодирана бомба била английска, от тия що англичаните употребяваха при Дарданелите.

Друг един инцидент, тясно свързан с първия, усили още повече възбуждането против Съглашението. Началникът на бившия гръцки легион Грипарис, облечен като французки офицер застреля в едно кафене правителствения шайкаджия Пападаки, който беше осуетил конференцията на венизелистите. Грипарис беше пристигнал от Солун с французки военен параход.

Офицерски лиги за Краля и за Венизелос.

Нападките против краля и против армията причиняваха голямо възбуждение. На 27 април офицерите от Атинския гарнизон възстановиха старата офицерска лига; те подписаха протокол, в който изказваха готовността си да умрат за краля и за честта на отечеството; заявяваха, че няма да позволят да се посяга на краля и няма да се спрат пред никакви заплашвания от където и да идат те; искаха да манифестират из града, но кралят не им позволи. Говореше се, че лигата заплашила Венизелос, на което Съглашението отговорило, че ще вземе принудителни мерки, ако се посегне върху него.

Офицерите венизелисти образуваха друга лига, насочена против лигата на краля. От началото правителството поддържаше лигата на краля, но след като се образува лигата на Венизелоса, то забрани и двете лиги.

Положението на мобилизираната гръцка армия.

Дългото бездействие, постоянните нападки на венизелистите и липсата на пари бяха силно разстроили гръцката армия. Един седмичен орган на Венизелос описваше твърде мрачно положението на мобилизираната армия: много товарни животни биле измрели; облеклото, особено обущата, било износено; армията се нуждаела от два месеца, за да се приготви за военни действия, при условие, че Съглашението ще достави пари, товарни животни и обуща. Преди мобилизацията Гърция била много по-готова, защото можела да се мобилизира, да се съсредоточи и да почне военните действия само за 23 дни.

Уволненията в отпуск надминаха предвидения процент и достигнаха до 40%. Тази мярка не облекчаваше нито държавата, която харчеше за пренасяне на хората, нито самите войници, които не можаха да се заловят на работа и се връщаха в частите си отчаяни от мизерията на своите семейства.

За поддържане духа, към 25 май бяха назначени маневри в околността на Тива между 1-а и 2-а дивизии, под ръководството на к[оманди]ра на 1-ви корпус и в присъствието на краля.

В Северния Епир се образува нова, 16-а пех[отна] дивизия, която трябваше да влезе в мирно време в състава на V корпус. 15-а пехотна дивизия щеше да квартирува по островите. Докато траеше мобилизацията, 16-а пехотна дивизия оставаше в Сев[ерен] Епир направо подчинена на Военното министерство.

Към 10 май Съглашението зае Дова тепе, без предварително споразумение с гръцкото правителство. Гръцките войски се оттеглиха, като оставиха на мястото само тежките оръдия, на които извадиха затворите.

На края, нека отбележа и слуха, разпространяван в пресата, че Сарай получил заповед да настъпи, но че той отлагал настъплението от страх да не претърпи нова несполука.

 

ЗАЕМАНЕТО НА РУПЕЛ ОТ ГЕРМАНО-БЪЛГАРСКИТЕ ВОЙСКИ.

При такива условия, на 28 май 1916 год., като гръм от ясно небе се узна за заемането на Рупелското дефиле от германо-българските войски. Органите на Венизелос нападнаха остро гръцкото правителство.

На 29 май съобщих в Щаба на Действующата армия следните стенографически записани изявления на подполк. Метакса

„След направените дипломатически постъпки, Щаба на армията очакваше да му се съобщи деня на настъплението, за да се предупреди гарнизона на Рупел да отстъпи без съпротивление.

Вследствие на едно 48 часово прекъсване на телеграфа, съобщението се получи в Германската легация едва вечерта на 27 май.

Точно на обед на 26 май, Щаба на армията получи неочаквано съобщение, че германски и български войски настъпили, за да заемат Рупелското дефиле. Щаба на армията сезира веднага правителството и в 1 1/2 ч. сл[ед] обед заповяда на гарнизона да се оттегли без съпротивление. Тази заповед гарнизона получил след 3 часът. В 2 1/2 ч., обаче, гарнизонът открил огън по настъпващите войски.

След получаването на заповедта, комендантът поискал инструкции какво да прави с форта, но към 7 часа сл[ед] обед телеграфните и телефонни съобщения биле скъсани от англо-френците и коменданта получил инструкциите едва на полунощ.

Щабът на армията съжалява за инцидента и мисли, че той можеше да се избегне, ако беше съобщен на време деня на настъплението. Гарнизона не е бил предупреден от по-рано, за да не се издаде тайната.

Венизелистите свикват за днес в Солун протестационен митинг, но опасност от усложнения не се предвижда.“

Митинга в Солун стана въпреки запрещението на правителството. Французката полиция, придружена от две сръбски роти, изгонила гръцката полиция и митинга се състоял. Присъствували около 2000 души гръцки бежанци, множество сръбски и французки войници и офицери, но нито един англичанин; поканени да присъствуват, англичаните отказали. Гръцките войници акламирали краля.

Срещу Рупелското дефиле, около Демир Хисар, останали 2 гръцки полка, усилени с части от Серес и Драма, за да защитят гръцкото население.

Източна Македония беше откъсната от Солун, защото Сарай запрети циркулирането на французите военни автомобили. Населението почна да гладува. Прехраната се уреди с гръцки военни автомобили.

Подполковник Метакса ми се оплака, че българските войски малтретирали гръцките стражари и недопущали минаването през моста на Струма. Нашия Щаб на Действующата армия намери тези рекламации неоснователни, но позволи минаването по моста на отделни хора и малки невъоръжени групи.

На 3 юни беше именния ден на краля; този ден се отпразнува в Атина с голяма тържественост; тълпата акламира живо краля, а при приближаването на германския военен аташе в униформа, се чуха гласове: „Да живее кайзера“.

В Солун празника не се отпразнува, защото Сарай беше обявил военно положение; в разните квартали бяха поставени картечници; заеха се обикновения и безжичния телеграф; гръцката жандармерия и префекта бяха отправени за Атина; гръцките войски, обаче, останаха по местата си; съобщенията им с Атина се цензурираха. Добиването сведения от Солун се затрудняваше.

Италианските поражения се пресрещаха с радост, напротив, голямата морска победа на германците при Ютланд се посрещна с ентусиазъм; германската кауза печелеше ежедневно привърженици, докато строгите мерки на Сарай убиваха и последните симпатии на гърците към Съглашението.

Един висш пощенски чиновник, подкупен от Съглашението, отворил едно твърде поверително писмо на краля до командирите на корпусите, в което краля обръщал вниманието върху лошите отзиви на чуждестранните офицери за дисциплината, обучението и организацията на гръцката армия; кралят припомнял миналите подвизи и препоръчвал стегнатост и дисциплина. Отваряни бяха и други тайни преписки на краля и Щаба на армията.

Заемането на Рупел предизвика нова насока на политиката на Съглашението. Венизелос и Съглашението използуваха това важно събитие, за да свалят омразното правителство на Скулудис, върху което те хвърлиха едно тежко обвинение: доброволното предаване на гръцката твърдина, вратата на Източна Македония. Сарай беше бесен от яд. Той не беше се сетил да заема Рупелското дефиле, като е смятал, може би, че разрушения мост при Демир Хисар е достатъчна мярка, за да спре настъплението от тая посока. Сега Сарай се виждаше изоставен на собствените си сили, затова той отдръпна войските, които бяха минали по левия бряг на Струма, на десния бряг, с чисто пасивна задача.

Сарай пълнеше вестниците със съобщения за предстоящата офанзива на Източната армия, но от где щеше да настъпи след заемането на Рупел? Участъка Гевгели-Дойран беше силно укрепен, а посоката Лерин–Битоля е твърде отдалечена от ядрото в Солун и не беше още заета от сръбските войски, които още се пренасяха в Солун. Вестниците на Венизелос преуве-личаваха важността на отстъпените укрепления и възбуждаха общественото мнение против правителството.

Съглашението се реши да действува. Отдавна то се беше убедило, че е невъзможно да се накара един народ да се бие против волята си. Изчезна всяка надежда да се предизвика конфликт между двете мобилизирани и стоящи една срещу друга армии.

Правителството на Скулудис намираше, че сега вече няма никакви причини да се поддържа мобилизирана гръцката армия, за това реши да я демобилизира, като обяви отначало частична, а после обща демобилизация.

Противниците на Скулудис също желаеха демобилизацията, защото Венизелос се надяваше на запасните, за да може да дойде на власт. Изборите на 6 дек. 1915 г. се произведоха при мобилизирана армия, без участието на запасните. Венизелос мислеше, че ако се произведат нови избори, в които да участвуват и запасните, народа ще му даде отново доверието си.

Съглашението възприе идеите на Венизелос и за да принуди правителството да си подаде оставката, прибягна до една непозната до тогава в международното право мярка, а именно необявения официално блок на гръцките пристанища и брегове.

На 7-и юни, без никакво предупреждение от представителите на Съглашението, съюзния флот започна да препятствува движението на гръцките параходи, като не им позволяваше, нито да влизат, нито да излизат от пристанищата и като залавяше излезлите гръцки параходи.

Това беше най страшния удар за Гърция, по-страшен от снарядите на морската артилерия и от байонетите на съюзната армия, защото лишаваше Гърция от единственото й средство за съществувание – морето.

Минаха няколко дни; страната почна да чувствува нужда от жито; гръцките параходи, които носеха купеното от Америка жито, бяха спрени в пристанищата. Арматьорите уволниха екипажите на параходите, десетки хиляди гърци останаха без прехрана.

Сарай почна да разполага с Македония като със завоювана страна. Исканията му ставаха от ден на ден все по-дръзки и по-оскърбителни. На 6 юни той поиска отстранението от Солун на началника на тиловото управление и коменданта на Солун, на полковниците: Месалас, Гувели и подполковник Буклакос. Правителството отказа, но на 12 юни, то оттегли във Воло посочените офицери, тиловото управление, крепостните артилерийски и инженерни части. На 8 юли Съглашението окупира остров Тасос и изгони от там гръцките власти.

Съглашението усвои нова тактика: скъсване всякакви сношения с правителството на Скулудис, пълно разполагане с Гърция, без никакво предварително споразумение с правителството.

Положението на Скулудис стана непоносимо.

 

ЧАСТИЧНА ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ НА ГРЪЦКАТА АРМИЯ.

Правителството разбра внушението, което му се правеше от Съглашението. За да превари предложението, което щеше да му се направи и за да постави Съглашението при свършения факт, правителството реши да демобилизира една част от армията. На 8 юни то обяви частична демобилизация, която, с циркуляр от 12 юни се превърна почти в обща. Предписа се уволнението на най-старите 12 набори; на служба оставаха по-младите 12 набори. Понеже уволнените набори бяха по-малобройни от тия що оставаха, демобилизацията засягаше 40°/о от състава на армията.

18 юни беше първия ден на демобилизацията. Правителството реквизира нужното число параходи, но Съюзния флот не позволи заминаването им. Блокадата продължаваше и правеше невъзможна демобилизацията.

На 12 юни, на излизане от военните игри от стадиума, един студент извика: „Долу краля!“ Тълпата го линчува, вечерта счупи стъклата на редакцията на венизелиския орган, размениха се и няколко револверни изстрела. Очевидно манифестацията беше станала със знанието на правителството.

Ясно беше, че дадените жертви не бяха остатъчни, трябваше да се дадат и други: оставка на кабинета, разтуряне на камарата, нови избори. Правителството разбра, но не се подчини: то чакаше Съглашението да консумира и последньото средство: принудителното сваляне на пра-вителството, което беше равнозначуще на един истински държавен преврат.

 

УЛТИМАТИВНА НОТА НА СЪГЛАШЕНИЕТО ОТ 21 ЮНИ 1916 ГОД.

Най-после Съглашението загуби търпението си и реши да действува. На 21 юни, то връчи на гръцкото правителство една ултимативна нота, с която искаше:

1. Пълна и незабавна обща демобилизация.

2. Оставка на кабинета.

3. Разтуряне на камарата и нови избори.

4. Участие на Съглашението при назначаването на някои административни длъжности.

(Говореше се, че нотата е била редактирана на гръцки от самия Венизелос и отпосле преведена на френски.)

Отговорът трябваше да се даде до 5 ч. сл[ед] пл[адне] на 21 юни. Една съюзна ескадра, съставена от 17 военни параходи с една французка пехот[на] дивизия, натоварена на транспортни параходи, чакаше пред Пирей, готова да окупира столицата в случай на отказ.

Отначало правителството беше решено да не се подчини на нотата. Заповед беше дадена на флота и бреговата артилерия да се противопоставят на десанта; в Пирей и Фалер бяха изпратени на бързо пехотни и артилерийски части. Конфликтът беше неизбежен. Но в по-следния момент кралят отстъпи, и прие оставката на кабинета.

От сериозен източник узнах, че решението на краля да се подчини на нотата се дължи на намесата на руския пълномощен министър княз Демидов, който молил краля, не като официално лице, а като приятел и доброжелател на Гърция, да приеме условията.

Кралят натовари Заимис да състави новото правителство. Заимис сондира пълномощните министри на Съглашението и още същата вечер съобщи, че приема всичките условия на Съглашението.

Кризата мина. Всички отдъхнаха. Но една грамадна тълпа акламира старото правителство, особено бившия министър на войната, генерал Янакица.

На 23 юни Съглашението дигна блокадата, гръцките параходи почнаха да се движат, пристигнаха храни, страната влезе в нормално положение.

Между това, обявената частична демобилизация продължаваше. За пренасяне на запасните се реквизираха 17 парахода, но указа за общата демобилизация излезе едва на 27 юни. Забавянето му се дължеше на техни-чески причини.

Общата демобилизация трябваше да почне на 1 юли и да свърши на 31 август. Но Съглашението правеше невъзможна демобилизацията. Макар че още на 23 юни то беше обявило, че вдига блокадата, пет дни след това то задържаше още на остров Милос парахода „Сифнеос“, натоварен с каменни въглища за реквизираните параходи и железници, с което пренасянето на запасните ставаше невъзможно. Изпратения в Кавала параход „Иония“, не бе допуснат в пристанището и се върна празен в Пирея.

Въпреки тия пречки, Съглашението бързаше да се свърши по-скоро демобилизацията, за да могат да се обявят по-скоро изборите. Камарата щеше да се разпусне след привършването на демобилизацията. Съгла-шението обеща да не пречи на пренасянето на запасните и настоя да се ускори демобилизацията с един месец като се свърши на 31 юли.

Заявлението на Съглашението, че то не иска вече излизането на Гърция от неутралитета, не беше искрено, то се направи, за да се спечели общественото мнение за изборите. С новите избори Съглашението се надяваше да докара на власт Венизелос, тогаз Гърция можеше отново да мобилизира и да почне войната срещу Централните държави. Но това можеше да стане не по-рано от три месеца, при условие, че ще се спазят установените от Конституцията срокове.

Италианският военен аташе ми каза, че военните успехи на Русия и заемането на Буковина ще принуди Румъния да се намеси във войната; напротив, бъде ли бита Русия, Румъния ще остане неутрална, даже и да се намеси Гърция, нещо което той считаше сигурно за след изборите. Като донесох този си разговор, аз наблегнах на необходимостта да се почака края на демобилизацията на гръцката армия, след което да се действува решително, за да не се даде възможност на Гърция да мобилизира на ново.

Натискът на Съглашението над Гърция продължи и при новото правителство на Заимис. Съглашението поиска сменяването на офицерите от Щаба на армията. На 27 юли англо-френците скъсаха единствения път, по който се предаваха нашите донесения - телеграфните съобщения между Янина и Корча. Атинската станция повърна нашите депеши, които изпратих отпосле с германския куриер чрез Битоля. Съобщенията с България станаха несигурни. По-важните телеграми предавах накратко по безжичния телеграф чрез Германската легация, без знанието на гръцкото правителство, или с куриери, които заминаваха периодически до границата и там предаваха пакетите на нашите предни части. При тия условия много от донесенията ми се получаваха късно, или никак не се получиха; ставаше нужда често да ги повтарям със следующите куриери.

След промяната на правителството, поведението на офицерите от Щаба на армията се промени рязко. Подполковник Метакса стана невидим, а ако се случеше да го видя, той беше много резервиран.

Когато получих от Кюстендил отговора на въпросите, които беше подигнал Метакса, отидох да му ги съобщя. Каза ми, че той не може повече да третира тия въпроси, понеже не бил за това упълномощен. Ако Заимис иска да го натовари и за напред с тази работа, ще я върши с удоволствие, но за това той трябва да получи писмена заповед от министъра на войната. Представих се на министъра на войната, генерал Каларис. Казах му, че трябва да уредя известни погранични въпроси, но няма на кого да ги съобщя. Генералът ми отговори, че ще предпише на Метакса да се занимава отново с тия въпроси и обеща да уреди изпращането на депешите по безжичния телеграф.

След десетина дни запитах генерал Дусманис получена ли е заповед да уреждат с мене пограничните въпроси. Отговори, че не е получавал никаква заповед, и че не иска да взема отговорност за работи, които са от компетентност на правителството. Оплаках се, че създаденото положение не ми дава възможност да изпълня дългът си, и го помолих да ми се разреши да предавам депешите си по безжичния телеграф. Отговори, че това може да направи само Министерството на външните работи и добави: „За това положение на Гърция не малко е виновна и България, защото не побърза да атакува“. Тогава напомних на генерала, разговора ни през декември 1915 год., когато нашата Главна квартира предлагаше Гърция да вземе участие в атаката, защото изгонването на англо-френците от Македония, щеше да ползува повече Гърция, отколкото България. Припомних му думите, които той беше ми казал тогава, а именно: „Ние не се интересуваме от тази работа; ако атакувате – ние не ще ви пречим, но ако не искате да атакувате – стойте си у вас, ние не ви молим за това“. Гърция, значи, беше сама виновна за създаденото й положение!

 

ОБЩА ДЕМОБИЛИЗАЦИЯ НА ГРЪЦКАТА АРМИЯ.

Указът за ускоряването на демобилизацията с един месец излезе на 30 юни; демобилизацията започваше на 1 юли и свършваше на 31 юли.

Общата демобилизация се желаеше сега от всички: от правителството, от Венизелос и от Съглашението, всеки по свои собствени съображения.

Правителството искаше демобилизацията:

1) Защото се убеди, че поддържането на мобилизираната армия беше вече ненужно, след дадените от Германия и нейните съюзници гаранции за неприкосновеността на Гърция.

2) Защото с демобилизацията се туряше край на домогванията на Съглашението да се изкара Гърция от неутралитета.

3) Защото се премахваше възможността за въоръжен конфликт с настъпающите български и германски войски.

4) Защото се даваше гаранция на Съглашението, че Гърция няма да нападне в никакъв случай англо-френските войски в Македония.

Венизелос искаше демобилизацията, защото се надяваше, че при новите избори уволнените запасни ще гласуват за него.

Най-после, Съглашението искаше демобилизацията:

1) Защото се убеди, че кралят и неговото правителство няма да се съгласят да воюват, и че трябва да се свали правителството и да се докара на власт Венизелос.

2) Защото с демобилизацията на гръцката армия се премахваше опасността за съюзната армия в Македония.

Сметките на Венизелос, обаче, излязоха криви. Запасните на всяка гара акламираха краля и ругаеха Венизелос. Вагоните се покриха с надписи: „Да живее краля, долу Венизелос, долу предателя!“ Тия надписи стояха дълго време, докато на 13 август, правителството предписа на Дирекциите на железопътните дружества да пребоядисат вагоните.

Венизелос предател! Една голяма промяна беше настъпила в настроението на народа: Венизелос беше повикал чужденците в Гърция, той беше доволен от тяхното присъствие, той настояваше за война, която щеше да докара катастрофи на страната, най-после, Венизелос беше против краля!

За защита на краля, когото народа още боготвореше, запасните войници се сдружиха в дружества с девиз: „Да живее краля, черно на Венизелос!“( При изборите, избирателя хвърляше в урните на всеки кандидат черни или бели топки.)

Числото на дружествата бързо растеше, скоро такива имаше във всяко село, а в градовете се образуваха по едно във всеки участък. Вестниците се пълнеха с телеграмите на тия дружества, с които запасните войници изказваха предаността си към краля и готовността си да пожертвуват живота си за него, против външните и вътрешни врагове. На 5 юли запасните войници отправиха апел до избирателите да не гласуват за Вени-зелос, който искал да тикне страната към сигурна катастрофа.

Венизелос и Съглашението се стреснаха. Движението на запасните войници ги изненада. В противовес на техните дружества, венизелистите образуваха една национална лига на запасните войници, под председател-ството на генерал Данглис.

В новата лига се записаха съвсем малко запасни войници. Лигата бе насочена против краля, въпреки това, че председателят й беше почетен флигеладютант на краля. Поканен да си подаде оставката, генерал Данглис отказа, за което беше уволнен служебно.

Съглашението обвини бившия министър на войната, генерал Янакица, като организатор на дружествата на запасните войници и го застави да напусне Атина до произвеждането на изборите. То наложи, освен това, отзоваването на корпусните командири от Македония и Епир, генералите Сотилис, Геннадиус, Баирас и Папулас.

Настроението на запасните, постоянно растящето негодувание против Венизелос и Съглашението, направиха съмнителен изхода на изборите. Венизелистите поискаха да се отложат изборите до настъпването на по-благоприятни условия, а ако такива не се представят, изборите съвсем и да не се произвеждат. Напротив, техните противници желаеха изборите да се произведат, колкото се може по-скоро, за да се използува настроението против Съглашението.

 

ИЗВЪРШВАНЕ НА ДЕМОБИЛИЗАЦИЯТА.

При обявяване общата мобилизация, обявената от по-рано частична демобилизация не беше още привършена,

Гръцкия генерален щаб разчиташе да извърши демобилизацията за 2 месеца. До 31 август трябваше да се пренесат запасните от нова в стара Гърция и да се върнат, или продадат реквизираните добитъци и материали. Тогава трябваше да бъде уволнен набора 1913-а. Наборът в 1913 трябваше да се уволни, след обучаването на новия набор 1915 год.

Но намесата на Съглашението ускори демобилизацията с 1 месец. Набора 1913-а се уволни на 31 юли, когато трябва да се счита завършена демобилизацията.

Съгласно издадения за целта циркуляр, демобилизацията трябваше да се извърши по следующия ред: Всички части, които не се намираха по местата си, трябваше да се върнат в тях, в това число и V. корпус. Изключение се правеше:

За кавал[ерийската] бригада, която оставаше там където се намираше (щаба и 3 конен полк – Атина, 1 конен полк – Лариса).

5. Артелирийски полк – оставяше в Екатерини.

Телеграфния [полк – оставяше в] Пирей

Мостовия батал[ьон – оставяше във] Веррия

Железопът[ния батальон – оставяше в] Лариса

3-и пион[ерски батальон – оставяше в] Ниауса

Всички части и учреждения, които се формираха през време на мобилизацията и които в мирно време не съществуваха, трябваше да се закрият. Изключение се правеше за 15 и 16 пехотни дивизии, които трябваше да останат и след демобилизацията.

Оръжието и снаряжението се предаваха в частите, в които служеха запасните; облеклото – в частите, където се числеха запасните.

Реквизирания добитък и кола се предаваха в пехотните полкове и планинското отделение, по заповед на началниците на дивизиите; добитъка и колата на частите непридадени към дивизиите се предаваха на арти-лерийския, пионерния и конния полк, или на обозния батальон, по заповед на командирите на корпусите. Тиловото управление на армията, предаваше добитъка и колата си половината на 1-и и половината на 2-и армейски корпуси и т.н. за другите учреждения.

Всяка войскова част, щом пристигнеше в гарнизона си, задържаше за себе си най-добрите коне и кола по щатовете за мирно време, а излишните продаваше на публичен търг или връщаше на собствениците.

Самарите и конския упряж се складирваха като неприкосновен запас в частите.

За пренасяне на запасните от Македония се реквизираха 17 парахода; товарението се извършваше в Солун, Чайяза и Кавала; запази се същия ред, както за частичната демобилизация: най-напред се пренесоха най-старите 12 набора 1893–1908, а след това по-младите 12 набора 1904–1912 г.

За превозване на частите по сухо се реквизираха железниците в Пелопонез и линията Пирей, Атина Лариса – Екатерини.

След освобождаването на задържаните в Милос каменни въглища, по-голямата част от запасните се превозиха по железниците.

Движението за пътници и стоки по железниците не се прекъсна, но по отношение на реда, оставаше много да се желае, инцидентите не бяха рядкост. Така, на 14 юли, 500 запасни в Серес спряха на сила трена за Драма, понеже не искаше да ги вземе; войниците стреляха. Запасните пътуваха весели, с непрекъснати викове: „Да живее краля, да живее Кумбаро (кръстника), черно на Венизелос! Долу предателя!“ (Народа наричаше краля „кръстник“ защото съществуваше обичай краля да кръщава децата на ония семейства, които имат повече от 4 деца. Армията пък кръсти най-малката дъщеря на краля, Катина.)

При предаването на добитъка станаха големи нередовности: недобросъвестни собственици вземаха чуждите добри коне и оставяха своите лоши. Непотърсения добитък се продаде на публичен търг. Събрания за продажба добитък беше в окаяно положение. В Атина конете се държаха на слънце, при 70° горещина; кобили умираха заедно с плодът си. Голяма част от добитъка измря от лошо гледане, друга стана съвсем не-годна за работа. Според една приблизителна статистика, от 80 000 реквизиран добитък, 10 000 умряха, 10 000 станаха негодни, а англо-френците купиха 10 000 глави. Правителството се съгласи на тази продажба, защото печелеше: плащаше евтино, а продаваше скъпо.

На 31 юли правителството на Заимис съобщи на представителите на Съглашението, че демобилизацията е свършена, макар че дълго след това пристигаха още групи запасни войници, а продажбата на добитъка продължи и след тази дата. Реквизираните параходи се освободиха, а железниците възстановиха редовното си движение.

 

ПОЛИТИЧЕСКИ ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ МОБИЛИЗАЦИЯТА И ДЕМОБИЛИЗАЦИЯТА НА ГРЪЦКАТА АРМИЯ.

Докато гръцката армия беше съсредоточена в Македония, Гърция бе предмет на особено внимание и от двете воюващи страни, които с всички средства се стараеха да си осигурят съдействието на Гърция.

Съсредоточените в Македония гръцки войски бяха свидетели на произволите на англо-френците към местното население, те бяха изложени на разни стеснителни и унизителни мерки. В окупираните земи се въведе военно положение; цензурата допущаше само вестници, които величаеха Венизелос и ругаеха краля. Солунският в. „Ризоспастис“ (Радикал) написа една остра и обидна статия против краля и армията. Десет артилерийски офицера поискаха обяснения; оскърбени наново, те набиха до смърт редактора и изпочупиха бюрото и печатницата на вестника. Генерал Сарай насила отне от гръцките власти арестуваните офицери и искаше да ги съди от французки военен съд, докато най-после се съгласи да ги повърне на гръцките военни власти, като предварително им определи наказанието: отстранение от служба за една година на действующите офицери и 2 месеца казармен затвор – за запасните.

В Минтелин Съглашението и венизелистите подбудиха населението към истинска революция; окръжния управител беше насила изгонен.

Съглашението наложи властта си и върху търговията: само приятелите на Венизелос можеха да търгуват.

Всички тия притеснения и обиди вкорениха в душата на гръцкия войник една дълбока омраза към Съглашението и Венизелос.

Едно от първите последствия на тия мерки беше постоянно растящото негодувание против Венизелос плод на която бяха клубовете на запасните за защита на краля. Венизелос пък, организира народната лига на за-пасните, така щото запасните се разделиха на два непримирими лагера: за краля и за Венизелос.

Венизелос обвиняваше офицерите, особено от Генералния щаб и бившия военен министър, генерал Янакица, за това враждебно към него поведение. Органите на Венизелос твърдяха, че при уволнение на запасните, офицерите им държали речи с приблизително следното съдържание: „Вие видяхте на какви лишения беше подложена Гърция в продължение на десет месеци; ако искате пак да се повторят, гласувайте за Венизелос!“

Доколко тия обвинения бяха прави – не ми е известно; сериозни хора, обаче, ме уверяваха, че венизелистите са биле подложени на систематическо преследване от страна на офицерите, нещо което неминуемо се отразяваше и върху дисциплината. Демобилизирана Гърция беше неспособна да се намеси във войната поне до края на годината. Моето убеждение тогава беше, че Гърция ще се намеси само когато военните събития покажат, че края на войната е близък и неблагоприятен за Цен-тралните държави. Ако такъв момент дойдеше, Гърция щеше да излезе от неутралитета, без да се гледа кой е на власт: Гунарис или Венизелос. И обратно, ако войната се свършеше с германска победа, тогава Гърция щеше да остане неутрална, безразлично дали на власт е Венизелос или Гунарис.

И понеже този момент не беше още дошъл, Венизелос отлагаше изборите, като чакаше развитието на събитията.

Икономическите последствия от мобилизацията бяха твърде тежки за Гърция. Мобилизацията струваше на Гърция по 1 1/2 мил[иона] драхми дневно, или 45 мил[иона] месечно; за 10 месеца тя струваше около 450 мил[иона] драхми.

За посрещане разноските по мобилизацията, държавата прибягна до всички възможни средства: външни аванси срещу разрешени заеми, вътрешни заеми от Народната банка и от Привилегированото д[ружест]во за износ на сухо грозде и пр.

Но загубите за народното стопанство бяха още по-големи. Според една приблизителна сметка 80 000 реквизиран добитък, средно по 500 др., струваше 40 милиона драхми. От тях, чиста загуба беше 20 мил[иона] др. Измрелия и негоден добитък не можеше да се замени с друг, защото пазарите бяха затворени.

По причина на липсата на каменни въглища, индустрията спря; износа на минералните богатства, на стафидите и на другите местни продукти намаля чувствително. Общоевропейската война увеличи числото на бежанците, такива имаше повече от 400 хиляди, дошле от Тракия, Мала Азия, Египет и островите. Излишъкът на работната ръка причини намаляване на надницата.

Изпърво мобилизацията донесе известно облекчение защото отне от конкуренцията 300 хиляди мобилизирани гърци. Тяхното място се зае от бежанците, така щото мнозина от уволнените запасни войници не можеха да намерят работа. Положението на техните семейства се влоши и от това, че държавата престана да плаща помощта за тяхната издръжка. При това положение, единственото спасение се явяваше емиграцията. С хиляди гърци ежедневно напущаха отечеството си и заминаваха едни в Америка, други в Египет, а трети в Румъния. Мнозина заминаваха в Марсилия, гдето намираха работа във фабриките за бойни припаси. (Французките консули в Пирей и Крит имали заповед да ангажират до 35 хиляди души. Плащаха им по 8 фр. дневно, пътуването безплатно.)

При мобилизацията през септ. 1915 г. числото на явилите се от чужбина запасни беше значително по-малко, отколкото през 1912 г. След падането на Венизелос, запасните от Египет отказаха да се явят, от страх да не станат неприятни на англичаните. Запасните от Америка не се явиха, защото бяха привлечени от големите печалби през войната. Лесно беше да се предвиди, че при една нова мобилизация мнозина от живущи в странство запасни нямаше да се явят.

Военните последствия, обаче, бяха най-важни, защото се отразиха върху бойната готовност на армията.

В материално отношение мобилизацията разстрои армията. Облеклото и снаряжението се износиха, други запаси нямаше, а нямаше и от къде да се набавят. Голяма част от добитъка и конското снаряжение стана негодна.

В морално отношение последствията бяха още по-плачевни: претърпените обиди убиха самоувереността на войника; непримиримата вражда между краля и Венизелос раздели и армията на два враждебни лагери, което неминуемо се отрази и върху дисциплината и вътрешната връзки на частите.

В организационно отношение вредите не бяха по-малки. Организацията на гръцката армия след Балканските войни не беше още завършена; мобилизацията я забави точно с една година. Откритите курсове и школи: на капитаните, на санитарните офицери, на произведените през Балканската война офицери и пр., се закриха. Поради недостиг на кадри, свикания на 1.X.1915 г. набор се отложи и се повика отново едва след демобилизацията, на 20 септ. 1916 г.; отложиха се и 6-те необучени набора от новите земи. Вместо тях, свикаха се и се обучиха не служилите от наборите 1884-1888 г. Това се направи, за да се угаси военното настроение у хора, незасегнати още от военните задължения, които политиканствуваха из кафенетата за сметка на явилите се в армията служили запасни.

Придобивките от мобилизацията за армията бяха незначителни: частите не можеха да използуват, както трябва времето за да допълнят тактическата си подготовка. На това попречиха неблагоприятните казармени, климатически и морални условия, а за частите в Македония – още и присъствието на войските на Съглашението.

Чиста печалба от мобилизацията остана формирането на новите 15-а и 16-а пехотни дивизии. 15-а дивизия се разформирова, а частите й се върнаха като независими батальони по островите. Вместо тази дивизия, в състава на V. корпус влезе новата 16-а дивизия, така щото V. корпус доби същия състав, както другите четири корпуса.

Такова беше положението на Гърция след демобилизацията, което аз описах в едно изложение до Щаба на действующата армия от 19 февруари 1916 год., в заключение на което казвах:

„Общоевропейската война и намесата в нея на Турция и България са събития, които като ураган преминаха през Балканите и изместиха нормалния живот на Гърция. Последната изпита всичките несгоди на военното положение, без да бъде самата във война с никого.

Различните тежнения на двата важни фактори в Гърция: Кралят и Венизелос, разделиха страната на два враждебни лагера; силите на Гърция се парализираха и тя стана безсилна, без да може да се обяви открито нито към едната, нито към другата воюваща групировка.

Това неопределено положение ще продължи до тогава, до когато ще трае неопределеността на военните театри; то ще вземе край, когато везните на победата ще натежнеят решително към една от воюващите страни. Тогава мястото на Гърция ще бъде ясно: тя ще бъде на страната на победителя.

Кралят и Венизелос ще бъдат отново в съгласие; указа за една нова мобилизация, макар да не се посрещне от всички с еднакъв ентусиазъм, ще намери страната приготвена за нови жертви и нови изпитания.“

От изложението до тук, читателят вижда, че аз бях проникнат от едно голямо съмнение, относително политиката на краля и на неговите привърженици. Някои могат да ме обвинят в прекален песимизъм, защото кралят показа до край непоколебимата си привързаност към Германия и съюза на Централните държави, но не и към България! Константин беше гръцки крал, приятелските уверения на гръцкия Генерален щаб не можеха да приспят бдителността на един български офицер, натоварен с тежката задача да следи събитията и да дава вярна преценка за тях. Колкото и да се говореше за германофилските чувства на краля, не трябва да се забравя, че той, както и всеки друг глава, на която и да било държава, има предвид интересите на собствената си страна. Германските успехи бяха заслепили не само един държавен глава, и ако крал Константин остана и до последния момент верен на Германия, той направи това, защото беше убеден, че Германия ще диктува мирът. Но какво щеше да бъде поведението на същия този крал, ако събитията покажеха ясно, че победата клони към противната страна? На този въпрос всеки може сам да си отговори!

Към средата на юли 1916 год., един стихиен пожар унищожи централната част на Солун, до пристанището. Пожарът започна едновременно от пет места, нещо което караше да се мисли, че той е причинен умишлено от французите. Това съмнение не е разсеяно и до ден днешен.

Очакваше се до края на юли пристигането в Солун на една руска пехотна дивизия. Пресата на Сарай разпространяваше слухът, че Съглашението ще мине в настъпление през м. август. Това, вероятно се правеше с цел, да се влияе на настроението на избирателите, които трябваше да се произнесат към началото на септември. Фронтът на англо-френците се очертаваше на. линията Лерин–Караджова–Кукуш–Лахна.

 

Настъплението на българските войски и съюзни части в гръцка територия.

Най-после, след дълго очакване, на 17 август 1916 г. почна настъплението на съюзните германо-български войски в гръцка Македония за атаката на Солунския укрепен лагер. (В печатаните в „Мир“ осветления по войната 1915–1918 г., бившия главнокомандующ на Действ[ующата] армия генерал Жеков обяснява, че настъплението е било предприето не с цел да се атакува Солун, а за да се направи невъзможна офанзивата на Сарай, с което да се повлияе на Румъния да не излезе от неутралитета към страната на Съглашението.)

В началото, изгонването на англо-френците от Солун беше сравнително лесно. След пораженията на французите при Черна и на англичаните при Дойран, настъплението на българските войски по петите на отстъпающия противник щеше да свърши с пълното оттеглювание на англо-френците от Солун. Гърция нямаше да се намеси, а противникът не беше в състояние да ни окаже и най-малкото съпротивление. Съмнително беше дали той можеше да изтегли войските си, и да ги натовари на параходите; в наши ръце щяха да паднат огромни материали; войната на Южния фронт щеше да бъде свършена, всяка опасност от тази посока щеше да бъде отстранена.

Но нашите войски се спряха, по заповед, на гръцката граница, където престояха близо девет месеца. Това спиране се обяснява, главно, с политически причини: Германия не искаше да даде оръжие в ръцете на Ве-низелос при изборите на 6-и декември 1915 г., които трябваше да решат: война или мир с Централните държави. Умората на войските, нуждата да се устрои прехраната на частите и ред други военни съображения, не могат да оправдаят нашето бездействие, защото ако нашите войски бяха уморени, войските на противника не само че бяха и те уморени, но бяха още бити и отстъпваха без да имат зад себе си каквато и да било при-готвена за отбрана позиция. За жалост, политическите съображения надделяха и преследването спре на гръцката граница.

Но какво да се каже за бездействието на нашите и съюзни войски на гръцката граница в продължение на цели почти девет месеца? Причините, които ни спряха на границата, вече не бяха на лице: Изборите бяха бла-гоприятни за краля, правителството и общественото мнение в Гърция се бяха вече примирили с необходимостта да се допуснат българските войски в гръцка територия. Защо не настъпихме? Изяснението на този въпрос не влиза в моята задача. Но забавянето да се атакува Солун беше фатално за България, защото то даде възможност на противника да се укрепи, в началото близко до Солун, а после все по-далеч, до самата граница, да засили армията си с грамадни подкрепления и с една могъща артилерия и да превърне Солун в един силно укрепен лагер. Даде се възможност не само да се употреби разстроената в Албания сръбска армия, но да е привлекат още руски и италиански части.

При тия условия атаката беше обречена на неуспех. Тя беше спряна и войната скоро се превърна на позиционна. Тук в окопите на Македонския фронт, българския въоръжен народ прекара близо три години в нечувани лишения, даде изобилно скъпи жертви и загуби войната на Добро поле, където бяха погребани идеалите на България и пожертвувани успехите през цялата война.

Но да се върнем към описание на събитията.

Нашия пълномощен министър беше получил заповед да съобщи на гръцкото правителство, че стратегически нужди ни заставляват да настъпим в гръцка територия в по-голям размер, отколкото до сега. За да се избегнат недоразумения, нашето правителство молеше да се отдръпнат гръцките войски от границата, тъй като противника употребяваше свои войски преоблечени в гръцки униформи.

Гръцкото правителство взе бележка от съобщението. Правителствените вестници писаха, че представителите на Централните държави са дали писмена гаранция, че заетите места ще се повърнат на Гърция. Органите на Венизелос твърдяха, че такава писмена гаранция не е била давана.

Нашите успехи се отразяваха болезнено в сърцата на гърците. Отбраната на Гърция, приготвена с толкова труд и жертви, беше компрометирана: едно след друго гръцките укрепления минаваха в български ръце, тайната се узнаваше, гръцките войски се оттегляха пред нашите.

Голяма част от народа се радваше на неуспехите на Сарай, защото с тях се отмъщаваше за притесненията и неправдите, на които беше подложена Гърция от неговите действия.

Всички бяха убедени, че главната цел на настъплението е да се упражни натиск върху Румъния, която се влияеше от присъствието в Солун на силната армия на генерал Сарай. Говореше се, че Румъния трябва да влезе в действие веднага след почването офанзивата на Сарай. Българското настъпление трябваше да покаже на Румъния колко малко тя може да разчита на помощта на Сарай.

Румънския военен аташе, майор Крайничано, който до сега не вярваше на настъплението, ми призна, че на 14 август донесъл на своето правителство, че политическите условия правят вече вероятно българското настъпление в гръцка Македония.

Вестниците на Венизелос твърдяха, че българите не разполагат с достатъчно сили за да атакуват сериозно Солун и че ако те искат да направят това, те се излагат на сигурен неуспех. Сарай заяви, че не се интересува че българите окупирали Източна Македония, той се ограничавал за сега с отбраната на Солун, която още не била засегната.

Щабът на гръцката армия ме помоли да не се употребява в Гърция Македонската дивизия. Подполковник. Ексадакитлос ми каза: „Ние сме уверени, че войниците от Стара България ще се държат като девици (така се той изрази), но ако се допуснат македонци, ще има случаи на лични отмъщения“.

Настъплението на българските войски в гръцка Македония не мина без инциденти. Пресата на Венизелос раздухваше тия инциденти. На 25 август Щаба на армията не знаеше нищо за гарнизоните на Серес и Драма, които бяха откъснати от Кавала. Помолиха ме да узная какво е положението им, где е имало съпротива и да се вземат мерки за свързването им с Кавала, за да могат да получат заповеди. На запитването ми, началника щаба на нашата Действующа армия ми отговори!

„При преминаване на границата по колоната насочена в посока Зърново–Кара Орман гръцките постове открили огън. Нашите части ги обезоръжили без да стрелят, четиримата офицери оставени с оръжието им.

На 18-и 6 ч. пр[еди] пл[адне] гръцки части южно от Просеник открили огън и се оттеглили към Серес. Нашите не стреляли.

Същия ден, 2 ч. пр[еди] пл[адне], колоната насочена през Демир Хисар към Мертатево била посрещната от гърците с пушечен огън, северно от Демир Хисар към 6. пр[еди] пл[адне], когато заела гарата Демир Хисар, гръцката артилерия открила по нея огън. Имаме 1 офицер ранен и 10 войници убити. Гърците също оставиха 10 войници и 2 офицера убити.

Укреплението Инджес е било здадено чак след като е било обградено.

Гръцките постове към Демир Капия и Ахлад оказали слабо съпротивление и се оттеглили.

Другаде гърците не са оказали съпротивление.

Частите от IV. гръцки корпус сега са разположени така: 6-а дивизия 16 полк, в Серес; 17 и 18 полкове, около гара Порна; 5-а дивизия – Драма; 7-а дивизия – Кавала, с части около Правища. Сношението (връзката) на к[оманди]ра на IV. гръцки корпус с дивизиите в Серес и Драма се урежда сега.“

Това беше един красноречив отговор на разпространяваните от Венизелос обвинения за избиване на гръцките гарнизони и за български жестокости.

Началник-щаба на армията остана доволен от сведенията, които му доставих и от поведението на нашите войски и ме помоли да не се допущат и за в бъдеще неприятни инциденти.

На 14 август, по случай годишнината на революцията от 1909 год., Венизелос устрои митинг в Атина. Гунаристите свикаха митинг в същия ден и час. И двете страни се приготовляваха за този ден. Говореше се, че венизелистите щели да бъдат въоръжени с револвери и бомби и че искали да свалят краля. Запасните също трябваше да се явят въоръжени, решени да се противопоставят.

Правителството взе мерки: усили гарнизона с двата полка от Халки и убеди гунаристите да отложат митинга за другия ден.

Митинга на венизелистите беше многоброен. Тълпата от Пирей и Атина се събра в кортеж и тръгна за домът на Венизелос, гдето повече от 10 хил[яди] души акламираха своя шеф. Персонала на съглашенските ле-гации наблюдаваше митинга от легацията на Американските Съединени Щати и беше явно доволен. Венизелос говори остро против краля, върху когото хвърли тежки обвинения, че не е изпълнил народното желание да се бие рамо до рамо със Съглашението. Тълпата акламира, но без ентусиазъм. Митинга свържи без инциденти.

Контрамитинга на гунаристите беше още по-многочислен. Това което го отличаваше от митинга на венизелистите, беше присъствието на запасните войници, наредени в стройни редове зад знамената си, всеки клуб по отделно, при звуковете на сигналните тръби, с песни и музика. Присъствуваха много селяни от околните села; тук беше истинския народ, докато на митинга на венизелистите взеха участие повечето бежанци, работници, моряци и слуги на търговци – венизелисти, повечето от които бяха платени. Говори Гунарис, който остро разкритикува политиката на Венизелос и атаките му против краля.

Кралят претърпя нова операция. Едни казваха, че болестта му е само предлог, за да не приеме делегацията от митинга на венизелистите, други твърдяха че кралят наистина е болен, разтревожен от митинга на Венизелос.

 

Излизането на Румъния от неутралитета.

За излизането на Румъния от неутралитета едни вестници съобщиха още на 15 август, но други го опровергаха. Толкоз много беше се писало за излизането на Румъния от неутралитета, че сега, когато тя наистина из-лезе, никой не искаше да вярва.

След обед на 16-и се узна, че Германия обявила война на Румъния и че се готвела да я смаже с една бърза акция. Но защо не беше обявена войната между България и Румъния? Говореше се, че Румъния не искала да се бие едновременно на два фронта и затова искала по-рано да свърши с Австро-Унгария и тогава да обяви война на България, като държи в респект тази последната с една 200 хилядна руска армия, съсредоточена на Рени. Но защо България не обяви веднага войната на Румъния?

Какво ще прави Гърция? Никой не можеше да предвиди. Обаче станалата смяна на началник-щаба на армията генерал Дусманис с генерал Москопуло и отстранението на подполковник Метакса от Щаба на армията, бяха начало и на други промени. Говореше се, че Съглашението настоявало да влязат в кабинета венизелистите Репулис, като министър на вътрешните работи и Данглис – на войната. След това една нова мобилизация не беше изключена, но как щеше да стане тя? Македония беше в ръцете на Сарай; това което беше в негови ръце, беше окупирано от българските войски. Не беше ли прав Метакса, когато ми казваше: „Вие не познавате гърка: той е инат; ако му кажете да върви на дясно, той ще тръгне на ляво“. Щяха ли да се явят запасните? Кой ще обяви мобилизацията? Венизелос ли, който оскърби краля и поиска демобилизация? Или кралят, който винаги е бил против излизането на Гърция из неутралитета?

В. „Есперини Неа Асти“ писа, че Гърция трябва да чака, за да види на къде са насочени действията на Румъния. Ако излизането на Румъния из неутралитета засегне положението на балканския театър на военни действия, тогава Гърция не може да остане проста зрителна и ще трябва да се намеси...

Пълномощният ни министър г. Пасаров беше много доволен, че Румъния се обяви против Съюза; сега падало тежък камък от гърбът му, защото преставал кошмара на неизвестността за поведението на Румъния. Войната вземала един определен край и щяла да се свърши скоро. „Нашия селянин, казваше той, не може да търпи дълго време мобилизацията“. Да! Ще се свърши по-скоро войната, но нямаше ли България да плати разноските? Ще плати на Румъния, ще плати на Сърбия, а може би и на Гърция, която дебне удобния момент, за да се нахвърли върху нас и да ни отнеме най-добрите наши придобивки!

Военните действия на Македонския фронт отначало възбуждаха големи надежди: внезапната наша атака даде бързи и големи резултати. Но Сарай засили сърбите със значителни френски и италиански части. От десетина дни боят се водеше все на едно и също място – Острово, Горничево – без никакъв резултат. Нашите успехи бяха спрени и даже компрометирани от неприкъснатите контъраатаки на сърби и французи. Очакваните германски части за да се почне сериозно настъпление, не можеха повече да дойдат, след намесата на Румъния. ..

Резултата от досегашните наши действия беше следния:

1) Зае се гръцка Македония и се възпрепятствува да мобилизира и съсредоточи войските си по предвидения план. III. и IV. гръцки корпуси бяха почти в наша власт; района от където те се комплектуваха беше в наши ръце.

2) Осуети се офанзивата на Сарай, която, и да се почнеше, не можеше да даде очакваните резултати.

Но ако целта на нашето настъпление е била изгонването на англо-френците от Солун, трябва да се признае, че тази цел нито беше постигната, нито можеше да бъде постигната.

Не се постигна даже желаното право съобщение между София и Атина, защото посоката: Лариса, Кожани, Сурович, Лерин, Битоля не беше още свободна.

С такива песимистични мисли посрещнах радостта на г. Пасаров. Но нему бе простено, той не беше военен! Според, мене един добър дипломат трябва да бъде и добър военен. Само така дипломата няма да се радва тогаз, когато трябваше да изпитва съвсем други чувства.

Войната между Румъния и Австро-Унгария се обяви в неделя, 9 ч. сл[ед] пл[адне] на 14/27 август 1916 г. Един ден преди това, румънският крал и Братияно уверявали германския пълном[ощен] м[инистъ]р в Букурещ фон Буш, че на Коронния съвет, който трябвало да се състои на другия ден, Румъния ще остане неутрална. Обаче още в петък, на 12-и 25 август, Братияно е изпратил на румънския пълном[ощен] м[инисто]р във Виена заповед за скъсване дипломатическите сношения. В Атина никой не знаеше нищо за решението на Румъния да обяви война на Австро-Унгария; румънският пълном[ощен] министър г. Филадор е бил в понеделник, 27 август, гост до 12 ч. през нощта в Австро-Унгарската легация; румънския военен аташе Крайничано беше поканен от Пасаров на вечеря, но не дойде щом научи новината.

 

Натиск върху Гърция за да излезе от неутралитета.

Намесата на Румъния във войната влоши още повече положението на Гърция. Изглежда, че Венизелос е обещал на Съглашението да употреби всички усилия за да вкара и Гърция във войната. На 17/30.VIII. той се опита да направи въоръжени митинги едновременно в Солун, Атина и Пирей.

Митингът в Солун се състоя: организираните от Съглашението свещени и батальони, заедно с 20-30 критски жандарми, тръгнали по улиците на града и канели населението да се обяви против краля. Чували се гласове: „Да живее републиката“. Началникът на гарнизона, генерал Зимвракикис, свикал целия гарнизон, 11-а пех[отна] дивизия, и заповядал на тълпата да се разотиде; последната отказала; завързала се престрелка, имало убити и ранени и митинга се разтурил.

Според венизелистите 11-а гръцка дивизия се присъединила към тълпата и се поставила в услуга на Съглашението.

Митингът в Атина се осуети. Правителството запрети всякакви събрания в продължение на 8 дни. Вечерта се взеха строги военни мерки, легациите се пазеха от войски, които заеха всички достъпи към тях.

Митингът в Пирей се състоя отчасти. Около 500 души се събраха пред театъра, но 3 хиляди резервисти ги заставиха да се пръснат. Приготвената от по-рано резолюция, с която се искаше излизане от неутралитета, се изпрати по телеграфа.

Венизелос хвърли всичката отговорност върху Заимис и заяви, че митинга ще се състои на всека цена на другия ден, 2 септември. Запасните обявиха от своя страна, че се поставят на разположение на краля и прави-телството, за да осуетят митинга на Венизелос. Атина и Пирей бяха разделени на участъци; във всеки участък бдеше стража от запасни с тръбачи, готови всеки момент да съберат запасните. Към обед се пръсна слух, че пред Пирей се намира съюзния флот с войски, готови да заемат Пирей и Атина.

Министрите на Съглашението, един след други, се явиха при краля. Относително тяхната мисия, съществуваха две версии: Правителството твърдеше, че те са настоявали за неутрална зона до Екатерини и Сарандапорос (прохода между Кожани и Лариса). Венизелос пък твър-деше, че те са направили нови предложения за излизане от неутралитета. Изглежда, че последното е по- за вярване. Венизелистките вестници интригуваха, че България щяла да отиде на страната на Съглашението, за това Гърция трябвало да я превари.

На 1 септември 1916 год. България обяви война на Румъния. Пръв аз съобщих новината на германския военен аташе. Капитан Фалкенхаузен ми грабна ръката развълнуван и започна да я стиска, като ми повтаряше че е много доволен. Като се успокои, започна да ми обяснява защото се толкова много радва: Напоследък, от 3-4 места, гръцките пълномощни министри съобщавали, че България давала признаци за повръщане към Съглашението; тези настойчиви съобщения смутили умът на германците от легацията, които така си обяснявали защото България не е обявила веднага война на Румъния. Фалкенхаузен беше много възбуден против румънския крал, когото нарече страхливец и идиот. „Кралят на Гърция няма какво повече да чака, продължи той, гръцките офицери трябва да организират армията в Западна Македония, кралят да замине в Лариса, а Съглашението да прави с Атина каквото ще. Но гърците няма да го направят, защото са страхливи, те не заслужават това което имат, защото не искат нищо да рискуват (не му ли казах същото през декември м.г.?). Гръцката армия е дезорганизирана, една нова мобилизация е невъзможна, преди това тя трябва да се организира и чак тогава да мисли за мобилизация.“

Още същата вечер, на 2-и септември, Съглашението подаде нота, подписана само от английския и французкия пълномощни министри Елиот и Гюйлмен, с която се искаше:

1) Контрол на пощите и телеграфите, премахване безжичния телеграф на флота.

2) Отдалечаване от Гърция на всички неприятелски органи за разузнаване и пропаганда, според съставен списък от 60 лица.

3) Право да се залавят гръцки поданици, уличени в услуга на неприятеля.

Кралят и правителството отговориха, че приемат всички тия искания.

Нотата почна веднага да се прилага. При пощите и телеграфите се назначиха съглашенски контрольори, французи. Отдалечаването на чуждата пропаганда почна още през вечерта. Заловени бяха Хафман, Дефнер и Кин. Говори се, че бил заловен в Схиматара и барон Шенк. Заловен беше даже румънския военен аташе Крайничано, освободен отпосле с обещание, че няма да се сношава с никого от неприятелските легации до заминаването му за Румъния.

Съюзния флот се засили и броеше вече 60 единици, разположени в Арсенала при Саламин (Керацини). При входа на порта се поставиха телени мрежи.

Митингът на Венизелос стана излишен. Едно след друго правата на Гърция и нейния суверенитет се потъпкваха.

На 4 септември дойде при мен германския морски аташе барон фон Гранси, за да иска улеснение за един негов куриер до първия срещнат германски офицер.

От думите на Гранси се виждаше, че Германската легация схваща положението много мрачно.

„Намираме се в една дива страна, в която е възможно всичко, ми каза той. Анархията е в пълен разгар. Кралят е разколебан, съветниците му са нерешителни и без инициатива. „Дайте ни една победа, изгонете англо-френците от Солун“, казват те, като че ли победите се поръчват с телеграми. Офицерите напущат краля и минават на страната на Сарай... Нужни са решителни мерки. Предупреждавам началството си, че положението е много сериозно и че Гърция остава още неутрална само по едно чудо.

Излизането на Гърция от неутралитета се желае само от Франция. Англия се надява, че България ще може да се привлече на страната на Съглашението и не иска заради Гърция да загуби България. Русия иска да има свободна ръка за Цариград и не иска да увеличи конкурентите си още с Гърция. Италия предпочита Гърция да бъде неприятелка, нежели приятелка за да може свободно да разполага с Епир“.

От думите на Гранси, които потвърждават по-рано казаното от Фалкенхаузен, се вижда, че в тукашната Германска легация са повлияни силно от интригата на Съглашението, а именно, че е възможно България да мине на страната на Съглашението и да сключи отделен мир.

 

Поведението на 11-а гръцка дивизия в Солун.

На 4 септември вечерта пристигнаха от Пирей в Атина 157 офицери от пленената в Солун 11-а пех[отна] дивизия. Те бяха вече на площада Омония тъкмо в момента, когато органите на Венизелос съобщаваха в притурка, че тия офицери биле минали на страната на Съглашението. Каква беше изненадата на тълпата, когато видя същите тия офицери в Атина!

Началникът щаба на корпуса, подполковник Никола Трикупис, описа станалото по следния начин:

В среда, или четвъртък на 21 август, началника на дивизията, генерал Зимвракаки, майор Мазараки и други още 8 офицери, заедно с 200 души от свещените легиони, повечето бежанци и няколко критски жандарми, заградили казармите на III. корпус и 11-а пех[отна] дивизия и предложили на войските да минат на тяхна страна. Подполковник Трикупис отговорил с отказ. Тогава се почнала стрелба, при която паднали няколко души убити и ранени. Пристигнали французки войски с артилерия и картечници и поканили дивизията да се предаде. Тогаз Трикупис убедил войниците да се предадат. Някои от тях чупели пушките си, за да не ги остават здрави в ръцете на французите.

Наредени по 4, войниците биле прекарани през центъра на градът, между два кордона французки войници с надянати ножове. Войниците вървели с викове: „Да живее Краля, долу предателите!“ Всичко биле заловени около 3000 души.

Офицерите построени по 4 биле закарани пред Бялата Кула, от където ги натоварили на парахода „Св. Ана“. След като ги държали няколко дни, закарали ги в Пирей.

Капитан Григориядис от 29-и пех[отен] п[олк] от Воден излъгал войниците си, че било решено да се спира българското настъпление и ги завел по железницата в Солун. Щом узнали истината, те започнали да викат „Да живее краля, долу предателя“ и се пръснали, като оставили сам началника си.

Кралят прие офицерите в стария дворец; със сълзи на очи той им благодари за привързаността им и за верността им към клетвата и ги похвали за гдето не последвали примера на началника на дивизията и на другите клетвопрестъпници. „Вие вляхте балсам в сърцето ми, удвоихте силите и куража ми ... С такива офицери и войски аз съм готов да се противопоставя на който и да е от нашите неприятели“.

* * *

На 6 септември, подполковник Палис ми съобщи следното:

„Преди няколко дни, когато ме запитахте за положението, аз свих рамене и Ви казах, че нищо не се знае и че всичко е възможно. Днес, обаче, смело мога да Ви заявя, че Гърция ще остане неутрална. Съглашението разбра, че запасните са решени да се съпротивляват и измени поведението си. Тези дни се готви нещо, което още повече ще затвърди положението.

За тази промяна запасните имат голяма заслуга. Те действуват самостоятелно, ръководени от привързаността си към краля.

Поведението на 11-а пехотна дивизия в Солун окуражи всинца ни. Сега вече всички знаят, че армията е вярна на краля, защото нито един войник, нито един подофицер не се е съгласил да мине на страната на Съглашението. Даже ординарците на 10-те офицери изменници не се съгласиха да останат и за напред при техните началници.

Остава друг един въпрос, който служи като оръжие на Венизелос против правителството и България; това е задържането на гръцките войски и материали в Серес и Драма. Добре ще бъде да пишете във вашата Главна квартира да позволи на тия войски да се оттеглят към Кавала.“

Напълно съм съгласен да направя потребното, отговорих аз, но какви гаранции ни дава гръцкото правителство, че тия войски няма да бъдат употребени един ден против нас?

Гаранции никой не може да ви даде, защото правителството може да бъде сменено, но можем да ви уверим, че работите отиват добре за нас и за вас и че в интереса и на двете страни е да се избягват причините, които влошават положението. Ние не разчитаме, на III. корпус, войските на който не могат да се използуват, но IV. корпус ако бъде в Кавала е толкова в ваша власт, колкото ако е в Серес и Драма, защото вие всякога можете да му попречите да замине.

 

Инцидент във Фрацузката легация.

На 7 септември Венизелос свика за в неделя на 10 септември митинг в Атина, на който щеше да говори един представител на Временното правителство, дошъл нарочно от Солун.

Запасните решиха да осуетят митинга и назначиха контрамитинг в същия ден и час. В продължение на 2-3 дни, разпределени на участъци, те откриха у венизелистите пушки, револвери, патрони и взривни вещества.

Но се случи едно важно събитие, което осуети и двата митинга. Един ден преди определения ден, вечерта на 9-и септември, група въоръжени лица влязоха в двора на Французката легации и с викове: „Да живее краля“, изстреляха няколко изстрела във въздуха и се оттеглиха необезпокоени от полицията. Обвинени бяха запасните. Правителството поиска извинение.

Каква беше, обаче, изненадата на всички, когато на другия, ден вестниците разкриха, че германския пълномощен министър граф Мирбах, в 5 1/2, часа на 9-и септември, предупредил писмено Заимис, че се готви такава манифестация между 6 1/2, и 8 часа вечерта! Правителството е знаело и не е взело мерки, полицията не беше заловила нито едно лице, макар че демонстрантите са биле около 30 души! Не беше ли създаден този инцидент умишлено от ония, които имаха интерес за разтурянето клубовете на запасните?

Този инцидент предизвика една нова ултимативна нота, с която Съглашението искаше:

1) Наказание на демонстрантите.

2) Наказание на полицията, която не е могла да осуети демонстрацията.

3) Разтуряне клубовете на запасните.

Срока за изпълнението беше определен до вечерта на 10 септември. Санкцията беше готова: съюзния флот беше вече от няколко дни във водите на Слламин: Правителството прие всичките искания.

Още същата вечер председателите на клубовете на запасните връчиха на министъра на вътрешните работи ключовете от канцелариите си.

Това беше нова крачка, за да се принуди Гърция да излезе от неутралитета. Друга крачка беше назначението на полковник Нидер на мястото на Метакса, макар че не преди много Москопуло ме уверяваше, че на негово място няма да бъде назначен друг офицер.

Французката легация се пазеше след това от французки моряци.

 

Пленяването на IV. гръцки корпус в Кавала.

Споменах за молбата на подполковник Палис да се позволи на 6-а и 7-а гръцки дивизии да се приберат при корпуса си в Кавала. Не бях още предал тази молба, когато на 7-и ми я повтори втория помощник на началник-щаба, подполковник Стратигос. Преди да отида при него, аз бях разменил вече мисли с колегата Фалкенхаузен, който ми каза, че преди известно време той ходатайствувал в германската Главна квартира да се даде нужната за това заповед и понеже нищо не беше още направено, заключаваше, че германската Главна квартира предпочита тия дивизии да останат там, където се намираха. В наш интерес беше да държим тия дивизии в наша власт, вместо да ги пуснем да отидат в Кавала, гдето по-лесно можеха да попаднат под влиянието на Съглашението.

При Стратигос отидохме и двамата. Стратигос почна доста нетактично разговора с думите: „Трябва да съобщите на вашата Главна квартира да даде заповед да се прекратят мизериите които българските войски правят на нашите войски. Постоянно получаваме оплаквания, че българите не допущали да се изнасят нашите материали. Ние предпочитаме да съсредоточим корпуса в Кавала и понеже Венизелос прави от това голям въпрос, моля да се улесни оттеглянето на дивизиите от Серес и Драма в Кавала, което е в интереса и на двете страни“.

Отговорих, че въпроса е от компетентността на правителството и че трябва да се направят постъпки в София от гръцкия пълномощен министър г. Наум.

– Ние не желаем да подигаме официално този въпрос, ми отговори Стратигос. Аз ви изказах частното си мнение, без да съм натоварен да ви говоря за това.

Фалкенхаузен отказа категорически да направи каквито и да било постъпки, тъй като въпроса бил вече решен, гръцките войски да останат там където се намират. Правителствените вестници, обаче, съобщиха, че войските от Серес и Драма с вече в Кавала.

На 17 септември вестниците на Венизелос съобщиха, че българските войски влезли в Кавала и пленили гръцките войски, които откарали в Драма. Органите на правителството се стараеха да намалят значението на станалия факт, който оправдаваха с действието на Съглашението. Щом като Съглашението можеше да влиза свободно в Кавала, където то беше заело безжичния телеграф, щом като една част от армията и почти всичкото население се обявиха солидарни с революцията, естествено беше българските и германски войски да станат подозрителни и да вземат съответните мерки.

Ето как описва станалото в Кавала венизелисткия в. „Messager d`Athenes“:

На 10 септември, в неделя, пристигнал в Кавала един германски подполковник и подал от името на германското Главно командуване ултиматум: гарнизона да напусне градът и да замине за Драма, гдето да се присъедини към 5-а гр[ъцка] дивизия. Срок за отговора 24 часа. В Кавала се намирали: 6-а п[ехотна] дивизия на полковник Христодуло, 7-а п[ехотна] дивизия на полковник Гионис и к[оманди]ра на корпуса Хаджопулос с частите на корпуса.

На свикания военен съвет се изказали три мнения: 1) Да се приеме предложението на германците; 2) Да се окаже съпротивление и 3) Да се пренесе гарнизона на остров Тасос и от там във Воло. Приело се послед-ното мнение, за което се съставил надлежния протокол.

Към 2 ч. сл[ед] обед, германски аероплани хвърлили бомби в града и морето; настанало паника. Последвало заповед по гарнизона да се почне дебаркирането. Първа се натоварила 6-а дивизия, която вечерта пристиг-нала на остров Тасос. Но българските войски не позволили заминаването на другите части.

От 4300 войника и 200 офицери заминали за Тасос, 1200 войника и 120 офицери; 700 войника и 40 офицери заминали за Пирей, а останалите в Кавала войници и офицери, заедно с к[оманди]ра на корпуса, биле отведени, на другия ден, в Драма (7-а п[ехотна] дивизия с планинските от-деления на 6-а и 7-а п[ехотни] дивизии, 4-и конен полк).

В Тасос Съглашението задържало като военнопленни ония войници и офицери, които отказали да се присъединят към революционерите.

Полковник Христодуло с няколко офицери и войници заминал за Солун, където бил посрещнат тържествено от генерал Зимвракаки.

На 16 септември пристигнаха във Воло войниците от 11-а п[ехотна] дивизия от Солун, които отказаха да се присъединят към революционерите.

На 17 септември пристигнаха в Атина варните на краля войници от 7-и артил[ерийски] полк и крепостно-артил[ерийски] полк от Кавала, всичко около 300 души. В града минаха към 11 ч. вечерта, с тръбни звукове и викове: „Да живее краля“! Тълпата им устрои тържествено посрещане. Заедно с тях пристигнаха и 80 офицери от Кавала, които изказваха възмущението си против присъединилите се към революцията офицери.

Артилерията на IV гръцки корпус била закарана в Солун с касата, съдържаща 600 хиляди драхми.

Според „Messager d`Athenes“, в заетите фортове Инджес, Бук, Тулумбар, Лисе, Феа Петра, Старчища, Рупел и Дова Тепе биле пленени от българите около 60 оръдия; в 12-те форта на Кавала имало други 80 оръдия. Заловени биле, освен това, всичките материали и моби-лизационните планове на IV гръцки корпус.

Полковник Христодуло в Солун бил изоставен от хората си, които захвърлили пушките и заявили, че искат да се върнат в Стара Гърция. Задържани биле в Зейтинлика.

11-а п[ехотна] дивизия ще се реорганизира в Атина. Войниците ще бъдат пренесени от Воло по железницата Лариса–Атина.

 

Оставката на правителството Заимис. Ново правителство Калогеропуло.

Събитията наложиха оставката на Заимис. Кралят натовари Димитракопуло да състави новия кабинет, но този последният сложи мандата си, понеже Антантата не се съгласи с неговата програма за свободни действия вън и вътре в Гърция.

Новото правителство бе съставено от Калогеропуло. Всички министри произлизаха из състава на камарата. Калогеропуло заяви, че правителството е политическо и поема всичката отговорност за действията си. Съглашението не остана доволно от тази декларация и нарече правителството провокаторско (un gouvernement de provocation).

На 20 септември се явих на министър-председателя Калогеропуло, който беше същевременно и министър на войната. Прие ме много любезно. Говори много. Изказа се много ласкаво за офицерите от Генералния щаб, особено за Метакса, за когото съжаляваше, че бил принуден да напусне Щаба на армията. Краля познавал добре, четири пъти бил министър при баща му. Кралят бил искрен, правдив, честен и демократичен, истински войник, който умее да стане любимец на народа. Присъединилите се към революцията офицери нарече клетвопрестъпници. Излязох с впечатление, че Калогеропуло е напълно предан на Краля и споделя неговата политика за неутралитета на Гърция. Казват, че бил германофил; вярва в победата на Германия и се противопоставя на исканията на Съглашението.

Министрите на Съглашението не бяха още посетили новото правителство и не бяха влезли „в контакт“ с него, както на присмех съобщаваха венизелистките органи.

Кралят казал на кореспондента на „Ассоссиед пресс“ че Гърция не може да излезе на сила от неутралитета, без да й се определи какви облаги ще има и без да й се дадат гаранции, както искал Бриян. Тези, които искат да я вкарат във войната, нека помислят по-рано какво ще бъде положението на гърците в Тракия и Македония.

Новото правителство направило предложение в Париж и Лондон за излизане от неутралитета при известни условия, между които значителна финансова помощ, станала крайно необходима за Гърция. С тия преговори новото правителство искаше да печели време, докато положението на военните театри позволи едно по- определено поведение, или докато Съглашението наложеше неговото падане.

 

Пленената гръцка рота в Лерин.

На 24 септември след обед ме повика генерал Москопуло и ми съобщи, че пленяването на гръцката рота в Лерин от нашите войски е направило много лош впечатление и дава против нас оръжие в ръцете на нашите противници, за това желателно било тя да се освободи; даже и да излезе Гърция от неутралитета, 80 души повече или по-малко не играели голяма роля.

Обясних на генерала, че задържането на гръцката рота се е наложило от военни съображения: при отстъплението от Лерин, коменданта на този град е искал да запази тайната, за да не се даде възможност на неприятеля да получи сведения за нашите войски. Освен това, истинското положение на Гърция у нас не е известно и че за Гърция у нас се знае това, което съоб-щава Съглашението. Уверих го, че, както пълномощния ни министър, така и аз, сме правили до сега всичко възможно за изглаждането на подобни въпроси и че и в случая ще направим потребното, стига да ни се даде възможност да се сношаваме с нашето правителство.

Тогава генерала ми съобщи да помоля нашия пълномощен министър да отиде при министър-председателя, при когото ще отиде и той, за да се нареди, щото нашите депеши да се предават чрез Министерството на външните работи до гръцкия пълномощен министър в София.

Още същия ден г. Пасаров се яви при министър-председателя и в 7 ч. сл[ед] пладне телеграмата се предаде на Министерството на външните работи.

Москопуло остана много доволен. Съобщи, че положението не е така страшно, както го представляват венизелистите. Движението между офицерите било незначително. Ако кралят го е удостоил с този пост, той знаял кого назначава. „Аз не съм вчерашен подпорудчик, когото могат да водят за носът“, завърши генерала.

 

Заминаването от Атина на Венизелос и поставянето му на чело на временното правителство.

На 25 септември, 3 1/2 ч. сутринта, замина от Фалер (Атина) за Крит Венизелос, последван от адмирала Павел Кондуриотис, след като предварително си беше подал оставката като флигел адютант на краля, Репулис, Софулис, Маркантонакис, Емберикос; последния остави на разположение на Народната отбрана делото си огромно богатство.

В същия ден Венизелос пристигна в Канеа, посрещнат тържествено от населението, към което издаде прокламация с обяснение на причините, които са го заставили да се постави на чело на революцията. От Крит Венизелос трябваше да отиде в островите Хиос и Митилин, а от там – в Солун, гдето да образува нова, независима от краля, Гърция, с парламент съставен от бившите депутати на разтурената на 22 септември 1915 г. камара.

Същия ден заминаха за Солун следните офицери: бригадния генерал Мил. Комненос, полковник И. Фикиорис, подпол. А Прандунас, други двама подполковници. 5 майори, б капитани, 2 поручици от марината, А. Миаулис, бивш министър на марината и други 4 офицери.

В Корфу пристигнаха от Левкада 7 офицери, които се присъединиха към офицерите–революционери в този град. Началника на 8-а п[ехотна] дивизия Йоанну препоръчал на офицерите си да се присъединят към революцията. Съгласили се само 10 офицера, другите останали верни на Краля. Йоанну заминал за Солун.

Други 20 офицери заминали от Патрас. Почти от всеки по-голям гарнизон заминаваха по 5-10 офицера.

Заминаването на адмирал Кондуриотис и на такъв голям брой измежду най-добрите висши офицери направи силно впечатление даже на Краля. Казват, че Кондуриотис, скоро преди заминаването си, уверявал краля, под честна дума, че няма да го напусне. С това се опровергаваха правителствените вестници, които съобщаваха, че в движението вземали участие, главно, запасни офицери, подмамени от двойни заплати. Движението се представляваше вече в една по-идеална форма.

Денят на 27 септември мина в тревога. Още от сутринта почна едно необикновено движение на военни и политически лица. Кралят прие министрите и няколко генерали. Вестниците съобщиха, че било решено, по принцип, да се излезе от неутралитета и да се обяви обща мобилизация.

Събитията се нижеха с трескава бързина. Особено не беше сигурно поведението на флота. Командира на „Хидра“ – Вратцанос, сполучи да тури ръка на броненосеца и да го закара при съюзния флот при Керацини (Саламин); два торпильори, № № 14 и 15, се присъединиха също към движението, командира на Аверов подаде оставка и пр.

Командира на III гръцки корпус, генерал Параскевапуло, заедно с 4 офицери, замина от Царицана за Солун; други 5 офицера заминаха от Пирея.

Посрещането на Венизелос в Канеа било особено тържествено. Присъствували 8 хиляди въоръжени негови партизани. 1/14 критски полк, нареден в шпалир, отдал военни почести. Населението избра Венизелос и Кондуриотис членове на временното правителство в Солун, с право да си изберат и един трети член. За такъв избраните посочиха генерал Данглис, който замина за Крит с други 5 офицери.

Говореше се, че генералите Москопуло и Калари представили на Краля един мемоар, в който описвали положението на армията след демобилизацията и изказвали мнение да се излезе от неутралитета и така да се обединят двете Гърции. Вестниците на Съглашението твърдяха даже, че Москопуло бил подал оставка, но я оттеглил, понеже кралят му бил съобщил, че е съгласен с всички повдигнати в мемоара въпроси. Съобщаваха още, че в Париж и Лондон се водели преговори за излизане на Гърция от неутралитета, като й се дадат на първо време 600 мил[иона] драхми идва месеца, за да приготви армията си. Съглашението отхвърлило тия предложения и настоявало Гърция да излезе веднага от неутралитета, без никакви условия.

Но не липсваха и благоприятни за краля съобщения, разпространявани от правителствения печат.

Офицерите от провинцията уверявали телеграфически краля за тяхната привързаност и вярност.

Досега към движението се присъединили само офицери – войници почти нямало.

В Патрас, при една лъжлива телеграма, че била обявена обща мобилизация, се събрал грандиозен митинг, в който се чували викове: „Долу предателя, да живее краля“! Подполковн. Влахоянис бил бит, защото се скрил в една сладкарница при преминаването на шествието.

На 27 вечерта, когато кралят минавал с автомобила си по улица „Патисия“, гражданите му устроили една грандиозна манифестация: „Само да те целунем, ти си наш баща, каквото искаш, това и ще направим“! По-лицията с мъка очистила пътя.

Събирането на войници в Солун пропаднало. Събирали ги на сила, но едвам облечени, бягали по домовете си. Населението от островите негодувало, че Венизелос иска да ги прати на сила да се бият.

Опроверга се слуха, че генерал Каларис бил подавал мемоар и се търсеше източника на този лъжлив слух.

Правителството опроверга, че е решена обща мобилизация и излизане от неутралитета. Очаквало се отговора на направените в Париж и Лондон предложения.

Офицерите от 1 корпус подписали протокол за вярност на краля. От 630 души само 7 са се присъединили към движението.

В Хераклия (Крит) произлязло кърваво сблъскване между революционерите и техните противници: 7 убити и 15 ранени.

Сражение в Милово (Алиакмон) между революционерите и войниците на 42 п[ехотен] полк. Изпратена била от Екатерини артилерия.

Фалканхаузен ми съобщи, че говорил на краля открито, като войник пред началник. Кралят бил твърд и непоколебим. Той бил напълно спокоен за положението.

Относително преговорите, които, според правителствените вестници, се водели от гръцките пълномощни министри в Париж и Лондон за излизане от неутралитета, агенцията „Райтер“ съобщи, че гръцкото правителство не е направило никакво друго съобщение, освен за промяната на кабинета.

 

Оставка на кабинета Калогеропуло.

На 4 октомври 1916 г. гръцкия пълномощен министър в Париж Романос предаде в Министерството на външните работи частното мнение на Бриян, според което Гърция трябва да излезе от неутралитета веднага, като остави съдбата си в ръцете на Съглашението; последното щяло да има предвид нейните интереси в бъдещата конференция за мира. Свика се Министерския съвет; всички министри биле на мнение, че излизане на Гърция из неутралитета ще причини големи, народни бедствия. Но, докато министрите Руфос, Вакопуло, Дамиянис и Кафтанджоглу са биле против излизането от неутралитета, Калогеропулос, Карапанос и още един министър биле за излизането от неутралитета, защото то представлявало по-малко зло.

Вечерта в 10 1/2 ч. се събра Коронен съвет, след което правителството подаде оставка, без да вземе решение относно отговора, който трябваше да се даде на Франция. Кралят прие оставката. Положението на краля стана много трудно: офицерите го напущаха, генералите го съветваха да напусне неутралитета, за да тури ред в армията. Ген. Москопуло се видя принуден да напусне поста си и се заместваше временно от подпол. Стратигос.

Гранси беше много недоволен. Калогеропуло трябвало да вземе върху себе си трудната задача, да съобщи на Франция, че Гърция не може да напусне неутралитета и след това да си подаде оставката. Сега това трябва да направи новото правителство, с което кризата се продължаваше. Изобщо, гърците биле много мекушави. Единствените наши приятели, гунаристите, не смеели да заявят на краля ясно и категорично, че те не желаят излизането от неутралитета и че са готови да поемат върху себе си цялата отговорност. Само тогава кралят би се решил да действува енергично, при все това Гранси намираше, че всичко още не е загубено и че трябва да се вярва на краля, който е твърдо решен да запази неутралитета.

На 2 октомври Фалкенхаузен ми съобщи, че съветвал краля, ако Съглашението предяви нови искания, кралят да замине при войските в Тива и Лариса и от там да подаде ултиматум до Съглашението да преуста-нови насилническите мерки, в противен случай – да нападне левия фланг на съглашенските войски със съсредоточените войски на III и IV корпуси, около 20 000 души. Съглашението може да заеме Пирей и Атина, но повече от това то не могло да направи нищо. Кралят се бил уж съгласил с този план. Всичко било наредено; при първата опасност, подполк. Метакса с верните на краля лица, щял да се яви в двореца, за да улесни заминаването на краля.

„Това е един план, върху който работя от цели осем месеца, ми каза Фалкенлаузен, надявам се де успея“.

Планът на Фалкенхаузен ми се показа не сериозен как можеше да се реши кралят на такава мярка? Достатъчни ли ще бъдат войските, с които той разполага за една такава авантюра и ще рискува ли кралят трона и династията си? Как щеше да се остави на произвола на съдбата столицата, Пирей, целия Пелопонес и голяма част от армията? Съглашението веднага щеше да детронира краля и щеше да пренесе революцията в цяла Гърция; тогаз Венизелос щеше да дойде в Атина и щеше да стане господар на положението.

Между това, Съглашението не преставаше да предявява все по-големи искания:

На 1 октомври командующия съюзния флот, французския адмирал Фурние, подаде ултиматум, с който искаше:

1) Немедлено отстранение на германците, които бяха още останали в Гърция.

2) Ограничение действията на запасните, на които да не се позволява да оскърбяват революционерите.

3) Сменяване на някой висши полицейски чиновници.

Този ултиматум стана известен едва когато изтичаше срока му, на 6 октомври, по обед. Понеже правителството си беше подало вече оставката, срока бе продължен до 9-и октомври. След изтичането на този срок, адмирала си запазваше правото сам да изпълни тия искания.

Съглашението не разрешаваше сношенията на правителството с гръцките пълномощни министри, освен с тия в страните на Съглашението.

Във външния порт на Пирея чакаха 6 транспортни параходи с войски, готови да дебаркират в Пирей.

От Атина постоянно се изпращаха за Тесалия бойни припаси и материална част за артилерията на IV. корпус, която ги беше загубила в Кавала. С това се гонеше двояка цел: да се образува в Тесалия едно ядро, на което да може да се опре краля и да се отстрани от Атина една част от материалите, изложени на залавяне при един евентуален десант на съглашенски войски.

Тук трябва да се забележи, че направеното официозно предложение от Франция за безусловното и немедлено излизане на Гърция от неутралитета, не се споделяше от Италия. Италианските вестници писаха, че помощта на Гърция щяла да бъде много малка, а нейните претенции много големи, за това трябвало да се отклони, на всяка цена, нейното участие във войната.

Това несъгласие на съюзниците от Антантата правеше краля по твърд в решението си да запази на всяка цена неутралитета. „Есперини“ писа, че кралят казал на едно видно политическо лице, че той предпочита да загуби трона си, отколкото, за да го запази, да стъпи на трупа на Гърция.

 

Ново министерство на Ламброс.

Новото министерство се състави към 10 октомври от висши чиновници, предани на краля. Каква ще бъде политиката на новото правителство се вижда от това, че министърът на войната генерал Дракос, беше близък приятел на Дусманис, а министърът на марината адмирал Дамянос, беше дълбоко предан човек на краля.

Правителството се обяви за служебно и напълно в разположението на Съглашението; последното, обаче, не влезе и с него в „контакт“. То заяви, че от сега нататък ще признава само едно правителство – това на Венизелос и ако кралят не иска да го повика на власт, то ще признае Венизелос за председател на гръцкото правителство, представителите на Съглашението ще заминат в Солун или Митилин и ще остават краля сам в Атина.

 

Заемане на гръцкия военен флот.

Едва съставено правителството на Ламброс, Съглашението излезе с нови искания. Тези последните не се предявиха чрез дипломатическите представители, а чрез адмирала Фурние.

Нотата на Фурние се получи в 8 1/2 ч. вечерта на 10 октомври. С тая нота се искаше:

1) Предаването на лекия флот,

2) Разоръжването на големите военни параходи, като се изкарат затворите на оръдията, торпилите и бойните припаси.

3) Окупирването на известни портове.

4) Контрола по всички гръцки железници.

5) Заемането на батареите при входа на Саламинския залив.

6) Разоръжването на батареите на Саламин, Свети Георги и Перама.

7) Изкарването затворите на всички брегови оръдия в Пирей и контрол върху пристанището на Пирей.

Срок на отговора – до 1 часа на 11 октомври.

В Министерския съвет и в Коронния съвет се взе решение да се приемат всички условия на адмирала, като се протестира. Даде се още същия ден заповед на екипажите да напуснат параходите и на батареите – да позволят заемането им.

Изпразването на параходите започна още в 3 часа сутринта на 11 октомври. Свалиха се архивите, бойните припаси, затворите на оръдията, вещите на моряците и всичко това се пренесе на автомобили в Атина.

Правителството отказа да закара параходите при Съюзния флот в Керацини, понеже никой от гръцките офицери не се съгласи да вземе участие в маневрата. В 3 ч. сл[ед] пладне напуснатите параходи почнаха да се ремаркират при съюзния флот. В арсенала останаха само най-големите броненосци: Килкис, Лемнос и Аверов. Свалени бяха всички гръцки знамена от параходите, въпреки настояванията на французите да не се свалят те, тъй като параходите оставаха, все пак, гръцки.

Гръцкия флот беше само секвестиран, той нямаше да се употреби във военни действия. Гърция можеше да си го вземе обратно, стига само да се реши да излезе от неутралитета – главната цел за заемането на флота.

Французите заеха двата малки острови Лерон и Кири, с бойните припаси на гръцкия флот.

Гарнизоните напуснаха батареите в Кастела, Пунта, Скараманга, Агиос Козмас, Пендалия, като оставиха при тях по двама войника, със заповед да ги предадат на съглашенските части, които биха дошле да ги заемат.

Екипажите на параходите пристигнаха в Атина една част по железницата, друга част пеша. Тълпата даваше израз на възмущението си с виковете: „Долу предателите, да живее краля!“ Разсилните на нашата легация изкараха стомни с вода, за да напоят жадните моряци. Странно, наистина явление: приятелите на Гърция гонят нейните защитници, а „вековните врагове“ им дават вода!...

Идеше сега редът на армията. Ако се поиска и нейното разоръжаване, това щеше да стане без съпротива. Но ако Съглашението иска да докара Венизелос в Атина, какво щеше да бъде положението на краля? Вероятно той ще бъде принуден да се оттегли в Лариса, тогава какво щяха да правят неутралните? Ако те го последват, заедно с представителите на Централните държави, тогаз това би означавало, че Съглашението обявява война на официална Гърция.

Нямахме нито минута спокойствие: всеки ден нови опасности, нови тревоги. Ще заминаваме ли в Лариса, или ще останем в Атина? Днес заминаването на краля се показва невъзможно: Кралят ще приеме всички условия й ще остане в Атина, и ние с него: Съглашението няма да смее да принуди краля на крайни мерки. На другия ден настроението се променяше: Съглашението ще отиде до край, Кралят трябва да напусне Атина, – гответе вещите, горете архивите, бъдете готови за път!

Майор Кондоянис написа в „Есперини“ отворено писмо до Сарай, с което му казваше, че гръцкия офицер и гръцката армия го мрази за неговите нечовешки и оскърбителни отношения. Една армия, каквато е гръцката, не може да се води на бой с камшик в ръка. Тя ще се бие с въодушевление само когато види, че кралят е свободен да избере пътя на Гърция, в противен случай и да я заведат на бой, тя ще мине към страната на противника.

Това отворено писмо направи голямо впечатление, защото отговаряше на болките и настроението на по-голямата част от гръцкия народ.

Но Съглашението не искаше и да знае. То излезе с нови искания, предадени пак чрез адмирал Фурние, а именно:

1) Запрещение да се изпращат в Лариса и Тесалия каквито и да било военни материали, войски и офицери с оръжие. Пътуването на отделни лица се разрешава, доколкото не се злоупотребява с него.

2) Окупиране със съюзни команди на всички гари по железопътната линия Атина –Лариса.

3) Контрол на полицията в цяла Гърция, като при всеки гръцки началник се назначи подначалник от съюзните войски.

4) Отстранение на някои офицери.

Тия нови искания даваха вече резултати: Съглашението спря пренасянето на 10-и п[ехотен] полк от Корфу в Превеза и Арта, на 15-и полк от Левкада в Арта и зае в Лариса един трен с бойни припаси, предназначени за Ламия.

Двама германски и един австрийски куриери бяха заловени от англо-френците. Жан Хербет писа, че Съглашението не трябва да се намесва във вътрешните работи на Гърция, но трябва да вземе мерки за безопасността на войските в Македония, понеже има доказателства, че българските войски се информират от Атина. Очакваха са, прочее, нови искания на Антанта:

1) Обезоръжаване на гръцката армия.

2) Преместване на събраните в Лариса гръцки войски.

3) Отдалечаване на персонала на Централните легации.

4) Дохождането на Венизелос в Атина.

Тия искания идеха да се изпълнят от краля. Какво щеше да стане по нататък?

На банкета, даден в Солун от комитета, на Народната отбрана, Венизелос държал реч, в която нарекъл краля само със собственото му име, Константин и която свършил с възгласа: „Долу краля, да живее Републиката!“

На 16 октомври кралят направи преглед на моряците от флота и на войниците от 2 пех[отна] дивизия, построени на военния плац. Кралят на кон, придружен от свитата си, едва си пробиваше път между много-бройната тълпа, която го акламираше и викаше: „Да живее нашия кръстник, долу предателите! Плюем на мустаците на Кондуриотис“. След прегледа тълпата тръгна за града, гдето буйно манифестираше чувствата си за краля.

Положението отиваше към подобрение. Контактът с правителството се установи: всички съглашенски министри посетиха правителството. Последното протестира за исканията на адмирала; особено тежки му се показваха, исканията относително контрола на полицията.

В един разговор с бившия министър от кабинета на Калогеропулос – г. Кафтанджоглу, този последния ми каза: „Съглашението няма достатъчно сили, за да се наложи на Гърция. Ако то поиска разоръжаването ще произлезе контрареволюция. Разпоредено е да се пренесат войските от Пелопонес в Лариса, на малки групи и в цивилно облекло. ...(?) Атина ще бъде напусната, но запасните ще задържат околните височини. Съглашението не може да ги заеме, защото не разполага с достатъчно войски“... Това беше стария проект на Фалкенхаузен за отиването на краля и правителството при войските в Лариса, който се осуети с новите искания на Съглашението.

След парада и шумните манифестации из улиците, адмирал Фурние дебаркира около 1000 френски и италиански моряци, при пълно въоръжение, с които зае двете батареи на Кастела и Св. Константин, електрическата железница Пирей-Атина, пристанището на Пирей, кметството и постави патрули из градът. Друг отряд от 150 души с картечници зае градския театър в Атина. Караула във Френската легация се засили. Голяма тълпа се събра пред градския театър и изказваше възмущението си. Гръцките войски разгониха тълпата, която се отправи към легацията на Северо-Американските Щати, за да връчи един протест от името на гръцкия народ.

Адмиралът оправдаваше тази мярка с „нежелателните инциденти“ станали след парада.

Контрольорите по железницата за Лариса не допущаха да се изпращат никакви храни за войските. За всяко изпращане на храни, трябваше да се иска писмено разрешение.

Гръцката столица при личеше на казарма. Пред къщата на Венизелос стоеше цял ескадрон в конен строй.

 

Опити на Краля да облекчи положението.

На 18 окт. германския военен аташе, капитан фон Фалкенхаузен, ми съобщи под най-голям секрет и с условие да не го кажа даже на Пасаров, че между 1 и 8 окт. пристигнали в Солун 11 полка съглашенски войски: 4 руски, 2 италиански, 3 английски и 2 французки.

Тези грамадни подкрепления осуетявали окончателно заминаването на краля при войските в Лариса и обявяването война на Съглашението. За такава една акция гръцките войски нямали достатъчно бойни припаси и ако не сполучат да пробият левия фланг на французите, за да се съединят с германските(??) войски, те ще изпаднат в едно твърде тежко положение; по тези именно причини, плана за Лариса бил съвършено напуснат.

Съществувал и друг един план: да се съсредоточат гръцките войски в Пелопонес, където да замине и краля. Този план бил предложен най-напред от руския пълномощен министър княз Демидов(?) и се подкрепял и от австро-унгарския пълномощен министър Силази. Против него били, обаче, всички други министри на Централния съюз, включително и краля.

Франция била решена да изпълни до край своя план, който се състоял в постепенното окупирване на Гърция и докарването в Атина на Венизелос. Какво щеше да стане тогаз с краля? Никой не можеше да предвиди, но най-вероятно било, че кралят ще бъде детрониран. Твърде възможно било да произлязат кървави сблъсквания с народа и народни вълнения против съглашенските войски за защитата на краля, въстания, които не се поддържали нито от правителството, нито от краля.

За да облекчи положението на Гърция, кралят повикал вчера при себе си английския пълномощен министър сър Елиот и му заявил, че Гърция никога няма да излезе срещу Съглашението, за гаранция на което обещал да разпусне набора 1913 г., както и свиканите на обучение неслужили войници. Сър Елиот се съгласил с краля и нарекъл луд французкия си колега Гилмен. Обещал да иска от своето правителство да спре натиска върху Гърция. Кралят и Елиот се разделили много доволни един от други. За сега единствената надежда на краля била посредничеството на Англия; ако и тя не се осъществи, всичко било свършено!

Същата вечер в. „Есперини Неа Асти“, а на другата сутрин и органите на Гунарис, излязоха със същите почти съобщения. Гръцкото правителство се показа оптимистично, но това не беше за дълго.

Французкият военен аташе, генерал Буские, остави на краля една записка с новите искания на Съглашението, а именно:

1. Да се пренесат в Пелопонес съсредоточените в Тесалия гръцки войски.

2. Да се предадат бойните им припаси.

3. Да се уволнят, освен набора 1913 г., още и набора 1914 г.

С това Гърция оставаше само с набора 1915 г., постъпил преди два месеца, следователно още не обучен. Предаването на бойните припаси беше равносилно с обезоръжаването на Гърция.

С каква цел бяха направени тези искания? Очевидно – за да се докара в Атина безпрепятствено Венизелос и временното правителство. Кралят обърнал вниманието на Буские върху това и отхвърлил всичките искания, като оттеглил и направените на сър Елиот предложения.

Положението влезе изведнъж в остра фаза, толкова остра, колкото не е бивала никога до сега. Началникът на контролата върху пресата, по заповед на адмирала Фурние, предписа на някои гунаристки вестници да престанат да печатат статии вредни на Съглашението, в противен случай заплашваше да спре излизането им.

Двата тия въпроса: обезоръжаването на гръцката армия и налагането цензура на някои вестници, занимаваха духовете в продължение на цяла седмица. Всеки ден министрите се съвещаваха по няколко пъти в деня, а пресата разпространяваше най-разнообразни слухове.

Принудителното събиране на войници в Македония не даваше резултати. Доброволци от островите и от Крит постъпваха твърде малко: народа оставаше верен на краля.

Французите поискаха 200 вагона от линията Атина-Лариса, за да усилят подвижния материал на македонските железници, но получиха само 50 вагона.

Пренасянето на войски и материали в Лариса беше окончателно спряно.

Патрулирането на французките войски в Атина ставаше само през деня. Всеки ден, към 4 часа сл[ед] пладне, една команда от 20-30 французки моряци, при офицер, излизаше от Заппион и обикаляше улиците на столицата, като минаваше през двата площада: Синтагма и Омония. Пред тази команда вървеше друга, гръцка команда, за да пази французите от нападки и оскърбления. Правителството апелира към запасните да не провокират чужденците. Напрежението достигна до своя връх. Всички чувствуваха, че по-нататък така не можеше да се отива. Една от двете страни трябваше да отстъпи. При отказа на краля да изпълни исканията на Съглашението, това последното трябваше, или да отиде до край, като докара Венизелос в Атина и изгони краля, или да смекчи натиска върху Гърция.

Но Съглашението не беше единодушно за такава една крайна мярка.

В съвета в Булон надделя мнението да се поддържат сърдечни и приятелски отношения с кралска Гърция, каквито се диктуваха от нейния благосклонен неутралитет. Да се подкрепя морално и материално временното правителство на Венизелос до толкова до колкото то спомага на целите на Съглашението.

Решенията в Булон станаха известни в Атина към 26 октомври 1916 г. Те внасяха едно значително подобрение в отношенията с краля. Всички пълномощни министри на Съглашението побързаха да изкажат симпатиите си към краля и готовността си да уредят висящите въпроси. Последваха цяла редица от аудиенции. Най-напред се яви при краля французкият пълномощен министър Гилмен, след него английския сър Елиот, италианския граф Боздари, руския княз Демидов; посети краля, даже и адмирал Фурние. Гилмен излезе с едно комюнике, в което заяви, че отношенията с официална Гърция са значително променени и изказа надежди за повръщане на гръцкия флот. Съглашението не настояваше вече за уволнението набора 1914; требваше да се уволни само набора 1913 г. и неслужилите войници; не се настояваше вече за пренасянето на гръцките войски от Тесалия в Пелопонес; III и IV гръцки корпуси трябваше да се пренесат малко по на юг, но все още в Северна Гърция.

Гръцкото правителство се задължаваше да не пречи на народното движение, доколкото то е антибългарско. С други думи, всеки който искаше да замине за Солун за да се бие против българите – можеше да го направи безпрепятствено! На временното правителство се отпуснаха 10 милиона драхми без лихва, обещаха да се даде оръжие, дрехи и пр.

Причините за този рязък обрат в поведението на Съглашението са следующите:

1) Искрените заявления на краля, че Гърция няма никога да отиде против Съглашението.

2) Компрометирването на народното движение за излизане на Гърция из неутралитета; последната даде ясно да се разбере, че тя може да бъде полезна за Съглашението само със съгласието на краля.

3) Докладът на един депутат, личен приятел на Бриян, най-после.

4) Успехите на Макензен (?) в Добруджа.

Положението се подобри, вестниците отбелязаха, с радост, че на 26 октомври за пръв път французкия патрул не излезе да направи обиколката си от Заппиона. Съглашението вдигна контрола върху пощата и телеграфа. Кралят можеше да кореспондира шифровано със странство. Отряда от Заппион се вдигна. Позволи се на 1/3 от екипажа на лекия флот да се върне на параходите. На 28 октомври, при една нова среща с Гилмен, краля се съгласи да се пренесат остатъците на III и IV гръцки корпуси в Пелопонес. Докога щеше да продължи, обаче, медения месец на това помирение? Още от сега се предвиждаше, че Съглашението скоро ще започне старата си песен...

Кафтанджооглу ме уверяваше, че допускането заминаването на доброволци против България с нищо няма да измени досегашното положение, защото които искаха да заминат, са вече заминали, или ако още не бяха заминали, те трябваше и без това да заминат. Нови доброволци нямало повече да има. Останалите в армията офицери били верни на краля и са подписали протокол, че няма да отидат с Венизелос.

 

Катастрофа на два гръцки параходи.

Една нещастна случка възбуди силно общественото мнение в Гърция против Германия и засили отново мерките на Съглашението против Гърция.

На 28 октомври 9 ч. вечерта, гръцкия параход „Ангелики“ с около 100 души пътници и 490 души доброволци за революционната армия: офицери, долни чинове и моряци, на път за Солун, като дошъл до Флевос, в териториалните води на Гърция, бил потопен от един взрив в предната му част.

Причината на взрива беше не изяснена. Вестниците на Венизелос не закъсняха да хвърлят обвинението върху германските подводни лодки. Разказа на капитана на парахода и на другите спасени пътници даваше, обаче, да се разбере, че взрива е причинен, или от плавающи мини, или от експлозия в самия параход.

Възмущението беше голямо. Морските работници от Пирей обявиха стачка, която нямаше да спрат, докато правителството не осигури мореплаването.

Напразно германския пълном[ощен] министър граф Мирбах излезе с опровержение, че парахода не е торпилиран от германска подводница, напразно той уверяваше, че никакъв гръцки параход не е бил потопяван, ако той не е носил военна контрабанда или доброволци. Гръцкото правителство назначи комисия от морски офицери, които заявиха, че не могат да се произнесат, докато не се изкара парахода на поправка.

Тъкмо се водеше полемиката между органите на Венизолос и на правителството, на 1 ноември се узна, че парахода „Кики Исана“, по-голям от „Ангелики“, е торпилиран на същото място, при Флевос.

Коя беше причината? Можеше ли да се допусне, че това е работа на германците? Логично ли беше да се възбужда общественото мнение за някакви 200–300 доброволци?

Морският работнически синдикат искаше погребението на жертвите да се извърши в Атина, в присъствието на целия град, да се затворят магазините, да спрат трамваите. Но правителството не се съгласи на тия искания и погребението стана в Пирея. Присъствува адмирал Фурние с целия си щаб. Между многото венци имаше такива и от Фурние и Съюзния флот. Тези два венци се разнасяха преди това из градът с автомобили, държани от французки моряци.

Адмирал Фурние съобщи, че плаването между Флевас и Егина, по-близо от 20 мили от бреговете е опасно и трябва да се избягва.

Какво означава това? Това показва, че двете катастрофи се дължаха не на германски подводници, а на поставените в Керацини мини, които от последните бури са се откъснали и плаваха край бреговете. Ако, наистина, опасността идеше от германски подводници, можеше ли да се определи на какво разстояние от бреговете плаването е опасно и на какво е безопасно? Комюникето на Фурние не беше ли едно признание за истинските причини на катастрофата? И не правеше ли то излишно присъствието на адмирала и на неговите венци на погребението на жертвите?

Стачката на морските работници продължаваше. Искането да се осигури мореплаването и заявлението на германския пълном[ощен] министър, че ще се торпилират всички гръцки параходи, които носят военна контрабанда и доброволци за народната армия, правеше трудно разрешението й. Гръцкото правителство нямаше друго средство, за да осигури мореплаването, освен да забрани на арматьорите да взимат на гръцки параходи контрабанда, или да пренасят доброволци, нещо което увреждаше силно интересите на Съглашението. Правителството се намираше между два огъня: за да угоди на едната страна, трябваше да разсърди другата.

Но за да се тури край на стачката, правителството се принуди да вземе и тази крайна мярка. То отпусна исканите 60 000 драхми обезщетение на семействата на жертвите и „препоръча“ на арматьорите да не вземат военна контрабанда и доброволци. Стачката се прекрати и на 7 ноември работата почна нормално.

На 7 ноември вестниците „Патрас“ и „Месаже д'Атен“ напечатаха писмата на депутата Калимассиотис до германския консул в Пирей – Плок, от които се виждаше ясно участието на депутата в снабдяването с бензин на германските подводници. Калимассиотис излезе с отворено писмо, в което казваше, че тия писма, са фалшиви и искаше намесата на прокурора. Тази афера подигна голям шум и състави един голям скандал. Истината не можа да се докаже.

Вестник „Матен“ от 4 ноември твърдеше, че централните легации в Атина съобщавали на германските подводници сведения за движението на параходите и искаше тяхното премахване от Атина.

Като по даден сигнал, Съглашението почна една усилена кампания за махването на нашите легации. За тази цел се подигна въпроса за снабдяването с бензин на германските подводници, за същата цел се използува и катастрофата на двата гръцки парахода при Флевас. Съглашението настояваше, че легациите на Централните държави са център на шпионската мрежа в Гърция и искаше да се махнат от Атина.

 

Опити на временното правителство да разпространи революцията в Тесалия.

На 9 ноември 1916 год. войските на Народната отбрана нападнали един евзонски пост на р. Алиакмон (Бистрица), която беше установена като граница между кралските и революционните войски, унищожили го и заели селата около Екатерини и самия град. Гръцкият отряд, който се намирал в Екатерини, отстъпил на височините южно от града и поискал подкрепления от Лариса. Френския контрольор по железниците в Лариса не позволил, обаче, на подкрепленията да заминат. Изпратени били по обикновен път 2 роти към Екатерини и други 2 роти към Сервия (Селфидже), където се забелязвали революционери; от Атина била изпратени други подкрепления с артилерия. Революционерите, също така, изпратили подкрепления от Солун.

По предложение на французкия военен аташе, генерал Буские, който замина нарочно за това в Солун, 1 трен с 280 французи от Солун зае гарата Екатерини с цел да се образува една неутрална зона между революционните и кралски войски, която да се заема само от френски войски.

Настъплението на революционерите на юг от Алиакмон силно безпокоеше правителството и краля. Още не бяха тръгнали III и IV гръцки корпуси и почваха опитите да се разпространи революцията и в Тесалия, въпреки дадените от Съглашението обещания, че реката ще служи като граница. Отказа на французкия контрольор да допусне заминаването на подкрепленията беше, също така, нарушение на споразумението между краля и Съглашението.

 

Нови искания на Съглашението.

Споразумението постигнато с толкова труд между Краля и Съглашението почна бърже да се изпарява. Адмирал Фурние излезе с нови искания: да се продаде на Франция лекия флот на Гърция, за да се охраняват с него гръцките брегове и параходите в Егейското море против германските подводници. Лекия флот трябваше да пътува с французко знаме и французки екипаж. Оценен беше за 40 милиона драхми, които Франция предлагаше да брои веднага на Гърция.

В 10 часа вечерта на 3-и ноември се свика Министерския съвет, под председателството на краля. Към 1 часа по обед на другия ден, правителството излезе с комюнике, с което отхвърли предложението. За да покрие отговорността си, правителството свика в 4 ч. след пладне Коронен съвет, в който взеха участие: Заимис, Драгумис, Раллис, Скулудис, Гунарис, Калогеропулос, Димитракопулос, Ламброс и Залакоста. Коронния съвет потвърди решението на Министерския съвет: Гърция не можеше да позволи, щото нейния флот да служи като бойно средство против Германия.

На 11 ноември, по инициативата на австро-унгарския пълномощен министър Силази и без знанието на респективните правителства, с които нямаше никаква връзка, пълномощните министри на Централните държави подадоха една нота, с която се предупреждаваше гръцкото правителство, че предаването на Съглашението на бойните материали на гръцката армия ще се счита като неприятелски акт спрямо Централните държави. Нотата се връчи от германския пълномощен министър, граф Мирбах и не можеше да има друга цел, освен да се подкрепи гръцкото правителство в отказа му да предаде на Съглашението оръжието и бойните припаси.

На другия ден, неделя, 12 ноември, патриотическите дружества в Атина се събраха във военния клуб, за да обсъдят положението. На това събрание армията, в лицето на своите офицери, се поставяше в контакт с народа Събранието реши, че Гърция не може да отстъпва повече нищо и че ако Съглашението настоява да иска предаването на оръжието, армията няма да изпълни това искане, а ще се оттегли в Тесалия и ще обяви контрареволюция против Съглашението. Реши се още да се иска от правителството да отстрани от Атина ония висши офицери и чиновници, които агитираха в полза на революционното движение.

Французкия военен министър, генерал Рок, пристигна в Солун към 3 ноември 1916 година и посети бойната линия на Източната армия. На това посещение се отдаваше голямо значение: трябваше да се реши да се усили ли армията на Сарай с още 200–300 хиляди души, или да се оттегли съвсем Източната армия от Македония. На 15 ноември, на връщане през Атина, генерал Рок посети краля и министър-председателя Ламброс. Срещата с всеки един от тях продължи повече от един час и половина. Министърът настоявал да се предадат оръжието, бойните припаси, железниците и да се улесни заминаването на офицерите и чиновниците революционери за Солун. Кралят отстъпил по въпроса за заминаване на офицерите и чиновниците-революционери, но относително предаването на оръжието и бойните припаси казал, че това е работа на правителството.

След визитата, която французкия военен министър направи на министър-председателя, състоя се един продължителен Министерски съвет, в който се реши да не се приема искането за предаване на оръжието.

Вследствие честите торпилирвания на параходите, превозването по море стана опасно, затова Съглашението искаше да използува за превозването на войски и материали гръцките железници от Коринт до Екатерини. Ако се приемеха новите искания на Съглашението, с неутралитета на Гърция беше свършено и нашето стоене в Гърция ставаше повече невъзможно.

Сарай поиска от гръцкото правителство нови 50 вагона от линията Лариса-Екатерини за да ги използува за нуждите на Източната армия: Гърция даде колкото можеше, но последното искане тя не можеше повече да удовлетвори и отказа.

 

Заминаването от Атина на персонала на легациите и поданиците на Централните държави.

В неделя, 19 ноември 1916 година, към 6 часа сл[ед] обед, дойде в легацията - един французки морски офицер, който носеше едно запечатано писмо. Пълномощният министър беше в Германската легация. В негово отсъствие прие го секретаря г. Баламезов. Французкият офицер предаде, срещу подпис, писмото на адмирала Фурние, с приблизително следующето съдържание:

„Предвид на шпионажа, който легациите на Централните държави упражняват във вреда на Съглашението, по-нататъшното стоене на тия легации в Гърция става невъзможно, затова Ви се предлага в сряда, 8 ч. сутринта, да се намерите с персонала на легацията на пристанището в Пирей, гдето особена лодка ще пренесе багажа и хората върху гръцкия параход „Марина Вада“, след което специален параход ще Ви отведе в Кавала или Марсилия“.

Още същата вечер подобни писма бяха получени и в другите съюзни легации. Германската и Австро-унгарската легации отказаха да приемат писмата, които бяха оставени на вратаря. Пълномощните министри решиха да не отварят писмата, а да ги предадат на други ден на министъра на външните работи.

На другия ден, 20 ноември, германския пълномощен министър граф Мирбах, предаде писмото на гръцкия министър на външните работи. Писмото се разпечата пред този последния. Гръцкото правителство съ-ветваше да не заминаваме. На въпроса: може ли то да гарантира нашето пребиваване в Атина, отговори, че може, но до известна степен. Тогава заминаването беше решено. Гръцкото правителство се опита само да го от-ложи за събота, 25 ноември, обаче адмирала отговори, че деня не може да се отлага, но разреши да тръгнем вместо в 8 часа сутринта, в 11 часа вечерта и то направо за Кавала, с гръцки параход.

21 ноември. Пълномощните министри се явиха на прощална аудиенция при краля. Аз се разписах в двореца и се явих на прощална визита в гръцкия Щаб на армията.

Подполковника Палис ми каза:

„Гърция е решена да запази неутралитета на всяка цена, защото знаем, че Германия ще направи всичко възможно, за да запази положението на Балканите.( Нещо което, за жалост, тя не направи.) Примерът на Румъния ни показва какво трябва да бъде нашето поведение. Каквото и да стане, даже и да дойде Венизелос в Атина, нещо което не вярвам, трябва да знаете, че кралят няма да излезе от неутралитета. Гръцкото правителство няма да предаде оръжието; ако стане нужда, ние ще го раздадем на запасните и на населението и ще кажем: „Предаваме оръжието, но елате и си го вземете“.

Капитан Лйотис, който скоро се беше върнал от Лариса, ми съобщи, че видял в този град 5000 дезертьори от армията на Народната отбрана, избягали от Солун. Една част от тях биле приети в армията на краля, на други намерили работа. Неутралната зона била установена, за да се пречи на дезертирането. Гръцкия Генерален щаб устроил чети от запасни, командувани от офицери, които нападали обозите и малките войскови команди. Четите щели да разрушат мостовете по линията Екатерини-Солун щом тя бъде заета от французите. „Жалко само, че така скоро напуснахте Битоля, каза той, защото намиращите се там чети останаха изолирани“.

За тия чети германския военен аташе беше похарчил повече от 100 хиляди драхми, те пренасяха напоследък нашите куриери.

Всички офицери от Генералния щаб ми изказаха симпатиите и възмущението си от поведението на Съглашението.

Дните 20, 21 ноември минаха в усилена работа. Легацията беше поверена на Съединените Щати, с които не бяхме във война. В нея установи бюрото си военния аташе, който дигна американско знаме. Никой не знаеше какво да прави с излишните си пари. Всички помнеха как лошо бяха третирани консулствата при изгонването им от Солун и никой не се осмеляваше да носи ценности или каквито и да било секретни документи.

На 22-и ноември Щаба на армията отпусна на всяка легация по 4 военни камиони. Аз заминах с автомобила на нашия пълномощен министър.

Вън от града студенти направиха овация на нашия автомобил, а в Пирей гражданите сваляха шапка пред малкото българско знаме на нашия автомобил.

Парахода „Микали“ беше вече пълен с персонала на легациите. Група антантски журналисти: италианци, руси и англичани, правеха фотографически снимки.

Един французки морски офицер, същия който беше връчил писмата, проверяваше по списък персонала на легациите. Офицерът беше седнал, а пълномощните министри стояха прави...

Министерството на външните работи беше изпратило един млад свой чиновник, който ни придружи до Кавала.

Към 12 часа през нощта парахода напусна Пирея.

На кралския дебаркадер кралица София, придружена от принцеса Елена, дълго време след заминаването на парахода махаше още бела кърпичка ... С нашето заминаване отлетяваха и последните й надежди... Какво щеше да стане с краля и династията за в бъдеще? Какво ще стане с Гърция? Да става каквото ще! Нашите мисли бяха устремени вече към неизвестното бъдеще, което чакаше нашите страни, към края на войната. Че ще имаме на среша още един противник – Гърция, в това никой не се съмняваше. Дойдоха ли работите до този край, те неминуемо щяха да продължат и по-нататък. Съглашението вършеше работата си с една неумолима планомерност, крайната цел на която беше да изкара принудително Гърция из неутралитета и да я тикне, против волята й, във война. За тази цел Франция употреби нечовешки и крайно брутални средства. Щеше ли да се спре сега, когато беше употребила и последното средство?

Сервираха ни отлична вечеря, всичко за сметка на гръцкото правителство. Парахода беше един от най-луксозните гръцки параходи. Всички пътници изглеждаха уморени, никой не беше спал през последните три нощи, за това след вечеря всички се прибраха в каютите си.

23 ноември. Морето беше тихо, пътуването приятно.

Два английски монитора придружаваха нашия параход и ни пазеха от германски подводни лодки... Странно наистина, неприятели ни пазеха от приятели! Но последните събития ни бяха привикнали на много такива куриози нищо не ни се показваше вече невъзможно! Така напр. някои от дамите се страхуваха да не би английските монитори да ни потопят, като хвърлят отпосле вината върху германските подводници!

Към 4 часа сл[ед] пладне бяхме вече пред Кавала. Градът се белееше отдалеч. Понеже беше късно, влизането ни в Канала се отложи за другия ден. Преспахме в Скала Агия - Панагия. Хората бяха вече отпочинали, всички бяха весели, устрои се концерт с пеене и музика.

24 ноември сутринта, към 8 часа, парахода потегли за Кавала. На средната мачта се издигна бял флаг, на предната български, а на заднята – съюзните три флага. Английските монитори издигнаха също бели флагове.

Бавно се приближавахме към града, гдето не се забелязваше никакво движение. Парахода спре близо до пристанището, а английските монитори застанаха доста далеч зад него.

Предстоеше ни да влезем в едно пристанище заето с войски, при пълна бойна готовност. Знаеха ли там за нашето пътувание?

Свалиха една лодка и на нея влязоха: българския пълномощен министър г. Пасаров, германския военен аташе капитан фон Фалкенхаузен, в униформа и аз. Лодката бавно приближаваше към града, в който цареше гробна тишина; градът изглеждаше мъртъв, би казал човек, че в него няма жива душа. Най-после, на една кула на старата крепост, забелязахме един български часовой, който с ръкомахания и с повелителен глас ни заповядваше да спрем. Казах му кои сме и защо сме дошло и му заповядах да съобщи да излязат да ни посрещнат. Спряхме и чакахме да дойде някой от града.

Най-после забелязахме една моторна лодка, която бърже се приближаваше към нас от към града. На нея беше мичман Ангелов, портови комендант на града, запасен офицер от търговската марина и добре познат на г. Пасаров. Указа се, че никой не е знаел нищо за нашето идване. Когато забелязали вечерта на 23-и, да приближава нашия параход, придружен от английски военни параходи, всички помислили, че се готви неприятелски десант. Войските биле дигнати по тревога и прекарали нощта на позициите, населението било спряно по домовете си, никой нямал право да излиза на улицата. Сутринта оръдията и картечниците биле насочени в парахода и лодката и чакали всеки момент заповед за да открият огъня по нас.

Не беше ли дълг на гръцкото правителство да се помъчи да влезе във връзка със София и да предупреди нашето правителство? Ако това не е могло да направи гръцкото правителство, не се ли налагаше елементарния дълг да направи това адмирала Фурние чрез неутралните държави? Но Фурние беше свикнал на военната солдатщина и третираше хората на легациите като врагове, макар че между тях имаше деца и жени!

Мичман Ангелов ни каза, че пристанището не е минирано, но за да се покаже вид че има минни заграждания, неговата лодка изигра ролята на пилот и накара гръцкия параход да извърши няколко трудни еволюции, за да се избегнат въображаемите мини...

Влязохме в града; по улиците движението беше вече разрешено; войските се снеха от позициите.

Набързо разпределихме квартирите. Всичко от парахода слязоха 114 души: мъже, жени и деца, с огромен багаж. По-първите хора се настаниха в хотел „Кедивиял“, хазяйка на който беше известила фройлайн Колл, германка; другите се настаниха в хотел „Македония“ и „Цариград“. Големи оплаквания; най-много претендираха най-скромните чиновници, особено много се оплакваше жената на турския канцлер от консулството в Пирей.

Пристигна и началника на Инспекционната област, генерал Танев, с помощника си, германския майор Путкаммер. Големите багажи се стовариха в митницата, до самия дебаркадер. Разтоварването продължи до вечерта на тъмно, никакви лампи, в градът тъмно.

Комендантът, мичман Ангелов, обеща, че ще пренесе големия багаж през нощта, но това не можа да стане. В 8 ч. сутринта на другия ден колата бяха натоварени, но не бяха още тръгнали.

При напущането на парахода, пълномощните министри изпратиха писмо до командира на английските монитори, с което ги молеха да не откриват огън по градът до 25-и ноември вечерта. Писмото беше вече изпратено, когато аз доложих, че до тази дата не можеха да се пренесат багажите, вследствие на което помолих капитана на гръцкия параход да издействува продължение на срока поне до 26-и вечерта. Нашия пълномо-щен министър беше вече заминал за Драма и остави аз сам да се разправям с персонала на трите съюзни легации.

25 ноември. Трудностите на превозването до Драма бяха големи. От Драма не бяха още пристигнали никакви превозни средства. Първите кола с багаж тръгнаха едва в 9 ч. сутринта. Персонала на легациите с нетърпение очакваше по-скоро да замине. Първите два автомобила заминаха към 11 1/2 ч.; към 5 ч. сл[ед] пл[адне] дойдоха други два автомобила, после пристигнаха и файтони, така щото към 8 1/2 ч. вечерта заминаха и последните пътници, с изключение на граф Мирбах, барон де Гранси, консула Брайтер и няколко още германци. Големия багаж се пренасяше през цялата нощ на 25 срещу 26; последните кола тръгнаха в 4 1/2 часа сутринта на 26 ноември, с тях и 2 кола ръчен багаж.

26 ноември. В 8 часа сутринта заминаха за Драма и последните хора от Германската легация. На обед военните аташета бяха поканени в Щаба на 10-а дивизия.

Дойдоха да съобщят, че трена ще бъде готов в 3 1/2 ч. сл[ед] обед, в същност тръгнахме в 6 ч. сл[ед] пл[адне], понеже не бяха още пристигнали няколко кола с багаж.

На тръгване от Кавала, сутринта на 26-и, подадох следната телеграма до Щаба на Действующата армия, с която дадох в резюме положението на Гърция в момента на заминаването ни.

„Под знамената от набора 1914 г. около 20 000 души и от набора 1915 около 15 000, свикани на 1 октомври, или всичко заедно с офицерите 40 000 души. I. и II. гръцки корпуси по местата си. III. корпус ще се съсредоточи около Навплион, Триполис, IV. корпус около Коринт. 16-а пех[отна] дивизия от V. корпус е вече в Пиргос. Превозването на III. и IV. корпуси за новите гарнизони е вече почнало, но ще се забави поради предаването на Съглашението на други 50 вагона от линията Атина-Лариса.

Франция и Англия поискаха предаването на всички пушки, които не са на ръка у войниците, или всичко 40–50 хил. манлихерови пушки, 10 планински и 15 полски батареи, 150–200 картечници. Гръцкото правителство отказа да удовлетвори това искание, решено да раздаде пушките между запасните и да предаде само едно незначително число. Армията и народа силно възбудени от това искане, решени да не изпълнят заповедта за предаване на пушките.

Установена неутрална зона между кралска и революционна Гърция, с граници: Литохори, Селфидже, Гревена, Капопилос. Тази линия е вече заета от френски войски. Кралските войски се оттеглят на юг. Целта на неутралната зона е да се спре дезертирането на армията на Венизелос. Армията на временното правителство брои 10 000 души, от които само 3000 обучени. Другите взети на сила, бягат при пръв удобен случай. В Ла-риса има повече от 5000 дезертьори.

Готови и изпратени на бойната линия към Серес само 4 полка (дружини?) от Серската дивизия (бившия 18 п[олк] на полковник Христодулос). По-голямата част от този полк избягали с пушките в Халкидика. Изобщо, на тези войски не трябва да се дава никакво значение.

Съглашението наложи на Гърция големи улеснения за заминаването на офицерите и чиновниците, които се присъединяват към армията на Венизелос. Те не подават оставки, а запазват всички права на старшинство и пенсия. До сега заминаха за Солун около 600-700 офицери.

Целия гръцки флот е конфискуван и задържан в Пирей. Затворите на оръдията се пазят в Министерството на марината. Лекия флот, около 25 единици, се приготовлява да придружава параходите в Егейско море. Временното правителство разполага с лекия крайцер „Хидра“, контраторпильора „Темис“ и два торпильора.

На 23 ноември, докато пътувах, видях 2 торпильора и 1 контраторпильор на път от Имброс за Солун. На Тасос два монитори и 3 хангара за аероплани.“

21 ноември. На гара Ксанти трена престоя от 10 1/2 ч. вечерта до 11 ч. сутринта. Германският пълном[ощен] министър се разсърди че трена не тръгна в 7 1/2 ч. сутринта, както беше по разписанието.

В Узун Кьопру стигнахме късно през нощта, така щото можахме да си вземем сбогом само с мъжете от Турската легация, които продължиха пътя за Цариград.

На гара Одрин имаше приготвена закуска; заварихме и окръжния управител г. Розентал, но понеже беше късно през нощта, малцина слязоха да закусят.

28 ноември, вторник. Пътниците се успокоиха и не роптаеха вече. Събрах помощ за Българския Червен кръст: 250 лева от Германската легация, 250 от Австрийската, 100 от нашата легация. В София пристиг-нахме вечерта, с 6 часа закъснение. Чакахме дълго пред гарата, защото нямаше свободна линия. На гарата имаше приготвена закуска.

На 30 ноември се представих на министър-председателя г. Радославов. След като изслуша доклада ми, той счете за нужно да ме тури и мен в течение на положението със следните думи:

„Господ отплати на всички наши противници, сега редът на гърците. Щом свършим с Румъния, ще имаме работа с Гърция. Така или иначе, Гърция все ще трябва да даде нещо.

Според условията ни с Турция, турските войски трябваше да действуват само на румънския фронт, сега такива има и на Струма. Обаче аз не се страхувам от някакви турски претенции, понеже ако искат Източна Македония, ний ще им вземем Лозенград“...(?!)

В Щаба на Действующата армия се явих на 1 декември 1916 год.; представих се на началника на Оперативно отделение, подполковник Коста Георгиев, на началника на Полската канцелария, полковник Сапунаров и на н[ачални]ка-щаба на армията, полковник Луков. И тримата изказаха съмнение, че Гърция играе една комедия, за да запази добри отношения едновременно и със Съглашението, и с Централните държави. Първия въпрос, който ми зададоха, беше: не съществували споразумение между Венизелос и краля? С други думи, в Щаба на Действущата армия съществуваше още убеждението, че за да се осигурят добрите отношения с двете воюващи страни, Венизелос и кралят са си разпределили ролите: първия да държи със Съглашението, а втория – с Германия и че двамата са в пълно съгласие по между си, че враждата, която те манифестираха, не е нищо друго освен една комедия... Странно, наистина! Не бяха ли чели моите донесения, донесенията, на толкова други органи, с които е пълна архивата на Щаба на Действующата армия? Това убеждение, или даже съмнение, показва само до колко невероятни бяха събитията, които се разиграваха тогава в Гърция след нашата мобилизация и че хората с българския манталитет не можеха да повярват на истината, колкото убедително и да им се изнасяше тя! Същото съмнение изказа на другия ден и главнокомандующия, генерал Жеков.

Полковник Луков се ласкаеше от надеждата, че сега ние ще можем да претендираме за Серес, Драма и Кавала. Въпросът за Гевгели и Дойран бил вече решен от германския император: те ще бъдат български, съгласно уговорената вече формула: там където стъпи български крак в Сръбска Македония, ще бъде българско! Минало било вече времето, когато тия две местности можеха да се обещават на гърците! Сега те са завладени от българите и ще бъдат български!

Наистина, съществували разногласия между нас и германците за Румъния, но въпросът щял да се разреши от комисия. Ний настояваме при разрешението на въпроса за подялбата на Добруджа да се приложи принципа на взетото участие. Но предвид на бъдещите печалби и в други области на Румъния, ние сме щели да настояваме да се дели по-равно... В Кюстенджа плячката била грамадна – повече от 400 милиона; петрол имало грамадни количества; руският флот унищожил 15 резервоара, но имало още много ...

След като се свърши с Румъния, щяло да дойде ред и на Сарай. На Южния фронт противникът разполагал с огромна артилерия! На 1000 души се падали по 10 оръдия, докато ние сме разполагали с 2 оръдия на 1000 души; всички успехи на противника се дължели на неговата артилерия; противникът пести своята пехота, в действие влизала само сръбската пехота.

Нашата артилерия претърпяла големи загуби; голяма част останала в ръцете на противника, друга част, около 100 оръдия, биле повредени и трябвало да се заменят с нови.

Нашата Главна квартира ръководела само действието на Македонския фронт и то непосредствено само на II армия; армията на Белов (I и XI) била подчинена също на Главната квартира. На Румънския фронт частите биле подчинени напълно на Макензен.

С това свършват бележките ми като военен аташе в Атина.

По-нататък бях назначен да командувам дружина в 7 пехотен Преславски полк, който действуваше в Добруджа. На 26 дек. 1916 г. дружината ми атакува Принчипе Николау, после Ракел, и взе участие при завладяването на Мачин.

 

ЕПИЛОГ.

Краят на гръцкия неутралитет се знае: Гърция беше, най-после, въвлечена във войната. Броят на нашите противници се увеличи с още един.

Макар разстроена от дългото бездействие и обидните притеснения на Съглашението, гръцката армия увеличи страданията на нашия войник и спомогна, макар и косвено, за успеха на Източната армия в Македония. Наистина, гърците могат да се похвалят само с един единствен успех в тази война: заемането на Яребична, сражението при „Скра“, както го наричат те. Но не трябва да се забравя, че българските войски от ред години се биеха денонощно на позициите, без да можеха да бъдат сменявани с други войски. Успехът на Гърците в това сражение се дължеше повечето на умората на българския войник и на липсата на подкрепления, отколкото на бойните качества на гръцките войски. Трябва ли да се напомня, че този успех не би бил възможен, ако не беше мощната подкрепа на французката артилерия?

Гърците превъзнасят значението на тази тяхна победа и си приписват големи заслуги в крайния изход на войната. Но те забравят, че примирието завари гръцките войски на Струмския участък готови да се предадат на германците.

Французите, обаче, не забравят това, както изобщо не забравят нежеланието на Гърция да запази придобитите в Балканската война земи с кръвта на своите защитници,

И когато бойците от Източната армия се събраха в Париж през февруари 1927 г. да празнуват своя боен празник, на техния банкет името на Гърция не се спомена! Това незачитане заслугите на Гърция от страна на нейните бивши съюзници засегна болезнено душата на гърците и даде случая на гръцкия министър Михалакопуло да произнесе в камарата знаменателните думи: „Без съмнение, ние сме победени измежду победителите и победители измежду победените“.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Перипетиите, през които мина Гърция след обявяването на българската мобилизация през 1915 год., са поучителни в много отношения.

1) На първо място трябва да се отбележи, че никой народ не може да се застави да воюва на сила, щом като не са засегнати в борбата жизнените му интереси.

2) Докато държавния глава се ползува от любовта и привързаността на своя народ, никаква принудителна сила не може да застави този народ да се бие без съгласието на своя господар.

3) Държавният глава може да се лъже в преценките си, както се излъга крал Константин в непоколебимата си вяра в непобедимостта на Германия, но никога един държавен глава няма да стане чуждо оръдие и да действува против интересите на своята нация, само за угодата на чужди интереси.

4) Борбата между краля и Венизелос за поведението на Гърция през войната беше искрена и непримирима. И двамата желаеха доброто на своята страна, само че всеки един от тях виждаше това добро в две противоположни посоки.

Фактите показаха, че в този спор правото е било на страната на Венизелос, който, по-добре от краля, е разбирал неопроверганата до сега истина, че гдето е Великобритания, там е и победата.

5) В тази борба Венизелос отиде твърде далече, като се обяви против краля и раздели народа и държавата на два непримирими и враждебни лагера. На такива решителни акции могат да се отдадат само лица крайно патриоти и с голям морален престиж в страната си. Трябва да се отбележи, обаче, че такива личности съставляват голяма рядкост.

Отношенията на Съглашението към Гърция ни навеждат към следните размишления:

Когато влязат в игра жизнените интереси на една държава, всички съображения от морален, хуманитарен или международен характер, губят всякакво значение.

Германия наруши неутралитета на Белгия, защото нейните войски трябваше да минат през Белгия, за да обходят отбранителните линии на Франция. Същата Германия, обаче, не се реши да наруши неутралитета на Швейцария, защото знаеше, че Швейцария ще й укаже голямо съпротивление.

Също така. Съглашението наруши неутралитета на Гърция, като стовари войските си в Солун, за да помогне на сръбската армия.

За своите нужди и за своята безопасност, Източната армия и Съглашението не се спряха пред нищо: правата на Гърция бяха суспендирани в собствената й територия, чужденци се разполагаха в нея като у дома си. Какво значение имаха протестите на правителството и омразата на гръцкия народ към Съглашението? Те бяха глас въпиющ в пустинята! Правото може да се респектира само тогава, когато е подкрепено със сила!

Франция беше ангажирала във войната жизнените си интереси. Тя трябваше да победи на всяка цена. Посоката Солун-Ниш играеше за нея първостепенно значение, тя трябваше да я осигури с добро или с зло. Трябва ли да се осъжда за това? Не! Както не можеше да се осъди противната страна, ако настъпеше в гръцка територия. Българските и германски войски не преследваха през декември 1915 година; това бешетяхна грешка! Но те не се поколебаха да настъпят в гръцка територия през 1916 година и да останат там цели две години в борба с техните противници.

Отношенията на Гърция към Сърбия ни навеждат на важния въпрос: беше ли длъжна Гърция да вземе участие във войната съгласно съюзния договор от 1913 година? На този въпрос смело може да се отговори от-рицателно. Съюзния договор задължаваше Гърция да се намеси само в случай, че Сърбия бъде нападната от България. В 1914 година Сърбия бе нападната от Централните държави, а когато през 1915год. тя беше нападната и от България, това нападение беше комбинирано с участието на значителни германски и австро-унгарски сили. Значи, обвинението, че Гърция не е изпълнила съюзния договор със Сърбия, е неоснователно. С него си послужи повече Венизелос и неговите привърженици, отколкото самата Сърбия.

Отношенията на Гърция към България се диктуваха не от някакви добри намерения спрямо България, но от страхът пред неизвестния край на Общоевропейската война. Поведението на кралска Гърция потвърди известната истина, че войната не е спорт и че народите се решават да воюват, само когато видят застрашени жизнените си интереси. Докато двете воюващи страни гарантираха целостта на гръцките територии и докато не можеше още да се предвиди на чия страна ще бъде победата, беше безсмислено да се искат нови жертви от гръцкия народ, само от любов към войната. Но когато края на войната показа ясно на чия страна клони победата, Гърция се намеси във войната, за да вземе своя дял от придобивките на щастливо завършената война.

Колкото се отнася до поведението на България по отношение на Гърция, това поведение се налагаше от нуждата да не се увеличават противниците, с които тя беше в борба, още и с 250 хилядната гръцка армия.

Затова България беше обещала да запази целостта на Гърция и беше готова и на други жертви, ако биха й се наложили. Но това положение имаше значение само в първите дни след намесата й във войната. Пораже-нието на сръбските войски, а особено, разбиването на англо-френските войски към 1 декември 1915 г., промени коренно положението. България имаше всичкия интерес да продължи борбата в гръцка територия до пълното унищожение на противника. Спирането на преследването до гръцката граница, което даде възможност на противника да се устрои и засили, е една непростима грейка с фатални последствия за изхода на вой-ната, грешка която не можа да се изкупи даже с кръвта на стотици хиляди български борци. Продължителното бездействие на гръцката граница ползваше, може би, съюзните германци, които имаха интерес да отвлекат една значителна военна сила от Западния фронт и да я държат в респект, като употребят за тази цел изключително българската армия, щом като тази последната те нямаха възможност, съгласно договорите, да я употребят на друго място. Така, българската военна мощ беше използувана от германците за чисто егоистични цели. България беше впрегната в непосилна за нея работа: да спира със своите изтощени вече сили напора на многобройния и разноплеменен противник.

Германия наложи волята си над беззащитна България и стана причина да пропаднат идеалите на българското племе. Наложената на България жертва не можа да спаси Германия, осъдена на поражение след намесата във войната на Северо-Американските Щати. Българското потомство ще помни на вечни времена свещения егоизъм на Германия и няма да прости сбърканите сметки на високомерни германски военноначалници, които имат сега смелостта да хвърлят отговорността за своите грешки върху изоставената на собствената си участ българска армия. Наложеното ни бездействие през декември 1915 г. стана причина България да загуби вой-ната. Наопаки, своевременното преследване на англо- френските войски в гръцка територия щеше да тури благоприятен край на войната за България, която можеше да демобилизира част от войските си и да бъде готова да посрещне всека евентуалност. Кой би обвинил България, ако тя приемеше, след това, едно възможно предложени за сепаративен мир? Безспорно, германците не биха имали право да обвиняват България за една подобна акция. И сега, когато се знае кой е главната причина за нещастията, които сполетяха България, налага се по-голямо въздържане от страна на истинските виновници, когато преценяват и критикуват действията и поведението, в последните дни на войната, на българския въоръжен народ. (Тези горчиви мисли са предизвикани от спомените на бившия германски генерал–квартирмайстер Лудендорф, който съвсем незаслужено хвърля обиди към българската армия и нейния главнокомандующ.)

Но вярата в непобедимостта на Германия е обладавала умовете и на нашето висше командувание, както и на българското правителство. Само така може да се обясни тяхното пасивно държание при решаването на едни толкова съдбоносни въпроси за съществуването на България. Отговорността за пропуснатия момент не може да падне само върху германското Главно командувание. Тя трябва да тежи, даже в по-голям размер, и върху българското Главно командувание и българското прави-телство. Трябваше ли те да се подчинят на чуждата заповед, когато се проиграваше бъдещето на българското племе?

Ето един въпрос, който ще си задават на вечни времена нашите потомци!

 

СЪДЪРЖАНИЕ

Увод

Общи бележки и характеристики

Обявяване на мобилизацията в България

Падане на кабинета на Венизелос

Как се извърши мобилизацията в Гърция

Обявяване на войната срещу Сърбия

Ще влязат ли българските войски в гръцка територия?

Приготовления за отбраната на Солун

Английска военна полиция в Атина и германски органи за разузнаване и пропаганда

Събития до навлизането на българските войски в гръцка Македония

Пренасяне сръбските войски от Корфу за Солун

Атентата в Българската легация

Офицерски лиги за краля и за Венизелос

Положение на мобилизираната гръцка армия

Заемането на Рупел от германо-българската войски

Частична демобилизация на гръцката армия

Ултимативна нота на съглашението от 21 юли 1916 г.

Обща демобилизация на гръцката армия

Извършване на демобилизацията

Политически последствия от мобилизацията и демобилизацията на гръцката армия

Настъпление на българските войски и съюзни части в гръцка територия

Излизане на Румъния от неутралитета

Натиск върху Гърция за да излезе от неутралитета

Инцидент във Французката легация

Пленяване на IV гръцки корпус в Кавала

Оставка на правителството Заимис. Ново правителство Калогеропулос

Пленената гръцка рота в Лерин

Заминаването от Атина на Венизелос и поставянето му на чело на временното правителство

Оставка на кабинета Калогеропулос

Ново министерство на Ламброс

Заемане на гръцкия военен флот

Опити на краля да облекчи положението

Катастрофа на два гръцки парахода

Опити на Временното правителство да разпространи революцията и в Тесалия

Нови искания на Съглашението

Заминаване от Атина на персонала на легациите и поданиците на Централните държави

Епилог

Заключение

Публ. в Илия С. Каблешков, Генерал О.з. бивш военен аташе в Гърция и Турция, Спомени и бележки от войната 1915–1918 год. Част I – Гърция. Издание на „Военна библиотека“. София, 1932, 112 с.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

РАПОРТ № 843 ОТ ПОДПОЛКОВНИК ИЛИЯ КАБЛЕШКОВ, ВОЕНЕН АТАШЕ В ЦАРИГРАД ДО НАЧАЛНИК ЩАБА НА ДЕЙСТВУЮЩАТА АРМИЯ В КЮСТЕНДИЛ ЗА РАЗГОВОРА НА Д-Р ГЕОРГИ НИКОЛОВ, ПРЕДСТАВИТЕЛ НА ВМРО В ЦАРИГРАД С НИЯЗИМ БЕЙ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ ТУРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ В ТРАКИЯ, ЗА ТУРСКИТЕ ИСКАНИЯ ЗА КОМПЕНСАЦИИ В ТРАКИЯ, ЗА МНЕНИЕТО НА МУСТАФА КЕМАЛ ПАША ПО ИСКАНИЯТА НА ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО, ЗА ПОЗИЦИЯТА НА ГЕРМАНСКАТА СТРАНА ПО ТУРСКИТЕ ИСКАНИЯ, ЗА РАЗВИТИЕТО НА КАВКАЗКИЯ ВЪПРОС И ДР.

ЦАРИГРАД, 23 МАРТ 1918 Г.

 

Вх. № 39513.

РАПОРТ

Доктор Николов, като представител на Македонския комитет, е имал нов един разговор с видния младотурски деец доктор Ниязи Бей.

Този последният бил силно възбуден против българското правителство загдето искало да изтреби систематично турското население от Тракия и Гюмюрджинско. По неговите сведения, досега били умрели от глад около 10000 турци от тоя край, а бедните турци яли ечемика от конските изпражнения.

Доктор Николов възразил, че това се случва и в самата Турция, и че ако това става и у нас, то не е само с турците, а изобщо с всички бедни хора. Причината е общото бедствено положение на тоя край, а не някакво систематично преследване на турското население.

Скоро след това разговорът минал на болния въпрос за турските искания за компенсации в Тракия. Доктор Ниязи повторил изказаните от Енвер Паша мисли, като казал, че ако Талаат Паша се върне с празни ръце от Букурещ, положението на младотурците и на правителството става много трудно. Ако България искала да се запази сегашното турско правителство, единствено с което тя може да се разбере, тя трябвало да направи един жест и да отстъпи. С такива инструкции бил заминал главният секретар на Младотурския комитет Мидхад Шукри Бей, който от Букурещ ще отиде в София, за да убеди Българския македонски комитет. Ниязим Бей поканил доктор Николов да замине и той със същата цел за София.

На това предложение доктор Николов отговорил, че Македонският комитет никога няма да се съгласи да работи за отстъпване на Турция земи от Тракия. Напротив, той счита сегашната граница като единствения залог за бъдещето разбирателство и приятелство на двете държави. Само при тия граници е възможно един съюз за в бъдеще, нещо за което комитетът би се заел да работи.

Мустафа Кемал Паша казал на доктор Николов, че той е против исканията на сегашното турско правителство и че той бил убеден, че то ще отстъпи. В такъв случай г-н Радославов пак ще помогне на турското правителство, като заяви, че Турция не е правила никакви предложения на България за компенсации в Тракия и по такъв начин турското правителство ще излезе от трудното положение, в което се е поставило.

Така само се обяснява мълчанието на турските официални и меродавни лица, които избягват да говорят по тоя въпрос и се преструват, че не знаят за никакви предложения на турското правителство. Досега само Халил Бей, зам[естник] на министъра на външните работи е заговорил на българския пълномощен министър, г. Колушев по тоя въпрос, като е повторил известните вече доводи на Турция за участието на 5 турски дивизии в Добруджа, за дадените от Турция 25000 души жертви и за преимуществата, които добива България със завладяването на Добруджа. Колкото се отнася до новите три санджака в Кавказ, Турция щяла да има повече главоболия, отколкото полза.

Германците, с които говорих (майор Гинант, зам[естник] на германския военен пълномощник, кап[итан] - лейтенант фан Хаас, зам[естник] на гер[манския] маринен аташе и пр.) са на мнение, че Турция иска много, за да получи малко. Във всеки случай, България трябва да отстъпи на Турция левия бряг на Марица, гдето е естествената граница. Това трябва да се счита за най-малкото искане на Турция.

От всичко гореизложено може да се заключи следующето:

1. Турското правителство държи в най-голяма тайна водените в Букурещ преговори и направените на България предложения за компенсации, с цел да се оставя една свободна врата за излизане, в случай на неуспех.

2. Турското правителство като не намира достатъчно мотиви за да подкрепи исканията си за компенсации, прибягва до вънкашни влияния, като си служи с Младотурския и Македонския комитети, които да уредят въпроса без да ангажират респективните правителства. Затова ще отиде Мидхад Шукри Бей в София, за това са разговорите с доктор Николов, за това се иска "един жест" от България. Който има правото на своя страна и който решен да защити това свое право, не моли за жестове.

3. Германците не подкрепят прекалените искания на турското правителство, но настояват за левия бряг на Марица. Изоставени от германците и пред невъзможността да подкрепят исканията си със сила, Турция ще отстъпи.

4. България трябва да защитава твърдо позициите си и да се пази от някое обещание, което може да се експлоатира за в бъдеще от турското правителство. Ако е решено да се отстъпи левия бряг на Марица, това трябва да се направи в последния момент, когато се реализират всички придобивки, които България очаква от войната.

Относително Кавказкия въпрос, се знаят следующите още сведения:

Грузинците и арменците, които съставляват болшинството на населението в трите новоотстъпени санджаци в Кавказ, са против присъединението на тия провинции към Турция и са решени да се съпротивляват. За тая цел те разполагат с добре въоръжени и добре организирани чети, командувани от руски, французки и английски офицери. По едни стари сведения такива части имало около 1 арменски и 1 и половина грузински корпуси. Тия чети се укрепяват на старата руско - турска граница и няма да допуснат безпрепятствено настъплението на турските войски в новите санджаци.

Турското правителство, като се знае това, се е заело да организира страната против тия чети, като изпраща в новите санджаци офицери, войници и четници. Настъплението на турските войски оттатък границата ще се забави.

Новите придобивки и слабостта на Русия увеличи и засили панислямиските и пантурските домогвания. Сега Турция има за цел създаването на една Велика Пантурска Империя, която да включва освен кавказките области, още Крим и южните Черноморски брегове. Говори се, че Турция искала да участвува в една бъдеща експедиция в Крим, гдето да възобнови турското владичество.

По достоверни сведения от арменски източник, турското правителство било дало заповед до вилаетите да бъдат готови за едно клане на арменците. Тая заповед отпосле била отменена вследствие настояванията на германците.

Изобщо, Германия те гледа с добро око на пантурцизма и е дала да се разбере това на турското правителство, което напоследък смекчи езика на пресата и направи примирителни спрямо арменците изявления чрез берлинския посланик Хакъ Паша.

(Подп[ис]) Подполковник Каблешков.

Вярно, за Началник щаба на Действующата армия

Началник на Оператив[ния] отдел от Генералния щаб,

Полковник Нойков.

F 70 - 2, 4 л. Заверен препис. Машинопис.