СЪР ЕДУАРД БОЙЛ ЗА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ

Дългогодишната дейност на сър Едуард Бойл (1878-1945) в защита на правата на македонските българи е известна. Той е член на Лондонския Балкански комитет още от самото му създаване през 1903 г. до самата си смърт. Последователно е негов секретар, а по-късно и председател. Заедно с братята Бъкстон, Джеймс Брайс и Джеймс Баучер той се нарежда сред най-големите английски познавачи на македонския въпрос и положението на Балканите.

Не малка част от документите на Балканския комитет по времето когато той е сред неговите ръководители е публикувана.

За неговата научна дейност и за защита на нашия народ той е удостоен през 1939 г. от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ с научната степен доктор хонориус кауза, когато е почетен гост по време на юбилея на Университета.

През 1927 г. в „Conterporary Review“ той публикува статията си „Сърбия и македонците“, която още същата година е преведена и публикувана на български език от Изпълнителния комитет на Съюза на македонските благотворителни братства в България.

 

В нея той за пореден път защитава българите останали в заграбената от Сърбия Вардарска Македония. И тук, както и в останалите свои изяви той отстоява мнението си, че македонските българи „са най-здравите българи“. Според него, за да се усмири поробеното българско население в Югославия трябва да му се върнат националните, политическите и човешките права – да говори на своя български език, да чете книги и вестници на него, да се възстанови български език в заграбените от сърбите български черкви и т. н.

Само няколко години по-късно той ще изрази  радостта си и от връщането на Южна Добруджа на България.

Сега ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на тази не голяма по обем, но значителна по своето значение статия на сър Едуард Бойл.

В заключение искам да отбележа, че в нашите архиви има значително число негова кореспонденция, която той е поддържал в продължение на десетилетия с едни от най-видните наши учени, общественици и политици.

Цочо В. Билярски

* * *

ЕДУАРД БОЙЛ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БАЛКАНСКИЯ КОМИТЕТ — ЛОНДОН.
СЪРБИЯ И МАКЕДОНЦИТЕ.

От всички въпроси, които са вълнували Балканския полуостров през последните 50 години, най-належащ за разрешение е македонският. Той и днес остава най-важният от всички други. Отговорни държавници както в Белград така и в София са силно загрижени да турят отноше-нията си на нови основи. Ляпчевото правителство счита това дори за ключ на своята външна политика. Обаче ръцете на двете правителства са вързани. Има в Белград органи на печата, които говорят за „българско племе“ и за нуждата от присъединението му към С. X. С. държава. Преди 8 години имаше в Сърбия хора, които представляваха България като страна на кипящи революционни незадоволства. По-късно същите говореха за българския министър на войната Вълков, че бил във връзки с водачите на македонските комити и то в това време, когато българското правителство било заплашвано от същите. Македонският въпрос действително представя постоянни спънки за българските държавници, главно защото неговото съществуване възбужда македонците в самата Македония и в България, гдето те съставят количествено един елемент от значение. Раните прочее не заздравяват, и, понеже едни, в името на известни интереси, се борят за автономна Ма-кедония, други подържат тежнения на сръбския шовинизъм, те не ще заздравеят. Държавниците знаят, че не е възможно нито едното, нито другото разрешение на въпроса. Същевременно българското племе не желае да остане разпокъсано, при все че от друга страна, историята ни учи, че е неосъществим идеалът за независима Македонска държава. За държавниците от двете държави въпросът действително представя затруднения, ала времето налага бързото му разрешение.

II.

Разнитe фази на  македонския въпрос от Сан-Стефанския договор насам (м. март 1878 г.) са ясно очертани и лесно може да се скицират. Този договор в действителност възстанови българското царство от средните векове, което включваше в една държава самата България, Източ. Румелия и Македония. Като последица от Берлинския договор (юли 1878) последва поставянето на Източна Румелия наново под турски суверенитет, макар и с губернатор християнин, както и възвръщането на Македония под турско владичество при обещания за реформи, които в действителности не бидоха осъществени.

Първата фаза трая, може да се каже, до 1893 г. През течение на тези 15 години турците правеха напразни усилия да консолидират своя авторитет. Македонските българи, отчаяни от пропадането на надеждите им, дадени в Сан Стефано, станаха по народосъзнателни. В това време гърците подхранваха чрез духовенството и консулите си враждебност между Екзархията и Патриаршията, която враждебност дълго време отравяше живота на Македония. Едната и другата страни диреха и получаваха концесии от Цариградското правителство в една или друга посока, при факта обаче, че до 1885 г. спор се водеше само между гърци и македонски българи.

През 1885 г. Източна Румелия беше присъединена към Княжество България. Две трети от Сан-Стефанска България бидоха обединени. Ма-кедония, която беше не само част от старото българско царство, но и център на последното, остана неосвободена. Строго очертаният български характер на македонското население и слабостта и неефикасността на турската администрация предизвикаха страх както у гърците, така и у сърбите, че Македония ще се стреми да се присъедини към България. След 1885 г. сръбската пропаганда стана активна в Македония. На македонците се внушаваше, че те не са българи, както те самите си мислили и както са допускали и турците, които са се били против българите, а сърби. А между това самите сърби преди 1885 г. със симпатии са се отнасяли към борбите на македонските българи в Македония, както против интригите на гърците така и против турското лошо управление. В Сърбия са набирали прибежище мнозина македонски водачи. Най-добри доказателства за това, че преди поменатата пропаганда Македония е била призната като страна, населена предимно от българи, се намират в разните етнографски карти, издадени преди 1876 г. Тези карти, появили се в разни времена и изработени от пътешественици на разни нации, действително се различават, както би могло да се очаква, една от друга, както биха се отличавали и други подобни трудове на честни и независими изследвачи, правещи обективни изучвания в тая област, но важното е, че и едните и другите изтъкват съществено важното и дохождат до едно и също заключение, а именно, че населението на Македония южно от Щар планина е българско. (Шафарик (чех) 1842 г., Буе (французин) 1847, Давидович (сърбин) 1848 г., Дежарден (французин) 1841 г., Хан (австриец) 1861 г., Лежан (французин) 1861 г., Мекензи и Ирбой (англичани) 1876 г., Маркович (русин) 1867 г., Киперт (германец) 1876 г. След 1876 г. поменатите карти са чисто пропагандаторски. Възражения са правени, че авторите на тия карти, в повече случаи, не са били опитни етнографи и че действувайки на места, които сами не са посещавали, те са били принудени да копират чужди трудове — карти на техни предшественици; може това да е вярно, но остава пак фактът, че те са базирани на проучвания, правени на самите места сред респективните населения, както и че всеки от изследвачите не виждат съ-ществено важни основания да не се съобразяват със заключенията на предшествениците си, които заключения не са били оспорвани от сърбите по онова време.)

От 1885 r. насам положението на Македония е явен скандал. През 1893 г. биде основата Вътрешната македонска революц. организация, която тайно подготви въстанието от 1903 г. Дейността на четите в Македония нивга не е получавала подкрепа, от която и да е била част на публичното мнение. Най-добри приятели на македонците са изтъквали многократно, че партизанската война не е най-добрият метод за водене дълга борба с оглед да се спечели симпатията на Европа и да се постигнат крайните очаквани от тая борба резултати. От друга страна пък да се представят четите като организации на разбойници и убийци, би било не само несправедливо, но и основно неразбиране характера на проблемата. Човешката природа е в Македония същата както и другаде. Мъже, често пъти високо образовани, не биха напуснали жилищата си, не биха рискували живота си и оная на скъпи същества само поради страст към приключения. Животът в горите на Македония е винаги изложен на глад, на опасност, на мъки, бидейки изложен всеки момент на сигурна насилствена смърт. Само хора, вдъхновени от определена цел, само хора, готови винаги да жертвуват всяка частна собственост, всяка лична амбиция, при готовност да се жертвуват за общото благо, могат да вършат това.

Нищо от това, че историята на четите е свързана с престъпления. Всички подобни движения са привличали известен процент хора, домогващи се до лични сгоди, било като предатели към делото, на което те претендират, че служат, било плащани от противната страна. С такива хора строго е било постъпвано от В. М. Р. О. Изобщо взето обаче, четите са били ръководени от водачи, които са се въодушевлявали от вярата, че по никой друг начин не би могло да се привлече вниманието на света върху несносното положение и неправдите, които населението в Македония търпи. Вярно е също, че хиляди мъже и жени в и вън от Македония, които не са обзети от любов към проливане кръв, нищо друго не желаят освен да живеят мирно в родни места с челядта си и да се радват на добро управление. Такива хора са в същност герои. Колкото много и да съжаляваме за това състояние на духовете, за това положение на нещата, то съществува. Чрез отричане на тоя факт и чрез изопачаването му не се  прави  услуга на каузата. Периодът от 1885 до 1903 г. е период, през който Турция настройваше християнските си населения едни против други, изостряйки взаимните им ежби с цел да ползува последните за свои цели. Това бе политика на „разделяй и владей“. Стамболов получи от турците привилегии по назначаване владици в Македония и по-късно, в 1897 г., осигури на Турция неутралитета на България в Гръцко-турската война. Влиянието на македонците в България бързо растеше, толкоз повече,  че една трета част от населението в София бе и е още от македонски произход. Постоянните раздори между екзархисти и патриаршисти служеха на засилването на сръбските амбиции. Назначиха се сръбски консули, откриха се сръбски училища, при което за пръв път сръбско око биде хвърлено върху Егея. В това време гръцки и български чети унищожиха български и гръцки села. Най-после, в 1903 г. стана очевидна нуждата, европейските сили да настоят за реформи, за които мнозина мислеха, че ще послужат, само за да продължат турското владичество над Македония. В това време настана старателно приготвеното въстание. Съгласно с донесенията на френски посланик в Цариград, около 30 000 революционери са били въоръжени, 70 000 души неутрални са поели горите и 20 000 са избягали в България. Като резултат от това въстание дойдоха Мюрцщегските реформи, с прилагането на които бидоха натоварени Хилми паша и двама цивилни агенти, като негови помощници, един русин и един австриец. Същевременно биде организирана международна жандармерия под ръ-ководството на един инструктор — италианец. Че жандармерията вършеше добра работа, върху това няма спор, както и е допустимо, щото реформите при по-щастливо стечение на обстоятелствата щяха да постигнат успокоение на страната. Обаче те дойдоха късно. Гърците използуваха озлоблението на турците против българите, за да организират нападения върху български и куцовлашки села. Финансовите и съдебни реформи дойдоха, след като българският елемент изгуби вяра в програмата за реформи. Най-после в 1908 г. чрез своите обещания за конституционен режим откриха нова глава в историята на преобразуванията в Македония. Енвер бей и Ниязи бей минаха за освободители, четите се разтуриха и всички, включително и представителите на силите, се разотидоха по домовете си.

Но никъде не са изчезвали  надежди тъй бърже както в случая. Няколко седмици бяха достатъчни, за да стане ясно, че работите ще тръгнат по-зле, вместо по-добре. „Докато по-преди имахме един неприятел, днес имаме сто“, казваше населението. То биде обезоръжено, и историята на сеч и изтезаване продължи. Разочарованията и страданията, еднакви за българи, гърци и сърби, наведоха балканските държави на мисълта да уредят балканския въпрос със собствени сили и средства. Оттук и Балканският съюз от 1912 г. и разните договори, на които той почиваше. Споразумение се постигна за поделяне на Македо-ния. По силата на тия договори, на България се падаше всичко от турско-българската граница до планината Голеш и югозападно до Охридското езеро. По тоя начин Велес, Щип, Прилеп, Битоля и Охрид оставаха в ръцете на българите. Между тази линия и Шар планина остана една зона, бъдещата принадлежност на която се уговори да се реши от арбитър. Трябва да се отбележи, че македонските българи не знаеха относно постановленията на тия договори, както и че Централният комитет на В. М. Р. О. протестира формална против подялбата и моли за автономия. Казва се в известни среди, че това е само тактика, и че автономията на Македония би била първа стъпка към обединение с България, като се повтори историята на Съединението на Южна със Северна България, станало през 1885 г. Разбира се, няма нищо неестествено в това, че български държавници мечтаят за царството на Асен II (1218). Тия мечти не са чужди на българските и даже на някои балкански държавници. Знае се обаче, че, колкото се отнася до македонските водачи, те винаги са държали и държат на своето становище — автономна Македония. „Македония за македонците“ е бил и е техният повик. Македонските българи са били по-българи от българите в царството. И да не би имало България, тяхното искане би било пак същото.

Няма нужда да се развива по-нататък историята на Балканския съюз. Като резултат от Балканската и Великата война, която скоро последва, Македония не получи автономия. С изключение на една малка част, която се даде на България, Македония биде разделена между сърби и гърци. За Македония мирните договори не означават друго освен край на една и начало на друга страница на нейната история. Последва още веднъж четническото движение в горите.

Мирните договори не донесоха мир на Македония. Македонците и да са българи, или сърби или просто македонски славяни, те са враждебно настроени спрямо сръбското управление, бидейки твърде чувствително и зле засегнати от едно уреждане на съдбата им, което в действителност не е уреждане. Македонците всъщност са третирани  като  завоювано население  и  се чувствуват именно като такова. Екзархийските училища и черкви бидоха затворени. Децата са принуждавани да се молят в сръбски черкви, да се учат в сръбски училища, да говорят на сръбски език. Български език е забранен, български книги не се допускат в Югославия. Българските книжарници са закрити там, български вестници се конфискуват. Фирмите трябва да са на сръбски език, като имената на ов се изменят на ич. При кръщаването си българските деца трябва да получат сръбско име според изработен за целта списък на сръбски имена, изложен на черковните врати. Сръбски чети с одобрение на властта и под нейно покровителство упражняват насилия над населението, което обвиняват в проява на симпатии към български чети. Вследствие на всичко това младите българи емигрират в Америка, гдето македонците са добре органи-зирани, ала това емигриране не лесно им се удава. По-старите емигрират с хиляди в България. Същевременно сърбите с неимоверни усилия и материални жертви организират имиграция в Македония. За известно време настана една промяна в политиката в Белград. Правителството на Давидович, схващайки, че насилията не са подходящо средство, възприе друга линия на поведение. И пишущия тия редове, познанството на когото с Македония датира от преди Младотурската революция, можа да констатира по онова време нов дух сред властимеющите, които намеряваха да игнорират прояви на враждебност, като практикуват наказание за такива само при невъзможност да намерят друг изход. Те проектираха да създават обществени предприятия, да насърчават  земледелски промисли, да възнаграждават прояви на безпристрастност и честност от страна на администрацията и по тоя начин да помиряват враждебно настроените и да внесат в техните среди спокойствие. Обаче настаналите в Белград политически промени туриха край на тоя опит. Настанаха нови изпитания, нови разочарования. По тоя начин македонската проблема остана И до днес неразрешена.

Е ли тя неразрешима?

III.

Както и в много други подобни случаи, в борбата за автономията на Македония вземат участие две течения: едното — В. М. Р. О. е привърженик на физическата сила, а другото, имащо седалище в София, е привърженик на постигане крайната цел с конституционни средства — чрез печата, чрез упражняване давление о време, гдето трябва, както и чрез Обществото на народите. Това не значи, че тия две организации се домогват до разни цели. Идеализмът на революционерите е внушил, както изглежда, на конституционалистите ония чувства, които възникнаха сред последователите на Д'Ацелио, на Кавура, на Рикасоли, Мацини, Гарибалди, братя Кароли, Уго Баси и Манин. Разликата е в методите, а не в целите. Всяка държи на своята основна цел и оправдава делата си по свое разбиране. Положението на външния деец е действително друго: той е наклонен дa държи за това, че пътищата и средствата на силата и на отчаянието са по-малко подходящи за постигане крайната цел, отколкото ония на аргументите и на убеждението и, ако трябва, на компромиса. Военно щастие даде на Сърбия по-голямата част от Македония и, както изглежда, в нейни ръце ще остане тя. Никой обаче не може да гледа равнодушно безкрайното продължение на съществуващото положение на нещата. Насилствено денационализиране, четническо движение, оскърбления, емигриране и имигриране са лош край на една война, която имаше за задача да сложи край на войната както на Балканите, така и другаде. Налага се действително да се прибегне до О[бщество]то на народите, и мнозина македонци се възмутиха, дето О[бщество]то на народите не приложи клаузите на малцинствата. Ала Сърбия е една от съюзните държави-победителки и винаги е отказвала да признае, че има българско малцинство в Македония, Както и да е, не може да се препоръчва с изгледи за успех идеята за изпращане на самото място в Македония една комисия от страна на О[бществото] на народите, защото предвид на поведението на белградското правителство, О[бществото] на народите не би се съгласило на това; нито пък, което е еднакво важно, такава една комисия би дала очаквания резултат в случая. Една високопоставена личност изказа мнение, че договорите за малцинствата са в своята същност една грешка по отношение на Балканите. Населенията са привикнали там да живеят мирно заедно, те сами трябва да намерят и одобрят правилно разрешение на споровете си. Правилно е да се допуска, че старата идея за надмощие води сражение при явни изгледи за загубването му с новия дух на младото сръбско поколение, което желае да види страната си не само велика и могъща, но и доволна и щастлива. Новите провинции с техните европейски възгледи ще се откажат от моралните и материални облаги, които обещава С. X. С. държава, държава спъвана и останала назад чрез балканските ежби, имащи корена си в едно далечно минало. Разумно държавничество днес е залог на справедливи дела, на компромиси, готово на жертви, макар от време на време да се пишат и говорят безмислици относно Локарнския дух. Ясно е и това, че духът на Версайл е дух на вчерашния ден, когато духът на Локарно е дух на утрешния ден.

Ако македонците получат свобода: 1) да си служат и четат в черквите на свой майчин език, 2) да се учат в училищата на същия, македонският въпрос би бил в С. X. С. държавно дело на минало време. Да се говори в случая за български език, значи да се пречи на добрия изход. Македонците не искат друго освен да имат право да се възпитават и да се молят в черквите си на езика, на който са навикнали да говорят (самата литургия се служи винаги на старославянски език), нито те искат някакви специални облаги или изключения за себе си от ония, пред-видени в основните закони на С. X. С, държава. Еднаж дадено им всичко, що те считат местно право, те ще останат лоялни граждани на краля, както и лоялни защитници на държавата.

Такава една политика се счита, може би, от шовинистите в Белград за капитулиране пред бунтовниците. Всъщност обаче то би означавало капитулиране от страна на македонците и отказване от надеждите си за една македонска държава, която те дълго време са обожавали. Те, които са били и са бивали бити, защото са били българи, биха се помирили с мисълта да станат граждани на С. X. С. държава. Печалбата от това за Сърбия би била неизчислима. Отношенията с България веднага биха се поставили на оная нова основа, която иначе би била обект на безогледна борба между държавници,  докато  македонският въпрос би останал неразрешен.  В ръцете на ловките и работливите македонски селяни планините и долините на Македония биха станали най-плодородни в цялата страна. Богатството би донесло доволство, а вътрешният мир би укрепил чувствително С. X. С. държава.

И най-после, коя алтернатива може да се очаква от една благородна политика на усмирение? Предвид на това, че македонците имат основание да вярват в справедливостта на своята кауза и въпреки преживените от тях, не по тяхна вина, страдания, те непрестанно и с растяща решителност изнасят пред света своите искания, — може ли да има никаква алтернатива? Опитът на Турската империя не може да остави в съмнение когото и да било от английските държавници от отговора, който следва да се даде на тоя въпрос. Империята съществува днес, защото бяха мъдри, благородни, имаха кураж да бъдат справедливи. Всичката трудност в решението на проблемата се крие в една мисъл, която е в устата на всеки македонец: „Нека правителството стане баща спрямо нас, и ние ще станем негови добри чеда“.

Няма нужда човек да играе ролята на защитник, за да поиска да се обърне пак внимание върху Македония. Моментът е действително подходящ за това. Нови държавници поеха властта в Белград, и нов дух направлява обществените стремежи. Нека прочее този дух на добра воля донесе плод и в скоро време да стане силна надежда на ония мъже в Югославия, които претендират да са приятели на балканските народи.

(Из „Conterporary Review“, юни 1927 г., кн. № 733).

Преведе от английски: H. Якимов.

Публ. в Две статии по македонския въпрос. София, 1927 г., с. 3-14.