ЕДНА МАЛКО ПОЗНАТА ИСТОРИЯ НА БАЧКОВСКИЯ МАНАСТИР

Въпреки, че литературата за историята на Бачковския манастир, както и за неговото място в средновековната и възрожденската българска култура е огромна, всяко откритие за него представлява интерес. За историята на манастира са писали най-добрите български, а и редица чуждестранни историци. Запазен е и богатия архив на манастира за най-новия период от историята му. 

През 1906 г. в няколко поредни броя на списание „Родопски напредък“, издавано от известните български краеведи, историци и етнографи Стою Шишков и Васил Дечев е отпечатана историята на Бачковския манастир от руския професор И. И. Соколов. Руският професор проследява на практика най-ранната история на манастира, построен от грузинците братя Бакурияни. Той базира изследването си на неопровержими исторически извори и преди всичко на публикувания през 1904 г. типик (устав) на манастира по открит в Букурещ ръкопис от 18 век. (Вж. Pakourianos pour le monastere de Pеtritzos (Backovo) en Bulgarie. Texte 'original puble par le R. P. Louis Petit. Спб. 1904, и приложението в сп. „Византийки Временник,“ т. XI, 1904).

 

В списанието не е отбелязано името на преводача на тази история, но е приложена негова бележка, в която той прави допълнения и известни корекции на руския историк. Макар, че бележката е отпечатана в списанието като послеслов на историята, поради нейния характер аз я преместих като водеща и тук читателите ще имат възможност първо да се запознаят с нея. Прилагам и публикуваната снимка в списанието от 1906 г. на монашеското братство пред наскоро открития тогава гроб на последния търновски патриарх, Патриарх Евтимий, когато България пада под турско робство.

И в цитирания оригинален текст на типика на манастира става дума за неговата собственост, както и за забраната от братята Бакуриани да стъпва в него който и да било грък, с изключение на назначения грък писар-деловодител, който да познава гръцкия език, за да може да се контактува с властта в Цариград. Авторът се спира и на някои от важните ръкописи от библиотеката на манастира, чият съдба днес е неизвестна и то след последния пожар в манастира.

В типика на манастира става дума и за имотите на манастира, както и за останалите храмове, параклиси и скитове попадащи в неговия диоцез, като сред тях е и манастира „Свети Врач“, за който наскоро имахте възможност да прочетете разказа на Георги Баласчев.

Към текста прилагам и опровержението на Кирил Попов на гръцките претенции към българските манастири, в които попада и Бачковския манастир. В края на К.-Поповия текст прилагам и нагледни материали от неговата статия, отнасящи се до манастира „Свети Врач“, от които се виждат пораженията в него от гръцките злосторничества.

Доколкото ми е известно гръцките претенции към България продължават и до днес, с подкрепата на цариградския фарисей Вартоломей, докато от българска страна продължава да се мълчи, въпреки неоспоримите истини за ограбването на българските манастири от гърците и унищожаването на българското историческо наследство. Като че ли никой не се интересува в България за съдбата на българските църковни храмове, манастири, параклиси и ръкописи в заграбените от Гърция български земи в Егейска Македония, Тракия и Беломорието. Същото се отнася и за съдбата на българското историческо наследство заграбено и унищожавано от Сърбия и Румъния.

Историята ви предлагам в нейния пълен вариант без каквито и да било промени, корекции и допълнения. Някои от читателите биха открили възможни пропуски при цитирането на оригиналните гръцки текстове, но това може би трябва да се извини поради недостатъците в тогавашното книгопечатане.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Монашеското братство пред гроба на Патриарх Евтимий в Бачковския манастир – 1906 г.

 

* * *

 

НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ИСТОРИЧЕСКИЯ ЕТЮД НА ПРОФЕСОР СОКОЛОВ ЗА БАЧКОВСКИЯ МЪНАСТИР.

В настоящата кн. на „Родопски напредък“ се завършва преводът от хубавия труд на учения руски професор г. И. И. Соколов за Грузинския мънастир, както той е нарекъл сегашния Бачковски. Още в началото, когато започнахме преводът й в II кн., в една наша забележка ний казахме, че трудът на г. Соколова съдържа ценни исторически данни за тая стара Родопска обител и поради това ний с нетърпение чакахме неговия свършек в „Християнское чтение“, дето той е обнародван. И наистина, ний не се излъгахме в твърдението си. Г. Соколов като проследва по ред уставът на мънастиря глава по глава и дава коментарии върху най- съществените му части, запознава ни с прекрасната уредба, която неговия бележит основател, грузинецът Григорий Пакуриян, му е дал още в самото начало на основанието му, а наред с това изтъкват и душевните качества на първия му ктитор, колко дълбоко религиозен християнин е бил той, човек учен и енергичен и добър администратор, като не е оставил не засегнати и най-малките тънкости както във вътрешната организация на мънастиря, тъй и във външната му обстановка, цел и назначение, като място за поклонение и истински християнски живот. Това е чисто религиозната, тъй да се каже, духовната страна на въпроса. Обаче Бачковският мънастир е имал и друга просветителна и хуманна мисия, тъй като неговият ктитор е предписал и наредил начинът, по който тая обител е трябвало да издържа и едно духовно училище, а заедно с това да дава прием и помощ и на пътници, бедни хора и страждущи, като е издържал и специялни за тая цел странноприемници в три различни и далечни едно от друго места. Григорий Пакуриян, както ни казва г. Соколов, е занимавал високи държавни длъжности във Византия, между които е бил за известно време и управителя на Смоленската област в Родопите, следов. като е познавал отблизо тия гъсто населени и тогава със славянско-християнско население планини, избрал е красивата Бачковска долина за място да осъществи своето религиозно желание, а това място е представяло и хубави географски сгоди, защото се намира на главния и пряк път, който е съединявал Пловдивското поле през Родопите с Беломорските крайбрежния, дето на мънастирът са били дадени големи и доходни имения. Всичко това, земено вкупом, ни показва, че Бачковският мънастир и по своето географско местонахождение, и по своята уредба, и по своето състояние е имал всички сгоди да служи като един духовно-просветителен център и съединително звено на поселенията в Маричината долина, обширните Родопски планини, крайбрежията на Бяло море и източните части на Македония, та дори и южните й предели (Солунско напр.). Ето защо той е бил известен, почитан и посещаван от набожното население из тая тъй широка област, и по всичко се явява втори по реда си след Рилската обител в българските земи, значение и известност каквито до освобождението не е бил изгубил, па и днес още запазва.

Макар и дълго време от живота си Григорий Пакуриян и да е прекарал на високи длъжности при тогавашната Византия, макар и да е бил обсипан с чин, почести и високи титли от византийския император Алекеий Комнин, бележития грузинец е познавал психиката и тогава на гърците и политическите цели и похвати на византийския държавен строй и с една откровеност и смелост, достойни за отбелязване, славният ктитор изрично е подчеркнал в своя устав, щото ни един инок-монах или свещеник по народност грък да не се допуща в мънастиря и братството му, освен писарят-деловодител, който, като знаещ гръцки език, да бъде като посредник при работите на мънастиря със светската власт. Това изявление, както и причините, Григорий не е скрил, като е изказал своите опасения, че гърците хитро и лукаво предварително присвоявали игуменството в иноезичните мънастири, а след това под разни предлози обсебвали и самите мънастири. Това изявление на Григория е особено харектерно и за днешните времена и места, дето живеят гърци. И тия основателни опасения на предвидливия грузинец не след много време се сбъднали: не само Бачковският, но и вторият в полуострова Иверски (Св. Гора) мънастир били усвоени от гърците, както и много други български такива

Другата страна, историческата, на устава е особено важна за нас, защото тя ни дава и някои неизвестни до сега поне у нас историко-географски данни. Пакуриян се е погрижил да осигори и материялното положение на мънастиря и, благодарение както на самата пожертвувателност на Пакурияновци, тъй и на неговите близки връзки с византийския императорски двор, на Бачковския мънастир са били дадени големи, разнородни и доходни имения, на които собствеността още тогава е била утвърдена с царски грамоти. Тъй напр. освен владенията в самата околност на мънастиря, състоящи от работна земя, гори, ливади, лозя, воденици и др., мънастирът е имал такива имения и в Пловдивската епархия, Родопските покрайнини, Беломорската равнина. Серско, та дори чак и в Солунско. Цели заселени места са били отдадени на мънастиря да прибира доходите им. Че владенията му са били големи и важни и в южните Родопски места, показва уредбата им в устава, тъй като вторият епитроп е трябвало да бъде седалището му в Мосинопол, сегашният Беломорски град Гюмюрджиня. Всичките тези мънастирски имоти подробно са били изброени в устава. От тях ние най-напред виждаме, че сегашният град Станимака е съществувал като малко поселище във времето, когато мънастирът е бил застроен (1083 г.). Съществували са тогава и днешните родопски села Бачково, Добралък, в устава Добролонк, Яворово, в устава Яврова, Лилково, в устава Лалково, Бурцево, което ний мислим да е сегашното помашко село Чокуркьой, на което българското му ние е Забърдо и др.

Не може за сега точно да се определят местата на тогавашните Добростан, Липица, укреплението Баница, планината Папикия, местата Сравикия и Гелова, Серско, преданията Зауца и Мина. Не само по прекия път от Станимака през Родопите за Беломорското крайбрежие е имало укрепления тогава, но и във всички по-важни родопски долини сгодни за тогавашната стратегика, е имало подобни укрепления, поселища и кастели, развалините и предания за които на много от тях и днес съществуват.

Странноприемницата „Мармария“, за която се казва, че е била в Солунската ема близо при мост, тоже не може да се знае за сега нейното място де е било, обаче като се земе предвид, че тая странноприемница се е издържала от приходите на поселището Правикия, което, вероятно, е днешната погърчена паланка Правища, трябва да се предполага да е била някъде, дето езерото Тахино с тесен ръкав се излива в морето, защото тук е кръстосаният път не само от Серско, но и от Драмско и Гюмюрджинско за Солун, дего Бачковският мънастир тоже е бил собственик на недвижими имоти. В северните склонове на Кушница планина, от населелението наричана и Кушиница или Кусиница, се намира стар мънастир, известен и твърде много посещаван и от вътрешните Родопски поселения и прочут и по своето голямо гостоприемство. Днес той е гръцки мънаетир, обаче има предание, че е бил български на времето си.

Важно е за отбелязване и поселището Прилонга, както е споменато в устава, от което поселище приходът е бил определен за издържано странноприемницата „Св. Никола“, която е спадала в Мосинополската тема, сегашната Гюмюрджинска епархия, и за която ний в една наша забележка изказахме предположение да е била някъде къде стария Перитер, Буругьол. Подобно название за сега не се знае да съществува в Гюмюрджинско, обаче в южните Родопски склонове има планинска покрайнина Лангъ-гедик с развалини на старо поселище и укрепление. Лангъ-гедик лежи на главния път от Ардината долина за Беломорския бряг, предимно Буругьол. Дали покраината Лангъ-гедик не е била старата Прилонга, която покрайнина днес е помашки селчинки и колибаци, или пък е бил самият Порто Лагос, пристанището на Буругьол, което впрочем и днес не е някое особено поселище, освен като първо в тоя Беломорски край пристанище?

На изток от г. Гюмюрджиня в покрайнината на Шапкъна планина се намират няколко помашки и български села, от последните на които най-голямо е селото Мънастир, при което има развалини и на старо поселище. Дали тук не е било споменатото в устава предградие Зауца, което тоже е спадало в Мосинополската тема, и това за сега не може да се твърди тъй или инък.

Това са нашите на бърза ръка бележки и мисли по хубавия и ценен исторически етюд на учения руски професор за една тъй бележита, но тъй занемарена в Родопите обител, каквато е Бачковския мънастир, и чието историческо минало трябва да се проследи и изучи.

Преводачът

Пловдив, 1906 г.

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. IV, септември-октомври 1906 г., кн. V, с. 210-213.

 

* * *

 

ГРУЗИНСКИЯ МАНАСТИР ВЪВ ВИЗАНТИЯ!
ИСТОРИЧЕСКИ ЕТЮД ОТ ПРОФЕСОР И. И. СОКОЛОВ (*)

Историята на православното грузинско монашество е твърде малко разработена в науката, както въобще и цялата история на грузинската черква. На изследователят историята на това монашество предстои тежък и усилен труд от търсене и критическо взиране и анализ на ръкописните и печатни от различен род грузински материяли, в които се намират сведения относително тоя твърде интересен въпрос. Грузинските кодекси, що се намират в ръкописни сбирки в Тифлис, Петербург, Москва, Атина, Ерусулим и Синай още чакат своя специалист по въпросите из историята на иверското иночество. А след това прочутата грузинска летопис на Картлис Цховреба с нейните общи и частни източници, местната хроника и историческите паметници от последно произхождение, житията на грузинските светни, поклонническата литература, постановленията на грузинските черковни събори относително монашеството, многобройните гуджари и сигели, не много опазените устави на грузинските мънастири и описите на мънастирския инвентар, някои от паметниците на грузинското право, небогатият епиграфически материял, — ето групата печатни източници, от които може да се проучи миналата съдба на грузинското монашество. В тоя научен оборот необходимо е да се проследят и чуждите източници, в които са се запазили следи от отколешното величие на Грузия и нейните международни сношения с византийци, армени, сирийци, араби, перси, руси и др. Особено тесни исторически връзки Грузия е имала с Византия, която по своята култура в средневековната епоха е заемала централно положение всред всичките тогава в света господарства. Попаднала под просветителното въздействие на мощната Византия, Грузия и в черковния, и в гражданския си живот е възпроизвела много елементи на византизма, като ги е превърнала със силата на своя национален гений в своеобразна културна система, с явно определени признаци на иверизма. Частно за характеристиката на грузинското монашество съществена услуга може указа историята на византийско-източното иночество, идеалите на което напълно са били възприети от грузинските подвижници и присадени на родна почва. Атон, Цариград, Сирия, Ерусалим и Синай — ето главните византийско-източни школи за иверските монаси, дето са живели било в свои, или гръцките мънастири, ръководили са се от местните иночески устави, вниквали са, в поученията и наставленията на византийско-източните аскети, възприемали са техните идеи за значението на подвижничеството, неговите видове и реални начини на проява, а след това са разпространявали уроци от тоя черковен византизъм и в пределите на Иверия.

За състоянието на иверското монашество вън от Грузия, а именно в Светата земя, на Атон и на Синай, в руската литература вече са известни некои сведения.(1) За съществени към тях допълнения следва, според нашето мнение, да признаем и неотколе обнародвания на гръцки език устав на Григория Пакурияна или Бакурияна, даден на основания от него в 1084 г. грузински мънастир „Богородица Петрицонитисса“ или Бачковския, близо при Станимака в България.(2) Наистина, тоя устав е бил известен и по-рано(3), но в съкратен вид на новогръцки език, със съществени недостатъци в сравнение с оригинала, които недостатъци по неизбежност са били привнесени и в руския анализ на тоя устав.(4) Предвид на това, че в разпореждане на грузинолозите се намират само конспектните типици на мънастирите Иверски на Атон и тоя на Шатберд и уставите на Шио-Мгвимската лавра и Ваганския мънастир в Грузия, то се явява твърде интересната задача да се подложи на анализ оригиналният и пълния устав на знаменития във Византия грузински мънастир Петрицонитисса, който устав обстоятелствено ни запознава с вътрешното устройство на мънастиря, с бита и живота на иверските монаси вън от Грузия, устав достатъчно да пролее светлина за монашаството в пределите и на тая страна.

Ктиторът на мънастиря Петрицонитисса(5), Григорий Пакуриян, е бил известен в историята на Византия деятел в ХI век. Анна Комнин между другото казва, че той е произхождал от знатен арменски род.(6) Това свидетелство може да се признае за справедливо в тая смисъл, че Пакуриян е произхождал от погрузннени-армяно-халкидонити на Тао-Кларджетия(7), при всичко че сам той в мънастирския устав прямо нарича себе си грузин, та и мънастирът в чест на Богородица Петрицонитисса са основали изключително за грузински монаси(8), и поради това го и наричат иверски мънастир (μονή των ’βήρων.) Пакуриян е знаял добре армянски език. Уставът мънастирски е бил написан в три редакции: гръцка, грузинска и армянска, за да може подлинността на текста му да се запази в точност, да не може да се подвъргне на нежелателни за ктитора му изменения и да бъде понятен и на тия грузински монаси, които са били запознати по-добре с армянския език, отколкото с гръцки. Най-после и сам Пакуриян се е поднисал в подлинника на устава по-армянски(9), па и между неговите родственици монаси е имало армяни.(10) Бащата на ктитора, Пакуриан, достигнал видно и почетно положение при византийския двор, като се удостоил с титлата архонт над архонтите.(11) Той е умрял в дълбока старост, като е оставил двама непълнолетни сина: Григорий и Апасий и няколко дъщери.(12) Майката на ктитора (κατά γυναικείαν έςιν) всичкото си имущество, което й оставил мъж й, разнесла за прехрана и възпитанието на децата си и за прикя на дъщерите си. Сестрите на Григорий с време се омъжили за хора, които са живеели в различни места (έν διαφόροις χώροις), а братията останали сами да нареждат своята съдба.(13) Апасий получил при византийския двор чинът магистър, а в момента, когато Григорий нареждал устава за мънастира Петрицопитисса, него вече (Апасий) нямало между живите(14), но по завещанието, което наредил в полза на брата си, той оставил няколко имения(15), които Григорий дал в числото на мънастирските метоси. Що се отнася до Григория, неговата кариера била бляскава. Той бил образован, енергичен и умен човек, търсил щастието си в Армения, Грузия и Сирия, а след това се явил във Византия, дето със своите лични, големи и продължителни усилия и труд и без всякакво чуждо съдействие и посредничество, освен с Божията помощ и своите и на родителите си молитви, достигнал почетно положение и богатство.(16) При византийските императори Михаил VII (1071-1078 г.) и Никифор Вотаниат (1078-1082 г.) той бил войвода на Карс в Армения, в Теодосиопол (Ерзерум) и управител на Смолените в Македония. А когато пък Пакуриян указал съществена помощ на Алексия Комнена при завземането от последния на византийския престол (1081 г.), то новият император му дал длъжността велик доместик на западните школи (μεγας δομέστικος τής δύσεως), на чиято обязаност лежало висшето завеждане византийските войски в империята по европейския тогава ред. В тая си длъжност Пакуриян принесъл на Алексия много важни услуги и много спомогнал във военните успехи на императора.(17) Пакуриян паднал, като герой на бойното поле във войната с печенегите близо при Велиатов в 1086 г. Императорът горчиво оплакал смъртта на Пакурияна. когото той горещо обичал.(18)

Пакуриан построил своя мънастир през времето, когато бил велик доместик на запад. Тъй като уставът за мънастирьт бил написан в 1084 г. (6592) (19) наскоро след основанието му, (20) то и самата постройка на тая обител може да се счита към 1088 г., когато Пакуриян в длъжността си велик доместик на запада е живял в Одрин. Мотивите за устройството на мънастиря са обяснени от Пакурияна донякъде в предисловието, а най-вече в първата глава на типика. Те съдържат в себе си неговата искрена и дълбока религиозност и изтъкват желанието му да си има своя гробница за своите останки. На всеки християнин, пише Пакуриян в своя устав, и православен верующ, който е кръстен в името на Пресвета Троица. Отца и Сина и Св. Духа, е полезно и необходимо всякога да се смислява за общия на всички край, да се погрижи за денят на своята смърт, да очаква своето и на всички възкресение от мъртвите, като си размисля за страшното и грозно изпитание на праведния съд на Христа Бога нашего и Спасителя и за справедливото въздаяние всекиму според делата. За всичко това е необходимо с всичка сила да се помислим и погрижим, додето сме още в сегашния сн живот, и да се стремим да живеем благоразумно, за да спасим себе си от страшното и вечно наказание и от геенни огненной (к.пр.), за която говори Евангелието. Поради това всеки, за да представи Богу като откуп за душата си и изкупление за безкрайната благост и человеколюбие Божествени и достигне избавлението си от наказанието, трябва да прави според силата си добро и с подвизите си да се освободи от нищожните примки на дявола и достигне живота в бъдещия век. Като постъпваме по тоя начин, ний ще се удостоим да бъдем сънаследници и достигнем вечното блаженство заедно с Христа и получим отпущение на греховете си. Поради всичко това и аз, продължава Пакуриян, многогрешният и недостойният от детинството ми и до сегашното време на моята старост раб Христов, свободен и празен от всеко добро дело, освен една забрана в живота от истинската православна християнска вера, която аз съм приел по предание от едноезичния мой народ иверски, който съм съгласен в догматическото учение с православния ромейски народ и присъединен към великата Божия черква, аз отдавна се трудех, още когато бех на изток, а след това, проникнат от същите желания, бех и на запад, с една дума до последно време се старах да с градя прекрасния храм и при него убежище за монасите и гробница за грешното мое тело. Но поради многобройните извършени от мене грехове, световни суети и промени, вследствие и на моето преселване от место на место и привързаността ми към угода на живота, аз не можах да осъществя желанието на моето сърце. Обаче днес, и във времето на моята старост, и не по моето разбиране или знание, а по неизказаното человеколюбие и благост на Бога нашего, по безмерното негово милосърдие към мене недостойния, съвършено нищожния и последния роб на неговото царство, Господ ме удостои да се пробудя от дълбокия сън и безгрижността в живота, да си припомня за денят на моето отиване от тоя свят, да проникна с неизбежен страх в извършените от мене лоши дела и видя себе си със своите вътрешни очи празен и безучастен за всеко Богуугодно дело. — Това е и подбудило най-после Пакуриана да осъществи своето желание и въздигне мънастир.(21) На друго място в устава (22) Пакуриан казва, че построеният мънастир ще служи за гробница на него, а тъй също и пред Божиите очи ще бъде защита, избавление и спасение и за родния му починал вече брат Апасий, който тоже е пожертвувал своите владения за в полза на споменатата обител. Апасий в своето завещание, което оставил на брата си, е писал: „дето на моя брат ще бъде угодно да построи черква и мънастир, а при тях и гробница, в която да бъде погребен той, там нека бъде положено и моето тяло“. За да изпълни волята на брата си, който е умрял в Антиохия преди да бъде още построен мънастиря „Петрицонитисса“, Григорий е пренесъл тялото му с подобаещите се почести и е разпоредил и черковно да се поменува името му, като с това е изявил своята преданост и скръб по повод смъртта на брата си.(23). От това се вижда, че Григорий Пакуриан е бил син на своето време и общество, посред което е живял, защото въздигането на мънастири по подбуждения чисто религиозни и с прямо назначение да служат те и за семейни гробници на тези, които ги въздигат, е било характерно явление в черковния живот на средновековна Византия(24).

Пакуриан е построил своя мънастир близо до града Филипопол (сегашния Пловдив, - Б. прев.), при селото Петрицос или Василикис, което лежи на север от него на брегът на бързия поток („Чепеларска река“ - Б. авт.) в средата на Бачковската поляна(25). Тая местност е била подарена на Пакурияна с хрисовули от византийските императори поради великите и много трудове и подвизи, които той е принесъл от младините до старостта си за защита на империята и на изток и на запад, без някога да е пожалил кръвта както своята, тъй и на своите ближни войници и подчинени, като при това не един път е заплашвал и него и сподвижниците му ужасния варварски плен. Аз няма да излъжа, пише Пакуриян, ако кажа, че рядко някой от моите съотечественици, който е служил с любов и въодушевление, е умрял от естествена смърт на своето легло; всички почти са пролели кръвта си от ножа и ръцете на враговете на кръста Божий и тия на Византия. И сега, когато Бог ме е удостоил да изпълня желанието на моето сърдце и с моите твърде големи и различни средства и разходи са вече построени светите черкви заедно с мънастиря при тях, обиколени със стени и с келии в тях, аз смело казвам, че всичко това е станало не с чужди пари и не със средства, припечелени по несправедлив начин, като напр. посредством принудителна работа (’αγγαρεία), или с насилствено принуждение бедните да работят вън от определената мярка, карани при постройката на черквите и мънастирите да изпитват на себе си различни бедствия — не, всичко е направено с моя собствен труд и работа и с мои собствени средства.(26)

Главният храм на мънастиря „Петрицонитисса“ е бил посветен на Успение Богородично, а другите два — на името на Йоан Предтеча и Св. Великомъченик Георги Победоносец, като при това ктиторът не е жалил средства и за тяхното украшение.(27). На мънастирите и черквите са били подарени и големи недвижими владения.(28)

За новооснования мънастир Григорий Пакуриян, следващ установените в случая във Византия обичаи, е написал своя устав, който се числи в разреда към тъй наричаните ктиторски типици (Τυπικά κτητορικά). (29)

Пакурияновият устав не е оригинално произведение, а е съставен по образеца на типика на цариградския мънастир, наричан Всесвети (μονή Παναγίου), подлинността на който типик не е известна в науката. Пакуриян е бил в тесни връзки на братство и любов с иноците на тоя бележит мънастир и поради това вътрешното му устройство и иноческият живот в него са се представили на ктитора-грузин, като образец на съвършенство, без да гледа на това, че тая обител се е намирала в столицата на Византийската империя, дето иноците му можели да бъдат изложени на съблазън от светската обстановка и житейска суета. Виновник за бележитото благоустройство на мънастирът „Все свети“ е бил „блаженият и равноангелски“ негов ктитор и катигумен, който му е дал прекрасен устав и който устав монасите са твърдо пазили в съвършена непоколебимост.(30) Тоя катигумен е бил твърде мъдър в божествените работи и е заповядал на своите ученици да ходят в своето подвижничество „по средния и самия царски път — κατά τήν μέσψ καί βασιλικωτάτην όδδν“— като отстраняват в устава крайностите в една или друга страна от иноческия живот (ή υπερβολή καί ή ’ελλειψις τής βιοτευσεως), защото такива отклонения са всякога вредни и твърде опасни. Между всичко това той е допущал възможност и да се излиза от мънастиря, когато някой от монасите е пожелавал това и търсил покой вън от обителта. Когато Пакуриян е нареждал своя устав, Всесветият (Монахът-устроител на мънастирът цариградски се е тъй казвал. - Б. прев.) не е бил между живите(31). Мястото на знаменитата обител е неизвестно(32), ала за самия блаженопочивш ктитор се е запазило кратко съобщение и в историческия труд на Йоана Скилица. Тук се разказва, че когато император Никифор Вотаниат (1078-1081 г.) е поискал да се жени за бившата императрица Евдокия, вдовицата на Константина Дука и Романа Диогена и последната с радост приела предложението, то против третия й брак се е възпротивил „знаменитият по добродетелите си монах, когото, вместо всяко друго име, го наричали Всесвет (Πανάγιος), и по всякакъв начин се е мъчил да попречи на тая неразумна постъпка, като е напомнил всичко, що можело да послужи за препятствие в намерението“.(33) Както се вижда, тоя „Всесвет“ подвижник, памятта за когото, като неотколе умрял, била още жива между съвременниците, се и подразбира в Пакурияновия устав, като един от неговите (на Пакурияна) почитатели и свидетели на видните му иночески трудове.

Като устроил своя мънастир по образеца на столичната обител на Всесветия. Пакуриан се надеял, че неговите обитатели-грузинци, които били изпитани във военните походи и прекарали никога суров живот, ще изпълняват в точност дадения им уетав, още повече, че и външните условия напълно им благоприятствовали за това, а именно, че мънастирът се е намирал в уединена местност, далеч от града, ползувал се е с прекрасна вода и с разни земни произведения и градински овощия, а от друга страна уставът точно е определял правилата на целия живот на монасите в мънастиря и ясно им е иосочвал техните длъжности. (34)

От друга страна Пакуриян е обявил мънастиря „Петрицонитисса“ за свободен от всяка вънкашна власт. Той е трябвало да бъде независим, самовластен, да не допуща никакво господаруване над себе си, като при това ни цар, ни патриарх, ни един митрополит или епископ, никоя от останалите черковни или патриаршески власти, нито Пловдивския митрополит не могат да имат право да проявяват каква и да било власт от себе си над мънастиря. И при богуслужението в мънастирските храмове няма да се споменува името на Пловдивския митрополит, а вместо това ще се възглася: „О всем епископстве православних, право правящих слово Твоея истини“. Заедно с това и никой и от светските началници и чиновници, големи или малки, не могат да простират своята власт над мънастиря. Свободни и независими от тези светски власти били обявени: черквите, келиите на монасите, мънастирските постройки и всичките други мънастирски имущества, движими и недвижими.(35)

Пакуриян е обявил своя мънастир свободен от намесата и на частни лица, родственици или чужди на мънастирските епитропи, игумени и въобще на всичките братия. Ако някой кой и да бил от роднините на ктитора по забравяне на устава, или по друга каква да е причина, се възползува от каква и да е мънастирска вещ, то епитропите на мънастиря са длъжни да напомнят на такъвъто за неприкосновеността на мънастирската собственост и го заставят да си възвърне отнетия предмет  или владение. И тъй, мънастирът и черквите остават за единствени собственици на подарените им от ктитора владении, а всичко това той е дал в дар Богу за много грешната си душа. Поради това монасите, които живеят в обителта, не са длъжни да се подчиняват никому - ни на ктиторовите родственици, нито на други - нито пък да оставят в тяхно разпореждане ни една мънастирска вещ. Само игуменът и монасите могат да се ползуват и се разпореждат с всички мънастирски имущества, като живеят според устава, молят се за царете на държавата и Христолюбивото войнство, а наравно с тях и за спасението на ктитора. С такава свобода и независимост обителта, монасите и всичките мънастирски имения ще се ползуват всякога, както това точно се определя в устава. Ето защо Пакурияновият мънастир не влиза в числото на ония богуугодни учреждения, които, както често пъти е бивало във Византия, са се предавали от ктиторите си по наследство на техните роднини, за да могат по реда си да ги владеят и се разпореждат с тях, както искат. В противоположност на тоя обичай Пакуриян съвършено е отстранил своите роднини да не могат да земат какво и да е участие в наследването на мънастиря, който е посветен Богу. Опитите показват, че често пъти за такивато мънастири между наследниците са се пораждали несъгласия и спорове, които ги завеждали в съда, а след това собствениците на обителите са излизали хора недостойни, които са улеснявали разорението и упадъка на свещените учреждения. За да не би и с Пакурияновня мънастир да се случи подобно нещо, то затова и ктиторът е обявил, че мънастирьт принадлежи Богу, Комуто е и посветен, а роднините му или и кой и да бъде друг да не могат да имат никакви права над него.(36) Ако у някого от роднините и слугите на ктитора или други от страна лица се яви стремеж да завладеят някоя собственост на мънастиря, такъвъто ктиторът заплашва с Божието наказание, а на мънастирът дава право да си усвои заграбеното. Божие наказание ще постигне и тогова от игумените и монасите на обителта, който наруши уставът и с хитрост и с помощьта на ктиторовите роднини или други лица присвои за своя полза някое от владенията, които Пакуриян е посветил Богу. Обаче Пакуриян не дупуща, че някой от неговите роднини ще се осмели да наруши волята му и предяви права на една или друга мънастирска собственост, защото Пакуриян е облагодетелствовал всички, възпитал ги и е направил това не по някакво външно принуждение и не за личните преимущества на тоя или оня от тях, а изключително по чувство на родство и в изпълнение на божествените заповеди. Той е щедро обдарил и всичките близки нему другари и слуги и то не в силата на случайни задължения, а по свое вътрешно разположение. От това следва, че той има основание да разчита, че неговата воля свято ще се изпълня от всички и че мънастирът до края на своето съществуване свободно ще се ползува от дадените му владения, както това е потвърдил с хрисовул и императорът Алексий I Комнин. (37)

В манастиря е бил въведен общежителен устав, със задлъжение игуменът и монасите да уреждат вътрешните, мънастирски работи по взаимно съгласие; да действуват съвместно и еднодушно във всичките случаи от мънастирската практика, когато се отнася до интересите на братството и целия мънастир, и да живеят в мир и едномислие. Уставът е предписал, щото мънастирската трапеза да бъде обща за всичките. По никой начин не бивало да се допуща да се приготвя два вида хляб и ядене и да се подава вино за пиене от разни качества. На живущите в мънастиря не се допущало да ядат или пият отделно един от друг, дори и на самия игумен, комуто, напротив, се вменява преимуществено длъжността да бъде особено смирен и да пази благоприличие, та по такъв начин да надминава всичките със своята точност в изпълнение на устава. Поради това никому от братията не е било позволено по свое собствено желание и решение и за свое занятие да има какви и да било животни и тайно да държи в келията си съестни припаси, за да яде и пие тайно от другите и по тоя начин безсрамно да нарушава своите обещания, като забравя, че ний всичко вършим пред Божието лице и ангелите и сме длъжни да даваме отчет за всичко. Никой тоже не е можел да има и отделен съд за топлене вода и приготвяне варена храна по частен начин, за да яде отделно или предлага другиму и с това да извиква съблазън помежду братството, та вместо свещен живот и апостолска трапеза, да устроява никакво си запратено веселие. Ако ли някой поради поболяване или дълбока старост действително се нуждае от особено приготвена храна, то в такъв случай, след като се обсъди, може да се направи съответното разпореждане. Това можело да се допусне особено тогава, когато нуждаещият се брат е принадлежал някога към висшия клас на обществото и е прекарвал пълен с удобства живот. На такивато, а заедно с тях и на тия, които са изпълнявали едни или други длъжности, необходимо е да им се направи някое снисхождение и им се даде съответна помощ за изцелението им. От това не може да се появи какъв и да е съществен безпорядък или да се замени господствующия общежителен устав с друг, временен, нито пък може да бъде голяма вреда и нововедение в духовните дела, или нарушение външно на дисциплината. Ако някой поради леност и безгрижност почне да се стреми към нарушението на споменатите предписания, то такъв, не ще и дума, не може да потърси в устава оправдание за себе си, макар и да би принадлежал той в числото на мънастирските длъжностни лица, така щото, вместо полза и помощ, да не би да произлезе от това твърде голяма вреда и на пакостните към безпорядък да не би да се възползуват от това и им послужи за предлог на непокорство. Напротив, всяко длъжностно лице в мънастиря е длъжно разумно и благочестиво да ръководи останалите и със своя собствен пример да ги подбужда към предпазливост. Тям се запрещава да държат в келиите си съестни продукти и пития и се ползуват от тях тайно. Въобще ни един брат не бива тайно да стопани каква и да е вещ, голяма или малка, никой не е длъжен и нищо тайно да получава, нито пък другиму да дава, макар той и беден да бъде, но всеки е длъжен да знае, че такива дела няма да му бъдат в похвала, тъй като такова нещо е дяволско, вън от закона и нарушаване послушността и канона. Щом някой не е в състояние да бъде господар над себе си, то такъв как може да се грижи за делата на другите, като за свои собствени? От друга страна такъв, като се подчинява на своите лични прищявки, може ли да се грижи за това, що не е негово собствено? Който веднъж се е отрекъл от себе си и своята воля и попаднал в робството на справедливостта, а след това върши какво и да е по собствено желание, то такъв не прави друго, освен че се освобождава от правдата и става роб на греха. И каква полза може да бъде за делото Христово от такъв инок, който на първо място поставя своята правда, а не се подчинява на правдата Божия? Какво оправдание на милостиня и страннолюбие ще бъде за тогова, който не може да понесе и най-малкото лишение и вместо вещите, които е дал на бедните, търси от настоятеля други, вместо стар предмет, който е дал на нищия, иска нов с намерение да замени негодното с по-нужното, с по-бодрото? Това ще каже, че той не е направил доброто дело вследствие на своето страннолюбие и милост към бедните, освен от подбуда на собствена полза и корист. Изобщо всичките иноци на обителта „Петрицонитисса“ са длъжни да следват съветите на игумена, да изпълняват закона, заповедите и Божественото повеление, да не се стремят към недостойни похвали, като са длъжни да знаят, че гостоприемството е дело общо и че то става задружно и за всички. Всеки инок, който не се подчинява на всичко това, а почне да върши работи противни на устава и да заповяда над въдвореното в обителта небесно послушание, то такъв инок да се има като чужд от братството и, ако той се не поправи, трябва да бъде изгонен от Божественото убежище.(28)

Относно игуменството на мънастиря уставът съдържа следните предписания. Григорий Пакуриян е запазил за себе си пожизненото право да назначава игумена по своето лично желание, т.е. когото той, додето е жив, постави за глава на мънастиря, такъв и ще изпълнява игуменската длъжност до края на своя живот, ако той, разбира се, остане верен на мънастирския устав. За по-сетните времена Пакуриян е предписал следното: когато игуменът почувствува наближаването на смъртта си, длъжен е да се погрижи сам за запазване своя приемник. за да може с време да привикне към управлението на братството. Но игуменът в такъв случай е длъжен да посочи своя преемник не от подбуждения роднински или по своето лично разположение, а по избор и желанието на цялото братство. И едната и другите страни в тоя случай трябва да бъдат на висотата на своето призвание, а именно, че игуменът, като мисли за смъртния си час, длъжен е да има пълно безпристрастие и съвършена разсъдителност в избирането на новия ръководител на мънастирския живот, а в също време и монасите трябва да произведат избора в съгласие с мнението и доброто настроение на отходещия от тоя живот свой ръководител. Разбира се, че определеният за игуменството кандидат ще встъпи в своята длъжност само тогава, когато неговият предшественик почине, па и тогава встъпването трябва да стане с решението и съвместното обсъждане на цялото братство. Ако ли пък игуменът почине внезапно, без да е успял да направи нужните разпореждания относно своя приемник на обителта, тогава новият кандидат се препоръчва от най-добрите, добродетелните и най-видните членове на мънастирското братство и с тяхното общо обмисляне и решение. При нормалния обаче начин на назначаване, т.е. когато то е станало по волята на новия предшественик и по желанието на цялото братство, новият игумен заедно с новите иноци е длъжен да застане пред лицето на умираещия и да изслуша неговата предсмъртна воля: че ще живее съгласно с мънастирския устав и че няма да допуща никакъв личен произвол в управлението на мънастиря и в завеждането на общите работи. Когато старият игумен почине и биде погребан, трябва, според предписанието на устава, да се извърши и следното: новият игумен е длъжен да отслужи панахида за своя предшественик, а на другия ден — и божествена литургия, след свършека на която игуменът се спира пред светия олтар, а цялото братство, като се покланя пред него по реда на старшинството, поздравлява го, а след това с духовна радост и с чувство на преданост към Господа излизат из храма. В тоя ден на всички се дава по-добра трапеза. След тоя обряд на стъпване в длъжност, игуменът се поставя вече за глава на братията и е длъжен да пасе повереното му паство, като се обнося с братството със съвършена правда в Христа Иисуса, Господа нашего, испитующем сердца и утроби и въздающем каждому по делам его (Апок. II, 23). Игуменът е длъжен да не прави нищо недостойно и лошо по отношение повереното му братство, тъй като сам Господ вижда всичките му дела. Колкото по-разумно той изпълнява всичко относно управлението, толкова по-добре и всичките иноци ще се въздържат и страведливо постигват съответствените блага. Всичкото братство трябва да помни, че то насдедва това, което е създадено с трудът и усилията на други, които за всички са се грижили с величайши старания. Поради това всички са длъжни достойно да благодарят Богу и постоянно да си спомнят за ктитора, като най-близък виновник на наследените блага, с една дума всички трябва да прославят Бога, тъй като тям не се е удало сами да постигнат това благополучие, като се скитат от място на място да търсят удобно за иночеството убежище, защото такъв исихастирий (К. прев.) е устроен от ктитора с всичките удобства и на сгодно място.

Мънастирьт, пише Пакуриян, е прекрасен по своя външен вид, богат е с всичките за живота потребности, а неговият храм представя удивително зрелище по вътрешното си устройство и украса и доставя една истинска наслада на участвуещите във величествените у него псалмопения и душеполезни четения, които водят людете към вечен живот. Мънастирът дава едно истинско успокояване на измъчените физически и морално и по тоя начин се явява приличен на рая, в който Адам е прекарал пълен с духовна радост живот, свободен от всякакви грижи. И колкото повече иноците на мънастиря „Петрицонитисса“ се ползуват с всички блага без всякакви лични усилия от тях, толкова повече са и длъжни да нареждат своя живот в пълно подчиняване на устава и в благоприятни настроения за истинските задачи и направления на иночеството. Най-важното желание на ктитора състои в това, щото настоятелят или мънастирският игумен да бъде истински пример за братията с един прекрасен и добродетелен живот и да нe се ползува нито с една мънастирска вещ отделно от другите, защото всичко в мънастиря е общо за всичкото братство собственост. Той е длъжен да присъствува всякога на богуслужението и когато поучава братията, да се грижи за всички, и малки и големи, с еднакво към всички внимание и търпение, като един пълен с любов баща; да наставлява малодушните в Христовата любов, както и безгрижните и недоволните, за да могат те да бъдат по-устойчиви в морално отношение и да станат подражатели на Христа. Пакуриян тоже е предписал, щото игуменът на мънастиря да не прибира в него своите родственици и в числото на мънастирските и на метосите му длъжностни лица съвсем не бива да бъдат негови роднини.(39) Игуменът е строго длъжен да изпълнява постановленията на устава и относно неприкосновеността на мънастирските имоти. На никого от иноците мънастирски и тия на метосите на изток и запад не е длъжен да дава ни земя за заселване на работници (παροικοτόπιον), ни градина, ни лозя, ни какво и да е друго владение, което принася полза на мънастиря, за да не се наруши с това прекрасното едномислие и съгласие на братството. Още повече игуменът не е длъжен да продава мънастирските владения на посторонни лица или изобщо да допуща какво и да е отчуждаване на тях; за такова дори и дума не трябва да има… Само на мънастирските работници, които служат на мънастиря, може да се дава свобода.(40)

За пръв игумен на мънастиря е бил назначен Григорий Ванинос, верният слуга на Пакурияна, богомолец и сътрудник по устройството на мънастиря и който се е ползувал с голяма любов и разположението на ктитора. В устава се предписва да се извършва помен след смъртта му в денят на Григорий Богослова и то ако този игумен в точност е изпълнявал типика и запазил мънастиря от всякаква малка или голяма повреда. В противен случай, пише Пакуриян, и него ще постигне Божието наказание и ще бъде чужд за мънастиря и братството.(41)

За монасите в обителта „Петрицонитисса“ в устава се съдържат такива предписания: общото им число трябва да бъде 50, ни повече, ни по-малко, а с игуменът братството трябва да бъде 51 човека. „Аз не желая, пише Пакуриян, щото монасите да бъдат по-малко от показаното число, нито пък повече, освен само с единия игумен. Заклевам всички игумени, щото те да не отстъпят от определеното число, обаче ако поради смърт или по каква и да е друга уважителна причина стане намаление, то веднага трябва да се допълни установеното число, за да не оскъдява славословието на Бога, и молитвата към Него всякога да бъде усърдна“. Монасите са длъжни да имат украсата на всичките добродетели, да носят в себе си признаци от Божията благодат, да извършват с всичка грижливост и внимание богуслужението, строго да следват черковния устав и да бъдат проникнати от страх Божи.(42)

По народност иноците в мънастиря „Перицонитисса“ трябва да бъдат изключително грузини (К. авт.)(43) Частно пък за своите родственици, които желаят да встъпят в мънастирското братство, Пакуриян особено говори, че ако те вече са в иноческо звание и се отличават с опитност в монашеския живот и са разумни, па и като влиятелни лица могат да бъдат полезни за мънастиря, то, според предписанието на Пакурияна, следва да се предпочитат от другите кандидати, дори и при заемване на мънастирските длъжности. Ако ли те нямат лични достойнства и не носят свещен сан, малко са деятелни и не могат да принасят съществена полза на обителта, тогава не трябва да им се доставят никакви длъжностни пълномощия, за да може мънастирът да се избави от всякакви властолюбиви претенции. Обикновените пък иноци от родствениците и слугите ктиторови, а заедно с тях и всички по народност грузини трябва да се приемат в мънастиря предпочтително от другите претенденти, щом в братството има свободни ваканции, обаче и те са длъжни да се подчиняват на всички предписания в устава и волята на игумена.(44) По-нататък уставът съдържа такива характерни указания относно византийците (гърците, Б. прев.): „Съветвам всички, които живеят в мънастиря, пише Пакуриян, и настоявам по един най-решителен начин, щото в светия мой мънастир никога да не се приема ни един презвитер или монах от ромеите (гърците. Б. авт.), освен единия нотарий (писец), който знае пишене, за да може чрез него да се съобщават на местните архонти (светските чиновници) решенията на игумена и за да може и сам да отива при тях по поръка и изпълнение на всичко, необходимо за мънастиря“. По тоя начин в Пакурияновия мънастир само писарят е бил грък и то със задължение да служи за посредник между мънастиря и светската власт и с пълномощие от игумена да ходатайствува за защитата на мънастиреките интерееи, тъй като помежду грузините-монаси мнозина не са знаели гръцкия език(45) и не са можели с успех да изпълняват длъжността на мънастирски делопроизводител. Пакуриян посочва и причините на това негово разпореждане, които са, че нему се е случвало много пъти да наблюдава, как хитрите и наклонни към насилие и любостежание гърци, като се възползували от простотата и снисходителността на иноците от другите народности, а особено от грузинските, гледали са да земат властта над чуждите мънастири, присвоявали игуменството и въобще под какви и да било други благовидни предлози обявявали са мънастиря за своя собствеиост. „При все това, говори Пакуриян, ние ги следваме във вярата като наши учители, и се покоряваме на догматите“.(46)

Братството в грузинската обител, състоеще се от 50 човека, управлява игуменът, изпълнен с всяко знание, страх Божи и любов.(47) Той има и помощници, с които си дели труда по управлението. Преди всичко в показаното число от 50 човека има два епитропа, единият от които е длъжен да бъде в пределите на Пловдив, а другият в пределите на Мосинопол (сегашният г. Гюмюрджина. - Б. прев.) и околностите му. На епитропите било възложено да наблюдават за недвижимите мънастирски имоти, които се намират в споменатите градове.(48) Пакуриян е придумвал братството на обителта, щото то никога да не оставя мънастиря без епитропи предвид на твърде важното им значение. В случай на смърт на някого от тях, игуменът и монасите са длъжни незабавно да назначат друг на мястото му, като изберат за тая длъжност лица по-почтени и които имат страх Божи, без да се гледа прости иноци ли са те, или из тия от монасите, що носят свещен сан. Епитропите, като приемали на себе си длъжността да завеждат мънастирските имоти, длъжни са да я изпълнят с любов към Бога, като мислят за спасението си и онова за братството. Както без игумен, тъй и без епитропи не бива да се оставя мънастиря и затова, защото освен духовните потребности трябва да се грижат и за отстраняване материалните нужди, които препятствуват на духовното съвършенство.(49)

Економическите дела на мънастиря заведва главният иконом (ό μέγας οικονόμος), който тоже има помощници (οΐ παροικονόμοι).(50) По-нататък в мънастиря трябва да има един еклисиарх, който да бъде изпълнен със знания, да бъде съвършено опитен в черковните и божествени служби и ни най-малко да не отстъпя от устава, установен от старо време. За извършване на богуслужението се назначават шест свещеника, два дякона обикновено за съслужащи, два иподякона, които да изпълняват длъжността на четци при богуслужението, и канонарси.(51) Относно избирането на свещенослужителите в устава има особени предписания. Настоятелят на мънастиря и братството са длъжни с голяма грижливост и твърде внимателно да произведат избора на кандидати за свещеници, като гледат за тая служба на тия иноци, които имат свят и добродетелен живот, всецяло да са проникнати от чувства на Божи страх, за да може посредством тия строители на тайните Божии Спасителят наш Иисус Христос да дарява на всички спасение. Ако ли някой, който и да бил, от свещенослужителите, се покаже груб и почне безсрамно да нарушава възложения на него дълг, то такъвто трябва да отстранят от свещеничеството и на мястото му да изберат друг по-достоен, а виновния след това и съвсем да отдалечат от мънастиря. Ако ли той се разкае, то от състрадание и милост може наново да бъде приет в мънастиря, но да не се допуща да участвува в свещенослужението, а само да бъде в братството. Пакуриян с името Божие заклева иноците в своя мънастир, щото в числото на неговите свещенослужители никога да не се указва недостоен човек, за което всички преимуществено са длъжни да се грижат. Поради това всичкитe отци и братия са длъжни щателно да наблюдават, щото да не би някой от свещенослужителите да бъде наклеветен от завист, ненавист или от други подобни чувства и с това да бъде подложен на несправедливо подозрение и безчестие. Когато се появи обвинение против някого от свещениците и дяконите, то трябва да се направи най-внимателно разследване на жалбата му, и тоя, който бъде обвинен в доказано престъпление, трябва да се отдалечи от свещенетвото и от мънастиря. Изобщо напълно е справедливо, щото свещеникът, който получава от черквата всичко необходимо за своя живот и се храни от нея, трябва добросъвестно да изпълнява своите обязаности и възнася молитви за ктитора и неговите родственици. Последното се вменява в особена обязаност на цялото мънастирско духовенство, и Пакуриян в своя устав е дал точни указания за времето, когато трябва да се извършват заупокойните богуслужения.(52)

След това един от братството на обителта се назначава за скевофилакс вместо дохиарът, чиято длъжност е да се грижи и пази всичките свещени драгоценности на мънастирския храм, като приема в общата каса приходите, които отвсякъде постъпват, като произвежда и всичките разходи за нуждите на мънастиря. Възложената му работа дохиарът - скевофилакс е длъжен да изпълнява напълно добросъвестно и с такова съзнание, че ще дава за всичко отчет не само на игумена на мънастиря, но и на Господа нашего Иисуса Христа.

В мънастиря трябва да има и палител на светилниците (λυχνάπτης), който е подчинен на еклисиарха в чиято обязаност лежи да пази тамянът, маслото, свещите, виното и брашното, от което се приготвят просфорите, и със страх Божи и своевременно всичко това да разходва. В големите и тържествени господски празници, когато в светите черкви службата се умножава, и обязаностите на лихнапта се увеличават, тогава игуменът трябва да му назначи и помощник изпомежду братията, за да му се разделя трудът. На едного от иноците се възлага длъжността келар, който у грузините се казва танутер (Б. авт.) (52а). Той е длъжен съгласно мънастирския устав без всякаква хитрост и съблазън да държи у себе си хлябът и всичките съестни храни а тъй също и виното, медът и др.п. и всичко това той трябва да разходва грижливо, своевременно и с Божи страх. След това в мънастиря трябва да има виночерпец, който е длъжен тоже благоразумно и с Божи страх да изпълнява своята служба; трябва да има трапезар, който по обичая да изпълнява своето назначение, и гостинчар (ξενοδόχος), който завежда домът за сиромасите и старите (богодельня - Б. прев.) - (μηροτρόφος) и болницата (νοσοκόμος). Всички тия хубаво и разумно трябва да се грижат за своите работи. Понататък трябва да има епитирит, който е избран с добродетел и Божи страх и е длъжен да обикаля келиите на братията, които са се отклонили от богуслужението и не са се явили в началото на утреннята и шестопсалмието, като ги завежда при игумена и старшите членове на братската община, щото всякои от тях да им наложи длъжната епитимия. Най-сетне хлебарят, готвачът и вратарят (πόλεωνάριας) на мънастиря тоже са длъжни благоразумно, грижливо и с благочестиво настроение да изпълняват своите работи. Всички останали членове на братството са длъжни грижливо, радостно и с  пълно усърдие да прекарват времето си във вечерни и всекидневни псалмопения в светата черква. Всички те са длъжни да бъдат в едномислие и единодушие, съгласни в мненията и решениета си, постоянно проникнати със страх Божи и украсени с взаимна любов и послушание към своя предстоятел за в полза и благосъстоянието на свещения мънастир. И никой нека не дръзне с какъвто и да било начин да противостои или противоречи на своя игумен, когато той като учител го съветва и тайно води, като подражава на Христа, за в полза на светата черква, за благополучието на мънастиря и за създаване свещени души в мънастирските братия.(53).

В монастирьт е бил установен систематичен контрол за дейността на длъжностните лица. Тъй напр. главният мънастирски економ е бил задължен да прави два пъти в годината ревизия на своите помощници – един път през септември, и друг път по Великден, като извършва тая работа с Божи страх. Ако той забележи някаква небрежност от тяхна страна, то трябва да им даде нужните наставления. И сам икономът се подлагал на ревизия от страна на мънастирския игумен, от когото получавал съответно за това удостоверение относно тъй или инък изпълнените от него обязаности. И игуменът по реда си с Божи страх и със знанието на всичките иноци е длъжен да прави разходи за нуждите на черквите и мънастиря и всичко, което е останало не изхарчено за в полза и интересите на мънастиря, трябва да го предаде на дохиарът, като получи за това удостоверение от последния. Всяка година игуменът по Великденските празници е давал отчет пред икономите, дохиара и цялото братство. От друга страна и дохиарът два пъти в годината се контролирвал от игуменът и братството. Ако някое от длъжностните лица, което и да било то, бъде забелязано в користолюбие или ненавременно и без нужда да е изхарчило черковни пари, то такивато разходи трябва да се приберат обратно, а виновникът да се отстрани от длъжността, която заема. Ако черковните приходи надминат установените разходи и другите необходими издръжки, то излишъкът трябва да се употреби за черковните нужди и запази за увеличение запаса. По тоя начин, когато излишъците от мънастирския бюджет достигне до десет лири, трябва да се употребят за купуване необходими за мънастиря имоти и владенията му.(54)

Относно нарушенията, каквито мънастирските представители (οί προβχονιες) биха направили по предписанията на устава, Пакуриян дава особени за ръководство указания. Ако хората, които стоят на чело на обителта не се укажат на висотата на своето призвание и наместо полза, принесат на братството вреди, то уставът предписва на мънастирските героити и другите длъжностни лица, а най-много на уважаваните по добродетелта си и разумът иноци да направят общо събрание за едно щателно преглеждане нарушенията на устава и и отмахване забелязаните недостатъци, за да не би по грешките на малцинството да се унищожи жилището на добрите мъже. Ктиторъг напомня, че злоупотребление в областта на мънастирския живот и труд ще бъде наказано по молитвите на Богородица пред нейния Син и Спасител наш Бог. Ако някое, което и да било то, от мънастирските длъжностни лица отчужди някой мънастирски имот, като хитро наруши своя дълг в отношение към мънастиря, и след това покаже едно неизкрено разкайване в забелязаните злоупотребления, като се яви влък наместо пастире за стадото, то такъв отпърво трябва с кротост и със страх Божи да се съветва, па след това и съвсем изгони от мънастиря, а на мястото му се прибере в съставът на братството най-достойния кандидат.(55)

Като уредил и установил общежитието в мънастиря, Пакуриян е дал в своя устав указание и относно отделните страни на мънастирската киновия. Тъй според предписанията на устава братията са длъжни всеки ден да изповядат пред игумена своите мисли и да му обаждат за сноите дела и разговори, па и сам игуменът е длъжен точно да изпълня тия искания на уставът и грижливо да следи всички иноци, които се мъчат и безпокоят от някакви лоши мисли. Ако е възможно, той (игуменът) трябва да ги наблюдава през целия ден и да ги поправя и предпазва от всякакви нечистоти на плътта и духа. По реда си и братията са длъжни с вяра и съкрушено сърце и с искреност в душата си да обаждат на игумена за всичко, що се е случило с тях, а не като не родни деца и с неискреност да се обръщат към другиго някого и нему да изповядат своите мисли без надлежното за такъв случай настроение. Изобщо игуменът е длъжен да знае мислите и чувствата на всички иноци, заедно с това и техните действия и поради туй братията само пред него трябва да откриват своите души. От друга страна иноците нищо не трябва да вършат без знанието и одобрението на игумена, като се ръководят само по свои собствени желания; те не трябва да поемат на себе си и по свое лично усмотрение да изпълняват такива или други мънастирски длъжности и с това дават и на другите пример на неподчинение, защото ще станат причина за собствената си гибел, тъй като без предварителното ръководство на игуменът всеки ще бъде безсилен в борбата с препятствията за истинския монашески живот и не ще може правилно да избере необходимите средства за защита от лошите и гибелни мисли. Поради това тези иноци как могат да се казват верни синове на игумена, когато почнат да се отклоняват от послушност към него, когато избегват ръководството му, като на баща и с това сами себе си лишават от наследството, приготвено тям? Ето защо трябва да отдалечат от своята среда всеки нарушител на поелушността, за да не би такъвто да послужи за лош пример на другите иноци и учител на гибелно неподчиняване.(56)

След това иноците са длъжни да не излизат от мънастиря без разрешението на игумена. Тези от братството, които не пазят мир и спокойствие и гледат да ходят по мънастиря, където и когато си желаят, трябва да се поканят и заставят да се подчиняват на мънастирскнте правила. Мънастирските ръководители са длъжни да полагат всичките си грижи да не престъпват установените определения и поради това те с ренност трябва да пасат своето разумно стадо, да приканват към покаяние нарушителите на тия определения и с всичко сърце да се грижат за тях с милост като към членове на една и съща организация. Всяко определение на игумена е закон (К. авт.), и всички, които му са подчинени, са длъжни да се отнесат към неговите думи като към божествени повеления, да не допущат никакво отклонение от тях, да не възразяват и не противоречат и въобще по никой начин да ме противодействоват, защото всичко това е доказателство за непослушност и своеволие, а такъв безпорядък е изгубване на подчиненост и благоустройство и донася справедливо осъждане за виновните. Изобщо игуменът е длъжен да управлява всички, и в мънастиря трябва да владее законът на подчинеността. Поради това пред настоятеля монахът е длъжен да говори само следното: „съгреших, отче, прости“, и само тогава в обителта са въдворени послушност, мир и милост. Ако някой от иноците се види, че не желае да живее по правилата на устава, почне да противодействова и да не обръща внимание на настоятелевите наставления, захване да счита възложеното на него духовно лекуване за безполезно и ненуждно и се яви против пастирите, с една дума обладан е с демонска страст, която става причина за разрив и отделяне от черквата, то такъв, ако в едно бързо време не се поправи, а особено след първото съветване и наказание, трябва да се изхвърли, като негоден член и се махне от божественото паство. Освен това, настоятелят трябва да се грижи за всичките с търпение и снизхождение, да избира най-добрите средства за влияние над иноците, да се въздържа от всякакво лошо дело и никога да не остава без внимание и най-малкото отклонение от устава, защото и от малкото квас всичкото тесто подкисва (1 Кop. V, 6). От друга страна ако някой, който и да бил той, почне да показва голямо властолюбие, то такъв пренебрегва и престъпва положения от светите отци предел, който те, съгласно божествените предания и с предварително изпитване, са избрали, като истински среден и свободен от заблуждения път, т.е. отсичане на своята воля. Защото тоя, който постъпва самоволно, всякога греши, тъй като бива неопитен и не твърд в действията си; а тоя, който е изпитан в делото на послушността, той има постоянство и твърдост в своя живот и не попада в гибелния порок на лицемерието. Изобщо игуменът е длъжен еднакво да се отнася към всички, да дава съвети и наставления, да ги ръководи към доброто и да отвлича умовете от земните заблуждения, за да може всичко да се върши с истинска оценка и подбуждение и по пътя, който ръководи и приближа към Бога. В противен случай целта не може да се осъществи. Необходимо е тоже да пази умът си далеч от всички лукави мисли, защото в зависнмост от тях се забелязва пътят към порока или към доброто, което е любов, радост, мир, дълготърпение, благост и пр. Иноците са длъжни да се отличават и със смирение, което има преимуществото да изучва и изследва недостатъците им, и да се взират в себе си и сами себе си осъждат, та по тоя път да се възвисят. Та това именно е отечески за нас закон и причина за достигване царството небесно.(51)

Трапезата в мънастиря трябва да бъде обща за всички иноци и на нея трябва да се прекарва в съвършена тишина и порядък. Тези, които прислужват през време на трапезата, трябва да ходят колкото се може тихо, а също и тези, които са на трапезата, трябва да ядат с тишина, та всичко да бъде подправено с добра сол и да се върши за Божия слава. Игуменът на обителта е длъжен грижливо да внимава, щото да не бъде безпорядък и да следи във време на трапезата да се извършва четенето при съвършена тишина, както това трябва да бъде и всякога и всякъде в мънастирския живот: в келиите и вън от тях. Хлябът, виното и обикновеното всекидневни ядяне не трябва да се менят по мотиви на пестеливост от страна на мънастирскнте длъжностни лица, или пък под предлог на такива или други причини за монашествующите, но в точност трябва да се спазват всичките предписания на устава относно храната. Обаче в течение на четире деня в неделята, освен постите, трябва да се дава и сирене, също и по една чаша вино на всеки брат и готвено ядене в три вида, според имеещите запаси в мънастиря. През Пасхалните дни (Светлата седмица) трапезата трябва да бъде по-изобилна, тъй като братията са уморени вследствие бденията през св. Четиридесятница и лишенията тогава от храна. След това от Пасхата, та до Петдесятницата, а тъй също и от празникът Рождество Христово, та до Кръщение Господне, на трапезата за иноците трябва да се поставят четири яденета, също и сирине и по две чаши вино за всеки брат. Ако би се предявили искания за увеличаване или промяна в трапезата, то игуменът е длъжен да отклони такивато, за да не би да се развие чревоугодничеството у някои. Когато в мънастирът от някои християни из съседните градове и села се донесат приноси от някакви съестни продукти, за помен на техните починали близки, такивато приноси се прибират от келарият, макар че и да бъдат те дадени и на игуменът или кой и да е друг от членовете на братството, и келарият при удобни случаи ги поднася на общата трапеза. Когато в мънастирят дойде посетител, като гостинин на игуменът или другиму некому от братството под предлог, че той е приятел или роднина некому, такъвто никак не бива да се оставя от да се не нагости, а ако гостенинът дойде през време на ядена, той трябва да се въведе и покани на общата трапеза от тоя брат, който го е приел. Ако ли пък гостенинът е дошъл след като е вдигната трапезата, а при това бърза и да си иде, то и в такъв случай келарият е длъжен да се погрижи за него, да не би той да си излезе и отиде от обителта гладен. Ни един от братиятя не бива да гощава своя приятел в собствената си келия под предлог на особена обич към него, напротив, всяко гощаване трябва да става на общата трапеза. Когато некому от иноците е дошъл приятел, то такъв може да престои само три дена, а на четвъртия трябва да си отиде. Но ако такъв гостенин се случи да се поболее, тогава в мънастиря се оставя да преседи до съвършеното му оздравяване и за него трябва да се грнжат като към близък и драг човек. А ако се случи и да умре, то трябва да бъде погребен в мънастиря, като се извърши всичко по чинът. (58)

Уставът на Пакурияна предвижда да се определя и плата на иноците, за да си набавят дрехи и обувки. Цялото братство се разделяло на три разреда и на всеки от тях се определяло и плащало от мънастирската хазна такава или инаква сума. Игуменът е бил вън от тия разреди и получавал 36 номисми, а свещенослужителите, двамата епитропа, еклисиархът, скевофилаксът и най-почтените и най-много уважавани от братството членове, всичко петнадесет човека, получавали по 20 монети всеки един. Във втория разред влизат тоже петнадесет човека и всеки получавал по 15 номисми, а в третия разред са двадесет иноци и всеки получавал по 10 монети. Това разпределение трябва да се пази и изпълнява точно. Платата се давала на иноците през Великденските празници. За да не отиват братията под предлог за купуване дрехи и обувки далече от мънастирьт и да не влизат в съобщение със светът и с това си повредят на своите прями задължения – молитвите, псалмопенията и изпълнението на мънастирските си длъжности, Пакуриян е предписал, щото през времето на Пасхата, когато на иноците се давала и платата, около мънастиря да се устрои пазар, на който монасите трябвало да си купуват, каквото им е потребно. По тоя начин се отстранявали и поводи за оплаквания и говорене, че на едното са дадени по-добри неща, а на други не.(59)

Братията са били длъжни да прекарват времето си в работа и занятия от всякакъв род. Уставът предписва, че иноците, които се занимават с физическа работа, или с ръкоделие, трябва през време на работенето да пеят псалми, защото това е, според думите на Василий Великий, таинствен на Бога тимиян. Тъй като разните хора с различни начини се усъвършенствуват в една или друга добродетел според личните свои качества (трябва да се знае, че и в домовете на богатите има много съдове, от които едни са златни, а други – пръстени), то длъжности е на мъдрия настоятел да им посочва съответния път на справедливостта, който води към царството небесно. Един от иноците е длъжен да се занимава с една работа, а друг с друга, а игуменът е длъжен да наблюдава всичките и да предприема мерки за тяхното духовно лекуване. На едното той налага епитимия, а у други с острия меч на изобличението отсича раната. Но всичко това трябва да бъде вършено от него с умереност и своевременно. Тези иноци, които са неустойчиви в морално отношение н бавно дохождат в разкаяние, игуменът привлича към физически труд и по пътя на усилието ги приближава волею-неволею към Бога, защото всяка душа, която обича трудът, е близка Богу и намира потребното си излекуване. (60).

Пакурияновият устав съдържа предписания за монасите и относно пазенето на постите. В продължение и на трите св. Четиредесятници (Коледни, Велики и Петрови пости. - Б. прев.) монасите са длъжни да не вкусват ни вино, ни масло, освен в съботните и неделни дни, когато само могат да пият по една чаша вино. През всичките пости всеки ден в мънастирския притвор трябва да се дава храната на братията во Христа, т.е. на бедните, защото те са всъщност виновниците за нашето спасение и участници в бъдещите блага. В съботните и неделни дни през всичката Четиредесятница на монасите се дава храна според устава заедно и с по чаша вино, но в останалите пет дни те не трябва да ядат варена храна и масло, освен във вторник и четвъртък, когато може да им се дава и по чаша вино. През Четиредесятницата пред Рождество Христово монасите са длъжни един път в ден да ядат, и то в девет часа, освен през тези дни, през които се пее „Бог Господ“ и пр, когато може да им се дава по две чаши вино. В течение на три дни през всяка седмица от тоя пост монасите се въздържат и от масло. И през Четиредесятницата на св. Апостоли (Петрови пости. - Б. прев.) монасите тоже трябва да се въздържат от масло в течение на три дни всяка седмица, а през всичките дни трябва да приемат храна само един път дневно, и то пак в девет часа, и по две чаши вино, а вечер по една.(61)

Мънастирския празник в чест на Успение Богородично (15 август) трябва да се премине, според предписанието на устава, по най-тържествен начин. Ний желаем, пише Пакуриян, щото всемирният праздник Успение Богородично със страх, тържество и весело да се празднува в мънастиря, както той се прекарва и в знаменитите и велики черкви. Разбира се, че духовното тържество по никой начин не бива да намалява и във всичките дни, когато се почита паметта на св. мъченици и всички други святии, а при това не бива да се забравя и раздаването милостиня на бедните в празничните дни и в дните, когато се правят помени за умрелите, обаче празникът в чест на Успението Богородично трябва да се почита повече от всички черковни тържества. Поради това аз, пише Пакуриян, заклинам моите бъдещи приемници нищо от посоченото да не умаляват, но, ако е възможно, да празнуват тоя празник с още по-голяма тържественост, за да могат весело празнуещите да достигнат великите блага, да се удостоят с вечните дарове и да станат участници в Божествената благодат. И другите останали празници монасите са длъжни да прекарват тържествено.(62)

В Пакурияновия устав подробно е казано и пред кои икони в мънастирския храм колко лампади и восъчни свещи следва да се палят в делничните и празнични дни през време и после Богуслужението(63). А в св. празници на честните мънастирски черкви трябва да става най-голямо и изключително осветление, пише Пакуриян, и празникът нека бъде знаменит и велик по песнопенията, славословията и с изобилна трапеза, украсена с всички блага, които Божието человеколюбие ни е дарило. След това всичките предания, които са узаконени и установени за Божията слава, трябва неизбежно и без изменение да се изпълняват и извършват, а тъй също в точност да се пазят Божиите заповеди, защото, като се предават и преминават от едни към други, предимно всички други установления, възвестяват прославата на Бога, съгласно дадените правила и законоположения, които честнейшите братия на мънастиря „Пресв. Богородица“ спазват в утренните молитви на повечерията и във всички други нощни славословия и пения според устава. Заедно с това трябва да се пази порядък и в извършването на Божествените тайнства. При пеенето на стихарите певческите хорове са длъжни да се не надпреварват, в бързане един с други, но единът нека захваща своя стих тогава, когато другият свърши почнатото песнопение, защото само при такъв ред пението ще се извършва прилично и боголюбезно. Ето защо нарушителят на заповедите нека знае, че той подлежи на отеческо проклятие, като презира Божия страх, не изпълня нашата заповед и се отклонява от Божиите завети. Обаче това не се отнася към тия, които проявяват небрежност поради временна невъзможност да изпълнят устава, които са заняти с някоя поръчка или друга служебна работа за в полза на братството, или пък приемат мънастирските поклонници и се грижат за бедните, а се отнася за тия, които проявяват доброволна небрежност и съзнателно и явно нарушават монашеския закон. Монасите, за да изпълняват тоя закон, длъжни са всякога да прекарват времето си в благопристойно мълчание, а особено през време на божествените събрания, когато по необходимост трябва да спазват мълчание, и никои тогава не бива да беседват с други, да си допущат смях, да се обръщат един другиго с въпроси и по такъв начин да пречат на свещеното Богуслужение, да внасят смущение и съдействуват на лукавия демон, комуто е и свойствено такова нещо. С една дума, никой не трябва поради небрежност и разсеяност постоянно да размества краката си, но всички са длъжни да възнасят Богу хвала в прилично и спокойно стояне. Който наруши посочените предписания, той подлежи на епитимия, установена от св. отци. Най-после срещу неделните дни трябва да се извършва всенощно бдение, което да трае до разсъмване(64).

Мънастирът може да приема подаръци и други приноси от миряните с цел за помени на умрелите, но само такива, които не могат да послужат и дадат повод за вреда на св. обител, или пък за предлог на какво и да е нововедение, а само все повече и повече да съдействуват в задачите на мънастиря, да усилят послушността във вярата и да послужат за спасението душите на подарителите и техните родственици. Нека се знае, че Богу е угодна жертва от чисто сърце, за която жертва и се получава въздаяние(65).

В Пакурияновия устав много се говори и за споминане умрелите. Тъй напр. черковно споминане за брата ктитор, магистър Апасий, трябва да се извършва на 20 септември, денят на неговата смърт и паметта на великомъченик Евстатия със синода. В тоя ден трябва да бъде устроена прекрасна и изобилна трапеза и освен това, което всеки брат според обичая получава, ще се дава и на всички, а при това и по две чаши вино. Всичките мънастирски свещенослужители, исихастирите и всичките метоси на обителта в тоя ден трябва да принесат Богу дар за него. Освен това на братията во Христа в тоя ден се раздават седемдесет и две номисми (монети. Б. пр.), а след утренната и литургията и на случайно останалите в мънастиря странници се раздават двадесет и четире номисми за в памет на умрелите. За споминане (помен. Б. прев.) на самия Григорий Пакуриян в устава се говори особено. Вий хубаво знаете, казва той на монасите, моите трудове, подвизи, усилия и Божия дар, които са действували на мене, а тъй също и аз зная вашата любов към мене и вярвам, че вий и без моите указания и напомнения не ще забравите и не ще откажете за мой помен да извършвате всичко посочено и необходимо. Спомняйте моята памет всякога с чест, готовност и вяра и никога не забравяйте за мене, моля ви, отци и братия. Навършвайте моя помен, братия, като гледате красотата на тоя Божи дом, който е свята черква, и като имате предвид достигнатото и удобствата, за които след Бога виновниците сме ний. В денят, в който ио Божията воля ще бъде моята смърт, продължава Пакуриян, трябва да се извършва и поменът, а на братията него ден ще се раздават седемдесет и две номисми, и утешението им трябва да състои в изобилна трапеза. И на всички други, които са били на поменът, трябва да се раздадат двадесет и четире златни номисми след свършека на утренната и литургията. Ако ли в тоя ден не могат да се раздадат всичките пари, определени за целта, или не може да се отстрани каква и да е друга потребност, тогава пари трябва да се раздадат на бедните, а недостатъкът да се поправи друг път. Освен това половината от всичкия доходен излишък на мънастиря в денят на моята памет трябва да се раздаде за спасението на душата ми на благочестивите братия во Христа, на бедните, които в мънастиря служат с плата и на работниците, като при това катигумените и икономите са длъжни да раздават тоя излишък с Божи страх, с чиста съвест и не лицемерно, като помнят, че всеки сребролюбец, укривател и нарушител на верността подлежи на съд и наказание. Всичко, що е посочено, трябва да се спазва и изпълнява неизменно и правилно, и нищо под какъв и да е предлог не бива да бъде пропуснато и изоставено. Ктиторът прибавя още, че при раздаването доходния мънастирски излишък на бедните в денят на неговата памет, спечаленото на братството да не се закача. След това в уставът се казва, че в течение на цялата година всеки ден трябва да се извършва божественото тайнство за душевното спасение на ктитора, като от трите приношения (άναφοραί) двете трябва да се раздават вън от мънастиря на болните и бедните - едното за душата на Григория, а другото за брата му - а третото трябва да се дава на братията. Ако ли случайно и двете приношения бъдат извършени за Грпгория, то той осъдително се отнася към такова действие и предписва в такъв случай да се извършат две литургии, в които трябва да бъдат три приношения за спасението на ктитора, неговият баща и братът му. Във всичките черкви трябва да стават възпоминания в памет на ктитора, тогава само монасите ще достигнат милост. В денят пък на храмовия праздник (15 август) всичките свещеници са длъжни да служат св. литургия за ктитора, неговия брат и роднините им. Такива помени за ктитора трябва да се извършват и в празниците на Възкресение Христово, Възнесение, св. Петдесятница, Благовещение, Рождество Христово, Кръщение Господне и всички други господски празници, а тъй също и във всяка събота по ред: в едната за Григорий, а в другата за брата му. Всеки ден, пише Пакурнян, свещеникът след извършването на св. тайнства и пренасяне св. дарове на жертвеника, поменва мене и брата ми, като проси прощение за моите многобройни грехове, като при това се явяват като свидетели и останалите братия. При отпуск на утренната и вечерното Богуслужение братията пак поменват моето име и на брата ми, като казват: „Боже, прости прегрешенията на нашите ктитори“. На Велики четвъртък трябва да се извърши помен за паметта на ктиторовия баща Пакуриян, архонт над архонтите, като при това се служи тържествено Богуслужение, поставя се празнична трапеза и се раздават на бедните двадесет и четире номисми.

Помнете, в заключение на своето постановление Григорий казва, тежестта на моя извънмерен труд, който аз понесох от любов към вас и наградата, която ще получим от Бога ний и тия, които поменваме в Христа Иисуса Господа наш(66).

Когато умре игуменът на мънастиря, всичките братия са длъжни достойно да го почетат с тимиян и свещи и с извършване с псалми и песнопения обикновения в случая ред според чинът му: над иерей, иерейски, а над монах съответното последование, като в памет на починалия се раздават двадесет номисми. В тоя ден на братията се дава за утешение трапеза, а свещениците са длъжни да изслужат за починалия литургия. На третия ден трябва да се извърши панахида и пак се изслужи литургия. Същото се прави и на четиредесетия ден и в годишнината от смъртта му. Ако ли почине кой и да било друг брат, и него погребват с молитви и песнопения, а на третия ден се служи за него литургия, както и на годината от смърта му(67). Колкото до поменването на първия мънастирски игумен, монахът Григорий, това трябва да става в празникът на Григорий Богослов. Тогава на мънастирските братия се поставя празнична трапеза, а на бедните се раздават шест номисми. В денят на Григориевата смърт, както и след него на третия и четиредесетия ден, а тъй също и на годишнината, трябва да се извършва това, което ктиторът е определил за всеки игумен и то ако и игумен Григорий до край остане верен на устава и изпълни всичките негови предписания, в противен случай той остава чужд и за мънастиря, и за братството(68).

Най-после Пакуриян е предписал, щото иноците в мънастиря с всичко усърдие и аккуратност всякога да извършват тайнството на Божествената литургия за поменване починалите, което и било наредено в мънастиря. Защото поменването умрелите, казва той, съставя дълг и на всички верующи, а колко повече това трябва да бъде в обязаностите на монашествующите. В един от мънастирските храмове трябва постоянно да се намира свещеник, който е длъжен всякога и без пропущане да извършва поменването на умрелите.

Освен това в памет на всичките братия трябва да стават всенощни песнопения и божествени литургии. И ако, който и да бил от външните лица, с вяра поднесе нещо за поменване от време на време умрелите си роднини, то и за такива по установения ред трябва да се извършват молитвите. Изобщо всички приемници на игуменството и иноците в мънастиря са длъжни без пропущане всякога да изпълняват ктиторовите предписания за помените на умрелите(69).

Според Пакурпяновия устав в мънастиря няма място за евнуси и млади момци, тъй като св. отци са запретили достъпът на такива, за да се избегне съблазън. Трябва да се следва тая тяхна мъдра разпоредба, и Пакуриян е предписал да не се допущат евнуси и млади момци в братството или пък в слугите мънастирски, за да не предизвикат причини за порицания, да не отворят път на злото и не дадат повод за съблазън и грях. Проистамените и епитропите ще бъдат подложени на осъждане и божествено наказание, ако нарушат тия искания на устава(70).

Пакуриян е забранил достъпът в мънастиря и на жените. Аз не желая, пише той, омъжена жена да влиза в моята черква или в мънастиря под какъв и да било предлог, или пък кое и да било семейство с децата си да живее в мънастирските предели, за да не се поражда съблазън. Такива трябва да бъдат далеч, в селата и в полето. Аз запретявам, продължава Пакуриян, да се строи и женски мънастир в пределите на нашата обител, макар че това би било за майката на Ивана или сестрата на Ефрема, но по-добре нека тия две жени да се преселят оттук. Аз ви заповядам и ви моля, обръща се ктиторът към монасите, щото святият наш мънастир всякога да бъде недостъпен за всяка жена, което и преди нас други са установили. Само в празникът на нашата свята черква желаещите да дойдат тук за молитва не трябва да срещат препятствия, но и то през времето на святата литургия, а след това на часът трябва да си отидат. За повече време предстояването на жени в мънастиря не се допуща и се осъжда(71).

Пакуриян е предписал да се обръща особено внимание към старите и болните. Тия от братията, пише той, които се намират в нещастия и нужди, мъчени от старост, болести или какво и да е страдане, трябва да бъдат предмет на особена грижа, попечение и утешение. Те трябва търпеливо да пренасят страданията, да се не оплакват и да не роптаят, а заедно с тях и тези, които им прислужват, са длъжни да изпълняват своя длъг с търпение, тъй като всички ще получат своята награда от Бога, по волята на когото едни показват своята обич и полза към други. Предстоятелят на мънастиря трябва да се грижи не само за тялото, но и за душата на тия, на които пристоява и които той е длъжен да поучава и им бъде церител и на душите. Защото няма нищо по-приятно на Господа, отколкото неразумните да приведеш в разумът на истината, наклонните към грях да направиш въздържни, гневливите - кротки и търпеливи, а горделивите - смирени. В това се заключава най-голямата мъдрост, това е образ и подобие на Бога, Който е зел нашата помощ и носи нашите болки. Който човек постъпва по показания начин, той служи като уста на Бога, според думите на пророка. (Иер. ХV, 19) (72).

Освен убежища за престарелите, Пакуриян е открил, при своя монастир и три странноприемни дома (ξενοδοχείου). Първият от тях е бил по-доле от поселището Станимака, а другите два са били по-горе, на идещите към мънастиря пътища. От приходите на това поселище ктиторът е предписал да се дава на пътниците и бедните всеки ден по два мдия(*) хляба, по две мерки (μέτρα) вино и другите необходими за ядене припаси. Воденицата, която се е намирала при поселището (Станимака. Б. нр.), е била оставена да меле брашно за нуждите на странноприемницата, а един от местните работници е бил освободен от всякакви работи в поселището и определен да прислужва само в ксеноходията, т.е. да носи дърва и вода и да услужва на пътниците-странници и бедните. Той е бил длъжен добросъвестно да изпълнява своите обязаности и е получавал плата от мънастиря, равна на тая, що получавали братията от третия разряд(73).

В ксенодохиите е трябвало да има кревати-легла (κράββατοι) и огнище за огън, за да могат пътниците в студено време да се сгреят и починат. Ако ли някой от пътниците и познатите се поболее, той трябвало да се остави в ксенодохията да престои три дена и след изминването на това време да се пусне да си иде. Ако ли болестта му е силна, тогава такъв болник не бивало да се пуща да продължи своя път, а да се остави до оздравянето му. Близо при странноприемниците трябвало да се построят кули, в които пътниците да се укриват и затварят в случай на нападение от лоши хора. Двете други странноприемници, от които едната е била близо до мостът, наричана „Мармарион“, а другата около морето и мънастиря „Св. Николая“(*), са били построени за спасение душата на Аспасия, братът на Григория. И в едната, и в другата за прислужване на пътниците и бедните са били избирани и пращани иноци, по един за всяка от тях, като са получавали плата по примерът на Станимашката. Странноприемницата „Мармария“ от доходите на поселещето Правикия е била длъжна ежедневно да дава по един модий хляб и една мяра вино, а освен това и един свободен работник е бил задължен да приготвя брашно, да носи дърва и да изпълнява другата необходима прислуга. Тъй също и в ксенодохията „Св. Николая“ из доходите на поселището Прилонга е трябвало ежедневно да постъпва по един модий хляб, една мяра вино и всичко друго, необходимо за готварнята, като овощия и пр., а един работник от това поселище е трябвало да бъде освободен от друга работа и поставен само да върши прислугата в ксенодохиата, както и в другите странноприемници. Заклевам катигумените на мънастиря, пише Григорий, никога да не лишават странноприемните домове от всичко, що е необходимо за тях, било по части, или изцяло, като вярвам, че по благостта Божия и святиите и заради тези странноприемници всички устави и законоположения всякога в бъдеще ще се пазят в цялост от всяка вреда и безпорядък. Ако ли по Божията милост доходите на нашия мънастир се подобрят и увеличат, тогава и начинът на странноприемството тоже трябва да се направи по-добър и по-съвършен. Ако пък такова подобрение в доходите не се яви, то и всички потребности в странноприемните домове трябва да се устроят според определенията в устава. Ако ли най-после кой да бил пожелае да отстрани или съкрати установеното от нас странноприемство, то такъв ще падне в голям грях и ще стане виновник и на нашите грехове.(74)

За крупна особност в устава на Григория Пакурилна трябва да се признае предписанието „да се възпитават млади момци и се учат в свещените науки“. С други думи казано, Григорий е наредил и духовно училище. Понеже приемането на млади момци е било запретено в централния мънастир с храмът „Успение“, то Григорий е основал училище в съседния мънастир „Св. Никола“, който е близо до крепостта. В мънастирът „Св. Никола“, пише той, от нас са определени млади момци за това, за да живеят там, да се възпитават и да се учат. Тук трябва да се назначава някой стар свещеник, изпълнен с добродетели и знания, за да може да им бъде епистат, да ги обучава в свещените науки и освен това и да свещенодействува в храмът „Св. Никола“. Той трябва без прекъсване да получава платата си от големия мънастир, а заедно с това и всичко, що му е потребно, както и другите братия от същия разряд. В течение на три дни през всяка седмица той е длъжен да извършва и Божествена литургия и в един от тия дни да поменва баща ни Пакурияна, в другия ден брата му Хосрияна, а в третия - синът му и моят брат Пакуриян. За извършване Богуслуженията в мънастиря на „Св. Никола“ от големия мънастир трябва да се дава тимиян, масло, восъчни свещи, просфори и всичко друго, що е потребно. От юношите, които живеят в мънастиря „Св. Никола“, шестима са длъжни да се учат у споменатия по-горе престарял свещеник, като получават от големия мънастир храна и разни дрехи, и престояват тук до тогава, додето завършат учението си и достигнат до свещенически чин. И само когато те пуснат бради и приемат свещенически чин, приемат се в големия мънастир за свещенодействуване наравно с другите свещеници, макар и да няма недостатък от такива. Там те получават от мънастиря всичко, що се дава и на другите мънастирски свещеници. Тия от тях обаче, които се укажат недостойни за свещенически сан, трябва съвършено да се отстранят от мънастиря, като хора, които сами са направили себе си виновници за собственото си изгнание. Освен това, от определеното число (шест), що са обучават в храмът на „Св. Никола“, никога не бива да бъдат по малко.(75) По такъв начин Григорий Пакуриян е оеновал и уредил специално свещеническо училище, разбира се, за грузинските юноши, та по такъв ред мънастирьт никога да не се нуждае от образовани свещеници. Заедно с филантропическата дейност на мънастиря, неговата свещеническа школа е служила за показ и на високата му вътрешна уредба.

Пакуриян е подарил на Бачковския мънастир и много недвижими имоти, които са и били утвърдени за това с царски хрисовули. В тогавашната Пловдивска епархия (θема) преди всичко на мънастиря е принадлежало и укреплението „Петрицос“, инак наричано и „Василикис“, заедно с лежащите около него села и полски участъци, в числото на които се е намирал и участъкът Янова, дето е бил построен и самия мънастир, Бачково, Добролонк, Добростан, Бурцево, Лалкува и Яврово, заедно и с всичките им околности. След това мънастирът е владял тук и местността Станимака, с построените там две укрепления, със селата. Липица, Св. Варвара близо при Пренеза и с исихастириите „Св. Никола“, „Св. Илия“ и „Св. Георгий“, заедно и с околностите им. Освен това, Пакуриян е подарил на мънастиря и укреплението „Баница“ с изворите и всичките му местности, поля, трапища и околности, а в Тополница - селението Гелово е околността му. В епархията Волера, в пределите на Мосинонол, Пакуриян е дал в собственост на мънастиря предградието Зауца с всичката му околност и владения, а в самата крепост Мосинопол - купените участъци земя за здания, построени със собствени средства, също и припечалените с покупка от някой си Вардан, близък човек на Пакурияна, здания в Мосинопол, заедно с мънастирът „Св. Григорий“ в планината Папикия, заедно с лозята, градините, метохът му вътре в крепостта и всичката недвижимост. В същата епархия в пределите на Перитеория Пакуриян е подарил на мънастиря преградието Мина с околните му местности, а в крепостта Перитеория - чифликът на Апасия, един от роднините Пакуриянови. Всичко това се повтаря в устава, Пакуриян е подарил на храмът „Св. Богородица Петроцинотисса“ в Иверския мънастир, за да ги владее с всичките им местности. участъци и пр. и с всичките им права (76).

По-натакък Пакурияновият брат, магистър Апасий, в завещанието си е написал: „Дето моят брат Григорий съгради черква и мънастир и построи гробища, в която ще бъде положен след смъртта му, там трябва да бъде погребено и моето тяло“, при това той е добавил, като дар за поменване, Апасий е подарил на мънастирската черква и чифликът си Прилонкион в Солунската епархия, който се е казвал Стефаниян и който му е бил подарен с царски хрисовул, наместо собственостите му във велика Антиохия. За да изпълни волята на брата си, Григорий Пакуриян е присъединил към владенията на мънастиря чифликът на Апасий заедно с всичките му укрепления, полета, странноприемници и околности. В мънастирската гробница Григорий е пренесъл останките на своя брат. Освен това, Григорий е приписал на мънастиря и останалите му от брата му по завещание владения Сравикион и Гелавон в Серската епархия.

Всичките изброени владения заедно с работниците, стопанските им инвентари, лозята, водениците, разните постройки, земите им и пр. трябвало да съставят, според предписанията на Пакурияновия устав, неотнемана собственост на грузинския мънастир „Св. Богородица Петрицонитисса“. На мънастиря тоже са принадлежали иконите на Христа Спасителя и всичките святии, честните кръстове с частици от Животворящия Кръст Христов, св. евангелия на гръцки и иверски езици и с украшения от жемчуг и скъпоценни камъни, свещените съдове - чаши, сребърни кандила и разни кадилници, царски одежди, които били подарени на Григорий Пакуриян от императора Алексий Комнин заради победите му над печенегите (Ποσνάκοι) и куманите (Κόμάνοι). и други черковни предмети. (77).

Черковната покъщнина и принадлежностите на храмът „Св. Богородица Петрицонитисса“ се изчисляват от Пакурияна и на друго място в краят на устава. Тук са посочени: драгоценните икони (7+28 на дърво) и кръстове, свещените съдове, кадилниците, ковчежец със св. мощи, свещените одежди (за пресвитерите, омофори, покровци за св. престол), черковните книги и др.

В числото на последните са забелязани: шест евангелия, книга с тълкования на Евангелието от Йоанна, книга с Творенията на Григория Богослова, Нравствените творения на Св. Василий, Чудесата на Св. Симеона, две Книги на Св. Максим, две книги Лествици, две Апокрифни книги на Св. Богородица, Книга на Теодор Студит, три Минеи, три Октоиха, Синаксар, Евхолая, два Апостола, Псалтир, Параклис, Четверогласник, Книга на Св. Исак и други(78).

За всичките недвижими владения на мънастиря Пакуриян е оставил официални документи във вид на царски Хрисовули, питакии, описи и др.п., част от които била дадена на хранение в храмът „Св. София“ в Цариград, а другите се намирали в мънастиря „Петрицонитисса“. Всичките те са подробно посочени в устава(19).

Пакуриян е припечалил за мънастиря и много добитък: мулета за работа, бикове, овци, крави, кози и пр.(80)

В заключителната глава (XXXIII) на устава Пакуриян горещо убеждава игумените и всичките мънастирски братия, щото те никога да и не се решат да изменят нещо в неговите постановления, да не прибавят, нито да отнемат нещо, нито пък да тълкуват неправилно разпорежданията му, та с това да въведат в заблуждение другите. А който посмее да измени макар и една буква от устава и наруши предписанията му, той ще подлежи на съд пред Господа Вседържителя, ще бъде отлъчен от всичките Негови святии и ще бъде наказан(81).

С цел да се запази уставът неизменен, Пакуриян го е написал на три езика: гръцки, грузински и арменски. Един екземпляр е трябвало да се намира в мънастиря „Петрицонитисса“, а другият (на гръцки език) бил оставен в столичния (Цариград) мънастир „Всесвяти“, за да може там завинаги да се пази. При това ако в манастиря „Петрицонитисса“ се допусне от игумените, или монасите какво и да било изменение в устава, то в такъв случай трябва да се провери неговият текст с оригинала в мънастиря „Всесвяти“, погрешките да се поправят, виновниците на това изменение да се изгонят от мънастиря, а оригиналният типик пак да се запази в Цариградския мънастир. Пакуриян е изказал желание, щото оригиналът на неговия устав никога да се не изнася вън от мънастиря „Всесвяти“ или пък в краен случай вън от града, като моли игумените и монасите на тоя мънастир в точност да изпълнят волята му. Ако ли се яви необходимост да се провери по него тоя оригинал, който се намира в „Петрицонитисса“, то трябва само да се снеме копие и се прати в обителта. Уставите са били подписани от самия Григорий Пакуриян и от Йерусалимския патриарх Евтимий. Последният, като е проживял във Византия, е бил пратен от императора Аликсий Комнин в Солун, за да свърже мирът с Боемунда, и на връщане е бил задържан от Григорий Пакурияна в Солун, дето в декември 6592 (1084) година (индикт седми) и подписал съставения от Григория устав(82).

Такова е съдържанието на бележития устав на Григорий Пакуриян за Бачковския мънастир(83).

----------------

БЕЛЕЖКИ:

(*) С намирането гробът на Търновския Патриарх Евтимий в края на мин. 1905 год. в Бачковския мънастир, последният добива особено историческо значение за нас, българите, когато пък от друга страна миналото на тая важна и първа по рода си в Южна България обител у нас досущ малко се знае. Едновременно с това в чуждия учен свят не мина незабелязано и откритието гробът на славния святител наш и квижовник и наново възбуди интерес и подтикна учените към нови научни изследвания както към древното минало на Бачковския мънастир, тъй и към дейността на Патриарх Евтимий. Горният исторически етюд, написан от учения руски професор г. И. И. Соколов, току-що е започнат да се обнародва от априлската книжка т.г. в журнала на Петербургската духовна академия „Християнское Чтение.“ Позволихме си да го дадем в превод на нашите читатели, защото съдържа ценни исторически данни за Родопската обител, Бачковския монастир. - Б. Редакцията.

(1) А. А. Цагарели, Памятники грузинской старини в Святой земле и на Синае (Православния Палестинский Сборник, выпуск X.). Спб., 1888; Л. Джамашвили, Грузинския обители вне Грузии. Тифлис, 1889; Епископ Порфирий Успенский, Истории Атона. Част III. Атонъмонашеский. Отделение I. Киев, 1877. Отделение 2. С. Петербург, 1892; Епископ Кирион, Иверийцы, как цилигримы и основатели обителей во святых местах востока. Спб., 1905 (и в „Сообщениях Императорскаго Православнаго Палестинскаго Общества“ за 1905 г., выпуск 2. - Б. Авт.

(2) Τό Τυπικόν τό έκτεθέν παρά του μεγάλου δομεστίκου, της Δυσεως κυρου Γρηγορίου του Πακουριανου πρός την παρ’ αυτου κτισθεισαν μονήν τής Γπεραγιας Θεοτόκου της Πετριτσοητίσσης. — Typikon de Grеgoire Pakourianos pour le monastere de Pеtritzos (Backovo) en Bulgarie. Texte 'original puble par le R. P. Louis Petit. Спб. 1904 (и в приложении к „Византийкому Временнику,“ т. XI —1904). — Уставът е издаден по ръкопис от XVIII в., находящ се в библиотеката на Букурещската семинария. Той състои от предисловие, инвентарен каталог и 33 глави.

(3) Γρηγόριος Πακουριανός μέγας δομέστικος της Δϋςεως καί τό της αύτοβ τυπικόν της μονής Θεοτόκου της Πετρίτσονιτίσσης - Dissertatio philologica, quam scripsit ad summosc in philosophia honores ad amplissjmo philosophorum renensium ordine rite impetraudos Georgius Musaeus. Lepsiae. 1888. - Б. Авт.

(4) И. Соколов, Состояние монашества в византийской церкви с половини IX до начала XIII века. Опыт церковно-историческаго изследовании, стр. 174—175, 318 и др., Казан, 1894.

(5) Под думата Петрицонитисса разбирай Бачковския мънастир. - Б. Прев.

(6) Άνήρ ουτος (Πακουριανός) μικρός ήν δέμας κατά τόν ποιητήν, πλήν άλλα μαχητής, γένους λαμπρού έξ ’Αρμενίων όρμώμενος. — Anna Comnena, Alexias, lib. II, c. 4, p. 96. Bonnal. 1839.

(7) Проф. H. Марр, Аркаун монгольское название христиан, в связи с вопросом об армянахъ-халкоданитах, стр. 17-24. Спб., 1905; срав. проф. А. А. Цагарели, Седенiя о памятниках грузинской письменности, т. I, в. 3. стр. XII примечание. Спб., 1894. - Б. Авт.

(8) Τήν γέννησιν εκ των έφων έχοντος εκ τής των ’βήρων παμφαεστάτης φυλής. Τυπικόν, 2. 1 -2. Срав. 8, 10-11. I, 15-17; 2, 27-28, 44-45; 56, 20-21; 3, 12; 7, 17.

(9) Τυπικόν 56.

(10) Jbid, 55, 20-21.

(11) Τον άρχοντος των αρχόντων οντος καί διαπρέποντος.

(12) Jbid., 38.

(13) Jbid., 38, 25-30.

(14) Jbid., 2, 7-9; 11, 25-26; 40, 33-35.

(15) Τυπικόν. Jntrodyction. р. VII.

(16) Jbid., 38, 30-36.

(17) Аnnа Соmnеnа, Alexias, I. II, cap. 4, p. 96; I. IV, cap. 6, p. 209; I. V. c. 3, p. 232, c. 4, p. 239, c. 5, p. 243. - Б. Aвт.

(18) Επι τω τού δομεστικου (της εσπέρας Πακουριανοδ ό άΰτοκράτωρ) καί μάλλον στενάζων, κρουνούς ήφίει δακρύων εψιλει γάρ έξόχως των ανδρα.... Anna Comnena, Alexias, I. VI, c. 14, р. 325.

(19) Τυπικόν, 56, 9-11.

(20) Αρξομεθα λεγειν καί γράφειν περί....• της αυστάσεως της πσρ ημών νεωστί ίδρομένης μονής. Jbid., 1, 10-12. Срав. 2 26-27.

(21) Τυπικόν, 7-8.

(22) Jbid., 2, 3-4, 7-8.

(23) Jbid., 11-12.

(24) И. Соколов, Состояние монашества в византийской церкви, стр. 34-37.

(25) За местоположението на монастиря, който е опазен и днес, подробно говори о. Louis Petit. Jntroduction. XI-ХIII. - Б. Авт

(26) Τυπικόν, 9.

27) Τυπικόν, 8 28-35, 9, 1-5.

(28) Jbld., 10-14.

(29) Сведения за ктиторските устави на средневековна Византия съобщава: А. А. Дмитриевский, Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православнаго востока. Т. I, Τυπηκά Ч. 1, стр. XXXIII и. д. Киев, 1895; W. Nssen, Die Diataxis des Michael Attaleiates von 1077. Jena,1894; И. Соколов, Состояние монашества в визанитийской церкви и пр., стр. 317-319.

(30) Τυπικόν, 2, 9-25.

(31) Jbid., 3, 3-8.

(32) С типографската хипотеза на издателя на устава о. Petit (Jntroduction, р. XIV-XV) не можем да се съгласим затова, че, първо, няма основание да се отъждествява мънастирът на Все светий, за когото е дума в Пакуриановия устав, с μονή του Παναγίου, който се споменова в житието на св. Матрона (под 9 ноемврий; Н. Delehaye, Sinaxarium ecelesiae Constantinopolitanae, I. 204, 54. Bruxelles, 1902), и второ, текстът на нашия памятник (2, 21-23) не съответствува с коментарът на издателя (р. XV).

(33) Joannis Scylitzes Curopalata, Historia, p. 738, Bonnae, 1839. - Б. Aвт.

(34) Τυπικόν, 2, 26-35.

(35) Jbid., 14-15.

(36) Οϋ βούλομαι τόν τω θεώ άφιερωθέντα τόπον τοϊς έμοις σογγενέσιν 'αποχαρίσασθαι η έτέρω τινί. Τοπικόν, 37, 33-34. - Б. Αвт.

(37) Τυπικόν, 36-39.

(38) Τυπικόν, 15-17.

(39) Τυπικόν, 17-20.

(40) Τυπικόν, κ. λιβ, σ. 51.

(41) Τυπικόν, 17-20.

(42) Jbid., κ. ς. σ. 21.

(43) Πάντων των μονασόντον τήν ι’βυρικήν έπισταμένων γραφήν καί διάλεκτον, σοναθροχθέντων καί διάλεκτον, συναθροισθέν των κεί δονταχθέτων είς τήν μονήν.... - Τοπικόν 1, 15-17. Cp. 2, 27, 3. 18, 7-17.

(44) Τυπικόν, κ. κε, α. 45.

(45) Jbid, 56. 20 -31.

(46) Τούτον ενεκεν τήν τοιαύ, τήν παραλγελίαν ποιούμαι εξασφαλιςομενος, ίνα μήπωςβίαιοι όντες (ρωμαίοι) καί περίλογοι καί πλεονέκτα?, υστέρημά τε καί βλάβην τή μονή προξενούσιν, ή άντιτασσόμενόν τινα τφ τόπφ καθιστώσι, σπεύδοντα τού τέ τίνος κατακυριεύειν η τήν ήγουμενείαν προς έπισπάσασθαι η άλλην τινα κατά άπευκταίαν πρόφασιν ίδιοποιησασθαι τήν μονήν οΐαπερ πολλάκις συμβεκηκότά είδομεν ’εν τη ήμετέρα φυλή ’εξ απλότητος καί γνώμης ’επιεικούς εί δεμ ή τούτο ήν, ημείς τοότοις τή πιστει ως διδασκάλοις επόμεθα κεί τοίς έκείνων πειθόμεϑα δόγμασιν (Τυπικόν, 44, 27-32, 45, 1-3). Като нямаме основание да отречем подлинността на това характерно място в устава на Пакурияна, което без всякакви уговорки признава и неговият издател (Jntroduction, р. IV), ний не можем при все това да не посочим на скрития в тия редове филетиз, издигнат в историческото поле на православния изток и то само от новите националистични условия на местните племена и народи. - Б. Авт.

(47) Τυπικόν, 21, 23-25.

(48) Jbid., 21, 25-27.

(49) Τυπικόν, κ. ις. σ. 35.

(50) Jbid., 45, 32-34.

(51) Τυπικόν, 21, 30-32.

(52) Jbid., κ. ς. σ. 23-24.

(52a) Κελλαρίτης.... παρα τοϊς Ίβηρϊε τανοιιτέρης όνομάξεται. (-22, 15). Макар в Пакуринновия устав танутер и да се счита зa грузински термин, обаче несъмнено е, че тая дума е армянска, която буквално значи „господари на домът и по своята мисъл съответствува с грузинския термин мамасахлиси, което означава „баща на домът“ (Проф. Н. Марр, Аркауп и пр. стр. 22-23). - Б. Авт.

(53) Τυπικόν, κ. ς. σ. 21-23.

(54) Τυπικόν, κ. ς. σ. 45-46.

(55) Τυπικόν, κ. ιθ. σ. 39-40.

(56) Jbid., κ. ιγ. σ. 30-31.

(57) Τυπικόν, κ. ις. σ. 32-34.

(58) Τυπικόν, κ. η. 27.

(59) Τυπικόν, 26 - κ. θ’, σ. 27.

(60) Jbid., κ. ιδ’, σ• 31.

(61) Τυπικόν, κ. ι. σ. 27.

(62) Τυπικόν, κ. ια, α. 27-28,

(63) Jbid., κ. ιβ•, σ. 28.

(64) Jbid. κ. ιβ, σ. 29-30.

(65) Jbid., κ, κ. σ. 40.

(66) Τοπικόν, κ. κά, σ. 40-43.

(67) Jbid., κ. κβ’, σ. 43.

(68) Jbid., κ. λ, σ. 49-50.

(69) Τυπικόν, κ. κξ', а. 46-47.

(70) Jbid., κ. Ιξ, σ 35-36.

(71) Τυπικόν, κ. ιγ. σ. 44.

(72) Jbid., κ. κη., σ. 47.

(*) От латинското modiuS=8,75 литри. (Б. прев.)

(73) В текста на устава, относно странноприемния дом близо при Станимака (κ. κθ', σ. 48, 10-20), се забелязва една непълнота сравнително описание устройството на другите два странноприемни дома (41. 1-3, 5-7, 11-13). Когато в странноприемниците „Мармариов“ и „Св. Николая“ за прислужване на пътниците и бедните били назначени монаси, по един на всеки странноприемен дом, и освен това във всеки имало и по един работник за носене дърва, вода и др.п., в ксенодохията при Станимака, според устава, трябвало да се намира само един работник, който е прислужвал на пътниците и бедните, носел вода и дърва и вършил другите работи. А при това Станимашката ксеноходия е била главната, защото Пакуриян говори за нея по-рано от другите, описва я подробно и й дава много по-широко назначение. Трябва да се предполага, че заведването и на тоя главен дом за странници и пътници е било предоставено на монах, както и в другите две ксенодохии, а никак не само на един работник. Защото когато в ксенодохиите „Мармарион“ и „Св. Николая“ платата са получавали монасите, които са ги заведвали (49, 2-3), в Станимашката ксенодохия такава се е давала, според устава (48, 18-19), на тоя работник, който е вършил там черната работа. Обаче от същия устав (к. θ’, σ, 26 10-28) се знае, че платата е била назначена да се дава само на монасите. Поради това за заплата на работниците в ксенодохиите „Мармарион“ и „Св. Николая“ в уставът няма казано, а от друга страна изразът за работникът при Станимашката ксенодохия - λαμβανέτω μετά των άλλων αδελφών των ’από τήσ μονής την λαγχάνουσαν αύτώ ρόγαν ως είς από τής τρίτης τάξεως αδελφός (48, 18-20), се явява не съобразен относно работникът и може да има приложение само към монасите. Най-после в текстът за първата странноприемница се среща и такава фраза: γενέσθωσαν (?) ευν έν καθαρά γνώ- μή και φοβω θεού και διανεμέτω ανυποκριτως την τοιαύτην παροχήν των χρειών και λαμβανέτω κτλ. (48, 15-18). Всичко това идва до заключение, че текстът в 29 глава на устава е изпорчен. О. Petit не е забелязал това. Б. авторът.

(*) При Буругьол в морето и днес се намира един малък мънастир „Св. Никола“, в който преди 40 години нещо е бил певец сега живущият още свещеник Георги Божанов от с. Тополово, Станимашко. Той е слушал тогава че тоя мънастир е бил български на времето си и по стар обичай, получава от далияните годишен принос в пари и натура, един вид данък. Когато се земе предвид, че Бачковският мънастир е имал владения от основаването си още и в тия Беломорски страни (Гюмюрджинско), ще да се потвърди предположението, че и тоя мънастир е бил негов, следователно и странноприемницата, за която е дума по-горе, трябва да е била близо при него в тия места. Бел. преводача.

(74) Τυπικόν, κ. ιθ. σ. 48-49.

(75) Τοπικόν, κ. λα; σ, 50-51.

(76) Τοπικόν, κ. β’; σ. 10-11.

(78) Τυπικόν, κ. β', σ, 12-14.

(78) Jbid., 52-54.

(79) Jbid., 54-56.

(80) Jbid., 54.

(81) Τοπικόν, 51-32.

(82) Jbid., 56-57•

(83) Като имам предвид в по-нататъшните си работи да съпоставя Пакурияновия устав с други ктиторски типици на византийските мънастири, а тъй също и с някои иверски устави, които са се появили в пределите на Грузия, ний в заключение на настоящия очерк ще забележим не много errata в гръцкия текст на типика, издаден от О. Petit. На стр. 28 наместо του μεγίστου Άπασίου трябва да се чете του μαγίστρου (срав. 11, 25-26, 40, 34); на стр. 7-27 наместо σώρεσθαι трябва да се чете σώ ρεσθαι; на стр. 19-34 - Hebr. 4,12 (наместо 4, 92); на стр. 40-22 наместо προσαγείν, да се чете προσάγειν или πρόσαγαγεΐν; на стр. 43-12, наместо Πακοριάννου, да се чете Πακουριάνου (срав. Jndex. стр. 59); на стр. 44-31-32 наместо άπευκταίαν трябва άπευκταταν; на стр. 49 в устава има пропуснато, както е показано от нас по-горе в забележката 73; на стр. 49-22 наместо εί δ’ ουν трябва είδέμη. Бел. автора.

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. IV, 1906 г., кн. II-V, с. 19-26, 88-94, 161-166, 176-182, 227-210.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

КИРИЛ ПОПОВ

КОНВЕНЦИЯТА ЗА ВЗАИМНО ИЗСЕЛВАНЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ГЪРЦИЯ И СПОРЪТ НИ С ГЪРЦИТЕ ЗА ЧЕРКВИ, УЧИЛИЩА И МАНАСТИРИ. СЪВЕЩАТЕЛНОТО МНЕНИЕ НА ПОСТОЯННИЯ МЕЖДУНАРОДЕН СЪД В ХАГА. РЕШЕНИЕТО НА СМЕСЕНАТА КОМИСИЯ ПО ГРЪЦКО-БЪЛГАРСКОТО ИЗСЕЛВАНЕ, СОФИЯ, 1935 г.

 

ПРЕДГОВОР

Ако Балканската война завърши с унижение за нас българите при подписването на Букурещкия мирен договор, Общоевропейската война ни донесе, освен катастрофата, но и един баласт от спорни въпроси, които и до сега ни пречат да установим добри отношения с нашите съседи.

Войната ни донесе не само тежки финансови плащания в репарации, но и още маса други неуредици с нашите съседи, които, използвайки положението си на победители, можаха да ни се наложат и да ни тормозят при всеки слу¬чай. Обаче, най-тежко за нас ще остане посегателството на гърците, които още през време на мирните конференции се опитаха чрез един „предварителен проект" за конвенция за доброволно изселване, да заставят България да плаща за щети нанесени по време на антигръцкото движение в Бълга¬рия, през 1906 г. В тоя проект са биле вмъкнати клаузи и за много други плащания. Конференцията на мира отказа да удовлетвори гръцките претенции. И от 1919 год. насетне гърците при всеки случай търсеха начин да заставят Бъл¬гария да удовлетвори исканията и да им бъдат заплатени чисто български черкви и манастири, като Бачковския манастир, „Св. Константин” при Варна, „Св. Врач” и др. Те пра¬веха това, защото Гърция трябваше да плати имотите на принудително изселените българи от гръцка Македония и Тракия и за заграбените български имоти — черкви и учи¬лища там.

Все таки, те успяха да се наложат не само нам, но и на ония, които бяха повикани да се погрижат за урежда¬нето на спорните въпроси и най-вече благодарение на про¬словутата ни българска отстъпчивост.

Чрез предлаганата ни книга от г. Кирил Попов, един от членовете на Смесената българо-гръцка комисия, познавач основно на спорните гръцко-български въпроси — „Конвенцията за взаимно изселване между българи и гърци”, чи¬тателите ще имат една пълна предствава за причините и последствията от недружелюбното живеене на гърци и бъл¬гари от векове. С една прямота и като вещ познавач на спорните въпроси, произтичащи от тая конвенция, г. Попов е успял да ни даде една пълна картина и да ни каже, че между българи и гърци ще настъпят добросъседски отно¬шения само, когато гръцката държава престане да поставя спорните въпроси като основа на нейната политика спрямо България.

Трябва, най-после, да се забравят и изоставят ония причини, които пречат на едно трайно приятелство. Ние българите сме, не само отстъпчиви, но и с къса памет по злочинствата, извършени върху нас от гърците в миналото. И след всичко, което е извършено като покушение върху нас, сме готови да го забравим, с едничкото съкровено желание, да заживеем в мир. Това е нашият стремеж и дано най-после в Атина разберат тая истина и се тури край на досегашните спорове, каквито са тия, предмет на книгата на г. Кирил Попов.

Тая книга се явява като ценен принос за дипломати¬ческата и политическа история на България и ние сме уве¬рени, че сведците по тия въпроси ще я оценят с нейната истинска стойност и тя ще послужи като настолна книга за ония, които биха боравили с относящите към гръцко-българските отношения въпроси.

София, 1 юни 1935 год.

Д. Кацев-Бурски

 

І.

ЧЕРКОВНИЯТ ВЪПРОС И БОРБАТА МЕЖДУ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ ЗА ЧЕРКВИ И УЧИЛИЩА

Известно ни е от историята, че след падането на Вто¬рото българско царство под властта на турците, българският народ скоро попадна и под духовното иго на гър¬ците. Още със завладяването на Цариград, Мохамед II, завоевателят, призна Цариградския патриарх за единствен духовен началник на ромеите, а под думата „ромеи" се разбираха всички православни християни — в това число и българите — които населяваха Турската империя. И това двойно иго: политическо под турците и духовно под гър¬ците, се отрази тъй върху българския народ, че в скоро време „българският народ се изгубил из пред очите на Европа, та е трябвало отново да се открива."

За довеждането на българския народ до това окаяно положение най-много е допринесло гръцкото духовенство. Особено след унищожението на Охридската българска църква, фанариотското иго върху българския народ е било твърде тежко: килийните училища, черквите — всичко е било погърчено; българските свещеници трябвало да служат на гръцки език, макар често пъти и да не го разбирали. Всичко бъл¬гарско е било поругавано, всичко гръцко — възхвалявано. На всякъде, даже и в чисто български градове и със средства на българи, са били откривани гръцки училища; кирилицата изчезнала, всички си служили с гръцко писмо. Не се считал за образован този, който не е знаел да говори и пише гръцки. „Изглеждало дори, че искали да отъждествят поня¬тието човек с понятието грък." Парите добили надмощие над всичко в цариградската черква. Висшите духовни длъж¬ности се раздавали срещу пари, които в края на краищата се изплащали от населението, което пък понякога имало за резултат разоряването даже на цели села; неплащането довеждало и до анатемосване.

И в стремлението си да заличат българите от спи¬съка на европейските народи, гърците не само действували чрез въвеждането на гръцки език, но и чрез преследване на българския език. Славянският език е бил считан за варварски и гонен от всякъде. Български ръкописи, оце¬лели с векове, били унищожавани от гърците. „Българите не трябвало да знаят, че те имали славно минало, стара ли¬тература и че техният език е имал собствено писмо." „Историята на фанариотския клир в България е запеча¬тана с дела достойни само за вандали." В Светогорските манастири: в Зограф български ръкописи били изгорени, в Ксеноф български ръкописи били хвърлени в морето, във Ватопед палили фурните със стари славянски ръкописи. В Търново в 1825 г., по заповед на владиката — грък Иларион, е била изгорена посред бял ден и всред ми¬трополитската градина старата библиотека на Търновската патриаршия и пр., и пр.(1)

В тези тъмни времена се появява и първата искра за националното движение на българския народ. В 1762 г. Паисий завършва своята книга „История Славяно-Болгарская”. Делото на Паисия се подема и разпространява на първо мя¬сто от свещеник Стойко, известният епископ Софроний Врачански. След това борбата се подема от Неофит Бозвелията, който я пренася в Цариград, дето по това време са живели, много българи от Северна България, Тракия и Македония.

Окуражени от заинтересоваността на европейските правителства след Одринския мир да издейсвуват за християните от Турция един по-сносен живот, а от друга страна, и от турското реформаторско движение, българите замислили вече да отхвърлят непоносимото гръцко духовно иго. Така те почнали да изказват желание да имат свои владици — българи. В 1851 г. Цариградският патриарх се видял принуден да ръкоположи един българин за владика. Скоро след това, във всички по-големи български градове, особено в Пловдив, избухнала отчаяна борба между българи и гърци за равноправие в черквите и училищата. Така  се породила борбата по черковния въпрос.

Тази борба се е засилила след Хати Хумаюна от 1856 г. и въпреки отчаяната съпротива на Цариградската патриаршия, най-сетне, в 1870 г. се увенчава с успех за българите: на 27 февруари 1870 г. султанът издал известния ферман, с който се учредява Българска екзархия и след две години, на 16 февруари 1872 г., Видинският владика Антим е избран за български екзарх.(2)

Ожесточени от изхода на черковната борба, гърците не скръстиха ръце. Цариградският патриарх произнесе анатема срещу българското духовенство и неговите привърже¬ници, като обяви българската черква за схизматическа.

Настъпилото в скоро време освобождение на България от турското иго накара гърците да съсредоточат своето внимание върху Македония, която Берлинският конгрес върна под властта на султана и където, съгласно втората алинея на чл. 10 от фермана, след плебисцит, бидоха назначени трима български владици: в Скопие, Охрид и Битоля.

Взимайки поука от извършеното допитване в Македо¬ния, вследствие на което бидоха пратени тримата български владици, гърците наводниха тази страна с чети организирани със съдействието на турската власт.

Тези гръцки чети особенно се проявиха след въста¬нието в 1903 г. Голяма „деятелност" разви гръцкият владика в Костур, Германос Каравангелис. Този божи служител е обикалял епархията си начело на турски войници и башибозуци и много български села, жителите на които не са искали да признаят Патриаршията, са били унищожени. И за да увековечи, види се, своите подвизи, този владика се е фотографирал с турските войници.(3)

Особенно се е засилила деятелността на гръцките чети в Македония през годините 1904 и 1905, когато са били избити 1039 българи. През това време станаха известните кланета в Зелениче и Загоричане.(4)

Ето какви инструкции са давани на гръцките андарти:

„Да се разтурят всички български екзархийски общини и на тяхно място с всички средства да се създадат чисто гръцки общини" ...

„Продължавайте борбата против българите и докажете на света, че Македония е чисто гръцка" ...

„Унищожавайте свещеници, учители и първенците, бъл¬гари."

„Нека нашия девиз бъде: да очистим Македония от българите".

Всички тези действия на гърците в Македония имаха, както е известно, за резултат антигръцките движения в България през 1906 г.(5)

* * *

Гърците, обаче, считаха, че имотите, които им бидоха отнети през 1906 г. им принадлежат. Те забравяха, че тези имоти: черкви, училища и манастири, са строени и от българи, чиято помощ е била много по-голяма от тая на гърците, и то в онова време преди 1870 г., когато бълга¬рите са били под ведомството на Цариградската патриар¬шия, когато те не са били самостоятелни в духовно отношение, когато и българи и гърци са били едно: православни християни, ромеи, и като такива са се черкували в едни и същи черкви, в които се е служило на гръцки, и са се учили в училища, в които се е предавало на гръцки.

Неуспели нищо да добият, въпреки шума, който бяха вдигнали през 1906 г., гърците търсеха удобен момент да предяват своите искания. В 1913 г. този момент не можа да им се удаде; погрома на България през 1918 г., обаче, достави на гърците удобния момент: гърците се въз¬ползуваха от Конвенцията сключена между България и Гър¬ция за изселване на малцинствата, за да могат да изтръгнат от България да им се заплатят черквите, училищата и манастирите, които бидоха завзети през 1906 г. и които гърците претендираха за свои.

 

II.

КОНВЕНЦИЯТА ЗА ВЗАИМНО ИЗСЕЛВАНЕ МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ГЪРЦИЯ

1. Цел на Конвенцията, очакванията на гърците от нея.

На 27 ноември 1919 г., в същия ден, когато Бълга¬рия биде принудена да подпише в Neuilly s. Seine тежкия договор за мир, тя биде принудена да подпише и една конвенция сключена между нея и Гърция и отнасяща се до взаимното изселване между тези две страни.

Сключването на тази Конвенция е станало в изпълне¬ние решението на Съюзените и Сдружени сили взето същия ден въз основа на чл. 56 от договора за мир; това ре¬шение гласи:

„Взаимното и доброволното изселване на малцинствата по народност, вяра и език, в Гърция и в България, тряб¬ва да бъде уредено чрез една Конвенция сключена между тези две държави, тъй както е определено днес".

Авторът на тази Конвенция е г. Никола Политис, а неин вдъхновител — г. Е. Венизелос.

Ето как г. Н. Политис, в своята пледоария пред По¬стоянния международен съд в Хага, при разглеждането през 1930 г. делото ни с гърците за „Черковно училищни имоти", обяснява произхода и целите на тази конвенция:

„В този момент (след Европейската война) г. Венизе¬лос счете, че за да се ликвидира с миналото и да се за¬пази мира в бъдеще, необходимо беше да бъдат поту¬шени, колкото това можеше да стане, огнищата на малцинствата, които до тогава бяха главния източник на конфликти между неговата държава и България.

Беше действително станало, явно, че сънародниците ¬на всяка една от тези държави не можеха вече да живеят в другата с уверението, че ще запазят вярата си, езика си, традициите си, към които толкова силно са привързани. Явно ставаше, че членовете на тези малцинства трябваше да изберат едно от двете: или да останат да живеят там дето се намират, но при условие да приемат по съвест да живеят за напред като лоялни поданици на държавата, която трябваше да считат като свое единствено и ококчателно отечество, или пък да идат и се заселят, също за винаги, в страната на тяхното племенно родство, като им се даде възможност да отнесат движимостите си и да получат справедливо заплащане на тяхната недвижима собственост.

Това оптиране, разбира се, можеше да стане само за тези, които още не бяха се изселили; то не можеше да се отнася за тези, които в последния четвърт век бяха при¬нудени да се изселят — те бяха вече направили своя избор. Но те го направиха без да получат същите гаранции за заплащане на техните имоти. Те оставиха след себе си имоти, които ги свързваха още с държавата, която бяха напус¬нали. Тъй че, трябваше да се пресекат и тези връзки, като се даде правото на заинтересованите да получат заплаща¬нето на своите имоти, защото само по такъв начин те можеха да изоставят всякаква надежда, както и всякаква мисъл за връщане в старите им огнища".

Целта, прочее, на Конвенцията, според нейния автор, е била: запазване на мира, като се изселят малцинствата и им се заплатят имотите, та по този начин да бъде изоста¬вена всяка мисъл за възвръщане към родните места.

Но това е било само привидната цел. Истинската цел по-скоро е била: обезбългаряването на Тракия и на Гръцка Македония, и то главно в онази й част между българската граница и морето.

И действително, ако за запазване на мира беше необхо¬димо да се изселят малцинствата, тогава каква смисъл имаше това изселване да става доброволно; то по-скоро би трябвало да бъде принудително, защото само по този начин можеше да се разчита на едно сигурно изселване.

Изглежда, от друга страна, че авторите на Конвенцията не са имали за цел да изселват всички българи — по това време още нямаше имиграцията на гърци от Мала Азия — и за това биде предвидено доброволното изселване. И това „доброволно" изселване стана така, че се изселиха масово българите между българската граница и морето, когато в Леринско, Воденско, Костурско, т.е. далеч от границата, изселванията са много малко.

Освен това, известни събития, станали в свръзка с изселванието, показват най-ясно, какво „доброволното" изселване на българите е станало там, дето трябваше да стане. Няма да говорим тук за тези събития, защото това би ни отвлякло твърде далеко, но не можем да не споменем за събитията станали в Търлис, гръцка Македония, на 26 и 27 юли 1924 г.(6), които събития имаха единствено за цел да накарат българите да се изселят, а срока за подаване декларациите за изселване изтичаше след един месец — на 31 август същата година.

Покрай това, чрез Конвенцията гърците са разчитали да добият и материални облаги, т.е. те са считали, че имо¬тите на гърците-изселници от България далеч ще надминат по стойност имотите на българите-изселници от Гърция, следователно, България ще остане да доплаща; на второ място, те са разчитали да могат посредством Кон¬венцията да добият от България заплащане на отнетите през 1906 г. имоти.

Подценявайки, от една страна, имотите, оставени от българите в Македония и в Тракия, надценявайки, от друга страна, имотите, оставени от гърците в България, особено черковно-училищните имоти и манастирите, гърците смятаха, че в резултат от прилагане на Конвенцията ще остане една значителна сума, която България ще трябва да им плати. Те даже бяха определили и сумата, на която в края на краищата ще възлезе тяхното вземание спрямо България. От протоколите на Смесената комисия по Гръцко-Българското, изселване,(7) която комисия трябваше да при¬лага Конвенцията, се вижда, че тази сума е възлизала на 100-200 милиона зл[атни] франка или кръгло на 3 до 5 милиарда лв.

2. На кои религиозни общини Конвенцията предвижда заплащането на недвижимите имоти.

Наред с ликвидацията на недвижимите имоти на частните лица, Конвенцията от 27 ноември 1919 год. за взаимното изселване между България и Гърция предвижда и ликвидацията, т.е. заплащането и на недвижимите имоти при¬надлежащи на черквите, училищата, болниците и манастирите.

Чл. 6, ал. 2 от Конвенцията гласи:

„Също, когато правото за изселване бъде упражнено от членове на общини (communautes), включително черквите, манастирите, училищата, болниците или каквито и да било други фондации, които вследствие на това трябва да бъдат разтурени, предвидената в чл. 8 Смесена комисия ще определи дали и при какви усло¬вия тези членове биха могли свободно да отнесат движимите имоти принадлежащи на общините."

А чл. 7 гласи:

„Недвижимите имоти, полски или градски, принадлежащи на доброволните изселници, или на общините (communautes), за които е дума в чл. 6, ще бъдат ликвиди¬рани от Смесена комисия тъй, както е предвидено по-долу."

Тези са текстовете на Конвенцията, които уреждат ликвидацията на имотите на религиозните общини.

Още на пръв поглед бие на очи, че тези текстове се отнасят само за членове на религиозните общини, които „ще упражнят правото си на изселване", т.е. тези, които ще пожелаят да се изселят по силата на Конвенцията.

Известно е, обаче, че вследствие станалите събития в Турция през 1903 г.: въстанията в Македония и в Източна Тракия и събитията станали в България през 1906 г.: антигръцките движения, маса народ емигрира и от двете страни; същото стана и вследствие войните през 1912, 1913 и 1918 г. Тази емиграция, безспорно, засегна повече или по-малко и религиоз¬ните общини, защото техни членове се бяха изселили. Какво щеше да стане тогава с имотите на тези религиозни общини? Можеха ли членовете на такива общини да искат да се възползуват от Конвенцията, т.е. да искат да се заплатят имотите на религиозните общини, останали в родния им край?

За физическите лица въпросът беше лесен; чл. 12 от Конвенцията уреждаше тяхното положение:

„Лицата, които преди влизането в сила на настоящата Конвенция, са се изселили от територията на една от договорящите страни и са се заселили в територията на страната, към която принадлежат по народност, по религия или по език, ще имат право на стойността на имотите, които са оставали в държавата, която са напуснали, тъй както тази цена ще се определи вследствие ликвидацията, която ще се извърши от Смесе¬ната комисия."

Значи, едно лице, което се е изселило преди влизането в сила на Конвенцията, ще има право да иска заплащането на неговите лични имоти, но може ли то, като член на ре¬лигиозна община, да иска да се заплатят и имотите на тази община, както това става за имотите на религиозните общини, чиито членове се изселват след влизание на Конвенцията в сила?

На второ място, поражда се и въпроса: дали наистина Конвенцията допуща ликвидирането на имотите принадле¬жащи само на религиозните общини, т.е. дали под термина „communautes" не влизат и административните общини, които по своето естество са също commiinautes par excellence, кол¬кото се отнася, разбира се, до частните им имоти (domaine prive)?

И на този втори въпрос навежда и самият текст на чл. 6 от Конвенцията, в който след думата „communautes" се казва: включително черквите, манастирите, училищата ... и пр. Защо, включително? Личеше, прочее, че тук думата communautes, като че ли имаше по-широко съдържание, като че ли това понятие трябваше да се вземе в широката смисъл на думата, а какво друго можеше да съдържа то, освен черквите манастирите, училищата, т.е. освен религиозните общини? Отговорът можеше да бъде само един: и административните общини.

Това, именно, широко тълкувание на понятието communautes употребено в чл. 6, се поддържаше от българска страна. Смесената комисия, обаче, след като неутралните й членове, макар и частно, бяха поискали мнението на юриди¬ческата секция при ОН, реши, съобразно това мнение, че административните общини не влизат в термина communautes, употребен в чл. 6 на Конвенцията, следователно, административните общини не могат да искат ликвидацията на техните частни имоти.

3. Домогванията на гърците да добият заплащане на отнетите, в България през 1906 год. имоти.

Казахме, че чл. 6 от Конвенцията има пред вид лик¬видацията на имотите, принадлежащи на религиозните общини, които тепърва, т.е. след влизане на Конвенцията в сила, ще се разтурят, поради изселване на членовете там.

Гърците, обаче, имаха всичкия интерес да добият ликвидирането на имотите: черкви, училища, манастири и пр., които те смятаха, че принадлежаха на гръцките религиозни общини, разтурени преди влизание в сила на конвенцията; те целяха, именно, черквите, училищата, манастирите, заедно с всичките им имоти, които в 1906 г. преминаха окончателно в български ръце. И това те се опитаха да го достигнат и го достигнаха при тълкуването на чл. 12 от Конвенцията.

Чл. 6 от Конвенцията е ясен. Не по-малко е ясен и чл. 12: единият говори за религиозните общини, чиито чле¬нове ще се изселят и с това тези общини ще бъдат раз¬турени, а другият говори за лицата, които са се вече изсе¬лили, т.е изселили се преди влизането в сила на конвенцията.

Гърците се заловиха за думата „лица" употребена в чл. 12 от самото начало на работата на Смесената комисия, когато последната тълкуваше Конвенцията, поискаха щото под думата „лица" употребена в този член, да се смятат не само физическите лица, но още и юридическите лица, като настояваха, че такъв бил смисъла на Конвенцията(8).

Лесно беше, обаче, да се види от самия текст на Кон¬венцията, че последната не току-така изключва религиозните общини, чиито членове са се изселили преди влизането й в сила.

За физическите лица се говори в чл. чл. 6 - ал. 1, 7 и 12 от Конвенцията: чл. 6 - ал. 1 и чл. 7 говорят за физическите лица, които ще се изселят по силата на конвенцията, като първия урежда движимата им собственост, а втория — недвижимата; чл. 12 пък говори за лицата, които са се вече изселили. За религиозните общини – (communautes) говорят само чл. чл. 6 – ал. 2 и 7, т.е. след влизане на Конвенцията в сила, изселвания, като първия урежда движимата собственост на тези общини, а втория - недвижимата. Разпореждания, каквито съществуват за физическите лица в чл. 12, за религиозните общини няма в Конвенцията.

На второ място, Конвенцията никъде не говори за физически и юридически лица; тя говори за personnes и communautes, т.е. за „лица" и общини в смисъл на „религиозни общини", както се прие впоследствие, като думата communautes се употребява само в чл. чл. 6 и 7, т.е. тъкмо там, гдето се говори за доброволното изселване, т.е. за изселва¬нето след влизане в сила на Конвенцията.

На трето място, Коннвенцията има пред вид урежданието на доброволното, т.е. бъдещето изселване, като изключение тя в чл. 12 говори за минало изселване, следователно, разпоредбите на чл. 12, като изключителни, трябва да се тълкуват най-ограничително.

Прочее, от това съпоставяне текстовете на Конвенцията лесно е да се схване, какво последната не току-така по опущение, или случайно, не съдържа постановления и за религиозните общини, каквито се съдържат в чл. 12 за фическите лица.

И действително, ако се беше надникнало малко по-далече, да се видеше развоя на целия този въпрос за рели¬гиозните общини, разтурени в миналото — а повод за това, както видяхме, самата Конвенция даваше — щеше да се види, че не случайно, не по недоглежане, а, напротив, съвършено умишлено, преднамерено, така да се каже, конвенцията не предвижда ликвидирането на имотите принадлежащи на рели¬гиозните общини, чиито членове са се изселили преди влизането й в сила.

Гърците, които знаеха много добре развоя на целия този въпрос, защото те още през 1919 г. се бяха опитали да добият благоприятно за тях разрешение, но не сполучиха, както ще видим по-долу, през 1921 год. наново повдигнаха въпроса пред Смесената комисия и чрез едно решение на последната по тълкуването на чл. 12, сполучиха да добият това, което бяха изгубили през 1919 г. И по-после, когато спора ни биде сложен на разглеждане пред Постоянния Международен съд в Хага, гърците упорито защищаваха това решение на Смесената комисия, което за тях имаше много голямо значение.

4. Конференцията за мира през 1919 год. отблъсва гръцките домогвания за обезщетения от 1906 год.

Още в Конференцията за мира в Париж, г. Венизелос е представил един „предварителен проект" за Кон¬венция, в който проект, заедно с доброволното изселване, фигурирали и клаузи, отнасящи се за заплащане на Гърция от страна на България на щети, причинени през 1906 год. при антигръцките движения в България. Този предварителен проект е съдържал на първо място текстове за доб¬роволното изселване, които намираме и в Конвенцията. Но освен това, имало е и текстове, които са се отнасяли само до задължението на България да плати на Гърция направените преди 1914 г. конфискации.

Така чл. 4 от проекта гласял:

„Българското правителство се задължава да плати на гръцкото правителство, за сметка на правоимеющите, стойността на недвижимите имоти, градски или полски, принадле¬жащи на гърци патриархисти, които са избягали от Бълга¬рия преди или след 1914 год.".

А член 5 е гласял:

„Българското правителство се задължава също да плати на гръцкото правителство, за сметка на правоимеющите стойността на всички движими и недвижими вещи, които са при¬надлежали кога и да било на лица, или на гръцките патриархистки религиозни общини, на училища, черкви, манастири и болници, или други гръцки фондации, находящи се в България и унищожени или конфискувани от властите, или от българи, подробен списък на които ще бъде предаден на българското правителство от страна на гръцкото".

Този предварителен проект е бил изпратен за про¬учване в Комисията за новите държави и за малцинствата.

Ето как един от членовете на тази Комисия — David Hunter Miller9 говори за работата на същата комисия:

„След преглеждането на предварителния проект Ко¬мисията забележи, че някои от клаузите, изглежда, че се отнасят по-скоро до въпроси за репарации. — Комисията, прочее, ограничи своите бележки само върху клаузите, които разглеждат въпросите за малцинствата. Комисията забеляза освен това, че някои от казаните клаузи съдържат поста¬новления и за двете страни и отнасящи се до изселването по право на избор, и че други някои пък се отнасят за ко¬лективната собственост, напр. тази на религиозните общини (communautes), черкви или манастири. Комисията е на мнение, че, до колкото тези клаузи се отнасят до изселването на отделните лица (emigration individuelle), прокарания в тях принцип е полезен и би трябвало да бъде възприет. Кол¬кото до втория случай — този, който се отнася до колективната собственост, Комисията би пожелала да се огра¬ничи до случаите, при които населението на цяло село би пожелало да упражни правото, което му е дадено".

Следователно, в представения от г. Венизелос предварителен проект за Конвенция, комисията за новите дър¬жави и за малцинствата, която, от името на Конференцията за мира, е прегледала проекта, констатира 3 неща:

1) Взаимно и доброволно изселване,

2) Въпроси, които се отнасят до репарации и

3) За колективната собственост на религиозните общи¬ни, черкви и манастири

и изказва мнение: по първия случай — приема, по вто¬рия — с него, понеже се касае за репарации, не се занима¬ва даже и по третия — приема, но само когато се касае за цяло едно село, което би пожелало да се изсели «an entire village that should desire emigration."(10)

Това мнение на комисията се съобщава на г. Венизелос, който от своя страна отговаря, че по принцип е съгласен, след което представя втор проект, който с твърде малки изменения става Конвенцията, която България и Гърция под¬писаха на 27 ноември 1919 г. и в която няма нито следа от тези искания за репарации, за заплащание на имотите, които са принадлежали на гръцките религиозни общини в България и които в миналото са били конфискувани или онищожени.

За това, именно, и Конвенцията в чл. 6 говори за чле¬нове на религиозни общини, които ще упражнят правото на изселване, т.е. точно тъй, както се е изказала Комисията за новите държави и за малцинствата.

Ясно става, прочее, че в 1919 г. гърците са искали да добият заплащане на всички черкви, манастири и училища заедно с имотите им, които те са претендирали за техни и които са били отнети при антигръцките движения през 1906 год. Конференцията за мира, обаче, е отказала да им даде право.

Такова право също им отказа и Парижкият гръцко-бъл¬гарски арбитражен съд, пред който частни лица - гръцки поданици са искали обезщетение за 1906 година.(11)

5. Произход и съдържание на чл. 12 от Конвенцията; неговият изключителен характер.

Но тук се явява въпроса: ако, действително, Конвен¬цията имаше за цел да уреди доброволното изселване между двете държави, т.е. бъдещето изселване, защо тогава в чл. 12 се говори за лица, които са се изселили преди влизанието й в сила, следователно, за минало изселване?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се знае произхода на чл. 12.

Също по време на Конференцията за мира в 1919 год. Българската делегация беше поискала да се позволи на бежанците, дошли в България през ред години от Маке¬дония и Тракия, да се завърнат в техните огнища. Гър¬ците, обаче, се противопоставиха енергически на това искане, поради което и Конференцията взе следното решение: „Бъл¬гарската делегация привлече също вниманието на съюзените и сдружени правителства върху положението на турските по¬даници живущи по-рано в Добруджа, Тракия и Македония и които са избягали в България. Съюзените и сдружени сили си взеха бележка от това и ще вземат мерките, които се налагат, за да се уреди това положение".

И тези мерки са се изразили във вмъкването в проекта за Конвенцията на един член, чиято първоначална редакция е била: „Колкото се отнася до лицата, които са напуснали вече своето отечество и са се установили в държавата, към която принадлежат по народност, те ще имат само пра¬вото на заплащане на имотите, които са останали в стра¬ната, която са напуснали".(12) Този текст впоследствие прие редакцията на чл. 12, както го намираме в Конвенцията.

Този член, значи, по изключение, се отнася до бежан¬ците, т.е. до частните лица, бивши турски поданици, които в миналото бяха напуснали отечеството си.

Това решение, разбира се, биде прието на драго сърце от гърците, защото тези бежанци наистина бяха вече се изселили, „но това те го направиха без да получат гаран¬ция за заплащането на техните имоти. Те оставиха след себе си имоти, които ги свързваха със страната, която тряб¬ваше да напуснат. Трябваше да се пресекат и тези връзки, като се дадеше право и на тези лица да получат заплащане на имотите си, защото само по такъв начин те можеха да изгубят всякаква надежда, както и всякаква мисъл за въз¬връщане в техните стари огнища".(13)

От всичко това става напълно ясно, какво Конвенцията преднамерено прави разлика между религиозните общини и частните лица: за първите приема само изселването след влизането й в сила, а за вторите, по изключение, приема изселването и преди влизането й в сила.

6. Разширително тълкуване на чл. 12 от страна на Смесената комисия по гръцко-българското изселване.

Но гърците, които знаеха всичко това, не изгубиха на¬дежда; те се опитаха наново, през 1921 г., сега вече пред Смесената комисия, когато последната тълкуваше чл. 12 от Конвенцията, да добият ликвидацията и на имотите на рели¬гиозните общини, разтурени преди влизането в сила на Кон¬венцията, т.е. да добият заплащане на отнетите през 1906 г. черкви и манастири.

Още в първите заседания на Комисията, когато деле¬гата на ОН предлага на делегатите на двете правителства да се изкажат по думата „лица", употребена в чл. 12, дали се отнася само за физическите лица, или и за юридическите лица, гръцкият делегат, който това и чакал, отговаря вед¬нага: „отнася се и за юридическите лица" и прибавя: „би било желателно по този случай българският делегат да изложи своето становище по въпроса за недвижимите имоти на гръцките религиозни общини в България". След това се почват преговори между делегата на ОН и делегатите на двете правителства и в 32-то заседание на 28.II. с.г. първият, като излага какво „Българският делегат смята, че религиозните общини, за които говорят чл. чл. 6 и 7 са само тези, които ще се изселят в бъдеще, а гръцкият делегат смята, че с едно разширение на думата „лица" в чл. 12, което да включва и юридическите лица, членове 6, 7 и 12 биха могли да включат и религиозните общини, изселени вече", заключава: „Ние ще решим този въпрос, който се върти изключително около тълкуването на думата „лица" съ¬гласно текстовете и нашата съвест".

Най-сетне, в заседанието на 11.VII.1921 г., след като Смесената комисия изслуша мемоара на делегата на ОН взе¬ма решение: думата „лица", употребена в чл. 12, се отнася не само за физическите лица, но и за юридическите лица.(14)

А видяхме, че текстовете на Конвенцията, нейният дух и общият й смисъл говорят в полза на едно решение тъкмо противно на това, което се взе от Смесената комисия на 11.VII.1921 год.

Ако се знаеше пък това, що беше станало още в Конференцията за мира, можехме да бъдем сигурни, че решението на Смесената комисия щеше да бъде по-друго, именно такова каквото го искаше Комисията за новите държави и за малцинствата и на което и гърците се бяха съгласили.

От това изложение, па и от станалите дебати в Сме¬сената комисия, се вижда, че последната, с изключение на гръцкия делегат, не е отдавала голямо значение на въпроса за черквите, училищата и манастирите в България, които гърците смятаха за техни. Това се вижда и от мемоара на делегата на ОН, в който той казва, че това е „второстепенен въпрос". И благодарение на това именно, гърците сполучиха чрез едно „разширение" на думата лица в чл. 12, както се изрази гръцкият делегат, да добият това, което бяха изгубили през 1919 год.

И, може би, за онова време, през 1921 г., когато Сме¬сената комисия имаше да решава толкова много въпроси, този въпрос за черквите, училищата и манастирите да не изглеж¬даше толкова голям и от такава важност, но впоследствие, както ще видим, когато дойде време да се пристъпи към разглеждането по същество на тези гръцки претенции, този въпрос доби едно твърде голямо значение; той изпъкна като най-главния и най-трудния въпрос, който Смесената комисия: имаше да решава и то до такава степен, че тя въобще се отказа да вземе конкретни решения по него; с този въпрос се разрови нашето минало, трябваше да бъде изнесена цялата наша черковна борба с гърците и, когато станаха из¬вестни решенията на първата инстанция в България, буря от негодувание се вдигна в гръцката преса. Този въпрос ни заведе и в Хага пред най-висшата съдебна инстанция и, когато отидохме там, ние видяхме, колко леко Смесената комисия се отнесе с него през 1921 год.

 

III.

РАЗГЛЕЖДАНЕ ОТ ПЪРВАТА ИНСТАНЦИЯ — ПОДКОМИСИЯТА НА ДЕЛАТА ПО ЧЕРКОВНО-УЧИЛИЩНИТЕ ИМОТИ И МАНАСТИРИТЕ

1. Ферманът от 1870 год.; как са били строени в миналото черкви, училища и манастири; манастира „Св. Врач" при с. Куклен, Бачковският манастир и манастира „Св. Константин" край Варна.

След тези тълкувания на чл. 12 и след като взе още няколко решения, от които най-важното бе по въпроса: кой има право да представлява религиозните общини пред Сме¬сената комисия, последната определи датата 1 април 1927 г. като краен срок за подаване молбите за ликвидация на имотите на религиозните общини и по такъв начин в Смесената комисия бидоха образувани 72 дела за България, по искане на гърците, 57 дела за Тракия и 217 дела за Ма¬кедония, по искане на българите.

Разглеждането от първата инстанция на делата от Тракия и Македония вървеше сравнително гладко; малко по-трудно беше за селищата на запад от Вардара, където емиграцията беше слаба. И материалния интерес в тези дела не беше толкоз голям: според направените оценки от Смесената комисия, делата за Тракия възлизаха общо на 21 096 600 драхми, а тия за Македония на 31 642 000 драхми, значи, всичко за около 52-53 000 000 драхми, равно кръгло на 100 000 000 лева.

Съвсем иначе стоеше въпроса за делата, отнасящи се до гръцките претенции в България.

Като се уповаваха главно на фермана от 1870 год., гър¬ците бяха поискали да им се заплатят всички черкви и училища заедно с техните имоти, находящи се в области, които по фермана оставаха под ведомството на Цариград¬ската патриаршия; на същото основание те поискаха да им се заплатят и 9 манастири, заедно с имотите, между които бяха и добре известните: Бачковски манастир, «Св. Константин» край Варна и «Св. Врач» при с. Куклен, Станимашко.

Гърците се стремяха да доказват, че ферманът от 1870 г. е разграничил, така да се каже, окончателно епар¬хиите, подведомствени на Българската екзархия и епархиите, подведомствени на Цариградската патриаршия. Те твърдяха, че понеже българите приеха с радост фермана, то с това те били изказали окончателно и безвъзвратно своето одобрение на фермана.

Така ли е в действителност?

Вярно е, че българите с радост посрещнаха фермана, но това съвсем не значеше, че те бяха напълно задоволени от него. Напротив, ферманът не даваше пълно удовлетво¬рение на българите, но все пак, той възстановяваше българ¬ската народна черква и това обстоятелство, именно, всяваше радост у всички българи.

Ето как българите са посрещнали фермана: От едно писмо, написано от Пловдив на 14 март 1870 г. от Найден Геров, се вижда, че българите, макар и не напълно удовлетворени, все пак са се задоволили от това, което можаха да добият. „Нашите тук, се казва в писмото, намират, че турското правителство дава на българите, ако не всичко, което искаха, то все пак повече отколкото можеха да се надяват... Тук за сега се задоволяват с това, което се дава... Решението за града Пловдив - (Съгласно фермана, града Пловдив, с изключение на махлата Св. Богородица, оставаше под ведомството на Цариградската патриаршия) - направи отначало тягостно впечатление"...

От друго едно писмо пък, отправено от Пловдив на 21 февруари 1872 г. до Найден Геров, се вижда, че „жи¬телите на Пловдив, щом като узнаха при какви условия ще стане избора на Екзарха, станаха твърде неспокойни. Те, разбират, че с изключение на енорията Св. Богородица, те остават подчинени на патриаршията ... Вчера се събраха, за да решат по какъв начин трябва да действуват. Решиха да подадат оплаквание, в което да изкажат, че не са съ¬гласна с този начин на действие, че българите не могат да бъдат разделени на две страни: едната самостоятелна, другата подчинена... У всички българи в града не се говори за нищо друго, освен как ще действуват срещу гръц¬кото духовенство, ако им го наложат... Често чуваме хо¬рата да казват, че са готови да понесат каквото и да било наказание от страна на правителството, от колкото да приемат гръцки свещеници в къщата си"... (Виж архивата на Найден Геров, издание на Българската Академия на науките).

Главното основание на гръцките претенции, както ка¬захме, беше фермана от 1870 г. Но тъкмо тук беше и сла¬бото им място: гърците смятаха, като че ли до 1870 г. в България под турско иго не е имало българи; че всичко това, което до тази дата и на тази дата оставаше под ведом¬ството на Цариградската патриаршия, е било гръцко. Те за¬бравяха, че и българи и гърци по това време са били едно: православни християни, че, като православни християни, те са се представлявали пред турските власти от гръцкото духо¬венство, защото българско не е имало; че също, като право¬славни християни, и гърци и българи са се черкували в едни и същи черкви, които са били строени и поддържани пак от тях; че в тези черкви, макар строени и поддържани от българи и от гърци, се е служило само на гръцки, за¬щото до 1870 г. българите не са имали самостоятелна църква и пр., и пр.

А доказателства за това имаше премного.

Ето как, напр., е била построена църквата „Св. Петка" в гр. Пловдив, която гърците също искаха да им се за¬плати; цитираме според бележките на Костадин Моровенов:(15)

Черквата „Св. Петка" в Новата махала е била построена през 1837 г. В нея до 1845 г. е служил българинът поп Иван, известен под името поп Ченгел, защото, като стар е носел тояга на края с рог от дива коза. Пари за построяването на черквата са били събирани от Големия Вълко, известен чорбаджия; дарителите са били всички бъл¬гари, с изключение на един цинцарин. Подарените суми са били записани в една книга — кондика на черквата, върху която и владиката Никифор (грък) си сложил подписа „дълъг и широк", както казва Моровенов. Тази кондика е била запазена и Моровенов разправя по какъв начин.(16)

След като Големият Вълко направил черквата, той поставил за епитроп Пею Георги Кюркчията. Над вратата е била поставена мраморна плоча с български надпис, но щом дошел владиката Хрисантос(17) махнал българския надпис и поставил друг на гръцки „за да няма никъде нищо българско".

От доходите на тази черква, по-късно е било построено при нея училището „Св. Петка" — „за да се учи български език".

Впоследствие, както черквата, така и училището са били завзети от гърците.

В същия ръкопис намираме следното за черквата „Св. Марина", която също гърците искаха:

Пръв ктитор (създател) на черквата „Св. Марина" в Пловдив е бил българинът Иван Коюмджията, който е бил погребан в самата черква и над гроба му е имало български надпис. Този надпис, заедно с всички други бъл¬гарски надписи, бил изхвърлен по нареждане на владиката Хрисантос. Епитропи на същата черква са били: Мавроди Бояджията, хаджи Жеко Чирпанлията, Петко Казанджията, Ни¬кола Бачковалията, Иван Заарлията, Душо Петко Морове¬нов и др. Същата черква се била срутила и при възобновяването й през 1853 г. сам Костадин Моровенов е изпратил повече от 60 покани на разни села да присъствуват при откриването й. „Много свят дошел и много пари се събрали".

По същия начин са били строени и училищата; в съ¬щия ръкопис намираме ценни данни и в това отношение.

Ето, напр., как е било построено в Пловдив учили¬щето наречено „Главно" — цитираме пак според Моравенов: „В 1846 г. по време на големия пожар, училището, което беше вече старо, изгоря. След пожара искаха да го построят на ново, но нямаше кой да даде пари... Тогава чорбаджи Стоян Тодорович Чалоглу свика в митрополията събрание и откри подписка за постройката на новото училище. На чело на списъка той постави името на владиката Ники¬фор — (грък) за 20 000 гроша; последният се противопостави, но чорбаджи Стоян му обясни, че той сам ще внесе парите, без владиката да даде каквото и да било; след името на владиката, подписа се чорбаджи Стоян, като направи щедър дар; след неговото име идеха имената на неговия син, на неговия зет, на неговия внук Салчо, после имената на Хаджи Коюмджоглу, на Станчо Пею, братята Гошеви, Немцоолу и пр. След това чорбаджи Стоян прати писма за същата цел на селата Белово, Пещера, Батак и др., които произвеждаха строителен материал, и така биде построено зданието на училището, което виждаме днес".

Както се вижда от гореизложеното, в строежа на черквите и училищата, които се искаха от гърците, са взи¬мали участие не само граждани от Пловдив, но и близки и далечни села, които, с много редки изключения, са били български.

При разглеждане на делата за Бургас се установи, че за построяването на една от черквите, които гърците също искаха, са доставяли материали и пари не само селяните от близките села, но и от много далечни: от Чирпанско, от Ново-Загорско, даже и от Софийско; по онова време те са ходили в Бургас да носят храни.

Така е било и на всякъде другаде.

От где тогава гърците черпеха основание да претендират за собсвенност на тези черкви?

А че българите са считали за свои строените от тях черкви, се вижда още от обстоятелството, че в началото на втората половина на миналото столетие, когато вече е била започната черковната борба между българи и гърци, бълга¬рите са правили опити да отнемат присвоените от гърците техни черкви и даже са сполучвали понякога в тези свои опити.

Така напр., на 20 декември 1859 г. българите в Плов¬див са превзели черквата «Св. Богородица». От едно писмо на Найден Геров, писано в Пловдив на 8 януари 1860 г., виждаме, че когато на 20 декември 1859 год. в тази черква е било прочетено посланието на патриарха, с което се раз¬решава да се служи и на български, гърците се опитали да не позволят четенето на посланието, обаче, биват изхвър¬лени от черквата. В черквата остават само българите и от тогава в нея се служило само български. Владиката-грък Паисий, виждайки, че правото е на страната на бълга¬рите, взел тяхната страна, за което е бил отстранен от патриарха.

От друго едно писмо на същия от 31 март 1861 г. виждаме, че, в отговор на постъпката на патриарха, вла¬диката Паисий, заобиколен от 24 свещеници от околните градове и села, служил тържествена служба на православ¬ната неделя; в тази служба владиката не споменава името на патриарха.

От едно писмо, отправено на 23 август 1864 год. от Пловдив до Найден Геров, виждаме, че на 17 с.м. жите¬лите на Новата махала били подали молба до властите в Пловдив, с която искат да им се даде черквата «Св. Петка», за която по-горе видяхме, как и от кого е била построена, за да служат в нея на български, или пък да им се раз¬реши да си направят нова черква. Ако това не стане „ще се видят принудени да затворят къщите и дюгените си и да предадат ключовете на властите».

От друго писмо, писано от Найден Геров в Плов¬див на 11 януари 1865 г., виждаме, че по Нова година бъл¬гарите се опитват да превземат от гърците същата чер¬ква, „която е била противозаконно взета от гърците, които разпилявали приходите й".

Опитът, обаче, не сполучил и след освобождението, в 1880 г., по Коледа българите направили нов опит и превземат черквата, но, по нареждане на властите, тя бива повърната на гърците. — (Показанията на гръцкия свещенник поп Аргир, който по това време е служил в същата черква, дадени пред Гръцко-българската подкоми¬сия в София).

А какви са били манастирите?

Иречек в своята „История на Българите" на стр. 388 казва по какъв начин гърците са постъпвали, за да заличат българите от списъка на европейските народи: „Историята на Фанариотския клир в България е запечатана с дела, достойни само за вандали. Български ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки, са били на всякъде изгорени и унищожени от гърците, също така, както чешките книги са били унищожени от йезуитите. Българи¬те не трябвало да знаят, че те имат славно минало, стара литература и че техният език е имал никога собственно писмо". Руският пътешественик Григоревич дава много примери за такива варварства: В Светогорските манастири: Зограф, Ксенов, Ватопед, па и всякъде другаде, българ¬ските ръкописи са били унищожени.

И действително, такъв пример имаме с манастира „Св. Врач".

Този манастир, известен още под името „Св. Безсребърници Козма и Дамян", е бил почитан като място за лечение на душевно болни, поради което е наречен и „Св. Врач". Чисто български манастир, основан през Второто българско царство или най-късно в началото на XІV-тия век; в 1887 г. там е бил намерен един стар български ръкопис от 1337 г., познат под името „Кукленски псалтир" и посветен на цар Йоан Александър.

Аязмото при този манастир, по един запазен надпис на български върху каменна плоча, е било направено през 1696 г. от майстор Никола. Когато манастиря е бил завзет от гърците, този надпис е бил зацапан с вар и над него поставен гръцки надпис; сега последният е изтрит и ясно се чете българския надпис. (Виж фотогра¬фията).(18)

Но най-интересното е, че черквата на този манастир именно, западната й лицева стена, цяла е покрита със старобългарска живопис, която също е била затрита от гърците, но по една случайност, преди няколко години е била разкрита(19) и днес на тази стена, макар и накълцана с тесла от гърците, за да хване новата мазилка сложена от тях, ясно се вижда старата българска живопис от XIII и началото на XIV в. и на нея ясно се чете на старобългарски език: „Притча Христова о десети дева", после: „Господи, Господи отвъзи нам", над главата на Исус Христос се чете: „Амин, амин, глаголю вам неведеми деви" и пр., и пр.

На тази стара живопис се виждат подписите на посетителите и до тях датата, напр., хаджи Никола - 1761 год., Дончо от Панагия — 1824 г., Стоян от Чоба — 1849 г., най-късната дата е 1861 г. От това се заключава, че замаз¬ването на старата българска живопис с българските над¬писи е станало в 1862 г., значи точно в разгара на черковната борба между българи и гърци. Целта на гърците е била явна: да заличат българският произход и всички българско в манастиря.

И действително, от един документ из архивата на Христо П. Тъпчилещов, който документ през 1930 г. биде печатен във в. „Мир", именно, едно писмо отправено до турското правителство от жителите на гр. Филибе (Пловдив) и подчинените му села", в което, като се оплакват, че гърците им взели „общите" черкви, училища, споменават се и манастирите Бачковски и Кукленския „Св. Врач".

За последния в писмото се казва: „... днес е предаден в ръцете на един калугерин, който по поощре¬ние на елиноманите светотатски посегна и на самата Светиня, съхранена от толкова векове; не пожали да унищожи старите изображения с намерение да промени бъл¬гарските надписи с гръцки, за да го покаже като елински имот".

В същия този документ, ето какво се говори за учи¬лището при черквата «Св. Петка», което, както видяхме, е било построено от приходите на същата черква: „... взаимното училище на «Св. Петка», изградено с предстоянието и с жертвите на един от първите българи в града, покойния Вълко Чалъолу ... посвоиха, изгониха из него българския език и поставиха в него учител елински поданик. Деви¬ческото училище, на което висше от половината капитал е подарен от българи, присвоиха и управляват като свое владение ..."

Това писмо, скрепено с много български подписи и пе¬чати, не носи дата, обаче, от него се вижда, че то е писано по времето на султан Абдул Азис, който се е възкачил на престола в 1861 г., следователно, това писмо напълно хармонира с констатираното по-горе относно затриването на българската живопис в манастиря „Св. Врач".

Интересно е да се спомене тук, че когато всичко това биде изнесено пред Хагския съд, където бидоха предста¬вени и фотографии, съветникът — адвокат на гръцкото пра¬вителство, г. Никола Политис, се отнесе с една лекота - за да не употребим друга дума - която нему поне не по¬добава: „Долният пласт (значи старата българска живо¬пис), казва той, е бил повреден по технически съображе¬ния, защото, другояче, горният пласт (значи новата живопис с гръцки надписи) не може да се сложи"!(20)

Това е то оправданието на една от вандалщините, за които говори Иречек.

А, за Иречек същия г. Политис в същата си реч казва: „Трябва да се забележи, какво авторът е бил чиновник на българското правителство, главен секретар в Ми¬нистерството на просветата от 1880 г. до 1882 г." А изве¬стно е, че историята на Иречек е била издадена за първи път на чешки, в 1875, т.е. три години преди освобожде¬нието на България.

След като манастира «Св. Врач» премина в български ръце, под каменния покрив на черквата му са намерени стари български ръкописи, които са били прибрани и сега се намират в Пловдивската библиотека. От тези ръкописи: апостол, минеи, требник и пр., три са от XIV век, три - от XV век, четири от XVI век и два от XVII век. Тези ръкописи показват, че Кукленският манастир «Св. Врач» през XIV—XVIII векове е бил голям български духовен център. В този манастир, както се вижда от един ръкопис, написан през 1695 г., дошел на покло¬нение йеромонах Макарий от Прокопле. Тези ръкописи са били навремето много четени; изглежда, обаче, че между по¬сетителите е имало и такива, които са крали книги, защото на някои от тях намираме написани с друг почерк, вероятно от някой читател, проклятия против крадците. Така напр., в един сборник от слова от XIV век четем едно такова проклятие, написано през XVI век: „Тази книга — цитираме на новобългарски език — съдържа поучения от манастира «Св. Врач» над село Куклен. Ако някой я вземе да я продаде, проклет да бъде от светите отци и от светите врачи Козма и Дамян". Също такова заклинание написано в 1695 г. намираме и в друг ръкопис.

А за Бачковския манастир?

Известно е, че тоз манастир е бил основан в 1083 г. от грузинеца Григорий Пакуриян, който е написал и устав за управлението и за вътрешения ред на манастира. В този устав, наречен „типикон", съставен по образеца на уставите на някои цариградски манастири, в глава 24 основателят на манастиря изрично забранява да се приеме монах — грък в манастира, защото, ако влязат гърци, ще го присвоят.(21)

Манастирът в 1190 г. минал под българската власт и в XIV век, през царуването на Йоан Александър, ма¬настирът е бил щедро надарен от него, владенията му са били увеличени, а самият манастир е бил обновен; Йоан Александър станал втор негов основател, заради което той е бил изобразен заедно с цялото си семейство в артиката на старата костница. Това изображение е запа¬зено и до днес. Когато в края на същия век Пловдив¬ската област паднала под турците и след унищожението на българската черковна независимост и манастирът е паднал под властта на Цариградската патриаршия, под чиято власт е останал до 1894 г., когато, както е известно, самото монашество предава манастира на българските духовни власти. В този манастир, след падането на Търново под турците, е бил изпратен на заточение последния Търновски патриарх Евтимий; там той се е поминал и там е бил погребан. — (Виж Ст. Н. Шишков, Пловдив в своето минало и настояще).

Когато манастира е бил под властта на гърците, той пак е бил поддържан от българите: всички дарители, чиито имена са могли да бъдат намерени след 1894 г., са били на българи-поклонници от XVІ, XVII и XVІІІ векове и то не само от околността, но чак от Свищов, Шумен, Видин и други български градове.

В поменатото по-горе писмо, находяще се в архивата на Тъпчилещов, ето какво е казано за този манастир: „Бачковският манастир, в който спротив завещанието на благочестивия основател, не е простено да се меша грък, предаден е днес на настоятелство от человеци-чужденци познати по злоупотребления."

Интересно е да се отбележи, че в разгара на черков¬ната борба типикона на Бачковския манастир е бил взет от пловдивския гръцки владика и впоследствие същия типикон е бил издаден от гърците, но в него глава XXIV липсва. За щастие, обаче, преди устава да бъде задигнат от гръцкия владика, той е бил преписан от някой пътешественик и преписа се намира сега в Университетската биб¬лиотека в Букурещ и в него е запазена цялата глава XXIV.

Също е и с манастира «Св. Константин» край Варна.

Този манастир е сравнително нов; основан е от два¬мата братя Теодосий и Агапи Кантарджиеви, българи от Тър¬ново; имотите си манастирът е придобил от дарения.

През време на Руско-турската война в 1828-1829 г., манастирът е бил посетен от руския историк Виктор Тепляков, който в своята книга „Писма из България" из¬дадена в Москва в 1833 г. казва: „Ходих в манастира «Св. Константин», отстоящ на десет версти от Варна ... не далеч от една чешма овчар пасеше биволи; той танани¬каше някаква песен на своя не съвсем неприятен глас; мелодията бе ту весела, ту печална, мелодия на българска песен...»

За самия манастир същият историк казва: „Св. Кон¬стантин» е бедна обител ... Суха монашеска фигура ме по¬срещна. Добрият монах ни почерпи с мляко. Зад него следваше малко българче... Храмът «Св. Константин» — черквата на манастира — е също така беден, мрачен и тесен, както и всички български черкви."

От где тогава гърците можеха да черпят права за собственост и върху манастирите?

2. Решението на подкомисията; разочарованията на гърците, негодуванието на атинския печат.

Тъй както гърците бяха предявили своите искания пред Смесената комисия, виждаше се, че борбата ще бъде трудна.

И действително, разглежданието от първата инстанция на образуваните дела продължи повече от две години; маса данни се изнесоха, разровиха се архивите, музеите, библиоте¬ките, правиха се огледи, изнесе се цялата наша черковна борба с гърците и, разбира се, резултатът беше съкрушителен за последните.

Нека поменем тук, че отстояването на правата бъл¬гарска кауза биде подета най-енергически от всички: Св. Синод изпрати свой човек, всички по-големи общини: Плов¬див, Бургас, Варна, изпратиха не само своите юристконсулти, но и адвокати. Особена енергия разви юристконсулта на Варненската гр[адска] община, а също и секретарят на Вар¬ненската постоянна комисия. Ценна помощ дадоха г.г. Кон¬стантин Хаджикалчов, Ст. Станимиров и др.

В края на януари 1930 г. Подкомисията в България издаде своето решение:

1) Исканията на гърците по отношение на манастирите и на принадлежащите им имоти се отхвърлят изцяло;

2) там дето емиграцията е пълна, признават се имо¬тите, доколкото правото на собственост е установено и

3) там дето емиграцията е непълна, признават се имо¬тите, ако правото на собственост е установено но пропор¬ционално: като се има пред вид, от една страна, изселе¬ните, които имат дела пред комисията, от друга страна, останалите в България гърци и българи — това към 1900 г.

Гърците, които очакваха да вземат поне милиард от черковните имоти и манастирите и с тях да се наплатят спрямо България,(22) останаха поразени от този резултат.

Буря от негодувания се повдигна в атинския печат: „Естия" от 12 февр. 1930 г., „Проия" от 13 и 14 февруари 1930 г., „Патрис" от 13.II.1930 г., „Елефтерон Вима" от същата дата, „Катимерини" от 19.II.1930 г., не само дър¬жаха един дързък език спрямо членовете на Смесената комисия, но някои от тях отправяха явни заплашвания и обиди спрямо тях.(23)

 

IV.

СМЕСЕНАТА КОМИСИЯ ПО ГРЪЦКО-БЪЛГАРСКОТО ИЗСЕЛВАНЕ ПРИБЯГВА ДО СЪВЕТА HA OH И ДО ПОСТОЯННИЯ МЕЖДУНАРОДЕН СЪД В ХАГА

1. Българското и гръцкото становища пред Съда.

Докато първата инстанция — Подкомисията разглеж¬даше делата, Смесена комисия продължаваше да разисква по разни принципиални въпроси във връзка с ликвидацията на черковните дела, именно: кога една религиозна община трябва да се счита за разтурена, колко нейни членове най-малко трябва да се изселят, за да се счита, че общината е разтурена, кой трябва да вземе парите от ликвидацията и пр.

Гледищата на двете страни бяха съвършенно различни: ние смятахме, че трябва всички членове на религиозната об¬щина, или най-малко мнозинството, да се изселят, за да има разтуряне на общината, като под „изселени членове" се разбират само тези, които са се възползували от Конвенцията; гърците смятаха, че изселването няма значение, до¬статъчно е религиозната община да е била поставена в по¬ложение да не може да постига предназначената си цел. Ние поддържахме, че парите от ликвидацията трябва да се дадат на членовете на общините; гърците поддържаха, че па¬рите трябва да ги вземе държавата и пр., и пр. Дебатите се рагорещяваха, всяка страна поддържаше своето, гледищата на двете страни, наместо да се приближават, се повече и по¬вече се отдалечаваха; в Народното Събрание се подадоха интерпелации, гръцкото обществено мнение искаше настоятел¬но заплащането на черквите, училищата и манастирите находящи се в България, така че Смесената комисия се видя в чудо, и за да се избягнат, от една страна, критиките на недоволната страна, а от друга, нежелателни проя¬вления на общественото мнение — така поне мислеха неу¬тралните членове на Смесената комисия, — последните, със съгласието на делегатите на двете държави, решиха да поискат една консултация от съвета на ОН и, евентуално, от Постоянния международен съд в Хага.

Нека споменем тук, че когато се реши да се отиде в Хага, неутралните членове на Смесената комисия поже¬лаха щото Международния съд да разгледа въпроса в не¬говата пълнота, т.е. без да гледа дали Смесената комисия е взела вече някакви решения; на това българската страна се съгласи. Гърците, обаче, поискаха щото Международният съд да се ограничи само по повдигнатия въпрос, без да засяга решенията на Смесената комисия, където ги има. Очевидно, гърците се страхуваха, да не би Международният съд да вземе противно решение относително понятието „комюноте", т.е. да включи в него и административните общини, а също да не би да признае, че думата „лица" в чл. 12 се отнася само за физическите лица, а не и за юриди¬ческите лица.

На 16.І.1930 г. Съвета на ОН гласува резолюция с която, като взема предвид писмото от 19.XІІ.1929 г. от¬правено до Главния секретар на ОН от страна на пред¬седателя на Смесената комисия по гръцко-българското изсел¬ване, с което се иска от името на българското и гръцко¬то правителства да сезира Съвета на ОН за даване съвеща¬телно мнение от Постоянния Международен съд по тъл¬куванието на текстовете на Конвенцията отнасящи се до религиозните общини, моли поменатия Съд да даде съвеща¬телно мнение по въпросниците, които му се препращат.

Тези въпросници бяха три: един от страна на Смесе¬ната комисия, съдържащ 4 въпроса, друг от страна на българското правителство с 3 въпроса и трети от страна на гръцкото правителство с 5 въпроса.

Ще предадем тук само въпросника на Смесената ко¬мисия, тъй като той е изчерпателен и ясен.

1) Какво е съдържанието на понятието „комюноте» по смисъла на Конвенцията, именно, в чл. 6, ал. II?

2) Какви условия трябва да бъдат изпълнени, за да може предвидената от Конвенцията Смесена комисия да разтури едно „комюноте"?

3) Какво трябва да се разбира под това разтуряне? Какви връзки трябва да бъдат разтурени? В кой момент трябва да се поставим, за да определим съществуването на тези връзки? и

4) Какво трябва да направи Смесената комисия, в слу¬чай, че тя не би могла да открие правоимеющите, за които говори чл. 10, ал. 2 от Конвенцията?(24)

От всички тези въпроси, безспорно, най-важен се явява, вторият въпрос.

И действително, какво трябва да се разбира под по¬нятието „комюноте", дали в него трябва да влизат и адми¬нистративните общини, както ние искахме; какви „връзки" трябва да бъдат разтурени, кой трябва да вземе парите вследствие ликвидацията на имотите — това бяха въпроси второстепенни. Важното, същественото беше да се знае: кога, при какви условия една религиозна община трябва да се счита за разтурена и, следователно, да бъдат заплатени имотите й.

По този въпрос становищата на двете страни бяха следните:

Българско становище: 1) Конвенцията предвижда разту¬ряне на религиозните общини само вследствие изселване на членовете й, а не по друга някоя причина;

2) Една религиозна община може да се счита за разтурена само когато всички, или почти всички нейни членове се изселят;

3) Под „изселили се членове" трябва да се разбират само тези, които са се изселили съгласно Конвенцията и

4) Разтуряне на религиозната община може да бъде пои¬скано само от членовете на общината, които са упраж¬нили правото си на изселване съгласно Конвенцията.

Гръцко становище: 1) Религиозната община трябва да се счита за разтурена, ако не може понастоящем да из¬пълнява предназначението си, за което е била създадена, именно: да служи като национален орган на малцинството, което я е образувало;

2) Числото на изселените няма никакво значение за разтурянето на религиозната община;

3) Изселването на членовете може да е станало и в миналото, т. е. преди Конвенцията и

4) Под „членове" трябва да се разбират лицата, които са съставлявали народностното малцинство, чиито национален орган е било общината.

Разглеждането на делото пред Постоянния Международен съд започна на 19.VI.1930 г. и продължи до 1.VІІ. с.г.

От тъй изразените гледища на двете страни, още на пръв поглед се хвърля на очи, какво старанието на българската страна беше да се приеме, че по Конвенцията могат да се ползуват само ония религиозни общини, чиито членове ще се изселят и то в болшинството, ако не всички, по силата на Конвенцията; само в този случай, т.е. при изселване, една религиозна община може да се счита за разтурена и нейните имоти да бъдат заплатени.

Гърците пък се стараеха да добият да се ползуват Конвенцията не само тези религиозни общини, чиито чле¬нове ще се изселят, но и ония религиозни общини, които преди влизание на Конвенцията в сила, бяха разтурени, т.е. бяха престанали да съществуват по каква да е друга причина; за гърците, за да се счита една религиозна община за разтурена, изселването нямаше значение. Явно беше, прочеe, че гърците визираха гръцките религиозни общини в България, чиито имоти бидоха завзети в 1906 г.

Пред Съда и двете страни в подкрепа на своите тези се позоваха главно на чл. 12 от Конвенцията: от българска страна се поддържаше, че тоя член се отнася само до фи¬зическите лица, а не и за юридическите лица; че Смесената комисия, като е взела решението си от 11.VII.1921 г., за което говорихме, е излязла извън смисъла и духа на Кон¬венцията; че за произшествията от 1906, както видяхме вече, Комисията за новите държави и за малцинствата, е наме¬рила, че това са репарации, за които в Конвенцията няма място и пр., пр.;(25) гърците, обаче, здраво държаха за решението на Смесената комисия от 1921 г. по тълкуванието на чл. 12. И ако тогава за Смесената комисия решението на този въпрос е било второстепенно,(26) сега този въпрос изпъкна с всичката си важност.

И действително, пред Съда гърците всячески се стараеха да докажат, че решението на Смесената комисия по чл. 12, именно, думата „лица" да се счита, че се отнася и до юридическите лица, е било взето срещу големи концесии от тяхна страна: понеже чл. 12 не говори от кога трябва да се смята миналото изселване, гръцкият делегат бил се съгласил да се вземе датата 1900 г., от която да се счита из¬селването по чл. 12, срещу което пък българския делегат се съгласил щото чл. 12 да засяга и юридическите лица.(27)

От протоколите, обаче, на Смесената комисия се вижда, че щом гръцкия делегат на 11.I.1921 г. повдига въпроса за „определяне границите за изселване в миналото», още на следния ден делегата на ОН му отговаря, че „ако се искало да се тури такава граница, това щеше да се каже" и предлага да се реши веднага: лицата, които преди влизание в сила на Конвенцията, са напуснали кога и да било територията на една от договорящите страни...; председателят също е бил на това мнение. На 24 с.м. последният в своето изложение казва: „Чл. 12 се отнася за лица, които са се изселили преди влизане на Конвенцията в сила", а в заседанието на 14.ІV. с.г. делегата на ОН изрично казва: „Основната точка, възприета окончателно от председателя, от мене, и от българския делегат е: лицата, означени в чл. 12, имат право на ликвидация на имотите си, на която дата и да са се изселили...»(28)

Значи, още от самото начало председателят на Сме¬сената комисия, делегатът на ОН, както и българският делегат са възприели щото чл. 12 да се отнася неограни¬чено в миналото. Тъкмо напротив, гръцкият делегат е който е искал тази граница в миналото да бъде най-напред до края на Европейската война, после до края на 1913 г. за гръцка Македония и до 1920 г. за Тракия и тогава българският делегат предлага датата 1900 г., която е била възприета и от Комисията.(29)

Прочее, концесии, ако такива е имало, са били напра¬вени по-скоро на гръцкия делегат, защото от неограничено изселване в миналото, на каквото мнение са били повечето от членовете на Смесената комисия заедно с председателя, възприело се е ограничено изселване, за каквото е настоявал само гръцкият делегат.

А колкото пък до решението, щото думата «лица» в чл. 12 да се отнася и за юридическите лица, видяхме, че по този повод никакви дебати не са станали в Смесената Комисия; въпросът тогава се е смятал за второстепенен и е бил отминат, може да се каже, мълком.

2. Съвещателното мнение на Постоянния междунаро¬ден съд.

На 31 юли 1930 г. Постоянният международен съд в Хага издаде следното съвещателно мнение по този въпрос:

„Съществуването на една религиозна община, бидейки въпрос фактически, а не въпрос на право, също така и раз¬турянето й е въпрос на факт, а не въпрос на право.

Конвенцията не дава никаква дефиниция на понятието „разтуряне"; тя предвижда само случая, когато има разтуряне. Функциите, които Смесената комисия има по Конвенцията, се отнасят до мерките, които трябва да бъдат взети, след като разтурянето е станало. Но понеже това разтуряне не се явява като резултат на една законно установена процедура, Смесената комисия не трябва сама да разтуря религиозните общини, а тя трябва само да провери дали това разтуряне е настанало, за да пристъпи към действията, които Конвен¬цията предвижда в такъв случай.

Но затова пък, за да бъде счетена една религиозна община за разтурена от гледна точка на Конвенцията и за да може Смесената комисия да пристъпи към действията, които следват от това разтуряне, трябва да са настъпили, съгласно чл. 6, ал. 2, известни условия, в което Смесената комисия трябва да се увери.

На първо място, разтурянето на една религиозна община трябва да бъде последствието от изселването на лицата, които са били нейни членове.

На второ място, трябва, вследствие това изселване, според неговата важност и изобщо при условията, при които то е настанало, религиозната община да е била в невъзможност да изпълнява своята мисия и да достига своята цел.

Това са въпроси фактически, които Смесената комисия трябва да прецени и за което тя има всичката възможност по силата на чл. 9 от Конвенцията."

И Съдът единодушно дава следния отговор:

„Предвидената от Конвенцията Смесена комисия не трябва сама да разтуря религиозните общини. По смисъла на Конвенцията, разтурянето на една религиозна община е един факт, който Комисията трябва да провери. Разтурянето трябва да бъде последствие от упражнението от страна на нейните членове правото на изселване и това изселване трябва да повлече изчезването на религиозната община или невъзможността, в която би се намерила, за да изпълнява мисията си и да постига целта си.»

* * *

И тъй, от този отговор на Постоянния междунаро¬ден съд се вижда, че той приема, какво разтурянето на една религиозна община може да бъде само вследствие изселване на членовете й и това изселване трябва да бъде значително, за да повлече изчезването и на религиозната общи¬на, или пък да я постави в невъзможност да съществува; сле¬дователно, Съдът възприема напълно българското становище.

В отговора си на четвъртия въпрос на Смесената ко¬мисия, Съдът казва: „Смисълът на Конвенцията е, да не приема разтурянето на религиозните общини и ликвидацията на имотите им в отсъствие на лица, членове на тези общини, които са изказали желание да се ползуват от Конвенцията". Следователно, и тук Съдът е съгласен с българското становище, какво разтурянето на религиозните общини може да бъде поискано само от членовете на тия общини, които членове са упражнили правото си на изсел¬ване, съгласно Конвенцията.(30)

Колкото се отнася пък до въпроса: Конвенцията отна¬ся ли се и до религиозните общини, разтурени преди влиза¬нето й в сила — този въпрос е бил поставен от стра¬на на гръцкото правителство — Съдът отговаря: „Конвен¬цията има приложение и до религиозните общини, разтурени преди влизането й в сила вследствие изселване на членовете им, колкото се отнася до ликвидацията на имотите.

Следователно, от този отговор на Постоянния между¬народен съд се вижда, че за да могат религиозните об¬щини да искат заплащането на имотите им, трябва тези религиозни общини, било преди, било след влизането на Конвенцията в сила, да бъдат разтурени, но само вслед¬ствие изселване на членовете им и това изселване да бъде значително; Съдът изключва всяка друга причина за разту¬ряне на религиозните общини и за заплащане имотите им.

* * *

Известно е, че гръцките религиозни общини съществуваха в България до 1906 г., когато по време на антигръцките движения черквите, манастирите, училищата, в които дотогава се служеше и се преподаваше на гръцки, бидоха завзети и от това време гръцките религиозни общини в България престанаха да съществуват. Това обстоятелство се признава и от гърците: както в мемоара на гръцкото правителство, подаден до Хагския съд, така и в устните си обяснения пред тоя съд, гърците поддържаха, че от 1906 г. гръцките религиозни общини в България фактиче¬ски престанаха да съществуват, но твърдяха те, „гръцките религиозни общини бяха разтурени фактически, обаче, те продължаваха да съществуват по право (юридически) и сега трябва да бъдат разтурени и по право, за да се уреди положението им".(31)

Както се каза и по-горе, Постоянният международен съд приема, че както съществуването на една религиозна община, така и нейното разтуряне, е въпрос фактически, а не въпрос правен. Това свое становище Съдът подчер¬тава наново в отговора си на третия въпрос на Смесе¬ната комисия. „По смисъла на Конвенцията, религиозната об¬щина имайки, както видяхме, фактическо съществуване и раз¬турянето й бидейки и то въпрос фактически, това разтуряне се явява в спиране съществуването на религиозната община; последната престава да съществува във всяко едно отноше¬ние. Напразно би могло да се претендира за някакво юри¬дическо преживяване (survivance juridique) на една религи¬озна община, изчезнала фактически, което юридическо преживяване трябва да даде място на едно разтуряне по право (dissolution juridique)».

За трети път Съдът подчертава това свое становище и при отговора си на четвъртия въпрос, поставен от страна на гръцкото правителство: „също и от гледна точка на Конвенцията, не би могло да се приеме, както вече казах¬ме, едно юридическо преживяване на една религиозна об¬щина, която фактически е престанала да съществува и е разтурена".(32)

Следователно, Съдът отхвърля гръцката теза за някакво съществуване по право или, както той се изразява, „юридическо преживяване" на една религиозна община, ко¬ято фактически е престанала да съществува; Съдът приема, че такава една религиозна община е престанала да същест¬вува и то „във всяко отношение".

Така че, щом като гръцките религиозни общини в България са били разтурени фактически през 1906 г., те, според току-що изложеното мнение на Съда, са престанали да съществуват в същото време и юридически; те са из¬чезнали, разтурени, и то за винаги и във всяко отношение; никакво друго „разтуряне по право" си няма мястото.

Сега му е времето и мястото да се попитаме: как са били разтурени през 1906 г. гръцките религиозни общини в България?

Известно е, че по време на антигръцките движения през нея година, всички черкви, манастири, училища, в които до¬тогава се е служило или преподавало на гръцки, са били завзети; с това завземане гръцките религиозни общини са били разтурени фактически още тогава. Това обстоятелство се признава и от гърците.

Ето, например, как гръцкия член се е изразил пред подкомисията в България при разглеждане на делото за Пловдив: „Богатата и цветущата гръцка религиозна об¬щина във Филипопол биде унищожена само в един ден - на 16 юли 1906 г." Същото се поддържеше и пред Хаг¬ския съд: „Ако в България вече не е имало гръцки мал¬цинствени огнища, то е защото в 1906 год. бяха взели грижата да ги угасят, като завзеха имотите им без обезщетение. Наистина гръцките огнища бяха изчезнали... черкви, училища и др. гръцки заведения бяха затворени... имотите им конфискувани; макар и религиозните общини да бяха изчезнали фактически, те, обаче, съществуваха по право..."(33)

Тъй че гръцките религиозни общини в България, според твърдението и на самите гърци, бяха изчезнали, т.е. разтурени и престанали да съществуват затова, защото имо¬тите им бяха завзети.

И това е то „фактическото разтуряне" на гръцките ре¬лигиозни обшини в България. Но те бяха разтурени не по¬ради изселване на членовете им — даже и гърците не твърдят подобно нещо. Изселването на гърците, дето е имало такова, дойде впоследствие, след завземането, т.е. след разтурянето на религиозните общини; изселването, про¬чее, дето е съществувало, се явява като последица, а не като причина за разтуряне на общината.

Видяхме, обаче, че Постоянният международен съд в своето съвещателно мнение казва, че, за да може по Кон¬венцията да се иска заплащането на имотите на една религи¬озна община, трябва последната да е разтурена вследствие изселване на членовете й; всяка друга причина е изключена.

 

V.

РЕШЕНИЕТО НА СМЕСЕНАТА КОМИСИЯ ПО ГРЪЦКО-БЪЛГАРСКОТО ИЗСЕЛВАНЕ, ПО ЧЕРКОВНО-УЧИЛИЩНИТЕ ДЕЛА И МАНАСТИРИТЕ

1. Отбягване да се произнесе по същество.

Как, обаче, Смесената комисия по гръцко-българското изселване, която трябваше да се произнесе като втора и последната инстанция, възприе и приложи това съвещателно мнение?

Казахме още от началото, че въпросът за ликвиди¬рането на черковно-училищните имоти и на манастирите беше най-мъчния, най-трудния въпрос за разрешаване от Ко¬мисията и затова именно тя прибягна и до консултацията на Хагския съд. Сега, обаче, когато имаше на ръка мнени¬ето на най-върховната съдебна инстанция, Смесената ко¬мисия можеше много лесно да пристъпи към разрешаване на този въпрос. На първо място, тя трябаше да елиминира всички онези религиозни общини, които бяха разтурени не поради изселване на членовете; данни за това имаше, а кол¬кото се отнася до България, на лице беше и признанието на гърците.

А такива религиозни общини — разтурени не поради изселване — в старата територия на България бяха почти всички, с много редки изключения: всички гръцки общини в старата територия на България бяха разтурени през 1906 г. по време на антигръцките движения; изключение пра¬веше само Варненската, която е съществувала до 1914 год., когато и тя биде разтурена, но пак не вследствие изселване; много редки изключения имаше в някои села из Каваклийско.

Какво направи, обаче, Смесената комисия?

Неутралните й членове, които именно бяха искали консултацията от Хагския съд и които бяха изработили че¬тирите въпроса, отговор на които искаха от Съда, сега, след като имаха на ръце мнението на Съда и, следователно, като нямаше вече „причини за критика” срещу тях и повод за „нежелателни проявления на общественото мнение", наместо да приложат това мнение на Съда, още повече че имаха на лице и всички необходими данни, пак почнаха протаканията. По всичко изглеждаше, че на неутралните членове на Смесената комисия не им се искаше или, по-добре, те не смееха да приложат мнението на Съда; за тях беше много ясно, че въпросът няма само парично значение, но още и политическо.

Вярно е, че още с отнасяне въпроса в Хага, неутрал¬ните членове бяха си запазили свобода на действие, но все пак мнението на Съда не можеше да бъде без значение за тях. Ако ли пък те бяха предварително решили въ¬проса, тогава защо отидоха в Хага?

Да приложат мнението на Съда, това значеше да отхвърлят всичките гръцки претенции отнасящи се до рели¬гиозните общини, намиращи се в старата територия на Бъл¬гария и да им заплатят само имотите на гръцките рели¬гиозни общини намиращи се в новите земи: в Мелнишко, в Петричко, в Ортакьойско, във Василиковско — и то до¬колкото правото на собственост е установено — защото там само гръцките религиозни общини бяха разтурени вследст¬вие изселване на членовете им, и още тук-таме из Каваклийско, а това беше дребна работа - може би, въпрос за двадесетина милиона лева - и не заслужаваше всичкия онзи напън, който гърците си дадоха още от 1921 г. Па да се не забравя, че Смесената комисия се намираше през това време в Атина, дето имаше да решава този въпрос.

От друга страна и гръцката преса не бездействаше.

Тъкмо по това време, когато вече се знаеше мнението на Хагския съд и когато Смесената комисия трябваше да се занимае с него, именно, през първата половина на сеп¬тември 1930 г. атинският вестник „Проиа” публикува ред статии против нас, а излизащият на френски в същия град вестник „Le Messager d'Athenes”, вземайки повод от изпратеното му окръжно на едно българско дружество, в което окръжно се обръщаше внимание на една молба, изпра¬тена до Съвета на ОН от страна на всички общини и сдру¬жения в България, с която се протестира срещу режима, на който е подложено българското малцинство в Македо¬ния, намери за уместно да публикува на френски статиите на „Проиа" под громкото заглавие: „Българи, какво напра¬вихте с вашите гръцки малцинства? Как бе унищожен гръцкия елемент в България". И тези статии се появиха в този вестник, все под това заглавие, и то на първо мя¬сто, на първата страница, в осем броя наред.(34)

При това положение, под предлог за спестяване на време и за избягване на разноски, макар че и едното и дру¬гото биваха обилно разпилявани, неутралните членове на Сме¬сената комисия намериха за най-удобно да искат от последната да реши, да не се вземат по отделно решения по всяко едно черковно дело, ами да се предостави на тях „да потърсят едно практическо разрешение на въпроса за религиозните общини."

Това тяхно предложение бе възприето от Смесената комисия, като последната на 17.VII.1931 г. одобри пред¬ложението за „практическото разрешение на въпроса", съ¬гласно което „ликвидирането на имотите принадлежащи на религиозните общини, трябваше да стане, от парична гледна точка, чрез вписването в полза на правителството-кредитор една сума, представляваща разликата от равносметката между стойностите на тези имоти, находящи се в едната и другата държави".

Това предложение на неутралните членове на Смесената комисия бе прието от последнята при въздържането на делегатите на двете правителства, тъй че самите неутрални членове си гласуваха и одобриха предложението, председателят разполагайки с два гласа.

2. Присъждане на 150 000 000 лв. в полза на Гърция.

На 19 август 1931 г., в последното заседание на Сме¬сената комисия, неутралните членове представиха своето решение, съгласно което: Вследствие ликвидирането по си¬лата на Конвенцията на имотите, принадлежащи на религиоз¬ните общини в двете държави, гръцкото правителство ще бъде кредитирано за сметка на българското с 80 861 500 драхми, представляващи равносметката от стойността на тези имоти. Тази сума е равна на кръгло 150 милиона лева.

И тъй като се вземе пред вид, както казахме, че стойността на имотите на религиозните общини останали в гръцка Македония и в гръцка Тракия, са оценени общо на около 100 милиона лева, излиза, че неутралните членове присъждат за имотите на гръцките религиозни общини в България кръгло 250 милиона лева.

Това свое решение неутралните членове на Смесената комисия оправдават със следните мотиви:

„Смесената комисия, въодушевявайки се от духа на Нйойската Конвенция, се е винаги старала да изпълнява зада¬чата си в един дух по-скоро широк и щедър.

* * *

Неутралните членове смятат, че същия този принцип трябва да бъде на чело и при уреждане на толкова важния и сложен въпрос за религиозните общини, ако Комисията иска да извърши дело на траен мир и да от¬страни от международната почва, чрез окончателни мерки, един деликатен въпрос, който крие в себе си зародиш за търкания между двете страни.

* * *

Изхождайки от този принцип, неутралните членове са на мнение, че Комисията има всичкото оправдание да кон¬статира разтурянето на религиозните общини, чиято ликвидация биде поискана било направо, било посредством представителите на двете страни ..."(35)

Значи, неутралните членове на Смесената комисия, как¬то сами изповядват, намериха за оправдателно да приемат за „разтурени" всички религиозни общини, чиято ликвидация бе поискана, — независимо от това, по какви причини тези общини са били разтурени и кой иска ликвидацията на имотите им — и да постановят плащането на тия имоти. Това решение на неутралните членове се явява не само про¬тивно на изказаното мнение още на времето от Комисията за новите държави и за малцинствата, но още е и съвършенно противно и на Конвенцията, която предвижда разту¬ряне на религиозните общини и заплащане на имотите им, но само, ако това разтуряне е станало вследствие изселване, както прие Хагския съд.

Каквото и да казват неутралните членове, тяхното ре¬шение по въпроса за ликвидацията на имотите на религиоз¬ните общини, от гледна точка на Конвенцията, не издържа критика.

А те бяха поставени да работят не произволно, а при една база, която се изразяваше в приетата от двете държави Конвенция за взаимно изселване; от какъвто дух „широк и щедър" и да се въодушевяваха, те не можеха да излизат от рамките на тази Конвенция, тъй както те са очер¬тани в нейните текстове, още по-малко те можеха по свое усмотрение да товарят България да плаща суми, каквито тя не дължи.

Постоянният международен съд отблъсна гръцкото становището и то в неговата най-съществена част.

Неизпущайки нито за момент из пред вид унищо¬жените през 1906 г. гръцки религиозни общини в България, гърците бяха създали теорията за „разтурените факти¬чески религиозни общини, обаче, продължаващи да съще¬ствуват по право", като поддържаха, че за „разтурена" тряб¬ва да се счита всяка религиозна община, която е поставена в невъзможност да постигне целта, за която тя била учре¬дена, независимо от обстоятелството дали е имало изсел¬ване или не.

Постоянният международен съд отблъсна тази тео¬рия; той не прие „юридическото преживяване" на религиоз¬ната община; за него, една религиозна община, която факти¬чески е престанала да съществува, престанала е да съще¬ствува във всяко отношение.

От друга страна, същият Съд възприе напълно бъл¬гарското становище; разтуряне на религиозна община може да има само вследствие изселване на членовете й, а не по друга причина.

Какво по-ясно решение от това?

Неутралните членове на Смесената комисия, колкото и да претендират, че „съвещателното мнение на Съда е било извънредно ценно за Комисията"(36), от решението, което те дадоха на целия този въпрос за имотите на религиозните общини, се вижда, че те са пренебрегнали напълно това мне¬ние на Хагския съд и то в неговата най-съществена част.

3. Как може да се оправдае решението на Смесената комисия.

Решението на неутралните членове може да бъде оправ¬дано само от политическа гледна точка.

И действително, не трябва да се забравя, че тези хора не бяха съдии, не бяха даже юристи; те бяха поставени като хора на здравия разум, да извършват една работа по-скоро на помирение между двете страни. В изпълнение на тази си задача, те се натъкнаха на такива мъчнотии, за които нито те, нито тези, които бяха ги поставили на това място, можеха и да подозират и за разрешението, на които те нямаха нуж¬ната подготовка и компетентност.

На второ място, не трябва да се забравя също, че често пъти и в Смесената комисия вееше същия вятър, който вее понякога и в Женева: Гърция победителка, България победена. Това особено се забелязваше откато пролича, че Гърция ще остане длъжница; колкото и да прикриваха, ли¬чеше, че едното око на неутралните членове е все върху ба¬ланса.

Не малко влияние указа и обстоятелството, че Смесе¬ната комисия прекара последните си две и половина години в гръцката столица и тъкмо през това време тя взе най-важните си решения.

Тъй само може да се обяснят не само решението на Смесената комисия по отношение на религиозните общини, но още и доста други.

Както и да е, с това решение неутралните членове на Смесената комисия смятат, че последната е разрешила окончателно един важен и сложен спор между двете държави.

 

VI.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Решението на Смесената комисия, както видяхме, не за¬сяга съществото на въпроса. Смесената комисия, като втора и последна инстанция, отбягна да се произнесе по всеки слу¬чай отделно, т.е. за всеки имот по отделно, дали той при¬надлежи или не на тези, които го искат; тя се задоволи да определи една сума, с изплащането на която да се считат за удовлетворени както едната така и другата страни за всичките им претенции, отнасящи се до черквите, училищата и манастирите, т.е. за тъй наречените Biens de Communautes.

Водими от „дух на умиротворение» според тях, а в същност, от желание да облекчат, колкото се може повече дълга на Гърция спрямо България, произходящ от ликвидацията на имотите на бежанците, неутралните членове на Смесената комисия решиха България да плати на Гърция около 150 милиона лева; те чисто и просто подхвърлиха на гърците тази сума, която те ту с молби, ту със заплашвания още от 1921 год. и в продължение на цели 10 години не преставаха да искат и то в размер 10 пъти по-голям.

Все таки, решенията на първата инстанция, която в продължение на повече от две години разгледа най-подробно всички гръцки искания за черкви, училища и манастири, остават на лице. В тези решения и в доказателства, въз основа на които те са взети - а тези доказателства в най-голямата си част, ако не изключително, бяха стари документи, датиращи още от турско време; стари ръкописи от сред¬ните векове, стари изображения, икони, макар повредени от гърците, но все пак запазили се, най-сетне, доказател¬ства произходящи от самите гърци: кондиките на Пловдивската гръцка митрололия, напр., и много други - във всички тези доказателства всеки ще види и ще се убеди не само колко неоснователни са били гръцките претенции, но ще се види и това нечувано нещо да вземеш една черква, един манастир в едни времена, когато собственикът му - българин, се е считал за безправен роб и след като в продължение на векове си направил всичко възможно да унищожиш този безправен роб, да му наложиш свой език и свое писмо, и когато един ден този безправен роб се отърси от това иго, да искаш да ти се платят пари за тези черкви, манастири, които тъй безправно и противочовечно си отнел?

В тези решения може да се види, как един чужденец, който в продължение на повече от две години най-търпеливо е изслушал двете спорящи страни, като не е оставил непосетен кът, черква, манстир и библиотека, дето можеше да види с очите си, що са сторили гърците, как този чужденец изказва своето убеждение: „факта, че в училищата се е предавало на гръцки, че в черквите се е служило на гръцки не значи нищо от гледна точка на собствеността; това беше научния език в страната, който всички учеха и който всеки българин, смятащ се за образован, считаше за чест да говори. Също това нещо става¬ше по едно време и във Франция, и в Белгия, и другаде, дето учените хора, духовниците, употребяваха латинския език; даже и днес има следи в католишките черкви, дето се слу¬жи на латински". «...Ферманът от 27 февруари 1870 г. не създава права на собственост. В течение на дълги години българи и гърци са посещавали същите манастири докато вследствие на религиозни спорове са се разделили. Ферманът възстановява старата българска църква"... — «... От няколко документи, които изглеждат неоспорими, доказано е, че българският елемент с щедри дарове и с работа подпомагаше в една мярка, която трябва да се вземе под внимание, черквите и училищата в така наречените смесени черковни общини, (т. е. там, дето имаше и българи и гърци)" – «... Манастирите са били основани от частни лица, увеличени, обаче, от околното население, в голямото си болшинство българи, поддържани от същото това населе¬ние и от поклонници, които са дохождали от далеч, с щедри дарения, които те правеха при посещението си, било в деня на събора, или в някое друго време през годи¬ната. Всички тези поклонници търсеха в мнозинството си облекчение на техните физически и морални страдания и, щедри в подобни случаи, правеха на манастирите дарения, било в натура, било в пари, по-големи или по-малки, според състоянието им... При тези условия не мога да при¬зная право на собственост върху тези манастири в полза на някаква гръцка черковна община, която и да бъде тя".

А за Бачковския манастир, след като прави един преглед: кой и кога го е основал, кога е минал под Цари¬градската патриаршия и пр., същият казва: „Ферманът от 1870 година не създава за Цариградската патриаршия право на собственост, но само е постановил: че манастирът е под духовно ведомство на Цариградския патриарх, тъй както и белгийските манастири са под ведомството на Рим¬ския папа, но не са негова собственост. И този манастир, както и другите, е бил поддържан и издържан от поклон¬ници, които са го посещавали, без да може да се отдаде на тези поклонници каквато и да е гръцка народност, още по¬вече, че околното население по число е било много повече българско, отколкото гръцко... Прочее, невъзможно е да се приеме, че Бачковският манастир е някаква принадлежност на гръцката черковна община в Станимака; по време на основаването му, тъкмо противното е било"...

И този чужденец наместо благодарност от страна на гърците, задето по всеки по-важен въпрос е имал тър¬пението да изслуша техните дълги изложения, които започ¬ваха едва ли не от потопа, се видя на края охулен и заплашван от тях.

Каквото и да казват гърците, заключението може да бъде само едно: с последния си опит да добият обезще¬тение за 1906 год., те направиха да се изнесе наново всичко това, което може да се каже, се беше почти забравило; с този си опит те направиха да блесне по най-неоспорим начин не само неоснователността на всички техни претенции, но още да се види и начина, по който те са завзели на вре¬мето тези имоти, за които главно сега искаха обезщетение.

Нека се надяваме, че сега поне присъдените им от Смесената комисия по гръцко-българското изселване 150 ми¬лиона лева ще ги накарат окончателно и безвъзвратно да се откажат за в бъдаще да се опитват да ровят наново това минало, което в интереса на двете страни е, да се остави на забвение.

Тази е била и мисълта на неутралните членове в Сме¬сената комисия, когато са вземали решението си по тъй на¬речените „черковно-училищни имоти".

Публ. в К. Попов, Конвенцията за взаимно изселване между България и Гърция и Спорът ни с гърците за черкви, училища и манастири. Съвещателното мнение на Постоянния международен съд в Хага. Решението на Смесената комисия по гръцко-българското изселване. С предговор от Д. Кацев-Бурски. С., 1935, 50 с.

-------------

(1) Виж „История на Българите" от д-р К. Иречек, стр. 385 и посл.

(2) След създаването на Българската екзархия, ето как гръцкия вестник „Мелон", излизащ в Атина през 1872 г., обяснява черковната борба между българи и гърци: „Деспотизмът на цариград¬ското духовенство е породил и подхранвал българския въпрос: Ние прекарахме първите си години в Турция и видяхме и позна¬ваме този деспотизъм. Ние видяхме неговия външен блясък и неговата вътрешна стойност. Ние видяхме и познаваме блясъка и парадирането на владици на коне с оръжие и знамена, блясък много по-голям и по-импозантен, отколкото тоя на пашите и сатрапите в тоя нещастен Ориент. Ние видяхме християни и свещеници да треперят и да се прекланят много по-низко пред един владика, отколкото пред един паша, заобиколен от бляскавата си конница и от шума на тръби и барабани. Ние видяхме владици с камшик в ръка да удрят на ляво и на дясно миряни и духовници за най-малката грешка. Ние ги видяхме да обиждат, да отлъчват от черквата, да затварят черкви, да забраняват на свещеници да изпълняват свещенната служба без никакъв повод, освен с мисъл за експлоатация. Ние ги видяхме безгрижни, без¬различни към всичко, освен към златото. Ние забелязахме, че те посещават паството си само, за да го доят до кръв и да го стрижат до кожа. Ние видяхме и познаваме този деспотизъм, печално и отвратително наследство от Византийските времена. Тази тирания е била сигурно много по-жестока и много по-непоносима в Бълга¬рия; в това не се съмняваме.

Ето кое е подготвило и породило българският въпрос".

(3) Ето какви подвизи е вършил поменатия владика: На 30 юни 1902 г. владиката Германос, придружен от 15 турски войници и от 30 андарти, пристигнал в с. Зелениче, гдето повиква първенците и черковните настоятели, за да му предадат ключа на черквата. Повиканите не се явили, но биват докарани на сила. Понеже не искали да предадат ключа на черквата, владиката заповядал да ги бият до кръв и накарал неговите хора да влязат в черквата през покрива. По такъв начин черквата е била предадена на вла¬диката. На другия ден владиката служил в черквата, след което предал ключа на мюлязимина Али Ефенди. Двамата български свещенници, както и десет селяни, били отведени в Битоля и затворени. Също такива подвизи владиката вършил и в много други села из Костурско. (Виж книгата на Leonard Fischer „Patriarchistes centre Exarchistes", стр. 56 до 61).

(4) На 13 ноември 1904 г. вечерта, по случай сватбата на Трифон Готев, през време на веселието, гръцкият андарт Караливанос с четата си влиза в селото, заобикаля сватбарската къща и открива огън през прозорците: 13 души биват убити и 5 ранени.

На 25 март 1905 год., на Благовещение, една гръцка чета, състояща се от 200 души, която през нощта влязла в с. Загоричане, сутринта рано открива огън по селяните, които отивали на черква. След като избива тия, които са били на улицата, четата напада къщите, стреля по жителите и запалва селото. Това е траяло 2 ½ часа: убити 60 души, тежко раени 7 души, и 28 къщи изгорени. Направената анкета от страна на руския и на австрийския консули установява, че тези кланета са били извършени от гърците със съдействието на костурския и на леринския гръцки владици. В последното клане е взел участие и гръцкия капитан Каламенопулос.

(5) По това време, английски дипломатически агент в София е бил Sir George Buchanan, който в последствие е бил пълномощен министьр в Петерсбург. В книгата си „My mission to Russia”, том 1, стр. 64, той казва: „Изтощението, до което беше доведен българският елемент в Македония, благодарение на дезорганизацията, която царуваше в редовете на Комитета, беше оку¬ражило гърците да образуват чети в Гърция и в Крит, които чети с помощта на турските власти нанесоха страшен удар на техните съперници — българи.

Подвига, който увенча тяхното дело — унищожението на с. Загоричане през пролетта на 1905 г. и избиване на по-голямата част от населението му, предизвика в България едно сериозно противогръцко движение, чийто резултат беше завземането на гръц¬ките патриаршистки черкви."

(6) В събота, на 26 юли 1924 г. в с. Търлис пристига от Демир Хисар майор Калабаликис, началник на пограничния участък. Вечерта на селския площад пред кафенето на Ангел Малев се събират: майора, кмета на селото, няколко гръцки офи¬цери, между които и пограничния такъв подпоручик Доксакис и селяни. Към 9 ч. вечерта от съседния дол се дават няколко пушечни изстрели и се хвърлят няколко бомби, без да има какви да е жертви. Това се схваща от гърците като нападение на комити върху гръцките офицери и още същата нощ се почват арести на съмнителните лица — българи от Търлис и съседните села Ловча и Каракьой, като по такъв начин биват арестувани около 70 души. На сутринта, в неделя, майор Калабаликис отделя 27 души от всички задържани и заповядва на подпоручик Доксакис да ги закара в с. Горно Броди, дето щели да бъдат разпитани. Доксакис от своя страна избира 10 души милиционери—гърци из¬селници от Мала Азия и под негова команда подкарва задържани¬те, които предварително биват навързани двама по двама и след това тъй образуваните двойки биват вързани една след друга с едно дълго въже. Конвоят с арестуваните потеглил за Горно Броди към десет часа сутринта, като тръгва не по редовния път, който минава през Каракьой, а поема направо през планината „Черна Гора” по една съвсем стръмна и мъчна пътека. Към три-четири часа след обяд Доксакис се връща в Търлис заедно с конвоя и долага, какво по пътя конвоя е бил нападнат от комити, арестуваните се опитали да избягат и затова той бил принуден да открие огън срещу тях, като избили по-голямата част от тях, а от комитите и конвойните няма ни убит, ни ранен.

По този случай, Смесената комисия е направила на самото място една обстойна анкета, при която се е установило по един безспорен начин, какво никакво нападение на комити не е имало нито на 26 вечерта, нито на 27; че всичко това е било устроено от гърците, за да се накарат българите да се изселят. Селата Ловча, Каракьой и Търлис, находящи се на самата гръцко-българ¬ска граница, са били населени със 750 и повече български семейства.

Интересна е личността на един от главните дейци — пограничния офицер Доксакис; той е бил тогава на петдесег годишна възраст, родом от Крит, дългогодишен водач на андарти и произведен в офицерски чин едва преди три месеца.

(Виж Протоколите на Смесената гръцко-българска комисия, том 10, заседание 197 с приложенията).

(7) Смесената комисия по гръцко-българското изселване се състоеше от двама така наречени „неутрални" членове, назначени от Съвета на Обществото на народите и по един делегат на българското и на гръцкото правителства. Неутралните членове по ред председателствуваха Комисията, като предеедателят се ползуваше при гласуването с два гласа.

(8) Вж. Протоколите на См[есената] к[омисия], засед[ание от] 29 от 21.II.1921 год.

(9) David Hunter Miller е бил член на Американската деле¬гация в Конференцията за мира в Париж. В своето съчинение „My Diary at the Peace Conference” той е описал работата на та¬зи конференция. Том XIII от това съчинение съдържа цялата документация отнасяща се до конвенцията по гръцко-българското из¬селване заедно със станалите разисквания. Това съчинение е голяма рядкост; издадено е на английски в много малко екземпляри, казват само 40, от които само два се намират в Европа: единият в библиотеката на ОН, а другият в библиотеката на Палатата на мира в Хага, където заседава постоянният Международен съд.

(10) Всичко това биде изнесено при разискванията пред Постоянния международен съд в Хага от адвоката на българското правителство, г. Ван Хамел в заседанието на 26.VI.1930 г.

(11) Решението на Смесения гръцко-български арбитражен съд от 14.II.1927 г. по делото на Саропулос.

(12) Виж речта на Ван Хамел пред същият съд, засе¬дание на 26.VI.1930 г., също и изложението на българския делегат при Смесената комисия ка 21.II.1921 г., зас[едание] 29.

(13) Из речта на Н. Политис пред същият съд в засе¬данието на 21.VI.1930 г.

(14) Виж Протоколите на Смесената комисия, т. II.

(15) Ценни данни за историята на гр. Пловдив, за неговите жители, владици, черкви и пр. намираме в един ръкопис, написан през 1869 г. в Цариград от Костадин Д. Моровенов, под наслов: „Памятник за пловдивското християнско население в града, и за общите заведения". В този ръкопис, който се съхранява в Народната библиотека в София, Моровенов описва родословията на всички жители на града Пловдив, като почва по махали и къща по къща. След това описва черквите, училищата, болниците, манастирите и пр., като разправя най-подробно, кой ги е правил и пр.; изброява и дава характеристика също на всички гръцки владици.

Интересни данни за борбата между българи и гърци в Пловдив по черковния въпрос намираме в архивата на Найден Геров, издание на Академията на науките. В тази архива, във форма на писма, отправени, било от Найден Геров, било до него, намираме най-подробно описание на началото и развоя на черковния въпрос, борбата с гърците, особенно тая с гръцкия владика Хрисантос — най-големият гонител на българите и пр., и пр.

(16) И действително, тази кондика се пази и днес в Пловдивската митрополия. Списъкът на пожертвувателите носи дата 15 март 1837 г. В този списък фигурират като дарители, не само отделни лица, но и чисто български села, напр., Авраданлий (Копривщица), Дервент, Аджар. Между дарителите виждаме и известните чорба¬джии: Вълко Тодорович, Стоян Тодорович, Стоян Куртович, Власаки Тодорович и др. Списъкът е скрепен с един грамаден подпис на гръцкия владика Никифор и е подписан от свидетели, а също и от първомайсторите на абаджиите — Велю, на кафтанджиите — Васил, на кожухарите — хаджи Янчо и на шивачите — Колю.

(17) Един от най-големите гонители на българите в Пловдив е бил гръцкият владика Хрисантос. Богат материал за дейността на този владика намираме в архивата на Найден Геров, който е бил особенно преследван от него. С големи усилия и борба българите най-сетне са успели да издействуват махването на Хрисантос от Пловдив. В едно писмо, написано от Найден Ге¬ров в Пловдив на 20 ноември 1857 г., четем: „Едно телеграфическо известие ни съобщава, че владиката Хрисант е махнат... Тази новина зарадва много всички християни, с изключение на не¬колцина. Трябва да благодарим на Бога, за гдето ни отърва от този неприятел на човешкия род, който беше срам за нашата вяра и който искаше да унищожи нашето племе...»

(18) Тоя надпис гласи: «Сгради се тоя източник от игумена Стефан Йеромонах и подигумена Теофан, ктитори били Кирил Йеромонах и поп Анани и поп Методи. В лето 1696. Майстор Никола".

(19) Виж „Пловдив в своето минало и настояще" от Ст. Шишков.

(20) Из речта на Н. Политис пред Хагския съд, заседание на 30.VI.1930 г.

(21) Глава 24-та гласи: „Съветвам всички, които живеят в манастира, и настоявам по най-решителен начин, щото в светия мой манастир никога да се не приема ни един презвитер или монах от гърците, освен един писар, за да може чрез него да се съобщават на местните власти (архонти) решенията на игу¬мена и за да може и сам да отива при тях по поръка за изпъл¬нение всичко необходимо за манастиря ... и пр." (Виж Д. Кацев-Бурски, Чий е Бачковския монастир, изд. 1928 г.?).

(22) В мемоара на гръцкото правителство подаден до Хагския съд, на стр. 40 е казано: „Още от сега се вижда, че ще остане едно салдо в пасива на гръцкото правителство... Ето вече за пър¬вите 2 шестмесечия, след влизание в сила на спогодбата Моллов-Кафандарис, гръцкото правителство е платило на българското за капитал и лихви 287 000 000 лева (повече от 10 000 000 зл. фр.). Отда¬ването на имотите на религиозните общини на държавата, в която се намират, и то без компенсация, би лишило гръцкото прави¬телство от възможността да намали твърде тежкия си дълг".

За същото наблягаше и г. Политис в пледоарията си пред същия съд в заседанието на 21.VI.1930 г.

(23) Ето, напр., какво пише правителствения вестник „Естия", разбира се, съвсем неоснователно: „Атинските среди изказват очудването си от решението на Смесената подкомисия по изселването относно имотите на гръцките общини и манастирите в Бъл¬гария. Тези среди изтъкват, че в момента, когато Централната смесена комисия е отбягвала да издаде решение по един въпрос, който по общо споразумение на двете правителства, биде отнесен пред Хагския арбитражен съд, не е било позволено на Софий¬ската подкомисия да се занимава с него, а още повече да издава решения. Във всеки случай, заявява се, че това решение, въпреки очевидното усилие на неутралния член - (т.е. на председателя) - и на българския член в Подкомисията да предрешат по този на¬чин и да повлияят върху решението на Хагския съд, не може да има значението на едно предварително решение. Гръцкото правителство е убедено, че Хагския съд, пред който то ще поддържа становището си, ще издаде благоприятно решение за последното, защото решенията на Софийската подкомисия представляват абсо¬лютното възприемане на българското гледище по въпроса. Във всеки случай, поведението на неутралния член се смята като твърде странно и това поведение не може да мине незабелязано.

„Елефтерон Вима", също правителствен, от 13 февруари 1930 г. изтъква, че решението на Софийската подкомисия е болез¬нено изненадваще не толкова по съдържанието си, колкото по процесуални причини. „Независмо, пише вестникът, от обстоятелства¬та, че Подкомисията е прибързала с оповестяване на решенията си чрез печата — мнения, които би трябвало да бъдат поднесени на проверка и одобрение от Централната комисия, единствени има¬ща право да се произнесе като последна инстанция по емиграци¬онните въпроси — постъпката на Подкомисията ни изглежда стран¬на, особено защото поменатата Подкомисия се е занимала с един въпрос, който биде отнесен до Хагския съд със съгласието и на двете правителства и по решение на Съвета на ОН. Преди да преценим съдържанието на решението, ние мислим, че трябва да се разгледа до каква степен то е основателно, след като въпросът е бил отнесен до арбитраж, поискан от самата Централна ко¬мисия, която се обявила безсилна да са произнесе по един тъй важен въпрос. Самото прибързване на Подкомисията да се про¬изнесе по въпроса няколко дена само след като този въпрос е бил отнесен в Хага е, по наше мнение, твърде подозрително и само тоз характер може да оправдае нейното арбитрерно заклю¬чение по имотите на общините. Безспорно е, че Подкомисията, т.е. нейният председател е поискал да изпревари Хагския съд, ка¬то даде мнение в полза на българското гледище, така че Хагският съд да се повлияе и да потвърди погазването на гръцките права върху изоставените имоти. Сега, прочее, въпросът зависи от ком¬петенцията на гръцкото правителство и ние не се съмняваме никога, че той ще бъде разрешен както подобава, като се обезпечат на гръцката държава и на гръцките емигранти общинските имоти, съз¬дадени от техния труд (?). Що се отнася до същността на мне¬нието на Подкомисията, достатъчно е да се отбележи, че то изра¬зява само мнението на неутралния член, ако може да се смята, неутрален белгиецът ..." (Тук се засяга личността на предсе¬дателя на Подкомисията).

Малко по-трезво гледа на въпроса опозиционният вестник «Проия", който в броя си от 13 февруари 1930 година казва: Наместо да изразяват очудване от решението на Софийската подкомисия, компетентните кръгове на Министерството на външни¬те работи би трябвало по-скоро да представят защитата си за отговорността, която ляга върху тях за това решение, което ни най-малко не трябвало да ги очудва. Гръцките рекламации за об¬щинските и манастирските имоти са били напълно отхвърлени по отношение манастирите и по-големите общини, така че Гърция на края ще бъде длъжница на България. Комисията е смесена, следо¬вателно, Гърция е представена в нея, а в такъв случай буквал¬но детинщина е компетентната централна служба да претендира, че е изненадана от това непредвидено решение, което, за нещас¬тие, ще упражни влияние върху по-нататъшните оспорвания. Тази централна компетентна служба би трябвало да бъде в течение на всички колебливости при разискванията в София. Ако тя не е била дър¬жана в течение, отговорността пада всецяло върху нея, защото от нея са зависили представителите на Гърция в Смесената ко¬мисия. И не трябва да се мисли, че този въпрос ще се свърши чрез едно опрощение на въпросната компетентна служба, която постоянствува в наивното си очудване".

Разбира се, че нито председателят, нито гръцкият член в Подкомисията, нито „компетентната гръцка централна власт» са ви¬новни за неблагоприятното за гърците решение. Единствено виновни гърците, които не погледнаха трезво на въпроса, а предявиха претенции, както се видя, съвършено неоснователни.

(24) Чл. 10, ал. 2 от Конвенцията гласи: „Правителството на държавата, в която се извършва ликвидацията, трябва да внесе на Смесената комисия, при условията, които последната ще определя, за да бъде предадена на правоимеющите, стойността на ликвиди¬раните недвижими имоти, които имоти остават собственост на ка¬заното правителство".

(25) Речта на Ван Хамел в заседанието на Съда на 26.VI.1930 г.

(26) Виж мемоара на Делегата на ОН, заседание на Смесената комисия 48 от 11.VII.1921 г.

(27) Речта на Н. Политис в заседанията на Съда на 23 и 24 юни 1930 г.

(28) Виж протоколите на См[есената] к[омисия], заседания 17 от 12.I.1921 г., 25 от 21. с.м. и 40 от 14.IV.1921 г.

(29) Виж протоколите на См[есената] к[омисия] заседания: 16 от 11.І.1921 г., и 42 от 21.IV.1921 г.

(30) Съдът възприема напълно и останалата част от българ¬ското становище, именно, под „изселили се членове" да се разби¬рат само тези, които са се изселили съгласно Конвенцията.

(31) Вж. речта на Н. Политис пред Хагския съд, заседание на 24 юни 1930 г.

(32) Съвещателното мнение на Постоянния международен съд № 17 от 13 юли 1930 г., страница 20, 21, 23, 24, 25, 31, 33, 34.

(33) Изложението на гръцкия член в подкомисията в България, а също и речта на Н. Политис пред Хагския съд на 21 и 23 юни 1930 г.

(34) „Le Messager d' Athenes” — броеве 2498 до 2505 от 8 до 15 септември 1930 г.

Предаването на френски на тези статии от страна на „Le Messagеr d' Athenes” беше с явната цел да се повлияе на неутралните членове на Смесената комисия; това се вижда от самите статии. „Le Massegеr d'Athenes”, известен по своята омраза към българите и към всичко българско, не можеше да пропусне един такъв удобен случай, за да представи българите за едва ли не по-диви „от хуните на Атила и от монголите на Чингис Хана", как¬то сам се изразява, и то пред едни чужденци, които в гръцката столица трябваше да се произнесат по гръцките искания за черквите и манастирите. В тези статии се описват по един своеобразен начин станалите в България събития през 1906 г. и на края, като се засяга и мнението на Хагският съд, се казва, че Бълга¬рия била отишла в Хага „за да добие a posteriori опрощение на толкова престъпления и да избегне разноските на една ликвидация недовършена още", т. е. да добие опрощение за 1906 г. и да не плати за имотите, отнети през 1906 г.

Естествено, че тези статии, написани с една строго определена цел и с език крайно язвителен, разглеждат събитията през 1906 г. като нещо съвсем отделно и самостоятелно. А видяхме, че опитите да се превземат „гръцки" черкви датират още от 1859 г., в турско време, когато е била завзета в Пловдив черквата „Св. Богородица”. Видяхме и причините, които са подтикнали българите към тези действия. Авторът на статиите нямаше освен да се обър¬не към един безпристрастен и чужд за нас източник, напр. „Историята на българите” от д-р К. Иречек, който още преди ос¬вобождението на България е описал, как гръцкото духовенство е „просвещавало" българския народ, как това духовенство, в ония тъмни времена на двойно робство, се е отнасяло с този същи на¬род, с неговия език, писменост, духовни паметници и пр., и пр. И там можеше да намери обяснения на много неща. От книгата на Leonard Fischer, която също цитирахме, щеше да види всички подвизи на гръцкия костурски владика Германос, а в книгата пък на Sir Buchanan щеше да намери н непосредствените причини, ко¬ито са докарали събитията в България през 1906 год.

Па, най-сетне, за да се види как, българи и гърци се от¬насят със своите малцинства в най-ново време, няма освен да припомним организираното от официалната гръцка власт избивание през месец юли 1924 г. на българите от Търлис и съседните села, за да ги накарат „доброволно" да се изселят.

В стремлението си да ни очернят, колкото се може повече, в тези статии се цитират и неверни неща; тъй например, между имотите „отнети на сила" се споменава и манастира „Св. Димитър” край Варна. Манастира „Св. Димитър” — това е двореца Евксиноград. На негово място действително по-преди е имало един параклис, посветен на Св. Димитър. Този параклис, обаче, заедно с окол¬ните места е бил продаден от Варненския гръцки владика на княз Александър, чийто пълномощник е бил частния му секретар тогава, покойният д-р К. Стоилов. Когато подкомисията разглеж¬даше тези дела, биде представен и нотариалния акт.

(35) Виж протоколите на Смесената комисия, заседание 619 от 19 авгусг 1931 г. - рапорта на неутралните членове.

(36) Виж рапорта на неутралните членове по тяхната мисия и по работата на Смесената комисия.