БИОГРАФИЯТА НА ПЕТКО ВОЙВОДА ОТ СТ. Н. ШИШКОВ

Личността и дейността на Петко войвода е достатъчно популярна сред нашата общественост, още повече че за това имат заслуга преди всичко големият наш писател Николай Хайтов, както и многосерийният телевизионен филм, направен отново по негов сценарий. И днес пред неговият паметник във Варна винаги има свежи цветя от потомците. Но дали всичко писано за него е достатъчно известно.

Преди време имахте възможност да се запознаете с малко известната и представляваща библиографска рядкост първа биография на Петко войвода, писана от Христо Попконстантинов. Известният родопски краевед я беше написал след редица срещи и разговори с войводата. Той оповестяваше и важни документи от личния архив на Петко войвода. 

Наскоро след него другият голям родопски краевед Стою Н. Шишков пише нова биография на войводата, като прави редица корекции и уточнения на факти, допуснати от Хр. Попконстантинов. И тази биография на известния революционер обхваща времето до освобождението на България, макар че са заделени и страници за дейността му за ограничаване на бунта Сенклер, който целял да се откъснат още земи от Източна Румелия и да се върнат на Турция.

Ст. Шишков изгражда един образ на войводата, който може би най-много се доближава до истинския революционер. Разказът на Ст. Шишков притежава и безспорни художествени качества, в което ще се уверят нашите читатели. Ст. Шишков отпечатва в биографията и един от ранните портрети на Петко войвода.

Макар, че Николай Хайтов пише биографията на Петко войвода, използвайки преди написаните биографии от Хр. Попконстантинов и Ст. Шишков, втората биография до ден днешен остава неизвестна за изследователи и широка общественост, тъй като Ст. Шишков не успява да я издаде в отделна книга, а е отпечатана само на страниците на списание „Родопски напредък“.

Тук ви предлагам нейният пълен текст, както и няколко новооткрити документи за Петко войвода, печатани същи в сп. „Родопски напредък“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

 

 

СТ. Н. ШИШКОВ
ПЕТКО КИРЯКОВ. – РОДОПСКИ ВОЙВОДА
(1844–1900).

(Поместеният тук лик на покойния юнак Петко войвода е от една снимка през 1878 година, фотографиран по желанието на императорския руски комисар княз Дондуков-Корсаков във войводската му форма. С.)

 

ЖИВОТОПИСНИ МАТЕРИАЛИ.

При всички географски и етнографски несгоди, в които е поставено пръснатото тук-там из обширния лабиринт на Родопите българско население, отдалечено и изолирано от близки духовно-културни центрове, възможни да указват своето по-силно въздействие и влияние над него, ний пак има защо да отдадем приличната дан на това българско население за участието му в епохата на нашата народна пробуда и нашето духовно и политично възраждане. Едно по-дълбоко и по-критично взиране както в далечното тъй и в скорошното минало на тия български планини, минало колкото тъмно и непроучено още във всяка посока да е още, ни навява на заключението, че в Родопите е живяло и живее едно население със стара култура, интелектуално стоящо доста високо, по-високо от много други покраини из целокупното българско отечество.

Духът на свободата и независимостта е витаел из гиздавите Родопски усои и долини току-речи през всичките минали векове, откогато в тази планини е почнала да звучи и разнася своето ехо из дивните им скали славянската реч. Знаменитите български историци г.г. М. Дринов и К. Иречек в своите учени исторични изследвания ни казват, че българските юнаци-самозванци в Родопите са намирали почва да основават силни държави, самостойни свободни княжества в средните векове. Боляринът Иванко, убиецът на цар Асена I в края на XII век, деспот Слав в началото на XIII и Момчил юнак в средата на XIV век са държали във властта си Родопите тъй здраво, че и самите силни по времето им византийски и латински царе са търсили тяхното приятелство и помощ и само със свойствените на ония времена вероломни средства те са можели да се отърват от силата на тези Родопски юнаци-князе и проникнат и усвоят земята им.

След навлизането на турците в Балканския полуостров и след покоряването им и тия планини захваща грозната ера на тях, именно поголовното изтурчване на Родопските поселения, подчиняването под мохамеданския култ едно многохилядно българско население. За коренните причини и начинът, по който е извършен тоя безчовечен акт, историчната наука не ни е казала още своята последна дума и надали в едно по-близко бъдеще ще ни я каже. Обаче пред нас стои безспорния факт, че и такава турска сила и нож не са били в състояние да довършат до край своето дело. През един ужасен петвековен период тая турска сила нито на помохамеданчените Родопски българи не е могла да отнеме, да обезличи най-ценното на един народ: родния език и бит, нито пък да помохамеданчи до край цялото Родопско население, част от което е опазило и прадядовската си християнска вяра и останало непокътнато и в това отношение и до днес.

И през тоя най-грозен робски период – турското владичество и мощ – ний виждаме от време на време подтиснатият народен дух да подава знаци на недоволство, на мъст, на свобода, ако и не такава, каквато сегашните поколения я разбират. Редица юнаци, родени и порасли в родните си планини, се издигат над племето си високо, залавят оръжието, бродят дивните планински усои, мъстят на чужденеца завоевател за похитеното им от него отечество и крепят народния дух. Това е епохата на българските войводи хайдути, в която епоха и Родопите по подобие на Стара планина, Пирин, Странджа и други са дали своята дан. И героичните подвизи на тези Родопски юнаци, тяхната безкористна и високо-идейна борба се пази в сърцата на Родопските поселения, възпява в народните песни и чува безсмъртните им имена в народните предания, названия на местности и др.п. Такива юнаци-войводи през време на турското владичество в Родопите са били Делю войвода от Даръдере, Караджа войвода от Давудево, Ангел войвода от Хасковско и Петко войвода от Гюмюрджинско, от които последният е ратувал в най-ново време, в навечерието на нашето освобождение.

По едно време покойният Хр. П. Константинов бе си поставил за цел да изучи и представи на българския читаещ свят животът и делата на споменатите по-горе Родопски юнаци. През 1888 година той написа и издаде една малка книжка под надслов „Петко войвода, бранител на Родопските българи“, през 1889 год. в друга такава книжка описа един от по-важните подвизи на Петка: „Маронската битка в 1878 год.“, и до колкото зная, събираше материяли и за другите Родопски юнаци, обаче безвременната му смърт тури точка на тия хубави замисли на заслужилия Родопски писател.

Сведенията за споменатите си печатни трудове г. Константинов, както и сам признава в предговора на първата си книжка, е събирал от личния Петков другар г. Руси Иванов и други негови приятели, а лично от Петка е зел само документите, поместени в края на книгата. Описанието, което г. Константинов ни дава, далеч не изчерпва целия живот и дела на Петка войвода. Много важни данни досущ липсват, други пък са погрешно предадени, а това показва, че покойният Константинов не е могъл лично от Петка да се ползува при написването на труда си, вероятно, поради обстоятелството, че по онова време заслужилия твърде много Родопски борец в едно кюше на България отплащаше своите подвизи на преследванията от българската слободия.

Пишущият тия редове бе от мнозината от по-новото поколение тогава, които само чувахме разни епизоди от родителите си за тоя чутовен юнак Петко войвода и повече нищо от това. През 1895 година, когато в Македония и Одринско захвана по-сериозно да се организира четнишко движение, Петко му дозволили да излезе от Варна и още един път, за жалост последния, да види своите родни планини поне в тия кътове, които не бяха в турска власт.

През тая именно 1895 г. аз прекарвах лятната ваканция в пограничното наше село Чепеларе. Един ден в началото на юли месец около 3 часа след обед гледам от прозореца, един добре облечен господин влезе в дворът на къщата, в която живеех. Помислих си, че е някои търговец от Станимака или Пловдив, дошъл по търговия за дървен материял, какъвто доста се търсеше тогава. След малко стопанката на къщата влезе в стаята и ми подаде една картичка, като повтори, че един непознат човек чака на дворът. Щом прочетох името „Петко Кирияков, запасен капитан“, така се именуваше сам, скочих и го посрещнах на двора, като не се стърпях да му кажа още при здрависването и запознаването ни, че модните съвременни етикети още не са проникнали в родните му планини и толкова по-добре да не проникват още и че вратите на всеки родопчанин за най-заслужилия родопски юнак са всякога отворени. Аз усетих, че едно чувство на благоговение, на един вид свенливост обърнаха цялото ми тяло пред чутовния, но до крайност скромен, юнак, когото пръв и последен път в живота си виждах и то не аз да го потърся и му се поклоня за неговото тъй светло и идейно минало, а той сам да ме подири и пожелае да се видим.

Във въображението ми и днес след десет години силно стои запечатана високата, стройна и мускулеста фигура на Петка, с оредяла и запрошарвала се с бели косми коса, малки прибрани мустаци, бръсната брада, кръгло здраво лице с широко и издадено чело, малко руси, но живи, пронизителни с огнен поглед очи. Говореше той тихо, спокойно, плавно, но с енергичен войнствен глас и се изразяваше твърде добре на хубав книжовен език, плод на петнадесет годишното му живеене в Северна България и големите му занимания да чете. Петко, ако и не знаещ ученишката скамейка, тъй много бе чел и усвоил, че притежаваше добър запас от знания по всичко, а особено по историята, военните науки и етнографията. Събеседника си той увличаше със своя хубав израз, дълбок проницателен ум и рядка любов и привързаност към родината си. Обаче за себе си той не желаеше да говори и с досада слушаше, често и донеизслушваше какви и да било похвали за неговото минало. Всички тия качества, с които природата бе дарила Петка, още при пръв поглед неволно извикваха у човека чувството на почит и благоговение.

В главата ми се въртяха безброй мисли и въпроси, каквито аз желаех да споделя и чуя лично от устата на героя, както за неговото минало и подвизи, толкова повече и за ония дивни усои и покраини из широките Родопи, на които познаваше и помнеше и най-скритите ъгли, каквито може само един 20 годишен бродещ ги борец да знае. Увлечени в това минало на родните планини, ний не усетихме, как мигновено литна и тъй късата лятна нощ без да клепнат очите.

В разстояние на четиредневното престояване Петково в Чепеларе аз чух от него много работи, а след заминаването му пак за Варна, та до смъртта му ний си и пишехме и с това сполучих да си съставя една по-ясна представа за неговия живот. Бележките си в тоя случай аз излагам тук само като материял за бъдещата му биография, каквато не може се написа до тогава, до когато не се обиколят ония места, дето Петко е воювал и се съберат и там необходимите сведения от населението, помежду което и за което той е прекарал двадесет годишен горски живот, пълен с героични подвизи. Моите бележки при това са и едно допълнение към писаното от покойния Константинов и поправки на някои погрешно предадени от него факти.

* * *

Петко Кирияков е роден на 6 декември 1844 година в българското село Дуван Хисар в югоизточните поли на Родопите, сегашна Ференска кааза. Покойният Константинов в своята книжка „Петко войвода, бранител на Родопските българи“ на стр. 8 за Дуван Хисар казва:

„Селото Дуван Хисар лежи на запад от града Фере и към север от новооснования градец Дедеагач на едно равнище под полите на планина Китка, проточена на север от селото. Китка с нейните западни и източни отрасли или гребени, възвити и към южната страна на селото, образува една котловина, в средата на която е селото.

Според едно народно предание това село в старо време се наричало Градец; а когато дошли турците и превзели ония места преименували го Дуван Яшар, което по български значи: който се роди, живее. Нарекли, казват, турците селото така, защото местността е била прекрасна и привлекателна, населението здраво и юначно и земята плодородна. Малко по-малко Дуван Яшар се променило на Дуван Хисар. На това предание едва ли може да се вярва, защото названието Дуван Хисар по-вярно трябва да е свързано със старите грамади от крепости около селото. Под грамадите се намират много стари пари от времето на Филипа Македонски. По предположение крепостите около селото трябва да са били част от многото такива на Момчил войвода по южните родопски ключове, от дето той е бранил Родопите от южните нападатели, владетелите на прибеломорските полета – гърците.

През селото протичат две реки: Голяма река и Малка река. И двете реки извират из планината Китка. Първата с направление от север към изток се втича в Бяло море при развалините на едновремешния град Траянопол, а втората – в северозападна посока се влива в същото море при новия градец Дедеагач.

Цялото равнище в образуваната от Китка котловина държи два часа на широко и един и половина на дълго. Планината Китка е един от крайните клонове на Родопа и по височината си се сравнява с по-големите й източни и южни върхове, като напр. с върховете Карлък, Чингене Хисар, Елидже и Улуяйла над Гюмюрджине и Скеча и върховете Ешек Кула, Чепелли, Инихан Тепе и Ашиклар водораздели на Марица и Арда.

Административно това село е привързано към Ференска кааза, Димотишки санджак, в Одринската област. Според реформите, които Реуф паша въведе в Одринската област след заминуването на руските окупационни войски, всяка кааза или околия се разпределя по на 5 до 10 мидюрлюци за улеснение на населението, тъй щото и на Дуван Хисар се падна да бъде седалище на един мидюрлюк.

В селото има приблизително 3000 души жители, съставляющи 500 домакинства и поместени в 400 къщи. В сред селото има едно общо хорище, насадено от страните с брястове. Около хорището са съградени черквата, училището, селската къща (Общинския дом) и няколко дюкяни. В празници се играе хоро на хорището, а на 15, 16 и 17 август става тридневен панаир, за който дохождат търговци от вън да купуват и изнасят за продан местните произведения: килими, халища, дебели аби, масло, сирене, мед и восък.

При източната страна на Китка има един параклис „Св. Илия“. Там на Илинден колят курбан и става голям сбор.

Както Дуван Хисар, тъй и другите български села в онзи край, доста време са се опирали на турците; но като видели, че няма да устоят, покорили се с условие да не плащат данък на царя. Тогава турците, успели да основат в Дуван-хисарската котловина четири малки турски селца: Ходжакьой, Каракаяк, Фъндажак и Бадурен. По-после през времето, когато турците за да оздравят съмнителното си положение в широките Родопи, захванали кое с добре кое е сила – според времето и мястото – да турчат българите, излезли двама беговци, а именно Токатчилъ и Кара Хасан, нападнали Дуван-хисарци и искал да изтурчат жителите му. Но Дуван-хисарци юнашки се бранили и могли да запазят християнската си вяра, като пожертвували правото си да не плащат данък. (Не можем да се съгласим с авторовото твърдение, че потурчване е имало и с добрем, наред със силата на мечът, което значи доброволно напущане прадядовската си християнска вяра и приемане мохамеданската. Доколкото се знае до днес, никъде в Родопите не се среща из многобройните предания за тоя грозен в историята акт, че някое село доброволно е приело да се потурчи. Напротив, всички до сега познати предания и спомени, запазени и у помаци, у българи, изтъкват, че без резня, без човешки жертви, без съпротивление често пъти достигало до истински героизъм и самопожертвователност, потурчване не е ставало. Отделни единични случаи не могат да се земат за обща норма, защото такива не само в Родопите ги не само в минали времена е имало, но и такивато пак почиват на външни влияния и причини, а не са плод на незатвърден духовен мироглед. С.)

В това страшно време много домакинства избягали от селото, слезли долу в полето, дето турчене не е имало, и основали сегашното село Булгаркьой в Кешанско. От друга страна останалите водили постоянна борба с четирите турски селца в котловината, които най-после, за да се отърват от катадневни главоболия, преселили се по-навътре в планинските места и основали друго село.

Приказва се, че и други 12 села в ближното поле имат потеклото си от Дуван Хисар. Теснотията на мястото от време на време е принуждавала по няколко домакинства да се изселват от котловината и да слизат в полето. Всичките села, за които се приказва, че са заплодени от Дуван Хисар, са зачували носията, нравите, обичаите, говорът и песните на старото си село.

Когато се подигна гръцко-българския черковен въпрос, и българите от Пловдив, Хасково, Одрин и вътрешните родопски села отхвърлиха патриковото владичество, жителите от Дуван Хисар бяха първите в онази околност. които изпъдиха гръцкия владика. После те подбудиха още няколко села във Ференско, Димотишко и Гюмюрджинско да последят в техния път. Главните работници по въздигането на българщината в югоизточна Родопа бяха Петко Калоянов, поп Васил Райков и Коста Търников от Дуван Хисар, Гаврил чорбаджи – прочут по голямото му богатство, възпято и в една нова тамошна песен – и Марин чорбаджи от село Голям Дервент. Тези големци, влиятелни и пред правителството, спомогнали са в много села да се настанят български учители, да се въведе българския език в училищата и славянския в черквите“. (Покойният Петко войвода ми казваше, че п. Васил Райков е бил от с. Булгаркьой и той пръв е бил борецът да се замени в училищата там гръцкия език с български. Виж „Родопски напредък“ год. I, ст. „Ив Беломорската равнина“. С.)

По-нататък за родът на Петка покойният Константинов на стр. 12 ни дава следните бележки:

„Още от старо време в това село (чети Дуван Хисар) е имало по едно по-първо лице, почитано от турските власти и припознавано от тях като представител на цялото село. Това лице носи название коджабашия. В Дуван Хисар почитан и припознаван е бил родът на Калояновците, защото според едно местно народно предание, тая голяма фамилия водила потеклото си от българския цар Калояна. От запомнените до днес членове от тая фамилия най-влиятелен и най-почитан е бил Калоян кехея. Него го наследил син му Петко Калоянов, а пък след него големството се припаднало на синът му на днешния големец и мидюр Калоян Петков (чети 1885 год.). Имената Петко и Калоян едно по друго се прЯдават от баща на син, от син на внук и т.н. Към тая фамилия принадлежи и най-новият родопски войвода Петко. За забелязване е и това, че между мъжките собствени имена най-много се срещат Калояновци“.

Намерихме за добре да приведем изцяло горните сведения от книжката на г. Константинова, защото мислим, че трябва да се знае по-ясно мястото и родът, отдето е Петко.

Българското население, тласнато и поставено в особени географско-етнични и поминъчни условия, както в Беломорските крайбрежия тук, тъй и  вътрешността на Родопите, между другите, си характерни чърти е известно и по своята неустрашимост и етническо хладнокръвие и към всички зли премеждия, каквито би се случили човеку през живота. То се отличава при това и с една чудесна издръжливост и не взискателност в своите нужди. Естествено е, че тези негови типични чърти в характерът му са плод на тия именно особени географски и трудни за него поминъчни условия, които с поколения са го калили и калят в такава издръжливост, устойчивост в живота и неустрашимост. (Детето още от най-ранните си години се излага на тия трудности в живота и постепенно свиква и се калява в тях. Ако бащата е занаятчия – дюлгерин, бакърджия, калайджия и др. – той завежда сина си още от 5 годишната му възраст с него по чужбина, дето то се научва на всички мъчнотии, на които е изложен и баща му. Ако е земледелец или овчар, тоже детето се привиква към работите на родителите си, или последните ако имат три-четири и повече синове, дават ги с чужди хора на разни занаяти. Ето защо, отивате в някое помашко или турско село, срещате малко българче, което упорито носи тежката копаня с кал на гърбът си през дневната работа на баща си или майстора си, а ноще с конят или мулето на къра да го пасе и варди. Ако баща му или господарят му е калайджия или бакърджия, малкото чираче помага във всичко, ходи вечер и сутрин из къщите да събира храна за себе си и баща си или майстора си и само е изложено на безброй премеждия, привиква да се пази от кучета, от дивеч, от лоши хора и др.т. През което родопско село и колибак и да минете лете, вие ще видите малки българчета или помачета да карат сами натоварени коне с дърва или храни, грижат се за тях и ги управляват, или пък закарали малко стадо овце, кози, говеда из дивните усои и скали, пасат ги, събират ги и ги пазят сами от всичко, колкото техните природно по възрастта им сили допущат това. Не рядкост е и 10–12–15 годишни момичета сами да вършат такива кърски, тежки и не природни тям работи на своите родители.

До колко и женският пол е свикнал и приучен на такива тежки работи и до колко и той не пада по-доле, ако не и повече, по издръжливостта си от мъжкия в Родопите, може да се види от това: жени, на които мъжете са по чужбина, сами впрягат воловете и изорават нивите си, карат с добитъците си всичко, що е потребно за в къщи и мн.др. Тук има професионални киреджийки жени 40, 60 и 60 годишни, които редовно ходят в приполските градове с дни път и карат кирии и храни с добитъците си.)

При такива условия в живота и такава среда и Петко Кирияков е прекарал своите най-ранни години. Баща му е бил беден и прост човек и поради това той държал сина си до 15 годишната му възраст при себе си да му помага в полските и домашните работи и чак тогава Петко се сетил, че му е потребно да знае нещо, колкото за себе си, както казват тъдява, и да чете и пише. Без да слуша баща си, Петко около две години посещавал селския метох, дето по тогавашните училищно-келийни наредби можал да се научи да разпознава гръцкото четмо и да пише с гръцки букви български думи, както е било обикновено тогава. У Петка имало замисъл да се учи по-нататък, та молел баща си да го прати  в някой от ближните градове: Гюмюрджине, Фере или Димотика, дето естествено имало много по-добри учители, за да научи нещо повече, ала тъкмо в това време неочаквано премеждие в родителския му дом го отклонило еднъж за всякога от това му намерение.

Петко имал брат по-голям по име Матю. По онова време е бродел из цялото ширине на Източните и Средните Родопи, от Хасковско до устието на Марица, друг чутовен юнак, твърде много прославен по своето юначество, именно Ангел войвода. Петковият брат е имал някъде срещи е Ангела, знаел много епизоди от неговия героизъм и всичко това предавал и на Петка. Това са били първите семена, хвърлени на добра почва за бъдещия родопски войвода, чиято отзивчива душа и буен темперамент тъкмо схождали за такъв свободен горски живот за свободата на родината си. Явява се и една случка, която бързо решила, каква ще бъде съдбата на младия Петка. Бащата на Петка бил наклеветен пред турските власти от негови зложелатели, разкарван из Гюмюрджине и Фере по затворите и разсипан материялно. По това време и турци – разбойници по подклада пак от същите неприятели на Петковите родители убили и брата му Матя. Всичко това тъй се стекло на веднъж и зле повлияло на Петка, че той, въпреки младата си още юношеска възраст, се решил да земе пушката, да улови гората и дири отмъщение. (Покойният Петко ми казваше, че много силно повлияли на въображението му епизодите из героичните дела на Ангел войвода и имал силно желание да го види, обаче това не му се удало, защото Ангел войвода наскоро бил убит. При все това Петко сполучил отсетне  да се срещне с един от Ангеловите другари, някой си Иван, родом от Одрин. За Ангеловата смърт ето що знаеше покойният Петко: „Ангел войвода е бил юнак и умен човек. Той е убит по погрешка от собствен негова, другар на ден Архангеловден, 8 ноември 1860 г., между селата Челтик и Факирма, Кешанска каза, под полите на планината Курудаа. Него ден, Ангел войвода по случай именния си ден пируват с дружината си току-речи пред очите на една силна турска потера под началството на чауш Осман ага, специално пратен да преследва Ангела. Ангел бил прибрал в дружината си един нов другар, някой си Георги Влахът, грък, който не бил още получил боево кръщение. Като наближила потерата, която Ангел спокойно чакал, войводата викнал на момчетата си да бъдат готови при първия негов знак, а на Георгя Влахът казал: „Аз те слушам, че си юнак, ала не съм виждал твоето юначество. Хайде, дръж се, земи пушката и върви подир ми“. В това време Ангел войвода в едната си ръка с бъклицата с вино, а в другата с гол нож, тръгнал към потерата и извиква гръмовито да свалят оръжието си, че до един са избити. Потерата тъй ненадейно посрещната и като видяла, че е попаднала в засада, едни от заптиите хвърлили оръжието си, готови да се предадат, а други зели разни страни да бягат. Ангел се спуснал да търси чаушът, който се бил скрил в едни тръне, като бил захвърлил пушката си. Войводата му извиква да излезе, но чаушът не излазял, като се молел за милост. Тогава Ангел почнал да сече с ножът си трънете, за да извади уплашения чауш, а гъркът (споменатия нов Ангелов другар) стоял със зарязана пушка цял треперещ от страх. Под влиянието на страхът гъркът изтървал пушката, последната гръмнала и за нещастие улучва самия войвода, който паднал минутно. Заптиите, като видели това, окуражили се, грабнали пушките, събрали се и другите, убили гъркът и още други две момчета, Стайко и Стефан именувани, а останалите се разбягали. Осман ага, комуто щастието тъй случайно се усмихнало, отрязал главата на Ангел войвода и я занесъл в г. Кешан, дето хора, които познавали Ангела, удостоверили по един изваден кътен зъб и други белези, че наистина тая глава е на прочутия славен юнак“. Чаушинът Осман ага за тая уж негова сполука е бил награден от турското правителство направо с чин бинбашия и отпосле назначен, да преследва и Петка, ала последният по друг начин, колкото оригинален, толкова и кавалерски се разправил с него, което читателят ще срещне в нашите бележки по реда си. В книжката „Из турско време. Ангел войвода от Хасковско“, издадена от г-н Грозю Ганев в с. Куручешме, 1893 г., се казва, че Ангел войвода на стари години се отказал от войводството си, простила, се с дружината си и отишъл в Хилендарския мънастир в Света гора, дето прекарал останалите дни от живота си. Кое е вярно, дали съобщението на покойния Петко войвода за смъртта на Ангела, или това, що г. Грозев казва, за сега не може да се определи с положителност. Обаче ний сме наклонни да приемем първото, т.е. че Ангел войвода е убит, защото г. Грозев с никакви по-нататъшни данни не потвърдява неговото заключение, че Ангел е отишъл в Св. Гора. Друг път ще имаме случай да разгледаме тоя въпрос.) За Петковото първо напущане бащиния си дом с такава цел покойният Константинов в споменатата си книжка на стр. 18 ето що казва, което и сам покойният Петко потвърди лично във време на нашия разговор:

„Настанала зимата, казва Константинов, в 1861 год., Петко бодро ходи из селото и скришно убеждава момчетата да се присъединят към него и да приемат неговата мисъл. Той се ползуваше от тогавашните обстоятелства, които бяха догорили борбата на много хора. Разбойничествата по Гюмюрджинско, Димотишко и Ференско бяха докарали до отчаяние не малцина овчари, които търсеха случай за отмъщение. Такива момчета на драго сърце приемаха Петковите предложения да излязат по горите и да уверят турците, че не само те могат да носят оръжие, че не само те могат да угнетяват, че не само те могат майки да разплакват.

През пролетта Петко събрал от неговото и от околните села една малка дружина и на 7 май (1861 г.) те излезли въоръжени в гората. Преди да излязат, те се прикълнали в името на Бога, че ще бъдат верни другари, че ще живеят като братя, и че няма да се предават едни други в случай, че някой би изпаднал в турски ръце. Това тяхно излизане по гората имало за цел, първо, да живеят независимо, а по-край тях и християнските села да имат спокойствие и защита, и второ, да покажат на турците, че у християните не е още изчезнала следата от старата и заветна българска свобода, както са мислили те.“

Между роднините и съселяните никой не подозирал в младия Петка бъдещия славен войвода, па и никой не вярвал, че може да излезе нещо от едно толкова младо момче. Обаче населението е схващало значението на такива борци, от сърце се радвало и всякак ги улеснявало и криело в дадени моменти от турските власти. Ангел войвода е бил познат по героичните си дела с турците и на малките деца, нишката от необходимостта и надеждите от подобни борци в населението не се прекъсвала, защото като че и самото провидение е улеснявало тая борба със силния турски режим, та всякога с изгубването на един борец, явявал се на мястото му друг и продължавал пътят по-нататък. Един, два по-внушителни подвига на новия войвода са били достатъчни да спечели симпатиите и поддръжката на населението.

Петко със своята малка дружина инстинктивно схващал как трябва да постъпи най-напред, какво му е било нужно да побърза, още повече, че и пътят, по който се решил да тръгне, е бил утъпкан: миналото и делата на предшествениците му учители са му показвали това.

Планинските овчари най-напред посрещнали със съчувствие Петка. Турската държава е известна със своя гнил и несъстоятелен строй; разбойничествата в нея почти всякога се култивират и поддържат, де от по-висшето, де от дребното развалено чиновничество. Лете овчарите най-много страдат от тези разбойнически хайки, срещу които открито не могат да противостоят. Ето защо появяването и на християнски шайки са в противовес на турските и у последните тогава силата значително отслабва. Турското правителство, както всякъде, тъй и в тези места е поддържало специални потери, тъй наричаните кърсердари, къраагаса, на които работата е състояла да преследват разбойниците. Тези къраагаса обаче често пъти са били сами защитници на турските бабаити разбойници, които делели плячката си с тях, още повече, че тези плячки се земали от гяурите. По тоя начин къраалар са били друг тип, явен и под охраната на властта, бич, много по-зъл над поробеното християнско население. Те сновели из българските села, вместо из горите, хранели се на гърбът на населението, грабели го и го тероризирали по един безчовечен начин, както това само в Турция може да бъде. И Петко е имал за цел най-напред с тези мъчители на рода си да се справи.

Още през същото лято 1861 год. на 16 юли при селото Бакши бей Петко с малката си дружина налетял на един къраагаса, разпръснал потерата му заптии, като убил двама и наранил неколцина. Това е било първия сигнал Петков за появяването нови борци и първото негово боево кръщение в предстоящите, му борби. На 5 август с.г. при селото Каракая, Ференска кааза, и на 26 същия месец при с. Карабунар, Димотишка кааза, Петко тоже имал сполучливи схватки с турски къраагалар. Първите сполуки въздигнали Петка в очите на населението и внесли загрижване във властта, която почнала със строги мерки и силни потери да преследва новия войвода. Някои от правителствените кръгове дори зели да мислят, дали тая нова дружина не е работа на някоя външна държава, обаче официално властта гледала и ги преследвала като разбойници.

Името на младия войвода се разнесло далече по всички български и турски села в целите Източни Родопи и Беломорската равнина, а геройството, ловкостта и добрата тактика на Петка му спечелили много приятели и поддръжници, защото той не проявил никъде грабителска цел, а се борил с властта и преследвал тези бееве, които с безчовечността и грабежите си над населението станали истински мъчители. Самото турско население, бедната и работна класа, обикнала Петка и почнали да гледат в него един свой защитник пред своеволията на беевете им.

През зимата Петко намерил добро гостоприемство в Гюмюрджинските и Ференски села, дето навсякъде бил посрещан и гощаван като герой и техен защитник. Властта знаела, че Петко се крие помежду населението, ала де, това тя с нищо не можела да научи. Разпръснали се по всички села заптии и потераджии да търсят Петка, някъде залавяли известни българи и ги поставяли под изследвания, други арестували, заплашвали и дори биели, ала нищо не помагало. Други пък турци сами желаели да имат Петка за приятел, па известни влиятелни от тях се мъчели и да покровителствуват невинно преследваните българи, като съобщавали на Петка всичките намерения на властта и с това улеснявали неговото безопасно дочакване пролетта. С една дума Петко си приготвил добра почва за действие.

През първото лято на Петковото властвуване из горите дружината му състояла само от 6 отбрани момчета, Петкови другари, от селата съседни на Дуван Хисар. В тях е бил и Петко Радюв от с. Каладжидере, който бил юнак човек и за чиято храброст сам покойният Петко войвода с възхищение и уважение приказваше. Обаче Петко Кирияков го е надминавал по ловкостта си, присъствие на духа и интелектуално несравнено е стоял по-горе от всички, поради което той им е бил и като баща, и като войвода, комуто напълно се покорявали.

И през лятото 1862 год. Петко със сполука прекарал в горите. През него лято той е имал четири схватки с по-силни потери във всички е бил победител: на 4 юни, при село Ханджас и на 16 същия при с. Доралъкьой, Ференска кааза, а на 9 август и 5 септември при селото Исьорен и планината Чобандах, Дедеагачка кааза.

През зимата 1862 г. Петко с неколцина само момчета от дружината си прекарвал в домовете на лични свои приятели и познати из Енеско и Ференско. Обаче след първите несполучливи схватки на турските потери с Петка и съчувствието, което последният все повече и повече печелил не само измежду християнското население (българи и гърци), но и в по-голяма част от турското, властта почнала да гледа неспокойно към тоя смел току-речи още юноша юнак, когото тя вече не считала като един обикновен разбойник. Ето защо турското правителство усилило своята бдителност и разпръснало силни потери из селата да дебнат и убият или жив уловят Петка. На 6 януари 1863 година при селото Исьорен, Енеска кааза, една потера от 130 души заптии и башибозуци налетяла на Петка с неговите само 6-ма другари. Схватката не траяла много, потерата изгубила 2 убити и 3 ранени, но сполучила да улови Петка, ранен с куршум в ногата, заедно с още 3-ма от другарите му: Петко Радев от с. Каладжидере; Комню Стоянов от с. Дуван Хисар и Стоил Атанасов от с. Исьорен. Другите 3-ма избягали. И четирмата пленници били закарани и хвърлени в затворът в санджакския град Гелибол, дето по заповед на пашата–мютесариф с особени грижи лекувал Петка от тежката рана главният военен лекар в санджака. След залавянето им властта явила из Гюмюрджинско, Ференско, Кешанско и Енеско, по които места Петко върлувал, пострадавшите от него да побързат и представят своите оплаквания и искания. Обаче такива не се явили, защото Петко никому нищо зло не бил сторил през време на тригодишното си скитане из горите, но при все това той пак бил осъден на дългогодишен тъмничен затвор.

Додето ставало това, Петко оздравял от раната и се решил с другарите си да пробият зидът и избягат, но един грък ги издал тъкмо в момента, когато зидът бил току-речи на пробиване. Тогава пашата пратил Петка с другарите му в Солунската Канлъкуля. За тяхно щастие, заптиите, които водили Петка, по пътя изгубили мазбатата и когато ги предали на солунските власти, не можали да обяснят какви са и в какво са провинени закараните. Като разбрали каква е работата, Петко с другарите си при разпитването казали, че те са работници от Драма, уловени невинно по пътя и закарани в Солун. Тая хитрост сполучила: повърнали ги обратно за Драма, но из пътя Петко сполучил да се откопчи и избяга от ръцете на заптиите заедно с другарите си. Не знаейки местата и селата, а последните в Драмско са почти турски, без храна и пари, Петко се скитал няколко дни из царевичевите ниви и кърищата. В това време в Солун се разяснила работата, кои са били закараните от Гелибол и тъй хитро избягалите от ръцете на властта, та силни потери се изпратили из Серско и Драмско да ги дирят. При едно турско село потерата ги сгащила в гробищата, когато се решавали да се явят на двама турци– работници и им искат хляб. (Покойният Константинова на стр. 20 казва, че Петко имал сражение с потерата, което не е истина. Петко е имал само един нож със себе си, а другарите му нямали никакво оръжие, та и не е било възможно да имат такова избягали затворници от ръцете на турските заптии.) Благодарение на настъпилата нощ Петко сам сполучил да избяга от ръцете на потерата, ала другарите му, тежко ранени, били уловени. Със скъсани арестантски дрехи, Петко още през същата нощ уловил шосето от Драма за Скеча и къде 4 часа през нощта стигнал при едно беклеме, дето двама заптии си пиели кафето пред вратата, седнали с кръстосани крака на земята. И тук нова изпитня, която изисквала бърза съобразителност и присъствие на духа. Нямало що. Петко минвайки по край тях ги поздравил, но те го задържали да им отговори откъде и за къде върви и си покаже паспорта. Петко им казал, че е работник, отива по селата да търси работа и че паспорта му е в пазвата. Тогава заптиите станали да влязат и запалят светило, за да му прегледат паспорта, като заповядали на Петка да им земе ибрика с водата и върви подире им. В това време, кога то единият заптия влязъл в беклемето и другият пристъпил от прагът на вътре, Петко отдире с всичката си сила ударил последния по главата с ибрика, бутнал го навътре, набързо затворил вратата и се изгубил в тъмнината. Цялата нощ Петко бързал да се отдалечи и при съмване наближил Скеча. Тук пък налетял на друго премеждие: две суварии го срещнали и се упътили право към Петка. Като видял, че работата отива зле, преправил се на луд и почнал да говори по турски несвързани мисли и да прави разни движения с ръцете. Ударил коня на единия сувария по главата, конят се подплашил и стопанина се намерил на земята. Другарят му завикал и замъмрел да не закачат лудия човек, че е грехота, хвърлили му по някоя пара и си отминали, и Петко се видял наново спасен. Като влязъл в Гюмюрджинско, той е бил вече вън от всяка опасност, защото е бил у дома си, в познат край. Събрал си наново дружина и излязъл в горите. (Уловените Петкови другари Комню и Стоян били изпратени в Цариградския затвор, а Петка Радев заточили на остров Кипър и освободили чак след сключването на С.-Стефанския договор.) Това бързо се разчуло по целия югоизточен край на Родопите и Беломорския бряг, господарството Петково. Турските власти наново пратили потери да преследват Петка и през лятото (1864 г.) Петко имал пет сполучливи схватки с тях: на 10 юни при Боругьол, Скечанско; на 19 юли в планината Саръкая, Маронско; на 16 август в местността Курт буджак, Ипсалска кааза; на 30 август в планината Карлък, Гюмюрджинско, и на 28 септември в планината Шапкъна, Гюмюрджинско. Това сполучливо избягване на Петка от ръцете на властта и сполучливото му второ бродене из планините подигнали Петка още повече като юнак и пред турци, и пред българи, а гърците почнали да го рекламират и за грък, за което покойният Константинов в своята книжка на стр. 21 казва: „В това време гърците в приморските градове и паланки се гордееха, че Петко бил грък и че с него имало няколко души гръцки паликарета. Даже в гръцките вестници в Цариград се писа, че един войвода грък върлува в Родопите в Беломорската равнина и косвено натякваха властите, че не могли да го уловят. Това правеха гърците с единствената цел да дават на онези български местности гръцки вид, а и сам Петко в някои случаи е спекулирал с гърците, като се казвал грък.“

Гърците в своите лъскания към Петка сполучили: Петко бил извикан в Атина, дето му давали големи обещания. Това е било през есента в 1864 г., когато Петко разпуснал малката си дружина и се отзовал в гръцката столица. Насърчаван и подпомаган от съществующия тогава гръцки комитет, който приготвял Критското въстание, Петко през зимата постъпил като слушател в Атинското военно училище, а през лятото в 1865 год. през юли месец Петка проводили да обиколи някои места из Македония, „за да види, според думите на Константинова, дали има почва за едно въстание, за да се побъркат турците, когато избухне подготовляваното Критско въстание.“ (Виж кн. „Петко войвода“, стр. 22).

Цели два месеца и половина Петко бродил из Македония и обиколил предрешен като търговец много по-големички села и градове, но не намерил съчувственици на целите на Атинския комитет. „Пробудилото се национално съзнание в Македония, дето от Атина ме уверяваха, че ще намеря патриоти гърци, казваше покойният Петко, ме сепна; аз бях посрещан с един вид презрение, у мене заговори един вътрешен глас, от който почнах да се срамувам сам, и това ме накара да се върна в Атина и да зарежа лъскателствата на комитета“.

И наистина, за буйната Петкова натура и Атина се видяла малка. Той слушал много анекдоти за прочутия италиански патриот Гарибалди, чувал, че той съчувствува на християните под турското иго, затова Петко напуснал Атина и се отправил за Италия. Там той намерил Гарибалди, у когото престоял известно време и научил много нови работи за горското хайдутство. „Наставленията, които ми даде тоя прочут италиански юнак–родолюбец, аз пазих строго и те много ми помогнаха отпосле, па и аз сам почнах съвсем иначе да гледам на себе си и задачата си“, казваше покойният.

С помощта и препоръката на Гарибалди, който дал на Петка един свой другар–юнак, на име Фридрих, събрали една дружина от 220 души италиянци–доброволци, въоръжени добре и готови да заминат за Критското въстание. Тая дружина, наречена „Гарибалдова дружина“, дошла в Атина, дето се увеличила с още 67 души други доброволци и от там под началството на Фридриха и Петка се отзовали в Крит, дето вече било пламнало въстанието. В Крит дружината минала под началството на Коронея, който отделил Петкуму един малък отряд въстаници и му определил за район планината Шилик. Двадесет и две годишният войвода показал чудеса от храброст и обърнал вниманието не само на своя началник Коронея, но и на ръководителите на въстанието. В пет кръвопролития сражения Петко с дружината си сполучливо влизал и излизвал невредим (на 30 март 1866 год. в планината Шилик; на 6 май с.г. при мънастира Аркацили; на 20 май при местността Яра Петра, на 10 юни в планината Шилик и на 1 август в местността Аркадия).

„След примирието, покойният Константинов в своята книга казва, Петко не щял да се завърне веднага за Атина, защото според заповедта на Коронея, трябваше да мине помежду турската войска, а това било Петко му вътрешен срам. Заради това той с 18 души от доброволците сполучил да се качи на един кораб и отпътувал за Александрия. След двумесечно пребивание в Александрия отплувал за Марсилия, дето престоял 6 месеца. От там през Италия изново се завърнал в Атина.“

Цели две години и половина Петко безцелно се скитал из Александрия, Марсилия, Италия и Атина. През пролетта в 1869 година Петко издал възвание и канил находящите се в Атина българи да го последват, за да отидат в Турция и с оръжие в ръка помогнат на подтиснатите си под турския ярем братя. От тук нататък вече Петко почва да мисли и гледа по-широко на горското хайдутство. Гарибалди, Атина и Крит му откриват друг хоризонт и догдето по-рано Петко е таел в сърцето си и го движела само една мъст към тези единични мъчители и разорители на бащиния му дом и родния му кът, сега той почва да мисли по-далече, сега той чувствува тежкия петстолетен ярем, що подтиска целокупния български народ и вече мисли за начинът, борбите и жертвите, с които трябва да се изкупи неговата свобода. Да, до тая дата в лицето на Петка виждаме един буен, смел и безстрашен юнак–хайдук, който от милост към родителските му мъки грабва пушката, броди из околността на родното си гнездо и отмъщава на похитителите на родителския му дом. От тъй нататък вече Петко става войвода, революционер–борец за свободата на целокупното си отечество, за чието по-честито бъдеще той всецяло му отдава своя живот. От тук нататък и самото турско правителство е принудено в лицето на Петка да не гледа един обикновен разбойник, а един от лостовете, що се нагърбят да катурнат вековната сграда на турското господарство. Ето защо и мерките на турските власти се усилват двойно и тройно и не избират на средства как и как да унищожат опасния гяурин–войвода, който едновременно и страх и срам задавал на турската мощ.

Шпионите на турския представител в Атина бързо узнали за намеренията на Петка, та донесли на господаря си. Последният подал нота до гръцкото правителство, за да не допуща да се образуват такива дружини в Атина, ала правителството отговорило, че няма никакво известие затова. Турското консулство повторно се оплакало, като сполучило да улови и един екземпляр от Петковото възвание, което заедно с други данни представило на гръцкото правителство. „Та ний не искахме и да знаем, че трябва да работим по предпазливо, ми казваше покойният, из кафенетата свободно разисквахме какво има да вършим, без да знаем, че и помежду самите гърци, които уж ни насърчаваха, имаше плащани богато турски шпиони.“ Като видял турският представител, че гръцкото правителство не обръща никакво внимание на исканията му, заловил се сам да улови Петка и го предаде на гръцките власти. Един от чиновниците на турското консулство, грък по народност и лекар по професия, на име д-р Димитрис, полека-лека се сприятелил с Петка и го уверил, че сам желае да му стане другар-доброволец, за да му служи и за лекар в дружината. (В книжк. на покойният Константинов погрешно е предадено, че споменатият д-р Димитро е бил турчин с престорено име. Сам покойният Петко ми казваше, че той е бил консулски лекар, типичен грък, но краен фанатик, и той мислеше, че фанатизмът към българите го е накарал да шпионира и предаде Петка.) Петко не подозирал нищо лошо у тоя хитър грък, та се доверил на него твърде много. „Изглеждаше твърде учен човек, а пък мене трябваше такъв“, казваше покойният Петко. На 22 април (1869 год.) Петко отишъл на представление във французкия театър. Там бил и докторът. След свършека на театъра докторът се приближил при Петка и го поканил да му иде на гости и пренощува в домът му, който уж бил близо там. Петко приел и докторът ненадейно го въвел в домът, дето се помещавало турското консулство. Петко разбрал каква е работата, изважда револвера си и казва на доктора да го изведе вън, иначе ще го повали на мястото. Разтрепераният от страх грък не посмял ни дума да проговори и на часа изпълнил искането на Петка и тъй бил спасен.

Петко се научил, че турското консулство силно се оплаква пред гръцкото правителство от него, та един ден отишъл при министъра Димитър Вулгарис да го пита, ще ли го преследват гръцките власти и ще ли му попречат да събере дружина и навлезе в Турция. Вулгарис познавал Петка, дори го и насърчавал, ала тоя път му казал приятелски, че е по-добре да се отстрани от Атина, защото турският консул вече всичко знаял за Петка и постоянно главоболял гръцкото правителство, па може да докара и до по-големи неприятности. Не оставало за Петка друго, освен час по-скоро да се добере до родния кът. Като не можел да се снабди с редовен паспорт, за да си тръгне направо от Атина и излезе на Беломорския бряг в Турция, той прибягнал пак до една хитрост, тъй свойствена нему. Приготвил за момчетата си турски низамски дрехи, а за себе си на турски офицер, па наели една гръцка гемия, която се ангажирала срещу хубаво възнаграждение да ги изкара на някоя по-маловажна турска скеля като турски войници. За нещастие, една силна буря задържала гемията в морето няколко дни повече, та им се привършила храната, а брегът Беломорски бил още далече. Гемията плувала край острова Митилин покрай крепостта Сир. На Петка изведнъж дошла гениална мисъл. Той заповядал на момчетата си да се облекат в низамските си дрехи и да го слушат, каквото им заповяда, като говорят по турски и му отдават чест като войници. Сам той пък се облякъл в офицерската форма и заповядал да доближи гемията по-близо до крепостта. Като доближили по-близо към брегът, дал знак към часовите на крепостта и след малко се показали коменданта с други офицери и войници. По друг знак на Петка пуснали една малка лодка с един офицер и няколко войника, които дошли при Петка. Мнимият турски офицерин се казал, че е ревизор, пратен от Цариград да прегледа състоянието на крепостта. На часът Петко бил земен и посрещнат от коменданта с подобающа почест и разведен по цялата крепост. Петко владеел турски език отлично, разгледал оръдията, припасите, войниците и всичко в крепостта правил бележки, дето имало защо и най-после похвалил коменданта за голямата изправност и добър ред, каквито намерил в крепостта и обещал да докладва в Цариград да го наградят. Почестите в тоя случай били големи, мнимият ревизор бил нагостен заедно с войниците си, па им събрали храна и за няколко деня по път. Комендантът на крепостта бил стар турчин, полуграмотен, отдавна пратен там и един вид заточен. Той се оплакал на ревизора за това, как толкова години служи на царщината без да го възнаградят по чин, когато мнозина негови другари били станали вече паши, а той си оставал миралай. Ревизорът му обещал, че щом стигне в Цариград, първата му грижа ще бъде да го представи на повишение. По такъв начин Петко се снабдил с храна и заминал по пътя си, като оставил нещастния комендант в сладки надежди. (След заминаването на Петка от крепостта, комендантът се похвалил с писмо на един свой приятел-офицер в крепостта Чанаккале, че идвал ревизорът от Цариград, как намерил всичко в из¬правност и как му обещал да го повиши. От уста в уста обяснила се работата, че никакъв ревизор по крепостите в това време не ходил и най-сетне работата излязла наяве, кой и какъв е бил тоя ревизор и как хитро измамил сирския комендант. Нещастникът стар турчин-офицерин бил уволнен от службата си и наказан със затвор. Сам покойният Петко, като разказваше това, съжаляваше добрия турчин, който ги спасил от глад и за тая си доброта към тях тъй зле си изпатил отпосле.) Тая случка е била на 31 май, а на 3 юни Петко и дружината му излезли при Енес на брегът и оттам се отзовали в гостоприемните Родопски усои.

Появяването наново на Петка след три годишна неизвестност, дали е между живите или не, наново стреснало турските власти, а ободрило и зарадвало българското население, па заедно с него и турското, което тоже в лицето на Петка то виждало един защитник и покровител пред потисническия бейски режим. Потери от заптии и селяни – башибозук, събрани от турската власт, се разпръснали навсякъде из Кешанско, Енеско, Дедеагачко и Гюмюрджинско да гонят Петка, та дано сполучат да го уловят или погубят преди да е събрал повече другари и преди да се е научило населението всякъде из тия места. И още на 20-й ден след Петковото излизане в родния си край и една потера го сгащила на 23 юни (1869 г.) при селото Сарджа, Кешанска кааза. Петко имал със себе си само 6 момчета, а потерата броела повече от 40 заптии и селяни. След два часова битка, без да даде ни една жертва, Петко сполучил да се отскубне от схватката, ала на 3 юли при селото Арнауткьой, съща кааза, връхлетял на друга пет пъти по-многобройна потера. Тук Петко изгубил едного от другарите си, па и сам той бил ранен с куршум в бедрото. За щастие, раната била малка и неопасна, та скоро заздравяла.

През това лято Петко имал още три схватки: на 26 юли в планината Чандър, Енеско; на 2 август в местността Инъдере, Дедеагачко, и на 29 август при Карандере, тоже Дедеагачко.

Турското правителство почнало сериозно да гледа на тъй смелото и сполучливо бродене из цял санджак на тоя смел горски юнак, а неговата растяща популярност из цялото Беломорско крайбрежие, като се започне от Текирдашко, та чак до Кавалско, вече задавала доста грижи не само на каймаками и мютесарифи, ами и на централната вилаетска власт в Одринско. Последната издала строги заповеди из вилаета да се извадят и разпръсната силни потери от башибозук, а заедно с това прибягнела и до други средства, именно, да се залавят и арестуват всички по-видни и съмнителни селяни българи из селата под предлог, че са ятаци, та по тоя начин едно да се сплаши населението и не указва никакъв прием и съдействие на Петка и другарите му и друго, дано под влиянието на страхът някой го изкаже, когато влезе в някое село или друго удобно за залавянето място. И Петко схванал това изменило се положение на неговата борба, та и той насочил своята съобразителност и хитрост в друг вид някак си, а именно, да избягва по възможност срещи с потери и заптии близко при населени места, по-малко сношения да има и със селата и главно да маневрира из планините ту в една, ту в друга посока. Тъй напр. нападне някой бей и се мерне на някоя потера в Кешанско, па изведнъж литне и направи същото в Гюмюрджинско и т.н. По тоя начин тамам властта съсредоточи всичкото си внимание и прибере потерите си в мястото, дето се е мернал Петко и сторил някоя пакост, ето че свободно поотдъхне населението от преследване в другите места, често пъти 20-30 часа далечни едно от друго. Поради тия хитри маневри на Петка през лятото в 1870 г. той имал само три срещи с преследващите го потери: на 28 април при с. Симитлий, Гюмюрджинско; при с. Семет, тоже Гюмюрджинско, на 25 юни, и при чифликът Симиткьой, Кешанско, на 20 октомври. В последната схватка Петко е бил сам срещу 80 души черкези и само неговото присъствие на духа, юначност и бърза съобразителност го спасили от явна смърт. Ето как станало това: земевладелецът Акъ бей, стопанин на чифликът, бил богат и фанатик турчин. Той силно мразел Петка, а за да спечели благоволението и на валията, което му било потребно пък за някакви вражди, които имал с други съперници бееве, Акъ бей устроил една хитрост жив да улови Петка. Той имал кехая на овцете си един цинцарин – грък, комуто поръчал как и да е да се сближи и сприятели с Петка и когато последният напълно се довери, тогава да му скроят примката. Цинцаринът всякога стоял на къшлата, която била далеч 2 часа от чифликът, защото там била пашата за добитъкът на беят. Полека-лека той се сближил с Петка, пращал му ядене в планината, прибирал го в къшлата, уж му и съобщавал едно друго за беят как би могъл да залови било синът му или самия него и т.др. Петко, без да подозира гръцкото лукавство, се доверил на цинцаринът и дори се спобратимили. „През октомври месец беше, казваше сам покойният Петко, аз се готвех да разподеля на малки части дружината си и им определя кои де да отидат и прекараме зимата, когато получих известие, че ме вика аратликът цинцарин да отида сам в къшлата му на 19 октомври, дето щял да ми обади нещо много важно за мене. Аз бях ходил много пъти в тая къшла и сам, и с момчетата си, поставял бях на много изпитни моя аратлик и се бях напълно уверил, че е мой добър приятел. Без да подозирам какво и да е зло, аз зех двама от другарите си и като наближих два часа до къшлата, оставих ги да ме чакат в селото X. в домът на друг един мой близък приятел българин, а аз сам отидох при аратликът си. Беше вече 4 часа през нощта по турски, когато стигнах в къшлата. Моят аратлик както винаги ме посрещна любезно и прикани да седна, па извади едно павурче да ме черпи и заведохме разговор. Огънят беше голям, та осветляваше цялата къшла. Едва ли имаше 10-15 минути как бях влязал в къшлата, ето че моят аратлик почна да охка и да се свива уж от някакви силни болки в коремът. Бе какво ти е, питах го аз, той още повече охка и се гърчи. Аз намерих джезвето, налях малко ракийца и турих на огънят да му сторя пунш, като мислех, че трябва да е изстинал, та да му дам да пие и се стопли. Додето аз се навеждах над огънят да закрепя джезвето, ето че дяволът ни един се хвърля отдире на мене и ме залавя за гушата да ме души. Аз бързо разбрах работата каква е и къде отива и благодарение че бях по-силен, измъкнах се от ръцете му, повалих го на земята и доде той да завика, аз му затикнах устата и промуших с ножът си. Всичко това стана в едно много късо време, обаче той сполучи да извика на няколко пъти „юрюин, гиттим“. В това време един залп от 50-60 пушки изплюще в къшлата. Веднага аз поразмахнах огънят да няма пламък, отворих вратата, хвърлих два пъти с пушката си, па съгледах по-рано, че в единия ъгъл има възправени 5-6 чувала, пълни с ярина. Грабвам един чувал и, както си е прав, изтърколих го из вратата на вън. Обсадителите помислиха, че човек, мой другар, излиза от къшлата, и със залп гърмят към вратата, а куршумите отиват срещу, дето беше огнището и ройват пепелта и разгорените въглени. Това повтарях до тогава, додето да изхвърля всичките чували, па и други парцали и вещи, каквито имаше по-вътре в колибата. Това правех аз с двояка цел: първо, да помислят обсадителите ми, че аз не съм самичък, и друго, да спечеля време и ги позалъжа и сплаша, за да мога да се отскубна от тъй хитро скроената ми обсада. И наистина, в тая си мисъл аз не се измамих. Когато изтърколените чували пред вратата на къшлата вече образуваха един вид добра позиция, аз пролазих пред вратата и се заврях между чувалите па полека почнах да търкалям пред себе си и около себе си по един от тях, а аз подире им, като изпразвах и пушката си ту към една, ту към друга страна. Кой знае как, но моите обсадители се уплашиха и не само че не ме нападнаха, но по едно време и се отдалечиха и ми сториха път, та се избавих. Оттогава после излезе и се разпространи всякъде поверието, че Петка куршум не хваща, на което поверие аз много има да благодаря“. Хитростта на цинцаринът и беят състояла в това: Петко сам да иде в къшлата на определената вечер, черкезите от ближното черкезко село, нарочно заселено от Акъ бей при чифликът му за да го пазят, да обсадят къшлата и уловят или убият Петка. Обаче вероломният цинцарин искал сам да спечели награда, та тъй лукаво се помъчил да удуши сам приятеля си, обаче последният, за щастие, излязъл ловък и по-силен физически, та краят излязъл досущ неочакван за бейският кехая. Черкезите, като виждало в тъмнината как се мяркат полуосветени от огънят в къшлата черни фигури – чувалите – не само че се уверили, какво Петко е с дружината си, но и за чудо тям се сторило, че куршумите не могат да закачат баснословния гяурин. (След тая случка и след приличното наказание на черкезите Акъ бей омекнал и потърсил прошка от Петка. Виж писмото Nr. 2 в сп. „Родопски напредък“, год. I, кн. 1 стр. 27., с което Акъ бей изказва свето разкаяние.)

На другата година черкезите твърде скъпо заплатили за случката. През февруари м. 1872 г. Петко със 100 момчета нападнал черкезкото село, обсадил го от всички страни и го запалил, като избил всички мъже, а жените и децата пощадил и оставил свободно да си избягат живи. От тогава после хора не се заселили в това село, нито пък Акъ бей се вестил вече в чифликът си, който след малко време продал.

Случката в къшлата високо издигнала Петка в целия тоя край, населението просто го обожавало за юначеството му, а поверието, че куршум го не хваща, карало и самите потери и заптии да се страхуват да го нападнат, щом са малцина на брой.

През лятото в 1871 г. Петко сновели само из Кешанско, без да се вестява другаде. През цялото лято имал само три срещи, но тоя път със силни потери, които състоели и от редовни войници, освен заптии и селяни (на 25 март при селото Куин тепе, на 18 юни при село Акъходжа и от 12 август до 3 септември в гората Курудах–Суха гора). Третата схватка била особено премеждлива за Петка, защото цели 22 дена се борел обсаден от турски низами и башибозук и то в една малка гора в полето. И от тая обсада Петко само със свойствената си ловкост и хитрина явно излязъл от ръцете на обсадителите си, които изгубили един юзбашия и 30 войника убити, а Петко имал само един убит, ала и самичък той били ранен в лявата нога.

Когато турските власти почнали да тероризират населението, да кръстосват селата и арестуват селяни по-видни под предлог, че са ятаци на Петка, тогава и Петко обърнал друга тактика: при всяко залавяне и арестуване на българи–селяни от страна на властите и Петко залавял и завеждал с дружината си в горите някой виден турски бей, като поръчал след това на властите и роднините на пленника, че ще бъде освободен само тогава, когато в замяна на това освободят арестуваните от еди-кое село селяни. По тоя начин Петко парализирал и в тоя случай турските мерки за преследването му. А това, няма съмнение, подигнало Петка още повече в очите на населението, което вече не се бояло от властта и улеснявало, обичало и укривало Петка.

През есента енеският каймакамин, Тахир бей, изпоарестувал много българи от каазата и мнозина от тях изпоразсипал от бой и мъчения, за да кажат де се крие Петко. Последният се научили за това и писал едно остро заплашително писмо на каймакамина, като го предупредил, че нищо не ще може да го спаси от гневът на Петка и дружината му, ако не освободи невинно арестуваните хора и не спре преследването им по-нататък. Каймакаминът, напротив, за да покаже, че не се бои от Петка, пратили заптии из селата и подложили на мъки още някои и други селяни. Един ден, било 2 декември 1871 год., в къщата на каймакамина в Енес се явил един човек в дрехи и маниери на турчин софта. Обадил се, че иде от друга кааза и има нещо да говори на каймакамина. Влязъл при Тахир бей, казал му, че е Петко, та да не мръдне от мястото си, защото на минутата и той, и всичките му домашни ще бъдат погубени. Обезумелият от страх каймакамин не шавнал, изслушал искането на Петка, и последният си отишъл по работата. На другия ден всички затворени селяни в Енеския затвор били освободени и пратени в домовете си и до дето бил каймакамин Тахир бей в Енеско българин от каазата не виждал затвор.

През 1872 г. П[етко] имал четири срещи с турски войници и заптии, каквито били специално разпръснати из целия Гелиболски санджак да го дирят. В първата схватка, която станала на 3 май в Канак курия, Ференско. Петко бил с 60 момчета срещу една потера от 40 конни заптии - суварии на чело с един юзбашия, от които 2-ма паднали убити, а юзбашията заедно с 12 души уловил живи, завел ги пленници в планините и ги освободил само тогава, когато ференският каймакамин освободил неколцината по-рано затворени българи от каазата. В тая схватка Петко изгубил един от дружината си, па и сам той бил ранен. Другите три срещи са били на 2 юни в Шапкъна планина, Гюмюрджинско; на 29 юни в Кавак кория, Ференско, и на 5 септември при родното село Петково, Дуван Хисар, Ференско.

През това лято се случило и друго нещо с един твърде много сербез турски бинбашия по име Арап Хасан, известен тогава като строг и юначен жандармерийски началник в Одрин. Арап Хасан се заклел на валията, че в разстояние на една година или жив или мъртъв ще улови Петка. Дадена му била една специална потера от 70 души суварии и един вид неограничени права, каквото разбира да върши, стига да изпълни клетвата си. Арап Хасан започнал да обикаля всички български села, па и турски, които минавали като Петкови приятели, биел населението, мъчел го да изкаже Петка и вършил още много други безчинства. „Много бе лесно да се справя с тоя бабаитин, казваше покойният, ала аз исках да го уловя жив, за да видят, че Петко се не лови тъй лесно.“ Както се вижда от по-горе казаното за срещите с потерите, Петко почнал да маневрира хитро и когато бинбашията бил напр. в Гюмюрджинско, Петко направял някоя пакост 2–3 дни далече, напр. в Енеско, па бързо се връщал на първото си място. По тоя начин изненадал и Арап Хасана. Шпионите на П[етко] един ден донесли, че потерата на Арап Хасан свободно се разполагала в едно българско село в Енеска кааза и че за другия ден Арап Хасан бил поканен на гости в близкия до това село бейски чифлик у стопанинът бей. В това време всички знаели, че Петко е в Гюмюрджинско. Петко зел двама от най-юначните си момчета, облекли се в парцаливи селски дрехи и зели големи дюлгерски аршини – сопи да личат като дюлгери. Дружината си разпоредил на други по-далеч скрити места и им казал, че само при гърмеж на пушка ще се явят на мястото, дето им определил между чифликът и селото. През денят Петко с двамата си другари като пътници дюлгери се мярнали на пътя в една малка долинка между чифликът и селото, дето трябвало да мине Арап Хасан. Седнали край пътя да обядват уж, извадили кирливи кърпи с лучец, сол и черен селски хляб и чакали. По едно време се задал Арап Хасан с двама само суварии. Работата изглеждала щастлива, когато Петко видял, че са само трима. Ако бинбашията е бил с повече суварии или с цялата си потера, било решено нищо да не предприемат, освен да дадат на другарите си сигнал с гърмеж, в случай че потерата ги залови за съмнителни хора. Когато приближил Арап Хасан, запрял се малко пред пътниците, които уж станали да си отиват по пътя, и ги запитал какви са хора, откъде и за къде отиват и имат ли тескерета. Казали му, че са дюлгери, отиват да търсят работа къде Енеско татък и си имат тескерета. Бинбашията им заповядал да му извадят тескеретата да ги види. Мнимите дюлгери почнали да тършуват по пазвите си уж да вадят тескеретата, приближили близо при сувариите и бинбашията и моментално по един сигнал уловили юздите на конете, а с другите си ръки дебелите аршини стоварили в ръцете отпред на сувариите, като им извикали да не шавнат, че са убити на минутата. Вцепенени от страх и при видът на прочутия Петка, Арап Хасан с другарите си се предал. Петко ги обезоръжил, повел ги към дружината си в гората, па от там изпратил конете на потерата в селото с известие, че Арап Хасан е гостенин у Петка в планината и че след някой ден ще се върне.

Като мълния се разнесла вестта, че Арап Хасан е пленник у Петка, и потерата бързо напуснала селото и се отправила в Гелибол да обади в санджакското управление за случилото се. Петко държал три-четири дена при себе си Арап Хасана, изучил от него много работи, накарал го да се закълне и нему, че в българско село втори път няма да стъпва, след това му обръсва левия мустак и дясната вежда и го праща, без да се спира където и да било, да се яви в Енес на каймакамина и последният да го изпрати на валията. Заповедта на войводата била точно изпълнена. Валията сам видял, как може да се лови тоя горски юнак, а нещастният Арап Хасан бил разжалван от чинът си и наказан с три годишен затвор във Видинската крепост.

Тая постъпка на Петка му спечелила много приятели и измежду силните и богати турски бееве, които в лицето на Петка почнали да ценят едно истинско кавалерство, непритворно юначество и защитник на сиромашта без разлика на вяра и народност. Много Петкови душмани от първо сега му станали приятели, макар че някои от тях това правили и от страх. По заповед на валията в Одрин били закарани и арестувани мнозина българи, главно от Петковото село Дуван Хисар, и хвърлени в затворът като ятаци. Петко през есента, когато видял, че властта без никакви улики мисли да държи тези нещастници и през зимата без да ги съди и осъжда, ако наистина се докаже по съдебен ред, че са виновни в ятаклък, писал на влиятелните големци – турци Халил бей, Хасан бей, Мустафа ефенди и др., че няма да се побои от нищо да ги намери и в домовете им, ако те не се застъпят пред валията и освободят запрените в затворът заради Петка българи–селяни. И споменатите големци изпълнили Петковата поръчка.

През 1873 година Петко имал пет сериозни схватки с потерите: през януари (16, 17 и 18) при Чандърдах, Енеско, с 15 момчета срещу 50; на 22 февруари при същата планина с 15 момчета срещу 120; на 23 април при Куртбуджак, Кешанско, с 30 момчета срещу 60 заптии; на 3 август при р. Мангаз, Димотишко, и на 24 август в планината Келебекдах, Гюмюрджинско. На 28 май пък същата година при Марония Петко, като си излизал сам предрешен от градеца, бил издаден от един грък и нападнат от трима заптии. Петко убил единия и сполучил да избяга, ала получил и една рана в лявото ребро. В планината пък Келебекдах през август (24) с още не заздравяла рана Петко цели седем дена бил обсаден от потерата на някой си черкезин Андуп ефенди и само с хитро маневриране сполучил да се избави жив и здрав.

Димотишкият мютесариф-паша бил твърде жесток и фанатик турчин. Той държал цялата зима (1872–1873 год.) десетина българи в затворът, мъчил ги с бой и глад без да ги съди. Напразно Петко му пращал много здраве да ги освободи като невинни. Трудили се и други големци турци да склонят упорития паша да пусне затворниците, че и те ще изпатят за тях, ала нищо не помагало. През зимата Петко се научил, че двама българи от жестоко малтретиране умрели в затворът. Това силно наскърбило Петка, та решил да се справи по друг начин с мютесарифът. Петку му обадили шпионите, каквито той имал всякъде дори и между самите чиновници турци в конаците, че мютесарифът ще замине за Одрин, дето го викал валията. Това е било през юни месец, 1873 година. Петко устроил засада по пътя, като искал да улови жив пашата. Последният по някаква си работа останал един-два дни в Димотика, а пратил харемът си (жена си, майка си и две деца и със слугините си), конвоиран от 20 заптии. Като видял пайтоните, Петко помислил, че е и мютесарифът, извикал на заптиите да се предадат, но те загърмели да се противят. Тогава дружината налетяла на тях и в престрелката паднали убити двама заптии и двете жени с едната от слугините в пайтоните, пайтонджията и конете, а няколко от заптиите били ранени. Петнадесетте души други заптии Петко пък уловил пленници, обезоръжил ги, ала когато видял, че мютесарифът няма и че са станали жертва невинни жени, освободил ги всички заедно и с децата, останали за чудо не засегнати от куршумите. „Ако има нещо, което през целия ми живот като камък да тежи на сърцето ми, казваше сам покойният Петко, и ако един ден аз ще трябва да отговарям и на Бога, то е това мое погубване на невинни и беззащитни жени, които впрочем ако знаех, че са те и че няма мютесарифът, нямаше да нападам. Това е едничкият мой грях, според моето разбиране, който съм извършил без да заслужва в живота си, и грях и срам, който никога няма да забравя“. Цял табур от 800 души войска била пратена по всички направления в санджака да преследва Петка.

През 1874 година Петко трябвало да маневрира още по-хитро, защото потерите били и многочислени, и към много страни. На 30 май в планината Алмалъдах, Димотишко, имал цял ден упорито сражение с 60 момчета срещу цял табур войска. Петко изгубил 2 убити от другарите си и сам бил ранен в левия бут, а от нападателите паднали мъртви 1 юзбашия, 4 войника и 20 души ранени. На 24 юни в местността Куинтепе, Кърджалийско (поради раната си Петко се отдалечил навътре в Родопите в чисто турската кааза Кърджали, като мислел, че там ще го оставят на мира няколко време, доде заздравее раната му), тоже имал схватка с едно отделение заптии и башибозук. На 30 юни при местността Суук, Гюмюрджинско, имал среща с редовна войска, па бързо прескочил в Димотика, за да изгуби диря. Обаче при реката Къзълдели на друго отделение войска връхлетял, дето пак изгубил един другар и сам получил нова рана в рамото, но, за щастие, досущ лека. Оттам преминал в Дедеагачко и извършил прочутото навлизане в самата железнопътна станция, дето зел 450 лири от немецът чиновник Хумберта. „Този човек, освен че постоянно зле се обръщаше с работниците българи по железницата, казваше покойният Петко, но и всякога се подигравал с българщината, наричал ме кокошкар и мн.др. Мене ме страшно изяде на тоя горд немец и исках да му дам да разбере, какви са българите и кои са кокошкарите“. Покойният Константитинов в своята книжка ето как предава тая Петкова смелост и причините й по-нататък: „Безбройни оплаквания се отправили Петкому от страна на черните работници при постройката на железнопътната линия Дедеагач-Фере, че началникът на Дедеагачката станция, германецът Хумберт, се отнасял най-безчовечно с тях. Работниците се оплаквали, че им думал лоши думи, псувал ги на вяра, принуждавал ги да работят и в празници и в Св. Неделя, та че най-сетне като да им плаща, правил разни спекулации при пресмятването и неправедно отбивал по нещо от седмичната заплата на всеки работник. Тези оплаквания възмутили Петка, и той през юни нападнал в един хубав ден станцията, окръжил я с дружината си, влязъл в Хумбертовото писалище и обрал касата. Това събитие таман бе на мястото си, защото тъкмо по това време Портата бе започнала да лъже Европа, че населението в Турция било благодарно от обещаните нему правдини. Това събитие бе важно още и затова, че чрез него на иностранните се доказа нагледно, че турското правителство, администрация и публична сила, съсредоточени само в ръцете на мохамеданците, не са в състояние да издържат безопасността, здравината и редът в страната. След тоя, може би, укоризнен и хайдутски Петков подвиг взеха се най-строги мерки за преследването му. Одринският валия, заедно с областния военен началник, дойдоха в Дедеагач с 2000 души войска да дирят Петка; каймакамите и къръагаларите от Ференската, Енеската, Димотишката и Гюмюрджинската каази кръстосваха няколко седмици с потери околиите си; поръчителства се искаха от всички християнски села. Нищо не можаха да направят турските власти. Всичкият тропот се свърши с даване обезщетение 2000 лири на обрания и ранен немец Хумберта. Откраднати му били 450 лири, богатото обаче султаново правителство му брои 2000 лири от препълненото турско съкровище...“

Дедеагачкото приключение, може се каза, озверило турските власти. Преследванията над населението били удвоени, въпреки това че и Петко не стоял празен и на всяко залавяне от страна на властта някои селяни, били те турци или българи, и Петко улавял някой виден и влиятелен бей или синът му и не ги пущал до тогава, до дето в замяна властта не освобождавала затворените.

През 1875 година Петко имал пет по-важни схватки с потерите: на 20 март в планината св. Георги, Гюмюрджинско; на 9 май в план. Чаталтепе, Енеско; на 30 юни при Бургаздере, Димотишко; на 20 август в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и на 30 август при с. Карабунар, Димотишко. При последната схватка, в която Петко бил с 30 момчета срещу 500 души черкези, паднал убит един юзбашия и 30 черкези, а ранени неизвестно, обаче и Петко изгубил 3 убити, 5 ранени, па и сам бил ранен в ръката.

Властта вече се указала безсилна било с потери, било със залавяне селяните, мними ятаци на Петка, да унищожи последния, който не излизал от устата на цял Одрински вилает, били те турци, или християни. Турското правителство почнало да обещава 5000 лири награда томува, който сполучи да улови или убие безстрашния юнак-гяурин, когото вече и самите власти наричали господар на планината. Тая награда блазнела мнозина, ала кой да се наеме да я спечели? В това време в Цариград живеел един грък, родом от стария беломорски градец Марония, Гюмюрджинска кааза. Тоя грък се казвал Тома хаджи Янев, известен още и с името Калън Тома. Той се полакомил да увеличи богатството си с 5-те хиляди лири, па и като всеки ощеславен грък мечтаел и за слава и по далечни облаги. Той се върнал и установил да си живее в родния си градец Марония. Там той тоже намерил почва за печала с търговия и лихварство, което можело да прикрива лукавото му намерение. От друга страна бил и твърде развален нравствено човек, та съгражданите му почнали да го мразят и се оплакват тайно от делата му. Петко имал приятели гърци в Марония, които му казвали какво върши Калън Тома, ала не желаел да им се бърка в личните разправии.

Полека лека Калън Тома сполучил да се спознае с Петка, да се сприятели па дори и да се спобратими с него, т.е. станали аратлици. Лукавият и вероломният грък накарал да махнат отделението войска, което нарочно за Петка стояло в Марония, и оставили там само трима заптии за охрана. Петко получавал подаръци от побратимът си, ходел му на гости и ни най-малко подозирал злите му намерения. Един път Калън Тома поканил Петка на гости в домът му в Марония. Петко отишъл с 6 души другари и гостувал цяла нощ, а пред съмване тръгнал да си иде в гората. Калън Тома ги изпратил и им дал няколко шишета сакъска ракия и в кутии хубава цариградска халва да занесат и на другите си другари в планината. При слизане обаче от стълбите едно от слугинчетата Калън-Томови неусетно приближило при Петка, опнало го за дрехата и му пришъпнало: „Бате, пази се от халвата“. Петко се досетил, че тук има нещо, ала се престорил като че нищо не знае, па и Калън Тома нищо не съгледал нито помислил нещо от верните си слугини. Петко дошъл в планината при другарите си и първата му грижа е била да не им дава да вкусят от подаръците, доде не ги опита и се увери в безопасността им. От друга страна гледал и никой от дружината му да не узнае нещо по тая случка, защото били буйни и е било възможно да прибързат в нещо. Първата нощ, когато всички изпозаспали, Петко зел от халвата, дал от нея на кучетата от една ближна мандра. След половин час две кучета, като се радвали на Петка, паднали треперешком и умрели в краката му. Втори път дал на други кучета, и същият резултат излязъл. Това уверило Петка в правотата на думите на благородното слугинче, но Петко никому нищо не обадил. Додето Калън Тома очаквал да чуе, че Петко с дружината му са отишли на другия свят, получил за чудо от аратлика си войвода много здраве, благодарил му за хубавото гостоприемство и вкусната халва и му правел някаква дребна поръчка. И Калън Тома си помислил, че отровата е била слаба, та не подействувала и кроял втори път да се опита в гнусното си намерение. На 11 май 1876 год., обаче Петко ненадейно на ден на пладне влязъл в Марония, заловил всички улици и чаршията, уловил и вързал трите заптии, па с шестимата си първи другари влязъл в къщата на аратликът си Калън Тома. Разтворил му сандъците, обадил из града, който има сметка с Калън Тома, да иде да си я види, изгорил всичките му тефтери и записи, раздал всичките му пари, колкото намерил, раздал и покъщнината му, наградил богато и слугинчето, па с гайда и с песни извел Калън Тома и го отвел в своето царство – планините – дето след един месец го обезглавил.

Целият град отдъхнал с погубването на злия си и безчовечен съгражданин, турците похвалили Петковото юначество, а българите из целите Южни и Източни Родопи и Беломорското крайбрежие възпели станалото в особена песен с всичките му подробности и украса от народна фантазия.

Осем деня преди залавянето ни Калън Тома, Петко извършил друго едно юначество и кавалерство, което послужило да му очисти път за тъй свободното му влизане на ден на пладнина в паланката Марония. На 3 май при селото Кадъкьой, Текирдашко, Петко нападнал една потера, състояща от 70 души заптии и башибозуци. Схватката траяла няколко часа и се свършила твърде щастливо: 3-ми паднали убити от потерата, 2-ма се ранили, а всички други били изловени до един. Петко им събрал само оръжието и си ги изпратил невредими в нищо в домовете си, за да разнасят славата и кавалерството на храбрия и великодушен гяурин.

След там случка и оная на Калън Тома, Петко се оттеглил в скритата вътрешност на Родописките южни склонове и през цялото лято отбягвал всякакви срещи с преследвавшите го потери, като се стараел да не се чува досущ нищо за него. Тая маневра той сторил единствено поради настаналите събития в Средногорско и северните подножия на Родопите (Перущишкото клане) с цел да не предизвика разяреността на турското правителство, та да разсипе и унищожи слабото по число българско население в тия страни. От друга пък страна Петко зорко следил за всичко, каквото се вършило в Средна гора и по едно време според както той сам казваше, се опитал да влезе и в сношение с водителите на въстанието, ала не му се удало това. Той пратил двама от най-добрите си другари за тая цел в Пловдив, но никой не се доверил на тях в тия лоши времена и те се върнали обратно без никаква сполука в мисията си.

Лятото и зимата минали за Петка с нетърпеливи и мъчителни очаквания за резултатите от пламналата Тракийска долина и нечуваните зверства, що се извършили над известните въстанали български покрайнини. Щом се пукнала обаче пролетта, и Петко наново се вестил и дал да се разбере, че ще продължава стария си обичай и то тоя път с по-голяма енергия и с по-укрепнала надежда за по-честито бъдеще. Особено Петко станал енергичен и въодушевен в борбата, що със своите скромни сили водел, след като се обявила Руско-турската война.

Наистина, източния и южния край на Родопите, които съставлявали центъра на Петковото господаруване, за щастие, бяха очувани от такива жестокости, каквито се извършиха в Батак, Перущица и другаде, обаче единичните пакости и преследвания от наежените и озверени турски власти изобилвали всякъде, дето има българско население в тия места. И Петко съсредоточил главното си внимание и енергия да намалява и възпира тия пакости и в случаи на по-голяма катастрофа да се помъчи да я обезсили. „Когато се научихме, че русите са минали Дунавът, не можехме да се поберем в себе си от радост, казваше покойният; и първото нещо, което направихме, беше да пратим восък и масло на черквите н околните села и от сърце се помолихме Богу, за да дарува победа на храброто руско войнство“.

Петко увеличил своята дружина на около 60 души момчета и продължавал преди всичко своята опитана вече тактика: навсяко какво и да е напакостяване от страна на турските власти, бееве и други подобни елементи над невинното население без разлика на вяра и народност, Петко отплащал със същата монета тройно и петорно.

През цялата 1877 година Петко е имал следните по-важни схватки с потери от заптии и башибозуци: на 15 март, с.г., в планината Чобандах, Дедеагачко; на 13 юни при селото Павлюкюпрюсю, Узункюпришко; на 23 юни в гората Домузбуджак, Ипсалска кааза; на 20 юли при махалата Куручай, Скечанско; на 10 август в планината Шапкъна, Димотишко; на 31 август в планината Бозтебе, Дедеагачко; на 18 септември в план. Боазнидже, Дедеагачко; на 10 октомври в план. Чобандах, Дедеагачко; на 23 октомври в местността Мармара, Маронско, и на 6 декември при селото Ташлъкдере, Дедеагачко. През цялата година в гореизброените схватки Петко изгубил 4 убити момчета от дружината си, 5 ранени, а в това число два пъти бил раняван и сам той. В схватката при Ташлъкдере П[етко] зел пленници 3 турски офицери с едно знаме и цяло отделение пеши войници, които обезоръжил, па ги освободил, за да не ги храни.

Когато победоносните руски войски минаха Балкана, превзеха Пловдив и прекъснаха пътя на разбитата Сюлейман-пашова ордия, която нахлу да бяга където и очи видят през покритите с тежка зима Родопи за Беломорския бряг, Петко войвода със своята дружина бил вече завладял и очистил от башибозуци и власти Маронската и Ференска околности и дори бил наредил и временно управление в тях, като чакал с отворени обятия русите, за да им предаде усвоеното от него царствиче. В тоя случай Петко указал ценна услуга в източния и югоизточния краеве на Родопите на окупационните руски войски, а още повече на българското население там, което сигурно имаше тежко да си пострада от бягащите турски войници и бежанци турци и башибозуци. Тая услуга на Петка е била оценена и от Главната квартира на действующата руска войска, та сам главнокомандующият, Великият Княз Николай Николаевич, извикал Петка в Одрин да го види лично.

След примирието Петковото царствиче оставало вън от демаркационната линия и поради това Петко му предстояла тежка задача: да запази българските села от опустошаване, тъй като руските окупационни войски не можели вече да направят нищо в тия места след примирието, което ги свари далече от тях. След прочутата Маронска битка, която покойният Хр. П. Константинов в особена книжка описа (Маронската битка в 1878 год.), Петко постоянно се навъртал с дружината си из Димотишко и Гюмюрджинско. Тутакси след подписването на С.-Стефанския договор от Цариград, па може би и от другаде, било тайно подшюшнато на видната част от турското население, бежанците турци и гърците да се организира надлъж из Родопите въстание, сигурно с цел да улесни задачата на коварната дипломация в предстоящия Берлински договор за осакатяването на С.-Стефанския и откъсването стратегичните Родопи – здравата храна на Беломорското крайбрежие – за Турция. Това мохамеданско Родопско въстание беше предводителствувано от англичанина Сенклер с цял щаб поляци и други подобни елементи, Джанаварлията Исмаил ага от Кърджалийско и Керим паша, известен помашки бабаитин от Тъмрешко. Додето въстаниците сновяха зад демаркационната линия, руските войски не можеха да им направят нищо. Ето защо поръчано било Петко му със своите момчета да образува контра дружини, на които ако обстоятелствата не спомагат да сторят друго, то поне да се помъчат със запазването от опустошаване останалите на произвола на съдбата християнски села, които съвпадали в района на въстаниците. Петко бързо увеличил своята дружина на около 500 момчета, въоръжил ги добре и сполучил да очува от разорения много села. От март до юли 1878 г., Петко имал много кръвопролитни схватки, от които по-бележити са били следните: а) на 8 март известната вече Маронска битка, в която Петко бил с 45 момчета срещу три табура турска войска и отделно башибозуци. Петко изгубил в тая схватка 6 души убити и ранени, а турците – 72 души, б) на 18 март при местността Жанчешме, Маронско, Петко бил с 70 момчета срещу два табура войска; в) на 29 март при селото Каракая, Ференско; г) на 13 април в планината Китка, Димотишко, Петкови 200 момчета срещу 3000 души Сенклерови въстаници, Петкови ранени 2, а турците изгубили 60 души; д) на 28 април при Инъдере, Дедеагачко, Петкови убити и ранени 19, а турци 150. В тая схватка и Петко леко бил ранен в бедрото; е) на 6 май при с. Голям Дервент, Димотишко, 400 момчета Петкови срещи 1000 души Сенклерови въстаници с 11 души убити и ранени от Петковите момчета, а от турците само убити имало 35 души, а ранени неизвестно; ж) на 21 май в селото Плаво, Димотишко. Петко с трима свои момчета и трима случайни търговци бил обкръжен от 3000 души турци въстаници. Петко изгубил единия си другар търговец, сам бил ранен леко в дясната буза и ногата, а турци убити 50 души, ранени не известно; з) на 22 май при селата Демирлер и Миселим, Димотишко, турци убити и ранени повече от 200 души, а Петкови момчета 6 и един русин. В тая схватка зели участие и руски войници, защото била близо до самата демаркационна линия; и) на 5 юли в планината Алмалъдах, Димотишко, Петко с 300 момчета срещу 4000 Сенклерови въстаници, турци убити 20 души, ранени неизвестно, а Петкови ранени 4, в това число и сам Петко на три места.

Забележителна е била битката в с. Плаво на 21 май, дето Петко с шест души сполучил да избави всичките селяни здрави и читави от обсадилите ги въстаници–башибозуци. Ний ще представим на читателя тая битка с думите на самия покойния Петка, както ни я сам разказал:

„Беше около 15 май, аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата ми бяха пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаещите се Сенклерови въстаници. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратени от селото гръцко Плаво, Димотишко. хора да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото им с опустошаване. Плаво е едно големичко гръцко село и не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близо, тъй че русите не можеха нищо да направят. От комендантството ми дадоха четири конника казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво и ако има възможност, да изведа селяните и ги прекарам отсам линията. Зех си и двама от моите момчета, а из пътя, случайно ли как ли не зная, присъединиха се и още трима одринчани гърци, които отиваха уж и те за Плаво да купуват тютюн. Те бяха въоръжени с мартинки. След това аз поръчах на моята дружина да бъде готова при първо известие от моя страна какво да прави, като предизвестих де отивам. На 20 май стигнахме благополучно в Плаво, без да забележим по пътя нещо, па и в селото никой не бе идвал. Свиках първенците начело със свещеника и им казах кой ме е пратил и защо, като ги поканих, ако се опасяват и ако искат, да приготвят селяните на другия ден да напуснат селото и ги заведем зад демаркационната линия, дето няма от що да се боят. Въпросът остана окончателно да се реши на утрото, когато по случай празникът Св. Костадин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургията в черква, когато ми известиха, че край селото наближават башибозуци и го обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде видим каква е работата и какво трябва да правим.

Черквата беше хубава каменна сграда, с широк наоколо двор, тоже обграден с каменни зидове. На единия край имаше и висока камбанария, на която аз се изкачих с двамата си другари, а на казаците поръчах да пазят тишина в черквата, като заповядах да им доведат конете от квартирата. От камбанарията аз видях, че работата съвсем зле отива: башибозуците са обградили вече цялото село на около, но още не навлизат, а при това са и голяма сган. За мене беше лесно, но за селяните аз мислех, като какво ли да се стори, за да не станат жертва на турския фанатизъм. Нямаше какво, зех бързо решение какво да се прави и обявих на другарите ми и тримата въоръжени гърци – наши съпътници – че ще се противим и браним селяните, додето ни дойде помощ, която скоро ще стигне. Друго оръжие нямаше, за да имаме помощ и от самите селяни. След това разпоредих всичките жени и деца да стоят в черквата, мъжете да ги успокояват, като им казах, че който се опита да излезе вън или не се покорява, ще бъде на минутата застрелян. В това време почнаха да приидват изплашени в други жени, деца, бабички, които не бяха по-рано в черква. Заповядах да ги пущат, па пратих и 5–6 по сърцати бабички да обиколят из селото и предизвестят и на другите хора, които би се намерили из къщите. В същото време написах четири еднообразни записки до близкия руски военен пост и моята дружина, па ги връчих по една на всеки казак и им заповядах по четири посоки да излязат от селото и се постараят да стигнат колкото се може по-скоро на местоназначението си. Казаците се метнаха на конете си, прекръстиха се и пуснаха конете си към четири страни точно тъй както им заповядах, а аз наблюдавах от камбанарията. Когато се щурнаха през редовете на башибозуците, нададоха се вистрели и в димът аз не можах да видя никого от четирмината, сполучи ли да мине някой от тях през колелото. Отпосле се указа, че тримата паднали убити, убили и конете им, а четвъртият сполучил да избяга невредим, ала без кон и поради това пеш и чак след пладне едва стигнал и занесъл записката на руския военен пост и от там на дружината ми.

По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като видяха де са хората, за наближаха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповядах, всичките да ги залостят на двете врата на харемът, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около харемът на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на камбанарията. Започна се ожесточена битка и десетки трупове вече се търкаляха около черковната ограда, а в черквата жените и децата пищят. Трябваше да се дава отпор на две страни: на башибозуците отвън, и на хората отвътре, които по едно време почнаха да насилват да се предадат. Наближаваше вече икиндия (навеждане слънцето към запад), у нас патрони не останаха, а пък башибозуците сполучиха да запалят струпания материал дървен при едната врата. Аз пък бях ранен в бузата и рамото и когато ме видяха хората в черквата привързан, още повече се отчаяха и избезумяха. Тогава аз прибягнах до следната хитрост: дигнах от камбанарията бяла кърпа в знак, че се предаваме. Гърмежите престанаха и настъпи едно весело брожение между обсадителите. В това време извиках да дойдат при горещите врата двама души да се уговорим. Дойдоха не двама, а десетина, на които казах, че повече няма да се противим и че сме в техните ръце вече, обаче да ни дадат два часа време да поусмирим изплашените жени и деца и да приберем оръжието и убедим тези, които би ни упорствували на предаването. Това време аз исках, защото се надявах, че все ще могат да пристигнат момчетата, ако би да им е отишло с време известието за положението ни, или ако не, да се засмрачава и се опитаме да избягаме.

Като направихме договора, аз влязох в черквата, успокоих обсадените и им казах, че ако жалят живота си, да ме слушат и изпълняват, каквото им кажа. В това време башибозуците се разшаваха из селото, напостлаха черги близо до черковния харем на една хубава поляна и след малко насядаха големците им водители, на които донесоха ракия и разни мезета. Тогава аз извиках моите двама другари скритом на камбанарията и им посочих, кой кого ще застрели, когато им дам знак, от насядалите башибозушки големци. Аз избрах и познах, кои им са водителите, като гледах на кого най-напред подават да черпят, като знаех как строго се пази и почита йерархическия ред и чин в Турция от турците. Слънцето вече залязваше зад хоризонта, а нашите обсадители бяха се вече добре уталожили, па сигурно и по прекарали в пиенето си. В това време аз заповядах на другарите ми да изпразнят пушките си, и в същия час трима от големците башибозуци–водители се търколиха на местата си. Това неочаквано убиване внесе една паника между всички башибозуци и, както се разбра, помислили си, че са ги нападнали наши хора, наново пристигнали в селото. В един миг оставиха черги, убитите и всичко друго, що имаше на поляната, a някои и оръжието си, и с един устрем се подбраха и излязоха към един край от селото. Почна и да се смрачава. Тогава обаждам на селяните в черквата да излязат и без да се отбиват или делят, да следват подире ми, ако искат да бъдат избавени от башибозуците. На двамата въоръжени гърци (единият беше убит вече) казах да вървят напред, а аз с другарите и още някои от селяните, на които дадохме по някое оръжие от оставеното от башибозуците, останахме най-отдире. След като изведохме по тоя начин всички селяни от селото вън, упътихме се из нивите по пряк път по-скоро да доближим до линията. След два часа нас пресрещнаха моите 200 момчета, между които имаше и 10-на руски войници, изпратени тутакси след пристигането на оцелелия един от четирмата казака, който пеш едва отишъл два часа преди мръкване на първия руски военен пост.

Ний бяхме след това вече спасени.

Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влязохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не видяхме. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци убити паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците–въстаници се разбягаха и от тоя ден в Дииотишко и Дедеагачко на Сенклеровото въстание се тури край, като завлече силите си към Кърджалийско и Αхачелебийско, на запад“.

След тая битка и геройско избавление на Плаво от явна погибел, Петко бил настанен в руската военна болница в Одрин, отдето след един месец грижливо лечение и гледане, излязъл съвършено здрав. Тук той се запознал с генерал Скобелева и други висши руски офицери, които го похвалили за геройството му, като му дали и една парична сума, един вид като награда.

На 5 юли Петко имал още една схватка в планината Бозтепе, Дедеагачко, с една малочислена потера и оттам се прехвърлил в Пловдивско, повикан нарочно, за да даде отпор и в тоя край – долината на Арда – на Сенклеровото въстание и се намери в защита на изоставените във вътрешността на планините български села.

Подвизите, заслугите и премеждията, които Петко имал в тоя край на Родопите, ще изоставим за сега, защото те имат неразривна свръзка със Сенклеровото въстание, което увлече и мирното до тогава помашко население в широката вътрешност на тия планини. За това въстание, неговите причини и резултати ще имаме случаи специално друг път да опишем.

За Петко войвода било докладвано и в руския императорски дом и поради това покойният Освободител. Император Александър Николаевич изявил желание лично да види Родопския юнак. През лятото в 1879 година Петко заедно с генерал Скобелева заминал за Петербург. Там той прекарал няколко време, бил приет от императора, познакомил се с много висши руски военни лица, любезно и ласкаво приеман от всички и всякъде и за услугите и геройството му, които тъй високо били оценени от нашите освободители, било му подарено едно имение от государствените земи в Киевската губерния за негова собственост и препитаване.

Но Петко не можал да се помири с тоя живот и далечина от родна земя, та продал имението си за около 15 хиляди рубли и дошъл и се установява завинаги в града Варна, дето горчиво му се отплаща от нашата слободия и дето още в разцвета на своите сили свърши живота си на 7 февруари 1900 година, оплакван от всички, които го познаваха.

Петко Кирияков е бележита личност от епохата, която ни даде такива светли, идейни и безкористни великани – борци. В живота и делата на Петка, същински тип на стар българин, изобилват редки бисери, бисери кристални на една истинска благородна душа, пълна с пламенен патриотизъм, с редки алтруистични чувства, със силен ум и идейна честност. В днешната епоха, в която сега живеем и се клатушкаме без точно и ясно определен път за нашето бъдеще, натури като Петка много мъчно се и срещат, и раждат, а още по-рядко възпитават.

Ний ще свършим за сега нашите животописни бележкн за покойния Петко Кирияков, като оставяме друг път в особна студия да побродим из неговата психика и въз основа на епизоди от личния му живот се помъчим да изтъкнем оная светла фигура, пред която и днес надлъж и нашир из целите Родопи благоговеят всички без разлика на вяра и народност.

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. IV, януари 1903 г., кн. II, III, IV, V и VI, с. 59-70, 105-116, 198-213, 291-299.

 

ДОКУМЕНТИ ИЗ МИНАЛОТО НА РОДОПИТЕ.

 

Горните писма са от войводството на покойния Капитан Петко Кирияков, чиито геройски подвизи през един непрекъсван 20 годишен горски живот до освобождението са държали в респект властите от целия Одрински вилает и когото последната е признавала за воюща страна. За живота и делата на тоя славен Родопски войвода ще има да говорим в идещите книжки от „Родопски Напредък“. Бел. Редак.

I.

До горския самоправен владетел Киркоолу Петко

Писмото, което бяхте пратили да мене, аз бях го изпроводил до моето виеше началство с молба от моя страна да Ви се уважи. И тая Ваша молба се уважи, съгласно Вашето искане. На основание телеграфическата заповед от днешна дата Ви известявам, че вашите роднини и приятели са освободени всички от Одринския затвор, затова Ви моля да освободите и Вие Хасан бинбаши заедно със заптиите всички, които се намират под Ваша ръка. При това пращам моят верен приятел Хасан бей, който ще донесе моето добро пожелание към Вас (тук се отнася до някакви подаръци).

Приемате моите добри пожелания и поздрав към Вас.

г. Фере, 1288 г. 30 Тамует. (30 юлий 1872 г.)

Ферски каймакам Мустафа ефенди Сусам

(Превод от турски)

II.

До Господина Капитан Петко Киркоолу

в планините.

Приключението, което стана миналата година през месец Тешрин Евел в нашата колиба с черкезите, които Ви нападнаха с цел да Ви лишат от драгоценния Ви живот, Бог е бил с Вас и Ви отърва, като Ви помогна за Вашата силна вяра в Бога, та наказахте тези, които нямаха вяра в Бога.

Господин Петко,

Да не мислите, че това казвам от мене си за лицемерие. Не, не, това казват хората публично без разлика на вяра и народност. Аз се само присъединявам към течението в публиката и за това чест имам да Ви моля да простите вината на моя син Али бей, както и на мене, понеже както син ми, така и аз бяхме измамени от властите да станем виновни на такова грозно зрелище на человеческият род и станаха на прах и пепел. Като имам предвид, че Вие вече отмъстихте с Божията воля на виноватите, аз прекланям глава пред Вашата желязна воля и прося милост от Вас да ми простите и каквато материална нужда имате, ще Ви я изпратя и заплатя.

Като вярвам на Вашата геройска дума и великодушие, надея се просбата ми да не остане без отзив. Това писмо го давам да предаде на Вас П. В. и каквото заповядате чрез него, ще го изпълним, понеже е верен човек.

Оставам Ваш покорен

Аккъ бей

г. Кишан, 3 Нисан, 1288 (1872 год.)

 

III.

3 Алай, 1 табур

18 Май, 1292 г. (1876 г)

Nr 315

г. Марония

До Главатаря на комитската чета Петко ефенди

в Балкана.

Изетлю Петко ефенди,

Съгласно писмото Ви от 13 того аз отдалечих моята войска далече от Вашият лагер, само да можем да дойдем до едно приятелско споразумение и за тая цел Ви изпращам един милязимин и двама първенци граждани от Марония, като Ви молим да освободите Тома(1) бей и шестте заптии.

Ако това не направите сега, то ще Ви моля да ми дадете писмен отговор и ми определите точно Вашето искане, като съм уверен, че ще Ви се удовлетвори искането, стига да опазите робите живи.

Бинбаши: Мехмед Юмер

Табуркетиби: Али Риза

(1) Тома бей бил известен грък богаташ, под името Калън Тома, който се е отличавал с големите си гръцки лукавства и насилия над населението. Неговото улавяне от Петко войвода е възпято от населението в една хубава песен. Бел. на Ред.

 

* * *

 

3 Ордия, 2 Алай,

1 Тешрин сани, 1294 (1878 г.)

Nr 1636

Пашмаклъ

До Главатаря на въстаниците Петко ефенди.

Широка лъка

Саадетлю Петко ефенди,

Вие сте завладели самоправно селата Широка лъка, Чепеларе, Чокуркьой, Сафтъще, Богутево, Дряново и др. до точката Кара балкан, които граничат със селата, останали в Шарк Румели, а именно: Оряхово, Хвойна, Павелско и др., както върви линията от горната точка. От запад към изток южната страна от тая линия остава на Отоманската империя, съгласно Берлинския договор. Види се, че Вий не сте прочели Берлинският договор.

Понеже въпросните места имам заповед от висшето ми началство да ги взема и да въдворя тишина в тях, затова чест имам, Саадетлю Петко ефенди, да Ви моля да изпразните споменатите села до 24 часа от получаване на настоящето ми писмо, тъй като нашата войска се намира вече на път.

Вашите едноверци тук в Ахъчелеби ме увериха, че Вий сте били много добър човек, и аз напълно вярвам, че Вие ще оставите селата доброволно и не ще се съгласите да се пролива невинна кръв за едни чужди за Вас места.

С нетърпение очаквам добрият Ви писмен отговор по моят пратеник.

Миралай: Зил ефенди

Алайкетиби: Хюсеин ефенди.

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. I, януари 1903 г., кн. I, с. 27-29.