МЕМОАРЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАРЛАМЕНТАРИСТИ В ОТОМАНСКИЯ ПАРЛАМЕНТ ОТ 1910 Г.

Младотурската революция от 11 юли 1908 г. е преди всичко дело на патриотически настроената част от турската армия и интелигенция, стремяща си да запази целостта на Турската империя. Тогава тя е изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща на руския и английския монарси през юни 1908 г., или да се разпадне под ударите на националните революционни организации на българи, арменци, албанци, араби и др.

Поробените българи в Турската империя посрещат с ентусиазъм Младотурската революция. Те приемат с надежда революционните декларации на младотурците, смятайки че обновена Турция ще се изгради на принципите, провъзгласени от Великата френска революция.

Младотурската революция от 1908 г. е завършек на младотурското конституционно движение, зародило се през 60–70-те години на XIX в., а Ревелската среща става един от поводите за обявяването на Хуриета (свободата). Нейните решения заварват неподготвени младотурците и те са принудени да действуват бързо, за да изпреварят развитието на събитията. С провъзгласяването на принципите за свобода, братство и равенство е оповестено и възстановяването на Мидхад-Пашовата конституция от 1876 г.

В резултат на настъпилото разцепление в редовете на ВМОРО Хуриетът изненадва и двете фракции в революционното движение, като ги заварва неподготвени. Те бързо се окопитват и скоро след провъзгласяването на Хуриета правят опит да преодолеят разцеплението, но след като не успяват да се споразумеят, бързо създават свои легални политически организации. Т.нар. “десница” създава Съюза на българските конституционни клубове (СБКК), а т.нар. “левица” създава Народната федеративна партия (Българска секция) (БНФП). И двете заживяват активен политически живот при легални условия, доколкото може се каже, че такъв е съществувал тогава. И двете партии провеждат своите учредителни конгреси и създават и свои печатни органи.

Като база на БНФП служи част от организационната територия в Серски, Солунски и Одрински революционен окръг, а база на СБКК е останалата организационна територия. СБКК се оказва по-стабилен като организация и като политическа сила, тъй като е изграден на основата на съществуващата организационна структура, като организационните тела по места се легализират и се включват в политическите борби. След отказа на дейците на Серската група да се постигне споразумение с ръководителите на организацията, избрани на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, прави впечатление, че същите тези дейци в първата половина на 1909 г. правят опит да използуват организационната мрежа на вече действуващия СБКК за общо налагане обсъждането на аграрния въпрос в Младотурския парламент.

Базата на БНФП е по-ограничена, тъй като в нея членуват преди всичко дейците от т.нар. Серска група и много интелигенти с леви убеждения.

СБКК не претърпява разцепление, а бива разтурен принудително от младотурците, докато БНФП не само че се разцепва на две големи групи, едната поддържаща Я. Сандански, а другата – Димитър Влахов, но само няколко месеца след Учредителния й конгрес от нея се откъсва и групата начело с Хр. Чернопеев, които създават Българската народна македоно-одринска революционна организация на територията на Струмишкия революционен окръг.

През този период дейността на ВМОРО замира, но тя не е ликвидирана и не е напълно обезоръжена. Дори голяма част от ръководителите й не участват като членове на легалните политически организации, а само подкрепят и направляват дейността на партиите.

От програмните документи на двете основни легални политически организации на българите в Турция – СБКК и БНФП, приети на учредителните им конгреси и на Втория конгрес на СБКК и извънредния конгрес на БНФП най-добре се вижда българският характер на тези организации. В главното програмите им (за членската маса, за целите и методите на действие на двете организации, така както са формулирани) са много близки. Търсените и намираните различия в тях са се основавали преди всичко в наличието на различия в характера и в действията на една или друга личност, а не толкова в програмите им.

Между централните бюра на СБКК и БНФП през февруари – март 1909 г., както и в следващия период е поддържана връзка по въпроса за постигане на единодействие между двете организации по аграрния въпрос и по въпроса за необходимостта от ревизиране на военния данък при поставянето им в Отоманския парламент.

Поради половинчатия си характер и неизбистрената идеология на революционерите Младотурската революция изчерпва своите възможности, тъй като и дейците й не успяват да се доберат до пълното управление на държавата, а през пролетта на 1909 г. старотурският преврат макар и за кратко обърква плановете на младотурците. Макар, че редица от дейците на ВМОРО участват в младотурския контрапреврат, скоро младотурците изменят на възприетите от тях принципи, като забраняват националните политически партии със закон, провеждат политика на отоманизиране на нетурските народности, насилствено заселват мухажири от Източните вилаети и започват обезоръжителната акция, с която целят да изземат оръжието от българското население. По този начин се засягат главно интересите на българите, които са преобладаващата част от населението в Македония и Одринско. Това са главните причини за възобновяване на нелегалната революционна дейност на българите в Македония и Одринско, но дотогава борбата за защитата на правата на сънародниците ни ще се отстояват в Отоманския парламент.

Макар и половинчата тази революция тя все пак дава възможност на македонските и тракийските българи да участват в политически живот на империята. От двете български партии са излъчени кандидати, които участват в изборите за парламент, а депутатът Панчо Дорев ще направи несполучлив опит да създаде трета българска политическа партия.

След изборите за парламент е съставена българска парламентарна група, която води сериозна борба за отстояване на интересите на тракийските и македонските българи. Прави впечатление, че въпреки че между двете български партии съществуват сериозни пречки и дразги, но доколкото се отнася до участието им в парламентарния живот, те в повечето случаи са единодушни и действат в синхрон. Още по време на Хуриета е отпечатан сборник с речите на българските парламентаристи в Отоманския парламент, от който може да се види как се защитават националните интереси и то в един небългарски парламент.

Въпреки, че много от събитията от онова време са намерили своето обяснение в историческите изследвания, сред които преди всичко трябва да откроим приносите на видния български историк професор Туше Влахов, родом от Кукуш, на базата на новооткрити материали може да се възстанови пълната картина от живота и борбите на нашите сънародници във времето между 1908 г. и навечерието на Балканските войни.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с един малко известен мемоар на излъчените от двете български партии делегати Тодор Павлов, скопски депутат, Христо Далчев, серски депутат и Димитър Влахов, солунски депутат до великия везир от 22 май 1910 година. Преодолели партийните си различия и тримата са единодушни в отстояването на накърнените права на българите от новоприетите турски закони. Това, което най-много би заинтригувало нашите читатели е позицията на Димитър Влахов, който по това време не само че се гордее с българския си произход, но и защитава от отоманските законови нововъведения правата на своя народ – българския. Ще минат по-малко от две десетилетия и този кукушки българин под влияние на коминтерновските експерименти ще се превърне в един от най-сериозните защитници на македонизма, а по време на Титова Югославия ще направи главоломна кариера в Скопие и Белград.

Документът ви предлагам в неговия пълен вариант, така както е отпечатан своевременно още през 1910 г. в списание „Родопски напредък“.

Редакцията на списанието представя мемоара със следното кратко встъпление: „Че вътрешното положение на обновена Турция не отива на добро; че възлаганите надежди на иноплеменните и иноверни там народи, отомански поданици, от Хуриета насам остават неизпълнени; че недобросъвестни и коравосърдечни управници и чиновници си карат всичко по Хамидовски и дори нещо повече, и най-после че конституционна Турция в своя прекален шовинизъм отива много далече в своите мечти на отоманизиране, – във всичко това вече никой не се съмнява днес. Както по-рано, тъй и сега прицелна точка на първо място са там отоманските българи, които, въпреки своята до край лоялност и своята подкрепа в запазване и затвърдяване новия конституционен строй, са най-много изложени на неправди, беззакония и гонения. Това положение на работите, положение достигнало току-речи до отчайване, е заставило българските депутати в Турския парламент да подадат на великия везир един мемоар, в който с един достоен и въздържен език последовно и документирано излагат беззаконията, вършени систематично над отоманските българи през изминалите вече близо две години на конституционен живот.

И като политически, и като исторически документи счетохме за уместно да бъде изцяло предадени и в страниците на „Родопски напредък“, като оставяме той сам да говори за себе си.“

Приложеният по-долу малкоизвестен мемоар ще бъде сериозно четиво, както за нашата общественост, така и за околовардарските търсачи на македонската си идентичност.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

МЕМОАРЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДЕПУТАТИ В ТУРЦИЯ ДО ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР

 

ВАШЕ ВИСОЧЕСТВО,

Като представители на страната и синове на това отечество, считаме за свой повелителен дълг да поднесем на Ваше Височество настоящия мемоар, с цел да изложим пред вас положението на отоманските българи. Излезли из тяхната среда и запазили с тях непосредствени отношения, ние познаваме по-добре от всеки друг техните нужди и можем да си дадем сметка за незаслуженото третиране, на което те са предмет.

Считаме, обаче, за необходимо да резюмираме предварително в няколко реда естеството на техните по-предишни искания – когато те участвуваха в революционните движения, да изтъкнем готовността, с която те поздравиха новия режим и очакванията, които свързаха с него.

Всеки знае, че делото почти българско население от Румелия се намираше тогава сгрупирано около Вътрешната революционна организация, която действуваше в Македония и Одринско.

Целта на последната бе да извоюва автономия за тия две области; и не можеше да бъде инък, поради обществените условия в страната и нейното състояния въобще. Оттогава тия условия са се изменили: принципите на свободата намериха отглас у нашите мюсюлмански съграждани, чиито усилия се насочиха от тогаз към установяването на конституционно управление.

Революционните групировка в Македония и Одринско посрещнаха с възторжена радост пробуждането на такива чувства; те всички ръкопляскаха с ентусиазъм на манифестациите, които станаха из разните места на Азиатска Турция: в Ерзерум, във Ван, в Битлис, Кастемуни, Трапезунд, Диарбекир. И в момента, когато те щяха да сключат споразумение за съвместна акция с младотурците и с арменските революционери, 1324 денят 10 темус ни даде възможност да акламираме обявяването на конституцията.

Новият режим изпълни с радост отоманските българи. Революционните чети побързаха да напуснат доброволно планините и да дойдат да поздравят зараждащата се конституция; тяхната борба няма вече raison d'etre, понеже тя никога не е била насочена против отоманския суверенитет, а против абсолютизма и тиранията.

Революционерите в Македония и Одринско, както и българо-отоманското население, което им оказваше своята морална и материална поддръжка, не действуваха ни най-малко като оръдие на някое чуждо правителство; те не преследваха други цели, освен свободата и извоюването на условия, които им биха позволили да се посветят на своето усъвършенствуване. За доказателство може да се посочи моралната и материална помощ, която те дадоха на младотурците през време на реакционния преврат от 31 март 1325 г., когато българските доброволци се биха в първите редове на защитниците на свободата.

Прочее, отоманските българи бяха в правото си да разчитат, че ще се тури край на изпитанията, на които те бяха изложени при стария режим. За нещастие, обаче, това не стана. Повечето въпроси стоят още висящи: аграрният, който състои в даване земи на обезземлените селяни; националният, който засяга възможността на всички нации и раси да се предадат с пълна свобода на развитието на своето икономическо благосъстояние и на своите обществени условия; въпросът за повръщането земите на ония собственици, които ги биха оставили, поради преследването на тиранията, и избягали в погранични държави и т.н.

Това, обаче, не е всичко, тъй като от известно време насам се забелязва, че правителствените органи в отношенията си спрямо отоманските българи употребяват средства, които някога са били в действие. Вярваме, че фактите, които без всяко преувеличение ще изредим, ще потвърдят верността на нашите думи. Ще се ограничим, прочее, да изложим ония от действията на чиновниците и на съдебните власти, които най-много заслужават вниманието, и ония важни въпроси, които по самото си естество изискват да бъдат разрешени направо от административната власт.

Глава I.

Неправди по отношение на ония, които са участвували в старите революционни чети.

Вместо да помислят за осигуряване поминъка на ония, които, след като бяха участвували в революционните чети, се прибраха в огнищата си, с намерение да водят един нормален живот, властите продължават от две години насам да ги окачествяват като разбойници, нещо което ги обижда и оскърбява. Като оспорват гражданските права на повечето от тях, властите се противопоставят на тяхното назначаване за селски поляци и учители, след което прилагат с всичката му суровост закона за безделниците спрямо всички, които са останали без работа. Други са арестувани поради най-клеветнически доноси. Има най-после и такива, които са убити по един или друг начин.

Въздържаме се да цитираме имена, понеже правителството вече ги знае.

Глава II.

Настаняване на мухаджири.

Известно е на Ваше Височество, че за да се купят земи и да се настанят мухаджири в Одринския вилает и Македония, един кредит от 9 600 000 гроша се предвиде в ланския бюджет на Министерството на вътрешните работи, както и друг един кредит от 20 000 000 в бюджета на същото министерство за текущата година.

Ако да бяха се взели по тоя въпрос във внимание общите интереси на всички отоманци, отоманските българи наместо да се противят на вземаните мерки, наопаки, биха дали съдействието си на властите.

За зла чест, и както е казано в изложението на мотивите за бюджета на Вътрешното министерство, без да се взима предвид отсъствието на разполагаеми земи в Македония и Одринския вилает, нито пък обстоятелството, че нашето отечество е земледелческа страна, в която културата е още в първобитно състояние, дето занаятите и промишлеността са в зараждането си, пристъпи се към настаняването на тия мухаджири по начин, който уврежда населението, и преди да се възвърната на стопаните им земите, които им бяха отнети през стария режим. Като се купиха с тая цел чифлиците и земите, с които си служеха отоманските българи за своите посеви и за пасбища на добитъка си, създаде се за селяните едно доста плачевно положение, като се лишиха от едничките средства за своя поминък.

За да подкрепим думите си, не можем да не приведем няколко примери:

1) Един чифлик от 186 части, съставящ едно цяло от 1380 уврата, в мерата на с. Кърново, Петричка кааза, Серски санджак, Солунски вилает, беше откупен в 1317 г., с напълно легализиран акт от българските селяни, които от памтивека го обработваха. Те дори бяха дали аванс на стопаните една сума от 180 лири, но, по някои причини, формалностите по прехвърлянето не се изпълниха.

Преди няколко месеца казаните стопани се бяха съгласили, да стане това прехвърляне, като им се броят 960 турски дири извън горната сума. За да се сдобият с тая сума, селяните си продадоха за нищо-нещо всичкия добитък и всички неща, дори и ризата от гърба си. Повикани в Цариград стопаните, тъкмо когато формалностите по пренасянето щяха да се извършат, намеси се Министерството на вътрешните работи и сполучи да ги накара да се откажат от намерението си и само купи чифлика, за да настани в него мухаджири, без да взима в съображение, че тук не се касаеше до една необработена земя, а до един чифлик, който винаги се разработваше от тия селяни, без да се вземе предвид, че той не беше достатъчен да удовлетвори нуждите на самите тия селяни, които бяха готови да платят за него колкото в действителности струва и трябваше да се ползуват с правото на предпочитане пред всеки друг купец, въпреки постъпките и писмените протести на един от нас пред надлежното министерство. И така, тия права на селяните се игнорират.

2) Така също се постъпи с един чифлик на с. Батак  Дуганджа, в нахията Скутари (Одринско), който, винаги обработвани от селяните, биде купен от правителството с подобна цел. И тоя път се пропусна да се вземе в съображение нуждата на тия селяни да имат земи за обработване и факта, че като се явяват купци на действителната стойност, законът им дава предпочитане. Техните рекламации не се приеха.

3) В същите условия правителството купи за мухаджирите половината от така наречената земя Гюлбаба, на 200 метра раздалеч от Дирмен Кеникьой (Одринско). А пък то беше едничкото пасбище на селяните, които се ползуваха от него като наематели. Те искаха да купят на действителната й стойност една ливада, която им беше необходима да имат, па и законът им даваше за това правото.

4) Правителството заплати 2000 лири за чифлика Седларе, Струмишка кааза (Солунски вилает), който се състоеше от 360 уврата, и за чифлика Терчиджит, в същата кааза, от 310 уврата, когато те не струваха повече от 600 и едва стигаха за ония, които ги обработваха.

5) В Тиквешката кааза, Солунски вилает, селяните от с. Страгово бяха от баща на син законни стопани на земите около това село, които обработваха и за които плащаха данъците.

Стопаните на чифлика Бунарджа, съседен на тия земи, го завзеха на сила. Наместо да реши да се възвърнат на законните им стопани, правителството счете за дълг, с цел да настани там мухаджири, да купи както земите на Страгово, така и за чифлика, като плати за тях на стопаните на Бунарджа, грабителите. И тук селяните от Страгово бидоха лишени от всяка земя за обработване. Любопитно е да се припомни, че когато В. Височество отидохте в Тиквеш като извънреден инспектор, след като открихте една анкета, вследствие на оплакванията, които Ви се представиха, благоволихте да турите край на това грабителство, като заповядахте да се върнат тая земи на селяните законни стопани. Възможно ли е днес конституционното правителство, начело на което стоите, да ги купи от грабителите му, без да държи сметка за рекламациите на правоимащите?

6) Мюсюлманското население от селото Бабяк (Разложка кааза) едно време насила завзе отпуснатата с императорско решение ливада като пасбище на селяните от Елешница, село, в околността на което се тя намира. Оплакванията на тия последните останаха напразно. Освен това, правителството се задоволи да наложи много леки наказания на жителите от с. Бабяк, които лани убиха в казаната ливада петима невинни българи. И тук се касае до настаняване на мухаджири.

Глава Ш.

За конфискуваните земи.

Вследствие на заминаването им в разни времена за България, за да се избавят от гнета на стария режим, българите от Косовския и Одринския вилаети видяха земите си незаконно конфискувани. Постъпките, които те направиха било преди, било после прогласяването на конституцията, за да си възстановят тия земи, отидоха напусто, напук на владялата за собственост, които имат, и техното редовно вписване в кадастралните регистри.

Затова и на правителството се подадоха лични прошения от 104 от тия стопани, живущи в селата Истъмник, Попчево, Джеркиндже Баля, Джернидже Зир, Нирдже, Град, Царево, Берово и Стамер в Пехчевска кааза, Косовски вилает.

Макар и да се е изминало известно време, те още чакат да се вземе едно решение.

Глава IV.

Изгонване на отоманци, които се връщат в отечеството си

Макар че в тая същата Пехческа кааза, Косовски вилает, двадесет до тридесета българи, които по разни политически причини бяха отишли в България преди 1318 (1903), се върнаха в огнищата си подир конституцията, но, в сила на едно странно министерско решение, съобщено на вилаетските власти с дата 6 декември 1325, бидоха изгонени. Ето имената на някои от тях, повечето от които са стигнали вече до напреднала възраст:

Атанас Николов, на 60-годишна възраст, с петимата си синове, от с. Берово, стопанин на имоти от 600 до 700 лири; Алекси Попдимитров от с. Робово; Серафим Ангелов, селски учител в Берово; Васил Пехливанов от с. Аудинарци, Йован Белчев от с. Пусеново и пр. От друга страна местното правителство покани да напуснат отечеството си следните лица: Манол Георгиев, 55 годишен, от селото Истевник; Христо Тасев, 60 годишен, с тримата си синове от същото село; Тасе Георгиев с двамата си синове от с. Будинарци; Григор Георгиев, 60 годишен, от същото село.

Вследствие на постъпки пред Министерството на вътрешните работи да се откаже от отстранението на гореказаните, един от нас получи обещание, че работата ще се внесе в Министерския съвет. Ние не знаем дали тоя съвет е бил сезиран с тоя въпрос, но добре знаем, че тия пет злочести семейства бидоха принудени да напуснат огнищата си и да идат в чужбина. А пък мюсюлмански мухаджири, идещи отвън, бидоха настанени в селата Безгащово, Червено поле и в Драготинския чифлик.

От друга страна правителството, все с цел да настани мухаджири, готви се да пристъпи към измерване на пасбищата, от които от памтивека са се ползували селата Владимировци, Мачово, Будинарци, Робово, Куклин и Чифлик, които имат необходима нужда от тях, тъй като огледването на добитък съставлява едничкото им средство за поминък.

Ако чрез една противна на конституцията мярка се мисли, че ще може да се осигури редът и безопасността на страната, ние смятаме за дълг да заявим, че с нея ще се добие съвсем противоположен резултат. По тоя начин някои от тия синове на отечеството, които се бяха върнали с намерение да водят занапред мирен живот и които изново отведоха на границата, минаха пак в отоманска земя, и тоя път вече не като мирни и безвредни хора, а като размирници.

Глава V.

Прилагането законопроекта за четите.

Преди два месеца вследствие на едно убийство правителството обяви военно положение в Енидже-Вардарската кааза и по решението на разузнавателната комисия, образувана съгласно законопроекта за четите, почнаха да събират оръжията на населението. Някои селяни, които не бяха предали оръжие, бяха бити и измъчвани; това все ужас в цялата област и особено в селата Бозец, Крива, Баровица, Черна река и Рамна,

При събирането на оръжието, не само не бяха спазени най-елементарните постановления на закона, но още тая мярка бе приложена само спрямо християнското население. Същите беззакония се извършиха и в Гевгелийската кааза. Не стигаше само това; за да се премине всяка граница, и едно отделение войници участвуваше в събирането на оръжие в девет български села от Караферийската кааза, без да е имало такова разпореждане от солунския валия и без да е било прокламирано военно положение. Тук войската извърши големи жестокости спрямо 25 селяни.

Беззаконността на тия деяния е от естество да упражни само лошо влияние, като урони престижа на властта и като дискредитира конституционното правителство.

За да подкрепим с факти тия твърдения, ще се задоволим да споменем имената на няколко от малтретираните и изтезавани селяни в следните три окръзи:

Енидже-Вардарска кааза: Константин Георгиев, Христо Митров и Христо Янев – от с. Рамна; Тано Яников, Гоне Госков и Григор Пашайков – от с. Крива; Тано Добриджанов и Хазинан Георгиев – от с. Бозец бяха бити и изтезавани.

За да се избавят от мъчения, Динчов и един друг трябваше да купят пушки от съседното албанско село, та да има какво да предадат на властите.

Гевгелийска кааза: Томчо, Тошо и Токо, бивши четници; Яни Плошов и др. – от с. Купа; Тодор, гръцки учител от с. Ласково; 11 селяни от с. Ума, и особено именуемите Йован Бекярът, Петре Бекярът и Вангел Пъдарът; Лазар Киров, Христо Кюрбаджи и др. - от с. Конско; мухтарът Тано Костов, Христо Ников и Атанас Лазаров, членове от старейския съвет, както и две жени – от с. Мързен; Атанас Какалов, Атанас Гогов, Константин Христо Семерджиев, Христо Чализов и др. – от с. Самоковца; тия селяни, макар да предадоха своите пушки, пак бяха немилостиво бити, за да предадат още такива. Коста Тошков, Христо Морджов и Константин Николов – от с. Гявято; Григор Прошов, Гано Ванджов и др. – от с. Богданджа, които бяха бити цели два дни.

Едвам на 23 април отделението от 200–300 войници спря деянията си в тая кааза.

Караферийска кааза: – Отделение от 40–50 души пехотна войска събра тук до 160 пушки. Всяка законност и тук бе пренебрегната, и пострадаха около 15 души: 5 или 6 жители от с. Янчеще, учителят Вангел Пириплизов, свещеникът Георги, Морджо Пападин, Янко Долдор, Дине Карагьозът и др.

Въпреки уверенията на солунския валия, дадени нам, че никой вече не ще бъде бит, и че беззаконията не ще се подновяват, някои селяни от с. с. Липариново, Свети Георги, Власи – от Енидже-Вардарската кааза, бяха напоследък пак бити. Освен това, преди двадесетина дни правителството покани официално християнското население от Енидже-Вардарската кааза да предаде всички пушки, и то – в срок от 15 дни, след който несъобразилите се ще бъдат дадени под съд и наказани според допълнителните членове от закона за военното положение, както това става с четниците. Вследствие това известие именуемите Дионизи Станков, Васил Пардигаров, Христо Сърбинов, Тома Тушеянов, М. Тортонов, учителят Хр. Риндов, друг един учител, Григор Гошев от гр. Енидже Вардар бяха на 23 май т.г. с оковани ръце отведени на неизвестно място вън от града.

Глава VI.

Решенията на военните съдии, лица учредени върху приложението на законопроекта за четите.

Вследствие на многобройните оплаквания, възбудени от предишния кабинет, приложението на казания законопроект, последният още не минал през камарата и сената, председателствуваният от Ваше Височество настоящ кабинет беше го оттеглил и заместил с нов проект, който внесе в парламента като приложение на закона за военното положение. Този проект съдържаше много положения, противни на конституционните принципи. Тъй: той като предписваше затворени врата при разглеждането на процесите, държейки в тайна имената и презимената на доносниците и забранявайки запитванията на свидетелите в присъствието на обвиняемите, правеше мъчно законната защита в най-святото й предписание. Той разпростира виновността и върху близки и далечни роднини на обвиняемия и даже върху малолетните синове и внуци. И като корона на всичко това в последвалите решения и произнесени резолюции според тоя закон, най- елементарните изисквания на закона и основните му принципи бяха пренебрегнати. Само този пункт е достатъчен мотив за ревизиране на процесите. Считаме за длъжност да привлечем вниманието на Ваше Височество върху някои начини, имащи незаконен характер.

През месец септември м.г. една чета, предвождана от Динката, бе се появила в Неврокопската кааза, Серски санджак. След като Динката и другарите му се предадоха на властите, доста лица от Неврокопско, между другите и директорът на училището, Мълчанков, както и училищният инспектор Филипов бяха арестувани. Но при разглеждането на този процес от Солунския военен съд, показаните от подсъдимите свидетели не бяха призовани и изпитани. Освен това, когато обвиняемият Филипов поиска да докаже чрез паспорта си, депозиран у неврокопския каймакамин, че на датата, когато претендираха, че е имал свиждания с тази чета в Неврокоп, той се е намирал в Солун и следователно не е имал физическа възможност да се срещне с нея, това право, необходимо за неговата защита, му бе отказано. Не се държи сметка също и на друго едно обстоятелство, искано от подсъдимите, отнасящо се до представяне на съда едно окръжно писмо, което, в качеството си на членове на Българския конституционен клуб в Неврокоп, обвиняемите бяха отправили към селяните, за да им препоръчат да не дават никаква подкрепа на четите, а напротив да ги отблъскват. През време на същия процес Мълчанков бе поискал да се повика като свидетел неврокопския жандармерийски капитан, комуто той бе съобщил за пристигането в каазата на личностите Чавдаров и Занков, които идеха там с намерение да разбъркат реда и спокойствието и да се присъединят към четата на Динката. Това предложение би било от голяма важност за подсъдимите, на които то би позволило да установят своята невинност, обаче и това им биде отказано. Филипов, новоназначен инспектор на българските училища в Неврокоп, се оправдаваше, че бе пристигнал там само 25 дни преди залавянето на четата и че през това време той никак не е напущал града. Мълчанков от своя страна апелираше към цялото мюсюлманско и немюсюлманско население в каазата, твърдейки, че то го бе чувало повече от 10 пъти да държи речи за съгласието на отоманите и консолидирането на конституцията. Всичко това бе оставено без последствие.

Тъй също един от гореспоменатите обвиняеми, Ив. Карчов, който щеше да бъде осъден на 10-годишна каторжна работа, като човек който беше дал подслон на четата на Динката, заявяваше през време на процеса, че той бе помагал на жителите мюсюлмани от с. Старчища да издигнат обсадата, която доведе залавянето на тази чета. Той лично подпомагал, значи, за унищожението й. Тъй че и той изискваше да се извикат като свидетели селяните мюсюлмани, на които показваше имената и презимената. Но не само че не се взе под внимание справедливото му искане, а някои от четата, озлобени от това предложение, заявиха рязко, за да си отмъстят, че бяха се срещали с него. Това заявление бе взето като достатъчно, за да се оправдае присъдата му. Освен това, и на четирма лица от с. Белотинци, подведени в този процес, се отказа възможността да прибягнат до свидетелствата на своите съселяни мюсюлмани, и те бидоха също осъдени. Най-после самата процедура бе водена съвършено повърхностно. Всички бяха осъдени на основание лъжливите доноси на 3 очевидци, които се криеха от обвиняемите и които подсъдимите напразно искаха да се извадят пред съда, или пък да се съобщят имената им, или пък най-после да им се каже естеството на самите доноси. Един важен пункт е за отбелязване в този процес, а имение, че присъдата е била произнесена по проектозакона за четите, когато тези работи бяха станали преди да почне той да се прилага.

2) Миналата година при погребението на войводата Васил Аджаларски, убит в Скопие от Ахмед Расим, Ат. Михайлов и П. Антов, учители в Скопското класно училище, и Г. Питков, адвокат, бяха произнесли речи на български език. Тези речи не съдържаха нищо, което да накърнява настоящия режим или пък от възбудително естество. Тези речи аслъ бяха възпроизведени текстуално в един цариградски вестник. Въпреки това съдът не се поколеба да ги осъди, основавайки се на лъжливите доноси на 5 полицейски агенти, двама от които съвършено не знаят български език, двама разбират само простия български език, без да схващат и разбират литературния говор, и петият, от които е бил на доста далечно разстояние, за да може да схване онова, що се е говорило.

3) Вследствие убийството в Битоля на Йово Йованович, военният съд в тоя град бе произнесъл смъртна присъда върху четири задържани лица. Те са били осъдени вследствие уклончиви донесения, направени от тях двамата под влиянието на изтезанията. Тези донесения гласели, че четирмата са служели като подстрекатели на истинските убийци: Георги Касапчето и Вас. Пувка, и двамата забягнали, виновността на които беше известна вече на властите. Подобно изтръгнати показания не можеха да послужат за основа на такова осъждане и не съставляват според шерията и наказателния закон достатъчно мотиви за оправдание на това наказание. Ако и това да бе изтъкнато в една прибавка на един от членовете на съда, ревизирането на процеса още не е решено.

4) Към края на м. септември законопроектът за четите бе турнат в действие. Ако и следователно един закон да няма обратна сила, Военният солунски съд пак произнесе на основание на същия законопроект присъда върху лицата обвинени по нараняването на Сандански още през м април, както и за дядо Илю и другарите му от с. Кърчово, Демирхисарско, обвинени в престъпления предшествуващи прилагането на казания законопроект. Най-после именуемият Атанас Гири Ули, гръцки учител в с. Белица, Охридска кааза, арестуван през м. юни като носител на чужд паспорт, бе подложен пред Битолския военен съд, сформируван няколко месеци след арестуването му.

5) Вследствие на едно просто спречкване, станало на 6 януари т.г. в църквата на с. Черам, Битолско, 12 селяни бяха изпратени с вързани ръце посред мразовитата зима при Битолския военен съд, който е два часа от селото. Само след 27 дневно задържане тоя съд, считайки се за некомпетентен в случая, ги повърна в гражданските съдилища. Тъй също след 9 дневно задържане на 2 жени патриаршистки и 3 други екзархийски, арестувани поради едно спречкване в църквата на с. Желегозе, същата кааза, бяха повърнати от Битолския военен съд на гражданските съдилища. Въздържаме се да изброяваме тук много други примери от подобен характер, които бяха също подведени на военния съд.

Глава VII.

Незаконни действия на държавните чиновници.

Вследствие прокламирането на конституцията, войските, които живееха в една казарма, съградена през бившия режим от селяните на с. Владимирово, кааза Османие, Косовски вилает, като се оттеглиха, селяните поискаха тая казарма да я обърнат на училище, тъй като тя бе празна и им принадлежеше. Но и до сега неизвестна ръка я подпали на 5 август 1909 г., и тя бе унищожена. Като се донесе за случката до властите, комендантът на съседния пост, Зюлфи чауш, бе натоварен да разследва. Последният влезе със споразумение с кмета и после повика всички селяни и ги затвори в един яхър, който бе превърнат в случая на затвор и поверен на жандармите. Цели 8 дни селяните там бяха задържани под предлог, че ще бъдат разпитани. Тям бе позволено само да отиват дома за пренощуване. И тъй, за удоволствие на един старши и един кмет 200 души селяни бяха натрупани там като животни, тогава именно, когато те са най-много заняти с полските си работи. Най-после се решиха да заведат 9 души от тях, които считаха за подозрителни, в Пехчево и там ги задържаха повече от 6 седмици в едно тясно, низко и пълно с нечистотии място. И на това отгоре бяха и изтезавани. Някои от тях, а именно Ив. Ангелов, Гонжо Тодоров и Паню Алексов, бяха надумвани от правителствените агенти да обвинят Ив. Ханджийски и Ив. Карадаг, като им се обещавало, че в замяна ще получат свобода. Този незаконен начин на действие, чиито автори са съдебният заседател в Пехчево, жандармерийският капитан Зюфти чауш и кметът на селото, бе установен от разследване от една частна смесена комисия, чиито констатирания бяха донесени след това до знание на правителството.

При градските избори през м. март т.г. трима турци и 7 българи във Велес печелиха болшинството. Без никакъв законен мотив каймакаминът намерил за добре да зачеркне имената на българи и ги замени с 2 турци, които идели в листата след 10-тях първи. На оплакването на жителите, той отговорил, че прави това на основание принципите на равенството. Но този каймакам направи и нещо повече – на мястото на члена българин, който бе спечелил болшинството гласници, той назначи за градски председател Ахмед ефенди, осмият в листата. Избраните членове пред тази неправда подали оставката си. На постъпките, които един от нас направи за утвърждаването на избора и наказването на каймакамина, който е отговорен за този произвол, не се получи никакъв резултат. По такъв начин гр. Велес стои от три месеци насам без градски съвет.

Ваше Височество може би ще помисли, че този чиновник се е задоволил само с това. Като се опитал напразно да въздействува посредством трето лице върху един от членовете българи, за да се съгласи на комбинацията му, последният след два дни бе подложен на разпит от съдебния следовател, какво уж бил участвувал в образуването на комитети.

Най-сетне преди 2 месеци по неверни доноси на каймакамина в Щип един от първенците на този град, Арсо Лазаров, бе арестуван на солунската гара и заведен в Скопие, дето биде задържан 20 дни в затвор. След това бе освободен като му се каза, че арестуването му е станало по погрешка. Колкото пък за каймакамина, който бе автор на тая случка и който отне свободата на най-почетния гражданин в Щип, никаква мярка спрямо него не се взе.

Глава VIII.

Чиновници подстрекатели.

Абсолютният режим имаше за система в управлението да сее раздори и несъгласия между елементите, които образуват Отоманската империя. Длъжност се налагаше на новия режим да изостави един път за винаги тия нежелателни похвати. За забелязване е, обаче, че органите на конституционното правителство продължават да подбуждат населението към раздори. Тъй например, по искането на 2-3 души, чиновниците поддържаха отварянето на едно сръбско училище всред българска махала в Битоля, състояща се от 1200 къщи и 8000 жители. Уверени, че прогресът в нашата страна зависи от разпространението на образованието, ние сме за увеличението колкото е възможно повече числото на училищата. Ние не можем да не протестираме, като виждаме, че правителството под претекст да подпомага това образование, се старае да поддържа несъгласието между отоманите от същата раса, същия елемент и изповядваще една и съща религия. Тъй като е показано в творението „Административно право“ на Ваше Височество, което служи за ръководство в правното училище, религиозният началник на всяко християнско общество, според закона за вилаетите, е приет като член по право в Административния съвет. Вън от това, всяко общество трябва да се представлява от един член, избран из средата на този съвет. Обаче, никой от българските религиозни началници, вън от митрополитите, даже управляющи не се допускат в това си качество в съветите, когато пък религиозните началници, па и управляващите от другите общества се приемат даже и в каазите, дето, както напр., в Аврерхисар (Кукуш), те нямат пасоми. Тъй също, когато другите общества се представляват в тези съвети от един избран член без да се държи сметка за числото на тия общества, българското общество, въпреки мнозинството на членовете си, няма в много каази и санджаци, като напр. в Димотика, Скече, Солун и пр.

Съгласно чл. 118 от конституцията, законите, правилниците и съществуютите обичаи, додето не са унищожени със специален закон, се считат в сила. На чиновниците на едно конституционно правителство се налага свещен дълг да почитат основните разпоредби. А вследствие дадените права на гръцкия патриарх и съгласно императорското ираде от 1884 г. по въпроса за българските екзархийски училища в пълномощията относително тези училища, съществуващи или които ще се основат, трябва да се издават в името на религиозните началници, които са отговорни и трябва да доставят нужните сведения на правителството и никаква спънка не трябва да се поставя на свободната дейност на инспекторите в тези училища. Тези инспектори са назначени от Екзархията, за да бдят върху обучението, съгласно изискванията на педагогическите принципи. Въпреки тези разпореждания, властите в Дойран, Струмица, и Горна Джумая са се отнесли за тези сведения направо до учителите. Горноджумайските власти даже са разпоредили за датата на изпитите, като не допущали от друга страна инспекторите да изпълняват функциите си.

Заключение.

Всички гореизнесени факти са достатъчно убедителни за установяване, какво следваната политика от държавните чиновници към отоманските българи не е политика на конституционно правителство, сериозно заето с прилагането принципите на равенството.

Като излагаме пред Ваше Височество горното в общия интерес на страната и с горещо и искрено желание да заякчим съюза и братството, толкова необходими за бъдещата сигурност и напредък на нашето отечество, осмеляваме се да обърнем вниманието ви върху долуизложените ни искания;

1) Да се даде обща амнистия на всички, които през бившия режим са взели право или косвено участие в революционните борби, да им се признаят гражданските и политически права и да им се осигурят средства за съществуване.

2) Да се повърнат, съгласно законите и правилниците, купените чифлици от правителството за настаняването на мухаджирите, на местното население в селата, които имат право по предимство и които искат да ги купят за действителната цена и имат належаща нужда от земя. Да се повърнат на истинските владетели спорните земи, които правителството е купило от похитители, за да ги предаде на мухаджирите. Да се унищожи решението относително настаняването на мюсюлмански мухаджири в селата или чифлиците населени с българи.

3) Да се повърнат на притежателите земите, които им са били отнети на сила.

4) Да се отмени решението на Министерския съвет за повръщане в отечеството си отоманските българи, изселени или избягали в България от преди 1903 г.

5) Да се суспендира немедлено закона за биенето с пръчки и изтезанията, на които се подлага българското население в някои каази от Солунския вилает, както и да се наложат строги наказания на авторите и да се вземат в най-скоро време мерки за неповръщането на тези действия.

6) Да се ревизират  справедливо процесите на осъдените от военно-полевите съдилища, при които се е прилагал законопроектът за четите и приложение на закона за военното положение, неприети от парламента.

7) Да се накажат строго гражданските и полицейски чиновници, обвиняеми в произволи към населението; да се отправят към когото трябва бързи заповеди, с които да се забрани на градските чиновници, които накърняват правата на гражданите по отношение на изборите.

8) Да се осигури личната свобода и неприкосновеността на жилището на всички граждани.

9) Да се задържат и уважат правата, признати за българските училища и църкви и дадени чрез императорски актове.

10) Да се изостави политиката за насърчение разните пропаганди, следвана от правителството, която политика не може да не накърнява сигурността на страната.

Като представяме на В. Височество настоящия ни мемоар, надяваме се, че той ще бъде щателно разгледан и проучен от страна на кабинета, който председателствувате. Ползуваме се от случая да изкажем на В. Височество искрените ни почитания.

22 май 1326 год.

Т. Павлов, скопски депутат, Хр. Далчев, серски депутат, Д. Влахов, солунски депутат.

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. VII, юни 1910 г. кн. X, с. 255-268.