БЪЛГАРСКИЯТ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I В НАВЕЧЕРИЕТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПРОДЪЛЖАВА ДА ОТСТОЯВА ИНТЕРЕСИТЕ НА МАКЕДОНСКИТЕ И ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Не веднъж нашите читатели са имали възможност да се срещнат с родолюбивата дейност на Българския екзарх Йосиф I. Близо четири десетилетия, стоейки начело на Българската екзархия той отстоява пред Високата порта националните права на македонските и тракийските българи.

Като защитник на техните права той ще се застъпи пред младотурското правителство и в навечерието на Балканските войни. Приетите от турския парламент закони за вилаетите и за военната служба отменят правата на българите в империята, с които те са се ползвали до настоящия момент. Тези закони са от предприетата поредица от закони за отнемане на народностните права на нетурските малцинства в империята.

В рубриката „Вести из Одринско и Родопите“  главният редактор на списание „Родопски напредък“ Стойо Шишков публикува два такрира на Екзарх Йосиф до младотурския министър на правосъдието и изповеданията, в които се застъпва за отнетите чрез тези закони права на македонските и тракийските българи. В краткото си встъпление Ст. Шишков отбелязва следното: „Младотурският режим, верен на своята шовинистическа политика, която се състои във всестранното и систематично обезличаване на християнските народности в турската държава, е посегнал на много права, които в миналите времена турските султани са узаконили. По тия случаи Българската Екзархия, единственият страж на българското население там, е подала на централната турска власт мотивирани оплаквания, в които се застъпя за потъпканите права. Поради своето историческо значение, ний даваме място изцяло на два от тези напоследък дадени такрири.“

В тази си дейност Екзарх Йосиф I е подкрепян и от Българската парламентарна група в турския парламент, в която влизали Тодор Павлов, Христо Далчев, Димитър Влахов и др. Скоро нашите читатели ще имат възможност да се запознаят и с техния мемоар до великия везир, в който излагат тежкото положение на българите от Македония и Одринско.

В заключение бих искал да отбележа един факт, който се набива в очите на всеки посетил Скопския паноптикум на простащината. В този своеобразен Дисниленд може да видите кой ли не – император Юстиниан, весталки, плувкини, партизани, Александър Македонски, Димитър Чуповски, но няма да срещнете сред тях Екзарх Йосиф, човекът и духовният водач на всички българи, отстоявал техните права в продължение на четири десетилетия. Ако разгърнете старите вестници от неговия юбилей през 1902 г. ще видите на фотографиите от онова време, че македонските българи от Велес, Битоля, Скопие, Охрид, Воден, Струмица и др. са първите, които отбелязват годишнината му. Поздравен е и от всичките митрополити от Македония, и от хиляди македонски българи, сред които е и Кръстю Мисирков, но за днешните скопски безродници той не съществува.

Но за сметка на тях в Ловеч на един от централните му площади се извисява негов паметник, тъй като от там започва неговият път към върховете на Българската православна църква в служба на целокупния български народ. Българският екзарх Йосиф е и сред почетните граждани на Ловеч, а самият град е един от най-ранните средища от където започва изграждането на македоно-одринските дружества в Княжеството.

Цочо В. Билярски

 

Паметникът на Екзарх Йосиф I в Ловеч

 

* * *

 

ТАКРИРИТЕ НА НЕГОВО БЛАЖЕНСТВО ПО ЗАКОНА ЗА ВИЛАЕТИТЕ И ПО ВОЕННАТА СЛУЖБА НА БЪЛГАРИТЕ В ТУРЦИЯ?

 

I. ТАКРИР ПО ЗАКОНА ЗА ВИЛЯЕТИТЕ.

Българска Екзархия

№ 5816

26 май 1912 год.

До Негово Високо Превъзходителство министъра на правосъдието и изповеданията.

Отоманската държава, бидейки по принцип мюсюлманска с шерийско управление, е гарантирала правата и религиозните и духовни привилегии като необходимо нужни за съществуването на подведомствените християнски народи като отделни културни единици. Обаче, с течение на времето се установи, че в От. империя тези права и привилегии не са достатъчна гаранция за пълното прилагане на правосъдие и равенство за християнските народи, които се различават по вяра, права, обичаи и че не е възможно да има напредък и благоденствие нито за държавата, нито за тези народи, докато не се утвърди и гарантира принципът на безпристрастно действие на властта спрямо мюсюлмани и християни. Заради това с височайшия ферман, издаден през 1856 (1272), като се потвърдиха религиозните права и привилегии на християнските народи, последните бяха повикани да участвуват и в държавните работи. С този ферман бе оповестено свикването на един висш съвет наречен „межделиси валя“, гдето под председателството на великия везир наред с царски пратеници заседават и началниците на всяка нация и се разглеждат въпроси от общ характер за империята. С това се положиха гаранции за безпристрастно действие между мюсюлмани и християни.

Освен туй В. Порта чрез меморандума си от 1867 (1288) год. съобщи на Великите сили за съставянето на Висш съдебен съвет (дивани-алииадлие) в Цариград, за общи съвети в провинциите, членовете на които съвети ще бъдат половина християни и половина мюсюлмани, набрани според броя на населението, и административни съвети (идаре меджелиси), в които заседават като постоянни членове по напол християни и мюсюлмани, които са избрани от общините, към които се числят. А така също и участието по наравно число мюсюлмани и християни в равните съдилища, съвети и комисии, без да се гледа на числеността на населението в едно място.

Понеже Отоманската държава е мюсюлманска, защото шефът й е халиф на мюсюлманите, за да не се допусне някакво пристрастно изпълнение било изобщо, било в частност за в полза на мюсюлманския елемент и за да се гарантират християните, вложен бе в закона за вилаетите принципа да присъствуват духовните началници като представители на християнските народи и по наравно число избрани членове мюслюмани и християни.

Тави гаранция, обаче, не даде на държавата и поданиците очакваните добри резултати и предизвика недоволство поради липсата на санкция и на средства за изпълнение. Ето защо се прогласи конституцията, която има за цел да запази спечелените от християнските народи права и да гарантира и разшири още повече принципите за свобода равенство и правосъдие.

Докато работите бяха в такъво положение и докато с прогласяването на конституцията се очакваше да се приложат напълно за всички отоманци без разлика и изключение трите основни конституционни принципи: свобода, равенство и правосъдие, съставеният от специална комисия на разпуснатата камара законопроекта за управлението на вилаетите, от който законопроект напоследък се публикува и приложи една част (от 85–162 чл.), създаде голямо безпокойствие на паството ни, тъй като последното видя, че в речения законопроект е унищожена единствената минимална гаранция за съществуването на християните като граждани на тая държава. И Екзархията видя с учудване, че това унищожение на право се мотивира с обстоятелството, че за контрола на провинциалната администрация стигал общия надзор на Камарата и че надзорът на Административния съвет стигал за специалния надзор на провинциите. Нашето учудване произхожда от обстоятелството, че законът забравя, че, в случаят, се касае за контрол и гаранция за безпристрастно управление между християни и мюсюлмани и че не по този начин се постигат тези гаранции. Защото изпълнителната власт продължава, и след прогласяването на конституцията, да бъде в ръцете на мюсюлманите, Халифът бидейки винаги шеф и Шерията основен закон на държавата, Камарата и всички административни съвети, конституирани по същия избирателен образец, са съставени от мюсюлманско болшинство, което изпълнителната власт е винаги в положение да засилва колкото си ще. Напротив, създаването в Камарата и административните съвети гаранции за християните ще легализира поне привидно турско-мюсюлманската дейност на администрацията.

Екзархията не иска да вярва, че се преследва нещо, което се осъжда от историческия опит и самата природа на нещата като неосъществимо и което ще причини само разслабването на държавата. Ето защо тя моли настоятелно правителството да задържи в закона гаранциите за безпристрастие по отношение на народности, като се запазят правата на духовните началници да заседават в административните съвети наред с членове християни в брой равен на броя на мюсюлманите. Броят на членовете християни ще се разпределя наспротив броя на тези народности една спрямо друга.

От друга страна, вземайки предвид резултатите на конституционния режим от четири години насам, Екзархията си позволява да помоли правителството да намери средства за защита на християните в мюсюлманската държава Това може да стане, като се запази досегашния закон и като се усъвършенствува и направи по-солиден чрез основаването в Цариград на една върховна смесена комисия, аналогична на онази, установена във фермана и меморандума от 1867 год. и съставена по наполовина от християни и мюсюлмани. На тави комисия да се възложи върховният контрол на всички свади между християни мюсюлмани и тя ще бди за безпристрастието на чиновниците. Такова едно усъвършенствуване на закона се налага от принципите на справедливост и равенство, обявени от конституцията, както и от интересите на държавата.

Наред с това обръщаме вниманието на правителството, че в закона за вилаетите има членове засягащи народната просвета и нейната издръжка както и общинските съвети. Понеже това е в пряка връзка с привилегированото училищно статукво, Екзархията моли правителството да я увери ясно и на време, че с този закон няма да се посегне на правата и привилегиите на отоманските българи. Законопроектът говори за задължението на правителството да изработи закон за управление на общините и селата. Но от законопроекта се вижда, че правителството замисля да създаде в селата смесени общини от мюсюлмани и християни. Екзархията моли правителството още от сега да не се предприема такова нещо. В селата, дето религиозните убеждения и нравите и обичаите играят голяма роля и гдето кръгът е тесен, общината се намесва твърде често и в най-интимните семейни работи. И съвършено противно на действителността е да се мисли, че подобни смесени общини ще бъдат погледнати добре било от християните, било от мюсюлманите.

Едничкият резултат може да бъде да се породи чувството на господарство у мюсюлманите и общината да се превърне в тирания, която ще ни върне към времената, през които християните бяха жертва на един произволнишки режим.

Като Ви съобщава горното, Екзархията иска изменението на посочените закони и проекти съгласно с изложените принципи.

+ Български Екзарх ЙОСИФ I.

 

II. ТАКРИР ПО ВОЕННАТА СЛУЖБА.

Българска Екзархия

№ 6137

6 юни 1912 г.

До Негово Високо Превъзходителство министъра на правосъдието и изповеданията.

Между разискваните и одобрени още при самото отваряне на първата парламентарна сесия, след провъзгласяването на Конституцията, бе и законът за военната повинност, според който християните от 21-26 годишна възраст се задължаваха наред с мюсюлманите да служат като войници във войската. Този закон, като простираше свещената военна служба върху всички отомански поданици на нашата държава и гарантираше на християните, съгласно принципа на равенството, наложен от новия конституционен режим, действително съучастие в ислямската до тогава войска при уверението, че ще се направи нужното, за да се омекчи военната им служба, бе посрещнат с особено задоволство от християнските народности с надежда да видят по-после закони и наредби, които да определят начина на тяхното участие в армията. Ето защо Екзархията, добре познаваща нуждите на своите подведомствени християни войници повикани за първи път под знаме, своевременно подаде такрир, който съдържаше нужните за случая мерки от естество да омекчат служенето им във войската. Християните войници, обаче, се подложиха на военната служба, но исканията на Екзархията, формулирани в горепоменатия такрир, официално и по принцип не се удовлетвориха. В продължение на последните четири години правителството не се е погрижило да направи нужните специални закони и наредби досежно военната служба на християните и поради това преследваната от тяхното повикване под знаме цел остана безплодна. За това, по гореизложените причини и въпреки усилията и желанието на Екзархията, у християните се роди убеждението, че с повикването им в редовете на войската се преследва друга цел, нееднаква с оная, що се гони при прокламиране на конституционни принципи.

Заедно с това последният закон по военната повинност, на християните, който смята гражданите от 26–45 годишна възраст за редифи (запасни), с право да ги повиква под знаме, когато иска, и който е вече приет от Камарата, но не е още гласуван и потвърден от Сената, няма по никой н ачин да се счита за справедлив от християните и като такъв, естествено, няма да се приеме от тях. Последните, уверени, че няма да се подлагат след 26-та годишна възраст на военна служба, са плащали ред години „бедел“ и са съвсем неупражнени; наредили са своето социално и икономическо положение и са свързани с равни социални и други задължения, анулирането на които е невъзможно. Ако се вземе предвид, че в други държави военната служба се изпълнява с готовност в младите години, то служенето във войската на християнските войници в такава една напреднала възраст е вън от всяка възможност.

Заради това потвърждението на въпросния закон обезпокоява много християните; те виждат, че при неговото насилствено приложение ще се унищожи техният поминък и, следователно, през цялото време на своето служене във войската ще се намират постоянно в отчаяние. Едвам завършили своята военна служба, ще ги повикат след малко наново във войската, за да се борят със същите мъчнотии, или за да се освободят от военната тегоба ще тряба да плащат законната такса, нещо, което ще ги съсипва материално, или пък ще напускат родното си място и ще избягат. Всички тези съображения поставят християните в недоумение. При такъво едно положение мнението на Екзархията е, че правителството с такъв един закон няма да добие никаква облага и паричните суми, които то ще събира като „бедел“, колко и да са големи, не ще могат естествено да се сравнят с големите пакости, които може да причини прилагането му.

По тия причини, Екзархията моли, заедно с отхвърлянето на въпросния нов закон налагащ военната служба на гражданите от 27-45 год. възраст, да се вземат под внимание изложените своевременно в особен такрир искания, формулирани с убеждение, че тяхното многожелано приемане и прилагане, като улесни положението на българите във войската и обезпечи тяхното действително участие в нея, ще допринесе полза и добро на държавата.

+ Екзарх Български ЙОСИФ I

Публ. в сп. „Родопски напредък“, г. IX, юни 1912 г. кн. X, с. 259-262.