ПРЕЗ 1931 Г. ЛЕОН ЛАМУШ ПУБЛИЧНО ОТСТОЯВА ИСТИНАТА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ХАРАКТЕР И ЕЗИК НА НАСЕЛЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ

През 1930 г. в България излиза от печат книгата със спомените на полковник Леон Ламуш „Петнадесет години балканска история (1904-1918), отнасяща се за времето когато живее сред македонските българи.

Личността и дейността на Леон Ламуш (1860–1945) са достатъчно познати, за разлика на неговото творчество, което все още не е преведено. Същото се отнася и до запазената негова кореспонденция в българските архиви. Непозната остава и научната му дейност, когато се занимава с проблемите на балканските езици, книжнина и история. В творчеството си Леон Ламуш отделя особено внимание на македонския въпрос. За него населението в Македония е българско и езикът, обичаите и фолклорът му са също български.

Въпреки че има достатъчно добра подготовка, но през времето от 1904 до 1908 г. когато той живее сред народа ни има възможност да се запознае още по-добре на място с народа ни, с неговата история, обичаи и език. Но освен български език Л. Ламуш говори и турски, албански, и сръбски език, което ще му бъде от полза в по-нататъшната му изследователска дейност.

През 1904 г. Леон Ламуш влиза в европейската мисия по преустройството на турската жандармерия, целта на която е да се приложат на практика Мюрцщегските реформи след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание. Мястото, където е определено да пребивават и действат френските офицери, в състава на които влиза и полк. Л. Ламуш е Сяр. През този петгодишен период той има възможност да обиколи цяла Македония, като в обиколките си посещава и Демир Хисар, Кавала, Драма, Бер, Воден, Гевгели, Дойран, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Мелник, Горна Джумая и др.

Леон Ламуш е автор на десетки трудове по проблемите на Балканския полуостров и населяващите го народи. Освен посочената по-горе негова книга, позната в България заслужават внимание и изследванията му „Les Bulgares dans le passe et le present“ (1892); „La peninsule Balkanique“ (1899); „Les determinatifs dans les langues slaves du Sud, Quinze ans d’histoire balkanique“, „La Question des minorites“ (1931) и редица други.

По-надолу ще имате възможност да прочетете откъс от неговата книга за малцинствата на Балканския полуостров, в която той за пореден път се изявява като един от най-добрите познавачи на македонския въпрос.

Гласът на Леон Ламуш е един от много гласове на честните французи, които отстояват с методите на науката историческата истина, че Македония е неотделима част от Българското отечество, както и нейното население е българско по произход, история и език.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

Полк. Леон Ламуш в Бачковския манастир

 

ПОЛК. ЛЕОН ЛАМУШ
ИЗ „ВЪПРОСЪТ ЗА НАЦИОНАЛНИТЕ МАЛЦИНСТВА. II. БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ, В ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИ И В ТРАКИЯ“

(LA QUESTION DES MINORITES, PARIS, 1931, р. 3-35.)

 

1. ВЪЗНИКВАНЕТО HA МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

И най-убедените защитници на договорите от 1919 г. са все пак принудени да признаят днес, че тези дипломатически документи не са разрешили всички въпроси и че най-вече в Централна и Източна Европа са възникнали нови трудности, а старите са се усложнили още повече. Между тези проблеми македонският въпрос, който създаде тревоги на Европа в продължение на повече от четиридесет години по времето, когато бе поставен в Османската империя, е запазил след края на Световната война цялата си острота защото в 1919 г. Великите сили, които се разпореждаха с мира, не го разбраха и не се опитаха да го разрешат.

Може да се повтаря, че македонският въпрос не съществува вече, след като Ньойският договор, който потвърди Букурещкия, предаде почти цяла Македония на Югославия и Гърция. Една несправедливост, дори потвърдена от няколко договора, не престава да бъде несправедливост и никой въпрос не може да бъде разрешен против волята на заинтересованите. Не една държава – и не само държавите от Тройния съюз – смяташе след 1871 г., че Франкфуртският договор беше разрешил окончателно въпроса за Елзас и Лотарингия. И все пак този въпрос съществуваше; той продължаваше да утежнява много отношенията между Франция и Германия и в продължение на почти петдесет години смущаваше мира в Европа.

Македонският въпрос си остава и дори приема особена сериозност, първо, защото се поставя в центъра на един опасен район, между неспокойни народи, в точка, където се кръстосват многобройни амбиции и интриги, а също така, защото засяга едно енергично, интелигентно, често пъти невъздържано население, по стара традиция свикнало с борбата и прибягващо към използуването на терористични средства поради невъзможността, в която е поставено, да използува легални и мирни пътища.

Същността на въпроса се състои в следното: още в първите години на XIX в. македонските славяни са взели участие заедно със славяните от Тракия и Дунавска България в борбата срещу гръцката духовна хегемония, борба, с която е започнала и еманципацията на българската нация, и заедно с тях те са възтържествували с изграждането на Екзархията през 1870 г.

На Цариградската конференция през 1876 г. и по Сан-Стефанския договор от 1878 г. те получиха обещания за автономия, после за независимост при същите условия като тези за сънародниците им от Източна България, но Берлинският договор ги върна отново под прякото владичество на Турция, докато в същото време този договор предостави на Австрия задачата да окупира и управлява Босна и Херцеговина. Сърбите, виждайки, че тази мярка отнема всякаква надежда за експанзия на запад, насочиха своите амбиции на юг, към Македония, от която дотогава не се бяха много интересували. Те бяха насърчени в това отношение от Австрия, ползуваща се с голямо влияние в Сърбия на Милан Обренович и страхуваща се от разширението на България, за която се считало, че ще попадне под руско влияние. (В един договор за съюз, подписан на 16/28 юни 1881 г., Сърбия се задължавала да не допуска на своя територия политически, религиозни или друг род интриги, насочени срещу Австро-Унгарската монархия, включително и срещу Босна и Херцеговина и санджака на Нови-Пазар, а Австрия в замяна на това между другото поемала обещание да не се противопоставя на териториалните придобивки, които Сърбия би могла да постигне по посока на южните си граници, с изключение на санджака на Нови-Пазар.-бел. Л.Л.)

Попаднали отново под османско иго, македонците започнали да емигрират в свободна България, а онези, които останали в страната, започнали борба срещу турската власт, борба, която продължи чак до революцията от 1908 г. и бе подхваната отново, когато се разсеяха илюзиите, породени от идването на младотурците на власт. Балканската война през 1912 г. бе подготвена и водена от България с единствената цел да освободи Македония било като й предостави независимо съществуване, което би било единственият начин за разрешение на този проблем, било като я присъедини към страната, където живеели свободните братя на македонците – към България. Българските министри, подписвайки договора за съюз със Сърбия през 1912 г., бяха взели предохранителни мерки в това отношение чрез тайното споразумение от 29 февруари, но щом Турция бе победена, сърбите отказаха да спазят споразумението и се съюзиха с гърците срещу българите. Това предизвика и Втората балканска война, в която българите, проявили необмислеността да нападнат първи, се озоваха сами срещу четири противника и трябваше да подпишат съсипващия Букурещки договор (1913), който им отне по-голямата част от плодовете на техните победи и в частност им остави само малък къс от тази Македония, заради която техните войници се бяха били и умирали.

Надеждата да си възвърнат тази земя, свещена за всеки българин, бе главната причина да се започне война през 1915 г. против Антантата, макар че огромното мнозинство от нацията не я желаеше и дори се противопоставяше. Но предложенията на Западните сили бяха неясни, с уговорки, а Централните сили, които воюваха срещу Сърбия, без никакви скрупули даваха обещания за сметка на своите противници.

Ньойският договор не само потвърди Букурещкия, но още повече утежни условията му, като отне от западните граници на България няколко ивици земя, които бяха част от българската държава още от обявяването на нейната независимост, и ги даде на Югославия; този договор още повече намали Българска Македония, като откъсна от нея Струмишката околия и даде на Гърция Западна Тракия, най-хубавата част от придобивките, спечелени с победите от 1912–1913 г.

Като резултат от това македонската емиграция в България се засили През 1919 г. на България бе наложено подписването на конвенция за доброволна размяна на населенията с Гърция. Тази размяна в действителност се превърна в насилствено изселване, като обхвана и Тракия, за която тя не се отнасяше. Тъй като сръбските и гръцките власти веднага започнаха безмилостна асимилационна политика, отнемайки на българите в Македония всички свободи, с които са се ползували през турско време, затваряйки училища и библиотеки, преобразявайки църквите, изгонвайки свещениците и преподавателите, отказващи да се поддадат на денационализалия, забранявайки българските книги и вестници и дори налагайки промяна на фамилните имена, местното население не можеше да изпитва нищо друго освен жива ненавист към новите господари, които се показаха по-жестоки и от предишните.

Македонците, хора неособено търпеливи, готови да пожертвуват живота си за своята кауза, но които също така не ценят и живота на своите противници, продължиха борбата с крайни средства, единствените, които им оставаха.

Това е причината за непрекъснатите атентати в Македония, за оплакванията на белградското правителство, за неприятностите на правителството в София, безпомощно пред македонците в България, многобройни и влиятелни, а често пъти и за дипломатическите намеси на Великите сили, които с лека ръка приписват вината на България, докато от сръбска страна никога нищо не бе направено, за да се успокоят македонците, като се задоволят законните им искания.

Докато нещата стоят така, няма надежда за подобряване на положението, а българо-югославските спогодби по отделни въпроси нищо няма да променят.

Македонците се бориха срещу турците, макар че тогава се ползуваха с известни основни свободи, те бяха признати официално за българска нация (булгар миллети), имаха свои училища, свои църкви, сдружения, свои вестници и как може да се иска тогава от тях да бъдат доволни от един режим, който им отне всичко, дори наименованието на техния народ и страна, която сърбите упорито наричат Южна Сърбия.

Ето в общи черти македонския въпрос такъв, какъвто се представя понастоящем. Много от точките му изискват обяснения или доказателства; ще се опитаме да ги дадем.

II. НАЦИОНАЛНОСТТА НА МАКЕДОНСКИТЕ СЛАВЯНИ

Областта, която обикновено наричаме Македония и която включва очертана накратко, бившите турски вилаети (генерални губернаторства) на Солун и Монастир [Битоля] и санджака (департамент, окръг) на Ускуб [Скопие] във вилаета Косово, има много смесено население, съставено от представители на почти всички националности в Източна Европа. Понастоящем е много трудно да се дадат точни данни за състава на това население поради големите размествания, настъпили след войните чрез емиграцията и имиграцията.

Една статистика, публикувана през 1900 г. от един български автор, Васил Кънчов, и чиято точност можахме на няколко пъти да установим, сочи следното: от общо 2 250 000 души 1 030 000 са българи християни и 140 000 са българомохамедани (помаци), 500 000 са турци, 225 000 са гърци (от които 14 000 мюсюлмани), 125 000 са албанци (от които 116 000 мюсюлмани и 9000 християни) и след тях идват македоно-румънците (власи или цинцари), евреите, циганите, чийто брой се изчислява най-различно.

Професорът от Лайпцигския университет, ученият Густав Вайганд (починал през юли 1930 г.), който е обходил на няколко пъти Македония, признава валидността на статистиката на В. Кънчов, а един чешки автор, г. Владимир Сис, също е съставил през 1918 г. статистика, която се различава от предната само поради настъпилите след 1903 г. емиграционни движения.

Друга статистика, поместена в труда на г. Мейе „Езиците в Нова Европа“, сочи 627 397 македонци в Югославия, които в същност са българи, говорещи на македонски диалекти.

На една конференция, проведена наскоро в София, един български професор, г. Яранов, като взема под внимание естествения прираст на населението, а така също и емиграцията, сочи все още 625 000 българи (включително и помаците) в Македония под сръбска власт и 297 000 в гръцка Македония. Ние даваме тези цифри под резерва, но отбелязваме, че един гръцки автор признава все още 500 000 българи на югославска територия (изглежда, че не включва Скопската област) и 150 000 славяногласни в гръцка Македония. От тях според автора 70 000 имат гръцко национално съзнание, така че броят на българите, гръцки поданици, се свежда до цифрата 80 000 души. (С. Evelpidi, Les Etats Balkaniques, Paris, Rousseau et Cie, ed., 1930, p. 47.-бел. Л.Л.)

Същественият пункт, самата основа на македонския въпрос, е етническият характер на славяните, които ние определихме за българи и които единодушно са били признавани за такива, поне до 1878 г. Оттогава насам сърбите започнаха да претендират, че славянското население в тази област или най-малкото в северния й дял, е част от тяхната нация, но до Европейската война те единствени бяха на това мнение. И тогава някои писатели, най-вече французи, водими от политически съображения, започнаха да твърдят не точно че македонците са сърби, но че представляват народ с неопределена националност, който би могъл да възприеме онези белези, които би му придал един достатъчно силен господар.

Изхождайки от капиталното значение на този въпрос, принудени сме да навлезем по този повод в някои подробности.

А. ЕЗИКЪТ НА МАКЕДОНЦИТЕ

Всички народи на съвременна Европа и особено народите от източната й част, театър на толкова последователни нашествия, са приели толкова примеси, че днес е много трудно да се говори за отделни раси. Съществува обаче един външен белег, който има особена стойност при определянето на националността – това е езикът. Така че с много малко изключения виждаме, че въпросите за националността се основават върху различията на езиците, на които говорят съответните групи. От това следва, че от голямо значение е да се определи към кой език принадлежат диалектите, на които говорят славяните в Македония. Тези диалекти са доста многобройни и различни и това може вече да бъде считано като указание, защото подобно е положението и в самата България, докато сръбският език се отличава със забележително единство.

Но всеки компетентен и непредубеден човек би могъл лесно да познае дали даден говор представлява разновидност на българския, защото този език, близък роднина в някои отношения на сърбохърватския, се различава съвсем ясно от всички останали славянски езици по два характерни белега: той е загубил почти напълно някогашното си склонение, така добре запазено в другите езици от същата езикова група, и притежава определителен член, който се поставя в края на думата, както правят това и два нему съседни неславянски езика – румънският и албанският. А тези две особености могат да се открият, изразени съвсем ясно, и във всички македонски диалекти. Изчезването на склоненията е засегнало дори сръбските говори в областта в непосредствено съседство със Стара Сърбия (Прищина, Призрен) и в югоизточната част на някогашното кралство, макар че това явление е напълно чуждо на сърбохърватския език, който, напротив, е съхранил със забележителна точност седемте падежа на славянското склонение.

А що се отнася до определителния член, той се среща не само навсякъде в Македония, но е получил изключително развитие тъкмо в областите, съседни на сръбските. Така например, докато в България и в Източна Македония „селото“ се нарича само „село-то“, в областта на Прилеп и в санджака на Дибра (Дебър) може да се каже „село-то“, „село-во“, „село-но“, според това, дали се касае за някакво село въобще или за близко или далечно село. Същата особеност съществува, макар и по-слабо изразена, в областта Полог (Тетово, Гостивар), чийто диалект е бил изследван от руския професор Селишчев. Не може да се каже, че тук се касае за българско книжовно влияние, пренесено чрез училищата, защото всички говори в България с изключение на някои области в Родопите притежават определителен член само с „т“ и, от друга страна, отделянето от сръбския е твърде ясно, тъй като той не познава нищо подобно.

Използуването на съкратени лични местоимения, подобно на me, te (ме, те) във френския, съвпада също така с всеобщата употреба на такава форма в българския език.

При глаголите инфинитивът е напълно изчезнал, както в източнобългарския говор, докато в сръбския език употребата му, макар и ограничена, все пак се е съхранила.

Бъдещето време в двата главни южнославянски езика се образува посредством една съкратена форма на глагола искам, но докато в сръбския спомагателният глагол се спряга, като се поставя след, а понякога и пред инфинитива на главния глагол, в българския език спомагателният глагол се е превърнал в неизменяема частица, която предшествува главния глагол, спряган по формите на сегашно време. Впрочем този вид бъдеще време е чисто балкански, защото се среща в албанския, в македоно-румънския и в новогръцкия. Всички македонски диалекти употребяват българската форма на бъдеще време.

Тоничното ударение, което наистина се мени според диалектите, е много различно от сръбското, което се характеризира с модулации, чужди на македонския. Много диалекти имат постоянно ударение било на предпоследната сричка, било на третата от края на думата.

Биха могли да се цитират и други фонетични или морфологични особености. От всичко това следва изводът, че всички македонски диалекти имат ясно изразен български характер, нещо, което не могат да променят някои фонетични или речникови белези, близки до сръбския, повечето от които имат спорадичен характер и дори някои от тях се срещат в говорите в Западна България, като например палаталното к, което често пъти замества българското cht (щ) и което е аналогично, но не и идентично с един сръбски звук. Вокализацията на л след гласна се среща например в думата бугарин – българин, която много македонци употребяват вместо българин; тя се среща също така и в названието на град Кукуш вместо Кълкиш. Кой би могъл да си помисли, че този град, впрочем много отдалечен от сръбските области, който бе пламенно огнище на българското родолюбие, средище на Българската католическа църква, две особености, заради които бе напълно разрушен от гръцката армия през Втората балканска война, кой би си помислил, казахме, че този град би имал нещо сръбско.

Тези сърбизми се обясняват понякога и със съседството, но в повечето случаи с влиянието на сръбското владичество през XIV в. в епохата на Душан и приемниците му. Това временно господство като всички владичества, установили се през средните и следващите векове в Европа, не е могло да промени националния облик на народите, но е оставило естествено известни следи в езика им.

Впрочем трябва да се съди от целостта на лингвистичните факти, а не от отделни особености. Кой би помислил например да причисли беарнеския и гасконския диалект към испанския език само защото и двата притежават странната склонност да заменят началното h (х) с f (ф) и могат ли да се обявят за български южните и югоизточните сръбски говори, които повече или по-малко са загубили падежните си окончания.

По този повод можем да споменем като много характерен случая с говора в Кулакия, на запад от Солун, изследван напоследък от Андре Мазон в неговите лекции в Колеж дьо Франс на основата на един превод на евангелието, направен с голяма точност от един свещеник от това село и написан с гръцки букви, нещо, което заедно с неправилностите в езика в граматично отношение изключва всякаква възможност за книжовно влияние. А в този превод се срещат някои сърбизми, докато всички останали особености на диалекта, фонетика, морфология, синтаксис, са по същество български и дори понякога, например що се отнася до опростяването на окончанията, отиват по-далеч и от самия български литературен език.

Б. НАЦИОНАЛНОТО СЪЗНАНИЕ

Но много по-важно от езика е националното чувство, съзнанието на народите. А в това отношение от момента, от който това съзнание се пробужда в балканските славяни, сиреч от началото на XIX в., ние виждаме постоянно как македонците действуват заедно със сънародниците си от Дунавска България и Тракия.

От 1814 г. насам македонци от Кичево, Тетово и Дойран издават книги на простонароден български език. През 1838 г. един жител на Дойран открива в Солун българска печатница.

През 1810 г., поддържано от общината на жителите във Велес, се открива българско училище, изпреварило с 25 години създаването на първото училище в Източна България през 1835 г. в Габрово и ръководено от македонец, Неофит Рилски, от Разлог. А в Щип е съществувало още по-старо българско училище.

В Солун българските занаятчийски сдружения основават през 1833 г. училище, което наистина просъществувало много малко време.

Известно е, че българското национално възраждане е било най-вече интелектуално. Борбата се е водела посредством книгата и училището и много по-късно, към 1860 г., се е прибягнало и до оръжието.

И затова първите удари бяха насочени не срещу турските власти, а против гръцкото духовенство, което съгласно с привилегиите, дадени на патриаршията от Мохамед Завоевателя, имало власт, която се простирала над всички вярващи от Православната църква, смятани без оглед на националност и език за членове на гръцката нация (Рум миллети). А тази борба бе особено ожесточена в Македония и в Тракия, защото гръцкото влияние там беше по-силно, особено в градовете, повече или по-малко погърчени.

След 1830 г. жителите на Скопие (Юскюб) настояваха, безуспешно наистина, гръцкият митрополит да бъде сменен с български духовник.

В едно изследване, поместено в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ на българското Министерство на просвещението (т. XIII), намираме описание на усилията, положени от населението на Охрид за въвеждане на българско обучение в училищата, а след това за назначаването на български владика.

Като четем това описание, не можем да не бъдем поразени от народния, локален и спонтанен характер на това движение, което се проявява още през 1848 г., 22 години преди учредяването на Екзархията и 30 години преди обявяването на българската независимост.

По това време Димитър Миладинов, учител в едно от гръцките училища в този град – в онези години нямало други, – започнал да използува българския, майчин език на учениците си, за да им обяснява уроците, които се преподавали на чужд за тях език. Той скоро бил принуден да напусне града, но по-късно, през 1858 г., един прост занаятчия, самарджията Никола Мустрев, открил в бащината си къща вечерно училище, където не само учениците от гръцките училища, но и работници, дюкянджии, на възраст понякога между 20 и 30 години, идвали да се учат да четат и пишат на български. Те отивали там, казва един техен съвременник „като овце на сол“. Импровизираният преподавател бил получил образованието си от един свой роднина, монах в близкия манастир, при когото бил прекарал част от младежките си години. Една година по-късно поради доносничеството на гъркофилите тайното училище било закрито, а учителят и баща му – задържани в продължение на няколко дни.

Но скоро след това, през 1860 г., в едно от предградията на Охрид било открито ново българско училище, този път не тайно, което се помещавало в сграда, построена специално за него с даренията и дори с труда на самите жители. Още през първата година то наброявало вече 200 ученици и просъществувало въпреки интригите на гъркоманите. А в това време религиозният въпрос, или по-точно владишкият въпрос, дошъл на дневен ред вследствие смъртта на гръцкия охридски митрополит на 25 декември 1859 г.

Жителите на града и епархията незабавно изпратили до патриарха прошение, с което искали на опразнения владишки престол да бъде назначен български духовник. Въпреки подкрепата на богатите български търговци, живеещи в Цариград, някои от които произхождали от Охрид, Патриаршията не се съобразила никак с прошението и назначила владиката Мелетий за митрополит; Мелетий преди това бил протосингел на Охридската епархия и бил оставил твърде лоши спомени у хората.

Това назначение предизвикало между гръцкия митрополит и българите от епархията му остра борба, която завършила чак с учредяването на Екзархията и възкачването на митрополитския престол на български духовник. След като не получили нищо от Патриаршията, жителите на Охрид се обърнали към Високата Порта, изисквайки между другото и възстановяването на автономното архиепископство, незаконно премахнато от Патриаршията през 1767 г.

Подобни премеждия бележат възникването и развитието на българското образователно дело в Монастир [Битоля], където първото българско училище било открито през 1863 г., а през 1869 г. – и девическо училище и където, още по-важно обстоятелство, още през 1868 г. българите успели да получат и задържат една църква за себе си. Тези успехи са още по-забележителни, защото елинизмът, опрян на едно почти изцяло погърчено влашко население, многобройно и богато, е бил особено силен в този голям град в Централна Македония.

От 1800 до 1870 г. 178 български училища са били открити в македонските градове и села.

През 1859 г. станало едно събитие от много голямо значение. Жителите на Кукушката каза (околия), по същество българска, на север от Солун, за да избягнат по-сигурно гръцкото влияние, заявили, че признават върховенството на папата и се присъединяват към Римската църква. Те се приобщили към Българската католическа или Униатска църква, която току-що била създадена в Цариград, като запазила източното богослужение, славянския църковен език и традиционните правила на службата. Нека отбележим, че по това време директор на училището в Кукуш бил Димитър Миладинов, по-големият от двамата братя Миладинови, които първи събирали българските народни песни от Македония. Както по-горе видяхме, преди това той преподавал в Охрид. И двамата платили с живота си предаността си към своя народ, тъй като починали в затвора в Цариград, навярно убити.

Враждебността на Русия попречила на развитието на Българската униатска църква, която все пак просъществувала в Македония, в Тракия (Одрин) и в Цариград чак до събитията от 1913–1918 г., които принудили привържениците й да потърсят убежище в България с изключение на малък брой от тях, останали в Одрин.

Най-характерната черта на това начинание е, че то си остава по същество и изключително македоно-българско. Русия е гледала враждебно на него, а независима България още не е съществувала. Това е неопровержимо доказателство, че българското съзнание в Македония не е възникнало със създаването на Екзархията. Трябва да отбележим също така, че докато у другите източни народи, у гърците, у арменците например принадлежността към друга църква, не националната, намалява, а понякога и почти заличава националното съзнание, българските католици в Македония не отстъпвали по нищо на православните си сънародници в пламенния си патриотизъм. Самите ние лично можахме да видим много доказателства в това отношение тъкмо от членове на духовенството и дори от калугерки. Не можем да не си спомним без вълнение посещението ни в сиропиталището на сестрите Евхаристини (католици с българско богослужение) миналата година (1929) в София, изгонени от сърбите, които конфискували тяхното имущество в областта на Гевгели. Малките македонски сираци, след като приветствуваха при пристигането му стария приятел на тяхната родина, на сбогуване го поздравиха с революционния марш.

Известно е, че през 1870 г., страхувайки се, че борбата между българи и гърци може да предизвика сериозни вълнения, и виждайки, че двете страни не биха могли да стигнат до споразумение, султанът поискал да прекрати спора с един държавен акт и издал фермана от 28 февруари (12 март), с който се учредявала автономна българска Екзархия и българите се признавали за отделна нация (Булгар милети), различна от гръцката нация.

Територията на Екзархията обхващала в Македония Велешката епархия и част от Кюстендилската епархия, която се простирала далеч на запад, чак отвъд Щип. Но член 10 на фермана разрешавал и по-късното присъединяване към Екзархията на онези епархии, в които бъде установено, че две трети от християнското население е българско. Още на 15 март 1871 г. при свикването в Цариград на Народен събор, натоварен да изработи статута на Екзархията, повечето от македонските епархии, Охридската, Битолската, Скопската, Струмишката, Воденската, Неврокопската, изпратили свои делегати. Скоро след това Скопската и Охридската епархия заявили, че искат да се възползуват от разпорежданията на фермана, и през април 1872 г. се провело народно допитване под контрола на турските власти. В Скопската епархия 90 процента от християнското население се произнесло за присъединяване към Екзархията; а в Охридската епархия само четири села, от които две влашки, останали прикрепени към Патриаршията.

Като последица от това на двамата митрополити, избрани от делегатите на духовенството и вярващите в тези епархии, били връчени берата за встъпване в длъжност [на френски „летр-патант“ – отворени писма, които кралете изпращали до парламента – бел. пр.].

Тези разнообразни факти показват по абсолютно неоспорим начин, че Македония се е чувствувала българска преди учредяването на Екзархията, а не, както твърдят защитниците на сръбската или гръцката теза, че нейното създаване е определило националността на македонските славяни.

Не е безполезно да припомним, че ако борбата на българите срещу гърците се развила в църковната област и завършила с верско разцепление, то причината за това се крие в самото устройство на Османската империя, която регистрирала своите християнски поданици според църквите и ги подчинявала на църковната йерархия. В действителност между гърци и българи не съществували никакви различия в областта на догмите, традициите, религиозните правила или богослужението. Използуването в богослужението на старославянския език вместо гръцкия също не представлявало някакво разногласие, защото старославянският език е бил вече в употреба в руската и сръбската църква, свързани с Вселенската църква в Цариград, и също в славянските манастири на Атонския полуостров. Движението, което доведе до създаването на Екзархията и до разцеплението между българската и гръцката църква, беше изключително национално движение и присъединявайки се към него, македонските славяни утвърждаваха българския си народностен характер.

В. ЧУЖДИ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Всички западни пътешественици и писатели, Пуквил, Ами Буе, Гризебах, Льожан, Хан, Дозон и др., са определили македонските славяни като българи. Доста многобройните етнографски карти, издадени през XIX в., и по-специално картите на Льожан и на Киперт дават същото означение.

Срещат се дори сръбски учени и писатели, които признават българския народностен характер на македонците; такъв е например Вук Стефанович Караджич, създателят на съвременния литературен сръбски език. През 1860 г. Стефан Веркович е издал в Белград сборник от „Народни песни на македонските българи“. Същият автор е дал и една статистика за Македония, където сочи славяните в тази област като българи.

Българските народни песни, събрани от братя Миладинови от Струга, са били издадени в Загреб през 1861 г. със средства на големия хърватски родолюбец монсеньор Щросмайер.

Наскоро починалият хърватски учен-лингвист Ягич, считан с право за най-добрия от съвременните слависти, признава също без никакво колебание българския народностен характер на Македония и македонците. Цяла поредица от писма, изпратени от него до българския професор г. Милетич и публикувани с факсимиле в „Македонски преглед“, год. 2, кн. 3, съдържат многобройни пасажи, където чувствата на изтъкнатия хърватски професор са ясно изразени. Той не само засвидетелствува своята симпатия към македонските въстаници и техните водачи, но, като разглежда с г. Милетич въпроса за издаването на една Славянска енциклопедия, която Санкт-Петербургската академия възнамерявала да публикува (1904), Ягич причислява македонските диалекти към българските и добавя: „Струва ми се, че достатъчно ясно посочих мястото на македонските говори със самия факт, че ги поставих под заглавието „български език“.

В друго свое писмо той казва: „Бъдете уверен, че в Санкт-Петерсбург ще защищавам горещо българските интереси в Македония.“

Другаде той се обявява съвсем ясно срещу теорията на Цвиич, професор в Белградския университет, за неопределената националност на македонците, а така също и срещу теориите на г. Белич, тоже професор в Белград, който според думите на Ягич изнасилва науката, като говори за три диалекта: сръбски, македонски, български, от чието смесване са възникнали сръбско-македонските и македоно-българските говори. (Френският превод на този труд бе издаден в отделна брошура.)

Вече споменахме за труда на един гръцки автор, г. С. Евелпидис, който признава за българи македонските славяни в Югославия и Гърция.

И тъй мненията на гърците, чехите (Нидерле, Сис) и хърватите съвпадат – те признават славяните в Македония за българи.

Дори самият г. Цвиич, един от най-разпалените поддръжници на сърбизма на македонските славяни, не причислява последните към същинските сърби. Като различава четири типа у южнославянските народи (включително и българите), той причислява сърбите към динарическия тип, а македонците към централния тип, в който включва също така и шопите от Софийска област и западните българи чак до Искър.

Душевните особености, които той приписва на този тип (стр. 390), са точно тези на българите. (Jovan Cvijic, La Peninsiile balkaniqiie, Paris, Armand Colin, 1918.)

Можахме също така да забележим, че в многобройните трудове, издадени през периода между 1890 г. и 1912 г. от френски, английски, немски и австрийски автори, някои от тях вземат страната на гърците, а други – страната на българите, но никой не отдава никакво значение на сърбите като коренни жители на Македония.

През време на нашия престой в Македония за преустройството на жандармерията (1904–1909) като член на генералния-щаб на генерал Дегиоргис, началник на реорганизацията, ние бяхме в пряка връзка с османските офицери и чиновници, а също така и с офицери от различни европейски мисии. За всички - ще отбележим изрично италианските офицери, които поради положението си можеха из основи да се запознаят с въпроса, тъй като бяха натоварени да отговарят за санджака на Монастир [Битоля] – за всички, повтаряме, турци и европейци, българският народностен характер на мнозинството от населението беше признат като безспорна истина. Известно колебание се породи у австрийците – това само по себе си е любопитно, – които реорганизираха Скопския санджак, граничещ със сръбски области, и които очевидно с политически умисъл счетоха за полезно да не разделят етнографски тази област от Косовския вилает, населен главно със сърби с голям примес от албанци.

Заедно с тези лични доказателства бихме могли да цитираме официални документи от най-голяма важност.

През 1876 г. като последица от българското въстание в Родопите и планетата в Батак, Перущица и Клисура, останали при потушаването на бунта от турските войски и башибозуците и които великият старец, Гладстон, изобличил под названието „Жестокостите в България“, на 23 декември в Цариград била открита конференция на посланиците. Известно е, че тя не дала никакви резултати. И все пак интересно е поне като доказателство да припомним изработения от тази конференция проект за административна реорганизация на част от Европейска Турция.

Приложението С към протокола на първото заседание предвиждаше под наименованието „България“ създаването на два вилаета (генерални губернаторства) с главни градове респ. Търново и София. Първият обхващаше Дунавска България на изток от Вит и Северна Тракия до и включително Мустафапаша [Свиленград] и Къркклисе [Лозенград]. Вторият вилает обхващаше Западна България с Видин, Оряхово, Враца, Самоков, София и цяла Северна и Централна Македония, санджаците Скопски, Битолски (без южния му край), северната част на Сереския санджак (с Мелник, Демир Хисар, Неврокоп), Велешката, Струмишката и Тиквешката каза от Солунския санджак и Костур от Корченския санджак.

Като поставяше тези околии заедно с околиите в Западна България в една и съща провинция с център София, конференцията, която целяла да удовлетвори исканията на християнските националности, очевидно приемаше, че жителите на споменатите околии са българи, най-малкото в огромното си болшинство. А сред членовете на конференцията личат и посланиците на Австрия и Русия, положително много добре осведомени за етнографското положение в Турция. На Берлинския конгрес руският делегат граф Шувалов на няколко пъти в заседанията от 19 и 22 юни е заявил, че границите, очертани от Цариградската конференция, съответствували на етнографското положение на българската нация, че те се основавали на принципа на мнозинството от населението.

Един от членовете на проекта за двата вилаета гласи, че местният език ще се използува наравно с турския в администрацията и съдилищата, и добавя: в околиите, където използуването на гръцкия език е всеобщо, местните власти също могат да го използуват. Под местен език очевидно се е разбирало един единствен език, иначе изричното споменаване за гръцкия език не би било необходимо и този език не би могъл да бъде друг освен българския, вече до известна степен възприет при управлението на Мидхад паша в Дунавския вилает, който обхващал по-голямата част от двата проектирани вилаета.

По този начин през 1876 г. дипломацията на Великите сили категорично признавала българския народностен характер на по-голямата част от Македония. Четиринадесет месеца по-късно, на 19 февруари – 3 март 1878 г., предварителните преговори в Сан Стефано потвърдиха, като малко ги разшириха, границите на българската нация. Тези именно граници на Сан-Стефанска България оттогава представляват неизменният национален идеал на всички българи.

Територията на новото Българско княжество се простирала в Тракия чак до Еркене, така че да се включат и Къркклисе [Лозенград] и Люле Бургас, като оставяла Одрин на Турция, после, като достигала Родопите, границата се спускала до брега на Егейско море при Буругьол, на изток от Места. Крайбрежието ставало българско чак до Орфанския залив, като по този начин осигурявало на българската държава излаз на Егейско море с пристанище Кавала. Извън границата оставал Халкидическият полуостров, където се намира Света Гора, и град Солун, но тя отново опирала до брега на запад от този град, след това продължавала от изток на запад и обхващала Костур и Корча, изкачвала се на север, малко на запад от Охридското езеро, следвала известно време Дрин и достигала Шар планина и Черна гора (Скопска Черна гора – бел. пр.), естествени граници между сръбското и българското население.

Без съмнение положенията на Сан-Стефанския договор могат да се подложат на критика. Границите на Велика България включваха на юг и югозапад няколко области, в които мнозинството от населението е било гръцко или албанско, а да не говорим за турците и власите, които, намирайки се навътре в територията на новата държава, не са могли да бъдат отделени. Днес, когато разглеждаме границите, очертани през 1919 г. от победителите в Европейската война в полза на техните протежета от Централна или Източна Европа, трудно бихме могли да обвиним авторите на Сан-Стефанския договор в преувеличение или несправедливост.

Известно е, че Берлинският конгрес коренно измени Сан-Стефанския и раздели на три дяла Велика България; последният от тези дялове, Македония, бе отново върната под пряката власт на султана с обещание, съдържащо се в член 23, за административни реформи, основани върху устави, съобразени с местните нужди и подобни на уставите, действуващи от 1868 г. в Крит. Предложенията относно тези устави трябваше да бъдат представени на Международната комисия, натоварена да изработи Органическия устав на Източна Румелия. Тъй като проектът, предложен от Високата Порта, не отговаряше на предвидените условия, Комисията на свой ред изработи друг проект. В действителност нито единият, нито другият не влязоха в сила, но интересно е да се припомни отношението на членовете на Европейската комисия при тяхното разглеждане. Една статия, публикувана в софийския вестник „Слово“ и подписана от г. С. Радев през октомври 1926 г., ни разкрива това отношение и по-специално във връзка с Македония.

Комисията се събрала в Цариград на 27 юни 1880 г. на официозно заседание, за да могат европейските делегати да се разберат предварително без присъствието на турския делегат.

По-точно трябвало да се реши дали да се създадат нови териториални области с етнически характер или да се запазят старите вилаети.

Още в началото руският делегат Хитрово предложил да се учредят национални провинции и за всяка една от тях да се предвиди специален статут. Английският и германският делегат, Фицморис и Брауншвайг, го подкрепили. Обратното, австрийският делегат Косйек бил получил инструкции да се противопоставя на всяка цена на образуването на македонска територия, защото във Виена добре знаели, че по силата на обстоятелствата една такава територия би станала българска. През време на станалите разисквания, понякога твърде оживени, Хитрово, защищавайки необходимостта от територии, включващи еднородно население, заговорил и за Македония и дал да се разбере, че неговото правителство цели образуването на една българска провинция; по-точно той заявил, че е необходимо да се даде на българите от тази област едно приспособено към техните изисквания административно устройство, за да не се стремят да гравитират към независима България.

Но той не бил подкрепен; Козйек отбелязал, че комисията била натоварена да внесе реформи в съществуващите провинции, а не да създава нови области и че впрочем Македония не била дори географско понятие, а само едно старо наименование. Фицморис се ограничил да предложи да се изрази желание за ново очертаване на пределите на вилаетите, основано на етнографския принцип. Френският делегат Обаре обърнал внимание на опасността турските делегати да се оттеглят от комисията при представянето на подобен проект. Благодарение на тези различия австрийският делегат в крайна сметка успял да отклони предложението на Хитрово.

А сега ще видим как самите сърби и гърци установяват в разни дипломатически документи преобладаващия характер на населението в Македония.

Когато грешките на младотурците, заслепени от тесногръдия си национализъм, принудили християнските народи на Балканския полуостров да се споразумеят, за да се справят с общата опасност, българските политически дейци, когато разглеждали условията за сътрудничество със сърбите и гърците, поискали най-напред да се предвиди създаването на една автономна Македония. Те смятали, че това е единственият начин да се поддържа разбирателството между бъдещите съюзници и впоследствие събитията доказаха, че са имали право. Но съседите не били на това мнение, защото добре знаели, без да го признават, че надмощието на българите в Македония е толкова голямо, че почти неизбежно, оставена сама на себе си, тази страна би се стремяла да се съедини с България, както някога Източна Румелия. И тъй наложило се в споразумението със Сърбия да се предвиди една евентуална подялба на териториите, които съюзниците разчитали, че ще завладеят. С Гърция не били сключени подобни териториални условия.

Тайното приложение към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, подписано в София на 29 февруари 1912 г., съдържа в член 2 следните разпореждания: „Що се отнася до територията, включена между Шар, Родопите, Егейско море и Охридското езеро – сиреч по-точно Македония, – ако двете страни се убедят, че организирането й в отделна автономна провинция е невъзможно с оглед общите интереси на българския и сръбския народ или по други причини от вътрешен и външен характер, с тази територия ще се постъпи съгласно по-долните разпореждания:

„Сърбия се задължава да не предявява никакви претенции спрямо териториите, разположени отвъд очертаната на тук приложената карта линия, която започва от връх Голем (на север от Крива Паланка) на турско-българската граница и продължава, общо взето, на югозапад до Охридското езеро.

България се задължава да приеме тази граница, ако Н. В. императорът на Русия, който ще бъде помолен да бъде върховен арбитър по този въпрос, се произнесе благоприятно за тази линия.

От само себе си се разбира, че двете договорящи страни се задължават да приемат като окончателна граница линията, която Н. В. императорът на Русия в горепосочените граници ще счете, че отговаря най-добре на правата и интересите на двете страни.“

В текста на договора е дадено подробно очертанието на споменатата линия; достатъчно ще бъде да се припомни, че зоната, разположена отсам тази линия и наречена спорна зона, обхващала Куманово, Скопие, Кичево, Дебър, Струга, но Крива Паланка, Кочани, Велес, Прилеп, Монастир (Битоля), Ресен, Охрид се намирали отвъд тази линия, в зоната, спрямо която Сърбия се задължавала да не предявява никакви претенции и която не попадала под арбитража на император Николай II. Така че сръбските делегати признавали, че тази част се падала с пълно право на България, и се ограничавали да поставят под арбитража на руския владетел само претенциите си спрямо спорната зона.

Нека отбележим също така, че след съвместно извоюваната победа, за която българската армия неоспоримо имала най-голям дял, тъй като срещу нея били хвърлени главните турски сили, сърбите отказали да се съобразят с тайния договор от 29 февруари – което и станало причина за войната между съюзниците, – те изтъкнали като мотиви отказа на Великите сили за едно разширение към Албания, а също така и военни доводи за използуването на силите от едната и от другата страна, но не споменали нищо за етнографското положение.

Ще припомним също така конвенцията, подписана в Ньой на 27 ноември 1919 г. между България и Гърция, според която високодоговорящите страни признават на своите поданици, принадлежащи към малцинствата по народност, вяра или език, правото да емигрират свободно в съответните им страни. Малцинството, говорещо български език, за което тази конвенция се отнася, не би могло да бъде друго освен само македонците, защото Западна Тракия, която Ньойският договор предаваше на главните съюзнически и на присъединилите се към тях сили, бе дадена на Гърция едва чрез Севърския договор на 10 август 1920 г.

Струва ни се, че всички тези разнообразни документи утвърждават по неоспорим начин българския народностен характер на македонските славяни. Така че сърбите просто насила претендират, единствени срещу цялото световно обществено мнение, че на територията на югославската държава не съществува българско национално малцинство.

Нека видим сега как е проявявало чувствата си от 1878 г. насам самото македонско население.

Г. ОТНОШЕНИЕТО НА МАКЕДОНЦИТЕ ОТ БЕРЛИНСКИЯ ДОГОВОР НАСАМ

След Берлинския договор македонците, които за кратко време се надявали да се съберат със своите едноплеменни братя в една свободна държава, изживели горчиво разочарование. Те нямали никакво доверие в реформите, обещани с член 23, и наистина вместо провъзгласените преобразования те били свидетели на едно още по-голямо нарастване на бруталността на турските власти, които като противодействие били благосклонно разположени към гърците.

А в това време Княжество България и Източна Румелия се устройвали, развивали свободно политическите и културните си институции, благоустроявали градовете си, поставяли основи на индустриите си. Както предвиждал руският делегат Хитрово, през 1880 г. жителите на провинциите, поставени под прякото управление на Турция, започнали да „гравитират към независимата България“.

Именно от това време започва да се очертава емиграционното движение от Турция и особено от Македония към България, движение, което не престава и до наши дни и което в известни периоди поради събитията се е засилвало.

Разрастването на София, която от малък полутурски град се превърна в хубав европейски център, привлече голям брой македонци, работници, занаятчии, търговци, интелектуалци, които съставляват значителна част от населението на новата българска столица.

По този начин между Княжеството и Македония се установили много оживени връзки и безспорно, и впрочем съвсем естествено е, че наличието на една свободна България е улеснило развитието на българските учебни заведения в Турция. А на онези, които биха искали да направят извода, че тези учебни заведения са имали изкуствен характер и били създадени от Княжеството или Екзархията, ние ще отговорим: А как е станало тъй, че Сърбия, автономна от 1830 г., независима от 1878 г. и окуражавана от Австрия – официалните документи доказват това – е постигнала въпреки пропагандата си незначителни резултати, и то в много ограничен район тогава, когато не е имало нито Екзархия, нито българско Княжество? Необходимо е било значи да има благоприятна почва за развитие, та българската пропаганда, нападана от турци, гърци и сърби, да завоюва такива блестящи успехи.

Скоро след Берлинския договор в различни точки на Македония избухнали бунтове, а именно в Прилеп и Охрид през 1880 г. След това, докъм 1890 г., страната била сравнително спокойна и църковните и учебните заведения получили значително развитие.

Справедливо е да признаем, че турското правителство не е било систематически тиранично. По националните и религиозните въпроси дори е проявявало голяма търпимост, която в същност може би е била само безразличие и пренебрежение. Така или иначе, но то не е принуждавало християните да се наричат турци. Признавало е официално гръцката, българската, арменската, халдейската и други нации (милет). Оставяло е немюсюлманските си поданици да говорят и се учат свободно на своя език и да изповядат вярата си. Главният му недостатък е бил нехайството, административната небрежност, нечестността на чиновниците, принудени, за да преживяват, да си допълват чрез злоупотреби, бакшиши, изнудване на жителите недостига от жалките си и много нередовно изплащани заплати.

Нищо не било направено, за да се подобри положението на страната и на жителите й; не се строели нито пътища, нито мостове, а съществуващите не били поддържани. Частните инициативи също не били подкрепяни, напротив, пречело им се, като им се създавали всевъзможни спънки и притеснителни формалности.

Равнодушието на висшите служители улеснявало подтисничеството на низшето чиновничество; събирането на данъците, особено на десятъка, възлагането на частни лица, създавало поводи за справедливи оплаквания.

По-голямата част от земята принадлежала на бейовете, едри турски собственици, които я давали под наем на местни изполичари. Освен своята част от реколтата собствениците налагали на изполичарите произволни тегоби, безплатна работа (ангария), които селяните християни били принудени да вършат в неделни и празнични дни. Освен това турските чиновници на драго сърце прилагали максимата: „Разделяй и владей“. Тъй като в Македония българите представлявали най-силният и следователно най-опасният елемент, обикновено властите поддържали гърците, на които се разрешавали най-различни изяви, строго забранени за българите. Понякога отнемали от тях църквите или училищата им, за да ги дадат на противниците им; позволявали на гръцките свещеници да изземват старославянските богослужебни книги от църквите в българските села. Случвало се е чети от андарти (гръцки комитаджии) да си сътрудничат с турските войски срещу българските чети.

Тъй като с бързото развитие на учебното дело образованият елемент сред македонското население ставал все по-многоброен, възникнала идеята за въоръжена борба за подобряване положението на страната и през 1803 г. била създадена Вътрешната македоно-одринска революционна организация. И действително в тракийските околии (Одринския вилает) в съседство с българската граница, част от които били включени в Сан-Стефанска България, живеело доста гъсто българско население, което споделяло съдбата и въжделенията на своите братя от Македония.

Създателите на Вътрешната организация, както героите от българските въстания преди 1877 г., били повече интелектуалци; някои от тях били учители, мнозина завършили в България учението си, започнато в училищата в Македония. Тази организация била действително забележителна. Опираща се на симпатията на местните жители, тя успяла да изгради мрежа от привърженици, която покривала цялата страна, разделена на райони и поставена под командуването на един водач. Въоръжени чети съставлявали нейната най-активна част, подпомагани при нужда от селско опълчение, чиито членове били привидно миролюбиви селяни, а в същност криели оръжието си. Редовни куриери пренасяли кореспонденцията. Натоварените през 1904 г. европейски офицери с реорганизацията на османската жандармерия в Македония констатирали, че някои райони са напълно подчинени на Вътрешната организация, която дори била създала в тях съдилища, към които местните жители се обръщали, пренебрегвайки турското правосъдие. Организацията бе успяла да премахне също така и общоприетото разбойничество, срещу което турските власти се оказали безсилни.

Вътрешната организация съумяла да изгради в „Трите вилаета“ една тайна македонска държава, много добре устроена и с всички необходими органи.

Политическото положение на Османската империя при царуването на Абдул Хамид не позволявало никаква легална борба. Трябвало да се прибегне до революционни средства – акции на въоръжените чети и дори терористични атентати с динамит.

Целта на Вътрешната организация била автономията на Македония. „Македония за македонците“ бил нейният девиз. Ето защо нейните водачи се обърнали с призив към всички жители без разлика на националност. При някои обстоятелства те получили подкрепа от небългарски македонци, по-точно от власите.

Същевременно организацията се стремяла да повдигне духа на поробеното население, да поддържа в него националното съзнание, да го защищава от своеволията на властите и несправедливите изисквания на бейовете.

Няма да се спираме на борбата, често пъти героична, на комитаджиите срещу турските войски от 1894 г. чак до голямото Илинденско въстание. Според един доклад на Вътрешната организация от 1898 до 1903 г. са станали 132 сблъсквания, в които са участвували общо 4262 въстаници и 74 235 турски войници, като 513 комитаджии и 4373 турски войници са били убити и ранени.

През пролетта на 1903 г. били извършени няколко атентата с цел да се привлече вниманието на Европа, като се засегнат нейните интереси. Най-напред на 28 април на френския пътнически кораб „Гуадалкивир“, който бил току-що напуснал Солунското пристанище, избухнала адска машина; на следния ден, на 29, била взривена Отоманската банка в Солун чрез удивителното прокопаване на тунел, направен, както разправят, със забележително търпение и в пълна тайна в продължение на повече от година.

Разбира се, не можем да одобрим подобни атентати, които неизбежно ще причинят жертви сред хора, нямащи нищо общо със спора и дори може би съчувствуващи на каузата на извършителите им. Но наистина принудени сме да отбележим, че исканият резултат е бил постигнат, поне отчасти, защото именно след тези събития, развълнували Европа, Великите сили се решиха да се намесят, а споразуменията в Мюрцщег определиха условията на тази намеса.

Междувременно бе избухнало голямото Илинденско въстание, истинска македонска епопея, което започна на празника на Св. Илия (20 юли – 2 август 1903г.) и обхвана целия Мокастирски (Битолски) санджак, а в останалата част на страната се проведоха акции с по-малко значение. В Тракия, в Лозенградския (Къркклисе) санджак, бунтът започна чак на 18 август, но се разрази много стихийно.

Борбата продължи чак до края на септември – водиха се 239 сражения, от които 150 в Монастирския санджак; в сраженията взеха участие 26 000 бунтовници и 350 000 турски войници.

Макар че Вътрешната организация продължаваше да заявява, че цели автономията на Македония, а не присъединението й към България, борбата имаше български национален характер, който никой не би помислил да постави под съмнение. Нейните водачи бяха учили в български училища, понякога в самата България, и използуваха само българския език; българските учители и попове бяха нейни дейци; четите й се биеха при случай и със сръбските чети, така както и с гръцките.

Изказаното преди известно време от някои видни сръбски личности твърдение, че илинденските бунтовници били защитници на сръбската идея, е не по-малка фантазия от стремежа на някои историци да превърнат българския цар Самуил, победен от император Василий II Българоубиец, в сръбски владетел или от опитите на други, които претендират, че Охридската митрополия е била част от Сръбската средновековна църква, макар че тези, които са възглавявали тази митрополия, дори когато са били гърци, са се наричали архиепископи на цяла България.

Всички значителни бунтовнически движения в Македония и потушаването им, което следвало, предизвиквали нови изселвания на християните, които търсели винаги убежище в България. Тези масови бягства започнали дори да се превръщат в тежест за Княжеството, чието правителство се видяло принудено на няколко пъти да влиза в преговори с Високата Порта, за да издействува да се разреши на бежанците да се завърнат по домашните си огнища.

Тази неизменност на македонската емиграция към България – макар че в някои области тя би могла да се насочи по-естествено и по-лесно към Сърбия – показва до каква степен българското национално съзнание било развито у македонците. За тях без никакво колебание България е майката-родина, гостоприемното убежище. И ние действително ще видим, че свободна България е оказвала щедро гостоприемство на македонците, и то до такава степен, че в крайна сметка те са оказвали понякога много голямо влияние върху нейния обществен и политически живот.

Младотурската революция от 1908г. като с магическа пръчка изведнъж възстанови спокойствието в Македония. Четите сложиха оръжие, а водачите им слязоха в Солун, където се побратимиха с турските офицери.

Българите, проявявайки доверие към членовете на Комитета за единение и напредък, който обещавал равенство, свобода и справедливост, бяха готови да сътрудничат за установяването на новия режим. Революционните комитети се превърнаха в български конституционни клубове. При реакционния преврат на Абдул Хамид през април 1909 г. един легион от български доброволци се присъедини към армията на Махмуд Шевкет и влезе заедно с нея в Цариград. Когато, заплашени от разбунтувалите се войници, либералният кабинет и председателят на Камарата се видели принудени да подадат оставка, Панчо Дорев, български депутат от Монастир, единствен протестирал против насилието, извършено над народните представители.

Ала илюзиите не продължили дълго. Когато свалянето на Абдул Хамид и възкачването на престола на кроткия и честен, но неспособен Мехмед V предало цялата власт в ръцете на партията Единение и Напредък, водачите й разкрили истинските си замисли и започнали политика на турцизиране, в резултат на която християнските националности и дори мюсюлманите нетурци трябвало да бъдат лишени от правата, признати им от предишния режим. Известно е, че тази заплаха предизвиква обединяването на съперничещите си дотогава народи, което доведе до създаването на Балканския съюз през 1912 г. и до войната през 1912–1913 г.

В рамките на това изследване не влиза разглеждането на развоя на тази война, нито пък – за кой ли път! – търсенето на причините на злополучния конфликт, който избухна между съюзниците през юни 1913 г. и лиши България от почти цялата печалба от тази война, в която тя бе изпълнила най-тежката задача: да се противопостави победоносно на главните сили – получаващи непрекъснато подкрепления – от Османската империя; война, в която тя бе понесла най-големите жертви.

Македонците трябвало да теглят и последствията от този конфликт, за възникването на който при това те нямали никаква вина. Голям брой от тях, които са се намирали в България или били успели да отидат там при избухването на войната, се включили в дружините на македонското опълчение, които действували заедно с българските войски и се отличили при разни случаи. Други пък се сражавали като четници.

Страната им според Букурещкия договор (10 август 1913 г.) била поделена между трите воюващи страни, България, която се била за освобождението на Македония, вземала най-малката част, включваща само 240 000 жители, високите долини на Места, Струма и Струмишкото поле, без нито един голям град или особено богата област.

Гърция, крайно облагодетелствувана, получила най-гъсто населената част– 1 216 000 жители – заедно с най-големия град Солун, втория по величина град в Европейска Турция, освен това пристанището Кавала и две богати полета – Серското и Солунското.

Сърбия се сдобила също със значителен дял – 860 000 жители и градовете Скопие и Монастир (Битоля), хубавото Пелагонийско поле и Охридското и Преспанското езеро.

Македонските българи, които се бяха били преди това както срещу гърците и сърбите, така и срещу турците, само сменили едно робство с друго и скоро трябваше да се убедят, че и новите господари, без съмнение не толкова равнодушни и нехайни като предишните, били по-взискателни и по-малко толерантни дори от тях.

Когато избухна Европейската война, България все още тръпнеше от унижението, наложено й от Букурещкия договор. Народът винаги мислеше за Македония, която бе толкова близо до окончателното си освобождение. И все пак, уморен от продължителната борба, която в крайна сметка му бе донесла само разочарования, той нямаше желание да започне отново. Въвлечен бе в нея против волята си, и може да се каже и без негово знание, от управниците си. И ако, поставени пред свършения факт, българите се биха твърдо и храбро, то е, защото те се надяваха, че ще освободят своите македонски братя. Тази надежда ги поддържаше така, както надеждата да си възвърнат Елзас и Лотарингия въодушевяваше френските войници.

Но очакваше ги ново разочарование: Ньойският договор потвърди Букурещкия и дори по някои точки утежни условията му.

Тъй като положението на местните жители в много отношения е по-различно под гръцка и сръбска власт, ще трябва да го разгледаме поотделно във всяка от тези две държави.

Публ. в Българската история в трудовете на европейски учени. БАН. София, 1970, с. 163-183.