ДОБРИЧКАТА ЕПОПЕЯ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ 1916 ГОДИНА

Преди време народът ни отбеляза редица славни страници от борбите на българския народ и армия през Първата световна война, когато трябваше да си върнем заграбените от Сърбия, Гърция и Румъния български земи. В заграбените територии народа ни беше подложен на жестока денационализация и формен геноцид. В този геноцид съседите ни намериха подкрепа от страна на Великите сили, но най-много им съдействаше Русия, която по време на войната беше изпратила свои войски, както на Македонския, така и на Добруджанския фронт. На страната на нашите съседи-грабители воюваха още Англия, Франция и Италия. През тази война народът и армията ни показаха чудеса от храброст бранейки българските земи.

Добричката епопея е една от най-ранните български победи в самото начало на Българо-румънската война, последвана от поредица от подобни епопеи, в които нашата армия и народ нанесоха безапелационни победи над антибългарската коалиция на Румъния, Русия и Сърбия на Добруджанския фронт. С войната за освобождението на Добруджа са свързани имената на едни от най-бележитите наши пълководци – ген. Стефан Тошев, ген. Иван Колев, ген. Тодор Кантарджиев, ген. Пантелей Киселов, ген. Христо Попов, кап. Теодосий Даскалов и редица други.

Едни от най-хубавите страници, посветени на войната за освобождението на Добруджа и на Добричката епопея са спомените на ген. Тодор Кантарджиев и на командващия Трета армия ген. Стефан Тошев. Не бива да пропускаме и художествената литература, като на водещо място са Патриархът на българската литература Иван Вазов, Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Владимир Мусаков и Капитан Енгезки (Никола Агънски), както и поета Любомир Бобевски.

През 1940 г. запасният подполковник (по-късно полковник) Коста Темистоклев публикува описанието на боевете за Добрич в издаваната от него библиотека с военноисторически разкази „Загинали за родината“. На Добричката епопея тук са посветени едни от най-хубавите страници в нашата военна история. Този разказ, макар и неподписан е вероятно от подполк. К. Темистоклев.

Този разказ е включен в сборника за Добричката епопея, който предстои да излезе от печат тази година. Преди време имахте възможност да прочетете в сайта и разказите на К. Темистоклев за боевете за Тутракан и за Каймакчалан.  И в бъдеще ще печатаме и други негови разкази, публикувани на страниците на „Загинали за родината“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

БОЯТ ПРИ ДОБРИЧ

5, 6, 7 септември 1916 година

 

Септември в Добруджа е още топло лято. Слънцето сипе огън по изпръхналата пръст, жълтитe стърнища се простират до безкрайност. Горитe са пепеляво-тъмни, опрашени от вършитбата, от праха на пътищата. Полската работа е към края си.

Отвъд границата е същото небе, същото горещо слънце, същата синкава мъгла. И там жътвата е прибрана, но там е тихо, като в пустиня. Хората са се изпокрили в селата, в трепетно очакване. Не се чува глас, ни песен.

Още в края на август румънскитe постове се разшаваха. Съставът им се увеличаваше, отделни групи преминаваха границата, стреляха срещу нашитe постове. Тия редки престрелки се отекваха в широкото поле и предвещаваха близка буря.

И тя не се забави.

Често престрелката обхващаше цялата гранична линия. Румънитe опитваха почвата, искаха да разузнаят нашитe намерения, може би да ни предизвикат. Нашитe имаха заповед да не предизвикват и да стрелят само когато румънски части преминат в наша територия.

Тия престрелки бяxa особено ожесточени пред участъка на трета гранична рота, от село Крумово до Коркут. Нашата гранична стража не отговаряше. Румънитe се бояха от ненадейно нападение от посоката Варна-Добрич.

На 29 август сутринта отделни румънски постове пак започнаха безредна стрелба на линията Ново-Ботево–Крумово. Нашитe войници не отговориха и тоя път, в очакване, че стрелбата пак ще се прекрати. Но тя се засилваше и скоро взе изглед на истински бой, чието ехо достигаше на изток чак до морето. Нашитe граничари заеха окопите и също откриха огън, след което, успокоени, румънитe прекратиха огъня.

 

През нощта румънските постове наново откриха честа стрелба, по фронта от морето до шосето Варна–Добрич. Стрелбата на румънските постове продължи два часа. След полунощ румънските граничари запалиха сигналнитe вехи, което означаваше, че „противника настъпва“. Обаче, никой не мислеше да настъпва. Тия сигнали озадачиха нашитe постове. Отделни патрули опитаха да се приближат до румънските постове. Те се оказаха празни.

И тъй, стрелбата на румънските постове е била само „за кураж“.

Същият ден сутринта патрулът при село Ботево се приближи до големия жeлeзопътен мост. Друг патрул към село Чаушкьой плени четирма заблудени румънски войници, от разпита им стана явно, че румънските постове са били засилени напоследък с нови групи, поради страх от българско настъпление. Някои дори опразнили постовитe помещения и се оттеглили назад. Дали това бе станало по заповед или под натиска на страха, не можеше да се каже, във всеки случай от военно гледище това оттегляне нямаше никакъв смисъл. При това, в постоветe бяxa изоставени раници, шинели, покъщнина. Румънитe чисто и просто бяха избягали.

Оттеглянето на румънските постове, тъй неочаквано, се използва от началника на североизточния сектор, полковник Панайот Минков, който нареди да се изместят българскитe постове по-напред по височинитe южно от Екрене и Чаушкьой, като ги засили с една полурота от 8 пехотен Приморски полк.

Тия дребни събития показваха, че отвъд, в редоветe на румънитe има нещо нездраво. Очевидно те не се чувствуваха на сигурна почва, може би бояха се и за тила си, обиколени от едно враждебно население, което едва преди три години бяха заробили без война. Чувствуваха, наверно, че е настъпил деня на разплатата и бързаха да се гарантират – ако бягството може да бъде гаранция за успех.

На 30 август румънското командване, разбрало, сигурно, че от българска страна не е предприемано никакво настъпление, заповяда на своята гранична стража да заеме напуснатитe постове. Те, обаче, се оказаха заети от българитe. Срещу постоветe на трета гранична рота, която не беше настъпила, румънитe откриха честа пушечна стрелба. В участъка на втора гранична рота румънски войници се промъкнаха в село Чаушкьой и започнаха да обстрелват българскитe постове. Насрещният български пост настъпи и бързо пръсна румънските войници. При преследването им падна убит старши подофицер Димо Николов.

Селото Чаушкьой бе атакувано едновременно и от една румънска рота от 9 стрелкови полк откъм южната му страна. Българските постове оставиха противника да се приближи на 200–300 метра и, подпомогнати от 10 рота от 8 пехотен Приморски полк, с няколко залпа принудиха румъните да отстъпят в голямо безредие. След кратка почивка румънитe подновиха настъплението си срещу височината южно от Екрене, отдето по същия начин бяха отблъснати.

Война не беше обявена, а румънитe водеха истински сражения. От тяхна страна това беше необяснимо другояче, освен като опит – да огледат терена и да разузнаят  силите ни. Но това издаваше техните собствени сили и намерения.

На 31 август противникът направи безуспешни опити да завземе напуснатата от него гранична линия пред участъка на 2 погранична рота. През целия ден той обстрелва нашата гранична стража, без оглед на международни правила и закони. Може би се смяташе много силен, непобедим ?

По железопътната линия Варна–Добрич, при село Ново Ботево, големият, дълъг 80 метра и висок 10 метра мост оставаше в румънска територия. Повредата на моста правеше невъзможно движението по линията Варна–Добрич, а това, в случай на нужда, би спънало нашето настъпление. Тя не би могла да бъде използувана за нуждите на нашия военен транспорт. Командирът на 3 погранична рота поиска разрешение от началника на укрепения пункт да заеме моста. Разрешението бе дадено и поручик Стоев взе нужните мерки за действие. Той усили граничния пост, който беше най-близо до моста, с 22 войника от заставата и заповяда на началника на поста, младшия подофицер Злати Добрев, да заеме моста и да организира отбраната му. На 31 август към обед младшия подофицер Злати Добрев зае моста, без да срещна съпротива и се укрепи на отвъдната страна. И тук румъните бяха отстъпили и бяха изоставили едно истинско, здраво предмостово укрепление. Едва привечер те забелязаха грешката си и се опитаха да настъпят откъм село Богданово, за да прогонят българската охрана на моста. Те бяха допуснати да се приближат на около 500 метра и, посрещнати с вихров, унищожителен огън, бяха принудени да се оттеглят зад Ново Ботево.

През нощта противникът навярно щеше се опита да си възвърне моста, затова поручик Стоев взе нужните мерки. Той засили охраната на моста с една колоездачна полурота, от двете роти, изпратена от началника на Конната дивизия генерал-майор Колев, още на 29 август в помощ на граничната стража. Началникът на Варненския укрепен пункт от своя страна изпрати 6-а рота от 8 пехотен Приморски полк с поручик Бъчваров, който пое общото началство и организиране отбраната.

Още не съмнало добре, към граничните постове започнаха да се приближават силни румънски части и се насочиха срещу българската позиция от двете страни на моста. Както и по-рано, българите затаени чакаха врага. Те изчакаха настъпващите неприятелски вериги да се приближат до окопите и след това ги посрещнаха с ожесточен, вихрен огън. Боят кипя до пладне, когато румъните, разколебани, отстъпиха, като оставиха 14 души убити и един пленник.

Получавайки донесение за борбата около моста, началникът на Варненския укрепен пункт изпрати още една рота с две картечници за усилване на защитата на моста, а командирът на 1-ва Конна дивизия, който от близо следеше борбата, предвид важността на моста, изпрати в поддръжка един ескадрон и един картечен ескадрон от втори конен полк, под началството на ротмистър Кямилев. Тези части пристигнаха в момента, когато румънит бяxa насочили към моста цяла дружина с картечници от Балджа.

Напред се откриваше широкото поле, със слаби гънки. където се движеха пълзешком румънски вериги. В коситe лъчи на слънцето се отразяваха ножоветe на пушкитe. Ротмистър Кямилев и командирът на 11 рота от 8 пехотен Приморски полк, ескадронът, картечният ескадрон и колоездачитe – цялата отбрана, отлично организирана, стоеше на мястото си и чакаше. Противникът настъпваше с явното намерение да вземе или да разруши моста, който единствен можеше да ползва или да увреди продоволствието на българскитe части.

Румънските вериги приближаваха. Окуражаваше ги това, че срещу тях нямаше никаква стрелба. Но когато те стигнаха на стотина метра пред позицията, срещу им се изсипа ураган от пушечен и картечен огън, който ги накара да се спрат и да се огънат. Една картечница във фланг ги принуди да се дръпнат към Сараджа. Отстъпваха бежешком, най-после се спряха при Семиз Али, дето се пръснаха във верига и останаха да чакат.

Моста остана в наши ръце, цял и невредим. Веригитe бяxa изнесени напред, отбраната – организирана още по-здраво. Но защитата на моста коствуваше живота на подпоручика от шеста рота – Костов и редника Паруш Донев. Ранен бe и командира на трета колоездачна рота поручик Писков.

Тия гранични схватки предизвикани от румънитe, даваха да се разбере, че те са решили да приемат войната и че тя е вече в ход. Пред позициите отново настъпи тишина и в далечината не се виждаше друго, освен голи стърнища, безлюдни пътища и синкав прах. По белите междуселски пътеки не се мяркаше човешка душа. Във въздуха трептеше горещо мълчание, предвестник на буря.

В тия първи схватки нашите войници видяха силата и издържливостта на румънския войник.

След отблъсването на последното румънско нападение, частите от Конната дивизия получиха заповед да се приберат в дивизията, а охраната на моста се пое пак от поручик Бъчваров, с частитe, с които разполагаше.

Закрепени здраво пред моста, нашитe войници зачакаха спокойно. Гледаха с насмешка румънските усилия, подхвърляха на смях:

– Мамалигаритe вече не се виждат никакви...

– Ядоха хубав пердах...

– Домнуле, домнуле, дим да те няма...

Споменът за тринайсета година гореше, като въглен във всички сърца.

 

* * *

На първи септември командирът на Румънската деветнайсета дивизия получи съобщение, че България е обявила война на Румъния. Той реши да събере дивизията си около Добрич, като пета сборна бригада сгрупира в района Геленджик-Кабасакал-Каракурт, по шосето Добрич-Варна, със задача да отхвърли българитe към границата.

Същият ден началникът на Варненския укрепен пункт, генерал-лейтенант Кантарджиев, получи следната директива за действията в неговия район: ... „Командваните от вас войски от Варненския укрепен пункт да се подадат напред и вардят посокитe от Добрич и Балчик, като не изпускате от предвид да отбивате и десанти“ ... По телефона началник-щаба на Трета армия допълни директивата. Настъплението към Добрич трябва да се съобразява с напредването на дясното крило на армията. От инструкциите ставаше ясно, че настъплението в Добруджа ще бъде общо от Дунава до морето.

Румънската гранична стража беше отблъсната. Нашите предни постове бяха изнесени по посока на Добрич и Балчик. Затова генерал Кантарджиев заповяда частите да се утвърдят на заетите позиции и да поддържат съприкосновение с противника. Още същата вечер пристигна командира на втора бригада от четвърта Преславска дивизия, полковник Габарев, който пое командата на всички части в посоката към Добрич и даде съответните заповеди за настъпление.

Румъните, очевидно, не можеха да се примирят със загубата на моста при село Ботево, затова същия ден направиха нов опит да го заемат или разрушат. Защитниците на моста, подкрепени с още две картечници, отблъснаха румъните, които се оттеглиха панически, като оставиха двайсет и осем души убити и много ранени. Ехото на боя заглъхна едва когато противника се скри зад железопътната станция Богданово, дето, по показание на пленници имало една румънска дружина и една батарея.

Дружините от осми пехотен Приморски полк напредваха към Балчик.

Румънското командуване възлагаше големи надежди на руските войски. Една руска пехотна дивизия и няколко кавалерийски бригади се насочваха към фронта Варна-Добрич. Генерал Зайончковски получи нареждане от Румънското главно командване да разположи дивизиите си в района: Алфатар–Арабаджи–Куртбунар–Карапелит, като установи връзка с Деветнайсета пехотна дивизия при Добрич. Тоя ден обаче генерал Зайончковски не изпълни заповедта, а пристъпи към нейното изпълнение едва на трети септември. За това на втори септември българите не срещнаха нито един руски разезд.

Когато генерал Кантарджиев получи съобщението от щаба на Конната дивизия, че последната е заела Курт Бунар, той реши да настъпи по посока на Добрич, за да привлече вниманието на румънитe и да не им позволи да отделят войски за действия във флаг и тил на Конната дивизия. Българските войски, които настъпваха по шосето Варна–Добрич, когато стигнаха до 39 и километър, получиха донесение, че от дветe страни на шосето, срещу село Ай Орман, са забелязани румънски разезди, а патрулите на предната охрана забелязали в гората, североизточно от село Опанча една румънска верига, която водeла бой с наши части, напредващи откъм Семиз Али. Началникът на тия войски даде веднага заповед на една от батареите да заеме позиция и да обстреля румънската верига. В същото време три румънски роти се развърнаха в боен ред между селата Валалай и Ай Орман и една румънска батарея влезе в борба с ротата на поручик Янков, който водеше бой с два румънски ескадрона, които можа да разпръсне. Войските, командувани от капитан Панов, заеха селото Опанча и завързаха борба с многоброен противник. Боят се разгоря по цялата линия с пехотен, картечен и артилерийски огън. Натискът на нашите части стана неудържим и това се почувствува в редовете на противника.

Командирът на Деветнайсета пехотна дивизия, генерал Аргиреску, под впечатлението на удара на българската Конна дивизия върху неговата Шеста сборна бригада и на българското настъпление откъм Варна, взе решение да оттегли войските си зад линията Кара Омер-Мангалия и затова заповяда частите на дивизията да остават град Добрич и да се оттеглят.

На 4 септември нашите войски настъпиха в боен ред към Добрич. Генерал Кантарджиев тръгна с автомобил от Варна и се присъедини към 1 дружина от 48 пехотен полк. Посрещнат с въодушевление и гръмко „ура“, той мълчаливо посочи само пътя към Добрич, което внесе още по-голямо въодушевление. По същия начин генералът бе посрещнат и в другите части от 8-и Приморски полк. Войските напредваха в походен марш, без да срещнат съпротивяващ се противник. Тук-там в полето се издигаха пожари, дим от запалени плевни и цели села, дело на ожесточени румънски части.

Скоро след пладне нашите патрули стигнаха до южния край на град Добрич, посрещнати радостно от цялото население. Две роти минаха през града и като прогониха румънските патрули и разезди, стигнаха на гребена северно от него и започнаха да се окопават. Полковник Габарев получи началството над всички войски около Добрич. Късно вечерта пристигнаха 35-и Врачански и 36 и Козлодуйски полк, които получиха заповед да заемат позиция източно от село Суютчук с фронт към север.

Отвъд, в разположението на противника, ставаха важни раздвижвания. Румънското главно командване вече за трети път даваше заповед на генерал Зайончковски да насочи руския корпус към района Курт Бунар–Ак Кадънлар. Руският генерал не беше съгласен да открие фронта на Добрич, за да гони българската кавалерия, за която той нямаше още представа и във всеки случай не я смяташе за опасна... От своя страна командуващият Трета румънска армия, генерал Аслан, се обърна към руския пълномощен министър в Букурещ, с молба да повлияе на генерал Зайончковски да изпълнява заповедите на Румънското главно командване. Пълномощният министър изпрати при генерала военното аташе, придружено от офицер от щаба на генерал Аслан. Генерал Зайончковски, обаче, вместо да изпълни заповедта на Румънското главно командване, заповяда на генерал Павлов с неговия корпус и с 19-а румънска дивизия да атакува и завладее град Добрич, 61-а дивизия да се премести в района Богдан–Мусу бей, а Сърбохърватската дивизия на полковник Хаджич да се групира при Шахвели-Хасанча.

На що се дължеше тази упоритост на руския генерал? На една елементарна военна стратегия, позната на руската военна наука от времето на Суворов, която Румънското главно командване в объркването си беше забравило. След пробива на десния фланг на румънската армия при Курт Бунар и Ак Кадънлар и обсадата на Тутракан, руският генерал смяташе с един контраудар срещу дясното българско крило при Добрич да парализира българския успех и като върне българите назад, да помогне на дясното крило на румъно-руската армия. Главната тежест на генерал Зайончковски и неговите военни сили натежаваха все пак към центъра, докато срещу Добрич, в помощ на началника на 19-а румънска дивизия, той изпрати един конен полк.

На 5 септември генерал Аргиреско предполагаше да премине в общо настъпление. Той разпореди за този ден 17 бригада да бъде над Добрич и да заеме укрепената от 40 пехотен полк позиция южно от Добрич, 6 сборна бригада да се събере в долината на село Чамурли, 5 сборна бригада да заеме Карелес.

Българските войски също заемаха позиции над Добрич.

Майор Стойков с три роти и две батареи зае старите укрепления по шосето Добрич–Балчик. Майор Марков с една дружина от 48 пехотен полк се настани в укрепленията по пътя Добрич–Чакърча. Подполковник Цанев се разположи с две роти на един километър северно от Добрич. Подполковник Минков с 4-а дружина от 8 Приморски полк, две батареи и един картечен взвод зае височината югоизточно от Айдин Чуха, в ролята на дясно странично прикритие. 35 и 36 полкове се разположиха западно от Добрич в сборен ред, готови да се насочат към първия застрашен пункт.

Още призори, когато готовите за разузнаване колоездачи излизаха пред линията на охраната, те бяха посрещнати с огън от противникови патрули, с които нашите предни постове започнаха престрелка. Полковник Габарев заповяда да се заемат готовите вече окопи на. позицията, а батареите насочи към кота 123, дето да заемат позиции и да чакат заповед.

В същото време една румънска батарея, разположена в падината около Ези бей, откри огън по нашите позиции. Това беше сигналът. Обадиха се и други противникови батареи. Картечници затракаха тревожно, чест пушечен огън дигна гъсти кълба прах по нивите. Ехото на боя растеше от минута на минута и вниманието на бойци и началници растеше всеки миг.

Боят за Добрич започна.

 

* * *

Напред по широкото поле окото долавя странно движение. От време на време из гънките на местността, по хълмовете и белите пътища профучава разезд, дигне се облак прах или се мернат групи войници, проблесне нож. Небето е ясно, чисто, без нито едно облаче.

Батареите се готвят за бой. Изведнъж от двете страни на шосето три румънски дружини се дигнаха и стремително, в боен ред, се понесоха напред. Зад тях едновременно загърмя румънската артилерия. Снарядите падаха в нивите и дигаха облаци прах. Противниковите вериги се олюляваха из неравното поле, залагаха и откриваха огън. Ставаха и отново се клатеха, като пияни, взирайки се напред към нашите позиции, дето не се виждаше нищо, освен угари и стърнища.

Стигнали хиляда крачки пред нашите позиции спряха се. Посрещна ги чест пушечен огън. Залегнаха. Стрелбата им будеше широкото ехо на степта. Схванал, че противникът се насочва главно по посока на шосето, полковник Габарев изпрати в този участък две картечници и 8-а рота от Приморския полк. В същото време и командирът на първа дружина от Приморския полк, майор Стойков, потегли в настъпление със своите три роти, за да съдействува на Първа дружина от 48 пехотен полк. Когато бойния ред се изравни с окопите на тази дружина, трите роти откриха огън по настъпващите противникови вериги и ги заставиха да се спрат.

Боят растеше, набъбваше. Огънят и от двете страни се засилваше до нажежаване. През малките падинки можеше да се види, как противникът се организира. Откъм Ези бей, внезапно, като вихрушка, изскочи цял конен полк, който, в разгънат строй, потегли в тръс срещу нашите позиции, най-вече срещу фронта на 4 рота от 48 полк. Беше изпратеният в помощ на румъните Трети улански полк. Конната стена всеки миг приближаваше все по-близо. Трепет мина по позицията. Кавалерийската атака е винаги опасна и при слаб дух на защитата – катастрофална. Тук препускаше цял конен полк – идеше насам срещу плитките окопи и редки вериги – бавно, методично. На слънцето лъщяха саби; ездачите, приведени към гривите на конете, бързаха уверено ... Щом забеляза настъпването на конницата, ротата се приготви да я посрещне. Никой не трепна пред наближаващата вихрушка. Веригите забълваха ураганен огън. По-нетърпеливите войници скочиха прави в плитките окопи, за да стрелят по-свободно в конния строй. Уланите отначало не обръщаха внимание на този огън, още повече, че ни една картечница не се обаждаше. Но, когато под точния огън на противника почнаха да падат наоколо коне и войници, някои ескадрони измениха посоката полу-наляво, строят на конния полк се разкъса. Отделни конници и цели отделения, под дъжд от куршуми, се обърнаха. Останалите минаха в междината източно от веригата на 4 рота и изскочиха на гребена.

Тук стана нещо необикновено. Напред се издигаше гъст облак прах, под който настъпваха 4 и 5 батареи от 5-о артилерийско отделение за да заемат тила на пехотната позиция. Русите, помислили, че това е конница, не се поколебаха и се спуснаха на две групи върху батареите. Преди да се хвърлят в сеч, няколко оръдия от 4 батарея, командвани от енергичния капитан Теодоси Даскалов откачиха и бързо дадоха изстрели с картечно действие. Моментът беше кратък и съдбоносен. Проницателният дух на батарейния командир схванаха, че трябва да се действува мълниеносно. Огън! викаше батарейния командир. Оръдията не стихваха. Руската конница, изненадана, се пръсна и върна назад, преследвана от артилерийски и пушечен огън. В полето, дето мина конницата, лежаха убити коне и войници.

След сломяването на руската конна атака, 4 и 5 батареи заеха открити позиции от дветe страни на шосето и откриха огън по румънските вериги, вече наближили на 500 метра до нашитe окопи. Те не се увлякоха в двубой с румънскитe батареи, чийто огън не причиняваше никакви загуби.

Изпратената от полковник Габарев 8 рота от Приморския полк и дветe картечници заеха позиции при шосето, като откриха огън по противника. Преднитe румънски вериги залегнаха и почнаха да се окопават, а заднитe се придвижваха постепенно и се вливаха в преднитe окопи. Положението на нашия ляв фланг ставаше по-критическо. Румънските вериги се натрупваха при дветe могили на левия фланг на 8 рота, а пред 3 рота от 48 полк бяха стигнали на 200 крачки. От тук гъститe противникови колони обстрелваха тила на нашата позиция и батареитe, които нямаха никакво прикритие. В тази борба паднаха ранени командирът на артилерийското отделение, майор Илиев, командира на 4 батарея, капитан Теодоси Даскалов, неговият заместник поручик Радев и много войници. Майор Илиев, макар и ранен, помоли командира на 3 рота от 48 полк да атакува напредналитe румънски части, за да могат батареитe да изпълнят по-ефикасно своята задача. От своя страна той съсредоточи огъня на батареитe по гъститe неприятелски вериги. Командирът на ротата, поручик Фиков, издебнал момента, когато румънските вериги, разколебани от жестокия артилерийски огън, намалиха огъня, даде команда: „Напред, на нож“. Ротата скочи от окопитe и се понесе напред с викове „ура“. Противникът не дочака удара и се пръсна назад, преследван от огъня на батареитe.

8 рота от Приморския полк в тоя момент се намираше в още по-тежко положение: до дветe могилки на левия й фланг румънитe хвърляха нови и нови сили. Нови вериги се вливаха в окопитe на противника – по пресмятането на командира на ротата, поручик Кирчев, не по-малко от две роти и повече. Ако те бяха се хвърлили в атака, ротата не би могла да ги отблъсне. Румънитe, обаче, рядко прибягвaxa до това крайно и рисковано средство – нашитe войници забелязаха това и то говореше много. Съседната 3 рота от 48 полк атакуваше вече с успех; поручик Кирчев реши да я последва. Заповяда взводоветe да се приближат с пропълзяване до противника за удар. Румънитe съсредоточиха тук силен картечен и артилерийски огън – от него паднаха много войници, в това число ротния командир и двама взводни командири. Но упоритото напредване на нашите вериги почна да разколебава противника. Огънят му почна да намалява. Ротата се хвърли на удар с нож. Противника изскочи от окопите и удари в бяг. Могилките бяха заети и укрепени.

Настъплението на 36 Козлодуйски полк към Ези бей постигна същия резултат – румъните отстъпваха по цялата линия.

Командирът на 6 Бдинска дивизия, генерал-майор Хр. Попов, който още от сутринта наблюдаваше боя от една могилка западно от град Добрич, за да облекчи положението на 8 и 48 полкове, заповяда на 36 Козлодуйски полк да изпрати една дружина с една батарея към Чакърча–Кара Синан. Дружината настъпи в момента, когато боя около Добрич бе в разгара си. Батареята зае позиция при могилката източно от Чакърча и откри флангов огън по румънските батареи източно от Ези бей, като привлече веднага техния огън върху себе си.

Застрашени от фланговия огън на тази дружина и на батареята, румъните се дърпаха назад, преследвани от нашите до линията Ези бей–Осман факъ. Две дружини от 35 Врачански полк бяха насочени по шосето Добрич–Балчик, в помощ на десния фланг. В боя взе участие само една дружина от този полк, като прогони два ескадрона от 5 Каларашка бригада, опитали се да се промъкнат в нашия тил.

Тоя ден, 5 септември, руско-румънските сили бяха разпръснати при Добрич. Те отстъпиха в североизточна посока. Генерал Аргиреско пристигна на бойното поле едва когато неговата 17 бригада бе започнала да отстъпва. Той се намери пред едно неудържимо положение, което не можеше да поправи. Затова заповяда отстъплението да продължи към Кара Омер.

На другия ден нашите войски заемаха линията Кара Пелит–Средно Чамурли. Противникът бе изтикан от позициите му, но не и разбит. През нощта той, очевидно, бе събрал силитe си и се опита да настъпи към Добрич. Още в 8 часа сутринта големи противникови сили – три румънски бригади от 19 дивизия, 61 руска дивизия и Сърбо-хърватската дивизия на полковник Хаджич – се насочиха в боен ред срещу нашите тънки линии, подкрепени от силна артилерия и конница. Към 4 часа след пладне генерал Зайончковски събра пред Добрич 46 дружини, 17 батареи и 19 ескадрона. Това му даваше достатъчно основание да вярва в успеха си и да го чака спокойно.

Настъплението започна по руски образец – с гъсти човешки вълни, които следваха една след друга. Тия вълни се разбиваха в честия и ловък огън на нашитe линии, но не трепваха. Все още бяха твърде далеч. В средния участък те стигнаха на около 500 крачки и вдясно на около 1000 крачки пред предните ни окопи. Зад тях пълзяxa силни поддръжки и непрестанно се вливаха в редоветe им.

При обиколката на позициите генерал Кантарджиев схвана, че атаката на противника се насочва срещу средния участък, от двете страни на шосето Караелес–Добрич. Тъй като рускитe вериги при Девенската могила се бяха приближили твърде много до българските окопи и се очакваше всеки миг да извършат удар, той разпореди две роти от поддръжката на левия участък да се преместят зад средния, за да могат да контраатакуват веднага след атаката.

Командирът на 2 бригада от 4 Преславска дивизия, полковник Габарев, който наблюдаваше боя от Девенската могила, също схвана, че тук се насочват най-много сили, затова реши да атакува напредналите руси. Той заповяда на командира на 2-о артилерийско отделение да подготви с огън пехотната атака. И наистина, батареитe веднага насочиха огъня си срещу противника, а началник-щаба на бригадата, подполковник Атанас Христов отиде при ротите от първа дружина на 48 полк, за да определи момента кога да се хвърлят в атака. Тоя момент не се забави и подполковникът даде знак на командира на 2 рота, поручик Ичеренски, който поведе първата полурота в атаки. Като един човек се дигнаха войниците от окопите и се понесоха към шосето. Още в първата минута на атаката паднаха 18 ранени и убити. Обаче веригата продължи вихрения си ход с непоколебима твърдост. След пет минути се дигна и другата полурота и с „ура“ се понесе напред от храбрия си командир, поручик Дишев, които не след дълго падна, начело на ротата си, пронизан от вражески куршум. Стрелбата на русите поотслабна. При вида на настъпващитe български редици, които наглед нищо не можеше да спре, дори най-убийствения огън, в редовете им премина тревожен трепет, след който, къде по-бърже, къде по-бавно, почнаха да отстъпват, като на места просто бягaха неудържимо, не можейки да издържат удара на нож. Беше вече тъмно и в тъмнината задните руски поддръжки, помислили, че българите са минали зад предните им вериги, откриха огън срещу отстъпващите, като ги взеха за българи. Този огън продължи около половин час.

* * *

Русите бяха отблъснати. Едновременно с настъплението срещу средния участък, румъните се опитаха да настъпят срещу десния участък пред село Геленджик, дето развърнаха около три баталйона. Майор Стойков, началник на десния участък, като виждаше численото надмощие на противника, засили веригите с нови поддръжки и откри вихров огън срещу настъпващите неприятелски вериги, които стигнаха на 200 крачки до нашите позиции. Едновременно два неприятелски баталйона обхващаха Геленджик откъм изток. Затова майор Стойков изпрати последната си поддръжка да отбие този обхват, което тя не можа да постигне, Противникът напредваше. 5 рота от Приморския полк, от края на десния фланг, се хвърли в атака и успя да го задържи до време. Той настъпи с нови сили и след упорит бой из улиците на Геленджик, нашите войници бяха принудени да се оттеглят. Новата позиция минаваше по гребена югозападно от Геленджик.

От редовните донесения на началника на десния участък полковник Габарев знаеше добре, че положението е критическо, но не можеше да му помогне поради липса на каквито и да са поддръжки. Но когато узна, че Геленджик е напуснат, той изтегли от предните линии на средния участък три роти и ги изпрати на майор Стойков, със заповед да атакува през нощта и заеме отново Геленджик.

Командирът на 8 Приморски полк, подполковник Панайот Минков, началник на страничното прикритие, още сутринта напусна Айдън Чухе и в боен ред настъпи към Чаир Харман. Късно през нощта той продължи до гребена на два километра източно от Геленджик и изпрати към селото офицерски патрул. Узнал, че селото е заето от противника, той реши да използува нощта и мрака, за да го завладee. Начело с полковия командир 4 дружина на Приморския полк потегли в строй към селото Вътре, обаче, не се оказа никакъв противник – той беше отстъпил. Дружината продължи напредването си към Чаир Харман.

Към десет часа вечерта, когато ставаха тия събития, генерал Зайончковски получи известие, че Тутракан е превзет от българите. Той дълго мисли какво да прави. Тутракан беше паднал, по-насам конницата на генерал Колев преследваше разбитите румънски части и почти завиваше в тил на армията му, изобщо положението му беше неудържимо. Оттеглянето се налагаше. Обаче някои наблюдения от вчерашния бой му даваха слабата надежда, че оттатък, у българите, не е съвсем благополучно. Българите нападаха бясно, с устрем, но това му се виждаше, че е повече от липса на поддръжки, отколкото от храброст. Той издаде заповед на частитe си да останат по местата си и на другия ден да продължат енергично атаката за завземането на Добрич.

Същия ден сутринта на 6 септември, командира на 35 Врачански полк, подполковник Таслаков, като чу топовнитe изстрели към Добрич, реши да се придвижи към застрашения участък и се запъти към Малко Чамурли. Тук той забеляза големи пехотни групи да настъпват южно от Ези бей и с една дружина зае височината северно от Осман Факъ и със 7 рота – гребена южно от село Арабаджи. Тук тия части заеха изходни позиции и почнаха да се окопават. 36 пехотен полк едва на разсъмване на 7 септември зае гребена при Осман Факъ и започна да се окопава.

Началникът на 6 дивизия, генерал Попов, предния ден, не оцени достатъчно донесенията, че при Насрадин и Кара Синан са били забелязани пехотни и конни неприятелски части и че от тази посока противникът може да настъпи, затова той даде на командира на бригадата, полковник Вапцаров, следната заповед: „Атакувайте неприятелския десен фланг на кота 122, с цел да бъде унищожен противникът“. Командирът на 35 Врачански полк, подполковник Таслаков, в изпълнение на тази заповед, настъпи от Арабаджи-Чакърча към кота 122 с цел да я овладее.

Командирът на 36 полк, полковник Гладичев, насочи полка да атакува и заеме кота 262. Към тая височина той забеляза, че се насочва една неприятелска колона от около един пехотен полк с артилерия, от към Аджами Насредин, като се движеше на изток от дола. Едновременно други неприятелски части настъпваха от към Куру Насредин срещу левия фланг на полка. Рано към 8 часа двете батареи, придадени към полка, излязоха на открита позиция и откриха срещу настъпващите гъсти неприятелски вериги ураганен картечен огън. Селото Насредин бе обхванато от две страни. Сръбските части, които настъпваха от дола край Кара Синан. почнаха да се развръщат срещу десния фланг на Козлодуйци, който остана откъснат от врачанци. За да изпълни празнината, 4 дружина от Козлодуйския полк се спусна по дола пред селото Юклер Сърт, обаче тя попадна под кръстосания огън на противника и даде много жертви. Тогава трета дружина, в съзнание за опасността, се спусна към гребена на Юклер Сърт, който се оказа здраво зает от противника.

Към 10 часа бойния ред на козлодуйци бе разкъсан на две – разделен от руски пехотни части. Батареите, останали много близо в тила, не можеха да окажат нужната помощ. Една неприятелска граната попадна в 5 батарея и унищожи цялата прислуга на едно оръдие. Снарядите на батареите бяха привършени. Раклите не можеха да подвозват нови. Козлодуйци почнаха да се огъват. Почти всички офицери и подофицери, както и множество войници от този храбър полк бяха убити или ранени. Ранен беше и командирът на полка, полковник Константин Гладичев, обаче не напусна войниците си. Остана да ръководи една от обходните групи на полка.

По склоновете на Осман Факъ и Арабаджи се явиха многочислени неприятелски групи.

* * *

Есенното слънце изпепелява широкото добруджанско поле. В пожънатите ниви стърчат купи снопи, неприбрани или разпиляни край угарите. Тънък прах лежи над пътищата, задръстени с обозни коли и отделни войници.

По височините на село Чакърча беше разположена първа и трета дружини от 35 Врачански полк. Втора и четвърта дружини са нейде на изток, към Добрич. Наблизо, южно от село Арабаджи, са настанени три батареи, които трябва да подпомогнат двете дружини на позицията.

Противникът е заел селото Ези бей и цялото пространство от двете му страни, защитено с окопи и телени мрежи. Той е подпомогнат от множество полски и гаубични батареи.

Вълнообразната местност около Ези бей е типично добруджанско плато, прорязано с едва забележими низини. Само един доста дълбок дол е корито на малка рекичка, която тече откъм Суйчук през Чакърча и Осман Факъ към Кара Синан. Тия села са разположени в четириъгълник и се виждат с просто око. Цялото плато е покрито, като шахматна дъска, с пресни угари. Тия хлебородни угари ще се напоят с човешка кръв – те стоят като неми зрители, мълчаливи и спокойни.

Рано сутринта, противникът откри по окопите на Трета дружина честа артилерийска стрелба. Високото синьо небе заяхте буен картечен и пушечен огън. Няколко роти от първа дружина се опитаха да се промъкнат откъм Чакърча към южния край на Ези бей, за да се изравнят с позицията на седма рота. Вървяха открито из равното поле, не можеха да се прикриват в гънките на местността. Стрелбата на противника се пренесе върху тях, бърза, стихийна. Редиците редееха. Войниците вървяха упорито. Наоколо падаха гранати, шрапнели и фугаси. Пръстта изригваше на малки гейзери. Хората заобикаляха ямите, като че в тях имаше още някаква опасност. Дружинният командир, полковник Чолаков, падна тежко ранен; ранени са и повечето офицери и подофицери, но някаква свръхестествена смелост тласка всички към целта.

Каква беше тя? Трябваше да се заеме открития фланг на 7 рота, отдето неприятелят можеше лесно да се промъкне и да бие нашите в тил.

Противникът забеляза, че играта му е загубена и усили огъня. Врачанци изнемогваха. Нужна беше бърза помощ. Тя можеше да дойде само от 36 пехотен Козлодуйски полк, който водеше бой по височините на север от Осман Факъ към източния край на Кара Синан и затова между врачани и козлодуйци зееше голямо и опасно пространство: долът на рекичката. Противникът използува този отвор, за да атакува козлодуйци във фланг. Те се задържаха за малко и започнаха да се огъват към Осман Факъ и на югозапад от Арабаджи. Противникът мина в атака; той е вече много близо до трите батареи, които подпомагат врачанци. Настъпва най-лошото: батареите, за да се спасят, напускат позициите си и врачанци остават без артилерийска поддръжка.

Сега ударът с още по-голяма сила се насочва срещу врачанци. Десния им фланг е още открит. Той забелязва, че настъпващите роти наближават и усили огъня. Най-после флангът на седма рота е достигнат, ротите се изравняват с нея и под град от гранати и куршуми започват да се окопават.

Боят се води по целия фронт, който се губи в далечината. Някъде на запад се чуват силни артилерийски трясъци. По цялата линия, от морето до Дунава, добруджанското поле вреше в огън. Противникът не биваше да се допусне никъде да завземе макар и педя земя. Войниците чувствуваха това и се биеха отчаяно. Най-много страдат врачани, чийто десен фланг е открит. Тук неприятелят насочва гъсти редици с цел да атакува.

Слънцето пече. По лицата тече пот. Артилерийската поддръжка не се обажда.

– Патрони! Хей, дайте патрони! Господин поручик!

– Няма ли патрони?

– Има малко, ама се свършват!

– Дорчо ей сега ще дойде! – успокояват се по-безгрижните.

Неприятелят настъпваше. Той се вмъкна в празното място и започна да бие врачанци в тил. Намесиха се две роти пионери. Другите дружини са също с открити флангове. Пионерите, въоръжени със стари турски пушки без ножове, останаха без патрони и, изгубили по-голямата час от офицерите си, започнаха да отстъпват. Артилерията вече мълчи; тя се е отдръпнала назад. Положението на първа дружина става страшно: тя е атакувана едновременно откъм фронт и откъм десния фланг; останала е без офицери и подофицери, без патрони. Под силния натиск на противника тя отстъпва стотина крачки, без да престава да се бие.

- Дръжте се, момчета! – вика заместника на ранения дружинен командир, капитан Тодоров, току-що приел командването на дружината, обхожда оределите редици в окопите и се мъчи да окуражи изнурените войници, да спре отстъплението. Няколко куршума го пронизват в двата крака и ръката.

Дружината пак остана без началник. Командването прие поручик Дундеков.

Тежък момент... Противникът, използувал празнините между роти и дружини, настъпва ожесточено. Артилерията му сипе огън и желязо, картечниците му косят, той бърза да използува изгодното си положение. Той трябва да бъде отхвърлен или поне задържан от двете непълни дружини, останали без команден състав, без артилерия и без патрони с напълно уязвими флангове и почти заобиколени в тил откъм село Арабаджи.

Полето е покрито с трупове на убити войници и коне, с разхвърляно оръжие, паласки и патрони. Само някакво чудо може да спаси честта на героичната защита.

* * *

Недалеч зад позициите, в малка падина, лежи тежко ранен конят Дорчо. Войниците от седма рота напразно го чакат. До него, клюмнал глава в последни тръпки, лежи и неговия коневод бай Мильо.

Бедният Дорчо! Войниците го знаеха и обичаха. Минеха ли край него, подвикваха го с усмивка: – Дорчо! Дорчо! и го потупваха по задницата. Дорчо пръхтеше доволно, махаше уши и крадешком поглеждаше своя доброжелател.

Не се отличаваше с нищо, беше обикновен селски кон – кротък и послушен. Черният му, лъскав никога косъм беше посивял от работа – на нивата със стопанина, на оран, впрегнат в колата със снопи, в диканята, към ливадите за сено или из прашния път на пазар в града. Безкраен труд! Тия добри добичета са дясна ръка на стопаните си, докато с време почнат да разбират думите им и да четат мислите им, всяко тяхно желание.

- Ех, Дорчо, Дорчо! – закачаха го войниците. – И твоята не е лека, брат!

Бяха минали добрите времена, когато почиваше цяла зима в топлия обор. Няколко пъти ходи в гората за дърва, затъва в сняг до колени. Беше тъй студено и страшно! Вълци виеха в заснеженото поле. Но и то не беше тежко. Тежко беше по оран! Впрягаха го в тежкия плуг с червеникавия Шарко, по-силен и по-здрав от него. Плугът забиваше в земята тежкия си лъскав палешник и трябваше и двамата да напрягат сили, за да го измъкнат от мазния чернозем. След една бразда идваше друга, трета и тъй безкрай. След оран малка почивка. Стопанинът пожъна и почна подвоза на тежките снопи, дойде и вършитба.

Лятото се изниза, нивите се оголиха. Падна първата слана.

Дорчо и Шарко бяха отведени в града. Те не знаеха, че ги викат на война. Ставаше нещо необикновено. Най-напред го отделиха от другаря му, дадоха му нов стопанин. Дорчо тръгна послушно с него.

- Хайде, Дорчо, хайде, чоджум! – мърмореше обозния бай Мильо, като замахваше камшика, без да го бие. – Сега ще се конащисваме двама. Какво не идва до човека и до коня!

Сложиха му тежък железен самар, окачиха от двете му страни малки сандъчета. Отпървом гърмежите го плашеха. Колкото повече приближаваше позициите, толкова повече те ставаха по-ясни, оглушителни и страшни. Той се дърпаше, опираше предни крака о сипея и цял трепереше. После свикна. Престана да се гърчи, да дърпа поводите от ръцете на бай Мильо. След това непрекъснатите трясъци бяха за него нещо обикновено. Пътя до веригите му стана привичен, можеше да го мине със затворени очи.

Но днес Дорчо тръгна с тревожно вирнати уши. Напред ставаше нещо необикновено. Трясъците и гърма напомняха гръмотевици в бясна буря – такива бури често вилнееха в полето на родното му село.

Като изкачи могилата, отдето се откриваше широката добруджанска равнина, той неволно затвори очи. Блясъци сред бял ден разсичаха небето, въздухът се тресеше от пукот, земята вреше като кипнал котел. Наоколо зафучаха, като оси, малки свирещи „животинки“.

– Хайде, Дорчо, кураж! – подканяше го бай Мильо. – И ти си войник, братко, орден ще получиш, цяла торба зоб.

Дорчо пръхтеше, крачеше тежко и поглеждаше в страни. Бай Мильо държеше здраво поводите, навеждаше се и се прикриваше край насипа. Изведнъж той като че се дръпна назад, притвори очи; присви се и като дърпаше поводите на Дорчо, смъкна се на земята, просна се, като за сън. Дорчо се дръпна уплашен, за да не стъпи върху него и задуши своя водач. Срещна две широко отворени, пълни с ужас очи. Не разбра какво стана, знаеше само, че трябва да чака.

Трясъкът наоколо продължаваше, все тъй оглушителен и нетърпим. Той се пресичаше с човешки викове, които Дорчо разбираше и това го успокояваше. Изведнъж той почувствува в гърдите си мокрота и парлива болка. Същата резлива болка усети в главата. Опита се да се изтръгне от ръцете на своя водач, но не можа. Те бяха се вкопчили здраво в поводите. После се олюле, приклекна и се струполи на земята, под тежките сандъци. Опита се да стане и разбра, че е безполезно. Едното му копито беше изровило малка черна дупка.

В тоя миг той видя пред себе си гърбовете на група войници. Те пълзяxa заднишком и залегнаха току пред него.

- Я! Дорчо! – извика радостно един от тях. – Дорчо бе! Наш Дорчо!

Сандъчетата бяха разтоварени набърже, Дорчо дочу, как стрелбата се засили. Понесе се дружно ура.

– Горкия Дорчо. Платил си данъка – каза някой полугласно.

– Λ бай ти Мильо не виждаш – пресече го друг и се наведе над водача. – Убит.

Над полето се виеше черен дим.

Противникът напираше. Той напредваше крачка по крачка, като застилаше пътя си с трупове.

 

* * *

На триста крачки до левия фланг на дружините, при наблюдателницата, стои полковия командир на врачанци. Сърцето му се къса при вида на разкъсаните линии на полка. Той няма нито един войник в поддръжка. При щаба има само една група отпускари, току-що дошли от отпуск. Дали тази малка група не би свършила добра работа в такъв критичен момент? Мисълта се превръща в действие; той отива при тях и с няколко бързи и силни думи ги повежда към една гола могилка над падината към Чакърча и Осман Факъ. Тя запазва фланга на Трета дружина.

– Момчета! – каза полковият. – Виждате ли колко важна е тази могилка за нашето разположение? Ако я изпуснем, изгубена е цялата ни позиция. Ако я задържим, нашите другари са спасени и победата е спечелена. Разчитам на вас, момчета!

– Ще се стараем, господин полковник! – извикаха войниците.

Командата на тази малка група пое младшия подофицер Черешаров; той набързо организира групата и с личен пример, с прости, сърдечни думи насърчаваше другарите си:

– Чухте какво каза командира. Ха сега. Дръжте се, другари!

Началникът на телефонната команда, подпоручик Шивачев, е успял също да събере група войници, останали без началници, и с тях заема западния склон на дола – тъкмо срещу отпускарите. Левият фланг на Трета дружина се пази в тоя момент от тия две групички, които присрещат неприятеля с чест пушечен огън. Три пъти той се хвърля в атака и три пъти е отблъснат. Опита му да се яви в тил на Трета дружина пропадна. Флангът е вече заздравен.

– Момчета, още малко! – окуражават се войниците.

– Насмалко да изтървем пилето – шегува се някой.

Боят продължава от зори, а сега е вече пладне. Слънцето пече гърбовете на войницитe, платнища и раници парят.

Противникът, получил подкрепа, настъпва с нови сили. Сега той атакува десния фланг на врачанци. Там една рота козлодуйци командвана от капитан Календеров, отбива храбро атакитe му. Първа и Трета дружини, окуражени, отстояват на натиска. Те дори се подават напред. Противникът е спрян на 50–60 крачки пред пътя. Картечният му и артилерийски огън е много силен. Боят кипи. Ехото му се носи свободно в простора, без да срещне спънка. Командирът на Трета дружина, подпоручик Дудеков, е ранен. Мястото му заема подпоручик Димитров, едничкият уцелял офицер. Борбата е на живот и смърт. Противникът се готви да премине в атака.

Везните на боя бавно се накланят в негова вреда. Двете батареи, които бяха се оттеглили, заеха позиция край дола срещу Чакърча и започнаха да го обстрелват. Врачанци се окуражиха. Те се изнесоха напред и посрещнаха колоните, които настъпваха към Осман Факъ. Когато тия колони достигнаха дола между Осман Факъ и Кара Синан, едната възви на запад по дола, а другата продължи на юг, към левия фланг на Трета дружина. В тоя миг Втора и Четвърта дружини и една батарея, изпратени през нощта към Добрич, поради лошото положение на врачанци, се бяха върнали. Батареята веднага откри огън; дружините също влязоха в боя, като буйна река, придошла след наводнение. Противникът видя, че положението му се влошава, затова засили натиска си. Той употребяваше отчаяни усилия, сипеше огън и желязо. Натискът му се засилваше. Решението му изглеждаше твърдо и окончателно.

Врачанци са готови да го посрещнат лице с лице. Веришките се изнасят напред.

Генерал Кантарджиев, който наблюдаваше боя пред фронта на 35 и 36 полкове, за да им помогне, изпрати двете батареи от 5 артилерийско отделение да излязат напред и заемат позиция на Девенската Могила, за да спрат напредването на противник срещу десния фланг на 6 дивизия. Под силен картечен огън батареите взеха позиция и откриха огън. Под прикритието на този огън 2 дружина от 53 полк настъпи към Ези бей.

Положението ставаше критическо. Една заповед, предадена по телефона от генерал Тошев до командира на Конната дивизия генерал Колев, гласеше: „Незабавно настъпете към Добрич, за да атакувате във фланг и тил неприятелските руски части, които са се разгърнали и водят бой срещу левия фланг на 6 дивизия“.

Генерал Колев получи тази телеграма по пътя за Добрич, защото той, по свой почин, беше предприел движение към изток.

Колоните на Конната дивизия с придадените им пехотни части от 16 пехотен Ловчански полк, настъпиха по определените им пътища, за да се съберат на застрашения пункт. След обед тоя ден генерал Колев получи донесение, че противника е на два километра южно от Осман Факъ. Тогава той реши да насочи ловчанци към десния фланг на противника, а конната част да измести по на север, за да могат да се насочат в тила му.

Командирът на Ловчанския полк, полковник Иванов, при пръв поглед в разположението на боя схвана, че една неприятелска бригада настъпва от Осман Факъ към левия фланг на врачанци и козлодуйци, при Арабаджи, и затова разгърна частите си и ги насочи да атакуват Кара Синан. Противникът забеляза това и обърна постепенно фронта срещу ловчанци. Ловчанци крачеха решително из царевиците в полето. Един взвод от Конната батарея с огъня си подпомагаше настъплението им.

Моментът е наистина тържествен. Ловчанци настъпват неспирно. Музиката, по заповед на полковник Иванов, свиреше „Шуми Марица“. Войниците вървяxa напред въодушевени, като пееха „О добруджански край“. Към залез слънце бойния ред на ловчанци излезе на платото северно от Осман Факъ, отдето с пушечен и картечен огън преследваше противника, който вече отстъпваше към Кара Синан.

Генерал Колев наблюдаваше боя. Забелязал колебанието на противника, той предупреди 2 конна бригада да се приготви за атака. Батареята на капитан Векилски, прикривана от един картечен ескадрон, настъпи в галоп в междината между конницата и пехотата и застана на открита позиция, отдето откри ураганен огън.

Втори конен полк се понесе в атака към Кара Синан. Ескадронитe полетяха напред по равното добруджанско поле, където почна дълга и небивала сеч. Далече някъде зад противника се отеква мощно ура. Войниците се споглеждаха и недоумяваха. Вслушваше се и противникът, за него тоя звук беше зловещ и страшен, той носеше смърт и гибел. Ново ура, глухо, продължително. Неприятелят се огъна, огънят му отслабна.

Из широката добруджанска степ се носеше като вихър храбрата конница на легендарния генерал Колев – тя помиташе всичко пред себе си.

След миг по височинитe при Кара Синан не остана ни един неприятелски войник. Врагът отстъпваше панически.

Врачанци при Ези бей задържаха противника и помогнаха за спечелване на победата. Противникът се дигна, като по даден знак, и се втурна стремглаво назад.

Боят при Добрич беше спечелен.

Публ. в Загинали за родината. Библиотека военноисторически разкази. Редактор подполк. о.з. Коста Темистоклев. Год. IV. Кн. 8 и 9. София, октомври-ноември 1940 г., с. 1-30.

 

Румънска етнографска карта на Добруджа