КОВАРСТВОТО НА СЪРБИТЕ НЕ Е ОТ ВЧЕРА!

ПРОФ. ИВАН ДУЙЧЕВ ЗА УДАРА, КОЙТО БЪЛГАРСКИЯТ ЦАР САМУИЛ НАНАСЯ НА СЪРБИТЕ ПРЕЗ 998 Г.

„В дни на изпитания за българите, към тяхната Родина могли да се насочат съюзените пълчища на съседи от запад и юг.“

Иван Дуйчев

Когато през 1937 г. в Париж е публикуван документален сборник за Светогорската Лавра, обхващащ времето от 897 до 1178 г. проф. Иван Дуйчев попада на важен документ от 993 г. Документът се отнася за една сръбска мисия до византийския император Василий II българоубиец, за създаване на византийско-сръбска коалиция срещу българската държава, начело на която е цар Самуил. 

По въпроса за войните по време на царуването на българския цар Самуил са изписани хиляди страници от наши и чужди историци. Особено плодовити се оказаха скопските сърбомани, наследили потомците на враговете на Българското Отечество. Дори се достигна до там че потомците на старите византийци и сърби си поделиха земите на Самуиловото царство, а околовардарските сърбомани правят смехотворни опити да си присвоят и царя на българите Самуил.

Тази съгласуваност между византийци и сърби не е от вчера. Историята свидетелства за общите им действия срещу народа и държавата ни, както в по-предишните векове по времето на цар Симеон, така и при падането на България под турско робство, а да не говорим и за съвместните им действия през 1913 и през Първата световна война.

Въз основа на този документ от 993 г. и на макар и малкото останали документални свидетелства за времето на Самуила проф. Ив. Дуйчев разкрива накратко този срамен епизод от българо-сръбските отношения, когато сърбите отново проявяват своето коварство.

Проф. Дуйчев се спира и върху действията на Самуиловата войска, разгромила с бърз и неотразим удар през 998 г. сръбските войски и пленяването на княз Иван Владимир, владетелят на Зетското княжество.

Тази своя статия проф. Дуйчев публикува в книгата си „Страници от българското минало“ през 1944 г. Тя ни навежда на мисълта, че все още няма написано изследване за българо-сръбските отношения през вековете, в което да се хвърли повече светлина върху тази мрачна политическа, дипломатическа и военна история.

Цочо В. Билярски

* * *

ИВАН ДУЙЧЕВ
СЪРБИ И ГЪРЦИ ПРОТИВ ЦАР САМУИЛА

Писател чужденец, син на далечна страна, разказва, че историята на неговата родина била написана с кръв. Ако наистина е гордост да се каже това, то колко много събития из миналото бихме могли да посочим и ние, колко много времена, когато синовете на нашия народ с кръвта си са вписвали подвизи в книгата на вековете? Там би трябвало да впишем, на челно място, далата на един от най-великите български владетели - цар Самуила с неговите величави борби в продължение на десетилетия. Усилните години, през които е действувал той, не са ни оставили, за жалост, много вести за него. В борбата за народностно съществувание никой не е помислил, изглежда, с перо да увековечи подвига. Днес много подробности от времето на тези героични защитници на българската независимост са изтрити. Народното поверие понякога знае за тях повече, отколкото сухата летопис на стари и нови историци. Неясно е, например, между многото други неща из историята на цар Самуила, и това, какви са били отношенията между българи и сърби през тези времена. Онова, което разказват чуждите извори, не изяснява достатъчно събитията. Така, знае се, че през 997 г. византийският пълководец Никифор Уран нахлул с войските си в българските земи, прекарал там в опустошения и грабежи цели три месеца и се завърнал. На следната година цар Самуил, вместо да се отправи против ромеите, за да отмъсти за нападението, се насочил към сръбските и далматинските земи. Той стигнал бреговете на Синьото море и опустошил няколко побрежни градове. В негова власт паднали крепостите Улцин, Котор и предградията на Дубровник. Българските войски стигнали до Задър. После през Босна и Рашка воините на цар Самуила се завърнали в страната си. Още в началото на похода княз Иван Владимир, владетелят на Зетското княжество, сложил оръжие пред цар Самуила и бил отведен в плен.

Последните години на X век са изпълнени с най-тежки изпитания за българите. С що да се обясни, тогава, това обстоятелство, че предвидливият и разумен Самуил вместо да се бори с истинските свои врагове – ромеите, се насочил към запад и югозапад? Нима това било желание за приключения, жажда за плячка или за леки завоевания? – То би било несъвместимо с всичко онова, що знаем за него. Трябва, обаче, да се върнем няколко години назад, за да разберем развоя на събитията. Открит неотдавна гръцки документ от 993 г. разяснява причините за тази вражда между българи и сърби, поради която цар Самуил, изоставил всички свои врагове, се отправил в поход против сръбските и далматинските области. (Вж текста на документа у Q. Rоuillard et Р. Сοllοmр, Archives de l’Athos publiees sous la direction de G. Millet. 1. Actes de Lavra. I (897-1178), Paris, 1937, pp. 33–35 nr. 12.) Запазено е продавателното писмо, с което двама иноци продали в 993 г. своя монастир, разположен на едно от беломорските островчета, на свети Атанасия, предстоятеля на светогорската Лавра. В продавателното писмо двамата иноци разказали, че техният остров пострадал от нападение на морски разбойници сарацини, които се явили там, изглежда през пролетта на 993 г. Установени на острова, пиратите прекарали цели дванадесет дни, заловили множество кораби и заробили голям брой люде. Случило се, обаче, че между техните заробеници се открили някакви пратеници сърби, които отивали при император Василия II, смъртния враг на цар Самуила. Никой не се спасил жив от ръцете на морските грабители. Погинали, както изглежда, и сръбските пратеници. Когато това стигнало до знанието на византийския самодържец, неговият гняв бил безграничен. Негодуванието му сега се изляло над злощастните иноци, които той, кой знае защо, смятал донякъде виновни за нещастието. Един от иноците бил откаран в някакъв военен стан и държан там цели четири месеца. Когато се завърнал на острова, той не намерил следа от своята обител, която била унищожена и разграбена по повеля на „благочестивия и христолюбив“ император. Имуществата били разхитени, иноците пръснати по други места.

Яростта, която проявил император Василий II след погиването на сръбските пратеници, показва най-ясно, какво голямо значение отдавал той на това сръбско пратеничество. Обяснението не е трудно. Преговорите между сърби и византийци били водени, без всяко съмнение, с оглед на войната, която бушувала против цар Самуила. Както често в миналото – напр., в дните на цар Симеона, – Византия намерила в лицето на сърбите верни съюзници за борба против българите. Сега Василий II желаел да изпречи зад гърба на Самуила нов враг и така по-лесно да го сломи. Случайности попречила през 993 г. да бъде скрепен съюзът, но преговорите, очевидно, били продължени по-късно, може би още в 994 или 995 г. Българският цар съзрял опасността и не се забавил да се справи с нея. Именно поради това той се отклонил от борбата против ромеите и се насочил срещу сърбите. А колко слаби били, в същност, тези съюзници на империята, показало самото обстоятелство, че един удар на българските войски бил достатъчен да ги смаже и обезвреди. В историческите извори е разказано обстойно за пленничеството на зетския княз в българската земя, за възникналата обич между него и Самуиловата дъщеря Косара и за техния брак. Когато очистим повествуванието от легендата, остава указанието, че князът – след сключения политически брак - се завърнал в земята си и отново поел управлението. Сега, обаче, той бил във васална зависимост от Самуила, а неговата държавица - зависима от българското царство. За много години наред бил осуетен всякакъв съюз между византийци и сърби против българската държава. Останала, обаче, поуката, че в дни на изпитания за българите, към тяхната Родина могли да се насочат съюзените пълчища на съседи от запад и юг.

Публ. в Ив. Дуйчев, Страници от българското минало. София, 1944, с. 59-62.