МАЛКО ПОЗНАТИТЕ СПОМЕНИ НА МИХАИЛ ЧАЙКОВСКИ ЗА ЖИВОТА МУ СРЕД БЪЛГАРИТЕ ПО ВРЕМЕ НА НАШЕТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Името и дейността на Михаил Чайковски (Садък паша) е известно и достатъчно популярно сред научните среди в България. Неговото име като Садък паша не рядко се среща и в спомените на някои дейци от епохата на Българското възраждане.   Сред популяризаторите на неговата дейност на първо място трябва да посочим Симеон Радев и проф. Никола Милев, а сред по-новата генерация на изследователи на водещо място е проф. Ванда Смоховска-Петрова. Проф. В. Смоховска-Петрова успя да издири и публикува значителна част от неговото архивно наследство, свързано с България и българите, съхранявано в Краков в архива на Адам Чарторизки.

Нашите читатели наскоро имаха възможност да се запознаят в два поредни материала с откритите от уважаваната изследователка, вече покойница, голяма част от неговите документални свидетелства, свързани предимно с личността и делото на архимандрит Неофит Бозвели. Сред тях са неговите безценни доклади до Адам Чарторизки, както и саморъчни документи на Неофит Бозвели и на Иларион Макариополски. Основната тема в тази документация е българския църковен въпрос и започналата борба за самостоятелна българска църква.

 

Още от 1894 г. значителна част от спомените на М. Чайковски са публикувани в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Те са подбрани и представени в кратък предговор от дъщерята на М. Чайковски Каролина Суходолска. В предговора К. Суходолска заделя значително място и на живота и дейността на нейния баща сред нашия народ.

Тези спомени са една от най-пълните картини за българското общество през един продължителен период от две десетилетия от средата на XIX век, достигащи до победата на народа ни, в резултат на която победа е възстановена Българската православна църква.

Неговият живот като емигрант и наемник в турската войска му дава голяма възможност да опознае и обикне народа ни. Приел мюсюлманството под името Садък паша той застава начело на военен отряд, сформиран предимно от български наемници християни, наподобяващи казашките военни формирования. Офицери и унтерофицери в неговата част са също поляци като него, но не са малко и българите, направили военна кариера, благодарение на своите полски командири. Тези българи се проявяват и като изключително смели в битките при изтребването на арнаути и турци разбойници. Една от най-сериозните движещи ги сили, която е в съзвучие с официалната турска власт и някои от българските представители е антируското настроение сред тях.

Трудно можем да намерим толкова добри познавачи на живота и дейността на първенците в българското общество, както и на различните политически течения сред него, какъвто е М. Чайковски, макар че не са малко пътеписите на чужденците минали по нашите земи и живели сред народа ни.

Както в своите рапорти до Адам Чарторизки, така и тук в спомените си той доразкрива образите и дейността на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, братята Евлоги и Христо Георгиеви, Никола Пиколо, Г. С. Раковски. С голяма симпатия пред него се ползват не само обикновените българи, но и техните водачи в лицето на българските чорбаджии. Интерес представляват и страниците посветени и на започналото революционно движение и по специално на преминаването на Дунава и сраженията на четите на Филип Тотю и Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Често пъти Чайковски е посредник между турските власти и българските първенци. Особено отрицателно е неговото отношение към фанариотите и стоящата над тях Цариградска патриаршия. Подобно е и неговото отношение към целенасочената руска пропаганда сред народа ни, не рядко в съзвучие с патриаршията.

Тези спомени, макар и публикувани и познати още преди повече от 120 години и днес не са загубили своята стойност. В тях изпъква по най-добрия начин един искрен приятел на народа ни, в което ще се убедят нашите читатели.

Цочо В. Билярски

* * *

БЪЛГАРИТЕ В НЕИЗДАДЕНИТЕ МЕМОАРИ НА ЧАЙКА ЧАЙКОВСКИ (САДЪК ПАША).
СЪОБЩАВА С КРАТКИ БИОГРАФИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ ДЪЩЕРЯ МУ КАРОЛИНА СУХОДОЛСКА.

(Редакцията благодари на г-жа Суходолска, че с вещата си ръка е отбрала специално за Сборника всичко, което се отнася до България и българите в мемоарите на покойния й баща, името на когото е тясно свързано и с един от най-интересните периоди в нашето национално развитие. Участието на българите в неговите оригинални по своя замисъл дружини не беше достатъчно известно, а то не е минало вероятно, без да остави някои следи в живота на народа. Интересно би било, други някой по указанията на самия Чайковски, да потърси тия следи, като събере от устата на самия народи спомените, които са останали у него за турско-славянските казаци и драгуни. Садък паша сам, за жалост, много малко си е записал. – Нашите читатели ще се запознаят от предложените тук извадки и с политичните възгледи на Чайковски, които ни напомнят силно идеите на Александра Екзарха и неговите съмишленници за възможността да се възроди Турция с помощта на християнския й елемент. Като се вземе във внимание, че Чайковски се е познавал от рано и много близу с Пиколо (Савовича), с Екзарха и други някои наши дейци в Париж, политическата програма на които съвпада с тая на Чайковски, възможно е да се предположи прямо влияние на полския патриот върху нашите. Не се ли дължи нему и на княза Адама Чарториски познанството на Екзарха с френския министър Гизо и с други някои държавни мъже? Тоя и други някои въпроси ще се разкрият навярно от преписката на Екзарха, която би било желателно да се издаде час по-скоро изцяло. – Интересни са мемоарите на Чайковски и за домогванията на католишката пропаганда, върху които епизодът с отца Неофита и Илариона хвърля ясна светлина. Тоя епизод е тясно свързан с историята на черковния ни въпрос. – Историческите бележки за помаците и павликяните, (па и други някои), не са верни. Мнението, че помаците са полски преселенци, не е впрочем изказвано за пръв път от Чайковски. То се среща и в някои стари полски пътеписи, от гдето Чайковски вероятно го е заел, увлечен от сходството на имената „помак“ и „поляк“. Впрочем, хипотезата за близкото сродство на българите с поляците изобщо намери неотдавна и един защитник в науката: ср. В. Р. Hasdeu, „Strat si subtsrat. Genealogia popdrelor Balkanice“, Bucuresci, 1892. Виж и Л. Милетич и Д. Агура, Дако-Ромъните и тяхната славянска писменост“ в IX кн. на „Сборника“, стр. 228, - Заб. Ред.)

Михаил Чайка-Чайковски (Садък паша) е роден в 1804 год. в село Халчинец (Halczyniec), Волынска губерния, Житомирски окръг. Баща му, Станислав Чайковски, бил почетен съдия в Киев и депутат в полската диета от 3 май 1792 г., майка му, Петронела Глембоцка, била дъщеря на Михаила Глембоцки, представител на дворянството в окръга. До 1831 год. Михаил Чайковски прекарвал времето си, като повечето от богатите свои еднородци, и се присъединявал изобщо към идеите, които владеели в кръга на дворянството по онова време. Юлската революция във Франция произведе в Полша извънредно впечатление и буря в духовете, които и тъй бяха отдавна настроени против руското владичество. Недоверието, непокорството растяха ежедневно, и всички се готвеха да се възбунят против омразното иго. Въпреки солидарността, която трябваше да съединява Полша с Турция и да я кара да отклони войната, която Турция беше й обявила в 1828 година, тия събития бяха предизвикали по-малко симпатия и бяха подействували по-малко върху общественото мнение отколкото политическият преврат във Франция. Напусто Хенрик Ржевуски бе съветвал поляците, да се осланят на Турция, да свържат с нея съюз, – никой не го слушаше. Когато захвана да се приказва за барикади, за Ла Файета и Луй Филипа, всякой желаеше да се затече на помощ на Франция, с която Полша беше съединена с връзките на вековната симпатия, спечелена на общото бойно поле. Никой не си спомняше, че Полша винаги бе теглила самичка всичките разноски на тоя сентиментален съюз. Най-сетне, въстанието избухна, и се разпространи в цялата страна. Даже тия, които не споделяха общия ентусиазъм, и те се видяха увлечени от общото течение, макар и да го смятаха за вредно на полските интереси. Чайковски, както и цялата аристокрация в провинцията, не можеше да остане пасивен. Начело на една чета, съставена и обдържана на негови разноски, той се постави под командата на зетя си, полковник Карл Розицки, войник от Наполеоновата войска, името на когото личи между най-уважаваните и непорочните имена от тая епоха. След злочестия изход на революцията в 1831 год. Чайковски се видя принуден да избяга, като повечето от съотечествениците си, във Франция. Тук той се посвети на журнализма, свърза бляскави сношения с най-влиятелните кръгове, стана сътрудник на в.в. „Constitutionnel“, „Journal des Dеbats“ и „Revue du Nord“, дето той се отличи с няколко члена върху Русия и славянския мир изобщо, който беше тогава много по-малко, известен от днес. Той влезе в сношение със сърбите, румъните и българите, които тогава се учеха в Париж, и запозна мнозина от тях с влиятелните политически личности във Франция.

Една негова студия върху конницата, която се появи във военното списание „Spectateur Militaire“, привлече върху него вниманието на тогавашния военен министър, маршал Soult, който му предложи да постъпи в легията на чужденците със същата степен, която той имаше в Полската революция.

Чайковски се посъветва с княза Адам Чарториски, като предостави нему, да реши съдбата му.

– „Остани с мене, му отговорил Чарториски, да работим задружно: аз се надявам с Божата помощ, че ще можем да послужим още на отечеството си.“

„Аз останах, казва Чайковски в мемоарите си, и забравих всички обещания и предложения, които бяха ми направили; аз забравих себе си, за да отговоря на желанието на оногова, когото смятах за свой шеф; аз бях предаден от душа и сърце на тоя полски цар без Полша и ето как му изложих своя план на действие: да не обръщаме никакво внимание на негодуванията и критиките на полските емигранти, да не правим никакви постъпки, с цел да си спечелим тяхното благоволение; да помагаме на всекиго в границите на възможността, без да гледаме на партиите, да се поставим пред френското и английското правителство като официални представители на полското дело и да сполучим, нищо да не се решава по въпроса на емиграцията и емигрантите без знанието на княза Адам Чарториски. С една дума, да създадем в чужбина една външна полска политика, каквато Полша никога не бе притежавала даже в най-честитите си времена. Намерението ни беше да захванем да я упражняваме най-напред в Рим, по причина на католичеството, което наистина е отбило Полша от нейния път и я е отдалечило от славяните и славянството, но днес, предвид на руските преследвания, съставя жизнен въпрос за Полша, въпрос тясно свързан с нейното дело. После мислехме да се обърнем към Изток, т.е. към Турция и нейните славянски и християнски населения, които имат общо произхождение с нас и които се застрашават със същата участ като нас.“

В това време, към 1836 год., Михаил Чайковски публикува своите исторически романи, които му извоюваха почетно място в полската книжнина: „Вернихора“, „Кърджали“, „Стефан Чарньецки“, „Казашките повести“, „Украинките“, „Кошовата“, „Украинският Хетман“ и др. последваха едно подир друго в кратки интервали. – Оригиналният талант на Чайковски произведе силно впечатление между сънародниците му, които, убити от неотдавнашните несполуки и ужасни злочестини, намерваха утеха и укрепление в разказите на своя даровит сънародник, който тъй бляскаво умееше да представи славата на древната Полша, – и с умиление и надежда се велушваха те в пророкуванията на своя разпален национален писател. Името му стана популярно, съчиненията му, макар и забранени в Русия, минаваха скришом от ръка в ръка и се четяха от мало и голямо. На всички се харесваше неговият разкошен образен стил, описанията на отечествените степи, в които той бе майстор, и живото изложение на нескончаемите битки между поляците, казаците и татарите – епоха фатална за Полша, защото в нея именно украинците, сити на тиранията на полските панове и, от друга страна, подклаждани от руските интриги, се отцепиха окончателно от Полша.

Последната цел, която Чайковски преследваше със своите романи, беше да запознае своите сънародници по лек и увлекателен начин с елементите, с които той искаше да си служи в полското дело, и с местностите, гдето той искаше да премести средището на своите действия.

Михаил Чайковски представи на княза Адама Чарториски сърбите, българите, черногорците и румъните, с които беше влязъл в сношение. Сичките бяха млади хора, интелигентни, патриоти, напити с нови идеи и въодушевени от желание, да помогнат чрез просвещението на своите родни земи. Уважаван от Гизо, с когото той беше добре познат, Чайковски не закъсня да привлече към себе вниманието на De Cintrat, който тогава беше началник на политическия отдел в Министерството на външните дела. De Cintrat се отнесе с пълна симпатия към комбинациите на Чайковски и разбра скоро, каква голема полза можеха да извлекат източните кабинети от външната национална политика на княза Чарториски. Турските пратеници Фетхи Ахмед паша и Решид паша не закъсняха да се обърнат и те. Княз Чарториски изпрати Чайковски най-напред в Рим, за да привлече на своя страна Папата и да обърне вниманието на Ватикана върху преследванията, на които беше подвъргнато католишкото духовенство в Русия. Григори XVI в разните си свиждания с Чайковски остана толкова доволен от неговата предвидливост, от неговия патриотизъм и от неговия предприемчив дух, щото одобри напълно програмата му и се обеща да се обърне направо към княза Чарториски досежно полските работи. Чайковски основа един вид постоянна агентура в Рим. обаче неговият политически гений го тласкаше към изток. Тук, на тая още девствения почва, тъй сгодна за всеки род комбинации, искаше той да организува новата борба против вековния враг на своето отечество. Няколко поляци бяха вече го предшествували в Цариград, между другите – генерал и Хржановски и други някои способни офицери. Те бяха сторили обаче голяма грешка, дето, от страх от Русия, бяха скрили същата си личност под заети имена. Чайка-Чайковски бе поставил на княз Чарториски условие, да не поощрява по никакъв начин и най-малкото револуционно движение в Полша против руското владичество, защото беше уверен, че това щеше само да изтощи и съсипе страната. Наместо това той предлагаше да се съединят южните славяни и околните народности и да се сгрупират около Турция, та с време, като се образува една по значителна военна сила, да се нахлуе в един сгоден момент в Полша. – Тая програма биде предложена султану Абдул Меджиду и биде одобрена от него; държавни мъже като Решид паша, Риза паша, Къбръзлъ паша, Едхем паша и по-после Фуад паша я покровителствуваха, Луй Филип и Наполеон III се отнасяха благосклонно към нея.

В 1841 год. Чайковски се останови в Турция като пълномощен агент на княза Чарториски. В това си качество той пропътува цяла България, завърза тук разни сношения, положи основите на политиката, която той не напусна вече през целия си живот. Той поддържаше умни агенти, лица известни в Сърбия и Румъния, които винаги и навред се стараеха да подбиват руското влияние и да осуетяват руските интриги. Посветен в борбата на българите с Гръцката патриаршия, Чайковски беше се запознал с българските патриоти и ги поддържаше със своите съвети и със своето влияние.

В 1850 год. император Наполеон III, за да угоди на Русия, го лиши от покровителството на Франция; поради това на Чайковски не оставаше друго, освен да напусне страната и да се раздели със своите заветни политически мечти. В тоя момент Високата порта му предложи, за да го запази от преследванията на Русия, която изискваше неговото предаванье, да прегърне ислямизма. За Чайковски тия часове бяха ужасно жестоки, – но за да не остави да пропадне семето, което той беше вече посеял, той се реши да приеме предложението, което Решид паша беше му направил в името на султан Меджида. Чайковски постъпа на турска служба под името Садък ефенди.

Замесен по един дискретен начин като съветник във всичките събития на Изток, той виждаше надалеч и остро. С невъобразимо постоянство той преследваше своя идеал: асимилация на християните с мюсюлманите чрез общата военна повинност. Неговото желание беше, да сполучи, да извоюва за българите, бошняците и албанците един вид автономия и да ги преобърне по такъв начин в яки подпори на султановия престол.

Покровителствуван от султана и неговите министри, Садък паша получи в 1853 год. разрешение, да образува един християнски полк от поляци и други доброволци славяни, със славянска команда. Решид паша, Фуад паша, Риза паша го поддържаха, с всичката си мощ, да организува тая войска, назначена да служи за образец на една по-значителна организация, и да освети великата идея на Турската империя, изтъкната от нейните бележити тогавашни държавници, идея, която произведе успеха в 1854 год., Парижкия трактат и приемането на Турция в реда на европейските държави. Ако тая военна комбинация да беше се извършила дръзко, тя щеше да има голямо значение за бъдащето, но за жалост – опитите, да се приравнят христианите с турците не се увенчаха с успех. Садък паша напразно повтаряше едно и също на турските министри, че до когато не се даде на раята единственото истинско равенство – правото да носи сабя – никакви реформи не са възможни. При защитата на Силистра Садък паша командуваше кавалерията и другите войски, които държаха Дели Ормана. След преминаването на Дунава, той предводителствуваше на румънска територия авангвардията на Омер паша. В Букурещ той изпълняваше длъжността командант на града и началник на войските, които се намерваха там. След това той биде назначен за предводители на един отряд от 18 000 души, с които той завзе последователно Браила, Серетската и Прутската линия. Изгледваше като че е дошел часът за Чайковски да осъществи най-жаркото си желание, да прегази Прут със своите войски и да нахлуе в старите полски провинции, дето неговите съотечественницн с нетърпение го очакваха. Погледите на всички бяха обърнати към него, народни песни, съчинени в негова чест, изразяваха най-ясно общото очакване.

Дошел беше моментът да се изпълни пророчеството на Wernyhora: „Полша, напоена с кръвта на своите деца, наторена с техните трупове, дълго време ще търпи ярема на своите тирани, но ще дойде време, когато англичаните ще захванат да сеят злато, когато французите ще помогнат със своите оръжия, а мюсюлманите ще поят конете си в Хорин (Horin). Поляците, многобройни като пясъкът на Висла, като листето на Литовските гори, като високата степна трева ще се подигнат, като чуят гласа на своите освободители. Те ще спечелкят бляскави победи, и от Балтийско до Черно море няма да има върху полските покраинини немци, ни руси.“

За зла чест дипломацията не искаше, да убие грешника, а само да му даде един урок. Така в Крим съединените армии отидоха да хабят силите под стените на новата Троя – Севастопол. Което е най-печално, то е че по-първите поляци най-напред захванаха да интригуват против Чайковски и да изтъкват опасността от неговото присъствие и от присъствието на казаците му по брега на Прут. Nemo propheta in patria. Тая пословица в отношение на поляците е, жали Боже, по-намястото си, от колкото где било другаде. Когато турците се прехвърлиха пак отсам Дунава, Чайковски биде натоварен, да уреди администрацията на Добруджа, да прибере и изпрати за Балчик многобройните транспорти, определени за войската в Крим и запущени в степите поради нахлуванието на русите. За награда на големите му услуги, султанът с особенно ираде му заповяда да образува още един полк казаци, по образеца на първия, и го надари с III степен „Меджидие“. За битката при Фратешти Садък паша биде произведен в чин бейлер бей на Румелия, най-сетне с един специален ферман султан Абдул Меджид поблагодари нему и на храбрите му казаци за заслугите им по Дунавската линия, във Влашко- Молдавия. В 1855 год., повикан в Цариград от военния министър Мехмед Ружди паша, да даде мнението си за освобождението на Карс, той предложи, да се заповяда на войските да ударят към Тифлис; неговото мнение биде прието; Омер паша измоли от султана да се повери нему върховната команда над конницата в тоя поход. Всичко беше вече готово, войските чакаха в Анхиало и Бургас заповед, да се натоварят на корабите, когато английският посланик обяви, че войната се прекратява и че Садък паша не е мъжът, комуто трябва да се повери предводителството на експедицията. Вследствие на това Чайковски биде изпратен с казаците му в Балканите, със специална задача, да изтреби хайдуците, които пъплеха из всичките шумаци.

След войната на Садък паша се заповяда да организува един полк драгуни от християнското население; след това го пратиха с войските му в Тесалия, на гръцката граница, от там на Косовското поле, в Скопие и Битоля.

В 1862 год. казаците и драгуните бидоха съединени със султановата гвардия, Садък паша се назначи Ферик, получи „Меджидие“ II степен и четири унтерофицера българи бидоха повикани да влязат в състава на военната свита на султана.

Когато принц Наполеон, през последното си пътешествие по Изток, видял обученията на първия ескадрон турски казаци, всички на бели коне, той бил тъй възхитен, щото на обеда у султана, се изразил: „Ако да бяхте имали Ваше Величество петдесет хиляди казаци, като тия, които видях днес, Вие бихте могли да се защищавате и да наложите волята си на съседите си.“

Когато избухна Полското въстание в 1863 год., Садък паша явно бламира неговите инициатори, защото беше убеден, че нищо не може да излезе от него, освен нови нещастия, притеснения и безкрайна неволя. Той се бори с неимоверни сили и против желанието, което увличаше собствените му офицери, сънародници, но напразно. Повечето от тях нямаха хладнокръвието и политическото око на своя шеф – и заминаха.

В 1867 год. Садък паша биде облечен с върховната команда над войските в Балканите и Румелия. Докато Мидхат паша требеше българските въстаници и заедно с тях безброй други невинни хорица, със съвършенно излишна, неполитична строгост, Садък паша, без шум, уме да спази реда в командуваните от него области, и да защити населението със своите християнски войници.

В 1870 год. няколко души офицери от корпуса на казаците и драгуните, повлияни от външни интриги, едничката цел на които беше, да се подрови основата на Садъковите военни учреждения, подадоха обща просба в Министерството на войната, да се въведе турският език във всичките казашки и драгунски дружини. Тия офицери бяха се помамили от обещанието, че ще бъдат произвеждани много по-лесно и по-бърже в по-високи чинове, ако техните войскови части бъдат съвсем слени с турската армия. Фанатикът Хюсеин Авни паша, който отдавна гледаше с криво око на тия християнски дружини и полкове, изпълни немедленно и с най-голяма охота просбата на полъганите офицери. Той изпрати на казаците и драгуните нови офицери – инструктори, които не знаеха ни думица славянски, нито пък отбираха нещо от работата си.

Обезсърдчени от интригите и омразите, които преследваха него и делото му, съкрушен морално, като гледаше как се потурчват неговите прекрасни славянски дружини, на които той бе посветил толкова старания, умение и жертви и на които възлагаше такива надежди за преобразуването на Отоманската империя върху една нова почва – той даде своята оставка. Никога той не беше се сматрял за авантюрист и продажник, а за служител на едно велико дело, на една идея – и за това той не можеше да понесе срупването на всичките си надежди: трябваше да се прости със своя чин и своето положение, което си губеше всичко значение от сега нататък. Хюсеин Авни паша прибърза да приеме оставката му; от всичките славянски казашки и драгунски полкове останаха само две дружини турска конница, като всичките други, без особен характер и вид. Легендарният спомен за войниците на Чайковски още не е изчезнал съвсем, но няма да мине много, – и вече следа не ще остане от цялото с такъв блясък и с такива надежди захванато предприятие.

Унижен от мисълта, че трябва от сега нататък да живее между хора, които не го разбират, Чайковски пожела да прекара последните си години в отечеството си. Той направи постапки пред руското правителство, да му разреши, да се пресели на бащината си земя. Мнозина го укоряваха жестоко, задето се завърна пак в Украйна – но напразно, Чайковски постъпа съвършенно лоялно, като с ведро чело подаде ръка на своя неприятел, с когото едно време беше се сражавал на отворено бойно поле като равен – с равен. Същите ония лица впрочем, които натякват на Чайковски за мнимата му слабост, си правят преспокойно заглежки пред великите полски магнати, които превиват срамно врат пред своя вековен враг, само за да запазнкт майората си.

През Руско-турската война (1877-1878) Чайковски си живееше усамотено в своите имения, но пак следеше с голям интерес вървежа на събитията. – Ако нещо е ублажило горчевината на последните години от живота му, то е особено необикновеното развитие и храбростта на българската армия и големият прогрес на българите изобщо, които той толкова обичаше и които бяха били и в неговите дружини едни от най-храбрите.

Чайковски умря в 1886 год. от жестока смърт – от самоубийство или убийство. По ни се вярва убийство, защото на 82-годишна възраст хората се не самоубиват така лесно. Има действително улики, които потвърдяват нашето съмнение. Руското правителство за жалост не счете за нужно да изследва това мистериозно дело.

Един ден отечествената история ще произнесе своята справедлива присъда върху Садък паша, независимо от пристрастните съждения на съвременниците. Може би в последните си години да е имал той фалшиви политически възгледи, но навред и винаги той е работил за родния си край. Неговите ненавистници няма да бъдат никога в състояние да унищожат заслугите на тоя човек, който е писал „Wernyhora“ и „Казашките приказки“ и който през толкова дълго време едничък е държал крепко и високо знамето на полщината в Изток – и е дал на полското име значение, каквото то отдавна вече не притежаваше: задача която никой подир него не успя да продължи. – Нека не се забравя и това, че казашките и драгунските дружини на Чайковски бяха последният отбляск на полската армия и премите предшественици на храбрата българска войска. Никога Чайковски не е действувал под влиянието на лични възгледи; беден излезе той от турска служба, беден и умря в Черниговска губерния. В своите най-жестоки часове, той никога не се е отчайвал в бъдащето. Полша бе неговият едничък бог, към нея бяха оправени всичките му умственни сили и всичките му сърдечни желания. Наистина, известно число от неговите съотечественици не искат и не умеят да го оценят, но ние знаем, че българите не са го забравили и че си спомнят добрините, които той се е опитвал да им прави, и го обичат за голямото уважение, което той питаеше за тях. За това ний с охота и с увлечение събрахме в мемуарите, които Чайковски ни е оставил всичко каквото има интересно за българите и досега тяхната история в последните 50 години. (Считаме за нужно да забележим, че мемоарите и въведението бяха изпратени на френски език. Българският превод е от единия от нашите редактори.)

К. С–ска.

 

ИЗ СПОМЕНИТЕ.

В 1841 год. аз предприех едно пътувание до Родосто, Енос и Кешан и имах случай да забележа, че освен населените от турци и гърци села, всички други бяха обитавани от българи, които нямаха обаче никакво съзнание за своята народност и се казваха повечето гърци. Беше то няколко години подир обявението на Гюлханския Хатишериф, който наистина не беше преобразил стария обществен строй на Турската империя, нито отношенията между поданиците, но поне бе захванал да ги разклаща.

Мюсюлманите се преструваха, че почитат волята на султана, и бяха се отказали уж от узаконените злоупотребления и от своите традиционални права, но за това пък търсеха да наваксат изгубеното, като правеха на християните хиляди неприятности, каквито законът не беше предвидял, но които властвующата раса винаги намерва начин да упражнява върху победените. Гърците, хитри и лукави, се подмазваха на турците, като отиваха даже до там, да роптаят против Танзимата – тоя вид конституция. Инак те се групираха около своята черква, която се усещаше силна поради привилегиите, дадени ней от старите султани, привилегии, които обезпечаваха на гърците известна свобода, влияние и особито многобройни облаги. Българите бяха товарните животни на това общество.

В Кешанския хан, дето бяхме се спрели, аз, моят секретар Равски и моят драгоманин Йоан Зайц, българските чорбаджии додоха да ни кажат: Добре дошли. Единият от тях, който говореше малко руски (?), ни изложи положението в което се намерваха: „Всичко би било хубаво, казваше той, в нашата страна, падишахът е добър, Господ да му даде дълги дни, земята е богата и плодовита, ала за жалост данъците ни откъсват и последната парица и, благодарение на капитулациите, насила ни земат житото, вълната, кожите, – мерят и смятат, както искат, понякога не ни плащат и още отгоре ни бияат и затварят.

Като говореше за капитулациите, чорбаджията искаше да каже за агентите на Н. Ц. Величество Британската Кралица, които по онова време, силно поддържани от сър Стретфорд Кянинг, бяха съсредоточили почти всичката търговия в своите ръце, в съгласие с турците, и се ползуваха от тогавашното си голямо влияние да прекупуват за нищожни цени житата и другите произведения на християнското население. – Такава идея беше си съставило това селско население за своето положение.

Следующата година аз пропътувах Добруджа и по-сетне поселените там староверци. Пътят ми вървеше покрай Дунава от Черна вода за Русчук. Целият десен бряг беше населен от чистокръвни българи – несмесени като ония, които срещнах в Кешан. По онова време, те бяха полудиви, потънъли в дълбоко невежество. В тия краища, отдалечени от столицата, никой нямаше понятие за Танзимата. Ний видяхме със собствените си очи, как една чета турци в Делиорман нападна едно българско село и завлече жени и деца, след като ограби всичко, каквото можеше да влече със себе. А селяните, толкова бяха паднали ниско, щото друго средство не знаеха, освен да се хвърлят на колени пред своите угнетители. – Инак се забелязваше у българите очевидно благосъстояние, но моралните мъчения и непрестанният страх бяха затъпили съвсем тоя прекрасен народ до такава степен, щото не смееше и да диша свободно, камо ли да се опознае и да се изправи от своето унижение.

Северна България беше разделена на два вилаета: Видински и Русчушки. В последния угнетенията се чувствуваха много по-силно отколкото в първия. Управителят беше Саид Мирза паша. Той бе начнал своята кариера като конекрадец и убиец. В 1810 год. във време на войната биде той освободен, взема участие в битките и биде произведен в чин полковник. В 1828 – стана бригаден генерал, после дивизионен и най-сетне маршал, след което биде назначаван управител в разни области. Съюзник и покровител на добруджанските татари, той им предаде българите за постоянна плячка. Ибрахим паша от Силистра, притежатели на Рахман Ашиклар сред Делиормана, беше тъй да се каже наследствен владетел на целия от българи населен санджак. Потомците на султан Мурадовите, Баязидовите и Сулеймановите спахии бяха неговите помощници в обирането на българското население. Нищо не може да даде понятие за средствата, които те употребяваха, за да унижават и обиждат българите. Ибрахим паша се забавляваше със своята свита, особено когато беше кефлия, да яха българите из Силистренските улици, и да ги кара с камшик и боде с махмузите си. Това варварско развлечение толкова му харесваше, щото той го показваше на всички чиновници, дервиши и аги, които минеха през Силистра. Тоя обичай трая до 1854 год., и аз мога да кажа, че принесох много за неговото унищожение, като показах всичката негова безчовечност и като засвидетелствувах от друга страна живия си интерес за българите. – Други път му скимнеше да събере няколко жени, па ги съблечеше голи-пълтени, да види, да ли се държат чисто, и сам ги биеше с един дълъг прът и ги цапаше с кал. И тоя човек беше везирин и се ползуваше с голяма почит пред Високата порта!

Във Видин всичко ни се видя инак. Управителят Хюсеин паша, предпоследният ага на яничерите, който в качество на сераскер беше съдействувал за тяхното съкрушение и унищожение, беше родом от Бендер. Честите сношения, които той бе поддържал на млади години с поляци, някои от които бяха Барски конфедератци, бяха му внушили понятия за хората и за нещата съвсем различни от понятията на неговите съотечественици. Той беше се освободил от фанатизма, тая пречка на всеки действителен прогрес и на разума. Като войник, Хюсеин изпълняваше храбро и безпощадно своята длъжност; но като управител в името на султана той беше баща и покровител на народа, който беше му поверен. Той почиташе българите като народ работлив, тих, предан, но крайно изтощен от грабежите на чиновниците, войската, бейовете и агите, повечето от които бяха българи, потурчени и се показваха по-неумолими спрямо своите някогашни едноверци – отколкото турците. Аз познавах един такъв българин ага, на когото дядо му беше станал мюсюлманин. Той беше човек доста цивилизован, беше посетил няколко западноевропейски столици и минаваше у турците за човек много просветен, но когато му заговореше някой за българите, той кипваше от ярост и поддържаше, че те не съществуват, – и сигурно, да беше можал да ги издави до един, той би го сторил.

Хюсеин паша беше накупил големи сюрии говеда и коне и беше ги раздал на българите с условие да му ги изплатят с време. Той даже бе им дал и някоя пара на заем. Като едничко условие той беше поставил, да не продават своите жита никому другиму освен нему и на чиновниците му и да купуват всички сечива и чужди произведения, от които се нуждаят, от неговите мази. Той от своя страна се задължаваше да дава цени по-високи от пазарските и да продава стоките по-евтино. Той беше отворил кантори във всички градища, паланки и по-големи села, управлението на които беше поверил повечето на българи. Четиримата братя Siman (Шишман?-Ред.) които бяха се учили в Европа, бяха натоварени да водят предприятието му. От друга страна, той закупуваше земите и чифлиците на задлъжнелите бейове и аги и беше така придобил големи мошии. В тях той настаняваше българи и им раздаваше земите си под аренда. Хюсеин ага паша по такъв начин беше станал голяма финансова сила, и книжата му се приемаха от всички банки. Австрийското правителство не гледаше твърде с добро око на тая спекулация, която монополизираше търговията в тая част на Европейска Турция. Ага паша по онова време гледаше, разбира се, наивно на Австрия, като на най-опасна неприятелка на Турция, която се стремеше да я наследи. Той съкрушаваше претенциите и злоупотребленията на бейовете понякога по съвсем чудат начин. Ето един пример: още от време на покоряванието на страната беше останал обичай да се взема от раята един особен данък, наречен дишпарасъ (пари за заби). Ето как се събираше той. Слезеше ли някой бей или ага в някое българско село, той заповядваше тутакси да му опекат агнета, пуйки, да му източат баници и пр., хапваше после от всяка гостба, оценяваше приблизително за колко е изял и остатъкът караше да му се заплати с пари. Ага паша запрети строго това злоупотребление, което беше унищожено и от Танзимата и обяви навред своето решение, като заплашваше непослушните с най-строги наказания. Бейовете и пашите не зачитаха обаче ни най-малко тия запрещения. Пашата караше да му водят в такива случаи виновните и заповядваше, да им извадят зъбите, като казваше: „сега като нямаш зъби, няма да искаш дишпараса“. Нито възраст, ни положение, ни богатство не можеха да избавят някого от това жестоко наказание, което произвеждаше много по-силно действие от всички султански фермани. Така във Видинския вилает българите, докато трая управлението на Хюсеин паша, живяха честито и спокойно. Същите Балкани доминираха тия две български области, същият Дунав ги поеше, и пак каква разлика в съдбините им! И то само защото се управляваха от две лица, които по нищичко не си приличаха. Това показва още веднаж, че Танзиматът, реформите, законите са мъртва буква, когато няма човек да ги разбере и да ги приложи, и че всичко или почти всичко зависи от добрата воля на изпълнителите.

Преди да пристигна в Търново, аз се спрях при селото Самоводени, близу до старата българска столица, с цел да видя някои старобългарски паметници. Аз получих от калугерите един безценеи подарък – портретите на всички български царе, в отпечатък от восък на пергамент (?-Ред.) и един ръкопис, в който се разказваха деянията и приключенията на едно византийско пратеничество, изпратено Атилу от един византийски император. Ръкописът беше старобългарски – с кирилица … начинът на изражението на мислите обаче нямаше нищо славянско, което доказваше, че имах отпреде си само верния превод на някой византийски разказ; езикът беше сух, повелителен, в духа на Тамерлановата прокламация, която аз имах случай да видя при Хейрулла ефенди, и която ми биде преведена дума по дума. Аз изпратих ликовете на българските царе и ръкописа на тогавашния министър на вътрешните дела във Франция, г. Вильмен, който ми поблагодари живо и ме упълномощи същевременно с особено писмо, да изследвам славянските старини за сметка на французкото правителство. За тая щял ми се отпусна една сума от 5000 лева за пътни и дневни.

В Търново не намерих никакъв паметник от старото величие на българските царе, който да заслужваше внимание; но за това аз бях възхитен от прелестта на търновките, от малките им крачка и ръце – и обноската им. Аз бидох представен на госпожа Савович, една от най-личните търновски госпожи и чрез нея се запознах с неколцина българи, tres comme il faut, и няколко дами, които бяха се учили в Букурещ. Г-жа Савович се грижеше много за умственото развитие на своите сънародници. Като се завърнах в Париж, аз се запознах и със сина й, който изучаваше там правото и с брата й, който беше се настанил трайно в Париж. Тоя последният, учен гръко-славянин, бе доставил на Cyprien Robert повечето от документите за известното му съчинение ,,Le monde greco-slave“. – Партизанин на идеята, че славяните и гърците трябва да се слеят, той поддържаше, че Ахиловите Мирмидони и Александровите Македонци били славяни, погърчени под влиянието на една по-висока култура. Той твърдеше, че всичките славяни трябва да последват тоя пример, за да се избавят по-сигурно от влиянието и владичеството на Русия, на която той беше върл враг. – Внук му – младият Савович, другар на сръбските студенти в Париж, напротив ненавиждаше гърците. Той пръв подигна идеята, да отърве българите от религиозното иго на гръцкото православие. По-после, както ще имам още случай да разкажа, той заплати с живота си тая дръзка и напредничава идея. Като излязохме от Търново, минахме през няколко големи села: Елена, Дряново, Габрово – всички населени от българи. Турци нямаше тук никакви, освен мюдюрите, няколко заптии и сеймени, т.е. пеши и конни стражари, които квартируваха по ханищата. По онова време стражарите се набираха от арнаутите, геги, които говореха славянски. Габровското училище беше основано и се поддържаше от княз Воронцова и Палаузова, български емигрантин, натурализиран в Русия и един от най-просветените славофили. – Системата на преподаването беше съща като в Русия. Аз посетих училището с жив интерес, изпитвах учениците и се убедих, че са интелегентни, че имат голяма наклонност към науката и желание да се образуват – всички тия качества възбудиха моята симпатия за тоя народ, симпатия която се повече и повече се увеличаваше, колкото повече влезвах в сношение с него.

Като преминахме Балкана при Шипка, и хвърлихме един поглед наоколо на тая плодовита земя и тия хубави планини, които я опасват като един пояс ний не можехме да се въздържим да не извикаме, като Атила, както казват: това е избраният стан за един войнишки народ, това е крепостта на света; който я притежава, може да се защити нротив всички нападения и всички нашествия.

Като слезвахме към Шипка съгледахме Казанлък и Розовата долина, отдето произлезва розовото масло, с което още по онова време се въртеше, голяма търговия с чужбина, особено с Англия, Америка и Германия. Цялото население почти се занимава с тая култура и фабрикация. Градът ми се видя цветущ и жителите ми се виждаха много богати.

Като слязохме в долината, преди да стигнем в хана, дето мислехме да си починем, ний видяхме, против волята си едно зрелище, което по-добре да не бяхме виждали: труповете на двама доктори немци и на техния драгоманин, грък, които бяха били убити от една чета от 7 души арнаути, що кръстосваха страната и се издаваха за финансови бирници. Тия бедни хора били отивали на служба в Цариград. Ний бяхме слушали много работи за разбойниците и за техните подвизи, но бяхми имали добрата чест да не срещнем ни едного до тогава; разказваха ни за тях истории една от друга по-необикновени. Ний бяхме захванали вече да вярваме, че тия приказки се дължат на народното въображение. – Тук волею не волею трябаше да се преклоним пред очевидността. Тия убийства бяха извършени едва преди няколко часа. Сеймените и заптиетата тичаха по друмищата да търсят хайдуците. Ужасението беше голямо между населението. Съветваха ни да не ударяме по пътя, по който искахме да минем, и особено да не минаваме през Карлово, защото някои бяха видели разбойниците в оная посока. Аз, като мислех напротив, че те няма да чакат потерите тук наоколо, настоявах да следваме по избрания път, който ми се виждаше най-сигурен. Бяхме изминали повече от седем мили, без да срещнем жива душа, ни стражари, ни разбойници, когато къде надвечер видяхме, че идеха насреща ни седем конника, каквито ни ги описваха. Сеймените, които ни придружаваха, изчезнаха като омагьосани, ний останахме самички: аз и тримата ми спътници. Конете ни бяха тъй уморени, щото не можеше и да се мисли за бягство; защитата не беше лесна, и успехът съвсем несигурен. Решихме се да се предадем на съдбата си. Аз посрещнах разбойниците и ги поздравих по славянски, и те ми отговориха. Попитаха ни, от где идем: „От Казанлък, отговорихме ние, там видяхме труповете на няколко души убити. Сега има, прибавих аз, двама немци и един грък по-малко на света.“ Те се усмихнаха и ни попитаха, какви сме хора, англичани или френци. Казахме, че сме казаци. – „Е тогава ний сме от един занаят; ний търгуваме с овци, вий с риба, но ако ни се падне и друго нещо, не го изпущаме из ръце.“

Ний им предложихме ракия, а те ни поканиха, да вечеряме с тях. За един миг, накладоха огън, туриха на шиш две агнета, които с хляб, сирене, чесън и лук – съставиха една богата трапеза. Арнаутите захванаха да пеят и да ни разказват разни приключения; но за хайдутлук – ни думица. И ние разбира се, нищо не поменувахме, да не би някак да си спомнят занаята.

Аз спах по-спокойно, отколкото да бях се намервал между стените на някой укрепен замък. На изгрев слънце, арнаутите ни събудиха и ни предложиха, да ни придружат до Карлово, гдето те ни заведоха по криви пътища, през една чудесна местност, която можеше да се сравни на Швейцария. Няколко хвърлея от града, те се простиха с нас, качиха се на конете си и в галоп изчезнаха къде горите.

В Карлово, скоро подир нашето пристигане, изпратените като потеря заптии и сеймени, се явиха най-сетне; те мислеха, че сме отдавна убити. Поне тъй ги уверявали сеймените, които ни бяха дадени уж, да ни вардят. Ето по какъв начин се караха работите в Турция и как се грижеха чиновниците за безопасността на пътниците.

Българите, от тая страна на Балкана, не представяха същия тоя турански тип, когото бяхме забелязали в населението отвъд Балкана – до Дунава; те имаха много по-произнесен славянски тип и ни напомняха понякога полския.

В царуването на Османа III, турците владеяха и Каменец-Подолск, Хоцим и околностите им. В това време, казват, известно количество полски фамилии били откарани от тия места къде Пловдив, гдето били турени на работа в чалтъците в долината на р. Марица. Тия пленници били всички католици и имали със себе си двама духовника или епископа, от които единият се казвал Павел или Павлик, а другият – Иван. Една част от тия поляци останали верни на своята религия и били наречени по името на своя свещенник – павликяни, а другите се изтурчили и се нарекли помаци, име развалено от поляци. Павликяните се заселили в Пловдивската долина, а помаците завзели планините и горите около Чирпан и Неврокоп. Това мнение, което, може би, не се споделя от учените, що са изучвали произхождението на павликяните и помаците, не е лишено пак от известна вероятност.

В Пловдив аз се запознах с епископа на павликяните, от ордена на пиемонтските капуцини, M-gr Canova. Павликянското духовенство се ползуваше с всичките права, които имат и представителите на другите вероизповедания. В Турция това е държава в държавата. Освен тия привилегии, благодарение на капитулациите и на поддръжката на западните посолства, католишкото духовенство упражняваше наистина феодални права над бедните павликяни, които населяваха седем села в околността на Пловдив – и една част от самия град, повече от 1000 души. Във всяко село един патер-капуцинец и секретарят му – белец упражняваха властта и с тояги наказваха селяните, които не само бяха длъжни да ги хранят, но и да работят за тях. Преди да дойдат капуцините, павликяните били много по-многобройни; но от тогава насам много от тях преминали в православната вяра или се потурчили. Пиемонтските капуцини бяха заместили австрийските си събратия от същия орден, злоупотребленията на които бяха до там скандализирали самите мюсюлмани, щото тия последните бяха подбудили павликяните, да се възбунтуват против тях и да ги изгонят от манастира им. – Турските власти не бяха се замесили в тая враждебна манифестация, и православните българи бяха присъствували със скришна радост на натирването на капуцините. Но павликяните нямаха време да се нарадват на своята свобода. Благодарение на постъпките на Австрийската интернунциятура, изпратиха им се пиемонтски капуцини, които вършеха по-малко безчиния от предшествениците си, но се пак и тяхното иго не беше по-леко. Аз видях сам следи от безчовечния начин, с който тия капуцини се отнасяха със своето паство, и за това рекох, че е длъжност, да съобщя своите наблюдения на епископа Canova, човек разумен, когото католиците имаха като светец. Той ми отговори, че не е възможно да се обръща човек инак с това невежо и останало назад население. Мене винаги ми се е струвало, че именно на това угнетение на католишкото духовенство се дължи, дето павликяните стоят много по-долу от православните българи и по благосъстояние и по умствено развитие. Те бяха изгубили всяка следа от тая полска фантазия, която се е очувала в такава висока степен между помаците. Как можеше да се помисли при такива условия, че православните ще се повлияят от католицизма?

На връщание в Париж аз имах случай да се запозная по-отблизу с г. Пиколо-Савович и уйка му; в частните си разговори, аз им обърнах вниманието върху състоянието на просвещението в България, което не ми изгледваше твърде хомогенно, и изворът на което беше от естество да възбуди справедливата недоверчивост на турското правителство. Аз им доказвах, че трябва да се приеме друга някоя система, която да дава известни преимущества на българската младеж и да бъде една гаранция за вярност спрямо Високата порта, като способствува, да се развият добри отношения между нея и поданиците й. Турският посланик Нафи ефеиди, който ме удостояваше с особено уважение, биде тъй фрапиран от идеите, които му изложих, щото говори за тях и на г. Гизо. Г-н Савович биде поканен да представи един мемоар на министъра, в който казваше между друго, че поляците са по-способни от всекиго другиго, да испълнят тая нова програма за просвещението на българския народ. Г-н Гизо ме повика, да се разговори с мене по тоя въпрос, и ний се съгласихме, че най-практично ще бъде да се образува едно учителско тяло от поляци, способни по своята интелигентност и подготовката си, да отговорят на целта която се изискваше от тях, именно да распространят в България едно образование, управлявано по една обща система и по един дух, съобразен с политическите изисквания на турското правителство. В едно второ свиждане у министъра Гизо, на едно соаре, в което взеха участие и княз Адам Чарториски и Нафи ефенди, условихме се, че французкото правителство ще даде нужните средства, а князът ще избере компетентни хора между нашите съотечественици, да изпълнят нашия проект, от който аз очаквах добри резултати и за нас, и за българите.

Тия поляци, на брой тридесет, най-напред трябваше да се съберат в едно помещение близо при заведението на „братията от християнските училища“ (freres des ecoles chetiennes) и под тяхното управление да изучат един учебен план, подобен на тоя с който тия последните си служеха; г. Савович беше се натоварил да преведе от френски на български нужните учебници; господа професорите щяха да заминат за България с френски паспорти. – Г. Гизо още от начало връчи на княза Чарториски една доста значителна сума, ако не се лъжа. – 20 000 франка. Всичко вървеше прекрасно, моят план беше приет; за жалост, не знам как, за управител на това предприятие, което почиваше на такава практична основа и което имаше такова бъдеще, избраха един човек, който най-малко беше способен, да оздрави успеха на делото. Александър Пауша (Paoucha), светски човек, добряк и кавалер, превъзходен танцор и шегобия, нямаше понятие от педагогика; нито по възпитание, нито по образование той не беше способен за един подобен пост. Аз помислих, че е някоя мистификация, или че искат да се подиграват с мене, когато додоха да ми съобщят тая новина; тутакси се затекох у князя Чарториски, но беше вече късно. На Пауша бяха предложили вече директорското място, и той беше приел. Той имаше дарба, да харесва на хората със своята присторена важност, която не изключаваше нито хумора, нито увлечението. Княз Чарториски много го обичаше.

„Слава Богу, намерихме директор за народното просвещение в България, едно умно и разбрано момче; аз съм уверен, че той ще цивилизова скоро и хубаво вашите протежета.“ С тия думи ме посрещна княз Адам. Аз нямаше какво да кажа, толкова повече, че красният пол беше съвсем разположен в полза на Пауша. Което ме очудваше, то е, че и граф Замойски поддържаше тоя избор с всичкия си авторитет. Адам Мицкевич подигаше рамене от удивление. „На света такива извънредни работи се вършат, казваше той, щото не е за чудо, и от тая пародия да излезе нещо умно.“

Александър Пауша си избра тридесет сътрудника, всички офицери, хора храбри и калени на бойното поле, готови да се мерят и със самия дявол, но привикнали да си посръбват, по-способни да ездят на кон, отколкото да попрочитват книжки, хора които толкова обичаха науката, колкото и водата. „Ето какви хора ми трябват, обичаше да повтаря Paoucha, те ще импонират на оня див народ; тоя е едничкият начин, да се постигне добър резултат.“ Господа професорите толкоз много пиха обаче за здраве на бъдащите си възпитанници, на г. Гизо, княза Чарториски и директора си, щото тоя вид нормално училище скоро се разсипа, и г. Пауша вследствие на тоя безплоден опит изчезно от Париж.

Това се случи три месеца подир второто ми заминаване от Франция. Аз бях отпътувал от Париж с големи надежди и с вяра, че съм намерил едно добро средство да повлияя на българите и да им бъда сам полезен. Щом стигнах в Цариград, залових се да подготвя почвата между турците и българите, но скоро бидох поразен от несполуката на моя толкова време къткан план, съсипан от безгрижността на едни и от неумението на другите. Обаче, аз пак не се отчаях и захванах да търся други комбинации, как да поправя това унизително фияско. По онова време Риза паша тъкмо беше се поосвободил от чуждо влияние и се опитваше да прокара някои реформи, та да не се каже, че Гюлханският Хатишериф е останал мъртва буква; той искаше да отговори и на бащинските желания на султана и същевременно да си спечели симпатиите на Европа. Първата му стъпка в това отношение бе свикването на едно народно събрание, което трябваше да се състои от по двама души представители от всяка провинция, единият турчин, другият християнин и от неколцина евреи за главните градища. Това събрание трябваше да изложи на правителството нуждите на страната и да изкаже мнение, как може да се намерят средства за тяхното удоволетворение. Европейските вестници не умееха или не пожелаха обаче да оценят справедливо тоя опит за реформа от страна на Риза паша. Доктор Ваrachin, французки шарлатанин, когото в първото време от царуването на султан Абдул Меджида, Хузрев паша беше вкарал в комитета за реформите, повлия европейския печат против Риза паша, който беше го пратил на заточение и вследствие на това беше си навлякъл неговото непримиримо неприятелство. Той го представяше за човек, който иска, Турция да води независима и лична политика. Може би за самия Риза паша и за благото на империята да бе било по-хубаво да беше повикал той Решид паша, и да сподели с него властта, от колкото да го държи в Лондон и Париж, гдето тоя бележит държавник принасяше много по-малки услуги от тия, що би се очаквали от него в Цариград. То щеше да бъде съединението на две сили, определени да се допълват взаимно. Решид паша, беше човек добър, тактичен, много способен и имаше голяма дарба да извлича полза и от най- малките обстоятелства. Чуждите дипломати го уважаваха и той често ги управляваше. Риза паша, напротив човек със силна енергична воля, не искаше и да знае общественото мнение, когато се касаеше за доброто на отечеството, на службата, па и за частните му интереси. За зла чест тия двама способни мъже принадлежаха на два различни лагера, и то не защото политическите им възгледи си противоречаха, а защото се влияеха и двамата отвън. Риза паша, енергичен и войник, беше предаден от душа и сърце на Франция, Решид паша, повече канцеларист, началник на бюрокрацията, клонеше към Англия и си служеше с нея и нейната партия, за да стане садразамин. Сам Риза паша нямаше никакво желание да заеме тоя чин, но тикаше в тая посока Реуф паша, който няколко пъти вече в царуването на султан Махмуда беше бил садразамин.

Заедно с представителите от провинциите бяха дошли в Цариград двама души духовници – българи: отец Неофит, старец, голям почитател на княза Милоша Обреновича, автор на няколко елементарни български учебници, и тясно привързан на владеещата отоманска династия. Още в 1810 год., съвсем млад, но вече запопен, той бе бил един от най-ревностните турски агенти. В 1828 год. той бе събрал в Балканите една чета от българи доброволци, с която беше се присъединил към турците и това беше му спечелило уважението на Хюсеин паша. Върл враг на гръцкото духовенство, той мислеше да отдели българите от православната черква. Неговият проект беше познат в цяла България и беше намерил един ревностен поддържател в лицето на младия отец Иларион от Елена. – Снабдени с препоръчителни писма до мене от страна на г. Савовича от Търново, те ме туриха в течение на своите идеи. Аз ги заведох при Мехмед Али паша, баджанак на султана и тогава началник на артилерията. Той им обеща, че ще ги покровителствува, и ги натовари да изложат вкратце историята на Българската Охридска патриаршия, при това да опишат злоупотребленията, които гръцкото духовенство е вършило над българския народ и въобще да изкажат желанията и стремленията си. Мемоарът се написа и биде представен по принадлежност. Гръцката патриаршия подуши обаче работата и захвана да търси авторите. Аз се посъветвах с Мехмед Али паша и скрих отца Неофита и Илариона в мънастира на лазаристите, макар и да не ми се искаше, защото винаги съм бил убеден, че католицизмът много е бъркал на славянското дело. Но аз нямах други начин, как да завържа с българите сношения, след като първият ми опит беше излязъл тъй злочест.

Патер Leleu и г. de Bourqueney съвсем и не мислеха на някаква религиозна пропаганда; те оставяха времето само да повлияе върху религиозното чувство на двамата българи духовници; но Патер Bore, който беше облякъл расото не отдавна, като по-ревностен и по-жив, се опита да ги преобърне в католичество. Тия опити ги уплашиха, толкова повече че Неофит и Иларион бяха убедени, че няма да бъдат последвани от съотечественниците си, а напротив отритнати. Те смятаха, че е по-рационално и по-практично, да им се помогне, да се сдобият с религиозна автономия, та тогава може би и да е възможно сближение с Рим.

Патер Bore обаче не се обезсърчи и продължи своите опити. Недоволен само от туй, че благодарение на новите му познанства едно известно количество българчета посещаваха училището му на Бебек, той разпръсна слух, че българските духовници са наполовина преобърнати в католичество, като мислеше, че по тоя начин ще ги накара да се покатоличат. Случи се, разбира се, съвсем обратното; българското население захвана да гледа с криво око, дето поповете му седят в един католишки мънастир. Патриаршията се възползува от негодуванието, и им предложи гостоприемството си, като им даде да разберат, че е готова да води преговори с тях за българската черква. Великият логотет Аристархи бей тъй хитро уме да подведе стария и честния Неофита, щото тоя напустна мънастира на лазаристите и се пренесе в патриаршията, дето му бяха приготвили особено жилище и го гледаха много хубаво. Аристархи до там отиде със своята византийска безочливост, та заведе Неофита в собствената си каляска при Мехмед Али паша, да му поблагодари за протекцията и да го помоли и за напред да не му я отнема, същевременно да му обяви, че от сега нататък патриаршията старателно ще изучва българските работи в един синод, който щял да бъде свикан незабавно. Мехмед Али паша, който притежаваше качествата и грешките на великите господари, и като такъв беше чувствителен за ласкателствата на Аристархи бей, се съгласи на всичко и даде даже една кесия жълтици на българските попове, тия верни султанови поданици, та да не бъдат храненици на патриаршията, а да могат свободно да си гледат работата. Риза паша показа обаче явно, че не одобрява, дето българските интереси се предават отново в ръцете на патриаршията. Той каза на Неофита: „Бог да ти е на помощ; аз не давам вяра на тия хубави обещания, но против волята ти аз не мога да те изтръгна от влиянието на патриаршията“ и като се обърна към Аристархи, той отиде даже до там, та му каза: „Ти ще ми отговаряш за живота на тоя старец.“

Всеки ден, вследствие на това недоверие, той пращаше адютанта си, да пита за отца Неофита и другаря му. Реуф паша, садразаминът, препоръча на патриарха, да се занимае с българския въпрос. Това състояние на работите трая няколко седмици. Неофит и Иларион продължаваха да ме посещават и даже да ходят в дома на лазаристите.

Патер Leleu, болен от шарка, от която подир малко и почине, беше морално вече заместен от отца Bore, който в своето заслепение, беше убeден, че преследванията упражнявани върху българските духовници от страна на патриаршията, ще ги накарат неизбежно да се присъединят към католишката църква.

Народното събрание за жалост не отговори на надеждите, които му се възлагаха; христианите ставаха смешни със своето малодушие; те не смееха и устата си да отворят; мюсюлманите, всички бейове и аги, чифлик-сайбии, врази на Танзимата, искаха да им се повърнат пак старите привилегии, старото владичество над християните, без да допуснат някакво изменение в състоянието на последните.

Всички сили, с изключение на Франция, бяха били против свикванието на това събрание, особено Англия, която се сърдеше на Риза паша за французките му симпатии и за неговите претенции, да бъде апостол на реформите и да засени Решид паша, върху добрата воля на когото тя разпитваше много.

Европейските вестници се подиграваха с тоя злочест опит и го смятаха за комедия, измислена по всяка вероятност от хора – врази на Танзимата, които желаеха да възстановят стария ред. Султанът, недоволен от неуспеха на тая мярка, която той смяташе за основа на една сериозна реформа, повика Решид паша, решен да се ослони на него, та да преобразува Турската империя в една държава, гдето всички поданици без разлика на вероизповедание да имат свобода и еднакви права. Временно се назначи едно преходно министерство. Патриаршията се възползува от това обстоятелство и след няколко дена старият Неофит и Иларион бидоха турени в окови като разбойници и на сила откарани с кораб в Св. Гора – в Зографския манастир, гдето трябваше да понесат хиляди неприятности и страдания. Обвиниха Шекиб ефенди, министъра на вътрешните дела, че е предал българските духовници на патриаршията. Патриархът изпрати един рапорт на Високата порта, в който обяви че българските духовници са заточени за дисциплинарни простъпки, според правото, което било дадено нему и на предшествениците му с фермани от разни султани. Ето така се свърши първата стъпка на българите в черковното им дело, което аз смятах тогава, както и сега го смятам, за основа на автономията им. Високата порта уме хитро да отвали от себе си отговорността пред българите и общественото мнение, като я свали върху патриаршията. Враждебността против тая се увеличи, но доверието в турското правителство не биде никак разклатено.

Полското дело, както аз го разбирах, имаше нужда от поддръжката на една силна и мощна Турция, за това собствено аз не можех да бъда много горещ партизанин на българската черковна независимост, която рано или късно трябваше да повлече подире си освобождението на България, но при всичко това аз симпатизирах от душа и сърце на българския народ и помагах на главатарите на движението, които търсеха да се запознаят с мене заради моята поддръжка. Аз свързах сношение с българите из провинциите чрез г-н Огняновича, ревностен славянин, учен професор на славянските и западните езици в Гръцката семинария на остров Халки, и чрез младия Ресиядес, българин, ученик в същото училище, името на когото бяха погърчили, без да сполучат обаче да изменят неговите тенденции и идеи. Той стана по-после някъде епископ в Румъния.

Господин Савович дойде в Цариград. Аз го представих на турските министри и го запознах с г. Луй Робер (Louis Robert), левантинец, директор на карантината, който поради службата си имаше постоянни сношения с българските области. Аз сполучих да спечеля благоволението на тоя чиновник за българското дело, и ние можахме да привлечем едно значително количество българчета в училището на лазаристите, без да престанем да се интересуваме за българската черква. Госп. Палаузов, българин емигрант, живеещ в Русия, другар на Априлова, член на Българския комитет в Одеса, когото видях в Цариград и на когото аз развих своите идеи, след няколко разговора ги одобри. Според мене, българите трябваше да се сближат с турското правителство, да гледат да събудят и развият своята националност под негова защита и под негова егида. Тая отстъпка, ако може да се нарече тя такава, от страна на един член от Одеския български комитет, който комитет се сматряше в Цариград за революционен, беше нещо твърде важно; тя даде по-голяма тежина на моята политика и ми спечели доверието на Високата порта и на Френското посолство.

Палаузов, макар и емигрант, притежаваше имот в Габрово. Като роднина на най-първите фамилии в Търновския санджак, той беше покровител на Габровското училище, което беше основано с пожертвуванията на княза Воронцова и на одеските богаташи българи. Савович, който беше получил чрез мене орден от султана и с това беше добил по-голяма важност и почит, се нае да предаде в Търново и в балканските градища думите и идеите на Палаузова. За жалост, след едно кратко пребивание в родния си град, той умря внезапно. Търновският гръцки владика, страшен насилник на българите, злоупотребленията на когото Савович беше открил на турското правителство, биде набеден, че е отровил българския патриот. Аз не твърдя нищо, отбелязвам само слуховете, които се пръскаха по онова време по тоя предмет.

Около Полското агентство захванаха да се групират разни млади българи: Стояновичевци, Чалъкоглу, Раковски и др. Тоя последният беше роднина на Богориди, известен под името Стефанаки бей, бивши първи драгоманин при Високата порта, а по онова време съветник на Отоманското министерство, обикнат от турците и личен приятел на лорд Рядклиф.

* * *

Авторът на мемоарите, от които извличаме това, което досяга малко-много българите и България, разказва по-нататък, как му дошло на ума в началото на Кримската война да предложи да образува една християнска армия от славянското население на империята, и най-главно от българите. Да подобри съдбата им, да ги привърже към султановия престол, да направи техните интереси солидарни с интересите на Високата порта: тия бяха идеите, които го въодушевяваха през всичкото време на службата му във второто му отечество, идеи, които срещнаха за жалост много порицатели между турските държавни мъже, надъхани от безумен фанатизъм и неспособни да разберат важността на една организация, която имаше за цел да асимилира расите на турската държава под гънките на едно и също знаме. Някои велики сили тъй също не погледнаха с добро око това дръзко нововъведение, което можеше да продължи живота на Турция. Ние даваме пак думата на Садък паша:

Беше по времето на Кримската война. Виенската конференция увеличаваше числото на своите заседания. Али паша, напълно уверен, че мирът ще се запази, отиваше в рапортите си до там, щото съветваше на правителството си, да приеме условията, предложени от Русия; съюзите с другите държави не бяха твърде сигурни, и виенският кабинет, когото беше той сондирал, нямаше намерение да даде своето съдействие, освен ако Портата отстъпи на Австрия своите владетелски права над Влахо-Молдавия. Решид паша който се ползуваше с пълното доверие на своя суверен, след като поиска неговите заповеди, отговори, че приемането на руските условия би значело, да се откаже Турция от своето право над поданиците си. Колкото за Влахо-Молдавия, Решид паша писа собственоръчно: „Ако австрийското правителство сключи договор с Турция и нейните съюзници, че се съгласява да възобнови Полша, па и повърне Галиция, то султанът ще й отстъпи своите права над Влашко. Отделени от Русия чрез една независима Полша, Турция и Австрия биха били от тогава нататък на завет от нейните нападения.

Аз четох тия инструкции, преди да се изпратят във Виена и аз не можах да въздържа сълзите си от признателност към тоя чудесен и велик държавник, истински приятел на Полша и поляците.

Поради тия обстоятелства именно и понеже бях вникнал ясно в политиката на Решид паша, аз приготвих един мемоар върху казаците, като разказах на кратко историята на запорожците, тая армия на Полската република, която бе била припозната като такава с особенни султански фермани във време на нейната емиграция в Турция. Макар в 1828 г. една голяма част от запорожците да бяха се преселили пак в Русия, имаше пак мнозина още в Турция; знамето, което Високата порта, беше им дала, се чуваше в патриаршията, и никакъв ферман не беше обявил тая войска за разформирувана. Турското правителство имаше прочее право да я повика пак под знамето, за да вземе участие в защитата на империята. Аз прибавих в мемоара си, че е лесно подир издаването на султанския ферман, да се състави една дружина от поляци и други славяни, които нямаше освен да се запишат в регистрите на запорожците, според обичая и правото на тоя военен орден, и щяха да служат за основа на една по-значителна организация.

Тоя мемоар биде приет с явно удоволствие от Решид паша и представен от него на султана, който го одобри, назначи ме миримиран и даде заповед да образувам една нова дружина кавалерия от доброволци, към която щяха да да се присъединят казаците на Некрасова и добруджанските казаци. Изборът на униформата и организацията на дружината ми предоставиха мене, само ме посъветваха да държа тайна, та да не би някоя дипломатическа интрига да попречи на тая формация и ни причини излишни неприятности.

Аз захванах работата си незабавно. Накарах да преведат на турски всички нужни книжа; за основа на организацията си приех системата на Карла Розицки (Rozycki), която бе имала такъв бляскъв успех в 1831 год., а за командата избрах – малоруския език. Аз бях вече свършил всичко, когато ме повикаха в Министерския съвет, да си дам мнението, по какъв начин ще трябва да се води войната, понеже тя беше вече решена, и Али паша беше напуснал Виена след прекратяването на конференцията.

Императорът Наполеон III, към когото се отнесох чрез посредството на госпожа Хортензия Корню (Cornu), (неговата сестра по кърма и неговото най-интимно доверено лице, с която ме свързваха стари приятелски отношения) благоволи да ми изпрати оръжия и седла за 1000 души. С това той поправи донякъде несправедливостта, която беше сторил спрямо мене, като ме беше лишил в 1850 год. от французката протекция. Не ми беше лесно в начало да излезе на глава с поляците: индивидуализмът, който им е присъщ, демократическото буйство, на което бяха привикнали през войните в Маджарско и Италия, произвеждаха всеки ден нови приключения; но по пътя ни за Одрин аз сполучих да построша тоя непокорен дух, от който за добра чест не бяха всички заразени.

Българите напротив бяха образцови по своята ревност, по изпълнението на своя дълг и субординацията си. Голямо щастие беше за нас, че ги имахме, защото въпреки моите усилия и усилията на моите сътрудници, съмнително е, дали щяхме да имаме сполука с едничките деморализувани от емиграцията поляци.

На пристигане в Одрин ние намерихме един ескадрон, съставен почти изключително от българи доброволци; управителят, моят стар приятел Мехмед Къбръзлъ паша, ни прие много благосклонно; предложи ни да ни достави колкото коне ни липсваха. Православният владика ни подари няколко коня за унтерофицерите, главният равин ни изпрати долни дрехи, обуща, топли ръкавици, бейовете ни дадоха парични подаръци.

Новите войници положиха тържествено клетва в двора на конака. Някои се клеха в Корана, а повечето в Евангелието; всички граждански и духовни власти присъствуваха. Мехмед Къбръзлъ в една въодушевена реч изтъкна важността на тая организация, която съединява мюсюлмани и християни под същото знаме и дава така право на последните да носят сабя, която до тогава можеха да носят само победителите. Възхищението беше всеобщо; за пръв път – от толкова векове наеам – българите яздеха военни коне в тоя град Одрин, някога обсаждан и превземан от техните царе. Дълбоко трогнат от осъществението на най-милата ми мечта, аз парафразувах старата поговорка: „Да би младо знало, да би старо могло“ – и си казвах: „Да би турци знали и славяни могли, каква мощ би било то за държавата!“

С голямо тържество се предаде на войските старото знаме на запорожките казаци (На червено поле личеше турският полумесец, а на синьо – православният кръст.), автентичността на което се доказваше от един документ, подписан от патриарха и 12 владици.

През цялото ни пътуване в България ние бидохме приемани с отворени обятия. Жителите се стичаха около нас и не можеха да се нагледат на нашите конници и да се начудят на реда и дисциплината, които владееха в нашата малка войска. От радост, че султановите солдати се разговарят с тях на майчиния им език, те ни хранеха и пояха до насита. Каква богата и плодородна земя! Но колко безчиния вършеха турските войски на заминаване през страната пред очите ни, и колко съжалявахме ние, че не можехме винаги да им се възпротивим. Особито албанците върлуваха като в някоя заробена покрайна.

В Шумен върховният началник на войските, Али паша – родом черкезин, и лазът Исмаил паша излязоха да ни посрещнат с един отред кавалерия и с музиката; нашите „сотни“, от които третата, четвъртата и шестата бяха съставени изключително от българи, дефилираха пред тях и получиха най-горещи похвали.

Турско-славянските казаци се отличиха, в Делиорман, при Калафат, Олтеница и Силистра. Българите бяха получили голямо доверие в собствените си сили. Всички бяха въодушевени от военната гордост, която подигаше техния кураж. Даже башибозуците такова почитание имаха от тях, щото като особено благоволение го смятаха, ако някой се склонеше да ги придружава в походите им. В третия ескадрон имаше един българин, казваха го Стефан Еленченинът, който познаваше всяка пътечка около Силистра. Баку ефенди, войводата на кюрдските доброволци, без него не можеше ни час. Той му позволяваше даже да яха коня му и казваше, че в Кюрдистан Стефан би станал един от най-важните бейове.

Един ден имах да съобщя някои подробности върху движението на руските войски на Рифат паша, който беше натоварен с командата на кавалерията отвъд Силистренската крепост. Същевременно трябваше да снабдя крепостта с храна и муниция. Понеже конвоят беше значителен трябаше предварително да се споразумея с команданта, но градът беше блокиран и отредите на генерала Хрулева кръстосваха страната между Адакьой и Татаринка. Казаците на Некрасова обявиха, че е невъзможно да се вмъкнем в обсадената крепост. Един българин, унтерофицер, Мано Пиротчанинът, ми се представи и ми обяви, че ще донесе отговор в няколко часа. Той изпълни задачата си успешно, храната и муницията можаха да се прекарат в крепостта и унтерофицерът Мано биде произведен в офицерски чин.

В едно сражение българинът Гьорги Христов, конят на когото бе убит под седлото му, свали един свой другар, който страдахне от треска, качи се на коня му всред една градушка от куршуми и се впусна в битката с безподобно юнащтво.

Още в 1854 год. Хаджи Христо Самоковецът избави в Тулча със своето хладнокръвие и храброст начело на един ескадрон казаци един значителен отряд турски солдати с офицерите му наедно, които бяха го ударили на пир с команданта Сарахош Али паша и мислеха, че са далеч от неприятеля, макар да бях предупредил пашата за намеренията на генерала Ушаков, когото моите шпиони следяха острооко. Тоя храбър българин получи от Омер паша за награда на своята юнашка постъпка „Меджидие V“ степен и офицерски чин.

Нашите казаци прeминаха Дунава, окупираха Букурещ, Браила и Прутската линия. Моят проект беше, да привлека донските казаци на Молдавска територия с помамка за грабеж, после да ги подгони; и да премина в Басарабия. Последиците на тоя план биха сбъркали сметките на дипломатите. Аз бях приготвил нужното градиво за постройка на един мост над Прут, който съвсем не е широк.

За зла чест донските казаци не се показаха нито на левия бряг на реката. Моите шпиони ми съобщиха, че те били се оттеглили къде Ялпушкото езеро. За мене това беше достатъчен показалец, че австрийците и русите трябва да са се споразумели, с цел да избегнат всяка среща между нас и тия последните, та да не отбием войната от посоката, която й бяха дали.

Сердар-екремът получи заповед да се отправи с половина от войската си за Крим; остатъкът трябваше да се дръпне зад Серет, на десния бряг на Дунава. В Букурещ оставиха само една дружина инфантерия, една – кавалерия и две батерии артилерия. Влашко и Молдавско се отстъпиха на австрийската окупация.

Турските държавници разбираха естествено всичкото унижение и несгодата от тая комбинация, но надмощието на английската и австрийската партия и заслепението на императора Наполеона III бяха толкова силни, щото те позволиха, да се пожертвуват хиляди и хиляди хора без всяка облага нито за Турция, нито за Франция, и да се изхарчат с, безподобна разточителност огромни суми, само колкото да се погъделичка морската гордост на Англия и да се задоволи Австрия, съмнителното поведение на която даваше да се разбере, че от една страна тя не е противна на идеята да си раздели Турция с другиго някого, но от друга пък би желала и да съкруши Русия, та да и: отнеме устието на Дунава и страната, която служеше за съединителна чертица между южните и северните славяни.

Аз писах по всичко туй на г. de Bourqueney, който беше тогава посланик във Виена и когото аз високо уважавах. Той не ми отговори нищо, но аз имах удовлетворението, да узная след няколко години, че граф Валевски, министър на външните дела под Наполеона, бил рекъл: „ние всички бяхме слепци, само Чайка (той все така продължаваше да ме нарича) е виждал ясно; ето писмото му, четете го!“ – Уви, късно беше вече!

Като ни отстраниха от Дунава, пратиха ни едно след друго в Айтос, Карнобат, Сливен и Ямбол. Казаците бяха станали много популярни между българите, които ги наричаха „нашата войска.“ Доброволци се стичаха от вси страни. Ние прекарвахме времето си с преследване на разбойниците, които винаги се намножават в смутни времена.

Случи ни се нещо много странно в Бургас. Един патрул от VI наша „сотня“ бе заварил в един хан няколко арнаути – търговци, бе ги обезоръжил и накарал ги бе със заплашване, да предадат всичко що имат със себе – разни стоки и една голяма сума пари. – Дошли пак на себе си, албанците побързаха да се оплачат в Бургас. Назначи се комисия да изследва работата, и виновниците бидоха строго наказани. Като попретърсихме нещата на тия търговци, забелязахме кървави петна, усъмнихме се, изпитахме ги хитро, кое ги посплашихме, така щото се издадоха, че преди месец нещо си били убили и ограбили няколко души българи. Наистина цял свят помнеше, че бирници бяха извършили подобно едно убийство, което бе причинило голям шум, но убийците не бяха се намерили, въпреки всички старателни изследвания.

Военното началство съобщи за тая работа на гражданските власти, които изследваха делото и осъдиха виновните на обесване. Присъдата се извърши в Цариград. Казашката дружина получи от Сераскиерата горещи поздравления.

Други още някои подобни значителни сполуки в изтребването на разбойниците помогнаха, да укрепят нейната репутация. Казаците станаха бичът на хайдуците. Това мнение, което бяха си съставили за нас, стана причина да ни изпратят на гръцката граница. Правителството не се и сети даже, че бе употребило едно хомеопатично средство, за да изцери хайдушката болест.

След превземането на Севастопол една навалица от спекуланти се настървиха в Цариград и предлагаха всякакви видове предприятия – постройки на железници, канализации и пр. Особено се изтъкна идеята, да се проведе една железнопътна линия между Варна и Русчук. Решид паша искаше да се опита, да извърши това предприятие с българите и ме натовари, да сондирам терена. Аз сам се очудих от ревността, с която българските чорбаджии се отзоваха на моята покана. Варненският управител Азис паша, който се гордееше че е славянин по происхождение, можа да сполучи от своя страна да запише много акционери. Удивен, че с такава готовност бяха приели нашите предложения, аз изпратих от Варна за Цариград по-малкия брат на Анастаса Стояновича, който получи лесно концесията за линията Варна-Русчук. Неопитността на българите, интригите на англичаните, евреите и другите чужденци станаха причина, дето Стоянович продаде концесията си на една английска компания, ако не се лъжа. Готовността на българите да дават капиталите си за предприятия, които интересуват отечеството им, направи отлично впечатление на турците и чужденците, подигна и цената на казаците, които се сматряха за крепка връзка между българите и империята на султана.

В епохата на Полската революция (1863 год.), на която Садък паша беше голям враг, понеже я смяташе за опасна, не на времето си, и способна само да влоши положението на страната, много офицери и унтерофицери поляци поискаха позволение да нашуснат дружината и да отидат да се запишат в реда на бунтовниците. Садък паша беше тогава в Тесалия и, разбира се, не можеше да навлезе с войските си в Полша; не пишехме вече 1854 год.; обстоятелствата бяха се изменили, и това, което в оная епоха би било логично и храбро, щеше да бъде лудост в 1863 год. Тайното правителство във Варшава изпращаше на Садък паша възвания подир възвания, но той трябваше да си стои на поста, който му беше поверен. Военната му чест изискваше това.

Аз скърбях, казва той, като гледах как дезертираха моите сънародници, но не можах и да им се възпротивя, скърбях за тая борба тъй необмислено захваната и с толкова малко изглед за сполука. За добра чест, аз намервах подкрепа и утеха у българите, които образуваха основата на моята християнска организация. Жадни за наука, те следваха прилежно курса на дружинната школа, която управляваше по-малкият ми син Музафер бей.

Като се върнахме в Шумен, сердар-екремът се показа много благосклонен. У Омер паша весело се прекарваше времето. Той предпочиташе обществото на християните и даваше обеди, вечеринки, на които канеше и българските чорбаджии с жените им.

Преди да си тръгнем, той ни доведе двама млади доброволци, синовете на г. Кралевича, стар свой приятел, който беше посветил една част от богатството си за училища в България и за помощи на юноши, които отиваха да се учат в чужбина.

Като отидохме да се простим с Омер паша (втори път вече го не видяхме за жалост), очите ни се напълниха със сълзи, тъй той уме да трогне нашите славянски сърца. Той накара сотните да минат пред него в парад и каза на Анастаса Стояновича и на мене: „Тая войска е истинско славянска, дано се развива, защото тя е принесла истински заслуги на страната и на султана.

В 1866 година ни определиха за гарнизон града Сливен, гдето ние завързахме пак приятелски сношения с населението. Там се занимаваха много с народното просвещение, с черковния въпрос – гръцкото духовенство беше вече изгонено – и с това, което се вършеше в Румъния, дето се приготовляваше българската пропаганда. Πό-развитите българи ми донесоха две географически карти, изработени в Букурещ след въцаряването на Хоенцолернския княз. Едната представляваше една Румъния, в състава на която влезваха Влашко, Молдавия, Басарабия до Днестра, Добруджа до Траяновата стена, от Черновода – Боазкьой до Черно море, Трансилвания, една част от Банат и Буковина. Втората представляваше Дакийското кралство – с Румъния, и Северна България до Малкия Балкан; Македония, Епир, Албания, бяха начертани в нея като колонии на римските легиони. Тия карти бяха съобщени на българските политически комитети в Букурещ. Началникът на единия от тия комитети, по-стария, беше богатият капиталист Христо Гьоргиев, подражател на сърбите и уверен в целесъобразността на хайдутството (? - Ред.), другият, по-младият комитет, организуван от котленеца Раковски със знание на Априлова, Палаузова и другите gros bonnets на българското дело, искаше да подготви по-напред работата с една книжовна пропаганда, преди да се пристъпи към действие (обратно - Ред.). Тия два комитета, въпреки малкото си уважение към румъните, които още не бяха дали докажба за своята военна стойност, приемаха всички техни съобщения, като се надяваха, че може да им помогнат или поне че ще ги търпят. Протекцията на Хоенцолернския княз, едно съглашение с него бяха неща от такава голяма важност, щото българите естествено трябваше да положат всичките си усилия да си ги усигурят и да ги подчинят на своите цели.

Казваха, че тия планове за едно румънско-дакийско царство били изработени още във времето на княз Куза и били покровителствувани от братята Братияно, от Розети, даже от Константин Негри; но те излязоха на свет все пак едва в князуванието на Карла.

Партизаните на княза Куза, които бяха многобройни, мислеха, че с публикуванието на такива документи ще компрометират Хоенцолернския принц и ще подготвят завръщането на предшественика му, а партизаните на Карла се надяваха, като го карат да върви по тоя път, че ще успее да основе ако не едно дакийско, то поне едно румънско царство. Аз изпратих тия две карти на сердар-екрама с уверение, че българите не искат да станат ни румъни, ни даки и че ще си пребъдат верни поданици на султана, стига само да се въведе повече правда и равноправност в отношение към тях. Да показваш, че се боиш от въстание – поражда понякога въстанието; преследванията, съмненията, само огорчават населението и го тикат да слуша внушенията на отчаянието.

Според мене, два въпроса бяха важни за България – въпросът за една национална черква и въпросът за една национална армия. Всеки един от тях влечеше подире си различни последици. Черковната автономия веднаж спечелена, народът щеше непременно да се стреми да добие своята политическа автономия и после по логиката на фактовете – своята независимост. Националната армия не можеше да бъде друго нещо освен султанова армия и армия на народа. Ако народът вървеше в съгласие със султана, то националната войска би привела най-много към една славянска федерация под скиптъра на султана. Тая истина, която се обелва повече и повече от облаците на неизвестността, биде потвърдена, колкото се отнася до черковния въпрос. – Презряха моите съвети, но ще дойде, може би, едно време, когато ще разберат, че съм виждал ясно и право. Али паша и Мидхат паша не бяха на това мнение. На първия чуждите носланици повтаряха без спирка, че е опасно да се създава славянска армия в турската; на втория консулите подшушнаха да изтреби плевела, докато не пусне корени; и двамата се подадоха на тия мнения, единият от малодушие, а другият от жажда за власт и за да не отблъсне щастието си.

Неверните известия, фамозните географически карти и Али-пашовите безсъвестни чиновници, които искаха да покажат, че са много ревностни, натегнаха положението. Румънското правителство от своя страна си правеше официално заглежки и оглушки, и даваше свободна ръка на своите агитатори, които подклаждаха българите да се побунят, улесняваха сборищата им и организацията им на дунавския бряг. Аз знаях всичко, каквото се вършеше, от чорбаджиите и от преписката, която имах с Румъния.

Мидхат паша беше тогава валия на Дунавския вилает и беше се запретнал да преобрази старите провинциални управители в един вид вицекрале, мярка която щеше да повлече подире си децентрализацията на администрацията и би представила сериозни сгоди, ако повиканите хора бяха били на висотата на своето положение.

Мидхат беше човек енергичен и ревностен и приличаше малко на Мехмед Къбръзлъ паша, канцеларията на когото той беше управлявал някога. Нервозен и наклонен да слуша тогова, който дойде най-напред и да вярва на всякакви доношения, той избухваше като барут и изгасваше като него. Като човек на перото, той дължеше своето авансиране само на голямото си прилежание. Славолюбив и жаден за власт, той се окачаше немилостиво о всичко, което можеше да го закара, дето мечтаеше. Ахмед Расим паша неговият alter ego и може би super ego, по происхождение грък, възпитан в Атина, надарен с всички качества и пороци на византийските гърци, управляваше Видинския вилает, но прекарваше времето си най-главно в Русчук. В сношение с румъните още от време на емиграцията, в сношение и с тайната полиция на Аали паша, която се управляваше от някой си барон Oksza, нему не липсваха елементите да подготви една революционна епопея, главната роль в която беше предвидена за Мидхат паша; по-реалните печалби Ахмед Расим паша беше оставил, разбира се, за себе си. Прологът се съчини много хитро. От Букурещ и Яш пристигаха постоянни доноси, че по сухо и по море идат от Русия оръжия и муниция. Консулите, жадни да се отличат, преувеличаваха слуховете. Сердар-екрем Омер паша беше заместен от маршала Мустафа паша, човек богаташ, почтен, но до крайност пасивен. Той се оставяше да го водят офицерите от генералния му щаб, повечето млади хора, едва излезли от военното училище. Дванадесет табора инфантерия, четире табора стрелци, трийсет ескадрона редовна конница, девет батарии пеша артилерия и две конна, две горска, и редифите представяха една сила, повече от достатъчна да запази тишината в България.

Аз не принадлежах на втория корпус, който окупираше Дунавския вилает. Моето началство беше съвсем друго. Аз зависех направо от Фуад паша, тогавашния сераскер.

Аз имах задача с петь ескадрона казаци и два - драгуни да пазя Котленския и Шипченския балкан до Черно море. Към моята конница бяха прибавили един табор редифи от Сливен, а в случай на нужда бях упълномощен да искам и други редифи от одринския валия. Артилерия нямах. – Поверената мене страна беше посипана с богати градища и села, истински средища на българската народност. Жителите, които имаха чифлици, паши и многобройни стада в Добруджа, поддържаха съобщения с Румъния и Басарабия и въртяха търговия с тия страни. Между тях имаше и хора просветени, някои знаеха да говорят и чужди езици, четяха вестници, бяха патриоти и се занимаваха с политика. Пропагандата се вършеше на широка основа; тя се водеше обаче повече от комитета, който заседаваше в Пловдив и от младобългарската партия, която издаваше вестници и политически брошури в Букурещ, Белград, Маджарско, а не от партията, която мислеше че ще си постигне целта, като набере няколко чети в Румъния и ги изхвърли на турската територия. Пловдивският комитет се занимаваше с черковния въпрос, работеше да се отдели българската черква от патриаршията и много се грижеше за народното образование. Събираха се волни пожертвувания под очите и носа на местните власти и се водеше борбата с гръцкото духовенство. От там се роди пропагандата, която имаше за цел да извоюва националната автономия. Тая пропаганда се разпространи чрез съчиненията на Раковски, Априлова, Палаузова и Александър Екзарх – и щеше да бъде една голяма помощ за въоружените чети, които идеха от чужбина, ако на българите, убити от дългото робство и от непрестайните унижения, не бе липсвало нужната храброст, да вземат оръжието и възбудят едно общо въстание на народа. Когато помислеха даже за това, ужас ги обхващаше; бояха се, турците да не би да отгатнат мислите им. Те бягаха в горите, в планините, затваряха си ушите и не искаха и да чуят ония, дето ги викаха, да служат на народното дело. Слисани, уплашени те не разбираха своето положение, което е и естествено. Те нямаха ни водители, нито военни хора; учителите, поповете, лекарите не им се виждаха способни, да водят успешно едно въстание; те предпочитаха да чакат – да видят какво ще се случи. Няма нищо удивително, че се увлякоха от хайдуците на старата партия.

Посветен в тия предразположения на българите, аз знаех, че в градищата, дето владееха търговците, докторите, учителите, нас не обичаха твърде, защото служим на султана, но че се страхуваха силно от нас. Напротив в селата ни обичаха и ни смятаха като национална войска, хората се гордееха като гледаха че българи, равноправни под униформата на мюсюлманите угнетители, не се страхуваха ни от агите, ни от заптиите, ни от бейовете и защищаваха народа от неправдите, лошите обноски и униженията.

Дето се покажехме, разположенията на турците се изменяваха тутакси; не биеха и не псуваха вече гяурите; местните власти даже се подаваха на нашето влияние и не смееха да безчинят.

Едно честито стечение на работите ми помогна да сплаша гражданите и да придобия още повече симпатиите на селското население. Имаше по онова време в Сливенския санджак един разбойник, казваха го Кушчуоглу. Той беше турчин, имаше непрестайно земане-даване с бейовете, даже с властите и беше станал бич за селяните. Четата, която командуваше той, се състоеше от турци и имаше главната си квартира в Чамдере. Населението ми достави всички сведения, които ми трябваха за излавянето на разбойниците. Управителят, от когото поисках помощ, не можа да ми откаже, но понеже въпросът биде предложен за обсъждане и на меджлиса, кадията побърза да предупреди разбойника. Първата казашка сотня под командата на по-стария ми син, Адам Чайковски, успя да излови цялата чета, освен главатаря, който можа да избяга. Тоя лов направи голямо впечатление на населението, което още веднаж се убеди, че казаците стоят много по- горе от заптиетата. Турците, които бяха съюзници с ония бандити против злочестата рая, преглътнаха горчивия хап и захванаха да се увират у нас, та да не изследваме твърде изтънко, което би изкарало работи много компрометирующи за тях. Те бяха се убедили още, че в един даден момент ние ще можем да ги защитим и против политическите чети, за които чуваха, че се говори. Сливенският мутесариф Мустафа ефенди, 70-годишен старец, оръдие на бейовете и мюфтията, фанатик, който беше се опрял най-много на нашето идвание в Сливен, станаха нашите най-горещи привърженици; всичките мюсюлмани последваха техния пример, между другите и татаринът Саадет Герай, потомък на кримските ханове, богат чифликчия, член на съвета, председател на отделението за общите сгради и прекупник на десятъка. Той търсеше да поддържа своя кредит с всякакви спекулации и, което беше най-важно, човекът беше бил едно време таен покровител на Кушчуоглу.

В честите си разговори с българските чорбаджии аз им давах да разберат, че съм в течение на всичко, което се крои, че няма да допусна, нито да ги преследват, ни да ги затварят, и че сам няма да предприема нищо иротив тях, ако не вземат деятелно участие в какво и да било политическо движение; в противен случай, аз им казвах, че ще постъпа с най-голяма строгост. Колкото една външна война има нещо увлекателно, казвах, толкова една междуособица ми внушава отвращение; в едната може да се спечели слава и сгоди, а другата във всеки случай не може да бъде освен една тежка и жестока испитня за земята и правителството, и аз ще сторя всичко възможно, за да я избегна. В техен интерес аз ги увещавах, да не крият истината, защото моето намерение беше да действувам в тяхна полза, а не вреда. Аз уважавах националното чувство, което ги вълнуваше, но им доказвах безполезността от едно изолирано въстание, което щеше непременно да бъде потушено и последвано от ужасни притеснения.

Тия разговори с чорбаджиите имаха добър резултат, и когато Мидхат ми телеграфира, че хиляди въстаници били минали през Добруджа в Балканите, аз му отговорих, че нито една дузина не са минали, и така спасих страната от много злочестини. Когато маршалът Мустафа паша, слисан, ме уведоми, че въстанниците били уредили тополивници в Балканите и фабрики за оръжия в планинските пещери, че машините, материалът и работниците били пратени от Русия през Добруджа, аз помолих маршала да бъде спокоен и да не слуша тия фантастични приказки, диктувани от страха. Когато и двамата ми писаха да повикам редифите под знамето, да въоръжа мюсюлманите, аз отговорих, че няма да прибегна никога към подобни мерки без заповеди от сераскера, и че ако получа такава заповед, аз ще предпочета да се оттегля от служба, тъй като съвестта ми не позволяваше да подигна междуособна война и да предизвикам сеч между поданиците на един и същ господар, и че ако въоръжа мюсюлманите, ще въоръжа и християните и ще ги накарам да вървят наедно, та наедно да възстановят реда и тишината в страната. Уверен, че ще мога да си свърша работата с моите казаци и драгуни, аз ги пръснах по главните балкански проходи, не че имах претенции да ги пазя с такива слаби отреди, но защото исках само да зная, какво се върши. Службата се изпълняваше прекрасно, офицерите ми бяха интелигентни, унтерофицерите ми деятелни и опитни, войниците ми – дисциплинувани и въодушевени.

В цяла Европа викаха: „Българите въстанали, въоръжени чети били нахлули от Румъния и Сърбия, наченала се била борбата с турците!“ Това страшно въстание се ограничи само с минаването на две доброволчески чети през Дунава: едната под предводителството на Филип Тотя, състояща от няколко десетки юнаци, биде разбита при Свищов, а другата под командата на Хаджи Димитра има същата съдба – над Шипка, дето нейният храбър войвода умря, както мрат героите.

Мидхад паша, по съвета на Ахмед Расим паша, събра няколко стотин помаци, раздели ги на чети и им заповяда да играят ролята на политически бунтовници, за да изпитат разположението на населението – игра опасна, защото тя можеше да предизвика едно сериозно въстание. Помаците се натовариха на драго сърце с тая задача и се възползуваха от мисията си, за да изтискат контрибуции от селата и да се насладят на всичките преимущества, които им даваше положението им. Случи се веднаж, че преминаха и района, който беше предоставен мен за пазене, но моите казаци ги спряха, без да гледат тескеретата им, подписани от властите на Дунавския вилает, и ги откараха в Търново, гдето Мидхат паша повечето време резидираше. И евреите се опитаха да спекулират с въстанието. Един ден Джевиз паша, сливенският управител, наследникът на Мустафа ефенди, дойде при мене съвсем уплашен с един евреин и двама души овчари, които били се притекли, да му съобщят, че въстанници били ограбили една голяма мандра при Чотура, принадлежаща на един богат куцовлах. Всичко било завлечено: масло, сирене и овци. Числото на въстанниците било голямо, и войводата им носел със себе си бинокъл. Бедните хора едвам били успели да се избавят. Аз изпратих около 40 души казаци на указаното място, но никаква следа от заминаването на някое по-значително число хора не се намери. Тревата едва-едва беше погазена. Поради това овчарите се подложиха на строг изпит и те признаха, че въстанниците не били триста, а само тридесет, после – десет, после – пет и най-сетне, че не бил дохождал никакъв бунтовник. Казаците по указанията на овчарите тръгнаха да гонят колята, с които беше откарана плячката, и овците, които евреинът мислеше да продаде с кяр. Те докараха всичко благополучно в Сливен и го оставиха на разположение на управителя; но туй, що казаците дадоха на евреина, никой не му го отне. Освен това, той биде хвърлен в тъмница, гдето има време , да размисли, какви опасности се явяват понякога, когато не на мястото си се съчиняват бунтовни истории.

В Дунавския вилает всяка помисъл за въстание се задушаваше с насилие и терор; невинните се изтезаваха; българи и евреи се бесеха с неимоверна леснотия, почти без разсъждение – кое на бесилки, кое по дърветата, както се случи: пред дюкяните, по гредите на стрехите. Така се пося в сърцата на всички омраза и желание за отмъщение. Мидхат паша си имаше особени начини за плашене на раята, които твърде скоро успокояваха и най-малката помисъл за съпротивление. Един богат търновски чорбаджия, правителствен касиерин, беше заявил желание, да се откаже от длъжността си, но пашата силом искаше да го задържи на мястото му. Понеже чорбаджията настояваше на своето, Мидхат го изпрати един ден да се поразходи с един капитанин от моите казаци, който беше при пашата с особита мисия. Няколкото обесени българи, които бедният касиерин има при тая разходка случая да види, го накараха, да се позамисли, и касиеринът си остана на служба.

Като се свърши въстанието, вестниците, които бяха разпръснали толкова лъжи, не се осмелиха да кажат истината, дипломацията, която беше пуснала толкова сапунени мехурчета, която беше се сражавала с толкова вятърничави воденици, не посмя да признае своето дон-Кихотство. Цял свят се умълча, и Мидхат паша можа да се нарадва на една слава, която никой не му отричаше.

* * *

В 1870 год. аз напуснах Едрене след обявлението на фермана, който даваше на българите черковна автономия; начинът, по който той беше издаден, се съгласяваше напълно с плахия и боязливия характер на Аали паша. Той биде връчен на пловдивския комитет, който от своя страна го изпрати в цяла България, с препоръка, да се прогласи във всичките черкви. Валиите и мютесарифите получиха само копие от тоя ферман без точни наставления, как да постъпят в тоя случай. Одринските българи дойдоха при мене и ме попитаха, какво да правят, защото валията не искал да се меси в нищо. Това въздържание от страна на най-висшия правителствен чиновник беше един вид отказ, според мене; но за зла чест, аз не можах да съкруша неговата твърдоглавост, толкова повече, че английският консул беше на мнение, турските власти да се държат пасивно. Тая личност присъствува en grande uniforme при четенето на фермана, а турските чиновници, даже заптиетата, не се явиха. Аз изпратих моите българи унтерофицери и солдати заедно с военната музика да присъствуват на празника. В Сливен Джавиз паша беше се отнесъл съвсем инак; той беше заповядал, да се прочете фермана в конака с голяма тържественост, и сам присъствуваше на акта, обиколен от своите чиновници, жандармите и бейовете.

Когато се отправихме за последен път за Шумен през Сливен и Котел, ние бидохме приети от българите като братя; старците се надпреварваха да ни поздравяват; учениците от училищата излезваха да ни посрещат. Навред ни предлагаха сърдечно гостоприемство. Населението беше весело поради султановия ферман, който даваше на българите национална черква и ги изтръгваше от злоупотребленията на гръцкото духовенство. Аз се радвах наедно с тях, и те ми поднасяха своите благодарности, макар и да не ги заслужвах; защото ако да бях пуснал аз пръв официално идеята за черковната автономия на българите, изтъкната най-напред от отца Неофита и Илариона Макариополски, – аз в качество на султанов офицер и организатор на славянските дружини, нямаше да закъснея да отворя очите на правителството върху важността и последиците от изпълнението на българските желания. Но, като ревностен и убеден славянин, какъвто аз винаги съм бил, след като дадох веднаж мнението си, аз никога не съм се противил на тая религиозна автономия, а напротив много често съм й помагал.

Аз ще чувам винаги най-драг спомен за Балкана и неговото население; аз мога да кажа, че Бог ми е позволил да направя там много добрини на правителството си и на българския народ. С нежност ще си спомням всички доказателства на любов и признателност, които съм получавал там. Навред, дето минавах, аз виждах лица весели и благосклонни и приемах благословения; през жестоките изпитания в 1867 година, аз защищавах българите и ги запазих от доста нещастия; те ме почитаха за това като баща и благодетел.

Не знам, какви ще бъдат съдбините на тоя народ, надарен с най-солидни качества, но това, което ми се вижда вън от всяко съмнение, то е, че той е повикан да играе рано или късно важна роля на Балканския полуостров.

Публ. в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина издава Министерството на народното просвещение. Кн. Х, София, 1984, с. 429-468.