ЕДНО ПРИЯТЕЛСТВО, ПРОДЪЛЖИЛО ЦЯЛ ЖИВОТ

ЙОРДАН ЙОВКОВ В СПОМЕНИТЕ НА ГРИГОР ВАСИЛЕВ

Не веднъж читателите ни са имали възможност да се запознаят с живота и творчеството на двама бележити българи – писателят Йордан Йовков и неговия приятел от ученическите години в Първа Софийска мъжка гимназия публицистът, политикът, юристът и държавникът Григор Василев.

Редица от нашите читатели знаят, че една от залите в Домът-музей „Йордан Йовков“ в Добрич носи името на Григор Василев. По такъв начин и за поколенията тези двама видни българи ще останат навеки заедно.

 

Но освен училищни другари тях ги свързва и съвместната им работа в издаваното от Григор Василев списание „Народ и армия“, което започва да излиза непосредствено след първата национална катастрофа. Именно в това списание Й. Йовков започва да пише своите военни разкази, които ще го поставят на първо място в нашата литература като военен писател, описал героизма на българския войник през три от войните ни за национално освобождение и обединение – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Григор Василев е автор и на едни от най-хубавите спомени за Йордан Йовков, които отпечатва и разпространява на своя сметка през 1940 г. Тях, заедно с портрета на Й. Йовков Гр. Василев разпраща във всички читалища, библиотеки и училища в градовете и селата на върнатата на България Южна Добруджа. Заедно с това той пътува из освободената Добруджа и изнася десетки беседи и сказки за Йовков.

Макар, че спомените на Гр. Василев са публикувани освен през 1940 г. и в едно мое издание от 1991 г. те не са достатъчно известни на нашата общественост. По тази причина ви ги предлагам отново, придружени с една сказка на Гр. Василев от 1938 г., както и с два интересни писма до Гр. Василев от учителя им с Йовков Димитър Илков и братът на писателя Коста Йовков.

Едва ли някъде другаде в мемоарните материали за този виден класик на нашата литература може да срещнете толкова пълнокръвен и реалистичен образ и малко познати подробности от най-ранното творчество на Й. Йовков, както го е описал неговия приятел Гр. Василев.

Текстовете се публикуват изцяло, така както са написани от Гр. Василев, заедно с частта посветена и на другите големи наши творци, работили заедно с Й. Йовков и Гр. Василев в списание „Народ и армия“, сред които са Борис Дрангов, Стефан Стефанов, Коста Николов, Людмил Стоянов, Иван Йончев, Христо Ясенов и др.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ГРИГОР ВАСИЛЕВ
ЙОРДАН ЙОВКОВ - СПОМЕНИ И ПИСМА

На българската младеж –

силна, смела и непоколебима!

 

В една надвечер през есента на 1913 година до входа на стария хотел „България“ неволно се загледах в обгореното лице на един млад човек, който също търсеше да открие свой познат у мене. След миг и двамата извикахме имената си, изненадани и много зарадвани. Отбихме се в близкото кафене, което се посещаваше от старите знаменитости на българската литература и общественост, като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Петко Тодоров, Михаил Такев, Кръстю Раковски и други.

- Та ти прекара войната като офицер в 41 полк?

- Да. Едва от няколко дена съм свободен гражданин.

- И какво мислиш сега да правиш?

- Право да ти кажа, не зная какво да мисля.

- По-скоро бих желал да ми кажеш ще останеш ли в София, или ще отиваш в провинцията?

- Къде да ходя? Ти знаеш, че почнах да учителствувам в с. Чифуткьой, Добруджа, след като свършихме Първата гимназия в София в 1900 година. Но сега там е робство.

Наистина Йовков ми бе писал няколко открити пощенски карти и аз също му се обаждах като учител в Долна Оряховица и Драганово, а после като студент в София.

Бяха първите дни след погрома. Войските разнесоха името на България по цял свят, последва ударът над Одрин и малко след това - пълен разгром. Българската душа беше тежко наранена, унинието и отчаянието владееха над българската земя и отнигде надежда!

Йордан Йовков не обичаше да приказва, но говореше много увлекателно. Аз го разпитвах за войната, но той отговаряше без желание.

- Та едно ли е, та две ли са - да ти разказвам...

До този момент аз не знаех, че Йовков е печатал някои стихотворения и два или три разказа.

В книжка шеста, година II, на сп. „Художник“, 1907 година, е поместено едно от най-първите му стихотворения, с три звездички вместо заглавие, което възпява пролетта, нощта и морета.

В мартенската книжка през 1911 година на списание „Наблюдател“ е напечатан разказът на Йовков „Звездна вечер“, а в следващата двойна книжка на същото списание е напечатан разказът „Нова пролет“.

Смутен за утрешния ден, Йовков най-после се реши да каже свенливо: „Аз гладувам и ако можеш да ми услужиш да намеря някаква работа в София, ще ти бъда признателен.“

Тези думи - изповед на моя другар от първата гимназия, ми се врязаха в паметта и ме покъртиха...

* * *

Йордан Йовков е роден на 8 ноември 1880 година, стар стил, в село Жеравна. Посочваните различни дати до днес са неверни. Бащата на Йовков, абаджия, се е преселил в село Чифуткьой към 1892 г., когато малкият Йовков е бил на 12 години, но купува земя и покрай абаджилъка се отдава на земеделие и скотовъдство. Но Йовков свършва трети клас в с. Жеравна, четвърти клас в Котел и за пети клас постъпва през учебната 1897/1898 година в Първата Софийска гимназия. През следващите три учебни години ние бяхме съкласници в паралелките, а в юни 1900 година завършихме гимназията. Директор на гимназията беше Станимир Станимиров, един от най-видните ръководители на просветата в страната, който се радва още на добро здраве. Класният ни наставник беше Благой Димитров, математик, чиято дейност е също така известна и високо ценена от всички среди. Учители по български език ни бяха Юрдан Трифунов и Грозев, а учител по френски език и литература - Йордан Иванов. По отечествознание ние имахме за учител Димитър Илков, по дескриптивна геометрия - Владислав Шак, по философските предмети - Цветан Радославов, сега покойник, по българска история - Маринов, по рисуване - френецът Фуркад и Иван Ангелов, по гимнастика - швейцарецът Шампо, също покойници.

На 11 юли т.г. [1940] свършившите съкласници на Йовкова дадохме вечеря на нашите учители - директора Станимиров, класния наставник Благой Димитров и преподавателите Йордан Иванов и Димитър Илков. Ние изпълнихме един дълг към нашите учители и направихме помен и за нашите другари и учители, които не са вече между нас. Един от нашите съкласници Андрей Сарафов прочете на вечерята свой спомен за Йовков, печатан вече в „Просветно единство“, бр. 12, от 29 ноември 1937 година.

„Това бе през 1898/1899 учебна година. Бяхме ученици от VI а/р клас на Софийската държавна гимназия. Преподавател по български език ни бе писателят Ив. Грозев. Наближаваше коледна ваканция. В последния час по български език г. Грозев ни зададе домашно съчинение: „Обичаи при Бъдни вечер“.

Още първия час след коледната ваканция г. Грозев поиска зададеното ни съчинение. Преди да ги събере от учениците, пожела да прочетем някои. Посочи да прочетат свои съчинения някои от най- добрите по успех ученици. А в класа ни имаше доста от тях. Аз, който седях до Йордан Йовков, бях успял да прочета нещо от съчинението на Йовкова. И бях изгубил след това всякакво желание да чета моето съчинение пред класа.

След прочитане съчиненията на някои от най-добрите по успех ученици аз имах смелостта да помоля преподавателя да прочете съчинението си и Йордан Йовков.

А той - скромният и свенлив ученик - дърпа ме за палтото и ми шепне: „Няма нужда, недей, няма нужда! Нали преподавателят ще ги събере в края на часа?“

Трябваше да се изпълни заповедта на преподавателя.

Йордан Йовков, дотогава още непознат другар на класа, стана, малко бледен, с мил поглед и усмивка на устни, и зачете своето съчинение: „Бъдни вечер в Котленския и Добруджанския край“.

Помня, че започна с трапезата, отрупана с всички произведения на труда на българина; с традиционния ошав, колакът, върху който гори свещ, кандилницата с благоуханния тамян и пр.

После започна описанието за огнището с бъдника, над който клокочи менче с кървавица...

Всичко това бе така описано, с такива хубави, правдиви и сочни слова, сякаш бяха нанизани бисерни зърна на една прекрасна и скъпа огърлица.

Представи ни Йовков цялата трапеза, заобиколена от цялото домочадие начело с най-стария от тях, държащ кадилницата в ръка, и след молитвата, прочетена от най-учения в семейството, [трябвало] да започне благословиите и благопожеланията за здраве и любов в семейството, за братска обич между синове и дъщери, между снахи и зетьове, между внуци и роднини.

Благословии за конете в конюшните, за говедата в оборите, за овцете в кошарите, за кокошките и петлите в курниците, за пчелите, за бубите...

Благословии за берекет в нивите, градините, лозята и бостаните; благословии за милите пролетни гости - пойните птички, за щърка и лястовиците, за всичко, що е във връзка с бита на българина.

Той - Йовков - не забрави още да опише и проклетиите към всички гадини, болести и природни стихии, които спохождат човека и добитъка, да се пръждосат през море, в пусти гори Тилилейски!

Йордан Йовков изказваше тези благословии с една жива простонародна реч, толкова правдива, искрена и с толкова наивна вяра за осъществяването им, че ние, съучениците, докато Йовков четеше, с умиление слушахме и често избухвахме с глас от смях.

А нашият преподавател, седнал на стола до катедрата, опрял лакти над нея, подпрял глава на ръце, с очи полупремрежени, унесено слуша разказа на Йордан Йовков.

Йордан свърши разказа си. А ние още слушаме и мълчим, омаяни от насладата на прочетеното съчинение.

В това време преподавателят стана нервно от стола и каза:

„Я, дайте разказа си! Той заслужава да бъде прочетен и в другите класове.

Драги ученици, вие имате в класа си бъдещият писател, който е надарен с тънка и дълбока наблюдателност и език с жива изразителност.“

Грабна дневника си и изскочи от класа, като забрави да събере останалите съчинения.

Всички обърнахме погледа си към Йовкова. А той седнал, навел очи и цял пламнал като божур.

От този момент Йордан Йовков сякаш порасна в очите на класа.

Всеки търсеше дружбата му. А със своята блага душа беше еднакъв в отнасянията си и към бедните, и към заможните другари-съученици.

Оттогава в класа ни нямаше по-хубаво и по стил, и по съдържание, и по език съчинение по български език от Йовковото. То бе образец за всички ни. А в VII кл. той бе център на всички разговори по литература в класа ни. Той бе прочел съчиненията на всички български писатели, известни дотогава, прочел бе и всичката преводна литература.

Той познаваше героите на всички поети.

За него не бе голяма мъка да кръщава другарите си съученици с имената на тези герои благодарение на неговата наблюдателност върху характерите на другарите си ученици.

Едного кръщава с името Бокачо, друг с Мефистофел, трети Тартюф, Боримечка, Митрофан, Гочоолу, Дочоолу, Ганю и т.н.

Никой от другарите-съученици не му се сърдеше за поставения прякор, а напротив, всеки нов прякор възбуждаше в класа ново оживление, смях и веселие.

Йордан Йовков остана до края на гимназията любимия другар-съученик.

При среща с тях ще се спре и ще води кратък разговор.

- Здравей, Андрей! Народни учителю! Още ли учиш малкия народ на най-големия град на родината ни?

- Да, Йордане! Още малко и пределната възраст и прослужените години настъпват и ще свърша своята мисия на народен учител.

- Да, Андрей. А нашата писателска мисия колко е тежка и няма край!

- Да, Йордане, тежка е мисията и на народния учител, и на народния писател, защото страдат от една и съща материална нищета!

- Ех, учителите трябва да бъдат идеалисти! Да изпълним дълга си към род и Родина!

Това бяха последните думи при последната ни раздяла с Йордана. А той, преди да стане писател, беше народен учител.

Изпълниха се пророческите думи на нашия стар преподавател Ив. Грозев.

Йордан Йовков стана велик български писател и велик майстор на българското слово. Но той умря и като велик българин със своята скромност и безкористие. Сякаш бе поставил за девиз в живота си: „Нищо за себе си, всичко за Родината!“

Този спомен на Андрей Сарафов отразява общото настроение на всички съученици от нашия клас и съчетава правдивостта с красотата.

Когато ние се събрахме около своите учители четири десетилетия след завършването на гимназията, ние потърсихме изчезналите наши другари. Един от най-близките на сърцата на всички беше Йордан Йовков. Ние установихме също, че сме загубили през войната четирима съкласници: Васил Попиванов, убит в Балканската война, Генчо Влайков, убит в 1915 година, Светополк Филов, починал като офицер около същото време, и Никола Матеев, намерил своята мъченическа смърт като пленник на остров Трикери. А всички ние бяхме 31 съкласници...

Други шест наши другари са починали, а видният софийски адвокат и общественик Никола Панов загина при атентата в „Света Неделя“.

Димитър Атанасов от с. Таджилар, доскоро народен учител, е сега пенсионер; Боню Бонев - Боримечката на Йовкова, ръководител на дружество „Балкан“, винаги усмихнат и бодър, тогава страшилище за нас, най-малките съкласници, поради което винаги влизахме в коалиция, за да го повалим; Теню Въчков, юрист от Чирпан, Евстати Ив. Гешев, математик и финансист, Георги Гичев, Петко Горбанов и Марко Иванов, началник на Столичното кадастрално отделение, всички инженери, Димитър Йотов - апелативен съдия в Пловдив, Стефан Кемилев, бивш администратор на БЗК банка, Иван Кръстев - инженер, Христо Марчев - търговец, Станко Петков, математик, сътрудник на Боню Бонев, Борис Попов - юрист, Васил Попдимитров - свещеник, Богомил Радославов - минен инженер, бивш директор на мини „Перник“ и началник на минното отделение, Андрей Сарафов - народен учител, Георги Соколов - бивш главен секретар на Министерството на търговията, сега съдия от Върховния административен съд, Борис Христов - бивш народен представител, и Милан Шосев - гимназиален учител, заедно с пишущия тия редове - това е живата листа на седми „а“ реален клас, класът на Йовкова.

* * *

Не беше лесно да намеря успокоителен отговор на моя съученик, който не знаеше кой път да хване. Той се връщаше от война, но собственото му огнище бе заето от чужденец. Личеше, че Йовков предпочита да остане в София, но бе готов да иде навсякъде. Освен времето, което е прекарал след свършване на гимназията в Школата за запасни подпоручици, Йовков е бил само народен учител, и то най-дълго време в с. Чифуткьой. Бил е също така учител в с. Каралии, гдето открил четвърти клас.

За учителско място в София и дума не можеше да става. Като софийски общински съветник по това време знаех много добре безбройните мъчнотии за такова назначение.

Но често идват неочаквани мисли на човека. Разпитвайки го за войната, мина ми през ума, че заедно с неколцина действуващи и запасни офицери имахме почти сигурно решение да започнем описването на едно месечно списание. Попитах Йовкова дали би се съгласил да помага в редакцията. Той прие това с най-голяма готовност и с нескривано облекчение.

Дадох адреса си на Йовкова – ул. „Солунска“ 12, срещу протестантската църква, казах му да дойде в най-скоро време и се разделихме. Разбира се, аз нямах никакво понятие за писателя Йордан Йовков. Струва ми се, че в някоя от пощенските карти той ми загатваше, че понякога си пописва, но в този момент почти всичкото ми внимание беше погълнато от погрома.

Нашето списание, което кръстихме „Народ и армия“, имаше като главна цел да се бори против погрома и опустошенията, с които заливаше цялата страна и тровеше душата на нацията.

В уводната статия на списанието под псевдонима Б.А - единственият мой псевдоним, с който много рядко съм си служил, за да може читателят да прочете нещо от мене, освободен от политическите ми разбирания, се казва:

„Народ и армия“ ще се опита да допринесе нещо към общите усилия за подема на българския народ. Две са неговите задачи. Първо, да стане архив, в най-добрия смисъл, на войната. Всички светли и тъмни страни на българския подвиг до Чаталджа и Криволак да бъдат изнесени с очевидно за всички безпристрастие и при пълна свобода на мненията... Ще се остави на идущите поколения една макар бледа картина от дивното дело на българския войн...  Другата задача ще бъде да стане орган на здрава гражданска и военна мисъл, като ратува за силна, добре организирана, добре снабдена, и най-главното, умно командувана войска, върху която да може винаги да се опира народната политика... Ако до войната, от една страна, искаха армия без критика, а на друга, искаха слаба армия, след нея няма място нито за едните, нито за другите. Народ и армия – това трябва да бъде неразделно единство.“

Най-близки съредактори в списанието бяха сегашният генерал от запаса Коста Николов и покойните Борис Дрангов и Стефан Стефанов, действуващи офицери. Славният край на Дрангов е известен; Стефан Стефанов, един от най-талантливите и най-характерни офицери, които нашата войска е имала, се самоуби в навечерието на голямата война недалече от Сливен при още неизяснени обстоятелства. Александър Паскалев единствен имаше заслугата за издаването на това списание, което много малко можеше да разчита на изправността на абонатите и не търсеше да се ползува от скрити или заинтересувани източници.

Твърде леко моите другари се съгласиха да приемат на работа неизвестния още Йордан Йовков, който беше крайно доволен и развълнуван.

- Значи, аз ще остана в София - изрече той с дълбока въздишка.

Йовков дойде на два-три пъти у дома, за да приготвим материала за първата книжка. Българите обещават сътрудничество много лесно, но го изпълняват съвсем рядко и безкрайно неточно. От дума на дума аз мъча Йовков с въпроси:

- В цялата тази война, която си правил, няма ли един момент за предаване? Не би ли могъл да напишеш как войниците в твоята дружина посрещнаха първата вест за започване на военните действия?

Уводната статия беше вече в ръцете на Йовкова от два дена и той разбираше задачите на списанието. По едно време той промълви:

- Ще видя, ще опитам, може би...

Той каза това почти от немай-къде и аз го забравих на мястото. Ден или два след това, връщайки се у дома към полунощ, аз намерих на масата си един ръкопис на чертана канцеларска книга без никакъв подпис, озаглавен: „Утрото на паметния ден“. Зачетох го съвсем небрежно, но много скоро този разказ прикова цялото ми внимание. Зарадвах се много за разказа, но не знаех нищо за автора и нищо не ми подсказваше, че той може да бъде Йовков. Аз знаех почерка на Йовкова, но в този момент, помня го съвсем ясно, почеркът на Йовкова ми изглеждаше нов и непознат.

По-интересно е още, че от разговорите с Йовкова знаех много добре, че той е прекарал войната в 41 полк; това се казваше в началото на разказа, но моят поглед над това число пак не ми спомни за моя другар. Едно само приятно впечатление владееше у мене над всичко - първото име, което ми дойде на ума, бе Иван Вазов, а след това като да съм чел руски писател от златната епоха на големите писатели.

С голямата наслада от „Утрото на паметния ден“ и незадоволеното ми любопитство кой е авторът преминах в спалнята.

На другия ден към 11 часа Йордан Йовков дойде пак и донесе нови статии и коректури.

Аз му се похвалих, че се е получило едно много хубаво описание за началото на войната, но за съжаление авторът не се подписал. Той ме гледаше с учудване и като че ли искаше да ме подсети. Това не помогна и му казах да го наредят по-скоро, за да не остане на края на книжката, и напълно убеден, че аз не ще мога да го отгатна сам, Йовков най-после се реши да изрече, едва ли не с тон на виновност:

- Това е писано от мене...

Сега беше лесно да видя и почерка, да си спомня за 41 полк, да доловя изрази на съкласника.

Сега вече, когато бях сигурен, че този ръкопис е на Йордан Йовкова, моята радост прие по-ясна форма и започна да расте по размери. Йовков възбуждаше само добри чувства у всички другари. Би било недостатъчно да се каже, че той бе добър човек; добротата му минаваше в истинско благодушие. Усмивката му бе чисто детска усмивка до последните дни на живота му. За Йовкова всички знаят, че не е направил зло никому; справедливо е да се добави, че той не би могъл да помисли зло.

- Но щом този ръкопис е твой, ти си вече голям писател - казах на Йовкова и го раздрусах малко. Йовков се изчерви до кръв и потъна вдън земя.

Тих и благоразумен, Йовков обичаше много да се бие като ученик в гимназията. Ние се биехме на групи твърде често, както в класа, така и на полето, особено с прашки. Но Йовков и Карафилов, когото изгубихме само преди няколко дена - на 11 юли той беше на масата до мене - бяха класиците на двубоя. Почти във всяко междучасие Йовков и Карафилов се отдалечаваха на около метър разстояние и започваха да си стоварят юмруци, наред един след друг, като някакви спортисти.

След отпечатването но този първи разказ на Йовкова в „Народ и армия“ всички литературни среди обърнаха повече внимание на него. Не се съмнявам, че по-първите му разкази в сп. „Наблюдател“ са направили впечатление, но цялата Балканска и Междусъюзническа война беше една дебела завеса. През тази война почти целият духовен живот бе замрял.

Помолих Йовков да продължава своите военни разкази до края на войната. И той обеща. Но не изпълни докрай обещанието си въпреки моите приятелски и много настойчиви увещания.

Във втората книжка на сп. „Народ и армия“ Йовков напечата „Отвъд“. В петата книжка Йордан Йовков напечата „Първата победа“, в шеста и седма книга - „Кайпа“, в следващите книжки - „Нощите край Одрин“.

Два големи разказа щеше да напише още Йовков тогава – единия под заглавие „Холерата“, и другия - „Бунтът“. На много пъти той ми разказваше по нещо от тия сюжети. До последно време и при всяка среща аз му напомнях, че трябва да заседне и напише тия неща. Не зная дали не е започвал да ги пише, нито какво е оставил довършено и недовършено.

Другарката на Йовкова носи достойно неговото име и тя ми даде точната дата на раждането. Но избягнах да засягам повече от живота и творчеството на поета, защото искам да се огранича само с лични спомени за Йовкова и някои негови писма до мене, като се докосна и до някои сътрудници на „Народ и армия“, тогава другари по оръжие на Йовкова, против страшния погром на 1913 година.

В „Холерата“ Йовков щеше да предаде призрака на тази ужасна напаст и всичките страдания на въоръжения народ край Чаталджа. В „Бунта“ Йовков искаше да нарисува недъзите и призраците на недоволството.

Един неизвестен дотогава за мене сътрудник стана Ив. П. Йончев. Роден в известното софийско село Бояна, Йончев ми бе доведен от К. Щъркелова, кореняк софиянец и близък другар на Йончева. Тогава и дълго време след 1913 година Щъркелов живееше на ул. „Солунска“ № 11. Сигурно и Йончев е писал по-рано, но и той нямаше още име за читающия свят.

Във втората книжка на „Народ и армия“ се помести стихотворението на Йончева:

КАКВО СА...

На паметта на артиста Хр. Ганчев

- Какво са, о, татко, в небето звездите,

що греят тъй дивно на модрия свод?

- На мъртвите те са, о, сине, очите -

- На всички, умрели за своя народ.

- Какво са, о, татко, в полето цветята,

що никнат тъй нежно под летния зной?

- На мъртвите те са, о, сине, сърцата, -

на всички, които умират във бой.

- Зефирите, татко, какво са - лъките,

що лъхват тъй чудно и милват весдсн?

- На мъртвите те са, о, сине, душите,

бродящи да найдат дома си рожден.

 

В следната книжка се помести

ЗА РОДИНАТА

- Как се казва твойта майка, войне безстрашен?

- Родина.

- Тя плака ли, ти когато в бой неравен тръгна?

- Не!... Китка цвете тя уви ми от подвизи славни на дедите и ми рече:

- Нека, синко, да те водят те в борбите!...

- А баща ти, как се казва, войне победител?

- Дълг към нея.

- Той изпрати ли те, плака ли по тебе?

- Не!... В череп-чаша той тогава вино ми поднесе и ми каза:

- Пий от него, волен сине, вяра то се дума, пий, опий се!...

- Твойте братя как се казват, войне легендарен?

- Дядови завети.

- Те дойдоха ли край село, брата да изпратят?

- Не!... Ведно с мене те в борбата бяха и през ужасите бойни, кат звезди през черна нощ ми гряха...

- Либето ти как се казва, войне безсмъртен?

- Родна свобода.

- То, унесено по тебе, плака ли тогава?

- Не!... То ме радостно изпрати до родни предели и ми рече:

- Победител върнеш ли се, мой ще бъдеш, победен недей минава край моите чертози!...

 

В пета книжка се помести

УМИРАЮЩИЯТ ВОЙН

На майор Михаил Бъкърджиев

- Тогава есен беше... и капеха листата, -

тъй капеха сълзите на майка ми по мен,

когато склоних устни, целунах й ръката,

прегърнах я синовно и тръгнах просълзен.

 

Тогава есен беше... и плачеше небето,

как старата ми майка, на бащиния праг,

която аз оставих да зре по мен, додето

не кривнах зад брезите, зад селския лещак.

Тогава есен беше... умираха цветята,

и чезнеше полето, тъжовният им брат -

и сякаш демон тъмен - увиснал над земята

вещаеше прокоба на цели божи свят...

 

...О, колко дни, другари, делят ме от тогава,

прекарани в неволя, записани със чест;

прекарани във битки, във подвизи и слава,

в победи непознати на цели свят до днес.

 

О, колко дни, другари, но ето ги пред мене

войниците ми смели летят от рът на рът,

летят и носят радост, утеха и спасене

на роба изнемогнал, на врага носят смърт.

 

И кат че ли до днес аз чувам песента,

победната им песен и смелия полет

и виждам как геройски те мрат зарад честта

на майката Родина, за нейния завет.

 

И виждам ги подире - останали малцина –

обградили врага си - посред дъждовна нощ –

как тигри да се бият за род и за Родина

и сякаш още чувам: „Ура, напред на нож!“...

 

И най-после в книжка 8-10 се помести

НА РАЗДЯЛА

- Защо се, о, дядо, войската събира,

защо е тъй бодра и весела тя, -

защо ли, о, дядо, на батя мундира,

кат никога кичат с хубави цветя?

 

- Защо се той често към мама навежда

и тихо й шепне, кат никой друг ден,

защо го тя, дядо, тъй мило поглежда,

прегръща, целува и плаче весден?

 

- Цар някой ли вика нашите войскари,

на пир ли, о, дядо, зове ги днес друг,

та всички от родните полета, чукари,

кат жерави с песни отлитат на юг?...

 

И пита детето - какво ли не пита –

та лесно ли млъкват детински уста?

 

А вън е тъй шумно... войската отлита,

войската ни родна, войската света.

А вън е тъй гордо... и плаче старика...

Да беше на младост - година по-млад

да беше - тогава забучил би щика,

еднаж ли изпитан и дваж ли в рат!

 

А вън е тъй мощно... отлитат войските...

Детето - я гледай - то припка след тях,

то припка, от радост светят му очите,

то чезне и шепне: „Кат бате да бях!“...

 

И спира се брат му - възседнал на коня –

и братски го гледа и дума засмян:

- Детенце, отивам аз врази да гоня,

да гоня, да бия вековни тиран.

 

- Детенце, прощавай!... Повежда войскари,

след него те крачат - един са до друг –

а родна се песен над родни чукари

оглася и носи кат жерав на юг...

 

Иван П. Йончев беше даровит поет, твърде привързан като другар, но неговото здраве още тогава ме плашеше. Той се изгуби съвсем незнайно. Може би съм отсъствувал от София, но във всеки случай узнах за кончината му късно. Трябва да се изкаже признателност на книгоиздателството на българските писатели, което отпечата неговите „Стихотворения“ в 1917 год. Йончев вярваше в бъдещето на българския народ и младите поколения не бива да го забравят. Съдбата беше към Йончева много жестока, но талантът му е безспорен и трябва да бъде почитан и ценен.

И двама познати и признати още тогава писатели дадоха свои приноси в „Народ и армия“. Т. В. Траянов ни даде „Смърт в равнините“, посветено на Панайот Киселков, както и знаменитото стихотворение „Тайната на Струма“:

Бързо бърза струйна Струма.

…..

…..

Спомен ли от вековете

Спомня новия разгром?

…..

…..

 

А Людмил Стоянов напечата „Към Родината“:

…..

…..

Угасна, угасна без блясък великата слава,

И нощ се разстила - където тръби са тръбили

…..

…..

Не зная, ще зърнем ли слънце и ярки лазури

И ще ли целуне успеха челото ни бледо,

Но пак те обичам, аз вихър съм в твоите бури,

ти падна не в ден на сражение - в ден на победа!

 

Теодор Траянов и Людмил Стоянов са големи майстори и младите поколения трябва да ги познават основно.

В редиците на борците против погрома трябва да подчертая и Хр. П. Ясенов.

Роден в Етрополе, Ясенов идва в София да следва в Художествената академия. Щом Ясенов се запознава с Щъркелов, и двамата стават много близки приятели. Щъркелов ме запозна с Ясенов и негде ми каза: „Ясенов е художник, но той е по-голям поет.“ По това време Ясенов беше публикувал стихотворението „Пан“, посветено на Щъркелова. На много пъти Щъркелов ми декламираше „Пан“ със свойствения му дар. След няколко срещи намерих Ясенов сам и се разходихме из София. Помолих го да ми напише едно стихотворение за „Народ и армия“, което да е зов против унинието и погрома. И Ясенов бе срамежлив. Той отклоняваше, и все пак аз настоявах. Заведох го в ателието на Вешина зад Военния клуб и разгледахме картините му от войната. Макар още ненапълно довършени, най-силно впечатление ни направиха картината „Атака на Одрин“ и картината „Люлебургаз“ - два символа на Балканската война - обсада и движение.

- Ето, тук е България, Ясенов; това, което гледаме по улиците - това не е истинска България. Всички са като умрели, само стонове и ридания, никаква надежда...

Ясенов обеща да напише нещо.

Моето искрено убеждение, тогава и сега, е, че „Елегиите“ на Ясенов напълно го приближават, да не кажа приравняват до Ботева.

Аз не мога да не предам текста на това стихотворение, както то бе напечатано в „Народ и армия“; в издадената после сбирка то има добавени куплети и някои малки поправки в текста.

 

ЕЛЕГИИ

А. Страшимирову

1.

Усмихна се пъстрата есен

Сред сълзи и краски и прах.

И вихър тревожно понесен

развея въздишки и страх.

Аз чезна печално уморен,

люлеят ме страшни тъми –

зад моя прозорец отворен

студената вечер шуми.

 

Студената вечер говори,

и плаче, и странно ридай...

да склопим измъчени взори,

настанал е страшният край.

Любете ме нежно, другари,

че моето слънце клони –

погаснаха сенките стари

на светлите минали дни.

 

Погасна несетно луната

над моя пленителен дом –

тежи ми в сърцето печата

на днешния страшен погром.

Аз искам спокойно да гина

сред тия безкрайни беди –

притискай ме, майко-родина,

до своите земни гърди!

 

2.

Златна есен, златни листи рони,

цветен пурпур багри всеки клон,

дъхат скърби мойте небосклони,

рухва бавно моят царствен трон.

През мъглите дребен дъжд ромони

и навява сънни самоти.

Аз съм морен, морен от погроми,

бедна майко, чуваш ли ме ти?

 

Тъмна вечер, тъмни сенки стели

и залива родните поля.

Аз забравих устремите смели,

аз отпуснах вихрени крила.

И, загубил пътища и цели,

безприютен в своите самоти –

гасна мълком в тъмните предели,

бедна майко, чуваш ли ме ти?

 

Вихър свири в сънните тополи

и пилее сухите листа.

Плачат плахо клонищата голи,

плаче плахо чайка над света.

И, прибулил бездни и идоли,

Бог развява сънни самоти.

Някой в мене пее и се моли...

Бедна майко, чуваш ли го ти?

 

3.

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,

тъй както гасне летний ден, за да излезе чист и ведър;

И аз отново ще заспя, и пак наново ще израстна

стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър.

И аз ще спя, и аз ще бдя...

И ако някой светъл ден премине буря през града

и чуя тропот на коне и металичен звук на шпаги,

аз ще напусна страшний сън на свойте горести недраги

и в многобройни легион на преминаващите войни,

наред със медните тръби и родните напеви бойни,

ще вдигна своя боен стан –

и пак ще бъда ураган,

разгромил всички скърби ледни

и тържествующ и пиян –

ще пея химните победни

на свойта героична бран!...

 

И аз отново ще заспя, и аз отново ще погасна,

тъй както гасне морний ден, за да изгрее чист и ведър;

и аз наново ще заспя, и пак наново ще израстна

Стихиен, шеметен и горд, стихиен, шеметен и щедър!

 

Отпосле елегиите на Ясенова бяха попълнени с нови куплети и препечатани в списание „Наши дни“ на Антон Страшимиров под друг наслов - „Приказно царство“; така също са предадени като последна редакция на самия Ясенов в книгата му „Рицарски замък“, издадена от познатото софийско книгоиздателство „Т. Ф. Чипев“ в 1921 година.

Златната есен в „Елегиите“ на Ясенов е безспорно проклетата есен на 1913 година, когато погромът нахлу в България от всички страни... Елегиите бяха позив за кураж и бунт против пораженството, което беше обхванало всички социални разклонения на народа.

В издадения от „Хемус“ сборник за Йордан Йовков Теодор Траянов нарича Йовкова заклет и непреклонен противник на всяко пораженство. „Българските бранни подвизи и военна чест, единствената проява на българина от Третото царство, за което светът ни уважаваше, служеха за присмех на едно пораженско поколение. Йордан Йовков беше един от тия малцина български синове, които се опълчиха с дело и слово срещу духовното разтление на народа.“ Това е истината от 1913. Йордан Йовков беше най-тихият, но един от най-неуморните борци срещу малодушието и моралното разтление.

Христо Ясенов беше в този момент най-буйният и неумолим войник от същата фаланга.

Не мина дълго време - избухна Европейската война. Христо Ясенов ми се обади от Лебане, градче в Нишката област.

,,...А сега прощавай, че не те дочаках в София; нали знаеш колко съм длъжен от Отечеството..., но ми е мъчно, като на погрома...“ За мене в това писмо се вижда колко искрено и дълбоко Ясенов чувствува своето участие в похода срещу малодушието и пораженството. По-късно настана твърде различна обстановка. Личните ни отношения с Ясенова останаха винаги сърдечни и приятелски. Аз го виках на обяд и понякога си позволявах да му внушавам да намали данъка, който плаща на политическите разбирания и да се отдаде предимно, ако не всецяло, на поезията, в която той стои тъй близо до най-големия български поет. Той ме слушаше, но чувствувах, че не споделяше моите внушения. Обяснявах му, че в случая мене ме интересува само един въпрос: да може той да пише, да твори! Това Ясенов разбираше и чувствуваше. За нещастие моите тъмни предчувствия наскоро бяха последвани от неприятности за Ясенова. На телефона ми се обади непознат женски глас и ми съобщи, че Ясенов бил арестуван и изпратен неизвестно къде. Аз не бях близък с Ал. Цанков и Ив. Русев, затова реших да направя постъпки пред военния министър Ив. Вълков, който ми даде среща ведна!.. Взех от библиотеката си „Народ и армия“ и намерих Вълкова в кабинета му. Същественото и решающе от моята пледоария за Ясенова бе прочитането на „Елегиите“ му пред Вълков. Последният даде на разни посоки много категорични нареждания да се издири и да се освободи Ясенов. Струва ми се, че аз оставих „Народ и армия“ за спомен на Вълкова. И Ясенов бе освободен.

Но година по-късно аз не успях да помогна на Ясенова. Сам ранен при атентата в „Св. Неделя“, на 30 май 1925 год. получих следното писмо, което носи същата дата:

„Уважаеми господин Григор Василев,

Извинете, че се обръщам към Вас.

Зная, че цените Христо Ясенов като поет. Той се намира в Обществената безопасност. Ако обичате и Ви е удобно, застъпете се, моля Ви. Вие знаете също, че той е туберкулозен.

С почит: Ваша позната.“

Дълго време, уви, аз търсих следите на Ясенова...

* * *

Да се повърна пак на Йовкова.

Щом Йовков пое уредничеството на „Народ и армия“, списанието тръгна и мога да кажа постигна до голяма степен поставените задачи при много мъчна материална обстановка благодарение на фалангата от подбрани талантливи сътрудници. Тогава Борис Дрангов и Стефан Стефанов казваха истината в лицето, даже когато тя е много горчива. Спомням си как покойният генерал Фичев се беше настървил против Дрангова веднага след Балканската война. Като военен министър той каза за него оскърбителни думи пред Народното събрание, на което аз му отвърнах в пълна мярка. Генерал Фичев даде под съд Дрангова; понеже военносъдебният закон не позволяваше да му бъда защитник, написах писмена пледоария и Стефан Стефанов я разви пред военния съд в Пловдив. Разбира се, Дрангов бе оправдан. Покойният професор Асен Златаров също така беше измежду най-отзивчивите сътрудници на списанието. През войната той беше червенокръстец.

Йовков ходеше при отделните сътрудници и до печатницата. В кратко време той се опозна с всички и можеше спокойно сам да ръководи цялата работа. Но финансово списанието беше зле. Събирахме от разни страни някакъв фонд, обаче главната тежест падаше на Ал. Паскалева.

Ето на 6.III.1914 година каква бележка ми е оставил Йовков на бюрото, понеже се стеснявал да ми каже същото нещо устно:

„Драги Григоре,

Нареди да ми се изплати хонорара. Паскалев случайно ми беше казал един ден, че ще направи това на първо число, но кой знай защо не го направи. Аз ще чакам още утре, защото съм останал без пари.

С поздрав: Й. Йовков.“

Все пак годишнината на списанието завърши благополучно. За втората годишнина не можехме да мислим. Нямаше кой да понесе загубите за в бъдеще. Освен това избухна Европейската война. След намесата на България Йовков като поручик замина за 37 пехотен полк, десета дивизия, в Ксанти.

Първата карта оттам той пише на 18 септември 1915 година:

„Драги Григоре,

Пристигнах тук и вече съм на служба. Аз съм младши офицер в 15 рота на 37 полк. Никакъв познат и никакви близки тук. Ако можеш и ако обичаш - обади се. Моя най-сърдечен поздрав.

Йордан Йовков.“

През октомври същата година станах сътрудник на „Военни известия“, защото Народното събрание не заседаваше и желаех да наблюдавам някои действия на нашите войски. Йовков е прочел моите писма във „Военни известия“ и ми пише:

19 ноември 1915 год.

„Драги Григоре,

Научих от вестниците за твоето пътуване по фронта; четох и бележките ти във „Военни известия“. Всичко много хубаво. Както виждам, ти вече полагаш основите на грядущите годишнини на „Народ и армия“. Но защо не додеш и тъдява да видиш и нас? Или е по-далече? Как е Щъркела? Надявам се да е жив и здрав. За себе си мога да кажа, че засега съм добре. Много здраве на приятели и на тебе най-много.

Твой Йордан Йовков.“

На 11 февруари 1916 г. Йовков ми пише:

„Григоре,

Надявам се да ми направиш една малка услуга. Окъсах се. Вземи моля ти се една фуражка ( 56) и ми я изпрати, но колкото може по-скоро. Веднага и аз ще ти изпратя парите. Разбирам, че си занят много, но аз няма кому другиму да пиша.

Сърдечен поздрав: Йордан Йовков.“

В началото на 1916 година Йовков се мерна към София, но не се обади на тръгване. Затова на 19 март 1916 година той ми пише:

„Драги Григоре,

Една седмица вече съм тук, но работата не ми позволява да ти пиша. Другаде няма да ходя - положението си е все същото. Прощавай, че на тръгване не можах да ти се обадя. Пиши ми какво ново има къде София.

С поздрав, твой Йордан.“

Подир това следва друга пощенска карта:

„Драги Григоре,

Днес случайно прочетох във „Военни известия“ (бр. 154 от 26.II.) една много хубава и уместна статия: „Печатът и войната“. Аз сам съм мислил същото, когато четох всички ония безцветни, некадърни кореспонденции. А колко много, колко хубаво и ценно можеше да се създаде! И струва ми се, че още не е късно: една обиколка по бойните полета, по следите на нашите армии може всичко да реставрира. Фактите са налице, има всички средства да се нарисуват великолепни и грандиозни картини. Бих желал да зная, как мислиш по това.

Много поздрави, твой Йордан Йовков.“

На моите молби да ми напише нещо, посветено на генерал Колева, Йовков ми пише:

„Драги Григоре,

Много съжалявам, че не можах да устоя на думата си - не можах да напиша нещо за генерал Колева. Книгата и особено моят издател толкоз много ме измъчи и толкоз неприятности ми докара, че освен дето не можеше да ми остане свободно време и разположение за работа, но дори се и поболях.

Но, струва ми се, ще може да се поправи работата. Аз имам 3 разказа, които влизат в тоя том и 3-те за някои действия на конницата в Добруджа. Особено единият, „Триумф“, се отнася изключително почти за генерал Колев. Струва ми се, не ще бъде зле да се помести и сега в една книжка, посветена на него. Тъй той ще получи най-доброто си място. Изпращам го и ако не си го чел, прегледай го и ще видиш, че ще прилегне най-добре.

Изпращам ти и книгата си.

2.Х.1917 г.

С поздрав Й. Йовков.“

Издадох сборник за генерал Колев с две скици от Щъркелов, няколко статии, надгробните слова, и разбира се, с „Триумф“ на Йовкова.

След края на войната Йовков е в Добрич. Наново се явява най-тежкият въпрос за него - какво да се прави?

„Добрич, 22.Х.1918.

Драги Григоре,

За една много важна работа се обръщам, както винаги, към тебе. В София не успях да те намеря, пък оттам аз просто избягах и додох тука. Без да те отегчавам много, ето накратко в що се състои работата: щом се свърши войната и аз се демобилизирах и веднага сиромашията и неволята, стари и неразлъчни мои спътници, похлопаха на вратата ми. В София не можеше да се живее. Вън от това исках да си почина, да отдъхна при други хора и на други места. Аз се сгодих, както може би си се научил, и нямаше къде да отида, освен тука, при годеницата. Тя е от Добрич и сега е учителка в тукашната непълна гимназия.

Разбира се, всичко това е хубаво, но се придружава с твърде големи неудобства. Нашето село (Чифуткьой) пострада твърде много от войната - голяма част от селото изгоря, хората бяха отвлечени. Братята ми, които се завърнаха, напуснаха земеделието и сега се разпръснаха по разни места. Така че аз нямаше къде другаде да се приютя, освен в дома на годеницата си. Родителите й не са богати, хора от средня ръка, с всички стари добродетели, които сега са тъй редки. Но затова пък те имат свои възгледи за живота и за хората, които не може да се пренебрегват...

Ето защо една работа трябва да се намери тук, и то в най-непродължително време. Инак всичко пропада и аз съм изгубен.

Дохожда ми на ум един стар проект още от 1914 г. и сега се залавям за него като за спасителен якор. Нали знаеш, че пак с твое посредничество г. Чакалов ми беше дал работа в банката, която аз на втория ден още напуснах. Но тогава стана грешка. Отпосле се разбра, че други длъжности е имало, по-добри и по-подходящи за мене, така напр[имер], ако не се лъжа, кореспондентски длъжности. Работата е била да се проучват известни въпроси и докладват. Ето спасението! Ето най-хубавото разрешение на въпроса какво да правя, каква работа да заловя! Г. Чакалов ще направи хиляди повече добро на мене сега, отколкото в 1914 год. Нека ми се даде една такава „кореспондентска“ длъжност с 250-300 лв., като се командировам към тукашния клон. С най-голяма добросъвестност и умение аз бих се заловил да приготвя доклади било върху земеделието, търговия или индустрия в Добруджа. Тоя край аз го познавам най-добре и макар да не съм икономист по специалност, разбирам какво притежава и какво му трябва занапред.

Ето, Григоре, в що се състои просбата ми. Трябва да се вземе тази работа. Надявам се, че г. Чакалов няма да откаже на мене, а още повече на тебе. Освен това да не се забравя, че аз съм член на „Дружеството (Съюза) на българските учени, писатели и художници“, на който член е и г. Чакалов, така че и по дружествена солидарност аз очаквам внимание и подкрепа.

Не зная, чувствувам, че не твърде съм убедителен, но въпросът е съдбоносен за мене. Ако това стане, аз ще мога да почина, да поработя, да си отдъхна по-свободно и по-леко. Инак - не зная...

Моля ти се, срещни се с г. Чакалов и нека тази работа се реши без протакане, без обикновените отлагания, от които тъй съм си теглил. Па бъди тъй добър с телеграма или с писмо от 2-3 думи да ми съобщиш резултата. Много си се грижил за мене и много си направил, нека това бъде първата ти грижа като кръстник, защото други нямам и не искам да търся. И тъй - чакам с нетърпение.

Твой Йордан Йовков.“

Сега следва писмото на Йовкова, с което той ми съобщава решението си да се отдаде всецяло на литературата.

„Добрич, 3.XI.1918.

Драги Григоре,

Днес получих телеграмата ти. Благодаря ти много, че както всякога, си тъй добър и внимателен към мене. Аз вярвам, че работата ще успее. Рядко, както знаеш, съм имал едно уредено и задоволително положение, не бих се толкова безпокоил, че и сега изпадам в същото, ако не ми тежаха нови и много сериозни грижи, семейни вече. Това ме кара да изпитвам всевъзможни пътища и eтo, преди да съм дочакал резултата от един проект, залавям се за други. Извини ме, моля ти се, че наново ще те безпокоя.

Ето в що се състои работата. Окончателно съм решил в себе си, че било с голям или малък успех, призванието, от което не мисля да се отказвам, ще е литературата. Но за човек като мене без достатъчен образователен ценз всякога е трудно да ми се намери някоя служба с една по-добра заплата. Ето защо идело ми е на ум да остана на действителна служба като офицер и настанен на някое по-спокойно място (на границата напр[имер]) да мога и да работя като писател. Това щях да направя, ако демобилизацията беше станала при по-щастливи обстоятелства. Това не стана. Но идва ми на ум един проект, който, мисля, е осъществим.

Докато бях в София, срещнах веднъж генерал Бурмов. Между другото той ме запита не искам ли да остана на действителна служба. Твърде беше ми дотегнало тогава и аз му казах, че не искам. „Все пак помислете си - ми каза той, - и ми обадете.“ Втори път аз не го видях и сега разбирам, че съм направил грешка. Защото по-добра и по-подходяща работа, отколкото тая в банката, има за мене като военен и за нея сега са всичките ми надежди и очаквания. Тая работа е следната. Във Военното министерство в Щаба на А[рмията] (по-рано това беше при Щ.Д.А.) има едно така наречено Историческо отделение - музей и събиране на документи за историята на войната. В това отделение останаха като действующи някои запасни офицери, напр[имер] художникът Морозов и някой си учител Гълъбов. Ето едно учреждение, където и аз бих могъл да получа подходящо и прилично място.

В София това не ми дойде на ум и сега аз се разкайвам твърде много. Бурмов имаше всичкото разположение и готовност да ми услужи. В положението, което се намирам, да получа тая работа за мене ще бъде истинско спасение. Всичко зависи от генерал Лукова. В някои случаи той е бил към мене твърде благосклонен и аз вярвам, че такъв ще бъде и сега, особено с твоето застъпничество.

След месец, месец и половина, ако е живот и здраве, аз ще трябва да се оженя. В София не мога и не ми се идва. Затова най-хубаво разрешение на въпроса (и за това няма никакви пречки) е да бъда назначен офицер в Историческото отделение и командирован на работа (събиране на материали) в Добруджа. Мисля, че ти говорих вече за една моя книга, която тъкмя да пиша, със сюжет из похода в Добруджа. Затова аз вече обиколих някои места и събрах материали. При новата си работа аз ще продължа, пък ще изпълня и всяка поръчка на началството.

Колкото до формалните условия по назначението и приемането ми на действ[ителна] служба, добре е да се знае следното, което мисля ще бъде едно улеснение: аз съм демобилизиран (от 9 м[иналия] м[есец]) с писмо от редакцията, но всъщност числя се по списъците в Щ.Д.А., така че окончателното ми демобилизиране може да се смята за нестанало още. Значи ще стане едно просто преназначаване и приемане на действ[ителна] служба. Мисля, че това е достатъчно, но ако има някои формалности още, готов съм, разбира се, веднага да ги изпълня.

Струва ми се, можах ясно и подробно да ти изложа какво искам. В краен случай аз бих приел да бъда приет на действ[ителна] служба, като ми се даде някое място в тила в Добрич. Но най-хубаво е службата в Истор[ическото] отделение, защото там бих могъл да остана и в мирно време, пък и естеството на работата е по-близко до собствените ми занятия и наклонности.

Имам големи надежди, че всичко това може да стане. Срещни се с Луков. Той е просветен и висококултурен човек и най-добре ще схване, че това, което ще направи за мене, не е фаворизация и не е нещо безполезно и осъдително. Но за това нито нему, нито на тебе е потребно да се обяснява.

Колкото до първия проект (в банката), той, без да се напуща окончателно, остава в пълна зависимост от новия. Последният трябваше да ми доде първо на ум! Но аз бях тъй залисан в София, тъй се увлякох в мисълта си по първия проект, че едвам сега можах да се досетя, че имало нещо по-добро и по-разумно, а може би и по-изпълнимо.

Знам колко много си занят и съвестно ми е да те безпокоя често за себе си. Но ти чувствуваш решителната промяна, която се извършва в живота ми, и ще бъдеш по-снизходителен. Вън от това тягостни провинциални нрави (за това аз някога подробно ще ти разкажа) ме душат и ме правят много нетърпелив. Затова побързай, моля ти се, и за да не става нужда да те запитвам с телеграми, обади ми стореното. Аз свършвам и пращам писмото си, изпълнено с най-големи очаквания и надежди!

С поздрав, твой Йордан Йовков.“

Малко време след това Йовков рисува своите мъки и видението на отстъпващите български войски:

„Добрич, 5.XII.1918 г.

Драги Григоре,

Разбра се, че когато трябва и искам да бъда назначен на някоя работа, аз изобщо имам твърде малко късмет. Не зная дали нещо е наредено, но колкото се отнася до втория проект - Военно-истор[ическото] отделение - струва ми се, късно е вече. Против това са и самите събития. В тая минута аз виждам през прозореца си да се точат по шосето към Варна колони от обози, пехотни части, батареи и ескадрони. Те си отиват не тъй, както бяха дошли! Мълчаливи, без ура, без музика, сломени и убити, някакви печални призраци под непрестанния дъжд и мъгливото небе. Има нещо много тъжно и много болно в тия зрелища, с които се завършват епическите походи в Добруджа. Какво ще стане утре, никой не знае.

Не мисля и нямам възможност да се местя оттука. Но заедно с това положението ми се влошава, а мизерията вече почука на вратата ми. Като най-възможно аз смятам осъществяването на първия проект - в банката. Вчера беше дошло разпореждане клонът да се пренесе във Варна, а днес - да остане тук. Както и да е, говори на Чакалов и нека тая работа стане без отлагане вече. Но да не би да стане някое недоразумение, както по-рано. Моето назначение да се смята командировка с повече свобода в работата, с една специална поръчка, която може да се изпълнява, без да се стои в канцеларията и без йерархическо причисляване към тукашния клон. Това е лесно да се схване, а практическото му уреждане най-добре ще знае сам г. Чакалов.

Сватбата не може да се отлага и тия дни навярно ще я правим. Бях те определил за кръстник, но как да те каня и как да додеш! Само като даде човек ухо на всичко, което се говори в града, ще му се да полудее! Каквото и да стане, аз оставам тук. Но, ако не от друго, да се спася поне от тая вечна и неразделна спътница - сиромашията и безпаричието. Затуй побързай и направи последни и героични усилия. Па обади ми се и пиши!

Имам и трети проект, който няма защо да не ти го кажа: тая зима мисля да поработя повече. Писах на г. Бакалов, че мога да им дам един сборник невоенни разкази, които да издаде „Хемус“. Работата е да мога да взема 2-3000 лева, колкото да изкарам зимата. Но и тоя въпрос, както и другия за назначаването ми, е още неразрешен и неопределен. Затова, моля ти се, употреби усилията си и виж да се уреди назначението ми. Тогава аз бих се заловил и за другата работа, щом Бакалов се съгласи.

Чакам с нетърпение отговора ти.

Твой Йовков.“

След Добрич Йовков отива във Варна.

„Варна, 3.V.1919 г.

Драги Григоре,

„Къса се“, както казват мъдрите хора, „там, дето е тънко“. Не ми върви, не ми върви отдавна и открай време. След като аз избягах и намерих убежище тук, дойде и жена ми. Румъните имат обичай да безпокоят с обиски и с всевъзможни неприятности семействата на избягалите. За да не й се случи това, тя, макар че е учителка в неп[ълната] гимназия в Добрич, трябваше да напусне и да остане тука. Подадохме заявление да бъде поне командирована или преместена тука до края на учебната година. Но за това аз писах на някои познати, които биха могли да помогнат.

И тъй пред мене по-тежко се изправя въпросът за преживяването, тъй трудно, докато стане възможно да се приберем отново в Добрич. Телеграмата ти получих. Чакам и, разбира се, мога да си представя трудностите и пречките. Но, моля ти се, покрай хилядите ти грижи, не забравяй и мене, особено сега, когато не може да се чака тъй дълго и търпеливо, както някога.

Дойде ми на ум и друг проект: г. Милев, много добър човек и много добър приятел, е директор на пресата. Там има служби не по щата, а по кредит, които се определят и зависят направо от него. Мисля, че е възможно да ми се даде една такава. Пак с местонахождение във Варна - кореспондент, било за добруджанските работи, било за нещо подобно. Помисли върху това и ако е по-лесно и по-достижимо, действувай веднага.

Аз мечтая за тия дни (а те трябва да дойдат тази седмица или най-късно през идещата, не повече!!) когато жена ми ще бъде учителка тук и аз също с някаква работа. Тъй ние бихме могли да преживеем и да дочакаме тия нетърпимо мудни решения на конференцията относително добруджанския въпрос. Седим тук и както нашите очи, така и очите на хиляди други бежанци са обърнати все на север.

Драги Григоре, излишно е да ти изтъквам тежестта и острата криза на положението. Това ти знаеш и по отколешни рецепти. Аз искам само да ти наумя, да те помоля да побързаш, да побързаш, колкото е възможно повече.

С най-сърдечен поздрав, твой Йордан Й.“

Милев - това е Никола Милев, професор по българска история и бивш народен представител, убит по-късно посред бял ден в София от изроди.

И Никола Милев, който служеше заедно с мене като доброволец в щаба на Втора армия при Одрин, бе измежду първите борци против пораженството в 1913 и написа в „Народ и армия“ своите спомени под заглавие „По телефона - в турския лагер“.

„Варна, 29.IX.1919.

Драги Григоре,

Искам да бъда кратък и да не ти отнемам много време през тия тъй неспокойни дни. Работата, за която бях те молил в началото на тая пролет, не успя и аз не зная защо. Но нищо от това, защото оттогаз много време се измина и аз днес съм изправен пред други грижи и други нужди. Не ти писах повече по повод на исканата от мене служба, защото знаех, че си много зает около изборите. През това време аз кое-как прекарах.

Напоследък (в края на август) ми дадоха една служба от Министерството на вътрешните работи: делегат във Варна на комисията за бежанците с 25 лв. дневно. Благодарим и на това.

Всичко щеше да се поправи, ако въпросът за Добруджа беше се решил благоприятно, както и аз и цялата многобройна добруджанска емиграция очаквахме. Но това не бъди.

Аз не мога да се върна и положението ми отново се влошава извънредно много. Досега, както казах, кое-как прекарах. Тук му е мястото да ти обясня, че аз си послужих преди всичко с ония пари, които Паскалев беше ми изпратил. Исках да устоя на задължението си и срещу това да му дам за издаване новата си книга, която бях привършил. Но какво да правя, когато вече бях без стотинка и нямаше отгде да взема. Принудих се да искам един аванс от стария си издател, той ми прати и аз не можах да не дам нему книгата. Той я печата вече и скоро ще излезе.

С тоя аванс и премията, която получих от академията, и със заплатата на жена си прекарах лятото. Вярвах, че краят е близко и ще се върна. Това за нещастие не стана. Аз имам една малка заплата и от това съм доволен. Но дългата безработица досега съвсем ме разори и съсипа. Изпаднах много. Не мисля толкоз за облеклото, което е съвсем опърпано, но ще се търпи. Лошото и най-тежкото е, че зимата иде, а на това отгоре, като всички бедни хора, ние в къщи след 15-20 дни от двама ще станем трима. Какво не трябва, за какво не се харчи при такъв случай. Заплатата си е заплата, но за тия извънредни разходи и за зимовище заплатата нищо не може да помогне...

С поздрав, твой Йордан.“

Едвам постъпил на работа, ето той бива съкратен.

„Варна, 11.XI.1919 г.

Драги Григоре,

Макар опитът и миналото да ми вдъхват малко надежда, все пак принуден съм отново да се обърна към тебе, защото онзи, който се дави, и за сламка се лови. Аз бях досега чиновник - делегат във Варна на Комисията за бежанците (тая комисия е при Министерството на вътрешните работи, председател Г. Палашев). Добри приятели бяха се погрижили и застъпили да ми се даде. Имах я от края на август. Заплатата не беше кой знай каква, не стигаше, но доволен бях, че имам и нея. Но ето днес получих телеграма, че ме уволняват от 10-[ти]. Нали съкращават службите? Съкратили и моята. Не бива бедата да замине и мене.

Можеш да съдиш сам за положението ми. Не искам застъпничеството ти, защото вашите отношения със земеделците са такива, че твоето ходатайство повече ще повреди, отколкото да помогне. Никога чиято и да било помощ не ми е била тъй необходима, както сега. Иде ми на ум пак за едновремешния проект за чиновник в банката, и то тук, защото сред зима и не самичък вече аз не мога да ида никъде другаде. Опитай с тоя проект, направи каквото можеш и каквото знаеш. Повече няма да ти пиша. Положението ми знаеш го. Поне сега бих желал да бъда освободен от нуждата да го описвам - тъй болно и тежко ми е.

Твой Йордан Йовков

Адрес: XX линия, 11.

P.S. Без скорошен отговор не ме оставяй.“

По-късно Йовков е в Букурещ. Мисля, че истината около това назначаване е предадена от Подвързачева.

Но настаняването не му осигурява спокоен труд.

„Драги Григоре,

Виждаш, че макар и вече да се приближавам към края на битието си, така ми е било писано вечно да търся подкрепа и ходатайство. Тук аз прекарах много безпокойства, много трудности. Имам ги и сега. В Министерството на външните работи намерили за нужно, кой знай защо, да уволнят жена ми, която беше учителка тука. Вярно е, че може да се помисли, че и аз съм на работа, имам добра заплата, та и тя да бъде учителка - това е вече много. Но, казвам, това може да се помисли само. Всъщност не е така. Аз винаги съм се мъчил да настаня преди всичко нея. Откакто съм тук, здравето ми е чувствително и (много даже) разклатено, аз не зная какво може да стане, затова гледах поне тая година жена ми да бъде учителка, та да бъде гарантирана с издръжката си.

Аз съм се заровил в работа, не ми остава минута свободно време и затова не ми приляга да пиша комуто и да било по моите работи. Отказаха да ми дадат отпуска, та не можах да дойда и в София. При това мълчание от моя страна може да се направи нещо и против мене за моето място, както направиха това и за жена ми, за да остана в такъв случай вече на улицата.

Твърде много неприятности имам, много неща ме мъчат, за които не мога и не му е мястото да ти говоря, та нека поне се направи нещо, за да ми се осигури моето място, да се уверя, че ще ме оставят и не ще ме безпокоят.

Ако на теб по някои причини не ти е удобно да направиш постъпки, кажи и ти от своя страна на Милев. Но, моля ти се, не оставяй тая работа, пиши ми и за резултата, защото нали знаеш? Аз пиша и се залавям с тия ходатайства, когато ножът е допрял до кокала.

Ще чакам да ми се обадиш

Букурещ, 10.09.1923 г.

Твой Йорд. Йовков“.

И след като се размине опасността за Йовкова, нейният призрак все пак се явява:

„Драги Григоре,

Вярвал ли си ти и дали и аз съм мислил, че не през времето напр[имер] на земеделците, а сега аз ще се обърна към тебе с молба да ме завардиш от уволнение, нещо повече, от тая жестока и с нищо неоправдана и незаслужена обида, която ето вече цял месец и повече изпитвам, която ми струва толкоз мъки и толкоз безпокойства.

Защото съди сам: вече 2 години при един крайно намален (досега) и недостатъчен персонал аз работих без почивка, работих до изнемогване и до разсипване на здравето. Всеки, който е идвал тук, знае това, а може би никой не знае и това, че аз съм вършил и работа, която не е била пряко моя и която се приписва за актив на другите. Както и да е, истината е, че подобна изнурителна работа аз не съм имал никога през живота си. Винаги наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто; аз искрено и честно си мислех, че тоя колосален и съсипателен труд ще се прецени, ще се разбере дето трябва и че аз ще чуя добри думи, ще видя признаване поне на това. А то какво излезе? Не само никакво признание, но и едно вече жестоко и бих казал дори недостолепно отнасяне с мене.

През юни аз дадох заявление за отпуск. Преумората и добросъвестно вършената работа ми даваха съзнанието, че заслужавам тая почивка и че ще ми се даде. Не! Моето заявление се задържа, отпуск не ми се дава, мълчи се. Чак на 15 август съвсем неочаквано аз научих, че искали да ме уволнят или да ме отзоват, което е все едно. Защо? Защото съм нямал ценз. По-право, защото идеха други.

По-голяма неправда аз не зная. Къде мога да отида сега аз без средства, местен от една държава в друга, 1-2 месеца само преди зимата? Това е равносилно и на най-безмилостното ми изхвърляне на улицата, разораване пълно, да не кажа нещо повече...

На службата си аз не съм гледал като на синекура. Напротив, съзнавал съм, че трябва да работя като всеки чиновник и работил съм, както казах, прекомерно. Аз не знаях удоволствия, развлечения. За мене друг път от легацията до къщи и обратно нямаше. И все пак, ако земеделците ме назначиха, не беше партизанство, а малко внимание, малко зачитане към мене като човек на интелектуалния и литературен труд. Нима сега, днес, това малко зачитане трябва да ми се откаже, нещо повече, нима тъй трябва да се постъпи с мене?

Много ми е тежко да пиша за всичко това. Това тъй ме умори, огорчи, измъчи. Най-напред исках да пиша на тебе, но те нямаше в София. Писах на други, между тях и на Н. Милев. Получих уверения, че работата ще се поправи. Така е казал сам м[инистъ]р-председателят и м[инистъ]р Калфов. Все пак положението ми е още неясно и това много ме мъчи.

Лошо е да се прекали с ходатайствата. Но след като поговориш с Милев и Шишманов (Миката), поговори на м[инистъ]р Калфов и уреди окончателно въпроса. Чакам 2-3 думи от тебе, защото от самото начало чакам да се върнеш и ума ми е бил все за тебе.

Би трябвало да ти дам повече подробности, но аз толкоз писах за това, че ми е мъка да го повтарям. Но Шишманов и в министерството ще ти кажат. Важното е да си остана тук, и то при същото положение, което имам досега. Чакам с най-голямо нетърпение отговора ти.

Букурещ, 19.IX.1924 г.

Твой Йорд. Йовков“.

Винаги правдив и благороден, Йовков и в това си писмо разказва самата истина. В легацията Йовков работеше най-малко за трима души, по 10 и 12 часа на ден. На много пъти го намирах в Букурещ и Йовков никога не се съгласи на покана за вечеря. Най-многото, което приемаше по настойчивост, то беше да излезем надвечер в някоя бирария и да изпием по две чаши бригадиру.

„Драги Григоре,

Искам да ти напомня за онова, което ти писах вече. Времето минава и започвам сериозно да се безпокоя. Още не ни е ясно тука какви промени ще станат. Ти лесно ще можеш да направиш тая справка и да ми пишеш. За да няма никакво недоразумение, ще повторя, че аз не искам да бъда повърнат на предишната си служба. От това аз се отказвам. Онова, което искам, е да ми се запази мястото и службата, която имам сега. Може би промените, които се готвят, да не ме засягат; но аз не зная нищо, затова, моля те, виж как стои работата. Защото, ако трябва да се направи нещо, сега е време, после ще бъде късно.

Четох във вестниците за загубата, която си претърпял. Изказвам ти искрените си съболезнования

10.III.1928 г.

Твой Йорд. Йовков“

„Драги Григоре,

Започнаха да достигат до нас обезпокоителни слухове - съкращения, уволнения и пр. Прекарваме всекигодишната криза, когато се съставя бюджетът. Винаги досега аз съм бивал изненадван, защото не съм се загрижвал и заинтересувал, освен когато направеното е факт свършен. Рекох да направя тази година изключение, толкоз повече, че с годините наедно расте и безпокойствието.

Искам да зная дали не се готви някаква промяна в бюджета, която да засегне и мене. Тук трябва да ти кажа, че аз вече не правя въпрос за повръщането ми на по-раншната служба. Не искам, защото достатъчно главоболих мнозина приятели, а също и в министерството, за да подигат наново тоя въпрос. Главното за мене е, че съм добре и доволен и на тая служба. Тъй че сега грижата ми не е за нещо по-голямо, нямам вече тези претенции, а да си запазя онова, което имам.

Ето в кое отношение те моля да се научиш и да ми пишеш. Дали са станали някои промени по бюджета, които да ме засегнат. Моята работа, не само по моя преценка, е много необходима, но често пъти надделяват други съображения. Не съм още за София, не съм за местене, затова хубаво-лошо, искам да остана още известно време тука. Както казах, сега работата е по-ясна и по-проста: не е дума за повръщане на старото, за повече, а да се запази и остане това, което го имам.

Моля да се погрижиш за това, но непременно. Гледай обаче да не се предизвика някак незадоволство в кръговете в м[инистерст]вото, едно, и аз достатъчно съм им главоболял, и друго, защото ходатайствата изобщо са неособено приятни.

Много се надявам, че ще вземеш работата присърце и ще ми пишеш.

Не забравяй, че безпокойствата си ги има, а освен на тебе никому другиму не пиша и няма да пиша. Прочее отговори на всички въпроси, които се изправят в това време - „бюджетно“ - пред мене, отговор на всичките си безпокойства ще чакам само от тебе.

Драсни два-три реда, само това стига.

Поздрав на г[оспо]жата, децата и на тебе,

Букурещ, 20.II.1926 г.

Твой Йорд. Йовков“

* * *

Давам гласност на тия писма на Йовкова, като се надявам, че българските поколения ще го обикнат още повече за теглата и страданията, при които той е творил и писал. Предоставям изцяло на други да се произнасят по всичко, което тия писма повдигат. Не бих могъл да бъда обективен, за да бъда съдия.

Последните си години Йовков прекара в София. Виждахме се доста рядко, но при всяка среща ние се спирахме. Един път аз го помолих да се занимае с един сюжет. Разказах му истинския случай; след дълго мълчание Йовков отсече: „Сега ще опитам един разказ, но може би - много често Йовков прибавяше това може би - ще го развия после в един роман, който лесно би напомнил „Камо Грядеши“, но разбира се, ще бъде съвършено оригинално нещо...“

Вълкадин не е добруджански българин; Йовков ми каза веднага, че ще го пресади на добруджански чернозем и аз с най-топло чувство му го подарих за Добруджа. Но Вълкадин и днес живее и още говори само с Бога. Надявам се, че наскоро ще проговори и с околните си.

Като писател Йовков се явява пръв на второто поколение от българските писатели. Езикът му е жив и чист, стилът му е изискан и великолепен. Четете Йовкова и слушате звънливи стада, пиете изворна вода, виждате наведени жетварки. Българската земя и войска - това са двата основни елемента в литературното съкровище на Йовкова. Много интересно е, че Йовков още в самото начало при военните си разкази наблюдава и рисува селянина под шинела на войника. Самата война за войника е необходима работа, каквато е оранта, коситбата и вършитбата. Йовков описва с еднаква правдивост и нежност хората и домашния добитък, земята, пшеницата и цветята. Зовът на отца Паисия „О неразумни изроди, защо се срамувате да се наричате българи“ е добре известен; другата половина от неговото откровение не е известна. Отец Паисий казва: „Българите са обладали и усвоили между гърците и римляните най-добрата земля.“ За тази истина досегашните поколения останаха късогледи, да не кажа слепи. Йовков е един от най-верните апостоли на втората паисиевска истина.

Тази земя и тази селяния - те си заслужават, те са се избрали добре.

Когато в септември 1933 г. бившият американски пълномощен министър Шумейкър напускаше България, последните му редове от Варна бяха:

„Когато напущах вече големия пазарен площад, двама руси селяни впрягаха един чифт дребни, космати черни кончета. Наблизо стояха жените им... Високи, прави, с неподвижни черти на лицето, като да са изрязани от пясъчника на околните хълмове, те представляваха една картина на красота, която никога не може да се забрави.

България е чудесна страна... За да бъде разбрана във всичкото си величие и здрава стойност, трябва да познавате нейните селяни, най-храбрите от храбрите.“

По едно чудно съвпадение преди няколко дена жената на сегашния пълномощен министър г[оспо]жа Ърл, която престоя в България само няколко седмици, връщайки се в Съединените щати, още при пристигането на парахода в Ню Йорк е заявила:

„В България се намират най-красивите места в света и най-добрите хора, които могат да се срещнат.“

Има сенки, има недостатъци; но днешна България е изградена само в шест десетилетия свободно съществуване.

На утрото на ужасния ден - погребението на Йовкова, аз се отправих за ,,Св. София“, за да се простя с моя другар, тъй внезапно починал в пълния разцвет на творческата си сила. Мисля си пътя - и тогава есен беше... За есента на 1912 година - вземете Йовкова и Йончева; за следната - вижте Ясенова. И се спрях: погребението на Йовкова става в двадесет и пет годишнината на почването на войната в 1912 - точно на утрото на паметния ден... Редом с Ботев, Каравелов, Вазов и другите великани певецът и пророкът на свободна Добруджа зае едно от първите места на творец в българската култура.

Гр. Василев, Йордан Йовков. Спомени и писма. С., 1940, 64 с. Публ. в Гр. Василев, Бележки на деня. Съст. Ц. Билярски. София, 1991, с. 238-239.

 

* * *

 

СКАЗКА НА ГРИГОР ВАСИЛЕВ ЗА Й. ЙОВКОВ, ИЗНЕСЕНА ПРИ ОТКРИВАНЕ НА НАРОДНИТЕ ЧЕТЕНИЯ ПРИ ЕВРЕЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ

София, 29 ноември 1938 г.

Уважаеми госпожи и господа!

Аз избрах за тема тая вечер да ви говоря за моя другар от 40 години Йордан Йовков. Той беше мъченик през целия си живот. И аз си помислих каква друга, по-добра тема от тая за живота и деятелността на Йордан Йовков мога да ви дам.

Към 1898 г., преди 40 години, Йордан Йовков пристигна от провинцията, от Южна Добруджа – с. Чифуткьой, и постъпи в I гимназия, до Държавната печатница, където бях и аз ученик и изкарахме три класа заедно. Завършихме на 1900 г. Първа гимназия. Като ученик той не беше нито много силен, нито много слаб. Добър, лоялен, весел, с един особено благ характер, той беше повече от добър, беше един благодушен човек. Ние свършихме гимназия като добри другари и се разделихме. Той беше назначен за народен учител в родното си село - Чифуткьой, а аз заминах за учител за с. Долна Оряховица, а след това - в с. Драганово, Горнооряховска околия. Загубихме се за дълго време.

Една вечер, точно на ъгъла на „Цар Освободител“ и на „Левски“, пред двореца, след погрома на 1913 г., срещам Йордан Йовков: „Какво правиш, Йордане? Откъде идеш? Какво си правил досега?“ Каза ми, че той бил във войната, взел е участие като офицер, но „Сега - казва – гладувам“. Това беше ясният му и искрен отговор. „Можеш ли - казва - да ми помогнеш?“

Аз бях тогава общински съветник и точно тук, във вашия квартал избран, но нямах такава възможност да го настаня и му казах да ми се обади тези дни, ще помислим, ако може по някакъв начин да го настаним. Казах му, че съм на негово разположение.

Тъкмо в това време, в това тежко време на 1913 г. - преди 25 години, точно преди четвърт век - всички софиянци, цялото население беше паднало духом; България беше в много тежко положение; след много победи, след много походи, след много атаки - пълен крах, загуба на всичко. Помислихме да издаваме списание с някои запасни офицери, между които най-много съм ценял покойния Стефан Стефанов, един забележителен офицер, който ми беше началник при Одрин - после той от мъка се самоуби през 1915 г. в Сливен - един от най-интелигентните хора, които съм срещал у нас.

Събирахме се с него и с някои други, приказвахме и решихме да издаваме едно списание – „Народ и армия“. Поставихме му за основна цел, както съм писал в увода, но без да се подписвам с името си, а само с инициалите „Б.А.“ - с името си съм се подписвал много рядко, може би десетина пъти в живота си, повече съм се подписвал с инициалите „Б.А.“ - да повдигнем духа на народа, да опишем подвизите на войската, нейните победи, нейните страдания и ако можем, да внесем малко успокоение и оживяване, малко съживяване на българския дух. И когато решихме този въпрос, Йордан Йовков пак се обади и аз му казах:

„Йордане, аз не мога да направя за тебе нищо, но ти предлагам, ако се съгласиш, да станеш администратор и коректор на списанието. Ще ти плащаме 80 лева на месец.“

Той беше основен учител с 59 лева месечна заплата. „Може би - казах му - ще можеш да си намериш добавъчна работа и по този начин ще останеш в София.“

Той се съгласи да стане коректор и администратор на списание „Народ и армия“.

Той ми разправяше, че писал едно или две стихотворения в провинциални вестници. Никой не подозираше, че е писател, и нито той се смяташе за писател. Но когато дойде при мене на ул. „Ангел Кънчев”, до Протестантската църква, където живеех, поприказвахме и аз го попитах къде е бил през време на войната. Той ми каза, че е служил в 41 полк. Между другото му загатнах: „Ако желаеш, опиши ми нещо от твоя живот през войната“ и между другото му дадох една тема. „Много ме интересува - казвам, - като почна войната как посрещна тази вест вашата част, вашата дружина? Ако би могъл да ми напишеш нещо за това, напиши ми; може би ще го публикувам.“ Той помисли. Беше бавен, нерешителен, не вярваше на своите сили. „Аз - казва, - не мога да пиша.“ Аз настоях втори и трети път, да се опита. „Напиши нещо, ще видим. А много искам - казвам - от разни части от Софийската дивизия и от други дивизии да се предаде на българския народ това поне, което е морално наследство от Балканската война и другата война, да събудим малко нашия народ, който върви тук, из София, като на гробища - всички навели глава, никой не знае какво иска, изгубили всякаква воля, всякакъв кураж и всяка надежда.“ Много му говорих аз и той си отиде.

Не минаха два-три деня и той трябваше да дойде, да приеме вече ръкописите, които пристигнаха, за да печатаме първата книжка. Една вечер, като се върнах у дома, намерих на бюрото си един ръкопис: „Утрото на паметния ден“. Мене не ми идваше на ум, че това е от Йордан Йовков, тъй като не помнех неговия почерк. Прочетох тая статия; направи ми много силно впечатление и си казвам: „Кой е този силен писател, който остави тук, на масата ми, такава хубава работа?“ Даже аз не съобразих, че частта, за която се отнася разказът, е същата част, за която приказвахме с Йордан Йовков. И когато той дойде на другия ден, към 10-11 часа, аз му казах: „Получих една много хубава работа, но не зная автора, защото подпис нямаше.“ Той ме погледна с известно подозрение и много плахо каза: „Това аз го написах.“ Мене не ми се вярваше.

„Ако си го написал ти, ти си голям автор. Твой ли е този почерк?“

„Мой е.“

„Ще го поставим в списанието - рекох, - но ти да пишеш още, да продължиш.“

„Ще продължа.“

Така той започна с тази първо публикувана работа в списанието „Народ и армия“ от месец ноември 1913 г. – „Утрото на паметния ден“.

Аз срещнах Симеон Радев, който беше тогава в София, и му казах, че има един нов писател в България, който навярно ще си създаде голямо име. Симеон Радев ме погледна много недоверчиво. Аз му казах: „Не вярваш ли?“ и когато излезе първата книжка от списанието, аз му я дадох. Симеон Радев щом получи книжката, започна да чете и както го гледах, започна нервно да си мести очилата. „Какво е това? Кой е този голям писател? Това е чудо! Това е великолепно!“ и пр., пр. възклицания. Тогава той писа, че един нов голям български писател се явява на сцената.

По-нататък Йордан Йовков работеше за списанието и аз постепенно го задължавах да продължава да пише. Тогава той написа следваща втора повест: „Отвъд“, продължение на своята повест за войната. „Отвъд“ - значи границата е мината. След това той написа „Първата победа“, след това написа „Кайпа“, след това – „Нощен поход“, след това трябваше да напише два големи разказа - и както много пъти съм казвал, това са може би най-хубавите работи, които той трябваше да даде на българския народ – „Картината на холерата“ и „Бунт“, когато войниците започват да губят равновесие и да се бунтуват. 25 години аз го мъчих да напише тези неща. Той ми ги е разправял с малко думи, той се готвеше да ги напише, обещаваше да ги напише, но не ги написа.

След това Йордан Йовков дочака втората война и в тази война, разбира се, пак си постъпи на военна служба. Ние вече бяхме близки с него от първото наше познанство от Балканската война. Аз имах от него само една пощенска картичка от с. Чифуткьой, когато той беше учител там. Тя е някъде из моята архива, но не съм я намерил. Помня я обаче много добре. Но тук, от втората война, започна подир това кореспонденция между нас.

Цялата редица писатели претърпя погромите на двете войни. Въпреки това аз търсех тези хора, за да помогнат на българската нация, на нашите приятели - евреите, за да се повдигне нашият дух. Времената си отиват. Те помогнаха твърде много. И аз с най-голяма радост приех поканата да дойда тук, защото мислех, че Вие ще се трогнете не по-малко от най-добрия българин от тези спомени за Йордан Йовков. Вас Ви мъчат не тук в България, но на други места. Ние тук го мъчихме нашия Йордан Йовков. Страданията са страдания, мъченията са мъчения, но не губете кураж, не искайте да замените доброто със зло. Доброто винаги е по-трайно, винаги е човешко. Дръжте линията на морала, на справедливостта, вярвайте в доброто (Ръкопляскания.)

Можете си представи моята мъка един ден - с което ще свърша моята беседа - аз получих некролог за Йордан Йовков. В Пловдив спрял и там се поминал - по всяка вероятност от рак или някакъв друг злокачествен тумор в черния дроб или стомаха - не ми е много ясно това, защото на моите въпроси получих уклончиви отговори. Трябваше да отида на неговото погребение. И аз си правех сметка: „Първият разказ, който той написа, се отнася за 5 октомври 1912 г., а днес сме 18 октомври по новия стил - точно същото време след 25 години.“ На 25-годишнината на своя разказ Йордан Йовков беше погребан.

Йордан Йовков е действително един от най-големите таланти на българския писателски небосклон. Той беше скромен човек, тих, мълчалив, много рядко весел - когато беше весел, беше весел като дете, същинско дете - обикновено беше мрачен, но не мрачен зловещ, а така да се каже меланхоличен, загрижен. Посещаваше само кафене „България“ и сладкарница „Охрид“. Там той пишеше своите писма. Той пак написа един мой устен разказ, нещо великолепно, в „Зора“. Бях му разправил един случай и той го написа великолепно. Той ми беше обещал да напише роман, подобен на „Камо Грядеши“. Във всеки случай, макар да не можа да напише този роман, Йовков е един бисер за българската култура. Той беше скромен, благороден, каквито хора рядко се срещат. И аз бих желал от вашата среда, и от други среди споменът за Йордан Йовков да се въздигне в един истински култ, да обкръжим неговата памет с най-голяма почит, ако бих могъл така да се изразя, с най-голяма симпатия. Ние не можем да го върнем жив, но ние можем всеки ден да го върнем като спомен, като писател, като голям мъченик - цял живот мъчен, с малка заплата, туй нямало, онуй нямало. Това е срамотно, но то е факт. На всеки случай аз ви моля, четете Йордан Йовков - той има вече 15 тома. Във всеки негов разказ неговата реч е точно речта на българския народ, но предадена по един великолепен модерен начин. Той не е диалектолог - да пише на диалекта, но взема думите на народа и ги пише тъй, както трябва да се пишат, с азбуката на св. св. Кирил и Методий. Той е едно съчетание между класик, художник и модерен писател, с много хубав език, по-хубав от този на Вазов, който, разбира се, за българския народ е нещо много повече от Йордан Йовков, но в неговата епоха той ни е дал известен отпечатък на един език, който още се формира, който се носеше по селата и паланките. Вазов, който действително е нашият голям писател, ако беше живял повече, щеше още повече да направи. Прочетете „Под игото“ и след това който щете разказ на Йордан Йовков. Вие ще почувствувате, че езикът на Йовков е най-финият български език, където няма никаква смес. Кристал - това е езикът на Йордан Йовков.

Аз свършвам моята беседа, като благодаря за вашето внимание. Простете ми, че този път аз не съм дошъл да държа реч и да развивам обществени идеи, а да ви занимая с един човек, чийто портрет целия си живот съм носил като на брат, един човек прекрасен, един идеал на българина. Съжалявам, че той не написа това, което обеща, но благодаря на Бога, че ни даде Йордан Йовков, за да увековечи българската култура. (Ръкопляскания.)

Публ. във в. „Литературен форум“, бр. 31, С., 14-20 октомври 1997 г., с. 7.

 

* * *

ПОЩЕНСКА КАРТИЧКА ОТ ДИМИТЪР ИЛКОВ, УЧИТЕЛ НА Й. ЙОВКОВ С ВПЕЧАТЛЕНИЯТА МУ ОТ СПОМЕНИТЕ НА ГР. ВАСИЛЕВ ЗА ЙОВКОВ.

София, 28 август 1940 г.

 

Уваж[аеми] г. Василев,

Благодаря сърдечно за вниманието и удостоението, с което ме почетохте. То се вижда, че единствено Вие сте били най-яката опора на милия и незабравимия Йордан Йовков през трудния му живот на земята. Не се съмнявам, че Бог ще Ви възнагради за това един ден. „Делото е цвят на мисълта, радостта и страданието са нейни плодове“.

Много здраве от Вашия учител

Д. Илков

ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а. е. 30, л. 72. Оригинал. Ръкопис.

* * *

ПИСМО ОТ КОСТА ЙОВКОВ С МОЛБА ГР. ВАСИЛЕВ ДА НАСТОЯВА СЛЕД ВРЪЩАНЕТО НА ДОБРУДЖА С. ЧИФУТКЬОЙ ДА СЕ ПРЕИМЕНУВА НА ИМЕТО НА БРАТ МУ Й. ЙОВКОВ.

Провадия, 19 август 1940 г.

 

Уважаеми Г-н Василев,

Пред мен е книгата Ви „Йордан Йовков. Спомени и писма.“

Като негов брат я прочетох най-внимателно.

Сега след като предстои освобождението на Добруджа, Ви замолвам за следующето: селото ни Чифуткьой, Добричка околия да се преименува на името на покойния ни брат „Йордан Йовково“. Там сме порасли, там той като ученик и учител през ваканциите, отиваше в Балчик, и сюжета на „Вечери в Антимовския хан“ е взет от там, също и „Чифлика край границата“.

Ето защо Ви замолвам г. Василев, направете постъпки, гдето трябва и когато трябва да стане това преименувание.

Ако това е невъзможно и Ви е неприятно извинявам се.

Приемете моите почитания

Коста Йовков

ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а. е. 30, л. 135. Оригинал. Ръкопис.