РАЗГОВОРЪТ НА ИВАН МИХАЙЛОВ С КОРЕСПОНДЕНТА НА ВЕСТНИК “ХЪРВАТСКА” - МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС И ЮГОСЛАВИЯ

Македонските революционно и легално движение са тясно свързани с Хърватското. Върху тези отношения са публикувани изследвания и документални сборници. Известни са и резултатите от тази дружба, съвместните действия между ВМРО и усташите, едно от които е Марсилския атентат през 1934 г., целта на който е югославският крал Александър Карагеоргевич.

Още през 20-те години на миналия век Тодор Александров установява връзка с хърватски политици, на първо място сред които е Степан Радич. Но най-трайни са отношенията между хърватските революционери и ВМРО по времето когато начело на Организацията застава Иван Михайлов. Той по време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. е гост заедно със съпругата си революционерката Менча Кърничева на хърватския поглавник д-р Анте Павелич.

В навечерието на войната Иван Михайлов пише една кратка история на ВМРО, която е предназначена за хърватската общественост. За борбите на македонските българи Иван Михайлов дава интервю на Коледа 1932 г. пред видния хърватски общественик Марко Дошен.

И в емиграция, когато живее в Рим Иван Михайлов поддържа тесни връзки с хърватската антикомунистическа емиграция, а д-р Анте Павелич в своите спомени заделя значително място на връзките си с Иван Михайлов и на съвместната дейност на ВМРО и Усташа.

През септември 1970 г. Иван Михайлов дава отново голямо интервю пред хърватския емигрантски вестник „Хърватска“, излизащ в Буенос Айрес. Интервюто става изключително популярно поради засегнатите въпроси от водача на ВМРО, тъй като с него той цели не само да информира хърватската общественост с борбите на македонските българи срещу сръбската, а в последствие срещу югославската власт, но и българите в трите дяла на Македония. Това интервю претърпява няколко издания, като на едно от най-ранните издания е това на МПО, от което прилагам и факсимиле.

Сега ви го предлагам във вида, в който беше отпечатано в нашата книга „Тайните на ВМРО“, където са направени допълнителни бележки за срещаните в текста имена.

Цочо В. Билярски

 

* * *

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС И ЮГОСЛАВИЯ

(Разговор на Иван Михайлов с кореспондент на вестник “Хърватска”)

Септември 1970 г.

 

В своя брой за септемврий 1970 година органът на хърватското освободително движение, “Хърватска”, излизащ в Буенос Айрес, е поместил дълъг разговор на Иван Михайлов, воден с кореспондент на вестника, който е пътувал в Европа.

Като увод към този разговор г. д-р Стйепан Хефер, председател на ХОП (Хървадски Ослободилачки Покрет) е написал следното:

“В 1950 година излезна в Сент Луис, в Съединените Американски Щати, книга на английски език със заглавие “Македония – Швейцария на Балканите”, която е написал г. Иван Михайлов.

Университетският професор по журналистика в Ню Йорк, д-р Джон Бейклис, е написал предговор към книгата, в който между другото е казал, че няма изглед за мир в света – без мир на Балканите. А отдавна е вече ясно, че на Балканите не ще има мир докато там не се реши справедливо, безпристрастно и по мирен начин македонския въпрос. Как би трябвало да се реши този въпрос – пише проф. Д-р Бейклис – отговора се намира в тая книга на Иван Михайлов.

Всред нас, хърватите, Иван Михайлов е познат като легендарен водач на македонските българи под името “Ванча”.

Целия свой живот, от най-младите ученически години, той е посветил на работа и борба за освобождението и независимостта на Македония. Тази борба още преди седемдесет и седем години (1893) е започната от Вътрешната Македонска Революционна Организация (ВМРО); а Иван Михайлов е вече от началото на 1925 година член на Централния Комитет на тая прочута революционна организация.

Иван Михайлов е роден в Ново село до Щип, в Централна Македония (намираща се в днешна Югославия). Учил е в своето родно място, а след туй в Щип, Солун и Скопйе; право е следвал в Софийския университет.”

След туй г. Хефер съобщава за хърватските читатели, че Михайлов си е служил с чужди езици; че е публикувал със свое име или с псевдоними стотици статии; че е написал брошури и книги. Известява, че по-главните му книги са излезнали като спомени, досега в три книги. А на английски е написал книгите “Сталин и македонския въпрос”, “ВМРО”; споменатата по-горе “Македония – Швейцария на Балканите”. Написал е и брошурата “Преврата от 19 май 1934 година и македонското движение”.

Г-н Хефер, спирайки се по-специално върху спомените на Ив. Михайлов, казва:

“На български език досега излезнаха три книги от неговите мемоари под заглавие “Спомени”, от които втората и третата книга имат по около хиляда страници. Четвъртата книга наскоро ще излезне от печат.

Тези мемоари са същинска история на македонския въпрос; подкрепени са с твърде изчерпателни и важни документи.

Така ще бъде обявено едно закръглено и подробно изложение за огромния принос от любов, труд, напори и жертви на един стар и културен европейски народ и на неговите пожертвувателни и храбри представители – в борбата за свобода и независимост на родната земя.

Познатият политик и държавник на Великобритания в минали век Уйлям Е. Гладстон, водач на английската либерална партия, изразил е справедливото решение на македонския въпрос с формулата: “Македония – на македонците…”

Ние хърватите желаем на приятелските нам македонски българи победа на Правдата чрез осъществяване на свободна и независима Македония.

Наш дописник от отечеството, при свое пътуване из земите на свободния свят, срещнал се е неотдавна с водача на македонските българи г. Иван Михайлов – и тук донасяме разговора, който е имал с него:

Въпрос: Какво бихте могли да ни кажете, г-н Михайлов, за македонския въпрос и за Македония, което според Вас би било добре да се знае между хърватите?

Отговор: Преди всичко трябва да кажа, че младото поколение в цяла Югославия, значи и в Хърватско, е под удара на една фалшификаторска пропаганда, организирана почти по научен начин.

Уверен съм, че най-важната цел на тази пропаганда се състои в изкривяване истината относно македонското освободително движение и националната принадлежност на македонските славяни.

Движението се нарича македонско поради името на областта, макар фактически в него да са участвували само българите, а донейде и ромъните. Като пример: така би било ако подобно движение бе се нарекло – да кажем – далматинско, в Далмация, независимо, че то ще е движение на тамошното хърватско население.

Аз съм бил винаги в македонското движение, но съм син на българския народ, както отпреди хиляда години насам славяните в Македония са българи.

Що се отнася до Македония, вярваме, че значителен брой от хърватската младеж не знае как Македония е разпокъсана; в Югославия има само двадесет и шест хиляди квадратни километра от македонските области. В Гърция има 34 000, а в България 7000 кв. километра. Значи – по-голямата част от Македония се намира вън от границите на Югославия.

Що се отнася до славянското население на Македония, може да се каже, че в България има толкова македонски българи, колкото приблизително се намират под властта на Югославия. В България има, както вече казах, една част от македонската територия, 260 000 българи. Но също така има в България повече от половин милион емигранти – македонски българи (мнозинството от тях произхожда от околиите под югославска власт), - или всичко осемстотин хиляди души.

Когато някой мисли или говори върху македонския въпрос, трябва непременно да има предвид тези цифри.

Въпрос: В днешна Югославия дали точно (обективно) се описва миналото на македонските славяни?

Отговор: Що се отнася до далечното минало, особено като се почне от осмото столетие, - всичко е точно описано в книгите на известните хърватски историци – Шишич, Съркул и други. А що се отнася до стремежите, борбите и жертвите на македонските българи в най-ново време, до Втората световна война, - това добре е познато на по-старото хърватско поколение.

Сегашната държавна власт се старае да фалшифицира цялата история на Македония, особено историята на нейното българско население; така постъпваше и кралската власт.

Въпрос: Как преценявате Вие положението в тая част на Македония?

Отговор: Там е установена най-перфидна фалшификаторска система, която засяга цялото минало на нашия народ, до идването на комунистическото управление. Но за да Ви посоча истинската картина, ще си послужа с едно въображаемо сравнение.

Представете си, че един дял от Хърватско, например Далмация, е окупиран от страна на някоя друга славянска нация, с намерение днешните далматински хървати да ги обърне в някаква друга народност. И представете си след туй, че тази чужда власт прилага следните мерки:

а) Преди всичко избрисано е хърватското име; полицията преследва всекиго, който би си позволил да се нарича хърват, доколкото и не би бил убиен, заради такъв “грях”.

б) забранена е и унищожена всяка литература, написана на хърватски литературен език.

в) В училищата, печата, в обществените учреждения и навсякъде е въведен нов език, който прилича на един хърватски диалект, но е пълен с нови думи и начини на изразяване, заети от езика на окупатора.

г) Цялата хърватска история на Далмация е напълно фалшифицирана. Във всеки учебник по история, на всяка крачка и при всеки случай, отстрана на всички власти, постоянно се изтъква, че историята на Далмация е нещо отделно и че няма нищо общо с историята на Хърватско.

д) В книжарниците не можете да намерите книги на чужди езици от който и да било чужд автор, в който да се изтъква, че е съществувало, а и сега съществува хърватско население в Далмация, или че тая земя съставлява само част от хърватските области, и че нейната история е всъщност хърватска история.

е) В училищата се преподава в известна степен литературата на всички останали славянски народи, освен хърватската. Тъй като властта се бои, че младежта веднага ще схване как поезията и прозата в литературния език на Хърватско е написана всъщност на онзи език, който е собствения език на самите далматински хървати. С други думи младежта веднага би разбрала, че е на лице старание да бъде денационализирана.

ж) Променена е азбуката и приспособена е към “новия език”, за да прилича с азбуката на окупатора.

з) Всички герои в хърватската история на Далмация са наричани далматински, а не хърватски герои.

и) Създадена е отделна далматинска църква, успоредно с една специална пропаганда, че някога уж е имало автокефална далматинска църква, която била узурпирана насила от страна на хърватския народ и на хърватската църква. Тъй новата власт и чрез църквата работи най-енергично за създаване на отделна далматинска народност. Пропагандата поддържа, че не се касае до изкуствено създаване на отделна далматинска нация, а само наново се възстановява далматинска народност; независимо, че такава никога не е съществувала.

й) С намерение да се заблуждава външния свят (и ако може и известна част от местните жители) Далмация е провъзгласена като автономна държава в състава на Югославия. Създаден е далматински парламент, далматински върховен съд, министерство на просветата, пък и всичко друго далматинско – дори и далматинска академия на науките.

к) При туй непрестанно във вестници, в училищата, при специални събрания, винаги с най-лоши думи се говори срещу хърватското, като се прибягва и до най-невероятни – особено исторически – измислици.

л) Който измежду далматинските хървати се осмели да защищава хърватството – играе си със собствения живот.

м) От една страна властите упражняват посочените и много други насилия, а от друга страна – със заплаха, а още повече с разни привилегии, служби и пари – неуморно се стараят да привлекат различни елементи от хърватите в Далмация, и всичко това, в името на плана за “възкресението” на далматинската нация.

И ето сега: заменете историческото име Далмация с историческото име Македония, заменете името далматински хърват с името македонски българин, - Вие ще имате пред себе си картината на истинското положение, което е създадено в моето отечество подир идването на комунизма на власт в Югославия.

Но позволете ми да запитам: би ли се намерил макар само един едничък хърват, който би одобрил такъв план за Далмация, какъвто тук на кратко Ви очертах? И няма ли право всеки българин – да се бори срещу подобно положение, съществуващо в оная македонска област, за която говоря?

Въпрос: Няма ли възможност това, за което ми говорите, да бъде изнесено пред по-широк кръг от хърватската интелигенция в самото Хърватско?

Страховита е картината, която ми изрисувахте. Невероятно и просто срамотно е, че това всичко се върши от хора, които сами се рекламират като прогресисти. Тъкмо те би трябвало да познават историческите истини.

Ние в Югославия не сме имали възможност да узнаем никакви подробности относно миналото и прикритото настояще на Македония, под белградско управление.

Във връзка с посоченото властите постъпват престъпно, толкоз повече, че те знаят кое как е било, а се мъчат всичко да променят както на тях се иска.

Отговор: Възможностите за една наша противопропаганда в полза на истината не са особено големи. Но в онова, което може да се стори, биха могли да ни подпомагат всички приятели на истината. Аз съм уверен, че всеки приятел на истината чрез самото туй е приятел на своите собствени интереси.

Що се отнася до потисниците (а потисник е преди всичко центъра на Югославската комунистическа партия) – те знаят отлично всичко, което ние изнасяме пред обществото.

Нека се запитаме: а) възможно ли е Политбюрото на тая партия да не знае работи, които са познати на всички съседни народи, както и на другите народности в самата Македония: турци, албанци, гърци, ромъни, евреи, даже и цигани? Всички те знаят, че в Македония не съществува никаква македонска народност, но че от векове до днес там са на лице споменатите народности, а между тях мнозинство винаги са съставлявали българите.

б) може ли Политбюро да не знае заключенията на всички най-авторитетни слависти в света, че говорът на македонските славяни е български?

Технически е невъзможно да се изброяват тук преголям брой имена; затова споменавам само най-големите слависти на Чехословакия: Шафарик(1) и Нидерле(2); словенците: Миклошич(3) и Облак(4), хърватина Ватрослав Ягич(5); сърбина Вука Караджич(6) (който преди 150 години написа българска граматика въз основа на македонски български диалект).

Обаче фалшификаторската лаборатория в Скопйе отива така далече, че изопачава дори и делата на чуждите специалисти и учени. Ето само един флагрантен пример измежду многото други.

В средата на миналия век Сръбското книжовно дружество (по-сетне Сръбска академия на науките) изпрати на свои разноски познатия етнограф от Босна Стйепан Веркович(7), - да проучи какво е положението в Македония. Цели двадесет години остана Веркович между македонското население, посещавайки стотици села и градове. Събраният научен материал биде отпечатан в Държавната печатница в Белград. Веркович изнесе много статистически, икономически и етнографски данни, и най-решително говори, че македонските славяни са българи.

В същата Белградска печатница излезна и неговата книга под заглавие “Народни песни на македонските българи”, която авторът посвети на княгинята, съпруга на тогавашния сръбски княз.

Но югославските власти в Скопйе не се срамуват да печатат днес същата книга с фалшифицирано заглавие: “Македонски народни песни”. Случаите на такива флагрантни фалшификации са станали обикновено явление в Скопйе.

В онова време и дяковския епископ Щросмайер(8) е подкрепил морално и материално братята Миладинови(9), за да може да се отпечати техния сборник с български народни песни от Македония.

в) Няма съмнение, че официалните фактори в Скопйе и Белград знаят и следното: наскоро след пропадането на Първото Българско царство, в епохата на цар Самуил(10) (столицата е била в Охрид), в Х век Византия изпрати за епископ в Охрид гърка Теофилакт(11). Докато съществуваше Българското царство (до 1018 г.) в Охрид имаше патриарх. След победата си Византия запази автокефалността на Охридската Църква; но промени само названието на нейния глава, като го нарече Архиепископ, - тъй като Патриарх трябвало да има само в Цариград.

Този Архиепископ Теофилакт е познат и като писател.

Едно от делата му се занимава с посланията на Апостола Свети Павел и обхваща 500 големи страници. Както на първата, така и на всяка от тези стотици страници, отгоре стои названието: “Теофилакт, Архиепископ на България”.

По желание на Римската Църква тая книга е била преведена на латински от Кристофоро Порсена в 1535 година. И в този превод на всяка страница стои същото название.

На всички историци е добре позната и кореспонденцията на Теофилакт с всички личности в Цариград, в която той се оплаква, че не му е приятно да живее между българския народ в Охридския край; че при българските селяни не може да понася миризмата на овчите им кожуси. Архиепископът Теофилакт е писал за българското население и в други околии на Македония: около Струмица, Битоля, Кичево и прочее.

Може би и Вие сте имали случай да четете в учебниците по история, че византийския император Василий ІІ(12) получи наименованието “Българоубиец” което и досега не е избрисано, - понеже е наредил да бъдат ослепени 14 хиляди пленени войници от войската на Самуила. Никой не го е нарекъл “македоноубиец”, тъй като той фактически се е борил срещу Българско царство, българска войска и български цар.

г) Вярвам, че е познато не само на черковните първенци, особено на католическите, но и на политическите ръководители в Югославия и това: всяка година Ватиканът издава “Аннуарио Понтифичио”, в който има и отдел “Седи Титулари”. Всяка година в този отдел се отпечатва, че Охрид влиза в редицата на “Седи Титулари” (титулярни селища). И в тази важна ватиканска книга се казва, че Охрид се намира в Западна България. В изданието за 1970 година това може да се види на страница 542.

Покрай много други доказателства, и тези стари документи показват, колко е празен и напразен югославския шум за съществуването на “македонска народност” още във времето на цар Самуил и до днес.

д) Чуждата политическа литература дава много сведения за етнографията на Македония. Изключено е щото днешните диктатори в Югославия да не са прочели поне спомените на хора като Лойд Джордж и Уйнстон Чърчил(13), които изрично говорят за македонските българи.

Чърчил дори и напада Сърбия, задето се е показала твърдоглава и късогледа, не пожелавайки да отстъпи на България Македония, чието население е българско, та да може по такъв начин и българската армия да се привлече на страната на Тройното Споразумение при първата световна война.

И много по-рано, след Руско-турската война в 1877 г., и големия германски политик Отто фон Бисмарк(14) заяви в Германския Райхстаг, че границите на българската народност стигат до албанските граници, до Солун и до Черно море.

Всеки що-годе образован човек, който се занимава с балканския въпрос, знае, че на конференцията на великите сили в Цариград (Англия, Русия, Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия, с Турция) в 1876 г. биде решено щото на Македония да се даде автономия в рамките на Отоманското царство.

Конференцията е смятала, че въпросът за македонските българи е неразривно свързан с тоя за целия български народ. И затова София е била определена като център на западните български земи; а за източните български земи град Търново е бил посочен като център пак на една българска автономна област. Великите сили не са желаели да създадат премного грижа на турския султан, затуй не са включили всички български земи в една област (автономна) – от Тесалия до Черно море.

Известно е било на великите сили, че целия български народ при борбата му за Екзархията, е посочил до къде стигат неговите етнографски грани. Тая борба се свърши в 1870 година с победа. В Македония бе направен даже и плебисцит. За пример: от всичко 9526 гласоподаватели в Охрид, за Екзархията са гласували почти всички. Само 139 души са гласували за гръцката Патриаршия. В Скопйе от 8698 християнски къщи с Патриаршията са останали само 767, а и те са били главно гъркофили от румънска народност.

Въпрос: Позволете ни тук една забележка: в Югославия често се споменава, че Екзархията е създала българската народност в Македония.

Отговор: Това е същото впрягане на колата пред воловете, с което отдавна искат да се забавляват особено сръбските пропагандисти.

Ще спомена, че единадесет години преди създаването на Екзархията, или осемнадесет години преди освобождението на България (изпод турското владичество) Папа Пий ІХ открито призна в 1859 г. българската народност в Македония. И този факт сам по себе си ясно говори.

Борбата за национална Българска църква е водена в Македония (както и в останалите български области) цели четиридесет години. Един от най-драматичните моменти бе изхвърлянето на гръцкия владика от черквата в Скопйе от страна на местните българи, в 1830 година.

Заслужава внимание писаното на целия сръбски печат в онова време. С въодушевление даваше този печат подробности за държанието на македонските българи против цариградския гръцки патриарх. В една книга на италианския политически писател Мантегаца се изнасят хвалбите на сръбския крал Милан(15), че той и неговото правителство били морално на страната на македонските българи по този въпрос, който е по форма църковен, но фактически и преди всичко национален въпрос.

До преди осемдесет години във всички сръбски учебници по география се казваше, че в Македония живее българско население. Нашите вестници посочиха преди една година и снимка от тези учебни.

Заключаваме, следователно, че всичко, което Сърбия, а сега Югославия пише относно Българската екзархия, е най-обикновена лъжа.

Въпрос: Коя е причината за такава промяна на сръбското, тоест и на югославското държание?

Отговор: Причината е искрено призната и от крал Милан пред Мантегаца. Виждайки в онова време, че нямат изглед да заемат Босна и Херцеговина, сръбските политици обърнаха своето внимание към юг, с надежда да заграбят колкото може повече територия от Македония, а заедно с туй Сърбия да излезе на Солун. Това значи, че Шумадия си бе наумила да посърби повече от един милион македонски българи, и по възможност да си присъедини всичките 67 хиляди квадратни километра македонска земя. А самата Шумадия има всичко 45 хиляди квадратни километра.

Въпрос: Доста ясно е как са завзели тия области, над които и сега владее Белград. Но как е реагирало македонското население?

Отговор: От сръбска страна имаха думата преследванията, парите, затвора и ножа. Но с десетилетия не можаха да постигнат желания резултат. Сърбите клаха страховито и албанците, но пак без резултат.

Предълго ще е в един разговор да описвам всичките патила и отпор на македонските българи. Как се развиваха работите може донейде да Ви покажат тези три случая:

След Кумановската битка, когато престолонаследникът Александър влизаше в Скопйе, цялото население в града е излязло с цветя да дочака сръбска войска. Александър приема букет цветя, подаден му от момичето Васка Зойчева. И веднага престолонасленикът я запитва: “Каква си ти?” Момичето отговаря, че е българка. Забравяйки какъв е момента, Александър пред всички удря шамар на момичето, което е било едва десетгодишно.

Народът веднага е почувствувал какъв режим идва. След това никого не са изненадвали гонитбите срещу българската интелигенция, затварянето на българските училища и черкви, както и започналите убийства.

Другият случай е убийството на българския учител Атанас Лютвиев от Прилеп, заради наздравицата, която е изрекъл не само в чест на сръбската войска, но и в чест на българската и на Фердинанд, българския цар. Същата вечер е бил устроен банкет за прослава на “освобождението” на Прилеп. Наскоро след наздравицата, през тая същата нощ, сръбските офицери са убили учителя Лютвиев.

(И двете тези прослави се отнасят до победата над турците, когато българската и сръбската армии бяха съюзници в Балканската война – отбелязва вестник “Хърватска”).

Третият случай се развива в Крагуевац. Сръбските власти започнаха да взимат във войската македонски българи. Една дружина, около хиляда младежи от Щипско, Тиквешко и Струмишко, трябвало да положат клетва за вярност на сръбския крал. Но в момента когато владиката е дигнал кръста и започнал да изговаря думите на клетвата, всички тези българи едногласно и заканително започнали да викат: “Не даваме клетва! Ние сме българи; да живее България”!

Крагуевачкото гражданство, което е присъствувало там, обзето от паника, започнало да бяга викайки “Бягайте! Това са македонски комити!” Побегнал е и владиката. Започнало е биене между сръбските офицери и младите българи.

Това, което досега само накратко споменах, дава приблизителна представа какво бе в началото на сръбското владичество в Македония, подир което автоматически продължи владичеството на Югославия.

Реакцията на българското население можеше да се изрази само чрез борбата на Вътрешната Македонска Революционна Организация (ВМРО), за която толкова много е писано в света преди, както и измежду двете световни войни.

Въпрос: Сигурно Ви е известно, че Илинденското въстание (1903) го представляват в Югославия като дело на някаква отделна македонска народност. Има ли въобще такава народност някакво, макар и най-малко участие в това въстание?

Отговор: Истината е, че нито сръбската пропаганда, нито така наричаната югославска при кралския режим, не се решиха тъй без мярка да лъжат не само относно това въстание, но и във връзка с цялата освободителна борба на ВМРО, както лъже сегашната комунистическа югославска пропаганда.

Не е нужно да Ви препоръчвам да четете и проучите огромния брой документи, книги и статии, които са излезнали от ВМРО. Но четете документите на всички велики сили за епохата от 1893 до 1912 г., когато ВМРО денонощно се проявяваше борчески.

В министерствата на външните работи в Париж, Виена, Берлин, Рим и в други столици, могат на квинтали да се мерят официалните документи, в които борческото славянско население в Македония се показва като българско. За културния свят винаги е било аксиома, че е българско. Особено голям е броят на документите върху Илинденското въстание.

Има и хора между западните народи, които са били в непосредствен допир с нашето освободително движение. Американският писател и вестникар Алберт Сониксен(16) дойде като доброволец и повече от една година след споменатото въстание кръстосваше като истински македонски комита из Солунската и Битолска област; а понякога и в околиите на Струмишкия и Серския революционни окръзи. Той е посетил нелегално стотици наши села, а често е влизал в градовете. Когато се върна в Америка, написа книгата “Изповеди на един македонски четник”. Всеки може да установи, че и според Сониксен в Македония не е съществувала друга славянска народност освен българската.

Малко преди Илинденското въстание била е пленена от страна на ВМРО американската протестантска мисионерка Мис Стоун(17), когато с турска стража е пътувала между планините Рила и Пирин.

Освободена е след няколко месеци, прекарани с четници и селяните. С нея е била и приятелката й госпожа Цилка, също така пленена. За освобождението им Турция беше принудена да плати на освободителното движение 15 хиляди златни турски лири.

В разни американски градове Мис Стон държа сказки и много е разяснила върху народната организация в Македония, нейната политическа програма и морала на революционерите. Апелирала е към общественото мнение да подкрепи македонската борба за освобождение.

Всичко, което Мис Стоун е говорила или написала, отнася се само до българи в Македония, тъй като и тя не е знаела за съществуването на друга славянска народност там.

Може би ще е интересно за Вас да чуете, че двама измежду главните организатори на пленяването на Мис Стоун са доброволци от България: Кръстьо Асенов(18) и Христо Чернопеев, прочути войводи. Аз лично съм имал случай да се запозная с някои измежду старите четници и селяни, които са укривали Мис Стоун. Всички тия хора са съзнателни българи.

Това всичко обаче не пречи на титовци да изработят филм за аферата Мис Стоун с ясна тенденция: всички тези борци, както и самия народ – да бъдат представени не като българи, а като принадлежащи на измислената македонска народност.

Излишно е да говорим за европейската и американската преса от ония години, когато моето отечество беше под турско управление, а и след това. Всякъде се знаеше и пишеше само за българи.

За всеки балканец, а и особено за балканските общественици, би било от полза да прочетат рапорта от Карнегиевата анкетна комисия относно воденето на Балканските войни.(19) Рапортът е печатан на английски език в Ню Йорк през 1914 година и обхваща около 500 страници. Този рапорт на стотици места се занимава със съдбата на българския народ в Македония, описвайки страховитите неправди и зверства, които сръбските и гръцки власти са започнали да вършат над този народ веднага след тяхното идване – когато Турция изгуби войната.

В последно време в Турция се появяват спомените на различни видни лица, които отлично са познавали положението в Македония, тъй като там са заемали отговорни служби. Всички тези хора така естествено говорят за македонските българи, както кога споменават за турците, гърците и албанците.

Излезнаха спомените на Султан Абдул Хамид, който царуваше до 1908 година.

Отпечатиха се спомените на прочутия майор – Ниази Бей(20) от Ресен, Македония, който – по примера на ВМРО – със свои другари стана нелегален в борбата против султанския режим. Той посвещава цяла една глава на Илинденското въстание и на тридесет и пет места изрично говори, че това е въстание на българи. Съвсем точно е описал, че македонските българи създали ВМРО.

Тази година излезна от печат голяма книга за легендарния Енвер Бей (по-сетне Енвер Паша)(21), който след падането на Султан Абдул Хамид стана главна личност в Турция до края на Първата световна война. Автор на книгата е познатия турски писател Шефкет Сюрейя Айдемир. Цели страници в тази книга разказват за македонските българи и тяхната борба.

Появиха се спомените на Халил Паша(22), чичо на Енвер Бей. Той описва своето собствено участие в борбата против българските революционери в Македония, а споменава и за участието на своя внук, майор Енвер Бей. Турският писател Айдемир изтъква, че македонският въпрос е бил всъщност български въпрос, особено поради численото надмощие и динамизма на македонските българи.

Ясно е защо титовци не смеят да изнесат архивата на кралската югославска полиция. В тази тайна архива се говори единствено за македонски българи, а никога и нищо не се говори за каквато и да било отделна македонска народност.

На края, нека си спомним, че държавната енциклопедия на днешна комунистическа Югославия изрично изнесе необоримата истина: че ВМРО е част от българския народ и история. Енциклопедията е печатана в Загреб, а най-отговорното лице за нейната подготовка и редактиране беше писателя Мирослав Кърлежа(23). Поради това, както и поради други признания от този род, новите жупани в Скопйе протестираха, но напразно.

Смятам, че добре съглеждате как титовци лъжат, когато говорят за Илинденското въстание. По същия начин изкривяват истината и като твърдят, че съществува – и то от “памтивека”! – и някакъв македонски език. Точно писа французкият етнограф и професор в Стразбург г. Ги Еро, че титовци са намислили да създават в Македония нов език с намерение да внесат бъркотия в понятията (неговите дословни думи са: “Конфондър ле-з-иде”).

И пет хиляди печатни страници не биха стигнали ако речем да цитираме из книгите на чуждестранните авторитети – политици и учени – в полза на македонската българщина. Против всички тия свидетелства – титовци – също както кралските агенти някога – имат само един аргумент: “Това не е истина”.

В книгата “Втората Балканска война – 1913”, издадена от Военно-Историческия институт в Белград през 1968 г., виждаме споменато името на американския историк Helmreich Ernest Chrestian, който пише, че “цялото македонско движение е неоспоримо българско”. Спомената книга, чиито главни редактори са един генерал и един подполковник, с нищо не оборва твърдението на американския професор, а казва само две празни думи – че неговото твърдение било “произволно”.

Английският амбасадор в Белград между двете световни войни, г. Хендерсон, изнася в спомените си, че правителството от Лондон няколко пъти му нареждало да настоява пред югославското правителство за даване някои права на македонските българи. Но той – като приятел на сръбския Двор – протакал, тоест нищо не е говорил по това на белградските фактори. Ако в политическата литература на Югославия се появи книгата на Хендерсон, и тя ще бъде фалшифицирана.

Въпрос: При турския режим съществуваше ли в Македония национална свобода?

Отговор: Опасност имаше откъм Гръцката патриаршия, която се стараеше да погърчи балканските християни. Специално в това направление Цариградският патриарх е злоупотребявал с факта, че Султанът го е поставил като глава на всички православни християни. Въпреки големите усилия, християнските народи в оня голям простор запазиха своето национално съзнание, а по-късно се появиха наново техните самостоятелни държави (Сърбия, България, Албания, както и Гърция).

Турската власт не се е старала да променя националните имена на разните народности. Денационализацията в днешния смисъл на думата остана непозната за Турция. В някои области имаше обръщане на християните в мохамеданство, но това стана преди няколко столетия в Балканите.

Българският народ като цялост напълно запази езика си, а отпреди сто години е формиран и модерния литературен български език..

Нужно е да се подчертае, че не само турците, но и нашите съседи албанци, ромъни и гърци, местният наш диалект в Македония винаги са го наричали български.

Значи, когато българският народ създаде книжовният си език и своята Екзархия, още не съществуваше българската държава.

До 1912 г., тоест в турско време, в Македония имахме повече от 1200 черкви, а още по-голям брой български училища. Национално-културният живот се развиваше всред нас, българите, по-добре отколкото при турските народни маси. Положението беше такова, че македонските българи, - в име на политическата свобода – имаха възможност дори да повдигат и въстания срещу турската власт.

Избягвайки за този наш разговор ненужни подробности, подчертавам и тази необорима истина: че нашият български народ много често с въздишки е признавал, че много по-добре би било ако Турция и досега владееше Македония, вместо Сърбия (Югославия) и Гърция.

Въпрос: Целесъобразно беше онова теоретическо сравнение с Далмация за по-добра картинност и разбиране. Но кажете ми как се прояви полицията в така наречената Македонска социалистическа република.

Отговор: Цялата политика на Югославия там я води полицията. От 25 години насам сръбската и черногорска войска е окупатор на тази област, както беше и във времето на краля. Предълго ще бъде да се спираме на всички факти, които говорят за ограничение на свободата, личната инициатива, или доказват безгрижието спрямо народната воля. Тези неща са познати на всички в Югославия. Излишно е да даваме и имена на десетки хиляди македонски българи, които минаха през концентрационните лагери, затворите, а стотици бяха избити.

Там като “виновност” пред властите не е антикомунизма, а българското съзнание на хората. Народът нямаше понятие за марксизма. Граждани и селяни познаваха само сърбизма и югославизма. Почти всички македонски славяни (освен малък брой “сърбомани”) имаха чувства български. И тъкмо затова първа работа на полицията беше да затвори българските училища и черкви. Това е третият по ред опит за национално-културен геноцид над нашия народ, откакто Сърбия е заграбила Македония.

Поради икономически причини в Белград се намират сега 60 хиляди души от Македония. Децата им са принудени да учат в сръбски училища, тъй като не е позволено да се отвори там нито “македонско” училища. В Белград се появяват вече книги, в които открито се пише, че народът в Македония бил сръбски. В Скопйе са създали университет, чрез който голям брой студенти от Сърбия ширят по града и вън от него сръбския език. По цяла Македония се изпращат белградските сръбски вестници; но не е позволен нито един български вестник, даже ако е изцяло с марксическо съдържание. Във всеки град, както и по селата ще срещнете улици, площади, училища и разни други учреждения, означени със сръбски имена – като Борис Кидрич, Коста Абрашевич, Моша Пияде и много други напълно непознати на нашия народ лица.

Екипът на новите югославски жупани смята като своя най-сигурна опора сръбската армия. Разбира се, своя физически и морален терор този екип прогласява и у дома, и навън като знак на прогрес. Макар да не вярва в Бога, тоя екип се представлява като набожен, та дори и инсталирал и някаква “македонска църква”.

Въпрос: В какво се състои, по-точно в какво може да се види някаква разлика измежду кралския и комунистически режим в Македония?

Отговор: Кралският режим започна веднага с посърбяването. А сегашния режим усвои препоръката на сръбския политик Стоян Новакович(24), която тоя – към края на миналия век – даваше на белградските отговорни фактори. Срещу българщината, която – признаваше Новакович – има дълбок корен в Македония, майсторски трябва да се противопостави “македонството”, т.е. трябва да се използува географското име на страната.

Титовци започнаха с физически нападения върху българската интелигенция и всички влиятелни българи. Същевременно започнаха и систематическа пропаганда, че македонците са отделна народност, а не българи. Тази демагогия с географското име достигна огромни размери.

Вярно е, че ние покрай нашето българско име сме се наричали и македонци, но само в оня смисъл както далматинците хървати наричат себе си и далматинци, или херцеговците хървати – наричат се и херцеговци. В Македония турците, гърците и аромъните също се означават и като македонци.

Всеки що-годе грамотен човек знае, че в почти всички европейски земи има области с различни географски имена, а съществуват и племенски имена. При българите имаме географски имена: Добруджа, Тракия и Македония; но и днес се срещат още племенските имена: рупци, торлаци, бърсяци, мияци, шопи.

Ако новите скопски жупани – поради омраза срещу българщината – желаят под маската на географско име да прогласят “македонска народност”, логично е да ги запитаме: защо не прогласяват в своята жупания като отделна народност бърсяците, тъй като населението около градовете Кичево и Крушево е познато под същото име?

В Италия и Германия би следвало – въз основа на географски и стари племенски имена – да бъдат прогласени поне двадесетина нови “народности”. Но никой не тръгва до такъв погрешен път, освен заслепените шовинисти от категорията на Новакович, или оформилите се в неговия дух ренегати, каквито са днешните комунисти в Македония под югославска власт.

Казах, че имената Македония и Далмация са стари, както е старо името Галия (днешна Франция). Но не съществуват народности македонска, далматинска или галска.

Когато политическият и научен свят е говорил за македонската борба, винаги при това е разбирал на първо място борба на българи. Всички наши легални организации, както и революционната ВМРО, наричали са се само македонски, тъй като е ставало дума за отпор против лошите режими в Македония. Всеки може лесно да стане жертва на югославската пропаганда, ако не познава историята, етнографията и географията на Балкана. Ако ли пък се касае до някое политическо лице, то лесно може да изкара вълка, макар намерението му е да било да открие заека.

За нас “македонска нация” значи: югославизъм; а югославизъм значи империализъм, който възнамерява да заграби Солун и част от България. Накратко: “македонска нация” може да значи уголемяване на сръбската народна снага с един милион нови сърби. Сърбизираният ренегат и марксист Димитър Влахов държа речи в Загреб, издаде книги и писа статии, като твърдеше, че за новия “книжовен македонски език” трябвало да се използуват сръбски думи, тъй като това било от полза за сближението на южните славянски народи. Но Влахов и неговите приятели никога не са обяснили защо в името на същото сближение – не би се внасяли български думи в сръбския език!

Въпрос: Понеже славянското население в Македония е било и е в своето мнозинство българско, как може да се обясни, че ВМРО и легалните организации и емиграция застъпват идеята за независима Македония?

Отговор: Тази позиция е избрана още при създаването на ВМРО през 1893 година. Основателите са имали на ум държанието на някои велики сили, които са признавали етнографските български граници, но не са искали да подкрепят създаването на по-голяма българска държава. Имали са също предвид и завистта на съседните балкански държави; а искали са да излезнат и с най-подходяща програма пред другите народности в Македония (гърци, аромъни, албанци, и преди всичко турци).

Има хора, които и днес мислят, че ВМРО е погрешила с тая своя политическа позиция. Аз съм измежду онези, които мислят обратното, т.е. – че са погрешили тия, които – особено в 1912 година – попречиха да се създаде самостоятелна Македония със Солун като столица. Единствено това би довело до общо балканско разбирателство, мир и напредък. Пристанищата на Солун и Кавала биха послужили по най-лоялен начин за икономическите интереси на балканските държави.

Дали ВМРО е погрешила с тази своя препоръка показват цифрите за страховитите жертви на балканските народи, които се погълнаха в съперничество и разпри, все във връзка с нерешения македонски въпрос. Случи се, че най-много изгубиха тъкмо българите и турците, които имаха огромно надмощие в страната – с около 85 на сто свое население. Сърбия изгуби във войната срещу турците само пет хиляди души убити войници, а България изгуби тридесет хиляди души убити и над 50 хиляди души ранени. Турците вероятно имаха по-големи жертви. Гърция нямаше кураж да покаже колко убити и ранени е имала в Балканската война, макар Карнегиевата анкетна комисия да чакаше тези сведения почти половин година; тъй малък беше броя на гръцките жертви. Но след разпрата между християнските съюзници случи се тъкмо Гърция да заеме най-важният дял на Македония със Солун – както вече казах – 34 хиляди квадратни километри.

Балканските нещастия не се свършиха с това. Дойде Първата световна война, когато четири години под ред воюваха помежду си българи, гърци, сърби, ромъни, турци и албанци. След войната продължи македонската революционна борба. А дойде и всичко онова във Втората световна война, което Вам е добре познато.

Ние и днес поддържаме, че най-доброто решение е следното: независима Македония, обаче без никакво отричане и погазване, на която и да е от историческите народности, лоялно признавани и от турския режим. Това е напълно в духа на македонския освободителен идеал: независима Македония като една Швейцария на Балканите.

Единствено тъй ще има истинското съдържание формулата “Балканът за балканските народи”, с която толкова пъти демагогски си е служила сръбската политика.

Въпрос: Нима балканските марксисти не бяха за една независима Македония, която би влезнала в една балканска федерация?

Отговор: Някога всички те, както и други демократически среди, пишеха и говореха в полза на нашата борческа програма. Бяха въобще за разпадането на Югославия, за създаване на независимите държави: Хърватско и Словения. Но по-късно марксическите становища нямаха ясна и определена посока, нито пък бяха помежду си съгласни марксистите от разните балкански страни.

Ето накратко, как ние гледаме на техните днешни позиции:

а) Сръбските марксисти съвсем малко мислят за някаква демократическа балканска федерация.

Те желаят Югославия с надмощно сръбско съдържание, а за Македония имат споменатия вече план на Новакович.

б) Словенските марксисти биха желали да имат малко по-самостоятелно положение спрямо Белград, но в главната политика, и що се отнася до македонския въпрос, остават винаги еднакви като белградчаните.

в) Македонски марксисти имаше съвсем малко. До август 1944 година в Скопие официално бяха регистрирани около осем хиляди работници. Нито един от тях не стана партизанин. Още по-малко сториха това селяните. Партизаните бяха само незначителен брой бивши студенти от Белградския университет, а с тях и известен брой албанци и главно така наречените “сърбомани”, които по език и всички етнографски черти са българи, но в някои села недалече от сръбската граница са попаднали под влиянието на сръбските чети.

Що се отнася до водачите на тия македонски партизани, това са няколко десетки стипендианти, възпитани в Белград. В очите на народа те не са били друго освен белградски слуги, т.е. една категория още по-лоши кариеристи или предатели, отколкото в Хърватско бяха хора като Дринкович, Швърлюга, Ангелинович или убития Нойдорфер.

Какво би мислил хърватския народ за някого, който би твърдил, че са били с неопределено национално съзнание, и че не са били хървати д-р Анте Старчевич(25), Кардинал Степинац(26), Стейепан Радич, д-р Анте Павелич, д-р Анте Трумбич(27)?

Комунистическите първенци във Вардарска Македония, т.е. в Югославия, години вече декламират че героите на нашето Българско национално Възраждане, и водачите на революционната борба, са били хора без определено национално съзнание. Така те говорят за велики българи като Григор Пърличев(28), Райко Жинзифов(29), Йордан Константинов Джинот(30), Братя Миладинови, Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов, Пере Тошев, М. Развигоров(31), Христо Узунов(32) и подобни като тях.

Разбираемо е поради туй, че такива комунисти в очите на всеки българин имат само една характеристика – ренегати.

г) Чудно ни е как Политбюро на Словенската и Хърватската комунистически партии поддържат становището на сръбските комунисти по македонския въпрос и относно българщината в Македония. Струва ни се, че и по много хърватски въпроси загребските комунистически водачи стъпват под такта на белградската музика. При това имам предвид и тяхната позиция във връзка с декларацията на всички хърватски културни дружества по въпроса за езика.

Никога не съм чул словенските и хърватските комунисти да са казвали свое мнение за срамотните факти, каквито са: затварянето на българските училища и черкви в Македония, грубото и невероятното фалшифициране на политическата и църковна история на Македония, забраната на българската азбука и литература, както и цяла низа други неправди спрямо българщината в нашето отечество.

Вие знаете, че имаше, а и сега още съществуват някои исторически факти, за чиято ликвидация мислят и работят народите, които зле са засегнати от тези факти. Има такива още неизлекувани рани – за жалост – и хърватския народ.

Разбирам, че има неща, по които може да се води реална политика. Но винаги трябва да се има предвид крайната цел на Белград във връзка с Македония. По мое мнение тази цел много застрашава и хърватските интереси.

Нека се запитаме: какво търси в границата на Югославия не само Македония, но и Косово?

Въпрос: Какво бихте ни казали, Господин Михайлов, за гледището на Българската комунистическа партия?

Отговор: Думата е становището й спрямо Македония. И тази партия отдавна напусна позицията за демократическа независима Македония. Вижда се, че в края на 1944 година тая партия не е сторила нищо по-друго от онова, което българският цар Фердинанд направи още в 1912 година. Докато политиката на Фердинанд направи фатална стъпка с така наречената Спорна зона (в която бе поставен и град Скопие), - Българската комунистическа партия помогна на ония, които имаха като първа задача да затворят българските черкви и училища. Не се вижда да се е погрижила тя за независимостта на Македония и против нейния дележ, макар тъкмо тя най-много да е критикувала цар Фердинанд.

Но сега вече знаем, че българската партия е променила своето становище. Фактически това бе съвсем заслужено бламиране на някои нейни първенци, които може би са смятали, че са толкова по-добри интернационалисти, колкото повече зло сторят на своята собствена народност. А пък видя се, че най-големите комунистически партии в света останаха верни на своите народности.

Българската комунистическа партия сега стои на гледището, което има българския народ, и което веднага след 1944 година биде изнесено в българския парламент и печат от страна на опозицията.

Ако Българската комунистическа партия остане твърдо на тая позиция, - може да се каже, че цялата българска нация е единодушно против становището на югославската комунистическа политика във връзка с изкуствено създаваната македонска народност.(33)

Въпрос: В Югославия се забелязва някаква тенденция за преуреждане на държавната система. Някои желаят дори конфедерацията. Какво би могло да се каже по това?

Отговор: Трябва да се признае, че Тито(34) понякога е много искрен. Два-три пъти вече той открито заяви, че държавата би се раздробила – пропаднала – ако се позволят политически партии, понеже това ще бъдат национални партии.

Също така той открито каза, че конфедерацията е опасна за съществуването на Югославия. Струва ми се, че той има право и в двата случая: и що се отнася до свободни партии, както и за федерацията. И тъкмо това показва, че Югославия е изкуствено създадена държава и че народите – поробени в нейните граници – не я желаят.

Вие можете да имате колкото обичате свободни партии в една Франция, Англия, Унгария, България и прочее, - и народът там никога не би се обявил против съществуването на държавата. Точно обратен е случая с Югославия. Както самият Тито потвърждава толкова пъти.

Въпрос: Ако Югославия би се разпаднала, в коя посока ще тръгне онази област, която днес носи името Македонска народна република?

Отговор: Поне за сега има два пътя: или независимост или обединение с България, евентуални и под форма на някаква автономия, с оглед на туй, че макар да са малцинство – налице са там и други народности. Допускам, че в тази посока отиват мислите и на някои български комунисти, а може би в по-малък размер, и мислите на някои пропаднали ренегати.

Въпрос: В своята реч в Скопие Тито неотдавна заяви, че едва сега в комунистическия режим Македония за пръв път се е появила като отделна единица, и че за пръв път се е афирмирала македонската народност… Така ли е?

Отговор: С това, което в Скопйе е казал, Тито потвърждава истината, че никога в историята македонска държава въобще не е съществувала; изключвам – разбира се – държавата и народността на Александър Велики, но това е било петстотин години преди идването на славяните в Балканския полуостров.

И този път Тито опроверга в своята реч всичките лъжи на ренегатите в Скопие, които продължават да лъжат света, че българското царство начело с цар Самуил и със столица в Охрид, било държава на някаква македонска народност.

Въпрос: Забелязваме, че сега в Югославия съвсем малко изтъкват славянството, докато няколко години след войната на всички страни там се декламираше за нуждата от славянска солидарност. Как би трябвало да се тълкува – по Ваше мнение – това сегашно мълчание?

Отговор: Белград и Прага бяха си присвоили привилегията да смятат себе си като центрове на всеславянството. Но преди две години (без оглед на всички останали въпроси) видя се, че тази идея им е била като параван, зад който се скриваха националните интереси на сърбите и чехите. Държанието на Белград по време на така наречената Чехословашка криза, показа, че не е славянството, което интересува белградската политика, а техния национализъм, можем да го наречем и шовинизъм. За да могат да заграбят колкото може повече от българите, техните славянски съседи, белградските политици правиха съюзи с много неславянски народи. В това отношение не виждам разлика между крал Александър и титовци.

Въпрос: Ако нямате нищо против, нека се върнем пак към въпроса за евентуалното бъдеще преуреждане на Югославия. Някои вярват, че ще бъде осъществена формулата “Фифти-фифти”, известна от преди 25 години. Как гледате на тази възможност?

Отговор: Признавам, че никъде не съм прочел дали “фифти-фифти” има териториално значение, или пък остава само формула за политико-икономическо влияние. Не ми е ясно как териториално би се приложила такава формула, като се знае, че великите сили за някои страни са имали предвид 10% а за други 90% свой интерес.(35) Повече върху това не бих могъл да кажа, тъй като целият въпрос остава колкото еластичен, толкова и мъглив.

Нашият кореспондент: Благодаря Ви Господин Михайлов за Вашата любезност.

Г-н Иван Михайлов: Аз също Ви благодаря. Желая успех лично на Вас и щастливо бъдеще на братския хърватски народ.(36)

Публ. в Македонският въпрос и Югославия (Разговор на Иван Михайлов с кореспондент на вестник „Хърватска”. 1971, 26 с.

----------------

(1) Проф. Павел-Йосиф Шафарик (1795-1861), чешки езиковед и археолог, директор на Градската библиотека в Прага и професор в Университета. Вж. неговите „Славянските древности”, „Славянски народопис”, „История на славянските езици и литература”, „Паметници от древната писменост на южните славяни”, „Глаголически фрагменти”.

(2) Проф. Лубор Нидерле, чешки антрополог и архелог, занимава се със синтеза на историята на старославската цивилизация; основател на сп. „Чешки народ”. Вж. неговите „Предисторическото човечество”, „Славянски старини”.

(3) Проф. Франц Миклошич (1813-1891), словенски езиковед и филолог; изследовател на славянската филология; професор по философия в Университета в Грац и по славянска филология във Виенския университет. Вж. неговата „Сравнителна граматика на славянските езици”.

(4) Проф. Ватрослав Облак (1864, Целе, Словения - 1896), словенски лингвист-славист, занимава се с диалектоложни изследвания в Македония като проучва говорите в солунските села Сухо, Ново село, Градобор, Бугариево, Ватилък, Вардаровци и дебърските Галичник и Кленйе; отстоява теорията за българския език на Кирило-Методиевите паметници, професор в Университета в Грац; анализира българските диалекти . Вж. неговите „Няколко бележки върху старословенските паметници” (1893), „Принос към българската граматика” (1894) и “Macedonische Studien” (1896).

(5) Проф. Ватрослав Ягич (6 юли 1838, Вараждин – 12 август 1923, Виена), хърватски езиковед, един от най-изтъкнатите слависти от втората половина на ХІХ в. Завършва класическа филология във Виенския университет, гимназиален учител в Загреб (1860-1870); редовен член на Южнославянската академия на науките и изкуствата (1869) и член-кореспондент на Петербургската академия на науките, защитава докторска дисертация в Лайпциг (1871), първият преподавател по славистика в Университета Хумболт в Берлин (1874-1880) и в Университета в Петербург, професор по славистика във Виенския университет (1886-1908).

(6) Вук Караджич (1787-1864), сръбски писател, славист и събирач на народни песни; изучавал езика на народната поезия; издавал алманаха „Денница”.

(7) Стефан Веркович (1827-1893), сръбски фолклорист, етнограф и археолог; събирач на български народни песни от Македония. Вж. неговите „Народне песме македонски бугара” и „Веда словена”.

(8) Йосип Юрай Щросмайер (1815-1905), хърватски епископ и политически деец; борец за автономия и независимост на хърватските земи, един от основателите на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб; подпомогнал издаването на “Български народни песни” на братя Миладинови; почетен член на БКД.

(9) Братя Миладинови (Миладиновци), Димитър (1810-1862) и Константин (1830-1862), възрожденци, просветители, поети и фолклористи. Събрали и издали с помощта на Й. Щросмайер сборника „Български народни песни”, Загреб, 1861.

(10) Цар Самуил, български цар (997-1014).

(11) Теофилакт Охридски, охридски архиепископ (ок. 1090-1118), автор на пространното житие на св. Климент Охридски, „Мъченичеството та 12 тивероуполски мъченици” и др.

(12) Василий ІІ Българоубиец, византийски император (976-1025).

(13) Уинстън Чърчил (1874-1965), английски държавен и политически деец, лидер на Консервативната партия; министър (1906-191922, 1924-1929; министър-председател и министър на отбраната (1940-1945); автор на трудове за Първата и Втората световна война и др.

(14) Княз Ото Леополд фон Бисмарк (1815-1898), пруски държавник и военачалник, министър-председател и министър на външните работи, обединител на Германия, райхсканцлер (1871-1890). Прословуто е неговото неприязнено отношение към България.

(15) Милан ІV Обренович (1854, Яш – 1901, Виена), сръбски княз (1868-1882) и крал (1882-1889), син на Милош І Обренович.

(16) Алберт Сониксен (1878, Сан Франциско – 1931, Уилимантико, Кънектикът, САЩ), американски журналист, участник в освободителните борби на филипинците, секретар на Македонския комитет в Ню Йорк. След като се срещнал с д-р Хр. Татарчев в София по каналите на ВМОРО заминал за Македония и се включил в четите на Лука Иванов и Апостол Петков. Вж. А. Сониксен, Изповедта на един македонски четник, С., 1983.

(17) Елен Стон, род. 1846 г. в Роксбъри, Масачузетс, САЩ, американска мисионерка, отвлечена заедно с българката Екатерина Цилка от чета на ВМОРО, ръководена от Я. Сандански за откуп.

(18) Кръстю Асенов (1877, Сливен – 1903, с. Корнишор, Ениджевардарско), учител, солунски окръжен войвода, участник в Аферата “Мис Стон”, племенник на войводата Хаджи Димитър.

(19) Вж. Другите балкански войни. Изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Дж. Ф. Кенан. С., 1995, 408 с.

(20) Майор Ахмед Ниази бей, албанец от Ресен, служил в Ресенския гарнизон. Един от водачите на Младотурската революция, който първи повел турския гарнизон в Ресен в планината и сложил началото на революцията.

(21) Енвер Паша (1881–1922), един от водачите на младотурското движение, генерал, ръководи турската армия през Междусъюзническата война при превземането на Одрин от българската армия; военен министър през Първата световна война. През юни 1922 г. загива в сражение с Червената армия в Туркестан, ръководейки сепаратистки мюсюлмански войски.

(22) Вероятно става дума за Халил Рифат Паша, битолски валия, министър на външните работи, велик везир.

(23) Мирослав Кърлежа, хърватски писател и литературен критик, публицист, академик.

(24) Проф. Стоян Новакович (1842-1915), сръбски политически и държавен деец, историк, писател, езиковед и филолог, дипломат, министър и министър-председател (1895-1896, 1909); пълномощен министър в Цариград (1886-1891, 1897) и в Санкт Петербург (1900-1902) и Париж; председател на Сръбската академия на науките, един от идеолозите на македонизма.

(25) Д-р Анте Старчевич, родоначалник на хърватското национално движение, основател на Хърватската партия на правото.

(26) Кардинал Алоиз Степианац, хърватски политически и духовен деец; борец за самостоятелна хърватска държава; репресиран по времето на Титовия режим, като е хвърлен в затворите Лепоглава и Крашич.

(27) Анте Тръмбич (Трумбич) (1864-1938), хърватски и югославски политически деец; юрист, депутат и дипломат. Делегат на Парижката мирна конференция.

(28) Григор Пърличев (1830, Охрид – 1893, Охрид), участник в църковнонародните борби, поет и писател, учител и преводач.

(29) Райко (Ксенофонт) Жинзифов (1839, Велес – 1877, Москва), поет, литературен критик, преводач.

(30) Йордан Константинов Джинот (1818, Велес – 1882, Велес), учител, публицист, поет, участник в църковнонародните борби.

(31) Михаил (Мише) Развигоров (1873, Щип – 1907, Щип), учител, щипски войвода, член на Скопския окръжен революционен комитет.

(32) Христо (Дуле) Узунов (1878, Охрид – 1905, с. Цер, Демирхисарско), учител, охридски войвода, член на Охридския околийски революционен комитет, ръководител на въстанието в Охридско.

(33) По-подробно вж. Ив. Михайлов, Предателството на Българската комунистическа партия на българщината, сп. „Демократически сговор”, Берн, 1983-1984, кн. 3, с. 6.

(34) Йосип Броз Тито (1892, Кумровец – 1980, Белград), югославски политически и държавен деец (1944-1979). По време на Втората световна война е главнокомандващ Народноосвободителната армия и партизанските отряди в Югославия, председател на Националния комитет за освобождение на Югославия.

(35) Става дума за договорката между Й. В. Сталин и У. Чърчил за сферите на влияние. Предложението на У. Чърчил до Й. В. Сталин е връчено от английския външен министър Антъни Идън на съветския външен министър Вячеслав Молотов по време на Московската среща на 9 октомври 1944 г. “Процентното споразумение” на Чърчил към Сталин за сфери на влияние има следното съдържание: “Румъния – Русия 90 %, Другите 10 %; Гърция – Великобритания 90 %, Другите 10 %; Югославия – 50 към 50; Унгария – 50 към 50; България – Русия 75 % (90 % - допълнено върху листа като съветско алтернативно предложение), Другите 25 % (10 % - допълнено върху листа като съветско алтернативно предложение)”. Вж. България, непризнатият противник на Третият райх. С., 1995, с. 94-96 и БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Том втори. С., 1999, с. 1198-1199.

(36) За пропагандиране борбите на македонските българи Ив. Михайлов пише книжката си “ВМРО”, която е отпечатана и на хърватски език. Вж. Ив. Михайлов, Избрани произведения, С., 1993, с. 29–104.