В творчеството си Йордан Йовков рисува героичните битки на армията и народа ни по бойните полета на Тракия, Македония и Добруджа. И до днес остава ненадминат нарисувания от него портрет на Добруджанския герой генерал Иван Колев, който на смъртния си одър след като му прочитат разказа „Мустафа Ачи“ ще се насълзи от разказа и изплувалия в съзнанието му спомен и ще промълви „Така беше!“

Още приживе Йордан Йовков получава най-високото признание от Българската академия на науките като военен писател и то в състезание с едни от най-добрите белетристи и поети. Нашите читатели познават академичните оценки за военните му разкази и самите документи за връчените му награди. Познати са, а и в сайта бяха публикувани и свързаните с тях рецензии от едни от най-големите български учени-филолози проф. Боян Пенев, проф. Любомир Милетич и проф. Михаил Арнаудов. Въпреки това съвременните изследователи на Йовковото творчество много срамежливо отбелязват факта, че той е най-добрият наш военен писател и един от водещите в света, въпреки не достатъчното му популяризиране.

Един от първите, които се спират на военното творчество на Й. Йовков е бившият негов съученик и приятел Григор Василев. През 1940 г. той издава една малка книжка „Йордан Йовков, спомени и писма“. Книжката си Гр. Василев издава и разпространява на свои разноски. Той изнася и поредица от лекции и беседи из току-що освободената и върната на България Южна Добруджа. Гр. Василев през 1913 г. привлича приятеля си от детинство като редактор в списанието си „Народ и армия“, където Йовков започва да печати най-напред своите разкази и очерци за Балканските войни.

Значително място на Йовков като участник в трите войни – Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна (19151918) заделя в изследванията си най-големият познавач на неговия живот и творчество Димо Минев. И в двете му книги „Йордан Йовков, документи и свидетелства за живота и творчеството му“ (София, 1947) и „Йордан Йовков, спомени и документи“ (Варна, 1969) има самостоятелни раздели за участието на Йовков в трите войни като действащ офицер и военен писател.

 

Като начало в публикацията си Димо Минев оповестява оскъдните сведения за Йовков от Централния военен архив във Велико Търново. Останалите материали са спомени и интервюта на останалите все още живи Йовкови приятели и фронтови другари – Калчо Станчев, Коста Йовков, Димитър Гандев, Неделчо Баев, Георги Вълчев, Георги Райчев, Ружа Подвързачова, акад. Андрей Протич, проф. Ганчо Ст. Пашев, полк. Иван Кр. Стойчев, ген. Йордан Венедиков, Стилиян Чилингиров и д-р Стефан Мартев. Димо Минев записва тези спомени и интервюта през 1946 и 1947 г., за да ги включи в първото издание на книгата си.

Тези материали дават една по-цялостна картина на участието на Й. Йовков в трите войни. Те заедно с оповестената вече документация могат да послужат като сериозна база за по-нататъшни изследвания за този най-значителен български военен писател.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с пълния текст, подготвен от Димо Минев. Като приложение към него ви предлагам и един от най-хубавите Йовкови разкази – „Дунавската армия“, който не е включван в неговите издавани през последните години съчинения.

Цочо В. Билярски

 

 

 

ИЗ КНИГАТА НА ДИМО МИНЕВ
„ЙОРДАН ЙОВКОВ. СПОМЕНИ И ДОКУМЕНТИ“

 

Й. ЙОВКОВ ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА, МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА И ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

Й. ЙОВКОВ КАТО ОФИЦЕР ПРЕЗ ВОЙНИТЕ

Сведения, дадени с № 8390 (3 април 1968 г.) от Централния военен архив, гр. Велико Търново

Йордан Йовков от с. Жеравна, Котленско, е мобилизиран в бившия 41 пехотен полк със звание „младши офицер“ от 20 септември 1912 г. Изпълнявал длъжността „адютант на командира на полка“.

От 3 ноември 1912 г. е преведен за командир на 5-та рота в същия полк. На 20 юни 1913 г. е ранен в сраженията с гърците. Мястото и степента на раняването не са отбелязани. Изпратен е на лечение, без да е отбелязано в коя болница.

До 31 август 1913 г. му е изплащано от същия полк, а след посочената дата липсва архива.

Отново е мобилизиран в бившата 9-та погранична дружина в звание „запасен поручик“ от 19 септември 1915 г. до 31 март 1917 г.

Липсва част от архивата на дружината, поради което не може да се установи службата му след последната дата.

Няма отделни заповеди за награждаване и повишаване.

Справка:

Ф. 763, опис 1, д. 1, зап. 3, № 1 и зап. 21, стр. 122.

Ф. 763, on. 1, д. 5, стр. 8, 16, 27.

Ф. 763, on. I, д. 7, зап. 46, сто 116.

Ф. 1396, on. 1, д. 11, зап. 1, сгр. 40.

 

КАЛЧО СТАНЧЕВ

В началото на септември 1912 г. се обяви мобилизация за Балканската война. Тогава аз бях търговец на манифактура в Добрич, но като неслужил военна служба, не подлежах на мобилизиране. Явиха се при мене, в магазина, почти всички мои роднини и познати от с. Чифуткьой, които заминаваха за частите си. Почти на всички, които дойдоха при мене, дадох на заем – кому 20, кому 30, 40 и 50 лева: на брата си, съдружника си, братовчеди и др. Йордан седеше настрана и наблюдаваше. Попртах го: „Имаш ли нужда?“ – „Дай ми там 20–30 лева“ ми отговори. Дадох му. Горкият, заминаваше като подпоручик в 24 Черноморски полк – Бургас, а нямал никакви пари. Благодари ми и замина.

 

КОСТА ЙОВКОВ

„Когато бе обявена Балканската война, двамата с Йордана се събрахме във Варна и с парахода заминахме за Бургас. Там постъпихме в новообразувания 41-ви пехотен полк, съставен от по две дружини от 24 пехотен полк – Бургас и от 11-ти Сливенски полк. Йордан като запасен подпоручик стана ротен командир на 5-та рота в 41 полк, а аз като подофицер бях зачислен завеждащ прехраната. Отначало Йордан бе назначен адютант, но той отклони тази длъжност, понеже не обичаше да бъде близо до началството си и да върши работа, която не му беше приятна.

Събрахме се около гр. Елхово (предишно Казъл Агач), където се образува 41-ят полк, и когато Йордан ме видя, ми се оплака: „Назначиха ме ротен командир на повече от 300 души, все възрастни хора – всички оставили жени и деца, – а мене ме е срам да ги обучавам и командувам, та предоставих тая работа на фелдфебела и на взводните подофицери“. Войниците от неговата рота бяха от Айтошко, с. Ченге (Аспарухово), Провадийско, Раковец и Нова Шипка.

Първото сражение стана в с. Кайпа, около Одрин (9 и 10 октомври 1912 г.) По обед Йордан поведе ротата си в разгънат строй: вървеше с извадена сабя напред. Това аз наблюдавах отдалеч от една височина. Едва минаха 200–250 крачки и започна престрелката, която трая до вечерта и през цялата нощ. Отблъснаха турците с големи загуби за последните.

След един-два дена ни смениха в село Ташлъ-Мусалий и там имахме един ден почивка. Йордан дойде при мен ухилен и ми каза: „Аз вече взех моето бойно кръщение – прав с извадена шашка напред и момчетата след мен. Всички бяха послушни и отблъснаха врага“.

Минахме през Лозенград, Виза и чак при Чаталджанските позиции бе второто сражение на Йордановата рота. Аз се разболях от холера в село Софас, на 5-6 километра от позицията. Това беше към края на октомври. Когато бях пооздравял от болестта, един ден мой другар ми извика: „Йовков, братът ти го носят на носилка жив или мъртъв“.

Аз отидох и го намерих в носилката на улицата.

Как си, Йордане? – го попитах.

Както виждаш – болен. Видях обаче как носят мъртъв човек. Благодаря на момчетата, които ме носиха на ръце 6 километра.

Отидоха да търсят квартира и го настаниха при един болен доктор.

След оздравяването ми заминахме към Чорлу, после Силиврия, Родосто, Деде Агач до Дойран и Гевгели.

Йордан беше обичан от всички войници, с конто често се събирахме около него, и той ни четеше новини от френски вестници. Оплакваше ми се, че действуващите офицери гледали с пренебрежение на запасните. Затова отбягваше началниците и само по служба ходеше при тях.

Обяви се Междусъюзническата война – срещу сърби и гърци. Бяхме между Дойран и Гевгели. Аз бях в с. Богдан. При склона се водеше ужасен бой – всичко наоколо гореше. Аз тръпна и питам за пета рота. Дойде другарят ми и каза: „Край селото има сръбски разезди“. Оставихме всичко и по един дол избягахме към Дойран. Стигнахме дойранските височини, където бяха струпани много хора – войници, леко ранени и цивилно население. Другарят ми извика: „Йовков, брат ти на кон отстъпва!“

Спрях се учуден. Йордан дойде при мене.

Как си ? – го запитах.

Както виждаш, ранен съм.

Къде ?

В крака.

Е, малка работа, нали си жив!

Да – отговаря ми, – малка, ама да е на тебе, ще те питам малка ли е. Ама какво преживях! Съжалявам само за сабята си, че остана там. Щеше да ми бъде за спомен. Като ме раниха, моите храбри момчета ме взеха на ръце, че 4 километра ме носиха. Превързаха ме, та срещнахме кон, който носеше вода, снеха бъчонките, качиха ме и аз в кариер се спасих. Ако не бяха момчетата, щях да бъда ранен.

На другия ден го качихме на последния влак от Дойран и след свършването на войната се видяхме в Бургас. Каза ми да занеса много здраве на мама, на всички други и ми заяви, че няма да се връща в Добруджа под румънска власт. И двамата не знаехме, че майка ни умряла от тъга по нас през месец юли 1913 г., когато румънците тъкмо навлезли в Чифуткьой, на Петровден (29 юни стар стил).

Йордан беше награден с орден за храброст.

Коста Йовков ми разправи, че когато била обявена Балканската война, Йордан изказал опасение, че ще бъде убит, та искал да даде парите си на своя брат Коста. Последният го разубеждавал и не приел парите на съхранение. Като офицер Йовков получавал заплатата си в аванс, та разполагал с доста пари. От заплатата си пращал пари на своите роднини – братовите си съпруги. Давал пари и на войниците си. Не обичал да пише писма на близките си. Дори нито веднъж не писал писмо на майка си.

В края на Балканската война, при уволнението си, Й. Йовков бил произведен поручик, а през Европейската война добил чин капитан.

След войната – Балканската и Междусъюзническата – Йордан се установил в София и потърсил работа. Получил служба редактор-библиотекар в Министерството на вътрешните работи и народното здраве на „Известия на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве“. През Европейската война Йовков бил граничен офицер на гръцката граница край река Места. (Виж том 11, „Записки на един граничар“) Там служил 5-6 месеца. Извикали го в София за сътрудник на изданието „Военни известия“.

Когато бил в София, по време на Европейската война, Йовков се запознал с бъдещата си съпруга, родом от град Добрич. По него време тя била студентка. Оженил се в Добрич през есента на 1918 г. През 1919 г. Йовков бил чиновник във Варна. Тогава му била предложена служба в Българската легация – в Швейцария или Букурещ. Йовков предпочел Букурещ.

 

ДИМИТЪР ГАНДЕВ

През Балканската война с Йордан Йовков попаднахме в 41-ви полк. Аз бях в трета дружина, а той в първа дружина. Той беше ротен командир. Видяхме се в гр. Казъл-агач (сега Елхово). В походите и боевете, които водехме с турците от границата до Чаталджа, рядко се виждахме, но когато нашият полк се оттегли на почивка зад Чаталджанската позиция в село Велимеше, често се срещахме. Той в нищо не се бе изменил: все тъй тих, кротък и безобиден, както го знаех като момче. Като офицер той не се държеше нависоко, както правеха повечето офицери от нашата армия. За него офицерът и простият войник бяха наравно. Дружинният му командир Йонков, кога ни сварваше в квартирата му, ръмжеше по нас, понеже приемахме и прости войници на разговор.

След фаталната заповед на 16 юни 1913 г. (Междусъюзническата война) за настъпление против Гърция и Сърбия, след едно много тежко сражение при село Богородица, между Дойран и Гевгели, при отстъплението ни, видях Йордана на кон с превързан окървавен крак. Беше много бледен и едвам се крепеше на коня. Запитах го какво му е. Отговори, че много му е зле и че надали ще го бъде. Казах му няколко насърчителни думи и той замина. Йовков успя да замине с други ранени войници за България и там оздравял. По-късно не съм го срещал.

гр. Сливен, 19 октомври 1947 г.

 

НЕДЕЛЧО Д. БАЕВ

Мобилизацията през 1912 г. ме завари на служба полицейски пристав, затова аз веднага не заминах за частта си, а останах да предам длъжността си, та когато уредих това, догоних полка си – 41-ви полк – и на 4 октомври го стигнах в с. Хасан беглия, Елховско. Зачислиха ме в 5-та рота, на която ротен командир беше подпоручик Йордан Йовков. На първо време ми се стори, че някъде съм виждал началника си, но не можах да си спомня къде. Искаше ми се да го запитам, но не смеех, защото той бе офицер, а аз подофицер, взводен командир на 3-ти взвод. За моя изненада, оказа се, че той не държеше на големството си. Дойде при мене и завърза разговор: откъде съм, ще съм, къде съм отбил военната си служба и пр. След като отговорих на всичките му въпроси, казах му, че част от военната си служба съм отбил на румънската граница в с. Чифуткьой. Тогава той се изсмя и ми стисна ръката: „Ти трябва да ме познаваш, каза той, аз съм син на дяда Стефана“. Тогава чак си спомних, че дядо Стефан имаше ученик в пети или шести клас, но оттогава бяха минали 12 години, та мъчно можех да си спомня за него, макар че Йордан често идваше на поста и обичаше да разговаря с мене. Оттогава ние станахме близки помежду си, до раздялата ни на 18 юни 1913 г., когато и двамата в един ден бяхме ранени.

Войната бе обявена на 4 октомври. Тръгнахме за турската граница и навлязохме безпрепятствено в турска територия, като продължихме хода си до околността на Одрин. При село Провадия влязохме в сражение с турците, които се оттеглиха в крепостта. Нашият полк, като „маневриращ“, трябваше да отиде на помощ на армията, която се сражаваше при Бунар Хисар, но докато пристигнем там, турците бяха сразени и отстъпиха чак до укрепленията на Чаталджа.

На 5 ноември стигнахме около село Еникьой, отстоящо на около един километър далеч от големите чаталджански укрепления. На 6 ноември трябваше да настъпим откъм югоизточната страна на селото. Въпреки силния дъжд и мъгливото време настъпихме, като взводовете се придвижваха в шахматен ред под артилерийски огън. Нашата рота беше в края на десния фланг на дружината. При движението напред ротата ни беше посрещната от един офицер, придружен от своя адютант. Той се яви пред ротния ни командир Йовков, който беше близо до мене (аз командувах трети взвод) и при запознаването назова себе си подполковник Димов, началник на маневриращата армия. Той заповяда на ротния ни командир да вземе посока полунадясно, да охранява фланга на маневриращата армия, понеже пред нас нямало други наши части. Тогава подпоручик Йовков повика взводните командири и ни съобщи задачата, която трябваше да изпълним.

Аз му казах: „Господин подпоручик, без знанието на дружинния командир не бива да изпълним тая задача, понеже преди няколко дни той беше заповядал – без негово знание да не се дава нито един войник“. На това ми възражение ротният командир Йовков каза, че чрез свръзката си ще уведоми дружинния командир, а ние ще продължим изпълнението на задачата. Така се отдалечихме на доста голямо разстояние от дружината и надвечер влязохме в престрелка с неприятеля, като от нашата рота паднаха няколко убити и няколко ранени. В това положение ни завари нощта.

Откъснати от дружината, ние не държахме връзка с никого и се намирахме в „небрано лозе“. Седнахме двамата – Йовков и аз – на банкета на шосето и се съветвахме какво да правим. Аз му дадох идеята да отстъпим и да подирим дружината. Той се съгласи. Тръгнахме по кози пътеки, при най-голяма тишина, като жерави, един след друг, и на разсъмване намерихме дружината да се окопава по хребета на една височина. И ние заехме определеното за нас място.

По едно време дойде свръзката на дружинния командир и повика подпоручик Йовков. След някое време аз подирих подпоручика, за да науча защо го е викал дружинният командир. Намерих го седнал да плаче в един гъсталак от смрадликови вършини. Разтревожих се и му поисках позволение да ми каже за станалото. Той не се поколеба да ми разправи, че дружинният командир му казал, че ще го разстреля, загдето е изпълнил чужда заповед и е дал жертви.

Не бойте се – му казах. – Той няма тия права. Той можеше да направи това нощес, когато бягахме от боевата линия, а сега може най-много да ви даде под съд. Вие като имате за свидетел цялата рота, която за вас ще се жертвува, защо се боите?

Тия мои думи му повлияха и той се поуспокои. Повика ординареца си и поръча да донесе едно запазено шише с коняк, за да се почерпим. След това се разделихме.

След няколко дена подпоручик Йовков се разболя от холера. Отнесоха го в болницата. През това време ротата ни, заедно с целия полк, се оттегли в село Велимеше, близо до град Чорлу. В отсъствието на Йовкова ротата бе командувана от друг офицер.

Към края на месец декември, късно една вечер, дойде един войник от прислугата в ротата и ми каза, че подпоручик Йовков се завърнал и ме вика. Отидох и след обичайните поздравления той ме покани да седна, за да се почерпим, защото носел хубав коняк. Разговаряхме доста, но не като началник и подчинен, а като другари и бивши приятели.

Тогава той ми каза, че аз съм му спасил живота, защото мислел да се застреля, когато го намерих при Чаталджа, скрит в шубраците.

Мислех – каза той, – вместо да ме застреля дружинният командир позорно, по-добре е аз да се застрелям славно, но ти дойде, разубеди ме и аз добих кураж.

Отношенията на Йовкова с дружинния командир Йонков не бяха добри, понеже последният беше голям комарджия, а Йовков не участвуваше в тази игра и като тъй дружинният командир не можеше да го използува, т.е. да му вземе парите, както правеше с другите офицери.

Нашият полк беше маневриращ, затова през всичкото време – както през Балканската, така и през Междусъюзническата война – ние се придвижвахме на разни страни. Краят на Балканската война ни завари около град Дойран и Гевгели.

В началото на Междусъюзническата война, на 18 юни 1913 г., в едно сражение с гърците около град Гевгели и двамата в един ден бяхме ранени. Отнесоха ни за превръзка в Гевгели. Там се разделихме и вече не се видяхме. Спомням си, че тогава той прояви голямо великодушие към мене.

Когато му казах, че се разделяме и че аз нямам нито стотинка, той ми отвърна: „Не се грижи! Аз имам 20 лева – ще ги разделим, стигат ни“.

Той даде на един войник златна монета – наполеон, – за да го размени с дребни пари. Даде на мене 10 лева, а другите задържа за себе си. След като се разделихме, вече не сме се виждали.

Като офицер Йордан Йовков беше отличен човек. Войниците от ротата го обичаха повече от баща, защото през всичкото време на войната той не е смъмрил нито един войник. Ако някой от взводните командири нагрубеше някого, Йовков му правеше бележка, но по много деликатен начин. Като войник Йовков беше храбър и безстрашен. Говореше на войниците за качествата на войника – като войник, като човек и като боец. С колегите си офицери не беше много общителен, защото често пъти ми е казвал, че не харесва тяхното държане към подчинените им войници, а, от друга страна, не одобряваше техния разкошен живот и комара, на който постоянно играеха. Йовков обичаше повече уединения живот. При почивка той се отделяше настрана от ротата, без да се събира с колегите си офицери, и замечтан се разхождаше до свършването на почивката.

Често пъти в интимен разговор ми е казвал, че въпреки нашите победи войната ще свърши в наша вреда, и така стана.

с. Раковец, 19 март 1946 г.

 

ГЕОРГИ ВЪЛЧЕВ

През лятото на 1915 г. ходих в София и там видях Й. Йовков в Министерството на вътрешните работи. Той редактираше списание „Вътрешен преглед“. Намерих го в една малка стаичка, която му служеше за работен кабинет. Околовръст рафтове, натрупани с големи томове книги. Вред – на масата му, по пода – имаше толкова много книги, че той изглеждаше заровен между тях. Едва влязох и седнах върху книгите.

Ще те затрупат някога тия книги. Малко да се размърдат шкафовете и ще останеш под тях – му рекох.

Много е тясно, но няма друга стая. Пък и тази работа не ми харесва – ще я карам, докато намеря друга.

Вечерта след работа излязохме. Намерих го пак такъв „безсребърник“, както по-рано.

Ти не си дошъл в София без пари, тръгвай да те поразведа! – ми казваше.

Понакуцваше, понеже през войната бил ранен в петата.

През 1918 г., пак през лятото, го видях в Добрич, командирован там като военен писател, офицер с чин капитан. Беше възмъжал и понапълнял. Вечер излизахме към градската градина. Решил да се жени, затова го оставях там да прави срещите си с бъдещата си съпруга. Вечер до късно оставахме заедно, вечеряхме и приказвахме.

Сега е ред и аз да ти се изплащам – ми казваше и няколко вечери не ме оставяше да плащам въпреки настояването ми да не харчи за мене.

Изглежда, много си се опаричил – го задявах.

Е, да, както виждаш. Сега не съм учител и мога да свързвам двата края. – И току вадеше един доста голям вързоп от по столевови банкноти.

След мобилизацията бе дошъл пак в Добрич като за последно сбогом с Добруджа.

 

ГЕОРГИ РАЙЧЕВ

Мисля, че е достатъчно изяснено вече, че Йовков беше доста своенравен, затворен, необщителен, дори неприязнен общо към хората, освен към малцината, с които се е сдружавал през живота си. Всички казваха за него „тежък характер“. Аз бих прибавил и пояснил: страдаше от старовремски чорбаджилък.

Йовков изобщо не беше лишен от остроумие, дори духовитост. Когато биваше разположен, обичаше да разказва с увлечение различни весели случки. Обичаше и да се подиграе с някого. И все пак много пъти е повтарял, с мъка и яд, една обична своя фраза: „Аз съм най-недуховитият човек на света...“ – когато някой се пошегуваше с него и той, смутен и объркан, не съумееше веднага да му отговори със съответна шега.

През Първата световна война, през една отпуска, бяхме се случили в София едновременно аз и Христо Ясенов, запасен поручик от фронта. Йордан беше постоянно в София. Прибрал се беше и Антон Страшимиров.

Една вечер бяхме се събрали у Страшимирови – Йовков, Ясенов, аз и още 5-6 души приятели. Пийнахме, веселихме се. Ясенов беше донесъл от фронта една много сърдечна народна песен; пееше я непрестанно, по желание на Стефка Страшимирова, която го обичаше с дълбока майчинска нежност. Затова пък и той беше по-закачлив от всеки друг път. Шегуваше се подред с всички ни. Смеехме се на закачките му и може би най-много Йовков, който обичаше да види някого изпаднал в неловко положение.

По едно време Христо избра него за прицел. Една, две, три шеги – при това много сполучливи. Йовков се бранеше, но без особен успех. Веднъж дори пак повтори: „Аз съм най-недуховитият...“ После взе да се зачервява, сетне остро помоли Христа да го остави на мира. Но това още повече увличаше Ясенов – до досаждане, което пък беше негова слабост... Докато в един момент чухме вик: „Поручик, стой мирно!“ – викаше Йовков, зачервен, разтреперан.

Христо го гледаше и се смееше.

На вас казвам, поручик. Стой мирно! Козирувай!

Ама ти, Йордане, сериозно ли... – обади се Антон.

Йовков отговори, без да го гледа:

Сериозно. Аз съм капитан. Той е длъжен да изпълни заповедта. Рапорт ще подам!

Тогава избухна и Стефка, която беше много избухлива:

Йовков, как смееш да се държиш така в къщата ми?

Отивам си, госпожо! ...

Той беше вече прав и тръгна навън. Но Стефка скочи и го настигна в коридора: той слагаше вече фуражката си.

И да не си стъпил вече в къщата ми ! Чуваш ли? – извика му тя и се върна запъхтяна при нас.

Никой не каза нито дума, макар че при такива случаи обикновено цялата компания се впущаше да примирява. Знаеха, че е безполезно. Затова и веднага забравихме инцидента.

Не помня все тогава ли е било, или през друга моя отпуска около онова време (Йовков беше вече постоянно в София): той беше се държал предния ден зле към някой друг или към самия мене. Бяхме позакъснели вечерта, вървяхме и разговаряхме. Йовков беше някак притихнал, убит. Извардих момент и го упрекнах предпазливо. Очаквах, че ще ме нагруби пак, и много се зачудих, когато той призна, че е виновен, че много пъти може би е бивал виновен, но все пак ние не сме прави, ако го мислим, че е лош или че не ни е приятел. Но не свърши с това. Йовков се увлече и заговори за себе си, за характера си, за детинството си. Обикаляхме улиците, кварталите, а той все говореше. Просто не вярвах на очите и ушите си. Накрая мина и към сантименталните истории. Между другото призна ми, че от фронта писал на едно момиче от тогавашната наша компания по няколко писма на седмица. „Ти писал ли си по 16 страници писма на жена? Аз съм й писал...“

Разделихме се късно през нощта. На другия ден го срещам, гледа ме навъсен: „Гюро, ти това, снощното, да го забравиш... Глупости... Може и да съм те лъгал…

 

И Йовков, като всички нас, дошли от селата и живели в оскъдица, беше малко скъперник. Изобщо не съм го виждал да се поотпусне, да похарчи някой лев напразно. През 1914-1915-та година беше много загазил парично: без работа, парите му се свършваха, пък и от привичките си не се отказваше. Например свикнал беше да пуши скъпите по онова време цигари „дантелените гащички“, както ги наричахме, с назъбени хартиени тантели отвътре, но с цена... един лев!

Тогава аз коригирах вестник „Балканска трибуна“. Щом ме видеше, че съм позакъснял в бирария „Батенберг“, Йовков отиваше в редакцията и работеше вместо мене. Като го сварвах там, винаги му давах по два лева. „Сигурно цигарките си свършил, а, Йордане?“ – Той се смееше и отнасяше парите. Други път през цялата вечер съм го търсил да му дам лева, като знаех, че е останал без цигари.

По едно време Йовков поиска от мене да му дам в заем 150 лева. Той знаеше, че има у мене свободни пари: аз бях станал нещо като „касиер“ на нашето списание „Звено“.

Една вечер бяхме в „Копривщица“ на бул. „Дондуков“, дето се събирахме по онова време. Йовков ме нарече скъперник, защото съм му обещал, а не съм му дал заема. Тогава аз се ядосах, наругах го, казах му и за чорбаджилъка, че аз пуша тютюн по 40 стотинки, а нему купувам по за 1 лев. И за да го уязвя още повече, заявих му, че ще му дам парите, които наистина носех у себе си, но само ако ми подпише полица!

Ще подпиша! Дай парите!

Съдържателят даде полица и марки. Йовков подписа:

– Давай!

Не! Намери да подпишат и двама свидетели!

Но никой не подписваше; мнозина ме упрекваха, че му искам полица.

Но аз настоявах на своето: свидетели – или не давам парите!

Да разбере, че съм лихвар !

Тогава Димчо Дебелянов скочи, грабна полицата и заяви:

Дай, аз ще подпиша!

И подписа.

Стига толкова! – заявих аз, прибрах полицата и му хвърлих парите. – И да знаеш, ако не ми върнеш парите, ще те дам под съд!

Разбира се, всички знаеха, че това всъщност е лоша шега. Но тогава аз бях ядосан на Йовкова, защото наскоро бяха го назначили учител в Дупница и той отказа да заеме мястото...

Отпосле Йовков на няколко пъти ми казваше: „Ти, Гюро, не бой се. Чакай само да се отвори войната пак. Тогава аз ще имам много пари като офицер; нямам и семейни задължения. Ще те издържам: щом останеш без пари – пиши ми и ще ти пратя, колкото искаш.

И наистина войната пак дойде – Общоевропейската – и през една отпуска аз наистина останах с малко пари и поисках от Йовкова. Той помисли:

Ела утре в кафенето!

Кафенето беше на кюшето на „Леге“ и „Клементина“. На другия ден го намерих там. Седнах, говорихме. Накрая той се наклони към мене и прошепна с весел смях:

Дай си ръката под масата!

Аз подадох ръка и той сложи нещо в ръката ми. Разбрах – банкнота. Стиснах я и бързо я пъхнах дълбоко в джоба си.

Когаго се разделихме, извадих банкнотата – беше петдесетлевова.

На заминаване пак отворих дума за пари:

Йордане, дай ми поне още 50 лева, трябват ми за път. Няма да ти искам повече.

Какви 50 лева? Нали аз ти дадох завчера 100 лева?

Йордане, петдесет бяха...

Сто! Сто ти казвам!

Опитах се да му поясня, но той се ядоса още повече, зачерви се цял. И като стигнахме до една пресечка, зави и ме остави сам, като извика сърдито:

Довиждане! Не ща да се разправям повече!...

Така ликвидирахме паричните си вземания.

След години, веднъж, във весело настроение, той ме закачи пред компанията ни, че някога съм му взел полица. И се смееше с глас.

Ти слушай – засмях се и аз, – не вдигай много шум, защото още ти пазя полицата...

Наистина веднъж бях я открил между книжата си и я прибрах при връзката писма от приятели, като куриоз.

Уви, при бомбардировките и тя загина под развалините на дома ми. Така пропадна този документ от „доброто старо време“.

 

РУЖА Д. ПОДВЪРЗАЧОВА

По време на Първата световна война, през 1916 и 1917 г., Йордан Повков дойде да живее у дома, в квартирата ни на бул. „Фердинанд“ 138 (днешния бул. „Хр. Ботев“). По същото време той работеше в редакцията на тогавашните „Военни известия“ и „Отечество“ – издания на Щаба на действуващата армия. В същата редакция бяха повикани да работят и други български писатели и вестникари: Елин Пелин, Добри Немиров, Кирил Христов, Ал. Божинов, Васил Юруков, Д. Подвързачов, Ат. Делинешев и др. Йовков беше дохождал и преди у дома, тъй като беше близък приятел със сътрудниците на списание „Звено“ и в частност с Подвързачова.

Йовков живя у дома около една година. Той заемаше една голяма стая към булеварда. Тя беше скромно мобилирана, както впрочем и цялото ни жилище: имаше легло, писалищна маса, огледало и два-три стола. Току зад вратата стоеше един голям сандък, собственост на Йовкова, в който той държеше свои вещи и книги. Като военен той имаше, мисля, чин поручик. Беше вече издал своите два тома военни разкази, бе проявил своя свеж талант и всички виждаха в него бъдещия голям писател.

Сякаш е жив пред мен Йовков от онова време: млад, добре стегнат във военния си мундир офицер, среден ръст, добре сложен. Навярно тогава беше около тридесетгодишен. При разговор винаги се усмихваше с някаква блага усмивка, в която имаше неотразим чар, а одухотворените му очи излъчваха спокойствие и доброта.

Никога няма да забравя Йовкова такъв, какъвто го виждах на няколко пъти в приятелска компания у дома. Често в Димчовата стая (така докрай наричахме стаята, в която живя Димчо Дебелянов) се събираха на приятелски разговор пишещи братя, приятели на Подвързачова. Идваха Николай Лилиев, Николай Райнов, Георги Райчев, Коста Константинов и други. В тази компания вечер идваше и Йовков. В този интимен кръг той понякога дълго говореше, с цигара в устата, тихо, спокойно, увлекателно, сякаш четеше, и всички го слушаха с голям интерес. И днес, когато препрочитам Йовкови работи, сякаш виждам ония времена... онази компания... живият Йовков говори в Димчовата стая.

В личния си живот Йовков беше образец на порядъчен и тих човек.

Той най-редовно се прибираше по обед и вечер след работа. Хранеше се във военен стол в града. Вечер обикновено до късно работеше в стаята си. Сигурно тогава написа някои от своите разкази, които напечата в „Отечество“. Най-интересно беше, че сутрин, след продължителна нощна работа, работната маса на Йовкова беше съвсем подредена и чиста: Йовков като най-грижлива домакиня прибираше и подреждаше своите ръкописи по масата, а така също и цялата стая.

През същата година, когато Йовков живя у дома, София бе нападана на няколко пъти от англо-френски аероплани, които бяха пуснали и бомби. Аеропланите обикновено идеха сутрин рано. Случваше се Йовков да не е отишъл на работа. Тогава той се грижеше да се съберем всички в едно вътрешно коридорче, по средата на къщата, гдето, както обясняваше той, било най-безопасно. Разбира се, тогавашните бомби и бомбардировки не могат да се сравнят с тези, които видяхме през последната война.

Повече от двадесет години след това продължи дружбата между Йовкова и Подвързачова. Всеки поел своя жизнен път, те останаха приятели докрай.

Подвързачов коригираше Йовковите съчинения във всичките им издания, защото Йовков имаше особен правопис и особени разбирания за някои езикови форми, а се доверяваше само нему.

Навярно духовната връзка между двамата приятели е била твърде силна, защото преждевременната смърт на Йовкова тъй силно порази Подвързачова, че неговото болно сърце не издържа и около един месец след Йовкова свърши и той.

София, 20 декември 1946 г.

 

АКАДЕМИК АНДРЕЙ ПРОТИЧ

През време на Първата световна война (1914–1918 г.) Андрей Прогич е бил с Йовкова и други писатели – Елин Пелин, К. Христов, Ал. Божинов, Д. Подвързачов и Д. Немиров – в редакцията на военните издания „Военни известия“ и „Отечество“ в София.

„Йовков се разхождаше из дългия коридор. Той беше сдържан с почти всички писатели и не дружеше с тях. Проявяваше мнителност. Беше дал заявление да иска отпуск. Тъй като аз ходех всяка сряда в Кюстендил – Главната военна квартира – за сведения, той ме задължи да питам за отпуска му. Там му отказаха, понеже всички отпуски бяха прекратени след пробива на фронта при Каймакчалан – септември 1916 г., – но той си мислеше, че заради мене не е получил отпуск.

Работата на писателите в редакцията беше разпределена така: Ал. Божинов правеше илюстрации на списание „Отечество“, аз пишех уводните статии, а другите писатели бяха само за подлистниците.

Йовков беше много щаден и ценен заради разказите му. След полковник Александър Цанев за главен редактор през 1917 г. дойде полковник Йордан Венедиков. Йовков пишеше извънредно много във „Военни известия“ и „Отечество“, затова редакторите не го заставяха да работи, както правеха за някои, а му предоставяха сам да пише, каквото си иска, и да отива, гдето пожелае.

По-късно го посъветвах да отиде пак на село в Добруджа, гдето е живял и познава живота й, за да види, че има изменение, че хората – мъже, жени, момци и моми – са променени, с други преживявания при новите социални условия, но той отговори рязко: „Не, не!“

Такива съвети съм давал и на Елин Пелин. Йовков обикаляше покрайнините на София, за да наблюдава живота там.“

Записан разговор в София, август 1946 г.

 

ПРОФ. ГАНЧО СТ. ПАШЕВ

Не мога да си спомня кога и как точно се запознах с Йордан Йовков. Струва ми се, че това стана през лятото на 1914 г., когато работех в архивата на Св. Синод по издирване на документи за живота на Търновския митрополит Климент (В. Друмев). Тогава често се срещах в сладкарница „Цар Освободител“ с някои наши млади писатели и журналисти около Димчо Дебелянов и др. Димчо замисляше издаването на списание „Звено“, а аз и Алберт Гечев подготвяхме редактирането на литературно списание, като бяхме вече взели съгласието на видни писатели и професори (Б. Цонев, Ст. Младенов и др.) да ни сътрудничат. Струва ми се, че именно тогава се запознах с мълчаливия Йовков, който също бе поканен да сътрудничи и отговори, че „ще види дали ще може да бъде полезен“, тъй като му предстояло да урежда своето положение и служба.

През Първата световна война Йовков бе в София. Той си бе вече създал добро име на военен писател и бе ценен сътрудник на „Военни известия“ и, мисля, на „Отечество“. Аз служех във Варненския укрепен пункт и прекарах известно време в София по работа и в отпуск. Срещах се няколко пъти с Йовков и си спомням, че с него беседвахме върху бездарно написаните „военни разкази“, които наводняваха военните издания и вестниците. Критикувахме тенденциозно написаните разкази, с изсмукани от пръстите невероятни случки и др. Йовков още тогава поддържаше, че само след сериозно проучване на обстановката и лицата, след опознаване със случките и събитията може да се пишат разкази. В противен случай блудкавите и тенденциозни писания няма да оказват добро въздействие върху читателя, а ще възбуждат само недоумение и смях. Правеха ми впечатление съсредоточеността и скромността му. Доколкото го познавах, той се явяваше обективен, всичко най-внимателно проучващ. Убедих се, че това той споделя и като свое писателско убеждение. Макар и да познава от опит военната обстановка и боя, той се старае всякога основно да проучва тия или други особености на хората и събитията, преди да се реши да ги представи в своите произведения.

От Добруджа отидох на Южния фронт. Окопната война предоставяше много свободно време за четене и писане. През това време следях за всичко, що се пишеше, и, разбира се, най-вече ме интересуваха военните разкази. Можах да сравнявам писанията на различните писатели и военни кореспонденти и да се убедя, че Йовков работи най-добре, че няма у него нещо пресилено и будещо недоумение у читателя. Най-доброто средство за познаване качествата на военните разкази и дописки бяха впечатленията на войниците от моята рота. Те много вярно отсъждаха кое е вероятно, кое е истина и кое – само измислица. Моите войници с охота четяха работите на Йовкова и отминаваха другите. Харесваха и някои от дописките на Ст. Дринов.

Понеже бях натоварен служебно да опиша подвизите на 8-ми приморски полк, станах сътрудник на „Военни известия“. През време на отпуска си останах малко време в София и се отбих във Военното министерство да видя приятели в редакцията и да си получа хонорара. Заведе се оживен разговор около това, как войниците посрещат военните разкази и дописки. Бях прям и казах открито: „Само непознаването на бойната обстановка може да бъде причина на това, че тия и тия (споменах имена) наши писатели и уж кореспонденти поставят своите герои в невероятни положения и изсмукват от пръсти още по-невероятни геройства“.

На тия писатели противопоставих Йовков, който познава добре това, което описва или изобразява. Той в този момент не бе между нас. Създаде се доста конфузно положение, тъй като някои от засегнатите писатели и кореспонденти, които не познавах, бяха в групата. Един от тях прибърза да ми каже, че и аз съм дал неща невероятни, поради което една моя работа не била печатана, тъй като „миришела на чиста измислица“. Ставаше дума за подвига на двама войници от полка, които се бяха промъкнали в Добрич много време преди нашите войски и бяха останали незабелязани от румънците. Писаното от мене предаваше истинска случка, която бе засвидетелствувана от граждани в Добрич. Скоро след това дойде Йовков, с когото размених няколко думи. Спорът утихна, като че ли поради неговото идване. Това ми направи впечатление. Явно беше, че не всички тука живееха дружно, не всички се разбираха.

Излязохме с Йовкова от министерството и поговорихме доста върху събитията по фронтовете. Той изрази желанието си да обиколи някои от по-важните позиции и да се запознае непосредствено със сегашните условия на живота и с бойната дейност. Работата му обаче не му позволявала да стори това в близко време. Бил много зает.

Йовков сподели моята скръб по загубата на моите двама приятели Алберт Гечев и Димчо Дебелянов, като каза за Димчо, че би могъл да бъде запазен, ако го бяха оставили в тила. След кратко мълчание той додаде: „Но и в тила има друго нещо да тежи, друга смърт ни застрашава...“ Очевидно бе, че на Йовков му тежеше нещо на душата.

Тил и фронт бяха в натегнати отношения. „Тилов герой“ за нас, фронтоваците, бе нещо презряно. Йовков обаче нямаше защо да страда от това, тъй като той бе на първа линия през Балканската и Междусъюзническата война, а сега бе натоварен също с важна работа.

След войната, през 1918 г., прекарах известно време в София на почивка. През това време се срещах няколко пъти с Йовков. Той още бе във Военното министерство. Аз ходих там, за да получа хонорара си за последните дописки от Хума. От разговорите, които водихме, разбрах, че Йовков мъчно изживява постигналата ни втора национална катастрофа. Добро поле бе открило и в неговата душа язва. Той не ми каза много нещо за преживяното от него, но напълно сподели с мене възгледа, че фаталното в нашата най-нова история е липсата на държавнически усет и съзнание за отговорност у тия, които водеха и управляваха народа. Йовков непосредствено познаваше душата на народа и това, което тогава ми каза, ми направи впечатление. Той имаше верен усет за нещата и правилно долавяше положението.

Йовков пожела да му разкажа нещо из моите бойни патила и с голям интерес слушаше за това, що бях преживял в някои от боевете. Той настояваше да опиша всичко, което съм преживял и видял, като изтъкваше, че подобни материали, особено когато се предават от хора искрени, са от голяма важност, понеже могат да допринесат за нашето народностно самопознаване.

Направи ми впечатление, че през време на нашите срещи Йовков нито един път не ме попита за впечатлението ми от неговите произведения, докато всички други, с които се срещах, най-напред бързаха да узнаят именно това. В скромността на Йовкова прозираше мила и неподкупна гордост. Мнозина според мене напразно виждаха в това самомнителност. Не, той бе скромен, но вътрешно горд !

 

ИВАН КР. СТОЙЧЕВ

Полковникът от генералния щаб Александър Цанев (1880-1944 г.) бе през 1916/1917 г. главен редактор на военните издания, от които „Военни известия“ излизаше като ежедневник. В редакцията тогава бяха събрани повечето от нашите писатели.

В деня на Йовковото погребение Цанев бе видимо трогнат и ми разказа следния свой спомен, с който искаше да направи съществена разлика между Йовкова и някои от другарите му писатели, с които и той е работил в редакцията.

Полк. Цанев бе прекарал първата част от войната на фронта. Там той е могъл да установи, че много от разказите на някои писатели, седящи в редакцията, не отразявали бойната действителност, изобличавали авторите в непознаване духа на войника и на масата бойци, а също свидетелствували за пълно военнообразователно невежество. Всичко това будило сред войниците иронични насмешки по адрес на повечето сътрудници на вестника. Това направило впечатление на полк. Цанев и той намерил, че неговите сътрудници биха могли да изпълнят по-добре дълга си, ако биха се запознали с живота и дейността на войските на самото място.

Намерил одобрението на своето началство, полк. Цанев решил да изпрати всички служещи в редакцията сътрудници да престоят по три месеца в щаба на някоя дивизия. Един ден той събрал всички и им обяснил този въпрос, като им казал, че от подобно престояване те ще имат голяма полза тъкмо като писатели. След това им дал срок един ден, за да му кажат кой где желае да бъде командирован, за да си получи открития лист.

Десетина минути след като писателите напуснали стаята на главния редактор, на вратата му се почукало. Влязъл Йовков.

– Господин подполковник – казал той, – аз желая да отида в Добруджа, в конната дивизия. Моля да ми се даде веднага открит лист.

Полк. Цанев похвалил готовността на Йовкова и разговорът продължил на тема за ролята и назначението на писателите в онази обстановка.

Докато още говорил, полк. Цанев бил поканен на телефона от Главната квартира. Обаждал се началникът на оперативния отдел, полк. Ив. Дуков, който съветвал Цанева да не избързва с прилагане решението към всички, защото имало слаби и болни между писателите, напр. Кирил Христов.

Станало ясно, че последният, възползуван от връзките си с генерал Н. Жеков, чиято биография бе писал в Кюстендил, успял набързо, след приема у полк. Цанева на всички сътрудници, да влезе във връзка с полк. Лукова, комуто представил здравето си критическо, за да потърси закрилата му и да осуети отиването в някой щаб на дивизия.

След пладне при полк. Цанев се явила разтревожена и дори разплакана съпругата на писателя Д. Немиров. Тя също ходатайствувала мъжът й да не бъде изпращан, защото страдал от ред хронически болести.

Последвали и други постъпки в Главната квартира, които осуетили изпълнението на целесъобразните предначертания на полк. Цанев в това отношение.

Впечатлението естествено е било в най-голяма полза за Йовкова, който се показал и тогава човек на дълга и с любов към призванието си. А тъкмо той между сътрудниците е имало най-малко нужда да послужи на фронта, защото е бивал вече там през Балканската, Междусъюзническата и Европейската война, когато е бивал раняван и награждаван.

Пък стана и друго: Йовков умря много по-рано и по-млад от „болните“ си колеги.

София, август 1946 г.

 

ЙОРДАН ВЕНЕДИКОВ

С Й. Йовков се запознах в началото на 1917 г., когато поех длъжността редактор на военните издания. Йовков пък беше помощник на редактора. Още същия ден съобщих на шурея си Павел Генадиев, че имам за помощник Йордан Йовков. Генадиев ми отговори: „Знам го. Аз съм печатал негови стихотворения. Още тогава открих, че тоя момък има писателски дар и светло бъдеще“.

Още със запознаването ние се почувствувахме особено близки и така се разбрахме, че през време на службата ни заедно не се появи никакво разногласие, нито дори разномислие помежду ни. Каквото единият предложеше, другият го намираше добре дошло. У двама ни имаше не само единомислие, но и единочувствие. То произлизаше от това, че и двамата бяхме военни и бяхме воювали като началници.

Свързваше ни и Добруджа. Като млад поручик аз служих три години в конния полк в Добрич и тези години бяха от най-хубавите, които съм преживял.

В началото на 1917 г., след свършването на операциите в Добруджа, дойдох да поема редактирането на военните издания. Като командир на 4-ти конен полк, в състава на конната дивизия, четири пъти прекосявах Добруджа от Дунава до Черно море, затуй я познавах тъй, както я познаваше и Йовков.

Разказите на Йовкова за военните подвизи ме трогваха и правеха да възкръсват пред очите ми сцени, на които съм бил свидетел, но разказите за събития, станали в Добруджа, ме караха да преживея отново приятните произшествия на младини и ужасите на боевете по-късно.

Ценях Йовкова като писател, та макар че ми бе помощник и при все че бях претрупан с работа, избягвах да му възлагам нещо и дори сега не мога да си спомня да съм му възлагал някоя друга работа вън от писателската. Оставях го да пише разкази и изобщо каквото намери за добре.

Десетина-петнадесет години след Първата световна война Йовков дойде при мене във Военноисторическата комисия, дето работех, и ме попита – би ли могъл да използува архивата от войната, за да напише един роман.

Отговорих му, че ще разполага с архивата и че всички ще му услужваме с най-голямо удоволствие.

Това бе последната ми среща с него.

София, 25.IX.1946 г.

 

СТИЛИЯН ЧИЛИНГИРОВ

Няколко записки от Й. Йовков.

Уважаеми г. Чилингиров,

Моля дайте на войника Съчиненията на Куприна, за които снощи Ви говорих по телефона. Ще гледам да не ги задържа много време. Предварително Ви благодаря.

София, 12.I.1917 С поздрав: Йордан Йовков

 

2. Г-н Чилингиров,

Кн. 14 е у мене. Заедно с Бузескул ще донеса и нея тия дни. Моля още веднъж да ме извините за тая голяма неприятност, която ви създадох.

София, 17.III.1917 С поздрав: Йордан Йовков

 

3. Уважаеми г. Чилингиров,

Показах се много неточен и моля да ме извините. Не мога сега да се върна в къщи, но към 3 ч. след пл. ще пратя книгите (и Куприн, и Толстой) с войника в Библиотеката.

23.III.1917 С поздр. Йорд. Йовков

 

4. Уважаеми г-н Чилингиров,

Изпращам Ви Толстой и от Куприна №№ 3, 4, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 20 и 21. Останалите ги е взел Д. Подвързачов, у когото живея, но днес не можах да го заваря в къщи. Утре ще ги взема и тях и ще ви ги изпратя.

29.III.1917. С поздрав: Йорд. Йовков

 

Д-р СТЕФАН МАРТЕВ

През Първата европейска война срещнах Йовкова няколко пъти за кратко време. Той беше попаднал под влиянието на войната и преживяваше впечатлително нейния ход. През есента на 1918 г. и през пролетта на 1919 г. срещнах Йовкова в Добрич. Тогава той беше страшно покрусен от настъпилата национална катастрофа. Душата му беше угнетена и отчаянието го беше напълно завладяло. И тогава, по стар обичай, той се скри в себе си, рядко излизаше по улиците и обществените заведения, коментираше събитията само пред най-близките си и не проявяваше никаква бойкост. От разговорите си тогава с него съм запазил впечатлението, че черно разочарование и безбрежна мъка заливаха цялото му същество. Тогава той заживя със спомените си от миналото и написа най-хубавите си творения. По-късно, през две-през три години, срещах Йовкова вече като оформен писател, който е намерил предназначението си в живота и който знаеше какво искат и чакат от него. Той беше много зает с творчеството си.

Публ. в Димо Минев, Йордан Йовков. Спомени и документи. Варна, 1969 г., С. 137-158.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

ЙОРДАН ЙОВКОВ

ДУНАВСКАТА АРМИЯ.

Миналата година, когато Дунавската армия навлизаше все по-надалеч в равнините на Влашко, твърде често ми пишеше тогава един мой приятел, който служеше там и участвуваше в похода. Препрочитам тия писма и отново преживявам радостта, която никога ми бяха донесли. Но всичко личи, че та са писани на бойното поле:. най-разноцветна хартия, каквато е попаднала на ръка – листове от книжката за донесения, или някоя канцеларска бланка с румънски герб. Почеркът е неравен и бърз, защото малко време е имало след уморителния поход, след някое сражение, което току що се е свършило първите топовни гърмежи на друго, което започва. Подробни описания, спокойно предадени впечатления малко ще се намерят в тия писма. Но никога привързаността между хората не се чувствува тъй силно, както в дните на изпитания и неизвестност. Искреността става естествена, и думите идат напрано от сърцето. И това непритворно и задушевно чувство, което блика във всеки ред, прави тия писма и хубави и ценни.

Но между тях има едно, което твърде много се отличава от всички други. Навярно, писано е в по-спокойно време, има вече последователност и система в мислите, интимните чувства отстъпят на други, по-общи и по-вдълбочени, нещо, което позволява публикуването, което ще направя.

Ето това писмо:

6.1.1916 год. В полето.

Драгий приятелю,

Не само защото е военна тайна, но струва ми се, излишно е да означавам по-точно къде се намирам сега. В полето - това е и хубаво и достатъчно. Пък ако искаш да узнаеш от де съм минал и де мога да бъда сега, не остава нищо друго, освен да проследиш на картата или в въображението си пътя на Дунавската армия. Дунавската армия! Защо, когато пиша това име, когато случайно го прочета в някой вестник, или го чуя в заповедите – защо всякога ме обзема някакво особено вълнение и дори открита гордост? Далеч съм от мисълта да поставям нашата армия по-горе от другите. Всички имат задачи еднакво тежки и еднакво достойно, ги изпълняват. Пък и съзнанието, че принадлежиш към тия многобройни, организирани и могъщи маси, това самодоволно чувство е общо и всякога се свързва с името на армията, дори когато то е обикновен номер. И ако аз правя някаква разлика, то е за поетическия лъх, който иде от името на нашата армия, свързано с името на Дунава.

Големите реки заемат много място в съдбата на народите и не само, защото дават основата на всеки напредък и култура. В тях е въплътена тая мистична красота, в която природата е облякла всичко, което е могъщо, голямо и вечно. Те стават общ и траен култ, може би религиозен, може би само национален, но всякога изпълнен с поезия, защото в него се влага миналото и душата на цял народ. Някога в Египет хората обожаваха Нил за благодеянията му, но те изпълваха пустинните му брегове с легенди, обожаваха и лотоса, бялото и нежно цвете на лунните нощи. Какъв размах и каква сила можеше да има руският епос без образа на Волга? Какво не говори на немските сърца едничкото име само на Рейн? В кристала на водите му се оглеждат гори, лозя, градини, замъци и катедрали. Корабите още плуват като омагьосани под скалата на Лорелай и вечер вълните разказват за белоснежни феи, за мрачни и сурови рицари, за старинна слава. И днес немските солдати, изправени по всички фронтове, не виждат ли най-ясния символ на родината си, не пълни ли най-чиста любов сърцата им, когато, стиснали здраво меча в ръцете си, запеят вдъхновените строфи на „Стражата на Рейн?...“

Струва ми се, също такова обаяние има за нас името на Дунава. Може би, не всякога изпъкват във въображението ни определени и ясни картини, но всякога, когато чуем това име, невидими пръсти удрят по струните на всяка душа. Спомни си: лятно време, когато в дунавското поле заблещи златото на узрелите ниви и жътварките запеят, в коя от тия песни не ще се спомене нещо за Дунава? Има ли в цялата народна еротика образ по-пленителен от тия хубавици, които слизат за вода на Дунава, които раняват рано, за да не ги види дори слънцето, да не ги забележат змеевете, които, като тъмни облаци лежат в крайбрежните дъбрави? И кой древен юнак след люта някоя битка, уморен още, прашен и с окървавени лати, не е слизал тук при Дунава, за да напои коня си ? А по-новото време не прибави ли събитие, също тъй романтично, като всяка една от тия стари легенди? Около кое българско огнище не се пеe песента за пленения „Радецки“, за ония смели аргонавти и техният вожд, които под развяното знаме на козлодуйския бряг коленичеха и целуваха земята, за която отиваха да мрат?

Връстник на вековете Дунава. Колко съдбоносни събития, колко много дела, и трагични, и славни, са се разиграли тук и достойни за тях декори са били все тия брегове и тая река - величествена, спокойна и дълговечна.

Един есенен ден и ние спряхме при него. Цялата Дунавска армия се готвеше да премине на отсрещния бряг.

Хладна и студена сутрин. На север пред нас се откриваше необозримият простори на небето, между зелените стени на върбите ярко блещеше сребърната повърхности на реката. Рязко се очертаваше напреки понтонният мост, по който клокочеше и се струеше друга тъмна река от хора, кола, коне и топове. Беше дошъл и нашият ред, но, преди да стъпим на моста, конете ни нагазиха Дунава и жадно посегнаха да пият. „Най-сетне“ – извика някой много високо, защото трясък и тежък шум имаше по моста „Най-после, напоихме и ний конете си на Дунава!“ Обикновени думи, но колко много говореха те сега! Все по-гъсти колони слизаха по брега, гърмяха тежките колела на топовете, далеч откъм града се дочу музика, а напред, оттатък горите блесна ракета и скоро след това проехтяха топовни гърмежи. В тая минута, низко над върховете на върбите се показа слънцето, голямо и червено. Рядко, много рядко досега бях усещали това увлечение, тоя могъщи дух, който подема, възпламенява и тласка напред многобройните маси. Всичко, което виждах, излизаше из границите на обикновеното. Далечен спомен от детинството възкръсна в паметта ми - наивната гравюра от страниците на някой учебник по отечествознание: Дунава, салове с войски по тях, Аспарух с войводите си на брега и пак това лучисто слънце, което изгрява над горите. Голямата река блещеше спокойна, светла и тиха. Но сега тя като че по-ясно откриваше тайните си, дигаше завесата на миналото и в своята вековна летопис прибавяше още една легенда.

Минаха се дни, имахме много походи, много сблъсквания, дойде и голямата битка при Арджеш. Видях най-разнообразни сцени, преживях много нещо, но всичко това, ако не се покриваше съвсем, то всякога поне го придружаваше, като лайтмотива на хероическа симфония се преплиташе с него, усилваше го и го допълняше първата незабравима картина - преминаването на Дунава. И още едно събитие, което се случи наскоро.

Това беше в Букурещ. Големият град немееше, изтръпнал и слисан, защото из улиците му кънтяха тежките стъпки на победителите. Съюзни войски от Дунавската армия дефилираха пред генерал Кош. Минаха германци, австрийци, турци. Случаен зрител между безбройната навалица бях и аз. Валеше дъжд, над грамадните и разноцветни здания висеше мрачно и тежко небе. По едно време някъде далеч се зачу ура, високо и страшно ура, такова, каквото се чува в най-горещите битки. Това ура следваше едно след друго, а когато замлъкваше, гръмваше музика и едновременно с нея песен, тия пленяващи звуци на „Съюзници-Разбойници“, които тъй неудържимо завладяват и вълнуват. Навалицата се събираше по тая посока, балкони и прозорци се изпълваха с хора, всички погледи се взираха и чакаха. Музиката, урата и пението лъкатушат още из улиците и изведнаж – ясно вече и бурно като вихрушка заливат „Калеа Викториа“. Навалицата се разделя на две страни, улицата се разчистя, мокрият паваж лъщи. И ето показват се те – кафяви куртки и фуражки, редица кръстове със сини ленти на гърдите, до един стройни, млади и хубави, устремени в звънтящия ритъм на стъпките си. Лъщят медните инструменти, изпод гъстите жици на дъжда светят загорелите лица, пламналите очи, полюляват се като бели пламъци набучените ножове на пушките. Ура – и звуковете на музиката, и всеки други шум заглъхва в тая буря, после отново гръмва марша и едновременно с това запяват всички. И пак ура. Така преминаха те, нашите войници. Но генерал Кош, който до сега наблюдаваше от балкона на хотела, слезе долу и те трябваше да минат втори път. От де идеше тоя огън, който грееше в тия лица и в тия очи, от де идеше силата на това страшно и свирепо ура? Това триумфа на една победа ли беше, мрачното тържество на мъст, или заканителния изблик на сила? Аз гледах и усещах очите си овлажнели. Многобройната навалица от мъже, жени и деца стояха като вкаменени, с прибледнели лица, с широкоразкрити очи. Какво мислеха те в тази минута? Кой знае? - нещастието беше дошло тъй бързо и ударът беше тъй неочаквани и силен, че всичко досега може би е изглеждало като сън, като някакво странно недоумение на съдбата, Но сега пред това зрелище те разбираха всичко, определена и ясна ставаше за тях тая неудържима и стихийна сила, която бешe дошла откъм бреговете на Дунава.

Това са отделни и, сравнително, отколешни случки. Ние продължаваме да навлизаме все по-надълбоко в равнините на Влашко. Но аз малко подробности ти давам за битките, за походите, за тия далечни и чужди страни. Струва ми се, че много нещо от това би било ненужно повторение. Но ако ти ясно си представиш тия две картини, тъй ясно и тъй силно, както те властвуват в мене, следи само след това пътя на Дунавската армия и ти ще знаеш вече много, ще знаеш почти всичко. Но не забравяй едно: вдясно от нашия път, из пространните полета, ние всякога виждаме далеч на хоризонта една зелена ивица от гора: това е лъкатушната линия на Дунава, всякога успоредна на нашия път.

Хиляди сърдечни поздрави.

Твой Йосиф Н.

Публ. във „Военни известия“, 10 април 1917 г.