БЪЛГАРСКИЯТ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ЗА РАЗВИТИЕТО НА ЦЪРКОВНИЯ ВЪПРОС, ОБЯВЕНАТА СХИЗМА ОТ ЦАРИГРАДСКАТА ПАТРИАРШИЯ И РУСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Като че ли не остана нищо неясно около живота и дейността на Българския екзарх Йосиф I. Акад. Михаил Арнаудов публикува две негови биографии, като от първата беше отпечатан само първия й том, докато втората обхващаше целия му живот, но беше съвсем кратка. Не веднъж акад. Арнаудов публикува и едни от най-значителните документи, свързани с Екзарх Йосиф I и Българската екзархия.

А може би едни от най-хубавите и най-емоционални страници за Екзарх Йосиф I са написани от Симеон Радев и Христо Бръзицов. И двамата бележити македонски българи разказват за познанството и близостта си с великия българин по време на детските и ученическите си години в Цариград.

 

Симеон Радев в спомените си ни връща с повече от век назад в годините около българо-гръцката църковна разпра, издаването и прилагането на Фермана за независима Българска църква, обявяването на Българската екзархия за схизматична от Цариградската патриаршия и изолирането на Българската църква от другите източноправославни църкви, продължило повече от седем десетилетия. С най-голяма историческа стойност са и разказите за налагането на сърбина Фирмилиян за скопски митрополит и грубата намеса на руската църква и дипломация в българския църковен въпрос и взимането на страната на Цариградската патриаршия и на сръбския натрапник. С. Радев, използвайки изследванията на акад. Арнаудов ни представя ранния Лазар Йовчев, бъдещият Български екзарх Йосиф I и като военен писател и кореспондент, който текст взимам от нашата книга „Симеон Радев, По пътеките на историята. Неиздаван ръкопис“, издание на реномираното издателство Скайпринт.

Читателите ще се срещнат и с два малко известни документа, излезли изпод ръката на Българския екзарх Йосиф I, но публикувани в първите два тома на издавания от акад. Димитър Мишев списание „Църковен архив“, което излиза като издание на Светия синод на Българската православна църква през 1925 и 1931 г. Ако акад. М. Арнаудов и С. Радев ни представят Екзарх Йосиф I като военен писател, тук ще имате възможност да се срещнете с малко познати текстове на великия български църковен водач и като историк на нашия църковен въпрос.

В двата документа, които ви предлагам се излага по най-точния начин развитието на българския църковен въпрос и препятствията към стремежите на българите от Мизия, Тракия и Македония за независима църква, създавани от Цариградската и Руската църква и дипломация.

Двата документа представляват записка на Екзарх Йосиф I до българския княз Фердинанд I по въпроса за дигането на схизмата (1896 г.) и записка от Св. синод на българската църква до руското правителство (1907 г.) за опитите на цариградската патриаршия да изпрати свои митрополити на овакантените митрополитски катедри в Княжество България. И двете записки са от времето на едни от важните периоди от нашата история – първата записка се отнася до времето на кръщението на престолонаследника княз Борис Търновски в източноправославната религия с кръстник руския император, признаването на княз Фердинанд и възстановяването на прекъснатите българо-руски дипломатически отношения; докато втората записка е от един от най-напрегнатите периоди от българо-гръцките църковни отношения в резултат на андартските злосторничества в Костурско и Леринско, когато българите от тези гранични с Гърция райони дават скъпи жертви. То е последвано от ответните български реакции в Анхиало. От тези документи прозира и двуличната руска политика по отношение на страната и народа ни, останал все още под турско робство, подсилвано от действията на фанариотите и андартите.

Убеден съм, че приложените по-долу документи ще ви накарат да разгърнете както книгите на Симеон Радев, така и документацията свързана с българския църковен въпрос и българо-руските и българо-гръцките отношения.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ЗАПИСКА ДО Н. Ц. ВИСОЧЕСТВО БЪЛГАРСКИЯ КНЯЗ ПО ВЪПРОСА ЗА ДИГАНЕ СХИЗМАТА.

1.

История и същина на българския църковен въпрос. Борби на българите с гърците, намеса на католишката пропаганда, нейните съблазни и отцепване на част от българитe. Постоянство и решителност в борбата. Султански ферман разрешава българския църковен въпрос. Патриаршията протестира и прогласява българите за схизматици. Екзархията, Патриаршията и Високата порта подир прогласата на схизмата. Нови съблазни. Твърдост, решителност и постоянство на българския народ. Екзархията подир създаването на Българското княжество. Борбите й да възвърне statu-quo-ante до освобождението във вилаетите, успехът й, добитите нови епархии. Политиката на Русия и Австро-Унгария. Сърбските домогвания в Македония и руските консули. Иска се неутралност от Русия спрямо българи, гърци и сърби във вилаетите. За да не се дигне схизмата, трябва да се приложи 10-ия член на фермана. Екзархът ще протестира срещу всеки опит, отдето и да иде той, за дигане на Екзархията от Цариград.

 

Български Екзарх.

Цариград, 31 март 1896 година.(1)

До Негово Царско Височество

Българский Княз Фердинанд 1-и.

ЗАПИСКА

върху въпроса за дигането на схизмата.

Ваше Царско Височество!

Напоследък се носи мълва, че Гръцката патриаршия е в преговори с някои кръгове в Цариград да се дигне схизмата (2), за да се ограничат пределите на Българската екзархия в ония на Княжеството и на Южна България. Понеже подобна една стъпка е много важна и води подире си фатални потреси за българския народ, считам за дълг да запозная Ваше Царско Височество със същността на подигнатия въпрос. В случая аз ще изкажа онова, което ми налага дългът, като Екзарх на Българския народ.

Българский черковен въпрос е рожба на злоупотребленията и неправдите, които Патриаршията е вършила и върши искони и досега над Православния Български народ.

Откак унищожи и подчини под своя власт самостоятелните български църковни престоли, Патриаршията си тури за задача да затрие българската народност, като претопи българете в елини. За тая цел тя всячески се домогваше да изгони из черквите славенското богослужение, а из училищата – българский език. Тя замени българете пастири с гърци, които не познаваха ни езика, ни нравите, ни нуждите, ни болките на паството си. Гонението на българската народност и на българската книжнина се продължава цял век, додето се появи Българский черковен въпрос. За да запазят народността и езика си, Българете поискаха от Великата Църква архиереи еднородци или пък гърци, знаещи български. Това им се отказа под предлог, че политически причини не допускали да се определят българе архиереи в български епархии, при всичко че същите причини благоприятствували да се назначават гръци архиереи в чисто гръцки епархии. Това пристрастно и нематеринско поведение на Патриаршията огорчи още по силно Българете. След тоя отказ те потърсиха за своето право подкрепа в историята, и на 1860 година Българските представители поискаха от Патриаршията да възстанови унищожените от нея самостоятелни български църковни началства – Охридско и Търновско. Патриаршията, основана не на историята и черковните правила, но на бератите си, отхвърли предложението на българските представители. Този отказ осуети всички надежди да се спре злото и да се запази мирът и любовта в Църквата. Патриаршията почна жестоки и грубонасилствени гонения срещу българете: клевети, затвори, заточения и пр. Тези гонения и неправди отчаяха некои българе. В слабостта си те се подадоха на съблазните на католическата пропаганда и една част от тях прегърна унията. Това застраши целокупността на народа в черковно отношение. В тия мъчни обстоятелства Българете от епархиите се оплакаха на Отоманското Императорско правителство от неправдите и злоупотребленията, които върши над тях Цариградската патриаршия, и го помолиха да удовлетвори техните законни и справедливи искания.

За да не остави въпроса в ръцете на Правителството, Патриаршията излезе с 15 точки, наречени „Отстъпки на Българете“. В тия точки тя първа допусна началото на народността. „В чисто българските епархии, казва се в точките, ще бъдат определяеми архиереи българе или знаещи български език. В Светия Синод на Великата църква допускат се да заседават двама митрополити на български епархии“. Тези точки не удовлетвориха Българете. През 1861 година Българските епархии проводиха 28 представители в Цариград с мандат да протестират срещу патриаршеските точки и да формулират исканията на Българете. Срещу патриаршеските точки те предложиха други осем, които имаха за основа равноправността и еднаквото участие на българе и гърци в народните и църковни работи на Цариградската патриаршия. Тези точки се поднесоха на императорското правителство. Последнето състави от българи и гърци клирици и миряне комисия, на която възложи да проучи исканията на Българете,

По първата точка Българските представители отстъпиха, като обезпечиха правото на Гърците да се избира завсякога патриарх от гърцка народност.

Втората точка се касаеше до състава на Св. Синод. Тя предвиждаше Синодът да се състави от шест митрополити гърци и от толкова българе. Тая точка не се прие от Гърците.

След това заседанията станаха невъзможни. За да не се прекрати работата, комисията почна да заседава под председателството на тогавашния Турски Министър на външните дела. По предложение на последния, прие се и от двете страни за основа това начало: съставът на Синода да се определя според множеството по народност на жителите в епархиите. Това решение се съобщи на Патриаршията. Последнята в ред заседания разгледа взетото решение, разгледа и останалите точки от предложението на Българете и ги отхвърли под предлог, че „заключават в себе различие на народност и племенна изключителност“ – нещо противно на духа на Църквата. Това огорчи още повече Българете и разпали още по-силно борбата. Някои първенци гърци, със съизволение и благословение на Н. Светейшество Патриарха, влязоха в споразумение с българските представители с цел да изравнят възникналите недоразумения и да турят край на черковната разпра. Този опит даде удовлетворителен резултат: една спогодба в основа на равноправността се прие единодушно и от двете страни. Патриаршията, по предложение на Императорското Правителство, свика многочислено събрание от духовни и миряне. На това събрание се възложи да разгледа точките на спогодбата и да си даде мнението по тях. Когато се почват разискванията по първата точка, Н. Светейшество си дава оставката. Неговий приемник, Григорий VI-и, излезе с ново предложение – да се образува за 1/3 част от Българския народ едно полунезависимо църковно управление под име: Екзархия на Българската област.

В областта на учреждавания екзархат влизаха само 12 епархии от 35, на които имаха право българете. Из Екзархатът се изключаваха дори епархии, като Пловдивската, Скопската, Охридската, Битолската и пр., отдето избухна най-напред глас на недоволство и протест срещу неправдите и злоупотребленията на Патриаршията. Българските представители отхвърлиха това предложение, защото не туряше край на въпроса. Понеже Патриаршията и Българский народ и този път не можаха да се съгласят непосредствено, правителството на Негово Императорско Величество Султана, след дълбоко и всестранно обмислювание и изучвание въпроса и проектите на смесените комисии, предложи два проекта за решение на Българския Черковен въпрос. Тези проекти предначертаваха да се възобнови самоуправната Българска църква, в чиято област да влязат всички български епархии.

Точките на Първия от тези проекти и на проекта, приет от смесената комисия, послужиха за основа на височайшия Ферман, с който Негово Императорско Величество Султана разреши въпроса, като учреди Българската екзархия.

Н. Светейшество патриархът и Синодът прогласиха Фермана за противоканонически и противодогматически, при всичко че съдържанието му в нищо съществено не различава от проекта на смесената комисия с направените в него видоизменения от самата Патриаршия.

Ферманът се посрещна с радост и признателност от Българския народ. Той стана за него свещен завет. С него Българете се признаха за отделен народ, за народ със свой език, свое минало, своя църква и свои етнографически предели. От издаванието на фермана и до днес Патриаршията не престава да работи за унищожението му. При всяко лошаво и тежко за народа условие тя се е опитала да направи фермана бяла книга. Сега тя предприема нови опити. Тези опити мерят да ограничат Българската екзархия в много по-малки предели от ония, които бяха предначертани от Григория VI-и. Въпрос е да се скъса за вековечни времена височайший акт, който гарантира духовното единство на народа. Посеганието срещу фермана е посягание срещу целокупността на Българския народ.

През 1872 година Патриаршията прогласи Българската екзархия и паството й за схизматически. Схизмата в случая се употреби за средство да заблуди Българския народ и да го отклони от неговата народна църква. Опитът обаче не даде чаканите резултати. Българский народ не се стресна от схизмата, нито се усъмни в правотата на своето дело, което с борби и страдания беше изкупил. В схизмата той със съжаление забележи акт на най-голямо пристрастие и себеуронвание. Служителка на тесни племенни интереси, Патриаршията, въпреки църковните постановления и предания и въпреки съветите на самостоятелните Православни църкви, прогласи за схизматическа Българската екзархия, защото българете не оставиха да се претопи народността им и да се погълнат от елинизма.

Българете никога не са се признавали, нито се признават за схизматици. Патриаршията всякога се е старала да ги накара да се признаят за такива, старала се е да ги уличи в най-малко отклонение от Православието, та да повдигне срещу тях и другите православни черкви. До сега тя е обвинявала без факти, и автокефалните православни черкви не са се поколебали в своето мнение за схизмата – тя и до днес остава неоправдана в техни очи. Многократно Патриаршията е настоявала пред турското правителство да принуди българския клир да промени в нещо облеклото си. По настоявание на Патриаршията, правителството, при всяко искание да се приложи фермана, е предлагало да се промени костюма на клира, като външен белег на вероизповедно различие. Не веднъж правителството е обещавало да приложи изцяло фермана, като даде берати за всички епархии, дето живеят българе, стига Екзархията да се признае за схизматическа. Българското духовно началство, при всички мъчнотии и спънки, които е срещало и среща в черковно-училищните работи, строго се е държало в учението и догмите на светата Православна черква. И благодарение на това, днес, освен Гръцката черква, никоя друга от автокефалните православни черкви не счита Българете за схизматици. При всичко това, Българете ще бъдат много благодарни, ако Патриаршията усвои възгледа на другите автокефални черкви и вдигне схизмата без унищожение на фермана.

През 1879 год., подир създаванието на Българското княжество, Патриаршията настоя да се дигне оттук Екзархията и да пренесе седалището си в София.

Това домогвание не сполучи. То срещна силен отпор в народа. Българете от вилаетите се раздвижиха и заявиха, че, ако Екзархията не остане в Цариград, те ще предпочетат да минат под унията, нежели да останат под ведомството на вековната неприятелка на народността им – Патриаршията. Домогванието не сполучи още, защото беше и против духа на Берлинския трактат, който не стесни, но разшири още в по-голяма степен правата на народностите, които оставаха под премите владения на Отоманската империя. То беше, и е, и против буквата на Българската конституция, която носи санкцията на Императорския руски комисар и на турския представител. Според конституцията, Княжество България съставя част от областта на Българската екзархия.

От 1879–1885 год. Екзархията, при най-мъчни и тежки условия, се е борила да се закрепи в Цариград и да предпази българете във вилаетите от съблазни и изкушения. През тези критически времена тя се е борила не само с Патриаршията за самосъхранението си, но и с римокатолическата пропаганда, която искаше да се користи от положението, като откъсне българете във вилаетите от Православието и ги подчини духовно под Рим. Апостолите на пропагандата и високопоставени лица обещаваха, че, щом българете прегърнат унията, веднага ще се създаде независимо архиепископство и ще се дадат берати за владици не само за предвидените във фермана места, но и за всички други, дето живеят българе. Екзархията, твърда в догмите и учението на св. Православна черква и убедена в правотата и чистотата на делото, което защищава, предвзе козните и предпази народа от изкушение и разцепление. Наедно с това тя сполучи да добие уверение от Н. Императорско Величество Султана, че волята му е, Екзархията да остане в Цариград.

И наистина, подир преврата [1885 г.] настанаха по-честити дни за Екзархията, благодарение на благоволението на Н. И. Величество към Българете, тя сполучи да добие берати за четири епархии. С това се възстанови statu-quo-то до войната. Премий резултат на тази печалба беше тази, че грамадната част от българо-униятите с двама епископи се отказаха от заблужденията си и минаха отново под ведомството на Екзархията. През миналата година поисках пет нови берати, и Негово Императорско Величество се съгласи да се дадат. Тъкмо когато очаквах бератите, с учудвание забележих една промяна в езика на Великия везир: каза ми, че бератите не може да се издадат и че трябва да отида да се споразумее с Патриаршията. Тази промяна в езика, казват, се дължала на veto-то на Императорското руско посолство в Цариград, понеже, според това последното, с даванието нови берати ставало невъзможно диганието на схизмата.

Интересът на православните Българе и на православието изобщо е да се приложи по-скоро фермана във всичките му точки. Това именно приложение, а не стесняванието границите на Екзархията, ще ускори диганието на схизмата. През пребиванието си в София аз сондирах по този предмет синодалните митрополити. Те тоже са на мнение, че, колко по-скоро се изпълни 10-я член на фермана, толкова по-скоро ще се дигне схизмата, защото това ще убеди Патриаршията, че Българете няма да станат гърци. За доказателство на това служи и историята за признаването на Атинската, Румънската и пр. църкви. Още по-прясно доказателство крикът самите предложения на Патриаршията за дигането на схизмата. Тя е склонна да признае четиретe български епархии в Македония, защото те безвъзвратно са загубени за нея. Кога се приложи ферманът и осталите епархии придобият условията на четирете, тя и тях ще признае. Станало би нужда, може би, само за едно споразумение, което да запази интересите на меншенствата, както направи това преди години за Пловдивската и Варненска епархии. Ето защо желаещите да видят схизмата дигната, требва да съдействуват да се дадат берати за епархиите, които са под условията на 10-й член на фермана. С това ще се постигне от една страна вековното желание на Българския народ – да се запази народността му, а от друга – желанието на православния мир – да се заличи грешката със схизмата и да се омиротвори Черквата.

Ако схизмата се дигне без да бъде предварително приложен изцяло ферманът, това ще поведе към беди и потреси, краят на който не може да се предрече. Да се дигне от Цариград Екзархията, която има четире митрополити и още пет обещани от Негово Императорско Величество Султана, която има във всички спорни епархии организирани църковни общини, които с години управляват в нейно име, която има под ведомството си с хиляди учители и училища – ще рече да се разклати от основа Българската черква и да се отклони православния български народ от пътя на своето естествено развитие. Това ще накара народът да прибегне до отчаяни мерки за самосъхранение, но нито ще го отчае, нито ще го накара да се откаже от своята история. Борбата по черковния въпрос, придобитите черковни права и официално признатите етнографически предели на Българската екзархия са най-скъпото и най-свещеното нещо за всеки българин. Това нещо е скъпо и свещено, защото е основа на основите. Българската черква и българский народ никога няма да се самоубият.

Говорят, че диганието на схизмата е избрано средство да се унищожи завинаги ферманът. В такъв случай перспективата ще е още по-грозна и последствията още по печални. Най-напред българете във вилаетите ще се застъпят за своите черкви, училища и за своята народност. Миналото и сегашно жестоко и нематеринско поведение на Патриаршията не може да ги привърже и да им вдъхне вяра. Патриаршията си остава непроменена, със същите слабости и със същото вековно пристрастие към Българете. И до тая минута тя със същото ожесточение гони българските книги и учители, със същата коравина не оставя българете под прямото й ведомство да се учат в училищата на езика си и да служат в черквите си на словенски, със същата жестокост държи с години затворени черквите на православните българе и със същото равнодушие би пълнила тъмниците с българе първенци, ако би че правителството я слушаше. Пред алтернативата, в която ще се намерят нечакано, българете от вилаетите ще дойдат до печалното заключение, че в православието не могат да защитят своята народност. Загатвам това, защото от някои места на вилаетите вече заявяват, че ако се покътне било Екзархията, било ферманът, населението ще подири закрила на народността си другаде. А всичко това ще бъде в интересите на гърци, сърби и унията: едните да погърчат българете, другите да ги посърбят, а третите да ги направят униате.

За дълг считам да забележа към горнето и това, че аспирациите на сърбете и гърците във вилаетите се подържат и насърчават явно от някои руски консули. Така, руский консул в Скопие е по-върл защитник на сърбските аспирации и от сърбския си събрат. Той не само защищава пред властите сърбските домогвания, но и открито и със страст проповядва на първенците, граждане и селяне, че те не са българе, а сърбе. Най-печалното е, че това го говори представител на държава, към която целокупния български народ питае чувство на безгранична признателност, говори го още на българе, които първи, преди дори българете в княжеството, са дигнали глас на протест срещу злоупотребленията на Патриаршията и първи са излезли да защищават народността си като българе. Такива думи са в дисхармония с истината и с онова, което Българете са навикнали да гледат в представителите на Негово Императорско Величество Всеросийский император, покровител на Православието и благодетел на Българския народ. Такова поведение и такива думи няма да разубедят българете, но ще наранят най-светите и най-чистите им чувства, които хранят към Велика Русия.

Българската черква и Българский народ знакът деликатното положение на Императорското руско правителство във въпроси, дето се сблъскват интересите на сърби, гърци и българе. При всичко това, те вярват, че е възможно да държат едно по-друго поведение официалните му представители. Ако не подпомагат българското църковно-училищно дело във вилаетите, могат, мисля, поне да не спъват неговото развитие със своето veto. Една неутралност би била еднакво насърчителна за заинтересуваните страни.

Както забелязвате Ваше Царско Височество от изложеното, Българский черковен въпрос изцяло и в частност няма нищо вероизповедно или догматическо: той е въпрос за самосъхранението на Българската черква и на духовното единство на Българския народ.

Отдето и да се посегне срещу височайшия акт, гарантиращ това единство, аз ще счета за свещен дълг да протестирам в име на Българската черква и на Българския народ.

Имам чест да бъда с глъбочайша преданост

на Ваше Царско Височество Смирений во Христе молитствовател

Екзарх Българский Iосиф.

----------

(1) Архив на Българската екзархия.

(2) Печатаната записка има своя история, която ще се изнесе в иднитe книги на „Църковен архив“. Тя се предизвика от упорни слухове, че по настояване от Петербург, било обещано, подир миропомазанието на Н. Ц. Височество престолонаследника, днешния Цар Борис III, да стане помирение с Цариградската църква при условие: Патриаршията да дигне схизмата, а Екзархията да премести седалището си в София. Записката е връчена на княза в Цариград при първата визита, която, след припознаването му от Русия, направил на Султана.

Публ. в Църковен архив, кн. I и II, София, 1925, с. 176-182.

 

* * *

 

ЗАПИСКА ОТ СВ. СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ДО РУСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО
С ПРEПИС ДО МИНИСТЕРСТВОТО НА ВЪНШНИТE РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА В СОФИЯ

В записката Св. Синод разглежда обвиненията на Гръцката патриаршия пред Руското правителство срещу Българската църква и България, като изтъква тяхната безосновност от гледище на църковните канони, Берлинския договор и фактичната истина

 

Напоследък Вселенската цариградска патриаршия е подигнала въпрос за свои митрополитски катедри в пределите на православното Българско княжество. Макар до не отдавна и да имаше във Варна, Пловдив, Анхиало, Месемврия и Созопол такива, остатъци от една преходност, търпени, но неозаконени, тя повдига сега официално въпрос да се узакони правото й да има катедри в означените градове, като е подирила за това и подкрепата на Великите държави. Тя се е обърнала и към Императорското руско правителство за подкрепа и намеса.

Понеже подигнатият въпрос по естество е повече църковен, отколкото политически и понеже негово разрешение в смисъл, какъвто се иска, е немислимо и, ако се вземе такова, ще оскърби религиозните чувства на православния български народ и неминуемо ще поведе към сериозни усложнения. Св. Синод на Българската православна църква счита за свой свещен дълг да очертае същността на работата и да изтъкне цялата безосновност и неканоничност на исканията, които предявява Вселенската патриаршия. За съжаление, очертът трябва да се почне с политическата страна, понеже Вселенската патриаршия основава своите искания изключително на Берлинския договор, както това личи от следните думи на меморандума й до представителите на Великите държави в Цариград от 14 август 1906 година: „като остави, въпреки волята им, на България гръцките общини, които живееха под скиптъра на турските султани, Европа има грижата да предвиди разпоредбите, които ще влязат в основите на публичното право на България, т.е. § 5 на Берлинския договор“.

1. Българското княжество, създание на приснопаметния Александър I Цар Освободител, великия Руски Император и български благодетел, и на кръвта и жертвите на благородния руски народ, се устрои според начертанията на Берлинския конгрес. Основите на публичното право, определени в § 5 на Берлинския договор, са осветени със специални членове на основния закон на Княжеството – Конституцията, изработен от Великото учредително събрание в 1879 година в гр. Търново и санкционирани от императорския руски комисар, от представителите на Великите държави и от турския пълномощен пратеник.

По Конституцията всички български поданици, без разлика на племе и на вяра, са равни пред законите и се ползват с еднакви граждански и политически права (чл.чл. 57, 60 и 65). Това начало е осветено най-широко от законите и от практиката в Княжеството. Доказателство на това е Народното събрание, дето редом с българите депутати заседават и законодателствуват инородци и друговерци; министерствата и учрежденията, дето редом с българите служат правници, медици, инженери, финансисти и пр. инородци; армията, дето редом с българите офицери, командуват и инородци. Между инородците най-голям процент сравнително са гърците, както е явно от приложения списък.

По конституцията всички български поданици, също и чужденците от неправославно християнско изповедание, както и друговерците, се ползват, в кръга на законите, с пълна религиозна свобода (чл.чл. 40 и 42). Това начало е прокарано в законите и е осветено от практиката. Най-силно доказателство на това е фактът, че от създаването на Княжеството до днес няма примери да е стеснено някое изповедание в изпълнение на религиозните си обреди. С това България изчерпва задълженията, които международният договор й налага.

2. Цариградската патриаршия в своя меморандум до представителите на Великите сили в Цариград иска да разшири § 5 на Берлинския договор и на гърците, които останали в пределите на Княжеството, като дори твърди, че предметният параграф бил внесен специално за тях. Въз основа на него тя иска да има свои митрополитски катедри в православното Княжество. Това твърдение е в противоречие с духа и буквата на предметния параграф, което се установява от протоколите на Берлинския конгрес. Параграфът не говори за раси, за език и за малцинства. Той определя, както се забележи, основите на публичното право в Княжеството. Тия основи са еднакви за България, Черна Гора, Сърбия, Румъния и Турция. Оформени в тъждествен текст или, по-точно, в буквално еднакви изрази и думи, тия основи съставляват в Берлинския договор § 5 за България, 22-и за Черна Гора, 33-и за Сърбия, 44-и за Румъния и 62-и, с някои добавни алинеи, за Турция. При станалите разисквания в конгреса относно религиозната свобода в Сърбия и Румъния, представителите имали предвид изключително друговерците и неправославните и решили да се приложи в предметните държави буквално параграфа за България. Дори били направени възражения от първия руски представител относно политическите и граждански права на евреите в Сърбия (Протоколи 5, 7, 10 и 12). От всичко това е ясно, че § 5 на Берлинския договор визира общини от разни изповедания, а не едноверни православни български граждани, които съставляват една религиозна община и които, по изричното повеление на църковните канони, трябва да имат само едно духовно началство.

3. Цариградската патриаршия мотивира своето право и с това, че Българската църква е схизматическа. Преди и подир създаването на Княжеството, Българската църква не се е признавала и не се признава за схизматическа. Тя не се признава за такава и от православните църкви Руска, Сръбска и Румънска. Тя не се признава за такава и от Антиохийската църква. Исторически факт е, че антиохийският патриарх Иеротей се осъди от антиохийските митрополити и се свали от престола, задето, въпреки наставленията да протестира, е отстъпил пред заплашванията на гърците и подписал акта за схизмата. Събрани на събор в Бейрут, митрополитите обявили, че подписът на патриарха върху акта, с който се обявяват българите за схизматици, изразява неговото лично мнение, а не това на Антиохийската църква. По решение на същите митрополити, окръжното послание на Цариградската патриаршия по схизмата не се прочело нито в една антиохийска църква, нито дори в катедралната църква на патриархата в Дамаск. Българската църква не е считана за схизматическа дори от дипломатите на Берлинския конгрес. В протокол № 2 на този конгрес стои тази бележка: „Колко за религиозния въпрос, за който намекна лорд Салисбури, Негова Светлост княз Горчаков забележи, че „няма никакво религиозно разномислие в основа между Гръцката патриаршия и Българската екзархия“. Българите, първи и най-стари православни християни измежду православните славяни, всякога са били предани на Православната църква и си остават такива. Това е декларирано не само в посланията на Българската църква до автокефалните православни църкви, но и при разни случаи от самия български народ. В 1879 г. във Великото народно събрание в гр. Търново, народът чрез представителите си е прогласил най-тържествено своята вяра и своето единство с единната свята съборна и неразделна Православна църква (чл. 37, 38 и 39 на Конституцията). В 1896 година същото е сторил при миропомазването на Българския престолонаследник, Негово Царско Височество Княз Борис Търновски, и преминаването му в лоното на Православната църква, в който акт Н. И. Величество Руският Императори, августейшият негов кръстник, е участвувал чрез особен представител. При тези актове, тъй тържествени и тъй официални, искането на Цариградската патриаршия, каквото пръв път от създаването на Княжеството предявява, е едно оскърбление за православния български народ и, най-печалното, едно незачитане основния закон на страната, който е свещен и повелителен за всички: за княз, за правителство и за български поданици. Над българското правителство е стояла и стои Конституцията. От освобождението до неотдавна гръцките владици, по сила на обстоятелствата, са търпени в Княжеството, ала тяхното положение не било узаконено, нито е подиган въпрос за тях и тяхното узаконяване, нито пък, ако бе подигнат такъв, правителството е могло да ги узакони. Това не допуска Конституцията (чл. 42). В Княжеството господствуваща вяра е източноправославната (чл. 37). Всички православни християни в държавата съставляват господствуващата Православна църква, която е Българската. В православното Българско княжество, по църковните канони и по Конституцията, не може да има две православни църкви (чл. 39). Ето защо от освобождението до днес гръцките владици нито са били припознавани от Княжеското правителство, нито пък последното се е сношавало официално с тях. Подир овдовяването на Варненската катедра, новоназначеният от Патриаршията гръцки владика не се допусна, в интереса на реда и на тишината, да стъпи в гр. Варна. Пловдивският гръцки владика, поради печалните случки през изтеклото лято, се принуди да остане в Цариград, дето бе отишъл, а Анхиалския гръцки владика, уличени в некоректно и нелоялно поведение спрямо властта, напусна княжеството. И за трите катедри, както и за Месемврийската, Цариградската патриаршия подига сега официално въпрос. Тя иска да се позволи на респективните митрополити да се възвърнат в Княжеството да светителствуват. Княжеското правителство не може да приеме това искане. Да допусне завръщането им, ще рече да наруши Конституцията, ще рече да припознае Българската църква и българския народ за схизматически, ще рече да санкционира правото на православните църкви да имат в Българското православно княжество за своите сънародници свои епископи. Подир Гръцката църква, Румънската първа ще поиска да се ползва със същото право, понеже румъните в княжеството са по-многобройни от гърците. Това би разстроило Българската църква и неминуемо би предизвикало сътресение в страната.

4. Цариградската патриаршия в случая се води не от църковните канони, но от интересите на елинизма. Тя иска да има в Княжеството митрополити, които да бъдат апостоли на гръцките копнежи, както що държи за същата цел такива в пределите на европейските турски виляети в чисто български епархии, дето няма никакво паство (Полянинска, Мъгленска, Мелнишка и пр.). От векове филетизмът прониква всички начинания и актове на Вселенската Патриаршия. Този филетизъм я тласка в борба с българи, румъни, араби, албанци и пр. Още патриарх Григорий VI-и опита да разреши българския църковен въпрос въз основа на филетизма. Неговият проект, днес исторически документ, сведочи за това: в него са разпокъсани, по филетични съображения, известни български епархии и е ограничена областта на Българската православна църква. И това става да се послужи на еленизма. В проекта цели села и градове се задържат за Патриаршията, защото били заселени с гърци; задържат се и всички български епархии в Македония и Тракия, защото трябвало да влязат в състава на бъдещата гръцка империя. А познато е, че този проект послужи за основа на императорския ферман, който през 1870 година призна съществуването на български народ в империята и възобнови автономността на Българската църква. Духът на филетизма се предава приемствено от патриарх на патриарх. Воден от този дух, нинешният цариградски патриарх върши в Скопие същото, което и в България: както в Княжеството при господствуваща православна Българска църква иска да устрои Гръцка църква, така и в гр. Скопие, при православен сърбин митрополит, Йоаким III-и, устроил автономна църковна гръцка община. Племенното различие е станало вече догмат за Патриаршията. Вярна на този догмат, тя, въпреки църковните канони и основния закон, иска да има свои катедри в България, иска Българската църква и българският народ да се признаят сами за схизматици. Никой народ не е посягал на себе си. Няма, следователно, да се самоубие и православния български народ.

5. През изтеклото лято в Княжеството станаха в някои градове между българи и гърци печални случки, искрата на които дойде отдалеч, от пламъците на българските села в Македония и от стотините български семейства, изклани и избити от гръцки чети. Българската църква съжали дълбоко за тия достопечални случки и ги порица остро. Княжеското правителство веднага се яви с разпоредбите си и с помощите си, като предостави на правосъдието да накаже насилниците, каквито и да били те, както и да се произнесе за спорните храмове, за които споровете са унаследени от миналото. Българското правосъдие остава да уреди тия от чисто вътрешен характер въпроси. Гърците, български поданици, имат свободата и правата на българите православни. Те са свободни да разполагат с църквите си, да служат в тях на езика си, както и да имат, в кръга на законите, свои училища. Тези права им гарантират законите и държавата.

Св. Синод на Българската църква вярва дълбоко, че Императорското руско правителство ще се застъпи, както всякога, за правдата.

* * *

Списък на гърци, които се намират на държавна и общинска служба в Българското княжество:

* * *

Списък на гърци, които се намират на държавна и общинска служба в Българското княжество:

1. Министерство на вътрешните работи – 60 души

2. Министерство на финансите – 9 души

3. Министерство на правосъдието – 16 души

4. Министерство на просвещението – 9 души

5. Министерство на обществените сгради – 24 души

6. Министерство на търговията и земледелието – 1 човек

7. Министерство на войната – 27 души

----------------------------------------------------------

126 души

Окръжни съветници, кметове и общински съветници 183 души

-----------------------------------------------------------

Всичко – 309 души

София, 1907 г.

Публ. в Църковен архив, кн. III, София, 1931, с. 367-371.

* * *

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:
СИМЕОН РАДЕВ
СЪВЕТИТЕ НА ЕКЗАРХ ЙОСИФ И ПОСЛЕДНИЯТ МИ РАЗГОВОР С НЕГО В ЦАРИГРАД

(ИЗ „ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ“, ТОМ I)

Свършвам с Цариград и не съм говорил още за човека, който господствува над моите спомени от онова време: Екзарх Йосиф.

За него съм писал неведнъж с възхищение, което годините постоянно увеличават. И със своята личност, и, със своето дело той заема едно от най-големите места в новата българска история. Българщината в Македония е създадена от вековете. Големи дейци с безсмъртни имена я пробудиха след дългото робство. Но той е, който я организира върху положените основи. В продължение на тридесет и шест години, от деня, в който той стъпи на своя престол, до фаталната Междусъюзническа война, след която трябваше да го напусне, той посвети на нея своя живот. С какъв далечен взор в бъдещето, с каква мъдрост в начинанията, с какво постоянство пред трудностите, с каква твърдост пред опасностите, с какъв такт в своята дипломация той изпълни мисията си - ще каже историята. За тия, които са имали привилегията да го познават отблизо и са способни да видят неговата огромна дейност, той блести с ненадминато величие. Величие, трагично в своя край; той плака преди смъртта си над разрушенията на своето дело в Македония, както пророк Йеремия над съсипиите на Ерусалим.

Още дете, бяха ме учили у дома, както и в училището, да гледам на него като на духовен глава на целия български народ и въплъщение на единството му. Стипендиант на Екзархията в лицея, аз виждах в него и своя благодетел. Това ми чувство растеше всеки път, когато имах щастието да говоря с него. Екзарх Йосиф обичаше да беседва с млади хора, у които забелязваше жив ум. Покойният неврокопски митрополит Борис ми е разказвал, че ученик в семинарията в Цариград, през летните ваканции бил викан при него на остров Принкипо. Екзарх Йосиф проявяваше своето благоволение и към мене. През празниците и в неделя след службата в параклиса на Екзархията той влизаше в салона и там приемаше по-важните лица, дошли като богомолци. Щом отидех да му целуна ръка, поставяше ме надясно от него. Случваше се да ме вика при себе си, когато другите си отидат. Разпитваше ме за моето учение, за книгите, които четях, даваше ми съвети. Свършил в Париж, освен правото и литература, той познаваше отлично френските класически писатели. Особено драго му беше, че и аз съм ги изучил добре.

Много от книгите, които взимах от Екзархията, бяха ми препоръчани от него. Той приказваше с мене не като с младеж, а като с възрастен човек, оказвайки ми доверие. Еднъж ме пита дали съм чел Ернест Ренан. Отговорих му, че още не. „Имам всичките му книги, каза той. Не ги отварям. Не ща да ми размътят ума.“ Верен с всичката си душа на православието, Екзарх Йосиф завиждаше на папата, че е начело на едно духовенство от монаси, предани на неговите заповеди. „Това е, казваше той, l’Eglise militante (войнствующата църква). А какво мога да правя аз с едни свещеници, хора женени, на които главната грижа е семейството?“

Разказваше ми и за своя начин на работа: - Когато има да взимам важни решения, раджоните (той ушотребяваше италианската дума „раджони“ вместо „аргументи“) деля надве: за и против. Всеки един раджон преценявам поотделно и после в едната или другата смисъл, по съвкупност. Така трябва да прави всеки човек и при всяка голяма стъпка в живота.“

Той ми даваше и други съвети от практическия живот: „Когато правиш нещо, знай, че то няма да остане тайна; когато пишеш писмо - че ще попадне в чужди ръце.“

Екзарх Йосиф знаеше, че съм посветен в Революционната организация, и не ме осъждаше за това. Знаеше също, че съм посветил в нея някои ученици от семинарията. И в това не ме осъждаше. Но той виждаше мисията на тази организация не така, както тя си я беше дала. Припомням си много добре думите му: „Революционната организация трябва да бъде възпитателка на българите в Македония в дух на свобода и готовност за борба, без обаче да ги хвърля в опасни действия. Ние не сме готови да повдигаме македонския въпрос сега. Македония не ще може да се освободи освен чрез революция, но трябва най-напред да се довърши националната организация чрез църквата: навсякъде владици, училища, интелигенция. Това още не е всичкото. Трябва да се създаде българска имотна класа в градовете, където гърцизмът разполага с голяма икономическа сила, каквато ние нямаме на изток от Струма.“

Няма съмнение, че аз не бях още в състояние поради възрастта си да разбера пълното значение на тия думи. Но те останаха в ума ми и ми помогнаха по-късно да преценя от тая страна македонското революционно движение.

През лятото на 1898 година положих последните си изпити.133 Моята първа длъжност беше да съобщя това на Негово Блаженство. Отидох и да му изкажа признателността си за благодеянието му да ме постави в лицея, за щастието, което ми е дал да разговарям с него, и за съветите как да ръководя живота си. Екзархът ме изслуша с видимо удоволствие и ме попита: „Сега какво желаеш?“ „Бих Ви помолил да ме назначите учител по френски език в някоя от гимназиите. “ Екзарх Йосиф ми каза: „Не, аз имам за тебе друго предназначение. Искам да те изпратя за четири години в Париж да учиш там това, което аз учих: две години литература в Сорбоната, две години в Юридическия факултет. В тия четири години ще свикнеш да се срещаш с друг род хора, ще се учиш от тях. Ще навикнеш на европейски отношения. Когато се завърнеш от Париж, ще те подстрижа и ще те изпратя за две години в някоя духовна академия в Русия. Там ще изучиш църковния ред и основите на православието. На колко си години? „Деветнадесет.“ „Като свършиш учението си в Русия, ще дойдеш при мен. Ще те ръкоположа епископ на двадесет и петата ти година. Аз имам нужда от човек, който да може да посреща чужденците, които се интересуват по българския въпрос, и когото да мога да пращам при посланиците.“ Отговорих: „Много съм трогнат от предначертанието на Ваше Блаженство, но нямам нужното призвание.“ Той ми каза: „Ами аз имах ли го? Но българският народ се беше пробудил и имаше нужда от водители и аз му се посветих. Призванието ми дойде по-късно. И на теб ще дойде.“ „Не вярвам, Ваше Блаженство, че ще ми дойде.“ „Тогава ще вървиш в България. Там е твоето поприще.“ Стана, отвори една касетка, взе оттам петнадесет наполеона и ми ги връчи: „За първите ти нужди.“ Целунах му ръка, той ме целуна по челото и така се разделихме.

На другия ден се качих на един български параход на път за Бургас. Като излизахме от Босфора, слънцето захождаше. Последните му зари правеха от небето, от морето и от бреговете феерия от багри. Пътниците бяха всички излезли на кувертата да гледат. Аз не исках нищо да виждам. Цялото ми същество беше опиянено от радостта, че ще видя България, и в сърцето ми за никакво друго чувство нямаше място.

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ

ЕКЗАРХ ЙОСИФ – ВОЕНЕН ПИСАТЕЛ

 

Проф. Арнаудов, комуто дължим толкова бележити трудове върху Българското възраждане, е предприел една обширна биография на Екзарх Йосиф, от която първия том неотдавна излезе.

Вече в него се откроява, в рамката на съдбоносни исторически събития (1871-1886), тоя внушителен образ на мъдрост, достойнство и воля. По-нататък ще проличи в пълната му ширина неговото безсмъртно дело за българите в турско. Тогава българския свят ще види какъв велик вожд е излязъл из неговата среда.

Едно любопитно откровение в книгата на проф. Арнаудова е - за тия, които не бяха досега осведомени - писателската дейност на Екзарх Йосиф. Тя бе мимолетна, но сведочи за истинско дарование.

Екзарх Йосиф облече расото (това е добре познато), не по призвание, а от родолюбие. Глава на българската църква, той не стана богослов. Няма да бъде много смело да предполагаме, че Св. Йоана Златоуста е познавал само по име, и че за Св. Григорий от Назиянц не бе даже чувал. Но той познаваше Омира, Цицерона, френските класици. Той беше хуманист. След като следва шест (1866-1870) години в Париж литература и сетне право, той се завърна в Цариград със здрава западна култура.

Лазар Йовчев (такова бе мирското му име), след кратък опит в турското правосъдие, се предаде на публицистика. Сътрудник и по-подир редактор на „Читалище“, той обнародва ред статии в това списание. Някои от тях са статии на моралист и психолог. Те носят отпечатъка на френската мисъл. Други се отнасят до въпросите на времето. В тях вече се показва неговия личен поглед.

Две големи събития се бяxa случили тогава:

Френско-пруската война, която свърши с разгром за Франция, и, като епилог на тоя разгром, прогласяването на Комуната в Париж, която отвори социалния въпрос в неговата драматична форма. Лазар Йовчев се занима и с двете тия събития. В една статия, озаглавена „Интернационала“, той изложи международното работническо движение. В друга той описа Френско-пруската война. Тук са изложени мисли, които след толкова години отново добиват съвременност.

Лазар Йовчев разглежда най-напред причините на войната. Както беше общото убеждение тогава, той отдава вината на Франция. Пруската победа над Австрия при Садова (1866) уязвила дълбоко честолюбието на френския народ и разюздала срещу Наполеона III разните среди, които въставаха срещу неговото насилствено възцаряване чрез преврат.

„Всичките противни партии на империята, пише авторът, напълниха Франция с отчаяни викове, че с неспособността си Наполеон оставил Прусия да съедини под себе си 40 000 000 германци в едно цяло, с което уменшил Франция като военна сила.“ По този повод той прави следното размишление: „Види ся да е в природата на человека да не може да ся мисли силен и счастлив, ако не е в състояние да докаже на съседа си на дело, че е по-силен от него.“ Французите не можели да се помирят с внезапното издигане на Прусия. „Французский народ, четем по-нататък, научен от два века насам да ся съгледва не без някакво основание като първий народ в Европа, упоен от преминалата си военна слава, не можеше да има самоотвержението да гледа да се възвиши друг един съседен нему народ с една само битва... не можеше да претърпи това без да кръстоса caбята си с младий си горд съперник.“

Така войната стана неминуема.

За самия френски император, неяк на престола си, нямало друг изход. „Застарелия вече и болнав Наполеон III, надвиван във вънкашната си политика от Бисмарка, гоним в държавата си от яростта на толкова противни партии, за които Садова беше едно силно оръжие, не виждаше друго средство за спасение на династията си освен една счастлива война против Прусия, с която или да спре германското единство или да увеличи някак Франция.“

За тая война, обаче, Франция нито била готова, нито се приготовлявала. Наполеон III се опитал да увеличи подвижната гвардия с 450 000 д[уши], но срещнал непреодолим отпор. „Всичките противни партии ся развикаха против тоя закон и ся съгласиха да проповядват пред простата гласоподавателна маса, че не трябва повече войска и че Наполеон искал да ги направи солдати, за да ги по-лесно господарствува.“

Тъкмо обратно било с Германия. „Съединена в едно цяло, пише Йовчев, подбудена от пламенен патриотизъм, при тежающа една многочислена армия, силно организована, чюдесно покорна, здраво изучена във военните работи, в положение да влезе всеки ден в бой, Германия беше готова да предприеме една истинска война.“ Фатално било, че в една война, започната при тия условия, французите да бъдат сразени.

„Историята на Французко-пруската война“ на Лазар Йовчев не е само политическа, тя е и военна. Авторът излага самите операции. И това не е само описание, но и критически разбор. Тук виждаме оценка на грешките на победените и на качествата, с които биде постигната победата. Някои от неговите съждения заслужават да бъдат приведени тук, за да се види, как един млад българин от време на робството, не минал нито с въображението си прага на една казарма, можеше да разсъждава за стратегия и тактика. Особено интересни са бележките му за боя при Спихарен. Французите имали отлична позиция. „Но, пише Йовчев, генералът като че ли не познаваше, че едно място, колкото и да е добро, става лошо, щом се ограничиш само да го защищаваш и да чакаш неприятелят да те забиколи от всъду, без да вземеш инициатива за нападението.“

От тая критика Лазар Йовчев минава към едно общо правило. „Голямото нещо за всеки генерал, бележи той, е да знае кога трябва да се остави да ся забиколи и кога не трябва да се остави. Наполеон I като се остави на Аустерлиц да ся забиколи стратегически, съхраняваше от своя страна преимуществото на движимостта, и, по причина на съсредоточеното си положение, инициативата на нападението му принадлежеше, което му позволи да действува със силни маси, против много пространното лице на съюзните сили. Ако се остави някои да ся забиколи тактично, сиреч ако чака неприятеля да доде на един куршум разстояние, както направиха Бенедек на Садова, Мак Махон на Вьорт, Фросар на Спихарен и Наполеон III на Седан, действието на средостремителный огън има върху действието на следбежный много съкрушителна сила и е много обезкуражително и много убийствено за забиколената войска.“

Лазар Йовчев разправя още как Базен можал да сломи обръча около себе си и да излезе от Мец, дето го плениха. По тоя случай той изтъква нуждата от „духовна енергия и характер“ у военачалниците.

Той описва и трагедията на Мак Махон, принуден от войнишка покорност да се подчини на една заповед, която явно го водеше към катастрофа. Но най-жалка е картината за злочестия Наполеон III. Предал владетелската си власт на жена си на заминаване от Париж, а командуването -  на военачалниците, той се влачел подир войската като окаяна сянка. „Колкото за Наполеон, пише Йовчев, като нямаше вече никакво влияние нито като господар на държавата, нито като военачалник и като нямаше вече какво да прави, той се беше решил да следува войската, знающ, че ако победи, славата е за генерала, а ако загуби, всичката вина ще падне върху него.“

Това дело на Екзарх Йосиф, което сведочи за разностранността на един рядък ум, заслужава разглеждане в много отношения. Но най-първо трябва да се забележи, че то тури начало, в българската книжнина, на военното писателство. Правилникът за четите на Раковски, който би могъл да се посочи като предшестваща стъпка, не е писателство, а законодателство.

Публ. във в. „Зора“, бр. 6508, 23 февруари 1941 г., с. 6.