ОБРЪЩЕНИЕТО НА ПРОФ. Д-Р АВГУСТ ФОРЕЛ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ 1918 Г.

Името на големият приятел на народа ни швейцарския учен проф. д-р Август Форел (1 септември 1848, Морж – 27 юли 1931, Иворн) е известно и популярно в страната ни.

Основните му трудове – „Половият въпрос. Естественонаучно, социоложко, хигиенно и психоложко изследване“ и „Конфликти в половия живот в и извън брака“ са познати и отдавна преведени на български език (1929, 1993).

Проф. А. Форел не веднъж взима отношение към съдбата, стремежите и противопоставянията на балканските народи. Същевременно правят впечатление особено неговите симпатии към нашия народ. Той изразява своите съчувствия към народа ни на два пъти, като и двете му обръщения към българския народ са в навечерията на първата и втората национални катастрофи (1913 и 1918 г.).

В тях той не спестява грешките на управляващите престъпни правителства и монарха – Фердинанд Сакскобургогтски, водещи народа ни с недалновидната си политика по пътя на националните катастрофи. От редовете на неговите обръщения прозират симпатиите и обичта му към българите. Д-р Форел в официални обръщения призовава победителите във войната да не осъждат народа ни заради грешките на управниците му. Не може читателите ни и днес един век след произнасянето на тези думи на бележития учен да не почувстват негова обич и висока оценка за нашия народ и по-специално правещите впечатление образованост и култура на българите, съпоставена с тази на съседите ни.

Във въведението на брошурата му „За българския народ“ той посочва характерните черти на народа ни, направили му впечатление: „Сега, когато българската армия е принудена да капитулира, моите симпатии са изцяло на страната на нейния народ. Българският народ притежава качествата и недостатъците, присъщи на всички човешки същества. След освобождението си от турско робство, той се открои със своя тежък и упорит труд, със своето образование и училище, със своята интелигентност, висока нравственост и морал. Разбира се, той има и своите недостатъци: недоверчивост, склонност към интриги, хитруване и т.н. Но не толкова на народът, колкото неговите многобройни водачи-кариеристи и амбициите на последния му монарх с тяхната печална и зловредна политика станаха причина за тази катастрофа. Излъган от тях, народът вярваше, че се стреми само към един идеал – освобождението на неговите македонски братя. Не бива един народ да бъде осъждан заради грешките на своите управници, особено в Ориента: кой народ няма недостатъци?“

Поводът за публикуването на неговата брошура е една излязла през май 1913 г. в Париж антибългарска статия на белградския професор Перич. Д-р А. Форел подлага на сериозна критика аргументите и внушенията на сърбския манипулатор, като очертава положението на Балканския полуостров в резултат на Балканската война. Опознал народа ни по време на пътуванията си в Ориента през 1891 и 1910 г. той най-авторитетно и аргументирано защитава България и нейния народ от интригите на сръбския учен, като прави характеристика и на всеки от съседните ни народи.

Изтъкнатите особености на отделните балкански народи и днес сто години по-късно са трудно оборими, но и все още актуални. Неговият оптимизъм, че балканските проблеми ще се решат по примера на устройството на Швейцария и Съединените щати се оказа нереалистичен и неосъществим.

Проф. А. Форел се спира накратко и на възможното решаване на междуетническите проблеми чрез създаването на федерация или конфедерация на Балканите, служейки си с примери от историята, анализирайки отделните страни, сочени като примери (Германия и Австро-Унгария).

Предлагам ви пълния текст на брошурата му, която бе преиздадена през 1995 г. в превод на д-р Пепа Стоянова. Към нея прилагам и едно писмо на д-р А. Форел до проф. Иван Георгов, непосредствено след втората национална катастрофа, представляващо негов отговор на зададени му въпроси за разрешаването на Македонския въпрос, отпечатано през 1920 г. на страниците на вестник „Македония“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ПРОФ. АВГУСТ ФОРЕЛ
ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

 

Срамно е да се симпатизира на победителите и да се вика „горко на победените“. От доста време дипломатите на Великите сили си играят с балканските народи, за да осъществят коварните си намерения. За тази цел те се възползват от противоречията между различните националности, които са били или все още са през 1912 г. под варварското турско робство. Нито една от тези националности няма понятие какво е истинската свобода: да бъдат потиснати или да потискат другите беше за тях единствената приемлива алтернатива. По време на двете ми пътувания из Ориента (през 1891 и 1910 г.) аз, за съжаление, разбрах това съвсем ясно.

Когато избухна Балканската война, на 3 юни 1913 г. публикувах във в. „Централшвайцерише демократ“ на немски език поместената по-долу статия. Тя представляваше отговор до проф. Перич от Белград и аз и изпратих и на други видни личности от балканските страни. Писа ми само един – г-н Данев, бивш министър-председател на България, с когото се бях срещал лично в София и когото много уважавах. Той беше напълно убеден, че имам право.

Сега, когато българската армия е принудена да капитулира, моите симпатии са изцяло на страната на нейния народ. Българският народ притежава качествата и недостатъците, присъщи на всички човешки същества. След освобождението си от турско робство, той се открои със своя тежък и упорит труд, със своето образование и училище, със своята интелигентност, висока нравственост и морал. Разбира се, той има и своите недостатъци: недоверчивост, склонност към интриги, хитруване и т.н. Но не толкова на народът, колкото неговите многобройни водачи-кариеристи и амбициите на последния му монарх с тяхната печална и зловредна политика станаха причина за тази катастрофа. Излъган от тях, народът вярваше, че се стреми само към един идеал – освобождението на неговите македонски братя.

Не бива един народ да бъде осъждан заради грешките на своите управници, особено в Ориента: кой народ няма недостатъци? Смелите и честни сърби (които се отличиха със смелостта си в антиалкохолната реформа – добри неутрални рицари) и черногорците не са така образовани както българите и често са доста горделиви. Гърците, които с право се гордеят със своята артистичност и със своите предци, са често самохвалковци и хитреци. Бедните арменци, отличаващи се със своята интелигентност, талант и трудолюбие, са хитреци също като евреите и гърците. Албанците също притежават чудесни патриархални качества. Жестоките, кръвожадни и фанатични турци са същевременно дълбоко честни хора. Ако бъдат образовани и ако жените им бъдат напълно освободени, като им бъде дадено и право на гласуване, техните нрави ще се променят.

Но нито един от тези народи все още не е разбрал кои са основните принципи на всеобщата свобода. Именно затова публикувам отново френския превод на моята статия от 1913 г., която с някои промени наложени от войната, става отново актуална и към която аз искам да добавя следното:

В Швейцария, както и навсякъде, хората все още страдат от една тирания: тази на едрия капитал и неговата преса. Именно затова ние все още не можем да работим за благото на всички, както повелява дългът ни. Но търпение: пропорционалната избирателна система, за която говорех, е в ход и ние скоро ще отхвърлим робството, което капитализмът налага на работниците – наемни или не.

Затова аз казвам на българския народ: „Отхвърлете всяко робство, включително и това на капитализма. Станете истински свободен народ. Протегнете братска ръка на всички балкански народи, както трябваше да постъпите в 1913 г., предотвратявайки световната война, и влезте (на основата на пълно и демократично равенство на човешките права) в Обществото на народите, което се подготвя.“ Така, отхвърляйки всякакво национално подтисничество, териториалните граници на всяка страна ще имат само историческа стойност.

Изори, 8 октомври 1918 г.

Д-р А. Форел

 

БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА КОНФЕДЕРАЦИЯ МЕЖДУ ТЯХ

На 25 юни 1910 г. публикувах в сп. „Умшау“, излизащо във Франкфурт на Майн, впечатленията си от пътуванията ми из Ориента през 1891 и 1910 г. Първото ми пътуване беше с научна цел, а второто – със социална (борба против алкохолизма). Наблюдавах големия прогрес, постигнат през този период от балканските народи и най-вече от българите, чиято страна прекосих най-напред. Именно затова войната, която наближава своя край, ме впечатли така дълбоко. Като швейцарец, аз съм напълно неутрален и съвсем свободен и безпристрастен по отношение на балканския въпрос. Моите чувства по отношение на него са чисто хуманни В горепосочената статия изразих песимизма си по повод на младотурските реформи. Благодарение на Корана, на необразоваността на жените – а оттам и на тази на мъжете – и на исляма, въпросните реформи остават почти изцяло само на хартия. За нещастие фактите напълно потвърдиха моята правота по този въпрос.

Подтикът да напиша тези редове ми даде една статия на г-н Перич, професор от Белградския университет, която излезе на 10 май 1913 г. в парижкато католическо издание „Льо Кореспондан“. Гледната точка на г-н Перич изисква отговор. Да оставим настрана пунктовете, по които сме съгласни като например въпроса за неизлечимата болест на Турция. Той твърди преди всичко следното:

„Западните демократи живеят винаги с идеите на школата на естественото право. Те разглеждат човека като материал, от който може да се извае фигура по желание. При техния политически режим, формата, в която ще излеят човешкото тесто, е достатъчно добра за всичко. Те тълкуват превратно фактите, защото ги пренебрегват, а ги пренебрегват, защото въпросните факти нарушават комбинациите им. За западните демократи съществува само един факт: мисълта.“ Перич добавя, че мисълта представлява въпросната форма, с помощта на която те (западните демократи) си въобразяват, че могат да възпитат свободни и равноправни хора, каквито в действителност не съществуват.

Протестирам срещу тази странна интерпретация на нашата демокрация, на която ние, швейцарците, можем само да се смеем. Ние знаем добре, че всички хора са различни и че и в Сърбия, и в България, и в Гърция, както и у нас, има както честни и интелигентни хора, така и глупаци и подлеци. Знаем също така, че понятието „свобода“ е относително, но същевременно е несправедливо един честен работник, който въпреки труда, който полага, да живее в нужда, а до него някой богат спекулант-безделник и интригант, да ламти и да има право на всичко. Поради тази причина ние настояваме за еднакви права на всички, което съвсем не означава равенство на индивидуалния манталитет на всеки.

Демокрацията в Турция банкрутира, защото:

1. Тя изобщо не бе приложена.

2. Необходими са най-малко 30 години, а не 4, за да бъде образован и реорганизиран един народ, съставен от неграмотни хора.

Г-н Перич дава за пример на конфедерация и федерация Австрия и Германия. Не посочва нито Швейцария, нито САЩ. Защо? Един юрист като него би трябвало да знае, че Австрия не е нито конфедерация, нито федерация, а просто една феодална държава, съставена от провинции, които се подчиняват напълно на централната власт. Междувпрочем, тази власт е изцяло под влияние на всемогъщото католическо духовенство. Както се вижда, това е една твърде странна федерация.

Германия наистина е федеративна държава, но всъщност се ръководи от Прусия, тъй като германския император е същевременно крал на Прусия. Изхождайки от това, г-н Перич твърди, че във федеративната държава трябва да има една централна държава, която да я ръководи. Къде вижда той такава държава в Швейцария и в САЩ? Тъй като Изтокът явно ни познава твърде слабо, нас – най-старата федеративна държава в Европа – ще си позволя да кажа две думи за Швейцария. Нашата конфедерация датира от 1310 г. и първоначално е имала само отбранителен характер. В тези времена демокрацията е била непозната в Европа, нашите стари кантони непрекъснато воювали помежду си. Благодарение на военните си успехи те успели да завладеят и някои съседни области, които считали (по примера на феодалните владетели) за васални земи. Така моята родна област Во е станала васална на Берн, Тюрговия и Арговия – на Цюрих, а Тесин – васал на други кантони и т.н. Едва след Великата френска революция и след въвеждането на демокрацията, така презирана от г-н Перич, швейцарците са създали една истинска мирна конфедерация от държави, докато в същото това време други европейски държави, включително и Франция, отново ставаха жертва на реакцията. Оттогава ние не само запазихме нашата демокрация, но благодарение на присъщия ни от старо време свободолюбив дух, макар и доста относителен в началото, успяхме да я развием още повече. Под закрилата на принципите за равни права на всички граждани, за свобода на религиозните вярвания на всеки, за равноправие на всички езици и за всеобщо избирателно право, би могло да се каже, че изведнъж довчерашните врагове станали приятели.

Особено искам да подчертая факта, че без да се смятат диалектите, в Швейцария се говорят четири езика: немски, френски, италиански и романски. И мога да уверя г-н Перич, че ние живеем в пълен мир. Гласуват различно не немскоговорящите или френскоговорящите швейцарци, а политическите партии: консерватори, радикали или социалисти. Трябва да добавя също, че ние имаме задължително безплатно образование за децата до 16-годишна възраст от всички кантони. Освен това, кантоните могат да имат собствено, свободно избрано правителство, но успоредно с това те са предоставили все повече и повече общополезни права на конфедерацията, без при това едно от тях да е играло централна и ръководна роля, за каквато говори г-н Перич. В общи линии същият е и случаят със САЩ, факт, който категорично опровергава всички разсъждения на г-н Перич.

Г-н Перич казва, че през настоящата война България доминирала съюза на балканските държави. Навсякъде той вижда потисници и потиснати. Той твърди, че съюзът между сърби, българи, гърци и черногорци би бил съюз между врагове. Защо? Ръководен от реакционни принципи, без съмнение той би бил такъв, но при една истинска разумна и демократична организация това не би било така. Съществуването на Швейцария и САЩ е факт, който доказва моите твърдения. Г-н Перич говори за сръбската душа, която е съвсем различна от българската душа. Нима в Швейцария френската душа се различава по-малко от немската? В настоящия момент, военните действия и враждебността между Великите сили, усложняват положението. Но, надявайки се, че това ще стане по мирен път, смятаме, че тя ще завърши едва когато новозавладените от четирите съюзени държави територии бъдат разпределени справедливо. Г-н Перич се страхува от българизация на Сърбия. Ако се вземат като ръководни реакционните идеи, които той развива, това би било напълно възможно, но ако се приемат демократични принципи, биха могли да се регламентират във всяка държава и за всяка държава пълна свобода и равни права на говорим език за всеки гражданин, при което подобен страх би бил неоснователен. Но най-вече ме учудва виждането на г-н Перич, че изход от тази ситуация може да бъде намерен в един близък съюз между Сърбия и Австрия. Но Австрия е почти изцяло католическа страна, докато България и Сърбия, напротив, почти изцяло принадлежат към източноправославното вероизповедание. Това е една връзка, която напълно липсва между Сърбия и Австрия. Също така никой не може да ме накара да повярвам, че България би искала да се хвърли в обятията на Русия, в която има 80 % неграмотни, докато в България вече почти няма такива. Струва ми се, че днешните съюзници не биха могли да допуснат по-голяма грешка от тази да поведат война помежду си и да се хвърлят в обятията на някоя велика сила, която ще ги погълне независимо от това дали тя се казва Австрия. Италия или Русия.

Изхождайки не от някакви спекулативни умозаключения, а от реални факти, позволявам си да вярвам, че в края на краищата балканските държави ще се споразумеят и ще продължат да се развиват под мирното слънце на свободата, обединени от стремежа към просвета, образование и наука, така както сме постъпили ние в Швейцария. И никой да не ми говори за национални и езикови различия. Фактите доказват, че те не са от толкова голямо значение. Швейцарците от всички кантони, които живеят мирно заедно, и особено САЩ, където всички европейски народности са се смесили и не само живеят заедно, но се и женят помежду си, не са ли доказателство, че така наречените етнически различия са смехотворно преувеличени? Наскоро един българин, г-н Шишманов, изрази становище, че военните успехи на българската армия се дължат на постигнатия през последните 30 години прогрес чрез просветата на обществото. Наистина, по този въпрос той е почти напълно прав. Хората от всички националности стават по-независими и способни да се защитават не само с помощта на интелектуалното развитие, но също така и чрез възпитание на обществото и на характера на всяка личност. Тогава престават да бъдат „невежо тесто“, на което може да се придаде желаната форма. Това е основанието, за да си позволя да скицирам, завършвайки изложението си, начина, по който, според мен, четирите балкански държави биха могли да сформират за свое добро една конфедерация, която да ги предпазва от користните империалистически попълзновения на съседните им Велики сили.

В цитираната по-горе статия, публикувана в списание „Ди Умшау“, изложих начина, по който, според мен, би могъл лесно и мирно да бъде разрешен Източния въпрос. Да вземем за сравнение Швейцария. Първата трудност възниква от това, че става въпрос за монархии, а не за републики. Всъщност истинските конституционни монархии се отличават от републиките само по това, че този, който управлява царят, представлява постоянен и наследствен глава на държавата, който й придава в някои отношения повече стабилност. Пример в това отношение е Англия. Следователно, тази трудност е повече въображаема, отколкото реална и не е необходимо друго освен да се вмъкне в конституцията на федерацията принципът за абсолютното равенство на правата на всяка влизаща в състава й държава, и равните права на всички граждани. Делата на конфедерацията биха могли да се ръководят от една обща камара на представителите, която да бъде председателствана последователно от представители на различните държави, нещо, което би поддържало едно справедливо равновесие. Големите държави не бива никога да бъдат горделиви, защото те нямат причина да се страхуват от по-малките от тях страни. Крайъгълният камък на конфедерацията би бил преди всичко:

1. Чисто отбранителен съюз срещу принципа „Разделяй и владей на съседните мощни държави. Армиите на всички държави остават независими. При необходимост от общо командване, то да бъде осигурено бързо чрез предварителни договорености.

2. Свобода и равенство на правата на всички граждани на държавите влизащи в конфедерацията, на основата на всеобщото избирателно право. Препоръчително е незабавното въвеждане на пропорционалната избирателна система.

3. Задължително и безплатно образование за всички деца от двата пола най-малко до 14-годишна възраст за всички държави от конфедерацията. Това образование трябва да се съчетава със свобода на религията, т.е. религиите, които не са застъпени в образователната система, да бъдат предоставени на грижите на всяко вероизповедание.

4. Свобода на съвестта за всички. Засега, в 1913 г., изглежда трудно и дори невъзможно, да се отдели от държавата доминиращата църква по примера на САЩ и на няколко швейцарски кантони. И все пак това би било най-доброто разрешение. За свободата на вярванията би трябвало поне да се изисква всеки да определи принадлежността си към определена религия или липсата на такава. На никого не бива да се налага някакъв религиозен култ.

5. От горепосоченото следва, че навсякъде трябва да бъде приет гражданския брак поне като равнопоставен на религиозния.

6. Еднакви права за всички говорими езици. В това отношение в Ориента трябва да се направи много. Не само българите, сърбите, гърците и черногорците трябва да могат да се ползват от пълната свобода за развитие на техните езици. Трябва също така да бъде разрешено на всеки говорещ определен език да се ползва от тази свобода във държавите на федерацията, говорещи друг език. Това право трябва да се простира и върху езиците (арменски, шпаньолски, турски), които не са признати като официални в нито една държава от федерацията. Основното е да се даде възможност на всички представители на даден език да основат със свои средства училище, в което да се преподава па техния език, стига те да са достатъчно на брой, за да могат да го направят. Ние в Швейцария имаме доста голям опит с тази система. Не бива да бъдат забранявани езици, както това беше направено в много страни. Такава злоупотреба със силата е равносилна на преследване на личността и предизвиква омраза и отчаяние. Разбира се, не може да се изисква например в железопътните вагони да има надписи на всички езици, които съществуват в една страна, но това спокойно може да се направи на основните езици, както е в Швейцария за немския, френския и италианския. Една такава стъпка, осъществена с мярка и разумно, улеснява много дружеските връзки между държавите, влизащи в конфедерацията. В Ориента, където Вавилонската кула е много по-голяма отвсякъде другаде, въвеждането на един международен език, какъвто е например есперантото, ще бъде от голяма полза и би могъл да бъде въведен в училищата като език за взаимно разбиране. От само себе си се разбира, че тук съм изброил само тези основни положения, които считам за най-необходими и най-спешни. Що се отнася до обединяването на паричните единици, пощите и митниците, както и още ред други въпроси, касаещи всеобщото благо на народите от конфедерацията, те могат да бъдат въвеждани постепенно по-късно.

От друга страна, изброеният дотук минимум от мерки би могъл да бъде ограничен още повече, при положение, че не се постигне съгласие по някои от тях. Точките от 1 до 4 изглеждат най-важни, също както и т. 6. Очевидно е, че в настоящия момент, когато разпределението на завоюваните територии предизвиква спорове, граничещи с война, идеята за балканска конфедерация изглежда повече далечна, отколкото близка. Но след приключване на разпределението на териториите, страстите, заплашващи да станат смъртоносни, постепенно ще се уталожат. Днешните врагове могат, на базата на принципите на истинската човешка свобода, да се превърнат утре в най-добрите приятели. Историята ни учи на това, а Швейцария ни го доказва. Действително, би било прекалено да искаме разпределението на териториите да се извърши справедливо и всяка нация да ограничи в разумни граници своя апетит и своята гордост. Сърбия, която поради образуването на албанска държава получи най-малко, би трябвало да получи някаква компенсация, например достъп до морето, и т.н., и т.н.

В този ред на мисли бих отишъл дори по-далеч: най- благородната задача на балканските народи би била една обща мисия, имаща за цел да протегнат ръка на азиатска Турция и на различните други народи, които живеят в нея (турци, арменци, гърци, евреи и др.) и да ги подпомогнат като ги научат да се уважават взаимно. За тази цел е необходимо най-напред да им се даде пример чрез мира между съюзниците, който да им разкрие смешната, брутална и гибелна роля на религиозната омраза, езиковото и националното противопоставяне. И наистина, ако посоченото противопоставяне по отношение на езиците и на вероизповеданията би могло да бъде премахнато, не бихме могли да различим народностите в тези страни, дотолкова е смесена кръвта им.

Продължавам да се надявам, че моето желание няма да се окаже утопия и че с течение на времето – колкото по-скоро, толкова по-добре – то ще се осъществи. Във всеки случай, сметнах за свой дълг да изразя в настоящия момент поне своето желание.

Иворн, 6 юни 1913 г.

Д-р А. Форел

 

Публ. в Проф. Август Форел, За българския народ. София, 1995, 11 с.

 

* * *

 

МНЕНИЕТО НА ПРОФЕСОР Д-Р АВГУСТ ФОРЕЛ

Иворн, Швeйцария, 16 април 1920.

Господине.

Вие искате моето мнение относно „близката международна постановка на Македонския въпрос“ и относно изгледите за „едно разрешение на този въпрос в духа на изявените желания за самостойна Македония, под покровителството на Великите сили или на една между тях“.

В моята статия, озаглавена „За българския народ“ (Berne, Paul Haupt, 1918), статия, която вие сигурно познавате, аз бях писал всичко, което мислех по това.

Докогато капиталистическият режим ще продължава, дотогава естествената алчност на човека, алчност както лична, така и колективна, ще поддържа националните омрази и ще осуетява едно истинско общество на народите, на социална основа, което ще освободи всички, включително и малцинствата във вътрешността на всяка територия. Това е, което Изток не бе разбрал преди войната. Това, което ви трябва в Македония, то е преди всичко да изисквате върху вашата собствена територия свободата на вероизповедание, на гласоподаване, на език и граждански права изобщо за всеки индивид и за всяко малцинство. Дайте така добър пример на Балканите. Тогава ще бъде напълно еднакво дали правителствата ще се наричат българско, сръбско, гръцко, или други.

Необходимо е да се реформират самите управления и тяхната природа. Първото между тях, което ще даде добрия пример, ще повлече и другите. Добрите примери са заразителни, както и лошите. Ето истинската „международна постановка“. Личните и национални свободи трябва всички да се подчиняват пред всемирното социално добруване на народите, федерирани помежду си под една свръхнационална власт и на база напълно демократическа и социалистическа с равни права за всички. Изучавайте по-отблизо Съветска Русия; тя е извършила без съмнение грешки; но много по-полезно е да я изучаваш основно, отколкото да я укоряваш, без да я познаваш. Аз ви препоръчвам особено хубавата статия на А. Луначарски в мартенската книжка (1920 год.) на сп. „Форум“ на Вилхелм Херцог (Gustav Kiepenheuer, Verlag, Potsdam-Berlin). Прекратете прочее вашите взаимни притеснения на малцинствата в Балканите; подражавайте по-скоро на председателя Масарик на Чехословашката република в Прага, които дава навсякъде великолепен пример на толерантност и на обществен напредък, разумен, но сигурен пример, на който всички трябва да подражават. Не трябва да се прибягва до силата, нито до егоистичните интереси на силите от Съглашението; трябва да се разчита само на себе си и на добрия пример, даван на другите.

Приемете, господине, и пр.

Д-р А. Форел.