АКАДЕМИК ДИМИТЪР МИШЕВ ЗА НАЧАЛОТО НА БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ

Точно преди четиридесет години имах възможност да се запозная с архивното наследство на големия български книжовник Димитър Мишев. Интересът ми нарасна и успоредно с работата ми по неговия архив изчетох и голяма част от неговото творчество. От всичко, което прочетох най-голямо впечатление ми направи книгата му „България в миналото“, която пише по време на Първата световна война и издава на няколко европейски езика. Сборниците с архивни документи, които издава през дългогодишното си творчество и днес са основно историческо градиво, а по времето на Парижката мирна конференция след Първата световна война ще послужат на Българската делегация при подготовката на документите, в които тя ще обоснове правата на България върху Тракия, Македония и Добруджа. За съжаление победителите нямат ум, морал, човещина, очи и уши да прозрат историческата правда, която големият българин прокламира по време на пребиваването си в Швейцария, като създател и ръководител на „Българския съюз в Швейцария“.

Разгърнах и вестниците и списанията, които Д. Мишев създаде, издаваше и редактираше. Може би в нашата публицистика те и до днес са на водещо място. От тях си заслужава поне да спомена списанията „Свободно мнение“, „Църковен архив“ и „Отец Паисий“. В последните години от живота си Д. Мишев се проявява и като историк на българската журналистика и публицистика, отпечатвайки в сборника „България 1000 години“ монографията си „Възраждане чрез печата“.

Д. Мишев е и едни от най-добрите български църковни историци. Не бих искал да пропусна и един важен момент от неговата ранна биография, свързал го завинаги с българската православна църква – той е стипендиант на Българската екзархия в Габровската Априловска гимназия.

Д. Мишев е редактор на юбилейния сборник за Българския екзарх Йосиф I, с когото има възможност да работи в Цариград, като същевременно е и дългогодишен редактор на вестник „Църковен вестник“, списанията „Духовна пробуда“ и „Църковен архив“. Въз основа на екзархийската архива през 1905 г. под псевдонима си Д. Бранков издава в Париж на френски език статистиката за християнското население в Македония. Тази книга е изключително ценна за всички изследователи, но тя не претърпява второ издание, въпреки че той продължава да работи по темата, което е видно от събраните допълнително материали за едно нейно второ издание, съхранявани в неговия архив.

С особено голяма стойност са излезлите три тома от списание „Църковен архив“. Първият том (1925 г.), който се състои от книга първа и втора започва с неговата встъпителна студия „Начало на българската пробуда“. Тя в много отношения е допълнение към неговия труд „България в миналото“ и при едно ново издание те трябва да се отпечатат заедно. Тук Д. Мишев се проявява като пионер в лансираните от него тези върху културната история на нашето възраждане. Не бива да пропускаме, че тези му книга и статия за дълги години ще бъдат обект на отхвърляне и заклеймяване от марксическата историография след 9 септември 1944 г. Освен тънък познавач на културната, църковната и политическа история на т.нар. тъмни или мрачни векове Д. Мишев се изявява и като изключителен родолюбец, закърмен с историческите предания и легенди на родния си Видински край и на Северозападна България.

За илюстрация искам да цитирам от тази му статия думите му за вековете, когато народът ни е успял да се съхрани намирайки се под двойното турско и фанариотско иго:

„Кой тогава е запазил българския народ? Българската църква ли? Но такава не съществувала. Българските писатели ли? Такива нямало. Българската интелигенция ли? Интелигентни българи нямало, а колкото имало, те се гърчеели. Българските първенци ли? У тях нямало народностно съзнание. Българските предания за миналото ли? Те били смътни. Кой тогава запазил народа – кой извършил чудото?

Запазили го две добродетели, които, както творческите му способности и енергии, всякога били с него и никога го не напускали. Тия добродетели са труд и личен почин. Техни носители и въплотители били орачът и занаятчията. Ралото, занаятът, личният почин, творческите способности и енергиите извършили чудото, което се подчерта още в началото. Те запазили българското племе от гибел. Без тях не би имало живот за него, ни пробуда, ни материално и стопанско подигане, ни обществено и народностно възраждане, ни българска книжнина, ни българско училище, ни българска църква, ни българска държава, ни български народ. Възраждането се подготвило с ралото и занаята, щом реформите на султан Махмуд II дали простор на труда, на личния почин и на способностите. С рало, труд, постоянство и вяра селяните незабелязано се свлекли полека от планините, дето през размирията и хаоса намерили спасение, слезли в полетата, като с браздите на ралото си стигнали наново до бреговете на Дунава, на Черно и Бяло морета. Не останали бездейни и занаятчиите. Те отворили за труда си място и пазари във всички центрове на империята и най-първо в самата столица – Цариград.“

Сега нашите съвременни читатели ще имат възможност да прочетат тази знакова студия на видния български учен, книжовник, църковен и политически деец Димитър Мишев, която ви предлагам в нейния пълен вариант, публикуван в „Църковен архив“.

Цочо В. Билярски

 

Княз Стефан Богориди

 

Иларион Макариополски


Български екзарх Антим

Български екзарх Йосиф

 

* * *

 

ДИМИТЪР МИШЕВ.
НАЧАЛО НА БЪЛГАРСКАТА ПРОБУДА.

От югоизточните славяни българите най-рано образували държава, приели християнската вяра, основали своя независима църква и турили начало на славянска писменост. В IX век те първи открили в общата история на цивилизацията страници за славянска книжнина и култура. Два века по-късно югоизточните славяни заели от тях писмеността, също и първите свои духовни учители славяни.(1)

Подир седем века самостоен политически, църковен и културен живот, достигал не веднъж до голям разцвет, българите изгубили своята държава и независимостта на своята църква. Турците завладели държавата им, а Цариградската патриаршия, по-късно, унищожила църковната им независимост. С изгубването на тия два върховни института престанал развоят и на българската книжнина; в лицето на държавата и особено в това на църквата тя се лишила от най-големите си крепители.

Изгубили едно след друго държава, църква и книжнина, израз на цивилизация и творчество, българите почнали да креят и гаснат културно, народностно и обществено. Вече в края на XVIII и в началото на XIX век тe не съществували като народ. Пулсът на обществения им живот почти спрял. У тях нямало народностно съзнание и чувство. Макар и да съставлявали компактна маса в земята си и макар турците, техни завоеватели да били незначителен брой на Балканския полуостров(2), българите не могли да запазят културните си постижения. Градът Търново нямал съдбата на Цариград: като столица, той не останал културен център за българите, както продължила, с дадените права на гръцкия патриарх, да бъде византийската столица за гърците. Останали без културен център и без духовен вожд, те не проявявали вече никакъв признак на народностен и обществен живот.

Изпаднали до положението на несъзнателна и безправна работна маса, те, подир унищожението на Българската Охридска архиепископия [1767 г.], останали да изниват под две ига – политическо и духовно, и да изнемогват и гинат под двама потисници – турци и гърци. Потлачена и загубена маса, българите, които в началото на XIX век не живели народностно и обществено и за които никой нищо не знаел и почти не говорил(3), днес са народ със своя държава, църква, книжнина, култура и със свое творчество. Това чудо, което станало с тях и което общочовешката летопис е отбелязала, е дело на техните способности, енергия и творчество. Таени бездейно векове, тия способности излезли по-издръжливи, по-яки и по-жизнени от държава, църква, книжнина. Истина, времето и робството ги зашеметили силно, ала не могли да ги атрофират, нито да ги затрият в душата на българското семейство. Три били броните, с които последното ги съхранило: вяра, труд, стопанство. За българското семейство вярата в Бога била крепост, трудът – най-голяма добродетел, а стопанството – стимул и застраховка. Макар и да не живели обществено през тежките и мрачни дни на политическото и духовно робство, семействата останали несъзнателно обединени: свързвала ги една вяра и един език, едни предания и едни нрави, един темперамент и една съдба. Членовете им живели само като християни и работници. Всяко семейство било огнище на вяра и на труд.

През периода на турските завоевания в Балканския полуостров била парализирана почти всяка културна дейност, дори всеки нормален живот. След този период, който продължил до първата половина на XVII век и се свършил с поражението на турците при Виена от полския крал Йоана Собески, у Турската империя настъпил друг още по-тежък и гибелен период – този на пълно разложение и анархия. Усилени особено в началото на осемнадесетия век, разложението и анархията се продължили до първата четвърт на XIX век. През този период Турция била арена на междуособици, насилия и кърви. В европейските й области царил пълен хаос. Високата порта, която представлявала Турската империя, трябвало да се разправя с външни и вътрешни врагове еднакво опасни. Външните врагове били главно Русия и Австрия, с които постоянно била във война, а вътрешните – метежни паши, които били против нея, воювали срещу нейните войски и се обявили независими. През този именно период българите и изобщо християните били предоставени на произвола, насилията и ятаганите на еничери, кърджалии и даалии, предвождани от местни султани и метежни паши. Авторитетът на султана отслабнал. Промеждно настъпили години, когато властта на Високата порта не отивала по-далеч от Цариград и неговия хинтерланд.

Везирите и пашите, назначавани в европейските области за управници и останали верни на султана, били принудени да водят постоянно война с орди и метежници, които нашествували и опустошавали областите им. Укрепени и затворени в градовете, центрове на областите, те воювали срещу кърджалии, даалии, често и срещу еничери. Тяхната най-голяма грижа била да запазят резиденциите си и номиналната власт на султана. Обзети всецяло от тази грижа, те не предприемали нищо за закрила на християните от хищничествата и разоренията на метежниците. Две трети от териториите на Европейска Турция били под властта на паши(4), които се обявили независими. Високата порта била безсилна срещу тях. Никой в империята не бил сигурен за имота си и живота си. Сами султаните не били гарантирани. В Цариград, столицата на империята, господари били еничерите: султаните се качвали и сваляли от тях. Султан Селим III, който се опитал да замени постепенно еничерите с редовна войска, както и да въведе ред и сигурност в държавата, заплатил своя почин с живота си. Еничерите се побунили срещу него и го убили(5): счели реформите му за дръзко посегателство срещу ислямството.

Оцелелите султански(6) фермани, отправяни през осемнадесети век до везирите и пашите, които останали верни на Високата порта и управлявали областите, имат една тема – кърджалиите и техните хищничества, и едно съдържание – военните мерки срещу тях и срещу метежните паши. В такъв дух са и изложенията, които посланиците на европейските сили при Високата порта изпращали до правителствата си. В тия изложения(7), запазени в архивите в Париж, Виена, Петроград и пр. столици, се очертава хаосът в Турската империя, а предимно в европейските области, в тъй наречената Румелия. В последната българските области били арена на войни, опустошения и разорения(8). Селата и градовете, в голямата си част, били постоянно ограбвани, опустошавани, разорявани, често и опожарявани от ордите на кърджалии, даалии или еничери. Много от спасилите се жители на градовете и селата напускали огнищата си и дирили убежище, едни в укрепените градове, други в градовете със смесено население – мусулмани и християни, трети в горите и планините, а четвърти емигрирали в Влашко, Молдова и дори в Русия. При такива размирия и при такъв хаос, когато всеки е треперал за живота си, естествено престанало всяко занятие и търговия. Нивите и полетата стояли пусти, необработени, буренясали. Никакво земледелие, никакъв поминък. Селата оредели. Адам Венер, който пътувал в Турция през XVII век, пише, че от Белград до Цариград не могло да се види ни село, ни къща. При такива повсеместни беди немислим бил никакъв духовен, културен и обществен живот в империята. Размириците и хаосът в нея се продължили, с незначителни къси интервали, до 1830 г. Решителни и ефикасни мерки за тяхното премахване взел най-сетне султан Махмуд II, наследник на Селим III. Той предприел важни реформи. В 1826 г. изтребил еничерите и въвел редовна войска в империята. Едновременно с премахването на еничерския вековен институт турил начало за премахване и на спахийството(9), на господарлъка в Турция. Такова имало в редица български крайнини. Еничерството и спахийството били два най-гибелни института за империята и предимно за християните. Еничерите имали военната сила, а спахиите – господарска юрисдикция върху земята, която им била дадена за военни заслуги. Тe били пълни господари в дарените земи и разполагали с труда на земледелците, които живели в тях и ги обработвали. Срещу дарената земя всеки спахия бил задължен да държи, според броя на селата и приходите си, военна конница и, кога стане нужда, да отива с нея на война заедно с еничеритe. Някои спахии били господари на села в цели крайнини(10). Най-много и най-големи спахилъци имало в европейските турски области, предимно в Босна и в някои санджаци у България. В Турция земите по стопанене и използоване били девет вида. Най-главни от тях били три: десетъчни, данъчни и ленни земи, спахилъци. Десетъчни земи имало само в Мала Азия – техни собственици били всякога мусулмани. На третия вид земи юридически стопани били ленни господари, наричани спахии, а самите земи се наричали господарлъци. Ленните земи или господарлъцитe се обработвали от раи(11), но с ограничено наследство и право за прехвърляне. Тяхното даждие определял произволно господарят – спахията. То не било десета част от прихода, както на десятъчните земи, но осма, седма, шеста и дори пета част от труда на селянина, т.е. от родивото на земята. Наедно с това селяните трябвало да плащат и други тежки данъци на държавата. Понеже данъкът на земята се определял произволно, селяните били обърнати в безправни ратаи. Спахийските и държавни даждия били толкова големи, че обработващите ги не могли да се изплатят. За да се спасят, цели села бягали и се изселвали в други области или вън от империята.

Реформите на Махмуд II били навременни. Военните реформи, които заменили с редовна войска еничерите и спахийските войски, внесли ред и мир в империята; поземлените реформи, макар и зачатъчни и неприложени навред, раздрусали спахийството. Скоро едните и другите се отразили благотворно върху поминъка и стопанството. Махмуд II, подир войната с Русия и договора си с нея в 1829 год. у Одрин, облекчил с ферман положението на християните, предимно това на българите. С това искал не само да изпълни задълженията си по договора, но и да угоди на западните сили, които осъждали турското управление. Той обходил България и Тракия и навред препоръчвал на управниците да бъдат еднакво справедливи към мюсюлмани, християни и евреи; в поданиците си съветвал да бъдат мюсюлмани, християни и евреи само в джамиите, църквите и синагогите си, а вън от тях да се имат равноправни граждани. И от 1826 г. трудът, способностите и енергиите добили донякъде закрила, свобода и простор. Тази именно дата съставлява ера в стопанския и културен живот на Турската империя. Макар и незначителни, реформите на Махмуд II са най-бележитата социална и държавна проява в нея. Те внесли нов дух в държавата. Това е най-силният удар, който един халиф нанесъл върху стара Турция. Този удар(12) бил фатален: империята не могла да понесе за дълго и най-малките реформи. У държавите реформитe всякога cpeщат отпор или отгоре – в правителствата, или отдолу – в народа. На запад правителствата са били против тях, а в Турция турското духовенство и население ги срещало всякога с протести и оръжие. Ала Махмуд II имал за сътрудник своя велик везир Решид паша, който бил убеден и решителен реформатор. Султанът и везирът ги наложили. И подир реформитe, Цариград става за империята културен център, какъвто бил при Византия и какъвто не бил при турцитe до султан Махмуд II. До 1830 год. в турската столица почти не е имало културен живот. Тя е стояла културно несравнено по-долу от Смирна: когато в последния град в 1825 г. и по-рано е имало няколко печатници и вестници, дори на френски и италиански, в Цариград пръв вестник се явил в 1832 г. и то по личен почин на султана. Не на реформитe ли на Махмуд II българският народ дължи в голяма степен своята бърза пробуда и своето възраждане?

* * *

Господарлъцитe не се премахнали изведнъж и навред, като еничерството. Te не се премахнали напълно и с реформитe на султан Абдул Меджид, наследникът на Махмуд II. И подир гюлханския хатишериф в 1839 г., танзиматът в 1844, и хатихумаюнът в 1856 г., които оформили и разширили реформите, господарлъцитe в много части на империята продължавали да съществуват. В Босна и в някои санджаци у България спахиитe се възпротивили с оръжие(13) срещу реформите. Мъчно се коренило спахийството. Считало се за право. Дори в Сърбия, вече свободно княжество, унаследеното спахийство(14), неограничавано от правителство и народ, съществувало до 1844 год. и по-късно. Но в Турция, там, дето били приложени поземлените реформи – а това било в значителен брой околии в България, – селяните ратаи почнали да се оземляват и да стават стопани на земи. Едновременно с това военните реформи създали простор за енергията и труда на търговци и занаятчии: едните станали доставачи (таинджии) по прехраната на войската, а другите работили дрехи и обувки за нея. Оживила се търговията, издигнали се еснафите, открили се български кантори и търговски къщи. Земледелци, занаятчии и търговци почнали да се отърсват, издигат и закрепят поминъчно и стопанствено. Това материално подобрение се отразило върху народностния дух. То не само го пробудило, но извикало скритите способности и енергии у отделни лица из градове и села. Почувствувал се у семействата духовен и морален подем, който незабелязано излязъл из техните тесни предели и се обърнал в обществен и народностен. Пробудени от вековна летаргия, българите в много градове и села се видели пред духовни и просветни нужди, обществени и народностни. Почувствували се лишени от най-елементарни човешки и граждански права. Намерили се пред най-грозна картина. Народът в мрак. Никакво обществено и народностно съзнание у него. Духовните му представители чужденци – гърци владици. Те го представлявали пред турските власти и разполагали със съвестта му и с обществените му институти. Църквите и училищата били в техни ръце.

Ала намерили се съзнателни и решителни духовници и миряни българи, които не могли да се помирят с общата резигнация, нито с униженията и оскърбленията на народа си, нито пък с неправдите и бедите. Макар и малко на брой, често единици в градове и села, те се заловили да създадат обществени и правни условия, каквито времето налагало. Те първи издигнали глас за елементарни човешки и народностни права за народа си пред неговите духовни и политически поробители. Това сторили още преди реформитe в 1839 г. Понеже техният глас не бил чут от турците в лицето на местните граждански власти, нито от гърците в това на местните духовни власти, тe подирили помощ и подкрепа за справедливите си искания у себе си, в своето съзнание, решителност и себеотрицание.

В това зараждаще се човешко и гражданско съзнание трябва да се дири началото и стимула на обществената и народностна пробуда, творческата оная искра, която възпламенила обществената и народностна съвест у българския народ. Тази пробуда не станала изведнъж. Тя се развивала, ширила и расла постепенно, като раздвижвала и възпламенявала отделни лица и отделни среди из българските градове и села. По-късно тя обхванала цели градове, околии и епархии. Това раздвижване, което незабелязано сближило, свързало и обединило българите, е органично свързано с тяхното поминъчно и стопанско семейно подигане. Икономическото подигане било насъщна атмосфера за пробуда. То било главен морален мотор у българския народ, било най-авторитетният апостол будител. Пряка логична последица на това било обществената пробуда на българите и тяхната борба за народностна обособа и за народностни права; тя била начало на техното възраждане.

* * *

Както у всички народи, така и у българския, възраждането не е станало по начертана програма. Не е дело и на отделни лица. То е импровизация, творчество на българския гений. А дето има творчество, там естествено няма и не може да има правила, закони и програми, както няма и не може да има предварително избрани и набелязани творци и дейци. Животът и времето идат с въпросите си и с щаб дейци, въплощаващи народностния гений, който ги разрешава.

Няма по-ценностни и по-светли страници в българската културна история от тия на възраждането. Никога българският творчески дух не се е проявявал така силно и така благодейно, както в епохата на възраждането. Синтез на добродетели, характери и себеотрицание, проявени от редица дейци, които са свързани най-тясно с културния живот на народа, тази епоха увлича, пленява и издига душата. През нея възкръсва и се преражда българският народ. Новият дух, който тя донася и насажда, не откъсва народа от миналото, което не знае, но му го открива и го свързва с него. Творчеството на апостолите от възраждането възвеличило това минало в омайни образи. Чрез него се издигнал и самият народ.

Ала нашето възраждане се различава от онова на Италия и на западните народи. То няма съдържанието, ни качеството на тяхното. Преди възраждането си Италия имала богата книжнина. Творенията на Данте били с всемирна известност. За Италия, люлката на възраждането, и за западните народи възраждането било ново движение в книжнина, изкуства и наука. То освободило литератори, художници и мислители от Средневековите идеи и форми; създало нови научни методи; заменило авторитета с наука и истина; развило и присадило хуманизма, като демократизирало идеите и цивилизацията. Този преврат в схващанията насочил умовете към античната книжнина и класичните образци на изкуствата. За културните народи възраждането е обнова на духа и реформа в книжнина, изкуства и творчество. Схващано така, възраждане значи освобождение на книжнината, изкуствата, науката, мисълта и личността от средновековия схоластичен, аскетичен и мистичен дух. Такова изобщо е съдържанието, което се влага в понятието възраждане. Но в началото на XIX век ние нямахме книжнина, ни изкуства, ни наука. Не съществувахме дори, както се забележи, и като народ. Нямаше, следователно, какво да обновяваме и възраждаме. Да, ала у нас имаше v друго – бездейни народностни творчески способности; имаше скрит творчески дух. Тия способности и тоя дух трябваше да се пробудят и възродят. Идеите на западното възраждане, проникнали по непознати пътища у нас, имаха за обект българската душа. Съдържание на нашето възраждане било нейната пробуда и обнова.

В това именно са заслугите на иеромонах Паисий Хилендарски: той пръв почнал да буди и обновява(15) тази душа. Макар отшелник монах в Атон, той върши това не с дамаскините на своите предшественици, не и със средневекови книги и сказания, но със зов за пробуда, опомняне и съзнание, със зов за народностна обособа, за независима църква, за народностни права и за народностна просвета. Новобългарската писменост се почва преди Паисий с дамаскините(16), а възраждането с неговата „История Славеноболтарская“. Тя е мощен зов за пробуда и обнова. Този зов се поема от иеросхимонах Спиридон, епископ Софроний, Петър Берон, Неофит Бозвелий, Иларион Стоянов Макариополски, Раковски, Априлов, Г. Кръстевич, Александър Екзарх, д-р Богоров, Л. Каравелов, братя Миладинови, П. Р. Славейков и от редица още ратници, ученици и последователи на първоапостола великан. В това именно е величието на Паисия. В неговата история, както се каза другаде(17), няма, наистина, наука, няма дори и хубавия език на някои от дамаскините, ала у нея има онова, което до появата на „Мати Болгария“(18) на Неофита Бозвели, не се среща ни в една печатна книга на езика ни. У Паисия има лъх на свобода, правда, светлина и живот, има и струя, макар и слаба, на новото, което носил векът – дух за човешки и народностни права, идея за народност и за демократизъм. Срещу резигнацията, към която били поведени българите от свои братя, едни аскетизирани с дамаскини, други елинизирани по език и дух, излязъл Паисий и ги отдръпнал от пътя, който водил към племенна и културна гибел.

Мислите на Паисия правят преврат в рабскитe души и турят начало на епоха в културния живот на българския народ. Истина, тия мисли, хвърлени в 1762 г., не си пробили изведнъж път. Те стигат до българската маса късно(19) – едва след един век. Ала това не попречило да дадат, макар и по-късно, съдържание на нашето възраждане ида го отъждестват с това на западните народи. Ето защо българското възраждане, духовно и книжевно, е свързано с историята на Паисия. В нея първо се хвърля писмено мисъл за народностна обособа и за църковна независимост чрез обнова на духа и на мисълта.

* * *

Ако историята е синтез на идеи и творчество у един народ, идеята за народностна обособа чрез просвета, църковна и политическа независимост са най-ценностно творчество в новата българска история. Тези две идеи са движили българската мисъл и са дали отпечатък на българската душа, отразена в дела, борби, книжнина и колективно творчество. Те са червената нишка на събитията през периода на възраждането. Тия събития сведочат за високо съзнание у дейците, които са ги ръководили и са творили българската история. Дълбока логика се съдържа в това, че българското духовно освобождение и обединение се постига преди политическото, макар борбите за последното да предшествували тия за първото. Революционно повече, отколкото еволюционно, нашето възраждане почва с революционни борби за политическо освобождение, за хвърляне на турското иго. На тази идея работили просветени умове преди Паисия и след него не само с перо, но и с оръжие и с развято знаме за политическа свобода. Без да се отива много назад в миналото и да се изтъква, как балканските християни, без разлика на народност, опитвали, и то неведнъж, да хвърлят турското иго и да се освободят; без да се говори за опитите в XVI и XVlI векове и особено за въстанието на българите в 1688 г., за Чипровското въстание, подготвено дипломатически и военно пред европейските дворове от Петър Парчевич, учен българин, архиерей, д-р на богословие и пръв именит български дипломат, – може да се посочи на последния опит, който направили балканските християни в началото на XIX век, за да хвърлят турското иго. В това въстание са участвували гърци, сърби, българи и румъни. То било дело на ревностни апостоли. Най-пламенен и самоотвержен негов апостол бил великият гръцки поет Ригас от Ферео, политически секретар някога на Ипсиланти. Той кръстосал целия Балкански полуостров и проповядвал общо въстание за освобождение от тиранията на цариградските султани. Бил е и в България. Знае се, че е ходил не веднъж във Видин, дето е бил под закрилата на Пазвантоглу, бил е и в Белград в дните на Мустафа паша, наричан от сърбите „баща на раята“, за което е възпят в народните сръбски песни. Ригас е отправил и ред възвания към балканци да си дадат ръка в име на свещената свобода. Канил ги да се обединят и побратимят, та братството им да замени отечество, семейство, приятели, деца ... Проповядвал, че един час свобода струва повече от 40 години неволя и робство. Молил християните да дигнат ръце към небето и да се закълнат пред Бога на кръста, че ще се борят срещу тиранията за свобода. Такива били позивите му(20) към гърците, българите, сърбите и албанците в Турция, към сърбите в Черна гора и към румъните; обърнал се с покани и към Али паша в Египет, към Пазвантоглу във Видин, към рицарите в Малта, към Маниотите в Пелопонес, за да се намесят в борбата срещу тиранията и да спомогнат за тържеството на свободата. Пазвантоглу бил един от пашите, който пръв се отзовал на поканата. С готовност той пръснал във всички кътища на Балканите възвания, в които призовавал мохамедани и християни на борба срещу тиранията и неправдите, които теглила раята.

Ригас ходил и във Венеция при Наполеон I, за да го моли да се намеси в освободителното дело на балканските християни. Това било преди опита на френския император да създаде от Далмация, Щирия, Словения и Хърватия илирийска държава, в която да влязат всички югославяни. За общата борба за свобода Ригас, по подражание на френската Марсилеза, съставил „Ода на кръста и на отчаянието“(21), която се пяла из целия Балкански полуостров.

На връщане от Венеция Ригас бил арестуван от австрийците, предаден на турците и отведен окован в Белград, дето бил обезглавен от еничерите. Пазвантоглу, Али паша и старият Ипсиланти се опитали да го спасят, но не успели. Екзекутиран бил в Белград и Мустафа паша от еничерите, когато превзели града.

Така се подготвили духовете на Балканския полуостров за общо въстание. Идеята за освобождение, ако се съди от броя на българите участници в сръбското и гръцко въстания, намерила добра почва. В България и вън от нея много събудени българи я прегърнали. Те били в тясно общение със сърби, гърци и румъни. Между тях имало интелигентни търговци и първенци. Това може да се заключава донякъде и от факта, че в крайдунавските български градове(22) се получавал и чел още в края на осемнадесети век (1792) вестник „Славенно-сербския ведомости“, който излизал в Австрия. Насърчени от прокламациите на Пазвантоглу, сърбитe почнали в 1804 год. борба за освобождение под водителството на Карагеорги. Няколко години по-късно почнало се и в Гърция въстание, известно у нас под име „завера“. И в двете въстания, които се продължавали ред години, участвували българи из Мизия, Македония и Тракия. Те се сражавали като християни срещу общ враг. В 1825 г., когато било потушено гръцкото въстание, били издигнати бесилки от Видин до Варна, Пловдив, Сливен и Солун; на тях издъхнали много първенци българи(23), като участници в „заверата“. В турските официални документи избесените, избити и преследвани българи се наричат „хетеристи“. В полковете на хетеристите у Румъния имало повече българи(24), отколко гърци. В Елада цели отреди пехота и конница били българи, предвождани от воеводи българи; техните имена и подвизи са възпети от гръцки поети и записани в историята на гръцкото освобождение.

Няма нужда да се говори за участието на българите с руските войски в сраженията срещу турцитe в 1806, 1810 и 1829 г., нито да се напомнят имената на Мамарчев и на Бойчо войводи. Няма нужда да се изреждат и българските въстания в 1836 г. в Търновско, през същата година в Берковско, в 1838 г. в Пиротско, в 1840 в Нишко и в 1850 г. във Видинско, именно в околиите: Видинска, Сахренска (Кулска), Белоградчишка, Ломска, Берковска – въстание, което се разширило до Никопол. Начело на Видинското въстание, най-голямо от въстанията в България, стояли кметове, първенци, учители и свещеници. То било народно: в него участвували всички селяни, способни за борба. За последните три въстания – Пиротското, Нишкото и особено за Видинското са писали най-авторитетните европейски вестници и списания, а турското правителство се принудило да изпрати в Ниш и Видин високи свои сановници да изслушат оплакванията на въстаниците и да влязат в преговори с тях. Пратениците в рапортите си до Високата порта изнасят, че въстанията са предизвикани от грабежите на спахии, злоупотребите, насилията, зверствата, убийствата и опожаряването на цели села от чиновници, спахии и арнаути.

На ред с гнета на спахиите и чиновниците вървял и тоя на гръцките владици. Той бил не по-малко сносен от тоя на турските управници и чиновници. Това извикало силни оплаквания от българите. Първи скопяни и самоковци в 1833 г. се оплакали от гръцките владици и поискали от Гръцката патриаршия да им прати българи владици. По-късно поискали българи владици от Патриаршията видинци, търновци, охридяни, пловдивчани и пр. Прошението на търновци е идея и редакция на архимандрит Неофит Бозвели и иеромонах Иларион Стоянов, отпосле епископ Макариополски и митрополити Търновски. Безстрашни и самоотвержени борци, те били проникнати дълбоко от идеята за народностна обособа, за свобода и за равноправие. Подир Гюлханския хатишериф на султан Меджид в 1839 г., Неофит и Иларион схващат даденото народностно право на християните(25) и стават негови идеолози. Тяхна редакция са и първите оплаквания до Високата порта срещу Гръцката патриаршия за гнета на българите от гръцките митрополити и за техните злоупотреби, грабежи и неправди. В тях се иска да се дигнат гръцките владици из българските епархии и да се заменят с родни пастири българи. В Цариград архимандрит Неофит сплотил българските еснафи и им внушил мисъл да искат чрез Цариградската патриаршия разрешение от Високата порта да си съградят своя българска църква и да образуват българска община. Еснафите дали за това на Патриаршията приготвеното от Неофита прошение. Едно по друго след това те подали осем прошения на Гръцката патриаршия на гръцки език. Внушение за тия прошения давал на еснафите Александър Екзарх. Те били и негова редакция. Патриаршията нищо не сторила по тях. Разрешение за българска църква и община в Цариград издействувал княз Стефанаки Богороди. В обстойно заявление(26) до султан Абдул Меджид той изложил нуждата на своите сънародници да имат свой храм в отоманската столица. В него обяснил, че българите, макар и от една вяра с гърците, са друго племе; че в гръцките храмове, дето са принудени да ходят и се молят Богу, се служи на гръцки език, който не разбират; че това им пречи да се учат на вярата си и на длъжностите, които имат към Бога и към царя и че е неотложна нужда да си имат свой отделен храм, в който да се служи на български език. Тази тяхна първа духовна потреба, за която не веднъж са давали прошения, трябвало да се удовлетвори, за да не се даде място на външни влияния и намеси, на каквито бил се подал Александър Екзарх. От име на българите работници, на българските еснафи и търговци в Цариград и от име на българския народ, на който, казва се в заявлението, сам той, Богороди, е син, молил султанът да разреши да си съградят и българите в столицата храм и метох на мястото в Балат, което сам князът им подарил. В него те ще се черкуват със свои родни пастири, които заедно с първенците на еснафите и търговците ще уреждат и управляват него и общината. Султанът приел благосклонно молбата и я удовлетворил. С ираде той съобщил волята си на Високата порта. Това е първият султански акт за обособа на българите. Портата и Гръцката патриаршия изпълнили ирадето. Придобитото се дължи на влиянието и на авторитета на княз Богороди толкова, колкото на работниците българи, на еснафите български, на търговците българи в Цариград и на правата, прогласени с хатишерифа и хатихумаюна(27). В подарената къща на Балат се импровизирал веднага български параклис в име на Св. Великомъченик Стефан. С благословение на патриарха той се осветил тържествено. Това освещение се дължи безспорно на влиянието на княз Богороди в Патриаршията, дето в 1847 г. бил назначен със султанско ираде заедно с двама още видни гърци да участвуват в заседанията(28). Нему се дължи и патриаршеската грамота(29) от октомврий 1851 г., с която се признава избраното от търговците и еснафите българско епитропство на храма. Отпосле това епитропство се развило в българска община, която станала в Цариград български духовен и културен център. Тя се турила на чело на всички български общини в империята и работила в еднодушие с тях.

Това било голяма придобивка. То и искането на скопяни, самоковци, видинци, търновци, пловдичани и пр. говорят за пробуда на съзнание у народа и за желание да се обособи в храмовете си. Ала това не е още формално подигане въпрос за българска църковна независимост. За такава независимост пръв път е сложен формално въпрос на турското правителство пред очите на Европа от въстаниците в Ниш(30) в 1840 г. и от тия във Видин(31) в 1850 г. За това пише Киприен Робер в „Revue des Deux Mondes“ и в книгата си „Les Slaves de la Turquie“. В[исоката] Порта, казва той, изпратила в Софийския пашалък (в който спадали Ниш и Пирот) Тефик бей да изслуша жалбите на възбунтувалите се, а във Видин – Риза паша и Сали бей. Въстаниците, между другите си искания, заявили на султановите пратеници, че искат народно духовенство; искат владици и свещеници българи, а не гърци, които не знаят дума българска, но разбират само езика на парите. В 1856 г., две години след Кримската война, подир прогласата на Хатихумаюна, с който се дава свобода на съвестта и право на всяка народност да си открива училища, султан Меджид получил петиция от име на българския народ. В първата й точка се иска църковна независимост. Буквалният текст на точката гласи: „Да се определи на българския народ(32) правдина, та да си избира един върховен църковен началник и да му се не меси никой другородец, християнин или нехристиянин, и да не е свободен никой да влезе на българска служба“. В останалите точки се иска административна и съдебна автономия, войска и право да си избира българин върховен граждански началник. От всички български крайнини В[исоката] порта се обсипва с искания за църковна независимост. В 1867 г., когато султан Азис, на връщане от Европа, минал през г. Русе, русенци му подали прошение, в което искат да се реши българският църковен въпрос, като се създаде българска независима църковна ирархия(33). През същата година Българският комитет в Букурещ в меморандума си до султан Азис иска така също народна църква. В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа в адреса(34) си, който отправили от Балкана до посланиците в Цариград, казват, че „една от причините на въстанието е и българският църковен въпрос, който турското правителство не иска да разреши. Молбите на народа за припознаване народната му йерархия 11 години наред се отхвърлят с презрение“.

* * *

През втората половина на XVIII век и първата четвърт на XIX у България нямало среди, които да възприемат мислите на Паисия и да почнат да ги присаждат в душата на народа. Такива трябвало да се създадат тепърва. Това било задача на учениците на Паисия и на ратниците по възраждането на българското племе. Единици били тия смели и решителни ратници. Пръснати в разни краища на България, те трябвало да създадат обществени среди. Задачата им била тежка толкова, колкото и мъчна. Трябвало от една несъзнателна маса да се създаде народ с творческа мисъл, с идеал и с народностни копнежи. Кои са подпомогнали най-първо и най-много първите ратници в тяхната тежка, мъчна и неподатлива задача? У кои институти са намерили те подкрепа и са им послужили за ядка на бъдни дейни среди?

Поставеният въпрос засяга най-същественото в нашето възраждане – засяга неговото сърце. И днес още не е изяснено и установено, в кои от оцелелите, вън от семейството, институти през периода на политическото и духовно иго трябва да се дири началото на българската обществена и народностна обособа. Знаят се съхранените институти през означения период. Те са четири: храм, училище, община и еснаф. Много е важно да се изследва и установи, кой от тия институти не само се съхранил, но е запазил донякъде и характерния народностен дух и, при настъпилите благоприятни условия, най-рано го е проявил.

През периода, за който е дума, у България е имало храмове и училища, едни с променен език, други с запазен език, но без народностен дух и съзнание, каквито били килийните училища и храмовете в селата. В училищата, с изключение на килийните, се преподавало и учило на гръцки, а в църквите, с изключение на тия в селата, в някои паланки и в някои монастири, се е служило и чело на гръцки. Богомолците българи се знаели, считали и наричали християни. Храмовете и монастирите били единствени средища за тях. Кръщението и купелът в храма ги свързвал вътрешно. Външна връзка бил духовникът. Монастирите били с още по-възвишено, по-благодейно и по-обемно призвание – те били единствени свещени хранилища на преданията, на българската книга и на славянското богослужение. Не е ли истина, че Рилският монастир е свързвал, през вековете на мрака, българите, привличал и прибирал в свещените си стени всяка година с десетки хиляди поклоници из всички крайнини на българската земя? Не са ли вършили същото, само в по-малък размер, и Зографският български монастир в Атон и монастирите в Македония, Тракия и България? Нямало българско семейство, което да не е знаело и да не е живеело с делата на Свети отец, както титилували светаго Ивана, рилския пустиножител и чудотворец. В ума, в молитвите и в устата на всяка майка и баща, българи, било името Свети отец, а в иконостаса на всяка българска хижа била неговата икона със свещения му лик и чудотворствата му. Чудотворецът свързвал невидимо всички българи с вярата си и делата си. Той бил хранител и крепител на народността. Българският народ в него живял. Рилският чудотворец бил негов невидим вожд и предстател на небето и на земята.

Без да се предрешава, кой от означените четири институти е държал първенство по твърдост и издръжливост през периода на двойното робство, не може да не се признае, че само два от тях, заедно с 5–6 монастири, запазили, макар и не напълно, индивидуалността си и самоуправата си. Тия два института били общината и еснафът. Турците не посегнали на тях. Не се намесили и във вътрешните работи на българите. Гръцките владици живеели далеч от българските села и от градските български маси; не схващащи ролята и значението на общината и еснафа в обществения български живот, те не посегнали на тях.

Общините в селата и особено тия в затънтените планински паланки останали самоуправни. Запазили самоуправата си и еснафите в повечето почти градове. Макар и дълго време инертна, тяхната самоуправа била традиционна: тя се предавала от поколение на поколение. И както мирогледът на народа се запазил само в преданията, вярванията и песните, така и неговият обществен живот креял само в общината и еснафа. Но това още не ще рече, че те именно са запазили българския народ от гибел през време на турското и гръцко иго. Техните заслуги са други: те ускорили пробудата и възраждането.

Кой тогава е запазил българския народ? Българската църква ли? Но такава не съществувала. Българските писатели ли? Такива нямало. Българската интелигенция ли? Интелигентни българи нямало, а колкото имало, те се гърчеели. Българските първенци ли? У тях нямало народностно съзнание. Българските предания за миналото ли? Те били смътни. Кой тогава запазил народа – кой извършил чудото?(35)

Запазили го две добродетели, които, както творческите му способности и енергии, всякога били с него и никога го не напускали. Тия добродетели са труд и личен почин. Техни носители и въплотители били орачът и занаятчията. Ралото, занаятът, личният почин, творческите способности и енергиите извършили чудото, което се подчерта още в началото. Те запазили българското племе от гибел. Без тях не би имало живот за него, ни пробуда, ни материално и стопанско подигане, ни обществено и народностно възраждане, ни българска книжнина, ни българско училище, ни българска църква, ни българска държава, ни български народ. Възраждането се подготвило с ралото и занаята, щом реформите на султан Махмуд II дали простор на труда, на личния почин и на способностите. С рало, труд, постоянство и вяра селяните незабелязано се свлекли полека от планините, дето през размирията и хаоса намерили спасение, слезли в полетата, като с браздите на ралото си стигнали наново до бреговете на Дунава, на Черно и Бяло морета. Не останали бездейни и занаятчиите. Те отворили за труда си място и пазари във всички центрове на империята и най-първо в самата столица – Цариград.

И през първата половина на XIX век западни учени, които пътували през Балканския полуостров, говорят за българско земледелие и български земледелци преди да говорят за български църкви и училища. За тия писатели българинът бил синоним на труд, бил най-добър земледелец(36). Всяко българско село било голяма задруга и представлявало голяма община. Нейно богатство било земята. С рало, труд и пестене селяните изкупили земите на спахиите, изградили си къщи и почнали да въздигат храмове и да откриват училища. Всичко това българите вършили задружно под ръководството на своите селски и еснафски съвети, в които заседавали старейшини. Това били автономни общини във всяко българско село и, по-късно, във всеки български град.

Българският селянин признава едно богатство – земя и една сила – труд. За него има една сиромашия – безземелие и една немощ – ратайство. Вековният живот го убедил, че земята е основа на стопанство, богатство, самостоен живот, свобода. Има ли своя земя, селянинът е запазен и свободен. Земя, рало, труд, пестене за него са елементи на богатство, свобода, просвета, живот. Ралото и самоуправната община, каквато в традициите се съхранила, събудили и възродили българите в селата. Вече в първата половина на деветнадесети век българските села стопанствено и материално се оттърсили и подобрили в повечето места на Мизия, Тракия и Македония.

Още по-голямо е било значението и ролята на еснафите(37) и на търговците през епохата на възраждането. Турците гледали на еснафите като на най-работни, полезни и честни задруги. За турската власт еснафството било синоним на трудолюбие, почтеност и правота. Еснаф човек значило почтен човек, жива честност. С устройството и добродетелите си еснафските задруги израсли в очите на властта. Турското правителство се опознало с българите чрез еснафите и, по-късно, чрез търговците бегликчии, джелепи и таинджии – доставачи на провизии за войските. Ако българското име било изхвърлено из официалните книжа, българските еснафи го наложили неусетно на турските управници и на турските конаци. Ако не били еснафските организации, мъчно би могло да се обединят българите в градищата, да се сговорят и да се създадат български центрове. Еснафите били готови обществени организации. От тях, вън от официалните гръцки общини в българските градове, се създали мълчаливо български среди, които мислили и работили народностно и които отпосле се превърнали в български общини. В еснафите се проявило българското народностно чувство и съзнание. В тях заживял българският народ колективно и обществено. В тях се проявил най-рано и най-осезателно личният почин през епохата на възраждането. В 1833 г. в град, като Солун, дето официално нямало никаква българска среда, нито дори български храм, еснафите, състоящи се от дебряни, кичевци и крушевци, дирят(38) български книги и искат български учители. Още по-силно се проявило това във вътрешността на Мизия, Тракия и Македония, в градове, дето християнското население било чисто българско. В повечето от тях еснафите импровизирали още преди 1850 г. български църковни общини, които имали свои печати, председатели и писари, дори и свои устави. Те именно уреждали и ръководили местните църковни, училищни и обществени работи, както сведочат за това запазените протоколи, кодики и печати.

Българският еснаф и българската община, образци на самоуправа и на обществена солидарност, били оня неподатлив гранит, който пазил и групирал българските семейства. Около тях, именно само около тях и около селските общини, дейците през възраждането намерили сплотени семействата в градовете, паланките и селата; в тях дирили опора и черпили сила в почнатите борби; на тях българският народ дължи в значителна степен успеха си в борбите за своите права. През най-тежките и черни дни на духовно и политическо робство, когато на храма и на училището гърцитe били турили ръка, еснафите и общините, съхранени чрез мощта на самоуправата си, били за семействата народностно училище. Българският обществен живот най-първо чрез тях запоемал въздух и започнал да диша. Тe били неговите духовни дробове. Еснафът и общината станали български представители пред гражданската власт преди още да бъде признат с ферман български народ в пределите на Турската империя.

Самоуправата на общината и на еснафа е оставила много паметници у нас. На първо място такива са училищата, храмовете, църковните епитропства, училищните настоятелства, спомощните каси или кутии при еснафите и селските общини. За традиционната общинска самоуправа говорят най-силно тия обществени каси или кутии. Това били на времето си спестовни и заемни банки. Те били идея и дело на българските самоуправни общини. Още в 1850 г. за тях е писал Иполит Депре, френски дипломат, историк и социолог. Намерил ги при селски общини у България. Той говори с възторг за тях. Сочи ги за пример. Счита ги за конкретен израз на обществена солидарност(39). През 1864 год. Мидхат паша, талантлив управител на Дунавския вилает, намерил у тях идея и готови капитали. Той усвоил идеята и използувал капиталите: основал околийски земледелски каси в поверената му област(40), на която седалище бил град Русе. Подир 10 години, когато опитът дал добри резултати, земледелски каси се основали законодателно и в другите вилаети в Европа и Азия. Ала в мало-азиятските вилаети те не могли да се присадят: манталитетът, духът и традициите на населенията им не били ония на българите, на славяните. Днешната българска земледелска банка и клоновете й водят началото си от касите, които проницателният Мидхат паша намерил в зачатък у българските селски общини.

За селските общини говори и един висок турски сановник, Шекиб ефенди, бележит по своите социални идеи за своето време. Той бил султански пратеник през 1851 г. във Видин, дето заменил по-раншните двама султански сановници, Риза паша и Сали бей, пратени да изслушат оплакванията на българските въстаници във Видинския санджак. Като изслушал делегатите на въстаниците и изследвал провинените турски чиновници, които с несправедливостите си и зверствата извикали въстанието, той в рапорта си до султана се застъпил най-убедително и енергично за самоуправата на българските селски съвети, както наричали турците селските общини. Тогава думата „съвет“ значело „бунтовник“. Шекиб ефенди доказва в рапорта си, че общинската самоуправа в селата на санджака няма нищо лошо, нищо осъдително и че общинарите, които се застъпват за правата на населението и се противопоставят срещу неправдите на властите, не вършат нищо бунтовно и че не трябва да се преследват и заточават(41).

Славянската общинска самоуправа се ценяла високо и от западни държавници и писатели. Славяните в Австрия и Турция, според някои от тия държавници и писатели, искат самоуправа също и политически и социални институции, каквито славяните имали от самото начало. За тях те имат спомени в преданията и историята ... У християните (на Балканския полуостров) се запазили инстинкти за независимост повече, отколко у най-демократичните народи на двете полукълба(42).

Традициите за общинска самоуправа(43), съхранени инстинктивно у българското семейство, селско и градско, се проявили в делата на селските общини и градските еснафи, чиито членове били семействата. Из тия именно земледелски и еснафски семейства излезли търговците, учителите, духовниците, писателите, художниците, медиците, правниците, публицистите, обществениците, които постепенно поели идеята на Паисий, популяризирали я и почнали да й дават плът. Със свой почин, индивидуален и колективен, тия земледелци, занаятчии и търговци почнали да градят и откриват училища, да издигат храмове в градове и села, да подпомагат и поддържат талантите в училища, в Турция и вън от нея, да подкрепят българската книга, да откриват печатници, да издават вестници и списания, както и да подпомагат ратниците и борците. Те организирали и повели народа на борба, създали с него българската община и училище и ги наложили на турци и гърци; те възобновили най-сетне българската независима църква и принудили Високата порта да признае българите за отделен народ в империята, а султанът да оформи това с императорски ферман. Това е венец на всички техни усилия, борби, страдания, себеотрицание и жертви.

Ни един от съседните народи не е работил при по-тежки и убийствени условия, никой не е почнал да създава от алфа всичко, както българският народ, когото началото на XIX век сварило без културен институт и без признак на обществен живот. Гърци и сърби имали своя църква, свои патриарси (сърбите Карловишкия патриарх), свои общини, своя книжнина, свои гимназии (сърбите в Австрия), а румъните, у които народностното възраждане(44) почнало едновременно с нашето (1832), имали и своя пълна вътрешна автономия. Българите имали само един институт – семейство. Което в Сърбия, Гърция, Румъния вършили държавата и църквата през епохата на възраждането им, у България вършил личният почин на отделни лица и по-късно колективният почин на еснафи, на градски и селски общини, на родолюбци търговци българи извън Турция. Повечето най-ранни начални и класни училища в някои градове са дело на личен почин – най-първо на почина на родолюбци българи търговци, преселени в Русия(45), Румъния и Австрия, а по-късно на търговци и първенци българи в Турция. Съседите имали министерства, бюджети, закони и програми за народната просвета: у България всяка градска община се импровизирала в просветен институт, съставяла си отделно бюджет, правилници и програми за училищата. Това вършили и общините в по-големите села.

За плода на този личен и колективен почин говори паралелът на цифрите за броя на училищата у нас и у Сръбското княжество през епохата на възраждането. През 1836 г. у Сръбското княжество имало 72, а у България (Мизия, Тракия и Македония) 233 училища; през 1862 в първото 321, а в втората 809; през 1867 в първото 388, а в втората 1479. В Гръцкото кралство през 1830 г. имало 71, в 1855 г. 409, в 1873 г. - 1248 училища. Не по-долно е и бройното съотношение на българските книги, вестници и списания до 1867 г. с тоя на книгитe, печатани в Сръбското княжество, и вестниците и списанията, издавани в него(46).

* * *

В 1850 г., когато Иполит Депре писал за самоуправни български селски общини и в 1851 г., когато Шекиб ефенди, султанският пратеник във Видин, се застъпил енергично за самоуправата на българските селски съвети, за Високата порта и за Цариградската патриаршия не съществували в пределите на Турската империя български народ и български общини. Ако местните турски власти, за свое улеснение в управата и за общение с населението, търпели селските общини и градските църковни епитропства, централното правителство не ги признавало. За последното имало едни официално признати общини – това били църковните гръцки общини, и едни представители на тия общини – това били гръцките владици и техните духовни наместници. Ала стереотипното съдържание на бератите, давани на гръцките владици, не отговаряло на действителността: традиционните привилегии, с които бератите обличали тия владици, били по-слаби от човешкото и народностно право на българския народ, по-слабо и от замаха на неговата творческа сила. Българските селски общини и църковните градски епитропства, създадени от еснафите и обърнати незабелязано в градски църковни общини, продължавали мълчаливо да крепнат и живеят. Когато узрели условията, чието семе времето и духът на реформите хвърлили в империята, българските общини заедно със своите спътници – църковни епитропства, училищни настоятелства и читалища станали най-дейни фактори и творители. За тяхната дейност в Мизия, Тракия и Македония има писмени документи, които сведочат, какво участие са вземали духовници, учители, общинари, епитропи, училищни и читалищни настоятели в борбата за църковна и училищна независимост, както и за началото на законодателната дейност на църковните общини и на училищните настоятелства. С ръцете на тия импровизирани мълчаливо институти са турнати първите най-големи камъни в основите на българската църква и държава. Заедно с тях и населението в градовете и селата се съревновавало не само по участие в борбите, но и по твърдост, себеотрицание и жертви.

В архива на българската църква има съхранени доста важни писмени документи из църковно-обществения живот през епохата на възраждането. Те чакат да бъдат подредени, изучени и систематизирани. Такива документи, няма съмнение, ще се намерят и в архивите на епархийските съвети, някогашни църковни общини, в тия на епитропствата и на училищните настоятелства, както и в семейните книжа на отделни дейци от епохата на възраждането.

Между писмените документи в архива на българската църква има не малък брой и такива, които носят печатите на еснафи, църкви, църковни епитропства, училищни настоятелства, общини, също и подписите на техни членове. Има документи и с официални мухтарски печати на градове, села, както и с частни печати на общински старей. Някои стари печати са и със символи, които говорят за дух и идеи. От подписите и частните печати се вижда, кои и какви са били дейците, които са водили градовете и селата. Имената и броя на лицата говорят, колко популярна била идеята за народностна обособа и за църковна независимост. Важни са изложенията, мислите, съжденията и езикът на документите. Те са конкретен отраз на обществено и народностно съзнание, отраз на душата на селото, града или епархията, отдето е документът. Както съдържанието на документите, тъй и дейците трябва да се знаят. Тия последните са зидали камък по камък това, което сме наследили и което продължаваме да дограждаме. Това са фактори във възраждането на всяко село, паланка, град, околия и епархия. Техните имена и дела трябва да се знаят. Те ще спомогнат да се намалят много от легендите из епохата на духовните и политически борби, както и да се изправят много надценки и подценки. От тази и от много още страни тия документи са преважни за общата българска културна история, както и частно за историята на градовете, паланките и по-важните села.

По време и по съдържание документите обгръщат три периода: първият може да се нарече възродителен или борчески, вторият – учредителен, а третият – управен или творчески.

1. Документите от борческия период и днес стоят пръснати. Малко нещо е сторено за тяхното издирване, прибиране(47) и напечатване(48). В архивата на Българската екзархия има най-малко документи от тоя период, ала и колкото има, те са доста пострадали от пожара в Екзархията през 1904 год. На много документи са обгорени някои от долните редове, а на други – някои от горните. Малкият брой документи в екзархийската архива от първия период е обяснимо. Борбата за народностна обособа и за църковни права се почнала, когато още не е имало български духовен и културен център. Нека се каже пълната истина: почнали са я отделни лица, когато у българската земя не е имало нищо, когато у нея е било само мрак и хаос. Трябвало да се създава всичко – църковни и просветни институти, народностно съзнание и душа, народ. Такова велико и свещено било призванието на първите скромни дейци, което Бог, времето и родолюбието им възложили. Искало се от тях не само работа, но и борба, себеотрицание, жертви. Работата и борбата е почвана и водена във всеки български град и село отделно и самостойно. Дейците отначало не били в общение, нито имали предварителни общи начертания. Всеки работил, както знаял и можел. Енергиите и усилията на местните дейци почнали да се обедняват и борбите да се канализират късно, много по-късно дори от датата, когато в Цариград се турило начало на български духовен център, по-късно от 1849 год., когато се импровизирала българска община в турската столица. Създаването на такава община, което била идея на прозорливия, енергичния и самоотвержения Неофит Бозвели(49), не станало изведнъж. На нея работил с не по-малка решителност, вещина, себеотрицание и иеромонах Иларион Стоянов, отпосле председател на общината и епископ Макариополски, работили и еснафите и търговците. Техните усилия намерили по-късно подкрепа и в княз Стефанаки Богориди, в неговите способности и, главно, във влиянието му пред Високата порта. В голяма степен създаденият център се дължи на неговия такт и дипломатическа вещина. Замислена в 1843 год., Българската църковна община се създала едва в 1848 год. Ако не била намесата на княз Богориди, създаването на този център, тъй съществен и тъй насъщен, би се закъснило, може би, с години още.

Ясно е, защо първите писмени документи из църковно-обществения живот са останали пръснати и несъбрани напълно и до днес. Копия от тях може би са запазени в местните църковни епитропства, в църковните общини или в архивите на гражданските и духовни власти, към които се обръщали с искания и оплаквания. Самите официални оплаквания са съхранени, вероятно, в архивите на Цариградската патриаршия и в тия на Високата порта, дето са отправяни.

Първите искания и оплаквания не могли да се хроникират, защото в Цариград до 1849 г. нямало български вестник. В Турция, именно в Цариград, пръв български вестник почнал да излиза в означената (1849) година под име „Цариградски вестник“. Чужденци пишат за друг вестник, който бил излизал преди годината, която се спомена, именно около 1844-1845. Излизал бил два пъти седмично под име „Новини български“(50). За този вестник е чувал да се говори много в Цариград д-р Стамболски, единственият днес жив ветеран от плеадата ратници по църковния въпрос. Изобщо до 1849 г. нашият църковно-обществен живот не е следен и не е хроникиран. А писмени искания и оплаквания от български градове и епархии, както и борби за църковни права и въстания за политически права, е имало до тая дата. За някой от тях е хроникирано в чуждите вестници, които са излизали в Цариград от 1832 до 1849 г. Доста нещо е хроникирано за тях и във вестниците, които са излизали в съседните държави на Турция – Сърбия, Румъния, Гърция, Австрия, Русия и пр. Най-старият документ в архива на Българската екзархия е от 1851 год., а последните документи са от 1870 год. Важни от тях са тия за Архиерейския български събор в Цариград, избора на първите народни представители, които съставяли Привременния съвет и протоколите на последния. Последен най-важен документ от борческия период е султанският ферман, който възстановява независимостта на Българската църква под име Българска екзархия. Този документ е бляскав ореол, който увенчава борбата за църковни права.

2. Учредителният период почва от 1870 г. и свършва в 1872 г. с избора на първия български екзарх и със създаването на двете църковни управии тела при Екзархията – Синод и Смесен екзархийски съвет. За дейците през него се знае повече, а писмените документи през него са запазени. Най-ценностният през него са документите за Българския църковно-народен събор, законодателството му, протоколите на Църковно-народния събор, Екзархийският устав и изборът на първия български екзарх.

3. Управният или творческият период почва от 1872 г. и следва до днес. Той изобилва с важни документи. Най-важни от тях са бератите на първия и втория екзарси, протоколите на Св. Синод и Смесения екзархийски съвет; актовете за прогласяване независимостта на българската църква; окръжните послания по схизмата; такририте до Високата порта по прилагане султанския ферман и екзархийски устав до и след освобождението; писмата до посланиците на Великите сили в Цариград; изложенията до султана; изложенията за църковно-училищно дело във вилаетите; поверителните писма до българското правителство до и след Мюрцщегските реформи по българоизтребната политика на Високата порта, особено поверителните писма и записки до българския княз по македоно-одринското въстание и след него и пр. Тия последните са особено важни. В тях са предвидени и предречени катастрофите, които постигнаха България. ...

Публ. в „Църковен архив“, кн. I-II, 1924-1925. София, 1925, с. 5-29.

----------------

 

БЕЛЕЖКИ:

(1) К. Калайдович, Iоанн екзарх болгарский. Москва, 1825; И. И. Срезневский, Древние памятники письма и язика югозападных славян. Спб. 1865; Шафарик, Разцвет славянской письменности (Чтения Общ. Ист. и древностей, 1848); С. Н. Палаузов, Век болгарскаго царя Симеона. Спб. 1853; Rambaud, Alfred, L’empire grec au dixidme sifecle. Constantin Porphirogenеte, Paris, 1870, стр. 330–331; Louis Leger, La Litterature bulgare au temps de Symeon. Revue de Cours, 1868–1869; Cyrille et Mеthode, Paris, 1868, стр. 175; M. Дринов, Съчинения, т. II, стр. 44, 89 и 90; А. Гилъфердинг, Письма об Истории Сербов и Болгар. Москва 1855, выпуск I, стр. 129–132; В. Я. Ягич, Исторiя сербско-хорватской литератури. Казан, 1871, стр. 79–83; К. Иречек, История на българите, стр. 543–553; Същия, Историjа срба. Београд, 1911, стр. 170 и 174; М. П. Пыпин и В. Д. Спасович, Обзор истории славянских литератур, С. Петербург, 1865, стр. 100-101 и 171; Същите, Исторiя славянских литератур, С. Петербург, 1879–1881, стр. 153; Ст. Станоевич, Исторна срба, стр. 49; Д-р Петранович, Богомили. Цръква Босаньска. У Задру, 1867, стр. 17; Ernest Denis, т. 1, стр. 732; St. Novacovitch et A. Malet, т. Ill, стр. 903 (Histoire generate de IV-e stecle a nos jours par Ernest Lavisse et Rlfred Rambaud, Paris); Флоринский, проф. Исторiя южнославянских литератур. Лекции. Киев, 1883, стр. 1–5; В. Н. Златарски, Главнитe периоди на бълг. история. Б. преглед, год. III, кн. 11, стр. 2, 32; Ю. Трифонов, Унищожаването на Търновската патриаршия. Сбнум. кн. 22 и 23, стр. 9–14: 27, 29–32; Г. Баласчев, Климент епископ словенски. София. 1891, стр. IX–XXII; А. Теодоров-Балан, Кирил и Методи. София, 1920, стр. 11 и 12; Професор М. Вукичевич и Д. И, Семис, Сербы и болгары в борбе за свободу и культуру. Петербург, 1913 стр. 17; Н. С. Державин, Болгаро–сербския взаимоотношения, Петербург, 1914, стр. 146; Ника Жупанич, Македония и турски проблем. Београд, 1903. стр. 13.

(2) On compte dans l’empire turc treize grandes races de peuples; la race osmanlie ou ottomane est la plus nombreuse: elle comprend 11 800 000 ames, dont 1 100 000 seulement en Europe et tout le reste en Аsie. La race slave, qui appartient a la famille illyrienne ou Jougoslave, vient aprеs la race dominante; elle est estimee a 7 201 000 ames. Les Slaves turcs habitent la Bulgarie, la Bosnie, la Serbie et le Montеnеgro: ils sont de toutes les races de l’empire celle qui est la plus nombreuse dans la Turquie d’Europe [Annuaire des Deux Mondes, Paris, 1851, cтp. 791–819].

(3) Съчинения на M. Дринов, Отец Паисий, неговото време, неговата история и ученициту му. Т. 1, стр. 115 и 116.

(4) Измежду пашите метежници най-силни били Мехмед Али паша в Египет, Пазвантоглу във Видин, Али паша в Янина и пр. Първият се прогласил за хедив на Египет, вторият разпространил властта си до Ниш и заплашвал дори Одрин, а третият бил господар на Албания и на част от Македония.

(5) Le Bon Juchereau du St. Denys, Histoire de l’empire ottoman depuis 1792 jusqu’en 1844. Paris, 1844, T. III, crp. 196–200.

(6) Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. I дял Историко-филологичен и фолклорен, кн. XX и XXIV, стр. 3–71; Jousouf Fehmi, Histoire de la Turquie. Paris, 1909, стр. 172.

(7) Същия. Сбнум. кн. XXIV, стр. 1–157; A. Ubicini, Lettres sur la Turquie, 2-me edition. Paris, 1853, т. I, стр. 5; Иречек, ст. 608–624; Jousouf Fehmi, стр. 172; Д. Мишев. Вътрешни войни и междуособици, [България в миналото], София, 1916, стр. 241 и 242; Д-р Ив. Д. Шишманов, Стари пътувания по България. Мсб. IV, стр. 383 и 389; Софроний Врачански, Автобиография; Дунавски Лебед па Г. Раковски, год. II, брой 55–61; Житие на Софроний, Пспис. кн. V и VI от В. Д. Стоянов, год. 1872; А. Теодоров-Балан, Софрони Врачански, 1906 год. София; Д-р П. Н. Орешков, Автобиография на Софроний. София, 1914; Библиотека „Българска книжнина“, Софроний Врачански. София, 1925; П. Р. Славейков, Извлечение из летописа на поп Иовча. Обнум. кн. II, 1890 г., стр. 313; Иречек, стр. 174–180; Д-р Л. Милетич, Нашите Павликени. Скица. Кн. XIX, стр. 19–24; Н. И. Милев, Католишката пропаганда в България, София, 1914, стр. 122–130.

(8) St. Denys, т. I, стр. 38.

(9) St. Denis, т. IV. стр. 1–23. – Об изтреблении корпуса яннчар. Вестник Европы, май и юни, 1826, стр. 214–224; Алфред де Бессе, Турецкая имперiя. Москва, 1860, стр. 124 и 130 (превод от немски); Engelhard Ed., La Turquie et le Tanzimat. Paris, 1882, т. 1, стр. 13; Halil Ganem, Etudes d’histoire orientale. Les sultans ottomans. Paris, 1902, т. II, стр. 204–206; Jousouf Fehmi, Histoire de la Turquie. Paris, 1909, стр. 209–213; Д. Мишев, стр. 242 и 243; Български книжници. Част I, кн. II, г. 1859, априлий м., стр. 223: ... Mы нi ще свършим това изложение преди да принесем от страня на всичките верни Христианскы подданницы Отоманской империи должното сърдечно благодареше покойному царю Султану Махмуду, защо той с неговата велика проницателност и с неговата благодетелны душевны разположения за сичкыты свои без изиатие подданицы, истреби и унищожи еничерското войнско тело, което бе достигнало до толкъзи злоба и лошевина, що и на самыты наши царие правяше обиды, пакости и злодеяние неизмеримы без да приноси от друга страна никоя полза на царството. Освободено от еничерското насилие, от тогава насам царското наше милостиво Правителство и прилюбимыят наши цар и господар Султан Абдул Меджид хан ... немат друга по-голяма грижа освен как да утвърдят и издравят тишината, покоят и благоденствието на сичките си поданици ...

(10) Бащата на Пазвантоглу имал повече от двеста села. (Сборник за народни умотворения, и пр., кн. XXIV, стр. 6.)

(11) М. Е. Hamer, Histoire de l’empire ottoman, т. II, стр. 251; D. Ohsson, Tableau gеnеral, т. VII, стр. 372; A. Ubicini, т. I, cтp. 265–267; St. Denys, т. IV. стр. 44–49; К. Иречек, Княжество България; Д-р Л. Милетич, Поземлена собственост и войнишките бащини в турско време. Пспис. кн. 57, стр. 307–310; Д. Ихчиев, Принос към въпроса за спахиите в отоманската държава ... Сбнум. XXV, 1909, дял Историко филологичен ...; Д. Мишев, Феодали или спахии, [България в миналото], стр. 243–247.

(12) … „L’histoire de la Turquie est entree dans une phase toute nouvelle, digne du plus vif intеret. Comment cette revolution s’est-elle operee? Deux souverains ont suffi: le sultan Mahmoud, qui, taillant heroiquement dans le vif, a pu aneantir ce redoutable pouvoir des janissaires hostiles a toute reforme, et le sultan Abdul Medjid, qui, trouvant le terrain en partie deblaye, a entrepris de reconstruire sur des bazes nouvelles... Les terribles coups que Mahmoud a porte a la vieille Turquie n’ont, en effet, de prime abord eu d’autre resultat apparent que de mettre Tempire sur le penchant de l’ablme, et Mahmoud lui-meme est mort en doutant peut-etre du succеs de son oeuvre. 11 est mort aprеs avoir beaucoup detruit et sans avoir pu rien construire“ ... (Annuaire des Deux Mondes, 1-er septembre, 1850, cmp. 793).

(13) M. Blanqui, membre de 1’lnstitut de France, Voyage en Bulgarie. Paris. 1843, стр. 177; Д-р Ст. Романски, Австрийски документи по Нишкото българско въстание от 1841-1842 год. София, 1912, стр. 80, 103, 104-125; Annuaire des Deux Mondes. Paris, 1850, стр. 805-806: ... „Les vices accumules de la vieille barbarie feodale et du fanatisme musulman opposaient au tanzimat un obstacle si redoutable, que, jusqu’en 1850, les principes proclames a Gulhane n’etaient qu’une lettre morte pour les populations bosniaques. Aussi cette province malheureuse offraitelle le spectacle de la plus affreuse misеre. La guerre de village a village, d’homme a homnie, les batailles de seigneurs contre seigneurs, la resistance aux ordres du sultan, tel etait l’еtat permanent des choses en Bosnie. Un pacha y commandait au nom du sultan, mais son autorite etait fort bornee. Menacе a chaque instant d’etre assailli par la coalition des beys, il n’osait et ne pouvait faire exеcuter les lois nouvelles. Le tanzimat avait done еtе essaye en Bosnie sans y prendre racine; les beys encore puissants, accoutumes а vivre aux depens des populations et a ne reconnaitre d’autre loi que celle du sabre, repoussaient toute reforme. LaTurquie profita de la concentration de ses forces dans les provinces du Danube pour tenter de reprimer l’insubordination des beys. Le general en chef de I’armee ottomane, Omer pacha, se prеsenta pour proclamer les nouvelles lois ... ; il fut regu par une insurrection en regle. Dans ce pays, accoutum, a 1’etat de guerre, les populations sont armees. Les beys, usant de l’influence qu’il excergaient encore sur leurs serfs et sur les brigands qu’ils savaient toujours reunir, disposaient d’une armеe qui, а la faveur du terrain, pouvait opposer une longue resistance. L’armee ottomane en a cependant triomphe aprеs une lutte sanglante. Sept de ces beys ont ete tues, quatre ont emigre en Autriche, sept ont ete faits prisonniers et conduits a Constantinople. M. Eugene Poujade, Chretiens et turcs. Paris, 1859, стр. 256.

(14) Code civil, qui eut lieu en 1844, fut le plus beau fleuron de prince Alexandre Karaguergevitch. L’article 213 du code disait: „De mеme que spahilouk (domaines seigneriaux), les tirnars (fiefs) et les zaymates sont abolis en Serbie, qu’il n’en existe plus et qu’il ne s’en pourra crеer de nonveau, de meme chaque Serbe est le maitre absolu et le proprietaire unique (bachttinique) de son bien, qui lui est legalement garanti et protege par la loi“ (Georges I. Devas, La nonvelle Serbie. Paris, 1918, стр. 147 и 148).

(15) М. Дринов, Съчинения. София, 1909, т. 1, стр. 115–137: Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му; А. Теодоров, Трем на българската словесност. Паисии Хилендарски. История Словеноболгарская 1762. Пловдив, 1898; Н. А. Начев, Забележки за Паисиевата история. Пспис. кн. 46; В. Н. Златарски, Към въпроса за тъй наречените преправки на Паисиевата история. Псп. кн. 59; Същия, Предговор на История во кратце о болгарском народ от Спиридона иеросхимонаха. София, 1900 г.; А. П. Стоилов, Преглед на славянските ръкописи в Зографски монастир. Приложение на „Църковен вестник“, кн. VII-IX; Йордан Иванов, История славеноболгарская. Собрана и нареждана Паисем иеромонахом в’лето 1762. София, 1914; Ив. Д. Шишманов, – Паисий и неговата епоха. Сп. на Б. академия, кн. VIII; Боян Пенев, Паисий Хилендарски. София, 1918; М. Н. Попруженко, Очерки по истории возрождешя болгарскаго народа. Ж.М.Н.Пр. 1902 г.; Флоринский, проф., История южно-славянских литератур. Лекции. Киев, 1883, стр. 1–5; А. Теодоров, Българска литература. Време на възраждането. Пловдив, 1896, стр. 148 и 149; Д. Мишев, Паисий и неговите идеи (България в миналото), София, 1916, стр. 282–295; Н. Милев, Фактори на възраждането. Сборник в чест на проф. Ив. Д. Шишманов. София, 1920; Б. Ангелов, Българска литература. Част II, София, 1924.

(16) Б. Цонев, Новобългарска писменост преди Паисия. Бълг. преглед, год. I. книга VIII.

(17) Д. Мишев, България в миналото, стр. 285.

(18) Ив. Д. Шишманов, Един непознат труд на Неофит Бозвели. Сбнум. Кн. XVIII, 1901. – Псписание, г. I, кн. IX–X, 1882.

(19) Историята на Паисий се напечати под наслов Царственик от Христаки Павлович в 1844 г. – 82 години след появата й в ръкопис. – Подир 110 години професор М. Дринов в обстойна монография, поместена в IV книга на „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, разкрива нейните мисли, значение и ценност.

(20) Общи въстания на балканските християни в началото на миналия век, монография в ръкопис. G. О. Gervinus, professeur a l’Universitе de Heidelberg, Insurrection et Regeneration de la Grеce, т. 1, стр. 88 и 89.

(21) Lamartine A., Histoire de la Turquie. Paris, 1854, т. VIII, стр. 314, 320 и 321: „Християни от Сава и от Дунава, безстрашни Македонецо, на оръжие! Нека вашата кръв пламне като огън“ ...

(22) Д-р Jован Скерлич, Историjски преглед српске штампе (1791-1910). Београд 1911, стр. 6-11: „Славенно-Сербсия Ведомости“ (1792 год.) имали много предплатници в градовете: Пеща, Будим, Сент Андрей, Нови Сад, Осек, Триест, Венеция; получавали се и у Черна гора, Румъния, Русия и у крайдунавските български градове“ ... (к. ред.).

(23) Българска библиотека. Брой I. Исторически паметници по времето на заверата. Средец, 1884 г., стр. 2, 33–39; Д-р В. х. С. Берон, Археологически и исторически изследвания. Търново, 1886, стр. 200–211; П. Кисимов, Исторически работи, 1900, част 11, стр. 71; Г. Димитров, Княжество България. Пловдив, 1897, стр. 114 и 115.

(24) Иречек, История на българите, стр. 657; Д-р Ив. Селимински, Библиотека, кн. 1., стр. 82 и 83; М. Балабанов, Гавраил Кръстевич, стр. 30; Раковски, Горски пътник, Новий Сад, 1857, стр. 231; Cyprien Robert, Les slaves de la Turquie, Paris, 1853, стр. 302; В. Априлов, Деница, стр. 70-73; Jean Fhilemon, Athfenes: „Между 15000 борци през февруарий 1821 г. под началството на Сава Каменаре, грък, имало 8000 българи и сърби, а двамата му помощници, Хаджи Генчо и Хаджи Продан, били българи, и двамата от Шумен. „Другарската хетерия“ има, под име „завера“, големи клонове в България и техните членове с десетки хиляди, между които не се намерил нито един предател, се наричали помежду си „побратими“. Основателят на „Другарската хетерия“ в Одеса, Скадаг, имал за помощник българина Априлов; Р. П. Славейков, Български дейци в сръбската завера. Пспис., кн. XII, XIII и XIV, год. 1884, стр. 85 и 86.

(25) Т. С. Бурмов, Българо-гръцката църковна распря. София, 1902, стр. 8–-28; Йордан П. Георгиевъ, Неофит Бозвели, като борец за църковната ни сво¬бода. Стара Загора, 1911; М. Радивоев, Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски). София, 1912, гл. III, стр. 36–66; Проф. М. Арнаудов, Иларион Макариополски, митрополит Търновски. София, 1925, стр. 107.

(26) Заявлението на княз Богороди и ирадето на султана са напечатани в тази книга.

(27) Иларион Макариополеки: „Христианский род и Великата церква наистина загубиха силнаго покровителя и ходатая пред Высоко славното наше Отоманско правителство, а особенно наший Българский загуби и силнаго защитника и великаго благодетеля. Родолюбието му свидетелствува подареното това место народу своему болгарскому, дето са строи сега нова народна церква, която той желаеше много да види свършена през живота си“… (Български книжници, 1859 г., август, стр. 515–519. Реч от Иларион Макариополски).

(28) Ubicini, т. II, стр. 130; Д. Мишев, България в миналото, стр. 412.

(29) Напечатана в тази книга.

(30) Cyprien Robert, т. II, стр. 318.

(31) Същият, т. I, стр. 14.

(32) Петицията е напечатана в т[ази] книга.

(33) Напечатано в тази книга заедно с факсимиле на подписите и печатите на подписалите го.

(34) Д-р И. Касабов, Нашите спомени от възраждането на България. София, 1905, стр. 113; М. Дринов, т. II, стр. 90.

(35) Д. Мишев, Самосъхрана и пробуда (България в миналото, стр. 247 и 248).

(36) М. Blanqui, membre de Plnstitut de France, Voyage en Bulgarie. Paris, 1843, стр. 222–224; Cyprien Robert, Les Slaves de la Turquie. Paris, стр. 36 и 37; Ubicini, Lettres sur la Turquie. Paris, 1853, стр. 375–376; Leon Poinsard, La production, le travail et le problеme social. Paris, 1907, стр. 320–322; Edmond Demolin, Les grandes routes des peuples. Paris, стр. 201: „От гледище на труд българинът представлява най-съвършен славянски тип. В Източна Европа той е синоним на земледелец. Никой славянски народ не може да се равни с него от това гледище“, пише социологът Edmond Demolin. Гр. С. Пърличев, Автобиография. Сбнум. кн. XI, 1894 г., стр. 363: „трудолюбието е било и ще бъде наше спасение“; Н. Милев, Фактори на българското възраждане.

(37) Никола Ефтим Сапунов, Дневник по съграждането първата българска в Цариград черква. Пспис. книга XI, год. 1884; П. Тишков, Принос към историята на българското еснафство. София. 1911 г., стр. 23 и 24; Л. Каравелов, сп. „Знание“. Букурещ, 1874 г., г. I. брой 9; В. Кънчев, Пспис. кн. XI стр. 556; Проф. д-р А. Иширков, Град София в XVII век, стр. 57–63; Д. А. Ихчиев, Известия на Историческото дружество, кн. II. 1906 г.; Йордан Иванов, Българите в Македония. 1915. стр. 191–200; Хр. Шалдев, Град Прилеп, 1916 г., стр. 17, 28 и 29; Д. Мишев, Еснафи и селяни (България в миналото), стр, 247–255.

(38) Д. Матов, Кратка разправия по етнографията на Македония. Псписание, кн. XXXIV и XXXV, стр. 703–707.

(39) Иполит Депре пише: Любопитно е да се изследва, какви институти, са се развили от идеята за общинска солидарност у славяните. Такива намираме в някои славянски страни, като в България, дето идеята е дала място на разпоредби толкова остроумни, колкото и благодейни. Първа тяхна цел била да се превземе просията. На много места имало общински селски каси, образувани за събиране на данъците, които внасяли на областния управител. Те били едновременно спестовни и заемни банки. Подпомагали вдовици, сирачета и селяни, които имали нужда да си набавят земледелски сечива. Тъй се уредила обществената помощ; солидарният и правдив дух, който господствувал в общините, правил тази помощ лесна. Кога общината заемала или помагала, селянинът знаял, че това се прави в име на семействата, които тя представлява“. (Hipolyte Desprez, Les peuples de l`Autriche et de la Turquie. Paris, 1850, т. I, crp. 72 и 73).

(40) Ali Haydar Midhat Bey, Midhat Pacha. Sa vie–son oeuvre. Paris, 1908, cтp. 6.

(4) Рапорт на Шекиб ефенди. Скоро ще излезе напечатан на турски и в превод на български в специална книга, съдържаща документи по въстанието през 1850 г. в околиите Видинска, Кулска, Белоградчишка, Ломска и Берковска. „Цариградский Вестник“, год. 1851, брой 45, стр. 1, колона 1; + B. М. Н. Видинска епархия. Историческо минало и съвременното й състояние. София, 1924, стр. 42.

(42) „Revue de I’histoire diplomatique“. Paris, кн. VI, год. 1896, стр. 198–200: L’Аngleterre et la Russie en Orient.

(43) Ф. Зигел, H. Ястребов, Етюдн o Петре Хельчицком и его времени, год. 1908. стр. 389; Rambaud, стр. 326; М. Дринов, т. 1 стр. 451–454; С. С. Бобчев, История на старобългарското право, стр. 289– 295, 336–338; Г. Баласчев, Бележки върху веществената култура. София 1902, стр. 28, 34 и 35.

(44) Nicolas Sawa Piccolos, Paul Kisseleff et les principautes de Valachie et de Moldavie. Paris, 1841, cтp. 39 и 40; Frederic Dame, Histoire de la Roumanie contemparaine. Paris, 1900, cтp. 16.

(45) Василий Аирилов, Денница ново-болгарскаго образовашя. Одесса, 1841, стр. 22–25; Д-р Ив. Селимински, Библиотека, кн. 8, стр. 31–33; Р. М. Каролеев, Н. X. Палаузов, Псп. кн. XI, стр. 164; Сава Велев, Златна книга;  Д. Мишев, Лична инициатива и центрове [България в миналото], стр. 365–387.

(46) Стоян Новакович, Српска библиографиjа у Београду 1869; Валерий Погорелов, Опис на старите печатани български книги (1802–1877). София, 1923; Д. Мишев, Нашата публицистика в миналото, сп. „Полет“, год. 1, кн. 11 и 13 и Отчет от същия, стр. 25–28; М. Б. Миличевич, Школе у Cpбиjе. Београдъ, 1868, стр. 7, 36 и 42; Статистике Кралевине Србиjе, кн. VII, 1896, стр. 64; Проф. М. Вукичевич и Д. И. Семиз, Сербн и болгары, стр. 152 и 153; И. Ив. Ванков, История на учебното дело в България. 1903. Ловеч, стр. 83 и 84; К. Г. Попов, Статистика за училищата в Кн. България. Част I, 1898, стр. IV; Поглед върху деятелността на Българската екзархия. Пловдив, 1902, стр. 11–25; D. Micheff, La Serbie et la Bulgarie. Berne, 1918, стр. 77–99; Rectifications historiques, Sofia, 1922, стр. 18 и 19; G. Chassiotis, L’instruction publique chez les Grecs. Paris, 1881, стр. 183 и 496.

(47) Архив на българската Екзархия; Архив на Доростоло Червенския митрополит Григорий; Архив на възраждането при Народната библиотека. В последния са прибрани от някои митрополии, общини, училищни настоятелства и от редица дейци и писатели документи, наредени по азбучен ред и по години. Остава да се отберат и разпределят по съдържание.

(48) Йордан Иванов, Документи по българското възраждане. Сбнум. кн. XXI, 1900 г.; Е. Спространов, Матариали по историята на Рилския монастир. Сбнум. Кн. XVIII; Йордан Попгеоргиев, Материали по църковната борба. Сбнум. Кн. XXII и XXIII, XXIV, Същия, Архив на Мин. на Нар. Просвещение год. III, кн 3; Г. Киров, Материали за историята на Котленското училище. Сбнум. кн. XXII и XXIII; Н. Чехларов, Документи по българското възраждане, Същия Сбнум., същите книги.

(49) Проф. М. Арнаудов, Иларион Макариополски, Търновски митрополит, София 1925, стр. 64, 65 и 107.

(50) „Annuaire des Deux Mondes.“ La presse pеriodique, 1851, Paris, стр. 813–815; Ubicini, Lettres sur la Turquie. Deuxieme edition. Paris, 1853, стр. 259–260; Xavier Heuschling, L’Empire de la Turquie. Bruxelles – Paris, 1882 et 1884, стр. 292–294; Д. Мишев, Нашата публицистика в миналото. Сп. „Полет“, кн. 13 и Отчет за дейността на Дружеството на българските публицисти и писатели през 1923. София 1924, стр. 26.