ПРИЛЕП – ХИЛЯДОЛЕТНА БЪЛГАРСКА ТВЪРДИНА

(ЕДНА РЕЧ НА АКАД. ИВАН ДУЙЧЕВ ОТ 1941 Г.)

По време на пътуването на членовете на Академичния съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1941 г. в старопрестолния български град Прилеп акад. Иван Дуйчев произнася речта си „Прилеп в нашето минало“.

Литературата за Прилеп и прилепчани е толкова огромна, че едва ли тук може да бъдат изредени само по-главните съчинения. Дори нечестивците около Вардара издадоха томове с изследвания и документи, в които историята е грубо фалшифицирана, а участниците в културния, църковния, политическия и революционния живот на народа ни са „самоопределени“ като македонци. 

Едва ли трябва да се връщаме толкова далеч в историята, за да стигнем до Крали Марко и кратковременното завладяване на Македония от сърбите, но ако разгърнем старите автори и по-късни пътешественици там изрично е отбелязано, че в тези земи са живели и живеят българи. Дори един от родоначалниците на скопските фалшификатори академик Любен Лапе, издавайки протоколите на Прилепската община от времето на Възраждането не се осмели да преиначи нейното име като „Прилепска българска община“, докато новата генерация скопски академици хептен го удариха през просото. За тях истината и историческите документи нямат значение и стойност, а са само пясъчен фундамент, върху който градят изпълнените си с лъжи и небивалици построения. Там документът няма цената на историческо градиво, защото той противоречи на лъжата. Тук в София преди дни една македонска академичка ръсеше публично лъжа след лъжа за Димитър Талев и за родния му Прилеп. Може би нашите читатели ще се върнат малко назад и ще си припомнят Димитър-Талевите слова за завръщането му в родния Прилепски край и дом също по времето когато в освободена Македония са професорите от Софийския университет.

Едва ли с лека ръка трябва да загърбим родната си история и да забравим за Старозагорския митрополит Методий Кусевич, за Антон-Страшимировите Прилепски светци, за Пере Тошев, за Гьорче Петров, за Петър Ацев, за Йордан Бадев, за Данаил Крапчев, за Димитър и Христо Бръзицови като достигнем до Димитър Талев, на когото нашата общественост сега чества юбилей. Не бива да забравяме и за хилядите прилепчани участници в изграждането на българската държавност и култура.

За тази хилядолетна история разказва акад. Иван Дуйчев в своето слово в Прилепската престолнина на 4 юли 1941 г.  Макар, че словото на бележития български учен е предназначено за широката прилепска общественост, то е изградено на солидна изворова база и представлява един неповторим урок по история, изнесен така както най-добре умееше акад. Ив. Дуйчев. Неговите думи и днес, след близо осем десетилетия, въпреки постиженията на съвременната наука трудно могат да се коригират.

Тук читателите ще се срещнат не само с владетелите от Вълкашиновия род, но и ще имат възможност да проследят войните за Род и Родина, водени от цар Самуил и неговите приемници. Не малко място е заделено и на въстанията за отхвърляне на поробителите не само срещу византийци, сърби и турци, за да се достигне и до българската Вътрешна македоно-одринска революционна организация.

В заключение акад. Ив. Дуйчев ще се обърне директно към прилепчани с думите: „Прилеп има славно минало, чрез което прилепчани са били винаги един от стълбовете на българщината. А българската народност ще бъде крепка и ще пребъде само когато тези стълбове са здрави и непоклатими. Миналото е живо наследие, а не мъртва приказка само тогава, когато ние сме достойни за него. А един народ е достоен за своето минало, ако може да притури нови и светли имена и дела към имената и делата на бащи и деди. Нека се покажем достойни за нашето минало в новата борба за утвърждаване и възвеличаване на българщината! В това ще участвуваме, както и досега, всички: вие, майки, сестри и девойки, които така свято пазихте до днес нашия хубав български език, нашата вяра, нашите обичаи и нашата украса – за да ги предадете на чада и внуци; вие, бащи и братя, които с кървави страдания бранихте от враговете толкова дълго и така всеотдайно всичко българско. Само когато запазим бодър и крепък този дух на българщината, ние ще пребъдем единни и мощни!“

Словото на акад. Иван Дуйчев от 1941 г., макар двукратното му публикуване, днес е почти непознато, но вероятно то ще върне на читателите спомена за българския старопрестолен град Прилеп и за Димитър-Талевата Преспа.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. ИВАН ДУЙЧЕВ

ПРИЛЕП В НАШЕТО МИНАЛО

(Реч, произнесена на 4.VII.1941 г. в гр. Прилеп)

Уважаеми Госпожи и Господа,

 

Скъпи братя прилепчани,

Преди повече от тридесет години „Прилепската спомагателна дружба в София” издаде една малка книжка, в която гордо се заявява, че Прилеп – това е „чудната и яка твърдина на българщината в Македония” и че този град „през цялото двойно робство е бил истинска крепост на българщината в този чуден български край”... Новите събития в течение на последните години, когато югозападните български земи попаднаха под ново робство – по-тежко от всяко друго, – подложиха на още по- страшни изпитания тези български земи. Вместо да сломят духа на тукашните българи, те го калиха още повече и утвърдиха още по-силно тази твърдина на българщината... Днес тази древна българска земя – земята на светите солунски братя, на Миладиновци, на Пърличева, на Жинзифова, на Джинот и на всички ония борци за българщина, чието име е безброй – отново се обедини с майката Родина. Ние се връщаме тук като воини, които е трябвало временно да отстъпят пред врага равнините, но са оставили там, по планинските възвишения, своите верни стражи... Ние се връщаме при вас след години, след десетилетия... и ето стражите не спят, те са будни до сетния час и духът им е несломим... Поклон пред вашето мъченичество, чрез което запазихте на Родината прекрасен роден край. Пазихте го през вековете – без корист, без мисъл за награда, с едничката мечта да го видите свободен и обединен с всички български земи... Родината нивга не ще забрави вашия подвиг и вашето мъченичество! Това признание е най- добрата отплата за вашето дело.

Малко са градовете по българските земи, които могат да съперничат на Прилеп не само по здравината на своята българщина, но и по своята дълбока българска старинност. Изглежда, че началото на града се крие още в ранното средновековие – във времето преди основаването на българската държава. При настаняването на славяните на Балканския полуостров през втората половина на VI век или началото на VII век границите между българските и сърбо-хърватските славяни се очертали твърде определено: по течението на река Морава, от изворите и до нейното устие, после на югозапад до Адриатика при Шкодра. Най-ясната отлика между тези две различни славянски групи е бил езикът. Говорът на българските славяни се е отличавал с употребата на звуковете щ, жд, носовките Ѫ – он и А - ен, и най-сетне с Ѣ - я. Запазените местни имена със следи от този български изговор са най-ценните белези за определяне пределите, в които се настанили българските славяни. Името на града Прилеп е засвидетелствувано твърде отдавна, още през самото начало на VI век, във формата Прилеп или, според византийския надпис, Πρίλαπος, значи с несъмнената употреба на Ь - я. Това показва, че първоначалното селище е било основано и наименувано от поселилите се тук български славяни. Малко по-късно, обаче, към това чисто славянско население се присъединили известен брой първобългари. През втората половина на VII век се установил в Керамийското поле – отъждествявано от едни учени с Битолското, а от други с Прилепското поле – първобългарският вожд Кубер. Кубер, който се смята за четвърти син на Кубрата, опитал да основе със съдействието на местното славянско племе другувити първобългарска държава. Стремежите на Кубера били насочени да заеме естественото средоточие на всички македонски земи – града Солун, – да утвърди там своята столица и после да разшири пределите на своята държава дори към островите и самите малоазийски земи. Начинанието не успяло, но с идването на Кубера в македонските земи тук се поселили известен брой първобългари – туранци, което оказало влияние върху народностния състав на населението.

Когато основаната в 681 г. първобългарска държава на Испериха се засилила и започнала да се разширява към юг и югозапад, македонските земи били присъединени към държавата без трудности. По времето на хан Пресияна (836–852) към първобългарската държава били окончателно присъединени днешна средна и западна Македония, областта между горни и средни Вардар и Черни Дрин, заедно с Косово поле, а на юг – до Охрид и Прилеп. Християнизирането и славянизирането на българския народ при княз Бориса утвърдило още по- силно единството на северните и югозападните български земи. Българският княз приел в своята държава изгонените от Моравско и Панония ученици на двамата български славяни от Солун св.св. Кирила и Методия и с това запазил славянската писменост. Двама от първите ученици на славянските първоапостоли посветили живота си в служба на македонските българи: св. Климент прекарал цели тридесет години в македонските покрайнини като учител на вярата и епископ, а св. Наум бил учител и проповедник в продължение на седемнадесет години. В 893 г. Климент бил назначен за „епископ на Дремвица и Велика”. Учените твърде много са спорили относно това, где е било епископското седалище на св. Климента. Според едно от тия мнения св. Климент бил назначен за епископ на средновековната крепост Дебрица, която се е намирала при днешното с. Дебреще или Дебрище, на северозапад от Прилеп, а с второто име „Велика” е означено селището Белица, на юг от Кичево, при извора на един от притоците на река Велика (Треска). Според едно по-приемливо предположение Дремвица означава епархийското средище и ще да се е намирало точно в областта към Кавадарци, гдето съществува и днес с. Дебрища. С името „Велика” е била означена областта по средното течение на реката Вардар, която в средновековието е носела името „Велика”. Гдето и да се постави обаче средището на Климентовата епископия, ясно е, че градът Прилеп е спадал в нейния обсег. Едно от главните дела на свети Климента е изнамирането на по-простата и по-достъпна „кирилица”, която след 894 година е изместила глаголицата на свети Кирила. Климентовата азбука се разпространила и утвърдила в македонските земи. Затова тук са намерени едни от първите надписи на тази азбука. Най-старият кирилски паметник е надписът на цар Самуила от 993 г., открит в с. Герман, до Преспанското езеро. Най-близкият нему по старинност кирилски паметник произхожда от непосредствените околности на града Прилеп: това е така назованият „Варошки надпис” от 996 г., открит в 1861 г. в стария манастир „Свети Архангел” при село Варош до Прилеп. В този надпис се споменува името на един епископ, съвременник на цар Самуила: „В лето 6504 (от С. М., а от Р. Хр. 996) почина епископ Андрей, на 17 февруарий...” Тези най-стари български паметници показват, че делото на свети Климента пуснало дълбоки корени в тукашните покрайнини. В самия град Прилеп се намирало епископско седалище, което със своята просветна дейност продължило делото на светеца просветител дори в онези съдбоносни времена, когато героичният цар Самуил с нечовешки усилия отбранявал българската независимост от нападенията на ромеите. Градът Прилеп свързал своето име с най-славните и трагични дни на Самуиловото царство. В края на юлий 1014 г. византийците успели с изненада и измама да се явят в гърба на българските войски в Беласица и да им нанесат поражение. Цар Самуил едва могъл да избяга от мястото на сражението и се спасил в града Прилеп. Градът, след., е притежавал яка крепост, гдето можал да се приюти в най-опасното време владетелят на западното българско царство.

От Прилеп цар Самуил преминал в Преспа, гдето пред него се явили хиляди храбри български воини, ослепени от византийския император с безподобна и нечовешка жестокост... В средата на октомврий 1014 г. властта над българите преминала в ръцете на Самуиловия син Гавриил-Радомира. Малко по-късно вестта за тази промяна стигнала до византийския император и той бързо се отправил с войските си към Битолското поле, за да нападне българския цар, който се намирал в града Битоля. Василий II не успял да заеме града, но само опожарил дворците на цар Гавриил-Радомира. Вместо това той изпратил войски към север, за да завоюват крепостите Прилеп и Щип. Сам императорът преминал със салове и надути кожи реката Черна и през Остров и Воден стигнал до Солун към първите дни на януарий 1015 г. Отчаяно се борили македонските българи за свободата на българската държава срещу много пъти по-мощния неприятел. Крепостите една след друга падали в ръцете на завоевателя. Най-сетне страшната съпротива била сломена, императорът Василий превзел града Охрид и намиращите се там „дворци на българските царе”, гдето „богатствата им се пазели в съкровищници”, и се завърнал в своята столица. Победителят на „оная България, която се смятала непристъпна, обширна и непревземаема” – по думите на един съвременен византийски писател, – приел гордото прозвище „българоубиец” в спомен на това, че разгромил западнобългарската държава на цар Самуила. Но императорът „българоубиец” бил принуден да признае правата на покореното българско население. Той оставил управлението на завоюваните български земи на един „наместник на България”. Още след завоюването на Източното българско царство в 972 г. седалището на Българската патриаршия било пренесено в останалите свободни български земи – първом в Средец, после във Воден, Мъглен, Преспа, докато най-сетне в 1018 г., когато страната била покорена от ромеите, българският патриарх бил заварен в града Охрид. Така върховната власт на българската църква споделила съдбата на българската държава и съпътствувала борците за българската независимост до сетния час. Тази неразривна връзка между Самуила и неговите воини, от една страна, и представителите на Българската Доростоло-Преславска патриаршия, от друга, е най-добрият доказ, че Самуиловата държава е само продължение на Източното българско царство – царството на Крума и на Симеона, – а не, както искат да изтъкнат някои сръбски учени, някаква особена македонославянска държава. Византийският император признал приемствеността на Охридската архиепископия спрямо Българската Доростоло-Преславска патриаршия и издал нарочни грамоти за това. Според волята на императора главата на Охридската българска църква имал под своята власт като „архиепископ на цяла България” почти всички земи, владени от цар Петра и цар Самуила, сиреч земите на Източното и Западното българско царство. В грамотата на император Василия II от 1019 г. се повелява между другото предстоятелят на битолската църква да има под своята власт също града Прилеп, Дебреще (в Прилепско, на пътя към Кичево) и Велес. Тази Охридска архиепископия-патриаршия просъществувала въпреки настъпилите промени в политическото положение на полуострова и въпреки накърнението на нейните права чак до 1767 г. и представяла през вековете най-доброто признание за народностния характер на земите, над които владеела.

Страшният разгром в началните години на XI век събудил народностното съзнание. В продължение на XI век българите дважди се надигали за борба против ромеите с желанието да се освободят от чуждото владичество и да възстановят своята държава. Въстанията на Петра Деляна в 1040 г. и на Константина Бодина в 1072 г. имат за цел да възстановят предишната българска държава. Петър Делян бил внук на цар Самуила и се борил с ромеите като „цар на България”. Когато той и неговите привърженици се спуснали от Белград, гдето било обявено въстанието, по долината на Морава и се насочили към сърцето на днешна Македония, те провъзгласили, че е „свален вратният ярем на ромейската власт”... В ръцете на въстаниците преминали редица македонски градове – на първо място Скопие, назован „главен град на България”, защото там пребивавал византийският наместник на българските земи. Въпреки голямото въодушевление въстаниците не били в състояние – главно поради някои сторени грешки – да се борят до край със същия успех против византийските войски. Византийският император Михаил IV Пафлагон (1034–1041) потеглил със силна войска срещу Петра Деляна, който се бил установил при Остров. В страшно сражение българските войски били разбити, ослепеният чрез коварство Петър Делян бил заловен в плен и откаран в Солун. В крепостта на Прилеп се приютили сетните защитници на българската независимост. Там се приготвил за последен отпор воеводата Мануил Ивац, син на един от най-видните Самуилови първенци. Византийските писатели разказват, че този български болярин преди това се намирал измежду най-близките придворни на императора и пазел самото императорско съкровище. Когато обаче узнал за въстанието на българите под водачеството на Петра Деляна, той заграбил цялото императорско имущество и заедно с един от царските спалници го отнесъл дар в стана на новопрогласеният български владетел. Мануил Ивац останал верен на Деляна до крайния час. След пленяването му той се установил със своята войска в крепостта на Прилеп, укрепил се там с дървени прегради и дочакал ромейските войски. Но и тази последна съпротива не спасила делото: византийците нападнали с големи войски, разрушили едва поставените прегради и пленили самия Мануил Иваца. Оставала още една крепост, именно Бояна (край София), гдето се намирал боляринът Ботко със своите войски. Императорът се отправил от Прилеп към Средец (София), разбил въстаниците, нападнал и Боянската крепост и след силна битка я превзел. Жителите из областта на днешната българска столица се борили заедно със своите братя от македонските покрайнини за освобождението на страната от чуждо иго и за въстановяването на българската държава. Наистина техните жертви не постигнали целта, но събудили духа на българското население и засвидетелствували жилавостта и единството на българския народ в разните области на предишното българско царство.

Продължителното византийско владичество над българските земи не сломило духа на българското население. Избухналото в 1185 г. въстание донесло свободата на българския народ. Въстанието на Асеневци започнало, наистина, в североизточните български области, но братята освободители насочили наскоро своите погледи към югозападните български земи. Съвременен византийски писател изрично признава, че главната задача на Асеневци била „да обединят господството над мизите (сиреч над българите от Северна България) и над българите (сиреч на жителите на тема България, или днешна Македония) в едно – както било някога по-преди”, – с други думи, да освободят и обединят българските земи в тяхната цялост. В крепостта Просек край Вардара (при днешната Демир Капия) се установил българският болярин Добромир Хриз. В 1201 г. Хриз завладял града Битоля, после Прилеп и някои по-далечни области, но наскоро тези градове отново преминали под властта на ромеите. Ромейското владичество обаче продължило твърде кратко време. Изглежда, че цар Калоян можал да въдвори своята власт и над тези области. Според едно сведение още по времето на този български цар били поставени български управители в крепостите около Солун и в Охридско. След смъртта на цар Калояна в 1207 г., през царуването на Борила, в държавата настъпило разцепление. Пръв се отцепил боляринът Стрез, племенник на цар Калояна и според някои указания – брат на самия Борил. Стрез откъснал от държавата почти цяла Македония и установил своята престолнина в непревзимаемия Просек. През 1214 г. българският болярин бил убит предателски от сърбите със съдействието на архиепископ Сава. Борил бил твърде слаб, за да си възвърне Стрезовиге владения, и те били разграбени от цариградските латини и от епирския деспот Теодор Комнин. В 1216 г. Теодор Комнин заел, според думите на един съвременен автор, „немалко земя от латините и много земя от българите, като си подчинил Тесалия, също Охрид и Прилеп...” Изкуствената държава на кир Теодора Комнин просъществувала твърде кратко. Достатъчен бил един удар от страна на българския цар Иван Асеня II – в битката при Клокотница през март 1230 г., – за да се разпадне тя напълно. Иван Асен II лесно си възвърнал всички македонски области. В нашите исторически извори за тези съдбоносни събития се разказва, че българският цар превзел „цялата земя от Одрин до Драч” и между другото – Сер, Битоля, Прилеп... В грамотата, издадена на търговците дубровничани през втората половина на 1230 г., цар Иван Асен II им дава права на внос, износ и пренос в обширната своя държава – все едно дали отиват „в Одрин или в Димотика, или в Скопската област, или в Прилепската, или в Деволската област (на югозапад от Охрид), или в Арбанашката земя и в Солун...”

Съдбата на тези области след смъртта на цар Иван Асеня II била твърде променлива. Слабите и неопитни наследници на тоя владетел не могли да запазят завещаната им държава в нейните широки предели. Още след убийството на Коломана I в 1246 г. византийците завоювали почти цяла днешна Македония и между другото крепостта Прилеп. При възцаруването на Теодора II Ласкарис в 1254 г. българите побързали да си възвърнат отнетите земи. Появата на българските войски в тези области била достатъчна, за да преминат те отново в българска власт, защото, според изричното признание на съвременен византийски автор, „тамошните жители били българи и на драго сърце преминали на страната на своите единоплеменници, като отхвърляли ярема на другоезичниците”. Ромеите сами трябвало да признаят, че тези области били населени с българи и поради това въпреки подчинението на тези земи под ромейска власт „тази покорност не успяла да закрепне и те били винаги тайно враждебни на византийците...” Няколко време по-късно, именно в 1257 г., за български цар бил избран скопският първенец Константин Тих. Чрез това към българската държава се присъединявали югозападните български земи, назовани в неговата Виргинска грамота (издадена на монастиря „Св. Георги” при Скопие) Долна земя, в противовес на „Горна земя”, сиреч севернобългарските области. В пределите на българската държава влизали също Тетовско, Поречието и Прилеп с неговите околности. В своята грамота царят потвърждава властта на монастиря върху някои имоти в прилепската околност. Но още в самото начало на царуването на Константин Тих сърбите опитали да проникнат в областта на Прилеп. Сръбският крал Урош I (1243-1276) нахлул и опустошил земите до Кичево и Прилеп, без да успее да подчини на своята власт тези два града. Сведенията на тази епоха показват, че градът Прилеп е представлявал крепост, която можела да устои на вражеските нападения. Владението на епирци и никейци над града са само временни събития, които не били в състояние да променят народностния състав на населението.

Последните десетилетия на XIII век донесли тежки изпитания за българския народ: отвън страната била заплашена от нашествията на страшните татари, а вътре започнали да бушуват междуособни борби. Вниманието на народ и управници било насочено главно към тези големи външни и вътрешни опасности и никой не можел да се заеме с отбраната на югозападните български земи. Тъкмо в този период на вътрешна слабост и на всеобща загриженост за отбрана на страната от външни врагове сръбските владетели се възползували, за да насочат войските си за първи път в днешните македонски земи и да опитат да закрепят там своето владичество. До това време в Македония не е имало никакви сърби. В сръбското настъпление към Македония се долавят няколко отделни степени, при което винаги са използвани благоприятно стеклите се обстоятелства. През пролетта на 1283 г. крал Милутин заел Поречието, Кичевско и Дебърско, без обаче да установи своята власт и над градовете Щип, Велес, Прилеп, Охрид... Тези градове, след., оставали все още извън обсега на сръбската власт. Като се възползували от измяната на един византийски пълководец, сърбите заели едва в 1334 г. градовете Прилеп, Охрид и вероятно Струмица. Когато Стефан Душан завладял града, той посетил и монастиря „Трескавец” и му издал дарствена грамота. В тази грамота сръбският владетел изтъква, че сторил това свое дарение „по подобие на древните византийски и български царе”, които преди него „владели тези земи...” Самите византийци също не забравили за народността на населението на града. Една от най-бележитите личности в религиозните борби във Византия през първата половина на XIV век е монахът Григорий Акиндин, автор на занимливи богословски трудове. Неговите съчинения се смятат като едни от най-ценните извори за проучване на това духовно движение, което представя „борба на западната рационална и трезва схоластика с източната странна богословска мистика”. Григорий Акиндин, според изричното указание на нашите извори, е произхождал от града Прилеп, и то от български род. „Акиндин произхождаше от български род, съобщава за него един от нашите исторически извори, отрасна в Битолско и изучи елинската мъдрост в големия град Солун...”

Създадената от Стефан Душана сръбска държава бързо се разпаднала след неговата смърт. В македонските земи се образували три самостоятелни княжества, в които към 1366 г. управлявали: Вълкашин и синът му Марко в Западна Македония, Углеш в Югоизточна Македония, Деяновци в Северна Македония. Най-известният от тези владетели е безсъмнено Вълкашиновият син Марко – чутовният юнак Крали Марко, възпян в народните песни. Вълкашин, Марко и Деяновци са представени в нашите и дори в сръбските народни предания като българи и владетели над българското население. Не една народна песен споменува „Марка българина”, за тази „българска земя”, над която Марко е управлявал от своята столица Прилеп, за „Булгария кральевича Марка”. Много легенди са се създали около името на Крали Марко, за неговите подвизи и юначества и чрез тях така нашироко се е прославило навсякъде по българската земя заедно с името на героя и името на неговия престолен град Прилеп. Тъкмо поради това прославено и познато е името на този град не само всред българи, но и всред онези, които опитваха да си присвоят онова, що принадлежеше към миналото на българския народ и съставяше негова гордост. Но щом Вълкашин и Крали Марко са наистина български владетели и сами са българи, зова най-добре показва колко кратковременно е било сръбското владичество в тези земи. Разпадането на Душановата държава и създаването на Прилепското княжество на Вълкашина и Марко поставя един хронологически предел на сръбското владичество над тези македонски земи: установено в Прилеп към 1334 г., то не е продължило повече от три десетилетия... Завладяването пък на балканските земи от турците в края на XIV век поставя още по-безспорна граница на сръбското господство в Македония, което въобще продължило само няколко десетилетия за отделните области. Естествено това кратковременно и в най-голямата си част твърде слабо и чисто външно проникване на сърбите в македонските земи не е било в състояние да измени народностния характер на населението и да убие неговите народностни тежнения. Това българско самосъзнание на македонското население не закъсняло да се прояви през всички времена на дългото турско робство. В тези прояви на българщината градът Прилеп често има завиден дял.

Сведенията за живота и състоянието на града през първите векове на робството не са много обилни, но те са достатъчни, за да се схване будният и несломим дух на населението. Светогорският български монастир „Зограф” е бил през вековете на турското робство едно от най-важните средища на българщината и на българската книжовност. Още през началните години на XVII век в Зографския монастир е пребивавал и творил книжовно, на хубав български език, прилепчанинът архимандрит Лазар. От неговата ръка са оставени бележки на няколко зографски ръкописа. В Зографския поменик, писан през XVI век и допълван до XVIII в., се споменуват имената на мнозина жители на града Прилеп, които посетили като поклонници монастиря. Монастирът „Слепче”, на северозапад от Битоля, също е бил книжовно средище през последните векове на турското владичество. В този монастир ще да се е отбивал често и един от първите български книжовници – отец Кирил Пейчинов, защото неговият подпис личи на един слепченски ръкопис. Българският дух е бил поддържан и в монастиря „Трескавец”. В една преписка от 1833 г. е споменат „болгарцки монастир Трескавец”. Някои от монастирските стаи са били строени със средствата на занаятчии от Прилеп и от някои прилепски села. Над вратата на една такава стая стои надпис от 1867 г.: иждивением болгарский от терзийски еснаф... В известни случаи българското народностно съзнание е засвидетелствувано даже от люде по-прости и неуки. Така например към средата на XVIII век във фрушкогорския монастир „Фенер” е живял като ратай българин от прилепското село Смолани. За него е отбелязано, че бил „родом от Болгарии из села Смольана”...

През епохата на народностното Възраждане свидетелствата за проявата на будния български дух на населението от града и околните села се умножават извънмерно много. От прилепското село Дабница произхождал Доситей Новакович (1784–1854), който прекарал известно време като монах в Зографския монастир, по-късно бил въздигнат епископ в Зайчар, а после в Неготин. В бележка от 1831 г. се споменува: „нашия българин зографски... господина епископа Доситея...” В документ от 1826/1827 година се указва изрично, че в „Битоля, Тиквеш, Прилеп, Мъглен, Воден и другаде живеят чисти българи...” В дописка в „Цариградски вестник” от 1852 г. се казва, че „Прилеп е красен град древно български”, а в пътните бележки на две чужденки от 1863 г. се споменува, че „населението на града Прилеп и на неговата околност е българско”.

През XIX век българският народ преживя разцвета на своето народностно Възраждане. В тежките борби за извоюване на духовна свобода от потисничеството на гръцкото духовенство, както и в бунтовническите движения за освобождение на страната от турска робия Македония заема челно място. Из македонските покрайнини изпъкнали първите просветители борци против гръцкото духовенство и против турската власт. Населението в Македония е в допир с няколко инородни елемента: гърци, турци и сърби. Това винаги е изостряло извънредно много неговото народностно чувство и е засилвало съзнанието за народностната му обособеност. Този буден народностен дух всред македонското население станал най-добрата поддръжка на вечно живата книжовна традиция. Както през средновековието едни от най-ценните паметници на българската книжнина са създадени в македонските области, така и сега, във времето на народностното Възраждане, тук се появили първите български книжовници. Всред събитията на нашето Възраждане неведнаж се споменува името на града Прилеп, и то във връзка с едни от първите ни възрожденци. Прилеп е участвувал в борбите за създаване на свободни български общини – за родна просвета чрез училища, за богослужение на майчин език и за родно духовенство. В 1836 г. дошел да се учи в Прилеп Недялко Бойкикев от село Кучевища (Скопско) – познат повече с духовното си име Натанаил Охридски. Сам той разказва, че постъпил при своя сродник духовника Манасий, който му намерил домашен учител. Това станало понеже „в Прилеп тогава се учеха само по славянски църковни книги. Българското взаимно училище, пише той, тогава по тия страни не съществуваше, а за гръцки прочит или за училище гръцко в тия времена не се и споменуваше нито в Прилеп, нито пък във Велес... В Прилеп тогава беше учител по църковни славянски печатни и ръкописни книги едно 18-годишно момче, именем Константин...” Натанаил четял в Прилеп книги и ги превеждал „заради любящите набожност прилепски юноши и старци”. Той заемал освен това книги и ръкописи от библиотеката на монастиря „Трескавец”. От тези книги Натанаил избрал някои места, които били използувани от отца Манасия за проповеди. Когато през май 1837 г. Натанаил напуснал града, за да замине за чужбина, той не скъсал връзки със своите познайници и сътрудници в общата народна работа. Из Киев той продължил да им праща писма: „Моите писма за наука се четяха в Македония, в градищата Прилеп, Велес и другаде”, пише сам той.

В новата част на града Прилеп през 1838 г. била изградена българска църква, около която се обединила българската църковна община. Незабравимо е името на един от най-първите деятели от онова време – Хаджи Христо Логотет, защитник на народа и негов представител пред гърци и турци. Помнят се неговите пламенни увещания: „Крепете булгарското, оти овие (владиците) сакат да ни стопат!” Тази църковна община поела тежката грижа да уреди народно българско училище. И наистина през 1843 г. в двора на църквата „Св. Благовещение” – името е предзнаменование! – било изградено училището. В него учителствували Жинзифов – бащата на един от първите наши лирици; Димитър Миладинов от прекрасната Струга, който събрал народни песни и от тук; охридчанинът Григор Пърличев, който въпреки съблазнителните предложения на гърците останал верен на своя народ; Кузман Шапкарев от Охрид, вещ събирач на народни умотворения... В 1858 г. тук учителствувал Йордан х. Константинов - Джинот от Велес, който допринесъл не само за уредбата на тукашното училище, но и за пробуждане на народния дух. Безпримерно е неговото родолюбие: „И ако ме пита някой: школски човек ли си (сиреч учен, привърженик на гърцизма), или си българин, аз веднага отвръщам: българин съм! пише той още в 1851 г. – Защото не е честно за моето славянобългарство да върша зло и лукавство. Истинският българин не лъже, не завижда, не се лени, не лицемери, не блудствува, за печена кокошка вярата си не променя... Заради това съм българин... за това имам вяра, надежда и любов.” „Аз съм българин, плача за нашите изгубени братя, които са в Долна Мизия (Северна България)”, пише той другаде, и в тези кратки слова е изразил мисълта си за единството на българския народ. През време на своя престой в Прилеп Джинот развил голяма просветна дейност, като държал беседи против гръцкото духовенство и устроил просветен кръжец, който станал основа на читалището, основано в 1867 г. Движението в Прилеп дало отгласи в някои от близките градове. В дописка от Битоля, поместена във вестник „Македония” през 1867 г., се защищават прилепвани срещу укорите, че „биле прости, невежи и немарливи към учението... Прилепвани сет самата причина, що ние (в Битоля) си отворихме колко-годе очите, се опознахме, оти сме бугари, издействувахме да си имаме едно общонародно бугарско училище и най-сетне кладохме в църквата св. Неделя един поп да ни служит на майчиния ни език”. Наистина Прилеп се прославил със своето добре уредено училище, което било посещавано от 400-500 ученици. Грижите на Прилепската българска община за училището се долавят и в едно писмо от 1865 г., в което се казва, че се дири нов учител, „понеже преди три години българският ни учител... умре, по-търсихме друг да наместиме на овдовелото място”. През 1866-1877 г. учителствувал пловдивчанинът Никола Ганчев-Еничеров, препоръчан от Яким Груева и Христо Данова. Нему се дължат първите почини за организиране на учителството. От 1874 до 1877 г. бил директор на училището щипянинът Йосиф Ковачев, по-късно профеcop в Университета. Не бива да бъде отминат с мълчание също и един от най-видните представители на нашата църква в ново време – старозагорският митрополит Методи Кусев, чието име е така тясно свързано с близкото минало на града Прилеп.

Заедно с просветното движение вървяла и политическата борба, в която участвували представители на всички български земи за общото освобождение на Родината. Във втората българска легия, учредена в Белград, се записали и българи от Прилеп. В четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа през 1868 г. участвувал и прилепчанинът Никола Иванов. Още по-голямо е участието на прилепчани в дейността на Вътрешната революционна организация и на Върховния македонски революционен комитет.

Неизброими са жертвите в тези полувековни борби... Коя майка не е загубила сина, коя жена – мъжа, брата или близки, паднали в тези борби! Това бяха жертви за свободата на тази свидна българска земя. Но днес ние отново сме обединени и свободни. Осъществена е мечтата, в името на която се бориха и загинаха тия безчетни борци за освобождението и обединението на българския народ. Тези жертви днес са изкупени и тяхното мъченичество днес е възнаградено. Но борбата не е свършена. Сега ни предстои да запазим, да утвърдим и възвеличим своето. Прилеп има славно минало, чрез което прилепчани са били винаги един от стълбовете на българщината. А българската народност ще бъде крепка и ще пребъде само когато тези стълбове са здрави и непоклатими. Миналото е живо наследие, а не мъртва приказка само тогава, когато ние сме достойни за него. А един народ е достоен за своето минало, ако може да притури нови и светли имена и дела към имената и делата на бащи и деди. Нека се покажем достойни за нашето минало в новата борба за утвърждаване и възвеличаване на българщината! В това ще участвуваме, както и досега, всички: вие, майки, сестри и девойки, които така свято пазихте до днес нашия хубав български език, нашата вяра, нашите обичаи и нашата украса – за да ги предадете на чада и внуци; вие, бащи и братя, които с кървави страдания бранихте от враговете толкова дълго и така всеотдайно всичко българско. Само когато запазим бодър и крепък този дух на българщината, ние ще пребъдем единни и мощни!

Публ. в Македония като българска земя. Поклоннически слова. София, 1993, с. 71-85.