ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ ЗА МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКА ПОЧВА

Все още нашата наука е в дълг към един от най-бележитите български революционери - Гьорче Петров. Той е и един от видните идеолози и ръководители на ВМОРО. Изминаха повече от 120 години от първото издание на неговите „Материали за изучванието на Македония“, отпечатани тогава в незначителен тираж за нуждите на Военното ни министерство. Най-познати и популярни са неговите спомени, а през последните десетилетия бяха публикувани и негови писма, свързани с революционната му дейност. Но това е толкова малко и незначително сравнено с неговата огромна творческа дейност, свързана с борбите за освобождението на македонските и тракийските българи. Г. Петров освен идеолог на Вътрешната организация е и забележителен публицист с огромно наследство, разпръснато из българската периодика. С голяма стойност са и неговите работи свързани с географията на Македония.

Почти напълно непозната е неговата брошура „Македонското освободително дело на българска почва“, която той пише през 1902 г. Първоначално тя излиза в четири огромни страници на организационния вестник „Право“, издаван от Никола Наумов и Тома Карайовов. Досега тя не е публикавана отново, но не е и анализирана в научната литература, макар че тя засяга един важен период от развитието на македоно-одринското революционно движение – завръщането на Гоце Делчев от обиколката му в македония и Одринско и изготвянето на нови програмни документи, заедно с Гьорче Петров.

В нея Г. Петров се спира преди всичко на отношенията между Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация по времето когато начело на комитета застават Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев. Особено голямо място в брошурата Г. Петров заделя на целите на ВМОК и на неспазването на постигнатите договорености между легалната и революционната организации на македонските и тракийските българи.

Г. Петров подлага на сериозна критика провокаторската дейност на ВМОК, който поема пътя на вдигане на едно неподготвено въстание в Македония. Известно е че първоначално с тази роля се заема върховисткия деец полковник Анастас Янков, който през лятото на 1902 г. е изпратен от ВМОК в Битолския окръг, където прави опит да вдигне на въстание в Костурския и Леринския район. Този опит се оказва неуспешен поради бързата реакция на ръводителите на ВМОРО от Битолския революционен окръг. Въпреки това и въпреки предупрежденията на Г. Петров и Гоце Делчев ВМОК успява през есента на 1902 г. да повдигне Горноджумайското въстание, което е удавено в кръв от турските власти.

В тази брошура Г. Петров прави сериозен опит да сигнализира пред българската ощественост и македоно-одринските дейци за опасността, която крие тази авантюра на ръководителите на ВМОК.

Сегашното публикуване на брошурата на Гьорче Петров може да се определи като поредната сензация за нашата историческа наука, като същевременно е и стъпка в посоката на пълното оповестяване на творческото наследство на този най-виден сред българските революционери.

В края искам да отбележа със съжаление факта че преди десетилетия архивът на Гьорче беше измъкнат от България и прехвърлен в Скопие от д-р Троячанец, където и до ден днешен никой не смее да публикуват написаното от него. А този архив крие невероятни съкровища за българската история, което е видно от едно писмо на Петър Колищърков до Христо Ампов след показването на отделни документи от този архив от д-р Троячанец.

Досега в Скопие Любен Лапе публикува Гьорчевите спомени, записани от проф. Любомир Милетич, но старателно преведени и преправени на македонски език, един изкуствен език, с който техният автор няма нищо общо. В тази книга бяха включени и няколко негови писма, също в превод на този неразбираем от никого дори около Вардара език.

Текстът на брошурата „Македонското освободително дело на българска почва“ публикум изцяло без каквито и да било съкращения и добавки, след като съм го сверил от тогавашните негови две публикации. Прилагам и рецензията на брошурата, печатана в списание „Свято дело“, наскоро след нейното излизане от печат.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ
МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДЕЛО НА БЪЛГАРСКА ПОЧВА

Веднага след освобождението на България и Тра¬кия, и в двете тия части на „общебългарското отечество“ поникнаха така наречените „македонски дру¬жества“, „македонски комитети“, които имаха за своя цел и задача освобождението на Македония. В про¬дължение на 25 години те не достигнаха никакви практически резултати по Македонския въпрос като самостоятелен фактор. Единственната проява на живот, която те показаха през всичкото време на своето съществувание, бе участието им в Кресненското и Разложкото въстания още през време на руската оку¬пация, Калмуковата и други някои чети, изпратени в Македония през 1885-та година и движението през 1895-та година. Но тези събития, като средство за осво¬бождение на Македония, излезнаха тъй ялови, щото не заслужават днес да се говори за тях.

Също и подир 1895-та година така наречените македонски комитети в България са направили, може би, всичко друго, но за Мак едония не са свършили още нищо. Обач е, ако те, като самостоятелен фактор, не са изиграли досега някаква положителна роль за целта, за която същнствуват, играят днес доста голямa отрицателна роль като съратници на Вътрешната организация и сътрудници на роба.

* * *

Веднага след освобождението, в България и Изт[очна] Румелия се почнаха площадните ораторства и ли¬тературните — поетически и прозаически излияния в брошури и вестници на „братята оттатък Рила и Родопите“. Веселото настроение под ека на топовните гърмежи, под тържествения звон на камбаните и веселите мелодии на музиките при разните „народни“ и царски празненства се помрачаваше от възклицанията на ораторите за тропота на железните вериги по вратовете и краката на неоснободените братя, които вериги, впрочем, тогава ги много нямаше. Разцните мрачни картини из живота и положението на „братята роби“ спираха развитието на новородения вкус към изящното и хубавото. Постоянните папомняния за „поробена Македония“ значително намаляваха радостта на свободните. При всяко едно предприятие от държавен и обществен характер, в речи и статии по вестниците и списанията се изпъкваше пред cветa нуждата да се погрижим за роба. България и Изт[очна] Румелия бяха на  няколко пъти театър на бурни митинги и шумни манифестации за Македония, предприети от дружествата и комитетите, или пък от влиятелни комитетствующи из средата на македонската емиграция.

Всичките тия дела произведоха своя ефект в България не само между македонската емиграция, но и върху широкото българско общество. Не бяха още изчезнали спомените от турските зверствав България, когато в пламенни речи и статии се описваше положението на роба оттатък Рила и Родопите, страшни картини никнеха във въображението на всеки свободен българин, буря от възмущение се подигаше в неговата душа. Тези пламенни очертания подигаха всичките затаени дертове на македонския бежанец тук! Ръкоплясканията на речите се изтъргваха от сърце и душа на публиката, както из редовете на македонската емиграция, така и от местните хора. Пламенните статии по вестниците и списанията не се четяха, а се просто, гълтаха. И можеше ли да бъде другояче!? Нали се описваше с хубави краски, с уста и перо и се осъждаше едно политическо положение, което толкоз дълбоко е ранявало сърцето и душата на едните, а ранява и днес на другите?  Нали се осъжда турчина, толкоз омразен на всички ни? Да се тури точка на народните страдания и да се махне турчина от земята ни - има ли по-сладки мечти от тая? Българското знаме да се развява над Климентовия престол, на Крали-Марковите кули и над Скопската Самуилова крепост, а, главно, над Солун¬ската митница и Солунското пристанище; българския говор да се слуша от Черното море до Адриатическото, българското име да стане страшно - от тази илюзия има ли друга, която да бъде по-приятна и повече да удовлетворява едновременно истинските, предразсъдъчните и шпекулятивните идеали и инстинкти на българина? Тази илюзия е бивала обикновената тема на всички пламенни речи и статии на македонските дейци. …

Македонското дело в тази му форма и иа тази почва беше най-любимия въпрос за широката маса в Бъл¬гария. Тя се влачеше по дейците, без да си дава отчет, къде върви и по кого. Човек можеше да бъде сам по себе най-големия шарлатанин, и говори ли пламенно по македонския въпрос, той е светия. Може да си по инстинкт разбойник, може да си екзалтиран авантюрист, но ходиш ли в Македопия с пушка в ръка, ставаш герой. В България и Тракия събрали са се толкова пари из народа за македон¬ското дело, щото с тях би могла, просто, да се купи Македония от султана, ако те се събираха и пазеха. Потока на борци искрени от България в Македония никога не се е прекъсвал. …

При все това, по делото нищо още не е постиг¬нато и, както казахме по-горе, всичките тия човешки и парични жертви са отишли напусто.

Защо това?

Създаденото възбуждение в нашето общество по македонското дело претърпяло е до сега няколко фа¬зиси. В 1885-та година то бе достигнало до крайни пре¬лели, но най-накрая биде оползотворено за съедине¬нието на Северна с Южна България. През последующите няколко години македонския въпрос бе по¬заглъхнал?... Важни местни събития занимаваха обществото и му бяха погълнали всичкото внимание. В 1895-та година ентусиазма и боевите наклонности отново бидоха възбудени в обществото, въодушевлението му бе стигнало до безумие. Безплодността и на това движение указа отрицателно въздействие върху това  общество. Реакцията беше толкоз голяма, колкото бе силно въодушевлението, хората изгубиха всякакиа на¬дежда да видят един деп постигнати своите мечти, изгубена бе вярата не само във водителите, но и в самото дело, вследствие на което прекъснаха се и пожертвуванията. Събития от друг източник и по-друг род се явиха на помощи на тукашните дейци отново да възбудят обществото. В името на борбата, която сам роба бе започнал в страната, се произ¬веде оживлението през време на преждебившия комитет. И последния този фазис по всичко изглежда да има печален край, въпреки всичкото съдействие на обществото.

Във всичките тези перипетии от надежди и разочарования, от сън и будност на нашето общество, още един излишен път се потвърди всесветската истина, че обществото, широкото общество всякога е служило и служи за ядка и опора на всяко обществено предприятие, в което са ангажирани неговите чувства, негови някакви морални и материални интереси, н заедно с това, то бива вечно лъгано и експлоатирано от ръководещето го меншество, от неговите водители, то става оръдие на лични режими. В развитието па предприятията обществото носи цялата работа иа своите плещи, и в инициативата му е предоставено второ¬степенна и третостепенна роль. Така е било на всякъде, така стана и у нас, така ще бъде и занапред.

Прочее, обществото не може да се смята като виновник на сегашното общо положение на работите. Ако се пуснахме да говорим повече по тоя въпрос, това сторихме за да бъдем пълни в изложението си.

* * *

В завличанието на широкото общество в делото, както видяхме по-горе, няма нищо чудно и необикновенно. Което най-много ни учудва и занимава – това е заинтересоваността на политическия и ръководящия свят в България.

Македонските дружества, македонските комитети и, изобщо, македонското дело в България, по своята крайна цел, е чисто революционно и несъобразно с държавническите начала на управниците в България. Последнята, като държава, увързана с международни задължения, плюс подчинена на Турция, се компрометирва пред света с Макед[онските] комитети, а може и пакости да си навлече с тях. Най-сетне, освободи-телното дело в революционната му форма е и про¬тив убежденията им като българи и братя на роба. При 200-хилядната армия, в техните очи незаслужват внимание някакви македонски борци; при наличността на едно българско правителство, опряно върху 200 000 щика и една държавна политика – излишни са, спо¬ред тях, всякакви комитети, дружества и организа¬ции. Поне политиканите постоянно ни изказват и раз¬виват това гледище.

Между туй, всичко, що има по-видно в България, не само се е намесило в комитетите и дружествата, но е взимало и активно участие в тях. Най-консер¬вативните политикански елементи, най-фанатичните се¬паратисти-държавници, най-крайните царедворци са минали по тоя път, а някои и сега са в него: Каравелов, Стоилов, дядо Климент, покойния Ковачев, професор Гьоргов, Николаев, полк. Савов, Цончев и пр. ръководители на Мак[едонското] Освоб[одително] Дело, на Макед[онските] комитети и дружества. По-голям скандал от тоя възможен ли е на света, ще каже всеки? – Между туй, това са факти.

Защитата на тая аномалия веднага ще отговори, че Мак[едонското] Освободително Дело, наистина, по крайната си цел е революционно, но по средствата, с които то си служи в България, е легално както спрямо основния закон на държавата, така и по отношение нейните международни задължения. За това, всеки може в него да взима участие, без това да пречи в нещо на държавното и общественото му положение. Макед[онското] Дело е общо и всеки има право да взима участие в него. Тези морали откараха до там, щото по едно време даже от най-видните дейци се смяташе за голяма услуга на делото участието в него на големци. То и днес даже още не се смята за престъпно.

Всеки разбира, че горнята защита е една непри-емлива адвокатщина. Но къде е истината, къде е разковничето на аномалията?

* * *

Каква переспектива представляваше Македонското дело с неговите формални водители в България? -  Митинги, протести от дружествата за въздействие на Европейската дипломация и Европейското обществено мнение чрез Българското правителство. Кои бяха водителите па делото? Петко, Трайко и Драган – всички идейни приятели на разните дър¬жавници, всички дълбоко проникпати от българското държавно политиканство на равно със самите държа¬вници, всички хора, които, нито желаеха, нито пък можеха да играят някаква активна роля мимо прави¬телството и в името на идеали различни от държав¬ническите. Мак[едонското] дело не почиваше на никаква самостоятелна почва, то беше празна, куха бъчва, която во¬дителите биеха, за да дигат шум, защото те работеха за едно дело, на което отхвърляха същността и съдържанието.

Българските държавници и големци, като хора по- умни и по-хитри, видяха на къде върви работата, схва¬наха какво може да произлезе от Мак[едонското] дело. Когато широкото общество се възхищаваше от громките фрази на „дейците“, политиканите се готвеха да събират за себе си парсата от това възхищение; когато „дей¬ците“ мислеха, че вършат велики работи, техните приятели политикани се смееха на тяхната наивност и се готвеха да я оползотворят. Българските големци разбраха, че Македонското дело, каквото го виждаха, беше една вадичка, която се вливаше в Българското държавно море и те се приготвиха да оползотворят тая вадичка. Действителността ни показа, че те наистина я използуваха, а обществото и нашите дейци ги останаха с громките фрази и празните възхищения.

Освен стремежа, кой повече да оползотвори Македонското дело за държавническата кауза, имаше и други съображения от по-частен, характер, които тикаха държавниците и политиканите да се доближават до Македонското дело и да влизат в органи¬зацията.

Македонците тук всякога са биле един твърде важен фактор във всичките изборни и вътрешнн обществени и политически борби. Всякога, па и днес, най-активните сили във всичките партии, най-заслепе¬ните привърженици на политическите корифеи са хора из средата на македонската емиграция. Македонското дело е било главното средство на големците да прив¬личат на своя страна тая сила и да я използуват. За това те всякога са взимали активно участие в ма¬кедонската организация или на право, или чрез свои слепи привърженици.

Македонското дело обещаваше много облаги и за държавата, и за партиите, и за личностите. То можеше да закрепи разклатеното министерско кресло, да отвори вратата на министерския кабинет, да усили партията, да послужи като стъпало за докопчувание адютантство, държавна служба, име и слава. И всичко това можеше да се постига без всякакпа онаспост и жертва. Рево-люционната и крайна цел не плашеше политиканите, защото ключа на работата беше в техни ръце.

Че действително политиканите се вмъкваха в нашата организация не зарад нея, а зарад себе си, галеха идеала за нашата свобода не зарад самата свобода, а по съображения пак свои – това се доказва по най-очевиден начин от днешното поведение на същите тези хора.

* * *

От няколко години насам в Македонското Освободително Дело стана един обрат. Платонизма се осъди. Околните пътища се отхвърлят като излишни. Политиканството се призна за безполезно, партизанството се прогласи за престъпно. Македонското дело, от платоническо и идеалистично, се обърна в една реална кауза, с цел достижима на практика, и със средства съобразни с нея и годни за нейното приложение. Македонската организация тук вместо зборище от крикуни и ентусиасти, се обърна в една жизнена и дееспособна сила, прояви претенции на самостойна дея-телност. В България станаха събития, произходящи изключително от същността на освободителното дело, които дадоха на делото смисъл и съдържание.

Едновременно с това и роба издигна своя глас. Освободителното дело тук добиваше една здрава опора за подкрепвание и усилвание новото му положение.

Наедно с този обрат, в организацията се появи такъв и в отношенията на политиканите към нея и към делото. Бившите нейни водители станаха й гонители. Колкото новото течение в организацията прогресираше, толкова и мерките против нея се усил¬ваха и ставаха по-строги. Когато организацията заяви, че иска да живее самостоятелен живот, мерките ста¬наха крайни. На централното учреждение на органи¬зацията се тури държавен печат. Дейците по македонското дело се подгониха като крастави кучета. Те и днес са вън от законите. „Скъпото“ и „свято“ македонско дело стана едно опасно зло, което трябва да се изкорени. Участта на „братята роби отвъд Рила и Родопите“ се забрави, благите излияния за него се замениха с цинични гаврения.

Нещо забележително. Българските държавници, които в партизанските си вражди са отишли до там, че не могат да се споразумеят нито по един въ¬прос, касателно македонското дело всички са на един ум, между тях владее пълно единодушие. Когато опозицията няма обичай да одобри никакво ме¬роприятие на правителството, по македонския въпрос тя одобрява всичките му мероприятия. Радославова всички вкупом осъдиха, за гдето допуснал освободи¬телното дело да добие широки размери. Рачо Петров посегна върху стрелческите дружества, Каравелов по¬сегна върху комитета и македонските дружества, Данев-Сарафов бяха по-турци и от турците в своите гонения против македонските дейци, а опозицията, която за други дребняви въпроси прави от сламката греда, тук мълчеше и даже подкрепи и насърчи правителството в пътя му.

В Македопия днес се води една отчаяна борба между „братята“ роби и турците. Нито дума по това с уста и перо из политическите кръгове. Пълна со¬лидарност у всичките за едно пасувание и мълчание. Стана дума за Фирмилиана – пак пълна солидарност, само че в обратна смисъл. Всички искрено се възму¬тиха от работата и останаха съгласни да пролеят по някоя крокодилска сълза за Македония в свръзка с тоя въпрос. Никои от бившите председатели и парапредседатели на дружества и комитети из големските кръгове не се яви да развали тази солидарност и хармония на политиканите, макар че виждаха де¬лото от корен да се унищожава с туй, а всички, като агенти-провокатори, лицемерно оплакваха и оплакват пропаданието на делото, когато става дума за някакви грешки на комитетите и дейците от новото напра¬вление.

Извиненията с някакви натиски, с грешки на комитетствующите хора, с някакви мними опасности и др. под. са нищо друго, освен едни маниери за намалявание и изглаждание лошия ефект, за измама на лековерното общество. Всичките минали и настоящи посегателства върху делото и организацията се извър-шваха с такъва ревност, смелост и ядовитост, щото за всекиго не остава нито сянка от съмнение, че у авторите им има една злоба, омраза против всичко, що е свързано с македонското дело, като специална кауза. Не е вярно така също и твърдението, че държавниците, като посягат върху делото, имат избран друг път да помогнат на „многострадална“ и „брат¬ска“ Македония. Това са умишлени измами от оня род, с каквито правителствата вечно успиват народите.

Македонското освободително дело, като кауза с претенции на самостоятелен живот и почин на действие, като идеал народен, не е по вкус и желанието на политиканите. Те всички без разлика на партии и убеждения се заиимават с него до толкова, до колкото то може да бъде експлоатирано в държавническо и партизанско отиошение, или пък за лични някакви облаги. В момента, когато то би почнало да представлява от себе си нещо по-сериозно, те стават негови смъртни врагове и безцеремонни гонители.

Днешните управници, със своето поведение по македонския въпрос, още повече ни уверяват в печалната истина, че в душите си те в нищо не се различават от австрийските, гръцките и сръбските – като тях и те гледат на нашата страна като на бъдеща плячка.

И тъй, предаността на широкото общество към освободителното дело и неговите грамадни жертвн останаха безполезни за целите, а участието на нисшите политикански сфери само са петнили и експлоатирали делото за въпроси неимеющи нищо общо с неговата цел. Основната грешка на едното и другото се крие в положението на самото дело, а прямите виновници са водителите на тукашната организация, които, от една страна, са мамили обществото, a от друга – са предавали в ръцете на висшите сфери нишките на работите, кое умишлено и съзнателно, кое несъзнателно.

По тоя въпрос ний ще се спрем по-надълго.

Сегашната организация, в своето развитие, има два главни фазиса: легалния, който трая от 1895-та до 1899-та година, и боевия – през последните 3 години. Ще разгледаме по-отделно единия и другия в свръска с общия им дух и с ръководителите им сили.

* * *

„Целта на македонските комитети и дружества е придобиванието автономия за населенията в турско“. Само по себе се разбира, че това ще се постигне чрез вънкашна сила и ще стане въпреки желанието на сул¬тана – законния господар на тая страна. По всички понятия в света, тая цел е от революционно естество.

Статутите на организацията, в които е предвидена горната цел, предоставят прилаганието на тая автономия изключително на Великите сили, от които се търси и гаранция за бъдещето на страната. Значи, единственото предвидено средство за постигание гор¬ната цел е от чисто дипломатско естество.

Организацията ще прави митинги из България, ще пише меморандуми и протести, ще изпраща депутации пред европейските дворове за въздействие на европейската дипломация и европейското общественно мнение и за популнризирание „идеята“. Без съмнение, това ще стана чрез българското правителство, поради което организацията ще трябва да упражнява въздей¬ствие най-напред върху него чрез българското обществено мнение и чрез Народното събрание. Деятелността на македонската организация, значи, е крайне легална, както по отношение външния свят, така и по самото свое естество. Като възможност, предвиден е в едно кюше на статутите и начин на въздействие „какъвто обстоятелствата ни биха наложили“, без да са предвидени условията, при които биха се създали обстоятелства, които да наложат тоя начин.

В статутите е предвидено да се подведат под горния знаменател всички дружества, които работят за освобождението на Македония, където и да съществуват те, включителпо и онези в Турско. Вън от писаното в статутите, ний знаем от прями източници, че това последното се гонение да се постигне от съз¬дателите на статутите. Значи, легалността в деятелността на организацията е предвидена не по съобра¬жения местни и временни, а чисто и просто по идея и убеждение – че това е единствения неин път: искаха легалност зарад легалността.

Целта, средствата, мероприятията и текущата деятелност на организацията, както видяхме по-горе, съпоставени заедно, представляват от себе си една галиматия, в която никой нищо не може да разбере. Политически и обществен преврат, дипломация, правителствена намеса, народно желание и народна организация – това са такива разнородни елементи, които никога не могат да се сглобят в едно и да образуват нещо цяло. В тая галиматия, в това разно¬образие на съставните елементи на освободителното дело се крие всичката, негова несъстоятелност; тук е и извора на всички ония злини и язви, които пра¬веха от нашето освободително дело една сянка, а от организацията един скелет.

Истинския борец за македонската свобода, искрения последовател на тази идея, за когото идеала съставлява живот; дееца, който чувствено обича народа си с неговите добри и лоши страни, неговите страдания и добрувания преди и сега, дееца, у когото гласа на ума с онзи на сърцето говорят едновременно и еднакво силно – такъв деец не може да създаде легалната деятелност, а създадените от други условия, или родените дейци от този род, не могат да вървят по легалния път на действие. Дипломацията, като средство за достижение заветната цел, не топли сърцето на такъв деец, както и на страдалеца роб, защото нейните намеси са действия на вечността, а страдалеца и неговия искрен съчувственик и прочувствен водител и деец искат по-скорошното прекращение на злото и вървят по най-краткия път за по-скорошното достигание заветните душевни мечти и желания. В истинността на горното твърдение авторите на легалността имаха горестта да се уверят лично през време на своето ръководителство. Никой от дейците, които роди робска Македония и създаде турската тирания, никой от идеалистите тук не се повлече по тях, не прегърна тяхната система на действия.

Обществото в България награждаваше проповедниците на идеала с горещи симпатии и се повличаше подире им само от желанието, по-скоро да види приложен идеала си на дело, защото имаше обич към роба не платоническа, а действителна, душевна, която го правеше и прави нетърпелив. Грамадните материални средства, които обществото е дало на ор-ганизацията, моралната подкрепа, която нейните ръко-водители намираха всякога в него, давани бяxa не от любов към изкуственото, а за практическа деятелност. Обществото искаше да развърже ръцете на своите водители днес за днес да работят и да прилагат онези средства и мероприятия, които право бият на злото и ускоряват възцаряванието на правдата. Като даваше обществото парите, искаше да вижда в момента деятелност, която да разрушава турската сила, искаше да вижда пряма борба с турците и турската тирания, искаше неговата помощ да отиде, и то скоро да отиде за предназначение съобразно с неговото желание. През 1895-та години обществото даде своите пожертвувания не зарад освобождението на Македония от дипломацията, което ще стане кой знае кога, а зарад борбата, която ставаше през тази го¬дина, като средство за достигание и ускорение на освобождението.

Авторите на легалността и това изпускаха из предвид, за туй имаха горестта на край да се видят съвсем изоставен от обществото и даже изхвърлени от него. И тъй, системата на революционно-дипломато-легалната деятелност лиши нашата организация от тяло и душа, отстрани от тях активните сили, унищожи единствената възможна нейна опора – съдействието на широкото общество. В известни моменти на отрезвение те виждаха несъобразността на целите и средствата, неестествеността на тяхното по¬ложение и се мъчеха някак да поправят грешката. Те често красяха себе си с името революционери, прибягваха до компромиси и спогаждания с поддържателите на чисто революционната деятелност. Но те бяхя така уплетенн в своята паяжина, щото не им възможно да се откопчат никога от нея.

Но тая система на действие имаше по-широки и по-дълбоки последствия от пропаданието на авторите на легалността.

В хрониката нa тукашната деятелност, ние ще намерим много некрасиви работи и явления.

„Сега нему ет времето, бракя; кой ке му дойт, я пърф ке се фърлям в редовете“. От времето, когато са произнесени тия характеристични думи, до днес са изминали цели 20 годиии; ред събития, едни от други по-бурни, се нанизаха, дойде му и времето, а автора на тези думи не се виде хвърлен в редовете на борците нито първ, нито последен. „Хубаво е, нужно е да се работи в Македония за делото, да се готви роба за борба с турчина, но да се върши тая борба сега – не бива, защото политическия момент не е сгоден“. Между туй, никой от тези проповед¬ници на хубавото и доброто, придружено с „но“, не взе инициатива за това, не придружи инициаторите, не стана активен деец. Нещо повече. Те на дело не приемаха и посредническата роль: да дават на роба жертвите, които обществото предназначаваше за него.

Онези игриви изражения, които по-горе при¬ведохме и турихме в кавички, не е право да красят името само на един деец, защото са присъщи на всички дейци на организацията, които проповядват идеала и никога не споменват средствата за неговото реализирание. Те показват едно самопризнание у този тип дейци, че те, кога говорят за идеала, за свободата и правдата и в тяхно име свалят и Бога и дявола от небето, в дълбочините на душата си казват: „Идеала е добър за една сказка, за една ста¬тия, за един митинг. Що се касае до неговото реализирание, то нями да стане скоро, та има време да му мислим“. Когато се появи, наложителния глас на обстоятелствата, когато те наложат истинския начин на действие, този тип дейци изваждат на сцената други „но“ и „ако“. На сцената се появява тогава те¬орията за разпределение на ролите, сир., едни да се бият, а други да пишат, да държат речи, да ходят по дворовете и др. под. Мерилото при разпределение на тези роли ще бъдат физическите сили. Автора на горецитираното „не му ет време“ и „кой ке му дойт“, публично като призна нуждата от пушка днес, заяви, че физическите сили не му помагали да направи това, макар има врат като на бик и крака като на кон и е във всякакъв случай десет пъти по-здрав и по-силен от сума настоящи ратници нa пушката и словото във вътрешността на страната. И в тоя случай автора не е единица, а тип и то тип доста разпространен.

Вярвам, никой не ще ми противоречи, ако кажа, че тези явления са некрасиви за хората не само като дейци по освоб[одителното] дело, но и като хора. Между туй, те са неизбежните спътници на дипломато-легалната деятелност.

Коя е майка, н кое е чедо от двете, сир., дали системата е родила и създала типовете, или обратното – не зная, па и не е важно за работата. Важното е, че едното и другото са братя по род и естество.

* * *

От този род явления ний срещаме и в по-широк кръг мними дейци по делото.

Например.

Днешен председател на Комитета, който е про-ектирал въстание и е купувал пушки, утре, като адютант, се гаври с революционната борба и пак твърди, че той и тогава и сега е прав и честен човек. Един вчерашен председател на Комитета, поклонник на въстанието в Македония при съучас¬тие па тукашната организация и съчувственик на чисто революционната организация, утре удря собстве¬ния си печат на Комитетското учреждение като министър, дава съгласието си за затваряние и интернирание неговите бивши другари по идея и наместници, готов даже да се съгласи за окончателното закривание на учреждението и затривание неговите намес¬тници и последователи - и на всичко това отгоре мисли и вярва, че туй е в полза на идеала, съвестта си чувствува чиста, каузата си права, и като предсе¬дател на Комитета, и като негов гонител и министър. Един дългогодишен ратник за идеала вчера да проповядва революция, а днес да цалува ръка на султана и да краси гърдите си с негов нишан; едновременно да бъде приятел и с руския цар, и със султана, и с княза български, и с ... с револю¬ционерите вътре в Македония, и на край да мисли и вярва, че той е най-полезния човек за идеала и вечно е прав и чист в помишленията и деянията си – това не е ли знаменателно и оригинално по рода си явление по отношение и на частната, и на обществената психология? Не по-малко обикновено явление е, наши братя и дейци тук да жертвуват целия идеал за един партизански каприз и пак да мислят себе си за добри македонски патриоти. В журналистиката и, изобщо, в литературната деятелност, ние имаме куп отрицателни явления. Настоящи гадове по чувства и мисли стават изразители на най-светли и свети идеи; лигите и сълзите еднакво мократ нещастната хартия и читающата публика е заста¬вена с еднаква сладост да ги гълта, без да може да ги различи.

Хората са наклонни всички гореизброени работи да отдават на личната безсъвестност и шарлатанство на авторите им. Обаче, това е съвършенно неправо и невярно. Подобна шарлатания и безсъвестност е не-възможна в света. Още по-малко тя е възможна за един македонски деец в днешно време. И шарлата¬нина има своя ум, а в тези работи и с микроскоп да гледаш, няма да намериш нито зрънце от такъво чудовище.

Виновника на тези печални явления в нашия обществен живот, на тези отрицателни прояви в македонствующите се крие в едно дълбоко заблужде¬ние, което за нашите дейци е вяра и истина.

Революционна цел, дипломация в средствата за постиганието й и легалност в начините на действие – това е най-голямото заблуждение, което може да съ-ществува в света. Целта сама по себе значи това, което значи нулата в алгебрическите задачи, получена като резултат от решението им. Средствата и деятелността за туряние в действие тези средства образуват целта й и дават смисъл и съдържание. Дето няма революционна деятелност, безсмислица е една революционна цел. Да се твърди и върши противното, значи, или умишлено да се мами народа с някоя задна цел, както правят българските политикани, или пък човек да мами първо себе си, па подире да лъжи и народа.

Заблуждението, прочее, на нашите дейци от пър¬вия фазис е, дето допускат за възможно една рево¬люционна цел да се постигне с нереволюционни сред¬ства, а по дипломатически начин. Това заблуждение неумолимо ги туря в едно глупаво и безизходно по¬ложение да вършят с „чиста съвест“ най-безсъвестни работи по отношение идеала, който преследват, да вършат работи с шарлатански колорит, без да бъдат шарлатани в действителност.

Революционния идеал за македонската свобода неумолимо им се налага. Между туй, условията за деятелност тук не им позволяват да вършат това без риск морално и физически, а те нямат смелостта и доблестта, нито от идеала да се откажат, нито да презрат живота и положението си. Естествено, те прибягват до компромисите, стремят се да примирят най-непримиримото – път, който обиквовено прегръщат посредствените, страхливите, малодушните и консервативни натури. Който проповядва и гони повече или по-малко революционна цел, а прибягва до средства, конто не са такива, той мами по необходимост народа, мами и себе си. Компромисите са всякога на ума му и, при малко привиден компромис, веднага той забравя целта. Toй най-накрай така ще се уплете и ще се тури в положение, което ще го за¬стави да не избира средствата и да излезне от него. Този дух накара, добрия Китанчев да стане оръдие на враговете, на делото; същия тоя дявол кара иначе хитрия и умен Ризов да забрави идеала пред при¬зрака за един възможен компромис между македон-ския революционен идеал, царската, милост на Николая руски, благоволението на султана и българския княз. Днес всички наши баби тук оправдават своето бездействие и презрение към Освоб[одителното] Дело с при¬видната мисъл, за руска помощ, посочена от една незаслужвающа ни вяра, ни внимание човешка гадинка, какъвто е агента на тая измама – Данев. Компромисаджилъка кара и тези нещастници да чернят душата си, да петнят миналото си и да сквернят идеала против когото, навярно, нямат нищо в душата си.

Ако има вина в лицата, то тя състои в това, че те нямат смелостта да издигнат идеала по-горе от себе си и че проявяват егоистичния стремеж да съ¬образят една кауза със своето лично и обществено по¬ложение. В техните души борят се елементите на отечестволюбие, на чувство за самосъхранение и мания за политиканско изкуство и изпълнение граждански дълг в Княжеството. Тая вътрешна борба служи в подкладка на посочената по-горе игра в думите и делата им, а разните предразсъдъци, добити при възпитанието им, съпоставени с революционния наш идеал, образуват от техните глави и сърца циган¬ско гърне.

* * *

Грубата действителност ни туря тук в съприкосновение и с друг вид дейци, привидно противоположни на стария тип дейци, а в действителност от същето значение с тях. Думата ни е за дей¬ците от 1899-та година насам, които постоянно за ре¬волюция говорят, употребляват най-крайните рево¬люционни средства в деятелността си, а в главата си нямат една същинска и добре разбрана револю¬ционна цел.

Най-типичните изразители и представители на но¬вия тип хора от втория фазис на нашата органи¬зация са сега комитетствующи хора; в сегашната деятелност най-добре се проявява новото заблуждение, което легна в основата на организацията от 1899-та година насам. Деятелността на преждебившия комитет ний минаваме бегом, защото тя беше едно пре¬дисловие. Ще се спрем само върху сегашната деятелност, която представлява развитието и съдържанието на втория фазис.

Деятелността на преждебившия комитет представляваше от себе си една буря, която тури край на стария дух и отвори вратите иа втория фазис. Тя представляваше от себе едно крупно обществено явление и заслужваше по-дълбоко и по-сериозно изучвание въз становището на едно по-обективно гледище. Това не стана. Легалистите и големците схванаха само отрицателните и лоши прояви на тая деятелност и си послужиха с тях, експлоатираха извършените грешки от дейците през тоя режим. Те представиха тая буря за една лудория на известни личности, един временен н изключителен феномен в живота на нашата организация, макар и да виждаха, че всички, в това число и те, тук бяха прави или косвени съучастници. Изобщо, в отношенията на тези приятели спрямо деятелността oт този режим личеше по-скоро един такт на партийна борба, отколкото едни обективно и сериозно оценение. Такъво оценение ний и очаквахме oт консервативната пострадала пасмина хора oт сантименталната висша интелигенция. В резултат oт тези отношения спрямо бившата деятелност излезе само едно сполучливо отмъщение спрямо лицата, а коренните причини на злото не се отстраниха, нито се чепнаха даже. Няма нищо чудно, прочее, че тая сляна и едностранчива борба докара в комитета Цончева и послужи като мост на хората да си прокарват своето.

Същата слепота ний виждаме и в отношенията със сегашния комитет: или сляпо гонение на лицата, или сляпа привързаност към тях – среден път, особено становище няма. Начина, наистина, е по-друг: Цончевци не красят с онези епитети, с които краcяxa Сарафова, целта обаче е същата. Ние твърдим, че, както по-преди, така и сега, коренните причини на злото се крият в едно заблуждение, и това заблужде¬ние сега е по-важно, защото се дължи не на едно мла¬дежко увличание в крив път, а на една самоизмама, основана на ум и разсъждение; на едно заблуждение, което е облечено във форма на убеждение. Цончев и Сие не могат да се нарекат дейци. За туй аз намирам за необходимо, щото борбата с комитета, която ни се налага, да се поведе на по-разбрани основи. Трябва да се търси корена на злото, и да се изтреби тоя ко¬рен. Становище идейно е нужно, за да може такъва борба да бъде полезна. Иначе, тя ще задоволи само личности.

* * *

Който върши уж революционна деятелност, а няма в главата си една ясна и определена истинско революционна цел и душата му не е обладала от свещения революционен идеал, такъв човек в пътя си само се блуждае и, колчим дойде дума до общи въпроси, до крайните цели на деятелността му, той почва да играе с думи, за да прикрие своята идейна несъстоятелност и разбърканост. Това е първото по¬следствие от дизармонията между средствата и целта, ако има такъва. Е, добре! Може ли да се намерят в това отношение типове по-усъвършенствувани oт Цончев и неговите ученици и чираци? Ако му беше мястото и ако виждах известна полза, аз бих привел много характеристични случаи от умишлено, тенденциозно извъртвание на здравия разсъдък, изопачвание на мисли и истини, и др. под. с цел да се повиши личната цел до обща, да се съобрази идеалното с личното. Но ще оставя онова, което зная лично и ще приведа един-два случая общоизвестни, за да може всеки да дойде от нему известни случаи до онова за¬ключение, което съм си извадил от известни мен случим.

Запитан Цончев, дали има сношения с Въ¬трешната организация, отговаря: „Да ... имаме ... нямаме.... но ще имаме ... ама...“ и др. под. Разпитван по-нашироко, какво мисли за тези отношения, той почва да играе като акробат. Той буквалпо почва да мами с гънкания и мънкания. Но той заедно с това мами, и то искрено мами, и себе си. Мами другите, защото няма цел обща и приемлива за вас и за здравия разсъдък, той има само лична една помисъл, която не смее да ви изкаже; мами себе си като вярва, че е възможно да отдели Вътрешната ор¬ганизация от вътрешността, като вярва, че „вътрешността“ ще може да му послужи в личните предначер¬тания, без да разбира, че тя е само едно отвлечено понятие, на което конкретния израз е организацията.

Същото явление виждаме и по въпроса с директи-вата, която се смята да изразява целта на тукашната деятелност. В редовния конгрес Цончев прие „со-циалистическата“ директива със същата тържественост, с каквато я отхвърли, няколко месеца преди това в извънредния конгрес. Па и сега с еднаква тържественост публично и частно заявява, че я приема и се води по нея, а в същпост върши противното.

Вземете „Реформи“, отворените писма на Цон¬чевци, Янковци, възпроизведете всичките речи на Ми-хайловския, Янков, Цончев и Сие и ги разгледайте на бързо, докато не ви изневери пометта, за да на¬правите сравнение. Обърнете внимание на писаното и говореното по легалността и революционеризма, по отношенията на комитета с висшите и нисшите кръгове на обществото в България и въпроса за намеренията и мненията на комитета по въстанието в Македония.

Във всичките тия въпроси, уверявам ви, че, ако имаше шахматна игра с думи, те непременно щяха да бъдат професорите. Като в циганско гърне турено е лиляф, кисела чорба, паприкаш и всякакъв вид ястия.

Пъстротата ще стане още по-голяма, ако съпоставим думите с делата им. Няма смелост човешка, не съществува в света, нахалност, способна да направи това. Само една пълна липса на принцип, само едно заблуждение, обърнато в „Символ вери“, е в състояние да накара човека да върши това в пълно съзнание и без да губи вяpa в себе си като деец обществен и човек честен. Такъв артист на думи и мисли може да бъде само деец, за когото не съществува обща цел и ръководящи принципи; деец, който някоя своя фикс идея, свое някакво предначертание, неприемливо за другите, с измама иска да положи за обща цел и за това прибягна до разни игри и комбинации на думи и мисли, прави просто онанизъм с общоприетите истини. Такъв човек ще дойде без друго до положението, дето единствената му грижа ще бъде да изменява и защищава себе си и да изпъква пред света свои някакви преимущества.

Такъво едпо душевно проявление, като естествено следствие на безпринципността, е в пълното развитие днес у Цончев-Михайловски. Известно е, че те през миналите години просто се въвлякоха в деятелността на преждебившия комитет, която сега осъждат и мислят да оправдаят. Цончев сам твърди, че бил с измама въвлечен от Сарафова, а Михайловски, който вечно търси истината вън от себе си, помислил тук да я намери. Възпитанието и общественото им положение с придружающите ги предразсъдъци и предвзетости им попречи да прегърнат единствения подходящ за новото им положение идеал, единствена възможна и полезна цел, а неможаха и да си създадат нова подходяща и приемлива цел, да си изработят ръководящи принципи, защото това не е по силите на единичния човешки ум. Tе неусетно за тях изпаднаха в онова положение, което по-рано осъж¬даха, извършиха онова, което уж щяха да поправят, самоубиха себе в очите на света. Амбицията е естествено душевно явление при подобно положение. Обви¬ненията, клеветите, лъжата, играта с думи и др. того рода действия, които имат за цел оправдание и избавление, с наложителни средства за онзи, който е попадиал в тавъво положение.

Безспорно е, че всички престъпни действия на Цончева и Сие, както тези, които съзнателно вършат, така и ония, която не са техни, но изхождат сами по себе и независимо от тях от новата система на деятелност, се дължат на една бясна и дива амбиция, която действително е в състояние да докара човека до умопомрачение и отрицателна екзалтация. Безсъмнено, в ду¬шата си това чувствуват и внждат и самите автори, и за туй се хвърлят в такъво отчаяно самоубийство. Дружбата и служението с типове, която никога един Михайловски и Цончев не могат да имат за дру¬гари в работа при трезвено душевно състояние; посегателството, умишленото посегателство физиче¬ско и морално върху светци, истински светци по освобо¬дителното дело, каквито са погиналите и изпозатворени дейци в Македония; злорадството, което тъй демонстра¬тивно се изказва с думи и дела към всичко, що е в същност, а трябва и тям да бъде, свято; дивите нападки на Михайловски против македонското население, което иска да се освобождава; безразборното гонение с позволени и непозволени средства и в явна вреда на освободителното дело, което днешните ръководители тук са предприели против всички дейци на делото; нахалното пасувание пред явното пропадание на едно дело, на което са поставени на чело – всичко туй, не само ний и здравия разсъдък, но, напълно съм уверен, че и те сами в себе си не го тълкуват иначе, освен с едно умопомрачение, като резултат на една лична и класова дива амбиция, на един стремеж себе си да поставят по-горе от делото, своите желания да предпочетат пред неговите нужди и цялото дело да го съпоставят със своето положение.

Това обяснение е вярно, само че то не е причина, а следствие. Дълбоката, основната причина на всичко това се крие в обстоятелството, че тези нещастници не са разбрали най-елемептарната потребност в едио революционно дело, а именно: че преди всичко е необходим светъл, свещен идеал, който да озари ду¬шата и ума на дееца; светъл идеал и като побудителпа причина, тласкателна сила, и като крайна прицелна точка на деятелност, и като ръководителка на тая деятелност, било в обща смисъл, било в под¬робностите. Сляпо се завлякоха в работа; сляпо вървят в нея, като слепи ще си счупят главите, а, може би, ще направят и кораба заедно с тях да потъне в морето преди да излезне на брега, защото го влачат без компас из едно много бурно море – обязателен печален край на всяка слепота в обществените борби.

* * *

Ако е вярно твърдението, че средствата и деятел-ността обусловляват и целта в една кауза, десет пъти е по-вярно, че целта съдържа в себе си и средствата за постиганието й, па и начините на прилагание тези средства и им налага своя печат. Взаимо¬действието на тези три фактора е необходимо за пъл¬нотата на една кауза, защото, при липсата на един от тях не само каузата е накърнена, но е предосъдена и на погибел.

Пита се: от какво естество е една революционна кауза, каквато всички мислим че караме? Какво трябва да движи нейните главни сили? Нима тя може да бъде безмислена и безцелна авантюра, нима нейните дейци могат да бъдат прости авантюристи, готови за свой каприз и удоволствие да подложат на сеч, плен и пожар една цяла страна, едно цяло насе¬ление, при това братско? Вятър са и патриотическите побуждения и съображения. Революцията се прави от народ, а последния го движат по-дълбоки, по-реални и по-близки до неговия живот и неговото положение причини, нежели патриотически някакви отвлечени иллюзии. Още по-малка побудителна причина е патрио¬тизма за отделните революционни дейци. Патриотизъма може да създаде само всевъзможни крикуни, писачи и лю¬бители на речи, а никога самоотвержени дейци, готови на морално и физическо самопожертвование. Само чув¬ството, свещеното чувство на висша справедливост може да създаде истински революционен борец. Идеала, свещенния идеал: да се махне една неправда, която тежи над цял един народ и да се направи правдата да възтържествува там, - трябва да лежи в основата на нашата революция. Извора иа идеала, порива на идеалистите борци се дължи на божествените чувства, които душата на човека тае в своите гънки. Обич, любов и омрази тласкат ни и трябва да ни тласкат в борба, а не фантазии и предразсъдъци човешки, класови и обществени. Ума се явява на помощ само, за да напрани целесъобразна деятелността. Само при тия условия е възможна революция. Горното, турено в основата на освободителното дело,  морала, нравствеността, чувството на висша свещена справедливост – трябва да личат и в деятелността ни, и в най-маловажните по видимому наши постъпки и деяния. Чисто революционната деятелност има своята нойма: тя изисква особени типове със специални нрави и морали, които необходимо ще трябва да са осветени с от една светла идея; тя върви най-подир по своя път, който е единствен и неизменим. Всичко това е възможно само при една идеална и чисто революционна цел, чужда от всякакви предразсъдъци, свойстаени на духа на времето и на обществото в България, както още и при пълна идейна и практическа съобразност на средствата с тази цел. Трябва ли да доказваме, че всичко това липсува у повечето от днешните дейци и че те, следователно, са без идеал в своята деятелност? Положим, те самите цинично присмиват всякаква морал в деятелността и всякакъв идеал. „Целта оправдава средствата“ – този безнрав-ствен девиз се проявява във всички помисли и дей¬ствия на днешните деятели тук. Пред миналия конгрес се води агитация при избора на делегати за конгреса. Вярвам, всеки ще се съгласи, че в тая агитация революционерите надминаха Соломона - те не само са достойни да получат но могат и да дадат диплом даже на Каравелова за партизанствувание. Читателите са лични свидетели на тези аги¬тации, та считам за излишно да давам фактически доказателства по тоя въпрос.

„Ще си иослужим с измама, с полиция, с нож, със заплашвание, и ще постигнем целта си – да вземем комитета в свои ръце, да унищожим старите дейци и да завземем цялото дело в своите ръце“. Такъво нещо е говорено от един из по-видните днешни дейци. Това е и прилагано напълно. В конгреса сами си послужиха с измама, като хвърлиха върху всички стари дейци обвинения, които и те са¬мите не вярваха и като приеха неискрено една ди¬ректива, която не мислеха да следват. Послужиха си и със заплашвание на отделни делегати чрез разни Халювци и с тероризирание на целия коигрес чрез вкарани в заседателната зала шайки. Послужиха си със съдилищата и полицията спрямо много дейци, прегърнаха и принципа да си служат с разни узнавачи и разузнавачи по разните учреждения в това число и полицейските, с цел да следят работата на дру¬гите дейци. Приложиха и всички заплашителни и те¬рористически мерки спрямо другите дейци. Има дейци заплашвани, бити, заловени като роби (Ал. Китанов), убити (Ал. Илисв, Гьорги Данчев и др.), предавани на турците (серските, поройските и петричките учи¬тели, стария Китанов от Лешко, Малешевски, една противна тям чета и др. т.). Узурпаторството им отиде по-далеч. Те посегнаха на самата организация, като се осмелиха да отлъчват от нея дружества и с това създадоха в нашата организация разцепление, което ще я изяде един ден . ...

Но излишно е да нареждам фактически доказателства за погазванието на всяка морал. Достатъчно е да се знаят типовете, които съставляват армията на генералите и мнението на тези последните върху тези типове, за да види и слепия че и дума не може да става за морал и идейна деятелност.

Един от крупните ръководители, като му се натяквало за дружбата им с безнравствени и разбой-нически типове, отговаря: „Помогнете ни в борбата за да се освободим от тях и ние и вие“. Тук е ясно само признанието, че изменяват на святата кауза, като си служат с такива типове, изменяват и тям, като са готови да ги измамят и изпратят вътре за изтребление. Още по-голяма откровеност. Друг от крупните дейци в един град публично се отказва от Хальо и отрича, че той е бил в Македония, а след някой ден пише на един виден стамболист в същия град, че те наистина били испратили Халя вътре, но с цел не да работи нещо, а за да бъде убит и, по тоя начин, България да се освободи от него. Днес и децата знаят, че Дончо е техен стълб, па и те това не крият. Между туй, Цончев онзи ден с офи¬циално писмо се отказва от него, като Петра от Христа. Да посочваме ли измамите за убийството на Георги Данчев, Ал. Илиев и др., извъртванията им за Алексо след извършеното от него предателство, и пр., и пр?...

* * *

Но има помисли и дела безнравствени и безидейни с по-широко значение и по-дълбоки последствия. Те са посегателството върху Вътрешната организация и подиганието бунт в някои места в Македония.

Да посегнеш на Вътрешната организация отвън като деец по освободителното дело, най-малко значи, да погазиш паметта на хиляди жертви умрели, за¬точени и затворени; да плюеш на един цял народ и; то на онзи, за който уж работиш, и из който тази организация е никнала и нараснала; да се гавриш с безброй геройства и нечувани страдания, претърпени от населението за тая организация; да помрачиш све¬тлината, която е озарила ума и душата на един робски народ; да унищожиш в едии миг създаденото с години от един цял народ с грамада човешки и материални жертви и неносилен труд, да стъпчиш с крак на един идеал, за когото си турен да работиш. Безразлично е, дали това Цоичев ще постигне направо, или пък то ще излезне само по себе, като резултат на неговите безумни намерения и без¬смислени предприятия. Само помисъл от такъв род издава автора й за един страшен разрушителен, престъпен тип. План за подобно едно посегателство от широк характер е възможен само у душевно болен тип, или пък у човек, в душата на когото се крият змий вместо идеали.

Между туй, това предприятие е факт действителен, защото то е дало вече известни отрицателни резул¬тати, и бързо крачи да прояви цялата си разрушителна сила.

Още по-странно престъпление! Комитета иска да прави в Македония въстание на свои средства, със свои сили, по свое побуждение и свое решение, и забележителното е, че Цончев и другарите му и при тази помисъл не престават да продават себе си за революционери по всичките понятия за тази дума. Ще направим поправката, че думата „въстание“ е само заемем термин за подмамки. В същност, те искат бунт от родът на онзи през 1895 та година, бунт предизвикан от разбойнически чети на чело с офи¬цери, като погазят всички елементи за едно въстание. Това е факт оповестен от комитета с официално окръжно, потвърден вред от неговите безумия и шупливи капитани; тоя факт отговаря на фикс-идеята на Цончев и се потвърждава от всичките действия на комитета тук и оттатък. Това е факт, който не трябва да се крие: първо, защото е известен вече и на децата, и второ, защото е съдбоносен, та трябва да се предвари с общи сили, ако не искаме като народ да станем несъзнателно оръдие на няколко безумци аван-тюристи за погазванието на един идеал. Аз  смятам за излишно да доказвам престъпността на този план било по отношение на неговата невавременност, било по отношение неговата несъстоятелност. Днес и за по-следното дете е ясно, че даже едно истинско въстание в страната е безумие, защото нито политическото по-ложение, нито нашето положение като организация, нито силите на противника говорите в полза на едно въстание с обмислена и добре разбрана цел. Ако това е вярно за едно систематическо народно въстание, което все представлява от себе си известна сила, нещо повече от безумие, отрицателно нещо ще бъде мисълта за един частичен бунт в известни местности, извършен от вън чрез нахлули там разбойнически чети, или наложен на населението от безумните дей¬ствия на тези чети, защото такъв бунт няма да оси¬гури даже самоотбраната на местното население. На подобно предприятие при днешното положение могат да се решат само хора не само неидеални, но престъпни типове, у които липсва не само морал, но душа, Бог и вяра.

Цончев и другарите му, по всяка вероятност, ако не съзнават, поне надушват престъпността, която се таи в душите им и водими от чувство на самосъхранение, взимат мерки още от сега. Те никога не изказват намерението си ясно и, въпреки дивото славолюбие, не смеят да се гордеят с тези си подвизи. Нещо по¬вече: те не пристъпят прямо към целта, а я постигат по околни пътища. Те искат да унищожат постигнатото от Вътрешната организация по отрицателен път, чрез клевети и лъжи тук и там. Читателя навярно е слушал от комитетските агенти или, е чел във вестниците „Реформа“ и „Струма“ клевети и измами от рода на приказките у Халима, или на легенди, които здравия разсъдък никога не може да приеме. Това е отрицателния път на увищожавание Вътрешната организация тук. При средствата от този калибър, във вътрешността се употребяват и войводски насилия, хитрости все със същата цел, без тя да се изкаже. И у най-закоравелия престъпник все на минута се подчува един гласец на умирающа свест. Едно поради туй, друго за дето, види се, не предвиждате благополучен изход на престъпните си намерения, комитета гледа да прикрие думите с един мрак с една мъгла. Това ще им помогне сега да не дадат да се прозират тези намерения от света, а като станат, пак да могат да укрият в мрака престъпните си главички – извора на извършените престъпления.

Пред тези крупни безнравствени помисли, аз считам за маловажно да припомнювам за начините, чрез които авторите им се домогват да ги достигнат каквито са например пътя на взаимното изтребление, измамата на тукашното неосветлено общество и вътрешното простодушно и доверчиво население, лъжливите обещания за руския и български царе, за българската войска и държава, експлоатацията с доверчивостта на искрени дейци, които чрез измама се втикват в пътя на престъпленията и др. т., и др. т.

Онези, които вършат революционна деятелност без определена революционна цел, без свещен революционен идеал, без душа и сърце, неминуемо ще дойдат до положението на змията да яде собствените си рожби, па най-подир и своята опашка. Фатално те ще бъдат една минута докарани до състояние да станат така цинично амбициозни, щото ще почнат да гледат на народа, за когото работят, като на миналогодишния сняг. Нещо повече. Липсата на идеал, на чувство за висша правда и човешка свобода; отсъствието на обич към човешките същества, за които се бориш докарват обществените дейци до крайността не само да изоставят на произвол съдби населението, за което уж работят, но и да го унищожават ядовито и самите те. Дето няма идеал в една обществена бурна борба, края на революционните наречени страсти е дивия, дяволския бяс, който кара човека да хапи на дясно и ляво, да къса най-подире и собствените си меса! Историята на революциите е свидетел на примери от този род. Нашите нещастници са днес на път да достигнат до това дередже!

Следователно, и тук истинския виновник на злото е липсата на идеал, на цел, добре разбрана обмислена и почувствувана. Дивата амбиция, човешките слабости, които днес са станали господствующия елемент у нашите типове, са едно неминуемо следствие на горните причини, а авторите на престъпленията, човешките, нещастните човешки същества, които ядат подобните си, са жертва на обществени и, класови и човешки предразсъдъци, които създават и хранят заблужденията. Личностите са виновни дотолкова, доколкото е виновен побъркания баща убиец!

* * *

Цончев е минавал в обществото за един порядъчен и свестен човек във всяко отношение. В редовете на неговите помощници влизат хора с известно обществено положение, с име в обществото. Съпоставени с преждебившите комитети, за консервативния свят те представляват безспорни преимущества. Всичко това представлява от себе си обстоятелства, които, право или криво, замъглюват много глави и ги турят в недоумение, даже пред най-очебиющи факти, а мнозина правят и сляповерующи.

От друга страна, аз съм уверен, че в главата на Цончева се въртят планове, ако не Наполеоновски, поне подобни на онези у Васос. И той, по всяка вероятност, съжалява всички ни, че не можем го равбра и последва. Ний можем да мислим каквото си искаме за Михайловски. Мнозина, например, го смятат за луд; аз, обаче, твърдя, че той е една игра на фаталност в нашето дело, изиграна, за да се допълни албума на карикатури дейци в него. Но за себе лично той е твърдо уверен, че е много важен фактор в делото; това за него едно паднало от небето щастие.

Много предразсъдъчен свят е наклонен да признае правото и на единия и на другия от вяра в личностите и неразбирание работите.

За да се пръсне по възможност и тая мъгла, aз ще изложа още някои обстоятелства, които по-близо се докоенуват до въпроса за целта и идеала и хвърлят известна светлина върху истинската стойност на тези хора, като дейци по Мак[едонското] Освоб[одително] Дело.

Преди всичко едно малко обяснение. По въпроса за идеала твърднм без резерва, и то въз основа дейността и личните наблюдения над Цончева, че у него не само няма идеал, както се разбира той от света, но и не е способен да възприеме такъв. Неговото сърце по всичко изглежда да е гнездо на змии осойници, а такъво сърце не е годно за идеал. Но по въпроса за целта аз трябва да направя известна резерва.

Като говоря, че у днешните ръководители няма цел, аз разбирам цел смислена, добре разбрана и общоприета. Аз не съм за Наполеоновските планове, защого те, турени в малка глава, докарват й лудост, или пък създават отрицателни и страшно разруши¬телни типове. Най-подир у нас няма място и почва за такива планове. Цончев си има, безспорно, известни предначертания на някакъв план, но те в моите очи не могат да се нарекат цел на една народна кауза, а са само едно лично мнение и нищо повече.

Когато ръководителните сили на една кауза определят нейната цел, те задължително трябва да спазят следните условия, за да бъде тя смислена и раз¬брана:

1) Целта да обема в себе си всичките елементи, които обусловляват тази кауза;

2) Да се имат предвид всичките фактори, които вземат участие в нея, ролята, която на всеки от тях се пада и степента на нейната важност в каузата;

3) Всичките възможни събития и явления, които ще произлязат от тая кауза или ще влезнат с нея в някакво съприкосновение прямо или косвено, в по¬ложителна или отрицателна смисъл;

4) При горните условия целта ще бъде осно¬вателна и разумна, само когато е съобразна с есте¬ството на каузата;

5) Когато тя по дух и характер ще може да бъде в пълна хармония със средствата и начините на действие за нейното прилагапие в практика, защого не е цел онова предначертание, което е неприложимо; и

6) На край, всяка цел, всеки план трябва да взима предвид възможността, действителната възможност, а не да се основава исключително върху желанието на нейните автори.

Това са истини, които, по всички понятия за обществените дела, не могат да се игнорират. Още по- малко може да стане това в нашето Освобод[ително] Дело, което гони такъва сложна и трудна задача и в което е ангажиран цял народ.

В. „Изгрев“ даде едно съобщение въз основа на писмени документи за някакъв си военен план на Цончева по въстанието в Македония. Това е факт, когото аз потвърдявам, а не вярвом да отрича и г. Цончев, па и да иска да поправи това, не ще бъде в състояние, защото неговите другари, и напред, и сега, в името на този именно план водят агитациите за Цончев и сегашния комитет. Има и окръжни, издадени в духа и името на този план – почнато е вече и практическото му прилагание. Аз няма да се впускам в обстоятелствено разисквание по тоя въпрос, макар да бих могъл да направя това, защото зная всичките разни и безобразни подробности на плана. Материал по тези предначертания и планове е достатъчно даден из устата на неговите последователи и из работите на комитета, а може такъв да се намери и по вестни-карските неуместни, но верни съобщения. Остава всеки от читателите за минутка поне да се опрости с пре-дразсъдъка за непогрешимостта на големците и гале¬ните деца на обществото, да погледне на въпроса по него¬вата същност, ако иска да си състави понятие за истин¬ската стойност. За всекиго тогава, вярвам, ще бъде ясно, че същността на целия въпрос се състои в една троелична единица: въстание, продиктувано от София от Цончев, за да има България своя Васос; въстанието непременно трябва да стане сега, защото сега е Цончев; офицери и унтерофицери трябва да бъдат алфата на въстанието, за да може Цончев да бъде омегата и, всичко това, защото Цончев е генерал и като такъв, благоволил да заработи.

Като съпоставим този план с гореприведените положения за истинската цел в едно движение; като съпоставим действията, въз основа на този план и получените от тях резултати с идеала, който лежи в основата на нашето освободително дело; като разгледаме сериозно същността на този план – като направим всичко това, ний ще видим че Цончевите предначертания, Цончевия план по всички понятия на света представлява от себе си чисто и просто една фикс идея, като резултат на класови предразсъдъци, лична и класова екзалтация със силна егоистична подкладка.

Свойствата на фикс идеята са всекиму известни. Фиксирания човек, като се спре върху една частична идея или помисъл, игнорира всичко друго, в нея съсредоточава всичкото си внимание, в нейното достигание ангажира всичката си сила и енергия. План с абсолютна стойност не съществува, планът навсякъде се обусловлява от гореказаните положения. Екзалтирания човек никога не може да вземе в съображение тези работи.

Поставено горното за основа, всичко друго изхожда от това, последствията се нижат на верига, независимо от ничий ум.

Умишлено или неумишлено, но ясно е, че г. Цончев ще разклати от дъно организацията като тяло. Начина, по който дойде в комитета, по който сега се защищава и крепи в него, узурпаторството, което проявява в деятелността, разцеплението, партизанските приеми в борбата и пр., и пр. ще имат за необходим резултат разрушението на тая оргапизация. Както тук така и във всичките си предприятия, той се вижда, че мисли за една стабилна и по-дълготрайна работа. Вътре в Македония ний забелязваме същото. Своите бъдещи действия той краси с името въстание, а отхвърля по принцип и на дело единствения фактор на това въстание – местното население, главния елемент на едно въстание – идейност, най-необходимото за една борба – моралната и материална подготовка, най-потребното за използувание тая борба – нейната дълготрайност и пр., и пр. Нещо повече: той отхвърля и унищожава постигнатото от други в тези отношения.

Факт неоспорим и за турците е вече, че Македония е родила и дългогодишната тамкашна революционна деятелност е създала маса борци, един от друг по-идеални и по-типични. И между тукашните дейци има сума, които искрено милеят за работата и се въодушевляват от успеха на делото. Знайно е от друга страна, че за една борба необходими са такива сили, за да бъде тя със здрави основи и да стане по-дълготрайна. Комитета вижда това и го признава. Между туй, без¬разборно гони всичките и ги краси с разни епитети, с цел да ги отчае и убие морално в очите на света.

От друга страна факт е, че и тук и оттатък комитета си служи с най-долнокачествените хора и об¬ратното: че нито един от по-идеалните дейци тук и там не се е доближил до него. Всички разбойнически елементи, колкото ги имаше тук и оттатък всички изпъдени от двете организации сили, като негодни, прибраха се в генералската армия и днес те служат за единствения материал в нея.

В Македония на сцената изпъкнаха предателства, убийства из засада и с подла измама на отбор дейци, развращавание на населението и много други гнъсни работи от страпа на комитеските агенти. Ний вярваме, че всичко това не е приятно на комитетаджиите и не им е по желанието. Между туй, те не взимат мерки за прекращението му.

Всичките тези и много други некрасиви явления и работи потвърждават до очевидност, че авторите им игнорират всичките гореприведени положения, които обусловляват една разбрана и смислена цел. Те имат всичките свойства на една фикс идея.

Защо всичко това?

Класовата амбиция отстрани от тях и им по¬пречи да привлекат при себе си хора от по-висок нравствен и идеен калибър; класовата едностранчивост и ограниченост на умствения крагозор не им допуска да разберат себе си, положението и обстоятел¬ствата, в които работят, а фанатизъма, свойствен на класовото им възпитание, ги прави неверотърпими и отстранява от тях всичко, що има самостоятелно. Класовите предразсъдъци им пречат да се слеят с на¬родната маса и да прегърнат принципа на едно народно движение.

От друга страна, фикс идеята и свързаната с нея съсредоточеност на всичката умствена деятелност ги карат да вървят само по една пътека, като впрег¬нат кон с клапи от страните на очите. Прочее, дружбата с разбойническите елементи и впускание в действия безмислени, готови още в момента, когато фикс идеята се прогласи и възприе за цел, предразсъдъците замениха широката мисъл тесно¬гръдата класова и лична амбиция спре полета към всяка възвишена идея. От този момент се тури на¬чалото на оная верига от злосторства, която опозори делото тук и го съсипа вътре – верига, която още не е проточена във всичката си дължина, но обязателно ще се проточи и ще направи, най-малкото –един неприятен сюрприз на Цоичев-Михайловски, ако не увенчае накрай с някое крупно престъпление, непосимо за човека! ...

* * *

А какво е заключението от всичко това, – ще попита читателя? Аз обективно разгледах работите и лаская се да вярвам, че дадох достатъчно материал, щото всеки доброжелател и искрен деец да може сам да си направи заключението след едно самостоятелно разсъждение.

От своя страпа ще кажа само следното:

Пред себе си ний имаме една дългогодишна деятелност в името на македонската свобода. По-горе ний видяхме, какви резултати даде тая деятелност и какви типове от дейци можа да създаде. Вярвам, всеки ще се съгласи с мен, че и в двете тия отношения не се сбъднаха надеждите и очакванията на обществото тук и оттатък, не се оправдаха голе¬мите му жертви; нуждите на освободителното револю¬ционно дело, до колкото очакваха от тук своето удов¬летворение, не го получиха. Наопаки. От досегашната деятелност се получиха само отрицателни резултати, които унищожават значението и на онези малки ползи, които тукашната деятелност даде на освободителното дело, а за напред клонят да посегнат и на самия идеал. Реакцията на духовете в България се стреми да се отрази и над освободителното дело във вътрешността, след като го разклати от дъно тук; миазмите от блатото в България, след като задушиха всичко идеално тук, по разни канали пробиват си път и в Македония, почвата вече и там да се чувствуват доста силно, ако не и задушително. Което е най-печалното: главните агенти и носители на тая зараза се явяваме, разбира се, и незабелязано за нас и несъзнателно, ние, ратниците по освободителното дело.

Период от 25-годишна деятелност е достатъчен за да можем да си дадем един пълен отчет на своята досегашна деятелност и да разберем, кое тук е възможно и полезно, кое не. Да продължа¬ваме още опитите – е безмислено; това ще каже, вечно да се въртим в дяволския кръг без начало и край. Обстоятелствата в Македония се развиват с трескавична бързина и не е чудно да ни причинят една изненада. Нашата деятелност, в съдружие с нашата глупост и турската управия надпреварят се в уси¬лията да ни създадат тая изненада. Ние можем да станем и престъпници, ако продължаваме да се движим в пътя на вечните опити.

Аз мисля, че е време, щото всеки деец да се сепне, да разгледа работите по-обективно и по-трезвено, да погледне на себе си по-критически, за да може  на минута да се издигне над предразсъдъците и субективните гледища, та да види единствения прав  път наложен от силата на нещата и от нуждите, и добре разбраните нужди на освободителното дело – и да тръгне по него.

Правя този апел не от навик да употреблявам общи фрази и мисли. Той ми е наложен от положението на работите и нашата роля в тях.

Публ. в Г.Петров, Македонското освободително дело на българска почва. София, 1902, с. 37 с. и в. „Право“, бр. 20 и 21 (28-29), с. 5-8.

 

* * *

 

РЕЦЕНЗИЯ НА БРОШУРАТА НА Г. ПЕТРОВ В СП. „СВЯТО ДЕЛО“
МАКЕДОНСКОТО ОСВОБОДИТЕЛНО ДЕЛО НА БЪЛГАРСКА ПОЧВА от Гьорчс Петров, София, 1902 год.

Ето една брошура, която е достойна да се прочете от всеки българин и македонец. Г-н Гьорчо Петров, скромен, но многозаслужил работник по освободителното дело и като учител в Македония, и като организатор, е автор на тази брошура, която е много интересна, защото с възмутителни факти в ръка той удря по челото всички ония наши държавници, които са си служили е делото за своя лична полза, и защото той разглежда Македонското Осв[ободително] дело от една страна, неразледана до еега - или умишлено, или безсъзнателно. Г-н Гьорчо Петров с пръст посочва на едно странно зло, което като червей подядаше, подяжда и ще подяжда М[акедоно]-Одр[инската] Организация в България и Освободителното дело, то е именно - намесата с партизански цели на нашите партийни водители в това чисто народно дело, плод на частната инициатива. В някои рабо¬ти ние не сме съгласни с почтения автор, но, при тия горчиви истини, които ни той наброява, и пред които ние трябва да преклоним глава, колко ли струна нашето неголямо различие във възгледите?

Като четяхме предметната книжка, нас ни обземаше едно негодувание, което се все повече и повече усилваше, доде я доизчетем.

Ние горещо препоръчваме тази преинтересна брошура, като сме уверени, че тя ще накара всякого да се стресне, доста дълго време да размисли върху миналото, настоящето и бъдащето на Освободителното дело, с което тъй много и мнозина са си играли.

Нам тя остави дълбоко, неизличимо впечатление.

Да, да! Ние повторно препоръчваме книжката на Гьорчо Петров, която е написана с прост и ясен слог, чете се увлекателно, и което е глвното - пуква една гъста мъгла, в която мнозина са били обвити. Брошурата струва само 20 ст.

Публ. в сп. „Свято дело“, г. 1, кн. 1, Кюстендил, октомври 1902 г., с.42-43.