ПРОФЕСОР СТЕФАН БАЛАМЕЗОВ ЗА ЕТНИЧЕСКИТЕ ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ XIX ВЕК

Творчеството на проф. Стефан Баламезов (9 септември 1883, Кишинев – 30 септември 1960, София), като че ли е повече познато от правистите. Може би и до днес неговият капитален труд по конституционно право все още остава ненадминат. В неговият първи том проф. Ст. Баламезов се проявява не само като познавач и изследовател на българското и чуждестранното конституционно право, но и като добър познавач и на политическата история.

Като декан на Юридическия факултет и ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и като висш чиновник в Министерството на външните работи и изповеданията той става и един от познавачите и теоретиците и на българската дипломатическа история.

 

В този кратък негов труд, текстът на който ви предлагам по-долу, издаден от Всебългарския съюз „Отец Паисий“ през 1940 г. е днес почти непознат за широката общественост В него проф. Баламезов анализира като историк на дипломацията четири важни документа за българската история от времето на Българското възраждане – от 1867 и 1876 г. Тези документи са част от националните програми от нашата история през 60-те и 70-те години на XIX век.

Документите, които проф. Баламезов анализира са:

1. „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“, съставена на 14 януари 1867 г. от Добродетелна дружина в Букурещ.

2. Протоколът от съборът на родолюбивите българи от 5 април 1867 г. с предложение за съединението на българските земи със Сръбското княжество в Югославянско царство.

3. Политическата програма, изработена от Първия български събор на 18 ноември 1876 г.

4. Меморандумът на Драган Цанков и Марко Балабанов, подаден в Лондон през 1876 г.

Като представя текстовете на четирите програмни документа проф. Баламезов се спира главно на границите на българския народ, формулирани на основание на населяваните от народа ни земи на Балканския полуостров. От тази статия става ясно и как нашите съседи са заграбили огромни части от земите и то още преди определянето на държавните граници на Берлинския конгрес. Това, че сръбската и румънската страна признават тези български граници, представени в програмните документи от 1867 и 1876 г. те няма да са пречка само години по-късно не само да заграбят български територии, но и своевременно да започнат да безчинстват над сънародниците ни.

Макар и познати отдавна тези документи от техните публикации от проф. Павел Милюков, Андрей Тошев, д-р П. Орешков, Димитър Мишев, д-р Михаил Димитров, Иван Ев. Гешов,  Н. Чехларов и Муратов, анализът им от един от най-видните теоретици на правото безспорно представляват интерес както за специалисти, така и за широк кръг читатели и любители на българската история.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ПРОФ. СТЕФАН БАЛАМЕЗОВ
ГРАНИЦИТЕ НА БЪЛГАРИЯ
ПРИНОС КЪМ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРО-СРЪБСКИТЕ И БЪЛГАРО-РУМЪНСКИТЕ ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ КЪМ 1867–1878 ГОДИНА.

 

След горчиви изпитания от различно естество днес отношенията между България и Югославия се нагаждат, доста успешно, благодарение настъпилото помирение между двете държави, в името на някои основни общи цели, а също и поради съпътствуващия това помирение нов ред връзки, установени между различни обществени срeди, и тexни представители в двете страни. В по-раншни времена наблюдавахме нещо друго, различно, но винаги вредно: или се заражда и проявява благоприятно обществено движение, спъвано от управници на едната или другата страна; или нагаждани от едни управници по-близки отношения се развалят от други управници или неотговорни места и лица. Ние ще установим, че тая двойственост - има зачатъците си от 1867 и от 1878–1879. Тъй ще стане по-ясно, но не и оправдано, настъпилото през 1885 и през 1913–1915.

Известно е, че още през 1867 е направен опит от страна на някои обществени дейци за уясняване на териториални и политически въжделения, което да състави основа при създаване на реални и трайни връзки между български и сръбски обществени среди, а също за конкретни отношения между сръбската държава и българската народностно организирана общественост. Знае се и един втори опит от същата година, а именно: възприетата вече „програма“ да се оформи в „протокол“, изразяващ не само становището на българската „Добродетелна дружина“ в Букурещ, но и на всички дейци за българското бъдеще, на делегати от разни краища на българското отечество, ратуващи за общото българско дело. С течение на времето, обаче, тия два документа се забравят, а още по-често те се сливат в познанието на новитe поколения и се свеждат към един документ, установяващ план за сближение между двата народа. А съществува и трети документ, от 1876, озаглавен „Политическа програма“, проект напълно нов в сравнение с двата по-раншни текста, които, макар да се отличават, все пак остават близки по основна замисъл. За този трети документ не се говори нито в известната статия на П. Милюков от 1899, нито в спомените на И. Е Гешов от 1900, нито в съчинението на А. Тошев „Балканските войни“ от 1929, нито в монографията на М. Димитров от 1930, нито в архива на Н. Геров, напечатан през 1931, нито между ценните документи, публикувани от П. Орешков през 1935, които се отнасят също до периода 1866–1868. Преписан от Н. Чехларов из копирната книга на Българския централен революционен комитет в Букурещ за 1876 и напечатан в Сборника на българското книжовно дружество от 1906–1907, но останал неизползуван, този трети документ е от особено значение, защото, за разлика от другите два, той подробно чертае границите на българската народност. „Политическата програма“ от 1876 е в съгласие с „Меморандума“, който „народните представители“ Др. Цанков и М. Балабанов са подали на Правителството в „Лондра“ – документ четвърти, известен както първите два, но в него границите на България са обозначени според един формален критерий: административното деление на Европейска Турция. В резултат, пълно и ново осветление на интересуващите ни въпроси се получава само чрез съпоставяне документите на Н. Геров, П. Орешков и Н. Чехларов.

ПЪРВИ ДОКУМЕНТ. ПРОГРАМА ОТ 14 ЯНУАРИЙ 1867. Към тая година, за разлика от предходните десет години, между българските емигранти в Румъния, които са в постоянни връзки с българските земи, а също със своите съотечественици в Сърбия – между самите българи в Букурещ вече няма единодушие по народния въпрос. Те са разединени до степен, че образуват два комитета, като спорят върху три плана за постигане пълна или ограничена политическа независимост на българското отечество: едни са за открито и тясно сътрудничество със сръбското правителство и в тая посока работят руски официални и официозни представители; други проявяват предпочитане към румънските планове и вярват, че, срещу руските проекти, ще се получи подкрепа от френския император; трети са под влиянието на цариградските български първенци, ратуващи за уния между Турция и България и през март 1867, в съгласие с хората на втория план, се отправя мемоар до султана за предоставяне политическа автономия на България в състава на Отоманската империя.(1) Това разногласие в целите и в средствата разединява кадрите на българските народни будители и навлича върху тях подозрение от разни страни, недоверие, подхранвано от чужди заинтересувани среди. Така, докато турското правителство вижда навсякъде участието на Русия, руската дипломация подозира, че някои българи работят в съгласие с френски и полски агенти, а румъните и сърбите стават по-недоверчиви и предпазливи. Д. Мишев дори открива „договор между Сърбия и Румъния спрямо България“, обаче не е сигурен, дали - тоя текст е „автентичен или апокрифен“.(2)

Ето при какви обстоятелства на 14 януарий 1867 българската Добродетелна дружина в Букурещ е изработила „Програма за политически отношения на сърбо-българите (българо-сърбите) или на тяхното сърдечно отношение“. Съставен в 12 точки, тоя проект предвижда пълно съединение на двете народности: държавата ще се нарича Българо-Сърбия или Сърбо-България; народът ще се нарича сърбо-българи или българо-сърби; общ „височайши шеф“ – сръбският княз Михаил; общо народно събрание – скупщина; общ патриарх; общо комбинирано знаме; князът назначава за министри сърби и българи. Тая програма била одобрена от руския дипломатически представител (посол, амбасадьор) в Цариград граф Игнатиев, а сръбският министър-председател Гарашанин я възприел условно, в смисъл, че предпочита да се придаде на тоя компромис характер на общо българско дело, а също да се пристъпи незабавно към подготвяне на българския народ за общо въстание. Но докато Гарашанин счита, че подписите на шест члена на българската „дружина“ са недостатъчна гаранция за Сърбия, самата „дружина“, наричана „комитета“, т.е. признаваните от околната среда български първенци, мислят, че не са гарантирани за бъдещето на своя народ. И се постигна съгласие, подсказано от различни мотиви, да се свика събор от български делегати из различни краища на България, наричани „дейци за полза на българското бъдеще“, както се изразява и Гарашанин. От тоя отговор на сръбския държавник узнаваме, че българските първенци са били поканени да сключат „съюз“ със Сърбия; узнаваме също, колко той държи на българското сътрудничество в общата освободителна борба. „Щом нашите намерения са били искрени – пише Гарашанин на сръбския представител в Букурещ – когато ги поканихме в нашия съюз, то ние сега не можем да откажем това, което те ни предлагат“. Остава, обаче, неуяснен и открит въпросът, доколко самата „програма“ е самостоятелна идея на българската организация и доколко тя е внушена от сръбски правителствени среди като приемлива. Желанието за освобождение, ще пише Геров, е толкова голямо... Но, заключава Гарашанин, „Както и да се определи основата на нашето съглашение с българите – значи и той не мисли, че програмата е окончателна! – в интереса на двете страни би било да действуват заедно, тъй като аз в никой случай не мога да си представя, че ще се явят помежду ни такива разлики, които биха изключили даже общото ни действие за освобождението“.(3) И сега се поставя въпросът: точно какви български организации и среди работят за българското дело, с какви средства и в какво направление?

* * *

Найден Геров, в качеството си на руски консул в Пловдив, иска разрешение от своя непосредствен началник граф Игнатиев, руски дипломатически представител – посол в Цариград, да отиде в Букурещ, за да се запознае с намеренията и преговорите на българските среди. На 13 февруарий 1867 год. разрешението се получава. В Букурещ Геров остава дълго и съобщава на Игнатиева дори за протокола от 5 април. От Герова научаваме някои важни обстоятелства и подробности, които, доколкото ни е известно, също не са били изнесени.

– Българските жители в съединените княжества, пише той до Игнатиев на 15 април 1867, от дълго време имат в Букурещ един вид свой комитет, който, макар и да не носи това название и да няма определена програма, при все това се е интересувал от участта на своите единоплеменници зад Дунава и е следил за обстоятелствата, за да може да направлява своите действия в обща полза. Според събраните сведения, намирам, че и през изтеклите десет години (значи между 1857 и 1867), от последното ми идване в Букурещ, тоя комитет, както и по-рано, са съставяли лица, известни на Императорското генерално консулство по своята преданост и находящи се постоянно във връзки с него.(4) Напоследък, представител на комитета е бил моят роднина Христо Георгиев, който се е сближил със сръбския представител в Съединените княжества (Влашко и Молдова) г. Магазинович, с цел да узнае от него разположението на сръбското правителство, а след това е предложил и на други българи да влязат в преговори с Магазиновича за отношенията, които би могли да се установят между сърбите и българите за съвместно преследване на общата цел – окончателното освобождение на двата народа, първият от васалство, вторият от робство (документ 375, рапорт № 1 от 15 април 1867).

Но, добавя Геров, наскоро е бил образуван друг  комитет, който се нарича „таен“. Съставен изключително от млади хора, той вече е издал две брошури на френски: „La Bulgarie devant L’Europe“ и „Les plaies de la Bulgarie“. Отправил е и „меморандум“ до султана. Целта на тоя комитет е да заинтересува и разположи европейското обществено мнение в полза на българите и да подготви въстание в българските земи за освобождение от турското иго. Този втори комитет се е създал по внушение на румънските държавници Братиано и Русети. Старият комитет (Добродетелната дружина) е изпратил през април 1867 петдесет души, за да организират в България хайдушки чети. Тайният комитет също си поставя за цел да праща в България свои агенти, да образува и да прехвърля чети в българските планини.

Средствата, с които си служат двата комитета, са еднакви – агитация и въстание. Обаче, те се отличават не само по това, че единият търси помощта на Сърбия, а другият на Румъния, не по това още, че докато в Белград контрагент е Гарашанин, а в Букурещ е образуван румънски комитет за връзка с новия български комитет. Дори на пръв поглед има нещо, което основно различава двете организации: старият комитет ратува за уния между Сърбия и България, а новият – за балкански съюз, наречен „конфедерация“, „федерация“, а в един документ „конференция“. Проектираната конфедерация щяла да бъде съставена от следните държави: България, Румъния, Сърбия, Черна гора, Херцеговина, Епир и Албания. На 1 май 1867, обаче, Геров съобщава, че румънския комитет е отказал на новия български комитет да изпълни поетите задължения предвидени в подписания „Акт за съюз между Румъния и България“, под предлог, че съглашението между румъни, сърби и гърци не е могло да се постигне... Кой кого ще надхитри? – пита се Геров (документ 377, рапорт № 3). Отговор на този въпрос намираме в друг рапорт от същата дата (документ 378, рапорт № 4), в който се казва, че само някои представители на одескитe българи са се увлекли от тайния, т.е. новия комитет и, според получените от Одеса сведения, му придават голяма, важност. Друг успех този втори комитет не е имал, освен още да получи подкрепата на румънската партия на „червените“ и да привлече в своята среда някои поляци, „като по-опитни в Заговорите“ (документ 377, рапорт № 3).(5)

На какво се дължи несполуката на румънското правителство да привлече на своя страна българската организирана общественост, дори въпреки проявения интерес към този въпрос от самия княз Карол? – Преди всичко на обстоятелството, че новият комитет на „младите хора“, както го нарича Геров, е бил съставен от лица недостатъчно познати. Диамандов, Андреев, Хараламби (документ 379, рапорт № 5). Дължи се също на обстоятелството, че в присъствието на Геров, който наредил да бъде поканен от комитета за обсъждане на „народните работи“, представителите на тая организация съобщили за готовността на румънското правителство да им достави необходимите средства за освободителната борба, като оръжие, припаси, пари, но при две условия: българите да се откажат от „съчувствието“ си към русите; българите да не се „съединяват“ със сърбите (документ 381, рапорт № 8). Трета причина съставило подозрението от българска страна, че румъните искат да използуват едно наше въстание, за да провъзгласят своята независимост, а след това „българите да правят каквото знаят“ (документ 377, рапорт № 3). „Незначителните хора“ на новия комитет, както ги нарича Геров, водили преговори с румънското, правителство без всякакво знание на стария комитет, който преговарял със сръбското правителство – обстоятелство, станало известно в Букурещ и породило недоверие на румъните към българските организации изобщо, като съставило четвърта причина за неуспеха на новия комитет (документ 379, рапорт № 5). А за сполуката на подновената ориентировка към Белград допринасят по-разумните условия (за разлика от предложените на 14 януарий 1867), които сръбското правителство е вече наклонно да приеме й, както ще видим – приема.

И става нещо неочаквано, дори нелогично: разединението на българските обществени сили в чужбина чрез образуване на втор комитет с румънска ориентация – раздвояване, което винаги сме склонни да наречем вредно – принуди към отстъпчивост сръбското правителство по отношение на българските народностни и държавни въжделения. И дали е прав Геров, като нарича хората на новия комитет „незначителни“? – Нали сам той вече ни описа част от тяхната дейност! Петнадесет деня по-късно (15 април 1867 – 1 май 1867) пак той дава следните ценни сведения: „Едновременно с обнародването на поменатите брошури и меморандума, комитетът е отправил прошение до господаря Императора и до Наполеона III, с ходатайство за тяхното застъпничество в полза на българите; комитетът счита, че неговото прошение до императора Наполеона не е останало без последствие, защото драгоманът на тукашното Френско консулство е уверявал тия дни някои българи, от името на консула, че френското правителство съчувствува на българите и че император Наполеон ще приеме с благосклонност делегатите, които те биха пратили при него. В заключение считам за дълг да добавя, че между тайния комитет и оня, който води преговори с сръбското правителство за съединение между сърбите и българите, няма нищо общо. Първият, обаче, от някое време, търси, да се сближи с втория, а тъй като той почти е загубил надежда да получи съдействие от румъните за постигане на начертаната цел, то такова сближение, според мнението също на барон Офенберг(6), не е безполезно, защото по този начин може да се развали окончателно съюза на тайния комитет с румъните. Ето защо, аз няма да пропусна да направя всичко, което зависи от мене, за постигане на това“ (документ 377, рапорт № 3).(7)

Както виждаме, Найден Геров посещава заседанията на „Настоятелството“, а също заседанията на „комитета“.(8) И той е на мнение, което излага на граф Игнатиев, че за да се попречи на „съюз“ между „комитета“ и румъните при толкова неизгодни условия, а именно отказ от Русия и отказ от Сърбия, необходимо е да се убедят хората на „комитета“, че „сърбите ще дадат своето съдействие на българите за сваляне на турското иго при условия по-изгодни“ ... „Желанието за освобождение от турското иго е толкова голямо, а да се постигне това без чуждо съдействие, поради географическото положение на заеманите от българите места, е невъзможно. „Поради това ... комитетът се обръща към румънитe дори при увереност, че те скъпо ще продадат своето съдействие“ (документ 381, рапорт № 8).

Колкото до връзките, които новият, тайният „комитет“ на младите поддържа с Герова, ние мислиме, че това се дължи на следните причини: тия лица искат да го убедят, че и те са български патриоти, а не интернационалисти, за каквито ги сочат хората на „Настоятелството“; те искат той да види сам, че и те работят за България; би могло да се помисли още, че за да не би той да ги изложи, компрометира. Но пред кого? – На Русия и Сърбия те не държат. С румънската власт са в добри отношения. Остават българите, между които Геров наскоро ще се върне и „комитетът“ иска щото там в България да се знае истината за него. По този повод нека отбележим, че рискът на Геров да се среща с всички съотечественици, не е бил малък, щом Игнатиев му пише поверително на 25 август 1867: „Вас Ви следят специални шпиони... Вие ще спазвате крайна предпазливост“ (документ 384).

ВТОРИ ДОКУМЕНТ. ПРОТОКОЛ ОТ 5 АПРИЛ 1867. – Понеже, казва се в увода към тоя документ, обстоятелствата викат всички угнетени в Турско народи да вземат освободителни мерки, то „и ние Българите, които живеем в България, Тракия и Македония, събрахме се да размислим и изнамерим средства за освобождението на милото наше отечество, за да успеем да се числим и ние в редът на свободните народи, да покажем и на светът, че живеем“. За да се постигне тая желана цел, необходимо е да се избере един съседен народ, с помощта на който да се сполучи освобождението за взаимна полза. Този народ не може да бъде друг, освен сръбският, който от векове ни е близък чрез народност, вяра и местно положение, та интересите ни са равни. Ето защо само чрез побратимство с него можем да бъдем народ независим. А едно такова братско сближение, при днешните обстоятелства, трябва да има за основа следующите 12 точки:

1. Съединението братско трябва да стане между сърбите и българите под името Югославянско царство. Югославянското царство ще бъде съставено от Сръбско и от Българско. 2. Българско обема областите България, Тракия и Македония. 3. Глава на това ново „правителство“ ще бъде сръбския княз с право на наследственост. 4. Народното знаме, а също монетите, ще бъдат общи, но със знаците на двете „племена“. 5. Всяка от двете страни ще спази своето наречие като официален език, а чиновниците трябва да бъдат от местното племе. 6. В Българско ще се прилагат сръбските закони като се преведат на български, а общите разпореждания ще се публикуват на двете „наречия“ едновременно. 7. Господствуващата вяра ще е православната, а вероизповеданието свободно. 8. Религиозните работи ще се управляват от независим Синод, смесен от двете „племена“. 9. Държавният глава ще назначава Министерството, съставено от членове на двете племена. 10. Народното представителство ще се съставлява съразмерно с народонаселението на общата държава, според съществуващите форми в Сърбия. 11. Общият престолен град ще се определи от народното представителство 12. Главата на духовенството и Синода ще се намира винаги в престолния град.

За да се приведе в изпълнение това общо желание и да се постигне тая „любородна“ цел, избира се „настоятелство“ от следните лица: Христо Георгиев, д-р Г. Атанасович, Михаил Колони, д-р Д. Протич, Стефан Иванов, Г. Николопуло, д-р Д. Гиколеско. При съглашението си върху бъдещето Югославянско царство, тия пълномощници трябва да имат предвид следните две условия: 1. Съглашението да влезе в сила от деня, в който се подпише от Сръбското правителство и от Българското настоятелство. 2. Сръбското правителство трябва да се задължи в поменатото съглашение да принесе всяка веществена и нравствена помощ за постигането на общата цел, щом Настоятелството благоразсъди според обстоятелствата, че такава е нужна. Следват подписите на 22 представители от Букурещ, на 7 души от Галац. на 6 души от Измаил.(9)

Както от Герова, така и от Гешова узнаваме, че едвам на 12 май 1867 г. за Белград заминават упълномощенитe лица, Г. В. Шопов и Мих. Колони, на които избраното „настоятелство“ е поверило да водят преговори със сръбското правителство. Но от двата източника, които се допълват, узнаваме и други неща. На 5 април 1867 в Букурещ се е състоял същински събор от български първенци, броят на които, според някои сведения, е бил към 70, дори 80 души. Протоколът, обаче, е подписан от 35 души. Този събор излъчва „настоятелство“, за да води преговори със сръбското правителство, а това настоятелство избира и упълномощава двамата делегати. Оригиналът на пълномощното, според Гешов, е съставен от Найден Геров. А сам Геров пише, че „комитетът или, както е наречен „настоятелството“, комуто българските патриоти при Събора им в Букурещ поръчали воденето на преговоритe със сръбското правителство по съединението между сърбите и българите, пратило в Белград двама пълномощници...“ И сега вече историкът е напълно заплетен, защото едни от лицата, взели участие в тия събития, не са си дали труд, а други не са счели за нужно да разяснят, какво да се разбира под два „комитета“ и какво под две „настоятелства“. А ние считаме, че всичко става ясно след вече даденитe и още следните обяснения: „Настоятелството“ или „старият комитет“ това е „Добродетелната дружина“; но, както знаем, има и друг „комитет“, който води преговори с румънски среди; сега, след воденето на преговори със сръбското правителство от страна на „настоятелството“ и свикване от последното Събор, членове на който вече не са членове на „настоятелство“, а „мы Българите, които живеем в България, Тракiя и Македония“ – сега за водене на бъдещитe преговори и, евентуално, подписване на спогодба, Съборът на „родолюбивитe Българи“ избира делегация, наречена също „настоятелство“. В това „настоятелство“ – делегация влизат седем души. А кой праща в Белград Шопов и Колони? Това „настоятелство“, т.е. делегацията на Събора, то праща в Белград тия двама пълномощници. Ето още доказателства. Пълномощното до Шопов–Колони гласи така: ,Настоятелството, което се отреди от родолюбивите Българы да направи сговор с княжеско-сръбското правителство за едно братско съединение между Сръбскый и Блъгарскый народы, разсъди за потребно да проводи от своя страна двоица поверены, които да ся разумеят, в имя на народа, с правителството на княза Михаила на това отгорe. За такивы поверены настоятелството избра от своитe членове Вас, Г-не М. Колони, заедно и Вас Г-не Г. Шопов(10), които познавате добре разположението на народа и можете да представите вярно чувствата му. Желанието на Блъгарский народ е, както познавате, да се съедини с Сръбский, та с обще залегание да се освободят и двата народа от чюждо господство и после да съставят една дръжява и да бъдат съединени в нея с такъв начин, чтото и двети племена да упазят своята народност и да бъдат в всичко равни. За проект на такова съединение може да послужи известный Вам протокол от 5 априлия това 1867 лето, съчинен и подписан от Блъгары, които познават духа на народа, та него щете имате за ръководство в преговорыты си с сръбското правителство за тоя предмет. Той протокол ся е съобщил на Княжеското правителство от тукашний негов представител, та то е имало время да го разгляда и обсъди, така чтото, при чувствата, с които ся показва то одушевено, настоятелството се надee да стане лесно желаемий сговор и бы желало, като се сключи той, тутакси да ся влезе в споразумение и за начина, по който трябва да ся предприеме изпълнението на общето желание...“ Букурещ, 12 мая 1867. Второ доказателство, че Колони и Шопов не са делегати нито на настоятелството-дружество, нито дори на Събора, а на настоятелството-делегация, избрана от Събора за да ръководи и контролира преговоритe – съставя обстоятелството, че пълномощното е подписано от петима между седемтe; шестият, Колони, не е можал да подпише собственото си пълномощно, а седмият, д-р Д. Гиколеско вероятно е отсъствувал, та го подписва негов заместник Панарет Позанiанис.

* * *

Сръбският министър-председател Гарашанин, с писмо до „Настоятелството на българската добродетелна дружина“, което започна преговорите и което е познато и признато от сръбското правителство като постоянен институт, орган, представляващ българските интереси, дава принципиалното си съгласие относително протокола от 5 април 1867. Но от коя дата е отговорът на Гарашанин? – Даденият от Гешов оригинален сръбски текст е датиран 22 май 1867.(11) Мих. Димитров на два пъти дава същата дата.(12) А това не е точно – тук пак има някаква грешка! И наистина, Геров е на самото място, той е в центъра на всички разговори и преговори, пише официални доклади, всички му вярват, трябва да му вярваме и ние. От него узнаваме истината и тя се потвърждава от други документи.

На 15 май 1867 Геров съобщава на граф Игнатиев следното: „Писмото на г. Гарашанин беше прочетено в мое присъствие на настоятелството, което във всичките си заседания кани и мене, но г. Магазинович (сръбски дипломатически представител – значи и той присъствува! Б.А.) забеляза, че гледа на мене като на българин, а не като на руски представител“. Това писмо е било получено от Магазинович два деня преди да заминат от Букурещ за Белград българските представители (М. Колони и Г. Шопов) с цел да водят допълнителни преговори върху „подробностите“ по протокола, както се изразява Гарашанин. А тия представители са заминали три деня преди доклада на Геров (третьяго дня)(13) т.е. на 12 май, която дата носи и тяхното пълномощие, напечатано в спомените на Гешов. Следователно, Магазинович е получил отговора на Гарашанин на 10 май, от 10 до 12 май са траели съвещанията и на 12 май двамата български пълномощници са отпътували за Белград. Тогава коя дата носи писмото на Гарашанин? – Очевидно, то е датирано с няколко деня преди 10 май – дни необходими, за да пристигне дипломатическата поща (навярно със специален чиновник, наречен куриер) от Белград в Букурещ. Тая по-вероятна дата, следователно, ще да е 2, но не може да бъде 22 май. Повтаряме, трябва да приемем за достоверна датата, дадена от Геров, в официален доклад, писан още тогава, а не показанията на Шопов, писани 32 години по-късно (1899), според които двамата пълномощници стоели в Белград три недели (което е друг въпрос), а Гарашанин казал, че ще им пише. Тия показания въвеждат в грешка и Гешова, който бележи, че писмото на Гарашанин било отправено до букурещките българи след свиждането му в Белград с двамата поверени господа Шопов и Колони, когато, както установихме, това писмо е четено в Букурещ два деня преди тяхното заминаване от Букурещ за Белград! Ето самият отговор на Гарашанин:

„Доставеният ми чрез сръбския представител в Букурещ протокол от 5 април 1867, отнасящ се до благодетелни цели, получих и като разгледах съдържанието му, намерих, че нищо не стои на пътя (не пречи), за да може и от сръбска страна взаимно да се подпомагат тия благодетелни цели. Ето защо, като се съгласяваме напълно върху основата на предложените точки, ние ще пристъпим към делo, като оставим, щото по-късно да се договаряме и споразумяваме за подробноститe.(14)

ТРЕТИ ДОКУМЕНТ. ПОЛИТИЧЕСКА ПРОГРАМА от 1876. От писмата на Българския централен революционен комитет в Букурещ(15) до комитета в Русе и до дружбата в Браила от 10 ноемврий 1876, узнаваме за следните важни обстоятелства. Установена е една „политическа програма, която, ако и в кратки точки, обема всичко, което можем за днес да искаме“. На 16 (поправено на 18) ноемврий в Букурещ се свиква събрание от избрани представители на различни български организации в „разните градове из Ромъния“, наречено в един документ „Първiй Български Събор“(16), за да се даде и този път „едно по-добро и обстоятелствено направление на нашите народни дела“. „Необходимостта да направим едно общо събрание е належаща, толко повече, че са пристигнали из Русия и господа В. С. Ионин и А. Ф. Теохаров, бывший секретарин на Славянский Комитет, които имат да предложат някои въпроси от най-голяма важност на това общо събрание.“ Сега ето и пълният текст на тая политическа програма:

„За да може да са водвори мира в Восток, за да са прекратят постояните свирепства на Турците, които не уважават никое человеческо право и да са изпълнят праведнитe желания на Българскиа народ, Европа е длъжна да способствува за осъществението на слeдующата програма:

1. Да се возобнови от България, Тракия и Македония Българската държава, дето главния и навред преобладающия елемент в тия местности е българския. Като граници на тая Българска държава считаме за истински и нуждни следующытe: на север дecниa брег на Дунава от Видин до Сулина. На изток  Черното море от устията на Дунава до Мидия. На юг от Мидия до устието на Марица, кат минава през Дедеагач, Фереджик, Гюмерджина, Карасу Енидже до Кавала. Линията през Егейското море до Солун, като пресича Халкидонскиа провлак – и от там по морскиа брег до Китрос. На югозапад през Джумая Kaсториа до Берат. На запад през Дебър, Чумини, Прищина, Вълчи Трън, Брестовец до Ниш. Към - северо-восток  на реката Тимок.(17)

2. Българската Държава да са управлява независимо по един Органически устав.

3. Сичкитe други народности размесени в Българската Държава, да бъдат равни пред закона и да са радват на същитe политически и граждански правдини.

4. За сичките граждани на Българската Държава да има неограничена свобода на совестта.

5. Военната служба и общото Просвещение за сичкитe граждане на Българската Държава да бъде задължително. За сичкитe клонове на управлението да са составят особни закони, съобразно с Органическиа устав, като са зема винаги пред вид положението и нуждитe на народа.

За да са гуди в действие тая програма и да са предвари вторично кръвопролитие нуждна е военна окупациа на Турция от страна на Европейскитe сили, при която ще са состави и първото Българско Привременно Правителство.

След, нашето освобождение ниe жалайме да са свържим чрез една конференция (18) (конфедерация) с сичкитe славянски и други христиански народности, които населяват Восток“.

Писмата съдържат и следнята „Прибавка“:

„Обществото иска вашето содействие за изработванието на една програма, която да определя подробно заместванието на Турската администрация чрез Българска, в случай на окупация. За тая цел ние ви предлагаме да отговорите на следующите въпроси:

1. Как тряба в такъв случай да се управлява българската градска и селска община (комуна). Кому ще са повери местната администрация и полиция.

2. Кой и по какъв начин ще управлява областта (вилаетя), санджака и казата? Имаме ли способни лица за това?

3. Какви мерки тряба да се земат за составянието на едно Българско привременно централно правителство? Кои лица ще са изберат, за да го составят?“(19)

ЧЕТВЪРТИ ДОКУМЕНТ. МЕМОРАНДУМ НА ЦАНКОВ – БАЛАБАНОВ. От писмото на Централния революционен комитет до комитета в Русе, наречен „Български централен комитет“, цитирано по-горе от 10 ноемврий 1876, узнаваме, че „политическата програма“ е в съгласие с „Меморандума, който нашитc народни представители г-да Др. Цанков и М. Д. Балабанов подадоха в Лондра“. В този документ, обаче, границите на България са начертани много схематично, като за критерий е послужило административното деление на Европейска Турция, обозначено на картите „Българитe заемат в гъсто число страните, които се бележат на обикновените карти с името България и Румелия, или, по-новата турска терминология, вилаетите (области): Дунавски, по-голямата част от Одринския, Солунския и от Битолския“.(20)

А от документите, напечатани благодарение грижите на Н. Чехларова, се установява, че Централният комитет е развил обширна дейност, като е заинтересувал с „българския въпрос“, чрез изложения, писма, телеграми, редактирани на руски, френски, английски, италиянски – не само официални лица, но и политически и обществени дейци като: Аксаков, Гладстон, Русел, Гарибалди. Някои от тия документи са редактирани от Ив. Вазов.

* * *

България е свободна. Обаче, още на 9 февруарий 1879, в доклад до императорското правителство № 300, руският комисар Дондуков–Корсаков съобщава, че от румънска и сръбска страна се завземат български земи – дори от малкото български земи, които ще бъдат отредени на българската държава според Берлинския договор. Завзети са Брезник и Трън и тия два града не могат да пратят народни представители в Учредителното събрание. По-късно Дондуков–Корсаков съобщава, че сърбите са окупирали Трънския окръг, на Софийската губерния, а също и Кулския окръг на Видинската губерния... „Сърбите се стараят да сеят между българите вълнения и смущения“. „Същото правят румъните в завзетите от тях местности на Силистренския окръг“. „Закриват народните училища, интернирват свещеници, вършат насилия, налагат непосилни тегоби“. „Полетата остават незасети, горите са изсечени, а дърветата закарани в Сърбия“.(21) След това, чрез средства непростени, границата към Цариброд и на Тимока се прокарва не точно според текстовете и картите на договора – нещо, което ние можем да докажем.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Дипломатическите договори, спогодби, се изменят и отменят по най-различни съображения, дори без сериозен повод, без убедителни мотиви. А нашата теза черпи материали и доказателства из политическата история, гдето отношенията са по-трайни, защото почиват на интереси и съображения, обществено признати. Следователно, каквото и да е проектирано и решено на Берлинския конгрес и на други конференции впоследствие – това спада към дипломатическата история, която начерта на българската държава граници условни и произволни. Географическите и етнографическите граници на българската народност – те остават. Тях не може да отмени никой дипломатически договор, тях не може да измени никакъв диктат, тях не може да заличи никакво мастило.

И не е шовинизъм да се изнася, че официални среди, лица, документи, са признавали тия земи за български. Но това признание не било изрично!

Такова възражение не е убедително, дори не е сериозно. Защото преговорите са водени между български обществени организации и румънски и сръбски политически лица, а тия последните не правят никакви възражения относително границите предлагани от нашите пълномощници. И още едно съображение: нашите патриоти в Букурещ и Белград открито говорят и пишат за границите на България, агитират, издават брошури на френски, съставят мемоари, отправят изложения до всички държавници, политически лица, от Наполеон III до Гарибалди. Френският император кани български делегати в Париж, а румънското и сръбското правителства не предприемат нищо срещу българските агитатори и делегати. Не е ли това най-ясно признание, макар и не във форма изрична, писмена, протоколна!

Публ. в Проф. Ст. Баламезов, Границите на България. Принос към историята на българо-сръбските и българо-румънските обществено-политически отношения към 1867–1878 година. Издава всебългарския съюз „Отец Паисий“. София, 1940, с. 1-16.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Освен два комитета с три плана, самостоятелна дейност проявява „независимото бунтовничество“, вдъхновявано от Раковски, изключващо всяка чужда помощ като „бабешка политика“. Налице е още особената позиция на одеските българи, които са румънофили, франкофили, но не и русофили. Ето какви сведения ни дава по този въпрос д-р П. Орешков, като по този начин разяснява и допълва своята монография, която ние използуваме и цитираме по-късно.

„Трите групировки в Букурещ са: 1. Комитетът на старите или добродетелната дружина: русофили и привърженици на сръбско-български дуализъм. 2. Таен централен български комитет (Т.Ц.Б.К.), отначало румънофилски и франкофилски, а после за турско-български дуализъм. 3. Бунтовничеството, което Раковски, стоящ извън двете групировки, нарича „независимо“. Тая трета групировка съставят воеводите с четниците това е живата маса, с която си служат и която използуват в разни случаи първите две групировки. Но това е същото бунтовничество, което само действува, когато двете групировки пасуват, какъвто е случаят през десетилетието след Кримската война (1857-1866). 4. Групата на одеските българи се явява като четвърта българска групировка. Обаче, както ще узнаем и от Н. Чехларов, през юлий 1876 в Букурещ е бил подновен българският Централен революционен комитет (Б.Ц.Р.К.).

(2) Д. Мишев, България в миналото, 1916, с. 400.

(3) Пълният текст на Програмата на 14 януарий 1867, заедно с отговора на Гарашанин, е напечатан в монографията на Проф. П. Милюков, Сръбско-българските отношения по македонския въпрос, „Български преглед“, 1899, кн. IX–X. Съкратен текст у Д-р М. Димитров, Комитетът на старите – Добродетелната дружина, „България – 1000 години“, 1930.

(4) „Българското народно дружество“, образувано в Букурещ през 1848, се наричало към 1852–1853–1854 „Българско благотворително дружество“, а се преименува в „Добродетелна дружина“ през 1862. Д-р П. Н. Oрешков, Руска държавна преписка по нашето освободително движение (1836–1868). „Списание на Българската академия на науките“, книга LII, Клон Историко-филологичен и философско-обществен, 1935, с. 255-328.

(5) А. Тошев съобщава също, че вторият комитет „ратува за дуализъм с Турция“ (Балканските войни, т. I, 1929, с. 81). В проектираната „конференция“, обаче, не става дума за дуализъм с Турция, а за нейното разчленение. Но и Геров говори за „меморандум“ до султана. Тогава трябва да приемем, че новият комитет развива „дипломатическа дейност“ в различни направления, но не едновременно, а последователно. Точно на това мнение е, както видяхме д-р П. Орешков.

(6) Барон Офенберг е руски представител в Букурещ.

(7) Документи за българската история, том I. Архив на Найден Геров част I, 1857–1870. Издава Българската академия на науките, 1931, с. 423–443, №-ра 375–381, 384.

(8) Д. Мишев ще да е чул, че българскитe организации в Букурещ са две, обаче, като не е разполагал с категоричните показания на Н. Геров, пак стига, до заключение, че „комитетът е бил един“ и се отказва от „легендата за два български комитета в Букурещ“. Д. Мишев, България в миналото, 1916, с. 400.

(9) Този документ е напечатан изцяло с оригиналния език и правопис в цитираните работи на Гешов и Милюков. Във втората статия обаче, са пропуснати важни части от точка 12, та точния текст намираме у Гешов: – Ив. Ев. Гешов, Евлогий Георгиев. Чърти из живота му и документи из архивата му. „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, 1 януарий 1900 г., с. 1-18.

(10) Недоумение поражда и обстоятелството, че докато Колони е член на „настоятелството“-делегация, Шопов не влиза в числото на седемтях. Но може би точно поради това в текста на пълномощното е казано: „избра от своите членове Вас, Г-не М. Колони“, а за Шопова е казано отделно „заедно и Вас Г-не Г. Шопов“, които изрази ние тълкуваме в смисъл именно, че той е делегат без да бъде член на седемте, а е само член на Събора.

(11) Ив. Ев. Гешов, Евлогий Георгиев. Чърти от живота му и документи из архивата му. „Периодическо списание на българското книжовно дружество в София“. 1 януарий 1900, с. 14.

(12) Д-р М. Димитров, България – 1000 години, 1930, с. 765, 767.

(13) Архив на Найден Геров, № 380, с. 439.

(14) Ив. Ев. Гешов, Евлогий Георгиев, с. 14. Тия договори наистина не дават някой по-съществен резултат и скептицизма На Г. С. Раковски се оправдава. – Вж. „Политическыте отношения Сръбскаго княжьства с Болгария в днешныте времена“, 1863.

(15) Комитетът се нарича и има адрес „Обществото“ или „Общество“, а се подписва „за Секретар: Д. П. Иванов“. Това е най-новия комитет, съставен в Букурещ през юлий 1876.

(16) Н. Чехларов, № 268, c. 41 – Документи цитирани по-късно.

(17) Карасу Енидже е село южно от Ксанти; Китрос е при Солунския залив; Джумая Кастория е при Костур; Брестовец е на пътя между Ниш и Лесковец.

(18) Думата „конференция“ има смисъл и на комитетски съвещания: една „конференция“ предлагала да се иска щото българските земи да образуват васално княжество, а друга – „държава съвсем независима“ (Кишинев, Русе). За „конференция“ се говори в документ от 7-19 декемврий 1876. (Н. Чехларов, № 293).

(19) Документи по българското възраждане. Съобщава Н. Чехларов. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, издава Българското книжовно дружество, дял Историко-филологичен и фолклорен, 1906-1907 с. 1-64.

(20) Марко Д. Балабанов, Страница от политическото ни възраждане, 1904, с. 446.

(21) Муратов, Документи за дейността на русите по уредбата на гражданското управление в България от 1877-1879. 1905, с. 183, 229, 327, 351.