ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА ДИМО-КАЗАСОВОТО УЧАСТИЕ В ДЕВЕТОЮНСКИЯ ПРЕВРАТ

(МНЕНИЕТО НА СОЦИАЛДЕМОКРАТА ХАРАЛАМПИ ХРИСТОВ)

Огромна е литературата за Деветоюнския преврат, както е огромен и до ден днешен интересът на учени и общественост към него. И като че ли след всичко направено до сега няма какво повече да се каже за него. Макар, че не е основният двигател в преврата все пак написаното за Димо Казасов (1886 - 1980) е не по-малко от това, което се пише за неговият основен ръководител проф. Александър Цанков.

Основната част от документацията, свързана с него отдавна вече да е известна, а и главните участници в него отдавна написаха и публикуваха своите спомени. Въпреки, че и редица съвременници на събитията също изказаха своето писмено мнение, все още има любопитни и не достатъчно известни моменти около него. Заедно със спомените на проф. Александър Цанков най-стойностни са спомените и книгите и на другия от главните заговорници – Димо Казасов.

 

От трите български преврата през ХХ век Димо Казасов участвува активно в двата - Деветоюнския и Деветосептемврийския.

Този материал е посветен на участието на социалдемократа Димо Казасов в подготовката и осъществяването на преврата на 9 юни 1923 г. След успеха на преврата Казасов е назначен за министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924). На своето участие в преврата той се спира пространно в книгите си "В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист" (1925) и "Без път и без идеи" (1926), както и в спомените си "Бурни години 1918-1944" (1949) и “Видяно и преживяно 1891–1944” (1969).

Ако в спомените си "Бурни години 1918-1944" (1949) и “Видяно и преживяно 1891–1944” Д. Казасов е принуден да се съобразява с отечественофронтовските си партньори, то в "В тъмнините на заговора", който има подзаглавие „Из дневника на един журналист“ и в "Без път и без идеи" той е може би най-искрен, доколкото може да се каже, че Казасов изобщо е бил някога искрен в живота си. В тях той не само разкрива механизмите за подготовката и осъществяването на преврата от 1923 г., но и ролята и мястото както на него самия още от април 1923 г., така и на социалдемокрацията в него.

Дневникът на Казасов, който той публикува през 1925 г. довежда до сериозна дискусия в средите на Социалдемократическата партия, която до преврата е известна парламентарна и реформистка партия, съблюдаваща действащата Търновска конституция. Основният въпрос, който е тогава на дневен ред е има ли място социалдемокрацията в едно неконституционно действие като Деветоюнския преврат и какво търси един социалдемократ като министър в превратаджийското правителство. Този въпрос няколкократно задават на БРСДП (о) и лидерите на Втория Интернационал.

Най-сериозна критика за участието и позицията на Казасов в Деветоюнския преврат, изразени в дневника му отправя съпартиеца му социалистът Григор Чешмеджиев, като го обвинява дори във фалшификации на фактите. Брошурата, която издава по този повод Гр. Чешмеджиев през декември 1925 г. озаглавява "Сноп лъчи в тъмнините на заговора", перефразирайки заглавието на Казасовия дневник. Тази словесна престрелка довежда и до сериозна дискусия в средите на социалдемократите. Същевременно писмената си позиция излагат и социалистите Асен Цанков (брат на проф. Александър Цанков) и Георги Чернооков.  Дни по-късно през декември 1925 г., майсторът в манипулациите и извъртанията на фактите Д. Казасов подготвя своя отговор и обвинения както срещу Гр. Чешмеджиев, така и срещу Социалдемократическата партия и нейните лидери. Отговорът на Казасов на обвиненията на Гр. Чешмеджиев излиза под заглавие "Без път и без идеи" (1926). Тази дискусия и писмена престрелка със съпартийците си, в която Казасов излага и защитава позицията си довежда до края на социалдемократическата му кариера. Книгите на Димо Казасов и Григор Чешмеджиев са осъдени на политическа забрава и забрана, тъй като след 9.IX.1944 г. те тихомълком са иззети от публичните библиотеки, вероятно с Казасово и на Григор-Чешмеджиево активно участие, тъй като единият е министър на пропагандата, а другият е министър на строежите и пътищата в първото Кимон Георгиево отечественофронтовско правителство. Казасов в по-късните си спомени като че ли изпада в политическа амнезия, стремейки се по всякакъв начин да оправдае отново, но с други аргументи действията си в първия преврат. А самият Чешмеджиев след десетилетия в спомените си ще се опита да допълни книгата си срещу Казасов с нови факти и разсъждения. (Вж. Гр. Чешмеджиев. Политически спомени, 1988). Това са според него измислиците и лъжите на Казасов за участието на цар Борис ІІІ в Деветоюнския преврат, подробностите около заговора срещу правителството на Александър Стамболийски и участието на ВМРО в преврата и убийството на законния министър-председател. Гр. Чешмеджиев ще сподели и своята истина за кризата в Социалдемократическата партия в резултат на преврата и участието на Казасов в него и фракционната борба в партията породила се от оценката на участието й в правителството на коалицията от заговорници.

Всичките текстове около превратите, в които участва Д. Казасов може да прочетете в книгата „Димо Казасов, В тъмнините на българските заговори“, която издадохме през 2007 г. заедно с Ива Бурилкова. Там бяха включени както двете книги на Казасов "В тъмнините на заговора. (Из дневника на един журналист)“ (1925 г.) и "Без път и без идеи" (1926 г.), така и неговите „Звенарството, 19-майството и задачата на момента (Писмо от Димо Казасов до професор Александър Цанков)“ (1936 г.), „Писмо от Димо Казасов до ЦК на БКП“ (1975 г.) и „В интерес на истината и точността“ (1974 г.). В книгата включихме и Григор-Чешмеджиевата „Сноп лъчи в тъмнините на заговора“ (1925 г.) и брошурите на Георги Чернооков „Българския социализъм. Слабости и перспективи“ (1925 г.) и на Асен Цанков „За жертвите на гражданската война“ (1926 г.). По-късно в сайта „Сите българи заедно“ оповестихме повторно и спомените на друг важен участник в събитията полковник Славейко Василев, както и показанията на капитан Харлаков.

Тия дни попаднах на брошурата на Харалампи Христов „Мизериите около „Тъмнините на заговора“. Отговор на брошурата „В тъмнините на заговора“ от Димо Казасов“. Тя е една от последните в разгорялата се дискусия след публикациите на Димо Казасов и в много отношения е структурирана като анализ и коментар на Казасовия дневник.

Тази неголяма по обем книжка е дело на известния общественик, журналист и литератор Харалампи Христов (1878-1935). Той е дългогодишен член на Централния комитет на БРСДП (о) и негов секретар. Х. Христов е за времето си и известен публицист и редактор на вестниците „Работническа борба“ и „Народ“ и на списание „Съвременна мисъл“. В своята политическа дейност той представлява българската социалдемокрация на редица международни срещи и конгреси.

Макар, че тази му книга остава почти незабелязана сред огромната литература посветена както на преврата, така и на политическите превъплъщения на Димо Казасов, тя заслужава нашето внимание. Още повече, че тя хвърля допълнителна светлина както около подготовката и извършването на преврата, така и на ролята на Казасов в него. В започналата дискусия той, като член на ЦК на БРСДП (о) се спира и на сериозния въпрос за участието на партията му в този заговор, в преврата и в управлението на страната от едно правителство дошло в резултат на неконституционен акт. Не малко място е заделено и на опита на Казасов да дискредитира партията си с действията и писанията си, както и на нарушаването от него на партийната дисциплина.

Текстът на книгата публикувам изцяло без каквито и да било съкращения, корекции и допълнения .

В заключение искам да повторя, че не съм сигурен, че нашите политици могат да се поучат от опита на политиците от поколението на Д. Казасов, но поне днешните читатели ще си доставят удоволствието, разгръщайки тези любопитни страници от нашата богата на събития история.

Цочо В. Билярски

 

* * *


ХАРАЛАМПИ ХРИСТОВ
МИЗЕРИИТЕ ОКОЛО „ТЪМНИНИТЕ НА ЗАГОВОРА“.
ОТГОВОР НА БРОШУРАТА „В ТЪМНИНИТЕ НА ЗАГОВОРА“ ОТ ДИМО КАЗАСОВ

 

Около „тъмнините на заговора“

С една смелост, която граничи с храбростта на Ерострата, Димо Казасов е публикувал част от „дневника“ си като журналист за дните около преврата от 9 юни 1923 година, под заглавие „В тъмнините на заговора“. В същност, още от първитe страници на тази книга, личи, че това не е никакъв „дневник“, а изкусно съчинен памфлет, във връзка със станалите напоследък събития в страната и разприте по върховете в Социалдемократическата партия.

Ние от по-рано имахме достатъчно основание да не доверяваме на особените жестове и пози на най-младия и бивш вече член от Централния комитет на партията. Неговата книга сега потвърждава нашите съмнения и ни рисува автора си като твърде много претенциозен и съмнителен авантюрист.

1. Заблудата около 9 юни

Не е нужно да повтаряме, че насилническия режим на Стамболийски можеше да завърши само с преврат. И преврата на 9 юни се посрещна със задоволство от цялото общество, с изключение на близкитe партизани и облагодетелствувани хора от тоя режим. Друг е въпроса за лицата, които участвуваха в заговора и тяхното поведение в свръзка с партийната им принадлежност.

Ние имаме убеждението, че член на Социалдемократическата партия, който влиза в нейните управителни и ръководни тела, не може да взема участие в какъвто и да било заговор. И когато тоя член на партията ще реши за себе си, че той ще участвува в никакъв заговор, той трябва да намери начините, щото на време да се оттегли от централните и ръководни учреждения на партията. Иначе, рано или късно, той ще влезе в конфликт със себе си, като виден партиен член, и в конфликт с партията.

След преврата, Димо Казасов осведоми Централния комитет, че той е бил посветен в тоя преврат само няколко дни преди да бъде извършен. Негови приятели отиваха още по-нататък, като казваха, че едва ли Димо Казасов не е бил задигнат от дома му в предвечерието на преврата и насила заставен да вземе участие в деветоюнския кабинет.

От дневника на Димо Казасов сега се установява, че той е бил посветен в преврата още на 23 април 1923 г. И от тази дата до 9 юни той е играл една мефистофелска роль като член на Централния комитет на партията и като редактор на нейния вестник. Фалш, лъжи и лицемерие изпълват деятелността на тоя заговорчик през тоя промеждутък от време пред Централния комитет и пред партията чрез нейния вестник.

Така сам Казасов признава, че когато в Централния комитет на партията някои от неговите членове говорили че режимът на Стамболийски може да падне само с преврат, тогава Казасов се е противопоставял на това гледище, въпреки обстоятелството, че той не само е убеден в това, но и участвува в заговор за преврат (стр. 31). Разбира се, че в Централния комитет изказаното гледище няма нищо общо с подготвянето на някакъв преврат. Предполагаше се, че нито изцяло Централния комитет, нито негови членове могат да участвуват в какъвто и да било преврат.

Интересно е, че в продължение на месец и половина, Д. Казасов е продължавал да бъде фалшив и пред Централния комитет, и пред партийнитe организации, и пред цялото общество, като редактор на партийния вестник. Така той говори едно в Цантралния комитет, а мисли друго; препоръчва организационна работа за партията, а сам участвува в заговор; в клуба говори за легално действие, а сам всецяло е обвзет от мисълта за нелегално действие; предлага в Дразмахленската секция излет за 9 юни, на същата дата, когато е бил насрочен и преврата...

И сам Димо Казасов не се свени да възпее в дневника си своето лицемерно перо. Така на страница 72 от дневника си, 30 май, той казва: „днес и аз се въоръжих с дързостта да съветвам самообладание, знаейки, че с това, уви, не изпълнявам вече дълг, а върша лицемерие“. А на страница 54 той е във възторг от своето лицемерие и го възпява така: „Бедно мое перо, как е възможно на твоето малко острие да се побере толкова голямо и страшно лицемерие! Ти пишеше „война“, а дремеше в сънлив мир. Днес ти пишеш „примирение, а си въоръжено за суров бой“…

Нека си признаем нашето учудвание от подобен фалш и подобно лицемерие в едно управително тяло на партията, дето трябва да има пълно разбирателство и човешка искреност. За нас е не само недопустимо, но е сатанинско: да бъдеш избран от партията в нейното ръководство и да лъжеш и другарите си от управителното тяло, и цялата партия. Да ги гледаш в очите и напълно съзнателно и спокойно да лъжеш! И след това да имаш пак претенциите да бъдеш в управителното тяло, в партийния вестник, и даже секретар на партията, за какъвто Димо Казасов се кандидатира в последния партиен конгрес и пропадна.

И удивително е, че същия тоя герой, който сам се признава във фалш, лъжи и лицемерие, на страница 53 от дневника си пише: „Нима не е хиляди и хиляди пъти по-достойно да поемеш открито отговорността за действието, което намираш спасително, вместо да се потулваш зад унизителни машинации и срамни лъжи? Тъй ли ще възпитаваме движението и ще издигаме характерите?“… Тия въпроси, удавен в своето лицемерие, Димо Казасов отправя към другите, когато би трябвало да ги отправи към себе си.

Изглежда, че на нашия герой не може да се вярва в нищо. Той сам себе си обвинява в лицемерие и лъжи. След това обвинява другите в тия свои качества. А на страница 149 от дневника си пише: „Признавам тежкия си грях: той е в моята наивност да смятам, че това, което мислим, трябва да го казваме ясно, и да го вършим открито. Днес в духът на новото време е да плещим каквото щем, а да вършим каквото можем“ ... За Димо Казасов трябва да се каже онова, което на времето си Кючук Саид паша е казал за граф Игнатиев: когато човек лъже, то обикновено обратното е истина; но граф Игнатиев тъй отлично лъже, че лъжа е и това, което говори, и обратното.

2. „Кучешки занаят“

Би помислил човек, че Димо Казасов си е служил с лъжи и лицемерие само през времето, когато е участвувал в заговора. Дневникът му, обаче, свидетелствува, че това е негов постоянен занаят, който той нарича „кучешки“.

На страница 88 от дневника си той казва за вестникарската професия: „Благороден умствен труд. Какво заблуждение! Изпитвам всичката пошлост на това по-пусто и от невежеството интелигентско тщеславие. Ние сме роби на най-тъмните човешки страсти и на най-очевидните обществени предразсъдъци. Ние сме грандомани. Понеже пишем за всяко нещо, даваме си вид, че знаем всичко... Ние сме софисти. Защищаваме онова, в което не вярваме... Ние сме подпалвачи. С ръка гасим пламъците, а с перо пръскаме искрите... Интригата и клеветата ще ни дойдат на помощ там, където възпламенителния материал на страстта се укаже безнадежден“ ...

Истина ли е това, което казва Димо Казасов? Такава ли е вестникарската професия, каквато той я рисува? Грандомани, софисти, подпалвачи, интриганти и клеветници ли са служителите на пресата?

Ние мислим, че и тук Димо Казасов рисува само себе си и няколко подобни на себе си вестникари. Служителите на пресата не са такива апаши и авантюристи, каквито ги представя техния днешен председател. В нашия скромен политикообществен живот и пресата има своите заслуги. Служителите на пресата са изпълнявали своя дълг в защита правата и свободите на гражданите през всички реакционни режими в страната. Те са бивали преследвани, малтретирани и при най-тежки и мъчителни условия са изпълнявали своя дълг към държавата и народа си.

Пресен е в паметта на всички ни падналия дружбашки режим. През времето на неговото мракобесно вилнение, цялата преса, всички нейни скромни служители, с изключение на няколко души, които се продадоха на дружбашката власт, изпълниха достойно своя дълг. Там нямаше нито грандомания, нито софистика, нито подпалвания, нито интриги и клевети. А имаше решителна борба срещу реакцията и беззаветна защита на гражданските права и свободи. И в изпълнение на тоя свой дълг, служителите на пресата бяха преследвани, интернирани, бити в обществената безопасност и даже убивани...

И тук се е изляло голямото лицемерие и умопомрачение на авторът из „тъмнините на заговора“, за да наговори на едро тъй много неверности за служителите на пресата.

3. Не личността, а партията.

Ал. Цанков е казал на Димо Казасов, че той е имал за задача да привлече в политическия център на заговорниците все членове от централните бюра на партиите (стр. 36). И по такъв начин, заедно с тях, да ангажира в управлението на страната, след преврата, всички легални партии.

Прочие, Ал. Цанков е търсил удобни за измяна пред партията си лица от бюрата на всички партии. И сега може да се каже, че Ал. Цанков е попаднал на личности, каквито е търсил.

На страница 13 от своя дневник, сам Казасов се пита и недоумява, защо избора на Цанков е паднал върху него… Много просто. Защото друг от Централния комитет не би приел тази предателска роль. А Казасов вече разбрал, че „политическата борса в нищо не се отличава от търговската; който се бие в гърдите, нему вярват; който сам се сочи, към него погледите се извръщат. А който мълчи и чака времето да му отдаде заслуженото, той остава в забвение“ (стр. 14).

И ето Димо Казасов от 9 юни почва да крещи, да се бие в гърдите, сам да се посочва и да привлича към себе си погледите. Едно е забравил само Димо Казасов, че в работническото и социалистическо движение, колкото да се посочваш и биеш в гърдите, нямали нещо по-сериозно в главата, търговската реклама ще отиде напразно.

А защо е трябвала партията на Ал. Цанков, а не личността на Д. Казасова, това сам Ал. Цанков казва: „Опасностите и усложненията, които могат да настъпят на западната граница, не са за пренебрегване. Но тъкмо тия опасности налагат участието на социалистите в акцията. Фактът на това участие ще бъде една гаранция и за света и за Сърбия, че промяната е продиктувана от чисто вътрешни причини, че тя е мирна и че тя не е насочена срещу когото и да било от нашите съседи“ (стр. 38).

Ето защо Ал. Цанков е търсил и намерил Д. Казасова. Той е търсил, както сам Казасов предполага, „евтина стока“ (стр. 13), за 30 сребърника.

4. Как стана преврата.

Още на 24 април 1923 г. Ал. Цанков съобщава не Димо Казасов, че „армията е готова да действува“ (стр. 11). До излизането на дневника все се предполагаше, че цивилните заговорници все са вършили нещо от подготовката и извършването на преврата. А сега се установява, че цялата работа е извършена от войската, а заговорниците се събрали на 8 срещу 9 юни, за да си разпределят министерските портфейли и да поемат управлението на страната.

Прочие, на 8 юни вечерта, заговорниците се събират у дома на генерал Русев. Там им бил поднесен чай. И чакали заговорниците войската да заеме всички учреждения и да арестува министрите на дружбашкия режим. Към 2 часа след полунощ влиза в стаята г-жа Русева, за да предложи закуска. И нашия заговорник е наблюдавал как „нейните спокойни и отмерени жестове символизираха спокойните и отмерени стъпки на съдбата“...

След тази литературна безвкусица почва драматичното действие в стаята. Разпределят се министерските портфейли, написват се указите. Наближава часът за действие. Лампите се угасват. Прилепят се „сгорещени чела о хладните прозорци“. „Нищо не се види“. „Езиците са сковани от тежка мъка". „За миг всички инстинктивно се оттеглят от прозорците“. В ушите пропищяли куршуми. Тъй близко, че се чудят, защо стъклата на прозорците останали здрави ...

Ех, храбреци! Вие се пазете от куршумите, които не пропищяват. Защото тия, които пищят, те са на почетна дистанция и са най-безвредните.

След дълги трепвания и ожидания, след като „отдалеч, като закъсняло ехо, проехтяха пушечни вистрели и бързо заглъхнаха в настръхналия простор (ужас!), явява се подполковник В. Той се обръща към полковник Вълкова и рапортува, че „операциите се приключиха благополучно и точно според дадените нареждания“. И тук почва акцията вече и на заговорниците: подполковникът вика „Да живее България“, и заговорниците отговорили „с гръмко“ „да живее“...

Явява се и генерал Лазаров. Той прочита една назидателна нотация на страшните заговорници и им казва:

„Господа, България е спасена чрез самоотвержеността на своята армия. Дано за напред Бог пощади за винаги армията от тежката обязаност да сваля и да качва правителства. Направете всичко, за да бъде пощадена армията от подобна тежка и неприсъща ней задача. Нека от днес тя отново заеме традиционната си позиция на върховен блюстител на отечествените интереси, стоейки далеч от козните и увлеченията на политическия живот“.

5. При царя.

Заговорниците решават да отидат при цар Бориса в двореца Враня: Ал. Цанков, Боян Смилов и Д. Казасов. Речено - сторено. Пред входа на къщата стои вече „в пълно бойно снаряжение гвардейския ескадрон“. Два автомобили, карани от войници, прилетели от комендантството и чакат при вратите. Чува се команда на офицер. „Един взвод начело с командира си застана пред автомобилите, а другият – след тях“.

Ескортирани от царските гвардейци, храбрите заговорници пристигат в двореца Враня. Излиза управителят на двореца и съобщава, че царя бил „излязъл някъде из парка“. В коридорът на двореца заговорниците се посрещат от двама царски адютанти, които съобщават, че „царят не е в двореца и че още от ранни зори бил излязъл на лов из парка“.

Разсърдил се Димо Казасов и разправя, че се е обърнал към тях с тази тирада:

„Как е възможно това, когато управителят ни съобщи, че той спи. Цял половин час ние чакаме за отговор пред вратите. Управителят не се връща. Ако царят е бил излязъл, както вие твърдите, то управителят щеше да се върне и да ни уведоми. Фактът на неговото забавяне изобличава вашето твърдение“ (стр. 125).

Изглежда, обаче, че нашият герой не е бил толкова разтревожен, колкото се представлява, защото преди 4 страници от дневника си (стр. 121) той разправя, че бил в двореца „упоен от утрешния аромат“, слушал „дивната симфония на горския концерт“ и казва: „съвсем забравих задачата, която ни предстои“...

Почва се търсенето на царя. Пращат се разезди гвардейци из целия парк, но напразно: царят го няма. През това време нашият герой разглежда двореца: „Стаите стоят мълчаливи, спокойни и тържествени сред изтънчената красота на своя изискан и стилизован комфорт. Всяка дреболия е изящество, всеки цвят е хармония, всяка гънка – е грациозна линия“. Просто „класическа естетика“ (стр. 125). Но търпението пак се изчерпва. И заговорниците в двореца, обиколени от царските гвардейци, решават да чакат до 11 часа и си казват: „Ако до тогава царят не се яви, да се върнем в София и да поискаме провъзгласяването на републиката“ ... И пак се опиват „с разтворени гърди от неизказаната прелест на тоя дивен и божествен кът“ (стр. 126 и 127).

„Още половин час и ако до тогава царят не се яви“, тогава чисто и просто – република. Но един дворцов служащ „изкочи от гората и се отправи“ към заговорницитe. „Изморен и запъхтян“, той съобщава, че е успял да намери княгинята Надежда, която след малко щяла да пристигне. И изведнъж „шум на клоне и тропот на кон“. Тя скача пъргаво от коня, обута в ботуши и облечена в шаечен костюм. Ръкува се със заговорниците и е „бледна и изплашена като горска сърна“. Новият министър-председател докладва за станалото.

„Господа – казва княгинята – аз нищо не знам. Излязох рано царят и той трябва да е отишел на лов. Почакайте. Аз веднага ще отида да го намеря. Той ще ви приеме, щом сте дошли“ (стр. 128).

И княгинята става. Казва „до виждане“. Метва се „със сръчността на амазонка върху своя кон и с бързината на кошута потъна в зеленината на огретия от слънцето лес“.

Ето царят пристига. Здрависва се със страшните заговорници, казва на Цанкова и на Смилова по нещо, а също и на нашия герой, че го знаел от страниците на „Народ“ (стр. 129).

„Държанието на царят е просто и естествено. Нито сянка от поза, нито жест от церемониална дворцова театралност“. С една дума, пълна противоположност на нашия герой.

След като изслушва Цанкова за свалянето кабинета на Стамболийски, царят заявява, че той не е вече цар! „Аз не съм вече цар. След извършеното тая нощ, какво остава от прерогативите на държавния глава ... Не, господа, аз не съм вече български цар“.

Цанков и Смилов правят усилия да уверят царят, че той е цар и да не се отказва от царството си, но царят – според свидетелството на Димо Казасов – обръщал безпомощно на два пъти очи към нашия герой но той казва: „аз упорствувах да мълча с вид на човек, който е далеч от каквото и да било намерение да се намиса в завързалия се спор.“

Най-после царят решително се обръща към нашия герой и му казва: „Какво ще кажете Вие, господин Казасов“...

И след като „господин Казасов“ казва: „всякo странение от тоя изход за Вас ще има резултат, който г-н Цанков Ви посочи“ (т.е. република), царят отстъпи, взе писалката, подписа указите и благослови новите си съветници.

Царският ескадрон пак готов. Страшните заговорници, облечени вече в тогата на най-върховните сановници, летят на всех парусах към столицата.

Пред горублянските ханчета селяни размахват калпаци и поздравляват. Нашият герой е в недоумение и пита придружаващия го капитан: как, що, нима знаят?...

„О, непременно знаят, казва капитана. Не забравяйте, господин министре, че цели 7 часа се изминаха, от когато напуснахме София“...

„Обръщението на капитана – казва нашия герой –ме одраска. То не ме поласка, а ме смути. Почувствувах се притеснен и сконфузен от това и странно и фалшиво звучаще в ушите ми прозвище“...

Потънал в канапето на автомобила, нашият герой се успокоява и разсъждава за лъжитe на дворцовия управител: „Сега стана ясно, че той ни е лъгал. Царят призна, че след известието за пристигането ни, той се уединил за да обсъди на саме поведението, което ще трябва да държи“ (стр. 133).

Сега стана тоже ясно, че страшните заговорници излъгаха целия народ, че царят хабер нямал от преврата и че бил на лов за зайци.

6. Партия и конспирация

Политическата партия е легална организация и действува в кръга на законите за постигането на своитe задачи. И Социалистическата партия, която си поставя за крайна щял общественото преобразувание, не смята да постига осъществяването на новия обществен строй с други средства, освен с легалнитe. Насилието се допуска само тогава, когато едно малцинство ще иска със силата на оръжието и вън от кръга на законите да се противопостави на легалнитe права на мнозинството.

Конспирацията е, напротив, нелегална организация, която има за цел по пътя на насилието да постигне известни свои задачи. Тя не е като партията малко или голямо масово обществено движение, а ограничена група от хора, които действуват със силата на оръжието за постигането на една близка и ограничена задача.

Ето защо няма и не може да има нищо общо между политическата организация и конспирацията. Тe са двe противоположности и взаимно се изключват. Следва от тук да се заключи, че лицата, които участвуват в конспиративни организации, трябва да не бъдат членове на легалните партийни организации, или ако са такива, да ги напуснат. Защото иначе тe ще се поставят в конфликт с партията, в която се числят, ще се поставят в конфликт сами със себе си, като участвующи в две взаимно изключващи се организации, и, в зависимост от делото което вършат като конспиратори, могат да изложат партията и да я поставят под ударите на законите в страната.

За да оправдае своето участие в конспирацията от 9 юни, Димо Казасов разправя, че той не е могъл да иска „разрешение“ от партията, за да влезе в конспирацията, защото по такъв начин той щял да убие предварително самата конспирация. Освен това, Димо Казасов смята, че в интереса на самата партия е рискът да бъде поет само от личности, за да не пострада партията. Защото „личностите могат винаги да се самопожертвуват, но движенията трябва да се щадят“ (стр. 150).

Никой не е казвал, че Димо Казасов да иска разрешение от партията, за да участвува в конспирацията. Но всички почетни хора ще кажат на Димо Казасова, че той преди да се реши да участвува в каквато и да е конспирация, трябва да освободи партията от важните постове, които заема, като член в Централния комитет и като редактор на партийния вестник. Защото, иначе, ако конспирацията не успее, Димо Казасов като отделна личност може да осигури своето спасяване; партията, обаче, в която той заема важни постове, ще има твърде много да страда. Тя може да бъде разтурена и нейните водители избити.

И, действително, ако конспирацията на 9 юни не бе успяла, никой не щеше да бъде в състояние да убеди тогавашната дружбашка власт, че делото на Казасова е лично негово дело. Партията вероятно щеше да бъде разтурена и нейните водачи преследвани и избивани. А Димо Казасов, който няколко дни преди преврата бе направил заем, се бе приготвил да обезпечи от преследванията не партията, а себе си.

Но Димо Казасов не само е действувал като конспиратор и с това е загубил качествата си на член на легална организация. Той има и една концепция за действието на общественитe и политически дейци, която няма нищо общо със социалистическото учение. Според Димо Казасов, всеки който осъжда един реакционен режим и намира, че той може да бъде съборен само със сила, е длъжен да участвува в конспирации. Иначе, Димо Казасов, заставал в позата на голям храбрец, е готов да изобличава всички обществени дейци във фалш, лицемерие и страх. По тази бланкиска теория, Димо Казасов може да изкара за велик човек един харамия от типа на янкеседжията Георги Янчев, а за страхливец и незаслужаващ общественото доверие един голям държавник, който няма способностите на харамията. В същност, Димо Казасов сам себе си деградира от социалистическото разбиране на политическите борби и общественото развитие.

7. Свършени факти, отговорности и санкции

С участието си в конспирацията на 9 юни, Димо Казасов ангажира цялата партия, без нейното знание и без знанието на нейнитe управителни тела. Че с тоя акт се ангажира партията, а не никому непотребната личност на Димо Казасов, свидетелствува предварителния разговор между него и Александър Цанков, за който споменахме вече. За тоя свършен факт, пред който Димо Казасов изправя цялата партия на 9 юни, никой друг не може да носи отговорност, освен сам лично той. И ние на времето още казахме, че ако това лично дело на Димо Казасов доведе до добри резултати в управлението на страната и в социалистическото движение, тогава нему ще благодарите. Но ако това лично негово дело, да изправи партията пред свършен факт, доведе до лоши резултати, тогава никакви земни и небесни сили не ще бъдат в състояние да го спасят от една осъдителна присъда.

Дима Казасов сега има смелостта да твърди в своя дневник-памфлет, че той не бил обвързал партията в политическа коалиция мимо знанието й и въпреки волята й! Че какво правеше Димо Казасов вечерта срещу 9 юни, когато е конферирал какъв министерски пост да заеме, ако не да обвърже партията? Че какво правеше той в двореца Враня, когато посочвал на царя как социалдемократа и националлиберала си подали ръка, за да спасят страната, ако не да обвърже партията и да я изправи пред свършен факт?

Но, казва Димо Казасов, той се бил явил пред Централния комитет на партията на 9 юни и сложил пред него министерския си мандат. И гръмко заявява, че „от тоя момент всичката отговорност за участието на партията в управлението е на Централния комитет и личностите, които щадят своя и на партията авторитет, трябва да се предпазвате от слабостта да прехвърлят цялата отговорност върху моите плещи“ (стр. 152)...

Преди всичко, и в тази тирада Димо Казасов сам си противоречи. Отначало той говори, че всичката отговорност за участието на партията в управлението е на Централния комитет“, и само след няколко думи още, той иска да не се прехвърля цялата отговорност върху неговите плещи! Впрочем, никой от Централния комитет няма желанието да се освободи от всякаква отговорност, за дето не бе изключен от партията още тогава Димо Казасов. Но тази отговорност е, тъй да я наречем, политическа, защото Централния комитет не е могъл да предвиди лошите резултати от делото на Димо Казасов и е работил за да бъдат предотвратени подобни резултати. А отговорността на Димо Казасов е един вид углавна отговорност, защото той е нарушил грубо устава на партията и е извършил партийно предателство.

Интересно, обаче, е обстоятелството, че след тия факти, след които и в организационнитe събрания в София, в които се разискваше делото на 9 юни, се посочваше с протоколите на Централния комитет от 10 юни 1923 г., че Централния комитет не е санкционирал делото на Димо Казасов от 9 юни, тоя наш герой има кураж пак да излиза и да твърди тъкмо обратното. Как може един човек, който скъпи човешкото си достойнство, да излезе и да твърди, че неговото дело е санкционирано, когато това дело е порицано с най-остри думи? Ето какво е било мнението на членовете от Централния комитет, които са били тогава в София, за делото на Дима Казасов от 9 юни: в протокола на Централния комитет от 10 юни 1923 година са отбелязани мненията на членовете от Централния комитет така:

 

Петко Величков: Превратът носи регрес. Той подхранва националистическите и шовинистически елементи. Д. Казасов е нарушил най-грубо партийната дисциплина. Но като се счетем с фактическото положение, трябва да видим какво да правим.

Асен Цанков: Личното участие на Димо Казасов в преврата на правителството е формално нарушение на партийната дисциплина. Обаче, при механизма на работата, това бе необходимо, Превратът крие опасности да стане регресивен, но той още не е такъв. Стоящите начело хора не можем да таксуваме като реакционери. Има на лице всички данни кабинетът да тръгне на ляво.

Х. Христов: Ние не можем да не одобрим преврата, Той събори един опасен тиранически режим. Д. Казасов извърши не само нарушение на дисциплината, но цяло предателство на партията. И за това му деяние, ако имаше смъртно наказание в нашия устав, аз не бих се поколебал да искам да му го наложим. Но с този въпрос не можем сега да се занимаваме. Да вземем мерки за засилването на партийното и синдикално движение.

Кръстю Пастухов: Убеден съм, че в кабинета ще надвие десницата. Наща длъжност е, обаче, да си създаваме левица, като се сближим с ония елементи в обществото, например, земледелците, за обща борба, за да не дадем възможност на отлива от земледелците да отиде при комунистите или при десницата. Най-главното е: да издигнем лозунги за действие - обнова на живота, нова власт и нейни носители кои могат да бъдат. С това хем ще си запазим резервите и свободата.

Начинът на участието на Казасов в преврата и управлението е скандален. Той не е трябвало да свързва своето лично дело с партията. Въпросът е за бъдаще разискване.

 

От това заседание на Централния комитет отсъствуваха Янко Сакъзов и П. Джидров, които бяха в чужбина, а Гр. Чешмеджиев беше интерниран от дружбашката власт в Ески Джумая.

От тия протоколирани мнения на членовете от Централния комитет е ясно за всеки нормален човек, че тук не само няма „санкция“ на личното дело на Димо Казасов на 9 юни, но, напротив, то е най-остро порицано. А не е взето решение за изключването на Д. Казасов от партията или оттеглюването му от кабинета, защото, след „свършения факт“, създаде се ново положение в страната, за което Централния комитет трябваше да държи сметка. И за това се изостави постъпката на Казасова да бъде обсъждана отпосле, ако това се наложи. И от тогава, до излизането на партията от деветоюнската коалиция, всичките усилия на членоветe от Централния комитет бяха насочени, за да може делото на 9 юни да донесе действително възстановяване на правата и свободите на гражданите в страната, да издигне нова власт, която да е в услуга на трудящите се народни маси. И Димо Казасов, заедно със своите приятели, вместо да бъдат благодарни за това, че се действуваше щото неговото лично дело да даде добри резултати, сега, след като това дело завърши неуспешно, Димо Казасов, който трябва да понесе отговорността за своите дела, има кураж и смелост да излиза да хвали себе си, да укорява другите и даже да държи тях отговорни.

Прочие, Централния комитет не е санкционирал даелото на Димо Казасов. Напротив, той го е порицал чрез мненията на своите членове. Това дело не е санкционирано също така нито от Висшия партиен съвет, нито от Конгреса на партията. И единия, и другия се произнасяха само за свалянето на дружбашкото управление, а не за постъпката на Димо Казасов. И единия, и другия вземаха решения за условията, при които може да остане партията за напред в управлението. Тия условия не се приеха от деветоюнското правителство и за това партията се оттегли от коалиционното управление.

Какво може да бъде формалното решение на партията днес по това дело на Димо Казасов може да се съди от следните два факта:

1. Димо Казасов макар да се кандидатира в последния партиен конгрес за член на Централния комитет и за секретар на партията, не бе избран от конгреса нито за член на Централния комитет, а още по-малко за секретар на партията.

2. Централния комитет на партията в заседанието си от 25 ноември 1925 г. взе една осъдителна резолюция за „дневника“ на Димо Казасов, а за неговата постъпка на 9 юни, в резолюцията се казва следното:

„Брошурата на Димо Казасов е тенденциозна. Тя цели да защити едно лично негово дело – участието му в преврата на 9 юни – и да го издигне и представи за партийно, когато в същност, още в първия момент на преврата, на 10 юни, личната постъпка на Димо Казасов да ангажира партията в един преврат, без знанието и волята не Централния комитет и на партията, не намери одобрение от членовете на Централния комитет”.

Тази резолюция е подписана от Янко Сакъзов Константин Бозвелиев, Кр. Пастухов, X. Христов, Гр. Чешмеджиев, Петко Величков, Д. Нейков и К. Лулчев.

8. Хвалби за сговоряните, хули за „другарите“ и партията.

Целият дневник-пасквил на Димо Казасов е изпъстрен само с хвалби за сговоряните и само с хули срещу ,,другарите“ и партията на тоя интересен наш герой. Там са нарисувани величествено и с щедри краски фигурите на конспираторите и даже на случайните съпътници на нашия герой.

„Ето – казва за първата си среща Д. Казасов с Ал. Цанков – ето и Алекс. Цанков насреща ми, с лице заруменено от топлината на една широка и добродушна усмивка. Влизам в кабинета му. Няколко библиотечни шкафа, една писалищна маса отрупана с книжа, няколко стари, осивели от възрастта си канапета подчертано сочеха оскъдицата и скромността, сред която ректорът на Софийския университет живееше“ (стр. 9).

При друга среща, тоже в дома на Ал. Цанков, нашият герой казва:

„Влязох. Срещу Цанков стои един мургав, със смолена коса и с очила мъж. Запознахме се и минахме веднага към деловия въпрос. Рачев говори рязко, отсечено и твърдо. Войникът личи и в тонът и в мисълта му“ (стр. 64).

В домът на нашия герой:

„На вратата почукаха. Дъщеря ми носеше кафе. Капитанът седна ... Самоувереност и бодрост лъхаше от хубавата и открита фигура на моя капитан. Аз му се любувах с едва сдържано възхищение. Разделихме се тъй сърдечно, както никога в миналото“ (стр. 75).

В градината на „Дома на изкуствата“ нашия герой приказва с г. Петър Тодоров и отбелязва за него:

„Забележителното трудолюбие на тоя упорит самоук бе проникнало в много от скритите тайни на дружбашките афери. Той ми чертаеше картината на политическото и стопанско разложение живо, страстно и незабелязваше как неговият поривист глас преливаше към ушите на нашите съседи“ (стр. 92).

През страшната нощ на преврата, нашия герой отбелязва в „дневника“ си:

„Часът клонеше към 2 след полунощ. В стаята влезе г-жа Русева, за да ни предложи закуска. Нейните спокойни и отмерени жестове, символизираха спокойните и отмерени стъпки на съдбата. Бледа, тиха, свенлива и уталожена тя излъчваше едно примирение, което и заразяваше, и успокояваше“ (стр. 108).

На път за двореца Враня:

„Моят спътник, капитан Каракулаков, е рядко интелигентен и забавителен събеседник ... Говорим и аз се удивлявам на знанията, на ориентацията, на логиката и на безукоризненото и в стилно отношение изложение на моя спътник“ (стр. 119).

И т.н. Думата не ни е за самите похвали. Но за щедростта на тия похвали към една страна и за безграничната омраза на нашия герой към „епохоритe“ в партията. Прицелната точка на нашия герой е Кръстю Пастухов. Тоя, който е изоставил извънредно доходната си адвокатска професия, за да се отдаде всецяло, с тяло и душа, на обществените борби. Него иска той да срази и унищожи. И разправя, че у Кр. Пастухов липсва „доблест“ и „кураж“, защото още на 21 юли 1919 год. – това се разправя в „дневник от 1923 год.! – той, като министър на вътрешните работи бил изоставил министерството си и заминал за Враца (стр. 45).

Ние мислим, че даже и точно така да е, както го разправя Димо Казасов, с това не се унищожават достойнствата и способностите на един обществен деец и държавник. Но нашия герой казва още, че Кр. Пастухов е не само без „доблест и кураж“, но и лъжец, защото бил заблудил Централния комитет и партията, какво царят искал среща с Пастухов след дружбашките изстъпления в Търново през 1922 г.

„Ясно ми е като бял ден – казва Д. Казасов, – че не царя, а Пастухов е поискал среща от двореца“ (стр. 52).

Това се говори за едно време, когато Кръстю Пастухов се посочваше и от приятели и от противници, като „народен трибун“, и когато от много места се говореше, че той трябва да бъде повикан от двореца, за да може със своите съвети да предотврати по-нататъшното разразяване на страшната дружбашка диктатура, която водеше цялата страна към гибел.

Ние имаме претенцията да познаваме по-добре Кръстю Пастухова, отколкото неговитe безогледни хулители. И ние, десетина души по-близки негови приятели, често почти насила сме го заставяли да говори по известни въпроси в Камарата или на публично събрание. И тогава неговите хулители са го обвинявали, че той се натрапва, че той диктатурствувал, че той искал да препрече пътя за проявление на „младите“ и „способните“! Същия този Кръстю Пастухов, който не престава да поканва всички партийни деятели да работят повече, да вземат по-живо участие в работата на партията, а в Камарата нашите депутати да следят законопроектите, да ги проучват и да вземат по-често думата. Що се отнася до някакво посещение в двореца, аз съм сигурен, че той не само не може сам да иска това, но и когато бъде поканен, ще трябва десетина души да го увещават няколко дни, и пак е въпрос дали ще го увещаят да отиде.

За твърде много хуления Гр. Чешмеджиев от сговоряните и техните приятели, ще кажем само това, че и той беше твърде много хвален през време на дружбашкия режим от всички сегашни сговоряни и техните приятели. В-к „Епоха“, който той уреждаше, бе тръбач на народната съвест против дружбашката тирания. Тогава статиите от „Епоха“ се препечатваха от вестници или вестникари, които сега го хулят. И от всичко това Гр. Чешмеджиев лично за себе си има една полза: „че си съсипа здравето, и една утеха: че се бори за свободата на народа и за идеитe на социалистическото движение.

Но Димо Казасов не само хули публично първи хора от партията, към която божем и той принадлежи. Той хули и самата партия. Защото какво са, ако не най-долнопробна хула срещу партията, приписваните думи на младия другар Владо Василев за „изборните трагикомедии“:

„Те убиха ентусиазма на нас, младите, защото в тях блесна вашия, на водачите ни, кариеризъм. Вие тръгнахте на лов за мандати и поискахте да си ги обезпечите с цената на най-безразборни компромиси“. ...

Думата е за изборите при дружбашкия режим, през началото на 1923 г. Тогава, когато биде създаден реакционен избирателен закон и когато партията искаше да си обезпечи поне два–три мандата в Камарата, Димо Казасов отбелязва страшния „кариеризъм“ на водачите в партията. Тогава, когато партията се сдоби с два мандата, едина от които се оспорваше. ...

Но нашия герой отива още по-нататък. Той не харесва цялата партия и нейната минала деятелност. Той се вглежда в миналото и не вижда нищо друго, освен, че нещастията в тази страна се точат „през шпалир от отпуснати ръце“ (стр. 30).

„Самоотверженост! Борческа енергия! Гражданска доблест! Пет думи! Пет пусти звука, дразнещи слуха като шум от разнебитена бричка“ (стр. 31).

Това, което за нашата Социалдемократическа партия е един велик актив, то е за Димо Казасов „пет думи“, „пет пусти звука“, „разнебитена бричка“...

Ето един съвременен Наполеон, който е готов да заличи цяла история на Социалистическата партия, изпълнена със славни и епохални дела, за да възвеличае своята „скромна“ личност, своето дело на 9 юни и своите приятели от тази дата. Всичко друго не съществува, ли и до колкото съществува, то е „пет пусти звука“ и „разнебитена бричка“.

Чудно е, как и защо стои тоя герой в една партия, в която нищо не харесва? Една партия, за която в „дневника“ си той наговорва купища от хули и в протежение на 159 страници няма нито една страница, нито един пасаж, нито един ред, нито една дума, нито една буква в нейна полза! А отвъд, о, там има герои, герои, герои.

Партийни деятели охулени, водачи – кариеристи, партия – „разнебитена бричка“. А Димо Казасов? … О, той е герой, храбрец, Гарибалди, Наполеон!... Рамките на партиен устав са тесни за неговия гений. „Социалистическия протокол“ е за упорититe и дивацитe (стр. 111).

Димо Казасов само за една нощ показа на цял свят как трябва да се води борба. Не със скръстени ръце, а с кураж и доблест между четиритях стени на една стая, когато вън действува цяла армия. Ето храброст! Ето самоотверженост! Ето борческа енергия! Ето гражданска доблест!

И Димо Казасов прелистя съчиненията на Хр. Ботев (стр. 73). Тоя поет и бунтовник в един образ. А нашия герой под един образ крие не само две, а три качества: „сутрин журналист, след обед обущар, а вечер заговорник“ (стр. 62).

Да, и обущар, защото изработил успешно на жена си „един доста елегантен пантоф“, шит с „конски косми“ (стр. 62 и 57).

Чете човек тия самохвалства на нашия борец и си спомня за възторга на Омира от един подобен герой, комуто извикал:

„О, хвастливый болтун, что сказал ты? ...

Непристойно с таким похваляться  безстыдством“.

9. „Осанка“ и „разпни го“

Изглежда, че след като приятелите на Стамболийски бяxa провъзгласили своя шеф нещо като Исус II на земята, мнозина герои на тази земя почнаха да мислят за себе си, че са незаменими, единствени и свише миропомазани.

Ето и нашия герой разглася, че на 9 юни го посрещнали с „осанна“, а сега викали „разпни го“ (стр. 137). И цялата сговорянска правителствена преса зарева единогласно: „осанна“ и „разпни го“!

„Осанна“ и „разпни го“! Това е казано за богочовека. Да не се е явил някой нов Исус Христос? ...

Разтъркваме челото си и викаме на помощ изморената си памет. А тя ни казва, че още в същия ден, на 9 юни, нашия герой е посрещнат като автор на един скандал, на едно предателско дело спрямо партията си. За това свидетелствува незаличимия протокол на Централния комитет от 10 юни 1923 година.

И сам нашия герой разправя в своя „дневник“, как е бил посрещнат на 9 юни от „партийния синедрион“. Там той казва:

„Влизам. Тук е не само Централния комитет, но и един внушителен брой от най-видните софийски другари. Изправен съм значи пред партийния синедрион. Всички, ме посрещат с мълчание ... със свити устни и с наведени в земята очи“ (стр.135 и 135) ...

Прочие, где е „осанна“-та на първите дни?... В първите дни има „мълчание“, „свити устни“ и „наведени в земята очи“, т.е. мълчаливо неодобрение и порицание.

Но сега имало вик за „разпни го“... И тоя вик го няма, а има желание, според израза на Гр. Чешмеджиев, в книгата му по този случай, щото един „Тюрлютютю“ да си знае мястото, да не се самооблащава и да не заблуждава света.

Публ. в Х. Христов, Мизериите около „Тъмнините на заговора“. Отговор на брошурата „В тъмнините на заговора“ от Димо Казасов. София, 1926, 18 с.