НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ И НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР

(99 ГОДИНИ ОТ НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР)

В резултат на Ньойския мирен договор България изпадна в тежка икономическа и политическа криза и докато успееше да се върне към нормален живот щяха да минат години, в които започна подготовката за реванша на победените.

Ньойският договор изправи страната и народа пред нови изпитания. Останалите извън държавните граници българи бяха подложени на жестока денационализация, като към свободната част от родината поеха огромни безкрайни бежански потоци от българи – от Егейска Македония – 26 753 семейства, от Турция – 15 542 семейства, от Вардарска Македония – 7 419 семейства и от Добруджа – 5 329 семейства.

Гърция, Сърбия и Румъния изобщо не се съобразиха с подписаните от техните представители договори за защита на малцинствените права на българите от Егейска и Вардарска Македония, като Н. Пашич най-цинично и публично декларираше, че след десетина години в Македония няма да остане нито един българин. Проточи се и завръщането на българските заложници останали във вражески плен след Солунското примирие. Демилитаризацията вървеше също с пълна сила под зорките очи на съюзническата комисия. Макар, че около 150 000 български войника и офицери бяха оставени в заложничество и тяхното завръщане в родината се проточи във времето, армията беше сведена до безопасен минимум от 20 000 души.

През 1925-1926 г. д-р Богдан Кесяков публикува в три тома пълния текст на Ньойския договор, към която публикация прилага и своите анализи, допълнителна информация и литература. (Вж. Принос към дипломатическата история на България (1878-1925). Т. I-III. София, 1925-1926.) Според данните, които са приведени от д-р Б. Кесяков България се включва в Първата световна война през 1915 г. с територия от 114 424,508 квадратни километра, а след като й е наложен договорът през 1919 г. тя излиза от войната с територия от 103 146,170 квадратни километра. Ньойският договор потвърждава отнетите по Букурещкия договор от 1913 г. територии и присъединени към Румъния – Южна Добруджа, към Сърбия – Вардарска Македония и към Гърция – Егейска Македония. Към тези територии са присъединени, съответно към Гърция нови 8 712,070 квадратни километра, в които влизат територии от Пашмаклийски окръг, Западна Тракия и получената от Турция  територия през 1915 г. с българско население наброяващо само в Западна Тракия 105 310 души; към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство са присъединени нови територии от България, в които са включени земи от Царибродско, Трънско, Босилеградско, Кулско и Струмишко, представляващи 2 566,268 квадратни километра с българско население от около 101 000 души. Като се направи рекапитулация на посочените данни се оказва, че на СХС кралство и на Гърция са отстъпени 11 278,338 квадратни километра територия.

Определените репарации, които трябваше да заплати страната ни в продължение на 37 години на изнудвачите от Париж възлизаха на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, но след като се разпределеше по години, заедно с лихвите сумата възлизаше на 5 005 404 842 зл. фр. при ежегодно изплащане на 134 094 994 зл. фр. Освен репарациите върху страната ни тегнеха още редица плащания – окупационен дълг, за издръжка на смесените арбитражни съдилища, на комисиите по разоръжаването и репарациите, за реституции и пр. На сръбския лешояд България трябваше да предаде и огромно количество едър и дребен добитък, храни, въглища и пр.

България излиза от Първата световна война след като представители на правителството на демократа Александър Малинов подписват Солунската военна конвенция на 29 септември 1918 г. На 28 ноември 1918 г. коалиционният кабинет на Малинов подава оставка, като на негово място отново е назначен коалиционен кабинет начело с народняка Теодор Теодоров. На Т. Теодоров, който съчетава поста на министър-председател с този на министър на външните работи и изповеданията Народното събрание възлага отговорната задача да подпише мирния договор, който ще му наложат страните победителки от Антантата на Парижката мирна конференция.

Когато започват преговорите по подготовката на мирния договор, възглавяваната от министър-председателя Т. Теодоров Българска делегация отпътува от София на 20 юли 1919 г. В делегацията, със статут на член (пълномощен делегат) е и министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството, лидер на БЗНС, Александър Стамболийски. Когато Българската делегация пристига в Париж тя е строго охранявана и изолирана без право на контакти с външния свят. Към нея са аташирани съветници и експерти, които имат ограничената възможност да подготвят отговори на обвиненията към България от антантските представители и ненаситните български съседи.

Българската делегация е държана в строга изолация в парижкия хотел “Дворец Мадрид”, като единствената информация до членовете на делегацията за ставащото извън стените на хотела стига чрез вестниците. Делегацията, с помощта на експертите, съветниците и членовете на двете мисии – Българския съюз в Швейцария и Културната мисия - отхвърлят най-аргументирано клеветите и нападките срещу България и българския народ, разпространявани от сръбската, гръцката и румънската пропаганди.

Текстът на проектодоговора е връчен на Българската делегация на 19 септември 1919 г. в залата на Министерство на външните работи. Проектодоговорът е приет от ръководителя на делегацията Т. Теодоров, който произнася кратко слово.

При връчването на проектодоговора е определен срок до 14 октомври, който впоследствие е удължен до 24, за да се направят възражения и бележки. На 24 октомври делегацията връчва своя отговор, представляващ 151 печатни страници с приложени 3 ноти. Проектодоговорът по своята жестокост надминаваше многократно очакваните санкции срещу България. Той на практика не е двустранен договор, а диктат срещу една победена и разорена вече малка държава, в каквото се беше превърнала страната ни само за няколко месеца. Победителите не се съобразяват с отговора и нотите на нашата делегация, а само са нанесени незначителни корекции във финансовите клаузи и в частта, отнасяща се до държавните дългове.

В непроменения си вид, както е във връчения на 19 септември 1919 г., проектодоговорът е връчен на председателя на делегацията Т. Теодоров на 8 ноември 1919 г., който от 7 октомври вече не е министър-председател.

Начело на новото, също коалиционно правителство застава Ал. Стамболийски, а за нов външен министър е назначен народняка Михаил Маджаров. На същия ден, 8 ноември, когато е връчен проектодоговора, е насрочена Първата редовна сесия на ХVІІ Обикновено народно събрание, което е свикано в 6 часа след пладне да обсъди и приеме диктата на победителите. Определеният срок за утвърждаването на проектодоговора от Българското народно събрание изтичал на 13 ноември 1919 г. в 7 часа вечерта. Тъй като поради умора от дългия и тежък път, и от нанесения върху страната ни удар, пристигналия в последния момент председател на делегацията Т. Теодоров, помолил чрез новия министър-председател - Ал. Стамболийски да докладва на следния ден, 9 ноември, с което събранието се съгласило. Още в това първо заседание Стамболийски обявил публично, че правителството е възложило на него, като министър-председател, да отиде в Париж и подпише окончателния текст на договора. Т. Теодоров докладвал на второто заседание на сесията, на 9 ноември 1919 г. След направените изказвания с възражения и критики срещу договора, обсъждането завършило на 10 ноември 1919 г. с прочитането на протест на Трънски граждански комитет срещу откъсването и на Западните покрайнини от България.

Новата делегация, този път ръководена от новия министър-председател Ал. Стамболийски пристига в Париж на 22 ноември 1919 г., а договорът е подписан от него на 27 ноември 1919 г. в 10 ч. и 30 м. в парижкото предградие Ньой. От страна на победителите договорът е подписан от страна на Франция от министър-председателя Ж. Клемансо, министрите Стефан Пишон и Жюл Камбон, генерал Люсиен Клоц; от Англия – държавния подсекретар Хармсуорт и помощникът му Гроу; от Италия – сенаторите Маджорино Ферарис и Гюлелмо Маркони и пълномощния министър Мартино, от Япония – посланик Кеширо Мацуи; от САЩ – държавния подсекретар Полк, бившия американски посланик в Рим и Париж Хенри Уайт и генерал Таскер Блис и др.

На 26 декември 1919 г. министър-председателят докладва пред Народното събрание подробностите около подписването на договора, а заседателната зала се обръща в арена на взаимни обвинения и грубиянства на управляващи и опозиция.

Въз основа на решението на ХVІІІ ОНС Ньойският договор и придружаващите го приложения влиза в сила след нови бурни дебати на 5 януари 1920 г. Приемането му е потвърдено с Указ № 50 от 15 януари 1920 г., а изпълнението му е възложено на министър-председателя Ал. Стамболийски и министъра на външните работи и изповеданията М. Маджаров.

Сега нашите читатели ще имат възможност да си припомнят оригиналните текстове от разискванията в Народното събрание по приемането на Ньойския диктат. Това са докладът на ръководителя на Българската делегация, министър-председателя Т. Теодоров и разискванията по проектодоговора на 9 ноември 1919 г. в Народното събрание, както и документи по ратификацията и влизането в сила на договора. Текстовете на докладите и разискванията са взети от техните публикации в „Държавен вестник” и Стенографските протоколи на Народното събрание.

Прилагам и статията на секретаря на Всебългарския съюз „Отец Паисий“ Д. Тодоров „Преди шестнадесет години“, представляваща предговор на публикацията на Ньойския договор „Най-силният протест против Ньойския договор за мир. Един ценен исторически документ“.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

 

№ 1

СТЕНОГРАФСКИЯТ ДНЕВНИК НА ХVІІІ ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ ЗА ЗАСЕДАНИЕТО МУ НА 9 НОЕМВРИ 1919 ГОДИНА, ПОСВЕТЕНО НА ОБСЪЖДАНЕ ПРОЕКТА ЗА МИРЕН ДОГОВОР, ПРЕДЛОЖЕН ОТ ДЪРЖАВИТЕ – ПОБЕДИТЕЛКИ. – ДОКЛАДЪТ НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ДЕЛЕГАТ. – РЕЧИТЕ И ПРОТЕСТИТЕ НА НАРОДНИТЕ ПРЕДСТАВИТЕЛИ.

СОФИЯ, 8-9 НОЕМВРИ 1919 Г.

 

ДНЕВНИК (СТЕНОГРАФСКИ) НА XVIII ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ.

ПЪРВА РЕДОВНА СЕСИЯ, 1-ВО ЗАСЕДАНИЕ, СЪБОТА, 8 НОЕМВРИ 1919 Г.

(Открито от подпредседателя г. Н. Атанасов, в 6 ч. след пладне)

 

Председателствуващ Н. Атанасов: Обявявам заседанието за открито.

Има думата г. министър-председателят.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Свикани сте, преди всичко, да изслушате доклада по окончателния мирен договор между България и Съглашението. Шефът на нашата делегация г. Теодроов се завръща, след получаването на този окончателен договор. Срокът за подписването изтича на 13 т. м., в 7 ч. вечерта. Правителството реши аз да замина за Париж. Преди, обаче да замина, ние всички намираме за уместно да чуем вашата дума. Г. Теодоров трябваше да започне доклада си още тая вечер, но ни помоли, понеже бил уморен, да оставим да почне доклада си утре, в 9 ч. преди пладне. Така щото, сега ще определим дневния ред за него и да вдигнем заседанието.

Мисля, че ще бъде добре на първо място в дневния ред да поставим доклада на г. Теодорова и разискванията по него, а на второ място отговора на запитването на г. Бончо Боев.

В. Моллов: Законопроекта ли по тоя въпрос?

Министър-председател А. Стамболийски: Не, г. Боев прави запитване за масовите арести.

Д-р А. Гиргинов: Питане или запитване?

Министър-председател Ал. Стамболийски: Запитване. Прочее, аз предлагам този дневен ред и моля г. председателят да го гласува.

Д-р А. Гиргинов: Казвам, ако е възможно, да насрочим заседанието за утре следобед.

Министър-председател Ал. Стамболийски: Вие знаете, че докладът на г. Теодорова ще продължи няколко часа, а след това ще има и разисквания. Моля да се съгласите заседанието да почне в 9 ч. преди обяд.

Председателствуващ Н. Атанасов: Които приемат предложението на г. министър-председателя, да имаме заседание утре преди обед, да си вдигнат ръката. Болшинство, прието.

Които приемат предложения от г. министър-председателя дневен ред, както следва:

На първо място доклад на първия ни делегат в мирната конференция и разискванията по него.

А. Конов: (Към г. председателствуващия) Аз бих желал да зная, г. председателю, г. Теодоров като делегат на камарата ли ще прави на нея доклада си, или като правителствен делегат?

Министър-председател Ал. Стамболийски: Като депутат, който е бил в Париж, и като правителствен делегат.

А. Конов: Но той не е изпратен в Париж от камарата.

А. Радолов: Ами камарата не се ли интересува от това, което става в Париж?

Председателствуващ Н. Атанасов: … и втора точка от дневния ред: разглеждане интерпелацията на народния представител г. Бончо Боев.

Които приемат така предложения дневен ред, да си вдигнат ръката. Болшинство, приема се.

(Вдигнато в 6 ч. 10 м. вечерта).

 

2-РО ЗАСЕДАНИЕ, НЕДЕЛЯ, 9 НОЕМВРИ 1919 Г.

(Открито от подпредседателя г. Н. Атанасов, в 10 ч. 20 м. пред пладне)

 

Председателствуващ Н. Атанасов: (Звъни) От 235 народни представители, присъствуват 179.

...

Минаваме към дневния ред.

Първа точка от дневния ред е: доклад на първия ни делегат на мирната конференция и разисквания по него.

Има думата г. Теодор Теодоров.

Т. Теодоров: (От трибуната) Г. г. народни представители! При тръгването ни от Ньойи при Париж, аз си поставих за длъжност да дойда тук и да доложа на правителството резултата от водените преговори по сключване на мира и пълния текст на договора, който ни е предложен за подписване, всъщност за приемане подписване, приемане, което трябва да стане в 10-дневен срок, подписване – в един друг срок, който подир туй ще бъде определен, ако се приеме.

Аз не мислех, че ще имам да направя един обстоятелствен доклад и в Народното събрание, защото мислех, че даването съгласие за подписване или не, ще трябва да стая от правителството, което, естествено е, по такъв един важен акт на държавата, както и във всеки друг акт, не може да върви в разрез с волята и желанието на народното представителство. Но искам да кажа, че аз не очаквах, че ще бъда веднага изправен, шом като дойда, пред Народното събрание да дам един обстоятелствен доклад по всичко направено и по всичко онова, което може да интересува народното представителство. Но, намерил тук създадено вече едно положение, постановено, да направя доклада си в публично заседание на Народното събрание, аз пристъпвам да изпълня тази колкото важна, толкоз и тежка и деликатна задача, която ми е наложена от обстоятелствата, с молба към вас, да бъдете снизходителни, ако този доклад ви се покаже не съвършено пълен, а така също и тьрпеливи да го изслушате докрай.

Делегацията, която аз имах честта да председателствувам, съставена от 5 лица, се отправи от София на 20 юлий т. г., и пристигна на 26 същи месец в мястото, което беше определено за нейно пребиваване, вън от града Париж, непосредствено допирайки се до него, в предградието Ньойи, в едно определено здание “Chateau de Madrid”. Делегацията беше поставена, при нейното пристигане, в условия твърде неблагоприятни, за да може да изпълни задачата си тъй, както тя мислеше, че ще има да я изпълня. Тя нямаше възможност да влиза в контакт и в устни преговори в разговори с никого. Даже тя не можеше да бъде в контакт с печата и с никакви отделни, частни лица и приятели. На делегацията беше казано, че тя ще може да се сношава само с конференцията, и то чрез посредничеството на г. г. офицерите от военната мисия, която беше аташирана към нея, за да й помага в изпълнението на нейната мисия, разумява се, при условията, които аз току-що ви казах. Когато делегацията пристигна в Париж, дотолкоз, доколкото тя можеше да си състави мнение за положението на нашия въпрос, това положение, според вестниците, беше такова, че конференцията имаше да ни съобщи изработен вече от нея проект за договор за мир, на който проект ние ще има да отговорим, за да дойде подире ред за окончателните условия, че този проект за договор бил готов и че той ще ви се съобщи в разстояние на не повече от няколко дни, най-много една неделя. От същите вестници можахме да узнаем тогава, че териториалните въпроси, които ни интересуваха, въпросите относително бъдещите граници на България са разрешени в смисъл, че Западна Тракия - под която дума се разбира онази част от Тракия, която е в границите на България, а останалата част от Тракия се нарича сега Източна Тракия, че Западна Тракия, т. е. онази част от Тракия, която по договора от 1913 г. след войната от 1912 г. е влязла в състава на България, ще трябва да се даде изцяло на Гърция. За Добруджа, за поправка откъм страна на Румъния и дума не ставаше или пък, колкото се говореше по този предмет, то беше неустановено, неясно. Относително границите със Сърбия също нищо не се казваше, какви ще бъдат, но те се считаха като че ли си вече разрешени – в какъв вид, това не се казваше в печата никъде. Говореше се най-много за Тракия, но не и за другите наши граници. Относително претенциите, обаче, на Сърбия, стана ни известно, че от сръбска страна се претендира на една територия от около 12 хиляди квадратни километри, с едно население от около 600 хиляди жители, и се отнемаха няколко градове в западната част на България, именно Видин, Кула, Белоградчик и т. н.

При тези условия, ние счетохме за нужно да побързаме, да не чакаме да ни се съобщи проектът за договор, защото, тъй както се рисуваха бъдещите граници на България, мислехме, че ще се направи едно страшно осакатяване на нашето отечество, което ще спъне неговото развитие, развитието на България, и не ще бъде никак от естество да гарантира мира на Балканите; освен това – което е най-важното – туй осакатяване също така ще бъде в пълно противоречие с всички онези възвишени принципи, на които великите държави, па и цялата конференция беше заявила, че ще иска пълното приложение. И ние си поставихме за пълна задача, преди да ни се връчи този договор, да дадем мемоари на конференцията. И понеже най-бързият въпрос, изглеждаше да е тракийският, първият по ред мемоар, който дадохме, беше върху въпроса за Западна Тракия. Чрез този мемоар, който се придружаваше и от общия наш мемоар, от тук още приготвен «La question bulgare et les Etats Balcaniques”, ние обосновахме нашите права на владение на тази част от всяка гледна точка - и етническа, и в интереса на мира, и от гледна точка провъзгласените принципи, и т. н. Тези наши съобщения, както и всички последующи съобщения на конференцията, ние подавахме на два езика – на французки и на английски, държейки сметка и това, че в състава на конференцията една голяма част от делегатите искат да си служат и предпочитат да си служат с английския език, отколкото с французкия. След това, по ред на защита и на мисли, ние представихме цял ред други мемоари, доколкото времето можеше да ни позволи: един мемоар върху положението на меншествата в България; един мемоар отделно за положението на евреите в нашата страна, един върху положението на турците в нашата страна – мемоари изработени от делегатите, които бяха в делегацията и които бяха най-компетентни да се произнесат по въпроса, а именно евреи и турци. След това ние представихме други мемоари за Източна Тракия. След това – не искам да обозначавам подробно датите - подадохме друг един мемоар против сръбските претенции, дотолкоз, доколкото ние можехме да ги узнаем по частен ред – официално не ни бяха съобщени, а ги узнахме само по частен ред.

Някои от тях бяха печатани, някои от тях се държаха в тайна, а някои бяха направени и публично, каквито са напр., мемоарът за претенциите на гърците върху Тракия, които бяха напечатани в “Journal des Helenes” в Женева. След това на 22 август 1919 год. представихме на конференцията един мемоар изобщо, за да обясним поведението иа България в миналото, положението й през 1913 г., причините за Междусъюзнишката война, а така също обстоятелствата, които са вкарали България във войната в 1915 г. въпреки нейната воля и без одобрението на парламента, което не е съществувало за последната война.

Имахме същевременно да се борим не само пред общественото мнение на Франция – това беше мъчно, защото казах, не можехме да си служим с печата, но и пред членовете на самата конференция, срещу обвиненията, които бяха заседнали много здраво в обществената съвест на света, а и сега стоят те още в съвършено разколебани обвинения против България за извършени зверства през времето на самата война, в окупираните от българските войски области, които обвинения бяха извънредно пресилени, преувеличени и докарани до положението да възмутят всеки един човек против нашия народ и да го обрисуват като един варварски народ. Таквизи мемоари, казвам, ние представихме тоже няколко. Трябва да ви кажа, че в същото това време се явиха напечатани и разпространени във Франция и другаде в света няколко тома с описание на извършени уж зверства, с тенденция да се докаже, че този народ не заслужава да се счита за народ цивилизован, и че под неговото управление не могат да се поверят вече никакви нови населения, а даже тези инородни населения, които има под неговото управление, трябва да се отнемат, за да се спасят от унищожение. При обстоятелствата, при които, г. г. народни представители, ние сме били поставени, не само делегатите, но изобщо българите, от 1915 г., от времето, откогато ние влязохме във войната, уединени от света, без да бъдем в положение да направим да се напечата една наша телеграма, една наша кореспонденция – всичко това, което се е явило и което вие сте чели, то е само като изключение, като нещо случайно, проникнало по обиколни пътища, да може да достигне да бъде напечатано – при тези обстоятелства, при които, казвам, бяхме поставени през всичкото време на войната, нашите неприятели са имали възможност, в продължение на години, да ни чернят, да ни обвиняват с всевъзможни измислици, в престъпления; някои от тези обвинения са дошли до вашето сведение, но трябваше да се отиде там, по-близко, дето е центърът на тяхното разпространение, та да се четат, за да се види, какви не ужаси са били разправяни за нас. И всичко това беше създало против нас една атмосфера извънредно тежка, с която ние имахме да се борим, и правихме това, което беше възможно, за да се разсеят поне тези предубеждения, и да се докаже че всички тези обвинения, които са направени против нас, не са основателни, и че в тях има недобросъвестни преувеличения и клевети.

Делегацията счете за нужно също така да се бори против всички онези измислени известия, които се печатаха във французките вестници за уж ставали събития тук, за уж проявени тук някакви нечовечни актове, извършвани против меншествата в нашата страна. Понеже, както казах, ние не можахме да се явим в печата и да се защищаваме в него – нямахме за това място – ние се ограничихме да правим опровержения само пред конференцията. И всичко онова, което в наше време, през нашето пребиваване във Франция, се появи против България и което беше невярно, беше лъжливо, можем да кажем, без изключение, беше устремено към това, да оправдае известни решения, които очакваха нашите противници да последват против нас. Така напр., нужно ли е да ни се отнеме една известна местност около Враня, явява се известие, че българите изгорили новите железопътнн мостове, които сърбите построили; има ли нужда да се оправдае, че България трябва да бъде изключена от Егейско море, явяват се известия в печата, че българите пусналн в морето около Дедеагач мини, торпили, за да унищожат гръцките кораби, съглашенските параходи; такива торпили били уловени с български произход и т. н. – всевъзможни обвинения, за които няма нужда тук да се спирам на пространно. Делегацията считаше за свой дълг, при всяко появяване на такива лъжливи известия, да даде нужните опровержения и, струва ми се, винаги, с успех, защото бяхме винаги прави. Към това се сведе деятелността на делегацията изобщо. Няма да чета, няма да предавам съдържанието на отделните заявления, ноти, които ние сме подавали в продължение на този период време до 19 септември.

На 19 септември най-сетне на делегацията се връчиха условията за предварителен мир, проектът за мир и веднага след това счетохме за наш дълг да тръгнем затук, да донесем този проект и в срока, който ни се даваше първоначално до 14 октомври, подир продължен до 24 октомври, да дадем нужния отговор. Този отговор беше работен, както знаете, тук до 10 октомври, но понеже оставаха само четири дни до срока и вие нямахме още отговор, дали срокът ни ще бъде продължен или не, делегацията в непълен състав тръгна за Ньойи. Г-н Стамболийски, министър-председателят, също остана тук, повикан от работата на камарата, така също остана и г. Сакъзов; другите двама бяха там и аз отидох сам с полуизработен отговор, който ако не беше продължен срокът, ние бяхме решени половината да представим на френски и половината на български, защото в този срок, с който разполагахме, не ни беше възможно да го изработим окончателно. Когато стигнахме в Париж, въпросът беше разрешен в смисъл, че срокът се продължава с още 10 дни, за да изработим отговора. На 24 октомври, в срока, българската делегация представи този отговор. Отговорът съдържаше 151 печатни страници голям формат. С размера на отговора, без да имам възможност да ви докладвам неговото съдържание, искам да заявя, че всичко беше направено, за да се защитят правата на България и нейните интереси във всяко отношение. Отговорът беше подаден, заедно с три ноти на 24 октомври и тия три ноти, носещи същата дата, бяха обособени с букви А. В. С.

В първата нота, А, българската делегация изяви, че проектът за мир, в неговата първа част, която се отнася до създаване Обществото на народите, в неговата част трета, която съдържаше правилата за покровителствуване на меншествата, и в част 12, която съдържа в себе си правилата за международното урегулирване на труда в бъдеще, се възприема без резерви. Нещо повече: българската делегация, от името на България, изяви благодарност за правилата, чрез които се установява за в бъдеще Обществото на народите, този институт на бъдещето, в който цялото просветено човечество вярва и от който цялото човечество очаква, че ще има най-благоприятни резултати. Това Общество на народите, в което ще бъдат представени всички велики и малки държави, които днес заседават в конференцията, а също така и всички ония от победените държави, които днес нямат достъп там, но за които ще бъде поставено да бъдат допуснати, след като изпълнят някои свои задължения и дадат доказателства за добра воля да съдействуват на другите народи за запазване мира в света, това ново международно учреждение, може да се каже, резултат на 20-столетна човешка мислена дейност, предизвикваше у българската делегация чувство не само на одобрение, на готовност да се приемат постановленията, които го уреждат, но и чувство на благодарност, че великите държави са могли да дойдат до създаването на такъв институт, който в бъдеще ще има за задача да предупреждава за войните и да създава условия за живуване между народите, при които, без да се чака войните да избухнат, ще се попречва на избухването им, като всичко бъде по един мирен еволюционен начин разрешавано предварително. Също така ние изказахме готовността си да подпишем и приемем с голяма благодарност и правилата за покровителствуване на меншествата, като заявихме, че всички тези правила ние не само ги приемаме сега, но ги имаме осъществени в живота си по начин, по който други държави, нам съседни, па и несъседни, не са могли досега да ги осъществят. Едно само изявихме по отношение на тази глава: ние искахме, щото тия правила в договора да бъдат направени непременно задължителни не само по отношение на Гърция, по отношение на която има постановление, че са задължителни за нея, но и по отношение на Сърбия и Румъния, в пределите на които държави живеят наши сънародници. По отношение на отдела за труда, ние имахме удовлетворението, също така, да кажем, че не само тия правила ги приемаме, но че у нас те са вече в законите, и малко е, че са в законите – защото много пъти известни правила могат да бъдат възприети в закондателството, но да не бъдат приложени в живота – те са у нас вече действителност.

С втората нота ние изчерпахме териториалните въпроси, териториалните спорове. Давахме доказателства за това, че населението, което живее в Южна Добруджа, е българско. Знае се, кое се нарича Южна Добруджа – тя е онази част от българската държава, която беше ни отнета по договора от Букурещ от 1913 г. и дадена на Румъния. Доказахме до очевидност, с данни исторически, и етнически, че тази част е била винаги българска и че тя е отнета само по едно насилие в 1913 г.; че има всичките основания, по всички принципи человечески и прогласени от великите държави, тази част от Добруджа да бъде възвърната на България. Дадохме по-нататьк възраженията си по отношение на онези териториални домогвания на Сърбия, които конференцията беше вече уважила в проектодоговора, а именно във Видинско, Трънско, Царибродско и Струмишко. Също така приведохме данни, по които трябва да се счита, че не само тези земи трябва да ни се възвърнат, но че така също цялото население в Македония, бидейки българско, трябва да се повика да си каже думата при бъдещото определяне на неговата съдба, трябва да бъде изслушано, и ако то желае автономия, нека тази автономия му се даде. По отношение на Западна Тракия, която се отнемаше чрез пректодоговора, ние също наведохме всички съображения, по които не трябва това да стане. И в заключение на всички наши териториални аспирации и домогвания, ние направихме следното формално изявление от името на българския народ: нашият народ никога не е водил войни, за да завзема чужди земи и да подчинява други народи под своето господство, под своята власт; той е водил само освободителни войни и в тези освободителни войни той е понесъл най-големите жертви – той е изгубил в три последователни войни 400 хиляди възрастни мъже; той се е материално разорил до такава степен, щото левът днес струва ½ част от първоначалната му стойност; той е претърпял големи морални терзания, лишения и страдания, но той е готов и днес, както винаги, да се откаже от всякакви придобивки териториални, от всички тези освободени населения, освободени благодарение на неговите усилия, неговите жертви, стига само от тези населения да се откажат, да не искат да ги завладяват съседите ни гърци и сърби, и конференцията да постанови, щото да бъдат те изслушани и да им се даде онуй управление, което те желаят, да бъдат автономни, ако те това желаят, или да се присъединят към онази държава, към която биха изказали желание в голямото си болшинство да бъдат присъединени, но да не се оставя въпросът за тяхната съдба неразрешен, да не се остава техният глас неизслушан, да не се минава без референдум или без едно друго проверяване, изследване на тяхната воля, на техните желания, защото - заключавахме ние – само по този начин ще може да се създаде един траен мир на Балканския полуостров, когато решението, което се вземе, ще почива на волята и желанията на народите; това е най-сигурното средство, за да се успокоят всички и за да настане онзи желан мир на Балканския полуостров, който е едновременно желан мир и от нас. По-големи доказателства за нашето нежелание да завоюваме и подчиняване на нашата власт други народи, ние не можахме да дадем от тази формална декларация, която ще остане историческа и с която ние се поставихме в пълно съгласие с великите принципи на свободата на народите, с человечността, с принципа за свободното самоопределяне на народите и с всичко онова, което ние сме привикнали да слушаме и да учим от великите свободолюбиви народи от техните правителства. Ние заявихме, че никога нищо не сме искали, на което предварително да не ни е дало право някакаво решение на великите държави и то единодушно; че от тази гледна точка нашите аспирации са били винаги, тъй да се каже, предварително одобрявани от тях и че в дадения случай, ние не искаме нищо друго, освен да бъдат така великодушни и справедливи, както са били даже нашите съседи, когато са подписвали договора с нас в мирно време, при приятелски, тъй да се каже, отношения помежду ни, за да определят правата на едно или друго племе на Балканския полуостров.

По отношение на всичките останали въпроси, финансови, икономически и военни, ние отговорихме с една трета нота С, пак от 24 октомври. Като казвам нота, разбирам цял мемоар, към който биваха прилагани специални приложения, анекси, за всеки въпрос поотделно. И върху нейното съдържание не мога да се спирам сега, защото е много разнообразно; може би ще кажа няколко думи подире, когато дойда да се спра върху съдържанието на последния текст на договора за мир, който ни се предлага. По този начин българската делегация мисли, че не остави неразяснен, незасегнат, неосветлен ни един от въпросите, които се касаеха до бъдещата съдба на България, и които се намираха изложени, редактирани вече в проекта за договор.

Българската делегация – аз поне мога да кажа това с пълна увереност - за себе си и за другарите, които бяхме там, па и тези, които останаха тук, очакваме, че вследствие на нашите възражения, великите държави ще могат да намерят нови основания, за да изменят много от своите по-раншни решения, ако не всичките в наша полза. Обаче, след представянето на нашия отговор на 24 октомври, ние видяхме, че на 25 октомври нашият отговор, изработен на французки и английски езици, се раздаде на комисиите в конференцията, с предписание да свършат изучването му до събота, 1 ноември, и представят своите рапорти по него във Върховния съвет. И в края на неделята, именно в събота, когато тези бележки бяха свършени от комисиите, се държа последното заседание на конференцията по нашия въпрос и се взеха окончателни решения за окончателния текст, които ни бяха съобщени на 8 ноември, в 8 ч. вечерта с едно писмо на министър-председателя на Франция, г. Клемансо. На следующия ден, във вторник, аз в съгласие с моите другари, вземах този текст, както ви казах по-рано, и тръгнах за тук, за да го докладвам на правителството. Разумява се, че през всичкото това време ние бяхме лишени от възможността да държим народното представителство в пълно течение на работите първо, защото до известно време то не съществуваше – настоящото Народно събрание не беше конституирано – а друго, защото при условията, в които трябваше да работим, ние едва успявахме в сроковете, които ни бяха предложени, да изработим нашите книжа и да ги дадем там, подир това да ги печатим и раздадем на делегациите, така че нямахме възможност да направим нещо повече. И сега пак, както ви съобщих по-рано, ние, не сме в състояние да дадем на г. г. народните представители напечатани екземпляри от договора. Сега вече ние сме в състояние да раздадем печатан на французки, английски и италиански договора защото, вероятно, едно по-голямо количество екземпляри са дадени на делегацията, но съобщенията с Париж са много мъчни, трябва куриери сега да дойдат и да ги донесат, и когато ги донесат, бидейки на чужди езици, ще трябва да се превеждат на български и чак тогава ще бъдат достояние на всички. Аз имам донесени тук засега само 10 екземпляра от договора, както ви казах. Тия 10 екземпляра ще се раздадат на г. г. министрите и оттам ще бъдат известни повече на другите господа. Обаче, понеже измененията в окончателния текст не са много, а текстът на първоначално предложения договор за мир е вече повече или по-малко, станал известен, то мене ще ми бъде, струва ми се, лесно да мога да направя да бъда разбран от г. г. народните представители, когато ще премина към разглеждане на окончателния текст на този договор.

В самото препроводително писмо на министър-председателя г. Клемансо се изказва на първо място благодарност към България, т. е. благодарност не - думата не е на място – но се изказва задоволство към България и към делегацията, че тя е приела с готовност постановленията на глави I, III и XII за Обществото на народите, за покровителството на меншествата и на труда. Относително териториалния въпрос – значи, в отговор на втората наша нота – казва се, че аргументите, които ние сме представили, за да намалим отговорността на България за участието й на страната на Централните сили в тази война, не могат да се възприемат, защото, ако и да е вярно, “ако и да може да се приеме за точно, че българското обществено мнение в своето единодушие не е било благоприятно за идеята на един съюз с централните държави, обаче, неговата поддръжка при все това не беше отказана на правителството на България, което задоволяваше своите териториални апетити, като практикуваше една политика на завоюване”. Както виждате, въпреки нашите обяснения, Великите държави остават пак под впечатлението, че България, колкото и да не е била единодушна, за да отиде във войната на страната на Германия, обаче е търпяла едно правителство, което имало завоевателни стремежи и е искало да задоволи своите териториални апетити за завоюване. Също така се прави един намек, подир това, за некоректното поведение на българите в земите, които те са имали под своя окупация през време на войната. (Чете)  “Но въпреки това – казва се в препроводителното писмо – Великите държави, без да се въодушевляват от някаква идея за отмъщение, са приготвили условията за мир тъй, както са били направени в проекта от 10 септември, даден на делегацията и те не искат да направят да се изплащат, да се изкупят – expier – всичките грешки на миналото на България, но искат да установят един мир справедлив и следователно, траен и благотворен”.

Д-р П. Джидров: Нито едното, нито другото.

Т. Теодоров: „Те имат чувството, че изработените условия за мир са изработени без страст и са от естество да осигурят мирното развитие на България ...”

А. Конов: Благодарим!

Т. Теодоров: „... и да й позволят да установи в един сравнително къс период своя нормален икономически живот. Великите държави припомнят по този повод, че те гарантират на България един свободен икономически достъп на Егейско море. Колкото за третата наша нота, казват, че обясненията се намират в особения отговор, който се дава и че България има да се произнесе. Подир това се съобщава, че ни се дава един срок, със следните думи: (Чете) “Българската делегация ще благоволи, прочее, в един срок от 10 дена, който започва да тече от датата на настоящето съобщение, да заяви на съюзените и сдружени държави, готова ли е да подпише договора в неговата настояща форма или не. Подир този срок, ако не последва удовлетворителен отговор, примирието, сключено на 29 септември 1918 г., ще бъде счетено като свършено, т. е. като престанало да съществува – ayant pris fin, че няма вече примирие, и сдружените и съюзени държави ще вземат всички ония мерки, които намират за добре.”

Към това препроводително писмо е приложен писменият отговор по отделните части на нашия отговор – кое от нашите възражения се удовлетворява и кое не се удовлетворява. „Всичко онова, за което не ви се дава никакъв отговор” - предупредени сме в препроводителното писмо - „трябва да го считате, че е отхвърлено всичко онова, което е променено и т. н. остава, разумява се, окончателно”. Няма да чета приложения към писмото отговор, а ще отбележа само промените, станали в текста. Даден ни е един меморандум, в който са обозначени статиите в първоначалния текст, които са променени, и те са следующите: 69, 83, 102, 109, 121, 129, 133, 136, 141,146, 151, 165, 168; § § 11; 12 и 22 към статията 182, статия 187 п[араграф] б и статия 197. Тези изменения се състоят в следующето. Аз ще ги доложа, понеже г. г. народните представители нямат възможност да имат текста на ръка, и надявам се ще мога да ги доложа в твърде късо време, защото те не изискват някои обстоятелствени разяснения.

Чл. 69 се променява по повод едно искане от наша страна да се увеличи числото на войската, за да може да се подобри изпълнението на пограничната служба и пр., което се движи в размер на 3000 хора повече за пограничната служба и, следователно, от 30 000 души войници, стават 33 000 души. Колкото се касае до нашето искане да се остави и занапред системата на наборите и да не ни се налага системата на доброволното образуване на армията, защото това ще ни коства скъпо – ние направихме изчисление, че 100 милиона лева повече ще трябва да харчим годишно за такава една войска, добре плащана, разумява се, наемна, един вид чиновници да станат войниците, че тя не е по нашите средства, както може да бъде по средствата на Америка или на Англия – това наше искане е оставено без уважение, поради мисълта, че то е един принцип, който ще се  наложи на всички народи, не само на победените, ами и на победителите. Изрично в отговора не е казано това, но се говори от ония, които могат да тълкуват намеренията на великите държави.

В чл. 83 стават промени в тази смисъл, че България, която е длъжна да предаде всички свои военни кораби на великите държави, получава правото, както ние бяхме ходатайствали в отговора си, да държи на Дунава и по бреговете на морето за полицейска служба и за надзор върху риболовството 4 торпильори и 6 моторни лодки, които ще бъдат без артилерия.

В чл. 102 беше предвидено първоначално, че остават в сила някои постановления на договора за примирието, между които фигурираше и правото на съюзниците да заемат някои точки от българската територия, които би имали стратегическо значение. Сега това се отмахва и е казано, че от договора за примирието остават в сила само чл. чл 1, 2, 3 и 6. Те съдържат постановления вече изпълнени, но в отговора се обяснява, че макар и да има изгледи, че са изпълнени, една проверка ще трябва да стане, дали са изпълнени или не, касае се за намаление количеството на войската, за демобилизирането й и т. н. – и ако са изпълнени, значи, свършено. Няма какво да се настоява повече. Но е казано: дотолкоз, доколкото тези постановления не биха противоречили на настоящия договор, така щото, може да се каже, че по тази точка ни се даде едно удовлетворение доста пълно.

В чл. 109 беше предвидена една дата, ми се струва 14 юни 1919 г., от която дата извършените дисциплинарни грешки от пленниците и от интернирани граждански лица българи, не се прощаваха. Сега се поправя, че ще бъдат опростени, с влизането на договора в сила, и всичките техни грешки, извършени до 15 октомври 1919 г. Продължи се срокът, през който се опрощават грешките, защото целта, която се е гонела, когато се е писал този член, е била да не мислят задържаните наши пленници и граждански интернирани лица, че всички грешки, които биха направили, след като влезе договорът в сила, ще бъдат простени и да почнат да правят тепърва такива и затуй сега е определена датата 15 октомври  предполага се, че към тази дата ще знаят, че това, което са направили, ще бъде простено, но от тази дата насетне няма да се прощава.

Д-р Н. Сакаров: Понеже е преписано от германския договор, затова това е казано.

Т. Теодоров: В чл. 121, който съдържа количеството на обезщетението, което България трябва да плати по силата на този договор, в размер на 2 250 000 000 л., т. е. златни франка, промените се съдържат в следующето. Годишните платки по проектодоговора първоначално бяха за първите години по-големи, а само за следующите години ставаха по-малки. Сега се предоставя право на Междусъюзническата комисия, която ще трябва да следи за изпълнението на тези клаузи и която ще се състои от трима душн – един делегат на Франция, един на Англия и един на Италия – да определи свободно тези размери, като ще иска изплащането само на лихвите и на съответната, според платежните способности на България, част от погашението. Така че, ако комисията иска, ще ги направи равни за всички години, ако иска, ще ги направи за първите години по-малки, а в последствие по-големи. Освен това, между шестата и седмата алинея на тази статия се прибавя една нова алинея, с която се позволи на България да плаща не само в златни франкове, както можеше да се мисли, че трябва да се плаща, даже да плаща и по друг начин. Преди всичко в чл. 146 се дава едно обяснение, без да се изяснява текстът, че няма да се иска плащане в ефективни пари, ще се иска плащане със стойност на един златен франк, чрез девизи, според каквато стойност има тази монета в страната, дето ще става плащането. След това дава се право да става изплашането във всякакви ценности, в каквито пожелае България да изплаща, дори и недвижими имоти и концесии.

Д-р П. Джидров: Какво се разбира от това?

Т. Теодоров: Казано е именно така: (Чете) „Плащанията, които трябва да бъдат направени в пари по силата на горните разпореждания могат да бъдат във всяко време приети от комисията за репарациите - по предложение на Междусъюзническата комисия, т. е. от тримата души, които ще бъдат в България – под форма на движими имоти, стоки, недвижими имоти, права, концесии или кораби, облигации, акции от всякакво естество, монети български или на някои други държави. Стойността на тези предмети ще бъде определена по една справедлива и лоялна оценка на Комисията за репарациите.”

Д-р П. Джидров: (Възразява нещо.)

Т. Теодоров: Разумява се, че когато тази стойност не е изгодна за вас – тя ще бъде предварително определена, “a un taus juste ey loyal” по една справедлива и лоялна оценка - ... няма да платим така.

Н. Кънев: Както целият договор е справедлив и траен.

Т. Теодоров: ... няма да платим така. Важното подобрение е главно в това, че се обяснява, че плащанията няма да стават в ефектив, което е една голяма разлика.

Д-р Н. Сакаров: Лихвата остава ли същата?

Т. Теодоров: Остава. – В чл. 122, както се знае, е предоставено широко право на тази комисия да намалява финансовите тежести на България така, както намери, че е справедливо; не да увеличава, разумава се, но да намалява, да отсрочва, да продължава. На нашето искане да се отложи изплащането за 50 години, вместо за 37, в отговора си конференцията казва: „Това, което вие искате с отлагането, именно да се започне изплащането от м. юли 1925 г. вместо юли 1920 г., в продължение на 50 години е равносилно да искате да се продължи срокът от 37 години на 55 години, такова значение има. Това нещо може да го направи комисията по силата на чл. 122, стига само да се намери, че е уважително, че действително България не може да плаща и че има нужда да се направи една подобна отстъпка със срок даже на 55 години.”

В чл. 129, който казва, че България ще бъде кредитирана срещу своите задължения за поправки, значи срещу тия 2 250 000 000, с всички суми, които й се дължат, които Комисията за репарациите - тя е една комисия, която ще бъде за Австрия и за нас, т. е. ще бъде тази, която ще бъде за Австрия, а не германската, и намери, че трябва да бъдат турени в кредит на България, прибавено е това, че е предоставено право на Комисията за репарациите да може да ни кредитира с всичките онези суми, които България би платила по гл. гл. VІІІ, IX и XI на договора, Това е прибавено вследствие нашето искане. Нашето искане в нашата нота-отговор буква С беше: всичко, което България трябва да плати по разните членове на договора, да се сведе към плащането на една само обща сума, на сумата 2 250 000 000 франка. В разни глави бяха предвидени всевъзможни други плащания за вреди, нанесени на техни поданици, които ще трябва да се плащат, като евентуално, в някои случаи, при известни условия, една от държавите, която е кредиторка ще има право да вземе имотите на нашите поданици, които живеят в нея, да ги ликвидира и със стойността им да плати тези вреди, а българското правителство трябваше да обезщети тези лица. По-рано в договора не беше предвидено, че тези пари, които ще плати по този начин – ако има такова нещо – ще бъдат спаднати от тези 2 250 000 000 франка, защото ако тези вреди бъдат много и българското правителство ги плаща без компенсация, обезщетението ще се увеличи твърде много. На това нещо те отговориха с тази промяна, че дават право на комисията, пак според обстоятелствата, всички суми, които тя намери, че бъдат платени по поменатите глави, да ги отнесе към двата и четвърт милиарда, да ги спадне от тази сума.

В чл. 133 беше предвидено, че ще плащаме всички разноски на окупационните войски, докато трае окупацията. На нашите възражения, че не би трябвало да ни се възлага такова едно задължение, по много съображения, но най-главното поради това, че количеството на войските, срокът на тяхното стоене и т. н., всичко това е останало произволно, без никакви гаранции за нас, на тези наши възражения и аргументи, отговарят с една поправка в текста на чл. 133, с която казват – и в отговора това го обясняват – че окупацията, следователно, и плащането на разноските, ще престанат веднага след влизането на договора за мира в сила. Следователно, по този начин се туря един срок за окупирането, за държането на чужди войски у нас и за времето, през което тези разноски биха могли да траят, а именно поставена е фразата, която нямаше по-напред: „от деня на подписваието на договора за примирието от 29 септември 1918 г., до mise en vigneu tu present traite - влизането в упражнение, в сила – на настоящия договор”. Влизането в сила ще стане, след като бъде подписан договорът за мира от заинтересуваните страни и ратифициран от съответните Народни събрания.

Министър-председател А. Стамболийски: И у тях.

Г. Димитров: Значи, когато те поискат.

Т. Теодоров: Текстът е така: „влизане в сила и ратифициране”. Разумява се, че този срок може да бъде забавен, ако някоя от камарите не го гласува навреме, напр. французката камара или пък българската камара. Съмнително е, дали ще се позволи на българската камара да бави ратифицирането, но великите държави могат, естествено, да го бавят; обаче, аз не виждам те, какъв интерес могат да имат в това, и мога да заявя даже, че моето впечатление не, но моето дълбоко убеждение е, че държавите желаят да свършат по-скоро и да влезнат в мирни отношения с народите защото сегашното положение е свързано с много големи мъчнотии и трудности с неприятности за всички – и победители, и победени. Невъзможността да се влезе в нормални търговски, пощенски и телеграфически сношения, поддържането на войските в усилен състав, невъзможността да се демобилизира окончателно са обстоятелства, които създават една много тежка атмосфера за живота на всички народи – и победители, и победени. Може да се каже без никакво изключение, че мъчнотиите, които ние тук усещаме поради скъпотията и пр., са мъчнотии не специфични български, ами са мондиални, всесветски, даже и за народите, които не са участвували никак във войната. Можем да бъдем уверени, следователно, че никой няма да има интерес да продължава тук окупацията и за тази цел да не подписва мира. Напротив, предположението е, че се желае да се свърши много скоро с мира и да влезне той в сила – поне от тази бързотия, за която аз говорих по-рано, може да се извади такова заключение.

И. Янулов: Само че във Франция животът е по-скъп 2 пъти, в България – 30 пъти.

Т. Теодоров: В чл. 136 също така е направено едно изменение относително материалите, които се вземат от България чисто военните материали се вземат безплатно, а другите, които не са чисто военни материали, ние искахме да ни се минат на сметката на двата и четвърт милиарда. Това се уважава до известна степен: принципът се прие – не военните материали ще бъдат минати на сметката ни, но се казва, че се предоставя пак на Комисията за репарациите правото да определя, кои именно са военни материали и кои са невоенни материали.

Д-р Н. Сакаров: И понеже тая комисия е „хуманна”, тя ще реши работата много добре.

Т. Теодоров: Трябва да отбележа, че една голяма част от нашите искания се отхвърлят по съображението, че въобще у нас няма клаузи по-тежки от онези, които са били приети в германския и австрийския договори за мир. Много от най-тежките клаузи остават у нас по съображението, че „това са го приели германците, това са го приели австрийците, следователно, ще го приемете  и вие”.

Д-р Н. Сакаров: Като съюзници.

Т. Теодоров: Този е аргументът.

Чл. 141, г-да, предвиждаше, каква част от българския държавен дълг ще трябва да се отнесе за сметка на държавите, които вземат български земи, съответствено територията, която ни се дава. Както се знае, част от Западна Тракия става по договора окончателно наша – северно от линията, както е прокарана в полите на Родопите – а другата част остава, за да бъде образувана от нея една автономна държава, под покровителството на Обществото на народите, на която статутите и поданството ще бъдат определени с особено решение на Великите държави. Та, в тази статия се определяше, че ще вземат участие в нашия дълг, който е съществувал до 1 август 1914 г., до обявяването на Европейската война и всичките онези земи, които се отделят от България. Ние настояхме, че трябва да вземат участие във всичкия дълг, който е образуван до подписването на мира или поне до датата на обявяването войната, която е 11 октомври 1915 г. нов стил. Уважи се  нашето искане, да вземат участие в дълга, който сме имали към 11 октомври 1915 г., преди обявяването на войната, обаче се казва, че Комисията за репарациите ще провери, дали от тези дългове, които са направени до 11 октомври 1915 г., някои не са били употребени изключително за целите на войната, в какъвто случай тези земи няма да вземат участие в тях. Значи, и тук пак Комисията за репарациите ще има да си каже думата. Принципът, обаче, че в дълговете до 11 октомври 1915 г. ще вземат участие, се възприе.

Д-р Н. Сакаров: Въобще доста принципи се възприемат ама нищо реално няма постигнато.

Т. Теодоров: В чл. 151 беше предвидено, че в срок от една година, откато ще влезе договорът в сила, България ще бъде задължена да налага на вносните стоки на съюзените и сдружени държави минималната такса, която е била в сила до 28 юли 1914 г. Сега, по наше настояване, поради това, че това съставлява за България голяма жертва, понеже тогава таксите са били по-малки, ние прилагахме по-сетне съвсем други, и ги прибирахме в злато което, разумява се, увеличаваше таксите още повече, отколкото те са предвидени, съгласяват се, щото този срок да се намали и вносните стоки да се ползуват с тази привилегия за намалени мита не за една година, а само за 6 месеца, и при това плащането, ако е ставало в злато на 28 юли 1914 г., и сега да бъде пак в злато, но за през тези 6 месеца.

В чл. 165 беше предвидено, че България се задължава да приеме в сила риболовната конвенция, сключена с Румъния през 1901 г., – една риболовна конвенция, на която срокът беше изтекъл и България я денонсира, защото я намери, че е вредна за българското риболовство, а е изключително в полза на Румъния. Ние молихме да си остане онова положенне, което е било до войната с тази риболовна конвенция, като нещо, което е изживяло срока си свършено и денонсирано, да не се възстановява, защото е противно на всякакъв принцип. Те приеха, щото старата риболовна конвенция да не се възстановява, но и не се съгласяват да остане онова положение, което е било преди войната, а казват: „Ще се създаде едно положение, което един експерт, един арбитър, назначен от Европейската дунавска комисия, ще определи като привременен режим, до сключването на нова конвенция между страните”.

В чл. 168 промяна в текста няма, но понеже ние мислехме че този текст може евентуално да бъде изтълкуван в такъв смисъл, че съюзените държави да считат, че остават в сила само онези конвенции, които те намерят, че им са благоприятни, а всички онези, които намерят, че им са неблагоприятни, ще ги унищожат, без да ни дават да възразяваме или да влизаме в съглашения и т. н., съюзените държави обясняват сега в отговора си, че от този текст не се разбира, че те унищожават всички конвенции, които не им са сгодни, а се унищожават само онези конвенции, които са противни на този договор. По този начин, без да е изменен текстът, дава се едно меродавно и повече благоприятно тълкувание.

В анекса към чл. 176, в § 11 се предвиждаше, че едно учреждение, наречено Officee de verification et compensations - Служба по проверките и компенсациите – ще има за задача да разгледа  всичките искания на чужденците кредитори на България, на които падежите са настъпили, и да ги компенсира със средства, които ще трябва да представят българските длъжници или евентуално с други средства, които бъдат на тяхно разположение; предвиждаше се, че ликвидацията на тези операции ще става всеки месец и сумата, които излезе, че трябва да се плаща от държавата-длъжник, ще трябва да се изплаща в разстояние на 8 деня. Това сега се измени в смисъл, че се дават по-големи срокове, като преглеждането на сметките ще става, вместо всеки месец, всеки 3 месеца, и плащането ще става за един срок от един месец, вместо в 8 деня.

В чл. 177, буква “д” се предвиждаше едно право на всичките поданици на съюзените държави, които са претърпели загуби от принудителни мерки, взети спрямо тях, техните имоти, секвестри, и други през време на войната да бъдат обезщетени; принудителните мерки, обаче, взети спрямо българските поданици в техните държави не могат да бъдат критикуеми, те си остават в сила. Вследствие на нашето възражение, че не може такава една привилегия да се създава – защото и те са могли да направят несправедливости – конференцията одобри щото да се държи сметка и за това, и ако се докаже, че спрямо български поданици са били упражнени у тях някои такива несправедливи мерки и лишения да се дава удовлетворение на нашите поданици и сумите, които се признаят, че трябва да се плащат за обезщетение на тези свои поданици ще се спадат от репарациите, а българското правителство да ги плати на хората.

В анекса, който е подир чл. 187, имаше предписание в параграф 12 по въпроса за застрахователните дружества, в което се казваше: «Всяка държава, съединена и съюзена, 3 месеца след влизането в сила на настоящия договор, ще има право да унищожава всичките застрахователни договори между българските дружества и поданиците й, при условия, които освобождават поданиците на съюзените държави от всякакви загуби”, т. е. да ги освободят, в никой случай те да не губят нищо, а да губят само българите. За тази цел българските застрахователни дружества ще бъдат задължени да прехвърлят на съюзените държави или на техните съучастници една част от своя актив и пр., и пр. Целият този параграф се призна от конференцията, че е несправедлив и се унищожи.

Също така се унищожава и § 22 на същия анекс, свързан с презастрахованията. Тия застрахования най-много засегнаха някои операции вършени в Америка, бяха по този начин запазени от унищожение и възможната неправда се отстрани.

В чл. 197 се говореше, че българите, които преминават сега във владението на друга държава и стават нейни поданици, ще бъдат освободени от плащане на такси и налози върху капитала, всички събрани или увеличени през времето от 29 септември 1918  до деня, когато ще влезе договорът в сила, ще им се повърнат. Сега, без да се изменява съществено текстът, обяснява се, че това ще бъде върху всичките ония такси и увеличения, които са били направени по отношение на тях само, а не и по отношение на всички. Значи, само несправедливите таксувания ще бъдат  върнати.

С това се изчерпват всичките промени, които се направиха в първоначалния текст на договора. Останалите статии до края остават без изменение, както и онези, върху които нищо не се говори. Едно обяснение се намира в отговора, по отношение иа сумите, които, по какъвто и да е начин, са били взети от български поданици за удовлетворение на поданиците на съюзените държави, но за него вече казах. Приема се с обясненията, без да се изяснява текстът на някой член от договора, че Комисията за репарациите ще има право тия така платени суми да ги зачете в сумата 2 и четвърт милиарда лева и ги приспадне от нея.

Тези са, г. г. народни представители, измененията, които стават в първоначалния текст и поправен с тях първоначалният текст на договора се предоставя на българското правителство, респективно на българската делегация, да даде отговор в 10 деня – срокът  изтича на 13 того – дали ги приема или не. В случай че приема, тогава ще се определи денят, за да се подпише договорът, подир подписването му, вероятно, ще се определи вероятно друг срок – в който ние ще трябва да поднесем така изменения договор за одобрение в Народното събрание и след това за неговата ратификация и за окончателното му влизане в сила. На българското  правителство предстои сега да реши този въпрос, защото делегацията не може да го решава, а правителството ще го реши в съгласие с народното представителство. На народното представителство, прочее, на българското правителство и на делегацията му предстои да извършат един много важен акт, да изпълнят един много тежък дълг. Аз няма защо да изказвам сега моето мнение или да искам да го налагам тук на когото и да е, но аз мисля, че мога да забележа само следующето. Договорът, който ни се налага, е договор несправедлив в този смисъл, че той не е съобразен с онези принципи, които не само великите държави са си наложили, на които цивилизацията, духовното развитие на човечеството, неговата култура в днешно време, в 20-то столетие, налагат на всички. Той ще бъде твърде тежък за България; ще бъде тежък за българските населения, които се отделят от тялото на България, за да бъдат подложени на чуждо владение; ще бъде тежък за ония българи, които остават под чужда власт, след като дадоха толкова скъпи жертви, за да могаг да добият и те свобода, свободен живот, в единение със своите ближни, с българската държава, или пък да могат да станат автономни; той ще бъде много тежък също така, в материално отношение, защото ние ще има да изпълним по него материални задължения, които, безспорно, ще се отразяват на нашия икономически напредък и ще ни създадат огромни мъчнотии през всичкото време, докато ние успеем да  надвием тия задължения. Това ми се струва, е общото чувство на всички нас.

Защо стана това така? Разумява се, не е наше право ние да решим този въпрос. То става, обаче, по мое разбиране – аз ще си позволя да твърдя това – защото договорът за мир се сключва при условия извънредно неблагоприятни за България, за българската държава. Ние сме под гнета на големи предубеждения, създадени в света против нас. Колкото държавите да казват в своята си нота, че те не се ръководят от чувство на отмъщение или от чувство на наказание, то безспорно е, – може би, без самите те да го съзнават, че техният дух е угнетен ог грешките на нашето недавна минало. Нашите противници, съседите, с които ние сме в спор именно поради въпроса за освобождението на нашите съотечественици, бсзспорно, твърде много са влияли като съюзници на великите държави, за да се създаде в тяхното представление един неправилен образ на България и да се направим ние отговорни за неща, които са направени без вина на самия народ, за неща, които не са направени от никого от нас. При правилата, които бяха създадени не само за нас, ами бяха създадени и за  Германия, и за Австрия, относително начина на воденето на преговорите за мир, ние нямахме възможност да се обясним и да се оправдаем срещу създадените против нас предубеждения. При това върху нас тежи едно подозрение, едно съмнение, че ние не сме народ постоянен, който да държи на думата си и че ние обичаме да се отмятаме. И едни прости уверения, направени в настояще време, едни прости изявления или оправдания, каквито аз направих от името на България, не са достатъчни. Трябва да се измине време, за да се види действително нашият народ на дело какво представлява за в бъдещето: е ли той, ще ли бъде той един елемент, годен за напредък – това, впрочем, не ни се оспорва – един елемент на ред и  спокойствие, един елемент, който е готов да съдействува на великите държави, да съдействува на всичките тия народи, които ще влязат в Обществото на народите, в целите, които туй Общество на народите ще преследва, и които цели се състоят в това, недонаправеното сега, чрез тези договори, или не добре направеното да се поправи. Нам, следователно, длъжен съм това да го кажа, остава една надежда празна, не суетна, а една сериозна надежда, че с качествата, които нашият народ обладава, ние ще можем да премахнем всичките безосновно създадени предубеждения против България и правото дело на България ще си пробие път в съвеста на народите, на свободолюбивите народи, на тия народи, които съставляват днес цивилизацията на човечеството ...

К. Кънев: И които създадоха този договор!

Т. Теодоров: ... и следователно, то ще надвие. Правото  не  може да остане в света смазано от злото, то ще възтържествува. Нужно е, обаче, щото ние да държим сметка за всичко това, което се е наслоило против нас в убеждението на другите хора, на безпристрастните хора, не на тия, които искат да си отмъстят на нас – защото може да има и такива – но тия, които желаят ред, цивилизация, напредък, истинска свобода и да можем техните симпатии и доверие да спечелим. Ние сме минали имали досега през една инстанция, първа инстанция тъй да се каже, която дава своята присъда заради нас в днешно време. Тази инстанция засега изглежда като да е безапелационна, но тя в действителност подлежи на апел пред съвестта на народите, от името на които е издадено това решение. Тия народи няма да се откажат от принципите само заради  това, за да бъде България наказана, за да бъде тя потискана или да бъде българското племе някъде на Балканския полуостров онеправдано, тия народи имат в ръцете си сега две мощни средства, за да продължат усилията си в пътя на самоусъвършенствуването на всички и поправянето на  онези, които са грешили. Едно от тези средства, и най-важното е, безспорно, Обществото на народите, като пазител на мира, като защитник на слабите срещу силните и като покровител на малцинствата сред народите. Ето едно ново учреждение, един нов институт, който трябваше да чака да се минат 20 века, за да може да се роди, и кой знае още колко време ще се изисква, за да може този институг да се утвърди за да може да действува правилно. То е един нов елемент и ние, приети в това Общество на народите, за което ни се дава надежда в отговора на конференцията от 3 ноември и за което ние имаме всичкото основание да вярваме, че ще бъде изпълнено, ще можем с неговата подкрепа да поправим всичко онова, което шокира чувствата на правия човек. И ако ние сме действително прави, ако имаме в това дълбока увереност, тази  наша правота не може да не премине у другите, не може да не ги зарази, тъй да се каже, и не може да не бъде видяна и призната, защото това е качеството на правдата, че тя се налага на човека, даже когато той иска да я избегне и да върви против нея. Нужно е, обаче, за тази цел постоянство в този път. И с качествата, които нашият народ обладава,  способността му към труд, качество, което днес се препоръчва и се търси от всички народи с наклонността му към мирно развитие, с увереността, която той има в своята правота, увереност, която винаги ще прави и неговите искания, и неговите постъпки да бъдат оценявани от хората по справедливост, след изминаването на времената на предубежденията, на времената близки до войната, на времената, които, без да ще човек, будят у него известни подозрения, известни предразположения, известни, ако щете, лоши настроения, положението на България ще може да бъде поправено. С труд, прочее, добросъвестен и постоянен, с чувство на миролюбие, със съзнание пълно, че нашата кауза е права и че в света, съвестта на хората няма да престане, съвестта на хората няма да престане да действува тъй, както е действувала през векове - винаги все в полза на доброто и винаги против злото - ние ще можем да прекараме и днешните мъчнотии и ще можем да дочакаме по-благоприятни дни за България и за нейното право дело.

Тази е мисълта и тази е надеждата, която ме крепи в тези тежки изпитания, които преживяваме, и с нея аз не бих искал да се разделя, с нея призовавам, аз да се не дели никой в България. Пак, казвам, с труд и постоянство България ще доживее по-честити дни от тези, които прекарваме сега. (Някои от управляващия блок ръкопляскат).

М. Такев: Г. Председателю! Моля Народното събрание да постанови, всички ноти, всички мемоари, които г. Теодоров чете и не дочете по нямане време, както и проектодоговорът и окончателният текст, който днес той ни чете, да се депозират при стенографското бюро, за да влезат в стенографските дневници на Народното събрание – както сме правили с всички документи, които не са могли да бъдат четени тук – та, както настоящето поколение, така и бъдещето поколение да ги четат, да ги изучават и вечно да мислят за условията на този договор и да не забравят дните, които преживява днес България, това Народно събрание и целият български народ, и още да не забравят, че обединението на един народ само може да гарантира неговото съществуване.

В. Коларов: Преди да говорим за бъдещето поколение, трябва да осветлим днешното поколение. Преведете всички договори и ноти на български език и ги раздайте на българските народни представители и на българския народ, той да ги узнае.

Обаждат се: Вярно!

Председателствующ Н. Атанасов: Които приемат предложението на г. Такева, ...

Я. Сакъзов: Допълнено с онова на г. Коларова, да се преведат документите.

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата г. министърът на земледелието и държавните имоти.

Министър д-р Р. Даскалов: Г-да! Няма съмнение, че народното представителство трябва да бъде всецяло осветлено върху всичко онова, което силите победителки ни предложиха по сключване на мира с нас, както и върху всичко онова, което българското правителство със своята делегация е отговорило на проектодоговора за мир. Пълно осветление е нужно също и върху онова, което Великите сили днес ни поднасят за подпис. Ето защо, предложението, което г. Такев прави, допълнено с онова, което г. Коларов иска, може да се сведе към следното: да се преведат на български всичките официални книжа по този въпрос, да се напечата проектодоговорът за мир, нашият отговор на този проектодоговор, така също и техният контраотговор на нашия. Всички тези книжа, документи и пр. да се раздадат на народното представителство и да влязат в дневниците на Народното събрание.

Обаждат се: Преди ратификацията.

Министър д-р Р. Даскалов: Разбира се.

Председателствующ Н. Атанасов: Които приемат така допълненото от г. министра на земледелието предложение на г. Такева и на г. Коларова, да си вдигнат ръката. Абсолютно болшинство, прието.

Г-да! Часът е 12. Ще вдигна заседанието за 2 ч. след пладне.

Министър-председател А. Стамболийски: За 4 ч. след пладне.

Председателствующ Н. Атанасов: Г. министър-председателят прави предложение, заседанието да бъде в 4 ч. след обед.

Които приемат това предложение, да си вдигнат ръката. Болшинство, прието.

Значи, заседанието ще продължи в 4 ч. след обед.

Вдигам заседанието.

(Вдигнато в 12 ч. по обед)

 

(След пладне – 4 ч. 55 м.)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Заседанието продължава.

В бюрото на камарата се получи следната телеграма от Цариброд: (Чете)

„Научихме се за окончателното решение на конференцията в Париж, с което се откъсва нашият край от България. С това  конференцията доуби надеждата ни във всякаква справедливост. Държейки на нашите чувства на добри българи и досегашни граждани, обречени на тежка и неизвестна бъднина, апелираме да не бъде приет и санкциониран с чийто и да било подпис един такъв жесток мир, който не може да бъде дело на демократична Европа. Нека цивилизована Франция го приложи със сила, мимо вашето съгласие.

„За граждански комитет, Председател Ст. Аначков.”

От записаните да говорят има думата пръв г. Ангел Янев.

А. Янев: (От трибуната) Г. г. народни представители! Ида да изкажа тъгата на нашия Босилеградски край, за който нашият делегат на конференцията не спомена нищо, като че ли този беден Босилеградски край не заслужаваше вашето внимание, да се каже  нещо по него. Босилеградският планинец, който живее от своя труд, не от спекула, не от доходи на капитала, той повече цени своята свобода. Онзи,  който живее от спекула, от търговия, той може да се приспособи, защото капиталът не признава отечество, но онзи, който живее всред високите балкани, който диша балканския въздух, който пие от бистрите струи на планинските води, той не може да забрави своята свобода и да превие врат, да му се наложи такъв мир и  да служи като монета, с която се изплаща грехът на България за една крива народна политика, на която жертва да стане този край. Мерките, които г. председателат на делегацията подчерта, т. е. тьрпение и трудолюбие, за да постигнем своето спасение, вярвам, не ще се възприемат от тоз планинец. Свободите на човечеството, свободите на нацията са изкупени с планини от кости, с реки от кърви, тъй те са изникнали и не така лесно босилеградският планинец ще забрави своята свобода, изкупена с толкова жертви от неговите прадеди. Ако дипломацията не е силна, за да запази неговата свобода, то гордите балкани, високите скали ще устояват неговата свобода. Ето защо, като представител на този  край, аз издигам глас против този насилнически мир, а издигам глас и протест и против подписването на този мир от страна на правителството.

Ако правителството, по силата на насочената пушка, по силата и на насочения нож, бъде принудено да подпише един такъв позорен мир за България, един такъв унищожителен мир за нашия планинец, за нашия босилеградчанин, то предварително трябва се обмисли да се създаде друг Босилеград, други ниви, други ливади за този човек; иначе той ще бъде принуден да понесе защитата на своята свобода нейде към стените на София, Радомир и пр.  Босилеградчани са готови да дадат жертви за своята свобода; босилеградчани не щат робство; това те подчертаха в своята манифестация тук, в София – вие сте свидетели иа това: тия знамена, на които беше подписано „босилеградчанинът не ще робство”, вие ги видяхте. За босилеградчанинът е по-добре ще понесе смъртта, отколкото позора и робството. Ето защо апелирам към вас да дадете подкрепа и съдействие, за да бъде избавен този Босилеградски край. Ако вие не желаете неговата свобода, то дайте поне да бъде заставено правителството да даде всички нужни мерки, за да бъде той изселен, настанен на друго място, ако не искате чрез Босилеградския край да се подпалва цялото отечество. (Ръкоплескания от управляющия блок.)1

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата г. Димитър Благоев.

Д. Благоев: (От трибуната) Г. т. народни представители! Не зная защо правителството ни вика. Каза ни се, че има да се прочете докладът на делегацията от мирната конференция, обаче това, което ни се прочете тук, което ни се докладва, то не беше нищо ново, то беше известно, и самите изменения на договора за мир, които изменения са направени в конференцията напоследък, те тъй също бяха известни. Така че да се свика Народното събрание с една тревога, с каквато действително то се свика, аз не зная защо става това, какво искат тези, които стоят на тази маса (сочи министерската маса), правителството какво иска от Народното събрание, дали Народното събрание да направи един протест против самите условия на мира, дали да протестира то и против новите изменения, или пък да постави пред Народното събрание въпроса, който всъщност е и същественият: да подпише ли правителството мира или не? Едното от двете: или правителството ни свика за тази цел, да се произнесем, дали бива да се подпише такъв мир, или не, или пък просто ни повиква да изиграем тази същата комедия, позволете ми да кажа, която се изигра недавна, преди да замине първият делегат на българската делегация за Париж. Тук от страна на всички партии, леви и десни, се изнесе една резолюция, в която се протестира  против този  мир.  Също така  и нашата партия си каза думата — и ние протестирахме против такъв един мир, като протестирахме в същото време и против виновниците на този мир у нас, в България. Тъй че, ако е за това свикано Народното събрание, то тогава   значи е направено, каквото трябва, т. е. ако трябва да се протестира, протестира се и по-рано, изобщо, както се изразявате, волята на народа е изказана и по друг случай както и в Народното събрание. Ако ли пък ни свиквате, за да се изкажем, дали бива да приемем този мир или не, дали да подпише правителството такъв един мир или не, тогава правителството   трябваше   да   постави пред Народното събрание ясно и категорично въпроса: как мисли Народното събрание, пред този факт на един такъв тежък, на един жесток, бих казал разбойнически мир, дали да подпише правителството или не? Обаче правителството избягва този въпрос, не го поставя пред Народното събрание, а иска да запази, както казва, развързани своите ръце. За какво да бъдат развързани ръцете му? Дали да подпише или не. Ние мислим, че правителството и в това има развързани ръце. То имаше развързани ръцете си отдавна, има и сега развързани ръцете си. Обаче да оставим въпроса, да му дадем ли  развързани  ръце  и  отсега  нататък да подписва или не, то не е наша работа. Ние чуваме постоянно и от тук (Сочи   десницата) и от тук (сочи левия център), че България е демократическа страна, че България е даже такава демократическа страна, каквато нямало на света. От друга страна, чуваме да ни говорят постоянно за народовластие, казват, че правителството, което дошло сега, било народовластническо. И другите правителства също се кичеха с подобни кичила. Ако е така, ако наистина в България имаме правителства народовластнически, особено ако днешното правителство се тъй много хвали със своето народовластие, то трябваше туй народовластие да се изрази преди всичко в това: да иска да постави на Народното събрание въпроса, приема ли то този мир да го подпише правителството или не, а то не прави това и от тук ние можем да заключим, доколко въобще народовластието, с което то се кичи, е нещо действително. Пита се тогава: какъв смисъл има това Народно събрание по въпроса за мира? Аз мисля, че нито правителството, и особено тези, които са били делегати в конференцията в Париж, са на мнение даже да се правят протести от Народното събрание против този мир, а камо ли действително Народното събрание да се занимае с въпроса, приема ли такъв договор или не. И мисля, че ако правителството не желае нито едното, нито другото, то интересно ще бъде да видим дали действително вече партиите, които са представени тук, тъй също не желаят едното, нито другото, или пък желаят нещо, дали желаят те именно народът да се изкаже върху това, дали правителството да подпише един такъв мир или не, защото, позволете ми да кажа, всички правителства у нас, особено от примирието насам, казват че те представлявали народната воля, че всички тия партии, представени в Народното събрание, изразявали народната воля. Ако е така, вие приложете тази максима и тук, в този най-важен случай, когато е въпрос за мира. Когато е въпрос за война, никога въобще не се прибягва до допитване на народната воля, никога буржоазните правителства у нас не са искали предварително да узнаят волята на народа, когато е било въпрос за война. Естествено, ако те биха се допитали до волята на народа, то тогава надали действително би се произнесла тая народна воля за войната. Но въпросът е сега за мира и понеже вие казвате, че вие представлявате народната воля, то тогава вие трябва да бъдете последователни и да излезете тук да кажете: Народното събрание да се произнесе за мира, да изрази то тая воля, желае ли то този мир или не. А вие това не щете…

Д-р П. Джидров: Даже министрите не са на местата си.

Д. Благоев: … в дадения случай вие тъкмо противоположното вършите: вие доказвате, че не изразявате народната воля, че тая народна воля, която се представлява тук, е фалшифицирана народна воля. А това винаги тъй е било; така е бивало във всяка една буржоазна демокрация. И ето един случай, в който най-ясно се изразява именно тая фалшивост на народната воля. Така че вие впадате в крайни противоречия със своите доктрини, със своите принципи, както казвате, на народовластие, на народно управление на представляване народната воля. И ако вие и днес пред въпроса, който ние трябва да си поставим сами, ако правителството не го поставя, трябва ли този мир да бъде санкциониран чрез народната воля или не трябва ли народната воля да се изрази в това, щото правителството да има развързани ръцете си да подпише един такъв мир, ако вие, казвам, и днес направите това, то вие ще дадете още едно доказателство, че народна воля няма, че тук има представители на партии, които могат да менят своите принципи, според както им е в интереса, според както им е във волята, а не както е волята на народа.

Но, г-да, въпросът за нас е за тия условия на мира, които вече вие ги знаете. Мирът, или по-добре договорът за мир, наместо да бъде подобрен, както въобще, нашите държавници големи и нашите политици знаменити в продължение на една година залъгваха себе си, залъгваха и народа, залъгваха и самите народни маси, като именно се надяваха, че Съглашението, че Парижката конференция ще направи така, щото да даде на България един мир, който ще бъде сносен, който ще бъде приемлив, който, значи ще бъде, така да се каже, в защита на интересите на българския народ, когато договорът стана ясен, когато той стана известен какъв е, то тогава вече се възложиха други надежди - че този договор ще се смекчи, и всичките надежди бяха насочени към това, щото да смекчи, и всичките надежди бяха насочени към това, щото да смекчи този договор за мир, - обаче ние сме пред факта, че не само не се смекчиха условията на договора, но те се влошиха още повече, не само че нито една йота не измениха договора в Парижката конференция, в смисъл поне териториален, в смисъл поне териториален, не само не го измениха в добро, но го влошиха. Даже преди да отиде последният представител на българската делегация, пръв делегат, в Париж, бяха създали легендата, че в Париж непременно ще направят това поне, че Цариброд ще остане за България. И това не стана. А в друго отношение, както видяхте и чухте от г. Теодорова, договорът за мир се влоши.

Г-да! Надеждите, които се възлагаха, бяха едни надежди, основани на вятъра или на пясъка, защото трябва човек да не разбира най-елементарните работи в международната политика на капитализма и империализма, трябва да няма най-елементарните понятия около какво се движат политиката на капиталистическата и империалистическата класа, за да може действително да си създава илюзията, че, един път наложен един мир, ще може да го измени по един начин, щото да бъде в полза именно не на интересите на капитализма и империализма, а в интересите на тая страна, която особено е победена. Но у нас, през всичкото време в продължение на една година, всичките партии, които се изредиха в управлението, десни и леви, правеха всичко, за да могат да се представят пред Съглашението такива, каквито са, като се хранеха с надеждата, че ще могат да изтръгнат известни смекчения в договора. И какво ли не направиха нашите партии, нашите правителства, които се изредиха на тая маса тук? (Сочи министерската маса). Те употребиха всички беззаконни средства, за да потъпчат всички свободи в България: те употребиха бруталната сила на полицията и на войската, за да потъпчат всякакво проявление на свобода, всякакво проявление на протест, всякакво проявление на някакви искания, съгласно с времето, в което ние живеем; те сгазиха абсолютно всички закони; те сгазиха основния закон, конституцията; те изобщо подрязаха клона, на който сами седяха и искат да седят; те подрязаха законността в България; те сгазиха всички закони; те наложиха една цензура, каквато даже нямаше в разгара на войната в такива известни реакционни страни, като Русия, една такава цензура, която упражняваше контрол не само върху мислите, но и върху думите и правеше невъзможно свободното изказване на някаква мисъл, една цензура, каквато даже нямаше в разгара на войната в такива известни реакционни страни, като Русия, една такава цензура, която упражняваше контрол не само върху мислите, но и върху думите и правеше невъзможно свободното изказване на някаква мисъл, една цензура, която може да се нарече най-дива, която не оправдава никаква цел, освен да се покаже раболепие пред силите; те, тия правителства, произведоха избори при тая цензура и под военно положение; те тъпчеха всякаква проява на работническото движение за повече хляб, за по-добри условия на труда; те проливаха кръвта на българските работници затова, защото те се осмеляваха да искат, при тая ужасна скъпотия, една по-голяма заплата, искаха да се приложи един закон - изобщо, те употребиха всички насилия, всички беззакония, всички въобще реакционни мерки против всякаква проява в България на свобода, на някакво свободомислие и на някакви стремежи, съгласни с днешното време; те обявяваха всяка една такава проява не като бунт, а те я обявяваха за революция; всяка една акция, която предприемаше Комунистическата партия за протестиране против положението, което се създаде вътре в България, те я обявяваха не за бунт, а за революция.

А. Манолов: Такава беше.

Д. Благоев: Революция не се обявява така, с определение на дати, нито къде ще стане тя; революцията никой не може да я декретира: ...

А. Манолов: Когато не сполучи, тъй се казва.

Д. Благоев: ... тя изпъква, тя изскача из условията, които я създават. - Във всеки случай фактът е този, че всяко едно движение на работниците, всяко едно движение въобще политическо у нас, което беше под знамето на комунизма, то веднага се обявяваше за революция, и се обявяваше нарочно, само и само да се предизвикат кръвопролития и по-нататък да покажат на Съглашението, че тук в България имало ред и спокойствие и че България е една цивилизаторска сила, която именно тук насаждала културата и поддържала европейската цивилизация, т. е. значи, че тя се бори тук против болшевизма. Ето коя беше целта на всички тия предизвикателства и кръвопролития, които станаха тук-таме, както и на убийствата, които се направиха особено в последното господствуване на калъча на широките.   (Смях)

Някой от земеделците: Ваши братя.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Тишина, г-да!

Д. Благоев: Такава една политика очевидно не можеше да смекчи условията на договора, тя можеше само да представи България в много неизгодна светлина, като една страна, в която господствуват хора, които, когато са слаби, те са именно пълзящи, когато са турени на власт, те тогава са жестоки, варвари. Ето само какво те показаха, но не показаха с това, че наистина България е една културна страна, както днес г. Теодоров тук се стараеше да ни убеди; те не показаха, че България работи именно за цивилизацията. Те показаха, че в България днес управляват хора, които, като са на власт, те са жестоки, а когато бяха в опозиция, то тогава те се влачеха не само подир един Радославов, но те бяха готови да се влачат подир един Фердинанд, който, знаеше се много добре, чие оръдие беше в България, и да отиват със силните да мачкат останалата маса от народа. Не е само това, но нашите буржоазни партии с поддръжката на дребнобуржоазните партии направиха всичко, което можеше да ги урони и пред тази инстанция, пред която г. Теодоров днес ни казваше, че България ще апелира, а именно пред европейската демокрация. Те какво направиха? Те извършиха едно предателство, най-голямо предателство, да не кажа по-силна дума. Те, които постоянно говорят, при случай даже заплашват, че българският народ е жизнен народ, че той ще си вземе онова, което му е негово, че той въобще се готви в близко бъдеще пак с оръжие в ръка да излезе против враговете си и да добие това, което е негово, тези именно същите партии, които говореха това, които вършиха това в България, взеха, че предадоха на един Деникин голямо количество оръжие, голямо количество муниции, които бяха останали и още незавладени от Съглашението; предадоха ги на този Деникин, който отиде да се бори против свободите на руския народ. Кой е Деникин? Вие познавате ли, правителството познава ли, този Деникин кой е? Ами че той е един царистически палач, той беше и при последния цар дворцов палач, той е реакционер безподобен. Ако и да криете какво става с болшевиките, вие не можахте да скриете как се проявява този Деникин, този стар палач. Той се проявява също такъв, какъвто беше и при руския цар - като един палач, като един грозен реакционер, като един жесток изтребител на всичко, което не харесва на царизма. Когато успя да завладее известна част от Украйна, тогава той изтрепа маса хора от украинския народ, затова, защото украинският народ не искаше да се съгласи с действията на един Деникин, който иска да унищожи самостоятелността на Украйна. Този Деникин устрои против еврейската нация в Украйна едни страшни погроми, каквито само при руските царе можеха да се случват. Избиването на 40 хиляди еврейски народ, на деца, жени и мъже, дето можаха, показва, че той е един погромщик, един разбойник, против когото не само болшевиките се борят, но се борят и украинците, борят се всички течения в Русия, които не са болшевишки, но които искат във всеки случай една демокрация, поне буржоазна. И на този разбойник нашите партии му дадоха съдействие да отиде да разгромява болшевизма; да разгромява не болшевизма, а всяка свобода, всяка демокрация в Русия. Даже буржоазна демокрация той няма да допусне.

Кой е Колчак? Също такъв един тип. Юденич? Също такъв един тип. И вие отивате сега да давате българското оръжие, оръжието, за което се е плащало скъпо и прескъпо от потта, от кръвта на българския работник и на българския селянин, вие отивате да го подарявате на най-големите реакционери в света, да отиват да разгромяват не само болшевизма, но да разгромяват всякаква демокрация в Русия. И защо вие го правите това? Няма съмнение, че вие имате същата психология, каквато, може би, има един Деникин, или каквато има неговият антураж, който се бори против болшевизма. Няма съмнение, че вие, особено капиталистите, банкерите, земеделците, чокоите, ... (Смях).

А. Томов: Като вашия Георги Попов.

Д. Благоев: ... имате страх: как тъй именно да дойде болшевизмът тук, ще ни ограби всичко? Този болшевизъм ще унищожи банкерите, ще унищожи капиталистите, ще унищожи именно чокоите.

А. Панайотов: Там чокоите. (Сочи комунистите).

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля ви се!

Д. Благоев: Ето първата причина, по която се изпращаха на Деникин българските муниции, купени с кръвта и потта на българския народ. Тези муниции се даваха от нашите буржоазни и дребнобуржоазни правителства, които управляваха в продължение на една година. Всичко това се правеше, за да се покажат именно добри, хрисими пред Съглашението, пред парижкия ареопаг, да се представят пред него, че ние българите сме, които ще съборим руския болшевизъм, ние българите сме, които ще запазим европейската култура и цивилизация. И по такъв начин те мислеха, ще смилят сърцата на империалистите, които решават съдбините на народите в Париж. Това е или голяма наивност, или преднамерено лъжене, заглавичкване на народните маси, за да могат да запазят своето господство. Последното, аз мисля, че е именно истината. И днес вие се явявате пред резултата, че никакво смекчение не получихте с вашите попълзновения, с вашите целувания скутовете на големите реакционери, на големите деятели против европейската демокрация. Г-да! Нашите управници, нашите държавници, нашите политици смятаха, че един Деникин може да събори болшевизма в Русия, да събори комунистическата република или, както казват, съветска република в Русия; че един Юденич, поддържан от международния империализъм, предимно от Англия, с топове, с пари, с муниции, облекло, храна и т. н., от север ще може действително да превземе столицата на Русия, Петроград, по такъв начин щял да се тури край на Русия. Г-да! Какво е собствено болшевизмът в Русия?

Някой от земледелците: Знаем какво е болшевизъм.

Д. Благоев: Моля, моля. Вие можете да знаете много нещо, но съвсем криво, и за вас не говоря. - Болшевизъм в Русия значи демокрация на работниците и на селяните - чиста демокрация.

Някой от земледелците: Кървава.

Д. Благоев: Може да е кървава, защото чистата демокрация или, както вие казвате, народната демокрация, демокрацията на работниците и на селяните, на труда, не може да се установи без кърви.

Някой от земледелците: Да, да.

Д. Благоев: Вие трябва да знаете туй и да си правите сметката   (Смях).

Председателствующ Н. Атанасов:   (Звъни)

С. Омарчевски: Вие ще направите вашите сметки и ние нашите.

Д. Благоев: Г. Омарчевски! Вие по-добре да мълчите. Вие вашите ги направихте, ние видяхме какво направихте вие.

Председателствующ Н. Атанасов: Моля, недейте прекъсва г. Благоева.

Някой от земледелците: Ние сме против заканите и против шайкаджийството.

Д. Благоев: Революцията не е шайкаджийство, вие сте шайкаджии. Революцията не става с приказки.

Някой от земледелците: И със закани.

И. Кожухаров: (Към Д. Благоев) Разбрахте ли, че с думи революция не става?

Д. Благоев: Революцията става с кърви - то е факт - и тия кърви толкоз повече се леят, колкото е по-голяма съпротивата на противниците на истинската демокрация, на работническата и на селската демокрация.

X. Ветовски: Там (Сочи комунистите) кажете, че не става с приказки.

Д. Благоев: Там знаят, а вие не знаете, затуй говорите глупости.

К. Томов: Когато се лееше кръв, вие бягахте от кръвта.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля, моля.

Д. Благоев: Ако в Русия работническата и селската демокрация е принудена да пролива кръв, то преди всичко тя пролива своята кръв против...

X. Манолов: Волята си.

Д. Благоев: ... една коалиция на капиталистите, на разбойниците и на такива генерали, като Деникин, Колчак, Юденич, реакционери, които искат да задушат всякаква свобода в Русия. Ако те проливат своята кръв, те я проливат именно за тази работническа и селска демокрация, против посягането, откъдето и да иде то, върху тази демокрация. Народ, който има оръжието в ръцете си, има властта в ръцете си, както напр. в Русия, дето работниците и малоимотните селяни имат оръжието в себе си, имат значи властта в себе си, имат диктатурата в себе си, диктатура, измъкната преди две години от ръцете на тирани в Русия, този народ не може да остави да се посяга върху свободата му; той ще иска на всяка цена да запази тази свобода, тази нова наредба, която създава съветската република, и той ще се бие докрай. Неотдавна от туй място един представител на Демократическата партия плещеше, че подир два-три месеца ще паднат и Петроград, и Москва, и от болшевизма нищо няма да остане. Вие знаете колко пъти в буржоазния печат се писа, ту че Петроград паднал, ту че Юденич до него бил, ту че Юденич го посрещнали тържествено в него. Също така буржоазният печат пишеше, че Деникин се приближава до Москва, или постоянно разправя, че Троцки арестувал и убил Ленин или Ленин арестувал Троцки. Въобще постоянно се пускат подобни измислици в нашия печат, обаче на другия ден вестниците биваха принудени да пишат, че всичко това е невярно, че болшевизмът е жив, здрав и читав и че сега вашият любим Юденич яде такъв пердах, че ще го помни, докато е жив, ако остане жив. Днес, когато въстава Кубанската република, на самия Деникин е заплашен тилът и той не знае къде да бяга - възможно е да попадне в клещи от три страни. (Ръкопляскане от комунистите) От друга страна, от югоизток - Кубанската република, от запад - Петлюра, и от север - самата червена армия, а в средата, разбира се, самият руски народ, на когото този палач в продължение на няколко седмици успя да докаже каква грамадна разлика съществува между съветската република и царската монархия. Той накара всички да въстанат против него. Ето положението днес в Русия. Болшевизмът не само не е разбит, но болшевизмът разбива своите врагове, при всичко, че те отвсякъде налитат върху него. Във всеки случай искам да изтъкна, че болшевизма не могат да победят. Защо? Защото аслъ народът, истинският народ, взел властта в ръцете си, почувствувал вътре в две години какво значи свободен народ, не иска да се предаде на монархизма и царизма.

А. Ляпчев:  (Възразява   нещо)

Д. Благоев: Г. Ляпчев! Колко ви се харесва това на вас, зная. Вие много се боите туй да не е тъй, а то си е тъй. Руският 80-милионен народ има два милиона червена армия - туй всички противници го признават, - добре екипирана, добре облечена, добре нахранена и добре въоръжена. Тия два милиона, кой ще ги разбие? Деникин ли със своите пълчища, които броят 150-200 хиляди доброволци, или Юденич, който има 15 хиляди сбирщина от доброволци, или Колчак, който се надяваше на чехословаците, които го напуснаха? На тях ли се надявате да разбият болшевишката двумилионна червена армия, добре въоръжена и облечена и при това въодушевена от един идеал, въодушевена от това, че тя пази своята собствена свобода? Може ли такъв един народ да бъде победен? Никога. Блокадите, с които облагат Русия, и те не помагат. Днес отвсякъде се повдигат гласове против тази блокада. Всички потиснати трудящи се народи в Европа и Америка се вдигат против тази блокада, от която най-много страдат децата и жените. Те не само протестират, но те действуват, като отричат да пращат военни параходи към руските пристанища, като се отказват да дават параходи, които имат за цел да блокират руските пристанища. Навсякъде днес, както и г. Теодоров ви каза - той само нямаше кураж да се доизкаже и ние такъв кураж у тях въобще не очакваме, - той сам призна, че днес навсякъде в Европа кипи, бучи революционният тътнеж. Той ви каза, че народите навсякъде са недоволни, те се вълнуват, те изказват не само протести, но действуват против своите правителства. Правителствата се намират в чудо и всякак се стараят да отложат, въобще да спрат революционната вълна, да се мине известно време, едно с надежда да утихне тази вълна, а от друга страна, да продължат своето господство колкото е възможно повече. Обаче фактът е този, че навсякъде днес бучи революционният бумтеж. Г. Теодоров няма куража да каже какви са тези вълнения в другите народи. А тези вълнения са именно тези, които поддържат самия болшевизъм там, поддържат и болшевизма в Русия, в лицето на който те виждат една голяма сила, един факел, който бляскаво свети над целия трудящ се и страждущ народ в целия свят. От друга страна, г. Теодоров ви каза, че ние можем да се надяваме на изменение на тези ужасни условия на българския мир, че можем да се надяваме само на европейската демокрация. А коя е европейската демокрация? Капиталистите ли са, банкерите ли са, чокоите ли са демокрацията в Европа? Не, буржоазната демокрация е фалшива. Демокрацията е другаде, тя е в работническата маса, в малоимотните класи, които са недоволни от днешното положение и които не могат да бъдат доволни вече от днешната демокрация. Тя е, прочее, която може да повлияе върху изменението на този световен мир, който е гибелен не само за нас, но и за всички пострадали от него; тя е, която може да го измени и ще го измени не с някакви протести само, а ще го измени със своята революционна акция, която вече неизбежно тласка народите към този път. Вие, г-да от разните буржоазни и дребнобуржоазни партии, много говорите против болшевизма. Обаче вие забравихте едно нещо, много важно за малките държави и особено за България. Вие забравихте, че първа, единствена беше руската болшевишка революция, която постави принципите: самоопределение на народите и мир без обезщетение и анексии. Вие забравихте това, че като сключихте мир със съветската република, вие пратихте там свои делегати да уредят конвенция за пощенските и телеграфни съобщения, но вие не се съгласихте да се уредят тези съобщения, за да имаме съобщения с Русия, великата съветска република, лампадата на света, на новия прогрес, на новите пътища към щастие на страждущите народи. Вие това не искахте да го направите. Сега забравяте туй обстоятелство, че вие не приехте мира, който предложи Съветска Русия, но това е за ваша сметка, вие ще отговаряте един ден. Но това, което ние трябва да напомним на българския народ, то е, че само с тържеството на болшевишка Русия може да дойде обединението на българското племе, както казвате, само от болшевизма, от болшевишката съветска република ще дойде мирът, който ще бъде без обезщетение и без анексии. (Ръкопляскане от комунистите)

Някой от земледелците: Кога?

Д. Благоев: Кога? Когато вие се събудите от слепотата си и видите къде е истинският път, за да вървите из него, а не да вървите подир тези, които ви доведоха до тук и интересите на които вие ще пазите и ги пазите сега. (Възражения от земледелците).

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Д. Благоев: Във всеки случай, не е болшевизмът, който вие трябваше да клеветите и да се радвате на неговите поражения. Вие, напротив, би трябвало да се радвате на всякакъв успех на болшевизма, защото той ще тури на тясно тези, които ви дават този мир, от които вие плачете крокодилски, фалшиво. Но вие не сте способни да схванете това, вас други интереси ви движат, егоистични интереси, тесногръди интереси и временни интереси, а не интереси, които могат да осигурят на България един мир, както вие говорите тук, траен. Траен мир може да бъде само при господството на болшевизма, на комунизма, на революцията на работниците и на малоимотните. Друго спасение няма, другото е лъжа, другото е измама, другото е разтакане само и само с надежда да заглъхнат недоволствата и да закрепят господството си тези, които са го имали досега, но никакъв траен мир няма да видите вие другояче. Само по пътя на болшевизма ние ще имаме обединение, ще имаме в Балканския полуостров условия за траен мир, ще имаме съветска балканска федерация, в която всички народи според своите наклонности, според своите национални тежнения, ще отидат да се обединят в тази съветска република. А всичкото друго е приказка, всичкото друго е залъгвания, всичкото друго е гавра с нещастията, които вие причинихте на тия народи. Г. Теодоров, когато ни говори за демокрация, няма куража да каже къде е тази демокрация. И действително, това не му е в интереса, нито в психологията, защото той е един от нашите големи акционери, капиталисти, банкери и няма тази психология да види къде е демокрацията, къде се стреми днес тази демокрация и оттам да извади заключението какво трябва да направи Народното събрание днес - да подпише ли такъв мир или да не подпише. И на какво може да се надява той? На Обществото на народите, на Лигата на народите ли? Коя е тази лига? Лигата на народите не е нищо друго, а тя напомня в много отношения оная Свещена лига, която се беше основала от царете във Виенския конгрес. Този Свещен съюз беше една лига на коронованите глави. Обаче ние знаем какво беше последствието от тази лига, ние знаем, че тя много скоро се разпадна и не остана нищо от нея. Лигата на народите, за която ни говорят днес, е такава също лига, с тази разлика обаче, че онази беше свещена лига на коронованите глави, а днешната лига е на некоронованите крале на капитала, на империалистите, на големите финансисти, финансови акционерни дружества и прочее предприятия. Следователно, тази лига не е установена, за да поправи неправди някакви си, грешки някакви си, а напротив, тя е установена само за да задържи това, което е спечелила, и това, което може още да се спечели чрез лигата. Тя не е лига на отстранение войната, както тук г. Теодоров искаше да ни убеди, тя не отстранява нито конфликтите между народите, не отстранява по никой начин тъпкането на слабите народи от силните капиталистически държави и народи. Лигата на народите, следователно, не може да бъде една надежда, че тя ще поправи неправдите на Версайлския конгрес. Този конгрес какво представлява? Той представлява един съюз империалистически, който налага  империалистически мир на всички. И което е още по-важно за забелязване, то е, че тази Лига на народите, според нашето мнение, ще я постигне същата участ, каквато постигна и Свещения съюз на царете в 1815 г., основан във Виена. Ако там имаше в зародиш разни конфликти на различни интереси, вече там династически и капиталистически, доколкото тогава капиталистическите интереси се бяха обозначили, ако там, казвам, тази лига, този свещен съюз много скоро се разпадна поради тези конфликти, днес ние виждаме тъй също конфликти да съществуват напълно. Днес когато заседава конференцията и когато лигата се основава, ние виждаме, че интересите на самите тези основатели на лигата, като Англия, Франция, Япония Америка са тъй противоположни, че те не могат да се спогодят; да уредят, както въпроса за Турция, въпроса за Анадола, въпроса за колониите и ред други въпроси, по които самите тези господа, които основават Лигата на народите, са с много противоречиви интереси. Още сега те са в противоречие и конфликти, а утре-други ден могат да дойдат още по-големи конфликти и сигурно ще дойдат. Следователно те не могат нито войната да избягнат, нито тази лига може да съществува за дълго време или, ако съществува, припомнете си Хагската конференция, „Конференцията на мира". Така наречена, която заседаваше в Хага, на която милиарди американци издигнаха особен палат, а най-големият обесник на руския народ, цар Николай последни, беше нейн инициатор. Какво излезе от тази лига? Запази ли тя народите от конфликти, запази ли народите от кръвопролитни войни, запази ли ги от катастрофалната война на 1914 г.? По никой начин не направи това и не можеше да го направи. Интересите, империалистически и капиталистически, егоистическите интереси на капиталистическите класи никога не могат да се мирят с подобна лига, а се помиряват, както видите, като излагат народите, които нямат интерес да се бият помежду си, като изсмукват кръвта им, живота им, средствата им за съществувание. Ето същото нещо представлява и днешната лига, на която г. Теодоров искаше да ни убеди, че трябва да се надяваме. Не, г-да! С такива надежди вие доста се хранихте, хранеше се нашият народ от една година насам - че това било, че онова било, ред и спокойствие ще пазим, ще тъпчем законите в страната, ще смачкаме свободите на българския народ, само и само да смекчим империалистите. Не се достига това. Лигата няма да ви донесе това. Също така  вие помните едно заявление на първия министър, г. Стамболийски, пред журналистите. Той пък сега други надежди дава. Неговите надежди лежат на пясъчна основа, но във всеки случай, те са една надежда на хора, които не му мислят за масата, която е потисната. Той казва: „Аз ще отида в Париж, ще подпиша мира, но, казва, аз там ще се срещна с големите политици на Франция, на Англия, на Италия, ще отида в другите столици, там ще се срещна с други големи държавници и, най-сетне, ще вляза, казва той, в споразумение с министрите на съседните държави, ще искам от тях да се споразумеем по доброволно съгласие да не вземат от нас територии, да не вземат поне Цариброд". Ето ви тъй също, една надежда. Значи сега българският народ може да легне спокойно да спи, а особено вие, г-да, можете преспокойно да спите през всичкото време, додето се върне той, и да се надявате, че Стамболийски посем-сега, когато е въпрос да подпишем ли този мир, или да го отхвърлим, посем-сега ще подействува на европейската дипломация, за да могат да ни направят известни отстъпки, особено териториални - една надежда, както виждате, такава също, както всички надежди, които досега се даваха. И на основание на тази надежда, вижда се, те поддържат същото особено положение у нас, каквото е съществувало досега. И досега виждаме цензурата да върлува: уж щяха да я отменят за вътрешните въпроси, а ние виждаме, че върлува тъй също безнаказано, както и по-рано.

Министър д-р Р. Даскалов: Аз бих желал да ми изнесете факти, г. Благоев.

Д. Благоев: Много добре, ще Ви изнеса. - Залавят се тъй също, както и в Радославово време, както и след това, за думи, като искат да осакатят самата мисъл, залавят се, въобще, по вътрешни въпроси - не казвам по външни, а по вътрешни.

Министър д-р Р. Даскалов: Няма такова нещо.

Д. Благоев: Ние ще ви представим, да видите.

Т. Луканов: Другарят Благоев получи писмо, като редактор на „Ново време", че списанието трябва да бъде носено на предварителна цензура и че ако излиза и занапред без разрешение и без да се подлага на цензура, ще бъде не само спряно, но ще бъде затворена печатницата.

Министър д-р Р. Даскалов: На цензура ще се носи, но по вътрешни въпроси цензурата не упражнява никакво влияние.

Т. Луканов: Не правят разлика между вътрешни и външни въпроси, а просто теглят сатър.

Министър д-р Р. Даскалов: Аз съм любопитен да видя.

Д. Благоев: Във всеки случай ние ще ви представим, г. Даскалов, за да видите, как в днешно време се упражнява цензурата особено върху комунистическия печат. То е стара система: всички други вестници излизат без цензура, особено правителствените - тъй е за „Земеделско знаме", както беше и за „Народ", - а другите ги подлагат на цензура.

Министър д-р Р. Даскалов: След мира и то ще падне, г. Благоев, бъдете уверени.

Д. Благоев: Дано. Но във всеки случай, г-да, и днес се намираме при този стар режим. Ще следим дали вие действително ще отмените тази ужасна цензура, която не дава да се изказва никаква мисъл.

К. Томов: Болшевишка.

Д. Благоев: Тя не е такава. Там има свобода; няма свобода само за контрареволюционерите, а за другите, които не се борят против съветската република, има пълна свобода. И там има разни течения и при всичко това те имат свобода да пишат.

Г-да! Да си дойдем на думата. И днес се дават също такива надежди, каквито и по-рано, в продължение на цели години. И днес напр. г. Стамболийски ви дава една надежда. Вие ще я приемете несъмнено като надежда и на нея ще се уповавате, но ние сме длъжни да кажем на българския народ, на работниците и малоимотните,  че на  неговите думи ние не възлагаме никаква надежда, че на тези надежди ние гледаме като на залъгалки, само като на гавра с невежеството на оная част от българския народ, която се води подир тях, и следователно тия надежди не трябва да ги приема болшинството от българския народ. Трябва да ви кажа, г-да, че работниците и малоимотните, които съставляват грамадното мнозинство у нас, не тези надежди ще ги успокоят. Не, те другаде възлагат своята надежда, те я възлагат на комунистическата революция, която се шири днес по целия свят, която хвърля своите вълни зад океани, на големи пространства, зад високите балкани, която обема Азия, Европа и Америка. Фактът днес е този, че тази вълна днес се разлива и болшевизмът се явява именно огнището, лампадата, оня светилник, който осветлява тия раздвижвания на масите и ги въодушевява и тласка все по-нататък и по-нататък. И заради това съвсем безнадеждна е надеждата, която ви дават г. Теодоров и г. Стамболийски. Българският народ, мнозинството от българския народ, за което ви казах, възлага надеждата на болшевишката революция, която господствува две години - която в началото на трета година нанася ново поражение на неприятеля, - на тази революция, която хвърли вълните си по целия свят. На нея народите в другите страни се надяват, на нея се надява и българският народ...

Някой от земеделците: Вие, а не българският народ.

Д. Благоев: ... търси да намери реализиране на своите, тъй наречени, идеали за национално обединение, което никой друг никога не може да реализира. Ние знаем какво вълнува буржоазните партии. Че руският цар ще възкръсне, че щял да трепе руския народ, че щял да го беси, за тях това не е важно. За тях е важно дано от там, от реакционна Русия, дойде надеждата и един ден да направим обединението на българския народ - една стара политика, която фалира три пъти в продължение на 6 години и която не може и  няма да се повтори. Българският народ, в своето голямо мнозинство от работници и малоимотни, няма да позволи вече подобна катастрофална политика. Но вашата надежда е там - с реакцията вие мислите да вдигнете българския народ на касапница. Не, там няма да ви се удаде. Вие сте изпреварени от революцията и тази революция ще помете не само вашата политика, но и вас, всички, като противници на комунистическата революция. И само тогава народите ще имат траен мир, без анексии, без обезщетения и без насилия, само тогава те ще почувствуват, че действително живеят като свободни народи.

X. Манолов: С насилнически помитания.

Д. Благоев: А вашият режим не е насилнически? Създаден с даването на 400 хиляди души жертви.

В. Коларов: Без кръв!

Д. Благоев: Без кръв и без насилия, с цензура, с военно положение, с драконовски наказателни закони - значи няма диктатура. А когато дойде пролетариатът и малоимотните да искат да установят свое правителство, тогава ще вдигнете гюрултия до Бога: „Диктатура, кръв, насилие", а вие 40 години управлявате с насилие и с изсмукване жизнените сили на народа. Ето какво е вашето управление. Следователно вие нямате право да говорите за насилие, пролетариатът ще ви насили, когато вие се появите да му пречите. Няма да стои със скръстени ръце, няма да си даде оръжието на Деникин за реакционни цели, той ще покаже оръжието си на всеки, който му се изпречи.

X. Ветовски: За хляб го дадохме.

В. Коларов: В декември месец за хляб ли дадохте оръжието си? Сега за хляб ли продължавате да го товарите в Бургас?

Т. Караваневски: Вие ще им дадете от вас. Обърнете се към вашите другари банкери.

Председателствующ Н. Атанасов: Спокойствие, г-да, за да свърши г. Благоев.

Д. Благоев: Г. г. народни представители! Подир всичко това аз ще имам честта да прочета следующия протест от комунистическата група: (Чете) „От името на трудещите се класи в България Българската комунистическа партия протестира против парижкия насилнически мир, който разпокъса българския народ и не по-малки части от него подхвърля на национално робство, подлага богатствата и земята му на систематично разграбване, убива стопанското му и културно развитие, посяга на държавната му независимост и подготвя условията за окончателното му икономическо и политическо заробване: в същото време изобличава лицемерието на съглашенските империалисти, които в името на политическата свобода на народите завлякоха целия свят във всеобщата касапница, а днес в Париж цинично практикуват доктрината на международното разбойничество, като режат живи народи на части и разграбват земите им, като убиват бъдещето им и ги подлагат на страшното иго на международния капитал.

Съучастница в това страшно престъпление на тържествующия съглашенски империализъм спроти българския народ е и целокупната българска буржоазия, която, в лицето на всички буржоазни и дребнобуржоазни партии и за целите на една националистическа завоювателна политика, на два пъти изнасили народа, като го хвърли във война против неговата воля и на два пъти го изложи на масово избиване и на неописуеми бедствия, поражения и катастрофи. Поддържала сплотена войнствената политика на правителствата през 1912-1913 и 1915-1918 година и гласувала единодушно всички военни кредити, тя носи, заедно с правителствата и монархизма, тежката отговорност на убийца на народа си, и лицемерен е днешният й хленч и без всяка стойност днешният й протест против делото на парижките палачи.

Българската комунистическа партия, която се е борила винаги и навсякъде против войнствената политика на буржоазията и монархизма, против милитаризма и национализма, която е отхвърляла решението и категорично всички военни кредити и военни мероприятия, която през време на войните е работила енергично за незабавното сключване на мир, като се е противопоставяла на всяко завоевание и на всяка анексия и обезщетение и като високо е протестирала против престъпленията, вършени от властите спрямо населенията в окупираните земи, днес се счита морално оправдана и задължена от името на трудещите се класи в България да обвини българската буржоазия и монархизъм и всички техни оръдия и слуги в предателство на народа си. Това предателство продължава и днес, когато окървавена и изстрадала България водят на екзекуция. И днес българската буржоазия в лицето на своите десни и „леви" партии подпомогнаха палачите на българския народ в тяхното дело на изнасилване чрез меча и глада великия свободен руски народ, като пращат оръжие и муниции на руските контрареволюционери и като им оказват всякаква поддръжка. Ние протестираме против тия нейни нови предателски дела, които целят да загасят пламтящия огън на освобождението и възраждането на всичките поробени и угнетени народи и класи, чрез смазването на руската революция. Не от потушаването, а от победата на руската революция, която първа прогласи и осъществи правата на народите, може да очаква освобождението си от веригите на империалистическото робство и българският народ. Революционната вълна днес се надига, както в страните на победените, така и на победителите, и тя скоро ще залее целия капиталистически свят, за да сломи веригите на капитализма и империализма и да тури край на всяко робство и потисничество. В победата на работническата революция единствено е спасението на поробените народи. В нейната победа на Балканите е и залогът за свободна Македония, Тракия и Добруджа.

Българската    комунистическа    партия, пращайки братски поздрави на руските работници и селяни, които вече две години как самоотвержено отстояват на щурмовете на международната контрареволюция в името не само на своите върховни права и свободи, но и на тия на робите и експлоатираните от целия свят; отправяйки горещ позив към пролетариите и потиснатите от всички страни за сплотяване и повдигане на всички революционни сили против господството на банкрутиралия и морално опозорения международен капитализъм и империализъм, същевременно посочва и на трудещите се класи от градовете и селата на България техния революционен дълг.

Да живее българската съветска социалистическа република!

Да живее балканската федеративна съветска социалистическа република от свободна Македония, Тракия и Добруджа!

Да живее международната социална революция! (Бурни ръкопляскания от комунистите).

Председатедствуващ Н. Атанасов: Има думата г. Стоян Костурков.

(Председателското място се заема от подпредседателя г. А. Оббов.)

С. Костурков: (Ог трибуната). Г. г. народни представители! С трепет и вълнение, придружено с непринудено възмущение, аз вземам думата да изкажа недоволството и протеста на нашата парламентарна група срещу окончателния договор, който ни се донася от българския пръв делегат. Ще дойдат дни, когато ще настъпи спокойствие, когато страстите ще утихнат и тогава, при това спокойствие, по съвест ще се преценят действията на българските правителства в течение на години, не само от 5 и от 7,  от действията на българските политически партии. Не е днес моментът, когато трябва да се отвличаме в преценка на тая политика и туй поведение на българските политически партии. Моята задача е само една, както току-що казах, да издигна глас на протест, силен, висок протест срещу жестокия, срещу безмилостния и срещу безобразния договор, който се налага на малка, нещастна България.

Г. г. народни представители! Беше време, когато Съглашението, намирайки се в критическо положение на бойните полета, поде възгласа на американския председател на републиката, че то желае мир, траен, а за да бъде такъв, в основата му трябва да лежи правото и справедливостта. Мина туй време. Съглашението излезе победител тогава, когато неговите представители се явиха в Париж да уговорят условията на мира спрямо своите противници, на страната на които за нещастие биде тласната и България от безумието на ония, които я управляваха в 1914 и 1915 година, тогава туй Съглашение промени мелодията на своята песен. Вместо да даде мир, основан на правото, на справедливоста, вместо да даде мир, при който народите ще добият правото да се определят сами, сами да разрешат своето бъдеще - своята участ, представителите на туй същото Съглашение дадоха – и на нас сега дават – един мир на безправие, мир на насилие, такъв, какъвто историята рядко помни. Защото няма да се излъжа, ако кажа: в ново време, политическата история не помни по-тежък мир от оня, който се налага особено на България. Да унищожите материалната, военната сила на една страна да я лишите от възможността да се самоотбранява, без да няма агресивни намерения, да напада, да подкосите нейните икономически основи за бъдещето й развитие, да отнемете формално и фактически нейния суверенитет, такъв мир, г-да, историята от векове не помни да е наложен на някоя държава. Такъв мир днес не се налага нито на Австрия, нито дори на Германия. И нещо друго: този мир съдържа и друга една клауза – клаузите на териториите. По тая клауза, от старите предели на България, от живото тяло на българската държава и българския народ се късат части и се дават на чужда държава, подчиняват се на чуждо робство. И всичко това се обяснява от победителите, от конференциите така: българският народ заслужава тая участ, защото той макар че в голямото си, огромното си мнозинство е бил против войната на  страната на съюза с централните държави, все пак, обаче, той в  края на краищата е дал подкрепа на цар Фердинанда и неговото тогавашно правителство. Обвиняват българския народ, г. г. народни представители, хората на Съглашението, конференцията в Париж и във Версайл,  че тоя народ не се е съпротивил чрез революция, напр. – това е мисълта – да осуети политиката на бившия цар Фердинанд в 1915 г. и на неговото правителство. Е добре, аз питам  тия същите господа представители в конференцията, какво направи великият френски народ срещу малкия Наполеон в 1870 г., когато беше очевидно, че тоя безумец хвърляше Франция в пропастта? Направи ли този отпор дори, който ние направихме тук в 1915 г. по-рано и през цялата война? Нищо подобно не направи. Но имаме ли ние право да укоряваме френския народ за туй, което той не е направил? Който не познава психологията на народите, той само може да ги укорява за липсата у тях на кураж и на съобразителност, за дето не е направил в даден исторически момент това или онова. Не са още възмъжали народите до там, че да държат в собствените си ръце съдбините на държавите си и заради туй, горките, те се подчиняват и вървят като овце на заколение, към всяко зло, което е посочено от техните управници. Там е било и нещастието на света в миналото, там е нещастието на света в настоящето, дано в бъдещето не бъде това нещастие там. Прочее, не може да бъде укоряван българският народ от съглашенските държави за туй, защото той е нямал достатъчно съзнание и достатъчно кураж да осуети военната авантюра на цар Фердинанда и на неговото тогавашно правителство, начело с Радославова в 1915 г. Още по-малко туй Съглашение има право да отправя този укор, дори в своето препроводително писмо, подписано от председателя на конференцията, г. Клемансо, като се знае от цял свят, какво беше поведението на целия блок, заедно с приятелите тук, от крайната левица, тесните социалисти, през време на войната. Ни един случай не се изпущаше от нас тук, от тая трибуна, да протестираме срещу онова, което вършеше правителството. Вие си спомняте, особено ония от вас, които бяха представители в ХVІІ-то Народно събрание, как от тая трибуна се отправяха тези протести: протести срещу войната, протести срещу мерзостите, позволете ми тая дума, които се вършеха в Моравско, протести и срещу минаването на българската армия през Дунава във Влашко, ...

П. Стоянов: Срещу Берлинския договор за заема.

С. Костурков: ... протести срещу заема, протести срещу всичко. Аз, позволете ми тая нескромност, да припомня, бях същия от тая трибуна, когато заявих на г. Радославова: кажете да чуят в Берлин и Виена, че България, както не е станала и няма да стане руска сатрапия, или провинция, или губерния, така няма да стане и опашка на някакъв Централен съюз, или пък пруска губерния или австрийска провинция. Представителите на българския народ не можеха повече от това да направят. Те си изпълниха дълга в кръга на условията, в които бяха поставени. Прочее, нищо не може да извини в туй отношение съглашенската конференция, която дава по този начин оправдание на своя непоносим за България мир.

Други, съвсем други, са мотивите, г. г. народни представители, които дават на България този непоносим мир. България е на пъпа на Балканите. Тя е на оня кръстопът, дето се срещат големите интереси на великите държави. Е добре, но от друга страна България се показа достатьчно вироглава, за да не се подчинява на желанията и на диктовката на никоя от големите държави. В 1878 г. се извърши едно историческо престъпление в Берлин, като разпокъсаха живото тяло на българския народ на толкова части и се даде самостойност само на едно мъничко княжество. Тогава се обясняваше тая политика на големите, великите държави, начело с Англия, с подозрението, че България може да стане, като освободена от Русия, авангард на руската монархия и на руската армия към Цариград, а тъкмо туй е против жизнените ннтереси на голямата английска империя, в която слънцето не залязва. Е добре, минаха години от тогава, и мъничкият наш народец доказа, и той от душа и сърце благодари на великия руски народ за кървите, които той проля за неговото освобождение, но дотук свършва благодарността на България, на българския народ. Благодарноста не отива по-далеч, благодарността не позволява на нашия народ да стане той маша на руската монархия, на руската държава, за изваждане печените кестени на Босфора. Това го видя целият свят. Нима и днес може да има такова оправдание за великите държави, начело с Англия, за новото разпокъсване на българския народ? Не. И въпреки туй, ние виждаме, че България пак е разпокъсана, и на нова сметка се поставя в условия, почти невъзможни за достоен живот, като един свободен народ. Защо става това? Очевидно е, че то става, от една страна, за да се обезсили окончателно държавицата ни и да не служи за спънка на онези, които имат окото си обърнато тук към Балканите; и второ, за да се хвърли още една нова ябълка на раздори, на размирици на тези същите Балкани. Позволете ми да ви изкажа своята вяра и убеждение, че хората, които говорят във Версайл днес за мир, за траен и справедлив мир, създават основи, нови поводи и причини за подронването на мира, за размирие на Балканите. Защото да се откъснат от Видинско, от Царибродско с Цариброд, от Трънско, Босилеградско, Кюстендилско, цели поселища и да се дадат на Сърбия в един момент, когато сръбското отечество е вече обединено и когато имаме една велика Югославия, нищо не може да извини тая постъпка на Съглашението, освен идеята, мисълта – никога между България и Сърбия да не настъпва време за примирие, време за братско разбираме. Същото става и по отношение на нашите провинция,  която се дава на юг, в Тракия, на Гърция. Това е нещастието на малките държавици в света, най-вече на малките държавици, тук, на Балканите. И туй се потвърждава още от самия текст, последният текст на договора. Българските доводи били оценени добре от конференцията, но те не били намерени за основателни, дотолкова, че конференцията да бъде принудена да отмени отдавна зрялото и узряло вече нейно решение. Кога зря и кога узря това решение да не се повръщат на България онези нови поселища поне, които се откъсват от старата наша територия? Очевидно, това е зряло и узряло не от днес, то е стара политика на старите велики държави, политика на стара Европа. Да, тук, аз напълно се съгласявам в тая точка с г. Благоева, че това е политика на банкерите в Европа, на капиталистите в Европа, а не на народите, които не знаят да мразят така, както заинтересуваният капиталист. И тук можем само да имаме надежда, и тук само нашата надежда може да се крепи.

Г-да! Делото на Версайл е дело феноменално за новото време и ще бъде таксувано от историята като позорно дело на XX столетие. Днес, когато в самата конференция се говори за демокрация, когато трактуват в договора и с Германия, и с Австрия, и с България въпроса за труда, тая същата конференция върши делото на разрушението, тя с едната ръка дава, а с другата трижди взема. И аз няма да се поколебая да кажа: плитки са основите на такава политика. Светът преживя твърде много кризи. Той се насити на пролетите кърви, изпаренията от които още душат този свят. Още не са заглъхнали звънтенията на оръжията във великата руска земя. Народите, демокрациите, ако не днес, то утре, в други ден ще се отърсят от онези, които са им турили с големи железа юзди в устата и ги карат там, дето не са жизнените им интереси. Народите нямат интерес, демокрациите нямат интерес да се къпят в собственнте си кърви, за да създават нова мизерия на своето съществуване. Приказват за култура, приказват за цивилизация, приказват за хуманност. Култура, цивилизация и хуманност, право, справедливост, международни договори – не, всичко туй е фалш. Да, всичко туй има само една задача, само една цел: да запази, колкото може повече, богатството на ония, които го държат, и във Франция, и в Англия, и в Италия. Да, това е моето убеждение и това е истината. Попитате ли вие трудещите се народни маси в Англия, Франция и Италия – те няма да ви кажат: „Тоя договор трябва да се наложи на България”, тъй както българският народ, чрез своите съвестни представители тук, от тая трибуна, казваше през време на войната: „Ние не искаме унищожението на сръбската държава и сръбския народ, ние чуждо не искаме да се завладява от България, ние не искаме чужди населения и народи да се подчиняват на българската власт, ние искаме само да бъдат запазени интересите на племето ни, да няма българско племе разделено и хвърлено в чуждо робство”. Това искахме от името на българската нация. И както искрено искахме обединението иа нашата нация, така искрено и честно желаехме обединението на другите нации в света и респективно тук, на Балканите. Един референдум, едно допитване до народите във Франция, Англия и Италия, великите победителки, след успокоението на обществата и народите, та дори и до днес, би дало резултат противен на договора.

Прочее, мирът, който се налага днес на България, е мир на правителствата на великите антантски държави. Аз не гледам на  него като на мир, който се налага от народите на Съглашението, и там намирам нашата надежда за промени, за унищожаване на тоя страшен, непоносим договор за мир, основателно. Та той, тоя  договор за мир, не може да не бъде унищожен, защото България с всичката своя добросъвестност не може да го изпълни по никой начин. Той е неизпълним, трябва да го разберем. България нито финансовите задължения, които й се налагат, може да изплаща, нито  дори при туй положение може да живее нормален държавен живот. То е невъзможно и по-рано или по-късно великите народи чрез Лигата на народите ли ще бъде или по други начини, чрез други средства – ще бъдат принудени да поправят великата си грешка не, а  великата неправда и престъпление, бих казал, които се извършват сега с този договор за мир, който се налага на България.

Г. Димитров: Лигата на народите ли трябва да поддържаме? Нали признахте, че Лигата на народите е лига на капиталистите, на банкерите.

С. Костурков: Г. Димитров! В тая Лига на народите, в която утре ще заседават представители на сегашните правителства, в други ден ще заседават истинските представители на демокрацията.

Г. Димитров: Това ще бъде вече съвсем друга лига.

С. Костурков: Тя ще бъде пак лига на народите.

Ние, прочее, си казваме думата по тоя договор за  мир. Той е жесток, той е безподобен в политическата история на народите. С него, обаче, целта, която се гони, няма да се постигне. Защото в новейше време държави не загиват, а още по-малко народи умират. Не, и нашият народ, намирайки днес чрез своето представителство сили да протестира срещу тоя жесток и несправедлив договор за мир, ще намери в себе си не по-малко сили да работи, за да  дочака момента, когато със  средствата на културата, със средствата на честното разбиране с близките, съседни нам народи, и с далечните големи демокрации, ще може да унищожи този договор и да добие пълна възможност за национално обединение и за човешко съществуване, за да може по този начин да бъде наистина достоен член на общочовешкото семейство, за напредъка на което и той да плати своята дан. (Ръкопляскане от радикалите и управляващия блок)

Председателствуващ А. Оббов: Има думата народният представител г. Димитър Бошняков.

Д. Бошняков: (От трибуната) Г. г. народни представители! На нас се падна тежкият жребий да си кажем думата по мира, който ни предлага Съглашението. Оценката на всички ни е една. Той е най-тежкият мир, който някога е налаган от победители на победени. Той е по-тежък даже от мира, който се наложи на Германия и на Австрия. От началото до края на мирния договор, който ни се предлага, ние четем само унижение за нашето отечество, политическо и икономическо робство, отмъщение на нашите съседи. Този мир е в най-флагрантно противоречие с великите принципи, които неотдавна Уилсон прокламира. Според този договор, г. народни представители, България се разпокъсва на няколко части. Част от нея се дава на Сърбия, друга се дава на Гърция. Една голяма част от Южна Тракия, както знаете, се дава на Гърция. Въпросът за Добруджа в него не се урежда. Въпросът за Македония, болният въпрос на Балканите, въпросът, който от 35–40 години насам тормозеше не само нас, балканските държавици, но тормозеше цяла Европа, този македонски въпрос остава неразрешен. Според този договор се вземат населения, наши сънародници, които живеят в Македония, Тракия и Добруджа, и се дават на чужди държави, без да се вземе съгласието на тия населения и на тия жители, желаят ли или не те новото владичество. В най-флагрантно противоречие, следователно, тази точка влиза с онази точка от Уилсоновите принципи, която казва, че народи не могат да се откъснат от известни държави и да се дадат на други, без да се вземе предварително тяхното съгласие. Но не само това, г. г. народни представители! Нас, според този договор за мир, ни налагат, такива задължения, които ние не сме в състояние да платим, не е по силите на малката, нищожната държавица, каквато е България. Целият този договор, според последния отговор на Съглашението, даден на нашата делегация в Париж, е достатъчен, както се казва, за да гарантира мирното развитие на България. Каква ирония, г-да! Никога велики сили не са се подигравали повече с една малка държавица, каквато е България, както е в случая. Но ние никога не сме очаквали България след последната война да бъде галена от Съглашението, не. Ние знаехме, че България воюва срещу Съглашението, макар че българският народ не беше виновен за тази война, но България беше в редовете на държавите, които воюваха със Съглашението, и ние не очаквахме от това Съглашение да бъдем третирани като приятели. Ние очакваквахме едно само от него - очаквахме от Съглашението, ние искахме от тези Велики сили, в интерес на мира на Балканите, в интереса на приятелството на България спрямо съглашенските Велики сили да не унищожат, да не смажат окончателно България. Ето това е, което ние искахме от демократическа Франция и от демократическа Англия, но това ние не го добихме. Нашите делегати в Париж, членовете на нашето правителство, г-да, бяха отъждествени в Париж с хората на бившия режим. Българският народ беше сметнат от съглашенците като еднакво виновен, чут ли не, с онези, които наложиха войната през 1915 г. Това е една неправда, срещу която ние трябва да протестираме. Достатъчно е да припомним само този факт, че бившето правителство, че правителството на Радославова не се реши през 1915 г. да свика камарата, когато обяви войната, защото правителството на Радославова знаеше, че тази камара няма да му гласува доверие за войната, няма да му гласува военни кредити преди да се започне войната. Достатъчно е, казвам, да си спомним само това, за да подчертаем, за да стане явно по най-осезателен начин, че българският народ в тази война е непричом и че, следователно, най-важният аргумент, който в Париж е ревокиран като такъв, който обосновава този драконовски мир, аргумент, че  българският народ е виновен за тази война, е съвсем несъстоятелен. Но, г-да, ние се намираме в положение такова, че не можем да реагираме. Малката България не е в състояние да се противопостави и да се бори срещу тези, които искат да й наложат един мир, който я унищожава, който я съвършено смачква. На нас ни остава, освен да протестираме по един най-енергически начин против този мир, против този най-тежък, против този драконовски мир, който ни се налага, и да апелираме към демокрациите в Европа, към демокрациите особено във Франция и Англия, да способствуват, да работят за поправянето на неправдата, която се извърши напоследък спрямо малката България от Великите сили на Съглашението.

Председателствуващ А. Оббов: Има думата народният представител г. д-р Никола Сакаров.

Д-р Н. Сакаров: (От трибуната) Г. г. народни представители! Преди да изкажа протеста на нашата парламентарна група против жестокия мир, който Съглашението иска да наложи, трябва да изкажа един друг протест против поведението на г. министър-председателя и това на г. министъра на външните работи, които са ни повикали тук, уж да чуят мнението на Народното събранне, с което мнение и протест да си послужат при преговорите или в момента на подписването на този договор в Париж. Каквато ще да бъде работата на правителството в този момент, каквато ще да бъде работата на г. министър-председателя в този трагично-тържествен момент, няма никакво оправдание за туй негово поведение, защото това, което говорим ние, г. г. народни представителн, тук, или е волята на българския народ, която трябва да се занесе в Париж, или е една комедия за дневниците на Народното събрание. И аз съжалявам, че сме повикани тук да говорим по такъв един съдбоносен за България въпрос, какъвто никога в нейната история не е имало, макар че е имало много и много нещастия и катастрофи, но с такова значение, като днешната, никога не е имало.

Друго, г. г. народни предетавители! Г. министър-председателят снощи, когато определяше дневния ред за днес, изрично подчерта, че след отчета на г. Теодорова, той именно желае да пристъпи към изслушване мнението на народните представители, но за какво – нищо не разбрахме. Ние не разбрахме нищо от г. министър-председателя снощи – дали той си въобразява, че Народното събрание косвено му вотира някакво пълномощие за подписването на така предложения договор за мир, или пък той само желае да отнесе един протест от Народното събрание. Констатирам от името на нашата група и вярвам, че в това отношение целият  парламент ще бъде съгласен, че това, което сега става тук, не изразява никакво пълномощие на министър-председателя!

М. Такев: Вярно.

Д-р Н. Сакаров: ... или на който и да е делегат, отправил се от тук за Париж, за да подписва договора, защото народното събрание до тази минута не е сезирано със самия договор...

М. Такев: Вярно.

Д-р Н. Сакаров: ... и със  самия проектодоговор.

Като подчертаваме напълно решението, което тази сутрин взехме, за публичноста на всичките документи относително преговорите за мира, считаме, че Народното събрание сега е в неведение и само отделни лица, участвуващи по един или друг начин, било в подготвянето на възраженията, било в делегацията за мира, са осветлени повечко и по-подробно, защото г. Теодор Теодоров, колкото и да желаеше да ни осветли, не беше в положение да направи туй отзарана и защото нито проектодоговорът е публикуван на български, ннто пък, разумява се, и възраженията ни на този проектодоговор са публикувани. Ако поне само тия два документи бяха публикувани, те щяха да ни осветлят върху действителните вериги, които представлява договорът за мир от Париж; вериги, г. г. народни  представители, за които редно е днес всеки да си даде отчет; вериги, тежеста и стягането на които ще има да опитаме на собствените си плещи тук, в България, ако този договор ще може да се приложи.

Членовете на тази комисия междусъюзническа, по която г. Теодор Теодоров отзарана трябваше на няколко пъти да се спира и да казва, че на нея се предоставя по необходимост да се произнася по известни въпроси, не са нищо друго, г. г. народни представители, освен палачите на България, изпратени тук, в София, за жестоко отмъщение при всяко проявление на свобода и на живот стопански и икономически – от страна на България.” (Ръкопляскане от обединените социалисти).

Аз трябва да ви кажа, г-да, че чувствувам смущението на г. Теодорова, когато той излагаше малките корекции, които са направени в проектодоговора, защото той знае много добре колко е нищожно значението им, защото той знае много добре, че фактически нищо не е коригирано, даже, ако обичате, една по-силна дума, във  финансовите клаузи има дух на влошаване – именно в оня пункт, в който се казва, че, ако България би била неспособна да плати в пари, та със стоки и вещи ще я принудят да плаща. Този пункт, който наглед е подобрен,  е фактически влошен.

Г. Данаилов: И това ще стане не по предложение на правителството, както случайно дочух от г. Теодорова – или поне аз така го разбрах – а самата комисия ще избира стоките и другите средства за плащане.

Д-р Н. Сакаров: Така е, г. Данаилов.

Г. Данаилов: То е много важно.

Д-р Н. Сакаров: Г. г. народни представители! Когато ще настъпи другият нещастен момент, Народното събрание да е поставено в положението да се произнесе, да одобри, да ратифицира договора, за тогава нека се резервират правата на всички за осветление най-подробно върху договора!

М. Такев: Вярно!

Д-р Н. Сакаров: Аз искам, обаче, да кажа няколко думи, демонстративни, протестни, защото не може да има сега българин, който да не чувствува, че хората поставят кръст върху България – само това е значението на този договор. Вие, които сте избраници на свободната воля на българския народ, Народното събрание, което се смята суверенно да твори законите на България, Народното събрание, което се е смятало суверенно да се разпорежда вътре в България, това Народно събрание, г. г. народни представители, сега е лишено от една значителна част от своя суверенитет, защото Междусъюзническата комисия ще дава законопроекти, които ще бъдат внасяни тук и които трябва да излязат оттук одобрени, така, както комисията намира за необходимо, за да приложи оковите финансово-икономически върху България.

Суверенитетът, г-да, който вие всички знаете, че ние имаме в нашето правосъдно дело, сега също се изпарява, не само в гражданското правосъдие, относително договорите и контрактите с чужди поданици, по което в миналото до 1896 и 1897 г. България е водила война, за да премахне капитулациите, наследени от Турция с договорите нейни от 60-те години, не само, казвам, за тези дела България няма суверенитет, но България и в углавното свое правосъдие се подчинява на волята на Съглашението. За ония, престъпления, за които и в тъй наречените Хагски мирни договори се уясняваше, че извършителите им трябва да бъдат съдени от страната, чиито поданици са те, днес искат от вас да предадете виновни и невинни български граждани, военни и цивилни, и български граждани, посочени от пръста на някой отмъстител, да ги предадете на Белград, на Атина и на Букурещ, да ги съдят суверенно те, както намерят за добре, и така да унищожат българския правосъден суверенитет. (Ръкопляскане от обединените социалисти и демократите).

Трето нещо, г. г. народни представители. Онова, което е политически суверенитет на държавата, след като й е отнета свободата на стопанска деятелност, след като й е отнета свободата на икономическа деятелност, на търговска деятелност – и тази политическа свобода се унищожава.

Аз питам: остава ли свободен българският народ, има ли независима българска държава, щом този договор влезе в сила?

Няма. Недейте се губи във формите на известни норми юридически, влезте в съществото и вие ще видите, че България я лишават от правото на политическа и икономическа независимост. Това е договорът.

Г. г. народни представители! Договорът е едно дело, смело мога да ви кажа, само на чувството на наказание и, още по-лошо, на отмъщение: велики цивилизовани страни отмъщават на България, малки случайни съюзници на велики страни отмъщават с алчност на тая също малка България за грехове, каквито и те имат. За греховете на техните и нашата династия, за греховете на техните и нашите управници, за греховете на техните и нашите общи разорители – за тия грехове отмъщават на България.

Капитализъмът на Европа, империализмът на Европа иска да тържествува. Цинично – няма друга дума – цинично е поведението на империализма на Западна Европа днес. Този същият империализъм, който беше побеснял, когато Германия, временно бе  победителка, на 3 март 1918 г. застави младата революция на Русия да подпише мир – мир на заробване, мир на насилие, мир на оковаване на Русия – този империализъм тогава крещеше на всички страни, че мирът в Брест-Литовск не може да бъде траен, защото е мир за заробване, защото е мир на победител над победен; Съглашението кокетираше тогава с великите принципи за свободата: за свобода политическа, за свобода на колониалната търговия, за свобода на реките, за свобода на моретата, за свобода социална, за справедливост, за правда – празни работи. Уилсоновите 14 точки, г. г. народни представители, днес пред вас са 14 лъжи и нищо повече. (Ръкопляскане от обединените социалисти) От 14-те точки първата е самоопределението на народите…

Г. Димитров: (Възразява)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Д-р Н. Сакаров: Тия 14 точки съдържат всъщност велики принципи, които социалната демокрация проповядва от половин столетие, принципите на самоуправление на народите, принципите за тяхното мирно живуване, за тяхното общуване, за тяхната цивилизация. Тия принципи, г. г. народни представители, между които се мъдри и всеобщото разоръжаване, тия принципи Уилсон възприе към края на 1917 г.

Я. Сакъзов: И ние го поздравихме за това.

Д-р Н. Сакаров: Неговите послания се разнасяха из цяла Европа, из цяла Америка. Тия послания имаха, за жалост само целта да прелъстят народите и войските и да се превърнат днес в своята противоположност.

Я. Сакъзов: Социалната демокрация в Европа поздрави Уйлсона за тия му принципи. Това не забравяйте вие. (Възражения от комунистите)

(Председателското място заема подпредседателят г. Н. Атанасов)

Председателствуващ Н. Атанасов: (Звъни)

Я. Сакъзов: Това не забравяйте, това ни различава от вас.

Д-р Н. Сакаров: Г. г. народни представители! Наедно със социалната демокрация, която поздрави принципите на Уилсона от 1917 г., в които се криеше мир по споразумение, мир без анексии, мир без военни обезщетения, това извърши г. г. народни представители и революционерът на Москва, Ленин, който поздрави Уилсона ... (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Г. Димитров: Не е вярно.

Д-р Н. Сакаров: Ти не знаеш, мълчи. – ... и пожела тия принципи, които Уилсон проповядва, да станат дело, за да може мирът да възтържествува във всички страни. Социалната демокрация, г. г. народни представители, във всички страни днес, без изключение днес, при ратификацията на мира в Берлин, при ратификацията във Виена при ратификацията на мира в Париж, в Рим, в Лондон и вън на  улицата, е единствената борческа сила, която групира около себе си всички демократични недоволници, всички обществени течения, желаещи действителен мир на земята истинска култура и споразумение между народите.

Ето моментът, в който аз сьм длъжен да заявя, че капитализмът особено във Франция – защото и в Комисията междусъюзническа се предполага да остане само французкият делегат, а другите да се откажат – този капитализъм на френското банкерско дело витае в Париж и води около себе си всички други свои братя. И никой няма право да отрече, че ако този гнет, който днес тежи върху Германия, е един свършен факт, това се дължи на първо място на оня пионер на капитализма, на оня пионер на империализма, който тържествува в Париж. Няма цинизъм по-голям от този, да може, г. г. народни представители, да стои в нашия договор на всяка страница, на десетки места думата правда, думата социална справедливост, думата самоопределение на народите – и в това същото време да ви вземат, не Македония, която не е била българска територия, не Тракия, която е от скоро българска територия, но да ви режат от тялото живи части, каквито са краищата на Западна България. Може ли да има между вас един, който да вярва, че в Париж, или в Лондон, или в Рим, или във Вашингтон не знаят колкото вие, колкото българският народ, че Царибродско, Трънско, Босилеградско, Кулско, никога не е било друго, освен българско?

Някой от обединените социалисти: Там няма нито един инородец.

Д-р Н. Сакаров: Можете ли, прочее, г. г. народни представители, да се съмнявате, че делото, което върши Париж сега, в този момент, е едно дело, което е подигравка с принципа за самоопределението на народите, и вярвате ли вие, че не се крие в това дело зародишът за неговото собствено падане? Може ли да мисли някой че  мирът, наложен във Версайл на Германия или мирът, наложен в Сен-Жермен на Австрия, или мирът, който искат сега нам да наложат, ще бъде мир траен?

Изявете най-добра воля, г-да, бъдете всички с най-широко сърце кажете им: ще ви дадем, ще  търпим ще се подчиним – бъдете уверени, че те сами знаят, че това не е истина. Те чувствуват, че този  мир не е траен, те чувствуват и затуй от тяхната  среда заявяват още в момента на неговото прокарване, че той трябва да бъде ревизиран. Призракът на Брест-Литовския мир, онзи мир, който е ревизиран вече, този призрак плаши Клемансо, Лойд Джордж и Уилсона. Този призрак, г. г. народни представители, ще ги плаши от ден на ден повече, в паралел с това, доколко техните социалдемокрации и всички демократични сили разклащат основите не само на този мир, а и на техните държави. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Идете вижте вие какво значи Франция днес, в какъв бяс е изпаднал там империализъмът днес, за да е могло да върнат на 3 ноември нашия договор почти неизменен. На 19 септември те връчиха договора на българските пълномощници и дадоха срок 25 дни, до 14 октомври, продължен до 24 с. м., за отговор. Кой знае в кой ден ще искат под натиска на въоръжената сила, да накарат онзи нещастен български пълномощник, който ще отиде да сложи подписа си за погребението на България в Париж.

Г. г. народни представители! Съглашението не мисли, то е заслепено от сегашната победа на империализма; Съглашението мисли за вечната своя победа; Съглашението мисли тъй, както Германия мислеше в зорите на своето обединение. На 1870–1871 г. Германия наложи окови на Франция, като й откъсна Елзас и Лотарингия пак във Версайл и потвърди това във Франкфурт на Майн. В Париж мислят така, както тогава Бисмарк и новият император, който възшествуваше на престола на обединена Германия, мислеха и вярваха за трайността на тогавашния договор.

Август Бебел, великият учител на социализма – той беше тогава с Вилхелм Либкнехт депутат в Северогерманския Райхстаг, когато Германия късаше от Франиия Елзас и Лотарингия, каза: „Това ще доведе до всесветска война, идеята за реванш във Франция вие ще насадите. Вие, които отидохте да унищожавате Наполеон III, вече го унищожихте; в Париж има република, в Париж има комуна. Вие трябва да седите настрана от делото на империализма и да се погодите с Франция, за да избегне целия свят една катастрофа.” Тази катастрофа, за нещастие, след 43 години дойде в цяла Европа, за да оправдае думите на безсмъртния  Бебел.

Г. г. народни представители! Това, което върши днес Висшият военен съвет във Версайл, това, което върши днес Съветът на  5-те в Париж, това е аналогия на извършеното преди 50 години,  само че с много по-голяма бруталност и цинизъм, отколкото беше тогава.

Не останаха думи, с които да бъдат окарикатурени великите иначе принципи на революционна Франция. Спомнете си ония времена, когато всички малки народи се въодушевляваха от делото на Великата френска революция; ония времена, когато цяла Европа преживе 1830,  1848-та г. и 1871-та г., все под факела на Франция. Днес, Франция няма нищо общо с ония велики начинания, които вършеха нейните революционери Робеспиер и Дантон. Тя е днес робиня в краката и в пепелта на френския капитализъм и на френския империализъм. Там е Франция днес. (Ръкопляскане от обединените социалисти).

И когато на нас казват: Вие българите сте некултурен народ, вие австрийците сте некултурни, вие германците сте некултурни, вие ще бъдете приети в Обществото на народите само тогава, когато си поправите поведението, аз трябва да ви кажа, г. г. народни представители, че между 32-те държави, които са основателки членове на Обществото на народите, се мъдрят културни страни  като Персия, Индия, Уругвай, Парагвай, Чили, Еквадор и Хеджас. Всички те са там. Там се мъдри тази култура, която казва и на нас младите българи, на нашата млада държава с такова високо просветно дело, с такава висока за кратковременния нейн живот култура: вие сте некултурни, моля, почакайте да се произнесат Уругвай, Парагвай заради вас. (Някои ог обединените социалисти ръкопляскат)

Г. г. народни представители! В договора,  за наше голямо нещастие, има още няколко други елементи, които в тази трагична  минута ни карат да се смеем с горчивина. Париж изучил нашето положение; Париж намерил, че ние сме способни да платим 2 1/4 милиарда злато обезщетение, по 5 % лихва; Париж намерил, че ние сме способни да платим на Съглашението всички разноски от 29 септември 1918 г. до деня на влизането в сила на договора; Париж намерил, че България е способна да даде 70 825 глави рогат и друг едър и дребен добитък; Париж намерил, че нещастна България, която няма въглища за своите железници, била в положение да даде на Сърбо-хърватско-словенската държава 5 години по 50 хиляди тона въглища годишно; Париж намира, че България трябва да зароби своята независимост, да предаде мината Перник и Бобовдол за един несъществуващ заем за един нереализиран заем, за едно престъпление от 2 юли 1914 г. на Радославова и на Тончева; Париж, пресметнал всичко – Париж заявява: вие там в Цариброд не сте българи; вие в Кулско не сте българи; вие в Босилеградско не сте българи; вие в Добрич, Силистра, Каварна и Балчик не сте българи; вие в Тракия не сте българи; и никъде другаде няма българи; българи са само в тия  граници,  които конференцията определя. И казва още: от тези граници по-справедливи няма; висшата правда ни ръководеше, ние искахме да определим тия граници, за да има мир, за да има  ред.

Може ли някой да вярва, г. г. народни представители, че Босилеградско, Кулско и Трънско ще могат да се помирят под този режим, под който ги слагат сега? Може ли някой да верва, че българите в Южна Добруджа, за чиято етнография никакъв спор не е водил нито Карол, нито Румъния, ще се примирят с това положение? Не казвам, че силата на оръжието не стои срещу тях. Зная, какво ще рече да стои меч над главата на цял народ; зная умората на нашия народ, зная и разоръжаването, което предписват за България и само за България като победена. Един велик принцип за свободна култура на всички народи, се превръща в комедия, в карикатура за обезоръжаването на една малка държава като България, на една Германия, на една Австрия, за да бъдат всеки път смачкани от империализма на малките и големи съглашенски съюзници.

Г. г. народни представители! Примирието на 29 септември 1918 г. съдържаше постановления, на които Съглашението плю. Пръв път то плю, когато накара България да изпразни Добруджа, втори, трети, петнадесети път то плюе сега, когато кара България да изпразни други територии и да плаща, нещо, което е против примирието, против подписа на генерал д`Епре. Наивност е да се очаква, че империализмът на Западна Европа ще ви даде международен договор, достойно и честно изпълнен. Наивност е да се мисли че има международно право, когато победителят е поставил меч над вашата глава. Не, тук има господство на силата, господство на меча, господство на насилието, господство на тиранията върху един нещастен малък народ.

Г-да! Думи не могат да се намерят лесно, за да се изрази моя протест, който в душата на всеки българин трябва сега да живее. И не тук е нашата задача – защото ние не можем нито да му помогнем, нито да го убием – да се явим да защитим само едно от теченията на социализма, каквото е болшевизмът, както направи г. Благоев. Нашата задача тук е да се опрем на цялата социалистическа демокрация с всички нейни разклонения и течения, да се опрем на цялата социална демокрация и Европа, която е против империализма на Европа, и от нея цел народ, всички, не само социалистите, да чакат и лелеят недежди за една ревизия на мира и за един по-щастлив живот на  България. (Ръкопляскане  от обединените социалисти)

Г. г. народни представители! Всички надежди които в течение на цяла година се хранеха към Съглашението, бяха изолирани, защото още от първия момент се знаеше, какви са намеренията на Съглашението, още от първия момент се знаеше, какъв дух вееше още преди 28 юни, когато във Версайл заставиха Германия да подпише мира. И нашият другар Сакъзов, като се върна от Европа след Берлинската конференция, изрази тук своите впечатления, че за голямо нещастие на България, той се връща с песимизъм върху надеждите за отношението на Париж към малка България. Някои казаха, че това е грешка, че трябва да бъдем оптимисти. Не е лошо човек да се утешава с оптимизъм,  не е лошо да се бори срещу мъката, която изпитва от нещастието, но, за нещастие, г. г. народни представители, голата истина, голата картина е вече пред нас. И ако някой от вас мисли, че има свърхестествена сила у когото и да бъде от вас или тук, от тая маса (Сочи министерската маса), която свърхестествена сила със своето минало или настояще, със своите надежди за бъдещето да може да умилостиви Париж да отстъпи той се мами, такава сила няма.

Някой от представителите: Бъдещата война.

Д-р Н. Сакаров: Не бъдещата война, а бъдещето федериране, бъдещият мир между народите. (Ръкопляскане от обединените. социалнсти)

Г. г. народни представители! Българският народ е уморен и всички народи днес са повече от всякога убедени, че спасението им не ще може да се търси в никакви войни и никакви подобни конфликти, а единствено в тяхното побратимяване, споразумяване, отстъпки и културно живеене.

Някой от комунистите: В революцията.

Д-р Н. Сакаров: Почакайте малко. Това е вярно за Европа, това е вярно и за България, за България тук, на Балканския полуостров. Колкото и да е голяма алчността на управниците на съседните страни, колкото и да е голяма борбата днес против България, колкото и да са надъхани от отмъщение против България, се пак бъдещето на Балканския полуостров ще съставлява част от онова бъдеще на цяла Европа, което ще доведе народите да живеят чрез споразумение и федериране в братство и свободна култура. (Ръкопляскане от обединените социалисти) Такова е бъдещето и това бъдеще, г. г. народни представители, ще дойде един ден, то иде по един ред, по един метод, за който вече се подготвят народните маси в целия свят. Революцията, която социалната демокрация проповядва, не е революция непременно за клане, сеч или топене в кръв. Тя е революция за преустройство на стопанските сили в света (Ръкопляскане от обединените социалисти); тя е революция, за заменяване на владелческите отношения на капитализма с тия на трудящия се свят, с тия на социализма. (Ръкопляскане от обединените социалисти) Туй е то революцията.  И ако някой мисли, че революция ще означава непременно сеч, той смесва едно възможно средство в борбата с една цел на стопанското развитие на социализма. И ако Маркс беше жив и би чул да му се казва, че революция, значи, непременно само кръв, той би казал: „Аз не съм марксист и нищо повече”.

Г. Димитров: Който поддържа днешния строй, не може да говори за революция.

Д-р Н. Сакаров: Г. г. народни представители! Никой път не обичам да отговарям на детински и несериозни закачки на хора неотговорни за своите действия.

А. Цанков: (Към А. Атанасов) Това не е да защищаваш банките.

А. Атанасов: Не те е срам, хулител! Ти хулиш болшевизма и социализма.

А. Цанков: Не съм такъв, като теб, хулител.

П. Алеков: Който защищава банките, той се е продал. (Ръкопляскане от някои земледелците)

Г. Димитров: Трябваше да ви изпъдят из правителството, за да станете големи революционери, и сега играете на революция. (Възражения от обединените социалисти)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля ви се!

Д-р Н. Сакаров: Г. Г. Народни представители! Каза се, че България стана контрареволюционна сила, защото дала оръжие на Деникина. Аз съм длъжен тук, тъкмо в този момент да протестирам и против тая постъпка на Съглашението, което застави България, в силата на изземване от нея оръжието, да дава против нашата воля оръжие на контрареволюционните сили. (Ръкопляскане от обединените социалисти и някои от земеделците)

В. Коларов: (Възразява нещо)

Д-р Н. Сакаров: Нашите министри Пастухов и Сакъзов и другите министри от там (Сочи десницата) се бориха, обаче Съглашението не позволи, то ни наложи.

Г. Димитров: Против волята ви било! Там, в Министерския съвет, мълчехте, а сега обръщате колата.

В. Коларов: (Към Я. Сакъзов) Къде ви е протестът?

Я. Сакъзов: В наше време е давано оръжие.

В. Коларов: Това стои в официоза на генерал Деникин.

Я. Сакъзов: В наше време е гледана само сметката за брашното, което той е трябвало да даде за полученото оръжие преди нашето идване на власт. Това е фактът, проверете го в Министерския съвет.

В. Коларов: Във Ваше време. Вие пращахте на Деникина топове.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Я. Сакъзов: Това е лъжа. Проверете и ако намерите постановление в наше време за подобен акт, заповядайте, депозирайки го тук. В наше време подобно действие не е извършвано. Това е фактът. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

В. Коларов: Ти си изобличен в лъжа и невярност. През м.м. юни и юли е предавано оръжие на генерал Деникин. Това стои в неговия вестник.

А. Цанков: Лъжеш, не е вярно. Нито един вестник не сте получили. Вие вземахте много злато от Русия.

В. Коларов: Вие сте контрареволюционери.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

(Пререкания между В. Коларов и А. Цанков и други от комунистическата и обединената социалистическа партии)

Д-р Н. Сакаров: Г-да! В тая камара няма член, който да е участник тъй пряко в акцията на Радославова, както това беше в ХVІІ камара. Принуден съм да кажа, че крайно съжалявам за този инцидент, в един момент когато Съглашението трябва да знае, че българският народ, представен днес тук е единодушно против този жесток мир, който те искат нам да наложат, и че той че е единодушен в своето решение да бъдат наказани – от Фердинанда през правителството на Радославова – всички онези опропастители на България, които я доведоха до там, за да бъдем ние днес свидетели на нейното погребение и това против нашата воля, които тук се борихме шест години време против войната, против Радославова, против Фердинанда, против заема, против всички лудории и бяхме за мирно споразумение с всички съседи. (Ръкопляскане от обединените социалисти и някои от земеделците) В такъв сюблимен момент да се занимаваме с дребнавости, с клюки или с лъжи, е непростимо и най-малко, нечестно за един депутат. Аз нямам обичай да отговарям никога на клевети и лъжи, ако ще би да идат от моите тук съседи.

В. Коларов: (Възразява нещо)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Д-р Н. Сакаров: Г. г. народни представители! Аз съм принуден да Ви заявя, че нашата парламентарна група тук – има дневници – не е гласувала никога никакъв кредит.

Г. Димитров: Вие се въздържахте от гласуване.

Д-р Н. Сакаров: Това е друго; не значи да си гласувал кредити. Това е една лъжа, която може да се каже само от тези тук безчестници! (Сочи комунистите)

(Възражения и протести от комунистическата група)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля Ви днес да забравите днес Вашите кавги!

(Председателското място заема подпредседателя г. А. Оббов)

Д-р Н. Сакаров: Г-да! Аз съм към края на моята реч. Аз бях длъжен да наблегна на тия моменти, за които ми дадоха повод, макар за голямо съжаление да се нарушева това, което трябва да се преследва от Народното събрание на България, а не от една партия обезумяла, за дето се намира в противоречие със своя антипарламентаризъм, със своята борба.

От обединените социалисти и земледелци: Вярно! (Ръкопляскане) (Възражения от комунистите)

В. Коларов: Всички вие подкрепяхте войната.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Д-р Н. Сакаров: Вместо аз да опровергавам каквото и да било, нашите колеги от тая страна, от ляво (Сочи комунистите) ще направят най-добре да се справят със себе си и да ни отговорят на въпроса: Защо останаха тук, в Парламента, когато излъгаха цялата своя партия, че ще го напуснат?

От обединените социалисти и земледелците: Браво! (Ръкопляскане) (Възражения от комунистите)

В. Коларов: Ще ви се.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Г. Димитров: Сакаров лъже публично Народното събрание. Партията ни не е вземала подобно решение. Ние ще стоим в Парламента.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Караваневски: (Към Г. Димитрова) Когато избягаш в Сърбия, тогава само, не сега.

Д-р Н. Сакаров: Г. г. народни представители! Ние имаме едни социалисти, каквито са болшевиките в Русия. Те казаха така: Ние не признаваме Учредително Народно събрание, ние искаме съветска руска република; ние смятаме, че това е необходимо, и на това основание ние разтуряме това Събрание – свършено. Обаче нашите колеги тук искат и съветска република и парламент, което е противоречие напълно; искат и само да бичуват другите партии, и творческа дейност, и не знам какво още!

Т. Караваневски: И култура.

Г. Димитров: (Възразява нещо) Това е позор!

Д-р Н. Сакаров: Тая новина е опровергана преди две години.

Г. Димитров: Вие на кого служихте досега?

Д-р Н. Сакаров: Ние служихме на социализма, на който служим и сега.

Г. Димитров: С убийството на работници. Безобразие!

Х. Пунев: Ние не служим на Сърбия, а служим на България.

Н. Сакаров: Привършвам и ще прочета декларацията на нашата партия,  която аз имах случай да мотивирам в тия няколко думи.

Г. г. народни представители! При разглеждане на договора, след  като той се върне от Париж, ще има да се справим с всички въпроси най-подробно, както ще направите и вие. Засега, за нуждите на този момент, нашата партия прави, в духа на говореното от  мене, следната декларация: (Чете)

„Политиката на България от последните десетилетия доведе нашата страна до едно окаяно положение, което с наложените ни от победителките условия за мир стигна до непоносима мизерия. Режимът на политическата корупция и властническият произвол разклати устоите на нашия обществен живот, хвърли народа в пълна немощ, създаде в масите недоверие към властта и последните властнически авантюри, които ни въвлякоха в една нежелана от народа и твърде тежка за слабите негови сили война, довършиха окончателно това дело на разорението.

Договорът за мир, който се налага сега на България, е един акт на най-жестоко насилие, с който българският народ не ще може никога да се примири. Той е едно грубо потъпкване на ония принципи за свобода и благополучие, чрез тържественото възстановяване на които Съглашението беше пробудило в народите на Европа надежди за трайно омиротворяване на света. Българският народ няма никога да се откаже от своето право да работи за отменението на тия убийствени условия, които го разкъсват и го обковават във веригите на едно черно робство, и в нас е твърда вярата, че издигащите се в цивилизования свят нови сили на демокрацията и на социализма, в чието дело ние ще вложим всичкия си борчески дух, ще създадат в скоро време едно ново съотношение на обществените сили, което ще промени днешния образ на Европа, като турне край на сегашната неправда и установи един нов, справедлив международен ред, почиващ върху принципа на самоопределянето на народите и за федерацията на Балканите.

Въпреки днешните велики нещастия, нашият народ, чиито права върху свобода, целост и независимост са неотемляеми, не ще загуби бодростта на своя дух и своите енергии за борба и труд.

Днес, когато българският народ е притиснат от грубата сила на победителя, високо протестира против жестокия мир, който съглашенският и балканският империализъм му налагат, и заявява: прероден, социално чрез отстранението на монархизма и стопанското потисничество, той ще се предаде на усърдна работа за своя прогрес, уверен, че е близък денят, когато неговите права ще победят.” (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Председателствуващ А. Оббов: Има думата струмишкият народен представител г. Георги Юрданов.

Г. Юрданов: (От трибуната) Г. г. народни представители! Разискваме тая вечер, говорим върху договора за мир с България, един договор страшен, един договор, който терзае, който измъчва всяка българска душа. Страшен е, г-да, той затова, защото е непоносим за българския народ, страшен е затова, защото той ще измъчва българският народ за дълги и дълги години. Осъждаме договора, види ни се страшен, но нека се знае, г-да, че това е един край на едно дело, вършено за известно време. И днес, каквото щем да говорим, колкото щем да окайваме положението, колкото щем да се чудим, ние сме свързани, ние сме осъдени, ние сме незащитени затова, зашото сме слаби, и присъдата ще бъде нанесена над нас. Г-да! Тогава, когато ние ще осъждаме и осъждаме, и имаме право да осъждаме, европейската дипломация, оная дипломация, която толкова време проповядваше ред, говореше за правда, а днес ни доказва, че всичко това е било лъжа, че всичко това е било заблуждение, че всичко това е било приспиване, и наместо правда, наместо ред, наместо удовлетворение, тя държи здраво ножа в ръката си и реже български краища, реже част от българската земя. И с каквито и надежди да живеем, каквото щем да говорим, да смятаме дори, че и социализмът някак ще ни помогне, в дъното на душата на всеки българин е тежко тогава, когато той чете, когато види че тук се е извадил ножът на оператори и реже чисто български краища: реже Трънско, Босилеградско, Кулско, Струмица и т. н., просто чисто българско население, с хора, които живеха в България и които заедно с нас дадоха всичко за своята политическа свобода. И аз не мога да не чувствувам, не може да не ме боли душата, като избраник от Струмишко, макар че не съм от Струмишко, когато лично в своите обиколки, като агитатор, аз съм имал случай да беседвам с българите и да видя, колко мило те са жертвували пред олтаря на отечеството за своята свобода. И аз зная, как сега ги терзае много повече от нас тоя непоносим, тоя тежък мир.

Г-да! Изказаха се тук много хора против тоя мир, казаха всички, че е несправедлив, но мене се чини, че ние трябва да си спомним, трябва да осъдим и себе си, и нека ми бъде позволено да кажа без забележка: и сега ли ще си забелязваме, г-да, и сега ли ще се сърдим, и сега ли ще се упрекваме, когато сме пред присъдата на България? Вие, г-да, големи политически величини в България, вие, които от толкова години сте в тоя парламент, вие които толкова години защищавахте интересите на българския народ, но, какво направихте, какво направихте да отклоните в началото това дело? „Ние, казвате, направихме много нещо: ние говорихме, ние протестирахме”. Позволете ми да ви кажа, да кажа на почитаемия парламент, че много малко направиха величините политически в България да отклонят това дело. Ние, щадихме живота си, ние щадихме влакната по главата си, ние не излязохме с риск на живота си, и делото дойде. И мене се чини, че много малко имаме право да се чудим и да се възмущаваме, защото това е дело наше, това е дело на нашата дипломация, която дипломация служеше на Фердинанда, а останалите, много малко, казаха думи, обаче, толкова ги казаха, колкото да не ги докосне. Но, въпреки това, г-да, аз осъждам даже и социалистите и тесните: и те не направиха нищо, за да отклонят това дело, не направиха нищо, за да отклонят това дело...

Г. Димитров: Вашият Александър Димитров направи най-много, като бе детектив на Радославова.

Г. Юрданов: … не направиха нищо, за да се отклони тая война.

Някой от земледелците: Направиха, помогнаха за нещастието на България.

Г. Юрданов: Но въпреки това, даже и днес, тях не ги засяга толкова това дело, защото, когато днес се решават съдбините на България, когато ние днес ще изкажем протест, виждаме тук 15 души тесни социалисти.

От земледелците: Вярно! Браво! (Ръкопляскане)

Г. Юрданов: Те са народни наемници, те не са хора, които ще плащат, а ония гледат интересите си. (Ръкопляскане от земледелците) Но нас, българският народ, нас работниците, нас, върху които ще легне тази тежест, нас ни боли, и сме дошли тук да говорим и ще говорим.

В. Коларов: Вие колко сте там?

Г. Юрданов: Се повече от вас, и много повече.

Председателствующ А. Оббов: 91 са там.

Г. Попов: Тези хора, които отсъствуват, днес правят събрание да покажат нашия фалш.

Г. Юрданов: Г. г. народни представители! Не ги осъждайте, защото между тях няма нито един работник; те са спекуланти и адвокати. (Ръкопляскане от земледелците)

Но г. г. народни представители, мирът за България е несправедлив, мирът за България е тежък, но какво можем да направим? Да го подпишем, или да го не подпишем? Ние сме с вързани ръце, ние сме пред операцията: и да го подпишем, и да не го подпишем, присъдата пак ще се излее над нашите глави; ние ще бъдем разпънати на кръст. Нас ни казват: “Подпишете на 13-ти мира задължавате се да плащате, и нищо повече; ако не подпишете мира, вие сте във война и тогава ще подпишете много по-грозен, по-тежък мир.” И сега, когато вие ще отидете да правите събрание – обръщам се към вас (Сочи комунистите) – недейте демагогствува и осъжда тоя, който ще подпише мира, а осъждайте вас си, защото не направихте нищо, за да отклоните тоя позорен мир. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. Димитров: Кой гласува военните кредити? Вашата група.

Г. Юрданов: Г. г. народни представители! Ние сме хора на действителното, ние облаците не гоним, ние по планетите не смятаме да живеем, но живеем днес в България и при условията, в които се намираме.

Г. Димитров: Поддържахте правителството на Радославова – то е истината.

Г. Юрданов: Мирът за България е тежък, мирът за България е непоносим, но едно знайте: че ние имаме пълно право повече от вас да се възмущаваме от този мир, защото ние се постарахме да отклоним Фердинанда с Радославова.

В. Коларов: Гласувахте всички кредити. Не ви е срам!

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Г. Юрданов: Г. г. народни представители! Мирът за нас е тежък и затова, защото тогава, когато ще дойдат да търсят волове, да търсят овце, да търсят богатства за дълговете, те ще посегнат пак в кошарата и хамбара на земеделеца. Затуй мирът за нас е тежък и затуй най-много имаме право да се възмушаваме, да се възмущаваме и затуй, защото ние направихме онова, което можахме да направим, за да се отклоним от този мир. Но нека кажа това, че българският народ с този мир няма да се погребе, българския народ няма да умре, българският народ няма да изчезне. Мирът за България е бил много пъти страшен, но ако България намери в себе си мощ, намери в себе си сила да излезе от 500-годишното турско робство, ако България намери в себе си сили да води толкова велика борба, българският работен народ, който днес пори полетата и създава богатствата, който цели 15 часа полага трудове, той, който работи и бди над своето имение, макар и малък, той ще намери мощ и сила в себе си не чрез война, да изведе България из това положение. (Ръкопляскане от земледелците) Оная селянка, която пореше полетата и ореше и вършеше мъжка  работа, връзваше снопи, правеше купи, отиваше на воденица, отиваше на пазар и успя да храни и да поддържа войската, тая селянка с тоя селянин ще намерят сила, ще намерят мощ да изведат Бъдгария от това тежко, положение, в което днес я поставя договорът във Версайл, в което положение я постави Радославов и Фердинанд, на когото вие дума не казахте тогава. (Ръкопляскания от земледелците)

Г-да! Аз не  мога, както ви казах сега, да осъждам, че мирът ще бъде подписан, не мога да осъдя човека, който ще хване перото да го подпише – даже би трябвало да го подпише – но аз протестирам против българските политикани, ...

Г. Димитров: Против тесните социалисти.

Г. Юрданов: ... които само демагогствуваха, които само лъжеха, но които не положиха никаква борба да се отклони България, от този път. Протестирам против неправдата, която се върши във Версайл над българския народ, с надежда, твърда надежда, че българският народ ще намери пак казвам, мощ в себе си и ще може един ден да заживее пак така, както е живял. Но нека ми бъде позволено да кажа, че това няма да бъдат мечтите на социализма, на този михлювски социализъм, който нашите тесняци проповядват. (Ръкопляскане от земледелците) Това може да бъдат основните принципи, ако щете, на съзнанието, ако щете, на християнството, че няма да има роби, но че всички ще бъдат свободни; това може да се постигне чрез труд и честност, но не чрез михлювски и площадни говорения, а пък да се бяга от работа. Защото, колкото ги има тук от тесните социалисти, никой няма с ожулен врат от работа, както е моят; те са адвокати, предприемачи, търговци, те са наемници на трудящите се. (Ръкопляскане от земледелците)

Някой от комунистите: Ами ти какъв си?

Министър д-р Р. Даскалов: Той е адвокат, облечен в потури.

Т. Караваневски: Той е адвокат, облечен в потури.

Г. Димитров: Тука не се касае за вратове, а за политиката, която вършите и с която опропостявате България. Имате добели вратове, но нямате ум.

Г. Юрданов: По-голямо безумие, г-да, може ли да има от тесняшкото безумие?

От земледелците: Няма. (Ръкопляскане)

Г. Юрданов: Не е ли пред вас картината на Русия, една страна повалена, която се мачка и с хиляди жертви дав. Тогава, когато всякъде в света се свшри отбой и почиват, там пак продължават борбата. По-голяма диващина, чицемерие и демагогия няма, от тесняшката и по-вредно, по-лошо, пи-губелно учение няма да има за България от учението на тесняците. Не затуй, че не би трябвало работниците да вдигаш, но затуй, защото в редовете та гона движение има търговци и милионери, които ги експлоатират и водят към зло.

Г. Димитров: И във Версайл мислят, че тесните социалисти са най-голямото зло на света. Точно, като тебе мислят.

Г. Юрданов: Не знам дали мислят като мене или като вас.

Г-да! Къса се от живото тяло на България. Ние сега сме се събрали на заседание да осъдим тази политика, за да заживеем с надеждата, че България ще излезе от това неловко положение, в което е поставена. И сега ще бъде виновен не този, който ще подпише, но виновниците са ония, които викаха чужди хора в България да говорят за войната, като насъскваха България да отиде да помага на Централните сили. Свърших. (Ръкопляскане от земеделците)

Председателствуващ А. Оббов! Г. г. народни представители! Понеже часът е 8, съгласно правилника, трябва да се запита народното представителство, да се продължи ли заседанието.

Министър д-р Р. Даскалов: Г. г. народни представители! Правя предложение да се продължи заседанието до свършването на дебатите, за да се приключи с първата точка от дневния ред.

Председателствующ А. Оббов: Министърът на земледелието прави предложение да продължи заседанието до изчерпването на сложения на разискване въпрос. Ония г. г. народни представители които приемат направеното предложение от г. министъра на земледелието, моля, да си вдигнат ръката. Болшинство. Събранието  приема.

Заседанието продължава. Има думата народният представител Андрей Ляпчев.

(Председателското място заема подпредседателят г. Н. Атанасов.)

А. Ляпчев: (Ог трибуната) Г. г. народни представители! Без никакво желание заемам тази трибуна, след всичко това, което чухме досега, за да изпълня един дълг, сложен по едно решение  на правителството, да се позанимаем с доклада, който ни прави председателят на българската делегация в Париж. Тоя доклад бе кратък, но той бе съкрушителен. Тоя доклад, нека ми бъде позволено, в някои съществени точки бе непълен. Аз, напр. не можах да разбера, дали делегацията се намери в Париж повикана, или българската политика подпомогна за делегацията да бъде повикана. Това за мене остава и до ден днешен неясно. Защото аз не можех да допусна, че въпросите, които засягат България, ще могат да се решават преди да се реши онова голямо резюме от многобройни въпроси, резюме, което се даде завчера, на работите, предстоящи за решение от конференцията. Защото аз не мога да си представя, че от континентална Европа, че в Югоизточна Европа ще могат да се решават въпроси за  мир, за справедлив и траен мир, когато няма най-меродавните фактори от тази част на земното кьлбо. И когато турската делегация напусна Париж, за мене поне се установи  убеждението, и до днес останало твърдо и непоколебимо, че това не беше някаква сръдня, че това беше една необходимост, защотото хората, които решават съдбините, не можаха да се справят с въпроса, който им отваряше Турция. И аз си казвах: нашият ред не може да дойде преди Турция. Още по-силно това убеждение се вкорени у мене, когато след два месеци чакане нашите нещастни делегати там трябваше да се справят с ноти срещу вестниците какво пишели, срещу кой какво казал навън, а не срещу това, което им представлявали ония, които ги повикаха. И най-после, когато се заговори, че тези делегати ще се връщат, тогази набързо се е стъкмил един договор за мир, който даже в своя текст на много места не се знае до кого се отнася. Всичката тази прибързаност показва, колко сериозно ние трябва да се замислим върху думите, употребени в главата за териториите в отговора на конференцията на възраженията, направени от нашата делегация. И тези думи, между другото, се състоят в това: „Вашите възражения, се казва там, макар да са основателни, макар сериозно да посветихме вниманието си върху  тях, се пак от дълго време замислени неща ние не можем да изменим”. Питам се аз, дали действително тези думи имат смисъл, след това, което знаем по начина за подготовлението на договора за мир. Но ако тези  думи имат някакъв смисъл, г-да, нека тогаз се попитаме, каква е била тази велика мисъл, която се осъществява чрез този договор на Балканския полуостров, какво представлява тази световна конференция досежно своята самостойност и досежно своите права, като върховен съдия да урежда съдбините на света. Има ли тя, преди всичко, най-елементарното качество на безпристрастие, качество на спокойствие? Не, г-да, тази дълбока, отдавна закроена мисъл, тъй както тя е изразена в новата политическа карта на Балканите, нарисувана чрез този договор, показва едно: колко голямо безсмислие е вложено в този договор. Аз изоставям всички велики думи, всички принципи, аз се спирам само на едно: какво те съставляват и мъча се да забравя, че съм българин, мъча се да забравя, че съм от онази страна, която разпокъсват и като че и специално за нея искат да кажат: „Отколе ние сме замислили”. Какво сте замислили, та извършихте вие? Картата много ясно говори. Погледнете на Адриатическо море. Там фигурира Албания. По всичко, което досега чуваме, тази страна ще бъде цялостна, повечко или по-малко огризана, но, във всеки случай, ще има една Албания, до нея един чувал придаден към Сърбия – това е Средна и Северна Македония, Вардарската долина; а от там нататък, изходът на тези земи спрямо Адриатическо море се спира, той се спира и към Егейско море: на 60 километра от него ще стои поста на Сърбия, който ще пази границата от Темишвар до Гевгели и ще затвърдява приятелството на ония, които се сприятелиха за едно разбойничество, а приятелството между разбойници, знае се то, кое е и де ще заведе. Тези дълбоки мислители теглиха една друга черта по брега на Егейското море и съсипаха икономическия живот на населението. Говори се за Кавала, говори се за Ксанти. Ами че тези места преди всичко не дават народ. Той мре там, особено в Ксанти. Той трябва да приижда от нейде, за да обработва полетата на Ксанти и само балканският въздух може да го крепи него, само там, в горските места на здравия климат може да се развива, а долу, там е смърт. Един период от 40-50 години, и там ще стане онова, което свидетелствува градчето Енидже: всичко се унищожава. И тези работни сили, които са горе, те не знаят, как ще се нареди да бъдат ползотворни долу, па и да изкарват хляб за себе си. Се по същия безсмислен начин границата върви и по на изток. Тя става унизителна за една голяма конференция, когато достига Черно море и когато се казва, че тя ще върви от Черно море до Дунава по старата граница. Коя е тя? Договорът за примирието вдига тая граница, непризната още от Европа. Едно небивало насилие на една безкрупулност невъзможна за хора, достойни за днешния век, с една система от постоянни залъгалки може полека-лека да смъкне нашите войски, които трябваше да стоят в Тулча, да стоят, за да бранят, въоръжени като за в бой, земята си според тоя договор. Но, г. г. народни представители, тази конференция, която тъй дълбоко е замислила договора, помни ли тя, помнят ли нейните видни личности, как те чрез своите войски се настаниха в Солун, как дебаркираха французките войски в Солун. Тогава наистина се направи една декларация от силите на тогавашната Антанта, че те не признават Солун да е гръцки, защото те не признават нито една част от земите, които след Балканската война 1912 год. се отнеха от Турция, да е даден някому окончателно. Те ги считат за земи в международно отношение още за турски и вследствие на това не зачитаха протестите на крал Константина и се настаниха в Солун, като в собствена земя. Тези дълбоки мислители спомниха ли си тоя факт, спомниха ли си тяхната декларация? И аз мисля, ако действително имаше някаква дълбока мисъл, тя щеше да се възобнови именно от тази декларация, която щеше да даде възможност на конференцията да застане на оная височина, която й подобава, за да решава съдбините на народите. Тогава тя щеше да бъде напълно независима, тогава тя щеше да може да каже и на едните, и на другите: „Това е правото”,  щеше да го реши. Но явно е, че конференцията е забравила не само принципите, от които се поканваха народите от всички страни, а тези, които воюваха против Съглашението, да слагат оръжието си, но тя забрави не само декларациите си, тя забрави своята задача и тя нескопосно я реши не за нас българите, не. Аз съм дълбоко убеден, че тези, които решават мира на света, те се намират под един натиск, за да могат да се доберат до едно примирие за света. Защото дори по отношение на малката България, остават неразрешени въпросите на изток. Те не са разрешени, даже по самия договор за мира, те се откриват. Ами какъв ще бъде този мир, който не се гради от един от най-съществените елементи за спечелването на победата? Мазурските блата и кои ли не други местности гдето паднаха толкова много жертви, та те ги спасиха!

Я. Сакъзов: Клемансо даже не помена нито дума за тях в речта си в парламента.

А. Ляпчев: Те ги спасиха, но те не се зачитат. И аз съм дълбоко убеден, че още би могло да се предполага, че твореното в Париж или във Версайл, или където и да е, ще може да бъде трайно, ако то беше се градило на едни начала такива, каквито можеха да излязат от една държава действително свободна, каквито са Съединените Щати в Северна Америка. Но тъй, както той се гради, като мир на победителя срещу победения, аз не виждам ония пазители, които ще го закрепят. Но дотогава, г. г. народни представители, ние, малкият български народ, ще има да понася нещастията, които са  го сполетели, ще има да се мъчи, да пъшка, да губи сили и да чака в мъката си деня за по-добро бъдеще. А всичко това трябва да се понесе от нас не само с търпение, но трябва да се понесе от нас и с мъжество. Защото, онзи ще има да живее, който ще може да се пази. Това, обаче, се съзнава от отсрещната страна, в съзнанието от нея на своята неправда, в съзнанието на жестокостта си, ние имаме за резултат всичките ония мероприятия, които се вземат спрямо нас. Кои са те? Та чопленето по гърба на България, отрязването на части от нея, както е със селата в Кулско, с Цариброд и Царибродско, с Трънско и Босилеградско, какво друго означава то, ако не поменатото от един от преждеговорившите? Едно безпокойство владее у създателите на този мир. Няма у тях не само логика, няма у тях, за жалост, няма и предвидливост дори за близкото бъдеще. И резултатът е, че изново се хвърля Европа, особено Югоизточна Европа, в неизвестности, съпроводени, може би, с не по-малко кръвопролития, отколкото досега, и то, забележете добре, по никой начин тези кръвопролития  и тази неизвестност няма да дойдат от самите балкански народи, а ще дойдат от другаде.

И ако тази дълбока мисъл е така  безсмислена, остава да се запитаме: кому добро се е направило, чии интереси са взети предвид? Г. г. народни представители! Моето убеждение е, че за всички тези малки народи, които, по случайност са попаднали в лагера на Съглашението, днес те съзнават и се увеличават, за всички тях предстои един страшен въпрос, не по-малко страшен от въпроса, който е сложен вам: въпросът за тяхното бъдеще. Границите на тези народи не са закръглени. Изходите за съобщение към света не са уредени. Природните пристанища ще бъдат опустошени защото са дадени в ръце, които не се нуждаят от тях. И по този начин конференцията, която щеше да насажда култура по света, идва, тъкмо обратно, да насажда разорение, безсмислици. Аз не виждам, прочее, кого те са задоволили, кого те са успокоили.

Но, една надежда има и за авторите на тая безсмислица и за  нас. Тя е Обществото на народите. Това Общество на народите, обаче, като идея не е от днес. От много години, от преди векове, в разни стадии на историята тази идея се е пораждала. Дали то ще има по-добра съдба от другите, ще видим, но във всеки случай, днес за днес това Общество на народите е в жалко състояние. Там, отдето излезна тази идея, още не са готови на срока да пратят своите представители за един резултат от това Общество на народите – за световната организация на труда. Нека да се надяваме в доброто, че това Общество на народите от една мечта ще стане действително една организация. И ако то стане, безспорно, много погрешки ще се поправят. Но, питам се аз: дотогава трябва ли да остане това положение, което сега се създава, и кому то ще помогне. Идеята, поради  която ние сме сезирани днес с доклада на г. председателя на делегацията, е идея по принцип похвална – народното представителство да се запознае с възможното, защото, с подробностите, чрез такива доклади не става запознаване. На тази идея неохотно отговаряме. В нея, може би, се крие и едно упование, да се направи още едно подсещане за пакостите, които се вършат на Балканския полуостров, за безсмилиците с лоши последствия, които се въздигат в живота. Това последно упование се упомена от мнозина измежду преждеговорившите. Има един  факт днес в света. Той е, че участието на народа в управлението навсякъде се е наложило, че демокрацията все повечко и повечко, като форма на управление, добива връх, и че през нея ще може светът да се преустрои, да се обнови. Прекрасно, но тоя принцип за демокрацията съдържа едно самоограничение и за демократиите в най-напредналите народи. И ако те не съумеят да направят това самоограничение по отношение на себе си, те ще пренесат злото в къщата си, и добро няма да видят. Това самоограничение е следното, че те трябва наистина и в своята външна политика да приложат тези принципи. Ако те не съумеят да приложат принципите на демокрацията и във външната политика, те вътрешно ще се изродят, те ще последват примерите на някогашните империи, които свършиха с вътрешно разстройство. Друга съдба не може да ги очаква. И за мене поне е ясно, че туй движение, което днес е обзело действителните мислители, по-спокойните хора, хората, които не действуват под натиска на нуждата да извършим нещо, та каквото и да е то, туй движение няма да бъде без последствия. Това движение се състои в следното: всичките тези принципи ще получат ли някакво удовлетворение или не. Ако те не получат, борбата по необходимост ще се прехвърли в собствените държави и последствията няма да бъдат добри. И  апелът, подсещането, ще кажа аз, което ни се дава възможност да направим днес, в последната от последните минути, не е без значение. Защото, всякога е оправдано да подсещаш за добро. Това подсещане, по което разбиране, трябва, преди всичко, да бъде доведено до сведението, до знанието на парламентите на великите държави, защото в тези парламенти ще се намерят и се намират хора, които да бъдат по-спокойни от безпокойните претрупани с работа творители на новия свят, които хора могат да обърнат тям вниманието за всичката онази пакост, която те тъкмят тук, на Близкия изток. С пожеланието, че такова едно подсещане ще бъде от полза, че то ще дойде до ушите на тези, на които трябва, че те няма да изпуснат скъпото време да обърнат вниманието на своите правителства, и с вяра, че дълбоките мисли на престъпници не могат да унищожат народите, аз слизам от тази трибуна, убеден, че българинът, дето е бил българин, ще си остане българин, и че тези, които днес създават тоя договор и се влечат от враждата като най-силен резултат от кръвопролитията и войните, трябва сами да се опомнят, защото, ако не се опомнят тяхното опомнюване ще дойде много по-скоро и не по-малко зло ще донесе за тях, както и за нас. (Ръкопляскане от демократите и управляващия блок.)

Председателствуващ Н. Атанасов: Има думата царибродският народен представител г. Васил Костов.

В. Костов (От трибуната) Г. г. народни представители! С болка на сърцето ида при вас от името на един от краищата, които днес се оставят да останат под сръбско владение, именно от Царибродската околия. С болка на сърцето, казвам, затова, защото, ако бяха казали да откъснат нашата Царибродска околия ог българския народ, да бяха откъснали поне цялата околия, а те разделиха общини на две, разделиха села на две, а половината от околията е принудена да остане под Сърбия, а половината под България. Ето защо, г. г. народни представители, с тоя мир нито, се е гонило целта, че има някакви други народности, някакви сърби в тая околия, да се отделят от България, защото в тая околия от единия до другия край всички носят червени пояси, всички шопски говорят, всички еднакво говорят. Значи, ако са сърби, всички трябваше да бъдат пак сърби, или ако са българи, трябваше да останат там, дето бяха досега. Мене ми се чини, че и самите сръбски властници, с които често сме се срещали, и те са недоволни от това, и те казват: “Това не е дело на Пашича, това не е дело на сръбската дипломация, а това е дело на коварната Гърция и на ония Велики сили, които искат да има вечно вражда между България  и Сърбия”. Ето защо, моят протест, г. г. народни представители, е двоен. Той е двоен затуй, защото късат околията на две, не я оставиха на едно: или да я бяха оставили цялата на Сърбия, или да бяха оставили цялата на България, но това е враждата, това е злото, което кара да не можем да се спогодим никога ние българи и  сърби.

Г-да! Преди 4-5 години, когато бях дошъл тук пак да съм народен представител, тук, от тая десница казаха: „Вие нямате право да сте народен представител". - Защо? Защото някой си не подписал заявлението за нашата кандидатура, чак 24-ия под ред. Тогава, от същото това място, казах на Радославова и неговото болшинство: ако моето касиране е за спасението на България, както Исус Христос понесе кръста на Голгота, така и аз ще приема моето касиране, но във вашето лице виждам, че вие носите пропастта на България, вие носите гроба на България, и затуй моето касиране е несправедливо, с него вие гоните целта да си създадете болшинство, чрез което да можете да хвърлите българския народ в тая пропаст, в тая яма, в която виждаме днес вече хвърлена България. И тогава, г. г. народни представители, цялата опозиция беше противна на това наше касиране, но Радославов си правеше своята сметка. И аз си казах: както ще направи тоя Радославов, не е ли той българин? Неговата сметка отиде по-нататък, г-да. Когато ставаха изборите и ние в едно от близките села виждаме, че опозицията се бори, за да изкара един народен представител, Радославов какво казва на едно Юрдан Йоново събрание: “Няма да дадем нито на радикалите, нито на широките да изкарат народен представител, а от тия урни ще извадим един тесен социалист". (Ръкопляскане от земледелците и обединените социалисти. Смях) Казаха, че Радославов e глупав.

Председателствующ Н. Атанасов: Недейте оскърбява.

В. Костов: И аз казах, наистина е глупав, защото тоя човек вкарва в Народното събрание един от онези кървави революционери, които ще се противопоставят на всякаква авантюра на Радославова. Ето защо казах аз, че тоя човек действително е глупав, но отпосле, г-да, това не излезе така. Отпосле излезе, че Радославов не е толкова глупав, колкото съм го мислил, и тъкмо за това искаше да се вкара човек от тия хора, които в крайна нужда ще му бъдат полезни. (Ръкопляскане от земледелците. Смях)

Т. Луканов: През това време Теодор Теодоров го подкрепи при гласуването на 3/12-ни.

Председателствующ Н. Атанасов: Моля, моля.

В. Костов: Преди започването на войната когато българското общество, когато българският народ започва да подозира, че Радославов води една атантюристическа политика, ние виждаме, г. г. народни представители, сключен един 500-милилионен заем. Макар и касиран, от далечно село дойдох тук, за да видя и да помогна на българския народ, за да може по някакъв начин да се срине тоя заем. Защо? Защото в тоя заем се виждаха вече увиснали веригите на българския народ. Това беше моето гледище и така разбирах аз тогава заема, който сключваше Радославов. И тогава видях, че целият български народ е противен на Радославова и беше скопчан: всички обиколиха масата и се бориха, но, за голямо съжаление, вие (Сочи комунистите), наместо да дойдете да се борите заедно с българския народ и наместо да хвърляте книги на Радославова, биехте тия, които се бореха.

От земледелците: Браво! (Ръкопляскане. Смях)

Т. Луканов: Борихме се и ние. Ти нямаш срам! Толкова цинично може ли да се лъже?

A. Оббов: Лъжа ли е, че във вашето публично събрание ме биха на следующия ден. (Пререкание между Е. Николов и комунистите).

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

B. Костов: Г. г. народни представители! Във втория период, след заема, ние виждаме вече, че сме в надечерието на самата война. Ние виждаме, че Земледелският съюз, към който се числя и аз, прави своите апели да се правят митинги, да се изпращат депутации, да се изпращат телеграми до царя и правителството, за да може това правителство да се сепне, да се спре от тая авантюристическа политика, в която е тръгнало. И по това време, когато надлъж и нашир, доколкото ни позволяваха силите, правехме своите протести, ние по това време виждахме, че в. „Народни права" и други казваха, че тесните социалисти устроили събрание в София на един германец, който говорил за войната. Г-да! Ако това беше писано за един човек от Земледелския съюз, ако „Земледелско знаме" беше писало: „Елате да чуете един германец, който ще ви говори за войната", и ако тоя германец беше казал, че „на България мястото е да отиде във войната с Германия", вие щяхте да убиете този човек, а и Земледелският съюз и неговите представители щяха да напуснат тоя човек. (Ръкопляскане от земледелците) Вие всички отидохте на събранието на Парвуса, вие всички бяхте там, когато той казал - това буквално се предаде от пресата - че мястото на България е да отиде с Централните сили.

Т. Луканов: (Възразява нещо)

П. Алеков: С един метър високи афиши канехте публиката да отиде да слуша Парвуса.

В. Костов: (Към комунистите) Не беше ли вярно, моля ви се? - Г. г. народни представители! Ние виждаме, че Земледелският съюз, в своята организационна сила направи всичко каквото можеше да се направи, за да се спре тая война. Виждаме от няколко време насам, че тесните социалисти с широките - те не са толкова отделни едни от други - в протеста, който направиха към г. министър-председателя, защото казват, че железничарите не трябва да направят стачка, виждаме ги, казвам, обединени заедно ...

П. Алеков: Защото казва, че щял да ги прати в пленнически лагер.

В. Костов: ... но, когато, г. г. народни представители, тая същата опозиция поиска, да отиде в двореца, когато тази същата опозиция в своето болшинство искаше да застраши онзи, който беше силен на деня, за да отвори война или не, ние виждаме, че другата опозиция се съгласи да отиде в двореца, но вие не. (Сочи комунистите)

Т. Луканов: Ние нямаме там работа.

П. Алеков: Сега ги няма и тук. Те отсъствуват, но са подали заявления за отпуски, за да получат пари.

В. Костов: Пръв излезе г. Благоев, за да говори по сключения договор. Г. г. народни представители! Аз мислех, че от тоя старец ще чуем онова, което трябва да стане с договора в Париж, че като човек с преминали години вече ще даде своя съвет на правителството, какво трябва, да направи то в Париж да подпише ли мира или не. Г. Благоев цял ½ час ни занимаваше само с болшевишката раволюция, само с революцията, станала в Русия. По мира аз поне абсолютно не можах да разбера нещо, да даде съвет, че правителството трябва да подпише мира или не. Г-да! Ако се говори за революции и аз бих бил съгласен - защо да не си поиграем на революция, защо да не направим и ние революция? Но помислете, че за тая революция днес хората, които пътуват с треновете от Унгария, казват: „Какво стана с нас? В цели общини, и в цели поселища, в цели пространства не можете да намерите нито един добитък. Защо? Защото румънците, които бяха окупирали тази страна, защото Бела Кун, болшевишката революция, казват, всичко помете и всички хора умират от глад. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. Василев: За Бела Кун те не говорят днес. (Възражения от комунистите.)

В. Костов: Ето защо, г. г. народни представители, мене ме е страх от такава една революция.

Г. Василев: (Към комунистите) Вие се шегувате, но ще платите много скъпо на обществото. Добре, чe Благоев днес заяви, че сте болшевики, но преди две години се отказвахте от тях. Почакайте месец, два, три, една година и другите болшевики ще паднат.

А. Атанасов: Началникът на политическия щаб при Генералния щаб да не приказва.

Г. Василев: Най-малко от революционерите-кокошкари се плаша аз.

В. Костов: Доколко, г-да, е неоснователна надеждата, че когато ние станем една болшевишка България, и Сърбия, и Гърция, другите държави ще стават болшевишки, ето един случай. Тръгнали сме с г. Мулетарова да отидем в Цариброд - съжалявам, че го няма тук. В трена, с който пътувахме, имаше един сръбски офицер. Този сръбски офицер излезе по-голям болшевик от г. Мулетаров. Той говори, че болшевиките трябва да направят това, че ние трябва да направим онова, че народите трябва да се спасят. Когато г. Мулетаров се отстрани - там беше тъмно - имаше и други сърби и те почнаха да му се смеят и да казват: „Ти какво правиш? Ти си офицер, а в същност си болшевик”. “Не, каза, искам България да стане болшевишка, за да отидем да видим какво има там, а не да правя, болшевизъм в Сърбия." Това го каза сръбският офицер.

Т. Луканов: Ако всички царибродчани са като тебе, разбирам защо са ви дали на сърбите.

Председателствующ Н. Атанасов: Моля Ви се разберете се, най-после!

В. Костов: Г. г. народни представители! Не знам в какво се състои революционизма на известна класа, на известно съсловие, дали в това, което говори, или в това, напр., което то самото в действителност иска да извърши. Не можахме да видим един случай, тези революционери-социалисти през време на войната да се явят така скопчани, така готови, за да дойдат да се борят против Фердинанда. Ние виждаме, г-да, че сте готови да се борите, но сте готови да се борбите, за да влезете в камарата и да влезете в хамбарите и кошарите на селянина, за да изкарате добитъка му, но не и да се борите против монархизма. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. г. народни представители! Какво трябва да направим ние сега? Ако има човек в България, ако има човек между народното представителство, това съм единствено аз и двама, трима мои другари – който трябва да кажа, че България не трябва да подпише този мир, че България не трябва да го подпише, макар да загине всецяло; обаче, макар, че моето поселище остана в чужда територия, мене ми е жал за тая България, в която живея от 40 години и едва ли бих могъл да кажа нещо за неподписването на този мир. Г. Теодоров излезе тук и ви каза, че за вас са казали: „Или на 13-то число ще се явите да подпишете мира, или ще отворим нова война.” Дали ще можем да водим нова война или не, г. г. народни представители? Мене ми се чини, че българският народ не може да води война. Обаче, той в дъното на душата си има сърце и трябва да протестира против тоя мир. Той трябва да нарече този мир тъй, както го нарекоха преждеговорившите - мир на насилие, мир на безумие, мир на безчовечие. Но, г. г. народни представители, ние не трябва да правим упреци на този ни пълномощник, който ще остане да подпише във Версайл нашия договор. Кажете, кой от вас може да не подпише този мир и кой ще направи по-добро за България - ние сега ще го изпратим да направи това. Но, г. г. народни представители, ние сме притиснати до края, до кюшето и ние по неволя ще трябва да отидем да подпишем мира. Ето защо, аз апелирам към народното представителство  правителство – нека погледне, нека се вслуша в гласа на българския народ, на трезвото българско общество, на работната българска класа, на работния български народ, то е, че България не трябва вече да си служи с авантюри, с войни, а трябва да влезе в мирния пакт, в мирното развитие и само в разбирателство със своите съседи да може тя да постигне онова, което са постигнали по-големи и по-културни народи от нас.

Това е съветът, който ние можем да отправим към народното представителство и правителството, а същевременно да помолим представителството и правителството да се погрижат за онези бежанци, които, по една или друга причина, не можаха да останат под чуждо иго, а отидоха да се скитат немили-недраги по България. И правителството, и вие, г. г. народни представители, да им се притечете на помощ, защото те обичаха тази България и за туй оставиха своите огнища и дойдоха в нея. (Ръкопляскане от управляващия блок.)

Председателствуващ Н. Атанасов: Има думата  г. г. Ал. Оббов.

А. Оббов: (От трибуната) Г. г. народни представители! В този супремен за отечеството ни момент вземам и аз думата, за да изкажа високо протеста на групата, от която изхождам.

Г. г. народни представители! Войната не бе наше дело. Организацията на която аз принадлежа, направи всичко, каквото обстоятелствата позволяваха при ония времена, за да се бори против една политика, резултатите на която ние наследихме. Ние дадохме скъпи жертви против нея и търсим в това да подчертаем, едно предимство в тоя момент когато всички тук сме се събрали, за да подчертаем своята дума върху онова, което Париж реши да даде на България. Аз казвам тия думи, за да подчертая, че напразно светът, който ви осъжда днес на бавна смърт, е мислил и мисли, че българският народ доброволно се е наредил под бойните знамена не е отишъл да осъществява някаква си империалистична политика на завоевание. Земеделската организация, заедно с много други тук, които са застъпени прилично в този парламент, са работили дълги години, за да се намерят пътища за обединението на народите, които населяват Балкана, не чрез война. И специално Земледелският съюз и след 1913 г. високо издигна знамето за едно споразумение между нас и сърбите. Българският народ бе принуден да води една политика за своето обединение, и той избираше пътищата, но той не влезе във войната, защото я обичаше, защото тя бе негова стихия. Защото, г. г. народни представители, нашият народ е земледелски, той е признат като трудолюбив и скромен, той ненавижда войната, защото той повече от всичко обича своя труд, своите обширни полета, своето стопанство, балканския въздух и се радва тук на една икономическа и на политическа независимост. Българският народ биде принуден да води 42 години борба за своето национално обединение, затова, защото в 1878 г. България не бе оставена в границите, очертани в Сан Стефано, а тя биде разкъсана и по тоя начин хвърлена в цяла една епоха, изпъстрена с епични борби, които имаха в основата си онези вършини  които светът, за да ни принуди да сложим оръжието, ни възвести в 14 точки на председателя на великата американска република, Уилсон. Ние водихме война не за завоевание: независимо от средствата, начините или формите, които вземаше нашата борба в основата си тя беше борба за справедливост, за трайно споразумение  между нас и нашите съседи.

Г. Василев: Съвсем вярно!

А. Оббов: И днес, когато светът, когато европейските велики сили на Съглашението ни осъждат чрез един договор на смърт, когато те абдикират от принципите, чрез които те ни измамиха да сложим оръжие, днес от тия принципи ние правим знаме на една наша бъдеща политика. Няма нито един договор траен в света - историята това казва; дните на договорите са винаги по-дълги или по-кратки, в зависимост от това, доколко те съдържат в себе си принципи на хуманност и на справедливост. Договорът за мир, който днес Европа налага на бедния, на малкия български народ, е един от най-несправедливите – нека, прочее, се надяваме, че неговите постановления ще бъдат едни от най-кратковременните. И аз смятам, че тепърва светът има да се събужда от онова злодеяние, което извърши над скромния, над трудолюбивия, над невинния, казвам, български народ. Договорът за мир, който днес Европа налага на бедния, на малкия български народ, е един от най-несправедливите – нека, прочее, се надяваме, че неговите постановления ще бъдат едни от най-кратковременните. И аз смятам, че тепърва светът има да се събужда от онова злодеяние, което извърши над скромния, над трудолюбивия, над невинния, казвам, български народ. Договорът, който днес е представен в окончателна форма на българското правителство, е отрицание на всяка правда, той е тържество на насилието, той е позор. И аз смятам, че след всички ония великолепни речи, които тук бяха произнесени, не би могло да се каже нещо по-хубаво, нещо по-изразително от оня протест, от оная манифестация, която обединяваше Народното събрание от най-левите до най-десните банки

Г. г. народни представители! За нас всичко е ясно, колко прави бяха група хора в България, които се бореха честно за един неутралитет, строг и лоялен. Франция, Англия и Италия, които ни призоваха в 1914 и 1915 г. да се намесим на тяхна страна в името на известните принципи за справедливост, за борба на цивилизацията против реакцията, днес с мира, който ни връчват ни донася горчиво разочарование. Как би се оправдала днес Франция, как би се оправдала Англия, след като чрез толкоз много договори признаха българския характер, българската принадлежност на известни земи, след като те в 1914 и 1915 г., срещу цената ни обещаваха също на българския народ? Как днес тия държави ни обещаваха също на българския народ? Как днес тия държава, тия велики народи ще могат да се помирят, ще могат да понесат онзи удар, онова убиване на вярата, на доверието, които българският народ съхраняваше в разстояние на толкова десетки години върху благородството, върху почтеността и върху принципите, за които тия народи казваха, че се борят в миналото? Днес българският народ, пред наличността на този договор, губи вяра в доброто, и нему не му остава нищо друго, освен да се бори, да търси нови пътища, с мирни средства да възстанови един ред на Балкана, едно ново положение между балканските народи, за да може действително да се поправят злините, които настоящият мир донася на българския народ

Париж не умиротвори света; Париж разруши нравствените устои, върху които народите градяха своите надежди при сключване на примирието в Солун. И казвам, че Париж, който донася икономическо и политическо робство на един малък народ, няма да бъде далеч денят, когато той ще се разкайва за онова зло, което донася не само на българския народ, но на световното умиротворение.

Г. г. народни представители! Нашата надежда, нашата утеха, от друга страна, лежи там, че няма нито един народ, от тия, с които Съглашението сключи мир, който да е спокоен, който да го е приел с благодарност, защото няма нито един от сключените договори, който да почива на онези принципи, които Съглашението възвести чрез устата на великия републиканец Уилсон.

Като свършвам, аз моля народното представителство от единия до другия край да се обедини и гласува следния дневен ред: (Чете) „С чувство на безгранична скръб Народното събрание узнава, че последната дума на великите съюзени сили по условието на мирния договор с България остава неизменна.

Потъпкват се всички оповестени принципи за международна правда и за свободно самоопределяне на народите. Българският народ се наказва с крайна жестокост.

Вместо право на самоопределяне чрез плебисцит за откъснатите части от българския народ, късат се нови части от тялото му, за да се поставят под чуждо робство.

Вместо най-пряк териториален излаз на Егейско море, отнема се на България единственото й пристанище на Егейския бряг.

Вместо гарантиране на свободен политически и икономически живот на страната ни, България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване.

Вместо един мир, който да донесе умиротворение на Балканите, изкопават се нови ями, отравят се още повече отношенията между балканските народи.

Срещу такъв мир Народното събрание смята за свой дълг в този трагичен момент да издигне високо още един път, в името на целия български народ глас на протест.

Никакви прегрешения на управниците на България не могат да оправдаят жестоката присъда, произнесена над българския народ и неговото бъдеще.

В името на историческата правда, в името на оповестените принципи за свобода и справедливост дори към слабите, в името на милиони невинни българи, които имат право да живеят своя свободен национален живот, Народното събрание протестира против този мир на неправда и, като оставя на отговорността на правителството и по-нататъшните му мероприятия за запазване интересите на България, минава на дневен ред”. (Ръкопляскане от управляващия блок и демократите)

Председателствуващ Н. Атанасов: Тъй като друг народен представител не е искал думата, считам дебатите за приключени.

Г. г. народни представители! Постъпили са: от комунистическата група протест, от Работническата социалдемократическа парламентарна група декларация-протест и само един дневен ред. Аз ще положа на гласуване само дневния ред.

Предложен е дневен ред от народния представител г. Александър Оббов: вие го чухте, няма да ви го чета още един път.

Които приемат така прочетения от г. Александър Оббов дневен ред, моля, да си вдигнат ръката. Болшинство. Събранието приема.

Има думата народният представител г. Григор Василев.

Г. Василев: Желая да направя едно предложение. Моля Събранието да се съгласи, този дневен ред да бъде изпратен от нашето бюро на парламентите на две от великите сили, които могат да го получат, именно на английския парламент и на американския сенат. Французите и италианците сега правят избори и може да им се изпрати в последствие. Не желая да си правя илюзии за значението на този дневен ред, който ще изпратим, но бих желал английският парламент, преди още да ни наложат този мир, да знае нашето мнение, нашия протест. Все можем да вярваме малко повече в парламентите, отколкото у ония, които ги представляват в Париж.

Председателствуващ Н. Атанасов: Г. г. народни представители! Чухте предложението на народния представител г. Григор Василев. Които приемат това предложение, моля да си вдигнат ръката. Болшинство, прието.

 

3-ТО ЗАСЕДАНИЕ, ПОНЕДЕЛНИК, 10 НОЕМВРИ 1919 Г.

(Открито от подпредседателя г. Н. Атанасов, в 4 ч. след  пладне.)

 

Председателствующ Н. Атанасов: Обявявам заседанието за открито.

Постъпило е до бюрото на камарата от Трънския граждански комитет следното: (Чете) „До г. председателя на ХVІІІ обикновено Народно събрание, София.

Г. председателю, г. г народни представители!

Ударът и нещастието, нанесени с договора на България, се отрази най-силно върху нас, българите от Западните покрайнини, дето населението е кристално българско и дето няма никакъв инороден или иноверен елемент.

Родните огнища на героите, що покриха със слава Кочане, Булаир, Калиманица, Криволак, Дренова глава, Пуста река, Калугерене, Кобадин, 1050 и Битоля, днес се отдават на черно робство и на тежка участ.

Дали толкова кръв за България, претърпели най-много щети през всичките войни като пограничен край, свързани с вас неразривно по кръв, по език и по съдба, ние за нищо в света не можем да се отделим от майка България. Не можем, па и не желаем, утре, като сръбски войници, да ни карат да се бием срещу родните си братя.

Много хиляди от нас загинаха за родината, други хиляди са още заложници и пленници, но и техните жени и деца, макар безпомощни, простират ръце към България и молят да бъдат прибрани под нейно крило.

Оплаквайки своите родни чукари и долини, напускайки гробовете на своите близки и проклинайки причинителите на нещастието им, днес знеполците и дереколци масово бягат към вас, защото виждат, че няма вече тук живот за тях: нито те могат да останат, нито пък сърбите ще ги задържат там. Освен национални причини и географическа невъзможност не ни позволяват да останем тук: ние ще бъдем заградени от изток и север с новата граница, която ще отреже естествените ни пътища и пазари, а от запад и юг – с непроходими (1600-2000 м. над морето) планини, та ще трябва или да измрем тук, или да се изселим.

Ето защо, упълномощени от цялото население, ние братски молим народното представителство:

1) Да не оставя стохилядно население под ново робство, а всячески да помогне за изселването му. В България има земя за още много население.

2) Да ни се съдействува за настаняване на места, пригодни за нас, по възможност без голямо разпръскване.

3) Да се помогне на вдовиците от войната, на семействата на заложниците и пленниците и на бедните с материални средства, за да не остават в робство, въпреки волята им.

За Трънски граждански комитет: Любичев, Христо Стефанов, Спасов и А. Величков.”

Г. г. народни представители! Поканват се членовете на прошетарната комисия още утре да се съберат, за да се занимаят с тая молба на жителите от Трънския край.

Публ. в Най-силният протест против Ньойския договор за мир. Един ценен исторически документ. (Стенографският дневник на ХVІІІ Обикновено народно събрание за заседанието му на 9 ноември 1919 година, посветено на обсъждане проекта за мирен договор, предложен от държавите-победителки. – Докладът на първия български делегат. – Речите и протестите на народните представители). Издава Всебългарския съюз «Отец Паисий», София, 1935, 68 с.; Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. V (заседания 1-24 от 8 ноемврий до 20 декемврий 1919 г.). София, 1920, с. 1-31.

 

№ 2

ДОКЛАД НА АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ ПРЕД ХVІІІ ОНС ЗА ПОДПИСВАНЕТО НА НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

СОФИЯ, 26 ДЕКЕМВРИ 1919 Г.

 

ДНЕВНИК (СТЕНОГРАФСКИ) НА XVIII ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАННЕ.

ПЪРВА РЕДОВНА СЕСИЯ, 22-ВО ЗАСЕДАНИЕ, ПЕТЪК, 26 ДЕКЕМВРИ 1919 Г.

(Открито от подпредседателя г. Н. Атанасов, в 4 ч. след пладне)

 

Председателствующ Н. Атанасов: Преминаваме към дневния ред.

Има думата г. министър-председателят.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Дължа да ви дам малки обяснения по онова, което се извърши в Париж и другаде; дължа, казвам, да ви дам обяснения по всичко ставало около и при подписването на договора за мир. Наистина, този договор ще бъде поставен наскоро, за приемане от вас и тогава, вярвам, всички групи ще имат възможност да се изкажат по политиката, което е докарала самия договор, самите тези резултати. Тогава аз ще имам възможност по-обширно да се спра върху миналото, върху всички онези работи, които докараха катастрофата за България. Намирам, обаче, за потребно, че трябва още при първото си явяване пред вас да ви запозная накратко с извършеното досега. Защото знаете, че сношенията между нас и света, между нас и съглашенските държави още не са възстановени и вие не сте имали възможност да узнаете какво е ставало.

Вие знаете, че конференцията беше определила 13 ноемврий като последна дата, на която ние трябва да отговорим - ще подпишем ли мира или не. Аз от тук тръгнах на 12 ноемврий. Не мислех да отивам в Париж; ако г. Теодоров не беше се върнал, нямаше да отида; ако делегацията там не беше се разпаднала, нямаше да отида. Аз бях длъжен да отида, защото инак щяха да считат България във война. Правителството, преди още да бях пристигнал в Париж, преди да бях тръгнал, съобщи на делегатите на България в Париж, които бяха останали там, да явят на 13 в 7 ч., че ще подпишем мира. Това го направихме не само по съображения да запазим България от нова война, но го направихме, като имахме пред вид и мненията на всички групи тук, и на целия български народ по този въпрас. На 12 тръгнах от тук. След 7 дни бях в Париж. Бяха определили последна дата за подписване на 27 ноемврий. Не си правех илюзии, че ще мога да изменя окончателните решения на конференцията, и аз отивах от тук не, за да се опитам да изменя тези решения, а за да подготвя условията за тяхното мнение в едно близко бъдаще. Аз отивах да се опитам да пробия оная ледена покривка около България, която се създаде в продължение на четири години от вражески настроение спрямо нас съседи и велики сили, с които воювахме. Аз отивах, между другото, да позная общественото мнение с онова, което е станало в България; да докажа на културния свят, че българския народ беше въвлечен във войната, че той беше измамен предварително. Измамен беше, когато го мобилизираха: казаха на този народ, че ще пази въоръжен неутралитет; след това му казаха, че ще окупира само Македония, и след туй вече го въвлякоха във войната. Измамени бяха от Фердинанда и неговите послушници и пълномощните министри на Великите сили; измамен беше и българският народ, и той по необходимост се свърза с войната и я продължи тъкмо три години. Той бранеше отечеството; той се боеше да напусне фронта защото се страхуваше от нахлуване на съседни войски. Исках, казвам, да докажа на културния свят, който ни съди и който ни осъди, че не сме виновати, че ние страдаме за една чужда политика, че тая политика вече не може да се повтори, че онези, които ръководеха съдбините на България, не са вече в България, и не могат да бъдат, че режим, подобен на Фердинандовския, не може да бъде в България и че външна политика, такава, каквато водеха те, не може да съществува за напред. Тази беше моята цел. И първата ми работа в Париж, преди да подпиша договора, бе да отправя до председателя на конференцията г. Клемансо една нота. Аз намирам, че мога да ви прочета тази нота. Тя е дадена на 22 септемврий. Ето и нейното съдържание: (Чете)

„Г. председателю! България, след като сложи оръжието, повери бъдащето си на Великите сили победителки. Без съмнение, тя нямаше основание да разчита на благоволението им, но все пак тя се довери на справедливостта им.

Мирът, който днес й се налага, е горчиво опровержение на надеждите й. България с болка констатира, че във всичките важни постановления на договора, законните й права са пожертвувани и пътищата й за развитието й са затворени.

По териториалните въпроси от всички държави, които се явиха пред конференцията, България е най-жестоко наказаната. Германия и Австрия загубиха само територии, които бяха завладели, а България губи територии, които от векове принадлежат на народа й. Конференцията, макар и да държа тия две държави отговорни за ужасната световна трагедия, се пак допусна да се произведе плебесцит във всичките им земи, гдето волята на населението не беше ясно проявена, тази справедливост биде отказана на българския народ. А вината на България е, че не е успяла да устои на насилническата политика, която я хвърли в една противна на народните чувства война. По, финансовите въпроси конференцията като-че-ли поиска да се покаже по-благосклонна към България. Когато, обаче, стане явно отчаяното икономическо положение, в което се намира България след войната и когато се види грозното състояние на финансите й, ще стане ясно, колко непоносими са наложените й обезщетения.

Военните клаузи също вдъхват на българското правителство истински страх. Ако успеем да образуваме една наемническа армия, сигурно ще съсипем финансите си, а ако не успеем да сторим това, ще имаме едно слабо управление, немощно да противостои на лудите замисли на разни анархистически елементи в борбата им против обществения строй. А тъкмо днес България се най-много нуждае от една силна и авторитетна власт. Населението й, зле пострадало от войната, горчиво разочаровано от мира, живее в едно крайно възбудено състояние. Нещастията му се увеличават от теглата на големия брой бежанци, напуснали през разни времена огнищата си, сега в ръцете на съседите ни. Тия многобройни бежанци, бездомници и безимотници се лесно поддават на отчаянието, и ще бъдат винаги извор на вътрешни усложнения и изобщо една язва в балканските отношения.

Условията на мира са вече окончателно установени от конференцията.

България по необходимост ще подпише и един лош мир. Тя въобще никога не е смятала да се противи на волята на конференцията, както ви го каза няколко пъти вече това, при прилагането на договора за примирието. Тя желае само едно - да изпълни примерно задълженията си, да спечели отново уважението на Великите сили, които винаги са били нейни покровителки, и които, по една сляпа случайност, й станаха врагове. Аз не си правя илюзии върху дипломатическите мъчнотии, които Великите сили са срещали в несъмненото си желание да разрешат справедливо и българския въпрос. Аз зная също, че пресните спомени за извършените от България грешки и сторените от нея поради участието й във войната злини, допринасят много към съпротивлението, идяще от съседите ни. Но се пак мисля, че общите интереси, справедливостта и бъдащето говорят в полза на едно по-благоприятно отнасяне с България и са по-ценни от всички аргументи, черпени от миналото.

Ако днес България се обръща към бившите си неприятели с позив да забравят миналото, тя върши това, защото самата тя иска да скъса с миналото. Младата България се обръща към конференцията с думите: „Помогнете ни!” И това не е една обикновена, промяна, а е истинско възкресение. Българският народ, отървал се от ужасния гнет на сваления монарх, се връща отново към светлите традиции на възраждането си, у него бликат чистите извори на народната душа, и той страстно се отдал на мира и демокрацията. Сега той иска да поправи с труда си всички сторени грешки и, осланяйки се на правото, отново да съзида разклатенит си съдбини.

Известно ми е, че има хора които се съмняват в искреността на нова България, но красноречието на фактите говори против тия съмнения. Държавниците които днес управляват България, могат всички да се позоват на миналото си, за да се повярва и на днешното им поведение.

Ако ми е позволено да говоря за собственото си минало, аз бих могъл да кажа, че то може да служи за гаранция на днешна България пред Съглашението. Аз бях против войната и сторих всичко, що е в човешките сили, за да предотвратят тази отвратителна война - революцията ме извади от затвора, дето ме беше хвърлил цар Фердинанд.

Тогава застанах на чело на народното движение и започнах борбата срещу Фердинанда. Германските войски попречиха на народа да накаже този фатален цар и всички виновници за войната. Не искам, щото за тия ми действия конференцията да се покаже лично към мене благосклонна; защото аз изпълнявах народната воля. Народната душа ме вдъхновяваше да ги извърша, а народните традиции и чувства на народната маса, чието дете съм аз, ме поддържаха в постоянството ми. Ако теглата ми имат известна цена, аз моля, България да се възползува от нея. Усилията ми не сполучиха. В поражението една единствена надежда ме крепеше: непоколебимата вяра в справедливостта на Съглашението. Днес от името на българския народ и на България аз искам справедливост.

Може-би тя не ще ни се даде. Това не ще поколебае нито мене, нито сътрудниците ми във вярата ни и в намеренията ни, защото с цялата си душа ние вярваме във върховната сила на морала и неминуемото тържество на правото.

С тая вяра в бъдащето, когато справедливостта ще бъде вече факт, правителството, което имам чест да председателствувам, си е поставило следните задачи: да сътрудничи със слабите си сили на благородните усилия на Великите сили за преустройството на света върху справедливи основи; да работи заедно със съседите си за създаването на Балканския полуостров на нова ера на съгласие и солидарност; да запази българската демокрация от всички посегателства срещу волята и чувствата й; ..."

И. Пастухов: С щиковете на стражарите.

Министър-председател А. Стамболийски: „... да изпълни най-точно мирния договор, колкото и жесток да е той: да накаже безмилостно всички престъпници, които хвърлиха България в една омразна на народа й война и опетниха честта й с действията си в окупираните територии.

Всичко в тая програма, което зависи от нас, ще бъде изпълнено; ние сме дали дума по това пред народа и пред съвестта си. Арестите в София доказват, че няма да допуснем никакви бавения. Що се отнася до другата част от програмата ни, бъдащето ни е в ръцете на победителите: ние им обещаваме добрата си воля, от тях чакаме подкрепа.

Великите сили са сега в положение да ни дадат ценното си съдействие при изпълнението на договора, Лигата на народите може да установи по-справедливи граници на Балканския полуостров, приемливи за всички народи и, по този начин, да помогне за едно трайно разбирателство и политическо сближение между балканските държави. Победителите могат да разрешат и Тракийския въпрос, като оставят на България един свободен и достатъчен териториялен изход на Егейско море, който е необходим за нашите търговски сношения с тях.

България се надява, че Великите сили ще й помогнат и материялно, за да облекчи страшно увеличилите се през войната финансови задължения.

Българският народ очаква от Великите сили едно справедливо разрешение на пленническия въпрос и репартирането им веднага след подписването на мира.

България разчита на подкрепата на Великите сили. Възродена, днес тя ще се покаже достойна за доверието на покровителките си.

С пълна вяра в справедливостта и великодушието на конференцията, дълбоко вярващ в качествата на трудолюбивия и миролюбив български народ, аз Ви моля, Господине Председателю, да, приемете и пр." (Подп.) Ал. Стамболийски. (Ръкопляскане от управляющия блок)

И. Янулов: На кое ръкопляскате? То е много интересно!

От земледелската група: На извършеното от министър-председателя.

Министър-председател А. Стамболйски: На 27 декемврий аз бях повикан, заедно с представителите на още около 24 държави, с които никога не сме воювали, но които са били съюзници на държавите, с които сме били във война, да подпиша мирния договор.

Чрез конференцията аз отправих също така до председателите на делегациите, румънска, сръбска, и гръцка, по едно писмо, като оставих оригиналите в самата конференция. Председателят на конференцията, г. Клемансо ми отговори, че писмата-оригинали са получени, но ми повръща, онези, които са отправени до председателите, за да ги отправя направо до тях.

Писмата, които отправих направо до председателите на делегациите, мога да ви прочета, защото намирам, че за напред нашата външна политика, трябва, да бъде напълно открита.

Г. Димитров: Тайна дипломация няма да има вече!

Министър-председател А. Стамболийски: Писмото, което отправих до г. Венизелоса, е следното: (Чете) „Съдбоносните моменти, които преживяват балканските народи и тежките изпитания, на които е подложено моето отечество, ми налагат дълг да отправя към Вас апел, за да въздействувате отново с Вашата голяма политическа опитност и ползотворна дейност в полза на един траен мир на Балканите и взаимно споразумение между балканските народи.

Аз се отправям към Вас с пълна увереност, че моят глас ще бъде правилно разбран и добре оценен. Защото никой измежду държавните мъже на балканските народи не схвана тъй ясно многостранните ползи от политическо сближение между балканските народи и не прояви такава, готовност на политически жертви за осъществението, както Вие.

Днешният момент е критичен за възможното осъществяване на тая идея. От мира, който се налага на България, ще зависи много, дали тая идея ще може да се осъществи в най-скоро време или пък бездните между балканските държави ще се увеличат тъй много, че тяхното истинско сближение ще се отложи за дълги години.

Убеден привърженик на същата идея, аз който бях изложен на преследвания за предаността ми към нея, чуветвувам днес, когато отечеството ми, измъчено от войните, политически и обществени нещастия на войната, ми повери ръководството на политическите му съдбини, повелителен дълг да издигна, отново глас в полза на сближение между балканските държавици.

И аз мисля, че едно подобно споразумение е осъществимо между България и Гърция, въпреки техните дългогодишни и исторически борби, въпреки тяхната настояща неприязненост.

В същност, между двата наши балкански народи, не съществуват никакви противоречиви стопански интереси. Напротив, за тяхното сближение има една солидна икономическа база. Стопанската, структура и дейност на двете държави се взаимно допълват, без да се изключват: Гърция, като морска държава с развита търговия и производство на южни плодове и продукти от тях; България като земледелска страна, със земледелско производство.

Политическото сближение между двата, народа, улеснено от тая стопанска, взаимна зависимост, би могло в скоро време да се осъществи, ако се обезпечат за двата народа условия за национално обединение и териториален излаз към свободното Егейско море.

Днешният момент е такъв, че от Гърция зависи да осъществи или не тия условия. Защото, очевидно е, че, ако мирът, който България ще подпише, отнеме досегашните й владения в Тракия, българският народ ще бъде не само отново разнокъсан национално, но ще бъде лишен от един свой излаз на Егейско море. Между това, всеки схваща, че такъв излаз е за България една географичеека, стопанска и държавна необходимост.

Ето защо, аз си позволявам в тия върховни моменти, които преживява идеята за балканско споразумение, да отправя към Вас глас, да не създаваме нови пропасти между двата народа. Българска Тракия не Гърция, нито географически, нито стопански, нито държавнически необходимо. Оставена на България тя ще послужи като основа за сближението между двете държави и за изглаждане на всички други висящи въпроси между двете държави.

Аз смея да вярвам, че не поставям въпрос за нещо невъзможно. Оня, който прояви през 1913 г. политическа прозорливост и рядката готовност да отстъпи Серес, Драма и Кавала, за да обезпечи политическото сближение между Гърция и България, ще може днес да извърши много no-малкото: да се откаже да претендира на територии, влезли вече в границите на България.

От тоя жест ще спечели България. Но още повече ще спечели Гърция и балканските народи.

Въодушевен от тия идеи на взаимно споразумение и благоденствие между балканските народи, аз си позволявам да издигна глас в тяхна полза. Aз оставам техен привърженик даже, ако тоя глас не бъде надлежно оценен.

Приемете и пр." (Подп.) Ал. Стамболийски. (Ръкопляскане от управляющия блок)

Отправеното писмо до председателя на сръбската делегация, г. Пашич, е следното: (Чете) „Вярвам, че не ще се издигне глас в Сърбия, който да оспори в искреното ми желание за едно тясно сближение между двата славянски народи - сръбския и българския. Целете минало на политически деец е непрекъсната верига от дела за осъществяването на тази идея. Борих се против тази фатална война и в Народното събрание и в печата и между народа и винаги съм проповядвал не само сближението, но и съюз между нашите два народа.

Днес, застанал на чело на българското правителство, аз съм дълбоко убеден, че бих изменил и на миналото си и на отечеството си, ако не сторех всичко за реализираието на този идеал. Дълбоко вярвам, че тази мисъл не е чужда и на сръбския народт и на неговите политически водители. Нужно е само да работим сериозно, решително и искрено за осъществяването й. Часът да се действува е настанал.

Няма да отрека, че лудите братоубийствени войни почнати през 1885 г. от един лекомислен крал и свършени през 1918 г. от един престъпен цар, са натрупали много омраза и са изкопали дълбока пропаст между нашите народи. Но нема тия препятствия са преодолими? Нема и днес след горчивите уроци на ужасното минало, пълно с жертви и разрушения, ще се повтарят същите лудории? И днес ли, след като Милан и Фердинанд, тия двама престъпни царе изчезнаха от политическата сцена, прогонени от сръбския и българския народи и преследвани от проклятията им, когато и тяхната вдъхновителка Австрия престана да играе зловещата си роля, няма и днес не ще може да се намерят основите на една спогодба, която да осигури и двете съседни страни едно трайно, мирно съществуване?

Зная, че победите опияняват, но дълбоко вярвам, че те не би трябвало да заслепят политиците, за да унищожат в тях идеала на истинската победа и да попречат да работят за тържеството на един траен и благодатен мир.

Вие днес сте с победителите и поради това си присъединявате земи, които винаги са били български, като по тозн начин изкопавате още една пропаст между нашите два братски народи. Какво ви е накарало да сторите това, мен ми е неизвестно, но убеден съм, че историята, моралът и правилното разбиране длъжностите на политическия човек винаги ще ви осждят.

Моята преданост на идеята на сближение на българския и сръбския народи е непоколебима. Днес, когато ръководя България, считам за свой дълг да Ви отправя позив, да сторите, и Вие всичко възможно, щото дълбоката пропаст, която дели двата братски народи да не се увеличава още повече.

Надявам се, че и сръбският народ питае същите чувства. Днес във Вашата страна живеят и словени, освободени от австрийското иго; около нея има други славяни, също току-що се отървали от чужда власт. Дълг им се налага да заработят за това сближение, защото и те, както и сърбите, само ще спечелят от приятелското сътрудничество на България.

Дайте ни ръката си! Аз ще сторя в моето отечество всичко възможно за достигането на този идеал и за туряне за винаги край на кървавите борби между нашите братски народи. Дайте ми ценното си съдействие!

Няма нищо невъзможно! Стига да има добра воля и основата на едно трайно съглашение ще се намери. В него е спасението на балканските народи.

Приемете и пр." (Подп.) Ал. Стамболийски. (Ръкопляскане от управляющия блок)

Писмото, което отправих до генерал Коанда, председател на румънската делегация, е следното: (Чете)

„Господин Председателю,

Тежките изпитания, които балканските народи приживяха през последните години налагат, мисля, особени задължения на техните държавни мъже да заработят за взаимното сближение и пълното споразумение между балканските държави.

От тях, най-вече, от държавните мъже на, победителите, зависи днес, в надвечерието да се сключи мир с България, дали народите на измъчения наш полуостров ще изгладят за винаги печалните недоразумения, които до сега не им даваха възможност да вкусят благодатта на една по-висока обединяваща политическа организация или пък ще увеличат пропастите, които зеят между тях и които ще ги държат още дълги години враждебни една против друга.

Пред тия перспективи, аз не се стеснявам, Господин Председателю, да отправя чрез Вас до румънското правителство апел, да погледнем трезво бъдащето и, с върховни общи усилия и с надлежния политически и юридически мерки, да обезпечим един истински мир между двата народа.

Всякога аз съм бил горещ привърженик на идеята за взаимното споразумение между балканските държави. За тая идея съм страдал. Но аз никога не съм се съмнявал в неговото осъществяване и благотворно въздействие. И днес, когато изнемогнало под военните, политически и социални нещастия на войната, повери мене върховното ръководство на неговите съдбини, аз се чувствувам стократно повече длъжен да издигна глас в нейна полза.

Мене ми е особено приятно да се отправя с тоя апел към румънския народ. Защото, аз не виждам нищо, което може да дели с векове и непримиримо тоя благороден, мирен и трудолюбив народ от българите. Никога в историята Румъния и България не са бивали неприязнено настроени една срещу друга. Напротив, те всякога са се намирали в поетоянен обмен на култура, цивилизация и в тесни дружески отношения. Най-новата тяхна история не отбелязва, изобщо взето, друго. От освобождението на България до 1912 г. двата народа, имащи близки стопански интереси, те вряха в мирни и добросъседски отношения, които много скоро почнаха да вземат една по-трайна форма.

Но Балканската война, която тъй силно разшири балканските държави, накърни и отличните отношения между Румъния и България. През 1913 г. Румъния по стратегически съображения и по съображение на политическо равновесие, отнема Южна Добруджа от България, след един 40-годишен съвместен политически и културен живот.

Пропастта между двата народа бе изкопана. Лоши политици я увеличиха. В България те подигнаха въпрос и за Северна Добруджа, макар, че българският народ, имайки пред вид необходимостта на Румъния да има изход към морето и големите материални жертви, които й посвети, за да създаде пристанището за Кюстенджа, беше прежалил тая област, която на времето самото румънско правителство признаваше за българска.

Но днес е денят, когато не политическите страсти трябва да говорят. Сигурно традиционно приятелство между двата народа може леко да се възстанови. Нека да възвърнем положението през 1912 г. Стратегическите съображения и съображенията на политическото равновесие днес не съществуват. Румъния е щастлива да се радва, че нейният идеал за политическо обединение на нейното племе е осъществен. И сега тя е три пъти по-голяма по територия и население от една, обезоръжена, измъчена и депримирана България.

Каква, полза, има тогава, Румъния да държи една територия чужда ней, с население тъй тясно свързано по култура и политически живот с България? Една благородна отстъпка от нейна страна ще й обезпечи сигурността на нейните граници не само с възстановяването приятелството на българския народ, но и с едно признаване на Северна Добруджа за руманска, чрез договор. И двата народа ще заживеят на ново в мирно стопанско развитие и добросъседско културно благоденствие.

В името на това бъдаще между двата народа, аз отправям тоя повик за взаимно споразумение. Аз ще остана и по-нататък негов привърженик, даже ако моята идея не бъде оценена тъй, както аз я мисля.

Приемете и пр." (Подп.) Ал. Стамболийски. (Ръкоплескане от управляющия блок)

Отправените писма, струва ми се, постигнаха известна цел. Резултати реални, пак ще кажа, смея да вярвам, ще има. За мене беше важно да се отслаби, да се премахне онова недоверие, онази необяснима бдителност на нашите съседи над нас и мисля, че като им подадох така искрено, така тържествено, така открито ръка, тази неприятност спрямо нас ще се премахне. Аз бях твърд в предприетата акция, защото смятах, че изразявам волята не само на групата, от която изхождам, а на целия български народ. Аз знам, че българският народ иска да се сближи, да се споразумее със своите съседи, че българският народ не желае да воюва - не е желал и по-рано, а днес още по-малко. Наистина, има един мир, който ни поставя известни условия, който ни принуждава да живеем в мир с нашите съседи, но това приятелство е принудително приятелство. Ако днешното поколение по ред съображения ще бъде принудено да държи такова приятелство, ние не сме гарантирани, че бъдащето поколение ще може да го държи, а ние искаме в този момент да премахнем всякаква възможност за кръвопролития между нашите съседи и България. Има възможност това да се стори срещу малка цена, срещу малка отстъпка от тях. Днес, когато се прие от всички клаузата за покровителство на меншествата, за право на меншествата, няма защо да гледаме география и етнография, трябва, да си подадем ръка и, да се споразумеем. Нека оценим нуждата на всеки народ от излаз на море. Нека нашите съседи направят отстъпки, след като можеха да се обединят, и да спечелят ценното приятелство на българския народ. Българският народ, макар и малък, доказа, че е един жизноспособен, един жилав, един трудолюбив народ, един народ, който се поддава на култура, един народ, който е в състояние да достигне не, а да изпревари даже своите съседи. Той е ценен за света, ценен е и за нашите съседи. И аз мисля, че както нашите съседи, така и Великите сили от Съглашението, ще разберат това и ще поправят сторената грешка. На тези писма, благоволи да отговори веднага само г. Венизелос.

A. Конов: Най-хитрият.

Някой от обединените социалисти: Прочетете отговора.

Министър-председател А. Стамболийски: Неговият оттовор не мога сега да ви прочета и не знам дали имам право да ви го прочета. Онова, което аз съм направил, длъжен съм да го съобщя, но онова, което зависи от други, не зная, дали имам право да го стори. Се пак то няма да остане тайна.

B. Димитров: Нали казахте в началото на Вашата реч, че ще правите открита политика?

Министър-председател А. Стамболийски: Да, но политика открита, за каквато Вие говорите, г. Димитров, не зависи само от мене. България не е един фактор в света, който да налага свои принципи и свои методи. Има и други страни, които имат свои принципи, свой начин на действие и свои методи.

Министър д-р Р. Даскалов: И трябва да държиме сметка за тях.

В. Димитров: Значи, имате задължение спрямо г. Венизелос, да не обявите неговото писмо?

Министър-председател А. Стамболийски: Се пак мога да ви кажа съдържанието на писмото на г. Венизелос. В отговора си той казва, че вярва лично на мене, ...

От обединените социалисти: А-а-а!

Министър-председател А. Стамболийски: ... но не вярва на българския народ. Той се връща към етнографията, той се връща към миналото, към близкото минало, и изкарва, че ние сме неискрени и че ние нямаме право да претендираме за излаз на Егейско море, защото той дал вече съгласието си да ни се даде такъв излаз през Солун. Когато други държави, като Полша, могли да се задоволят с един Данциг, ние може да се задоволим с един Солун.

X. Пунев: С бинокъл ще го гледаме.

Министър-председател А. Стамболийски: Този беше отговорът, накъсо казано, на г. Венизелос. След туй ние имахме спор, но не лично с него, защото той си беше заминал, но с човек от него пратен. Обяснихме се надълго и казах и повторих, че българският народ се е примирил с положението си, създадено след 1913 г., в лицето даже и на стара България. Вие имате признаването на онези земи, за които ние претендирахме. От самия Фердинанд и от Радославов ние имахме признаването на земите, които сам Ванизелос даваше на България. Нова България иска от Гърция да не претендира над Тракия, да не пречи на нашия излаз на Егейско море, защото сама се е съгласила по-рано да имаме такъв  излаз, защото ние вкусихме вече от него излаз и българският народ никога няма да се помири с това положение да бъде затворен. Ние не можем да приемем нашите порти да бъдат затворени и да бъдем насочени из гръцкия солунски кумин да излизаме. Какво доверие, казвам аз на гърците ще имаме спрямо вас, когато, вие ни запушвате естествените порти, необходимите порти за излаз и ни карате из вашия кумин да излизаме. Ако вие претендирате за една малка ивица там, населена с гърци, ние можем тогаз отново да ви разтворим етнографията и да ви посочим маса българи под вашата влает. Но аз казвам: оставете етнографията; ние приехме един договор за меншествата, приехме специално с вас, гърците, по искането на цялата конференция, и един договор, с който се дава право на онези българи и гърци, които желаят доброволно да се преселят, да се преселят, и да ги услесняваме в това. Какво искате повече? Се пак въпросът си остава висящ. Едно мога да кажа, че Крайегейска Тракия - няма инак как да я нарека - не е дадена на Гърция, тя е оставена цялата под европейски контрол и с нея тепърва ще се занимае в бъдаще конференцията. И не е изгубена надеждата ние да придобием онова, което изгубихме до сега в конференцията.

След подписването на договора, аз се постарах да вляза в близък контакт с правителствата, на някогашните наши неприятелски държави. Поисках от секретаря на конференцията, който ме посети, да ми се издействува едно посещение в Лондон, Париж, Рим, а отпосле поисках и в Белград. Казах ви, моята цел беше да се постарая да оправдая обвинена България пред чуждия свят, да се постарая да прибера българските пленници, които са пръснати из всичките държави, да се постарая да ускоря приемането на договора и влизането в преки сношения с великите държави. Отговори ми се от Лондон, че това  посещение не само може да стане, ами е необходимо да стане, обаче, след приемането на договора.

И. Янулов: Значи, след ярема.

Министър-председател А. Стамболийски: В Париж ми дадоха възможност да се срещна с политически лица. От Рим отговориха, че приемат посещението; от Белград отговориха, че ще приемат посещението след приемането на договора. Аз трябваше да отида там, където ме приемат. В Париж първата ми работа беше да се помъча да освободя пленниците, преди още да бъде приет договорът. Казаха ми, че може да се забави приемането на договора, защото камарата е нова и по-рано трябва да се проверят изборите. Можеше да се забави работата, и затуй всичките ми усилия бяха да се пуснат пленниците, преди ратификацията на самия договор. Трябва да ви кажа, че сполучих в това. Всички пленници, и болни, и здрави, са пуснати. Трябват само параходи, за да ги прекараме. Поисках нашите параходи да бъдат изпратени от към Цариград. Отговориха, че не могат. По-после отправих една нота от Рим пак до конференцията, с която исках всички наши параходи да ни бъдат повърнати. Отговорът на нея още не зная. Понеже не можеше да се пратят нашите параходи, предоставих на хората, които оставих там за свръзка, да се погрижат да намерят, чужди параходи, макар скъпо и прескъпо да ги платиме, и да гледат да докарат пленниците за Нова година. Първата ми грижа беше да прекараме болните пленници. Имаме около 150 души болни пленници и трябваше един параход с болнични легла, за да ги прекараме, но такъв параход по-мъчно ще се намери. Изглежда, че здравите пленници ще дойдат по-рано, отколкото болните. Някои от болните имат желание да ги оставим в Швейцария да се церят. Но аз не можах да разреша този въпрос, защото животът в Швейцария е толкоз скъп, че мъчно бихме понесли издръжката на тези нещастници, пък и по-хубаво е тук да ги пренесем и да положим всички грижи за тяхното оздравяване.

Д-р П. Джидров: Това са само 150 души.

Министър-председател А. Стамболийски:  Тук имаме по-добри условия да ги церим; отколкото в чужбина. И в чужбина страдат, и повече страдат от скъпотията. И там страдат от жилищния въпрос, и там, цялата тази криза, която я виждаме, че ни окръжава, е в остра форма. След това аз се помъчих да възстановя пощенските сношения с Франция. Обещаха ми, че този въпрос ще се разреши благоприятно. Поисках екстрадицията от конференцията на провинените български държавници и военноначалници: Жеков, Радославов и други.

Някой от обединените социалисти: Фердинанда искахте ли?

Министър-председател А. Стамболийски: Ще вземем и него.

А. Конов: Кажете откровено.

Министър-председател А. Стамболийски: Искате да ме поставите в изкушение спрямо моя най-добър приятел?! Позволете ми да не късам нашите приятелски отношения с него. (Смях)

А. Конов: Искаме да видим вашата дипломация.

Г. Чешмеджиев: Вие лично може да искате, но да видим вашите ортаци там какво ще кажат.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Най-мъчният въпрое беше освобождението на пленниците на Балкаиския полуостров. В договора има предвидено, че правителството на България може да се споразумее с правителството на съответствующата държава, за да се пуснат пленниците и преди приемането на договора. При невъзможност да влезна в сношения с правителствата на тези държави, аз се обърнах към конференцията, като намирах, че имам основание да сторя това, и я молих да предпише на своя генерал-главнокомандующ тук, на Балканския полуостров, да освободи пленниците. И мога да ви кажа, че от конференцията ме увериха, какво два пжти са писали да се стори това, Дали имат резултата тези предписания, не зная, но вече освобождават от тези пленници. Минавайки през Сърбия, видях, че още не е оевободен никой пленник; от Гърция, обаче, освобождават. Надявам се, че генерал д'Епре ще изпълни дълга си и в Сърбия. Той скоро, може-би, ще ни бъде гост, пак ще му обърнем внимание и вярвам в скоро време нашите пленници да бъдат прибрани. Научих, че и в Испания имало наши пленници. От Рим, чрез испанския посланик, направих постъпки, От там ще бъдат пуснати, потребни са само параходи, за да бъдат прекарани. Дочух още, че някъде към Сибир имало българи. За тях мъчно можем да се застъпим.

Д. Пандов: И в армията на Деникин има.

Министър-председател А. Стамболийски: Възможно е. И в армията на Ленин има. Вие ще се погрижите за тях, а ние за другите. Освен това, в Париж се помъчих да дам около десетина интервюта във вестниците за оправдание На България, за опровержение на всичко онова, което беше нахвърлено против България. Нека ви кажа, че пресата, която беше така враждебна по-рано, бе благосклонна. Вие сами, които я следите, знаете това. Напущайки Париж, аз отправих по едно писмо до всички приятели на България. Такива имаме, и един от тях - мога да ви съобщя - е генерал Кретиен, който има възможност да ни опознае. Убедих се, че неприятели на българския народ са само онези, които не го познават. Които са успели да го познаят, са негови приятели и са останали такива и тогава, когато ние сме били във война с тях. (Ръкопляскане от управляющия блок)

Даде ми се възможност от французкото правителство да посетя някои от опустошените земи и си обясних, г. г. народни представители, защо Конференцията на мира е била така жестока спрямо нас и защо тази конференция е поставена да заседава в Париж. Който има възможност да посети тези опустошени земи, ще се ужаси! Едно пространство, близко колкото цяла България, е разрушено. Градове колкото София, като Ланс, са превърнати на купища от развалини - нищо не е останало от тях. Цъли полета, като софийското, са негодни за никакво обработване; пропасти колкото човешки ръст, са наредени една до друга в тези полета и трябва човешка ръка да ги изравнява, за да може да се постави уред, който да ги обработва. Франция е една от най-тежко пострадалите страни. В това се убедих. 50 години ще минат, за да се поправят следите от войната. Всичко е разрушено, казвам — и полета, и градове. И обясних си, защо и към малката България така жестоко се отнесоха: нея считат за виновница, задето е продължавала войната и е спомогнала на германците да сторят тези разрушения.

(Председателското място заема подпредседателят, г. А. Оббов)

Напуснах Париж, след като успях, казвам, да разпръсна тази тежка атмосфера, която се беше създала, около България, около българския народ. В срещите си с представители на печата, с представители на парламента, с представители на политически групи и на правителството, аз успях това да сторя и да защитя правата кауза на България. Бях изпратен с нужната почит, каквато се дава на приятели - не на неприятели. Учаетвуваха представители на конференцията и сам г. Клемансо беше изпратил своя секретар в това изпращане.

Отправих се за Рим, като предварително издействувах аудиеция с правителството и, с папата. Бях приет близо на едночасова среща с представителя на католическата черква. На мнозина ще се види чудно, защо съм правил това посещение. Направих го затуй, защото посетих Рим и защото там е духовният представител на известна част от българския народ; направих го затуй, защото искам да използувам всички фактори в света за правата кауза на България. (Ръкопляскане от земледелците) За мене не е срамно, нито е неделикатно да правя посещения на всекиго, който може да допринесе нещо за в полза на България. Както правих посещения на неприятели на България, за да ги спечеля за България, така направих посещение и на представителя на католическата черква.

Г. Димитров: От там голяма полза ще има!

Министър-председател А. Стамболийски: Не зная, голяма ли или малка полза ще ни даде това посещение, но ние сме длъжни сега, когато светът се насити на кръв, ...

Д. Пандов: Само вие не сте се наситили!

Министър-председател А. Стамболийски: ... когато не се разрешиха с оръжието проблемите на Балканския полуостров и, въобще, световните проблеми, да се обърием към моралните сили, от когото те и да се представляват, и да апелираме към тях да подемат онези, засенени от конференцията, принципи, които са наречени Уйлсонови принципи. Тези Уйлсонови принципи не са на Уйлсона, те са на модерното човечество, те са на християнството.

И. Янулов: Вие сте забравили само да се обърнете към народите.

Министър-председател А. Стамболийски: Ние не можем да игнорираме представителите на тези морални сили. Ние ще трябва да се позовем на, тях, където и да бъдат те, за да работят за в полза на България. Ние сме щастливи само в едно, че нашата права кауза съвпада с принципите, които прогласи Уйлсон.

Каква цел имах с посещението си в Рим? Моята цел беше на първо време, да освободя находящите се там пленници, да се помъча да възстановя преките сношения между Италия и България, да се помъча да обърна вниманието на техници и капиталисти в Италия да подпомогнат нова България, която тръгва, в пътя на културата, и да се помъча да спечеля държавниците в Италия да подпомогнат за едно разбирателство, на първо време, между България и Румъния, разбирателство, за което аз говорих и в писмото си, отправено до генерал Коанда. Аз съм доволен от посещението си в Рим. Нека ви съобщя, че по желанието на римското правителство, требваше да посетя индустриалните центрове на Италия, каквито са Генуа, Турино, Милано, Венеция, и да видя какъв прогрес е направил италиянският народ в своето иидустриално развитие. Аз съм очуден от успеха на италиянския народ. Констатирах, че симпатиите, добрите отношения между италиянския и българския народи не са накърнени от войната. Напротив, те са засилени. Войната в нищо не ги е засегнала. И вярвам, че такива отношения ние ще успеем да създадем с всички други велики и малки държави, с които бяхме принудени да воюваме. Изказвам тук моята благодарност към представителите на италиянското правителство, към италианския народ за гостоприемството, което ми се указа в Италия. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. г. народии представители! Какъв е договорът, който подписах на 27 ноемврий? Няма да го скрия, както не го скрих и пред конференцията: той е жееток, той е несправедлив спрямо нас, той не разрешава абсолютно в нищо балканската проблема; той оставя въпросите висящи; нещо повече, той отваря и нови рани. Но ние бяхме принудени да го подпишем и ние ще го изпълним, ще се стремим лоялно да го изпълним, защото смятам, че само чрез лоялно изпълнение на този договор, ние ще можем да спечелим симпатиите и доверието на Великите сили и ще можем да ги призовем към ревизия на този договор в най-тежките негови клаузи. Аз съм убеден, че този договор няма да остане за дълго. Не оръжието ще го разкъса, а обществената съвест, народната и световна съвест ще го разкъса. Когато се премахне тази атмосфера на омраза, напластена от войната спрямо нас, нашата права кауза ще се разбере и сам светът ще иска да ревизира този договор. Още когато го подписах заявих на журналистите, за да им обясни спокойствието си при подписването, че моето дълбоко убеждение е, какво светът сам ще поиска в едни къс срок, до три години най-много, да ревизира този договор.

И. Янулов: Кой свят? Работническият свят, срещу който вие стреляте сега, г. Стамболийски. Това е Интернационалът, който ще донесе, ревизия. Заради туй бъдете внимателни във вътрешната си политика. Замислете се малко върху това, което ви казвам. (Възражение от земледелците)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Янулов! Аз бих поздравил и бих благодарил на този работнически свят, ако би могъл да ни помогне.

И. Янулов: Само той може да помогне.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз го видях в Стокхолм, той не можа да спре войната. Виждам го и сега, че не може да укаже абсолютно никакво въздействие върху онези, които ни съдят.

И. Янулов: В Италия 160 депутати са социалисти - най-силната партия в Италия.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Призовавам Ви към ред и спокойствие.

Министър-председател А. Стамболийски: Никъде този работнически свят не ни помогна. Нещо повече. В този работнически свят аз видях същото онуй убеждение, което имат онези, които ни съдеха.

Министър д-р Р. Даскалов: (Към г. Янулова) Тесните социалисти представляват вече работниците. Вие нямате вече работници. Вашата късогледа политика докара това.

А. Конов: Важното е, че г. Стамболийски е отишъл на визита при папата, а не е отишъл при този голям фактор оттатък, който може да влияе в Италия.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Забравих да ви съобща, че в Италия се видях не само с представители на правителството, а и с представителите на всички политически групи в Народното събрание - и със социалистите.

И. Пастухов: Съобщихте ли им за стрелянето в България.

Министър-председател А. Стамболийски: Ще им съобщим, г. Пастухов. Както социалистите в Германия съобщиха не само на италиянските работници, а на целия свят, че убиха Либкнехта и Роза Люксембург и убиха всички метежници, без да се стреснат, така и ние ще съобщим, когато стреляме срещу онези, които ще искат да нарушат реда и ще искат да погубят България. (Бурни ръкопляскания от управляющия блок)

И. Пастухов: Социалистите ще дойдат да управляват и ще ви дарят сметка в такъв случай.

X. Кабакчиев: (Към г. министър-председателя) Вие сте убийци на българския народ.

Министър-председател А. Стамболийски: Ние сме готови да отговаряме за нашите дела.

X. Кабакчиев: Нападате из засада с пияни шайки, доведени из селата. Вие сте провокатори!

Председателствующ А. Оббов: (Силно звъни)

С. Омарчевски: Няма шайки. Вие сте пияници.

X. Кабакчиев: Вие туряте началото иа гражданската война. В този огън вие ще изгорите първи. Събирайте си ума в главата. Престъпници такива!

Министър-председател А. Стамболийски: Недейте жали за, нас, ние сме се хвърляли в този огън. Щадете вас си, щадете се, защото сте подли и фалшиви революционери.

И. Пастухов: Да сте вие, няма да мислим, но България тегли.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Г. Пастухов! Правя Ви бележка.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Всеки от нас може да си зададе този въпрос: можеше ли договорът да бъде по-добър, отколкото е? Струва, ми се, че е можел този договор да бъде по-добър, отколкото е - впрочем, той не е добър, но можеше да бъде малко по-смекчен. Вие знаете, че секретът за успеха на всяка работа е, да се явим навреме и да изпълним до край дълга си; целият секрет за успеха на всяка предприета акция е там - да се явиш навреме. Ние, нова Българвя, явихме ли се навреме, за да избием подозрението в света, който ни съдеше? Не.

И. Янулов: В. „Temps" ви каза, че сте закъснели и че сте в съюз с реакцията.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

И. Янулов: Договорът щеше да бъде съвършено друг, но днес г. Стамболийски е заедно с реакцията, заедно с прислужниците на Фердинанда. Това писа в. „Temps". (Възражения от земледелците)

X. Манолов: Договорът щеше да бъде по-добър, ако Радославов не беше пращал Сакъзова в Стокхолм.

И. Янулов: Ако вие сте си загубили ума, ние не сме го загубили - разберете го. Вие вървите по пътя на радославистите. Внимавайте какво вършите. На вашите интервюта, така отговори в. „Тан", че Вие сте с реакцията и поддържате съюзниците на Фердинанда. Защото 2/3 от Европа е социалистическа, а вие излизате да провокирате социалистите.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Г-да! Като гледам този човек да говори, чудя се как е възможен такъв тепегьозлък, ... (Ръкопляскане от земледелците)

И. Янулов: Това е недостойно от Ваша страна. Вие сте тепегьозин.

Министър-председател А. Стамболийски: ... как е възможно един интелигентен човек да изпадне в положение да притъпи своята съвест и да излезе, без да се черви, да говори така! Вчерашен управник! Вие управлявахте България до преди два месеца, участвувахте при изработването на договора в конференцията в Париж, като пратихте там вашия представител Янко Сакъзов, изработи се този договор, когато той беше там, бяхте по-рано и в Швейцария и днес имате куража да казвате, че работим с представителите на реакцията! Ами Вие с кого работихте, бе господине? (Ръкопляскане от земледелците)

Бе млади човече, как не се засрамиш от тия хора, които са присъствували в това управление?

И. Янулов: Вие сте тепегьозин, защото ние предлагахме изборите да станат още през м. април, за да видите, че болшинството е за република и за социализация. И Вие говорехте за република и социализация, а днес сте вай-черният реакционер.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Г-да! България пострада и страда и я сполете катастрофата не заради туй, че от стари и млади се управлява, а заради туй, че нейната интелигенция, която е боравила в политическия живот е била безсъвестна. (Ръкопляскане от земледелците). Можеш да туриш какъвто щеш етикет - прогресист, либерал, социалист, но ако нямаш съвест, ти не си споообен за нищо. (Ръкопляскане от земледелците) Жалкото е, че нашата интелигенция именно страда от липса на съвест, от липса на срам, от липса иа добродетели. Не народът е виноват за таза катастрофа. Народът не искаше войната, но нямаше даблест у нашата интелигенция да поведе този народ в борба против войната през 1915 г. И днес, когато България е застрашена от нахлуване на чужди войски, тази същата интелигенция, която се скри в скута на Радославов през 1915 г. (Ръкопляскане от земледелците) днес иска да прави революция. Против кого, бе приятели, против кого искате да правите революция? (Протести от обединените социалисти)

Революционери, безсъвестни и подли  революционери, правете революция, оправдавайте рублите на Русия! Оправдавайте вашето революционно знаме, правете революция; аз ви каня да излезете на улицата и да правите революция.

От земледелците: Браво! (Ръкопляскане)

И. Янулов: Кой сте Вие?

В. Коларов: (Към министър-председателя) Вие сте провокатори и убийци на народа. (Шум и глъчка)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

X. Кабакчиев: Вие изпратихте полиция, и войска, и въоръжени банди срещу мирния народ.

Министър-председател А. Стамболийски: Не само войска ще изпратя, а и сам ще отида и народа ще изпратя срещу вас.

B. Коларов: Не Ви е срам! И ще продължавате Вашите провокации!

Министър-председател А. Стамболийски: Ще продължавам да се боря безпощадно с вас, докогато вие продължавате да нарушавате реда в тая страна.

От комунистите и обединените социалисти: Долу! (Тропане по банките)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Ще се разправим, приятели. Лесно е да тропате по банките. Оръжие вземете и излезте на улицата. Революция искате, направете я. Искате вътрешна война, създайте я - ние сме готови.

П. Алеков: Вие провокирате и предизвиквате анархия в страната.

C. Омарчевски: Да, ще ви позволим да подстрекавате!

X. Пунев: Вие сте кримкари, наследихте народняците.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Д. Казасов: (Към земледелците) Арестувате депутати по улицата. (Към К. Томов) Вие изпълнявахте дедективска служба.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Г. г. народни представители! Моля ви се, седнете по местата си и пазете ред и спокойствие.

Д. Казасов: Бакалов е арестуван от земледелски депутат. Народни представители арестуват народни представители! Срам и позор!

Г. Бакалов: Вие, г. Томов, бяхте, който ме арестувате. Г. Ветовски, кажете, кой ме арестува? Вие бяхте с пушка. Защо не излезете да кажете?

К. Томов: Ако моментът налагаше, и куршум щеще да има.

С. Попов: Ако вие заплашвате народните представители с куршуми, и ние ще ги намерим. Разберете, че сте провокатори. Вие и Фердинанда плашехте с куршуми, а сега му целувате краката.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Аз се съгласих вашата интерпеация да бъе поставена на дневенред - там ще имате възможност да се изкажете, чакайте.

Д. Казасов: Вие нямате самообладание да чакате.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Ако г. Янулов не беше станал да ме прекъсне, аз нямаше да се спирам на това.

X. Кабакчиев: Нямаше нищо общо между това, което каза г. Янулов, и това, което Вие говорихте, но Вашата съвест не е чиста, тя Ви смущава.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Г. Кабакчиев! Ще приложа, правилника срямо Вас.

X. Кабакчиев: Това беше подлост - мирен народ вие разстрелвахте, не революционери. Стреляхте народ не на барикада, а народ мирен, без оръжие излязъл.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Кабакчиев! Вие, които сте отворили революцията, имате възможност сега да я направите. Направете я. (Протести от комунистите и обеднените социалисти)

П. Алеков: Вие се изплашихте от една манифестация и казвате, че се правела революция.

И. Янулов: Вие викате гърци и сърби с думата “революция”.

В. Коларов: (Към министър-председателя) Вие нападнахте мирния народ от засада с пияни банди. Толкоз хора са ранени!

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Аз нито един от вас не виждам паднал. Аз виждам водителите на революцията всички здрави. Нито един косъм не е паднал от вашите глави.

В. Коларов: Провокатори сте Вие.

Министъръ-пръдседател А. Стамболийски: Аз не мога да си обясня в тази голяма революция, как така не е паднал ни един косъм от главите ви.

X. Кабакчиев: Защо стреляхте върху един народ, който беше без оръжие, с празни ръце?

Председателствующ А. Оббов: Г. Кабакчиев! Ще приложа правилника. Ще предложа на Събранието да Ви изключи. За последен път Ви правя бележка.

Министър А. Димитров: (Към X. Кабакчиев) Ти излез да се бориш, не изкарвай децата. Не се крийте в скутовете на жените. Защо не излезете на открито, а се събирате там някъде на гробищата?

Министър-председател А. Стамболийски: (Към комунистите) Ще ви изкарам из скривалищата, разберете. (Ръкопляскане от земледелците)

(Председателското място заема наново подпредседателят г. Н. Атанасов)

Д-р И. Пашов: Вие си служите с пияни банди.

П. Алеков: Остава и в залата стражари да дойдат.

Председателствующ Н. Атанасов: Приканвам г. г. народните представители да запазят ред и тишина, за да можем да работим.

В. Власковски: (Към министър А. Димитров) Вие дедектив на Радославова, с оръжие поддържате Вашите заповеди.

Министър А. Димитров: Вие излезте, а недейте праща децата. Кокошкари!

В. Власковски: Вие лично патрони раздавахте.

Министър А. Димитров: Срещу всеки, който наруши обществения ред, аз ще нося патрони, ама няма да изкарвам децата, както вие правите.

Председателствующ Н. Атанасов: Поканвам г. г. квесторите да въдворят ред. (Към комунистите и обединените социалисти) Престанете, г-да, да говорите. Инак, ще взема мерки спрямо вас. Ще ви дадем думата да говорите.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Няма, защо да се дразните. На дневен ред утре е поставена интерпелацията, ще си кажете думата. Ако е въпросът за революция, вие сте я отворили, ще излезем насреща и ще се бием.

И. Янулов: Във Вашата глава я има само.

Министър-председател А. Стамболийски: Ако желаете, и тук можете да, я отворите.

Д-р И. Пашов: Вие днес сте вкарали всички дедективи в Народното събрание.

Министър-председател А. Стамболийски: Отворете я и тук и я свършете тук. Ние я приемаме и тук, и вън, и където и да е.

П. Алеков: Вие говорите фантазии, г. министре. Не се касае за революция, а се касае за провокации, които се правят, касае се за това, че е посегнато на депутатската неприкосневеност. (Квесторът И. Пандов отива при П. Алеков. Набират се представители от земледелците и обединените социалисти. Шум)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Поканвам г. г. народните представители да седнат на местата си.

А. Конов: (Към министър-председателя) Недейте говори, г. министре, за предизвикателства и революция, защото ще продължите този начии на действие. Вие предизвиквате камарата.

С. Омарчевски: Ако е за революция, ще ви кажем ние, кое е революция.

Министър-председател А. Стамболийски: Договорът, казвам, можеше да бъде малко по-добър, ако ние успяхме да се явим на време и да разпръснем тази атмосфера, която беше се създала благодарение на премногото обвинения спрямо нас. Късно се произведоха изборите - оставам и сега с това убеждение - късно се яви новото правителство, късно се направиха арестите, късно стана всичко. Ако нас ни наказаха, наказаха ни заради туй, защото беше се създало едно убеждение, че сме непоправими, а това убеждение се беше формулирало от нашите съседи. Те имаха там авторитетни представители, които работеха дълго време - ние нямахме нищо те имаха насреща си печата, бяха спечелили общественото мнение - ние нямахме нищо, ние не можахме да се защитим нас ни подозираха, че сме една коалиция от престъпници, които взаимно се защищават. Нас ни обвиняват, че всички през време на войната сме били солидарни с политиката, на Фердинанда и Радославова, и искаха да ни накажат защото сме непоправим народ. Трябваше това създало се убеждение да се разпръсне, но всичко, предприето от наша страна, стана късно: късно ни се даде възможност да го сторим, късно и ние направихме онова, което трябваше да се направи.

Защо договорът, питам се аз, е така жесток и несправедлив спрямо нас? Първата причина е, защото сме на страната на победените. „Тежко на победените!" Пред един короспондент на американски вестник аз казах: „Нас не ни победи оръжието на Съглашението, а, ни победиха, принципите, които вие издигнахте. Тези принципи пронизаха сърцата, и умовете и на войниците и на целия български народ, който беше в тила - всички повярваха, че след тържественото провъзгласяване на тези принципи за зачитане правата на малките народи, няма защо по-нататък да се воюва. Нашата войска искаше мир на всяка цена до 10 септемврий стар стил, тя искаше да го наложи; и офицери и войници определиха датата, докога ще се бият, защото не намираха смисъл по-нататък да държат фронта. Вашите аероплани пускаха афиши на този народ да му казват, че ще се зачитат правата, че няма той да бъде ощетен, че той трябва да престане да се бие. И повярва го това и войската, и народ, и всички, и когато този народ беше в предвечерието сам да наложи сепаративен мир, вие издебнахте момент един кът от фронта и имахте известен успех. Но този успех можеше да се парализира от другата българска войска, ако не беше онуй убеждение, което царуваше в цяла България. Биха ни принципите на Уилсона. Тези принципи, обаче, бяха засенени по понятни причини, но с тези принципи ние ще спечелим в бъдаще. Народите не могат да ги засенат, защото тези принципи са принципи на модерното човечество. И с тези принципи ние, малката България, ще почнем от тук нататък с по-голяма сила и с по-голямо право да предявяваме нашите права, и ще спечелим. Когато светът ни разбере и когато тия принципи проникнат навсякъде - а те ще проникнат, защото неправдата е по целия свят - ние ще спечелим". Та нас ни наказаха, казвам, защото бяхме на страната на победените.

Второ, нас ни наказаха, защото в наше отсъствие нашите съседи бяха напластили грамада от обвинения, някои, може-би, справедливи, по повечето измислени. Нашите съседи се постараха да ни представят, като най-големите зверове в света, като елемент да размирието, като един луд народ. Тези обвинения ние не можахме да опровергаем. Само гръцката делегация е напластила 40 тома от обвинения срещу българите, и можете да си представите каква омраза съществува в обществата на културния свят против нас. Смятаха ни за по-долни и за по-грозни варвари от турците, дори от дивите народи. Никой нямаше кураж да ни защищава, защото никой не беше чел противното. Онзи, койт би се наел да ни защищава ще спечели омразата си, той щеше да бъде обвинен, че е подкупен. Всички се очудваха, как е възможно такъв зверски народ да се защищава.

Наказаха ни още, защото сме вършили изстъпления. Знаете ли вие тази самозабрава на нашите управници през време на войната колко скъпо ни костува? Знаете ли вие, че тая самозабрава е причината да се забави това споразумение? Минете през сръбско и вие ще видите остатъците от тази самозабрава.

Г. Кръстев: Както сега вие сте се самозабравили.

Министър-председател А. Стамболийски: Нашите държавници са вършили изстъпления; нашите държавници не са мислили да живеем в добри отношения или да се помиряваме с нашите съседи. И, нека, си го признаем, имат грях не само държавниците от Радославовия режим, но имате грях и вие, които бяхте в камарата. Колко пъти този идиотизиран старец казваше: „Дето е стъпил български крак, всичко българско ще бъде."

Г. Димитров: Вашите хора го поддържаха.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие станахте ли да протестирате, питам аз?

Д. Казасов: Не един път.

А. Конов: Много пъти.

Министър-председател А. Стамболийски: Не, вие мълчахте и всички се бяхте уплашили от режима на Радославова; вие мълчахте, защото всичките се бяхте самозабравили.

Д. Казасов: Мълчаха Вашите другари. Четете дневниците.

Министър-председател А. Стамболийски: Писмото на покойния Кирков е едно доказателство за това.

Г. Димитров: Ние протестираме, защото Вие изопачавате истината. Вашият другар Александър Димитров беше дедектив на Радославова.

Министър-председател А. Стамболийски: Никой не може да опровергае писмото на покойния Георги Кирков.

X. Христов: А дневника на Александър Димитрова?

Министър-председател А. Стамболийски: Кирков ликува, че войната се свършила, че сърбите били смазани; той ликува, така, както ликуваше и самият Радославов; той се радваше на успеха на тази политика. И вие всички мълчахте, когато безумният старец дърдореше. (Възражение от обединените социалисти и комунистите)

Д. Казасов: Не е вярно.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие протестирахте сега, защото истината е горчива, и бодлива.

И. Пастухов: Туй услуга на България ли е, г. министре? Цялата опозиция тогава викаше. Излиза, че само Вие лично сте били против това.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Трябва да благодарим, че дневниците не можаха да се отпечатат.

Д. Казасов: Имате оригиналите, донесете ги.

Министър-председател А. Стамболийски: Знаете ли вие, че ние търсихме протести от когото и да било, за да ги представим там, и не можахме да намерим? (Ръкопляскане от земледелците)

А. Цанков: Вие клеветите България повече от Венизелоса.

Министър-председател А. Стамболийски: Опашка страшна и гнусна бяхте Вие на Радославова.

И. Пастухов: Вие имахте най-голямата парламентарна група.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие се уплашихте, признайте го това.

К. Пастухов: Вие можехте много добре да знаете за поведението на нашата парламентарна група тук, в камарата.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз ще ви отговоря.

К. Пастухов: Какво, ще ми отговорите?

А. Цанков: Клеветите България повече от Венизелоса и Пашича.

X. Кабакчиев: Напечатайте този дневник на дедектива на Радославова, който сега е министър на вътрешните работи. Този позор, този срам! И този дедектив днес разполага с полицията на България!

Министър А. Димитров: С тая полиция, която ще ви накара, да мирувате.

Министър-председател А. Стамболийски: И този дедектив търси Радославова да го арестува. (Ръкопляскане от земледелците)

X. Кабакчиев: (Към министър А. Димитров) Вие, дедективът, пуснахте Радославова, а арестувахте народни представители. Позор!

Министър-председател А. Стамболийски: Пуснахте го вие.

X. Кабакчиев: Такъв позор в историята не е имало.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! И друг път съм казвал, и сега ще го повторя, че във войската най-преданите офицери на реакцията в Радославово време бяха тесните социалисти. (Ръкопляскане от земледелците) Това е общото убеждение в българския народ.

X. Кабакчиев: Ние страдахме в затворите, а вашите хора бяха дедективи на Радославова.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие лежахте в затворите, а аз бях помощник на Радославова! Как не вие срам да говорите такива нелепости?!

X. Кабакчиев: Вие, г. Димитров; водехте преговори за министерско кресло. Ние се борехме, когато г. Стамболийски беше в затвора.

Министър А. Димитров: Във всеки случай, не изпращахте хората на смърт, както правеше Еню Марковски.

Г. Димитров: Къде беше Драгиев?

X. Кабакчиев: (Към министър А. Димитров) Драгиев ви опозори, нему се сърдете сега.

Министър-председател А. Стамболийски: Не зная, къде беше групата и какво правеше, но когато през 1915 г. мене ме караха с войници покрай шуменската бирария, вие, тесните социалисти - депутати гуляехте. (Ръкопляскане от земледелците) И това ми правеше тъжно впечатление.

В. Власковски: Вашите другари не Ви защитиха; те подлизурствуваха пред Радославова.

Министър-председател А. Стамболийски: Ако има нещо, което ми беше най-тежко, то е това, че революционерите по име мълчаха през 1915 г. (Възражение от комунистите)

К. Славов: Отговорете на този въпрос: Вашата парламентарна група къде беше и какво правеха търговците на жито?

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Наказаха ни още, защото смятаха и смятат, че сме станали причина, за да продължи войната. Трябва да признаем това нещо: наистина, малката България способствува, тя спомогна да се продължи войната. Сега договорът е подписан, трябва да се признае тази истина. Ние сме на едно такова място - ценно за политика, ценно за война, ценно за търговия, ценно за всичко.

А Конов: Това, което говорите Вие сега, дипломация ли е?

Председателствующ Н. Атанасов: Моля Ви се.

С. Омарчевски: Янко Сакъзов умее да прави дипломация!

Министър-председател А. Стамболийски: Вие, които искате открита дипломация, няма защо да протестирате.

С. Омарчевски: Вашата дипломация в Стокхолм!

Министър-председател А. Стамболийски: Наказаха ни още, защото, както казах и по-рано, конференцията заседаваше в една наистина тежко пострадала страна, е Франция. Всички, които участвуваха в световния съд, бяха под впечатлението от ужасите на войната. Всички, които участвуваха в този съд, преди да се произнесат, както знаете, по желанието на френското правителство посетиха опустошените земи. А който посети тези земи, той се ужасява и търси причинителите на тези опустошения. Наш войник не е имало там, но нас ни смятат като помощници на опустошителите и разрушителите - на германците, и ни наказват. Наказаха ни, както казах, и заради това, защото не можахме да залечатим в нашето минало, в дните и месеците през войната, че сме рязко против политиката на Фердинанда и Радославова. Нас ни казват: „Като народът не е солидарен с тази политика, защо я води тъкмо три години, защо не направите революция, защо не се опитахте да направите революция и да спрете войната; нали не искате война? Защо я продължихте три години? Какво направиха вашите политически течения в камарата?” - И какво сочат? Посочват ни неприятната истина, приятели от широко-социалистическата партия, но ще я изложа, посочват ни ходенето на Сакъзова, Джидрова и Пастухова в Стокхолм. Измислица може да е това, че г. Сакъзов е пледирал за някакъв коридор - допускам, че е измислица - но хората експлоатират с това. Не само са настроени против нас, държавниците от буржоазията, но са зле настроени и социалистите във Франция, против българските социалисти. Аз ще ви чета, когато се приема договорът, доклад на наши хора там, които на първо време са се явили в Париж, на хора, които са се мъчили да пробият поне в социалистическите среди леда, т. е. да прокарат нещо в защита на България и не са успели. Всички с омраза са се отнасяли към българските социалисти. Към буржоазните партии разбирам, но и към вас, и вас не ви обичат, мразят ви.

Г. Чешмеджиев: Кой Ви докладва това? Да знаем името, иначе ще бъде само клевети и интриги, но аз прекарах три месеца в Париж и ще ви представя доказателства, а и сам г. Сакъзов може да ви ги представи.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Чешмеджиев! Не съм аз, който мога да си служа с клевети и интрига, но аз преварах три месеца в Париж и ще ви представя доказателства, а и сам г. Сакъзов може да ви ги представи.

Я. Сакъзов: Г. министре! Преди един месец Ви казах, че Вашите сведения са неверни. Вие сте много зле информирани. Казах Ви, че Вашите органи са недостойни да разберат една политическа мисия. Това Ви го казах.

Председателствующ Н. Атанасов: Тишина, г-да.

Министър-председател А. Стамболийски: Моят другар в делегацията, г. Янко Сакъзов, написа една статия, която се мъчихме да прокараме във всички социалистически органи, но не успяхме: името „Сакъзов" ги ужасява. (Ръкопляскане от земледелците) Ако има човек, който да се ползува с известни симпатии от българските социалистически среди, той е - нека го кажа - г. д-р Сакаров.

Я. Сакъзов: И при все това. Вие знаете, че тя се напечата. Какво искате?

А. Конов: Колкото и да се мъчите да очерните, не можете.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! С недоверие се отнасяха към всички ви.

А. Оббов: Г. Сакъзов! Кой веетник и с какъв тираж е напечатал статията?

А. Конов: Мълчи там! Този, който носи в Народното събрание револвер, трябва да мълчи.

А. Оббов: Аз бях на улицата и мога да нося револвер, защото и аз съм революционер.

А. Конов: Мълчи!

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

А. Оббов: Аз не съм устройвал такава шайка, каквато ти устрои в Севлиево. Ти прати там хора да ми разтурят събранието.

А. Конов: Твоето събрание самичък си го разтури.

А. Оббов: Твоите околийски началници го разтуриха.

А. Конов: Аз не съм ти разтурял събрание. Нямам тази задача, да разтурям събрания. Аз ти предлагам анкета, и след тази анкета ще те искам тук, на трибуната, да потвърдиш това. А пък моята анкета за твоите револвери искам сега да стане: ей сега съм съгласен да те обискират и ще ги намерят у тебе. (Някои от обединените социалисти ръкопляскат)

А. Оббов: Ела да Ви дам да, ме обискирате!

А. Конов: Аз се обзалагам за това. Сега бюрото на Народното събрание да прати квесторите да те обискират, ще ти намерят револверите у тебе.

Д-р П. Джидров: Той се страхува за живота си, понеже е държавен мъж!

X. Пунев: Носи два револвера за зор заман.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Тишина, г-да.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Най-тежкото обвинение против нас, което създава убеждението, че сме били всичките за войни, то е, че през 1915 г., когато целият народ беше против войната, ние, политиците на България, не сме изпълнили до край своя дълг.

X. Пунев: Нашата, парламентарна група излезе с едно писмо на 26 май, а вашите хора, бяха дедективи.

Ю. Вълков: Бъди по-спокоен.

Министър-председател А. Стамболийски: Помъчих се да опровергая това нещо. Обвиних държавите от Съглашението, че не ни дадоха абсолютно никаква помощ. И твърдя и сега, че ако тези държави бяха помогнали на българските опозиционни партии не дори така, както помогнаха на Гърция, а бяха помогнали, като заставеха нашите съседи да, се съгласят да ни дадат онова, което ни се пада по един договор, опозицията щеше да има но-голяма смелост ...

Министър д-р Р. Даскалов: Да спре войната.

Министър-председател А. Стамболийски: ... да спре войната. Представителите на Съглашението вярваха на цар Фсрдинанда до последния момент.

Министър д-р Р. Даскалов: Повече, околкото ние.

Министър-председател А. Стамболийски: Казах го и на представителите на французкото правителство: вие, французите, бяхте предоставили вашата външна политика на гнилата монархическа дипломация на Русия; вие нямахте балканска политика; вие слушахте, каквото ще каже Русия, и ти опропасти и нас, и себе си; вие вярвахте на Фердинанда, един Делкасе вярваше в него, вие всички вярвахте, че няма да ви измени, вие го поддържахте, вие го смятахте за честен човек, вие му дадохте подкрепа, вие не давахте подкрепа на опозиционните групи да изпълнят дълга си.

Министър д-р Р. Даскалов: Наричаха го французин.

Министър-председател А. Стамболийски: Съглашението не изпълни дълга си към българския народ, който искаше да се бори против войната. Той не беше за война, той беше най-малко за една война на страната на Германия. Ако се решаваше въпрос за война, той щеше да отиде към Съглашението - това е истината. Ние бяхме за неутралитета, но ако станеше въпрос само, казвам, коя война да се предприеме, т. е., ако се предприема война, на къде да се отиде, нито глас нямаше да има да се отиде на страната иа Централните сили - това, е истината. Народът не желаеше да се бие против Русия, да се бие против Съглашението. Дори и народът, който беше около Радославова, и той не желаеше да се бори с Русия. С резолюции против войната от бюрата на самия Радославов аз излязох пред цар Фсрдинанда да му доказвам, че народът няма да поддържа тави война. Но нека си признаем, г-да, че ако политиците на България, и при тези условия, и при тази незаинтересованост на Великите сили от съглашението към усилията, на опозицията, ако опозицията, казвам, беше се жертвувала малко повечко, войната можеше да спре. Позволете ми нескромността да говоря на тази тема. Аз твърдя, че ако всички опозиционни групи бяха решили да дадат, да жертвуват по една глава, война нямаше да има. (Ръкопляскане от земледелците) Нещо повече: и аз нямаше да лежа три години в затвора.

А. Конов: Защо не дадохте Вие главата си?

Министър-пръдседател  А.  Стамболийски:  Ако тези тук социалисти, и ако тези тук, и ако всички партии тук бяха решили ...

Г. Кръстев: Ако и тези тук. (Сочи земледелците)

Министър-председател А. Стамболийски: ... да дадат по един човек жертва, нямаше да стане войната. Тук му е мястото да открия сега, след като подписахме договора, всичко онова, което предлагах от името на Земледелския съюз и което не се възприе тогава.

Г. Кръстев: И от Земледелския съюз не се възприе.

Г. Димитров: Сега вършите въоръжени насилия.

Министър-председател А. Стамболийски: Предлагах тогава да извършим революцията, оная революция, която искате сега, след дъжд качулка, да, правите. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. Димитров: Комедии разигравахте.

Министър-председател А. Стамболийски: Предлагах тогава да се съгласи цялата опозиция, аз и тоя дедектив в кавички, Димитров, да влезем в Радославовия кабинет - във Вътрешното министерство и в това на железниците - и да осуетим мобилизацията. Вие, революционерите, които имахте железниците, в ръцете си, които имахте арсеналите, можахте да спрете войната. Къде бяхте тогава? (Ръкопляскане от земледелците)

X. Ветовски: И всички чиновници бяха техни хора.

А. Цанков: Тия работи се много лесно говорят.

А. Конов: Вие можехте да спрете войната чрез вашата сила и голяма организация. Можехте да спрете вашите хора да не вземат пушките и да не отиват в казармите. Защо не го направихте? Като сте голямото множество от българския народ, защо не сте по направили, а карате други да го вършат?

Ц. Матев: Вие сте нервът на този народ, така претендирате.

А. Конов: А вие сте трупът, голямото множество. Защо не я спряхте?

А. Оббов: Недейте ни предизвиква да разправяме за позива, на Сакъзова.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Опомняме си като днес ...

Г. Димитров: Вашата, група гласува за военните кредити. Отговорете на този въпрос!

Министър д-р Р. Даскалов: Всички германци, и социалистите, гласуваха за военните кредити. Всички социалисти в целия свят гласуваха за военните кредити.

Г. Димитров: Вашата група гласува военните кредити.

A. Радолов: А вие приемахте статии на Парвуса във вашия вестник и тласнахте страната във война.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Ще кажа нещо и за поведението на земледелската група. Земледелската група вода борба срещу войната; земледелската група даде жертва своя председателя; земледелската група беше победена в тази борба, защото никой не искаше да я подкрепи.

B. Коларов: Тя беше съучастница на Радославова - нищо друго.

Министър-председател А. Стамболийски: Тя беше смазана, а нейните водители, нейните поддържници в армията, бяха подезрени, бяха под следствие, бяха под съд. Седем души депутати бяха в затвора. Тя капитулира, както капитулира. България в тая голяма война, (Ръкопляскане от земледелците. Възражения от комунистите и обединените социалисти) А-а, вие казвате: „След като ви победи Радославов със своите крути мерки, защо не продължихте борбата?" Аз ви питам вас, Българио, български представителю: след като ви победиха, защо не продължихте войната? Можеше ли българският народ, след като го победиха, да продължи сега войната? Защо сега, когато приемате това положение, не приемете и другото положение, че земледелската група се бори до край, бе победена и бе принудена да капитулира, а каиитулира, защото вие всички не я подкрепяхте. (Ръкопляскане от земледелците)

В. Коларов: Всички там бяхте приятели на Радославова. Закупувахте с пари на Деклозиера житото.

Министър-председател А. Стамболийски: Питам ви аз вас сега, приятели на демокрацията - хайде, оставете, буржоазията, огън да я гори нея - но вас, представителите на демокрацията: за, какво бях аз осъден, за какво бях преследван? За, някакви позорни престъпления ли? Защо вие не се явихте в моя защита? Защо не запитахте Радославова, задето ме арестува и искаше да ме беси?

Г. Димитров: Ако земледелската група Ви е забравила и не се интересува за Вас, ние ли ще питаме?

В. Коларов: От Вашата група ни един протест не е направен към правителството на Радославова за Вашето арестуване. Ние Ви защитихме, а Вашата група мълчеше.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

В. Власковски: Александър Димитров в „Народни права" пишеше статии против опозицията.

И. Янулов: Ние от тази трибуна сме говорили за Вас, че трябва да бъдете освободен.

В. Коларов: Нямаше просто един протест от Вашата група, за Вашето освобождение, г. Стамболийски!

Г. Димитров: Той сам каза: „Групата ме е забравила, оставила ме е". (Към министър-председателя) Недейте ме кара да разкривам работи от затвора - как сте действували и говорили - които изобличават Вашите хора.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Г, г. народни представители! Нямам за це.л да обвинявам някого. Имам за цел да отбележа, една истина, потребна за историята; искам да отбележа тази истина, за да разбере светът от вън, че се е правило усилия да се борим; искам да отбележа една истина пред българския народ, та дано този български народ поне в бъдаще роди държавни мъже, които по-добре, с по-голяма самоотверженост да защищават неговите интереси. Това е моята цел. Не искам да ви обвинявам. Светът от вън ни обвинява, че не сме се борили против войната. Г-да, вие тук, турете си ръката на сърцето и се попитайте: какво направихте, за да изпълните своя дълг до край? Вие, които имате под ръка железничарите, работниците в арсеналите, казахте ли им да развалят тези железници, да направят стачка, за да попречат на войната? (Ръкопляскане от земледелците)

П. Величков: Ако ние ги имахме тогава така организирани, както днес, стачката щеше да бъде факт, и Вие нямаше да бъдете герой на деня.

Министър-председател А. Стамболийски: По-добре да не бях аз герой, България да беше герой, но вашето малодушие направи днес мене герой, а унизи България. (Ръкопляскане от земледелците) И днес светът казва, в печата, в обществото, навсякъде: „Не бива една България да бъде пощадена заради един Стамболийски, както не пощадиха някога Содом и Гомор за един Лот".

П. Величков: Стига сте ги повтаряли тези работи. За Вашето място, това не е достойно. Вашите другари Ви се смеят за това, което говорите.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: По-нататък, питам ви аз: в продължение, на три години опитахте ли се вие, свободните политици тук ...

Някой от обединените социалисти: Там (Сочи земледелцита) да-ли са се опитвали?

А. Конов: Там (Сочи земледелците) се обърнете.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  За всички ви говоря - и за вас, и за тези. (Сочи земледелците)

A. Конов: Там се обърнете, към силата на мнозинството, към вашите 50 представители се обърнете, 50 представители бяхте, а ние бяхме 9.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Опитахте ли се вие да направите революция; да свалите Фердинанда и да сключите сепаративен мир, за да спасите България?

(Председателското място заема изново подпредседателят г. А. Оббов)

Д. Казасов: Вие опитахте, ли се?

Министър-председател А. Стамболийски: У всекиго бе убеждението, че само един сепаративен мир може да спаси България? A сепаративен мир, докато не се свалеше Фердинанд, докато не се заколи или напъди, бе невъзможен. Питам ви вас, като политици, като офицери, като войници, като депутати, в продължение на 3 години, опитахте ли се вие да направите поне един опит за революция, за да ви вкарат в затвора? Защо седяхте тук? Там ви беше мястото. (Ръкопляскане от земледелците) Защо позорихте тези свещени места?

B. Власковски: Направихме на 15 януарий в 34 полк бунтт). Това бяха наши другари социалдемократи. Избиха ги, избесиха ги. Трима души застреляха, 36 в затвор хвърлиха. Ние го направихме, а вашият Александър Димитров пишеше статии в „Народни права", той нападаше опозицията тук.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Ценете свободата на словото, защото ще дойде време и вие да говорите, и когато гръмнат утре против вас, да не се сърдите.

В. Власковски: Ние не застрелваме мирни граждани на улицата като вас.

Министър-председател  А.  Стамболийски: Г-да! От тук (Сочи обединените социалисти) ми задавате въпроса: „Вие какво направихте?" Аз се помъчих, приятелю, много нещо да правя. Ей-сега ще го разкажа, защо се нахвърляха върху мене с обвинения през време на изборите, че съм бил в сношение с неприятеля, че съм конспирирал против политиката на Радославова и на г. Малинова. Тук му е мястото да изповядам, да кажа онова, което съм вършил. През всичкото си стоене в затвора се мъчех да организирам революция, за да арестувам онези, които управляваха. (Ръкопляскане от земледелците)

Г. Димитров: Ти ще организираш революция!

А. Цанков: Голяма фантазия.

Министър-председател А. Стамболийски: Осем дела пред военнополевите съдилища имам за това нещо.

А. Конов: Едно безобразно самохвалство! Вие не сте се опитали да направите революция, когато сте били вън от затвора, a сте се мъчили да правите революция, когато сте били в затвора! Ирония!

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Ето един приятел, който е живял като депутат в България, и оспорва това, което вън от нас знаят. Той оспорва, че аз съм се мъчил да правя революция в 1915 г., а питайте г. Борис Вазова, за какво го осъдиха три месеца! Затуй, защото не искаше да свидетелствува против мене, както свидетелствува Стефан Дренков, затуй, защото не искаше да разкрие моите предложения за революция и да изложи и себе си, и партията си, и цялата опозиция. Затуй.

А. Конов:  Аз Ви питам: преди да влезете в затвора, опитвахте ли се да правите революция?

Министър-председател А. Стамболийски: Опитвах се, приятелю!

А. Конов: Кога и с какво?

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Моля Ви се! - И за моите опити да правя революция имаше осъдени маса хора по десет години, по 13 години; между тях имаше и приятели на широките социалисти, но тези приятели никога не бяха, посетени от представителите на тази партия. Моите позиви против войната, моите речи против войната, моите речи в двореца, които бяха отпечатани и пръснати между войската, послужиха на реакцията да осъди маса войници. Заради мене застреляха маса войници - признавам го, 16 души войници из един път застреляха в 27 полк заради мене. Във всички полкове имаше осъдени и застреляни заради мене, защото аз исках революция да правя, защото ги канех революция да правим (Ръкопляскане от земледелците)

А. Конов: Да се отбележи в протокола. Продължавайте по-нататък ние ще оценим това високо достойнство.

Някой от земледелците: Българският народ го е оценил и е дал заслуженото.

Министър-председател А. Стамболийски: Никога не очаквам оценка, и справедливост от Вас, г. Конов! Очаквам от българския народ, а, той я даде, и аз му благодаря.

X. Кабакчиев: На 7 декемврий той ви я даде много хубаво.

А. Цанков: Българския народ кой не го е ездил, та и ти да го не ездиш.

Министър-председател А. Стамболийски: Заявявам от тук най-тържествено, че не съм имал никакви връзки с неприятеля и че бих се гордял, ако бих могъл да имам връзки, ако имах такива връзки.

От обединените социалисти: А-а-а!

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Аз бих поздравил всеки българин, който е бил на свобода и който е имал възможност да влезе във връзка с неприятеля; бих го поздравил за неговия опит да се тури край на войната, и да се сключи сепаративен мир. (Ръкопляскане от земледелците) Такива българи нямаше, защото Радославов бъше турил всичките в своя скут и ги носеше свободно и безбоязнено.

Някой от комунистите: И на първо място Александър Димитров.

Министър-председател А.  Стамболийски:  Моето преместване от София за Видин е едно справедливо преместване. Не осъждам джелатите си. Преместиха ме не за друго, а защото заедно със своите другари се помъчихме да организираме осъдените войници от Пещерско. Ей този човек, (Сочи г. Такева) можете да го питате. Имаше осъдени войници от 21-я полк, Пловдивския - всички пещерлии бяха в затвора. Г. Такев беше против амнистията, а всички негови избиратели бяха в затвора, защото правеха революция долу, и защото тук, в затвора, се мъчехме и ние заедно с тях да правим революция. Те уважаваха бившия г. Такев, революционера някога, не управника; те имаха нещо от неговото младенчество. Когато г. Радославов узна за този опит - а няма нужда да ви разиравям как той узна, - една нощ бях грабнат и пратен във Видинския затвор. И във Видинския затвор не стояхме мирно. Вашият Куюмджиев, офицер, когото арестуваха отпосле, и той ще ви каже, и градоначалникът сега, и той ще ви каже - и там се помъчихме да иаправим опит за революция.

А. Цанков: Ами Генадиева забравяте. И той има заслуги.

Д-р Н. Генадиев: Мълчи, че като си отворя устата ...! Кръволок!

Г. Димитров: Не опит за революция сте правили, а опит да се докопате до властта, която имате сега.

Министър-председател А. Стамболийски: А, опит за властта!

X. Кабакчиев: Затуй бяхте във връзка с Радославова чрез Александър Димитрова.

Министъръ-председател А. Стамболийски: Моля ви се запомнете това нещо: Фердинанд и Радославов, докато бях в затвора, пет пъти пращаха покани да влезнем във властта, за да ме освободят. Пет пъти!

X. Кабакчиев: Друго пише Драгиев.

Министър-председател А. Стамболийски: Моя другар г. Димитров - тук му е мястото да го кажа - ибвиняват в близост с Радославова! Г-да! Откровено ви казвам, той не изпълняваше нищо друго, освен волята на революционерите. (Смях у комунистите и обединените социалисти) Той отиваше там, за да улеснява революцията.

От комунистите и обединените социалисти: А-а-а!

Министър-председател А. Стамболийски: А! На вас ви се вижда чудно всичко това? На вас ви е чудно, защото говорите за революция, а не знаете, как се върши.

А. Конов: Г. Стамболийски! Революция става със статии в „Народни права" ли?

Д-р П. Джидров: Това не е революция, а е авантюризъм.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Димитров ходеше в Главната квартира, ходеше при Радославова, ходеше навсякъде, и аз съм му благодарен. Аз благодаря на него, аз благодаря на всички онези войници, които пострадаха за мене, които, преди да ме осъдят, направиха революция и спасиха живота ми. На тях дължа своя живота, не на вас. Аз очаквах от парламента, от вас да се застъпитс. Вие мълчахте.

И. Янулов: Г. Стамболийски! Нашата фракция тук лично заради Вас се е застъпвала.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз ще бъда предоволен, ако някога изпаднете вие в моето положение, а аз във Вашето, да ви покажа, как се защищават правата на депутата. (Ръкопляскане от г. И. Янулов)

Д. Казасов: Както го доказахте вчера.

А. Конов: Доказахте го онзи ден.

Министър-председател А. Стамболийски: Но още не е свършена редицата. Аз ви питам: след като излязохме ние от затвора на 25 септемврий с моите другари и почнахме революция, вие какво направихте, приятели? Тези тук (Сочи демократите) защищаваха държавата, и ни стреляха - не им се сърдя, че ни стреляха; ако можеха да ни убият, няма кой кусур да им връзва - те бяха противна страна, но вие, приятели, какво направихте? Вие не бяхте нито правителство, нито в затвора - Георги Димитров беше от 2-3 месеца само в затвора, - но вие какво направихте? Защо не ни подкрепихте, защо вашият Зуйбаров от Самоков с вързани ръце, прекарваше „болшевиките" войници?

В. Власковски: Райко Даскалов отправи до Вас писмо и Ви обвини, че Вие сте го напуснали.

А. Конов: Ето революцията.

А. Цанков: Много водевилна беше онази революция.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Искате ли още история?

Д. Казасов: История, ама не басни.

Министър-председател А. Стамболийски: Същинската история. Аз виждам, че не познавате работите в България, макар да сте живели в нея.

А. Конов: Ние ги учим от Вас.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Аз виждам, че истината ви боде и ви кара да скачате. Имайте търпение, имайте поне куража да изслушате тази истина. (Някои от земледелците ръкопляскат)

Г. Димитров: Вие напуснахте войниците, избягахте и оставихте Райко Даскалов, който сам се отчая от Вас. Това е истината. Позволете и нам да бъдем в курса на Вашите дела.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Димитров! Чакайте ние, които участвувахме с г. Даскалова в тази революция, да ви ралправим. Не на Вас се пада да приказвате за работи, за който хабер нямате.

X. Кабакчиев: Даскалов избяга, за да не Ви изслуша.

Министър М. Турлаков: He избяга, а отиде по работа.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Това е отговорът на обвиненията на демократите: не съм имал никаква връзка с неприятеля. Аз ще ви открия малка една страннчка от онова, което съм вършил, което замислихме да вършим. На 25 септемврий аз бях пуснат. На 25 септемврий, преди да изляза от затвора, аз повиках моите другари г. Даскалов и г. Коста Тодоров и положихме клетва да правим революция. Те останаха в затвора Но благодарение усилията ми, след като излязох, усилия, които няма да се откажат и от г. генерал Савов, и от господата (Сочи демократите), бяха пуснати същия ден подир обед. Онова, което предадох, след като излязох от затвора, на генерал Савов, когото  посетих във Военното министерство, беше туй: „Генерале, Вие, който няколко пъти сте се застъпвали за освобождението на политическите затворници, идете и имайте куража на Вашия господар Фердинанд да кажете следното: Стамболийски е свободен и той настоява в най-скоро време да бъдат освободени политическите затворници". Аз пледирах да бъде пуснат и Георги Димитров, който беше от 3-4 месеца в затвора.

А. Конов: Вие сте пледирали най-напред за Генадиева - кажете истината.

Министър-председател А. Стамболийски: Генералът още ми каза: „Поднасях укази няколко пъти, но Фердинанд ги къса". Отговорих му: „Поднесете му указ сега и тези думи му кажете". Не зная, кой е повлиял, но част от политическите затворници бяха пуснати...

Г. Димитров: Те ти трябваха, а мене не пуснаха.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Димитров! Ако на 23 септемврий - тук са свидетели всички политически затворници – аз не приех властта, предлагана от Фердинанда, не я приех заради това, защото не се съгласяваше теб да пусне и всички други политически затворници.

Г. Димитров: Защото искаше да станеш председател на републиката.

Министър-председател А. Стамболийски: Когато всичко беше уговорено между мене и представителя на Фердинанда, той каза: ,.По никакъв начин политическите затворници няма да бъдат пуснати", и комбинацията се развали. На 24 аз бях пак в затвора. На 25 само мене пуснала и тогава разбрах, че властта няма да се даде на мене, за да ви пусна, и реших противното: революция против Фердинанда, за да го заставим на сепаративен мир. И тогава, повиках г. Даскалова и г. Коста Тодоров да се закълнем всички, че ще водим борба, докогато цар Фердинанд напусне пределите на България, или докогато не бъде хванат.

Някой от обединените социалисти: Моля Ви се, отговорете ...

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Моля ви се, имайте търпение да ме изслушате. Поне имайте тази добродетел да изслушвате хората, които са участвували в съдбините на България. - Същия ден аз имах един двучасов разговор с цар Фердинанда и убеждението ми беше, че този човек смята да арестува правителството, да докара отново Радославова на власт и да продължи войната. Него го лъжеха, че 10 германски дивизии от Русия ще дойдат тук, че заедно с Макензена ще можем да направим нужното отстъпление във Враца, после до Шумен и оттам с един общ напор ще изпъдим съглашенските войски. Той беше дотам заблуден, че смяташе Германия непобедима и искаше да свали демократите. Демократите знаят това, аз ги предупредих: пригответе се срещу атентата на Фердинанда. Тук, в манежа, имаше германски картечници, насочени срещу българското правителство. Когато се убедих, че този човек е непоправим, че той и след като даде съгласието си за примирието, пак иска да играе, тогава аз предложих една, друга мярка на опозиционния блок: да заминем за Радомир, да заминем за фронта, да се помъчим да заздравим фронта, докато се сключи примирието, и след това, - онова което не им съобщих — да насочим пушките срещу София. Единственият човек от Министерския съвет беше г. Костурков, който със своята даскалска прозорливост можа да разбере намерението ми и искаше да дойде заедно с мене. Аз се възпротивих.

С. Костурков: Аз щях да ти кажа.

Министър-председател А. Стамболийски: Нямаше нищо да ми кажеш, защото във Владая щях да те арестувам. На Драгиева казах: съобщете на г. Костуркова да остане да си управлява министерството, защото, като мина Княжево и Владая, мое царството е и там ще заповядам да го арестуват. Г. Костурков се отказа да последва делегацията. Дойде генерал Савов. Генерал Савова можехме да го разстреляме в Радомир, но благодарение на туй, че беше един добър човек, че беше един човек, който имаше добрината да ни каже как стоят царските войски, колко са те, който се застъпваше за освобождението на политическите затворници, не послушах съветите на моите другари да го застреляме. Зная, че в интереса на революцията ние сторихме грешка. Ако той беше там застрелян, тези господа тук (Сочи демократите), щяха да се отзоват в Плевен и Пловдив, защото ние бяхме забравили да дадем разпореждане на дружината в Пловдив, която беше с нас, да хвърли мостовете, защото бяхме забравили да дадем разпореждане на дружината в Плевен да хвърли моста на р. Вит, защото бяхме забравили да дадем команда на гвардейския полк, който беше с революцията. На 27 и на 28 септемврий ние срещнахме войска разнебитена, бунтуваща се, неорганизирана въоръжена тълпа, която иска само пакости да прави. С тази тълпа ние не искахме да правим революция. Ние искахме само да я спрем в Радомир и да чакаме организираните части, които идеха - а идеха организирани части. Тази тълпа от дезорганизирани войници, имаше само пушки и картечници без ленти, но нямаше нито един топ. Но вие питате: защо дойдохте тук? Ето тези господа (Сочи демократите), знаят защо. Дойдох тук, за да накарам правителството да влезне в преговори с революционните, войски, за да може по този начин ... (Към комунистите) Слушайте, защото вие сте революционери (Ръкопляскане от земледелците), та знаете, как става туй.

В. Власковски: Писмото на Райко Даскалов говори противното. То Ви обвинява в дезертьорство.

Министър-председател А. Стамболийски: И това ще Ви кажа. - Г-да! Дойдох тук след като бяхме прогласили революцията, за да искам от господата (Сочи демократите) да изпратят една комисия да преговаря. И такава комисия щеше да се изпрати, ако сраженията не бяха почнати. Сраженията требваше да почнат пет дена по-късно, когато пристигнат другите части, но те почнаха, без заповед, защото някога революционните армии се изплъзват из ръцете на своите ръководители и вършат престъпления. (Смях в левицата) Слушайте добре. Лесно е да отпушиш бента, ама мъчно е да спреш водата, когато тръгне, и да я направляваш.

A. Цанков: Затуй гледайте да не го отпушите сега.

Министър-председател А. Стамболийски: Не, ние сега няма да позволим. Ние ще пречупим ръцете на онези, които ще искат да си играят с огъня. Ние сме сега в по-благоприятно положение, отколкото бяха г. Такев и г. Малинов и можем да ви счупим ръцете. Нашата революция имаше смисъл, а вашата е безумие.

И. Янулов: Нашата е легална борба за подобрение на живота.

Министър-председател А. Стамболийски: Ако има смисъл вашата революция, аз ще ви отстъпя мястото да дойдете тук да управлявате. Няма нужда с революция да вземате властта, елате тук.

Д-р П. Джидров: Глад, глад!

Министър-председател А. Стамболийски: Миналата година не искахме да вземем властта с революция, а искахме да принудим старите грешници да капитулирате и да бъдат наказани. Вие кого ще наказвате? Мене ли ще наказвате вие?

Г. Димитров: За вчерашните насилия.

Министър-председател А. Стамболийски: Ако вие искате мен да наказвате за моето двумесечно управление, тогава пригответе се да ви чета аз по-рано присъдата. (Ръкопляскане от земледелците)

B. Коларов: И туй е министър-председател!

Г. Димитров: Значи, Вие искате гражданска война - добре.

Министър-председател А. Стамболийски: Един господин от тук (Сочи комунистите) каза: „Райко Даскалов Ви обвинява в едно писмо".

Г. Димитров: Разбира се, неговото писмо е едно изобличение.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Димитров! Послушайте още малко.

Г. Димитров: Аз зная по-добре работата.

Министър-председател  А. Стамболийски: Това писмо, приятелю, е писано, знаете ли кога? След свършването на революцията. И ако погледнете вие датата - искам да ви кажа да бъдете по-опитни, когато ще отивате да разкривате пред следствените власти своите работи - ще видите погрешността на датата. И писмото не ни послужи, въпреки мъката на Цанко Бакалов да поправи датата пред следствените власти. Искахме да ги заблудим, но не успяхме.

A. Конов: Значи революция става и чрез фалшификация.

B. Коларов: Райко Даскалов беше един комедиант, според Вас.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Не. Райко Даскалов беше един човек на революцията, един главнокомандующ, един доблестен момък, който водеше като офицер войската. Аз търсех офицери между вас, но не ги намерих. Имате един що-годе човек за революция, той е Георги Димитров - признавам го това - всичките други сте баби. Ако не сте баби, вие щяхте да продължите революцията, която започнахте. Аз искам да поведете революцията, ама вие сте баби, вие ще се скриете.

Г. Димитров: Коя революция? Вие сте си изгубили ума. Това не е революция, това е една демонстрация.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие сте я почнали вече.

Министър д-р Р. Даскалов: Ще ви прочетем нашия позив, който печатате днес.

Министър-председател А. Стамболийски: Утре ще говорим по тази работа.

Г. Димитров: (Възразява нещо)

Министър-председател А. Стамболийски: Аз смятам, че вие сте открили революцията. Ако ли вие отричате това, тогаз тя се е изплъзнала от вашите ръце, но вие пак ще отговаряте за нея, защото сте инициаторите.

Г. Димитров: Нищо подобно няма - не разбирате ли? Разправяте тук бабини деветини!

X. Кабакчиев: Смешен грандоман сте Вие.

Миинстър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Аз бих желал вие всички да сте такива грандомани, но да не сте баби, каквито сте сега. Аз не бих желал тесните социалисти да изпадат в положението на жалки кокошкари; аз искам да бъдете революционери.

X. Кабакчиев: Четири часа приказвате все за Вас си.

Министър-председател А. Стамболийски: Приказвам за мене, защото нямам какво да кажа за тебе. (Някои от земледелците ръкопляскат)

X. Кабакчиев: Българският народ - това сте Вие и само Вие!

Министър-председател А. Стамболийски: Питайте дядо Благоева, този ваш водител, какво съм му казал в разгаря на революцията и какво ми каза. И тогаз, горкият, се направи болен, както и сега е болен. (Някои от земледелците ръкопляскат)

X. Кабакчиев: Той Ви каза: „Идете, обявете републиката, ние ще бъдем с Вас", но Вие не направихте революция, а с генерал Савова седнахте на един автомобил, отидохте в лагера на революционерите, оставихте те да бъдат избити и пет дни след това писахте сервилни писма на, цар Бориса. Ето Ви революцията, ето, това сте Вие. Това е истината. (Ръкопляскане от комунистите.)

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Г-да! Аз бих желал тези приятели да имат куража да прочетат моите писма, писани до всички царе - да, бих желал да имат куража да ти прочетат. Не се червя от нищо. Вие ме обвинявате, че съм направил примирие. Цял свят воюва и направи примирие, направих и аз примирие, направихме примирие ние, които водихме революцията, защото ни победиха тази (Сочи демократите) - победиха ни с германска помощ – защото вие не ни помогнахте, защото дядо Благоев не ни даде поне 30 души да ударим в гръб. (Ръкопляскане от земледелците)

В. Власковски: Ние, като войници, бяхме на Радомир. Вие лъжете. Не е вярно.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Преди да се започне революцията, първото посещение, което направих, беше на началника на революционните организирани обществени сили - дядо Благоев. Предупредих го, казах му: „Дядо Благоев! Отивам не за друго на фронта, а да организираме бунтующите се части, да ги насочим срещу София; зад тези бунтующи се части има и офицери, има и цели войскови части, за тази цел - защото, нека ви кажа: до-там беше назрял въпросът за революцията, че и висши офицери дохаждаха в затвора да молят да се застане начело и да се спаси България. Няма нужда да казвам имената на тия хора, някои от които и до днес са на длъжности.

В. Димитров: Кажете ги, не ги крийте!

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Казвам, съобщих тази истина на дядо Благоев. Без да съм видял бунтующите се части, без да съм военен, аз не вярвах на тези хора, които бяха около Владая, защото бяха разбити, защото бяха разместени, защото бяха дезорганизирани и защото бяха без оръжие, но вярвах на онези, които идеха след тях. Казах на дядо Благоев: „Вие имате тук организирано работничество; нашата селска армия е на бойното поле, вашата е във фабриките, в железниците, не е на бойното поле, тя е тук, тя е в мините, тя е в железниците, тя е в арсенала - сега е моментът да ни помогнете. Ние ще ударим от там. Ако от тук окажат коравина, ако от тук с германска помощ направите нещо спрямо нас, малка една помощ да дайте и ще се свърши работата". Какво стана? Пак пуста болест връхлетя дядо Благоев.

X. Кабакчиев: Вие лъжете най-позорно.

Министър-председател А. Стамболийски: Неговите другари бяха се изпокрили, а Зуйбаревци водеха нашите войници с вързани назад ръце в затвора; нашите офицери тесни социалисти вършеха злодеянията.

X. Кабакчиев: Вие лъжете по поведението на дядо Благоев.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие, демократите заповядвахте, те, социалистите, изпълняваха това.

В. Власковски: Наши офицери и войници бяха застрелвани.

Министър-председател А. Стамболийски: Питайте самоковския ваш другар Зайбаров, какво правеше: но 10 души вързани ги прекарваше през София.

В. Власковски: А вие някъде из дупките се криехте.

Министър-председател А. Стамболийски: В никакви дупки не съм се крил, а в това време търсех помощ, издавах вестник и живеех в салони. Аз наблюдавах г. Такева, когато минаваше през главните улици с автомобил, за да ме гони.

Някой от комунистите: В кои салони бяхте?

Министър-председател А. Стамболийски: И това ли искате да знаете? Много сте любопитни. Види се, че искате да използувате тия салони, за да се криете вие. Намерете си други, намерете си нови скривалища.

А. Х[аджи]василев: Ние знаем, кои са те и знаем и Даскалов къде е бил.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Благодаря на целия български народ, на голяма част от него, който помогна в революцията, помогна и при нашето освобождение. Амнистията се наложи благодарение на новата организация на селския народ, благодарение на неговия юмрук, който заплашваше правителствата, които не искаха да прокарат амнистията. (Ръкопляскане от земледелците) Не на вас благодаря, а на онзи народ, който и онзи ден се отзова тук, за да потуши размирието, продиктувано и ръководено от безумни хора, от хора, които искат да погубят България.

П. Алеков: Това е една провокация и предизвикателство от вашата организация.

И. Янулов: Не ви е срам да наричате гладните хора безумни, да наричате 10 хиляди граждани безумни. И това било революционер!

Министър-председател А. Стамболийски: Благодаря също така на българската армия, която вчера и завчера достойно изпълни своя дълг ... (Ръкопляскане от земледелците)

Д. Казасов: И която отстрани вашите пияни банди.

Министър-председател А. Стамболийски: ... благодаря на българската армия, която винаги е защищавала законната власт в тая страна, която нито едно петно не е дала да се лепне върху нейното чело. Тук аз благодаря на тази армия, ...

Д. Казасов: Която арестува, вашите банди.

Министър-председател А. Стамболийски: ... която някои социалисти помислиха, че ще мине на тяхната страна, за да погуби отечеството. Не, тази армия, която три години се е била за това отечество, която толкова години не е дала да падне петно върху нейната чест, няма да позволи насилието, няма да позволи диктатурата на едно меншество над цял народ, няма да позволи болшевизъм! (Бурни ръкопляскания от земледелците)

Т. Теодоровъ: (Ръкопляска)

Някой от обединените социалисти: (Към Т. Теодоров) Да, да, ръкопляскай!

Т. Теодоров: Вие искате революция - вие не знаете какво правите.

От обединените социалисти: Долу, долу! (Тропане по банките)

Т. Теодоров: Кръв вие искате. Безредици вие искате. Кръволоци! (Тропането по банките от обединените социалисти продължава) Аплодирам на българската армия, аплодирам на тия хора, които имат куража да запазят България. Ръкопляскам: Да живее българската армия! (Силно тропане по банките от същите)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

В. Димитров: Ето кой ви е майсторът, г. г. земледелци. Той ви дирижира. Вие сте кукли, вие сте маша в ръцете на Теодор Теодорова. Ето вашият зъл гений, той с Генадиева заедно!

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

И. Пастухов: Ето - за кого правихте революция - това е резултатът от вашата революция.

Т. Теодоров: Вие мислите, че аз вас ще поддържам? Убийци на България! (Силно тропане по банките от страна на обединените социалисти)

Г. Чешмеджиев: И сега имате паспорт да избягате от България.

X. Пунев: Но ние ще Ви държиме тука.

Т. Теодоров: Революции искате вие!

От обединените социалисти: Долу, долу! (Тропането по банката от същите продължава)

Председателствующ А. Оббов:  (Продължително звъни)

Т. Теодоров: (Говори нещо, но поради силния шум не се чува. Тропането от страна на обединените социалисти продължава)

Министър А. Димитров: Да не се сърдите, като ви връщаме утре със същата мярка.

В. Димитров: Той ви дирижира, вие сте кукли. Той, заедно с Генадиев, ви дирижира.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Теодоров: (Отново заговаря, обаче поради големия шум, нищо не се чува)

От обединените социалисти: Долу, долу! (Тропането от същите продължава)

X. Манолов: Това е недостойно, да тропате. Ако сте силни, излезте да му отговорите.

Д. Казасов: Вашите подстрекатели са там! (Сочи народняците) Ето на, вашата революция олицетворена в лицето на Теодор Теодорова.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Е. Николов: Трябваше досега на бесилката да висне.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Преди да продължа, речта си, аз искам, и вие и ние, всички тук да се обясним, защо е този голям протест от господата тук срещу г. Теодорова. Разбирам да викате против мене - ние сме в борба с вас.

От обединените социалисти и комунистите: А-а-а!

Министър-председател А, Стамболийски: Разбирам да тропат от тук (Сочи комунистите) тези, които са навикнали да тропат.

Т. Теодоров: (Към комунистите) Рубли за вас!

От комунистите: Долу! (Силно тропане по банките от комунистите)

Министър-председател А. Стамболийски: Но не разбирам, защо вие, приятели широки социалисти, ругаете вашия вчерашен шеф, шефът на вашето правителство.

А. Цанков: Ние бяхме там, за, да го изгоним, а не да го закрепим.

Министър-председател А. Стамболийски: Затуй ли, че, благодарение, на неговото оттегляне от властта, и вие паднахте? Затуй ли?

А. Цанков: Ние не паднахме.

Министър-председател А. Стамболийски: Така ли се отмъщава на един шеф на правителство, в кабинета на който на два пъти вие сте участвували? Тъй ли се отплаща?

X. Христов: Вие в „Земледелско знаме" повече го ругаете.

Министър-председател А. Стамболийски: Ние го ругаем в „Земледелско знаме", но вие тук го ругаете. За комунистите е обяснимо да тропат, но за вас е необяснимо. Ако той е бил реакционер, какво правихте вие на два пъти в неговите кабинети?

А. Цанков: Беше там, за да го съборим и изгоним, както го и изгонихме.

Министър-председател А. Стамболийски: Защо пожелахте вие той да остане шеф на този кабинета, да ликвидира? Защо го поддържахте и в радославистката камара? Защо викате сега против него? Така ли се отплащате на вашия шеф?

К. Пастухов: Говорете за впечатленията си от Париж. Това е срамота!

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Пастухов! Аз говоря за впечатленията от Париж, но пресните впечатления от тази опака работа, която вършите, засениха онези впечатления, и аз не можах да не кажа думата си по впечатленията, които добих от безобразните български политически борби в този момента.

A. Конов: Г. Стамболийски! Я си продължете благодарността и към г. Теодор Теодорова, и към неговата партия.

К. Пастухов. Не ни занимавайте с вашите революции, а говорете за впечатленията си.

Председателствующ А. Оббов: Г. Пастухов! Вие нямате думата. Седнете си на мястото. Бивш министър, уважавайте се повече!

К. Пастухов: Това е министър-председател! Вие трябва да ни разправите впечатленията си от странство, а не да ни разправяте басни, а не да ни разправяте вашите истории, които сме ги изучили: вие давате едни обяснения, други ще дадат други обяснения - кой както ги разбира. Защо се отклонявате тук от въпроса? (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Министър-председател А. Стамболийски: Прощавам Ви, бивши другарю, може-би и бъдащи.

К. Пастухов: Че какъв си ти да ми прощаваш? Какво представляваш?

Министър-председател А. Стамболийски: Поставям се в положението Ви да участвувате в една революционна акция, заедно с тесняците, против които като министър на вътрешните работи насочихте оръжие завчера. Прощавам ви, защото зная какви душевни преживявания имате, вие, вчерашният министър на вътрешните работи, който насочихте пушките на държавата против смутителите на реда, а сега се намирате в редовете на смутителите на реда. Прощавам ви! (Ръкопляскане от земледелците) Не бих желал да изпадна в това окаяно положение.

И. Янулов: Изпратете си въоръжените селяни, ние ще се разправим с тях, но Вие оскърбявате и войската, и народа.

К. Пастухов: (Към г. министър-председателя) Говорете само по предмета.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Продължавам речта си. От впечатленията от срещата ми в Париж, от срещите ми в Рим, от политическите ми срещи в Швейцария можах да разбера едно, че наказанието, което ни налагат не било наказание, защото въпросите, които се разрешават, не са окончателно разрешени, а и вие сами знаете, че териториалните въпроси на Балканския полуостров не са окончателно разрешени и че онова, което е сложено в договора, е по-малко наказание, а е повече една предохранителна мярка срещу един „вироглав", срещу един „немирен" народ. Моята цел беше, не да смекча договора - това, беше невъзможно - а да докажа на света, че ние не сме проводници и носители на болшевизма, ние не сме носители на империализма и не сме смутители на реда, ние сме хора на мира. (Ръкопляскане от земледелците)

Т. Теодоров: (Говори нещо)

B. Нейчев: (Тропа) Долу!

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Недейте вади нож - от нож ще умрете. Не тропайте, защото не ще ви се даде възможност дума да кажете в това Народно събрание.

А. Конов: Недейте заплашва! С постоянни провокации недейте се занимава, г. министър-председателю.

Министър-председател А. Стамболийски: Изгубени ли са, г. г. народни представители, надеждите на България? Не са изгубени. Ние имаме всичкия шанс да вярваме, ние можем да вярваме, дълбоко да вярваме, че неправдата ще се поправи. От нас се иска само едно: да докажем на света, че сме елемента на мира, че не искаме война да водим с нашите съседи, че не сме носители на болшевизма. Всички се опасяват - това го твърдя най-открито - че ние сме един болшевишки народ, че ние сме един народ, който може да пренесе болшевизма, от Русия и да, го разпръсне по целия свят. (Пререкание между обединените социалисти и земледелците. Тропане от обединените социалисти) От нас се иска, да запазим реда и час по-скоро да се предадем на един мирен, културен труд, упорит труд, за да изпреварим нашита съседи й да докажем на света, че ние заслужаваме по-друга участ, отколкото ни създадоха с Парижкия мир. (Ръкопляскане от земледелците) Ще можем ли да запазим този ред? Аз уверявах света, в моите интервюта вие ще видите да доказвам, че болшевизъм в България няма, че този болшевизъм, който се появи, е плод на руски рубли, ...

От земледелците: Браво! (Ръкопляскане)

Б. Х[аджи]сотиров: Безобразно сте лъгали, г. министре.

Министър-председател А. Стамболийски: ... че този болшевизъм е болшевизъм на недоволни чиновници, на службогонци, на хора подкупени с рубли и че този болшевизъм ще бъде смачкан от масата на българския народ, селската маса. (Ръкопляскане от земледелците)

Б. Х[аджи]сотиров: Вашата политика, създаде този болшевизъм.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз доказвах на културния свят, че както във времето на Фердинанда и Радославова имаше една интелигенция, която държеше печата, която водеше тълпите, която проповядваше войната и която спомогна да се извърши безумието и да дойде катастрофата, така и сега има една интелигенция, която, въпреки волята на българския народ, иска да отвори една вътрешна война, иска да пренесе болшевизма и иска да внесе анархия в страната. (Ръкопляскане от земледелците. Протести от комунистите) Аз твърдях, че лицата са променени, а ролите са същите. В 1915 г. онази шовинистическа интелигенция, която искаше войната, целеше да погуби България. В 1919 г. онази интелигенция, която иска смут в тази страна, която се бори против законите, против реда и която иска една вътрешна война, иска да погуби България. (Ръкопляскане от земледелците) Шовинистите в България през 1915 г. си служеха с чуждо злато, с германско злато, а безумните, лудите болшевици в България си служат с руско злато. (Ръкопляскане от земледелците) Аз казвах на този свят, че както тази шовинистическа интелигенция от 1915 г., която докара катастрофата, намери своето място в затвора, и тази интелигенция, която се опита сега да погуби България, ще намери своето място там, където е мястото на престъпниците. (Ръкопляскане от земледелците) Г-да! Можем ли ние да запазим реда?

П. Алеков: От Вас зависи, г. министре.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: Ако не можем, България ще бъде погубена; не, България ще живее, но ще бъдат погубена нейните богатства. 24 часа ...

В. Коларов: (Възразява нещо)

Министър-председател А. Стамболийски: Млъкни бе! Утре ще говориш.

В. Коларов: Хляб дайте на народа, облечете го.

Председателствующ А. Оббов: Моля, не прекъсвайте г. министър-председателя. (Възражение от комунистите)

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. депутати! Вижте какво правят, че утре да си изпълните дълга.

От комунистите: А-а-а!

Министър-председател А. Стамболийски: Ако интересите на България изискват един болшевизъм да въведем, нека се съгласим да им отстъпим мястото си. Аз съм готов. Тази власт ми тежи; по-тежка, ми е тази власт, отколкото затворническият живот. Аз желая да се откъсна от нея, аз желая да се изплъзна от нея.

X. Кабакчиев: Разигравате комедии.

Министър-председател А. Стамболийски: Тази власт тежи за онези, които искат добросъвестно да си изпълнят дълга. Аз съм си турил за цел корупцията да церя, ...

От комунистите и обединените социалисти: О-о-о!

Министър-председател А. Стамболийски: ... авторитета на властта, да издигна.

X. Кабакчиев: С пияни и подкупени шайки.

Министър-председател А. Стамболийски: Моля Ви се, търпение.

Квестор Н. Ковачев: (Към г. Кабакчиева) Мълчи там!

Министър-председател А. Стамболийски: Има ли квестори тук да усмирят тези хора, или няма? (Към г. Председателствующия) Изпълнете си дълга.

Председателствующ А. Оббов: Г. г. народни представители! В днешното заседание три пъти аз привлякох вниманието на г. Кабакчиева да пази реда.

С. Омарчевски: Да се изключи от заседанието.

Председателствующ А. Оббов: Моля Ви се. - Понеже г. Кабакчиев продължава да дава знак на бурни сцени, съгласно чл. 73 от правилника, аз му прави изобличение. (Пререкание между квестора г. Ковачев, от една страна, и г. г. Кабакчиев и Власковски - от друга)

X. Кабакчиев: Цяла. София, целият софийски народ видя този позор. Докарахте тук въоръжени селяни с пушки и бомби, които пияни се търкаляха на улицата като свине!

Председателствующ А. Оббов: Г. Кабакчиев! Предупреждавам Ви, като Ви правя за трети път изобличение, сдедующето Ваше наказание ще бъде изключване от заседанието.

Министър А. Димитров: (Към комунистите) Няма да ви оставим да си играете. Минаха тази години. Селяните ще ви платят жестоко.

Председателствующ А. Оббов: Обръщам вниманието на меншеството да не пречи да се върши работа от Народното събрание.

Т. Розов: А на Теодор Теодорова защо не обърнахте вниманието?

Председателствующ А. Оббов: И на него обърнах вниманието. Моля Вя, седнете си на мястото.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Сами можете да си представите, какво бе моето учудване, когато в Цариброд, след като бях уверявал света, че ние сме елемента на мира, че болшевизъм у нас не може да има, мен съобщиха, че се готвят революция да правят тук. (Възражение от обединените социалисти)

От комунистите: А-а-а!

X. Пунев: Някой детектив Ви е излъгал.

И. Янулов: Това е против глада.

Председателствующ  А.  Оббов:  (Звъни)  Двама души квестори да седят близо до г. Пунева и г. Янулова.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. Янулов! Допускам, че вие, широките социалисти, не желаете революцията, допускам, че вие сте елемент в мира, на реда, вие сте били управници и ще бъдете такива, вие не можете да бъдете носители на болшевизъм, но ...

Г. Димитров: Но тая тук (Сочи тяхната, комунистическата група).

Министър-председател А. Стамболийски: ... тези, които ръководите, ще се изплъзнат от вашите ръце и ще паднат в ръцете на лудите.

Министър А. Димитров: Тия, които водите, без пари получават хляб, г. Янулов, а вие ги подбуждате хляб да искат. Безсрамници! - „Дайте хляб!" Какво искате? Килограм хляб без пари им дават, и вие сте ги повели революция да правят!

Д. Казасов: Кому дават хляб без пари? Никому не дават без пари хляб.

Министър-председател А. Стамболийски: За какао искат хората тая революция? За хляб ли? Евтин хляб ли искат? Дайте го бе. Вие сте парламента, още утре едно предложение можете да направите, жертвувайте от държавата 200 милиона и дайте хляб.

Някой от комунистите: Питайте чорбаджиите.

Министър-председател А. Стамболийски: Вие сте парламента, вие имате тук, от камарата, групи, внесете едно предложение, ето и тия (Сочи демократите и радикалите) ще ви поддържат, и от тук (Сочи управляющия блок) можете да намерите подкрепа - всички ще ви поддържат - дайте хляб. Имайте куража да понесете тая отговорност, жертвувайте 200 милиона лева, от държавата, ние ще се подчиним, приятели: на онова, което извършите вие, което създадете като закон, ще се подчиним.

Някой от земледелците: Това не е келепир за изборите.

X. Ветовски: Ще изгубят изборите, тогава.

Министър-председател А. Стамболийски: Моля. - Ние сме решени парламентарно управление да се създаде в тая страна. Скъпотия, спекулация има. Дайте своите законопроекти, дайте съдействието си и дайте да хванем тия спекуланти, тия крадци. Посочете ги.

А. Конов: Вие ги знаете.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Г-да! Казват, ви тук най-искрено, на органите на полицията сме дали заповед ...

Г. Димитров: Да арестува тесняшките депутати.

Министър-председател А. Стамболийски: ... да ловят престъпниците не само от чуждите среди, ами и от нашата среда, ако има такива.

Някой от комунистите: А-а-а!

Министър-председател А. Стамболийски: И няколко околийски началници и пристави, назначени от нас са в затворите!

Някой от обединените социалисти: Механджийски?

Министър-председател А. Стамболийски: България не страда от строга власт, а страда от несправедлива власт. Моята цел и целта на целия кабинет е да покажем, че властта е не само строга, но и справедлива. Аз моля полицейските органи, полицейските власти и вас всички да издебнете и хванете някой голям земледелец, да го пипнем и да го хвърлим в затвора. (Ръкопляскане от управляющия блок) Покажете го, няма да се церемоня, и брат ми да бъде. Аз съм решен да падна честно, борба да водя против корупцията от когото и да иде и от където и да иде тя.

А. Конов: Кажете за Механджийски, г. министре. Ето, казваме Ви го.

Министър М. Турлаков: Излез с обвинението си, посочи какво искаш от Механджийски.

Д. Казасов: Спекулант на сол в едно време, когато имаше нужда от сол, когато хората нямаха с какво да си подсоляват. Вземете всички вестници и ще видите неговите престъпления.

Министър М. Турлаков: Добре, донесете на прокурора.

Министър д-р Р. Даскалов: Ако то е престъпление, дайте го на прокурора, и свършена работа.

Д. Казасов: Казаха, и вестниците го писаха, но вие бездействувате.

Някой от земледелците: Вие, г. г. комунисти, защо не се срамите от вашите дела? Защо не посочите хората, които крадат? Вашит комунисти в Карлово окрадоха. народа, ограбиха, парите на хората, 160 хиляди лева, които бяха взели, за да им доставят жито. И крякате още. Не ви е срам! Вашите комунисти казват, че днешният строй бил такъв, че трябвало да откраднат парите на хората. Посочете на земледелец, и ще го хванем. Не ви е срам! Безсрамници!

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Порочни хора има във всички среди. Никоя политическа група у нас не е светица. Във всички среди има хора от българския народ, от слабокултурния български народ. Тая война така обърка света, че не знаеш кой е честен и кой е безчестен; тая война така разтвори апетитите, алчността за богатства на хората, че със свещ да търсиш, не можеш да намериш честен човек, за да контролираш. Аз ви моля, вие, избраниците на народа, дайте съдействието си на властта, дайте да дадем на тая страна едно парламентарно управление, дайте да церим корупцията, дайте ми съдии, които да осъдят с нужната смелост, с нужния авторитет, с нужната решителност престъпниците. Не мога да ги намеря, защото не мога да ги заплаша, че ще идат на фронта.

А. Конов: Ние Ви изнесохме за банка „Гирдап". Какво направихте Вие, г. министре?

Министър-председател А. Стамболийски: Дайте ми съдии, дайте ми чиновници честни, бъдете контрол на управлението.

Някой от обединените социалисти: Съдии имаме.

X. Пунев: За банка „Гирдап" кажете, какво направиха вашите органи.

Председателствующ А. Оббов: Г. Пунев! Ще приложа и спрямо Вас правилника.

Т. Караваневски: Той мисли, че като има голяма брада, та има и голям ум!

Министър-председател А. Стамболийски: Моето лично твърдо убеждение и убеждението на всички тия господа (Сочи управляющия блок), и на всички ония господа (Сочи демократи и радикали) е, че  ако изпуснем края, ако се появят тук смутове, ако тия приятели – болшевици, набедени болшевици, ...

X. Кабакчиев: (Възразява, нещо)

Министър-председател  А.  Стамболийски: ... успеят да вземат връх, няма нищо да направят, повече от 24 часа царството им няма да продължи - то ще бъде по-малко, отколкото циганското, (Ръкопляскане от земледелците) няма да бъде повече - но ще пострада България, селска България.

В. Власковски: Теодор Теодоров ще пострада.

X. Кабакчиев: Ще пострадат чорбаджиите, като Теодор Теодоров, на които станахте, наемници.

Министър-председател А. Стамболийски: Чуждите войски, които ще нахлуят, ще оплячкосат богатствата на селяните, преди всичко, ще оберат всичко, каквото има, ще оголят народа и ще си отидат.

В. Власковски: Народът е оголен вече.

Министър-председател  А.  Стамболийски: Няма да оголят бюджетния български народ, няма да оголят тези, които получават своите богатства по бюджета, но ще оголят онези, конто събират стотника по стотинка, за да поддържат държава, за да поддържат чиновничество, за да поддържат реда в страната - ще оголят българския селски народ.

B. Власковски: Теодор Теодоров и всички кожодери и спекуланти го оголиха.

Министър-председател А. Стамболийски: И в интереса на този селски народ в 1915 г. искахме революцията, за да спрем войната. Днес отправяме стиснат юмрук към „революционерите" и казваме: „Г-да! Излезте по площадите, ще се борим и по барикади, и по улици, и по горите, но няма да ви оставим да управлявате. (Бурни ръкопляскания от управляющия блок) Няма да ви оставим не затуй, че ще ни вземете местата - желаем да бъдете тук - няма да ви оставим, защото ще погубите България. Убедете ни, че няма да погубите България, ако въведете болшевишко управление, и аз ще ви отстъпя мястото си.

X. Кабакчиев: Вие сте един провокатор и провокаторски език държите. (Възражения от земледелците)

C. Омарчевски: Г. председателю! Предлагам г. Кабакчиев да бъде изключен, защото обижда министър-председателя.

От земледелците: Да бъде изключен.

Министър-председател А. Стамболийски: Оставете, аз ще му отговоря.

Г-да! Болшевизмът е невъзможен в България, до като България е селска страна. Не само е невъзможен поради икономическите и политически условия, в които се намира българският народ, ами и поради туй, че ония, които се титулуват болшевици, са абсолютно негодни за практическа творческа работа. Тия елементи да бяха и у нас, да бяха и у вас, (Сочи не социалистическите групи) да бяха на всякъде, не могат нищо да направят. Това са историци политици.

От управляющия блок: Вярно! (Ръкопляскане)

Министър-председател А. Стамболийски: Той (Сочи Кабакчиев) не може да свърши абсолютно никаква работа, той може само да говори, той може само да псува, Г. Кабакчиев е типичен представител на тесняците.

X. Кабакчиев: Вие сте, които псувате.

Министър-председател А. Стамболийски: Това е неспособност, окаменелост политическа, която няма никога да прави творчество. (Ръкопляскане от управляющия блок)

X. Кабакчиев: Демаскираме ви, затуй ви боли вас.

Министър-председател А. Стамболийски: В политическия живот има уродливи елементи - те са тук. (Сочи комунистите)

От управляющия блок: Браво! (Ръкопляскане)

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Фурдата в политическия живота на България, що я има, тя е ей тук. (Сочн комунистите) Нашите тесняци, това са хора неспособни абсолютно за никаква практическа работа. (Ръкопляскане от земледелците) Сега, имат общини, наблюдавайте управлението на общините и ще видите, че ще се компрометират още в първия месец.

От комунистите: Брей!

Министър-председател А. Стамболийски: Тия хора не могат да управляват, тия хора не са създадени, за да управляват, те са създадени само за да викат и плачат, както онези бабички, които срещу пари оплакват мъртъвците. (Ръкопляскане от управляющия блок) Болшевизмът не може да се задържи в България.

Г. Димитров: Оръдие на банкерите сте Вие.

Министър-председател А. Стамболийски: Те са необходими само като тесняци, като комунисти, както паразита, както бълхата е необходима да подсети човека да се умие, опере, почисти. (Ръкопляскане и смях у земледелците) Но да впрегнеш бълхата, да очакваш от паразита някаква творческа, полезна работа - никога.

Я. Сакъзов: Нека правителството да се опере и да се почисти.

Г. Димитров: (Към министър-председателя) Това е провокация, г. министре. Селски избиратели са гласували за тая партия. Много зле си постилате Вий.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. тесняци! Живейте.

Г. Димитров: Вие провокирате 150 хиляди български избиратели работници и селяни Не ви е срам! Какъв позор и безчестие!

Министър-председател А. Стамболийски: Живейте, за да ни подсещате нас какво трябва да направим. Вашият опит за революция ни навежда на идеята да заздравим тая власт по-добре и да осуетим всякакъв революционен опит. Вашият опит за революция ще ни послужи да докажем на света, че ние сме сила, че ние можем да запазим реда, че ние сме елемент положителен. (Ръкопляскане от управляющия блок) Ако вас ви нямаше, ако нямаше един Радославов, който да въвлече българския народ във война, нямаше светът да знае, че този народ, и когато не иска война, може да търпи, три години по бойните театри, може да бъде толкова много жилав, че и нас самите да учуди. Ако вас ви нямаше да правите революция, ние нямаше тогава да се сетим да запазим реда по-добре, отколкото следваше, и нямаше да дадем доказателства на света, че българският народ в грамадното си мнозинство е един положителен елемент.

И. Янулов: Позор! С това ли ще докажете вашата сила? Това е оскърбително, това вече не е политика, това е лудост.

Г. Димитров: Правя предложение да се афишира най-широко в цялата страна тази лудешка реч.

Министър-председател А. Стамболийски: Вашият опит за революция ще ни наведе на много идеи и ще ни накара на много полезни дела. Направете я, искрено ви казвам, аз ви моля, щом сте я започнали, продължете революцията.

В. Коларов: Това показва, че Вие сте провокатор.

Министър-председател А. Стамболийски: Провокатор не, но аз не искам да бъдете кокошкари в борбата. (Ръкопляскане от земледелците) Аз ще искам да спася вашата чест пред руските болшевици. Излезте на бойното поле, ръкавицата хвърлете, недейте поставя деца невинни, недейте поставя жени, излезте вие на бойното поле да се сражавате.

Г. Димитров: Вие сте безподобен подлец.

Председателствующ А. Оббов: Недейте обижда министър-председателя. Моля камарата да даде заслуженото на този човек, който обижда. Моля двамата квестори да отидат при този човек, който се забравя. Той смята, че тук е кръчма. Какъв е този език! (Квесторите Е. Начев и Н. Ковачев отиват при Г. Димитров)

Б. Х[аджи]сотиров: Ами какъв е езикът на министър-председателя?

Министър А. Димитров: (Към Г. Димитров) излез, не се крий в гащите на сръбкинята; 8 милиона руски рубли изядохте, за да опропастите България.

Г. Марков I: Стенографите да запишат, че министърът на вътрешните работи каза: „не се крий в гащите на сръбкинята".

Министър-председател А. Стамболийски: Ние сме решени, г. г. народни представители, да стоим твърдо на тия места, ние сме решени да защищаваме интересите на народа ...

И. Пастухов: С щикове

Министър-председател А. Стамболийски: ... срещу когото и да било, защото сме убедени, че противното ще докара гроба на България, ще докара разорението на България. Вижте Русия - един добър пример: войната се свърши в цяла Европа, там още не се е свършила. Вижте Германия. Там управляват социалистите. Казах ви и по-рано, какво направиха те срещу своите братя, тесни социалисти - стреляха ги, усмириха ги, като ги простряха на улиците, защото инак Германия, ако беше болшевишка, щеше да бъде още повече разорена. Нова война, вътрешна, и външна, щеше да има в Германия, както и в България би имало такава нова война.

И. Янулов: В Германия има революция, а в България няма. Разберете го това.

Министър-председател А. Стамболийски: Затуй простете, ако ние се явяваме жестоки, безмилостни. Не от жажда за кръв ще стреляме.

И. Янулов: Вие криете гешефтите си зад името „революция". Унизително е най-после, трябва да разберете, че няма революция. Вие насъсквате сърби и гърци с това. Срамота! Това не е политика.

Министър-председател А. Стамболийски: Не от жажда за кръв, казвам, що стреляме срещу тия смутители на реда или който и да било, а, от изпълнение на дълга, от желание да запазим България, ...

Г. Димитров: Спекулантите преди всичко.

Министър-председател А. Стамболийски: ... България, която не е чиновническа, която е селско-земледелска, преди всичко, да запазим България, която те не представляват, а която тук целият парламент представлява. Ние ще я защищаваме до край, ...

А. Попов: В Стара Загора селяни избихте.

Министър-председател А. Стамболийски: Ние ще водим борба с вас до последна капка кръв, ние ще стоим на тези места и ще запазим реда.

От управляющия блок: Браво! (Ръкопляскане)

Министър-председате л А. Стамболийски: Не се плашете от революцията, а я желайте, както аз я желая.

А. Конов: Стига, чухме че сте революционер.

Министър-председател  А.  Стамболийски:  Аз мисля, че ние трябва за сетен път да докажем жилавостта на българския народ, че е способен за самостоен политически живот, че е елемент на реда и мира; аз не искам само да клокочи вулканът, а искам тия хора да изскочат, за да се види тяхното безсилие, за да се види тяхната мекушавост, тяхното малодушие. Нека се види; те ще паднат в борбата, защото нито правото е на тяхна страна, нито силата, нито моралът. Ние ще се борим, защото представляваме една законна власт.

Г. Димитров: А, законна!

Министър-председател А. Стамболийски: Изборите, които са станали завчера, не казват, че вие трябва да управлявате; ако показваха, че вие трябва да управлявате - ние ще отстъпим. Те показаха, че вие сте едно нищожно малцинство и че вие нямате моралното право да претендирате за властта. Ако спечелите тези господа (Сочи обединените социалисти) и тези тук (Сочи другите партии) да ви подкрепят, ако влезете в коалиции с тях да управлявате, ние ще ви отстъпим властта. Дойдете една депутация и кажете: „Сложете оръжието, отстъпете местата, да управляваме", ние ще ви ги отстъпим.

Б. Х[аджи]сотиров: Ще дойде този ден.

Министър-председател А. Стамболийски: Нека дойде. Нашата опора къде?

И. Пастухов: В щиковете.

Министър-председател А. Стамболийски: Нашата опора, преди всичко, е в народа. Народът има избирателно право, на два пъти той изказа своята воля и показа, че България не може да бъде болшевишка, че може да бъде земледелска, народняшка, цанковистка, широко-социалистическа, ...

От обединените социалисти: А-а-а!

Министър-председател А. Стамболийски: … но не и болшевишка.

Г. Димитров: То се знае - болшевизмът е страшен.

Министър-председател А. Стамболийски: Нашата опора е, преди всичко, в народа, следа това в правото, в законността. Ние искаме парламентарен режим, ние ще се борим против тиранията, от дето и да бъде, ...

В. Коларов: Арестувахте депутати.

Министър-председател А. Стамболийски: ... ние ще защищаваме българската законна власт, тая, която иде от народа, от парламента. Всяка друга власт нито армията ще защищава, нито ние, нито който и да било. Нашата опора същевременно е и в армията. Аз говорих за тази армия.

К. Бозвелиев: И Фердинанд казваше така.

Министър-председател А. Стамболийски: Някои се самооболщаваха, че тази армия ще мине на страната на смутителите. Като министър на войната, без да събера тази армия, наблюдавах, исках да видя, дали ще се намери негодяй, който да мине на страната на смутителите. Аз знаех силата на тази армия, аз знаех, че ще бъде изтърбушен всеки, който иска да измени на войнишката чест. Наблюдавах спокойно. Ще се срещна лице с лице с началниците на тази армия, след като тя изпълни дълга си. След като дадох тук заповеди, само мълчах и не исках да се срещна с никого, защото знаех, че българският войник, българският офицер не могат да изменят на своята чест и не могат да лепнат петно на челата си.

От земледелците: Браво! (Бурни ръкопляскания)

И. Янулов: Тази Ваша заповеди беше престъпна.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз искам да видя този български народ дали е способен за самоуправление и за самостоятелен политически живот.

И. Янулов: Срещу мирни български граждани да се стреля!

Министър-председател А. Стамболийски: Защото, ако българската, армия дойде дотам, да отиде на страната на смутителите на реда, ...

B. Коларов: Смутители за властта.

Министър-председател А. Стамболийски: ... българският народ ще прикачи сам въжето на, врата си - това е моето дълбоко убеждение - и няма нужда от революция. Ние ще сложим тогава оръжие и ще кажем: „Прости му, Господи, на този народ, той не знае какво прави, той сам иска да умре, той заслужава тая своя участ". Но армията не ще бъде спечелена от смутителите на реда, армията ще бъде винаги на страната на законната власт, защото през 40-годишния ни самостоятелен политически живот, в тези хора, които представляват армията, има чувството на законност, на, дисциплина, на род. Тази армия е най-ценното нещо сега в дезорганизираната, българска държава.

А. Конов: При все: туй, Вие не й повярвахте, и докарахте дружбаши.

Министър-председател А. Стамболийски: Мълчи бе!

A. Конов: Така, е. Вие не повярвахте на армията, докарахте дружбаши и ги въоръжихте.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Министър-председател А. Стамболийски: (Към квестора Ю. Урумов) Сложи му един юмрук да мълчи. Тя квестор ли си или какъв?

Г. Марков I: Г. председателю! Протестираме. (Сборичкване между народния представител Пунев й квестора Урумов. Набират се народни представители земледелци и обединени социалисти)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Моля г. г. народните представители да си разотидат по местата.

Министър-председател А. Стамболийски: Г. г. народни представители! Аз приключвам своята реч. Хвърли се тук обида върху онези доброволци ...

C. Попов: Г. министре! Оттеглете си думата. (Възражение от земледелците)

Квестор Ю. Урумов: Ще ви оттеглим от камарата, а не думите да си оттеглим.

Министър-председател А. Стамболийски: Г-да! Ако някого в речта си съм обидил, моля, да бъда простен, както и аз ще простя на всички онези, които ме обидиха. Ние сме българи и в раздразнението - раздразнение, което вие предизвикахте - може да сме си казали, може да сме разменили някои обидни думи. Аз прося извинение от онези, които съм ги обидил, както прощавам на онези, които ме обидиха. Аз не съм имал никога желание да обидя някого. Но признайте и вие, че премного ме прекъсвахте.

Г. г. народни представители! Хвърли се обида върху онези селяни, които не затуй, че бяха мобилизирани, които не затуй, че властта ги покани, а затуй, че на някои приятели на реда беше им съобщено да се явят на помощ - на кого? - на помощ на властта и се явиха доброволно, с готовност да умрат.

B. Коларов: За пари.

Министър-председател А. Стамболийски: Недейте хвърля тази обида. Вие си служите с пари.

В. Власковски: Това е ваше окръжно. (Посочва го)

Н. Георгиев: Това е окръжно с български пари, а те като вашите - с руски рубли.

Министър-председател А. Стамболийски: Моята и от името на правителството благодарности изказвам към всички тези доброволци войници, български селяни, които се притекоха на помощ на властта за запазване на реда. (Ръкопляскане от земледелците) Хора, които желаят да запазят реда, да запазят България и доброволно да мрат за нея, заслужават не благодарност, а нещо повече от благодарност.

В. Коларов: Срещу пари ги викахте тук да дойдат.

Министър-председател А. Стамболийски: Не, доброволно се явиха.

В. Коларов: С държавни средства, им платихте.

Министър А. Димитров: С държавни средства, но не с руски рубли.

Министър-председател А. Стамболийски: Аз виждам, че при този общ разплох, при тази обща дезорганизация, който войната докара положителните качества на българина, неговата добродетел да запази своето отечество, не е загубена; че българският народ в своето мнозинство е един здрав елемент, който при първа покана, ще се отзове и ще натика лудите в лудницата.

От земледелците: Да живее! (Бурни ръкопляскания)

Министър-председател А. Стамболийски: Благодарение на този народ, уповавайки се на неговата, мощ, уповавайки се на мощта на българската държава, която още не е прогнила и няма да прогние, аз ви казвам, че редът ще бъде запазен на всяка цена и ще докажем, че сме една правова страна. (Ръкопляскане от земледелците) че сме един народ способен, достоен за самостоятелно съществувание. И когато светът види, че ние сме запазили реда, и след този лош мир и при тази ужасна скъпотия, която бушува в целия свят, когато види, че при тази неправда, която ни се даде от Париж, ние пак сме спокойни и държим здраво да се запазим като самостоятелна единица, те ще ни оценят и ще поправят грешката.

Аз вярвам, че не ще продължи дори три години и неправдата, която се създаде в Париж, ще бъде поправена, защото ще видят всички, че ние сме елемент на мира, че вие не сме един луд народ, че ние не сме един зверски народ, а, сме един народ, който пази своите права, който иска да живее, който се бори за обединение, който иска да защити своята права кауза, тъпкана от вътрешни и външни неприятели. (Бурни и продължителни ръкопляскания от управляющия блок)

С. Омарчевски: Искам думата.

Председателствующ А. Оббов: Има думата г. Омарчевски.

С. Омарчевски: Г. г. народни представители! Изложението, което ни направи г. министър-председателят, земледелската парламентарна група, в интереса на доброто на страната, намира, че трябва да бъде доведено до знанието на. българския народ. И от името на земледелската парламентарна група аз моля да приемете, щото тази реч да бъде афиширана.

От комунистите: Съгласни сме. (Ръкопляскания от всички страни)

Председателствующ А. Оббов: Събранието приема с аклламация.

Г. г. народни представители! Следующето заседание ще стане утре, в 2 ч. след обед.

Първа точка от дневния ред ще бъде: разглеждане интерпелацията, на г. г. обединените социалисти по взетите мерки на правителството на 24 того, а втора точка - следующия днешен дневен ред.

Обявявам заседанието за закрито.

(Вдигнато в 7 ч. 50 м. вечерта)

Публ. в Дневник (стенографски) на ХVІІІ-то Обикновено Народно събрание. Първа редовна сесия, отворена на 8 ноември 1919 г. Кн. V (заседания 1-24 от 8 ноемврий до 20 декемврий 1919 г.). София, 1920, с. 514-536.

 

№ 3

ПРОТОКОЛ ОТ ЗАСЕДАНИЕ НА VІІІ ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ, НА КОЕТО Е ОДОБРЕН НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

СОФИЯ, 5 ЯНУАРИ 1920 Г.

 

ДНЕВНИК (СТЕНОГРАФСКИ) НА XVIII ОБИКНОВЕНО НАРОДНО СЪБРАНИЕ.

ПЪРВА РЕДОВНА СЕСИЯ, 30 ЗАСЕДАНИЕ, ПОНЕДЕЛНИК, 5 ЯНУАРИ 1920 Г.

(Открито от подпредседателя г. Н. Атанасов, в 3 ч. 30 м. след пладне)

 

Председателствующ Н. Атанасов: …

Минаваме към дневния ред. Първа точка, от дневния ред е: одобрение на договора за мир.

Председателствующ Н. Атанасов: …

Минаваме към обявения дневен ред.

Първата точка е: одобрение договора за мир.

Има думата заместник-секретарят г. Стоян Омарчевски.

Заместник-секретар С. Омарчевски: (Отива на трибуната.)

Министър М. Маджаров: Аз мисля, че трябва да се пита Народното събрание, дали желае да се чете договорът, за да не се губи време.

От обединените социалисти: Няма нужда да се чете.

Д-р Н. Сакаров: Да се счита, че е четено.

Министър д-р Р. Даскалов: Да се чете.

От обединените социалисти: Няма нужда да се чете; да се счита прочетен.

Министър д-р Р. Даскалов: Де се е чуло и видяло? Договор за мир ще се приема и да не се чете! Как така?

A. Цанков: Има правилник.

B. Дамянов: Няма нужда да се чете.

Министър д-р Р. Даскалов: Секретарят ще чете бързо.

Ю. Вълков: Как „няма нужда"? Едно законче от един член четете, а един договор не желаете да се чете!

Заместник-секретар С. Омарчевски: (Чете)

„Предложение

за одобрение сключения между България и великите сили: Северо-Американските съединени щати, Британската империя, Франция, Италия, Япония, и сдружените с тях държави: Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хеджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-Кроатско-Словенската държава, Сиам и Чехо-Словашко договор за мир, подписан в Ньойи на Сена при Париж, на 27 ноември 1919 г., и придружающите го: а) Изпълнителен протокол, б) Протокол за подписването му и в) Конвенция между Гърция и България относително свободата за емигрирането на меншествата.

„Член единствен. Одобрява се договорът за мир, сключен между България и великите сили: Северо-Американските съединени щати, Британската империя, Франция, Италия, Япония и сдружените с тях държави: Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хеджаз, Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-Кроатско-Словенската държава, Сиам и Чехо-Словашко, подписан в Ньойи на Сена при Париж, на 27 ноември 1919 г., както и придружающите го: а) Изпълнителен протокол, б) Протокол за подписването на договора, и в) Конвенция между България и Гърция относително свободата за емигрирането на меншествата.

[Текстовете на: Договора за мир, Изпълнителния протокол, Протокола за подписването на договора и Конвенцията между България и Гърция относително свободата за емигрирането на меншествата – от с. 762 до с. 883.]

От обединените социалисти: Ей-й-й, най-сетне!

Министър д-р Р. Даскалов: Че секат България от всички страни, това не ви интересува. (Възражения от обединените социалисти)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

К. Томов: Че ще закопаят България, това не ги интересува.

И. Янулов: Вие нали подписахте мира?

Министър д-р Р. Даскалов: Прави жалко впечатление!

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата народният представител г. Борис Х[аджи]сотиров.

Б. Х[аджи]сотиров: (От трибуната) Г. г. народни представители! Ставам отзив на желанието на всички парламентарни групи, да приказваме малко по договора за мира, за да имаме възможности да приказваме и по интерпелациите.

И. Гетов: Договорът е по-маловажен, отколкото интерпелациите!

Б. X[аджи]сотиров: Пред нас е договорът за мир, съдържащ 120 страници с 296 члена. Това е резултата на 40-годишната българска националистическа политика. Всеки член от тия многобройни, 296, членове, е една присъда над буржоазната и дребнобуржоазна националистическа политика на България. И не сме ние, които не бихме желали да четем и да обсъждаме всичко онова, което се съдържа в тоя договор за мир. Друга, присъствуващи тук, парламентарни групи са, които биха желали да се мине мълком това, защото това е паметник, това е свидетелство за тяхната народоубийствена политика в продължение на 40 години. (Ръкопляскане от комунистите)

От тая трибуна в продължение на 40 години са се произнесли с хиляди патриотически речи за величието на тая политика, която докара тоя договор за мир; от тая трибуна са се чели и излезли с хиляди и десетки хиляди речи, за да се докаже правотата на тая националистическа политика, която ни доведе до този резултат; от тая трибуна са се хвърляли с хиляди упреци и са се вземали хиляди решения, за да се парализира оная политика, която се препоръчваше от партията, на която аз имам щастието да бъда член. Е добре, ние сме сега пред ликвидацията на тая политика, която господствуваше в нашата страна в продължение на 40 години. Резултатът на тая политика са 296-те члена от договора за мир. Аз нямам за задача — това е невъзможно, нито спада в моите цели, а в това отношение ни улесни и г. докладчикът — да ровя всичко онова, което се съдържа в тоя договор. Аз ще се спра само на най-важното, за да се види, до какво положение ни докара досегашната политика, наречена патриотическа, националистическа, на българските буржоазни и дребнобуржоазни партии.

Първо, в тоя договор се отделя особено място за границите на България. Според тоя договор, ние не само губим, и то завинаги, Македония, тая „българска'', страна, ...

Г. Василев: Право.

Б. Х[аджи]сотиров: ... за която се създаде тая българска политика, тая националистическа политика; тя отива в миражите — там, откъдето беше измъкната, за да послужи за упойка на българския народ. Ние губим Тракия, ...

В. Нейчев: Жалко!

Б. Х[аджи]сотиров: ... ние се лишаваме от „плодовете" на първата война. Нищо повече, ние губим градове и села от стара България: Цариброд, Босилеград, Струмица, Тракия, Добруджа, Моравско — там, където беше стъпил български крак, и според „великия" български патриот Радославов, трябваше да бъде българско, защото така бил казал кайзерът — всичко това отива в миражите, за да не се върне вече никога! Ние губим всичко онова, което съставлява съставна част на един независим в политическо и икономическо отношение народ. Всички наши власти - а ние знаем, че по нашата конституция те са три — се поставят под контролата на съглашенските сили. Те са господари и на нашето законодателство: под диктовката на всевъзможни комисии, ние ще законодателствуваме. Те ще имат правото да се бъркат и в нашата изпълнителна власт; те ще имат правото да се бъркате — и се бъркат вече — и в нашата военна власт; те ще имат правото да се бъркат и в нашата съдебна област, да създават съдилища и да съдят български поданици. С една дума, във всяко отношение силите на Съглашението стават господари в нашата страна. Всичко онова, което беше свещено и неприкосновено, според понятията на българската буржоазия, е смъкнато от трона, и преди всичко, най-свещената и неприкосновена персона, цар Фердинанд — този, когото българската буржоазия издигаше до най-великия гений на държавник на Балканския полуостров, този, за когото всички буржоазни партии без стеснение създадоха членове в наказателния закон, за да бъде той свещен и неприкосновен — той рухна. Армията, тая, пред която всички се кланяха и днес се кланят, и за задача на която, според чл. 1 на дисциплинарния устав, между другото, българската буржоазия постави и реализираното на великите национални български идеали, тая армия също е свалена от висотата на своето положение; от свещена и неприкосновена, според този договор, тя днес не съществува. Съгласно военните клаузи, отдел 1 на част IV, нашата армия, вместо, както досега се комплектуваше, става доброволческа и нейната задача, според. чл. 66, алинея последна, е да служи изключително за поддържането на реда вътре в страната и за погранична полиция. Задачата, която тя имаше до днес, задачата, която й беше възложена от българската буржоазия, да реализира националните идеали на България, тая задача за българската армия вече престава да съществува. Законодателство, съдилища, изпълнителна власт, парламента — всичко това, пред което българските буржоазни закони, граждански и наказателни, ни караха да се кланяме, днес рухва. Но не е само това. Ние сме длъжни да плащаме за тая умна и патриотическа политика, в продължение на 40 години, за която ние само в тази война изхарчихме повече от 12 милиарда лева, ние сме длъжни да заплатим на силите на Съглашението репарации, обезщетения 2 и четвърт милиарда злато, което ще каже, като се знае, че днес нашият лев не е по-голям от 5 стотинки, че ние ще платим 45 милиарда лева. Не стига това — ние ще дадем с десетки хиляди дребен и едър добитък. И още ние сме длъжни, според финансовите клаузи, да заплатим разноските за поддържането на цялата окупационна армия от деня на примирието до деня, в който настоящият договор ще влезе в сила, а това ще бъдат още няколко милиарда лева.

Това е, което по силата на тоя договор ние ще заплатим. А онова, което ние платихме без договор това са около 400 хиляди жертви, млади български синове, бащи, братя, мъже на ония, които днес остават немили недраги да се скитат из градища и села за комат хляб. Ние с нашата политика, в стремлението си да направим България велика, като обгърне в себе си Македония, Тракия, Добруджа, Моравско и пр., вместо да освободим тези страни от игото на робството, ние ги разорихме, ние прогонихме това, което остана там да съществува.

Т. Петров: Те ги прогониха.

Б. Х[аджи]сотиров: То се знае. Това, уважаеми г. г. народни представители, е резултатът, който се съдържа тук, и оня резултат, който не се съдържа тук, от 40-годишната политика на българската буржоазия. Пълен банкрут във всяко отношение, мизерия неописуем глад и страдания в цялата работническа и малоимотна класа, милиарди лева дълг, безизходно положение това е резултатът на политиката, която се освети оттогава, когато българската буржоазия стъпи на краката си и се почувствува като фактор в нашата страна. Почнала да произвежда стоки, на които нашите пазарища се виждаха тесни, тя замисли за завоюване на нови пазарища; а такива тя можеше да ги види и ги видя в Македония, в Тракия, в Добруджа, в Моравско, и каза на българския народ и му доказа, че това са страни, които историята казва, че са български. Хиляди и хиляди доказателства, етнически и исторически, се изнесоха пред българския народ, пред неговото младо поколение, в училища, от амвоните на църквите при всевъзможни празненства, за да се убеди българският народ, че това са страни, които са били български и трябва да останат и да се завоюват като български.

Някой от демократите: Да се освободят.

Б. Х[аджи]сотиров: Това беше политиката на българската буржоазия. В продължение на 40 години тя не пропусна случай, тя не остави момент неизползуван, за да втикне в младите български поколения убеждението, че със силата на оръжието трябва да се завоюват тези земи от онези, които ги владеят. Българската армия беше издигната до степен, до каквато рядко има армия в Балканския полуостров. С нея армия се гордееха всички български „патриоти" — в кавички.

Т. Петров: Язък за милиардите, които се похарчиха за нея!

Б. Х[аджи]сотиров: Милиарди лова от освобождението на България и досега се пожертвуваха, за да се издигне тази армия до тази степен, до която я видяхме. Българският народ се убеждаваше чрез църквите, чрез училищата, чрез всички събрания, че трябва да даде мило и драго, да се лиши от всичко, за да се създаде една силна армия, чрез силата, чрез оръжието на която да се завоюват тези „стари български" земи и да се създаде една „велика България", когато само щяло да потече мед и масло. Е добре, българският народ, в своето огромно мнозинство, даде поддръжка на тая политика. Той, без особено роптание, с ентусиазъм, се стече под българското национално знаме през 1912 г., с убеждението, че ще иде да твори „велика България". Знаем резултата от първата война; това беше един погром. И когато г. Данев заяви високо и тържествено, че неговата политика е капитулирала, тогава на българския небосклон се явиха нови кормчии, начело с г. Генадиев, г. Тончев и дядо Радославов. Знае се прочутото писмо, в което казваха, че спасението на българския народ е в това: да тръгне българският параход във водите на съюза, на Австрия и на Германия. Е добре, от водите на Съглашението нашият кораб се хвърли във водите на съюза. Резултатът — това е днешният договор за мир. Колкото и днес оная част от българската буржоазия, която искаше да вървим не с двойния съюз, а със Съглашението, да се мъчи да доказва, че, ако ние сме били тръгнали в 1915 г. из водите на Съглашението, сме щели да имаме други резултати, има един факт, който тя не може да откаже пред българския народ — ако сама може да се залъгва — че ние вървяхме в продължение на години из водите на Съглашението и че първата война беше война на страната на Съглашението и по негова диктовка; има други факти, които казват, какъв щеше да бъде резултатът, ако ние бяхме вървели на страната на Съглашението. Идете в Сърбия, която вървя на страната на Съглашението, турете си ръката на сърцето и кажете: е ли положението по-добро в Сърбия, отколкото това в България? Идете в Румъния и вижте положението там; тя вървя със Съглашението, но резултатите не са по-добри от тук.

Министър д-р Р. Даскалов: А вие казвате, че у нас е най-голяма скъпотията.

Б. Х[аджи]сотиров: Това е политиката, която в продължение на 40 години се е водила, от българската буржоазия: кога на страната на „леля Австрия", кога на страната на „дядо Иван" — Русия; тая е политиката, която се е сменявала в продължение на 40 години, но която е имала една и съща задача: завоюване чрез българското оръжие на Македония, Добруджа, Тракия, Моравско и пр.

М. Такев: Освобождаването им.

Б. Х[аджи]сотиров: Е добре, резултатът на тая политика е тоя договор за мир, резултатът на тая политика е договорът за мир, сключен в Букурещ в 1913 г., — пълен банкрут във всяко отношение на българския народ! Всичко свещено и неприкосновено е рухнало и днес, като перспектива на българската бъдеща политика, нашите държавни мъже, в лицето на Теодорова, на Малинова и на други, ни казват: „Има съдба, има правда на тая грешна земя", а други казват: „Има Уилсон" — поклонник негов е министър-президентът — „в 14-те точки на Уилсона е надеждата", “в съдбата е надеждата", „във великата и вечна правда е надеждата". Това са перспективите, които българската буржоазия, при своята капитулация, при своя фалит, посочва на българския народ. Българският народ ще си прави сметката, дали може и след 40 години той да се влачи по акъла на тая политика.

(Председателското място заема подпредседателят г. А. Оббов)

Тук аз, ще разгледам, в няколко думи само, политиката на Комунистическата партия. Докато българската дребна и едра буржоазия, чрез своите партии, в продължение на 40 години, ни проповядваше националистическа политика, тогава, в това време, Българската комунистическа партия, създала се още преди 26 години, започна още от зараждането си да говори на българския народ други приказки. „Съюз на всички народи, солидарност на всички народи на земното кълбо, a следователно, и съюз, и солидарност на народите на Балканския полуостров" — ето знамето, което Българската комунистическа партия издигна; преди 20 години. (Ръкопляскане от комунистите.) На това знаме тя служи вярно и честно от издигането му и до днес. Тя ще остане непоколебима в своята вяра. И сега, когато съпоставяме своята политика с оная, която е господствувала в нашата страна, резултат на която е договорът за мир, ние идем, тук, от тая трибуна, от която са изливали речи най-патриотични и най-красноречиви, да заявим, че господството в нашата страна ще трябва да вземе и ще вземе политиката на Комунистическата партия. (Ръкопляскане от комунистите) Ние идем тук, за да погребем една престъпна, една злодейска политика; това е политиката на българската буржоазия, изразена в тоя договор за мир.

Т. Петров: Погромна политика.

X. Ветовски: Нямате сметка да кажете, какво направихте на 10 септемврий против това зло. Кажете, защо спахте тогава? Нищо не направихте.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Б. Х[аджи]сотиров: Перспективите, които Българската комунистическа партия рисува на българския народ в този съдбоносен момент за него ...

Министър А. Буров: Болшевишка Русия.

Б. Х[аджи]сотиров: Да, болшевишка Русия; да, болшевизъм.

Министър А. Буров: Като в Унгария.

Б. Х[аджи]сотиров: Ние и сега, както преди 26 години, на българския народ, на българския пролетарий, на българския малоимотен селянин и гражданин посочваме пътя, из който сме вървели в продължение на 26 години. Ние и сега, в този съдбоносен момент за България, когато по ваша вина в България стоят окупационни войски, когато вие, вчерашни германофили, вчерашни лакеи, с лакейски приеми посрещахте и изпращахте кайзеровци и всевъзможни баварски крале и князе, а днес със същата сервилност посрещате генерал Депревци, ние, казвам и в този съдбоносен за България момент посочваме същия оня път, който сме посочвали преди 26 годили — пътят на комунизма, пътят из който върви руският народ, пътят, из който върви славният унгарски народ.

X. Ветовски: По стъпките на Бела Кун.

Министър Д-р Р. Даскалов: (Към г. Сотирова) Кажете как посрещнахте Парвуса.

Б. Х[аджи]сотиров: Ще Ви кажа. — В тоя момент, когато след сключването на примирието вие свихте куйрука си и започнахте сервилно да услужвате на силите победителки. ... (Глъчка)

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Спокойствие. г. г. народни представители!

Б. Х[аджи]сотиров: ... в тоя момент, в който вие ни пеехте, чрез устата на всевъзможни кабинети, които се образуваха от примирието досега, мир и род да пазим в тая страна, същността, на които се изразяваше в грамадните гешефти и спекулации, които вършеха българските капиталисти и спекуланти, в тоя момент ние не се страхувахме ни за нашата съдба, ни за съдбата на българския народ, да издигнем знамето на комунизма, знамето на болшевизма, защото само в него и чрез него ние виждаме спасението на българския народ, спасението на балканските народи, спасението на целия свят. (Ръкопляскане от комунистите)

Някой от земледелците: Заробването на българския народ.

И. Гетов: Кажете нещо за Вашата частна банка.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие заявявате чрез устата на Теодор Теодорова, чрез в. „Мир" и чрез устата на други „държавници" — в кавички —, че единствената спасителна политика днес за българския народ е час по-скоро да се сближи със силите, с правителствата на съглашението. Е добри, ние трябва да ви заявим, че тая политика е политиката, която вие водихте до днес. Вас Съглашението ви тласка, в обятията на Деникиновци, Колчаковци, Юденичевци и прочее, изменници на руския народ, гробокопачи и касапи на руския народ. Вие дадохте оръжие, вие дадохте муниции и не знам какво още приготвяте да дадете на генерал Деникин. Вие сте в преговори с него, вие приемате неговите преговорщици, вие ги туряте в руските консулства и считате, че Деникин представлява сила в Русия, тогава, когато вие сте подписали един договор за мир, с който сте признали руското съветско правителство за единствена власт в Русия. Е добре, това не е нищо друго, освен старата политика, политиката на мракобесието, политиката на реакцията, политиката на провокацията, политиката, която ще изкопае окончателно гроба на България, ако вас българският народ ви остави да управлявате.

Т. Петров: Много вярно.

Б. Х[аджи]сотиров: А че българският народ няма да ви остави да управлявате, че българският народ се насити на вашето управление, свидетелство за това ние намираме в акцията, на 27 юли, когато на ваша страна, за срам и позор, се тури една партия, която се кичи с името „социалистическа".

В. Дамянов: Не разтваряйте тази история – ще ви дадем отговор.

Б. Х[аджи]сотиров: Че българският народ не дава вече кредит на вашата политика, свидетелствуваха датата 17 август, когато тук, където седяхме само 11 души представители на нашата партия, се изправиха 47, въпреки нечутите насилия, които се извършиха над комунистическата партия. Че българският народ не дава кредит на политиката ви, на тая предателска за него политика, свидетелствуват и изборите на 7 декември: не остана по-голям град в България, в който днес да не се развява знамето на Комунистическата партия.

От комунистите: Вярно! (Ръкопляскане)

От зедледелците: Кажете за селата.

Б. Х[аджи]сотиров: Със стотици села днес са комуни. Те биха били с хиляди, ако ние бяхме излезли с листи, а не с лозунги. Вие щяхте да го видите и почувствате от изборите от 21 декември за окръжни съветници, че целият български народ отнема доверието от вас и го дава на Комунистическата партия.

От земледелците: Доказателства?

Б. Х[аджи]сотиров: Доказателствата на това са тези факти, които ви излагам, доказателства на това са реакционните мерки, предизвикателствата на българското правителство сега по отношение на стачката на железничари и телеграфопощенци.

Министър д-р Р. Даскалов: Вие заявихте сега, преди малко, че сте за болшевизма.

Б. Х[аджи]сотиров: Няма болшевизъм в България, казвал министър-президентът…

Министър д-р Р. Даскалов: Вие заявихте преди една минута, че искате болшевизъм.

Б. Х[аджи]сотиров: Г. министър-президентът казва: “Аз уверих света, че в България няма болшевизъм, и предразположих към България господата от силите на Съглашението”. Г. министър-председателят си представя, че ги е предразположил, а пък, когато отиде в Париж, договорът за мир имаше по-добри условия, а, след като той отиде там, подписа по-лоши условия!

Министър д-р Р. Даскалов: Това е сега голяма лъжа!

Б. Х[аджи]сотиров: Г. министър-президентът, когото представяха като най-голям актив във войната от страна на България, беше принуден да подпише една конвенция, която и Теодор Теодоров, със своите поклони в Париж, не подписа.

Н. Кьосев: И в Пловдив – в затвора.

Т. Петров: Лакейска политика.

Б. Х[аджи]сотиров: Доказателство, че българският народ дава доверие на Комунистическата партия и че той си оттегля доверието от вас – това е съвършено вярно – са реакционните мерки и предизвикателствата, …

Н. Ковачев: На 25 януари ще видим.

Б. Х[аджи]сотиров: … които вършите сега по отношение стачката на железничарите и телеграфопощенците. Правителството е, което предизвика тази стачка.

Министър д-р Р. Даскалов: Ама вие докарвате болшевизма. Вие заявихте, че поддържате болшевизма. На болшевизма ние ще отговорим с други средства.

Б. Х[аджи]сотиров: А вие заявихте, че сте народовластници, …

Министър д-р Р. Даскалов: Да, да.

Б. Х[аджи]сотиров: … и че, ако българският народ ни даде доверие, ще властвувате, а ако няма да ви даде доверие, няма да седите там, а ше се махнете. Е добре, след изборите за народни представители ние имахме избори за общински съветници; не чувствувате ли, г. министре, ръстът на нашето движение и че вашето положение е разклатено.

Министър д-р Р. Даскалов: Съвсем не.

Б. Х[аджи]сотиров: Ако не чувствувате, тогава, кажете, на какво се дължи отлагането на изборите за окръжни съветници?

К. Томов: На изменението на избирателния закон.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие както щете можете да лъжете хаплювците в селата, но не можете да излъжете българския народ, в лицето на пролетариите и на малоимотните селяни и граждани.

Министър д-р Р. Даскалов: Много хубаво! Ще ви чуе българският селски народ, как го наричате, и няма да ви пусне в селата, защото наричате селяните “хаплювци”.

Б. Х[аджи]сотиров: Ако отиването ни в селата зависи само от благоволението на министър Райко Даскалов, ние отдавна да сме забравили поминъчно състояние на селянина, …

Министър д-р Р. Даскалов: Вие не сте го знаели никога.

Б. Х[аджи]сотиров: …но не е г. Райко Даскалов, който може да тури преграда между селските и градските пролетарии и малоимотните селяни и граждани. (Ръкопляскания от комунистите) Вие ще видите, въпреки вашите реакционни мерки по отношение на стачката, въпреки всички бруталности, …

Някой от земледелците: Няма да позволим на анархията да се развива в България.

Б. Х[аджи]сотиров: … въпреки всички убийства, които извършихте – другарят-интерпелатор ще ви изложи всички тези фактори – вие ще видите, казвам, в изборите за окръжни съвети, как вашето доверие в селата е съвършено унищожено, защото вие престанахте да бъдете представители на малоимотните селяни и граждани, а станахте представители на едрите думбази и кръчмари.

И. Гетов: Какъвто сте и Вие.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие ще чуете от интерпелатора факти, как цели наши организации със знамената си минават в нашите редове. (Ръкопляскане от комунистите)

От земледелците: Ей-й!

Б. Х[аджи]сотиров: Жънете това, което сеете; продължавайте! Така е правил и Стамболов, великият тиранин, така е вършил и Радославов и неговата котерия. Вие знаете, че резултатът на такава политика не е друг, освен вдигането на народното доверие от тези, които по този начин управляват.

Някой от земледелците: Блажени верующи!

Министър д-р Р. Даскалов: На Бела Кун в месеца му вдигнаха доверието.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие заявявате: “Ние вземаме всички тези мерки, за да предпазим държавата от болшевизъм”. Е добре, ако болшевизъмът е волята на българския народ, вие не сте в правото си, нито ще бъдете в състояние да го предпазите от него. (Ръкопляскане от комунистите), както всички руски князе и царе, всички руски думбази те бяха в състояние да запазят велика Русия от болшевизма.

В. Величков: Затова е прокопсала Русия сега!

Б. Х[аджи]сотиров: Асо ние искахме и вършехме революция в този момент, както вие пред целия свят тръбите, за да угодите на вашата лакейническа и предателска политика, …

Министър д-р Р. Даскалов: Вие го заявихте преди пет минути.

Б. Х[аджи]сотиров: … първото нещо, което щяхме да извършим – да го знаете, това ще бъде предзнаменование – щеше да бъде: ние да завладеем, а не да напуснем железниците, ние да завладеем, а не да напуснем телеграфите и пощите.

Министър д-р Р. Даскалов: Асо има кой да ви ги даде.

Б. Х[аджи]сотиров: Те са и сега в наши ръце. – В момента, в който ние ще се почувствуваме облечени с доверието на целия български народ, в тоя момент няма да ви помогнат и всички онези средства, с които вие днес тиранизирате стачкующите със скръстени ръце железничари и телеграфопощенци.

Министър д-р Р. Даскалов: Значи, признавате, че нямате доверието на българския народ?

Б. Х[аджи]сотиров: Да ние сме кавалери и изповядваме това тук.

Министър д-р Р. Даскалов: А преди малко казахте, че вие имате доверието на народа, а ние го нямаме.

Д-р И. Пашов: Вие имате доверието му с калъча в ръка.

Б. Х[аджи]сотиров: Доколко вие имате доверието на българския народ, свидетелствува един факт, който в последния момент изнасям – фактът за готвещата се от вас “оранжева армия”. Вие мислите с тази армия днес да запазите закона, …

Х. Ветовски: С тая армия ние мислим да запазим мостовете, които вие вдигате.

Б. Х[аджи]сотиров: … а трепите български граждани и селяни в страната, трепите жени, за срам и позор на днешната буржоазия, трепите и деца.

От комунистите: Позор! (Ръкопляскане)

Х. Ветовски: Ние ще трепим всички вътрешни врагове.

Министър д-р Р. Даскалов: А в Русия, кажете какво правите?

Б. Х[аджи]сотиров: Резултатът на вашата политика от тук и от тук (Сочи всички групи, без комунистите) – ето го. (Показва договора за мир) Това е паметник, който ще свидетелствува на вечни времена за вашата злодейска политика; …

От земледелците: Лъжеш! Това не е паметник на нашата политика.

Б. Х[аджи]сотиров: … това е паметник, който ще говори за вечни времена пред българския народ, който ще внушава на младо и старо да не върви из пътя на политиката, която го доведе до тоя гроб, …

Х. Ветовски: Това не е наш паметник; лъжеш! Това е плод на вашата политика.

Б. Х[аджи]сотиров: … това е паметник, това е будилник за съзнанието на българския народ, който ще говори високо на младото българско поколение: ако искаш спасение, върви под знамето на комунизма! (Ръкопляскане от комунистите)

Председателствующ А. Оббов: Има думата г. Владимир Димитров.

Х. Ветовски: (Към г. Б. Х[аджи]сотиров) Наша политика ли е това?

И. Гетов: (Към същия) Които хвърлят мостовете, ще си намерят местата.

А. Иванов: Жени и 2-годишни деца не хвърлят мостове. Вие убивахте 2-годишни деца, пеленачета.

Министър д-р Р. Даскалов: В Петроград от 1 ½ милион население остана ½ милион.

В. Мулетаров: От боя на нашите полицаи е умрял един миньор.

Председателствующ А. Оббов: Моля, г-да!

В. Димитров: (От трибуната) Г. г. народни представители! В неделя ни се даде предложението за одобряване договора за мир, подписан от българското правителство в Ньойи. Г. министър-председателят заяви в Народното събрание, че договорът трябва да бъде гласуван по две много важни съображения. Първото съображение, г. г. народни представители, е, че нашите пленници трябва, време е вече да се завърнат в своите домове. Това съображение, г. г. народни представители, ако тълкувам чувствата на всинца ви, е едно веско съображение, но трябва да добавя, че парламентарната група, която аз представлявам, не носи грях за тяхното пленничество там. Второто съображение, което изтъкна г. министър-председателят и което той нарече много веско, е съображението, че “висши държавни интереси” диктуват гласуването и одобряването на договора. Тези “висши държавни интереси” г. министър-председателят, макар и партизанин на явната дипломация, на откритите карти, както той заяви тук, в Народното събрание, когато ни правеше изложението за това какво е сторил в Париж, не рачи завчера да ни го каже.

Д-р И. Пашов: След приемането на договора ще ги каже.

В. Димитров: Моля! – Трябва, обаче, да обърна вниманието на народното събрание, че в чл. 296 от договора за мир, в последната му алинея, е казано, че “предаването на ратификациите ще стане в Париж, по възможност най-скоро”. Първият аргумент, следователно, за да бързаме с ратификацията на договора, е аргумент несъстоятелен, защото в самия договор няма определен срок. И аз бих желал, това съображение, основано на “висши държавни интереси”, да се знае от народното представителство, за да може то, в пълно познание на нещата, да даде своя вот, да одобри Версайлския договор.

Но, г. г. народни представители, така или иначе, вие гласувахте снощния дневен ред, вие поискахте, щото ратификацията на договора да стане днес. Аз съм тук, на трибуната, от името на нашата парламентарна група, за да обясня на народното представителство, защо нейният вот ще бъде отрицателен, защо не ще бъде одобрителен за ратификацията на този договор.

Министър д-р Р. Даскалов: А това е много интересно! Значи, вие сте против подписването на договора.

В. Димитров: Аз ще Ви кажа, г. Райко Даскалов. Вие сте от скоро време в този парламент; позволете ми, Вие ще чуете сега неща, които ще Ви поучат.

От земледелците: а-а-а! (Смях)

В. Димитров: Да, ще Ви поучат.

Министър д-р Р. Даскалов: Във всеки случай, интересно е българският народ да чуе, че вие не сте за подписването на мирния договор, …

Министър-председател А. Стамболийски: В който участвуваха и те.

Министър д-р Р. Даскалов: … че г. Янко Сакъзов, който води преговорите, отказва да подпише този договор.

В. Димитров: Мене няма да ме смути, защото аз не за пръв път стъпвам на тави трибуна, г. Даскалов.

Министър д-р Р. Даскалов: Много интересно. Понеже тесните казват: “Ние няма да го подпишем", и вие сега искате да го не подпишем, а то значи да почнем война.

В. Димитров: Тепегьозлукът е признак на малокултурни хора. Ако Вие продължавате ...

Министър д-р Р. Даскалов: Има два пътя да се подпише и да не се подпише договорът за мира. Едното е мир, другото е война.

П. Алеков: Вие ще го подпишете.

В. Димитров: Аз съм тук, на трибуната, за да мотивирам тоя вот.

X. Ветовски: Чухме.

В. Димитров: И преди да го мотивирам, аз съм длъжен да направя една историческа справка в дневниците на Народното събрание от преди 18 години. Защото преди 18 години от тази трибуна, от името на Социалистическата партия, тогава, единна, ние казахме на парламента, каква трябва да бъде външната политика на България; за да се постигне наистина обединението на това нещастно българско племе.

Т. Караваневски: (Възразява нещо)

В. Димитров: Моля. моля! — Тогава ние предупреждавахме и сега сме на трибуната тук, за да предупредим.

Г. Данев, тогавашен министър на външните дела, в реченото заседание на 9 май 1902 г., след изложението на нашата външна политика, заяви в Народното събрание: (Чете) ,.Г. Владимир Димитров пледира като настоящ идеолог по външната политика”. А в края на своята реч г. Данев покани Народното събрание със следните думи: (Чете) “... и като вярвам, че тази сесия е последната, през която ще се занимаваме тъй нашироко с външната политика, обръщам още веднъж вниманието на всички, че бъдащето на България не е в субтилните дискусии, а в плодотворната деятелност, за която г. Димитров говори".

Ще ви кажа сега, в какво се състоеше тази политика и в какво се състоеше тази плодотворна деятелност. Аз ви казах, г. г. народни представители, че съм на тая трибуна тук, за да обоснова нашия вот и за да протестирам против този договор, който ни се налага. Аз ви казах, че в минало време Социалистическата партия е посочвала винаги на парламент и на народ пътя, който трябва да следва нашата вънкашна политика, ако иска да види нашето племе обединено. Резултатът от противната политика, от политиката на люшкане ту във водите на Тройния съюз, ту във водите на Антантата — този резултат е днешният договор, този резултат е погребването на българските идеали, този резултат е погребването на България, този резултат е икономическото й поробване и загубването на всяка политическа независимост.

Министър-председател А. Стамболийски: Григор Василев беше тогава във вашата партия и проповядваше тази политика.

В. Димитров: Моля, моля! Никога нашата партия, г. Стамболийски, не е проповядвала тази политика, която са водили правителствата на България.

К. Томов: А в 1915 г.?

Министър д-р Р. Дескалов: Ами г. Сакъзов не е ли искал Родосто? Григор Василев какво- поддържаше!

В. Дамянов: Адресирайте се към Демократическата партия — там е той.

Министър д-р Р. Даскалов: Той беше ваш тогава.

П. Алеков: Защо сега не е наш? Нали тъкмо по този въпроси той сега не е наш? Това Ви е известно.

В. Димитров: И аз ще ви покажа сега цитати от дневниците, за да видите, че тъкмо нашата политика е била оная права политика, която можеше да ви доведе до обединението на българското племе. Че това е така, достатъчно е да ви цитирам отделни пасажи, а който иска, няма, освен да прочетете цялата тая реч, в която Социалистическата партия излагаше своето гледище на вънкашната политика. Ние ви предупреждавахме тогава и парламент, и народ, че не сме съгласни, ...

Министър-председател А. Стамболийски: Toва беше и нашето гледище.

В. Димитров: И за вас ще дойда, г. Стамболийски. — ... ние ви предупреждавахме тогава, и народ, и парламент, и казвахме: (Чете) „Аз не съм на мнението на г. Каравелова, че ние ще бием, ще пердашим сърбите. Не; ако ние продължаваме да бием сърбите, ако ние продължаваме да бием румъните, ако продължаваме да се ежим на Балканския полуостров с нашето юначество, с нашия милитаризъм, бъдете уверени, че ние копаем гроб на България", ... (Ръкопляскане от широките социалисти) — това сме казвали ние в 1902 г. — ... “а не работим за нейното социално развитие". По-нататък: „Една, малка държава, каквато е нашата, една държава, която сега е в началото на своето развитие има интереси да бъде в добри отношения с всички големи държави, но най-голям интерес за нейното икономическо и културно развитие е да бъде тя в най-добри отношения със съседните държави ..." — Не правите ли това, се качва, водите ли противната политика, политика на завоевания, вие водите страната към пропаст. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Това са предупрежденията, които са правени в 1902 г.

Но по-нататък ние сме предупреждавали от тая трибуна, ние сме казвали, че (Чете) „България требва да пригърне една политика, която води към сдружение на балканските държавици, политика, която не може да има друга форма, освен Балканската федерация".

(Председателското място заема подпредседателят г. Н. Атанасов)

Но идвам на фамозния македонски въпрос. И по него ние сме ви предупреждавали, и по него ние сме предупреждавали парламент и народ. Ние знаехме още тогава, че българската армия, че българският въоръжен народ, юначен и непобедим, ще изпълни своя дълг на бойните полета; ние знаехме, че той ще върви от победа на победа, но ние знаехме друга една велика истина, ние знаехме една истина, а тя е, че, каквито и победи да има нашата армия, не е тя факторът — нито българските държавници който ще даде възможност на българските държавници да задържат земите до Чаталджа, да задържат земите до Албания, Елбасан, да задържат Солун, да задържат Добруджа, да задържат Моравско. Не, има други фактори по-големи. Те са факторите, които днес ви налагат този мир. И тогава ние пак предупредихме българското правителство и парламента да си не играят с македонския въпрос, да си не играе с македонския българин; и тогава ние предупредихме и парламент и правителство, че неговата политика на завоевание, неговата политика на милитаризъм; неговата политика на дрънкане шашки може да докара гроба на България, може да завлече в пропаст България. И днес, г. г. народни представители, аз съм тук, не само за да обоснова вота на моята партия по въпроса за одобрението на договора. Ще дойде време, когато партията ще си каже думата и по външната политика, която трябва, да се следва след катастрофата на България.

Министър д-р Р. Даскалов: Сега трябва да се каже.

В. Димитров: Сега не е време. Когато дойде бюджетът, г. Даскалов, там ще Ви кажем.

Министър-председател А. Стамболийски: Сега открито да се каже.

В. Димитров: Не сега, но пак открито ще я кажем.

Министър-председател А. Стамболийски: Сега я кажете.

В. Димитров: Позволете.

Министър д-р Р. Даскалов: Не искате, защото до бюджета има три-четири месеца.

В. Димитров: Не му е тук мястото. Сега съм повикан тук на трибуната да ви кажа, защо първо, ние не ще гласуваме договора и за какво ние протестираме, и да ви предупредя на нова сметка, както сме предупреждавали в 1902 г. Първо, ние ще гласуваме против договора, затова, защото той е дело на капиталистическия империализъм на Антантата, (Ръкопляскане от обединените социалисти) той е дело на отмъщение, той е дело на наказание, той е дело, с което се връзва в окови един млад, демократичен народ, на когото отмъщава за лудориите на неговия цар и на неговите правителства. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Някой от земледелците: Защо мълчахте тогава, когато той правеше своите лудории?

Министър-председател А. Стамболийски: Защото имаше затвори.

В. Димитров: Моля. — Аз съм тук да протестирам против този договор, не само защото той къса тялото на България в териториално отношение, аз съм тук, и като добруджанец, и като македонец, да протестирам не само против, ония, които хвърлиха в робство и Македония, и Добруджа, но аз съм тук същевременно да протестирам от името на моите другари от Гюмюрджинско, които тук ще стоят да наумяват Елзас и Лотарингия на Франция, която сложи подписа си върху този договор.

Някой от земледелците: Ако бяха Пастухов и Сакъзов на министерските места, щяхте да го гласувате.

Министър-председател А. Стамболийски: Една фактическа грешка, Между депутатите на Франция, след гласуването на елзас-лотарингския въпрос, помните ли какво стана? Вие не биваше да повдигате този въпрос.

В. Димитров: Моля. — Ние, социалистите, предупреждаваме нашите властници и нашия народ от тая гибелна политика, която са водили досега и която гибелна политика ни дава резултат този договор, който хвърля България в недрата, в пазвите на Родопите и на Балкана, който я откъсва от топло море, което нещо прави една държава, която да не може да се  развива икономически, и стопански. Ние сме длъжни да предупредим правителството, сегашното, като му наумяваме старите истини, които сме му казвали, защото то от предупреждения трябва да вземе най-подир.

Ние се върнахме, г. г. народни представители, миналата година в априлий с моя другари Сакъзов от Берн. Ние предупредихме тогава българското общество, ние предупредихме и българското правителство, че се връщаме песимисти. Това бе Теодор Теодоров и неговите другари, които поддържаха един неоснователен оптимизъм, който заблуждаваше душата на народа ни. Резултатите са тези. Ние сме длъжни и сега, от тая трибуна, когато протестираме против договора, наложен ни от капиталистическия империализъм на Антантата и на нейните малки сателити, съюзници, на нова сметка да ви предупредим да си не играете много с голяма политика; ние сме длъжни да предупредим всинца ви - както г. Теодор Теодоров през април месец — да не бъдете оптимисти, ние сме длъжни да предупредим и г. Стамболийски, наместо да търси Цариброд в расото на папата, или в берсалиерската шапка на Нити, или в мундира на генерал Депре, да се предаде на туй, което сме казвали в 1902 г. — на вътрешно обновление на народа, на церене на неговите рани, да тури точка на тая гражданска война, (Ръкопляскане от обединените социалисти) да спре стачката, да пристъпи към реформи, да пристъпи към създаването на един ред, на един мир съчетан със свободата ...

Министър д-р Р. Даскалов: Вие не щете мир, щом не ще гласувате.

В. Димитров: ... и със социалната правда, която задоволява широките народни маси, граждански и селски, за да може българското тяло, за да може българският организъм да укрепне и да заживее един животи на обнова, на социално преустройство и на култура защото, пак повтарям да ви предупредя, както в 1902 г., от името на социалната демокрация, не вървите ли в този път, бъдете уверени, че вие ще си счупите главата, но жалко е. че можете да счупите главата, и на тая България, която ви е останала по Ньойския договор. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Г. г. народни представители! От името на нашата група аз протестирам против този насилнически, против този жесток мир, против този мир на наказание, който се налага на нас. От името на същата група аз протестирам за отнемането на Бяло море и на Гюмюрджинския окръг. От името на същата група, аз приканвам правителството да влезе в пътя на легалността, да влезе в пътя на мира, съчетан със свободата и със социалната правда, в пътя на реформите ...

Министър д-р Р. Даскалов: Без подписване на мира.

В. Димитров: ... и да даде възможност на широките народни маси да се трудят да обновят стопански, културно и политически тая страна. (Продължителни ръкопляскания от обединените социалисти)

Министър д-р Р. Даскалов: Добре, но без подписване на мира как ще стане това?

В. Димитров: Ние не сме съучастници на вашите престъпления. (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Министър д-р Р. Даскалов: Вие искате мир без подписване па мира, вие искате войната. (Възражение от обединените социалисти) Ние искаме да чуем от вас: да подпишем ли мира, или да не го подписваме — това искаме да знаем.

П. Величков: Това е последствие на вашата политика, г. министре. Последствията вие си ги теглете. Ние не ви съветваме да не подписвате. Подпишете вие, които създадохте това положение, отговорността е ваша, защото мирът е рожба на вашата политика.

Министър д-р Р. Даскалов: Българският народ ще чуе вашето мнение, че вие, тесни и широки социалисти, сте против подписването на мира. Вие искате да хвърлите страната в една анархия, вие искате да я вкарате в една нова война. (Ръкопляскане от земледелците) Вие сте военнолюбците в тая страна, вие не искате мир, вие не искате спокойствие в тази страна. (Ръкопляскане от земледелците) Българският народ ще чуе истината, а тя е, че вие не желаете той да се измъкне от Световната война, че вие искате да останем и занапред във война. (Ръкопляскане от земледелците)

От обединените социалисти: Това е лъжа!

Министър д-р Р. Даскалов: Вие искате да продължи окупацията, вие искате да оставите пленниците, да стоят в далечни страни. Това искате вие, тази е вашата политика, нека я чуе българският народ и вие, (към земледелците) утре, когато си отидете, кажете на българския народ, че тези хора (Към обединените социалисти и комунистите) не искат да подпишат мира; нека той го чуе и ги прикове на позорния стълб. (Ръкопляскане от земледелците)

От комунистите и обединените социалисти: О-о-о!

Министър д-р Р. Даскалов: Вие искате нашите пленници да стоят в солунските лагери, вие искате там вечно да останат.

П. Величков: Това е една демагогия, която няма да ви помогне, г. министре.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля ви се!

X. Пунев: Ние не желаем война със Съглашението, ние искаме в България да настане мир. (Шуми)

Председателствующ Н. Атанасов: Тишина, г-да, моля ви се!

Има думата, г. Григор Василеви.

Г. Василев: (От трибуната) Г. г. народни представители! Аз излязох на тази трибуна, за да кажа само няколко думи и да прочета един протест от името на няколко депутати от различни групи — от групи на правителството и от групи на опозицията — по въпроса за отнемане на български земи, не само нови, но и стари, тези, които 40 години, а някои от по-късна дата, са били част от нашата държава.

Договорът за мира е днес почти в същата форма, както той беше в своя проект. По този проект от нашата група, г. Малинов каза своето мнение. Той е толкова съсипателен и толкова страшен, щото ако ние бихме го разглеждали много дни наред, пак не бихме успели да изчерпим неговото съдържание. Ще ни тегне той навярно дълго време, ще го проучим в най-големите подробности, ще ги опитаме, ще ги изплащаме, и заради туй в този момент, струва ми се, нито е възможно, нито е необходимо да влезем в тези големи подробности. Мене ми направиха много тъжно впечатление преждеговорившите мои колеги само в едно отношение: защо те се ограничиха изключително да виждат нашите партийни разногласия, да виждат извършени грешки на една или друга партия, на една или друга личности. Аз лично бих желал да вляза в една много подробна полемика за тая война и за тая катастрофа, но смятам, че бих унизил вас и преди всичко себе си, ако в този момент направя това. Има какво да се чете и за преди войната, има какво да се чете от септември 1915 г., когато войната избухна, има какво да се чете от дневниците и от пресата на различни партии, които тук са представлявани през време на войната, има какво да се чете около примирието, известно и неизвестно, знаем и това, което става от примирието насам, но днес аз искам да видим преди всичко волята, присъдата на ония, които принудиха нашия делегат, делегатът на България, безразлично как се казва той, да подпише този ужасен мир. И аз искам да поставя пред вас един въпрос. На 1915 г. Радославов беше отговорен. Фердинанд също; те бяха оръдия на австро-германската политика. Но няма ли, извън българските партии и българския държавен глава, още някой отговорен за този момент и за тласването на България към Централните сили? Има. Това е дипломацията на Антантата, на Тройното съглашение, както тя сама го знае и ще го признае, както историята ще го подчертае с много дебели букви. В септември 1915 г. нееднократно шефове на партиите, по-малки и по-големи хора, посочваха на Антантата, на нейните представители в София — на четиримата пълномощни министри — да не улесняват играта на Австро-Германия. Представителите на Антантата, за тяхна чест, тези, които бяха в София, напълно споделяха тоя възглед; те, обаче, получиха заповед да напуснат България. Те не искаха това, те телеграфираха против това, те съобщаваха, че по този начин Антантата подпомага на Германия и Австрия да получават една голяма дипломатическа победа, макар тя да не може после в течение на годините, да даде и военната победа на тези същите сили. С цената на нашата катастрофа представителите на Антантата по заповед улесниха Австрия и Германия да продължат войната си две години или две години и половина. Това трябва ние да напомним — като запазим по-големите подробности за по-спокойни дни — на онзи, които ни предлагат този договор.

С. Момчев: Мисля, че партията ви не е съгласна с това.

Г. Василев: Партията е напълно съгласна по тоя въпрос. Вие не сте чули тогава г. Малинова!

С. Момчев: Много добре зная.

Г. Василев: Тъкмо г. Малинов беше, който им казваше всеки дени до 21 септември: “Недейте бяга от България. Защото, ако вие избягате, кого улеснявате? Безспорно, улеснявате Фердинанда, като агент на Австрия и Германия". Когато в „Народни права" пишеше антрефиле да се даде Малинов под съд като предател, защото във време на мобилизация и мимо волята на правителството, което единствено било отговорно пред законите в страната, водели преговори за една друга политика, ...

Т. Цеков: И тя беше предателска.

Г. Василев: ... тогава, Антантата трябваше да разбере, че тя съзнателно подпомага политиката на Германия.

Минавам сега на втори пункт. И двамата господа казват: „Дали сме отишли с Германия, или сме отишли с Антантата, дали сме победители или победени — все равно, ние щяхме да бъдем в същото положение". Това е една така плоска и глупава лъжа, че не знам, заслужава ли да се разглежда преди един парламент.

Т. Петров: Войната от 1912—1913 г. какво ви показа? Бяхме с Антантата, бяхме победители, и пак ни биха.

Г. Василев: В 1912 г. Антантата, г-не, не воюваше — разберете това, — а воюваха балканските страни. И понеже върху войната от 1912 г. аз съм говорил, сега искам да изчерпя този въпрос, който ни занимава, само в десет минути — ние направихме голяма анкета, и може твърде много да се приказва — сега по тая война аз не искам да се отвличам; аз говоря специално за международния конфликт, и вие ми казвате: ако беше успяло другото гледище — България да тръгне с Антантата — тя пак щеше да бъде в същото положение.

В. Мулетаров: Да!

Г. Василев: Това не е вярно. Войната щеше да свърши най-късно на 1916 г.

От комунистите: А-а-а! Това е въпрос.

Г. Василев: Това е така за онзи, който иска да цени международното положение. И за да ви посоча, че това не е само българско мнение, аз мога да ви кажа чужденци, не от Европа, а от Америка, официални лица на Франция и Англия, заемащи високи постове, които единодушно заявяват, че българската намеса наистина продължи войната. Само че добре осведомените от тях знаят, защо България, по силата на необходимостта, е отишла с Централните сили, кой е подпомогнал Радославова и Фердинанда в тяхната роля на агенти на Германия, или най-сетне в тяхното късогледство да вървят на всяка цена с Австро-Унгария и Германия. Ако България беше отишла със Съглашението, със съседната империя Турция щеше да бъде ликвидирано в месец-два, в Европа щяха да останат две държави, да воюват, Австрия и Германия, които, както няколко пъти съм го казвал от тая трибуна, не по военни само съображения, а по стопански причини, не можеха да продължат тая война по-късно от 1916 г.

Някой от комунистите: И за това сте били при Жекова.

Г. Василев: Аз съм бил винаги с тия убеждения, които днес изповядвам. По отношение на Жекова ще ви отговоря, че аз не съм длъжен да ви обяснявам защо познавам този или онзи, защо съм приятел с този или онзи.

В 1916 г. Германия и Австро-Унгария не можеха да издържат повече, защото онова, което те имаха като стопански резерви за производство за нуждите, вътре в страната и за производството на нуждите на войната, беше вече на изчерпване, и Австро-Унгария и Германия започнаха да черпят в най-голям процент сурови материали от окупирана Сърбия, към края на 1916 вече от окупирана Румъния, от България, от Турция с цяла Мала Азия, а след 1917 г., ако се не лъжа, почнаха, да черпят такива източници и от болшевишка Русия. Но по тия именно съображения войната щеше свърши по-скоро. България щеше да бъде победителка, и във всеки случай нейното национално единство в пълен или частичен, непълен размер, щеше да бъде реализирано.

Б. Х[аджи]сотиров: А какво щяха да кажат Румъния, Сърбия и Гърция?

Г. Василев: Г-да! Длъжен съм да заявя тук високо, за да няма съмнение у ония, които са противници на тая мисъл: винаги съм бил и ще бъда за българското национално обединение.

Б. Х[аджи]сотиров: За мираж.

Г. Василев: За вас това е мираж, за мене това е една цел свещена, която стои над всичко, и над този парламент.

Б. Х[аджи]сотиров: Това не пречи да бъде мираж.

Г. Василев: В моите очи България, като държава, независимо от правителствата, независимо от партиите, носи пред нашата история отговорност не само за себе си, но и за цялото българско племе. Кой е водил добра политика, кой е правил умни, кой опасни съюзи, кой е докарал катастрофата — това е друг въпрос, който аз не отричам, но който не изчерпва всичко. А България, до когато съществува, трябва да поеме тая своя задача: да представлява българския народ, говорящите и чувствуващите на български извън нас българи, пред историята и пред света. И тъкмо днес, когато договорът наново потвърждава неправдите на Берлинския договор, ние сме длъжни да заявим: Македония си остава българска страна по своя национален характер: насилието в Ньойи не може да има чародейната сила и могъществото да обърне Македония на една сръбска, или гръцка по народност страна. Това не е по силите на никого от ония, които подписаха този договор. Това същото важи за българска Добруджа, това същото важи за българска Тракия. Това сме длъжни ние да заявим днес, в деня на нашето най-голямо нещастие.

Длъжен съм, преди да прочета своя протест — защото аз ще свърша ей сега — да кажа само още едно нещо. Когато говорим за нашия договор за мир, когато говорим за неправдите, които се вършат върху нас, когато гледаме резултата такъв, какъвто е в този чудовищен вид, но не бива да губим не само самообладание, но не бива да губим присъствие на духа, не бива да губим предвидливост, не бива да забравяме известни неща, които стоят зад кулисите. Е добре, този договор е наложен в конференцията за мира от едно болшинство, обаче не всички, които го подписаха желаеха да го подпишат — има, които протестираха, има, които заявяваха, че това е едно престъпление да наложите на България такъв мир. Няма защо да споменавам имена, да споменавам даже отделни държави, но длъжен съм — за да бъдем честни пред себе си, пред нашата история и пред ония, които не са забравили правото в този момент — да подчертая: не всички съзнателно участвуваха в тоя договор; имаше, които също така по необходимост се съгласиха да го подпишат.

(Председателското място заема подпредседателят г. А. Оббов)

И върхът на неправдата това е, че след като биде отказано на България да, получи своето национално обединение в тия рамки, както бе казано от правителството на Малинова, още преди катастрофата — запомнете го добре — преди да се знае абсолютно нищо за голямото нещастие, което иде от Южния фронт — в отговор на нотата на Бурияна, че България не е искала нищо друго, освен своето национално, обединение, в истинските граници на това обединение, където не може да има спор, че земите са населени с българи: след като ни се отне това справедливо и необходимо обединение, след като ни се налагат финансови, икономически и общостопански клаузи, които ни принизяват до положението на едно пленническо депо, в което разпоредител ще бъде чужденец, който разпоредител ще отпраща тоя да работи, онзи да плаща, онзи да получава, парламентът ще действува така, а правителството — по друг начин, и т. и., и т. н.; след като посегнаха по един начин неокачествим на нашата войска, въпреки мнението на военните експерти на самата Антанта, на самата конференция; след като се намесиха в нашата съдебна власт, и въобще в цялото наше съществувание, за да ни имат на разположение, като един безправен роб, като един нов вид колония на Съглашението и може-би на малките съюзници на Съглашението, над всичко отгоре, като връх, като един трънен венец поставяха на България и нейното разпокъсване даже в ония предели, в които тя беше до войната. Отнеха ни ивица на запад без никакво съображение, без никакъв разум с едно цинично насилие, ...

К. Пастухов: (Ръкопляска)

Г. Василев: ... и след цялата измама, която Съглашението прояви спрямо българския народ. Защото недейте забравя, Антантата и нейните първостепенни държавници — някои от тях днес още ръководители в своите страни — нееднократно прокламираха, че тя няма желанието да наложи мир на насилие, мир, който би противоречил на принципите на националността. А тия пленници не са загинали; те са свещени днес не само тук, не само в Европа; те са свещени даже в една болшевишка Русия.

Б. Х[аджи]сотиров: Само в болшевишка Русия.

Г. Василев: Моля, оставете ме да се изкажа както аз мисля. — Даже в болшевишка Русия, казвам. Ако в други отношения аз съм правил от тук много остри критики — справедливи или не то е друг въпрос; вие можете да цените това, аз ще кажа моето мнение — по този въпрос даже и там се наложи по силата на националния инстинкт едно разбиване, което е неотклонно за всеки народ, който се уважава. От момента, когато ние няма да уважаваме националния принцип, ние не сме народ, ние сме едно стадо, най-много ние сме едно население. Тези принципи бяха уважавани от Антантата — днес тя ги тъпче и ги тъпче толкова повече, колкото е по-голямо несъответствието между конференцията, която представлява света и малката България, която има зад себе си само правото, винаги неоспорвано и винаги признавано ней.

Някой от комунистите: Тя никак не уважава тези принципи.

Г. Василев: Аз смятам, че конференцията с тоя мир, не прави голямо дело. Защото, ако целият свят, в лицето, на най-просветените и най-силните държави, се е обединил в Париж и е изгубил една-две седмици, за да ни представи тоя договор по отношение на един мъничък народ, едва развиващ се от 40 години, това не е никакъв успех, това не е никакво достойно дело — напротив, мирът е унизителен за нас, но той още повече унизява ония, които го налагат в тази безчовечна и жестока форма. (Ръкопляскане от управляющия блок и демократите) Западната ивица от България ни вземат, за да приближат сърбите на един изстрел до София. Има сръбски официални представители, които заявиха в конференцията — ако не в конференцията, но чрез други липа това стигна до конференцията — че отнемането на западните краища на България не се оправдава нито от етнографска, нито от стратегическа, нито от някаква друга необходимост; напротив, тия сръбски представители заявиха, че тая жертва, която се налага на България, ще тежи извънредно много върху бъдащите отношения между Сърбия и България, и затова те са против тази жертва, която се иска от България.

Някой от обединените социалисти: Само социалистите в Сърбия го казват.

Г. Василев: Напротив, това е един генерал. Не е мой приятел, не го познавам, зная само името му; но зная по официален начин неговото мнение, и това му прави чест.

Някой от обединените социалисти: Изключение.

Г. Василев: Така също, казвам, отнемат ни нашия изход на море. Не желая да убеждавам българското Народно събрание, че това е също така една велика неправда. Погледнете картата и ще разберете това. Един френски полковник, Морел — сега мога да го назова, началник на щаба на Кретиена — на заминаване за Франция казваше: „Как могат да ви вземат Деде Агач? Това могат да го направят само луди хора: за това няма нужда, от аргументи — вземете една релефна карта на България, затворете очи и следете с пръст по реките, по Марица: Деде Агач трябва да бъде български. И при това, казва, погледнете Тракия — ние там пътувахме — тя е пуста". Аз му казах: „Гърците ще я обработват". — „Не, казва, те знаят да управляват ладии и да продават мастика, а за земледелие не ги бива. Даже по това съображение — за да има тук градина, а не пустиня — Тракия трябва да бъде българска".

Г-да! Историята не е приключила своята книга. Който желае, нека падне в отчаяние, който се надява на болшевизма, да му вярва, но ще бъде позволено нам, които не желаем да се отчайваме и които не сме още убедени болшевики, да имаме нашите убеждения, че по други начини, в един друг ред и чрез други средства се пак България и българският народ ще се надяват на по-добри дни. България, във всеки случай, не желае да се самоубива; светът не ще може да я убие; той ще разбере много от своите грешки. Народите ще живеят още, и ние ще бъдем щастливи, може-би в кратко, може-би в по-късно време да видим поне начало на поправка на тия неправди.

Няколко души колеги, както ви казах, от различни партии, потресени от целия договор за мир и специално от ония клаузи, които засягат западната граница и Беломорска България, отправяше към Народното събрание следующата декларация-протест, с молба да намерим, чрез тоя протест, и вашето единодушно одобрение. (Чете)

„Подписаните народни представители, родени или избрани в областите, които, според подписания в Ньойи мир, се откъсват от българското отечество, считаме за свой свещен дълг да протестираме най-енергично срещу постановленията на този договор, който не само оставя под робство български земи, признати като такива, от всички познавачи на балканските въпроси и от редица международни актове, но откъсва от живото тяло на България западните краища от Видинско, Кулско, Царибродско, Трънско, Босилеградско и Струмишко, както и беломорското й крайбрежие с естествения излаз на море.

Такъв договор не може да бъде приет доброволно от нашия народ, защото е акт на насилие и пълно отрицание на принципите на националното самоопределение.

Ние заявяваме, че Народното събрание, правителството и цялата българска нация са в пълно единодушие в своето възмущение против този насилнически мир в неговата цялост, и той ще бъде заклеймен като такъв и пред съвестта на просветените народи и историята". (Ръкопляскане от улравляющия блок, демократите и радикалите)

М. Такев: Вярно!

П. Алеков: Г. Василев! Аз и още няколко души мои другари сме подписали тоя протест. Дължа да заявя, че ние подписахме протеста и сме солидарни с неговото съдържание; мотивировката, обаче, която Вие направихте, тя си е лично Ваша.

Г. Василев: Тя си е моя, разбира се.

Председателствующ А. Оббов: Има думата г. Евтим Николов.

Е. Николов: (От трибуната) Г. г. народни представители! Като струмишки представител, считам за необходимо да кажа и аз няколко думи по самия позорен мир.

Договорът за мир, който се поднася тук на разглеждане, е безспорно един позорен договор, резултат на позорната политика на всички управляющи български политически партии. И социалната демокрация срещу самия мир, така също и спрямо общата политика безспорно не може да не изкаже възмущението си, както на всички буржоазии партии, които докараха този позорен мир. Но изгледите за последствията от този позорен мир за страната не трябва да отчайват българския народ. Ако досега българският народ в болшинството си, се луташе по различните буржоазии партии и им даваше своята подкрепа, за да го тикат към пропастта, то днес вече, след тази катастрофа, българският народ, работният народ се издига до едно по-високо съзнание, той издига други политически партии на историческата сцена, като важни фактори в политическия живот, той издига трудовата демокрация срещу буржоазната демокрация, и тази трудова демокрация ще смачка главата на буржоазната демокрация.

Някой от земледелците: Фалшива демокрация!

Е. Николов: Безспорно, фалшивата демокрация е тук. (Сочи групите на буржоазиите партии)

Същият от земледелците: Маскираната.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Моля Ви се, не прекъсвайте.

Е. Николов: Г. г. народни представители! Съгласен напълно с преждеговорившия наш другар, който обрисува обстойно нашето гледище по този мир, аз считам само за длъжност да кажа, че социалната демокрация, като не се отчайва за бъдащето на страната, имайки пред себе си този позорен договор, тя държи, тя има пред себе си и светлата перспектива, че България ще бъде спасена пак, въпреки всичко, но не с досегашната политика, а със засилването на социалната демокрация. И ако има някой тук моралното право да се възмущава от този позорен мир и да протестира, не са партиите, които докараха, този позорен мир, не е днес също така и земледелческото правителство, което има моралното основание да протестира срещу този мир, защото — и тук трябва да си кажем истината — ако Тройният съюз беше излязъл победител, кой знае какъв мир, от буржоазно-морална точка зрение, би се наложил от наша страна на Сърбия, Гърция и Румъния. Ние знаем тук, от тази министерска маса, какво приказваше Радославов: „Додето е стъпил български крак, българско, ще си остане", въпреки протестите на социалната демокрация. Но, казвам аз, земледелското правителство няма моралното право да протестира, не само за това, че тогава, в оня момент, то мълчаливо одобряваше политиката на Радославова, ...

Някой от земледелците: Лъжете!

(Председателското място заема подпредседателят г. Н. Атанасов)

Е. Николов: ... но и затова, защото това земледелско правителство води и днес война в България срещу работния народ. (Ръкопляскане от обединените социалисти и комунистите)

Земледелското правителство днес масово арестува хората на труда, железничари и телеграфисти, защото повдигат глава за парче хляб, който им отне и отнема това правителство с агитациите си, селяните да не продават житото си на низки цени, а да чакат по-добри времена, за да го продадат на по-високи цени. След като то само направи стачка, като подбуждаше селяните да не си продават житото, след този момент вече железничарите и телеграфистите издигат лозунга за повече и по-евтин хляб, а пък земледелското правителство ги арестува, и то не само борците, които стоят в първите редове на борбата на трудовата демокрация, но също така и техните жени ...

Б. Х[аджи]сотиров: И деца.

Е. Николов: ... и техните деца, то ги изгонва от къщи, то не им дава да вземат на свои средства други подслони, да се подслонят.

К. Томов: Чакайте, ще говорим. Вие сте сътрудници на Радославава в неговата политика.

Е. Николов: Това показва, г. г. народни представители, че вие, които сте готови и за вътрешна война, воювате срещу хората на труда, които творят богатствата на страната, вие нямате моралното право днес да протестирате срещу един такъв мир, защото с туй насърчавате противниците да мислят твърде зле за нашата страна. Но ние казваме, повтарям аз, че изходът от лошото положение, в което е поставена България, е в тържеството на работническата трудова демокрация. Захожда вече слънцето на политическата демокрация. Ако днес едно правителство смята да тика страната напред, то трябва да дава пълен ход към победата на труда. Днес на вълците-капиталисти, днес на кожодерите, днес на всички, които живеят на гърба на работния народ, трябва да им се отнеме експлоатационното жило, те трябва да слязат от историческата сцена, за да може България със своята трудова демокрация да твори националното богатство. (Възражения от земледелците)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Е. Николов: Второто нещо, което ще ви кажа, то е, че ние се надяваме, дълбоко сме уверени, че скоро, заедно с разширяването, закрепването, вдълбочаването на борческите передови редове на работническата социалдемократическата партия и на нейните резерви в България, се издига, се разширява и международната социална демокрация. Ние виждаме как социализмът печели почва във всичките културни страни на Европа. Ние виждаме как в една Германия, страната на кайзера, на лудия кайзер, днес социалистическото знаме тържествува.

Министър д-р Р. Даскалов: Ама и то води вътрешна борба: убиха Люксембург, и Либкнехта, и стотици хиляди хора.

И. Руневски: Вие провокирате, г. министре. Социалистическото правителство в Германия не уби нито Либкнехта, нито Роза Люксембург, нито никого. Вие утре сте в мирни отношения с Германия, а провокирате цялото германско правителство по този начин!

Министър д-р Р. Даскалов: В една вътрешна война паднаха много спартакисти.

И. Руневски: Вие за втори път плещите една нелепост. Това е недостойно!

Установено е, че офицери са убили Либкнехта и Роза Люксембург.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни)

Министър д-р Р. Даскалов: Питаше тесните социалисти, те ще ви кажат.

И. Руневски: Те мълчат.

Е. Николов: Германското правителство със своята политика дава широк простор за творчеството на труда, за развитието и засилването на трудовата демокрация. Там е неговата сила, там е силата на социалната демокрация. И когато в една Франция социализмът спечели след войната един милион гласове повече — независимо от количеството на неговите представители — когато в една Русия, под една или друга форма, тържествува социализмът — не е важен толкова неговият метод — то ние тогава сме уверени, че скоро ще бъде времето, когато тържествующият социализъм от различните страни ще се усили повече, когато, наспоред неговото усилване, ще се засили и самият социалистически интернационал, който има за лозунги самоопределението на народите, независимостта на нациите, и когато и българският народ, в името на тия лозунги, ще намери изход от туй лошо положение, ще намери спасение в тържеството на международния социализъм, на международната социалдемокрация. (Ръкопляскане от обединените социалисти) Там е опасението, но не в тържеството и засилването на буржоазните партии и на капитализма.

Вървейки в спасението на страната, в социализма, ние дълбоко и най-искрено протестираме срещу този позорен мир, като протестираме същевременно и срещу политиката на всички партии, които докараха днес този позорен мир, и извикваме: да живее по-скорошното тържество на социализма и на социалната демокрация! (Ръкопляскане от обединените социалисти)

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата г. Петко Стоянов.

П. Стоянов: (От трибуната) Г. г. народни представители! Пред нова среща сме на стара и нова България. Предложеният за одобрение мир не е нищо друго, освен ликвидация, началото й, с всичко онова, което се прави за сметка на българския народ. От днес нататък българският народ ще вземе всичко в своите ръце и няма да позволи на ония, които за негова сметка са правили или биха желали занапред да правят грехове, да боравят отново, безконтролно с неговите съдбини и да вършат грехове за негова сметка. Защото това, което нам се предлага за одобрение, не е нищо друго, освен таксата за греховете които се правиха за сметка на целия български народ. Но, колкото тази среща да е печална, би трябвало да извършим всичко, което е необходимо, та да бъде тя последна между стара и нова България. Спомен, макар, и скръбен, стара България никога, повече да не се явява на нашия небосклон! Защото, колчем тя би се явила, винаги бъдащите небосклони ще бъдат затъмнени и толкова повече нашата координирана работа ще бъде смущавана от стари сметки и от стара злоба! Така си обясняваме ние днешния ден, когато тук, неволно може-би плащащи дан за стара България, досега говорившите представители на партии се помъчиха да направят сметка за старото и въобще да открият книгите на старите сметки. Време е вече, казвам, погледите не назад, а напред да бъдат обърнати! Затова, защото онова, което носи този мир, е голяма тежест. Средствата, които нам се оставят от великите благодетели и радетели за европейския мир, са средства недостатъчни, са средства подкосени в основата си и само търпението, само упоритият труд и систематическата работа на почтения и честен български народ ще може да набави онова, което нам се отнема. И въпреки всичко това, макар този мир да е един от най-жестоките, които познава историята, макар тая разправа, тая жестока разправа, която става с един нещастен малък народ, да не прави чест никому от ония, които са пратили своите представители да заставят българските представители да подпишат този акт, все пак пред насилието, което е свързано с позор за ония, които го вършат, аз заявявам от името на моите приятели, че ние ще дадем съгласието си да се ратифицира този мир. Той е насилие, което не може да бъде окачествено и каквото българският народ и в най-тъмната епоха на своето съществуване не е търпял; но пред бъдащите перспективи ние смятаме, че по-добре мир, отколкото нова неизвестност. Ние знаем, че гръцки дивизии много често сноват с гръцки тренове до нашата граница, ние знаем, че онова, което е написано в първата глава на този мир, е лъжа. Обществото на народите не съществува, то няма да съществува и онова, което е казано в началото, е едно изобличение на ипокритството на тези, които са създали този позорен акт. Гаранция няма, гаранция има само за тези, които са турили ръка върху това, което са взели, а гаранция да оскърбените, за унижените, гаранция за тези, които в продължение на 40 години, ръководени от хора, повечето егоисти и като търпяха начело един чужд агент, все пак полагаха усилия, макар често суетни, но все пак усилия, да се поправи една друга грешка, грешката, станала в Берлин в 1878 г. — за тях гаранция няма. Все пак този народ заслужаваше по-благосклонно отнасяне за греховете, които правиха неговите управници, той не биваше да се поставя в това положение, в което е поставен. Нашият протест е още по-голям затова, защото българският народ отново става разпокъсан, не защото България е водила една завоевателна политика, но заради това, защото чрез България се е прокарвала чужда политика и тя не е била оставена да върши своя собствена политика; протестираме на края на краищата, затова, защото този голям фамозен мир пак оставя в робство българи, човеци, говорящи български език и чувствуващи себе си българи: и в Македония, и в Добруджа, и в Тракия, и тук на самата граница до Цариброд и Трън. Нашият протест е още по-голям заради това, защото даже при онзи мир, където ние бяхме сами пред своите победители и където разправата с нас не беше ограничена с нищо — Букурещкият мир от 1913 г. — даже там не ни се взеха територии толкова и такива, каквито днес ни се вземат. А днес мирът става в Париж, в световната столица, откъдето светлина и правда се претендира, че само излиза. Днешният мир става при посредничеството на представители на най-културните и най-великите нации, които са арбитрите на света. И ако при тия арбитри трябваше на България да се отнемат и тия територии, които мизерните победители в 1913 г. в Букурещ не можаха да й отнемат, то значи, че този мир стои по-долу, по своите качества, и от най-лошите мирове, които нашето отечество е било длъжно да подписва.

Насилието иде от място, от дето най-малко можеше да се, очаква, че то ще дойде. И заради това, по нашето разбиране, като гледаме напред в бъдащето, този мир не може да просъществува; още днес нему е надписана съдбата, той ще остане малък спомен за манталитета на управници, които в началото на XX век не са могли и не са имали способността да бъдат в контакт с манталитета на народите, които са ги оставили и търпели да ги управляват.

Гаранцията, която ни са дава, е обществото на народите. Но ние нямаме признатата чест да бъдем включени между тия достойни народи, които влизат в Обществото на народите; ние сме оглашените — не оглашените, а вън сме от храма — и някога, може-би, победителите ще спомнят за българския народ и ще го допуснат — няма да го поканят — ще го допуснат да влезе в това Общество на народите. И тая гаранция, която си създават господата, които влизат вътре като представители на своите народи, е гаранция само за осигуряването на насилието. Според чл. 10, чл. 11, чл. 16, никой от народите, входящи в Обществото на народите, не може да се откаже от взаимната борба срещу нарушителите на мира, против оня, който обявява война, са всички. А срещу онзи, който води постоянна война в своите собствени предели  спрямо  подчинените  нему нации, който поставя вън от законите, всички ония, която не чувствуват като победителя, и всички ония, които не желаят да се подчиняват на неговото насилие и да се асимилират, Обществото на народите обявява ли война? Не. Обществото на народите такивато смята свои съюзници и те са наред с най-великите културни нации. Тоя мир създава една от най-пакостните операции, за сметка на нашия народ заради това, защото ако надеждите за онова, което се мислеше и се очакваше, че може да се добие, са вече сведени на нула, то поне онова, което остава — за честта на тези нации, които съчиниха този то — трябваше, да бъде окръглено в себе си, да има своята смисъл. Днес границата на българската територии е начертана по върховете на Родопите и България е лишена от възможността да се допре, до морето там, където победителите румъни не смееха, чрез своя генерал тогава — в 1915 г. — да начертаят границите. Днес възпрени да слезем на Бялото море — световното море, където ние преди стотици години сме стигнали национално и, стоим крепко на бреговете му, и където ние, като самостоятелна държава, можем да бъдем и сме в съседство с целия културен свят — днес ни казват: „Назад, по върховете на Родопите!" Е добре, с тия територии, които ни остават, лишени от население, лишени от пътища и съобщения, лишени от елементарна възможности да живеем стопански и да просперираме, мислят ли господата, които съчиниха този акт, че с това се гарантира мирът в предстоящето бъдаще?

Друг важен лост, върху който, те посегнаха — лостът на нашето спокойствие и на нашата сигурност в тези даже мизерии граници, които тук са ни оставени — е армията, която е също така жестоко малтретирана. Ако искат тези господа, тук, на Балканите, да има мир, ако те още сега не са в състояние да възпрат честите похождения на гръцки и сръбски дивизии близко и далече до нашата граница, какво могат да, гарантират те утре, когато благополучно — нека това бъде по-скоро, отколкото всеки може да очаква — вземат от тук своите войски и си отидат? Българският народ със своите 33 хиляди души, оставени да пазят вътрешния ред и спокойствие, при тази система, която ни се налага, не е в състояние да гарантира сигурността си вътре и да спре нападателите на границата, даже тая, която тук са написали. А трябва да се признае от господата, че на българското племе, отрязано и стеснено в тия граници, които остават по тук приложената карта, трябваше, заради спокойствието на тези победители и специално на нашите съседи, да се даде възможност в тези тесни граници да живее културно, и да се посвети на своето обновление и на своята демократизация.

Но оскърблението иде още повече от това обстоятелство, че нам се оказва недоверие към способността ни да поставим престъпниците на техните места. Кой трябваше да даде най-голям кредит на нова България? Кой трябваше да погледне с доверие на възраждающето се българско племе, което, най-после, при нещастието си намери в себе си възможност да отхвърли всякакви заблуждения и стари грехове и най-после да стъпи само на своите нозе, та прати представители тук в Народното събрание да бранят неговите интереси? Кой трябваше да помогне на това българско племе, така най-после е разрешило една от най-важните си вътрешни проблеми — аграрния въпрос? От Европа иде оскърблението: „Вие не сте годни да се справите с престъпниците, които се ширят във вашата територия", и заради това се искат ония, които са изпълнили може-би заповед, които са изпълнили може-би своя дълг — разбирането, то е друг въпрос — да бъдат представени пред чужди съдилища, пред чужда разправа. А ние знаем много добре, че грамадно число от тия обвинения, които се формулират вън, са лъжливи, защото се дължат на интригата, на клеветата, и в, последна степен на отмъщението. Българското племе, в границите на сегашната си държава, българската демокрация ще има възможност да се справи с всички престъпници и по-раншни, и сегашни, и бъдащи. Това племе само трябва да получи подкрепата на тия, които претендират да представляват демокрацията в странство, а не оскърблението, че е негодно да извърши тоя акт на искане отговорности.

Но, г. г народни представители може-би всичко това и да не е толкова важно за господата, които като съдят за цял свят, и смятат, че там, някъде, микроскопическата България, не може да представлява за тях пункт, върху който те трябва много и систематично да се спрат. Но другата страна на въпроса, там дето те искат своите репарации, там дето те се грижат за всичко онова, в пари е потребно там и на техните хора, там те не, мислят логично и онова, което те вършат, не само по наше мнение, не само по мнението на българина, но и по мнението  на  безпристрастните чужденци, не може, освен да бъде провокация — провокация на неспокойствие, на смут тук на Балканите и в Европа. Българският трън не се вади и няма. Да бъде изваден от петата на Европа с насилия и с игнориране на нещата, а само с тяхното обстойно обсъждане и истинско разбиране. Министърът на финансите на Френската република, в едно от недавнашните свои изложения за грамадните дългове, които лежат върху плещите на френското съкровище, и за финансовите проблеми, които престоят да бъдат разрешени от него и от френския парламент, се спря на мисълта за източниците — откъде ще могат да се покрият тези нови милиарди — и той нарисува една картина, която, ако се е намерил във Франция някой да му повярва, той е много наивен, но в която картина, аз съм уверен, сам той, г. Клоц, не е повярвал. Той рисува, че Франция си осигурява постоянни редовни рати, плащания, от победените народи. И това ще бъдат сигурните приходи, с които френският министър ще консолидира своя бюджет за в бъдаще. Това издава един манталитет, подобен на оня на дребните римски управници, които си мислеха, че покорените от тях народи са колония, където свободно римският легионер може да се разхожда и да налага волята на своите заповедници от Рим и редовните трибути, които ще отидат в Рим, ще дават възможност да съществуват ония, които там стоят. Едно фалшиво мнение, едно основно заблуждение затова, защото това, което се иска от победените народи, те не са в състояние да го платят. И ако се обърне цялата френска армия в жандармерия, тя пак няма да бъде в състояние да прибере онова, което тук е написано, че трябва да се прибере. Начело на всичкото това този въпрос стои едно голямо оскърбление на българския народ. Той не е, казват, в състояние да плаща, но като гледаме неговите способности, определяме да плати за всичките пакости, които е направил, най-много 2 ¼ милиарда. Ако действително това, което ние трябва да плащаме, трябва да почива в основата си на едно изчисление честно и почтено на онова, което българският народ е способен да плаща, то ние заявяваме, че тази сума, която е определена, не е вярна; ние не сме в състояние да плащаме толкова. И второ, ако е потребно господата да си осигурят редовни постъпления, за да консолидират и уравновесяват своите бюджети, те трябваше да предвидят в специалния чл. 135, че трябва и други привилегировани разходи да бъдат признати, и на първо място това са разходите за издържането на българската администрация, разходите за управлението на българската държава. Какви доходи те могат да си гарантират, какво могат те да получат от България, ако само държат тук жандарми, които ще ядат и за които ние ще плащаме, а, от друга страна, ще подровят всички институции, които подкрепват усилията на българския народ да се създаде една по-голяма стопанска производителност, да се увеличи националният доход, и по такъв начин да богатее, да живее в охолност и да може този български народ да отделя от залъка си? Това са забравили господата, които са написали това, и като са го забравили, с това доказват, че не са изпълнили почтено своята длъжност. Не можете вие да искате от един народ да ви плаща, когато не му давате възможност да се управлява, да живее, да си осигури вътрешния и вънкашния мир, следователно, да има една армия, която да е способна да води отбранителна война. Не сте вие логични и консеквентни, когато искате от тази народ и не му давате възможност да покрие, да посрещне поне ония загуби, които претърпя вследствие на тая безсмислена и продължителна война. Ако французите, ако белгийците се нуждаят от репарации за унищоженията, та България не нуждае ли се от репарации? От къде ще вземат те, ако не се повдигне, ако не се възстанови онова, което войната унищожи? Ако стопанството на нашия народ, беден, земледелски, чието население в 80 % е земледелско, където капиталите са голяма рядкост но отношение на общата маса на труда, който се полага, където националният доход в голямото си количество е изработен като резултат на денонощен труд и пот, а не на рентиерски доход, както на запад се е сдобило с една нищожна индустрия, за която тоя народ е изживявал грамадни жертви и се е обрекъл да плаща по-скъпо за нейните произведения, отколкото те биха дошли по свободната конкуренция отвън, то то е направило това с жертви. Те трябва да бъдат оценени, и който иска от такъв народ да вземе, трябва да му осигури поне това, което е минимум за неговото съществуване, за по-нататъшната му работа.

Когато пристъпват да определят онова, което ние ще трябва да осигурим на господата, съставляющи финансовата комисия тук, забравили са също така едно начало, което носи в себе си елементарна справедливост: можем ли ние, българският народ, да плащаме, да понасяме данъчни тежини по-големи, отколкото най-тежко обремененият съседен балкански народ? Тая максима, че ние не можем да сторим това, и че най-много ние можем да бъдем обременени толкова, колкото най-тежко е обременен съседен наш народ, е забравена. Тям, на господата, които ще влязат в състава на “Commission interalliee”, е предоставена пълна свобода. Те имат право да наложат на българското правителство да създаде и българският народен представител да приеме един основен закон за пълните и неограничени привилегии на господата, които тук ще екзекутират България. Второ, България трябва да плаща на всички тям и трябва да им плаща в piece d'or, трябва да се плаща с това, което струва на пазара, а не с това, с което живеем ние. Трето, на тази комисия и чрез този закон трябва да й бъде предоставена възможността да разполага с всичките сегашни и бъдащи данъци на българската държава, и ако те се окажат недостатъчни, то тя взема върху себе си правото и инициативата да предложи и да наложи на българското правителство да впише и нови данъци, вътре, неограничено свободно, като-че-ли ние, българите, сме една нация, която разполага с грамадно богатство, с една работоспособност неизмерима, и остава само да дойдат господарите и да разпореждат. И финансовата комисия по този начин, с тия привилегии, които ней се дават, допира непосредствено до суверенитета на българската държава.

Ето отново едно велико, грозно оскърбление, и не нас оскърбяват ония, които съчиняват този акт, а културните народи, които те представляват. Защото ако трябва войната да донесе мир, то първото условие е, на всяка нация, колкото да е поставена тя в тесни географически рамки, да й се остави възможност да разполага с най-великото благо — с пълното и неограничено самоопределение на своята държавна власт. Господата, които ще дойдат тук, ще бъдат опекуни на България. Смятат ли те, че новата демокрация, че нова България, колкото малка да е тя, ще се съгласи с тази перспектива? Смятат ли те, че България е като Турската империя до 1910 г., където ще могат да разпореждат с нейните приходи и с нейните ресурси така, както заповядват господата от Banque de Paris et do Pays-Bas, или от Banque de Paris, и т. н.? Ние сме убедени — и това е нашата крепка вяра — че събитията, които е изживяло човечеството, ще издигнат съзнанието на всички граждани на тази земя. Това, което е било, то няма да бъде! Методите, които познаваха господата, които знаеха само една работа да вършат — да броят своите пари и да режат своите купони, тези методи на управление са умрели и те няма да се приложат. Ние, пред насилието, пред опасността да претърпим днес, в този момент, чужда окупация, пред опасността да се продължи войната, ще отстъпим, ще им подпишем този мир. Но ние ще заявим и заявяваме, че ние ще използуваме всичките случаи, всички, и най-малките, за да хвърлим в лицето им оскърблението, което те са нанесли нам и на всички, които те са представлявали, и да им пресечем възможността да извършат покушение върху нашето народно благосъстояние и нашето бъдаще по онези методи, и така, както това някога е ставало в стария свят, със стара Турция, със стара България, бих казал. България не може и няма да бъде колония за сурови произведения, които господата искат да я изваждат от тук. И помислете, че само тези, които имаха тази смелост и жестокост да съчинят този акт са мислили така за България. Това бяха и онези, които най-много допринесоха да отиде тя във войната, и три години да жертвува своето състояние, живота и кръвта на своите синове — и те същото смятаха. Така долно беше и тяхното мнение за нас.

И заради това, ако трябва самоопределение, ако трябва нова страница да се пише и да се обърне нов лист в нашата история, то ние ви приканваме, г-да, към онази политика, която можеше да избави и стара България от много нещастия, но която, подхваната, ще бъде сигурно един от най-здравите камъни в строителството на нова България — споразумение и разбирателство, преди всичко, с малките наши съседа, така както и ние сме малки. На големите ние не можем да послужим за нищо друго, освен да бъдем третирани като нация второразредна: поне досега и сега те други доказателства нам не са дали. Още преди 15 години, когато Радикалната партия се основа, вие, чрез вашите стари дейци, в безукоризнеността и почтеността на мисленето, на които никой в тази страна не може да се съмнява, издигнахме знамето на конфедерацията на Балканите и споразумението, на първо място с нашите съседи. Тая политика ние трябва да подемем. Аз зная и чувствувам, че на мене ще се зададе въпрос или ще се направи упрек: с такива съседи, като днешните, които са въоръжени до зъби и които дебнат всеки един момент на лоша политика от наша страна, за да се нахвърлят върху нас, какво споразумение може да стане? Иде една нова велика опасност. Светът отново ще се раздели на два враждующи лагера. Недоволството, което тук е написано, недоволството, което ще се породи вследствие тук написаното, ще създаде разделението на народите отново на два враждующи лагера. И важното ще бъде ние да не бъдем нито с едните, нито с другите, не еднъж да бъдем с едните, а друг път с другите, а да следваме политиката, която да отговаря пряко и логически на нашите истински интереси. Нашата страна — аз предвиждам една опасност, нека бъда погрешен в своите предвиждания — ще бъде разделена отново на „фили" и „фоби". И причина за това няма да бъдат австрийци и руси, а ще бъдат англичани и руси, и тръгването отново под тези фирми в нашата външна политика ще създаде нова опасност за нас и за творчеството на българската демокрация. И затова внимание, г-да!

Но как ще направим ние споразумение, как ще се доближим с тези лоши наши съседи, които, казвам, дебнат всеки случай, за да ни съкрушат отново, за да ни компрометират най-малко пред света? Най-малко, нужни са посредници, арбитри са нужни, за да можем се споразумеем с най-близкия и първия наш противник по дата — със сърбите. Посредник е нужен, защото и те създадоха велика Сърбия, която никъде не опира до море, която всякъде е откъсната от световните пътища и ще трябва в себе си от Темешвар до Гевгели и от Динарските планини до Оршова да не знае къде да намери изход за своите продукти, за своите хора, къде да пробие прозорец, за да диша свободния въздух на белия свят. Г-да! Арбитрите и посредниците ние ги виждаме в новите демократически народи, които, макар и с големи препятствия, макар и с големи противодействия, все пак последователно, полека консолидират своите държави и ги консолидират като гаранция на новия мир. Моята дума е за новите славянски държави, за Чехо-Словашко, за Полша — великата европейска, страдалница, и най-после за великия, грамадния славянски народ — Русия. Не Русия на болшевизма, не Русия на новото унищожение и на безсмисленото сектантско упорство, но не и Русия на реакцията, на старите традиции, не Русия мачкаща свободата, а Русия, на която нито едните, нито другите й даваха да диша, защото едните и другите бяха тирани, Русия демократическа, Русия на целия руски народ, който е най-спокойният, най-почтеният, най-големият залог за свободата и за щастието на близките в Ориента народи и за цялото човечество — там са нашите погледи. Но тези перспективи са, може-би, далечни. Повален е великият славянски народ!

Министър-председател  А. Стамболийски: Нали казахте, че няма да вземете позиция?

П. Стоянов: Ние очакваме арбитража, ние очакваме посредничеството от демокрациите на тия три страни, защото виждаме, че те вършат своята систематическа работа, която ги издига днес в лицето на цялата анархия в Средна Европа, издига ги високо като строителя на новия мир и на новото човечество тук, близко до нас. Ние знаем много добре, че това е една перспектива бъдаща, и заради това онова, което нам остава след подписването на този мир, е възраждането на нашето собствено отечество. Не традициите на миналото, не остатъците на старата България, а перспективи открийте вие които управлявате, на нова България, създайте от България една образцова страна, защото само така вие ще гарантирате, културния живот на целокупния български народ, макар политически той да бъде разкъсан. Само тогава, когато вие, след като извлечете поуки от онова, което досега е правено за негова сметка, когато създадете от българската държава една уредена, съвършена, държава, която ще прокарва в живота на гражданите си политиката на социалната правда, която предупреждава конфликтите, а не се стреми да ги дочака, да се явят, и след това да действува с репресия върху тях, само тогава, когато вие въздигнете новото творчество въз основа на предупреждението и на пресичането на всички ония конфликти, които биха могли да разклатят издъно целия нейн строй, само тогава вие ще можете да дадете да разбере светът и чрез вас българският народ да се покаже пред него, че е един фактор на мирното развитие — това, което ние сме говорили от самото начало — и че онова, което е станало, пакостта, която е направена на човечеството и на културните народи за негова сметка, което трябва сега да плащаме, не е направено с негово съгласие, не направено с неговата добра воля, а е направена чрез систематически насилия. И ако онзи ден, с вотирането на закона за съденето на министрите и на виновниците за националната катастрофа, ние ликвидирахме, тук поне, с тези, които са се гаврили с нашето бъдаще, с тези, които дадоха повод да получим такъв нещастен мир, то ония, които от днес нататък управляват, ще трябва високо да издигнат творчеството на българската държава и да се пазят от всички ония съображения, които техните класови или съсловни разбирания им налагат, за да може в тяхното лице и чрез тяхното творчество българският народ да се покаже пред целия свят като народ такъв, какъвто той е и какъвто заслужва да бъде третиран от другите; народ на демократическото творчество, народ, който е ликвидирал с най-важните социални неправди у себе си, с разпределението преди всичко на земята, с аграрния си въпрос.

Затова, г. г. народни представители, от името на моите приятели аз заявявам, че ние считаме настоящия мир във всичките му постановления за една гавра с бъдащето спокойствие на нациите и с бъдащето демократическо творчество на народите. Това е едно насилие, което стои днес над нас като дамоклев меч, и ние ще го гласуваме само заради това, защото предпочитаме да открием графата на новото творчество, на новия труд, и да пресечем опасността от нова война и от чужда окупация. (Ръкопляскане от радикалите и от управляющ блок)

Председателствующ Н. Атанасов: Г. г. народни представители! Часът е 7 1/2 . Преди да дам думата на друг от записаните народни представители, ще моля да се продължи заседанието до 12 ч., понеже има записани много г. г. оратори, а ще трябва да свършим с този въпрос.

Които приемат това предложение, моля, да си вдигнат ръката. Болшинство, приема се.

Давам половин час отдих за вечеря. Ще продължим заседанието в 8 ч.

(След отдих)

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Заседанието продължава.

Има думата народният представител г. Тома Вълчев.

Т. Вълчев: (От трибуната) Г. г. народни представители! Тук се говори много. Ако времето ми позволяваше, ако то беше по-дълго, аз бих се върнал много години надире. И да кажа, ако не всичко, то поне половината от това, което е излезнало от тази нещастна българска трибуна. Но пак ще кажа нещо.

От тази нещастна българска трибуна, г. г. народни представители, се говори от 40 години. Всички народни представители от всички парламентарни групи и правителства са се мъчили, кой колкото може, да кажат своето разбиране и да налучкат истината, с която истина всеки е мислил да си служи, а в същност истината си е оставала тук, зад тази трибуна, и е изчезвала някъде. Всички г. г. народни представители, казвам, от тази нещастна българска трибуна са говорили много. Аз имах щастието шест години наред да слушам различни приказки от тази трибуна.

Някой от комунистите: Нещастие, а не щастие.

Т. Вълчев: Да, нещастие, защото, ако беше щастие, ние нямаше да говорими днес за един тежък мир, за един мир, който вкарва България в гроба. В разстояние на тези 40 години, г. г. народни представители, всички говореха, че имат права, всички се биеха у гърди, всички казваха: „Аз имам туй и туй право, вие сте длъжни да ме слушате; ти, народе, който си ме пратил тук, ти си подчинен вече, ти, български народе, който ме избираш, пращаш тук и плащаш, ти откато ме пратиш тук, си длъжен да ме слушаш и да ми се подчиняваш". Няма да пропусна да кажа, г. г. народна представители, че имаше изключения, защото има тук народни представители и сега, па и по-напред е имало, които си разбираха добре дълга, но, за нещастие, те бяха едно нищожно меншество, а болшенствата в тази свещена ограда, са били с разбиранията, че като дойде народният представител тук, той става някаква власт, той става някаква сила и трябва да претендира само за права.

Д. Пандов: Вярно е това.

Т. Вълчев: Претендираха за права, без да се обръщат да видят, какви са техните задължения към техния господар — избирателя — това беше далеч от тях. Казвам и повтарям, имаше едно меншество, което си туряше ръката на сърцето и казваше: „Аз имам и задължения към тази нещастна страна. Но в болшинството си народните избраници разбираха, че имат повечето права, без да знаят, че имат и задължения към тази страна, и, вървейки из тоя път, разбирайки така своите права, ние днес сме изправени пред свършения факт. Защото, безспорно е, че един чиновник, какъвто и да бил той, изборен или назначен, щом претендира само за права, а не знае, че има и задължения, той ще дойде един ден да се чуди сам на себе си, защо не е изпълнил своите задължения. Ето, ние сега сме пред свършения факт. Понеже, както казах, 90 % от народните представители, ако не повече, са претендирали само за права, а не са изпълнявали задълженията си, ние виждаме, в какво положение е изпаднала нещастната майка България.

От тази трибуна са говорили хиляди хора; от тази българска трибуна, в разстояние на тези пет-шест години, откато съм аз тук свидетел, се изредиха тоже хиляди хора, които говориха на различни теми, по различни законопроекти. И болшинството от тези хора бяха с високо образование. От 40 години насам, като вземете първата, 1879 г. още в Учредителното народно събрание — от трибуната и във Велико Търново, и тук, са се перчили господата, които претендират, че имат големи права, господата, които са свършили на запад, господата, които имат юридическо образование. И благодарение на това, както казах, ние ни най-малко нямаме вина за днешното критическо смъртоносно положение, за днешния гроб, в който България влиза. Защото, казвам, повтарям и подчертавам, че от тази нещастна българска трибуна най-много са говорили господата, които претендираха и претендират и до днес, че са свършили не тук, в нещастна България, а са свършили някъде на запад. Добре, да видим господата със западното образование, какво донесоха на България, да видим, какво правихме през това време ние, които нямаме претенцията, че сме свършили някъде на запад или изток. Сега е денят, г. г. народни представители, да си поприказваме истината. Аз ви моля, и вас от тук, и вас от там, (Сочи десницата и левицата) ако кажа някоя истина, недейте да ми се сърдите, недейте да ми ловите докачение.

В. Мулетаров: Това е твоята голяма истина: всичкото зло е в училището.

(Председателското място заема подпредседателят г. Александър Оббов)

Т. Вълчев: Аз ще Ви кажа, г. Мулетаров. Ако кажа някоя истина на някой народен представител, от левицата и от десницата, аз ще я кажа заради това, защото си служа с истината. Аз не съм свършил никъд, ни на запад, ни на изток, нямам претенцията, че имам висше юридическо образование, нямам претенцията да кажа, че съм свършил и тук, аз съм един ученик от житейското училище в България. В това житейско училище аз 20 години следвам, в това житейско училище аз виждам, какво се върши, в това житейско училище моят преподавател, моят професор, моят учител ми казваше, следното: „Бъди честен, не лъжи, не кради, не върши никому онова, което не искаш да вършат на тебе; дал си клетва като народен представител, турни си ръката на сърцето и върши това, което е законно". Та, казвам, заради това аз си служа с тая истина, защото така съм учил, моят професор така ми е проповядвал. Ако на г. Мулетарова не му харесва тази истина, то е, защото неговият учител го е учил на друго: лъжи, кради, шарлатанствувай, туряй мини под мостовете, убивай българи, обявявай стачка в най-критическите времена. Неговият учител така го е учил, затова не му харесва моята истина.

В. Мулетаров: Вие убивате бе. Това Ви е научил вашият житейски опит, да казвате: „Долу образованието, защото то пречи".

Д. Пандов: Вашият министър Турлаков е юрист.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Вълчев: Г. г. народни представители! Нека ви бъде известно моето скромно разбиране. В разстояние на 40 години, българският парламент бе свидетел на различни чудовища; българският парламент и днес е свидетел на едно чудовище. Още първата година, когато имах честта да бъда избран в V-то Велико Народно събрание, мислех си, че като отивам в това Велико Народно събрание — 460 и няколко човека бяхме — ще се срещна с ядрото на българската интелигенция, с ядрото на българската политическа наука, с ядрото на истината. Но, за нещастие — аз съм, казах, от тогава досега ученик и оттук нататък пак ученик ще бъда — какво виждам? Виждам онова, което целият български народ вижда. Недейте, г-да, да приказваме само вятър работи, защото този народ, който ни праща и плаща, и който слуша всеки ден, има нужда да разбере тая истина.

Днес пред нас се е сложил договорът за мир. Това е сандък, в който е погребана майка България. Тоя народ се интересува, защото той е в тоя сандък, заедно с нас — дайте да му кажем истината. Каква е тази истина? Каквото щем да приказваме, каквото щем да извъртваме ние адвокатски, каквото щем да шикалкавим и усукваме около истината, тя си остава гола истина. Аз ако си служа с истината, то е, знаете ли защо? Не защото съм я приел, защото съм бог знае що, а защото тя е истината, накъдето и да я обърнете. Истината няма нужда от много дълги приказки, няма нужда от много усуквания и адвокатски извъртвания. Истината е къса и ясна, г. Мулетаров, а кръшканията, лъжите и шарлатаниите са дълги, километрически и са направени на различни криволици, такива, каквито ги правите вие: Та затова, казвам, няма нужда да си служим с много приказки и извъртания, а трябва да погледнем истината в очите и да си поговорим днес, когато народът иска да разбере, какво сме и къде сме.

В. Мулетаров: Аз Ви, следя мисълта: образованието е причина за катастрофата на България!

Т. Вълчев: Г. Мулетаров! Може-би, за минутка да се отвлека от мисълта си, но аз имам бележки, и колкото мога ще кажа истината.

Г. г. народни представители! Пред вас стои договорът, сключен между България и 32 други държави. Пита се, защо България е извършила това престъпление, та са я изправили пред световния съд? От една страна, България е виновница, подсъдима, а от друга страна — 32 европейски държави я обвиняват. Коя е причината? Аз си задавам въпроса, г. г. народни представители: кой е виновникът за тази катастрофа? Какво злодеяние е извършила България, та я съдят 32 държави? Какво зло бе извършила, и от къде излезе то и защо България сега е подвъргната на този страшен всесветски съд? Преди мен се изредиха пет души оратори, все юристи, със западно образование. Аз, право да ви кажа, не защото съм човекът, който казвам истината — аз със своето скромно разбиране ще каже онова, което зная — от тези пет души оратори, които говориха преди мене, не можах да чуя да кажат истината, за която се говори днес, за да може целият свят днес тук и вън да я разбере, да се запише в стенографските протоколи, и публиката да разбере, как е била поставена нашата държава през време на войната и преди войната. Аз не чух да се прочете нещичко от текста на договора, та и софийското гражданство вярвам и то се интересува, иска да чуе нещо от този договор, затуй стои и след вечеря тук — да узнае веригите, с които се сковава България, да чуе какъв е договорът. Аз не чух нищо. Чух нападки, чух натяквания, чух клевети и пр. Аз не искам да оскърбявам никого, г. г. народни представители, защото не обичам да ме оскърбяват, но ще се помъча да кажа онова, което е в договора и онова, което мисля, че е потребно да се каже.

А. Цанков: Много го усукваш. Виждам, заразил си се и ти от учените.

Т. Вълчев: Бих бил щастлив, г. Цанков, ако съм от тия, които усукват, аз бих се радвал, ако имах това образование да усуквам, за да ги усуча аз после, но за нещастие, не съм от тия.

Г. г. народни представители! Коя е причината, та България е изправена пред този страшен всесветски съд и е осъдена? Нашият пръв министър подписа тая присъда и на нас предстои днес да я гласуваме. Какво престъпление е извършила България, та е направен против нас такъв страшен мир, такъв чудовищен мир? Този мир съдържа 296 члена с различни текстове; с тия 296 члена, като спаднете 26 — устава за Обществото на народите — остават точно, 270 члена, с които е обвързана България. Тези 270 члена говорят изключително против нас. Всички ни нападат, всички ни упрекват, всички намират в нас малко или много сторена вина. Г. г. народни представители! Да си зададем въпроса: в какво сме виновни и кой е виновникът от нас? Всички ли ние тук, София ли, провинцията ли, българският народ ли? Не. Има някой виноват — дайте да се помъчим сега тук да видим кой е.

В. Мулетаров: Вие ги прибрахте и ги пуснахте, защото затворът ви е с две врати.

И. Гетов: Не сме ги още пуснали.

Т. Вълчев: Г. Мулетаров! По-нататък ще Ви кажа кои са виновниците, но мене ми се струва, че и Вие ще влезете в този списък. (Някои от земледелците ръкопляскат) — 270 члена от настоящия договор обвързват България, то значи — 270 вериги, 270 окови, 270 инструменти са отправени към българското сърце, на 270 места — няма толкова части на човешкото тяло — искат да бъде вързано. Пита се, защо? България, казват, извършила някакво престъпление. Какво? Намесила се в Световната война против силните на деня. Кой е виновникът тук? Ха сега да видим.

Д. Пандов: Адвокатите.

Т. Вълчев: Както ви казах, все така ще излезе. Г. Пандов се сеща — гузен негонен бяга. Той казва: „Адвокатите". Така ще излезе, понеже истината ще ме заведе там. Кой е виновникът за Всесветската война, кой е виновникът в България, задето тя се намеси против Антантата, кой е виновникът, за дето България отиде с Централните сили?

X. Ветовски: (Сочи комунистите) Те са виновни, че не направиха стачка тогава.

В. Мулетаров: Щяха да ни трепят с куршуми.

X. Ветовски: Тогава щяха да ви изчистят.

А. Цанков: Гледайте от тук нататък да не изгубим нещо, защото хич няма да приказваме.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Вълчев: Както споменах по-рано, аз като ученик в житейското училище, тук, всред България, съм имал възможност да виждам онзи голям казан, който ври с една вряла вода, и в който се обръщат и нашето земледелско население, и всичкото наемническо и работническо население; аз съм имал възможност да проуча, защо това е така, кой е виновникът за това и съм се мъчил да го доказвам на друго място. Тук, пред вас, г. г. народни представители по настоящия договор имам щастието да кажа моето скромно разбиране. Остава по-нататък вие да кажете, че то не е вярно. Някой може да се смее, но аз ще се помъча да кажа какви са моите разбирания по въпроса, защо България се намеси в Световната война и кой бе причината за намесата й в Световната война. Ако попитаме: кой е виновникът, задето България се намеси в Световната война на страната на Централните сили, отговорът е ясен, г. г. народни представители! Аз и по-рано на различни събрания съм се мъчил да доказвам на този народ, който ме избира и праща тук, че има един виновник, който стана причина да се вкара България в тази грозна касапница, и че в края на краищата ние ще пострадаме. Аз казвам и сега: виновникът, задето България е изправена днес пред този страшен съд и е осъдена, е цар Фердинанд.

В. Мулетаров: Вие го освободихте от отговорности.

Т. Вълчев: Моля Ви се. Аз казвам, че причината за намесата на България в Световната война на страната на Централните сили против Съглашението бе цар Фердинанд.

В. Мулетаров: Цар Борис ще се разсърди.

Т. Вълчев: По-нататък, питам: има ли още някои виновници зад него? Има. Виновници зад цар Фердинанда има, имало е.

Б. Х[аджи]сотиров: Вашите съдружници.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Вълчев: Имало е за нещастие на България, хора, които са служили на неговата политика, които са я изпълнявали и които са се водили по неговите разбирания. Аз не съм човек, който да казва, както някои казват, че те са били слепи оръдия. Не, г-да! Те заедно с тогавашния държавен глава са смятали, че отиват по един правилен път и че по този път ще изведат България на добър край, но те са се горчиво лъгали. И ако има нещо, в което аз обвинявам тия господа, които са се водили по гламавата политика на цар Фердинанда, то е това, че те са слушали само него, когато те трябваше, преди всичко, да чуят думата на своя господар, който ги праща и плаща. В същност те не слушаха този господар, а слушаха само един господар, цар Фердинанда, и за това тия хора са виновати. Там бе грешката. Аз не искам да се спирам на личности — мога да ви посоча личности, но не искам — защото те са много. И поради това цяла България днес е заразена: и кой малко, кой повече, всички са вършили престъпления, волни или неволни, всички са правили грешки, волни или неволни. Поради нашето политическо разбиране, България бе влачена от 40 години на една или друга страна и представляваше на Балканския полуостров един мехур, хвърлен във водата: повее горният вятър — закара го на изток, повее долният — закара го на запад, и сега ето докъде я докарахме. И когато сме седнали да оплакваме тази нещастна страна, тази България, чуват се протести: „Ние протестираме, няма да подпишем този договор". Широките казват: „Ние протестираме, ние няма да подпишем този договор"; радикалите казват: „Ние протестираме, ние няма да подпишем този договор; други казват: „Няма да подпишем този договор". Добре, г-да! Ако това беше един обикновени закон, против който вие протестирате, и ако друг ваш закон може да изведе България на добър край, аз ще стана от там (Сочи земледелците), ще дойда във вашата среда и ще кажа: „И аз протестирам". Но това не е един обикновен закон, това не е едно обикновено законодателно предложение, г. г. народни представители, това не е едно законче, това е един договор, това е една верига, това е един страшен съд, състоящ се, както ви казах, от 270 инструмента, забити на нашата снага. Тук ви заповядват 32 държави от целия свят; ние сме го подписали волею-неволею, и без нашите протести, той ще бъде гласуван. Нашата народна поговорка казва: „И без петли се съмва" — та и да го не гласувате, хората са го наложили. Вие, г-да, които протестирате против този договор, трябваше да протестирате преди войната; тогава можехте да направите много нещо, а сега — подир дъжд качулка — според моето скромно разбиране, няма за какво да протестирате. Сега, като признаем, че сме сгрешили, трябва да вървим по един легален път, по пътя на истината, иначе с протести — вятър работа — нищо но можем да направим. Аз казах, г. г. народни представители, че първият виновник е цар Фердинанд и някои други хора от правителството, които волно или неволно са се лъгали. От къде разбирам, че това е вярно? Аз не обичам, като кажа нещо да не го докажа, за да не кажат: говори работи, които не може да докаже. Аз ще се помъча да ви докажа от где разбирам, че това, което твърдя, е вярно. Както ви споменах и преди малко, независимо от това, дето имам 20-годишна скромна политическа дейност, но от 1911 г., от 9 години насам може да се каже, аз съм във водата, която ври тук, и имах възможност да наблюдавам. В 1911 г. аз бях за пръв път изпратен за народен представител в V-то Велико Народно събрание и там видях, как се развиват събитията у нас, как се коленичеше пред Негово Величество, как му се угаждаше и как той направляваше всичко по своему.

В. Мулетаров: Синът ще се разсърди, не приказвайте така.

Т. Вълчев: Аз бях свидетел, когато се внесе предложението да се изменят 15 члена от конституцията, и аз зная, защо се внесе и как се гласува, и кой го гласува, но няма да посочвам личности, вие ги знаете всички. Аз зная, каква беше тенденцията на цар Фердинанда с това предложение за изменение на 15 члена от конституцията. Аз бях свидетел на всичко, каквото ставаше във Великото Народно събрание: всички му ръкопляскаха, всички му се радваха, провинцията беше рукнала в Търново да гледа Велико Народно събрание и да се радва. А в това време, г. Мулетаров, само Българският земледелски народен съюз, начело с г. Стамболийски, излезе и каза на тогавашното правителство: „Не сте прави, г-да! Цар Фердинанд няма право да открива Великото Народно събрание".

В. Мулетаров: Кой го каза?

Т. Вълчев: Ние го казахме.

Б. Х[аджи]сотиров: А кои го откриха? Това са вашите съдружници днес.

Т. Вълчев: Аз казах и подчертавам: може-би са се лъгали хората, но там една грешка стана. Не казвам, че ония хора са искали: „Дайте да изгорим България". По-нататък ще видим кой е искал да я запали.

В. Мулетаров: Ние ще я запалим!

Т. Вълчев: Да, да.

В. Мулетаров: България е изгорена с парцалите - 12 милиарда дълг.

Т. Вълчев: Тия 15 члена от конституцията, които бяха определени да се изменят, бяха изменени така, както ярадисваше на тогавашното величество, бяха изменени в такава форма, както желаеше цар Фердинанд. Още оттогава българският народ разбра, че с изменение на тия 15 члена от конституцията се изваждат белият дроб, червата, бъбреците и други някои части на нашия основен закон, конституцията (Смях у комунистите); още тогава българският народ разбра, че с изменение на стария чл. 17 от конституцията гробът за България е изкопан, и този гроб ние днес оплакваме тук. Ние и българският народ много добре знаехме, че с изменението на чл. 17, с изменението на чл. 36, с изменението на чл. 24, който уреждаше престолонаследието, с изменението на всичките тия 15 члена се подобряват правата и прерогативите само на величеството, това величество, на което други ръкопляскаха и му се радваха, а вие мълчехте. Само ние казвахме: „Не сте прави, нямаш право, г-не, да правиш това и това". Ние му казахме височество, а други му казваха величество.

Д. Пандов: А сега как му казвате?

Т. Вълчев: То е друга работа сега какво казваме. Ние знаем какво правим. Трябва да ви бъде известно, че за всеки ден си има програма какво трябва да се върши.

Д. Пандов: Защото сте на власт.

Т. Вълчев: Аз искам да ви покажа как са се развили събитията. Нека се изнесе на всеуслишание пред България, как са се развили събитията, кой е виновникът, защо дойдохме на това дередже да ни осъждат на този страшен съд, и по-нататък ще кажа няколко думи, какъв ще бъде изходът от това положение.

С изменението на чл. 17 от конституцията, се даваше право на държавния глава да сключва тайни договори със съседните и други държави, без съгласието на Народното събрание. Това значеше, че нему се даваха такива права, каквито той намери за добре да упражнява, и народното представителство, законодателното тяло да бъде далеко, далеко, както и ние бяхме далеко от сключения договор преди няколко време между България и Германия. Никой не знаеше, какви договори ще сключи цар Фердинанд и накъде ще бъде обърната България. Това беше достояние на българския народ, г. г. народни представители, това всички го знаехме и гледахме с трепет какво ще стане. Не знаеха само ония, които нямаха възможност да чуят истината, които бяха по балканите, които бяха по някои тъмни места и които, за нещастие, са станали сега комунисти, защото там не е стъпил човек да им каже истината. Обаче, българският народ в голямото си болшинство чу и разбра, ние му казахме, че изменението на чл. 17 от конституцията, това е гроба му и той един ден ще бъде хвърлен в този гроб.

Т. Цеков: Кой създава този гроб сега?

Т. Вълчев: По-нататък ние видяхме, че през 1912 г. бе сключен договор. Чуваше се — нямаше възможност парламентът да знае какъв — но се чуваше — че някакъв си писмен договор е сключен между Сърбия и България, че някакъв си устен договор е сключен между Гърция и България. Видяхме го, изпитахме го на гърба си през есента на 1912 г., когато изби барабана. Българският народ в своето политическо издигане до там е разбрал, толкова е научил, че когато му се каза: „Ставай, вземи раницата и пушката и върви където ти се заповяда", се подчини на заповедите на правителството и тръгна за границата. Такава бе политиката на нашите довчерашни управници, това беше разбирането на цар Фердинанда. Никой не можеше да разсъждава, никой по знаеше какво става. Таен договор се беше сключил и когато казаха: „Вземайте раниците и пушките и бягайте на границите", тогава се знаеше. И какво видяхме? Видяхме война на България, Гърция, Сърбия и Черна Гора срещу Турция, а после видяхме България обърната на запад. Аз няма да се простирам да ви кажа, как е вървяла войната, защото вие бяхте нейни очевидци. Но за да ви наведа на моята мисъл, г. г. народни представители, аз искам да ви подчертая обстоятелството, че от там се зароди това, от което днес се оплакваме - настоящият договор е плод на изменение на чл. 17 от  конституцията.  Когато българският народ бе хвърлен в касапница срещу Турция, българинът, мощен тогава, питаеше голяма омраза към турското правителство. Българският войник се изправи на своите крака с оръжие в ръка и каза: „Аз ще си отмъстя на този 500-годишен враг и ще искам да освободя моя брат от Македония". И тогавашното правителство, смея да го каже това, води войната не както радославовото правителство. Когато се водеше войната, не се чувствуваше тая тежест, нямаше тия кражби, тия контрабанди, нямаше този незаконен износ, нямаше тая мръсотия. Българският войник, отивайки на границата и водейки войната, като се връщаше и като си дохаждаше в отпуск, виждаше, че правителството се грижи за неговия дом, в неговата къща се намираше всичко, той беше доволен, и пак си отиваше с оръжие в ръка и се биеше силно, и в разстояние на два-три месеца той направи чудеса, които учудиха европейския свят. Българският войник със своята сила зарегистрира със златни букви в световната история своята войнственост. Тогава какво биде? В едно късо време турското правителство каза: „Мир". И когато бяхме пратени да сключим мир, какво ни се каза тогава. Същите, които днес са ни осъдили: Англия, Франция и други, тогава казаха на нашето правителство начело с цар Фердинанда: „Ей българи, вие извършихте чудеса. За вашия подвиг, за вашата войнственост, за вашата сила ние ви даваме много нещо; ние ви даваме — според Лондонския мир, който се проектираше да се сключи — граница Мидия—Енос". От тук ще видите как се развиваха събитията, как ставаха чудеса в България, за да се спасят няколко души. Когато великите сили ни казаха, че ни дават гранична линия Мидия—Енос — а това беше една Божия благодат за нас — ако ние всички се бяхме съгласили да вземем тая гранична линия и бяхме сключили мира на третия месец, ако се не лъжа след почването на войната, ние днес нямаше да бъдем в тая Световна война, г. г. народни представители, и нямаше да пропадне Балканският съюз, и България щеше да бъде с граници до Мидия—Енос, и нямаше да бъдат избити толкова много българи. Но за нещастие на България, какво ставаше тогава, когато в Лондон Великите сили ни казаха: „Вземете граничната линия Мидия-Енос"? Заинтересовани личности в България, личности с черна душа, на които висеше сиджим на шията, които бяха дадени под съд за кражба на 40 милиона лева, знаеха, че, ако тогавашното правителство сключи мир и вземе граничната линия Мидия-Енос, политиката на тогавашното правителство ще бъде осъществена, че тя ще продължи и по-нататък, че правителството ще се задържи на власт и ще дойде със сила тогава да съди ония, които трябваше да съди. И заради това тези, които бяха заинтересовани, на които, казвам, висеше въжето на шията, казаха на цар Фердинанда: „Ти царю силни, ти величество, ти свише, бива ли да се подчиниш на някакви поплювковци, на англичани, на френци и на руси? Това е вятър работа!" Иди заблуждавай човек, който си е заблуден от гордостта си, виж къде отива! Цар Фердинанд беше заблуден от гордостта си и България загина от неговата гордост. Аз ще ви наведа на хиляди мисли, ако имам за цел да ви говоря за гордостта, но ще изгубя много време; обаче аз мога да ви кажа, какво нищо е черна душа и горделив човек. Да ти не даде Господ да се не залавяш с такъв човек! Цар Фердинанд беше една надута личност и казваше: „Аз в Цариград ще вървя". Когато цар Фердинанд беше напрегнал всичките сили да върви в Цариград, имаше хора заинтересовани, които ги беше страх, че ще ги избесят за кражби, и когато му казаха: „Карай колата напред"'. Те му казваха: „Величество, ти си силен, имаш силна армия, карай напред към Цариград, не се съгласявай на Мидия—Енос, най-малко до Родосто вземи". Той пак, недоволен от Мидия—Родосто, проектираше да върви в Цариград. И чуваше се, че някаква златна каляска се готвила тук, но нямаше възможности да се провери това.

Някой от обединените социалисти: Истината е къса, а ти дълго говориш.

Т. Вълчев: Истината е къса, но тая истина е голяма.

Б. Х[аджи]сотиров: Малко излезе и усукана.

И. Пастухов: Той по предмета говори!

Някой от обединените социалисти: (Към Т. Вълчев) Говорете по-малко, за да дойде ред на интерпелацията за стачката; тя е най-важното.

Т. Вълчев: И по такъв начин цар Фердинанд не се съгласи. Той и без това си отиваше към пропастта, но имаше хора, които му казваха: „Иди", и той отиде.

Аз, г. г. народни представители, се мъчих да ви докажа, кой е виновник за Световната война.

Обаждат се: Брей! (Смях)

Т. Вълчев: Аз съм имал възможност да говоря и други път и съм казвал в много събрания, че главният виновник е цар Фердинанд, който излезе из България; той е, който тури главнята в сламата и пламна целия свят. Така че, цар Фердинанд, който, както ви казах, беше и без това надут — а пък имаше и други, които го караха и го надуваха да върви напред — не се съгласи на граничната линия Мидия—Енос, не се съгласи на никакъв мир и затова, знаете, България до какво дередже дойде. Нашите войски се върнаха от Чаталджа и отидоха да се бият със своя довчерашен брат-съюзник и ние чухме да се запее: „Съюзници, разбойници!" Знаете ли кой беше виновник за това? Пак цар Фердинанд и този главнокомандующ, на когото висеше сиджимът на шията, г. г. народни представители! Нещастна България тури за главнокомандующ този генерал Савов, който трябваше да бъде обесен. И в късо време ние видяхме българската политика обърната на запад, ние видяхме нашите войски да се връщат от Чаталджа и да отиват срещу своя съюзник, и тогава се развали всичко. Ако цар Фердинанд беше се съгласил на граничната линия Мидия—Енос и да сключи мир, България щеше да бъде запазена, щеше да бъде запазен и договорът между Гърция, Сърбия, Черна Гора и България. Но вие знаете, че освен тези хора, които искаха България да не се съгласява с Лондонския договор по никакъв начин, имаше и други, г. г. народни представители, които желаеха същото. Вие знаете, по-голямата част от вас знаете много по-добре от мене, че имаше заинтересовани немци и други, които до вчера бяха наши съюзници, и които искаха договорът между България и Сърбия да не се запази, защото, в него имаше една клауза, че ако избухне война между Сърбия и Австрия, България ще даде 200 000 български щика на Сърбия срещу Австрия; затова те тикаха цар Фердинанда да не сключва мир, та да може да пропадне Балканският съюз, и от там излезе злото. Цар Фердинанд не се съгласи да сключи мир, обърнахме се срещу съюзниците си, пропадна Балканският съюз, развързахме ръцете на немци и австрийци и, когато бяха готови, те обявиха война на Сърбия. Не беше атентатът в Сараево, г. г. народни представители, причина за войната. Те търсиха сгоден случай, и това беше претекст да отворят война на Сърбия. Оттам почна Световната война и наскочиха един по един всички, в тази война. Значи, ако бяхме запазили този Балкански съюз, нямаше да има Световна война.

Д-р Н. Сакаров: Много те бива за обструкция.

Т. Вълчев: По-нататък какво стана? В едно късо време Балканската война бе свършена, но тия, които казваха на цар Фердинанд: „Карай царю, напред колата", знаеха, че ще ги повика на власт, щом фалира политиката на народняци и цанковисти, знаеха, че тям иде ред. И те дойдоха на власт, сключиха Букурещкия договор, произведоха избори. Аз в това време бях войник и казах: Нещастна България! Сега ще загине, защото този, който сключва сега мир и що произвежда избори, той ще тури нова раница на нейния гръб. И стана това, което казах. Имаше хора, които служеха заедно с мене в войската, и го чуха. И в едно късо време станаха изборите за XVІ-то Обикновено Народно събрание. Не успя тогава политиката, разтуриха го, произведоха избори за ХVІІ-то, докараха от Гюмюрджина турци, и 16 фесове и чалма се вирнаха тук, без да се пита Народното събрание. И видяхме, в едно късо време, приготовлява се нова война. 1914 г., г. г. народни представители — мнозина от вас бяха тук, познавам ги — беше още неутрална година. Да видим в тая неутрална година какво поведение държаха едни, какво — други. Нали искаме да разберем, откъде е дошло злото, от което сега се оплакваме? Едни искаха да отидем във война с Русия, други — с Австрия и Германия. Ние, земледелците, казвахме: неутралитет, пълен неутралитет, неутралитет до край.

Б. Х[аджи]сотиров: Ама отидохте в скута на Радославова.

Т. Вълчев: Казвахме ние, че България трябва да стои неутрална, но нямаше кой да ни слуша. Ние, скромните земледелци, скромните представители на земледелска България, ако и с долно образование, ако и само с образование от житейското училище, всеки път сме казвали тук истината, казахме и тогава: ако България влезе в Световната война, няма да излезе жива. Това е писано в стенографските протоколи. И много от другарите-министри казваха тогава: „На нас, скромната, бедната Българийка, мястото ни е да бъдем неутрални, защото иначе нищо няма да остане от нас". Но нямаше кой да слуша. Хвърлиха българския народ във войната. Аз не искам да се спирам върху договора за заема, който се гласува на 4 юли 1914 г., и върху това, кой го гласува, с който договор ни качиха на немската колесница. И вие видяхте, как бързо ние влезнахме в немската политика. Ние, като виждахме, че България ще загине в тая Световна война, внесохме предложение — тук го чете нашият другар г. Драгиев — в което беше писано и казано това: „Понеже хвърляте България в Световната война, дайте да извършим отсега нататък друго нещо. 40 години от тая България е вземано, смукана е нейната жизнена кръв, ха сега да даваме!" В нашето предложение беше казано, че от началото до свършека на войната никой няма да получава заплата: нито цар, нито министри, нито народни представители, нито офицери, нито свещеници, нито учители — абсолютно никой няма да получава стотинка. Ние изхождаме от това становище, г. г. народни представители, защото знаехме, че ако получават заплата, парата е много любезна, парата е причината днешният свят да се хване гуша за гуша. Заради това казахме, никой да не получава заплата, но нямаше кой да слуша. (Възражение от комунистите) Социалистите не са гласували това предложение. Те никога не гласуват. Ако създадем един законопроект да им дадем по един самун хляб, пак няма да гласуват, защото е буржоазен — „Долу буржоазията!" (Ръкопляскане от земледелците)

Ние видяхме в тази Световна война, г. г. народни представители, че се създадоха закони, чрез които се облагодетелствуваха извести личности, понеже тенденцията на всички г. г. народни представители, с едно малко изключение, е, като дойдат от оная врата бедни, от другата да излизат богатички, а г. г. министрите като влязат от едната врата бедни, от другата да излизат милионери. И като така, в XVII-то Обикновено Народно събрание, при Радославовото правителство, беше същата тенденция. Създаде се закон за стопански грижи и обществена предвидливост и зад този закон се скриха всички — снабдиха се с открити листове и тръгнаха на спекула и тая спекула докара днешния гроб на България; спекулата на известни пладнешки разбойници в България, различни народни представители, докара България да се деморализира на фронта и вътре. Но когато говорим за спекула, не можем да оставим и вас, г-да, тук от левицата. Вие приказвахте вчера за спекулата. (Възражения от комунистите) Като говорехте за законопроекта за жилищната криза, вие намирахте, че имало спекуланти, които със спекула направили къщи, чифлици, банки и не знам какво. Вярно е, аз съм съгласен с вас, че има спекула и че тая спекула е в големи размери и че тя докара гроба на България. Няма две мнения по това у никого, но в тая спекула са взели участие и г. г. комунистите, и г. г. широките, и редица други.

Някой от обединените социалисти: Кажете ги.

Т. Вълчев: Ако е работата за спекулата, г. г. народни представители, в тая спекула вземахте участие и вие.

Б. Х[аджи]сотиров: И Александър Димитров.

Т. Вълчев: Аз пропуснах, да кажа, че когато се отвори тази война, когато отидоха ваши народни представители, по човек от група, и казаха няколко думи на цар Фердинанд, на 4 септември вие какво направихте? Защо не отидохте и вие в двореца?

Т. Цеков: Ние не ходим там, защото той е лош човек.

Председателствующ А. Оббов: (Звъни)

Т. Вълчев: Вие не отидохте там да направите нещо, нали? Вие спокойничко стояхте тук.

Някой от земледелците: Делиха си захарта.

Т. Вълчев: Вие не отидохте да мътите водата на Фердинанда, вие тогава спекулирахте с тези ваши невинни хора, които днес сте изправили пред оръжието. Вие отидохте да спекулирате със столевките сега, а тогава с 30-левките, вие спекулирахте по различни други начини. Вие най-много говорите, че има, спекуланти, ...

Някой от комунистите: Като Механджийски.

Т. Вълчев: Добре, ще дойде ред и до него. — ... в което аз напълно ви поддържам, а когато правителството, по силата на закона, беше ги направило пред държавните съдилища, вие като адвокати ги защищавахте — аз съм очевидец. (Смях)

На вас се носеше всичко и вие ги защищавахте.

Председателствующ А. Оббов: Г. Вълчев! Не се отдалечавайте от предмета.

Някой от комунистите: Дайте възможност на оратора да се изкаже.

Някой от обединените социалисти: Хайде да гласуваме да му се отпечати речта!

Т. Вълчев: Г. г. народни представители! Спекула има навсякъде. Вие спекулирате с всичко, г. г. социалисти, вие спекулирате и с тези хора, които сте ги изправили днес пред катастрофата, и когато ние ви казваме, че сте направили престъпление, вие ни задавите следния въпрос: „Защо ни гоните, защо ни арестувате, защо ни преследвате? Нямаме ли право да хвърляме мостове на въздуха? Защо ни гоните, когато ние се изправяме пред мирното население и му казваме: напусни работата? Защо ни гоните, когато ние стачкуваме в делничен ден? Защо ни гоните, когато вършим това в това беззаконие?" Питам: къде е правдата, тогава? Аз искам да ви питам: вие, които искате да кажете, че сте хората на мирното развитие, които искате правда в тази земя, които искате да се изкорени всичкото зло, които бяхте против войната, защо вие мълчахте, когато сегашният наш пръв министър отиде и каза на Фердинанда истината: „Царю, ако отвориш война без да питаш камарата, ще отговаряш с главата си". А какво трябваше да направите? Вие сега хвърляте на въздуха едно кюше на един мост, и треновете цяла седмица не можаха да минават, а тогава, ако бяхте хвърлили всички мостове, нямаше да има война, а мир. (Ръкопляскане от земледелците)

Т. Цеков: Това ли искате?

Т. Вълчев: Вие сте най-голямата причина за това зло днес.

Председателствующ А. Оббов: Ограничете се върху предмета, г. Вълчев.

Т. Вълчев: Слушам снощи — или оная вечер беше — г. Сакаров каза, че, „ако вие се съгласите с нашето предложение, за два часа ще бъде мир в София, а за 24 часа в цяла България." Значи, във вашите ръце, г. г. социалисти особено в ръцете на г. Сакарова, е огънят и водата: в момент ще запалите България, в друг ще я угасите.

Д-р Н. Сакаров: Не си разбрал бе, бай Тома. Аз казах и повтарям, че акционният комитет…

Председателствующ А. Оббов: (Звъни) Моля, г. Сакаров.

Д-р Н. Сакаров: Г. Вълчев ми позволи едно малко обяснение. Аз заявих, че акционният комитет, за който се казва, че не държал в своите ръце движението, е готов да спре стачката, в 24 часа. И това може да стане — това ви го заявявам и сега, за да се запише втори път. (Тропане от земледелците)

Председателствующ А. Оббов: (Продължително звъни) Г. Сакаров!

Т. Вълчев: Г. г. народни представители! Аз ви казах, че не обичам да оскърбявам - извинете, ако съм оскърбил някого. Ако е вярно това, което каза г. Сакаров, аз, апелирам към него, понеже в неговата ръка е силата, огънят и водата, да вземе ключовете, да отвори вратите на новия свят, да излезем на бял свят.

Д-р Н. Сакаров: Аз ти възразявам, а ти пак ми казваш същото! Какво да ти правя?

Т. Вълчев: Г. г. народна представители! Пред нас стои мирният договор. Аз дължа да прочета няколко члена от него. Казах, той се състои от 270 члена. Цяла нощ да чета, пак не може да се свърши тая работа. Аз ще ви прочета само няколко члена, за да видим кой е виновникът на това зло.

Чл. 114 от договора казва следното: (Чете) „Българското правителство се задължава да върне, веднага с влизането в сила на настоящия договор, всички предмети, ценности и документи, който са принадлежали на поданиците на съюзните и сдружени сили и които са били задържани от българските власти". Кои са тия ценности? Тия ценности са, които ги вземаха чиновниците в Моравско и другаде, за което имах честта да подам една интерпелация на г. Ляпчева, тогава военен министър. Казах му: „Срещнах, г. Ляпчев, 10 каруци натоварени с мебели, крадени от Добруджа". Г. министърът каза, че това не е истина и отговори с няколко думи, че човекът се уволнява и му натоварили багажа на кола. Но, г. Ляпчев. Българийката сега ще плаща, тая работа, този „багаж".

По-надолу, чл 121 казва: (Чете) „България признава, че, като се е присъединила към нападателната война, която Германия и Австро-Унгария бяха почнали против съюзните и сдружени сили, е причинила на последните загуби и жертви от всякакъв вид, които е длъжна да поправя напълно.

„От друга, страна, съюзните и сдружени сили признават, че средствата на България са недостатъчни" — демек, жалят ни - „за да позволят пълното изпълнение на тези поправки.

Вследствие на това, България се задължава да плати и съюзните и сдружени сили се задължават да приемат сумата от 2 250 000 000 франка — злато". Ако го пресметнем в наши пари, знаете колко са.

(Председателското място заема подпредседателят г. Н. Атанасов)

По-нататък, чл. 125 казва: (Чете) „Свръх плащанията, предвидени в чл. 121 България се задължава да повърне, съобразно установените от Междусъюзническата комисия условия, предметите от всякакъв вид и ценностите, отнети, иззети или секвестирани в окупираните територии на Гърция, Румъния и Сърбия, щом бъде възможно да бъдат установени на българска територия". Г. г. народни представители! Няколко думи по този член. Вие знаете, че там са крадени предмети и ценности. Българинът е от хайдушко потекло — да не кажа, голяма дума, — българинът е лаком за пари: оттам се докараха, мебели, добитък и всичко и сега България ще плаща. Кой ще плаща? Българският народ, а най-много българското земледелство, защото то е 75 % от цялото население. Ако дойде един ден да се изплащат тия суми, какво ще вземат на комунистите? Тия хора ми ръкопляскат, защото у тях е теорията: „Колкото по-зле — толкова, по-добре".

По-нататък чл. 127 какво казва? (Чете) „България се задължава, още да предаде на Гърция, Румъния и Сръбско-хърватско-словенската държава, през първите шест месеци след влизането в сила на настоящия договор, изброените по-долу категории и количества добитък: бикове (1 1/2 до 3 години) — на Гърция 15, на Румъния 60, на Сръбско-хърватско-словенската държава 50; млечни крави (2 до 6 години) — 1500, 6000, 6000; коне и кобили (3 до 7 години,) — 2250, 5250, 5000; мулета — 450, 1050, 1000; впрегатни волове" — те ще бъдат на българските земледелци, г-да, а не на социалистите (Ръкопляскане от земледелците, и комунистите) — „1800, 3400, 4000; овце — 6000, 15000, 12 000" — с други думи казано – 37 825 глави едър добитък, и 33 000 глави овце и коне. От кого ще ги вземат? От комунистите ли? Не, земледелското население ще ги даде, г. г. народни представители, пак брашненият чувал ще ги даде. Затуй вие днес казвате: „Колкото по-зле — толкова по-добре."

X. Христов: У нас има много добитъци; особено тези добитъци, които поддържаха Радославова.

Т. Вълчев: По-нататък, чл. 130: (Чете) „За да се улесни изпълнението на задълженията, които България поема по настоящия договор, ще се образува в София, в най-късо време след влизането в сила този договор, една междусъюзническа комисия.

Комисията ще бъде съставена от трима членове, назначени респективно от правителствата на Великобритания, Франция и Италия. Всяка от силите, представлявана от комисията, ще има право да се оттегли шест месеци след предварително за това съобщение, направено до същата" и пр. В приложението към следующия член е казано: (Чете) „Разноските и разходите в комисията ще се изплащат от България; ..."

Председателствующ Н. Атанасов: Недейте чете договора г. Вълчев.

Т. Вълчев: И в чл. 133 се казва: (Чете) „Общият разход по поддържането на всички съюзни и сдружени войски в окупираните територии на България, тъй както границите са определени в настоящия договор, ще бъде в тежест на България от подписването на примирието от 29 септември 1918 г. до влизането в сила на настоящия договор. Поддържането на войските обгръща продоволствието на хората и животните, квартируването, възнагражденията и добавъчните, заплатите и надниците, преспиването, отоплението, осветлението, облеклото, снаряжението на хората и животните, въоръжението и подвижният материал, въздухоплавателната служба, лекуването на болните и ранените, ветеринарната, и ремонтната служби, всичките видове превозни служби (като железнопътни, морски или речни, камионни, автомобилни), съобщенията и кореспонденцията" и пр. Значи, всичко това пада на гърба на българския народ.

Д-р Н. Сакаров: Туй го чете г. Омарчевски, ние го чухме.

Т. Вълчев: Г. г. народни представители! Аз свършвам.

Д-р Н. Сакаров: Много хубаво ще направите.

Т. Вълчев: Няма какво да приказвам. Аз ви казах, че каквото щем да приказваме, каквито щем протести да отправяме, това е турено на гърба ни — ще го понесем. Дължа да заявя напоследък една дума.

X. Пунев: По-добре да не приказвате.

Т. Вълчев: Тук чувам едва думица: „По-добре да не приказвате". Това, го казва един от г. г. комунистите, ...

Някой от комунистите: Той е широк социалист, не е комунист.

Т. Вълчев: Г. Пунев, човек от същата категория. — ... които казваха: на стачниците в позива си, който имах щастието да прочета: „Недейте, служи на тая България, тая България прилича на някоя проститутка". Тая България, която вие във вашия позив наричате проститутка, за мене е свята. Ако се говори за проституция — аз бих обяснил това, но нямам време — вие я създадохте във всички отрасли на вашия живот.

Г. г. народни представители! Като свършвам, аз заявявям: ние, българското земледелство, българският земледелски работен народ се бори на четири фронта през време на войната: — той ще се бори и ще знае да се справи и с вас. Българският народ води война, с няколко държави, българският земледелски работен народ даде най-много жертви от епидемии, той даде и икономически жертви, той даде и ще даде жертви и в пари, и във всичко, но в края на краищата той ще се справи и с вътрешните врагове. Като свършвам, заявявам ви, каквото щем да правим, каквото щем да говорим, ако и да не ни е по силата, ако и да не ви е по кефа, ако и да не ни е по волята тоя договор — никому, вярвам, не е по кефа да го гласува — няма какво да направим. Казах ви, нашият политически живот какво ни е донесъл, посочих ви горе-долу кои са виновниците. Щем нещем, хората ще ни го наложат. И затова ние ще го гласуваме, за да види светът, че оттук-нататък ние ще влезем в нормалния път и ще се мъчим да изведем България на добър край.

Някой от обединените социалисти: Амин!

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата народният представител г. Никола Пъдарев.

Н. Пъдарев: (От трибуната) Г. г. народни представители! В тази камара, съм по доверието на онази част от българското гражданство, което според този договор за мир трябва да престане да се счита за част от нашето мило отечество. Синовете на тези българи се беззаветно и славно биха, за да запазят българската свобода и независимост. Славната шеста дивизия, славните бдинци — кой не знае за техните подвизи? И вие ще разберете, че на мен е невъзможно да вдигна ръка за този договор, който забранява вече на тези български синове да се считат за чада на България, за която така беззаветно се биха. Но договорът е подписан. Той ще се одобри, той ще се ратифицира. Той ще се ратифицира, за да се запази и онази малка част от България, която ни се оставя с него. Бдинци, навикнали безропотно да дават всичко свое за благото на своята държава, ще се подчинят на договора и ще отидат там, където той ги праща; те ще отидат с наболяла душа, с пълно от скръб сърце. Но когато отиват те, не могат да не отправят протести и проклятия: проклятия към тези български управници, които не го водиха там, където той искаше да бъде воден; проклятие към онези български управници, които го водиха с престъпност и в престъпност; проклятие към всички спекуланти, богаташи и милионери, които във върховния момент на народни усилия за постигане на националните идеали, водени само от своята неутолима жажда за печалби и богатства изчерпиха всички жизнени сокове на българския народ, пресушиха изворите, откъдето българското войнство черпеше вдъхновение на своя дух, черпеше енергия за своята безгранична обич. Той отправя осъждане и към онези водачи, които, заслепени от своите идеи и идеали за интернационализъм, за общочовешко благоденствие, с неуловими миражи заслепиха българския войн, за да не вижда, че пред него стои не брат и другар, че на фронта срещу себе си няма брат, а неприятел, който от векове дебне да го смаже и унищожи. Проклятие за онези водачи, които, водени от дребнави партийни амбиции, забравиха, че в момента, когато на границата стоят неприятели, не е време сметки да се разчистват, не е време режими да се меняват, не е време нови да се установяват.

Някой от комунистите: Проклятие на тези, които измениха чл. 17 от конституцията!

Н. Пъдарев: Когато отправят своите проклятия, бдинци отправят към българския народ своя горещ апел, апел, пропит от дълбока братска обич: „Български народе, запази това, което мирът ти оставя, запази това, което договорът за мир ти дава. Макар и малък, макар и омаломощен, имай вяра в твоята енергия и в твоето търпение, работи за твоето засилване. Брате българино, ти, който години народа, с мен търпя в неволи и лишения, потърпи още малко и не бързай да ги премахнеш по начина, по който се съветват да ги премахнеш, защото в стремлението си да ги премахнеш, ти ще премахнеш България, която единствена е в състояние да ти гарантира утре и други ден малко по-малко, по-човешко бъдаще". Но бдинци отправят и висок протест срещу делата на управниците на Великите сили. Слаби и не в състояние да се споразумеят за своите световни интереси, тези управници преди 40 години разпокъсаха нещастна България. За миг само българинът видя своите идеали реализирани, националното обединение постигнато, но това бе само за миг. В Берлин той разбра, че реалността изчезва, че това, което беше за него реалност, за един миг само остана негов идеал. За този идеал българският народ заработи спокойно, с постоянство и когато след 40 годишен труд той успя да издигне на своите плещи своето настояще, когато смяташе, че неговите идеали са постигнати, в разгара на борбата чу зов на разкаяние, зов, който му казваше: „Спри войната, подай ръка на братство, аз вече се разкаях, аз, който те измъчвах, който те разпокъсвах, който ти направих всичките злини досега, съзнавам злото, което съм ти направил, съзнавам, че ти си народ, който трябва да живееш свободно, да определяш сам своята съдба. Аз не съм против твоите идеали, аз съм за тях, аз работя за тях, подай ръка". Българският войник беше слушал само за европейска коректност, за вековно рицарство, и той повярва на този зов, захвърли оръжието и подаде братска ръка. Но в този момент ръката бе здраво завързана. България бе подло измамена и жестоко повалена. Тази измама трябва да тежи на съвестите на властелините в Европа. За тази измама бдинци издигат висок протест. Той не бе чут от властелините в Европа, ще бъде ли чут от народите в Европа? Бдинци вярват дълбоко в това. Те вярват, че народите, демокрациите в Европа, ще разберат какво зло и колко низко са паднали с измамата, която направиха на този малък, но честен и достоен народ. С тази вяра те ще отидат и в робство, но тя им дава кураж, когато ще се разделят със своите братя българи, да могат със спокойствие да им кажат: „Мили братя, до скоро виждане!" (Ръкопляскане от демократите)

Д-р И. Пашов: По пътя на събарянето на Брест-литовския мир. Така ще се върви.

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата народният представител г. д-р Христо Мутафов.

Д-р X. Мутафов: (От трибуната) Г. г. народни представители! За трети път, чини ми се, ние в Народното събрание преживяваме мъките, оскърбленията, и униженията, на които сме подложени като победени. И първата дума на народния представител, когато излезе на тази трибуна да си каже мнението по предлагания ни за одобрение мир, не може да не бъде дума на протест срещу тия тежки условия, писани от нашите противници от Великите държави, които минаваха за такива на прогреса и на свободата, тежки условия, които сега ние, като тръпни, още не преживяваме с всичката им тежест, с всичката онази горест, която би трябвало те да предизвикват у нас. Ще мине, обаче, време, и когато ние ще четем всички тези клаузи на договора като писана история на българския народ, тогава вече чувствата на мъка, на срам ще бъдат много по-големи у нас, тъй както ние изпитваме тези тъжни чувства когато прелистваме историята на далечното минало, когато българският народ многажди  е бивал така също поваляван от своите коварни неприятели и му са били налагани тежки условия на неговото историческо съществуване. На пръв поглед нам се чини, че всичко това лесно ще преживеем, че всичко това ще трае до време, а след година, две, три, ще бъдем наново изправени на краката си, с всичкия си ръст, ще можем полека да се отървем от онези тежести, които ни се слагат. Но, страхувам се, да не би това да бъде само едно заблуждение, една самоизмама, защото, колкото по често прелистваме страниците на този позорен мир, толкоз у нас се затвърдява убеждението, че от самостойността на българския народ, като политическа и стопанска единица, почти нищо в този момент не е останало. Ние сме всецяло на милостта на победителя и от неговата милост ще зависи, дали да ни остави да съществуваме като политическа единица със своя държавна самостойност, от неговата милост ще зависи, дали да ни остави най-необходимото за нашето стопанско съществуване и развитие, или, напротив, да превърне България на един куп от развалини. Оня, който се зачете внимателно във всичките подробности, особено в тежките финансови и стопански клаузи, ще види, колко мъчно ще бъде на България да запази най-необходимото, което е потребно, за да може един народ, като устрои вътре в себе си своите свободи, своите права на човешко съществуване, да може да отрази навън онези напасти, онези угрози, които може да му дойдат. Защото, нека не си правим илюзия: колкото с новите веяния за обнова на света, да ни се обещават нови порядки, светът ще си остане все тъй стар, какъвто е бил досега, с всичките онези вражди, с всичките онези ежби, които са повалявали отделни държави, след като са издигнали на тяхно място други. Пожелаха нашите неприятели върху нашите развалини да създадат своята сила и успяха. Ние днес сме в реда на победените, а онези, които върху нашите развалини ще искат да изградят своето величие, на нации, на държави, за дълго време ще искат да ни виждат все в това тежко и нещастно положение, в което сме изпаднали.

Казах, че първата дума при разглеждане условията на мира, която би трябвало да излезе от нашите уста, от тази трибуна, ще бъде дума на протест. Но колкото и да бъде той тежък, колкото и да бъде громък, за да бъде чут от всички, които трябва да го знаят, все таки ние на себе си дължим да си отговорим още на друго едно питане: то е за причините, за виновниците на това положение, в което изпаднахме ние. Не пръв път аз съм казвал, че не мога да намеря нищо престъпно, нищо осъдително в този стремеж на българския народ, на българската държава, да получи това, към което тя се стремеше. Имаше ли нещо незаконно, нещо престъпно в домогванията на българското племе, на българския народ да добие той своето обединение? Имаше ли нещо престъпно в това, че българинът пожела да види обединено своето племе, във всичките онези широки граници, в които ние бяхме свикнали още от деца, от първите училищни скамейки да ни се чертаят? Имаше ли нещо страшно, осъдително в това, че българските управници или онези, които ръководеха съдбините на народа, помислиха един ден, че е дошъл моментът, когато ще трябва да се пристъпи към реализиране на неговите национални блянове? Не, аз мисля, че в самия този стремеж нямаше нищо осъдително и престъпно ще бъде, ако светът в този наш стремеж вижда нещо страшно, нещо престъпно, за да ни наложи такъв позорен мир. Когато една велика Франция, страна на свободата, люлката на всички човешки правдиви, се стремеше към своето обединение, към прибирането на всички провинции, които смяташе свои; когато сега ние виждаме влизането на елзаските депутати в залата на камарата, френският народ в лицето на своите народни представители, да лудее, затуй, защото най-сетне видя прибрана в границите на велика Франция тази френска провинция — никому не минаваше през ума да сметне, че този стремеж, че тези блянове бяха нещо престъпно. Също така борбите на Италия за нейния иредентизъм, за прибирането на всички нейни провинции в едно, не могат да се смятат за нещо осъдително, от точка зрение на този естествен стремеж на всеки народ да прибере части на своето племе в едно. Да не говорим за Германия. Ако бихме се спряли даже на малката най-демократична държавица в Европа — Швейцария, и там знаем, г. г. народни представители оная борба за прибиране по възможност на всички швейцарци, макар под различна форма на управление, в едно цяло, за да образуват по този начин едно сбито цяло, което да може да даде условия за един културен живот, за един напредък, за един прогрес. И мисля, че когато във всички тия домогвания на другите държави, в техните национални борби нямаше нищо престъпно, така също нямаше нищо престъпно и в борбата на българския народ за неговото национално обединение. Не в този наш стремеж трябва да търсим причините за нашия разгром, за нашата катастрофа. Който да бил на мястото на управниците, трябваше, в името на историческата задача, която има всеки един народ, и, следователно, и българският, да действува, да работи, да не бъде със скръстени ръце, за да дойде денят, когато да може и българският народ да представлява от себе си една единица, силна, крепка, която да му даде занапред условия за човешки живот. Защото не е достоен или по-добре не е способен за живот културен, за живот човешки онзи народ, който, разпокъсан на малки части, изнемогва под тежки условия, които завистливи съседи или неприятели биха желали да му създадат. И когато ние в своите национални стремежи искахме било спрямо гърци, било спрямо сърби, било спрямо румъни да отстоим своите национални искания, своите национални блянове, ние не направихме нищо престъпно нито спрямо сърби, нито спрямо гърци, нито спрямо румъни. Ние гонехме това, което беше легитимно българско, борихме се в името на това, което щеше да ни даде условия за исторически живот. Но ние не можахме да постигнем своите блянове, ние не можахме да реализираме своите държавни и национални задачи. И тъкмо тук е нещастието, което ни кара да си зададем въпроса за отговорностите или за причините, по които ние не можахме да постигнем това, което гонехме. Ако, г. г. народни представители, ние бяхме постигнали своите цели, естествено е, че нямаше да си задаваме този въпрос, а щяхме да минем по-нататък, щяхме да бъдем в положението на гърци, сърби и румъни, които днес, доволни от станалото, гледат спокойно и с нови надежди на своето историческо бъдаще. Ние, обаче, бяхме нещастните, защото, вместо да бъдем между победителите, ние изпаднахме в числото на победените.

Т. Петров: И там няма спокойствие.

Д-р X. Мутафов: Това: положение, че сме в числото на победените, според мен, отговаря достатъчно на питането, което исках да си задам в самото начало.

Но защо изпаднахме в положението на победени? Защото, според мене, пътищата, по които българският народ тръгна или мислеше, че трябва да върви, за да догони онова, което съставляваше негов блян, тия пътища бяха погрешни, тия пътища бяха неизбродими или по-добре те водеха към катастрофа, те водеха към погром, те водеха към злощастие. Външната политика, която българският народ имаше да си избере и да си определи, беше погрешна. И тая погрешна политика, не от вчера, не от днес, не от преди пет, десет години, а още от първите години на нашето освобождение преднамерено се проповядваше на българския народ и той се караше, заставляваше, ще неще, да повярва, че тя е само единствената политика, чрез която ще може да постигне ония свои национални задачи, към които той тъй страстно се стремеше и за които тъй много жадуваше. Аз мисля, че наместо да избегнем да отговорим на този въпрос, г. г. народни представители, вместо да го заобиколим, както направиха някои от преждеговорившите, тъкмо сега, е, може-би, най-върховният момент, най-подходящото време, за да си дадем сметка, за тая погрешна политика, която следвахме, и за ония ненадеждни средства, чрез които мислехме ние да постигнем своите национални задачи.

Още в първите години на нашия свободен живот у нас се създадоха две течения. Ще бъда кратък, защото не искам да приповтарям в тоя късен час обстоятелства, които не са без значение, ако бихме си ги спомнили. Но бегло ще спомена само, че още през първите години на нашия свободен живот в България се създадоха две течения, две насоки по-добре, чрез които българският народ би могъл да бъде онова, което той желаеше да бъде. Едни смятаха, че България трябва да избегне опеката на ония, които й дадоха нейната свобода, защото тая опека може един ден да погълне нейната независимост и нейните свободи. Други предпазваха и казваха, че не от тая опека идат опасностите за българския народ, но от стремежа на немщината към изток, който стремеж, макар и тъй умно, хитро прикриван, оня, който се нарича държавник и който ще има да чертае пътищата, по които ще се движи неговата страна, трябва да го знае и да го разясни пред българския народ. У нас се създаде, г. г. народни представители, цяла литература, която имаше за цел, много основателно може-би, да ни предпази от ония опасности, които можеха да дойдат за българския народ от една опека, която можеше да се свърши и с нещо повече. Но в България нито пресата, нито печатът, а най-вече ония, които бяха длъжни да знаят - нейните държавници — не ни посочиха на опасностите, които идат от към немско, и ние трябваше да преживеем тия печални събития от 1915 г. насам. Трябваше Германия и Австрия в дните на своята самозабрава на победителки — защото те смятаха, че разполагат със съдбините на света, — да дойдат да ни кажат ясно и откровено в ред книги, съчинения, трактати, какво са бленували да правят, от нас, от Балканите, какво мислят за малките държавици, за да видим, де е опасността за последните. Аз си спомням, че още в началото на 1914 г., тъкмо в надвечерието, когато да се обяви Европейската война, един от видните австрийски дипломати, Сосноски, напечата книгата си - една забележителна книга, която ще бъде предмет на обстойно изучване в бъдаще — “Die Balkanpolitik Oesterreich-Ungarns” — „Балканската политика на Австро-Унгария". В тази книга Сосноски не се посвени, във всичкия цинизъм на победител, да заявява, какви са плановете на Австрия и Германия спрямо балканските държави. Е добре, г. г. народни представители, това, което Сосноски ни казва в своята книга, това българските държавници трябваше да го знаят още през първите години на нашето освобождение, защото то не се е изменило нито на йота от 70-те годили насам. Той ни казва, че Австрия и Унгария, които са действували заедно и които са били в своите разбирания еднакви, за нищо на света няма да търпят тук, на Балканите, да се създаде велика славянска държава, че те за нищо на света няма да се съгласят да се създаде една държава, която да бъде като бариера, като пречка на домогателствата, които австрийци и германци имат тук, на изток, да предприемат.

Някой от комунистите: Русия съгласяваше ли се?

Д-р X. Мутафов: Трайте само, аз ще дойда и на този въпрос. — Сосноски заявяваше, че всичките усилия на хитрата дипломация на Австрия са били употребени, даже през време на нашата освободителна война, когато се полагаше основата на българската държава, за да се разруши издъно онова, което Русия би могла, да създаде тук, на Балканите. Един пасаж си спомням, който ми се е заковал в ума и който гласи дословно, че „последният руски войник, който премине Дунава, беше — казва Сосноски — сигнал Австрия да започне своята нападателна политика и да препрати своите войски да минат към Нови Пазар и да създадат първите предни постове за нахлуване в Македония”.

Някой от обединените социалисти: По взаимно споразумение.

Д-р X. Мутафов: Г. г. народни представители! В Берлин, през 1915 г., тъкмо през време на войната, се създаде, и в 1916 г., продължаваше да излиза, специално списание - „Balkanrevue", „Балкански преглед", за да защищава германските интереси тук, на Балканите. В това описание германците се мъчеха да обяснят пред себе си, пред немския свят, какви са техните интереси тук, на Балканите. И в това списание имах случая да чета статия от техни видни общественици. Един от тях, д-р Редлих — той е австриец, макар да се подвизаваше в едно берлинско списание, което беше създадено за защита общите интереси на Австрия и Германия — напечата обстоен трактат, издаде една специална книга под заглавие „Oesterreich-Ungarn als Grossmacht”, „Австро-Унгария като велика сила". Тоя същият д-р Редлих и в своята книга, и в страниците на списанието „Balkanrevue", твореше и разглеждаше тъй наречената „Erentalspolitik", позната в историята на дипломацията. И в тая програма, и в тая политика, какво мислите, че можем да четем ние днес, днес, когато вече събитията са зад нас, зад гърба ни? Е добре, г. г. народни представители, в признанието на всички тия държавници, австрийски и германски, ние виждаме само едно: те се стремяха да направят всичко, не за да оставят Македония за България, не за да бъде Тракия за България, не за да бъде Сърбия за сърбите, а се стремяха да не съществува нито Македония, нито Тракия за България или за Сърбия — за славяните. В тия свои книги и писания, те мислеха, че Австрия трябва да проникне чрез Нови Пазар в Македония, чрез Македония да мине напред и да слезе на Бяло море, защото, колкото и велика сила да бъде Австро-Унгария, колкото и могъща флота да създаде, нейната флота щяла да бъде obdachlos, без подслон, ако няма опорна точка на Бяло море, което е копнеж на българския народ, което е копнеж на балканските народи, те искаха да дойдат там не българи и сърби или който и да е друг от балканските народи, а те искаха сами да слязат на това Бяло море и то да бъде немско. И когато те търсеха допирни точки на своите интереси с ония на германците, те смятаха, че там не може да бъде последната, точка на техните домогателства, а трябва да се мине и оттатък в Мала Азия, трябва да се гони Багдат. Те казаха, с всичкия цинизъм, какъвто може да има само немецът, те признаваха, че Сърбия, че България или коя и да е друга балканска държава не струват нищо или просто са нищо за техните стремежи да създадат свое собствено величие, Австро-Унгария да стане велика сила наред с другите и Австрия и Германия да бъдат, които да сграбчат в своите костеливи ръце туй, което ние наричаме Балкани. Тия завоевателни стремежи, г. г. народни представители, трябваше поне да отворят очите, на българския държавник и на българския народ. Тия стремежи не са от датата на появяването книгата на Сосноски или от времето на обявяването Общоевропейската война; това движение, този „Drang nach Osten" историята го познаваше преди нашето освобождение, преди да съществува българската държава като самостоятелна държава. Е добре, ако ние, като държавници, като ръководители съдбините на българския народ, си давахме ясна представа за онова, което може да бъде Австрия или Германия тук, на Балканите, питам се аз: каква трябваше да бъде българската външна политика? Тя трябваше да бъде политика на предпазливо действуване. И когато ние бяхме прекалено, според мене, предпазливи, що се касаеше до Русия, от опеката на която ние се бояхме, триж по-осторожни трябваше да бъдем ние, когато се касаеше да се плашим от домогванията на австрийците и германците, защото първите опасности — историята поне го доказва — бяха почти имагинерни само, а вторите опасности бяха реалните, защото вторите опасности идеха от една сила, която можеше евентуално да се наложи на света и, ако тая сила беше се наложила, вие сами можете да си дадете отговор, какво можеше да бъде с българския народ. И днес, г. г. народни представители, когато ние имаме вече един тежък мир, когато ние виждаме тъй откъсната от България хубавата Македония, за която сме бленували още от детинство, когато тоя мир ни кара да забравим нашата златна Добруджа, когато този мир ни откъсва от Бяло море и ни отнема Тракия, когато този позорен мир ни налага толкова тежки икономически и финансови задължения, ние не можем да бъдем равнодушни, но можем да отминем грешките на миналото, свързано с воденето на нашата външна политика. Защото, моето дълбоко убеждение е, че, ако тази външна политика беше водена, ако не с нужната заинтересуваност на страната на ония, които бяха победители, то поне с нужната предпазливост, дотогава, докогато ние можехме предпазливо да лавираме между двете сили, които заплашваха да залеят целия свят с пожара на войната ...

Някой от земледелците: Да пазим неутралитета.

Д-р X. Мутафов: Колкото и да е примамлив неутралитетът, за който се загатва тук, тоя неутралитет щеше да бъде възможен само до известно време: ние не можехме да се задържим в неутралитет, ние не можехме да избегнем да влезем във войната, но ние можехме поне отначалото да действуваме по начин такъв, който да ни гарантираше ненамисането на страната на слабия, на страната на ония, които бяха победени в края на краищата. Ние, обаче, направихме грешка, защото още от самото освобождение, като се плашехме от една опасност, хвърлихме се, даже, ако щете, с известна резигнация, в другата опасност, която, с общия разгром на нашите съюзници, ни доведе и до нашия собствен разгром. Криви бяхме ние, крив е българският народ, и днес, според мене, най-малко поне е непростено да искаме да стоварваме вините си един върху друг, една партия — върху друга, друга — върху трета, трета — върху четвърта Имаше едно самозаблуждение, имаше една вяра в неща, които бяха просто легенди, или които бяха, според мене, нереалност, а реалността ние не виждаме, но я виждаме еднакво всички.

Не е крив само цар Фердинанд, както се посочи от един преждеговоривш. Цар Фердинанд беше действително една силна фигура в нашия държавен живот, налагаше се на политическите партии, създаваше лични режими, които му даваха възможности да мъкне България като мъртъв труп подир себе си. Разбиранията, които той приемаше, които се споделяха от мнозина сподвижници на Фердинанда, като управници — разбирания погрешни поради погрешната българска политика, за която аз имах случая да кажа две-три думи — те бяха, които ни хвърлиха на страната на ония, които излизаха в края на краищата победени. И ние днес ще има да берем плодовете от тези грешки на българския народ.

Някой от комунистите: Защо не кажете за руската политика? Когато вие бяхте в прегръдките й, в 1912-1913 г., какво направихте?

Д-р X. Мутафов: Г. г. народни представители! Ако България беше застанала на страната на Русия — аз не исках да се спирам на този въпрос — велико щастие щеше да бъде за българския народ.

От комунистите: О-о-о!

Д-р X. Мутафов: Защото сега, особено, след това грамадно нещастие, след тая злополука небивала в нашата история, сега, когато ние се виждаме заградени от всяка една страна с неприятели, на които дълго време ще има да искаме приятелството, но кой знае на каква цена ще ни го дадат, аз питам: към кого ще се обърнем пак за съдействие, кой ще бъде естественият крепител на българската държава, на българския народ, в неговото желание да живее своя самостоен исторически живот?

Някой от комунистите: Към Николай II.

Д-р X. Мутафов: Ако вие не можете да разчитате за дълго време на Сърбия, на Гърция и на Румъния, а още по-малко на ония, които бяха до вчера наши съюзници, ако виждате чувство на вражда, на омраза към нас у другите велики народи, каквато е една Англия, една Франция, една Италия - да си не правим самооболщение да мислим, че те ще искат да ни галят от утрешния ден, да гледат на нас като на галено дете, както по-рано гледаха, понеже омразата и страстта у тях са доста силни още, за да не можем и към тях утре, други ден да отправим мили очи и да искаме тяхното съдействие — аз се питам: тогава, към кого българският народ ще прибегне да потърси естествен съюзник?

Някой от комунистите: Към Деникин.

Д-р X. Мутафов: Тогава, кой би могъл да му помогне в неговите стремежи за Бяло море, за Македония, за Тракия, ...

Министър А. Буров: За Добруджа.

Д-р X. Мутафов: ... за Добруджа? Тоя естествен съюзник ще бъде пак онзи, който беше и по-рано, но на който ние много пъти съюзнишката ръка сме отричали и отблъсвали, и днес плащаме за тая ваша упоритост, за това наше безумие. Няма защо да го крием, г. г. народни представители — каза ви го и професор Стоянов от тази трибуна — че ние ще бъдем принудени, щем-нещем, да прибегнем към арбитри, за да можем да се спасим; и тези арбитри аз не ги виждам, както и той, в лицето на никого другиго, освен в лицето на славянските народи: първо, на Чехо-словашко, после, на велика Полша и, най-после, на велика Русия.

Някой от комунистите: На Николай II!

Д-р X. Мутафов: Те са, конто утре, други ден ще ни дадат своята братска ръка ...

Някой от комунистите: Троцки ще ни даде ръка.

Д-р X. Мутафов: ... и ние ще можем да се изправим на своите крака, да заживеем пак с ония блянове, които сме имали и без които блянове един народ не е достоен да носи името народ.

Д-р И. Пашов: Вие само с блянове живеете!

Д-р X. Мутафов: И ако вие мислите, г. г. пародии представители, да живеем с дребното, с малкото, което ни остава, ако вие мислите, че България ще стане велика културна държава в тези тесни граници, с това малко население и с ония слаби материални сили, с които можем да разполагаме, за да създаваме култура у себе си, много се самоизмамваме, много се лъжем и заблуждаваме, защото България не е Швейцария, България не е Холандия, нито Дания. Ако ние даже бихме имали оная индустрия, ония източници на материални богатства, каквито имат тези малки държави, още иди-доди — щяхме да кажем, че с тия източници на богатства ще направим един ден от себе си една Швейцария, една Холандия, една Дания, една Белгия. Но, оня от вас, който се интересува от стопанския, от културния живот на тези малки държавици, и който поне един път в живота си е имал случай да направи един малък паралел между нас и тях, ще е видял грозната мизерия, в която тъне българският народ, просешкото положение, в което е изпаднала българската държава, в сравнение с тия малки държавици. Ние за дълги години няма да бъдем в състояние, г. г. народни представители, нито да имаме индустрията на Белгия, нито да имаме милиардния износ на Швейцария, на Холандия, на Дания, а ще бъдем все тъй дребнави, каквито сме били досега, със своето оскъдно земледелие, със своята никаква индустрии и търговия.

Б. Х[аджи]сотиров: А бълнувате за велика България!

Д-р X. Мутафов: Ако притурите и тежките условия, които тепърва ни се създават, вие ще си дадете сметка, колко години ни трябват, за да можем, след като посрещнем своите бюджетни разходи тук и след като изплатим онова, което ще искат да вземат от нас, като дълг да хвърлим и нещо повече, което да отиде за нашия стопански развой, за нашето културно напредване; вие ще видите, че дълги годиш, ще минат, преди България да може да дойде до такова едно положение, дълги години ние ще влачим жалкото съществуване на една малка, опропастена, разнебитена държава! И колкото по-искрено правим тая констатация, и колкото по-единодушни бъдем в нея, чини ми се, толкоз по-скоро ще дойдем до съзнанието на своя дълг да работим, да действуваме сплотено, а не разединени, г-да, не нахвърлени един срещу други, в името на свои партийни различия, на свои партийни егоистични стремежи и домогвания. Аз говоря за общите държавни интереси. Когато се касае за общите държавни интереси, там не трябва да съществуват различия, тъй, както те не съществуват и в другите големи народи, и в другите големи държави. Вие виждате днес какво преживява една Германия и какво ви говори един председател на републиката, социалист, в тая страна. Той сам, когато има пред вид да запази жизнените сили на тая държава, и когато той вижда, че ако се върви по някои опасни пътища, чрез лоши прецеденти, които се създадоха, може да бъде раздрусана издъно наново тая империя, може да бъде провалено нейното бъдаще, да бъде компрометирано, да бъдат компрометирани условията за нейното ново стопанско и политическо развитие, той, казвам, не се поколеба да заяви, че ще отиде редом не само със своите социалистически другари и съпартизани, но ще отиде редом, ръка за ръка, и с другите държавни деятели, макари и принадлежащи на други партии, щом се касае до закрепването устоите на Германската република. Така само могат да се творят и създават великите съдбини на един народ, който мисли, че има още да живее и да преживява велики дни. Ако ние не се проникнем от съзнанието на същите тези условия, които трябва да създадем за българския народ, и ако ние, що се касае до създаването на общи условия за развитието на вашата държава, не бъдем единодушни и съгласни, а продължаваме все така да бъдем разединени и да разделяме все повече и повече българския народ, в името на тези, егоистични интереси и стремежи, убеден съм, че българският народ ще преживее още по-тежки и горчиви изпитни, отколкото е преживял досега.

Аз си спомням, в свръзка с това, и за ония случаи, ония парливи въпроси, които са на дневен ред днес и в камарата, и вън, в живота. И, ако искам да се изкажа пред народното представителство с искреност, аз не мога да не заявя тоже, че е потребна повечко обществена солидарност и повечко отстъпчивост, от която и да било страна, за да можем да избегнем крайностите, от които нищо добро не можем да очакваме. Тези крайности, настина, за едни са, може-би, желани — нека ми простят г. г. комунистите, които мислят, че само чрез тези крайности ще може да се направи нещо съществено, защото те във всичко друго виждат само палиатив, нещо преходно, което не постига целта. Аз не споделям тези възгледи, както не ги споделят и широките социалисти. Недавна аз имах случая да чуя г. Пастухова, който в една реплика с г. г. тесните социалисти направи едни много основателни бележки, към които аз напълно се присъединявам. Те бяха, че не чрез анархия, не чрез сътресения, не чрез тия превратности ще можем, ...

Б. Х[аджи]сотиров: Кой създава, анархия в България?

Д-р X. Мутафов: … особено в това преходно положение, което преживява България, да положим нови, здрави основи за нейното развитие. Не по пътя на превратностите! Даже аз имах случай по друг повод да кажа, че чрез превратности, чрез крайности не може да се твори нищо здраво. Тези крайности са опасни, г-да; безразлично от къде идат те, дали от крайната левица, от комунистите, или от крайната десница, че са еднакво опасни. И аз имах случая — помните, когато се дебатираше законопроектът за наказание на виновниците за днешната катастрофа - още тогава да кажа: недейте си служи с изключителни мероприятия, защото тези мероприятия, с които вие от левицата искате днес да си служите срещу десницата, утре тая десница може да си послужи срещу вас и, следователно, еднакво гибелни ще бъдат мероприятията, взети от едната, и от другата страна в крайности. С тези крайности вие не можете да творите здравото, стабилното; вие ще създавате само положения колебливи, положения преходни, положения нетрайни и не такива, които биха могли да ви гарантират, онова, към което се стремите.

Г. г. народни представители! Парламентарната група, от която изхождам, макар и да има пълно съзнание за всичките тежести на позорния мир, който ни се предлага с договора, който имаме днес да одобрим, не може, макар и с наболяло сърце, да не заяви, че ще гласува за приемането на този договор за мир. Да се откаже приемането му, би било цяла безсмислица. След като сме си сложили подписа, след като се водиха дълги и широки преговори за неговото приемане, след като ни се наложи по силата на ред положения, които ние създадохме, не можем да избегнем неговото приемане, защото тия положения бяха създавани в течение на миналото, години подред. Това не значи, обаче, че след като гласуваме за този мир, ние искаме да се мирим с него за дълго време. Еднакво с вас протестираме и ние срещу онези тежки и унизителни клаузи, които не са били налагани на никой народ в модерно време след привършването на каквато и да била война. Такъв един мир можем да срещнем само в ония варварски времена, когато старото изречение „Горко на победения" беше като правило и победителят си налагаше волята тъй, както искаше, налагаше условия такива, каквито той намираше за добре; нямаше кой да го спре, нямаше кой да го критикува, нямаше кой да му каже, че тези условия са унизителни, нечовешки. Но в модерно време, от един век насам, колкото и войни да са се водили, аз не зная, особено, велика нация да е налагала, по-позорни условия на мир на друга победена: някак си победителите се считаха задължени по силата на великодушието и по силата на добре разбраните интереси, да бъдат винаги внимателни към интересите на победените. Излишно е да спомням исторически примери, какъвто беше, напр., след войната между Австрия и Германия, когато самата Германия не пожела да доведе Австрия до положение, невъзможно да съществува като отделна държава. Тая Германия пощади Австрия от позора, от унищожението и от нейното пълнейшо разгромяване. Имало е случай на мир, който е бил сключван с малки държавици, даже през време на великите войни, които е водил Наполеон — знаем, как той кръстосваше Европа надлъж и нашир и налагаше своето господство, своята воля — но, в края на краищата, се създаваха условия, всяка една държава или държавица да може да живее самостоятелно, за да може да, си създаде онези условия за стопанско развитие и за самостоен исторически национален живот. Е добре, условията, които по силата на този договор за мир се налагат на нас, като че ли нямат нищо общо с миналото, като че ли се касаеше, бих казал, по-скоро за една мъст, за едно отмъщение, което нашите дребнави съседи искаха да упражнят спрямо малкия и беззащитен български народ. Ще ми се да вярвам, че това, не бяха големите интереси на великите нации, които наложиха тези унизителни условия на България; това бяха по-скоро дребнавите сметки на нашите съседи, и понеже това са дребнави сметки, а не големите сметки на великите държави, аз съм убеден, г. г. народни представители, че няма да бъде далеч денят, когато тези велики нации ще изменят тия тежки и позорни условия на българския народ.

В. Нейчев: Блажени верующи!

Д-р Х. Мутафов: Те ще видят, че тези дребнави сметки на малките държави са били много скоро преходни, че трайното, което трябва да се създаде в името на общочовешкото, в името на жизненото, на здравото, то трябва да бъде от по-друго естество, отколкото онова, което виждаме в членовете, в отделните клаузи на нашия договор за мир, още повече, когато имаме съзнание за себе си — а то е една утеха за нас. Макар и често пъти да се подмятат неща унизителни, неща недостойни за българския народ, с всичките негови слабости, каквито той има в историческото минало, аз съм убеден, че българският народ не само не седи назад от другите балкански държави, но в неговия национален характер има много черти, които го правят за предпочитане или такъв, който седи по-горе от другите. Българският народ е достатъчно работлив, достатъчно пестелив, достатъчно силен, достатъчно честен в себе си, когато се касае за отбраната на личното негово, за да можем да смятаме, че той, даже и в тежки изпитни, когато изпадне в невъзможно положение, в каквото е поставен сега, той, макар и с голяма мъка, благодарение на тия свои лични качества, все ще може един ден да си създаде пак условия на самостоен живот. Но не трябва никога да забравяме и не трябва никога да преставаме да изваждаме пред света достойнството на нашия народ, и да показваме пред света ония унижения, ония несправедливости, на които го е подхвърлил договорът за мир.

Тия 14 точки на Уилсон, които ние почти забравихме, но които светът няма да забрави, историята няма да ги забрави, г. г. народни представители, колкото и да бихме могли с горчивина днес да говорим за тях, колкото и да принадлежат те вече на миналото, оня, който не губи вяра в човечеството, не може да не смята, че това е proiecio de foi на самото човечество, не на Америка, на Англия, на Франция. Всеки един народ, всяка държава прави грешки и своето историческо развитие или в своите исторически борби. По силата на условията, които често пъти надвишават добрата воля на отделните държавици, както беше случаят с великия Клеманско и с Лойд Джордж, които, за да устоят на своите собствени интереси, пренебрегнаха дребните интереси на България, казвам, може да се правят грешки от отделни народи, но има едно profecio de foi на човечеството, за които често пъти ни говорят от всички краища, отдясно и отляво, в името на една човещина, има неща, които постепенно, с течение на историята, се създават, се творят и които неща никой не може да премахне; те се обособяват и се набелязват постепенно-постепенно, докато днес чрез устата на Уйлсона, утре друг някой Уйлсон, други ден на трети, все ще се произнасят, и ще се казват и ще дойдат времена, когато те ще стават не само пароли в международния живот на народите, но ще стават и трайни основи за обнова на човешкия живот. Ние всички се стремим към тази обнова. И аз съм дълбоко убеден, поне за мене си, че стремежът към обнова не е празна дума; кой каквото ще да казва, тази обнова, ще се наложи на света, на човечеството, а покрай тая обнова на света ще има да се възползува и българският народ. Когато тази обнова се наложи на човечеството, и когато великите творци на светлото бъдаще започнат да работят за нея ...

Б. Х[аджи]сотиров: Кои ще са те?

Д-р X. Мутафов: ... ще дойде, може-би, моментът, ще удари и часът и на България — тя наново да заяви своите претенции, да живее честно, щастливо и свободно, както и другите велики държави. Тогаз, може-би, ще дойде моментът България на нова сметка да прибере около себе си това, което смята, че е нейно. Защото, ако е право, че Македония някога, не може да стане сръбска, ако е право, че Бяло море и неговото крайбрежие не е потребно и не може да остане на Гърция, а трябва да бъде българско, ако ние сме дълбоко убедени, че българите в Добруджа трябва да принадлежат към България — е добре, ако това е вашето твърдо убеждение, самите исторически условия на развитието и на другата държави, даже и на самите наши съседи, ще дойдат да им подскажат, че трябва да дадат това, което е наше и да задържат това, което е тяхно. Една Сърбия днес, която се шири в такива големи и широки граници, не ще може да прекарва, все своя меден месец в дълги години; този меден месец ще измине, ще настъпят трудности и в нейния стопански и политически живота, и те ще настъпят даже още сега. И така, тя ще бъде принудена да търси пътища за разбиране със своите съседи, не постоянно да живее в свада, но да търси сговор и чрез сговора с тях, да може да гарантира мир и за себе си. Аз съм твърдо убеден, че както Сърбия ще бъде принудена в скоро време да потърси сговор със своите съседи, с ония, с които би могла да се разбере, и да гарантира своя мирен и независим живота, така скоро ще дойде и времето, когато и Румъния ще помисли и ще разбере, че и за нея не може вечно да трае това време на крамоли и на раздори със съседите, a ще трябва, и тя да се разбере с тях. И, когато това го съзнае и Гърция, когато разберат тия общи интереси и другите новосъздадени държави, особено славянските — аз мисля това няма да бъде в далечно време - тогава и България, стига да запази своите вътрешни сили, със своите вътрешни сили ще може да добие това, което позорният мир днес всецяло й отнема. (Ръкопляскане от управляющия блок)

(Председателското място заема подпредседателят г. А. Оббов)

Председателствующ А. Оббов: Има думата народният представител г. Александър Радолов.

А. Радолов: (От трибуната) Г. г. народни представители! От името на нашата група излизам и аз да кажа думата ни по представения нам за одобрение договор за мир. Аз не зная, дали има някой от вас, който е могъл да го изчете от единия до другия край, защото той, в своето цяло, във всяка своя страница, във всеки свой ред, във всяка своя буква, представлява, частица от една грамадна верига, която се слага на плещите на българския народ. Жалкото е туй, че ние не сме в състояние да махнем нищо от тая верига, ние сме принудени, волею-неволею, да носим на своите плещи; нас дори не са ни питали, дори не са преценили силите ни, дали ще можем да я носим — те са ни я определили и днес, щем-нещем, ние сме повикани да кажем, че приемаме да я носим. Ония, които наложиха тази верига на България, се ръководеха от принципи на правда, от принципи на справедливост, от принципи на истина, от големи думи и от голяма хуманност, и с такива претендират да са и днес: те, казвам, наложиха на нас този договор. Той е непоносим; ако погледнем от която и да е страна, във всяка негова част, ние ще видим, че не можем да се издължим. Погледнете в неговата финансиална част — от нас се иска да платим едно обезщетение от 2 ¼  милиарда, защото повече не сме могли да понесем. Но като се прегледат по-нататък другите клаузи, ще се види, че ние трябва да платим едно обезщетение не от 2 ¼ милиарда, а такова не по-малко от 4 милиарда. И, ако ние пресметнем годишно какви лихви и погашения би трябвало да плащаме, ще дойдем до цифрата, 200 милиона лева, минимум, а туй се равнява на износа, който България е правела в мирно време, не, нещо повече, защото нашият износ се е равнявал всичко на всичко на 180 милиона лева, а сега искат от нас 200 милиона лева лихви и погашения на тия дългове. Нещо повече: когато г. Теодоров говори тук по този мир за ония поправки, които били направени, впоследствие, той ни каза, че не искали от нас да плащаме в злато онуй, с което ни задължават, а можели сме да го платим и с друго — с недвижими имоти и с богатствата на страната. Това е в инстинкта, това е в желанието, това е в природата на всеки един лихвар, на всеки един заемодавец; ако нямаш пари, имаш добитък, имаш сено, имаш нива, дай нея — това те искат от нас. Г-да! Доколкото ние, в това отношение, ще можем да понесем, бъдащето ще покаже. Но едно да се отбележи: нека поне ония, които ще съставят върховната комисия, да разберат, доколко България може да понесе, и съгласно нейните податни сили, да ни наложат да плащаме.

Обърнете договора в другата негова част, по отношение на териториалния въпрос. От България се откъсва не само Македония, от България се откъсва не само Тракия, от България се откъсва не само Добруджа, ами от нея се откъсват и територии, които й са дадени от самото начало на освобождението, територии не оспорвани от никого, освен от сръбските шовинисти, но и те са ги оспорвали не заради туй, защото виждат, че в тия техни оспорвания има правота, ами само заради туй, че те трябва да предявят някакви претенции спрямо България срещу ония, които българските политици са предявявали до днешния ден дори — само тия са били техните основания. Но въпреки всичко това, от нас, българското тяло се реже, се къса, и ние, въпреки всичко, ще трябва да преглътнем и тоя горчив хап. Кой би се съгласил на това? Никой не би се съгласил, но волею-неволею, ние сме принудени да преглътнем, казвам, тоя горчив залък.

Погледнете на договора от друга страна — от национална гледна точка. И там е същото. Не се гарантира на българщината, на хората от българската националност туй, което е общопризнат, общочовешки принцип — недей насилва хората да приемата чуждото. В самия договор е казано, че от българите, които ще населяват част от Сърбия или част от Гърция, ще се иска след две години да определят своето поведение: коя националност признават, дали българската, или гръцката, или сръбската, или румънската, и, според туй, да отидат там, която националност са си избрали. Напоследък дори, при подписването на конвенцията, на нас се наложи една специална конвенция с Гърция: тя е същата не, нещо повече — за усилване принципа на денационализирането. В нейния чл. 1 — всеки един вярвам я е чел — се казва: (Чете) „Високите договарящи страни признават на своите поданици от етническите меншества, по вяра, или език, правото, да се изселят свободно в техните съответни територии". „Да се изселят свободно", но туй е само формата, а същността е тая, че ако има хора, които претендират или казват, че са българи, чисто и просто властите ще им кажат: „За вас тук място няма". А България, съгласно тая конвенция, се задължава да ги приеме, защото доброволно са се изселили. Всичката цел на тая конвенция е тази. И не след дълго може-би, ние ще имаме десетки, стотици и хиляди семейства, които и сърби, и гърци, и румъни ще започнат да изселват и на които ще трябва да търсим подслон, да им търсим място, да ги поставим в нашите жилища, да ги поставим и пръскаме в градовете и селата или да правим нови заселища в неплодородни места и да се стесняваме още повече, отколкото ние сме стеснени, и мизерията, която съществува тук у нас, да се увеличи още повече и нещастията на тия хора да се увеличат до един максимум, за да съжаляват, че е имало един ден, когато са се родили и са се нарекли българи. Само за туй е тази конвенция. Същата конвенция ще бъде, навярно, и спрямо Сърбия, същата — навярно и спрямо Румъния. Но, казвам, няма, какво да се прави, ние сме принудени волею-неволею, с прискърбие на сърце, да приемем условията. Някога Франция, която е една от главните инспираторки на тоя договор, същата тая Франция, когато й отнеха Елзас и Лотарингия по същия начин, тази Франция протестира, тази Франция повдигна общественото мнение в целия свят. И тя говореше и се базираше на принципи на правдата, на истината, и на справедливостта, и в името на тия принципи след 40 и няколко години тя обяви тая война; тя търсеше сгоден момент за реванш. Но тя като чели забрави своето минало, тя като чели забрави неправдата, която е изпитала на своя гръб, и същата тая Франция виждаме я да налага на нас един договор, който представлява нещо повече от договора, който са предложили на Германия и на Австрия, и от договора, който е бил предложен на времето на нея, защото на Франция някога не предложиха такива тежки условия, такива, тежки клаузи, каквито тя предлага на нас, в съгласие с някои от съседките на България. Някога Виктор Юго, в 1848 г., когато говореше против режима на Наполеона III, в една своя реч беше казал: „Когато едни хора влагат в едно дело принципа на неправдата, то Бог влага в същото дело правдата и наказва с него ония, които са го творили". Аз не искам да кажа, че трябва да бъдат наказани творителките на този договор, аз не искам да кажа, че ще трябва един ден да се дойде до едно ново отмъщение. Аз не мога да поддържам такова едно становище, защото трябва човечеството, трябва и ние да се отървем от това положение на война, трябва и ние, и всички да разберат, че не с война трябва да се разрешават световните въпроси, а умът е, който ще трябва да диктува, и че пушката, че оръдието, че сабята, трябва да бъдат захвърлени на страна, че всички въпроси ще трябва да се разрешават от един съд. (Ръкопляскане от земледелците) И като схващам тъй, аз смятам, че не далече пък ще бъде денят, когато те ще съзнаят сторената грешка и ще я изправят чрез това Общество на народите, което образуват.

Г-да! Говори се тук от мнозина и се посочиха, виновниците. У всички ни има вина. Виновен е и Фердинанд, виновен е и Радославов, виновни са не само за туй, че тъй са действували, но и заради това, че те се явяват като оръдия на една чужда политика. Всеки един български политик, всеки един български държавник или държавен глава трябва да бъде политик и трябва да бъде творител на българската политика, защитник на българските интереси. Фердинанд, когато отиде в Австрия, заяви, че в продължение на 32 години в България той е изпълнявал волята и желанието на силите от Централния съюз, че той не е бил ръководен от интересите на българския народ, а е бил ръководен от чужди на България интереси. Е добре, с туй той показва, че е бил едно чуждо оръдие. И жалкото е там, че толкова партии, които управляваха, в България, крепиха тоя режим, който докара тази катастрофа за България. Но не е само там виновността. И у тия господа от крайната левица, тесни и широки, също има вина. (Възражения от обединените социалисти и комунистите)

Г. Чичовски: Ти сгази истината!

А. Радолов: Вие ще ни кажете, че има виновници и у нас, че г. Александър Димитров, днешният министър на вътрешните работи, в 1915 г., от името на земледелската парламентарна група, е говорил и изказал мнение да се одобрят кредитите за войната.

Някой от обединените социалисти: Не само го каза, ами го и подписа.

А. Радолов: Така е, г-да, това е тъй, но, ако ли това е виновност, погледнете, какво е вършено в целия свят. Вземете Германия — тая Германия, която вие, тесни социалисти, и вие, широки социалисти, сте боготворили в миналото, тая Германия със своите социалисти, с изключение само на един на депутата Кунск, гласува за първия заем, за първия военен кредит. И ако вие днес осъждате нас, вие би трябвало да осъдите цялата Германска социалистическа партия. При втория кредит едва Либкнехт, заедно с няколко души, се отдели. При третия кредит също се присъединиха някои и станаха най-подире от 5 на 17 до 30-35, но останалите членове от парламентарната група на социалистите в Германия гласуваха докрай военните кредити. Ние гласувахме първия кредит, но вие ще намерите в нашите речи, че ние сме отричали всички останали кредити на Радославова. Аз от това място не еднъж съм говорил и съм отричал тия военни кредити от името на нашата група. Та, казвам, ако ли у вас вие търсите вина в този случай, вие ще намерите много по-голяма такава у германския пролетариат или у неговите представители. Н, по своето разбиране, нима вие не ще осъдите италианските социалисти, които дадоха министри в управлението, нима не ще осъдите английските социалисти, които дадоха Хендерсона, нима няма да осъдите французките социалисти, който дадоха Алберт Тома, Геда, които дадоха още няколко души министри, или няма да осъдите белгийските социалисти, които дадоха председателя на Интернационала, Вандервелда за министър? Кого тогава не ще осъдите? Нима вие сте най-правите, нима вие сте хората, които можете да представлявате най-високата морална сила и искате на целия свят да се наложите с вашите разбирания? (Ръкопляскане от земледелците)

Министър д-р Р. Даскалов: Социалистите в Европа гласуваха военните кредити до един без изключение; и тесните социалисти в Германия ги гласуваха. (Възражения от комунистите и обединените социалисти)

С. Омарчевски: Жул Гед, най-големият тесняк в света, също ги гласува.

Министър-председател А. Стамболийски: Българските тесни социалисти са осъдени на политически остракизъм: те нищо не гласуват. (Към комунистите) Кажете ми какво сте гласували през живота си?

Д. Пандов: Даването под съд на едни и после даването под съд, сигурно, и на други.

А. Радолов: Вие не искате да гласувате и този договор, който ние сме принудени, който ние, щем-нещем, трябва да приемем, защото казвате, че вие не сте имали никаква виновност, че всичката виновност лежала у другите, а у вас нямало такава. Но, г-да, вие не трябва да забравяте вашето минало. Аз не вярвам, че вие ще отречете вашия вестник, аз не вярвам, че вие, г. г. тесни социалисти, ще отречете писаното в него. Вие отричате онова, което Парвус на събранието, устроено от вас, е говорил, но защо вие позволявате на същия тоя Парвус да пише във вашия вестник? В „Работнически вестник", бр. 153, от 23 октомври 1914 г. Парвус казва в една своя статия: (Чете) „Аз не мога да разбера по какъв начин един социалист, от която и да е страна, може да остане неутрален спрямо настоящата всесветска борба!" Какво значи туй? За неутралитет приказвате вие! Зарежете го, казвате, ще трябва да се вмесим! — „Един социалист не бива да седи неутрален, той трябва да се вмеси във войната" — това казва Парвус и това казвате вие във вашия вестник.

Б. Х[аджи]сотиров: Това казва Парвус, а ние не го казваме.

С. Омарчевски: Препечатват го.

А. Радолов: Не го препечатват, а напечатват неговата статия, тъй че, това го казва „Работнически вестник", това го казва органът на тесните социалисти, това го казва тесносоциалистическата партия. (Ръкопляскане от земледелците) Отречете „Работнически вестник"!

Б. Х[аджи]сотиров: Лъжа е това!

А. Радолов: Не е лъжа. Ако това е лъжа, аз слагаме мандата си.

Д. Пандов: Сложете мандата си сега — не е вярно това.

А. Радолов: Дайте бр. 153 на „Работнически вестник", от 23 октомври 1914 г. и ще видите, че в него няма никаква бележка, където да казвате, че туй е статия на Парвуса и че вие не сте съгласни със съдържанието на тая статии.

Министър д-р Р. Даскалов: Напротив, те са съгласни, затова, я печатат.

А. Радолов: Георги Кирков е станал в „Нова Америка" и е заявил, че не е съгласен с говореното от Парвуса, но защо вие не направите същото нещо във вашия вестник?

Г. Василев: Защото са устроили събранието на Парвуса.

А. Радолов: И днес ще ми казвате, че не сте били никак виновни! И у вас, г-да, има вина.

Б. Х[аджи]сотиров: Това ли ни е вината? Жално!

А. Радолов: Има много, но аз не искам да разправям надълго всичко, защото твърде много е казано.

Д. Пандов: Часът е 11.

А. Радолов: Г-да! И г. г. широките социалисти не искат да гласуват договора, защото и те не били виновни!

Д. Пандов: Ти като с червена метла захвана метеш от всякъде.

А. Радолов: Като-че-ли забравят, че заедно с тая комисия, която отиде във Франция, бяха и техни хора, бяха и, техни делегати — първите им хора отидоха там.

Някой от обединените социалисти: Нима от това следва, че не трябва да протестираме?

А. Радолов: Те донесоха този договор за мир, и те, казват: „У нас няма вина — ние няма за какво да го гласуваме". Г-да! Не бива и вие да забравяте вашето минало. Г. Янко Сакъзов в бр. 203 на в. „Народ" от 27 септември 1915 г. в статията си „Българските усилия", ето какво заключение дава: (Чете) „Щетни са и вредни ще бъдат усилията на българите да върнат 600-хилядния мобилизиран мъжки свят от онова предназначение, което му посочва правителството. Ние вярваме и се надяваме, че такива усилия не ще ги има, защото един народ поставен в съдбоносно действие срещу други народи, кой негов отделен член ще посмее да разколебае неговото единство"? (Възражения от обединените социалисти) Това го говори г. Янко Сакъзов в предвечерието на войната, след мобилизацията.

Министър-председател А. Стамболийски: Защото имаше следствие против него.

A. Радолов: И вие днес ни казвате, че вие сте били невинни, че вие нямате никакво участие, че вие сте били винаги против тия действия на правителството. Не, г-да, ако искате да говорите за справедливост, не бива да отричате фактите, не бива да отричате тия ваши дела. И у вас има грешки — не искам да употребявам по-силна дума.

B. Нейчев: Кажи нещо сега за народняците и Цанковистите.

A. Радолов: Аз и тях не ги щадя: те са крепили Фердинанда, благодарение на когото, преди всичко, ние имаме катастрофата от 1913 г., имаме и тая от 1918 г.

Г. Кръстев: Но него, най-големия злодей, вие земледелците, го освободихте от отговорност.

B. Дамянов: Не трябва да се ловите за думите в отделните статии на този и онзи член от нашата партия, който ги пише със собствения си подпис, a трябва да дадете данни за колективното действие на нашата партия.

А. Радолов: Когато вие се ловите за приказките, какво бил казал тоя и оня, позволете и на нас да се уловим в ония приказки и ония мисли, които са изказани от вашия официален орган. Или вие признавате в. „Народ", или не го признавате. Ако го признавате, трябва да признаете и тия статии, а ако не признавате г. Янка Сакъзов, тогава друг е въпросът.

Министър д-р Р. Даскалов: Трябва да го изхвърлят сега.

А. Радолов: Но вие и днес го признавате; тогава, недейте отрича писаното от него.

Но г. г. тесните социалисти имат всичката надежда не в комунизма, а в болшевизма на Русия като мислят, че тоя болшевизъм е, който ще спаси България. Г-да! Дали комунизмът ще спаси България аз не зная, но едно зная и в едно съм уверен: ако в България се повдигне глас, само, на комунистите, с тая България ще бъде свършено, и вие ще извършите едно много по-грозно, по-пакостно и по-катастрофално за българския народ дело, отколкото извърши Фердинанд през 1913 и 1918 г. (Ръкопляскане от земледелците)

Т. Цеков: Грешно мислите.

А. Радолов: Аз бих желал да мисля грешно, но днес времената са такива. Днес силите, които диктуват в света, не са с разбиранията на Ленина и Троцки, ами са с разбиранията, на Уйлсона, на Клемансо и на Лойд Джорджа. А тия разбирания не се схождат с разбиранията на Ленина и Троцки. Напротив, Уйлсон пъди болшевиките. Клемансо също ги преследва, а Лойд Джордж, ако прави известни концесии, той ги прави, защото е Лойд Джордж, защото е уверен в моралната сила на английската нация.

Т. Цеков: А Италия?

А. Радолов: Недейте говори за Италия, недейте мисли за нея, защото една Италия дори, ако би направила, нещо подобно — но никога, Италия няма да си позволи подобна лудост — ...

Министър-председател А. Стамболийски: Никога!

A. Радолов: ... и с нея ще се справят. Но, ако ние бихме си позволили ...

B. Дамянов: Как се пишат брошури срещу Стамболийски — това, обяснете. Вие, които дирите статиите на хората, подирете вашите собствени статии. Там е еволюцията.

А. Радолов: Аз съм писал статии, писал съм и брошури, но писал съм ги за Българския земледелски народен съюз — аз съм разкривал пред него онова положение, което е имало в организацията, и съм очаквал да се произнесе той по него на своя конгрес — и аз съм ги писал за конгреса. Но, пред мене стои дилемата: или самостоятелен, единен Български земледелски съюз, или раздвоен. Аз предпочитам единен да бъде той, защото, каквито и грешки да има, каквито и престъпни дела да има дори и у някои личности, този единен съюз ще може да се справи с всичко, но разделен, той ще бъде в много по-тежко положение, отколкото сте вие, тесни и широки. (Ръкопляскане от земледелците)

Б. Х[аджи]сотиров: Сега той ще бъде разложен.

А. Радолов: Не разложен; той ще бъде още повече засилен, още повече оживотворен и ще смаже вас. Вие говорите тъй, защото чувствувате неговата сила, чувствувате вече неговия юмрук. Аз не влизам в никакво противоречие, аз съм бил самостоятелен отначало и докрай и днес държа на това положение. Не търся закрила от никого, както не съм търсил и по-рано.

И тъй, г-да, както широките, така и тесните едно ги боли.

Д-р П. Джидров: Вас повече, отколкото нас.

А. Радолов: Стачката. ...

Министър-председател А. Стамболийски: Която създадоха те.

A. Радолов: ... която те създадоха и която са докарали до една задънена улица и не знаят какво да правят ...

B. Дамянов: Чакайте, не бързайте, вие ще я оправите.

А. Радолов: Дали вие ще я оправите, или ние ще я оправим, това бъдащето ще покаже.

Министър-председател А. Стамболийски: И то — близкото бъдеще.

A. Радолов: Но, г-да, вие и там играете с огън. Като правите от тук декларации за мирното водене на стачката и като се позовавате на това, че нямате участие в никое изстъпление, което се е вършило, и т. н. ...

B. Дамянов: Това е вярно.

A. Радолов: ... аз не зная дали вашите и собствени партии и организации се съгласяват с туй, което вие говорите. Има ли съответствие, се запитайте, между вашите приказки тук и делата на вашите хора, вън.

B. Дамянов: Какви дела?

A. Радолов: Нима вие искате земледелското правителство чисто и просто да се подложи и вие, заедно с вашето чиновничество, да си играете с него, да си играете и с държавата? Това не може да бъде. Когато то ви се противопостави, вашите хора, отидоха да хвърлят моста на Своге.

B. Дамянов: Това е инсинуация.

И. Руневски: Те са ваши хора — провокатори.

А. Радолов: Ваши хора отидоха да хвърлят моста на Своге, отидоха да организират въоръжена съпротива. Нашият другар Иван Гетов, дошъл си вчера от Червен бряг, заявява, че у комунистите там са намерени 220 пушки, че са били раздадени още повече и че главният инициатор се криел днес със своите другари там някъде из балканите.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие раздадохте пушки на оранжевата армия.

A. Радолов: Същите истории стават с вашите стачници по-нататък, по другите централни гари, а особено в Горна Оряховица. Там излизат вашите хора, въоръжени не само с пушки и револвери, но дори и с някаква картечница.

C. Омарчевски: И с рубли.

Б. Х[аджи]сотиров: Вие сте въоръжени всички с револвери.

B. Дамянов: Таман за държавен обвинител той си държи пробната реч.

A. Радолов: Вашите другари днес в Каялийската фабрика вършат същото дело. Те напущат фабриката и излизат, спират треновете, които отиват в Бургаз, бият, пребиват работниците и машинистите и не допускат никакъв влак да отиде там. Същото се върши и още на много места. От Бургаз още няма положителни сведения.

B. Нейчев: Че нали има тренове всеки ден за Бургаз?

А. Радолов: Причината за това е, може-би, г. Житаров, представителят на тесните социалисти, който преди 30 септември, когато се устройваше траурната манифестация за протест срещу тия тежки условия на предложения мир, каза на работничеството: „Излезте утре с каквото намерите, с железа, със сопи и разчупете главите на манифестантите". И, действително, на другия ден се явяват комунистите там и бият не само полицията и манифестантите, но дори и окръжният управител на Бургаз е бил бит. Нещо повече: когато войската е поискала да се намеси, те хвърлят бомби и раняват няколко войника.

А. Яков: Не е вярно.

А. Радолов: Вие, г. Аврам Яков, признахте сам, че говореното от г. Житарова е било в този смисъл. Недейте сега отрича това.

А. Яков: Не е истина, никой не е хвърлил бомби.

А. Радолов: Мислите ли, при тия ваши действия, при тия ваши агитации, при тоя начин не на защита, а на нападение на самата държава, че тая държава трябва да скръсти ръце и да се подложи на вас, да диктувате тъй, както намирате вие за добре? Не, тя е длъжна да вземе мерки за своя защита, тя е длъжна да направи това, заради своето бъдаще, тя е длъжна, за да запази своите интереси, за да запази интересите на народа, да вземе най-сериозните, най-крайните мерки в това отношение, защото не ние, г-да, ще пострадаме от това, а българският народ е, който ще пострада. Защото, ако вие, с тия ваши лудории, с тия ваши чети, появили се тук и там, с тия ваши стачници, с тия ваши въоръжавания — ...

К. Пастрамаджиев: Никакви въоръжавания няма.

А. Радолов: ... — защото нашите сведения говорят, че комунистите дават за една пушка 3000 л. и с руските рубли, поискате да подавате ръка на руския болшевизъм, то, ако вие не пострадате, ще пострада българският народ, ще пострада, преди всичко, българското село. И ние, в защита на българското село и на българския народ, ще употребим всичко възможно, ще направим всичко, каквото законите и интересите на страната позволяват, за да я защитим. (Ръкопляскане от земледелците)

(Председателското място заема подпредеедателят Н. Атанасов)

Д-р И. Пашов: Само че със законите не си служите сега много, а действувате вън от рамките им.

И. Руневски: Виновните ги заловете и накажете, но защо са тези репресии срещу жени и деца? Защо арестувате жени и деца? Защо в казармите арестувате 70-годишни старци, които не могат да гледат? На това отговорете Вие! Вие разбивате отворени врата.

А. Радолов: Аз не разбивам отворени врата, защото това не е дело на две, пет личности, а на цяла една организация, която се е пръснала из цяла България. Заради туй аз говоря и заради туй правителството ...

Т. Цеков: Избива жени и деца.

А. Радолов: ... е длъжно да вземе мерки, не да избива деца, ...

От комунистите: Да, да

А. Радолов: ... но онези, които са виновни, да ги накаже, да вземе всички мерки спрямо тях. Ако биха, били на наше място г. г. Ленин и Тройки, щяха да постъпят по един много по-жесток начин, отколкото се постъпва тук, защото там няма разследване, няма съд, а има едно чрезвичайно наказание — разстрелване. Това е правото на болшевиките, това е и вашето право, ако бихте могли да дойдете на власт.

Д. Пандов: Нищо не знаете, тогава!

К. Пастрамаджиев: Дайте право на пресата да пише, ще да видите какво става в Русия, ще да видите на чия страна е правото.

А. Радолов: Г-да! Аз не бих говорил нищо по тия работи. Ако аз с тия бегли думи зачекнах всичко това, то е само заради това, защото вие ...

Г. Попов: Само клевети говорите Вие.

Председателствующ Н. Атанасов: (Звъни) Моля, г. Попов!

А. Радолов: Никакви, клевета, г. Георги Попов, както не е клевета ... — но не искам да се впускам.

Г-да! Днес не би трябвало нито вие нам, нито ние на вас, да си отправяме каквито и да е укори - не е време за това. Днес сред българския народ е необходимо единение, днес е необходимо единодушно да се действува, защото само ако има единодушие между нас, ...

Д. Пандов: Какво единодушие, когато вие проляхте кръвта на 200 хиляди души? Това, което приказвате, е срамота.

А. Радолов: ... ако ние с общи усилия започнем да работим в областта на прогреса, на културното повдигане на България, само по такъв начин ще можем да се отървем от тези тежки клаузи, които ни са наложени от този мир.

И. Руневски: Мъчно ви е, че не го гласуваме единодушно — с акламации.

А. Радолов: От нас се иска чрез труд и чрез работа да можем да изцерим онези рани, които са образувани на тялото на измъчена България; чрез труд и чрез постоянство да можем да издигнем България, да се отърси тя от своите минали прегрешения, да може да се изправи като една културна единица сред обществото на народите, ...

Д. Пандов: Приказки!

А. Радолов: ... и след туй да може да очаква от тях подобрение на своето положение. И ако има такова единение, ако има такова задружно действие, ако има у нас привързаност, към истинските интереси на българския народ, ние, вярвайте, че не след дълго време ще можем да наложим и на външния свят, и на този аеропаг, който е образуван от великите сили, да се коригира мирът, да се поправял, грешките; ще можем да очакваме, че съдбините на България ще бъдат поставени в един по-друг път, че България ще може да излезе от тая катастрофа, която чувствуваме и в миналото, и в сегашното, и ще може да заживее пак един добър живот, може-би, по-добър, от този, който е живяла в миналото.

В този ред на мисли, аз ви предлагам следната мотивировка, които да дадем при гласуването на договора за мир: (Чете)

„Народното събрание с дълбока скръб констатира:

1) че териториалните клаузи в договора за мира не са съобразни с неотемлимото и от всички признато право на народите да разполагали свободно със своята съдба;

2) че обезщетенията, наложени на България, създават едно бреме несъразмерно със стопанската сила на народа и с източниците на държавата;

3) че предвидената военна система поставя страната, пред непреодолими финансови трудности и излага вътрешния ред и социалната й отбрана на неминуеми рискове.

Обаче, като взе пред вид, първо, че конференцията, въпреки представените й възражения, остана, непреклонна в решенията си, второ, че желанието на българския народ е да се тури колкото се може по-скоро край на една война, в която беше въвлечен насилнически и която беше противна толкова на неговите интереси, колкото и на неговите чувства, трето, че само като изпълнява честно и докрай, според силите си, поетите от нея задължения и върви мирно в пътя на културата и прогреса, в съгласие със силите от обществото на народите, България може да вземе определеното й от историята място в новия, основан върху принципите на правдата, международен ред, от който тя ще чака в бъдаще едно признаване на своите права. Събранието реши да одобри представения от правителството договор за мир.” (Ръкопляскане от управляющия блок)

Председателствующ Н. Атанасов: Има думата г. Теодор Теодоров.

Т. Теодоров: (От трибуната) Г. г. народни представители! Качвам се на трибуната, не за да държа реч, а да кажа само няколко думи, най-малкото думи, които досега съм произнасял от тази трибуна. Часът е 11 ¼. След мене има записани още трима оратори, вероятно, и г. министър-председятелят ще вземе думата, а — което е най-същественото — подир 12 ч. ние нямаме право да заседаваме.

Г. Чешмеджиев: 11 ¼ ч. е сега и интерпелацията ще бъде утре разгледана.

Т. Теодоров: Вземам думата, защото някой от името на нашата група, трябва да каже две думи, особено в един такъв тежък час, какъвто е този, който ние днес преживяваме България с този договор се свързва в един здрав, може-би, железен или от друг метал обръч, който ще стяга много чувствително, за неопределено време, за неопределено количество години, и политически, и икономически, и финансово тази страна. Кой е виновният за създаването на това положение, за създаването на този договор — няма време и не му е мястото сега да го разискваме. Този въпрос трябва да се разисква много пространно и много всестранно. По него от няколко оратори тук се говориха много прави неща, и аз имам да кажа доста много, не сега е невъзможно и затуй ще моля никой да не ми поставя във вина това премълчаване. Аз смятам, че е безполезно в този момент да се простирам върху този твърде важен въпрос.

Аз имах злата съдба да бъда поставен от българската държава начело на делегацията да защищавам правата и интересите на България при сключването на този договор за мир. Върху мене пада най-голямата тежест и отговорност за умелостта или неумелостта, с която трябваше да защищавам правата кауза на България — дотолкоз, доколкото тя е права — и всичко онова, в което тя е права. Свърших моята мисия в преговорите, но ръката ми трепна да не подпиша окончателния резултат. Тя трепна, не само от тежестта на тези условия, които имаме сега пред очи — не беше само туй — но защото на мене лично падна тежката задача да подпиша предаването на една околия на една избирателна околия, която от 25 години непрекъснато беше давала доверието на мене, за да бъда в тая камара и да поддържам една политика, която беше съществена антантофилска. Аз по лични мои мотиви не можах да направя това самозаклаване, и аз заявих това на хората. Аз протестирах устно от името на България, от името на делегацията и от мое име. И на 5 ноември, излизайки от границите на Франция и минавайки на гарата, в Лозана, на първия журналист, който ме видя — защото във Франция не ме удостоиха с честта да ме видят журналистите — аз, изказах моя протест, който биде обнародван във в. „Tribune de Lausanne". Няма нужда по-нататък да го мотивирам. Не се касае днес за протести: мен ми се струва, че всички, които говорихме тук, имаме еднакво право да протестираме и да се оплакваме. Това, обаче, няма да ни побърка, щото пред вид на отговорността, която имаме за съдбата на България — да одобрим този мир. Защото неодобряването му би значело да изгубим всички благодеяния на мира, да хвърлим България в окончателна погибел. Това е невъзможно. Никой разумен субект, никой народен представител, който знае отговорността за делата си, няма да се поколебае в този случай да каже: „Аз одобрявам, но протеста си, чувствата си не крия". Имам да ви кажа, г. г. народни представители, че тъй възнегодували, както сме — и с право, не се стеснявам да го кажа и сега, и ще го твърдя винаги — трябва да помним едно нещо — че и тези, които ви наложиха тези тежки условия, се намираха в едно особено положение, създадено отчасти по наша вина, а отчасти и без наша вина. Там ние се намерихме пред аеропага на 24 народи, г. г. народни представители, между които едни от най-великите народи на света. Намерихме се в една атмосфера, която правеше да ни гледат, нас българите, като някои чудовища. Нашата простъпка — това е влизането ни в тази война на страната на Германия и Австрия против Русия, нашата освободителка и против Сърбия в един момент, за който положително се знае, че е бил нарочно избран от Централните сили, за да се предизвика голямата катастрофа в Европа и да се смаже не само Сърбия, но да се смаже Русия, Франция и т. н., и да се наложи на цивилизацията, на човечеството удара на един жесток и безжалостен милитаризъм, и при всеобщо убеждение — с право или криво — че ние, българите, с влизането си във войната, сме я продължили с две години повече и сме причинили стотици хиляди повече человечески жертви и сме потрупали човечеството с няколко милиарди повече дългове. При тази атмосфера, при тези възгледи за нашата роля в нея, при невъзможността, в която бяхме поставени, да се обясниме устно с хората — а трябваше да се ограничим да пишем само мемоари, каквито писахме и много, и основателни, тъй както никоя друга делегация не е писала — българският народ, когото ние представлявахме, не можеше да избегне един твърде жесток за себе си мир. Няма нужда да се спирам върху същността на всички тези условия на договора. Ако имаше време, можеше да се спра и да ви кажа някои неща, които ще изяснят много моята мисъл, за да разберете, че и хората, против които протестираме, които укоряваме, че манкираха на своите най-формални, най-тържествени задължения, на високо изповядани принципи, че и те бяха поставени в едно особено неблагоприятно за нас положение по силата на обстоятелствата, произходящи и от нас, и от други. Това ми дава основание да вярвам, че при други обстоятелства, при едно изменено положение, когато върху тези хора няма да тежи всичкият този одиум, за който ви споменах твърде накъсо, който се отразяваше върху нас и който трябваше да се изрази в нещо писано черно на бяло, когато, казвам, се изменят и тези неблагоприятни обстоятелства, когато си разсеят предупрежденията, от които не може да се освободят човешките сърца и човешките умове при гледката на ужаса, който се представя пред очите на тези хора и за който ужас те мислят, че ние сме отговорни — може да се подобри и нашата съдба. И аз, протестирайки, като вас, бидейки оптимист през всичкото време, докато видя този договор и бидейки след туй горчиво разочарован, наново се възвръщам към своя оптимизъм и вярвам в едно по-добро бъдаще на България. Но за това нещо трябва да съдействуваме най-много ние, г. г. народни представители. При това представление, което всичкият свят от 24 държави, които участвуваха при подписването на договора — а покрай тях има и други 24, които мислят като тях — при това представление, казвам, което всичкият свят има против нас, на нас се налага голяма предпазливост за напред, голямо внимание, да гледаме с бъдащето си поведение да изменим създад